Иван Снѣгаровъ. История на Охридската Архиепископия
Том 1. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците

I. Българска епоха (969-1018 г.)

ВТОРА ГЛАВА

Каноническото положение на Охридската патриаршия

При изучване живота на Охридската патриаршия изниква питане: “Унищожението на Българската патриаршия въ Дръстъръ било ли официално унищожение на автокефалията на Българската църква изобщо?” Цухлевъ мисли, че “въ 972 г. (?) между царь Давида и императора Иоана Цимисхи билъ сключенъ договоръ, споредъ който послѣдниятъ е призналъ независимостьта на Западното българско царство начело съ династията на Шиш-

17

мановцитѣ и тѣсно свързаната съ нея автокефалия на Българската църква, а пъкъ царь Давидъ се отказалъ отъ всѣкакви аспирации надъ източна България” [1]. На друго мѣсто, обаче, той се опровергава, като казва, че, “за консолидацията на международното положение на България и за признаването на династията”, царь Самуилъ трѣбвало да се замисли, кѫдѣ да се обърне — къмъ Византия или Римъ и че къмъ послѣдния той “пристѫпилъ, както изглежда, скоро слѣдъ прѣмѣстването на своята столица въ Охридъ. [2] Ако автокефалията на Българската църква въ Западното българско царство и династията на Шишмановцитѣ били признати съ официаленъ договоръ още при царь Давида, то нѣмало защо Самуилъ да се тревожи и да води прѣговори съ папата за императорска корона и патриаршеско достойнство. А Хилфердингъ твърди, че “Цимисхи, безъ съмнѣние, е унищожилъ Българската патриаршия сѫщо тъй тържествено и съ такава сѫщо канонична законность, съ каквато Романъ Лакапинъ я призналъ”. [3] Не можемъ да се съгласимъ и съ Хилфердинга. Ако унищожението на българската висша църковна власть, която се намирала въ покоренитѣ български области, е било унищожение и на самата идея за каноничностьта на българската църковна автокефалия, то императоръ Василий II не щѣлъ да подчъртае въ своя вторъ хрисовулъ историческата приемственость между Охридската архиепископия и Дръстърската патриаршия. Съ историческата си справка той е искалъ да изтъкне релефно каноничната връзка между двѣтѣ църкви. Съ своето благосклонно отношение къмъ Българската църква, несъмнѣно, той прѣслѣдвалъ политически цѣли, обаче, нищо не му прѣчело да признае автокефалията на Охридската архиепископия, безъ да дава историко-канонична мотивировка на тоя свой актъ съ посочване на нейния произходъ отъ признаваната въ Цариградъ Дръстърска патриаршия. Иоанъ Цимисхи, като свалилъ патриарха Дамяна, е могълъ само да го лиши отъ юрисдикция надъ поко-

1. История на Българската църква, стр. 783 и 785.

2. История на Българската църква, стр. 805.

3. Собр. соч. I, 225.

18

ренитѣ български области и да го лиши отъ правото да прѣбивава въ Дръстъръ и въ всички други български градове, подвластни на византийскитѣ, но не билъ въ състояние да принуди Западното българско царство да не го признава вече за свой канониченъ патриархъ. Поради това, че актътъ на Цимисхия е нѣмалъ сила за свободната Западнобългарска църква и по силата на обстоятелствата, византийското правителство и цариградския патриархъ сѫ търпѣли нейната автокефалия, т. е. нито сѫ я оспорвали, нито сѫ я признавали официално [1]. Къмъ подобна прѣдстава за отношенията между Българската патриаршия въ западна България и Цариградската патриаршия ни разполага и обстоятелството, че отъ подчинението на България (971 г.) до смъртьта на Цимисхия (976 г.) Византия била принудена да не закача Западното българско царство, тъй като слѣдъ войната съ руситѣ отъ една страна тя се чувствувала отслабнала и се боела отъ Западното българско царство, пълно съ сили, а отъ друга страна тя се разклащала отъ вѫтрѣшни размирици, които слѣдъ смъртьта на Цимисхия се прѣвърнали въ гражданска война [2].

При Самуила, когато България и Византия се намирали въ непрѣкѫсната война, каноническото положение на Българската църква не могло да се подобри. Като “най-ожесточенъ врагъ на Византия, какъвто го прѣдставлява българската история, той е единственъ български владѣтель който прѣзъ цѣлото врѣме на своето владичество (а той царувалъ дълго, 38 години) не встѫпилъ въ никакво сношение, въ никакъвъ договоръ съ цариградското правителство” [3]. Той не е могълъ, разбира се да допусне и прѣговори за сближение на своя патриархъ съ цариградския. Дори прѣдишната неопрѣдѣленость въ отношенията на цариградския патриархъ къмъ българския духовенъ глава при Самуила е можела да прѣмине въ враждебность, защото завладѣнитѣ византийски области Самуилъ е отнималъ отъ юрисдикцията на цариградския патриархъ и ги подчинявалъ на българския. Самуилъ още повече можелъ да бѫде наклоненъ да игнорира Византия, слѣдъ като завладѣлъ Драчъ и Алесио (сега Лешъ) и слѣдъ тѣхъ юго-

1. Аналогиченъ случай виждаме съ блаженопочиналия екзархъ Иосифъ I, който до Рускотурската война и прѣзъ нея билъ признаванъ отъ султана, а слѣдъ Берлинския конгресь, вслѣдствие закриването на Екзархията отъ В. Порта, е прѣмѣстилъ седалището си въ Пловдивъ и билъ духовенъ началникъ въ Българското княжество и Изт. Румелия. Сѫщо отъ 1910 г, до прѣмѣстването на екзарха въ София въ 1914 г., по силата на новитѣ политически условия, цариградския патриархъ нито отричаше правото на Екзархията да сѫществува въ Турция, както правѣше до 1910 г., нито вдигаше схизмата.

2. Дриновъ, Съчинения, I, стр. 361.

3. Гильфердингъ, I., стр. 223

19

западнитѣ сръбски жупанства Диоклея или Дукля (сега Подгория), Травуния. Захълмие, Зета, Босна и Сърбия. Въ църковно отношение тѣзи земи сѫ зависѣли отъ папата. Самиятъ дуклянски князъ Иванъ Владимиръ е признавалъ върховната духовна власть на папата, макаръ да си оставалъ привърженикъ на православието. Това било възможно, защото тогава различието между двѣтѣ църкви още не било проявено тъй рѣзко, както послѣ, и двѣтѣ църкви се намирали въ общение. Хилфердингъ даже прѣдполага, че въ Диоклейската митрополия славянската литургия е господствувала, както и въ сѣверната часть на Далмация, която била подъ властьта на хърватскитѣ господари [1]. При такъво щастливо съчетание на адриатическото славянство и папството, Самуилъ не могyлъ да стои въ неопрѣдѣлени отношения съ папата. Той трѣбвало или да встѫпи съ него въ конфликтъ, ако ималъ намѣрение да подчини завладѣнитѣ папски епархии на българския патриархъ, или пъкъ да запази църковното statu quo. Отъ завладѣнитѣ папски епархии той е присъединилъ само Рашката [2], понеже тази епархия е принадлежала на Българската църква още при Бориса и Симеона, обаче останалитѣ епархии той е оставилъ подъ папско вѣдомство. Освѣнъ това, слѣдъ като Самуилъ е завладълъ Диоклея, самъ папата трѣбвало да влѣзе въ сношение съ него по въпроса за възстановлението на своята власть въ Диоклейската митрополия, закрита слѣдъ избѣгването на нейния архиепископъ Иоанъ въ Рагуза (Дубровникъ). Намирайки се въ коректни отношения съ папата, Самуилъ билъ въ международно общение и могълъ още повече да отбѣгва отъ Византия.

Хилфердингъ, основавайки се на прѣписката на Калояна сь папа Иокентия III, твърди, че Самуилъ дори влѣзналъ въ прѣговори съ папата за получаване царска корона [3]. Не може да има съмнѣние, че Самуилъ е носилъ царски титулъ. Самитѣ българи сѫ наричали неговия приемникъ Ивана Владислава, слeдователно, и самия него, цѣсаръ (царь). Кедринъ разказва, че когато българскиятъ владетель Иванъ Владиславъ е прѣтърпѣлъ поражение при Сетина (близо до Воденъ), неговитѣ войници, въ панически бѣгъ, викали на своя царь: [4], т. е. “бѣзите, о цѣсарь” (бѣгайте, о царю!). Скилица сѫщо нарича Ивана Владислава царь: [5]. A диоклейскиятъ лѣтописецъ и сплѣтскиятъ (далматинскиятъ) записъ наричатъ Самуила императоръ. “Въ това врѣме — говори

1. Гильфердингъ, ibid.

2. Дриновъ, съчинения, I, 512

3. Ibid, стр. 225

4. Migne, t. 122, col. 200

5. Prokic, Die Zusaetse, s. 36, № 60.

20

диоклейскиятъ лѣтописецъ — се издигналъ въ българския народъ нѣкой си Самуилъ, който приелъ титулъ императоръ...” [1] Въ сплѣтския записъ се говори: “въ 994 г. 9-ти февруарий, когато царуваше свѣтотатствениятъ беззаконенъ императоръ Стефанъ въ земята на българитѣ и въ другитѣ краища...” [2]. Споредъ обяснението на Хилфердинга, този български царь Стефанъ билъ Самуилъ, който съгласно съ тогавашния български обичай, е ималъ и друго име Стефанъ [3]. Даже византийскитѣ историци не рѣдко даватъ на Самуила титулъ . Кедринъ описвайки мѣстоположението на гр. Охридъ, притуря [4] (гдѣто се издигагь и палатитѣ на царетѣ на България). Анна Комнина казва, че варварскиятъ езикъ е нарекълъ Лихнида Охридъ по името на българския царь, наричанъ първенъ Мокъръ, сетне Самуилъ [5].

Сѫщо и арабскиятъ лѣтописецъ Яхия, когото нѣкои историци (Розенъ, Липовски) считатъ по-достовѣренъ отъ другитъ лѣтописци, нарица Самуила царь, макаръ че, споредъ него, Самуилъ се провъзгласилъ за царь късно слѣдъ смъртьта на българския царь Романа, а до тоя моментъ той е билъ само военоначалникъ (комитопулъ) [6]. Царь сѫ наричали Самуила и потомцитѣ му въ Второто българско царство. Българинътъ — прѣводачъ на хрониката на Константина Манасия, съврѣменикъ на българския царь Ивана Александра, поставилъ глоса къмъ статията за царството на Василия:  [7].

Възъ основа на тѣзи свидѣтелства трѣбва да се мисли, че Самуилъ още отъ самото си възкачване, споредъ установената отъ царь Петра традиция, се наричалъ царь

1. Гильфердингъ, Собр. Сочин. I, стр. 224

2. ibid., стр. 199

3. pag. cit. Тоя обичай дѣйствително е сѫществувалъ у българитѣ. Самуиловиятъ синъ се наричалъ Радомиръ, Романъ и Гавриилъ (българско, гръцко и еврейско), едната Самуилова дъщеря — Косара Теодора, племенникътъ му — Иванъ Владиславъ, сѫщо и зетъ му — Иванъ Владимиръ.

4. Migne, t. 122, col. 201

5. Migne, t. 131, col. 929 Виж. цит. подолѣ стр. 33

6. Макаръ че лѣтописътъ на Яхия страда отъ хронологичгски и фактически погрѣшности, въ случая за насъ е важна прѣдставата на лѣтописеца за законното преминаване на царския титулъ на Романа къмъ Самуила.

7. Сборникъ на М-ството на Нар. Просвещение VI, 342. Сѫщо и въ московския (МСБ VI, 343) и хилендарския прѣписи (Йор. Ивановъ, Български старини изъ Македония, стр. 148; Гласник LVI 109 въ хартиенъ рѫкописъ отъ 1508 г.)

21

и билъ признаванъ за такъвъ отъ своитѣ поданици и външния свътъ. Иначе не може да се обясни, какъ византийскитѣ летописци, които строго сѫ пазѣли царския титулъ само за византийскитѣ императори, сѫ го прилагали и къмъ Самуила. Съобщението въ писмата на Калояна до папа Инокентия III, че Самуилъ е водилъ преговори съ папата за получаване царска корона е невѣрно, понеже, ако имало такива, то тѣ биха били отбѣлѣзани въ ватиканската архива толкова повече, че Самуилъ е влѣзълъ въ прѣко съприкосновение съ папския диоцезъ. Че Самуилъ, подобно на прѣдишнитѣ български владетели, е получилъ царска корона не отъ папата, “това — както казва Голубински — се доказва съ най-положителна несъмненость” отъ туй, че папитѣ не сѫ могли да имъ дадатъ царски венецъ, а само кралски, както се вижда отъ резултата на преговоритѣ на Калояна. [1] Освенъ това, противъ твърдението на Хилфердинга е и свидѣтелството на единъ немски летописецъ, споредъ което въ м. мартъ 973 г. при германския императоръ Отонъ 1 въ Кведлинбургь сѫ дошли пратеници отъ разни народи, между които и отъ българитѣ. [2] Българскитѣ пратеници, несъмнено, сѫ били пратеници на Западното българско царство, защото Източното българско царство било унищожено още въ 971 г. Това свидѣтелство ясно показва, че още въ 973 г. при царь Давида западна Европа е гледала на Западното българско царство, като на царство съ международни права и на династията на комитопулитѣ като на законна заместница на династията на Петра съ всичкитѣ ѝ царски атрибути.

Владетелитѣ на Западното българско царство, несъмнено, сѫ получавали царска корона отъ своя патриархъ, който, както и цариградскиятъ патриархъ, е ималъ право да вѣнчава българскитѣ владетели за царе. Санкцията на българския патриархъ била достатъчна за признаване у българскитѣ господари царско достойнство отъ народа и отъ външния свѣтъ. Ако нѣкои византийски летописци сѫ наричали Самуила , то само за това, че тѣ сѫ асоциирали патриаршеското достойнство, каквото е ималъ българскиять духовенъ началникъ, съ неговото право да вѣнчава българскитѣ владѣтели за царе. Това обстоятелство показва, че въ Византия не билъ още измѣненъ усвоениять при Романа Лакапина възгледъ за Българската църква като автокефална.

1. Цит. съч. 278.

2. Дриновъ, Съчинения I, 478.

[Previous] [Next]
[Back to Index]