Един общопочитан и голям македонски българин, родом от гр. ..., когото превратът от 1934 г. завари в България е казал: “Не вярвахме, че може да има българско правителство, което да се отдаде на такова бясно преследване на македонските емигранти в Царството, каквото наблюдаваме сега. Сърбите ме наричаха П-вич, но в Македония ме знаят като П-в и аз с гордост манифестирах моята националност. Отивам си в ... и ще кажа на сърбите, че съм П-вич. Не желая да принадлежа към нацията, от името на която се позори моето отечество”.
Големият български патриот напусна пределите на Царството и замина за Македония, където остана верен на своя национален произход. Казаните от него думи бяха израз на една велика скръб, която измъчваше тогава душата на всеки македонски българин. Но, пред лицето на врага, тая скръб отстъпи място на великото съзнание, че настъпилите събития в България са един кошмарен момент от българската история, който не може да заличи величието на много нейни страници и големият дълг, който предстои да се изпълни към злочеста Македония. Защото цялото наше минало е борба и жертви. И можеше ли този кошмарен момент да прекъсне връзката с тая славна борба, както и да затъмни образите на хиляди мъченици, които загинаха с готовност, за да може Македония да бъде свободна и нейните бъдещи поколения да се развиват в мир и благополучие
Известният французки юрист и голям приятел на България - г. Жорж Досбон, който написа след световната война най-големия труд в защита на общобългарските интереси “La Bulgarie apres le traite de Neuilly”, в едно писмо до свой приятел пише приблизително следното: “Аз плача за България. В момента, когато даже в Франция се прояви от министри, военни, представители на финансовия свят, духовници и пр. най-голям интерес към македонското освободително движение, в този именно момент от София се прави всичко, за да остане впечатление в света, че македонски въпрос не съществува и че водителите на македонската борба са вулгарни престъпници”.
Но какво в същност стана в България, което предизвика очудване в чужденците, загриженост за страната в всички нейни приятели - откритата или мълчалива реакция на нейните граждани и дълбоко разочарование и възмущение в македонските българи, което не е стихнало и в този момент? На тия въпроси ние ще се постараем да дадем отговор в следващите редове и от там да поставим големия въпрос, който стои в началото на нашата брошура: Къде вървиш, Българио? Забрави ли кръвта на стотиците хиляди свои синове, които загинаха по бойните полета на Македония, Тракия и Добруджа, за да извоюват по-добри дни за поробените българи? Забрави ли вековната си история, за да продължаваш политиката на биене робски чела в конски копитата, която те е довела до вътрешнс разпокъсаност, външно обезличаване и която те е изправила пред пропаст? Докога българските войници и българските стражари ще охраняват сръбските интереси в България? До кога ще ставаш съучастница в позорната и антибългарска политика на съседните ти държави? До кога ше подържаш конспирацията на мълчанието, в което Белград и неговите съюзници искат да задушат всеки македонски протест, всяко македонско мъченичество, всяка проява на македонско борчество?
За да не бъдем голословни, ние ще изнесем само някои факти от настоящето и близкото минало и тогава ще направим своите заключения.
Настъпилата мизерия в обширната руска земя след првите години от революцията и гражданските войни, създаде онези печални групи от “безпризорни” деца, които напускаха своите семейства и скитаха от град в град, от село в село, гладни и боси, носейки отпечатака на страшното руско нещастие.
Такива “безпризорни” политици познаваше, за нещастие, и българския обществено-политически живот. Само че, те не скитаха голи и гладни. След дълги скачания от партия в партия, от група в група, те успяха да свият топло гнездо в “идейния” кръг “Звено”, който пое управлението след 19 май 1934 г.
Тоя “идеен” кръг се състоеше от бивши военни, без връзки с народа, които пожелаха да играят политическа роля чрез конспирация. Към него се числяха политически лица, които меняха своята партийна боя съобразно изгледите за идване на власт. Техен идеолог бе Димо Казасов - бивш широк социалист, бивш конспиратор в преврата от 1923 година, бивш съмишленик на демократичния сговор, бивш съмишленик на Цанкова, бивш шеф на “Звено”, пак съидейник на Цанкова и член в неговото народно-социално движение (след като напусна “Звено”) и понастоящем редактор на в. “Балкан”, отново разделен от Цанкова. А тяхната надежда бе Дамян Велчев, запасен бъл. полковник, ограничен фанатик, който до последния момент отричаше публично принадлежността си към “Звено”, за да се залъгва по-умело българското офицерство.
По въпросите за вътрешната политика звенарите се ръководеха от няколко мъгляви и за тях идеи за някаква авторитарна държава. По външната политика те бяха заложили своите съвести в широките прегръдки на Белград. В миналото един български министър-председател - г. С. Данев беше заявил в Народното събрание: “Ключовете на българската политика с в Петербург. Аз не правя политика с Русия”. Тази глупост можеше горе-долу да получи оправдание с спомена за освободителната война, когато руските войски воюваха за освобождението на България, както и в суетната надежда, че Русия, като Велика славянска държава, ше вземе в свои ръце въпроса за освобождението на останалите поробени българи. Звенарите предварително заложиха ключовете на българската политика в Белград, чрез когото очакваха разширение на българската територия за сметка на Гърция и Турция. Тази звенарска глупост бе равносилна с национална измяна, защото сръбските войски винаги са воювали за поробването на България. Югославия представлява една неспокойна, терористична държава, която е насочила всичкото си внимание към асимилиране на поробените в нея народи и към запазване на собствените граници. Ако Данев, говорейки за царска Русия, виждаше пред себе си могъщия образ на Цар-Освободителя и безбройните руски гробове при Шипка, Плевен и останалите бойни полета от руско-турската война през 1877 год., за всеки българин трябва да бъдат живи мъченическите образи на Македония, Западните покрайнини и Моравско, разрушените културни и национални паметици в тях и всички страдания, на които са подложени поробените българи в Югославия и в този момент. “Ние пазим от сърбите Солун, сърбите пазят от българите Тракия и Беломорския бряг” - заяви на публично събрание бившия министър на финансите в Кимоновия кабинет Петър Тодоров, един от идеолозите на “Звено”. Споразумеем ли се с сърбите, искаше да каже той, за сърбите е лесно да вземат Солун, както е лесно за нас да слезнем на Бяло море. Само неразбирателството между Сърбия и България правеше Балканския полуостров плячка на други. Иначе, всичко се нареждаше с магическа пръчка. Какво значение има, че на Балканския полуостров са застъпени интересите на Велики държави като Русия, Англия и Италия - да не говорим за останалите Велики сили, които не биха позволили това; какво значение има, че на Балканския полуостров живеят турци, ромъни, гърци, албанци; какво значение има, че сръбският крал отиде в Цариград и подписа военен съюз с Турция, с който се гарантираше териториалната цялост на Турция и Югославия на Балканския полуостров; какво значение има, че в Атина се подписа пакт между Гърция, Ромъния, Югославия и Турция, с който се увековечаваха днешните политически граници на Балканите; какво значение има, че по време на последната гръцка революция (мартенският бунт на Венизелос срещу правителството на Цалдарис-Кондилис) първа бе Югославия, която направи предупреждение към България да не храни никакви илюзии за разширение на южните си граници, защото гръцката територия е и югославсянска?
Но, с тия разбирания по външната и вътрешната политика, която България трябваше да поведе, звенарите се стремяха към заграбването на властта. И понеже това не можеше да стане чрез подкрепата на българския народ, защото те нямаха никакви връзки с него, прибягнаха към силата на заблудата и конспирацията. Така успяха да привлекат известна част от българското офицерство, чрез което извършиха преврата от 19 май 1934 г. и поеха управлението на България.
Целта на настоящите редове не е да дадат една подробна преценка на делото от 19 май и на всички мероприятия, които предприе новата власт в България. Знае се, че от конституционно-правна гледна точка звенарският акт е насилствен и противозаконен. Група офицери - безразлично дали тяхното число е малко или голямо - по насилствен път си присвои правото на Държавния глава да назначава правителства. Основният закон на страната - нейната Конституция - бе суспендиран. “Ние ще управляваме без да бъдем смущавани от формите на Конституцията” - заяви тогавашния случаен министър-председател на България Кимон Георгиев. И управляваха така. Знае се още, че държавният преврат бе тежък удар върху единството, дисциплината и честта на българската армия, защото офицерите-превратаджии станаха офицери-клетвопрестъпници и пожелаха да лепнат това клетвопрестъпление върху цялата армия. За никого не е тайна, че армията, в своята цялост, не знаеше нищо за онова, което се вършеше от нейно име. Частите в София бяха вдигнати през нощта на 18 срещу 19 май “в името на Царя и Отечеството” от ограничен състав на офицерския корпус; мнозина офицери на 19 май бяха обезоръжени и арестувани, други получиха веднага заповед за уволнение, а трети бяха разместени и разпратени по провинциалните гарнизони. Царят на българите, върховният вожд на армията, беше заграден от собствените си войски в Софийския Дворец и там поставен пред алтернативата: да признае насилствената правителствена промяна, или да напусне престола и границите на България. За да не изпадне държавата в граждански войни и кръвопролития, той е предпочел да се помири с свършения факт.
Обективността налага да се признае, че голямата част от участниците офицери в преврата от 19 май дадоха своята подкрепа с най-добри намерения. Те имаха предвид страшната партийна разпокъсаност в страната и постоянните партийни недоразумения за сметка на държавата. Те твърдо вярваха, че възприемането на един курс на пълно сближение с Югославия ше засили България на Балканския полуостров и ще разшири на първо време нейните граници с Западните покрайнини и Струмишко, които сърбите били готови да отстъпят, стига България да посегне върху македонските организации (така уверяваха всички звенари, това подържаше в частни разговори пред приятели и министъра на вътрешните работи, зап. генерал Мидилев, който е имал “декларациите на двама югославянски пълномощни министри в София в този смисъл), той твърдеше, че ще се гарантират националните, културни и граждански права на българите в останалата част на Македония, предвидени в договорите за малцинствата. Те се надяваха, също така, че на утрото на 19 май България ще осъмне с общонароден кабинет, който ще събере най-почтените политици на държавата и ще я поведе към национален възход, обединение на всички строоителни елементи и създаване на по-добри условия за економически слабите и потиснати слоеве от народа. И вместо това, те видяха себе си изиграни и България тикната в задънена улица. По върховете на държавата застанаха звенари, които бяха провъзгласили себе си за “елит” на нацията. В издадения манифест от правителството към народа не ставаше дума за Държавния глава, техния Върховен вожд, в името на когото се бяха клели, в името на когото клеха и българските синове, поверени им да ги възпитават в дух на родолюбие и на вярност към Царя и Отечеството. Очакваната манифестация от Софийски граждани, която трябваше да стане на другия ден след преврата, по внушение и желание на новата власт, не се състоя. Вместо това една дълбока загриженост за силата и единството на армията, за силата и единството на държавата, за интересите на нацията, се отпечата върху лицата на българските граждани, които с поглед или с слово питаха всеки срещнат офицер: “Какво направихте?” Паметен ше бъде анекдота, който е получил гражданственост в България: когато офицер обяснява в една село причините за извършения преврат и намеренията на новата власт и пита какво имат да кажат селяните, един от присъствуващите става и казва от името на всички: “Господине, дигнете окупацията от България и тогава народа ще си каже думата”. И когато в допълнение на всичко това, тия офицери видяха, че и дума не ставаше за някакви териториални отстъпки на България, а последната постепенно придобиваше окраската на сръбска бановина, в техните души настъпи разочарование и проблесна съзнанието за извършената грешка, грешка, която така доблестно беше призната от сегашния мионистър на войната г. генерал Луков в военния клуб пред офицерите от целия Софийски гарнизон; грешка, която още не се признава от фанатизирани или материално заинтересовани привърженици на звенарите, които са тръгнали по наклонената плоскост и не са способни да преценят големината на престъплението, което извършиха към държавата и общо към нацията.
Но ние заявихме, че нашата цел не е да правим подробна преценка върху злините, които донесе 19 май. Нашата задача е да преценим това събитие от гледна точка на македонското освободително движение и да видим поведението на официална България по този въпрос и в настоящия момент и неминуемите последици, които носи с себе си това поведение.
За всеки човек, който се е интересувал през последните 50 години от близко-източната проблема е известно, че в центъра на този прблем стои македонския въпрос. Освобождението на Македония и останалите поробени българи от турско робство бе основният идеал, в който се възпитаваха българските поколения. Гордият дух и безпримерната готовност за жертви от страна на македонското население, държаха вечно буден македонския въпрос. В продължение само на едно десетилетие България води три войни за освобождение на Македония. Ако има нещо вярно в казаните думи от Клемансо при връчването на българската делегация на условията за мир, че “войната бе продължена с две години с намесата на България на страната на Централните сили”, тогава трябва да се приеме, че световната война е била продължена с две години поради неправилното разрешение на македонския въпрос. Защото за всекиго е ясно, че България отиде през 1915 год. на страната на Централните сили единствено за Македония. Стотици хиляди жертви даде Македония в непрекъснатите и славни революционни борби за своето освобождение. За същата цел се даваха нови стотици хиляди жертви и от свободния български народ. Но въпреки всичко, Ньойският договор за мир и потвърди разпокъсването на Македония и остави нейното население в робство. Това бе една от най-крещящите неправди, които се извършиха след световната война.
Новото робство на Македония не бе прието от нейното население като последна дума на историята. То не можеше да измени на своето минало и на елементарното национално достойнство. И старото знаме биде отново развято от Тодор Александров, който в скоро време успя да възкреси надеждите и да накара света да говори за Македония. Така се поде борбата срещу облагодетелствуваните от войната държави, които не мислеха да отстъпват педя земя от заграбените чужди територии.
Най-силната и най-облагодателствуваната държава на Балканския полуостров бе краството на сърби, хървати и словенци, прекръстено в последствие Югославия. Господствуващия елемент в него бе сръбският, за когото съществуваха всички привилегии на държавата и който гледаше на нея като на велика Сърбия. И най-заинтересованото правителство за подържане установеното статукво с договорите за мир в юго-източна Европа бе сръбското. На справедливите протести на македонското население срещу асимилаторската политика на Белград и Атина и за признаване на елементарните му културни и национални права, гарантирани с самия договор за мир, сръбските и гръцки правителства отговаряха с жестокости. Това предизвика масовото организиране и на македонската емиграция в България, Америка и в др. части на света, където бяха намерили прибежище нашите сънародници, които се явиха в подкрепа на своите братя в поробеното отечество. Примерът на македонците в Югославия бе последван и от останалите поробени народи. И понеже те имаха срещу себе си свиреп противник, който приказваше с езика на пушката и ножа, поробените трябваше да му отговорят със същия език. В тая героична борба паднаха скъпи жертви, имената на които излъчват сияние и в настоящия момент, и напътствуват живите си братя. Но делото на мъртвите и живите успя да постави отново пред света неразрешените проблеми на поробените нации. То посочи, от друга страна, Югославия като терористична и средновековна държава, която със средствата на насилието се стремеше да унищожи името и националния характер на поробените земи. В тая борба фронтът за свободата щастливо се разширяваше и направените завоевания в границите на държавата и вън от нея даваха нови надежди за потиснатите.
Белград отлично съзнаваше, че погубването на Македония предполагаше унищожение на три фронта - тоя на поробеното население в самата Македония; фронта на македонската емиграция в България и на българския народ, чийто симпатии непрекъснато обкръжаваха поробените му братя и техните усилия да запазят своя национален характер и 3. фронта на македонската емиграция в Америка, която водеше и води енергична дейност с хърватската емиграция. Сръбските атаки бяха насочени по всички тия посоки, от където можеше да се чува гласът на Македония и правото за свобода. Но главно, сръбските усилия се съсредоточиха към асимилация на поробеното население и към насаждане на сърбоманство в България. Па и Америка беше много богата, далечна и свободолюбива страна, за да могат сръбските позлатени и груби маниери да разчитат на някакъв успех.
Македонската емиграция в България и самата фържава бяха непрекъснато атакувани от сърбите още след погрома от 1918 година. От абсолютна, тясно-националистична сръбска гледна точка, това е напълно естествено. Вместо да се остави спокойна България да закрепне вътрешно и да потърси изпълнение на правата по отношение на нейните сънародници, останали в пределите на чужди държави, естествено е Сърбия да създава постоянни смутове в нея, които да разкъсат нейните сили и внимание. Неестественото и недостойното е факта, че се намериха българи, които се подадоха на сръбската въдица. Особено след събитията, които станаха в България след 1923-1925 год., сърбите можаха да разчитат на цели групи български емигранти, които бяха използвани от Белград. По-късно сръбското вътрешно министерство и сръбският генерален шаб създадоха “земледелско” движение в България, около в-к “Пладне”, което беше изключително субсидирано от Белград. Те взеха под свое попечителство и “идейния кръг” “Звено”, който беше особено ценен за тях, защото чрез него можеше да се разстройва армията и да се води по-успешна борба срещу македонските организации.
“Звено” не изпускаше нито един удобен случай, за да атакува македонското освободително движение, чийто кадри се явяваха като най-значителната организирана сила срещу сърбоманството в България. То първо създаде тежки чувства в известни кръгове офицери срещу Македонската революционна организация по така наречената шпионска афера. Фактите са известни: македонски българин залавя в мошеничество някой си Андреев. Узнава се, че той е в служба на сърбите и прави известни разкрития за лицата, от които е получавал нужните сведения. Така се намесва името на поручик Алексиев. Цялата афера минава в ръцете на българските административни и военни власти. С нея се занимава и министър-председателят на България, военният министър, началник щаба на армията, Дирекцията на полицията. Поручик Алексиев съобщава пред органите на тая власт, че исканите от сърбите сведения са били давани чрез него от покойния полковник Маринополски. Полковникът е арестуван в Погребите, където се самообесва. Андреев е осъден от българското правосъдие за шпионаж. Но “Звено” създава легендата, че пор. Алексиев е бил подложен на страшни мъчения от органите на ВМРО и така принуден да даде лъжливи показания. Целият шум на “Звено” се въртеше около тази неистина, а не върху същността на въпроса - разкрития шпионаж, от който страдаха интересите на държавата в полза на Югославия. ‘Звено” гъделичкаше умело чувствата на българските офицери, че “български офицер не може да бъде предател”, че “Алексиев е бил страшно измъчван с Сарайската воденица” и пр. и пр. насочвайки всички стрели към Македонската организация. И трябва да се признае, че то постигна резултати.