X. НА РАБОТА ПРИ ТОДОРЪ АЛЕКСАНДРОВЪ.
Македонци, разпуснати отъ казармитѣ, се връщаха по роднитѣ си огнища. Не всѣки можеше да намѣри работа въ България; а мнозина бѣха призовани отъ семейни задължения. Връщането на тѣзи хиляди мѫже бѣ, обаче, полезно отъ национално гледище.
Азъ останахъ временно като гостъ при сѫщата ми леля, Санда Суруджиева, въ чийто домъ живѣехъ нѣкога въ Солунъ. Тѣхното семейство се пресели въ София следъ 1913 година, когато дойде разорението на многобройната българска колония въ главния градъ на Македония. Записалъ се бѣхъ въ Юридическия факултетъ, но въпрѣки туй смѣтахъ да се завърна въ Щипъ. Това бѣхъ решилъ да сторя считайки го полезно — да не оставяме народа ни безъ хора съ образование. Далъ бѣхъ за поправка обущата си, съ които пристигнахъ отъ Македония. До тогава носѣхъ войнишкитѣ чизми подъ панталонитѣ. Сѫдбата, обаче, бѣ поискала да ми опредѣли другъ пѫть.
Срещна ме единъ мой съгражданинъ, и ме запита какви планове имамъ. Казахъ му, че чакамъ следъ день-два да прибера обущата си и ще се връщамъ у дома. На другия день той наново ме намѣри и ме пита дали не бихъ приелъ да остана при Тодоръ Александровъ, който ималъ нужда отъ единъ вѣренъ младежъ за работа на пишуща
177
машина. Отговорихъ му, че не само нищо противъ нѣмамъ, но съ радость приемамъ, защото подобна работа азъ преценявамъ като изпълнение на дългъ. Явихъ се на другия день въ канцеларията на Александровъ, на улица Гурко номеръ 22 [1]. Тамъ бѣ задграничното представителство на ВМРО, а въ други стаи помѣстени архивитѣ на 11-та македонска дивизия, която ликвидираше дѣлата си [2].
Тодоръ ме прие любезно и ми каза, че научилъ за намѣрението ми да заминавамъ, но и за готовностьта ми да остана при него. Потвърди ми, че търсилъ нѣкой младъ човѣкъ и се зарадвалъ като чулъ за мене. Но побърза да ме запита:
— Ти ли бѣше болното дете, което нѣкога въ вашата кѫща пренасяхме на чаршафа, или бѣ нѣкой отъ братята ти?
Отговорихъ, че азъ бѣхъ болниятъ и че много добре помня гостуването на неговата чета у дома ни.
— Значи, стари познати сме, и съседи — добави усмихнато той. Ела утре, за да поемешъ работата.
Казахъ на леля ми по коя причина трѣбва да продължа гостуването ми у тѣхъ. Зарадва се. На другата сутринь Василъ хаджи Ннковъ ми предаде канцеларията. Той бѣ сѫщо мой съседъ отъ Ново-село. Не бѣхъ го виждалъ отъ днитѣ
1. Нѣколко мѣсеци подиръ войната Т. Александровъ се отбиваше почти всѣки день преди обѣдъ въ казаното помѣщение.
2. Тази дивизия бѣ формирана предимно отъ македонски българи, които бѣха избѣгали отъ редоветѣ на сръбската армия. Но много отъ тия патриоти-бѣгълци се зачислиха и въ другитѣ български войскови части.
178
на Хуриета, когато се яви въ Щипъ като четникъ. Още бѣ въ войнишкитѣ си дрехи.
Инвентарътъ въ стаята се състоеше отъ столъ, маса, пишуща машина и малко хартия. Въ единъ ѫгълъ стоеше изправена дълга манлихерова пушка.
Заехъ се бързо да изуча машинописъ, упражнявайки се и вечерно време. Преписахъ текстоветѣ на албума «Македония въ образи», който се изработваше подъ рѫководството на професоръ Любомиръ Милетичъ. Но и Александровъ се грижеше въ връзка съ печатането.
Бързаха съ отпечатването му преди конференцията за миръ въ Парижъ. Преписахъ и материалитѣ за нѣколко книги и брошури, издавани сѫщо съ срѣдства на ВМРО.
Въ връзка съ албума често се отбиваше при насъ проф. Милетичъ. Дълбока взаимна почить и приятелство сѫществуваше между него и Александрова. Приличаха си по воля; а и въ походката и говора — отмѣрени, спокойни. Единъ отъ познатитѣ въ България журналисти, чакайки въ моята стая Тодора, по следния начинъ даде преценка за професора: «Ако България би имала нужда отъ твърда рѫка, азъ посочвамъ Милетича. Упоритъ, праволинеенъ, съ ясни идеи. При това съ голѣма култура, съ авторитетъ срѣдъ нашето общество и въ чужбина».
Милетичъ отъ своя страна — доколкото можахъ да добия закрѫглено впечатление — едва ли смѣташе, че сѫществува тогава всрѣдъ българитѣ, а особено срѣдъ македонското общество, човѣкъ по-нуженъ и незамѣнимъ отъ Александрова.
На «Гурко» 22 идваха и други познати общественици като проф. Ив. Георговъ, проф. Никола Милевъ, Симеонъ Радевъ.
179
Много мили ми бѣха посещенията на моя съгражданинъ дѣдо Арсени Костенцевъ. Както увлѣкателно бѣ написалъ споменитѣ си за трудоветѣ и преживѣлицитѣ му като възрожденски ратникъ, така и говорѣше. Чувахъ ударитѣ на неговото бастунче, когато полека изкачваше каменнитѣ стълби. Посрещахъ го преди да е отворилъ вратата, а той бързаше да пита: «Тукъ ли е Тодорчо?». Ако Тодоръ не бѣ въ стаята, дѣдо Арсени оставаше да го чака при мене; и всѣкога намираше нѣщо ново да ми разкаже отъ далечното минало, изъ неговата дейность срещу гръцкитѣ владици въ Струмишко и другаде изъ Македония. Дѣдо Арсени бѣ доста духовитъ, съ борчески духъ. Той не живѣ дълго следъ нашето запознаване. Съ него си отиваше единъ отъ най-възторженитѣ и корави будители на нашата нация.
Рѣдко можехъ да посещавамъ лекциитѣ въ университета; не оставаше време за това. Но четѣхъ учебници и записки, за да се ява въ даденъ моментъ на изпитъ.
Наскоро Александровъ стана нелегаленъ и насочи енергично ВМРО срещу новото потисничество въ отечеството ни.
За дѣлото на Александрова въ поробена Македония, както и за прѣчкитѣ, които македонското освободително движение срещна отъ разни страни ще разкажа въ друга книга.