Иван Снѣгаровъ. История на Охридската Архиепископия
Том 1. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците

II. Византийска епоха. (10181334)

 

 

ПЪРВА ГЛАВА

Охридската архиепископия при императора Василия II (1018-1025)

 

Първи хрисовул на Василий II

Втори хрисовул на Василий II

Трети хрисовул на Василий II

 

Обширното Западно българско царство, лишено отъ органично единство, се поддържало само отъ военния гений на Самуила и отъ ентусиазма, който той е успѣлъ да възбуди въ народа. Неговата смърть (14 септемврий 1014 год.) е ускорила разгрома на царството му. Паническиятъ викъ на българскитѣ войници “бѣгайте о, царю!” при крѣпостьта Сетина се оказалъ сѫдбоносенъ. На 9 януарий 1018 година подъ стѣнитѣ на Драчъ е загиналъ послѣдниятъ прѣдставитель на западнобългарската династия, царь Иванъ Владиславъ. Единъ подиръ другъ почнали да се прѣдаватъ българскитѣ войводи на свободно напрѣдвалия въ българската земя византийски завоеватель, докато, най-сетнѣ, въ Струмица послѣдниятъ билъ посрѣщнатъ отъ българския патриархъ Давида съ писмо отъ царица Мария, съпруга на Ивана Владислава, която прѣдлагала условия за капитулиране [1]. Българскиятъ народъ билъ тъй уморенъ отъ продължителнитѣ разорителни войни, че въ Скопие, Щипъ и Просѣкъ завоевательтъ билъ прославянъ съ хвалебни пѣсни [2]. Сѫщо и столицата на България е посрѣщнала завоевателя “съ пѣсни, рѫкоплѣскания и хваления” [3]. При византийския императоръ били докарани българската царица и цѣлото царско семейство (нейнитѣ трима сина и шесть дъщери, незаконния синъ на Самуила Траянъ, двѣ дъщери на Гавриила Романа и петь негови синове съ очи изва-

 

1. Кедринъ, у Migne, t. 122, col. 200

 

2. ibid., col. 200-201:

 

3. Col. cit.

 

53

 

дени отъ царь Ивана Владислава) [1]. А въ Костуръ били прѣдставени на императора дветѣ дъщери на Самуила, които, като видѣли царица Мария, съ ярость се нахвърлили върху нея отъ омраза къмъ нейния мѫжъ, убиецъ на брата имъ [2]. Тежъкъ позоръ билъ за българитѣ, когато въ 1018 година Българоубиецътъ е влѣзналъ въ Цариградъ съ златенъ вѣнецъ на глава, яхналъ на конь и акламиранъ отъ народа. Прѣдъ него сѫ вървѣли царица Мария, съ дѣцата си, Самуиловитѣ дъщери и български боляри [3].

 

Като говори за тази побѣда на императора Василия Българоубиецъ, византийскиятъ историкъ Михаилъ Аталиотъ заключава: “и България, която отъ всички се признаваше за трудно побѣдима и твърдѣ неодолима и която не се подчини нито на единъ отъ императоритѣ и при това не позволяваше на Византия да доставя необходимитѣ нѣща, императорътъ завладѣ блѣскаво и доблестно, и византийската държава получи на западъ безопасность и миръ и намѣсто прѣдишната оскѫдность, тя почна да се наслаждава отъ изобилие и благосъстояние”. [4] Въ дѣйствителность обаче не Византия е покорила България, а самъ българскиятъ народъ, както вѣрно отбѣлѣзва Хилфердингъ [5], се прѣдалъ на новия завоеватель. А ако се сѫди по думата (договоръ) въ II хрисовулъ на Василия II, може сѫ се приеме, както твърди и Дриновъ [6], че българскиятъ народъ е призналъ византийския императоръ за свой царь, слѣдъ като взелъ отъ него обѣщание, че ще му запази старитѣ граждански и църковни права. По тази причина или поради това, че държелъ смѣтка за националното достойнство на българския народъ, императоръ Василий, като покорилъ България, не посегналъ на материалното благосъстояние и духовната свобода на българския народъ и се погрижилъ да запази всичко, що му гарантирало да бѫде особена културно-национална величина. По свидѣтелсгвото на Скилица-Кедринъ, Василий II е оставилъ сѫщитѣ узаконения, които сѫ сѫществували при царь Самуила, като е далъ на българския народъ привилегията да се управлява отъ своитѣ началници и споредъ своитъ обичаи. А на българскитѣ войводи и боляри, които се прѣдали, той е далъ патрициянски чинъ. Такива сѫ били пернишкиятъ войвода Кракра, струмишкиятъ Драгомужъ, областниятъ управитель Богданъ, боляритѣ Несторица , Зарица и младия Добромиръ [7]. Данъците

 

1. idem, col. cit. Prokic, Die Zusaеtse, s. 34, № 49. Най стариятъ синъ на Ив. Владислава Прусиянъ е избѣгалъ въ гората.

 

2. Кедринъ, col. 208.   3. ibid.    4. Ed. Bonnae, стр. 234.    5. Собр. Сочин. 1, 276.

 

6. Периодич. списание, 1873 г., кн. VII и VIII, стр. 15.    7. Кедринъ. col. 200 и 201

 

54

 

сѫ били сѫщитѣ, каквито и при Самуила, именно всѣки българинъ, който е ималъ чифтъ волове, билъ длъженъ да дава годишно по единъ моди (кутла, шиникъ, около 18 оки) [1] жито и просо и сѫдъ вино, а този, който нѣмалъ земя, плащалъ пари намѣсто продукти [2]. Въ гражданско отношение императоръ Василий е отдѣлилъ цѣла България въ една провинция, на чело на която е поставилъ единъ управитель съ име “дуксъ”. За столица на дукса билъ опрѣдѣленъ гр. Скопие, който поради това до отнимането на административната автономия на България (въ половината на XI в.) се е наричалъ митрополия на България [3]. Василий II е издалъ и специални граждански наредби, съ които опрѣдѣлялъ привилегиитѣ на гражданскитѣ учрѣждения и съсловия. Указание за това намираме въ втория му хрисовулъ, гдѣто императорътъ говори, че запазенитѣ древни права на завладѣната страна е утвърдилъ съ хрисовули и сигилии [4]. Сѫщо и архиепископъ Теофилакъ (въ края на XI в.) споменува за основенъ законъ за управлението на България, на който се базирали привилегиитѣ на Българската църква.

 

Като отдѣлилъ България въ гражданско отношение, Василий II е санкциониралъ и автокефалията на Българската църква. Гражданската автономия е послужила за основа на привилегированото ѝ положение въ визант. империя. Това се вижда отъ споменатото свидѣтелство на Теофилакта, а особено отъ втория хрисовулъ, гдѣто утвърждаването правата на българския архиепископъ се поставя въ логическа зависимость отъ утвърждаването правата на България: [5]. (Макаръ и да станахме владѣтели на тази страна, но правата запазихме непокътнати, като ги подтвърдихме съ наши хри-

 

1. Н. Благоевъ, История на старото бълг. държавно право, ч. I, стр. 144.

 

2. Кедринъ, col. 263-264:

Вж. и у Скилица, Migne, t. 122, col. 445. Сѫщо и въ втория хрисовулъ на импер. Василия ясно се говори, че въ България билъ оставенъ стариятъ редъ.

 

3. Кедринъ, col. 260:

 

4. Byz. Zeits., II, 44. Вж. текста подолѣ сѫщата стр. и 57

 

5. Byzantinische Zeits. II, s. 44.

 

55

 

совули и сигилии и постановяваме сегашния архиепископъ на България да има такъвъ диоцезъ.)

 

Съ привилегиитѣ, които е далъ на Българската църква, импер. Василий е завършвалъ своята политика, която се стремила да привърже българския елементъ къмъ Византия. Получили гражданска и църковна автономия, българитѣ се поставяли въ лична уния съ Византия [2]. Императоръ Василий виждалъ въ автокефалната Българска църква най-добра опора на своята власть въ България. Поради това той особено се загрижилъ да опрѣдѣли нейното положение спрямо цариградския патриархъ и неговитѣ митрополити, съсѣдни съ нейния диоцезъ, и да ѝ осигури пълна национална свобода. Слѣдъ като свалилъ патриарха Давида, той е утвърдилъ избрания отъ охридския Св. Синодъ новъ духовенъ началникъ, българина отъ Дебърско Иоана, комуто обаче не далъ титулъ “патриархъ”, а му прѣдоставилъ титула архиепископъ” съ постоянна резиденция Охридъ. По желанието на народа ли или по лични мотиви завоевательгь е смѣнилъ духовния началникъ на България, не е извѣстно, обаче смѣната била въ съгласие съ българскитѣ жизнени интереси, понеже патриархъ Давидъ не билъ годенъ за историческата роля, която тепърва трѣбвало да играе Българската църква. Новиятъ духовенъ глава билъ достоенъ за високия постъ. Архиепископъ Иоанъ счелъ за своя свещена мисия да събере цѣлия български народъ въ една родна Църква и да затвърди духовното му единство и културна самобитность. И той упорито прѣслѣдвалъ таза цѣль. По негово ходатайство императоръ Василий е издалъ на негово име три хрисовули, които гарантирали независимостьта на Българската църква въ нейнитѣ етнографски прѣдѣли. Привеждаме тѣзи хрисовули въ български прѣводъ.

 

Първиятъ хрисовулъ

 

“Въ различни врѣмена човѣколюбивиятъ Богъ е дарявалъ на нашето царство велики и безбройни блага, но всичкитѣ тѣхъ превъзхожда съединението на властьта на българитѣ съ властьта на ромеитѣ подъ единъ яремъ. Поради туй ние утвърдихме благочестивѣйшия монахъ Иоана да бѫде архиепископъ на България и рѫководителъ на дѣлата на архиепископията. И тъй като той помоли да опръдѣлимъ писменно клирицитѣ и парицитѣ, които трѣбва да служатъ на църквата на неговата епархия, и (на подвѣдомственитѣ) му епископи, ние му дадохме настоящия сигилии на нашето царство.

 

Съ него ние заповядваме, самиятъ архиепископъ да има въ градоветѣ на своята епархия, т. е. въ Охридъ, Прѣспа, Мокра и Кичево, 40 клирици и 30 парици.

 

2. Новаковичъ, Глас српске Кралевске Академjе, 1908 г., кн. 76, стр. 1.

 

56

А епископътъ въ Костуръ (заповѣдваме да има) въ градоветѣ на епархията си, т. е. въ Костуръ, Куреща, Колоня, Дѣволъ, Воюса, и Мора 40 клирици и 30 парици. Макаръ той по-рано да е ималъ и повече, но ние не искаме, числото на неговитѣ клирици и парици да надминава числото на клирицитѣ и парицитѣ на архиепископа.

 

А епископътъ въ Главеница заповядваме да има въ самата Главеница и Канина и Неанискъ 40 клирици и 30 парици.

 

А епископътъ въ Мъгленъ (заповѣдваме да има) въ самия Мъгленъ и Просѣкъ и Морихово, и Сетина, и Острово, и Заодрие 15 клирици и 15 парици.

 

И епископътъ въ Битоля (заповядваме да има) въ Пелагония, и Прилѣпъ, и Дебретъ, и Велесъ 15 клирици и 15 парици.

 

И епископътъ въ Струмица (заповѣдваме да има) въ самата Струмица, и Радовишъ, и Конечъ (Конче ) 12 клирици и 12 парици.

 

И епископътъ въ Морозвиздъ (заповѣдваме да има) въ самия Морозвиздъ, и Козякъ, и Славище, и Злѣтово, и Луковица, и Пиянецъ, и Малешово 15 клирици и 15 парици.

 

И епископътъ въ Велбуждъ (заповѣдваме да има) въ самия Велбуждъ и Сонтескъ (), и Германия, и Теримеръ, и Стобъ, и въ Долни Сонтескъ и Разлога 15 клирици и 15 парици.

 

И епископътъ въ Триадица (Срѣдецъ) заповѣдваме да има въ самата Триадица и Перникъ, и Суково (), и Звено 40 клирици и 40 парици.

 

И епископътъ въ Нишъ (заповѣдваме да има) въ самия Нишъ и Мокръ, и Комплъ, и Топлица, и Свелигово 40 клирици и 40 парици.

 

И епископътъ въ Браница (заповѣдваме да има) въ Браница, Моравискъ, и Свендеромо, и Гронцъ, Дивисискъ, и Истаагланганъ, и Бродарискъ 15 клирици и 15 парици.

 

И епископътъ въ Бѣлградъ (заповѣдваме да има) въ самия Бѣлградъ, и Градецъ, и Омцъ (), и Главентинъ, и Бѣла Църква 40 клирици и 40 парици,

 

И епископътъ въ Срѣмъ () (заповѣдваме да има) въ цѣлата си епархия 15 клирнци и 15 парици.

 

И епископътъ въ Скопие (заповѣдваме да има) въ самия Скопие, и Виница (), и Прѣморъ, и Луково (), и Принипъ 40 клирици и 40 парици.

 

И епископътъ въ Призрѣнъ (заповѣдваме да има) въ самия Призрѣ и Хосно (намѣсто Хвосно), и Лѣскомецъ (намѣсто Лѣсковецъ), и Врета 15 клирици и 15 парици.

 

И епископътъ въ Липения въ цѣлата си епархия (заповѣдваме да има) 30 клирици и 30 парици.

 

И епископътъ въ Сервия (заповѣдваме да има) въ цѣлата си епархия 30 клирици и 30 парици.

 

(Заповѣдваме), всички тѣзи клирици да се освобождавать отъ строение на домове и други повиности въ полза на държавата, както се освобождавали и при Самуила. За знание на тѣзи, които

 

57

ще царуватъ слѣдъ насъ, ние дадохме на архиепископа настоящия сигилий, като го подчертаваме съ оловення печатъ на нашето царство.

 

Вториятъ хрисовулъ

 

Тъй като слѣдъ изложението на този сигилий относно това, каква епархия да има всѣка българска епископия, свѣтѣйшиятъ архиепископъ на България помоли нашето царство да състави и другъ сигилий за останалитѣ негови епископии, които не бѣха изброени въ първия сигилий поради това, че съсѣднитѣ митрополити ги бѣха заграбили и присвоили, и (тъй като) моето царство не желае да допусне никого отъ тѣхъ или отъ тѣхнитѣ хора нито на една крачка навѫтрѣ въ българския диоцезъ, то постановихме, сегашниятъ свѣтѣйши архиепископъ да има и да държи всичкитѣ български епископии, които при царь Петра и Самуила сѫ владѣели тогавашнитѣ архиепископи, и всичкитѣ останали градове, защото не безъ кръвь и трудове и мѫки, но чрѣзъ (нашето) скѫпо търпѣние и съ Своята помощь Богъ ни подари тази страна, и Неговата благость ясно ни помагаше, като съединихме раздѣленото подъ една власть, безъ да нарушаваме границитѣ и наредбитѣ, които сѫ били добрѣ установени отъ царувалитѣ прѣди насъ. Макаръ ние и да станахме владѣтель на тѣзи страна, но нейнитѣ права запазихме ненакърнени, като ги подтвърдихме съ наши хрисовули и сигилий, и установяваме, сегашниятъ архиепископъ на България да има такъвъ диоцезъ, какъвто е ималъ при царь Петра и да владѣ и управлява всичкитѣ епископии на България, не само онѣзи, които бѣ изложени въ първия сигилий, но и тѣзи, които, като скрити, не бѣха присъединени къмъ първитѣ епископии, и съ настоящия сигилий се явиха и сѫ изложени поименно.

 

И на тѣхъ, както и на другитѣ подаряваме клирици и парици, именно заповѣдваме епископътъ въ Дръстръ да има въ градоветѣ на епархията и другитѣ градове около нея 40 клирици и 40 парици. Тъй като въ царуването на Петра въ България тази епископия блѣщѣла съ достойнството на архиепископия, а слѣдъ това архиепископитѣ сѫ. прѣминавали отъ едно мѣсто въ друго, единъ въ Триадица, другъ въ Воденъ и Мъгленъ, сетнѣ ние намѣрихме сегашния архиепископъ въ Охридъ, (то) и самиятъ Охридъ да има архиепископъ, а въ Дръстръ да се рѫкополага епископъ.

 

А епископътъ въ Видинъ заповѣдваме да има въ градоветѣ на епархията си 40 клирици и 40 парици. Прѣдъ видъ на това, че тази епископия ми бѣ най-полезна и откри правъ пѫтъ въ страната, въ всѣки случай тя трѣбва да получи най-голѣми награди и да бѫде поставена надъ по-добритѣ. Но за да не прѣвъзхожда числото на клирицитѣ и парицитѣ на архиепископа, ние ѝ дадохме равна частъ съ оная архиепископа, като прибавихме десьть души къмъ частьта на архиепископа, състояща се отъ 70 клирици и парици.

 

А епископътъ въ Раса заповѣдваме да има въ епархията си 15 клирици и 15 парици.

 

58

А епископътъ въ Орея заповѣдваме да има въ своята епархия 12 клирици и 12 парици.

 

И епископътъ въ Черникъ заповядваме да има въ цѣлата си епархии 15 клирици и 15 парици.

 

А епископътъ въ Химара заповѣдваме да има въ цѣлата си епархия 12 клирици и 12 парици.

 

И заповядваме на дирахийския митрополитъ да остане само съ своя прѣстолъ и да бѫде доволенъ отъ принадлежащитѣ му имоти и доходи () и да не прѣстѫпва въ епископиитѣ на България, защото тѣхъ ние утвърдихме за архиепископа на България, както и отъ старо врѣме властьта (надъ тѣхъ) е принадлежала нему, и неговото право било узаконено отъ старитѣ (царе). (Това ние правимъ поради туй, че) ние не заличихме нищо отъ туй, що по-рано било установено за архиепископията на България, но ако и нѣщо неясно има, ние разясняваме () и установяваме () съ настоящия ни сигилий, да се пази ненарушено и неизмѣнно всичко, що принадлежи на тази архиепископия отъ стари врѣмена; и нито самъ той (архиепископътъ б. н.), нито останалитѣ епископи въ България да не спорятъ, но да се задоволявать съ своитѣ собствени граници, удостоверени отъ стари врѣмена, и тѣхната власть да остане постоянна и неизмѣнна.

 

А епископътъ въ Адрианополъ заповѣдваме да има въ цѣ си епархия 15 клирици и 15 парици.

 

И епископътъ (името е пропуснато въ гръцкия текстъ) заповядваме да има въ цѣлата си епархия 15 клирици и 15 парици.

 

И епископътъ въ Ботротъ заповядваме да има въ цѣлата си епархия 12 клирици и 12 парици.

 

Епископътъ въ Янина заповядваме да има въ цѣлата си епархия 15 клирици и 15 парици.

 

И самиять епископъ въ Козилъ заповѣдваме да има въ цѣлата си епархия 15 клирици и 15 парици.

 

И ецископътъ въ Петра заповѣдваме да има въ цѣлата си епархия 40 клирици и 40 парици.

 

Постановяваме, щото свѣтѣйшиятъ архиепископъ на България да има не само изложенитѣ по име епископии, но ако има епископи, които се намиратъ въ българскитѣ прѣдѣли изпуснати по забравяне, заповѣдваме свѣтѣйшиятъ архиепископъ да владѣе и управлява и тѣзи и всичкитѣ други градове, които не сѫ указани въ сигилиитѣ на моето царство и да събира канонически данъкъ () отъ всички тѣхъ, и отъ власитѣ по цѣла България, и отъ вардарскитѣ турци, до колкото ги има въ българскитѣ прѣдѣли. (Заповѣдваме) и на всичкитѣ стратези въ България и на останалитѣ чиновници и архонти да го почитать и уважаватъ високо () и да слушать неговата дума и мнѣние и да не се бъркатъ въ дѣлата нито на български монастиръ, нито на църква, нито въ каква да е друга църковна работа и да не бъркатъ нито нему, нито на подчиненитѣ му боголюбиви епископи и да не му правятъ прѣчки, за да не прѣтърпи такъвия голѣмо и безпощадно () наказание отъ моето царство.

 

59

Прѣдъ видъ на това и за знание на идващитѣ слѣдъ насъ царе, ние съставихме този сигилий и го дадохме на свѣтѣйшия архиепископъ, като го подтвърдихме съ оловения печатъ на моето царство въ м. май 6528 (1020)”.

 

Третиятъ хрисовулъ

 

Настоящиятъ сигилий е даденъ отъ нашето царство на свѣтѣйшата архиепископия на България, за да владѣе тя безъ прѣ епископиитѣ на Сервия, Стагъ и Верия. Прѣдъ видъ на туй, че и тѣ се намиратъ въ българскитѣ прѣдѣли, съ настоящия нашъ сигилий ние ги причислихме къмъ останалитѣ епископии и утвърдихме правото на архиепископията на България надъ тѣхъ и рѣшихме да надаримъ и тѣхъ съ клирици и парици.

 

На стажкия епископъ 12 парици и 12 клирици, на верийския 30 клирици и 30 парици, а на сервийския епископъ тѣ бѣха дадени въ първия сигилий и да не (му) се възбранява.

 

Тѣзи императорски актове най-напрѣдъ обръщатъ вниманието ни съ благосклонното отнасяне на завоевателя къмъ стремежа на българския архиепископъ да сгрупира цѣлия български народъ около града на Св. Климентъ. Архиепископъ Иоанъ упорито е настоявалъ за възстановяването на старитѣ граници на Българската църква, и императоръ Василий внимателно се вслушвалъ въ неговия гласъ и издавалъ указъ слѣдъ указъ, за да удовлетвори неговитѣ искания. Съ първия хрисовулъ императоръ Василий е далъ на охридския архиепископъ само 17 епархии (16 епископски и 1 архиепископска), които тя е имала въ послѣднитѣ години на Западното българско царство. Но архиепископътъ, недоволенъ отъ тѣзи граници, е поискалъ отъ императора да възстанови диоцеза на Българската патриаршия при царь Петра (927-969). Императорътъ е удовлетворилъ и тази молба съ втория хрисовулъ, съ който били повърнати на българския архиепископъ Дръстръ и Видинъ, подвѣдомствени на цариградския патриархъ, както и Раса и епископиитѣ, подвѣдомствени на дирахийския, солунския, и навпактския митрополити. Скоро слѣдъ туй къмъ диоцеза на охридския архиепископъ били присъединени съ новъ хрисовулъ [1] още три епархии на южна Македония, отъ които Сервия била дадена на българския архипископъ отново, тъй като, навѣрно, солунскиятъ митрополитъ се опиталъ да я отнеме.

 

1. Третия хрисовулъ нѣма дата, Новаковичъ мисли, че той билъ издаденъ въ 1020 год, но данни за това нѣма. Навѣрно, както прѣдполага Юрданъ Ивановъ. той билъ врѫченъ слѣдъ 1020 год. Споменуването на Сервийската епископия въ третия хрисовулъ дава основание да се мисли, че слѣдъ издаването на втория хрисовулъ (1020 г.) е минало извѣстно врѣме, въ течение на което солунскиятъ митрополитъ успѣлъ да отнеме тази епископия.

 

60

 

Съ хрисовулитѣ си императоръ Василий отъ една страна е санкциониралъ правата и привилегиитѣ, които българскитѣ царе сѫ били подарили на Църквата си, и отъ друга страна той е далъ на архиепископа и епископитѣ нѣкои нови привилегии. При раздаването на привилегиитѣ на епископитѣ императорътъ се рѫководилъ отъ услугитѣ, които му оказали епископскитѣ градове при покорението на България. На видинския епископъ той е далъ повече права, отколкото на самия архиепископъ, защото Видинъ му открилъ пѫтя за вѫтрѣшностьта на България.

 

Основната тенденция на хрисовулитѣ била да се запази пълната независимость на Българската архиепископия. Утвърждението на новоизбрания архиепископъ, за което се говори въ началото на първия хрисовулъ, е станало по реда, който се спазвалъ при поставянето на патриарситѣ въ България и въ Цариградъ: българскиятъ Св. Синодъ е прѣдставилъ на императора кандидата, и императорътъ го утвърдилъ. Въ втория хрисовулъ още по-рѣзко се подчертава независимостьта на архиепископията.

 

Благосклонностьта на императора къмъ Българската църква е срѣщала съпротива у гръцкитѣ митрополити, които се намирали въ съсѣдство съ българския диоцезъ,.Когато Василий е завладѣвалъ българскитѣ области, нѣкои отъ тѣхъ си присвоили български епископии. Въ втория си хрисовулъ императорътъ прѣдписва, щото никой отъ съсъднитѣ митрополити да не смѣе да навлиза въ диоцеза на българския архиепископъ нито на една крачка. За да се прѣдотвратятъ бѫдещи претенции на драчкия митрополитъ за епископиитѣ, отдѣлени отъ епархията му и присъединени къмъ диоцеза на българския архоепископъ, императоръ Василий въ сѫщия хрисовулъ прѣдписва, драчкиятъ митрополитъ да остане само съ своя прѣстолъ и да не навлиза въ българскитѣ епископии [1].

 

Император Василий се стремил да запази църковната независимость на България не само чрѣзъ разграничване на диоцеза на Охридската архиепископия отъ диоцеза на Цариградската патриаршия, но и чрѣзъ пълно освобождение на Българската църква отъ свѣтската административна власт. Като внушава на стратезитѣ и другитѣ административни органи въ България да уважаватъ и почитатъ българския архиепископъ, да слушатъ неговитѣ думи и съвѣти, подъ страхъ на строго наказание той ги прѣдупрѣждава да не се бъркатъ въ църковнитѣ работи на българския народъ и да не прѣчатъ на архиепископа и епископитѣ му.

 

Поради тази си основна тенденция, актоветѣ на Василия Българоубиецъ иматъ значение прѣди всичко като официална декларация на Византия, че по-голѣмата часть на Балканския по-

 

1. Byzantinische Zeitschrift, II, 42:

 

61

 

луостровъ била отдѣлна етнографска область подъ название , България”, имаща право за самостоенъ националенъ, културенъ и духовенъ животъ. Освѣнъ това тѣ сѫ изиграли голѣма историческа роля, че въ съзнанието на българския народъ сѫ издълбали рѣзка граница между него и гръцкия народъ, което твърдѣ е съдѣствувало да се запазятъ и затвърдятъ националниятъ му инстинктъ и стремежътъ му къмъ духовна независимостъ, въпрѣки всичкитѣ прѣврати въ неговия исторически животъ.

 

Частно за Охридската архиепископия тѣзи актове сѫ били основнитѣ статути, на които тя е дължела цѣлото си сетнѣшно сѫществувание. Фалшивитѣ Юстинианови новели, въ които Охридската архиепископия се отождествявала съ Първоюстиниянската, сѫ имали сила само възъ основа на юридическата стойность на хрисовулитѣ на Василия Българоубиецъ. Поради това охридскитѣ архиепископи се стремили да съчетаятъ Юстинияновитѣ новели съ тѣхъ, което и било постигнато съ хрисовула на Михаила Палеолога.

 

Тритѣ хрисовули на импер. Василия сѫ узаконявали юрисдикцията на българския архиепископъ почти надъ цѣлата територия, владѣна отъ царетѣ Самуила и Петра, т. е. надъ областитѣ на Западното и Източното българско царство. Отъ епархиитѣ на българския патриархъ при българскитѣ царе, импер. Василий е отнелъ Драчката, Лариската, Навпактската (въ Западното българско царство), Прѣславската, Проватската, Дебелтската или Загорската (въ Източното българско царство), които подчинилъ на цариградския патриархъ.

 

Понеже въ България се сблъсквали три юридически личности съ землевладѣлчески права — държавата, Църквата и частни лица, [1] то необходимо било да бѫдатъ разграничени тѣхнитѣ права. Императоръ Василий точно е опрѣдѣлилъ, колко клирици и парици [2] сѫ имали право да притежаватъ архиепископътъ и

 

1. М Успенский, Образованiе второго болгарского царства, стр. 19.

 

2. Голубинскiй прѣдполага, че сѫ били архиерейски чиновници (Краткiй очеркъ исторiи прав. церквей, стр. 259, прим.), което е невѣрно. Твърдѣ общо е разбирането и на Дринова, споредъ когото парицитѣ сѫ били люде, оставени отъ императора Василия да служатъ на епископитѣ като слуги, а клирицитѣ сѫ били сѫщо такива слуги само въ духовенъ санъ. (Периодическо списание, кн. VII-VIII стр. 18, забѣл. 3). Парицитѣ сѫ били чифлигари, заселници (Н. П. Благоевъ, История на старото българско държавно право, ч. I, 1906, стр. 121), въ случая, на църковна земя, а клирицитѣ — потомци на свещеници, които малко по малко сѫ преминавали въ състояние на църковни заселници. Парицитѣ сѫ нѣмали собствени недвижими имоти и обработвали чужда земя — болярска или църковна. Тѣ се дѣлили на или и (глед. Извѣстiя Русскаго археол. инст. въ К-лѣ, 1896, I, стр. 5; Н. П.

 

62

 

епископитѣ му по отдѣлно. Тѣзи права на Църквата сѫ били твърдѣ важни за сѫществуването й, и на тази почва, както ще видимъ по-долѣ сѫ ставали чести конфликти между гражданската и църковната власти въ България.

 

Хрисовулитѣ не опрѣдѣлятъ, какви права сѫ имали архиепископътъ и епископитѣ надъ своитѣ парици, защото тѣ сѫ били опрѣаѣлени отъ тогавашнитѣ землевладѣлчески закони. Въ тѣхъ обаче е опрѣдѣлено какви права гражданската власть не е имала надъ църковнитѣ парици. Тъй, клирицитѣ сѫ били свободни [1] отъ натурални повиности (строене) и други данъци, и населенитѣ църковни земи сѫ били отнети отъ вѣдомството на военнитѣ и граждански чинове — стратезитѣ и бирницитѣ.

 

Цѣлата Българска църква имала право да владѣе 745 клирици и 715 парици. По материалното си положение епархиитѣ на Охридската архиепископия могатъ да бѫдатъ класифицирани на първостепенни, второстепенни и третостепенни. Къмъ първостепеннитѣ се отнасяли: 1) Охридската, 2) Костурската, 3) Главенишката, 4) Петърската, 5) Скопската, 6) Нишката, 7) Бѣлградската, 8) Видинската, 9) Дръстърската 10) Срѣдечката; второстепенни сѫ били: 1) Липенийската, 2) Верийската и 3) Сервийската; третостепенни — 1) Мъгленската, 2) Пелагонийската, 3) Морозвиздската, 4) Велбуждската, 5) Браничевската, 6) Срѣмската, 7) Призрѣнската, 8) Рашката, 9) Чернишката, 10) Дринополската, 11) неизвѣстна (вѣроятно, Велска), 12) Янинската, 13) Козилската, 14) Струмишката, 15) Орейската, 16) Химарската, 17) Ботротската, 18) Стажката. На първостепеннитѣ сѫ били дадени по 40 клирици и по 40 или 30 парици; на второстепеннитѣ — по 30 клирици и 30 парици; на третостепеннитѣ — 15 или 12 клирици и по 15 или 12 парици.

 

Освѣнъ землевладѣлческитѣ права, другъ материаленъ изворъ на охридския архиепископъ билъ каноническиятъ данъкъ, който архиепископътъ е ималъ право да събира отъ

 

 

Благоевъ, История на старото българско държавно право, ч. I, София, 1906 г., стр. 129-130). Първитѣ сѫ работили съ господарски сѣчива и добитъци (както турскитѣ ратаи, момцитѣ); вторитѣ и третитѣ — съ свои сѣчива и добитъци. Парицитѣ сѫ били въ извѣстна зависимость отъ землевладѣлеца, обаче не сѫ били прикрѣпени къмъ земята, крѣпостници въ руски смисъль, както ги счита Успенски (Образ. вт. бълг. ц., 21, стр. 2), лично сѫ били свободни, правоспособни и дѣеспособни. Тѣ сѫ встѫпвали въ законенъ бракъ, сключвали юридически сдѣлки и можели да придобиватъ на свое име имоти (Н. П. Благоевъ, цит. съч. стр. 124-131).

 

1. Byzantinische Zeitschift, II, s. 44:

 

63

 

всичкитѣ подвѣдомствени епархии, отъ власитѣ въ България [1] и отъ турцитѣ-християни (вардариоти), заселени по брѣговетѣ на р. Вардаръ [2].

 

 

1. Подъ думата “власи” въ втория хрисовулъ на императора Василия ромънскиятъ историкъ А. Д. Ксенополъ разбира и власитѣ на съверъ отъ Дунава, като, обаче безосновно твърди, че българитѣ попрѣчили на императора Василия, власитѣ да иматъ свои епископи отъ страхъ на схизма (Histoire des Roumains, френски пръводъ 1896, стр. 238). Въ своя хрисовулъ императоръ Василий II е ималъ прѣдъ видъ само власитѣ въ подчинената българска земя. На сѣверъ отъ Дунава той не е владъелъ и затова не е могълъ да подчинява тамошнитѣ власи на охридския архиепископъ. А власитѣ на Балканския полуостровъ сѫ били подчинени прѣко на охридския архиепископъ, тъй като тѣ сѫ били разселени спорадически и не било възможно да се образува отдѣлна епархия. Обаче въпрѣки това отвѫддунавскитѣ власи, приели християнството отъ българитѣ, съ българско духовенство и българска книжнина и, намирайки се подъ вѣдомството на бълг. патриархъ до падането на българското царство, сѫ продължавали по традиция да признаватъ юрисдикцията на българското духовно началство и слѣдъ падението на българското царство, като сѫ били, вѣроятно, подъ вѣдомсгвото на дръстърския епископъ.

 

2. Успенски мисли, че билъ събиранъ само отъ църковнитъ “крѣпостници”. Обаче текстътъ не оправдава такъво разбиране. Това мѣсто се чете:

(Byzantinische Zeitschrift, B. II, 46) Прибавенитѣ къмъ думи се отнасятъ къмъ и , които императоръ Василий е прѣдоставилъ на архиепископа да управлява.

 

Вардарскитѣ турци сѫ били (около 14000 д.), прѣселени отъ византийския императоръ Теофилъ (829-842), отъ Мала Азия (Дриновъ, Съчинения, II, стр. 13; забѣл. 34).

 

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]