Иван Снѣгаровъ

История на Охридската Архиепископия. Том 1.

 

II. Византийска епоха. (1018 - 1334).

 

ШЕСТА ГЛАВА

Вѫтрѣшното състояние на Охридската църква въ XI и XII вѣкове.

 

2. Религиознонравственото състояние

 

 

Прохоръ ПшинскиИоакимь ОсоговскиГавриилъ ЛѣсновскиИларионъ Мъгленски

 

Въ XI и XII въ Византия нравитѣ сѫ били много отпаднали. Отъ императора до последния чиновникъ, отъ патриарха до послѣдния монахъ, — всички ся, били обхванати отъ грубо суеверие; навсѣкѫдѣ жажда за жестокости; безумно пилеене на държавнитѣ срѣдства въ императорския дворъ; нравствено разтлѣние у велможитѣ и бюрокрацията; страсть къмъ забогатяване и невъздържанъ свѣтски животъ у духовенството; пиянство, развратъ и други пороци срѣдъ монаситѣ; груби злоупотреби и кражби отъ държавната хазна у чиновницитѣ; въ обществото неуважение къмъ властитѣ и склоности къмъ буйства и революционни дѣяния.

Колко деморализирана е била византийската бюрокрация частно въ България, видѣхме въ писмата на архиепископа Теофилакта.

228

Нравственъ упадъкъ е владѣелъ въ XII в. и въ македонскитѣ монастири, както свидѣтелствуватъ житието на св. Иоакима Осоговски и Евстатий Солунски. Въ Осоговския монастирь още при първия игуменъ Теофана е нѣмало братски животъ. Монастирското богатство е съблазнявало монаситѣ, особено ония, които сѫ завеждали монастирското стопанство. Еклисиархътъ на монастира, който е пазълъ пожертвуваното на монастира злато, тайно взималъ отъ него и напълнилъ цѣли сѫдове, които е скрилъ въ монастирското гумно. Като узналъ за тая кражба, игуменътъ го докаралъ да копае въ мѣстото, гдѣто златото било скрито, кражбата била изобличена, и еклисиархътъ е падналъ прѣдъ игуменовитѣ крака за прошка. [1] Срѣдъ осоговскитѣ монаси често сѫ избухвали раздори и диви инстинкти. Еднажъ на вечерното богослужение двама иеромонаси се скарали въ църквата и слѣдъ църковния отпускъ единиятъ е падналъ прѣдъ другия за прошка, обаче този, , не искалъ да даде примѣръ на смирение, . Въ врѣме на бдѣнието тоя монахъ внезапно билъ блъснатъ отъ първия въ долината, която била на дѣсно отъ църквата, но останалъ неповрѣденъ. [2] Въ тоя монастиръ е нѣмало строга дисциплина. Споредъ монастирския уставъ, монаситѣ трѣбвало да постятъ въ понедѣлникъ, срѣда и петъкъ до вечерьта. Обаче мнозина отъ тѣхъ, въ врѣме на работа, въ гората тайно сѫ яли овощия, като се оправдавали . [3] Разбира се, игуменътъ, като узналъ за това, ги наказалъ строго и имъ заповѣдалъ да не повтарятъ тоя простѫпъкъ. Сѫщо и икономътъ на монастира билъ завистливъ, лицемѣренъ, непривѣтливъ и обичалъ да си попива. Той самъ е кралъ отъ повѣреното му монастирско имане и е клеветилъ другитѣ монаси. Еднажъ той избѣгалъ въ планината, като задигналъ нѣщо отъ монастира. Когато билъ хванатъ, той призналъ кражбата си, и отъ мъчение на съвѣстьта неговото лице е станало “зѣло грозьно” и се считалъ недостоенъ да живѣе повече въ монастира. Монаситѣ сѫ искали да го доведатъ въ църквата, за да му четатъ молитви, ала не сѫ можели поради неговата съпротива, макаръ че четирма го държели здраво. Едвамъ тѣ го докарали до потока прѣдъ църквата, гдѣто той билъ яко вързанъ и поставенъ подъ надзора на единъ отъ монаситѣ. но пазачътъ е заспалъ и икономътъ е разкѫсалъ съ зѫбитѣ си връвьта, съ която билъ вързанъ, и избѣгалъ [4]

 

1. Гласник, XXII, стр. 259.    2. Ibid., стр. 260-261.

3. Ibid., стр. 261.    4. Ibid., стр. 261-263.

229

Съ подобно нездраво религиозно-нравствено съзнание билъ и единъ велешки монахъ по име Арсений, който е дошълъ въ Осоговския монастирь по случай храмовия праздникъ. Цѣлувайки мощитѣ на св. Иоакима Осоговски, той е открадналъ единъ от малкитѣ пръсти на свѣтията, като обѣщалъ въ сърдцето си . Но когато на другия день всичкитѣ богомолци се разотишли, Арсений е излѣзналъ слѣдъ всичкитѣ и, като се спрѣлъ прѣдъ църквата, почналъ да се колебае . На въпроса на единъ монахъ, който го слѣдилъ, защо се колебае, той е призналъ кражбата си съ срамъ. [1]

Евстатий Солунски изобразява македонското монашество съ още по-черни бои. Мнозина сѫ приемали монашество съ надежда скоро да се обогатятъ въ монастира. “Ние имаме въ нашата срѣда — говори Евстатий Солунски — единъ родъ хора, които съ носенето на брада си купили правото за безмитна търговия. Тѣ не ядатъ месо, но получаватъ своята печалба и не се боятъ отъ властитѣ, които за невнасяне на митото биха могли да имъ отнематъ стоката. Разработватъ лозя и градини, размножаватъ стада домашни животни, като оставатъ безъ надзоръ словесното Христово стадо, и правятъ всичко, съ което могатъ да докажатъ своята принадлежность къмъ свѣта, или по добрѣ своето чифликчийско звание [2]. Игуменитѣ и монаситѣ сѫ били съвсѣмъ равнодушни къмъ духовнитѣ интереси, както своитѣ, тъй и на ближнитѣ, и се отличавали съ умствена тѫпость и невѣжество. “Стига да се погледне, какъ това достопочтено лице съ дълга брада — продължава иронично Евстатий — държи себе си въ братската бесѣда. Нашиятъ великъ игуменъ започва рѣчьта. Това не ще бѫде изречение отъ Св. Писание, или тълкование на труднитѣ мѣста, или думи на св. отци, или прѣдмети, относящи се до добродѣтельта, или увѣщания на братята; не, нашия учитель занимаватъ разнообразни житейски дѣла. Като почне отъ лозята и градинитѣ, и отъ приходитѣ, и отъ другитѣ по-малко важни нѣща, когато старцитѣ не благоволятъ да подържатъ разговора съ лични забълѣжки, той прѣкѫсва рѣчьта си върху маслината, смокинята и други плодове и начева да философствува: какво грозде дава по-хубаво вино, каква почва носи по-голѣмо плодородие, какъ братята да събиратъ повече данъци...” [3] Тая нравствена развала била благоприятна почва за усилване на богомилството. Враждебно настроена противъ инороднитѣ угнетители и ратувайки за народния езикъ, то сега най-много е

 

1. Ibid., стр. 263.

2. У Успенски, цит. съч., стр. 61.

3. цит. съч., стр. 62

230

съответствувало на стремежитѣ на народа, останалъ безъ народни водачи. [1] За разпространението на богомилството сѫ съдѣйствували още скитническитѣ народи – печенези и кумани, които сѫ били заразени отъ манихейството още, когато сѫ били въ азиятската си родина и затова тѣхнитѣ колонии въ европейската часть на византийската империя сѫ прѣдставлявали бази на богомилството. Въ XI и XII в. в. богомилството е успѣло да се разшири по целия Балкански полуостровъ и на западъ. Още въ XI в. богомили е имало, освѣнъ въ българскитѣ области, даже и въ главнитѣ градове на Гърция [2]. Тѣ сѫ намирали привърженици, както срѣдъ монаситѣ, тъй и срѣдъ виднитѣ семейства [3]. Къмъ богомилското учение особено сѫ били склонни женитѣ, понеже съ своята мистична теогония и съ своето сродство съ езическитѣ схващания на народа, то по-силно е дѣйствувало на техното въображение, отколкото простото християнско учение. Къмъ края на XI в. богомилитѣ сѫ успели да организиратъ яки общини въ Тракия и Македония, като страни по-малко изложени на варварски нахлувалия отъ Дунава, особено между р. Вардаръ и Охридското езеро, като въ Мъгленъ, Деволъ, Верия, Охридъ, Прилепъ, около Бабуна планина (по течението на едноименната река при сегашното село Богомилъ) [4], въ Битолско [5]. Въ края на XI в. тракийскитѣ богомили сѫ почнали да влизатъ въ тайни сношения съ печенезитѣ и куманитѣ. Въ царуването на Никифора Вотаниата (1077-1081 г.) двама богомили, Лекъ (гръкъ отъ Пловдивъ, сроденъ съ печенежкитѣ главатари чрѣзъ бракъ) и Добромиръ, (българинъ отъ Месемврия) сѫ подигнали възстание съ съдѣйствието на печенезитѣ. Византия можала да ги усмири само съ подаръци и високи чинове [6]. Обаче слѣдъ тѣхъ сѫ възникнали нови смутители. Въ 1086 г. единъ придворенъ на императора Алексия Комнина, пелтекъ [7] богомилъ, като узналъ за затварянето на четири негови сестри и роднини, е напустналъ

 

1. Вж. Racki, Rad VII, 109, гдѣто говори, че елинизацията на Охридската архиепископия и прѣзрителното отнасяне на нейнитѣ прѣдставители къмъ българската народность само сѫ съдѣйствували за усилването на богомилството прѣзъ XI в.

2. С. Schmidt, Histoire et doctrine de la secte des cathares... 1849 r., I, p. 10.    3. ibid., p. 41.

4. Racki, ibid., стр. 118, 119. Селото Богомилъ е сѫществувало още при Стефана Душена. Въ хрисовула му за Трѣскавичкия монастиръ се чете (Гласник XI, 135).

5. Schmidt, цит. съч. стр. 11.

6. Васильевски, Ж. М. Н. П. ч. 164, стр. 153.

7. Гръцкото нарицателно . Цухлевъ кой знай защо е прѣвелъ като собствено име Травилъ.

231

двореца, събралъ около себе си привърженици и превзелъ крѣпостьта Белятово (не далечъ отъ Пловдивъ) и съ огънъ и мечъ е опустошавалъ отъ тукъ Тракия. Той даже е сключилъ съюзъ съ печенезитѣ, като го закрепилъ съ женитбата си за дъщерята на единъ печенежки всокдъ. Императорътъ се стараелъ да го склони къмъ миръ, но той не отстѫпвалъ [1]. Слѣдъ това еретическитѣ общини въ Тракия сѫ станали толкова силни, че тамъ тѣ сѫ господствували и насила налагали своята вѣра на православнитѣ. “Манихеитѣ, народъ свободолюбивъ и непокоренъ — разправя Анна Комнина — правеха свойственото на тѣхната природа. Защото целиятъ Пловдивъ бѣше завзетъ отъ манихеи, които угнетяваха малкото тамошни християни и разграбваха тѣхнитѣ имоти, малко слушайки или съвсѣмъ неслушайки заповѣдитѣ на царя. Растеха еретицитѣ около Пловдивъ и се слѣ съ тѣхъ друга горчива рѣка, която излизаше отъ арменски изворъ” [2]. Императоръ Алексий I Комнинъ, който живо се интересувалъ отъ живота на Църквата, е полагалъ особени усилия за унищожението на богомилско-манихейската община въ Пловдивъ, гдѣто въ врѣме на войната срѣщу куманитѣ той обърналъ въ православие много манихеи [3]. За окончателното очистване на този градъ отъ еретицитѣ, които вмѣсто съратници, често сѫ ставали противници на Византия, императорътъ е устроилъ диспути въ своя дворецъ, гдѣто е далъ свобода на еретицитѣ да си изкажатъ убежденията. Самъ императорътъ е влизалъ въ споръ съ техъ, мнозина отъ които успѣлъ да обърне въ православие. По-виднитѣ той наградилъ съ разни привилегии, а простиятъ народъ билъ прѣселенъ задъ р. Марица близо до Пловдивъ и билъ създаденъ новъ градъ Алексиополъ. На всѣки манихеи, който е приемалъ православието, императорътъ е давалъ оратна земя, кѫща и лозе. Тѣзи подаръци той потвърдилъ съ хрисовули, по които и потомцитѣ на облагодетелствуванитѣ сѫ имали право да владѣятъ подаренитѣ нѣща. [4] Манихейскитѣ водачи Кудеонъ, Кусинъ и Фола били изпратени въ Цариградъ да живеять близо до императорския дворецъ. Тукъ императорътъ дълго ги увѣщавалъ и само Кулеонъ е отстѫпилъ, а Кусинъ и Фола били затворени въ Елефантинската крѣпосгь, гдѣто и умрѣли. [5]

При Теофилакта богомилството много е смущавало Охридската църква; то било единъ отъ факторитѣ, който извикалъ антицърковното аграрно движение. Връзката между богомилството и аграрното движение въ охридската область ясно се удостоверява отъ самия Теофилакта. Водачътъ на аграрното възстание Лазаръ е обикалялъ всичкитѣ области на България и е привличалъ

 

1. Анна Комнина у Migne, t. 131, col. 456-457.

2. ibid., col. 1100.    3. ibid., col. 1104.    4. ibid., col. 1107-1108.    5. ibid., col. 1106 и 1108-1109.

232

освѣнъ недоволнитѣ отъ Теофилакта, и еретицитѣ [1], т. е. богомилитѣ.

Въ първото десетилетие на ХИ в. богомилитѣ сѫ почнали да проникватъ отъ България даже въ Цариградъ, гдѣто въ тѣхъ сѫ виждали сериозна опасность. Споредъ Анна Комнина, богомилитѣ сѫ били по-опасни отъ манихеитѣ и павликянитѣ, защото тѣ сѫ правѣли чаровно впечатление на народа, който тъй се увличалъ отъ тѣхъ, че не се боелъ отъ никакви мѫчения, нито отъ смърть. [2] Главенъ богомилски проповѣдникъ тогава билъ попъ Василий, който ималъ 12 ученици, наричани апостоли. [3] Той ималъ голѣмъ успѣхъ въ Цариградъ. Неговата проповѣдь е почнала да безпокои самия императоръ Алексий I Комнинъ. По разпоредба на послѣдния сѫ били арестувани нѣкои богомили, които сѫ посочили Василия като ересиархъ. Единъ отъ тѣхъ по име Дивлатъ отначало не искалъ да се признае за богомилъ, но слѣдъ изтезания прѣдалъ Василия и неговитѣ “апостоли”. [4] Василий и ученицитѣ му били уловени и прѣдставени на императора, който ги приелъ съ привидна учтивость и заедно съ брата си Исаака сѫ влѣзнали въ разговоръ съ тѣхъ, като се присторили, че желаятъ да приематъ богомилството. Василий се поддалъ на императорската хитрость и изповѣдаль цѣлото учение на бо-

 

1. Migne, t. 126, col. 415, ep. 41. Отъ това не трѣбва да се мисли, че Лазаръ билъ настоящъ водачъ на богомилството. Въ писмата на Теофилакта той се явява главно освободитель на архиепископското чифлигарско население, като се стараелъ да използува всичкитѣ противни на архиепископската власть сили, дори самото богомилство и бирницитѣ. Лазаръ съвсѣмъ не си задавалъ религиознореформаторски задачи. Наистина, Лазаръ не е допускалъ народа да посѣщава архиепископската църква и самъ той не се поклонилъ на Св. Богородица, както казва Теофилактъ, обаче съ тая мѣрка, извикана отъ лична ненависть къмъ архиепископа, той е прѣслѣдвалъ само да подкопае неговия авторитетъ. Сѫщо нѣма основание да отъждествяваме (Вж. Успенски) разкалугерения охридски монахъ съ учителя на богомилитъ – попъ Василий, защото, както основателно разсѫждава В. Василевски (Журн. М. Н. Просв. 1879 г., iюль. стр. 165), този монахъ не би хвърлилъ расото и не би заживѣлъ съ жена, ако билъ привързанъ къмъ богомилството, което се борѣло противъ разврата. “Богомилската природа — говори Анна Комнина — твърдѣ ловко умѣе да се прикрива съ маската на добродѣтельта и рѣдко ще видишъ, щото човѣкъ, който носи коси посвѣтски, да бѫде богомилъ; напротивъ, това зло обича да се прикрива съ мантия и кукуль (монашеска шапка). Богомилътъ има мраченъ видъ и се покрива до самия носъ, ходи сгърбенъ и нѣщо шепне съ устата” (Migne, t. 131, col. 1168). А за богомилския водачъ попъ Василий Анна Комнина съобщава, че той всѣкога е носѣлъ монашеска дреха и ималъ изпитъ видъ (Migne, t. 131, col. 1169). Тоя портретъ съвсѣмъ не прилича на развратния монахъ — врагъ на Теофилакта. При това Теофилактъ не говори за никакви еретични мисли на тоя монахъ. Дисциплинарнитѣ мѣрки на архиепископа противъ него сѫ имали прѣдъ видъ неговия пороченъ животъ, а не мирогледа му. Обаче не трѣбва да се отрича, че и свободомислието на Лазара, и свободниятъ животъ на монаха до извѣстна степень се опрѣдѣляли отъ протестационния духъ на богомилството.

2. ibid., col. 1180.    3. ibid., col. 1169.    4. col. cit.

233

гомилитѣ, което специаленъ секретаръ, скритъ задъ завѣсата, е записалъ напълно. Подиръ това императорътъ е свикалъ сената, много висши духовна лица и открилъ сѫдъ противъ еретицитѣ. Василий и прѣдъ сѫда е останалъ на прѣдишнитъ си убѣждения. Той билъ хвърленъ въ тъмница за извѣстно врѣме и слѣдъ това било подигнато гонение противъ богомилитъ въ Цариградъ. [1] За да се узнае кой е билъ богомилъ, императорътъ е разпоредилъ да запалятъ двѣ клади: на единия билъ поставенъ кръстъ, а другия билъ безъ кръстъ. На уловенитѣ богомили било прѣдложено: “Тѣзи, които искатъ да умратъ за христианската вѣра, да отидатъ къмъ огъня съ кръста; привърженицитѣ пъкъ на богомилството да идатъ къмъ другия огънь, защото по-добрѣ е да умрѣшъ християнинъ, отколкото да останешъ да живѣешъ като богомилъ и да бѫдешъ прѣслъдванъ и всѣкога подозиранъ.” [2] Нѣкои се отказали отъ богомилството, но Василий и много негови привърженици сѫ били изгорени на кладата прѣдъ очитѣ на императора въ 1118 година. [3] За тоя богомилски водачъ споменува и синодикътъ на българския съборъ въ 1210 г.:

[4]

Въ срѣдата на XII в. богомилството е завличало и високопоставени лица. Въ житието на Илариона Мъгленски се казва, че самъ императоръ Мануилъ I Комнинъ насмалко щѣлъ да се присъедини къмъ богомилитѣ:

[5]

 

1. ibid., col. 1171-1172.    2. ibid., col. 1177.    3. ibid., col. 1184.

4. Б. Цоневъ, Описъ на рѫкописитѣ на Народната библиотека въ София, стр. 189. Изв. Археол. Инст. въ К-лѣ V. 1900, прилож., стр. 32.

5. Е. Kaluzniacki, Die Werke des Patr. Euthymius, 52.

234

Главна крѣпость на богомилитѣ въ това врѣме въ Македония била мъгленската область срѣдъ печенежката колония. Тамъ е имало и много павликяни и арменци, преселени отъ Пловдивъ или отъ Армения. Усилено се борѣлъ мъгленскиятъ епископъ Иларионъ, който често е проповѣдвалъ въ църква и встѫпвалъ въ открити диспути съ еретицитѣ. [1] Подъ влияние на неговитѣ увещания, много еретици се върнали въ православието, обаче останалитѣ еретици се озлобили противъ Илариона и еднажъ, спорейки съ него, го нападнали съ камъне и го набили въ неговата келия. Тази дързость на еретицитѣ е възбудила православнитѣ, които се затекли да отърватъ своя епископъ и набиятъ враговетѣ му, обаче Иларионъ ги задържалъ отъ мъсть. [2] Враговетѣ на Илариона, като видели това, недоумѣвали и едни говорили за Илариона, че той е добъръ, други пъкъ, че той е лъститель на народа [3]. Диспутитѣ на Илариона съ арменцитѣ сѫ продължавали и слѣдъ тоя инцидентъ. Въ резултатъ отъ тѣзи спорове нѣкои сѫ приели православието, а други още повече сѫ упорствували въ своята ересь. [4] Около 1156 год императоръ Мануилъ, подбуденъ отъ примѣра на прѣдишнитѣ Комниновци — защитници на православието, е издалъ указъ на името на епископа Илириона да подигне гонение противъ еретицитѣ. Много богомили се присъединили къмъ Православната църква, а еретицитѣ, които сѫ упорствували, били изгонени отъ Мъгленската епархия. [5]

Макаръ богомилството да се разпространявало усилено въ Охридския диоцезъ, къ паметницитѣ нѣма указания за помѣстни охридски събори противъ него. По всѣка вероятность, Охридската църква се борила противъ тѣхъ заедно съ Цариградската, и съборитъ, свикани въ Цариградъ противъ богомилитѣ, сѫ цѣлили и богомилитѣ въ Охридския диоцезъ. Въ тия събори сѫ участвували и охридскитѣ архиепископи, напр. Иоанъ Комнинъ билъ въ събора отъ 1144 г. противъ богомилитѣ-монаси Левъ отъ Валвиса и Климентъ отъ Сосандра (Касандра ?). [6]

Въ втората половина на XII в. общитѣ социални и политически условия много сѫ спомагали на богомилството [7]. Двѣтѣ богомилски църкви — българска и драговичка тъй се диференцирали, че между тѣхъ се явила схизма, която се съпровождала съ взаимни проклятия. Всѣка отъ тѣхъ е претендирала, че само тя пази истинското учение и истинското епископско приемство отъ апостолитѣ. [8] Драговичкото изповѣдание било разпространено

 

1. ibid., стр. 33.    2. ibid., стр. 39-42.    3. ibid., стр. 42-43.

4. ibid., стр. 51-52.   5. ibid., стр. 52-53.

6. , V, стр. 83 и 85.

7. Schmidt, цит. съч. I, стр. 57.

8. Цухлевъ твърди, че двѣтѣ църкви сѫ живѣели дружелюбно, (Истор. на бълг. църква I, стр. 1027), но не посочва отъ кѫдѣ черпи свѣдения.

235

въ Македония и Албания, а българското—въ Мизия и Тракия. [1] Отъ България богомилството се разпространило въ двѣтѣ си форми въ Далмация, отъ кѫдъто е минало въ Италия и въ другитѣ европейски страни. Въ 1167 год. цариградскиятъ драговички епископъ Никита е заминалъ за Ломбардия, гдѣто се стараелъ да изобличи лъжливостьта на българското изповедание. Но нѣкой си Петракусъ, дошълъ, безъ съмнѣние, отъ България, е далъ неблагоприятенъ отзивъ за Никита и драговичкия епископъ Симонъ. отъ тогава въ Италия дуалиститъ се раздѣлили на двѣ партии: едни привърженици на драговичката църква, други на българската [2].

Богомилството е срѣщало голѣмъ отпоръ въ сръбската часть на Охридския диоцезъ. Въ житието на Стефана Нѣмана I се разказва, че единъ отъ военоначалницитѣ на Нѣмана му сьобщилъ . Великиятъ жупанъ тозчась свикалъ съборъ противъ богомилитѣ. Въ събора сѫ участвували самъ Нѣманъ и рашкиятъ епископъ Евтимий съ свещенството, игуменитѣ съ монаситѣ, старейшинитъ и велможитѣ “отъ мала и до велика ихь”. [3] Нѣманъ се обърналъ къмъ събора съ рѣчь, въ която изразилъ вѣрата си и своето решение да не остави ересьта  . [4] Дъщерята на единъ велможа, която била женена за богомилъ, се явила прѣдъ събора, паднала прѣдъ нозѣтѣ на Нѣмана и се отказала отъ богомилството и отъ мѫжа си. Нѣманъ я прѣдставилъ на събора като живо изобличение на богомилската ересь. По съборното рѣшение, великиятъ жупанъ едни отъ богомилитѣ е изгонилъ вънъ отъ Сърбия, други е подложилъ на различни наказания, трети е лишилъ отъ собственость и имѣнията имъ е раздалъ на бъднитѣ, а на учителя и началника на богомилитѣ е отръзалъ езика, задѣто не щѣлъ да изповѣда Христа за Синъ Божий и го изгонилъ, а книгитъ му е изгорилъ, като заповѣдалъ . [5] Слѣдѣ тѣзи рѣшителни мѣрки на Стефана Нѣмама, сръбскитѣ богомили сѫ наводнили Босна и Захлъмие (Херцеговина), гдѣто сл пуснали корени. [6] Въ Сърбия е имало богомили и слѣдъ Нѣмана, обаче православното съзнание на сръбското паство се подигнало слѣдъ това богомилско гонение и, растейки отъ день на день, то се приближавало да добие самобитенъ изразъ.

 

1. Schmidt, цит. съч., стр. 58.    2. ibid., стр. 59, 61 и 62.; Racki, Rad VII, 121-122.

3. Домаћи извори, въ Гласник, VI, стр. 9.    4. ibid., стр. 10.    5. ibid., стр. 11 и 221.

6. Racki, VII, 125.

236

Друга опастность за Охридската църква е прѣдставлявала арменската пропаганда, чиито общини били пръснати по разни мѣста на диоцеза отъ Дѣволъ до самия Срѣдецъ. Теофилакть се стремилъ да организира рѣшителна съпротива срѣщу нея. Отъ него е останало образцово катехизаторско писмо до арменеца Тивани (сигурно, нѣкое знатно лице), въ което на лекъ езикъ и съ конкретни примѣри му обяснява нелѣпостьта на учението за сливанието на двѣтѣ природи на Христа. [1] Много епархийски архиереи се отличили съ мисионерство между арменцитѣ. Напр. срѣдечкия, комуто за това било изказано сърадвание отъ Синода и архиепископа. [2] Сѫщо дѣволскиятъ епископъ е обърналъ въ православие цѣли арменски поселения въ епархията си, и Теофилактъ билъ въ възторгь отъ неговата мисионерска дѣйность. “Радвамъ се за приръста на Христовото стадо —му писалъ Теофилактъ — радвамъ се, че се разширяватъ божественитѣ селения, и народътъ, спечеленъ отъ тебе, хвали Господа. Не малко се е възвеселило сърдцето ми за обръщанието на арменцитѣ.” [3] Изглежда, въ Охридъ е нѣмало арменска община. Иначе, Теофилактъ щѣлъ да знае, дали има разлика между арменската литургия и Златоустовата и не щѣлъ да прѣдлага на дѣволския епископъ да разгледа литургията на арменцитѣ, за да опрѣдѣли има ли разлика между нея и Златоустовата.

За приемането на арменци въ православие Охридската архиепископия е съставила особенъ чинъ. Православни свещеници сѫ могли да служатъ въ арменскитѣ църкви само слѣдъ освещаването имъ [4]. Санътъ на приелитѣ православие арменски свещеници не се признавалъ, тѣ сѫ били считани за прости миряни. Ако по-сетнѣ нѣкой отъ тѣхъ е пожелаелъ да приеме духовно звание, той отново се рѫкополагалъ [5]. Оправославенитѣ арменци сѫ можели да служатъ по своята литургия, изправена по образеца на Златоустовата. Сѫщо и тѣхнитѣ пѣснопѣния сѫ били допуснати въ църквитѣ имъ, слѣдъ като били очистени отъ неправославнитѣ изрази.

* * *

За нравственото състояние на паството при Теофилакта има само нѣколко откъслечни свѣдения. Между народа сѫ били разпространени полигамията, [6] незаконното брачно съжителство. [7]

 

1. Migne, t. 126, col. 353-365.

2. ibid., col. 344 -345, ep. 18:

3. ibid., col. 520, ep. 10.    4. Col. cit.    5. Col. cit.    6. Ibid., col. 445, ep. 41.    7. Col. cit.

237

По всѣка вѣроятность, тѣзи сѣмейни аномалии сѫ сѫществували прѣди и слѣдъ Теофилакта прѣзъ XII в., но изобщо въ XI и XII в. в. интересътъ на народа къмъ религиозния животъ, изглежда, билъ високъ. Самото разширение на богомилството краснорѣчиво говори за това. Богомилството било една форма, въ която се проявявала народната жажда за вѣчната правда, народното богоусѣщане. Освѣнъ въ богомилството, както въ Х в., тъй и сега, тази жажда за Бога се проявявала ортодоксално въ отшелничеството. Въ сѣверномакедонскитѣ планини се подвизавали Прохоръ Пшински, Гавриилъ Лѣсновски и Иоакимъ Сарандопорски или Осоговски. Тѣ сѫ били носители на възвишения аскетиченъ духъ на св. Иванъ Рилски. По своя животъ и подвизи тѣ тъй сѫ приличали на св. Ивана Рилски, че въ очитѣ на житиеписеца тѣ всички съставляватъ подвижническа четворица:

. [1] Въ това житие, както и въ църковнитѣ пѣсни за тѣзи подвижници, при споменуване на тѣхнитѣ имена Прохоръ Пшински се поставя слѣдъ Ивана Рилски. Сѫщо и въ едно рѫкописно житие отъ XVI в., гдѣто се чете

. [2] Поради това Прохоръ Пшински трѣбва да се счита по врѣме най-близъкъ подражатель на Рилския пустиножитель. Той се подвизавалъ къмъ половината на XI в., родилъ се въ Овче-поле отъ Иоана и Анна. Когато порасналъ, той се отказалъ отъ женидба и подъ напора на своята наклоность къмъ съзерцателенъ животъ, е напусналъ родителитѣ си и се прѣселилъ въ една пещеря до село Старо Нагоричани въ жеглиговския край (Кумановско) срѣщу църквата св. Георгий. Въ тази пещеря Прохоръ е прѣкаралъ много години строгъ аскетиченъ животъ. Единъ пѫтъ той билъ посѣтенъ отъ дука на България Диогенъ, комуто Прохоръ е прѣдсказалъ, че ще стане царь въ Цариградъ и помолилъ да си спомни за него, когато ще седне на прѣстола. И дѣйствително, слѣдъ смъртьта на императора Константинъ Дука (1067 г.), Диогенъ билъ провъзгласенъ за императоръ подъ името Романъ Диогенъ IV. Когато узналъ, че въ жеглиговския край се готвѣли да се втурнатъ “диви хора” (вѣроятно,

 

1. Гласник XXII, стр. 244-245.

2. Л. Стояновић, Стари српски записки и натписи, I, стр. 180.

238

печенези или кумани), Прохоръ е отишълъ въ по-самотната планинска мѣстность Козякъ. На единъ отъ западнитѣ склонове на планината надъ р. Пшиня той си избралъ постница и умрѣлъ, подражавайки въ всичко на Иванъ Рилски. [1]

Иоакимь Осоговски се подвизавалъ въ втората половина на XI в. и, може би, и въ първата половина на XII в. Той билъ родомъ отъ западнитѣ славянски краища на Балканския полуостровъ, може би, отъ Зета (сега Черна гора), откѫдѣто е заминалъ за осоговскитѣ планини. [2] Първенъ е дошълъ въ село Градецъ, [3] гдѣто единъ благочестивъ боляринъ му посочилъ Бабинъ долъ при р. Скупица въ подножието на Осогово. Търсейки удобно мѣсто, най-послѣ се установилъ въ Сарандопоръ, гдѣто се подвизавалъ прѣзъ цѣлия си животъ. [4] Той умрѣлъ самотникъ, и гробътъ му дълго врѣме не билъ извѣстенъ. [5] Датата на смъртьта му не може точно да се опрѣдѣли. [6]

Примѣрътъ на Иоакима Осоговски билъ заразителенъ. Слѣдъ смъртьта на жена си, свещеникъ Теодоръ “вь странахь овьчепольскихь, вь вьси Осмирдолѣ” билъ обхванатъ отъ ревность къмъ иночески животъ. Насърдченъ отъ съвѣтитѣ на леля си (сестра на баща му), той се поселилъ въ Сарандопоръ и станалъ

 

1. Йор. Ивановъ, Сѣв. Македония стр, 107-108; Записки Импер. акад. наукъ, VI, приложение стр. 123.

2. Гласник XXU стр. 246:

3. Новаковичъ поставя Градецъ на изтокъ отъ Косово поле (Ibid. 237). Това село се намирало въ Осогово.

4. Ibid., 248.    5. Ibid., 249.

6. Житиеписецътъ говори, че не малко врѣме е изминало отъ смъртьта на подвижника до построяването на храма му въ царуването на Мануила Комнина (1143-1180). На друго мѣсто въ сѫщото житие се съобщава, че слѣдъ построяването на храма въ честь на Иоакима Осоговски отъ първия игуменъ на Осоговския монастиръ Теофанъ и слѣдъ откриването на гроба на Иоакима, послѣдниятъ се явилъ на Теофана на сънъ и му казалъ, да вземе скоро мощитъ отъ гроба ??. (Гласник, XXII, 254). Ако допустнемъ, че храмътъ на св. Иоакима билъ построень въ началото на царуването на Маиуила Комнина, то подвижникътъ е умрѣлъ около 1135-1136 г. Обаче изглежда, че числото “осемь” е погрешно, защото едва ли житиеписецътъ щѣлъ да счита осемгодишния интервалъ за немалко врѣме. По-вѣрна редакция ще да е копието на житието, отъ което се ползувалъ Йорд. Ивановъ и гдѣто стои цифрата (50) намѣсто (8). Въ такьвъ случай подвижникътъ е умрѣлъ въ края на XI или въ началото на ХII в.

239

монахъ съ име Теофанъ. Около него скоро се събрали много иноци и така била основана Осоговската обитель, на която той билъ първиятъ игуменъ. Той построилъ църква на името на св. Иоакима Осоговски и прѣнесълъ въ нея мощитѣ му. [1]

Съврѣменикъ на Иоакима билъ Гавриилъ Лѣсновски, родомъ отъ с. Осиче до Градецъ (въ Паланешко) отъ богати и благочестиви родители. Баща му билъ царски съвѣтникъ. Родителитѣ му сѫ възбудили такава силна любовь къмъ религиозното знание, че той . [2] Като порастналъ, родителитѣ му сѫ го оженили, но — говори се въ житието му — той запазилъ дѣвственностьта си, като прѣкарвалъ въ молитви денѣ и нощѣ. Слѣдъ смъртьта на жена си, той построилъ църква “Рождество Богородично” въ с. Осиче на срѣдства на родителитѣ си. [3] Слѣдъ това отишълъ въ Лѣсновския монастиръ, гдѣто се постригалъ, и съ позволението на игумена се поселилъ въ единъ скитъ въ долината на Злетово. Търсейки обаче самотно мѣсто, е отишълъ въ страната Луково, въ единъ малъкъ лѣсъ и най-послѣ се установилъ на Обловъ върхъ, гдѣто е имало непреходна гора. [4] Тукъ Гавриилъ се подвизавалъ въ постъ и молитва 30 години. Монастирското братство не е узнало, гдѣ е умрѣлъ той. Мощитѣ му с били открити отъ единъ благочестивъ руски монахъ на име Иосифъ отъ Срѣдецъ и сѫ били прѣнесени въ Лѣсновския монастиръ. [5]

Къмъ тия подвижници народътъ се отнасялъ съ дълбока почетъ. Въ тѣхнитѣ монастири той се стичалъ съ религиозна жажда. Прѣзъ врѣме на първия игуменъ на Осоговския монастиръ “бѣшє тишина вєлиiа по вьсѣи зємли, люди жє вь сьмирєнии мнозѣ животь свои провождающє прихождааху отъ вьсѣхъ странахь на праздникь свєтаго отьца”. [6]

 

1. Гласник, XXII, 250-254.

2. Йорд. Ивановъ, Сѣверна Македония, стр. 101, Записки Импер. Акад. Наукъ VI, прилож., стр. 120.

3. Йорд. Ивановъ, цит. съч., стр. 102.

4. ibid., стр. 103.

5. По копието на Ламански, Гавриилъ, като се отдалѣилъ въ Лѣсновската планина, е построилъ монастиръ въ честь на архистратига Михаила, поставилъ игуменъ и събралъ монаси. Сетнѣ, слѣдъ като се подвизавалъ самъ 30 години, той е дошълъ въ построения отъ него монастиръ, гдѣто и умрѣлъ. Тѣлото му е останало въ земята 30 години. Единъ русинъ отъ Срѣдецъ, комуто Гавриилъ се явилъ на сънь, е дошълъ въ Лѣсновския моиастиръ и поставилъ мощитѣ му въ ковчегъ. Слѣдъ много врѣме, мощитѣ сѫ били прѣнесени въ Търново и поставени въ храма на св. апостоли въ Трапезица. (Зап. Имп. Акад. Наукъ VI, приложен. 121).

6. Житие на св. Иоакимъ Осоговски, въ Гласник, XXII, 263.

240

Житието на св. Гавриилъ Лѣсновски разправя, че неговиять монастиръ често е посѣщавалъ “ве??ликiй князь болгарскiй Михаилъ”, който воювалъ съ “елининомъ” Мавраганъ. [1] Отъ сѫщия религиозенъ типъ билъ и боляринътъ въ с. Градецъ, който е приелъ Иоакима Осоговски въ своя домъ. Житието го характеризира като “благовѣренъ”. Въ сѫщото житие сѫ прѣдставени и други боляри съ доста силенъ религиозенъ усѣтъ, макаръ че между тѣхъ е имало и надмѣнни, обхванати отъ желание да господствуватъ надъ духовенството. Въ днитѣ на първия игуменъ на Осоговския монастиръ, осоговската страна сѫ владѣли трима братя боляри. Слѣдъ като били прѣнесени мощитѣ на св. Иоакима отъ гроба въ монастира, двамата по-млади братя сѫ дошли въ монастира на поклонение съ дарове. Но по-стариятъ братъ се разсърдилъ на игумена, че послѣдниятъ се осмѣлилъ да прѣнесе мощитѣ безъ негово знание. Той отишълъ въ монастира и влѣзналъ въ църквата, гдѣто игуменътъ съ монаситѣ е челъ часоветѣ, и почналъ да ругае игумена. Този е запазилъ хладнокръвие и го успокоилъ, като му разправилъ при какви обстоятелства сѫ били прѣнесени мощитѣ. Боляринътъ се укротилъ и се поклонилъ на свѣтията, цѣлуналъ мощитѣ му и искалъ прошка отъ игумена. [2]

Споменуванитѣ въ житието на св. Иоакима Осоговски села Градецъ и Осмирдолъ сѫ имали свои църкви, отъ което може да се заключава, че изобщо въ по-състоятелнитѣ български села е имало такива. Обаче селскитѣ църкви не се отличавали съ великолѣпие. Това личи и сега по селата, гдѣто сѫ запазени стари храмове. Църквата въ с. Градецъ била [3]. При силнитѣ нравствени прѣживѣвания на народа, не може да се обясня иначе слабиятъ му религиозно-естетиченъ вкусъ, освѣнъ съ лошото му икономическо положение.

Въ втората половина на XII в. въ Охридския диоцезъ се появила една значителна религиозна личность – Иларионъ Мъгленски. Повече наклоненъ къмъ активенъ христиански животъ, отколкото къмъ съзерцателенъ, той сѫщеврѣменно се стремилъ да осъществи въ своя личенъ животъ евангелскитѣ начала. Въ поколѣнията е останалъ споменъ, че въ младинитѣ си цѣли 30 г.

 

1. Йорд. Ивановъ, Сѣверна Македония, 104 и 105. Тоя Михаилъ, може би, билъ сѫщиятъ български войвода Михаилъ, който, споредъ Кедрина, е помогналъ на византийскитѣ войски да разбиятъ 80 000 печенези, прѣминали замръзналия Дунавъ. Въ всѣки случай той билъ мѣстенъ български боляринъ, а не царь Михаилъ Асѣнъ, защото въ житията, както вѣрно бѣлъжи Йорд. Ивановъ, името “князь”, се давало на мѣстнитѣ славянски жупани и изобщо тѣ ясно различаватъ царь отъ князъ. (Сѣверна Македония, 98, заб.).

2. Гласник, XXII, 256-258.    3. ibid., 246.

241

Иларионъ Мъгленски не вкусилъ вино. [1] Нравствената му висота сѫ признавали и враговетѣ му. Аскетъ по животъ, той е насърдчавалъ развитието на монашеството въ Мъгленско. На мѣстото, гдѣто се събирали богомилитѣ, слѣдъ изгонването имъ, той е построилъ монастиръ “св. Апостоли” и написалъ за него специаленъ уставъ. [2]

 

1. Kaluzniacki, цит. съч., стр. 55.

2. Ibid, стр. 53.

 

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]