1. СПОМЕНИ НА ДИМ. ГРУЕВ
Секретар на окол. революционен комитет в Лозенград
Роден съм в Лозенград на 18 октомври (ст. ст.) 1878 г. В родния си град свърших първи клас, понеже по онова време, нямаше повече класове. От учебната 1893/1894 г. до седми клас включително следвах в одринската гимназия „Д-р Петър Берон” (1898/99).
През учебната 1893/94 г. още във втори клас Велко Думев ми беше учител по български език, а Г. Белев по аритметика. Те първи заговориха по време на преподаване за въстание и освобождение. На следната година (1894/95) от Свиленград идваше учителят Петър Стоев, който създаде в Одрин ученически кръжок за „просвета и революционизиране” предимно чрез социалистическа литература. Книжарят Ан. Илиев ни доставяше някои книги от България, като използуваше познанството си с турците, а други, като „Под игото” напр., доставяше ни ги по канала на революционната организация през Свиленград. В резултат на това революционизиране през 1895/1896 или 1896/1897 учебна година, когато бях вече външен ученик, стана бунт в пансиона срещу трима учители. Това бе проява на възпитанието на кръжока ни. Завърши с изключването на 24 ученици.
През ваканцията на 1895/1896 г. хорът на Павел Генадиев обиколи селата на Лозенградско. С него заедно ходих и аз.
През учебната 1897/1898 г. Лазар Димитров ме повика в стаята си (в пансиона) и ме запита дали ще мога чрез някои лозенградчани, които идват по работа в Одрин, да изпращам писма и други неща. Отговорих му, че знам за какво
332
се касае и че ще мога да върша това. „Още по-добре”, ми отговори той с усмивка.
Свърших Одринската гимназия през учебната 1898/99 г. Понеже бях освободен от матура, с Лазар Маджаров обиколихме планинските села на Лозенградско. Помня, че в с. Пирок беше учител Иван Н. Потиров, там и спахме една нощ. След това обиколих в България градовете Сливен, Ямбол и Бургас. В последния град се срещнах с Георги Минков и Георги Кондолов, когото видях в работилницата му; той ми направи отлично впечатление. И на двамата казах, че ще се завърна в Лозенград да учителствувам. Маджаров беше вече напуснал Лозенград, като предал архивата и ръководството на организацията на Яни Читаков, учител в града още през учебната 1898/99 г. С него заедно и учителят Илия Тошев (от Прилеп) продължихме ръководството в Лозенградско, Яни Читаков бе ръководител, аз — секретар-касиер, а Илия Тошев — член съветник. Планинската част на околията ръководех аз, а полската — на юг от Лозенград — Илия Тошев. За привличане на младежта и повдигане духа на хората, създадох струнен оркестър с волни пожертвувания от трите български махали на града. До края на 1899 г. имахме готов оркестър от ученици, учители и граждани-младежи. Когато вечер се упражнявахме в класното училище при катедралната църква „Св. Спиридон”, събираха се много българи и българки да слушат. Целта се постигна. Духът бе повишен. Младежта се групира около нас — учителите, ръководители на революционния комитет. Спомням си, че една нощ, като си отивах у дома след една репетиция, придружен от 20—30 души от махала „Св. Никола”, срещна ни полицаят Фарията, спря ни и след като му отговорих, че знае откъде идем, каза ми подозрително: „Даскале, тука става нещо. . . Каква е тази тълпа по това време?” Подозрението му беше основателно. И в трите български махали на града имаше вече доста посветени хора в революционното дело, разпределени по групи, начело с десетници и петдесетници. В махала „Св. Спиридон” свърталище на посветената младеж бе кафенето на Яни Караниколов. При които българи в града не можехме да идем, пращахме им съгражданката ни Милка Брайкова.
През коледната ваканция аз, Илия Тошев и Иван Канков (от Бунархисар) обиколихме Бунархисар и с. Яна, където също организирахме по-будните хора.
333
Главен учител ни бе Атанас Шапарданов, когото властта арестува и откара в Одрин в началото на 1900 г. Тогава за него ние, учителите в града, нищо не знаехме, та се държахме спрямо него официално и нищо не му доверявахме.
Към Ивановден 1900 г. дадохме в града първото представление с орекстър. Някои гърци бяха дошли със злорадство, но след първия още номер на оркестъра дойдоха да ни поздравят за успеха.
В ранна пролет — 1900 г., в Лозенград дойде Гоце Делчев със Стоян Лазов и Лазар Маджаров. Настанихме ги в къщата на попадията на поп Полихров, в която живееше учителят Илия Тошев. Една нощ, след предварителния разговор със съгражданина си Ст. Лазов, станаха разисквания пред Гоце Делчев. Аз си представих, че освобождението ни ще се постигне с помощта на България. Понеже хората често ме запитваха как ще се осъществи освобождението ни, поставих някои въпроси за осветление пред Гоце Делчев. Първо, каква е крайната цел на подготовката на организацията? — Въстание — ми се отговори. Второ, каква е целта на въстанието? — Свобода, но не се разясни в каква форма ще се изрази тя: присъединяване ли, автономия ли; свобода и нищо повече бе формулата. Трето, може ли да се мисли, че ще успее нашето въстание само с наши сили, когато освен турци има и гърци около нас, които мечтаят за Гърция и особено, когато сме пред прага на Цариград и с една дивизия войска само ще бъдем смазани? — Революционерът трябва да вярва в силите си и в силите на народа — отговори Гоце Делчев и отсече по-нататъшните разисквания.
Около Гергьовден 1900 г. направихме екскурзия до Бунархисар и с. Яна с учениците и ученичките от горните отделения и класове с целия оркестър и хор. За да избегнем подозрението на властта, която вече ни следеше, ходих да уведомя мютесарифина и да му поискам стража за охрана по пътя. Мютесарифинът се зарадва и ми каза, че особено му е приятно, гдето сме се сетили да поискаме съдействието на властта, за да не ни се случи нещо.
На Гергьовден в Бунархисар ставаше панаир. Стражата бе напоена с ракия и нагостена в изобилие. По тоя начин напълно безопасно посветихме доста хора в отделна стая, през време на веселбата, след като чрез хора и оркестъра духът на българите бе извънредно много повишен.
Долната махала на Лозенград, наречена „Св. Атанас”, бе под ръководството на Илия Тошев, понеже спадаше на пътя
331
за района му в полето. В махалата „Св. Никола” бяха посветени Димитър Проданов, Стоян Кьосеомарлиев, един от най-доверените ни хора, решителен и с висок дух; от тая махала бе и Ламбо Димитров, нашият куриер по това време.
През учебната 1899/1900 г. архиерейски наместник в Лозенград бе архимандрит Кесарий, близък на екзарх Йосиф. Одринският революционен комитет ни предупреди да се пазим от него, тъй като идвал от Македония за втори път в Лозенград с обещание пред турската власт да й донася за всичко по революционното движение в Лозенградско. Затуй държахме всичко в тайна от архимандрит Кесарий и всичките учители в Лозенград се отнасяха към него много официално.
Яни Читаков, аз и Илия Тошев обсъдихме как по-тържествено да се отпразнува денят на Кирил и Методий след литургията в църквата, за да повдигнем духа на народа. След молебена определен бях да говоря аз.
Когато казах, че писмото на Кирил и Методий бе най-мощното оръжие за борба с нашите духовни и политически поробители, архимандрит Кесарий ме прекъсна. Без да обърна внимание на забраната, продължих да говоря. Тогава той се обърна към мене и каза: „Стига, стига вече, не желаем да слушаме”, и почна да бута свещениците да пеят. Тогава аз му казах: „Ваше Високопреподобие, не говоря на Вас, а на българското гражданство, затова, моля, оставете ме да завърша речта си.” Някои от младежите извикаха: „Продължавай, продължавай.” Тогава архимандрит Кесарий прекъсна службата и заедно със свещениците тръгна за митрополията. В народа настъпи суматоха. Съкратих речта си и поведох оркестъра за местността Кайряка, заедно с учениците от трите махали и целия народ. Архимандрит Кесарий не дойде на това празненство.
Същата вечер Хараламбо Воденичаров, който бе член на административния съвет, ме извика и ми съобщи, архиерейският наместник направил писмено донесение на мютесарифина за произнесената от мене реч и за случилия се скандал, и че мютесарифинът решил да бъда арестуван след свършване на празненството. Като ми съобщи това, X. Воденичаров ме посъветва да взема предохранителни мерки. Благодарих му, върнах се у нас и се запретнах да напиша отново речта си с необходимите поправки. На 12 май (ст. ст.) 1900 г. сутринта с тая реч в джоба отидох в училището. Тъкмо се качих по стълбите да вляза в клас, двама полицейски стражари влязоха в училището и ме поканиха да отида в конака при мютеса-
335
рифина. Аз тръгнах напред, а стражарите след мен на известно разстояние. Оице при входа на конака (окръжното управление) ме претърсиха от главата до краката и намериха речта. „Търсеното намерихме” — казаха те и ме отведоха при началника на полицията. Той ме посрещна с думите: „Е-е, даскале, най-после падна ли в ръцете ми?” Повторно ме претърсиха щателно, като ми свалиха дори и обущата и ме пратиха в затвора.
Речта ми бе преведена на турски от един грък-адвокат, който не бе фанатик. В превода на тая реч нямаше донесеното от архимандрит Кесарий. Заловиха се за отделни думи, като напр. „славяните”, и ме питаха кои са тия „слави комиталар” и пр., че съм говорил за потисничество на народа ни под турците. Началникът на полицията, за да ме обори, каза, че съобщението е от архиерейския наместник, и ми посочи неговото писмено донесение. Възразих, че това е клевета на мои врагове и помолих да бъдат разпитани лица, които чуха речта ми, и посочих трима съграждани, които сега вече не помня.
Щом ме върнаха в затвора, помислих как да вляза във връзка с ръководното тяло на революционната организация, за да му съобщя хода на следствието и посочените от мене три лица за разпит. Повиках един от пазачите, дадох му един чеерек от меджидие (около лев и нещо) да ми купи череши, един пакет тютюн и хубава бяла хартия и кутия кибрит. Писмото написах, като топях кибритената клечка в череша. Откъснах подметката на едната половина от обувката, скъсах отвътре внимателно хастара, поставих писмото. Така приготвен, застанах на прозореца да чакам, когато се зададе братчето ми Георги, което ми носеше храна. Щом го зърнах от далеко още, направих му знаци и той разбра, че в обувката има писмо. Вардианите прегледаха храната да няма нещо, начупиха хляба и пр., и ми я дадоха. Аз ги помолих да дадат обувката ми на моя брат за поправка. Прегледаха я оттук оттам и му я дадоха.
Така ръководното тяло получи писмото ми и подготви посочените от мене свидетели да говорят в моя полза, дори и гъркът ме защити.
Почти всички ученици идваха към затвора да ме гледат през прозореца. Един от тях ми прати български вестник, който пазачите ми предадоха, понеже им давах по нещо подарък. И вестника използувах за писмо, като си послужих с една игличка, която намерих на вратата на килията, забодена от някой пораншен затворник. С иглата правех малки слаби
336
точки върху буквите, които бяха нужни за моето писмо. Тогава започна редовна преписка между мене и ръководното тяло, което ми пращаше вестници и аз му ги връщах. Понякога си служих и с медни турски пари, или парче сапун, върху които пишех с игличката най-същественото. Когато идваше Георги, хвърлях му ги през прозореца.
С всички тия изобретения за връзка от затвора с другарите ми от ръководното тяло, предварителното следствие се приключи в моя полза. Оставаше само писмото на архимандрит Кесарий. Една вечер главният комисар ме извика и ми каза: „Видно е, че ти си невинен, но защо този карабаш написа това писмо?” Казах му, че това се дължи сигурно на нашите обтегнати отношения с него. Но все пак отправиха ме в Одрин.
На втория ден след пристигането ми в Одрин, ме изправиха пред военен съд. Председателят на съда ме запита: „Даскале, защо те изпратиха тук?” Отговорих, че това знае властта. Аз самият съм жертва на неприязнени отношения между мене и архиерейския наместник. „Да, това се вижда от данните по делото и ти си свободен. Можеш още сега да заминеш за Лозенград.” На 11 юни (ст. ст.) пристигнах в града ни и започнах занаята си. Върнах се с брат си Георги, без стража, но се представих на главния комисар по нареждане на военния съд. Комисарят ми каза: „Даскале, този път се изплъзна от ръцете ми, но внимавай втори път да не попаднеш, че майка ти ще разплача. Знам, какво лайно си.” (Не бок олдууна билириз).
Начинът, по който бях освободен, затвърдиха в нас, легалните дейци,
убеждението, че властта е негодна да разкрива дейността ни и че Турция
изобщо е разкапана държава. Керемидчиоглувата афера обаче опроверга това
ни убеждение. [1]
1. Керемидчиоглувата афера бе предизвикана при отвличането на богатия лекар Керемидчиоглу от четата на Георги Тенев, освободен срещу голям откуп от 800 турски лири. Тази афера разстрои Лозенджийската организация.