Илинденско-Преображенското въстание 1903—1968

Въстанието в спомените на участници в борбата
(Подбрали и редактирали: Тодор Браянов и Илия Славков)
 

МАЛКОТЪРНОВСКИ РАЙОН:

3. СПОМЕНИ НА СТОЯН СТАЛЕВ МОСКОВЪТ
 

Организацията в с. Велико в четата на Кондолов

Роден съм в М. Търново на 18 януари 1884 г. Завърших втори клас, отидох в Лозенград да следвам трети клас през учебната 1897/98 г. Главен учител бе Лазар Маджаров.

Турците в М. Търново и околията му се чувствуваха като на гости. Нямаше нито едно турско село, нито един местен турчин в града и в селата освен чиновническите и офицерски семейства. От друга страна, понеже М. Търново бе много отдалечено от Лозенград и Одрин, загубено всред непроходимата Странджанска планина, никой за нищо не се боеше от турците, дори има случай, когато турци ядяха бой в нашия дюкян от баща ми, който наред с други по-богати чорбаджии държеше, офицери и чиновници, като им заемаше пари, докато получат оскъдните си заплати.

Турците винаги изпитваха страх да навлязат в селата на Странджа, което ги правеше още по-меки спрямо българите. Последните тук имаха независим и свободолюбив дух, когато почна да се създава революционната организация, а богатите и умерени българи не разбираха смисъла на делото и дори го проклинаха. Затова организацията в г. М. Търново особено не бе така спонтанно развита.

Свърших трети клас в М. Търново през есента на 1898 г. За да не стоя в дюкяна на баща си, избягах и се услових учител за 4 лири турски годишно в с. Маглавит. Там заварих селяните още по-независими от тия в града. Орна земя нямаха, сиромашията им бе голяма.

Тук, както и в другите села, турци идваха само няколко пъти в годината, с таксилдарина (бирник) или пък да гонят разбойници. Помня напр., че през пролетта на 1899 г. дойде едно отделение да гони разбойници, които се подвизаваха около Маглавит — край колибите Московци. Турците се показаха толкова страхливи, че вечерта се завърнаха в одаята, залостиха вратата отвътре, а на селския мухтарин Янко Московът поръчаха да постави селски патрул, който да пази селото е кремаклии и шишанета. Организация още нямаше.

На другата година 1899/1900 г. отидох да се условя учител в с. Велика. Там бе свещеник Ив. Казаков. Димитър По-

418
 

пов пък, местен богаташ и предприемчив търговец, беше мюдюрин, а брат му Васил Попов впоследствие стана ръководител на организацията.

Поп Иван Казаков и Васил Попов ме посветиха в комитетската организация. Често идваше и Димо Янков, чорбаджийски син, и ни насърчаваше в делото. Турците не го подозираха в тая дейност, защото кръстосваше свободно околията на М. Търново като ръководител на мандрите и производството на въглища край Енедя.

През зимата на 1899 г. дойде от с. Паспалево Георги Кондолов заедно с Лазар Маджаров. Доведе ги куриерът на селския комитет Вълчо Николов. Твърд и мълчалив работник. Доведоха стария бакалин дядо Илия при войводата да го сплаши, че се осмелил да критикува революционната организация. Старецът влезе в стаята треперещ и безмълвен, вцепенен. Кондолов го посрещна прав, с гола сабя в ръка и прогърмя над главата му страшна закана: „Ще ти отрежа езика, ако още веднъж продумаш лоша дума за делото, на което цял народ се е посветил, като е зарязал дом и имот!” Маджаров мълчеше и само виеше цигара след цигара.

След няколко дни в училището бай Вълчо ми донесе вестник „Реформ” и романа „Под игото”, като ми каза: „Това ти праща войводата.” Тая първа бунтовна книга аз прочетох на светлината на горящите жерди в огнището.

Комитетът във Велика се ръководеше от поп Иван Каза ков и от Васил Попов, който беше душата на местната орга низация. В дюкяна му се събираше младежта. Там се крояха планове, събираха се пари, доставяха се пушки и револвери. Снабдиха и мене с кама и револвер. Заедно с Стоян Продромов, Васил Попов ни водеше на стрелба в усоите край реката. Там четяхме и революционната книжка, която бай Вълчо но сеше от Бургас. Вълчо се изгубваше 3—4 дни и пак се явява ше, все мълчалив и сериозен. Всички, които отиваха за оръжие, той ги водеше.

През лятото на 1901 г. Васил Попов стана нелегален. През есента на същата година аз поех секретарството на комитета във Велика, гдето се получаваха наредбите и пращаха в М. Търново и в Бунархисарско.

През зимата дойде във Велика Л. Маджаров втори път, а на пролет пък дойде Т. Шишманов. Организацията се поразрасна. По-усилено набавяхме оръжие. При такова настроение бай Вълчо ми каза, че един шивач от долната махала на селото разправял кои имат пушки, къде спират четите и пр.

419
 

Решихме да го сплашим. За целта бай Вълчо го доведе в училището. Дойде и Стоян Продромов. Заклехме шивача пред револвера и камата, кръстосани над Устава и Евангелието, прочетох клетвата, шивачът я повтори в боязън и целуна Евангелието и оръжието. Полюбува се той на револвера, система „нагант”. Извадих барабана и изтърсих патроните, но преди да му ги подам, щракнах. Гръмна лампата и угасна, шивачът хукна да бяга надолу по стълбата, а след него и бай Вълчо. Стоян Продромов изохка: „Лошо съм ударен” — и се наведе над огнището, край което беше седнал на земята да раздухва огъня в момента на изстрела. Запалиха лампата, разкопчах ризата му: вратът му облян в кръв, а в ризата му паднал куршумът от „наганта”; куршумът минал безвредно край вратната жила назад и пробил. Превързахме го. В пет-шест дни с фитили раната се изчисти и заздравя. Турското отделение, което бе в долната махала, нищо не разбра. И бай Вълчо нито се ядоса, нито се засмя. В края на учебната година 1901/1902 г. напуснах Велика и в 1902/1903 г. отидох да се уча в гр. Сер.
 

В родния ми град (май 1903 г.) заварих голямо възбуждение и уплаха всред хората на организацията. На втория ден след пристигането: ми дойде у нас една бабичка и ми донесе една къса бележка от Димо Янков; той ме викаше на среща в една къща. Развълнувах се от радост, че ще се осведомя за положението и ще се впрегна на работа. След като ме посвети в събитията, Д. Янков ми каза: „Стоянчо, ти няма да бягаш в четите, а ще останеш тука, докато те повикаме! Тъй заповяда и дядото! Кондолов! Ще събираш с Георги Чепов облога, ще водиш коренспонденцията с четите и ще ги снабдяваш с това, което ви поискат. Краят е близко!” даде ми шифъра на комитета, списъка на членовете и паролата на куриера Стоян Д. Роянов, брат на Войно; даде ми и устава на организацията, закле ме във вярност, даде два праха стрихнин за „зор-заман” и ме изпрати.

Баба Ерина, майката на Войно, в мое време беше единствената най-ревностна куриерка в комитета в града ни за съобщение с четите. Последните нямаше откъде другаде да се продоволствуват. Баба Ерина им отнасяше тютюн, кърпи, навуща, сапун, цървули и др. дребни поръчки, като запретваше черния си сукман, пълнеше го и свободно минаваше в кордона аскер, на кръстопътищата край поляните и към Делийово. Турците не обискирваха. жени дори до дена на самото въста-

420
 

ние. А и баба Ерина ги ругаеше строго и мъжествено. На нея ние легалните в М. Търново дължахме своята сигурност, а четите своето продоволствие. Не съм виждал по-храбра, по-съобразителна и по-предана жена от нея! Войводата Кондолов на два пъти ни повика при него в с. Балиево.

Голяма тревога се създаде у нас, когато родителите ми узнаха, че една нощ не съм бил на леглото си в градинката и особено, когато ме повикаха в участъка. Мюлязиминът (офицерът) ме пусна с думите: „Чоджум, гьозлерини ач”! (Момче, отваряй си очите). И аз ги отварях на четири: в свободното си време прекарвах по турското кафене в игра на карти с турците, да ги заблуждавам, а в същото време у дома ни учителката Милка Атанасова, сестра ми Еленка и още две момичета везеха на червен копринен плат знамето на Кондоловата чета с девиза: „Свобода или смърт”. Това знаме бе едно от най-красивите знамена на въстанието.

Турците станаха много нервни. Често арестуваха селяни и граждани. В колибите срещу големия мост на р. Велика откриха склада за оръжие. Всички по-будни младежи от града изчезваха и ставаха нелегални, подозрителността на турците се увеличаваше още повече. В четите беше и по-сигурно, и по-весело. Искахме с Георги Чепов разрешение да постъпим и ние, ала Кондолов не ни разреши. На 5 август 1903 г. Кондолов прати бележка до Чепов да напуснем вече града (същата вечер бях при четата на Кондолов край с. Паспалево).

Гарнизонът в това село живееше във висока каменна къща в сражението през нощта на 5 срещу 6 август 1903 год. От тоя пруст на тази именно също бе ранен войводата ни Георги Кондолов при едно разузнаване с цел да ускори развръзката на борбата.

Войводата бе отнесен тайно от четата на могилата, за да не стане паника. Тревогата и унинието от раняването на войводата ни настъпи едва на другия ден след превземането на казармата и разбиването на пристигналия аскер от М. Търново. Тогава четата видя, че Кондолов бере душа: молеше да свършим с него. . . „Димитре, ти ще свършиш тази работа!” Така и стана — застреля го Димитър Македончето.

Вестта за смъртта на войводата ни скоро се пръсна във всички въстанали наоколо села. Върволици се проточиха да видят и оплачат най-страшния и най-благия войвода в Странджа планина. По негово изрично желание, четата го погреба на Паспалевската могила на 7 август при чудно хубаво време!

421
 

Смъртта на най-голямата фигура от местните дейци на Странджа бе прокоба: чувствувахме, догаждахме, че не ни е съдено да се освободим.

Войводството на четата пое Йосиф (Йозе) македонецът, а секретар остана пак Паскал Иванов.

На другия ден след погребението на Кондолов стана следствието екзекуцията на ганузлията Аристиди, от неговата къща излезе офицерът, преоблечен в дрехите на жена му, заблуди четника на поста и отиде в М. Търново да иска помощ. Аристиди не можеше да отрече, че единствен той измени на въстанието, като останал в с. Паспалево в услуга на турците и че с тях заедно е бягал като предател. На полянката пред селото откъм М. Търново беше бивакът на четата. Там вряха котлите с овни. Там доведоха и Аристиди и бе показан.

От 7 до 21 август 1903 г. цялата Странджанска област беше свободна република. Само М. Търново остана в турски ръце. След първите дни на радост обаче скоро всичко утихна в очакване на това, което ще предприемат турците. Затова след деня на въстанието селяните вместо да се върнат в селата и да подновят мирния си живот, изнесоха всичките си вещи и ги складираха в горите. Каква детска наивност у народ и водачи! Паспаловци не можеха и да си представят какво ги чака след нашата кратка свобода.

Войводите и четниците бяха в голяма тревога и неизвестност, от нийде не идеше помощ, а всички знаеха, че в цяла Странджа няма над 800 пушки и няколко десетици ръчни бомба.

Нашата чета броеше 32 души, от които 15 души имаха къси манлихери, другите носеха мартини и кримки. Цели 15 дни стояхме на село, в Паспалевската могила, към 25 август се зададе черната колона аскер, с отред кавалерия и с две планински оръдия откъм М. Търново. Спуснахме се зад селото към р. Велека, прегазихме я и спряхме на високия връх Св. Илия.

Паспаловци останаха без защитни в гората на могилата. Турците доближиха Паспалево, стреляха два пъти с оръдия пуснаха кавалерия, ограбиха селото и после го запалиха. Ние гледахме от високия връх с просто око тая трагедия. Привечер турците се върнаха в М. Търново, а нашата чета тръгна към колибите Московци, където се срещнахме с Димо Янков, Стамат Икономов и др. от с. Цикнихор. След късо съвещание войводите възложиха на мене и на Димитър Македончето да тръгнем към селата Мокрушево и Карадере, за да преведем населението в България. Въстанието бе свършено.
 

21 февруари 1930 г.


[Previous] [Next]
[Back to Index]