Иван Снѣгаровъ

История на Охридската Архиепископия. Том 1.

 

II. Византийска епоха. (1018 - 1334).

 

ТРЕТА ГЛАВА

Положението на Охридската архиепископия отъ възстановлението на Второто българско царство до падането на Охридъ подъ сърбитѣ. (1185-1334).

 

4. При епирскитѣ владѣтели и никеовизантийскитѣ императори

 

 

Тутакси слѣдъ смъртьта на бълг. царь Калимана, при по-малкия синъ на Асѣна II, Михаила Асѣна, никейскиятъ императоръ Иоанъ Ватаци успѣлъ да отнеме отъ българитѣ въ нѣколко седмици цѣлата родопска страна и градоветѣ Чепино и Станимака и голяма часть отъ Македония (до гр. Прилѣпъ и

 

153

 

Пелагонийското поле) съ градоветѣ Стобъ, Хотово, Велбуждъ, Скопие, Велесъ, Нестаполъ (Овче-поле) и Просѣкъ. [1] Отъ друга страна епирскиятъ деспотъ Михаилъ II е прѣвзелъ западна Македония (съ градоветѣ Охридъ, Битоля и Прилѣпъ) и Албания. А южно-македонскитѣ градове Воденъ, Острово, Старидолъ сѫ били превзети отъ чичото на Михаила II, солунския деспотъ Теодоръ Комнинъ, бившиятъ владѣтель на Западното гръцко царство. [2] По такъвъ начинъ въ 1246 година диоцезътъ на Охридската архиепископия билъ раздѣленъ между три гръцки царства. Областитѣ, които сѫ влѣзнали въ деспотството на Михаила II, и, по всѣка вѣроятность, областитѣ превзети отъ Теодора Комнина сѫ останали подъ духовната власть на охридския архиепископъ. Що се отнася до градоветѣ на Охридския диоцезъ, превзети отъ Иоана Ватаци, тѣ, вѣроятно, сѫ били подчинени на никейския патриархъ, по политически съображения или поради невъзможностьта на охридския архиепископъ, който се намиралъ въ враждебното на никейцитѣ Епирско деспотство, да упражнява своята власть надъ тѣхъ. Но отъ друга страна съ завземането на Охридъ отъ епиротитѣ, архиепископията се освободила отъ върховната власть на Търновската патриаршия и се върнала въ прѣдишното си независимо положение.

 

Въ 1252 г., когато Иоанъ Ватаци отнелъ отъ епиротитѣ западна Македония и Албания съ Кроя (до Адриатическо море и сръбската граница), цѣлиятъ диоцезъ на Охридската архиепископия съ самата столица е влѣзналъ въ състава на Никейската империя. [3] Охридскиятъ диоцезъ пакъ билъ стѣсненъ слѣдъ смъртьта на Ватаци въ 1254 г., когато българския царь Михаилъ Асѣнъ си възвърналъ изгубенитѣ въ 1246 г. земи въ Родопитѣ и Македония. Ала българското владичество надъ тѣзи земи било кратковременно: новиятъ никейски императоръ Теодоръ II (1254-1259) въ няколко седмици успѣлъ да ги отнеме отъ българитѣ, като утвърдилъ своята власть надъ тѣхъ чрѣзъ договоръ съ Михаила Асѣна въ 1256 г. [4] Твърдѣ кратковрѣмененъ е билъ и новиятъ политически дѣлежъ на Охридския диоцезъ (около 1258 г.) между съюзницитѣ: епирския деспотъ Михаилъ II (който взелъ западна Македония), сицилийския краль Манфредъ (който взелъ срѣдна Албания съ градоветѣ Драчъ, Авлона и Велеградъ, сега Бератъ) и сръбския краль Урошъ I (който се втурналъ въ Скопие). Въ 1259 г., слѣдъ рѣшителното поражение, което никейскиятъ военоначалникъ Михаилъ Палео-

 

1. Г. Акрополитъ, Mignet 140, col. 1089.

 

2. Акрополитъ, ibid, 1097. Иречек, Историjя Срба, стр. 297.

 

3. Г. Акрополитъ, t. 140, col. 1105 и 1107. Иречек, Исторjа Срба, 297.

 

4. Акрополитъ, t. 1145, col. 1136. Вж. и окрѫжното послание на Теодора II за тоя договоръ въ сп. “Минало” кн. 5-6, стр. 64.

 

154

 

логъ имъ нанесълъ — при Борилската планина до Прилѣпъ —, всичкитѣ македонски градове сѫ били върнати на Никейската империя. Отъ това врѣме Охридъ е оставалъ непрѣкѫснато подъ византийска властъ до завладѣването му отъ сърбитѣ, като постепенно се съкращавали границитѣ на диоцеза му заедно съ съкращаването на имперскитгь граници. [1] Въ 1272 г. албанскитѣ епархии на Охридската архиепископия сѫ минали подъ властьта на Карла I Анжуйски, който ги отнелъ заедно съ Драчъ и Кроя въ врѣме на епирскитѣ междуособици слѣдъ смъртьта на деспота Мануила II (1271 г.) [2]; но въ 1281 г., когато византийцитѣ прѣвзели Канина, Кроя и други албански крѣпости, тѣзи епархии пакъ сѫ влѣзли въ византийската империя. Едва ли можемъ да се съмнѣваме, че прѣзъ неаполитанското владичество юрисдикцията на охридския архиепископъ надъ тѣзи епархии била само номинална, а, може би, и съвсѣмъ била унищожена, и католичеството е прониквало въ тѣхъ.

 

Отъ 80-тѣ години на XIII в. бързо почнало да се шири на югъ сръбското кралство и съ това се увеличавалъ диоцезътъ на Сръбската архиепископия за смѣтка на Охридската. Стефанъ Урошъ II (Милутинъ) (1282-1321) успѣлъ отначало да прѣвземе (въ 1282 г.) отъ византийцитѣ Скопие съ покрайнинитѣ Горенъ и Доленъ Пологъ, [3] Овчеполе, Злетово и Пиянецъ, [4] а въ 1284 г. прѣвзелъ Дебъръ, Кичево и Порѣче, [5] и частъ отъ При-

 

1. Г. Акрополитъ 1196-1200. Иречек, Историjа Срба, 304.

 

2. Иречек, Историjя Срба, 309.

 

3. Нѣкои историци твърдятъ, че при царь Константина Тиха (1258-1277), българитѣ отново сѫ владѣели Скопие, Пологъ, Кичевско, Велешко и Велбуждско. Тѣ се основаватъ на хрисовула съ името на Консгатина Тиха, даденъ на Вирпинския монастиръ “св. Георги при гр. Скопие. Между това, слѣдъ като Г. Баласчевъ установи фалшивостьта на тоя хрисовулъ (Минало, кн. 5-6), владеенето на сѣверна Македония отъ българитѣ при Константина Тиха се явява съмнително. И Г. Акрополитъ не споменува за никакви завоевания на Константина Тиха, който билъ въ добри отношения съ Теодора Ласкариса II и даже се оженилъ за неговата дъщеря (Migne, t. 140, col. 1176). А въ 1261 г. Г. Акрополитъ е гостувалъ въ Търново, кѫдѣто той билъ изпратенъ съ политическа мисия. Само въ 1265 г. Константинъ Тихъ е отворилъ война на Византия, но тя се водила не въ Македония, а въ Тракия,

 

4. Даничић, Животи крал. и арх. српских стр. 108-109. Сѫщо и въ хрисовула на Милутина отъ 1300 г. (Споменик, III 12) и отъ 1318 г. (Споменик, III, 19 и 24. Срв. Иречек, Историjа Срба, 315 и 319.

 

5. Споменик, III, 20. За владеенето на Кичево отъ Милутина вж. и Споменик, III, 7.

 

155

 

лѣпско съ Трѣскавечкия монастиръ. [1] При Милутина южната граница на Сърбия минавала на сѣверъ отъ византийскитѣ крѣпости: Струмица, Просѣкъ, Прилѣпъ, Охридъ и Кроя. [2] Всички тѣзи земи Милутинъ е подчинилъ духовно на ипекския архиепископъ. Съ това Охридската архиепископия изгубила цѣли три епархии: Скопска, Морозвиздска и Дебърска и частъ отъ Пелагонийската. [3]

 

Прѣзъ второто десетилетие на XIV в. сърбитѣ сѫ прѣвзели

 

1. Даничић, цит. съч, стр. 138, дѣто се разправя, че Милутинъ между другитѣ монастири е облагодѣтелствувалъ и Трѣскавечкия.

 

2. Иречек, Историjа Срба, 320.

 

3. Въ хрисовулитѣ, дадени отъ Милутина на Хилендарския монастиръ — единия между 1293-1302 год. (Miklosich, Monumenta Serbica, стр. 60), другиятъ около 1318 год. (Споменик, III, 24) — се споменува между сръбскитѣ епископии Скопската епархия. Въ втория хрисовулъ се споменуватъ игуменитѣ тетовски Теодоръ, гостиварски Даниилъ и скопски Никодимъ, които заедно съ другитѣ сръбски игумени и съ сръбскитѣ епископи сѫ участвували въ събора, свиканъ подъ прѣдседателството на ипекския архиепископъ Никодимъ, за утвърждение рѣшението на Милутина да подари селището Улиаръ на Хилендарския монастиръ (Споменик, III, 24). Нѣма ясни указания, дали Дебърската епископия била оставена като отделна сръбска епархия, слѣдъ като Милутинъ прѣвзелъ Дебърско и Кичевско. Въ тѣзи хрисовули, като се изброяватъ сръбскитѣ епархии, се споменува “ДЬБРЬСКАА” епископия (до Сараево), която, основана отъ архиепископа Сава, е заемала почетно мѣсто между другитѣ сръбски епархии и не било възможно тя да бѫде забравена, за да бѫдѣла спомената новата Дебърска епископия въ Македония. Не може да се мисли, че въ това врѣме босненската Дебърска епископия е била закрита. По късно въ турско врѣме сѫщата се явява между епархиитѣ на Ипекската църква наредъ съ Дебърската епископия въ Македония, която била подъ Охридската църква. Очевидно, тя сѫществувала непрѣкѫснато отъ самото си основаване. Основание за нашето прѣдположение е и обстоятелството, че селата, подарени отъ Милутина на Хилендарския монастиръ между 1293-1302 година, се намиратъ на сѣверъ отъ Шаръ планина и отъ скопска Черногория.

 

Нѣкои сръбски историци отъждествяватъ Дебърската епископия, основана отъ архиеп. Сава съ македонската, което не е вѣрно. И архим. Дучичъ рѣшително е отхвърлилъ това мнѣние (Гласник LVII, 92; вж. и Л. Стояновић, Стари српски записи и натписи, I, № 1654, дѣто се чете “митрополия дъбарска и бwсанска)”.

 

Въ Милутиновитѣ хрисовули не сѫ отбѣлѣзани двѣ Дебърски епископии, както би трѣбвало да бѫде слѣдъ превземането на Дебъръ. Трѣбва да се прѣдполага, че Дебърската епископия въ Македония не била запазена, а заедно съ околностьта на Трѣскавеч-

 

156

 

гр. Просѣкъ [1]. А слѣдъ Велбуждската битка на Стефана Дечански съ съюзнитѣ българо-гръцки войски (28 юлий 1330 год.), Охридската архиепископия изгубила и гр. Велесъ, Дебрецъ (при Охридъ), Сидирокастронъ и Чрѣшче (малко на югъ отъ Кичево въ Демиръ Хисаръ). [2]

 

До прѣвзимането на Цариградъ отъ никейцитѣ и провъзгласяванието на Михаила Палеолога за императоръ (1261 год.), положението на архиепископията подъ византийска власть не било твърдо, както поради честитѣ войни и политически промѣни въ нейния диоцезъ, тъй и поради това, че императоритѣ, неутвърдени още въ Илирия, дѣто сѫ сѫществували гръцки деспотства, като че ли сѫ нѣмали доверие въ нея. Теодоръ Ласкарисъ II даже арестувалъ охридския архиепископъ Константинъ Кавасила, понеже го подозрѣлъ въ съчувствие къмъ своя противникъ, епирския деспотъ Михаилъ II, чиито съратници сѫ били Кавасиловитѣ братя Иоанъ и Теодоръ. [3] Обаче, може би, това е единствениятъ случай на императорско неразположение къмъ Охрид. архиепископия, прѣзъ врѣме на борбата между никейцитѣ и епиротитѣ. Границитѣ на диоцеза ѝ сѫ били запазени и дори може да се допусне, че властьта ѝ надъ крайвардарскитѣ градове, които сѫ паднали подъ властьта на никейцитѣ прѣди Охридъ, била възстановена съ падането на Охридъ подъ никейцитѣ.

 

 

кия монастиръ, била разпрѣдѣлена между Призрѣнската и Скопската епископии, понеже въ врѣме на завземането на Дебърско отъ Милутиновитѣ войски тя била, въроятно, вакантна или пъкъ, защото нейниятъ епископъ, като гръкъ, своевременно напусналъ епархията си. Никифоръ Григора съобщава за пристигането на подвѣдомствемия на охридския архиепископъ дебърски епископъ въ Цариградъ “по нѣкои свои нужди” приблизително около това врѣме, когато Дебъръ, Кичево и Порѣче сѫ паднали подъ сърбитѣ. (Ed. Bonnae, t. 1, стр. 164).

 

Съ единъ хрисовулъ (между 1293-1302 год., при ипекския архиепископъ Евстатий II) Милутинъ е подарилъ на Хилендарския монастиръ и мѣста отъ Струмишката епархия Вльчи лоугъ въ струмишкото поле, планината Огражденъ, пастбището Чрьзена полѣна при гр. Струмица, Тетрагонитово и жителя на Струмица арменеца Бале Екса съ дѣцата му. (Miklosich, Monum. Serbika, стр. 64). Изглежда, струмишкитъ мѣстности сѫ били подарени на Хилендарския монастиръ при кратковременното сръбско владичество въ Струмица, слѣдъ похода на Милутина и брата му Драгутина въ 1283 г. къмъ гръцкитѣ земи до Атонъ и Кръстополъ (Христуполисъ, сега Кавала) прѣзъ струмскитѣ и сѣрскитъ “прѣдъли”. (Споменик, III, 19; Иречек, Исторjа Срба, стр. 319).

 

1. Кантакузинъ III, cтp. 42; Иречек, цит. съч. стр. 345.

 

2. Даничић, Животи крал. стр. 197

 

3. Акрополитъ, Migne, t. 140, col. 1196.

 

157

 

При това, когато Михаилъ Палеологъ прѣвзелъ Цариградъ и станалъ императоръ, тя достигнала онова завидно положение, която имала при архиепископа Иоана Комнинъ. Сѫщеврѣменно обаче тя паднала пакъ въ зависимость отъ висшитѣ крѫгове въ Цариградъ въ смисълъ, че нейнитѣ прѣдстоятели се избирали отъ цариградското правителство и не изъ охридския клиръ, а изъ цариградския. Спрѣмо цариградския патриархъ охридскиятъ архиепископъ е оставалъ, както по рано, напълно независимъ и заемалъ първо мѣсто по честь слѣдъ патриарситѣ. Охридскиятъ архиепископъ се ползувалъ съ патриаршеската привилегия да бѫде прѣдшествуванъ въ врѣме на богослужение отъ лампадарий съ лампада, на която имало златна корона. [1]

 

Михаилъ Палеологъ, щомъ се качилъ на прѣстола, освободилъ арестувания архиеп. Константинъ Кавасила и му позволилъ да заеме отново прѣстола [2]. Тая негова благосклонность е внушила на неизвѣстенъ охридски архиепископъ, (може би, Яковъ Проархий) надежда да възстанови начертанитѣ отъ Василия II граници на Охридския диоцезъ, като прѣдставилъ на императора Михаила VIII Палеологъ тритѣ хрисовули на Василия II съ ходатайство да ги приведе въ изпълнение. Къмъ това ходатайство императорътъ се отнесълъ напълно съчуствено. Едно отъ срѣдствата за обезврѣдявание на Сърбия и България той считалъ унищожението на тѣхнитѣ автокефални църкви и подчинението имъ на едного отъ вѣрноподаннитѣ му автокефални духовни началници въ Цариградъ и Охридъ. Тъй като България и Сърбия по-рано сѫ били подъ юрисдикцията на Охридската архиепископия и се намирали въ племенно родство съ нея, то подчинението имъ на нея, а не на царигр. патриархъ се струвало на императора по-оправдателно и по-лесно достижимо [3]. По тѣзи съображения въ 1272 година м. августъ Михаилъ Палеологъ врѫчилъ на охр. архиепископъ хрисовулъ, съ който безъ да опрѣдѣля конкретно правата на архиепископията, давалъ ѝ общо право да управлява тѣзи епархии, които ѝ сѫ били отнети отъ съсѣднитѣ митрополити. Въ тоя хрисовулъ императоритѣ Юстиниянъ и Василий II се прѣдставляватъ за устроители на една и сѫща архиепископия. Въ началото се говори, че императоръ Юстиниянъ си обезпечилъ постоянна славна паметь съ своитѣ грижи за “светѣйшата архиепископия на България”, която нарекълъ по своето име и архиепископия на Първа Юстинияна, понеже тази страна “той избралъ за свое отечество”. “Всичко той правилъ, най-голѣмо усърдие полагалъ, какъ да я

 

1. Codinys, De officialibuss, 278. Лампадариятъ е носѣлъ само прѣдъ императора лампада съ двѣ корони въ знакъ на двойната му власть — свѣтска и духовна.

 

2. Migne, t. 140, col. 1196.

 

3. Срв. Иречек, Историjа Срба 309; М. Дриновъ, Периодическо списание, 1873 година кн. VII и VIII стр. 33.

 

158

 

възнагради достойно и да я възведе къмъ по голѣма честь и блѣсъкъ. Поради това дълго врѣме трѣбва да се изброяватъ какво старшинство той ѝ далъ прѣдъ другитѣ и съ какви прѣдимства той я почестилъ и колко църкви, удостоени съ честьта на архиерейството, той опрѣдѣлилъ за нея. Освѣнъ че я почестилъ съ много и голѣми дарове съ съгласието на свѣтѣйшия папа на стария Римъ Вигилий, той се загрижилъ още повече за нейната слава въ бѫдеще и за да останатъ даденитѣ ѝ прѣдимства за всѣкога. Затуй той е утвърдилъ това и съ хрисовули”. По нататъкъ се казва, какъ поради политическитѣ бъркотии архиепископията изгубила много отъ своитѣ епархии. Едни сѫ подпаднали подъ чужда власть, други сѫ изчезнали и не било лесно на императора да ги изброи по име; трети, пъкъ сѫ били отнети отъ разни митрополити, които се стремили да се възползуватъ отъ удобния моментъ и съ течението на врѣмето сѫ затвърдили властьта си върху тѣхъ; четвърти пъкъ сѫ “обикнали автономната управа и се отцѣпили отъ своята обща майка”. [1] Въ края се разказва, че Василий Българоубиецъ е притурилъ къмъ прѣвъзходството по честь на Българската архиепископия други нови права и възстановилъ най-много отъ нейнитѣ църкви, като я оградилъ отъ всѣкакви бѫдещи загуби. За удостовѣрение, че е справедливъ сѫдия, както и Василий Българоубиецъ, Михаилъ Палеологь заявява, че присъединява всичитѣ три хрисовули на Василия къмъ своя [2]. Михаилъ Палеологъ не закъснѣлъ да направи опитъ, за да осѫществи изказанитѣ въ тоя хрисовулъ желания. На Лионския съборъ, свиканъ по негово прѣдложение отъ папа Григория Х. въ 1274 год.. за съединение на Източната и Западната църкви, неговитѣ прѣдставители (около 40 души) начело съ цариградския патриархъ и императорския логотетъ Георги Акрополитъ, слѣдъ като положили клетва за вѣрность на Римската църква, отъ името на императора сѫ изтъкнали, че автокефалнитѣ църкви въ Сърбия и Загория (България,) не сѫ канонични, като основани безъ папско разрѣшение слѣдъ прѣвзимането на Цариградъ, когато сърби и българи се съединили съ гърцитѣ за изгонване на латинитѣ. Това било направено — казвали тѣ — въ врѣда на Охридската архиепископия, която — по молбата на императора Юстинияна, който билъ родомъ отъ Охридъ и нарекълъ този градъ по свое име Юстинияна — папа Вигилий е основалъ, като ѝ подчинилъ България и Сърбия, дѣто въ старо врѣме се намирали Срѣдиземна и Прибрѣжна Дакия, Дардания, Горна Мизия и Панония [3]. Обаче отъ никждѣ не се вижда, че слѣдъ събора папата е взелъ нѣ-

 

1. Императорътъ има прѣдъ видъ бившитѣ епархии на Охридската архиепископия въ Сърбия и България.

 

2. , 266—268.

 

3. Въ Периодическо списание, 1873 год., кн. VII и VIII, стр 36-37.

 

159

 

какви мѣрки за подчинението на Сръбската и Българската църкви на Охридската. [1]

 

Своята привързаность къмъ Охридската църква императоръ Михаилъ Палеологъ е изразявалъ и съ пожертвувания. Той облагодѣтелствувалъ Трѣскавечкия монастиръ, за което дава да се разбере надписътъ му надъ входната западна врата на монастира на долната мазилка [2]. Сѫщото благоволение сѫ проявявали къмъ Охрид. архиепископия и приемницитѣ на Михаила Палеолога. При Андроника Палеолога Старши (1282-1328), тази архиепископия е страдала отъ вмѣсването на провинциалнитѣ граждански чиновници въ нейнитѣ работи. Когато умиралъ архиепископътъ или нѣкой епархиаленъ епископъ, гражданскитѣ чиновници си присвоявали правото да управляватъ тѣхнитѣ катедри и да разполагатъ съ тѣхнитѣ имоти и доходи прѣзъ врѣме на вдовството имъ. Поради оплакването на архиепископа (Григорий или неговиятъ прѣдшественикъ), Андроникъ Палеологъ съ хрисовулъ отъ м. юний 1312 год. е обявилъ вмѣсването на гражданскитѣ чиновници за “съвсѣмъ несправедливо и нечестиво” дѣло и извършвано “не по негово съгласие и воля”, “а вънъ отъ опрѣдѣлението, и знанието, и желанието му” [3]. Като взелъ прѣдъ видъ, че още императоръ Иоанъ Дука, по поводъ жалбата на цариградския патриархъ Германъ, издалъ хрисовулъ, съ който запрѣтилъ злоупотрѣбленията на гражданскитѣ чиновници, императоръ Андроникъ Палеологъ е заповѣдалъ, никой отъ чиновницитѣ или началствующитѣ да не смѣе да върши насилия надъ “светѣйшата” архиепископия или епископия слѣдъ смъртьта на архиепископа или епископа. Напротивъ, “ако се намѣри нѣкаква вещь, то намиращитѣ се въ областьта на тази свѣтѣйша църква (длъжностни лица) трѣбва да я приематъ и да я държатъ и пазять, както и другитѣ доходи чрѣзъ дѣйствителни и истински удостовѣрени регистри , до като бѫде поставенъ въ нея другъ архиерей, и тѣ да ги прѣдадатъ на тоя, споредъ каноничното и законно постановление за това”. Нарушителитѣ на тая разпоредба сѫ били заплашени съ църковно отлѫчване, лишение отъ входъ въ императорския дворецъ и “съ голѣмия и безпощаденъ гнѣвъ” на императора.

 

Освѣнъ това, понѣкога охридскитѣ архиепископи сѫ играели такъва държавна роля, каквато подобавала собствено на

 

1. Понеже на унията силно се съпротивлявали императорската сестра Евлогия и дъщеря ѝ, българската царица Мария, то вѣроятно е прѣдположението на М. Дриновъ, че папата се стремилъ на първо врѣме да утвърди властьта си въ Цариградъ (Период, спис., 1373 г. кн. VII и VIII, стр. 38.)

 

2. Йор. Ивановъ Бълг. старини изъ Македония, стр. 225, № 46.

 

3. Zachariae v. Lingerthal, Ius graecoromanum, III, 633.

 

160

 

цариградския патриархъ. Въ врѣме на междуособицитѣ на Палеолозитѣ, Андроникъ Младши е помолилъ цариградския патриархъ и синода му да склонятъ неговия дѣдо императора Андроника Старши за примирие. Обаче императорътъ нѣмалъ довѣрие къмъ патриарха и възложилъ тази мисия на охридския архиепископъ Григорий, който начело на 24-членна депутация се явилъ прѣдъ Андроника Младши въ Регия и му произнесълъ привѣтствена рѣчь [1]. Въ депутацията е участвувалъ и мъгленскиятъ епископъ Нифонъ, когото и другъ пѫтъ импер. Андроникъ Старши е изпратилъ заедно съ още единъ епископъ за прѣговори съ Андроника Младши. [2]

 

Императоръ Андроникъ Палеологъ (вѣроятно, Старши) се отнасялъ съ голѣмо благоговѣние къмъ архиепископския храмъ, комуто подарилъ плащаница, навезана върху тънка копринена материя съ злато, срѣбро, и коприна. На нея има надписъ: (споменувай (ме), пастирю на българитѣ, въ жъртвитѣ (си). Отъ императора Андроника Палеолога). [3] Сѫщо и неговиятъ зетъ, албанскиятъ архонтъ Прогонъ Сгуръ, въ 1295 год. е построилъ на свои срѣдства въ Охридъ църква посветена на св. Богородица. [4]

 

Сѫщиять великъ етериархъ е подарилъ на сѫщата църква навезана съ срѣбро плащаница съ разпятието Христово. На нея има Стихотворенъ надписъ:

(Прогонъ Сгуръ), знаменитъ великъ етериархъ, заедно съ съпругата си Евдокия, която е Комнина

 

1. Кантакузинъ, у Migne, t. 158, col. 313.

 

2. col cit.

 

3. Сборникъ на Мин. Народ. просв., Х, 570; Йор. Ивановъ, Български старини изъ Македония стр. 213, № 5; Н. П. Кондаковъ, Македония, табл. IV и Памятники христiянскаго искуства на Аqонѣ, стр. 267.

 

4. За ктитора ѝ се говори въ надписа на една отъ стѣнитѣ й:

(Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония стр. 212). Въ турско врѣме тази църква станала архиепископска, а сега е катедрална подъ име “Св. Климентъ.”

 

161

 

по майка, баща и дѣдо, отпечатвамъ ти като даръ, о Слове, отпечатъкъ на Твоето разпятие върху изглеждащата ужъ скѫпа материя, за да получимъ опрощение на прѣгрѣшенията). [1]

 

Въ вниманието си къмъ Охридската архиепископия, византийскитѣ императори се стараели още да поставятъ на прѣстола ѝ образовани и дѣятелни иерарси. Архиепископитѣ Адриянъ, Григорий, Антимъ, сѫ били книжовници и въ близки връзки съ знаменити цариградски политически дѣйци и писатели.

 

Обаче, туй императорско благоволение къмъ Охридската църква не било безкористно. Отъ нея императоритѣ се стремили да направять стълбъ на своята династия въ инороднитѣ провинции Илирия и Македония. Тѣ сѫ считали, че полесно биха задържали тѣзи провинции чрѣзъ специални прѣдани на тѣхъ духовни управници, отколкото ако ги подчинели на цариградския патриархъ, който често се увличалъ отъ противодинастични интриги. Въ тази надежда още повече се затвърдявали императоритѣ, задѣто охридскитѣ архиепископи, дѣйствително, се отличавали съ строгь легитимизъмъ и неподкупна вѣрность къмъ царския прѣстолъ. Въ своя диоцезъ тѣ сѫ били не само духовни рѫководители на повѣреното имъ българоалбанско паство, но и единъ видъ императорски комисари. Зависимостьта имъ отъ императора била понѣкога тъй неотразима, че тѣ сѫ позволявали на императоритѣ това, що цариградскиятъ патриархъ не позволявалъ като неканонично. Като оставилъ първата си законна жена безъ основателна причина, сръбскиятъ краль Милутинъ се оженилъ за дъщерята на западния севастократоръ Иоана, обаче и нея оставилъ безъ всѣкакъвъ разводъ и се оженилъ за дъщерята на българския царь Тертеръ, сестра на царь Ивана Асѣна II. За политически изгоди той оставилъ и нея и се оженилъ за дъщерята на Андроника Палеолога, Симонида. Тоя незаконенъ бракъ билъ благословенъ отъ охридския архиепископъ Макарий, [2] а не отъ цариградския патриархъ, както подобавало, очевидно, понеже послѣдниятъ билъ достатъчно морално силенъ, за да обяви тоя бракъ неканониченъ. Раболѣпното държане на охридскитѣ архиепископи се обяснява не съ личния имъ характеръ, а съ обстоятелството, че тѣхното високо положение е зависѣло само отъ волята на императора.

 

1. , цит. съч., стр. 381. Кондаковъ, Македонiя, 273. Баласчевъ. Изъ древноститѣ въ гр. Охридъ, в. “Народни права”, 1916 г., бр. 141.

 

2. Пахимеръ у Migne, t. 144, кн. IV, col. 315.

 

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]