ПРЕДГОВОР
Въпросът за османското завоевание в българските земи и унищожаването на средновековната българска държава съвсем не е нов за нашата историография. По един или друг повод, в различни по характер, методология и обем изследвания последните десетилетия от съществуването на средновековна България са подлагани на повече или по-малко обстоен анализ. Интересът към този проблем се определя от важността на събитията с оглед на тогавашната и по-нататъшната историческа съдба на българския народ. От друга страна, завоюването на България от османците е съставна част от един продължителен исторически процес, който води до качествен поврат в историята на Европейския Югоизток и, в частност, на Балканите.
В българската историческа наука интерпретацията на тези събития е поставена на правилна основа още от К. Иречек. Въпреки някои закономерни при работа от подобен характер /цялостна научна история на българите/ слабости и пропуски, изложението на К. Иречек се отличава с висока за времето си научна стойност и дава насоката за по-нататъшни изследователски търсения. По-късно Иречек спря вниманието си върху някои по-важни проблеми от османското завоевание като например този за ролята на цар Иван Срацимир, за Българската анонимна хроника от XV в. и др. Второто сравнително цялостно изложение на интересуващия ни период е дело на П. Мутафчиев, който, спирайки се конкретно на Боженския надпис, се опита да даде една по-пълна картина на последните десетилетия от съществуването на средновековна България. Като най-значим принос в разглежданата проблематика може да се приеме студията на П. Ников, която и до днес не е изгубила своите научни качества. Научно-популярно изложение на османското завоевание дава и Ив. Дуйчев в своята авторска част (продължение) към незавършената “История на българския народ на П. Мутафчиев.
Представителите на нашата предвоенна историография имат значителен дял за въвеждането в научно обръщение и правилното интерпретиране на редица домашни и чужди исторически извори от разглежданата епоха, в изучаването на отделни страни и моменти от османската експанзия и т.н. Въпреки някои пропуски и слабости, изследванията на българските медиависти не отстъпват от нивото и са в тясна връзка с най-значимите трудове по тази тематика в европейската историография. В много случаи те правят редица корекции, внасят съществени уточнения, открояват ролята и мястото на България в разглежданите събития. При изясняване на османското завоевание /отделни негови страни и моменти, исторически извори и литературни паметници/ свой принос имат редица чужди слависти. Заслужава да бъдат отбелязани усилията и постиженията на Т. Флорински, К. Радченко, П. Сирку, Е. Калужняцки и др.
В историческите изследвания в следвоенния период, въпреки идеологическите щампи, бяха запазени и доразвити достиженията на позитивистката историография. В научно обръщение бяха включени нови извори, осветляващи някои въпроси на османската експанзия. По-съществени приноси в изследването и анализа на този важен период от средновековната
3
ни история имат Ал. Бурмов, Ив. Дуйчев, Б. Цветкова, Д. Ангелов, В. Гюзелев, Стр. Димитров, Ал. Кузев и др. Цялостно или от части събитията от българската история, свързани със завоевателната политика на османската държава, се разглеждат в трудовете и на редица съвременни чужди учени. Могат да се споменат имената на такива изтъкнати византолози и османисти като Г. Острогорски, Фр. Бабингер, Е. Вернер, К. Велики, П. Шрайнер, Е. Захариаду, Е. Жуков, X. Иналджък и др.
През осемдесетте години интересът към проблемите на османското завоевание и политическата история на България през XIV век нарасна. Публикувани бяха статии, студии и монографични изследвания на В. Гюзелев, Ив. Божилов, Ал. Кузев, И. Андреев, Ив. Тютюнджиев, Пл. Павлов, Хр. Матанов, Хр. Димитров.
Въпреки че интересът към тази проблематика възниква сравнително рано и е определено траен, трудно е да се каже, че постигнатото съответствува на нейната значимост. Все още липсва и цялостна концепция по въпроса. Недостатъчно уточнен остава конкретният обект на изследване /българската държавна територия в края на XIV век с центрове Търново, Видин и Калиакра или всички населени с българи земи/. Спорна и неуточнена в значителна степен е хронологията на събитията, етапите на завоеванието, мястото и ролята на България във всеки от тях, основните насоки и резултатите от политиката на Иван Шишман, Иван Срацимир и Иванко. Тези слабости са дали отражение както в много от частните изследвания, така и в новата академична история на България.
Настоящото изследване не претендира за изчерпателност по всички от многото поставени въпроси. Целта ни е да се разгледат в критичен и съпоставителен план всички известни и достъпни извори и проучвания и въз основа на направения анализ да се очертае възможно най-цялостно общата картина на интересуващия ни период. Приетите хронологични рамки са определени от годината, бележеща първото завладяване на българска държавна територия, и тази, в която България престава да съществува като самостоятелна политическа единица.