Медното гумно

Иван Венедиков

 

 

ЧАСТ II. ИЗГОНЕНИТЕ БОГОВЕ

 

Глава 12. ЗАЛМОКСИС И ВЪПРОСЪТ ЗА ЦАРЯ В ТРАКИЙСКАТА РЕЛИГИЯ

Залмоксис

Залмоксис - лекар

Залмоксис - Кронос

Пещерата на Залмоксис

Жреците на Залмоксис

Залмоксис продължава да живее

 

ЗАЛМОКСИС. Един от въпросите, които поставя тракийската религия, е въпросът за отношението между бога и царя. Защо този, който играе ролята на Дионис в българските обичаи, и на Трифунов ден, и на кукерските празници, се нарича цар? Тази връзка в Тракия, в древността, най-ясно се чувства при тракийския бог Залмоксис. Той е бил най-напред според преданието цар и после станал бог. Всъщност единственото сведение за раждането на царя на гетите, които живеели от двете страни на най-долното течение на Дунав, е запазено от един късен автор — Порфирий. Той съобщава за него, когато описва живота на гръцкия философ Питагор. Порфирий, след като разказва за един роб на Питагор, когото нарича момче, продължава да говори за философа и казва: „Той имал още едно момче (т.е. роб), което произлизало от Тракия, на което името било Залмоксис, понеже, когато се родило, било поставено в меча кожа, а кожата траките наричат „залмос”.” Кои са родителите на това тракийско божество обаче, Порфирий не казва. И това е съвсем естествено. Самият Порфирий приема разпространеното между гърците схващане, че Залмоксис е бил човек, попаднал като роб от неизвестно място в къщата на Питагор на о-в Самос. Питагор живял около 70—80 години преди Херодот между 580 и 500 г. пр. Р. Хр. Всъщност Порфирий е взел тези сведения от Херодот. Когато говори за бога Залмоксис във връзка с

 

194

 

 

похода на Дарий срещу скитите в 514 г. пр. Р. Хр., Херодот пише: „За безсмъртието си те (гетите) мислят така: не вярват, че умират, а мислят, че починалият отива при бога Залмоксис. Едни от тях го наричат Гибелен зис. Всеки пет години избират един помежду си с жребий, когото пращат пратеник при Залмоксис и му поръчват това, от което се нуждаят всеки път. Изпращат го така: неколцина от тях, определени за това, държат три копия, други пък улавят пратеника за краката и ръцете, размахват го във въздуха и го хвърлят върху копията. Ако умре, прободен от тях, вярват, че богът е благосклонен. Ако не умре, те корят пратеника и казват, че е лош човек. След това пращат другиго. Поръчки му дават, докато е още жив. Същите тези траки хвърлят стрели нагоре към небето срещу гърма и светкавицата и заплашват бога, вярвайки, че няма друг бог освен техния.”

 

В това сведение на Херодот има няколко интересни момента. На първо място това е вярата в безсмъртието на душата. Умрелият не свършва живота си. Той продължава да живее и това на гръцки се изразява с един глагол, който трябва да се преведе буквално „безсмъртствам”. Умрелият не умира, а отива при бога, който фактически в такъв случай е бог на мъртвите, на подземния свят. Но в сведението има и друг интересен момент — изпращането на пратеника при Залмоксис. Докато всички други отиват при бога по силата на това, че са умрели, пратеникът бива убит, за да отиде в царството на мъртвите, да се яви при Залмоксис и да му каже какво искат тези, които са го пратили. Най-сетне има и още един, трети момент, който също така е интересен. Гетите не вярват в бога на мълнията, който наказва с нея клетвопрестъпниците. Затова, когато падат гръмотевици и светкавици, те стрелят срещу небето, като вярват, че няма друг бог освен Залмоксис. Това значи, че за тях богът на мълнията не съществува. На Херодот, както и на всички гърци, този странен тракийски бог, който гърците не почитали, правел силно впечатление. И Херодот разказва с доста недоверие какво му разказвали гръцките колонисти по Понта и по Хелеспонта. „Както

 

195

 

 

се научавам от гърците, които живеят по Понта и Хелеспонта, този Залмоксис е бил роб в Самос, и то на Питагора, сина на Мнезарха. След като бил освободен, спечелил голямо богатство, с което се завърнал вкъщи. Понеже траките живеели зле и били глуповати, този Залмоксис, който познавал йонийския начин на живот и по-изтънчени нрави от тракийските, понеже общувал с елините и Питагора, един от първите гръцки философи, си изградил зала — адрейон (помещение за мъжете в къщата), в която приемал по-първите граждани на гости...” Така гърците живеещи по брега на Тракия, се опитвали да убедят Херодот, че Залмоксис не е никакъв бог, а просто един мошеник, забогатял в Самос. Херодот разказва тези работи по повод на похода на Дарий срещу скитите в 514 г. Невероятно е обаче само за 50 г. да се превърне Залмоксис в бог. Скоро след това Херодот продължава да говори за Залмоксис и казва за построената зала, в която той приемал гостите си: „Първите граждани, угощавал ги и ги учел, че нито той сам, нито сътрапезниците му, нито потомците им ще умрат някога, а ще отидат на едно място, където ще живеят вечно и ще имат всички блага.” Този езически рай видяхме, че е при Залмоксис.

 

И тук има няколко интересни положения. Питагор, който също вярвал в безсмъртието на душата, очевидно е бил повлиян от тракийските представи за задгробния живот. Но тук важното е друго. Това безсмъртие Залмоксис предвиждал за себе си, за сътрапезниците си и за потомците им. Той не го смятал за възможно за всички, а само за онези, които били от неговата среда. Всъщност гърците приписвали на Залмоксис идеите на Питагор и най-важното, смятали, че той е живял стотина години по-рано и че не е бил никакъв бог. След като Херодот разказва какво проповядвал Залмоксис, той отново се връща на това, което разказвали гърците. „Докато правел и говорел това, накарал да му построят подземно жилище..., където престоял три години. На четвъртата година той отново се явил при тях и така те повярвали в това, което им говорил.” С други думи, докато гърците разказвали, че Залмоксис си построил жилище под

 

196

 

 

земята и там се скрил, траките вярвали, че той останал в гроба три години. „Аз пък — продължава Херодот — не искам да не вярвам за подземното жилище, но не мога и много да вярвам. Мисля, че този Залмоксис е живял много години преди Питагор. Дали е съществувал някой човек Залмоксис, или това е някое местно божество у гетите, няма да разискваме.” Херодот е разбирал добре, че гърците не са могли да приемат това тракийско божество и че са смятали, че то е измислено от гетите и затова се опитвали да му дадат едно по-рационално обяснение.

 

 

ЗАЛМОКСИС — ЛЕКАР. Според Херодот траките вярват в едно божество на мъртвите, което живее в един свят, където има в изобилие всички блага и където отиват умрелите, които са принадлежали на този мистичен кръг около владетеля, за да живеят фактически във вечно блаженство в един езически рай. Колкото и да желаем да повярваме, че Залмоксис е местно божество у гетите и колкото и да се описват неговите функции на бог на мъртвите, неговият хтоничен характер, ако ние се спрем на това, което ни съобщава за Залмоксис Платон, ще видим, че той е бил почитан не само в Североизточна Тракия около устието на Дунав (у гетите),но и в точно противоположните — югозападни краища на Тракия, където той има други функции. Платон говори за него в диалога с Хармидас. Тук Хармидас се разговаря със Сократ. Платон поставя в устата на Сократ следните думи: „Хармид ме запита дали зная някакво лекарство срещу главоболие и аз му отговорих не без стеснение, че зная. Какво е то? — рече той. И аз му отговорих, че то е някаква билка, пък към лекарството се прибавя и някакво припяване.” Малко по-долу Платон влага в устата пак на Сократ и следното: „Наистина то е такова, че не може да излекува отделно главата, пък си чувал, че добрите лекари, когато при тях отиде някой поради очебол, заявяват, че не се заемат да лекуват само очите.” Като перифразира тази мисъл няколко пъти, Сократ завършва: „Аз го научих там в похода (срещу Пойтидея в 432 г.) от един от тракийските лекари на Залмоксис, за кои-

 

197

 

 

то се говори, че вярват в безсмъртието на душата. А този тракиец казваше, че гърците имат право да говорят това, което току-що казах. Но нашият цар Залмоксис — рече той, — бидейки сам бог, твърди, че както не бива да се почва да се лекуват очите без тялото, така не бива да почне да се лекува и тялото без душата и че причината, поради която гръцките лекари не могат да се справят с много болести, е, че не признават цялото като такова, което се нуждае от лекуване и което, щом не се намира в добро състояние, не позволява и на частта да е добре...”

 

Както се вижда от тези сведения, почерпани от един тракиец в най-югозападните части на Тракия, тук Платон придава на Залмоксис функции, които са доста различни от тези, които той има у Херодот, но които често се срещат при божества на мъртвите — функциите на здравеносно божество. Този, който може да отнеме живота, може и да го върне. У Платон Залмоксис е обаче с преобладаващи функции на бог на здравето. Ние видяхме, че в действителност около Залмоксис се е формирал един мистичен кръг от хора, които са вярвали в него и на които той е обещал безсмъртие. Другаде пък хората от неговия кръг смятат, че са получили дарбата да лекуват, както казва Сократ, чрез билки и чрез някакви припявания. Върху болния се упражнява въздействие по два пътя. От една страна, чрез лекарство, което е някаква билка, върху физиката му, от друга страна, чрез припяване, т.е. чрез някакви песни, които въздействат върху психиката му.

 

 

ЗАЛМОКСИС — КРОНОС. Върху функциите на Залмоксис в този му аспект се спира още един писател, този път късен, от ранновизантийската или по-право старохристиянската епоха — Хезихий, писал в V в. сл. Р. Хр. Сведението на Хезихий, както подобава за създателя на един речник, бихме могли да наречем стенографско. Той дава името Залмоксис и едно след друго трите му значения: 1. Кронос, 2. танц и 3. песен. Благодарение на това сведение ние научаваме, че траките са постигали въздействие върху болния не само с музика, с песен, но и

 

198

 

 

чрез някакъв танц, който се е изпълнявал. Специално внимание заслужава първото значение, което известният лексикограф дава на името Залмоксис — Кронос. Това значи, че гърците са отъждествявали Залмоксис с гръцкия бог Кронос, бащата на Зевс, който някога заедно с жена си Реа разделял властта на небесното царство. Тази двойка всъщност властвала над титаните, които владеели небето вместо боговете. Кронос всеки път, когато Реа родяла, поглъщал децата си, страхувайки се, че някое от тях ще го измести. Реа обаче, когато родила Зевс, повила вместо него един камък и го дала на Кронос да го глътне. Тя отгледала Зевс, който свалил баща си от трона и го затворил в Тартара (в Ада) заедно с титаните. Тези легенди отразяват един по-стар период на гръцката религия, когато цар на боговете бил Кронос.

 

Така ние виждаме в затворените кръгове в Тракия, всред които се ширел секретният култ на Залмоксис с вярата в безсмъртието на душата, да съществува и вярата, че хората от тези мистични кръгове са получили от бога и способността да лекуват и че те правят това чрез танци, песни и билки. Но на Залмоксис се приписват още много функции и много благодеяния за света, в който той живял някога и които потвърждават преданията за битността му на човек, преди да започне почитането му като бог. Диодор, който е дал интересните сведения за идването на Дионис в Тракия, е дал и няколко забележителни сведения за Залмоксис. „Разказват — пише той, —че Агатон Даймон (Доброто Божество) при арианите дал законите на Заратустра; при гетите, за които се казва, че обезсмъртяват, Естия дала закони на Залмоксис, при евреите Йехова на Мойсей.” Това сведение поставя Залмоксис в същото отношение към една непозната богиня, която Диодор нарича Естия — римската Веста, богинята на огъня и на семейното огнище, в каквото Мойсей към Йехова и Заратустра към бога на доброто. В гръцката религия Естия е дете на Кронос, също както Зевс. И на друго място Хезихий говори за Залмоксис и като повтаря това, което Херодот и Порфирий са казали за робуването му у Питагор, представя този човек и бог да се връща от Самос в Тракия и да попада

 

199

 

 

най-напред в нейната югоизточна част, където „научил първите от астите да се събират и да пируват, като казвали, че нито той сам, нито съмишлениците му ще умрат. А други казвали, че го имали като Кронос.” От това сведение се вижда, че и у астите, които живеели в най-източната част на Тракия, по крайбрежието между Аполония (Созопол) и Бизантион, съществувал мистичният култ на Залмоксис и че този цар устройвал пиршества и в Астика, както Херодот го описва в Гетика. При това и тук той бил известен като тъждествен с Кронос. Дори в късни писатели от X в. все още се преразказват стари сведения за Залмоксис. Ние ги намираме и у св. патриарх Фотий, и в лексикона Суидас: „Мнезиас казва, че у гетите се почитал Кронос и се наричал Залмоксис, а Еланик във „Варварски обичаи” разказва, че (Залмоксис) като станал елин, въвел мистериите у гетите, които са в Тракия, и казвал, че не ще умре нито той, нито тези, които са с него, а ще имат всички блага... А някои казват, че Залмоксис робувал на Питагор, сина на самиеца Мнезарх, и когато се освободил, възприел учението му. Но на мен ми се струва, че Залмоксис е живял много преди Питагор, а и тирзите (траките при нос Калиакра, съседи на гетите), и кробизите (траките между Балкана и Варна) безсмъртстват и казват, че мислели за тези, които умират, че си отиват и преди (да стане бог) Залмоксис. И винаги мислят, че тези неща са истина. И винаги принасяли жертва и пирували, като че ли умрелият си е отишъл.” Виждаме пак вярата в безсмъртието на душата, пак твърденията, че Залмоксис е човек, пак съмнения в божествения му произход, пак съмнения в сведенията за робуването му у Питагор и пак сведения за мистичен и оргиастичен култ на този странен тракийски бог.

 

 

ПЕЩЕРАТА НА ЗАЛМОКСИС. Една нова постановка на мисълта, че Залмоксис е бил човек и само един жрец на божеството, което той изместил, намираме у Страбон. Той е уверен, че Залмоксис е възприел вярата в безсмъртието на душата, когато бил роб на Питагор в Самос. Залмоксис се върнал в родината си. „Най-после — пише

 

200

 

 

Страбон — той убедил царя да го приеме като другар в управлението, понеже бил способен да оповестява волята на боговете. И отначало той бил назначен за жрец на бога, който най-много се почитал у тях; след това и сам бил наречен бог. Той се поселил в една пещера, недостъпна за други, и там живеел, без да влиза в допир често с външни лица, освен с царя и неговите слуги. Царят дружал с него, защото виждал, че откакто почнал да издава заповедите си по съвета на боговете, хората му се покорявали много повече, отколкото по-рано.” Разбира се, тук виждаме това, което се разказвало за бога по времето на Херодот, пречупено през представите на друго време, пет века след древния гръцки историк, у Страбон. Той обяснява тайнственото боготворение на човека Залмоксис с това, което става у гетите в негово време. „Този обичай — продължава Страбон — траел дори до наши дни, тъй като постоянно се намирал някой, който служел като съветник на царя и се наричал у гетите бог. И планината се смятала за свещена и така я наричат (Хиерон орос): името ѝ е Когайнон, каквото е и на реката, която тече покрай това място. Когато над гетите властвал Бойребиста, срещу когото божественият Цезар бил вече подготвил похода си, този сан се заемал от Дикеней. И въздържанието от ядене на животни, предписано от Питагор, било предадено на гетите чрез Залмоксис и се запазило току-речи до днес.”

 

Така, след като ни пренася в земята, в която се почита Залмоксис като в родина на бога, където някога, много по-късно се бяха настанили хуните на Ернак, сина на Атила, и където след тях идва Исперих, Страбон продължава: „За да държи народа в покорство, Бойребиста (цар на гетите) се ползвал от помощта на магьосника Дикеней, който по време на скитанията си из Египет научил някакви поличби, чрез които възвестявал волята на боговете. Скоро той почнал да се смята за бог, както Залмоксис, за когото говорихме. Като доказателство за послушността на гетите може да служи това, че се оставили да бъдат убедени от него да изкоренят лозята и да живеят без вино.” Може би частица от истината по възникването на култа на Залмоксис се крие и в тези

 

201

 

 

известия на Страбон, където можем да наблюдаваме типичното за Тракия смесване на царя-жрец с бога. Във всеки случай Страбон превръща жреца Дикеней в една схема, когато прилага към* Залмоксис, макар, доколкото може да се съди по данните на Херодот, двата случая да са доста различни. Но интересно е, че Страбон твърди, че Дикеней се наричал „теос” — бог. Всъщност ясно е, че на много места в Тракия е имало силна жреческа власт, която някъде, както например при бесите, е изместила царската. Така ще е било и у гетите.

 

 

ЖРЕЦИТЕ НА ЗАЛМОКСИС. Има още един извор, който ни дава сведения за култа на Залмоксис, макар да е от християнско време, когато вече няма гети. Йордан живял в средата на VI в. и е проявил интерес към стария бог на траките, понеже самият той е писал история на готите и е бил по рождение гот. Той не е могъл да си обясни какви са били гетите по народност и понеже в тази област по-късно се срещат готи, той ги смесва и ги смята за един и същ народ. Пък може за това да е имал и повече основания, отколкото обикновено ние сме склонни да му признаем, защото при идването си тук готите сигурно са се смесили с гетите и вероятно са приели и някои елементи от заварената тракийска религия. Във всеки случай този съвременник на император Юстиниан дава сведения за по-старо време. „Знае се — пише той, — че в Дакия, Тракия и Мизия е властвал Залмоксис, който, както свидетелстват повечето летописци, притежавал просветлението на една чудна философия. Но и по-рано там е имало един просветен мъж — Зевтес (очевидно Севт), а след него също Дикеней и като трети поред — Залмоксис, който беше споменат по-горе. И не са липсвали хора, които да ги просветят в мъдростта. Затова готите са били винаги по-умни от всички варвари ^ почти подобни на гърците, както разказва Дион, който е написал на гръцки език тяхната история и техните летописи. Той казва, че между тях имало на първо място така наречените тарабостесийци, а после пилеати, които били благородници и от които били избирани техните царе и жреци...” По-нататък на друго място Йор-

 

202

 

 

дан продължава: „През царуването на Бойребиста, когато именно Сула бил взел властта в Рим, Дикеней дошъл в Готия (т.е. Гетика). Бойребиста, като го приел, му дал почти царска власт. По негов съвет готите опустошили германските земи, които сега владеят франките.” Малко по-нататък Йордан пак подхваща мисълта за Дикеней. „Когато умрял Дикеней, то почитта, която готите имали към него, преминала почти напълно върху Комосика, тъй като той бил нему равен по знание. Той бил зачитан от тях поради опитността си и като цар, и като жрец и съдил народите съвсем справедливо. А когато Комосик напуснал този свят, Корил се възкачил на престола на готите (т.е. гетите) и в продължение на 40 години повелявал над племената в Дакия.”

 

Жреците, за които говори Йордан, са известни и от други сведения. Изглежда, че през I в. сл. Р. Хр. след Дикеней жреческата власт отново излязла пред царската и така продължило до времето на император Траян, когато римляните подчинили не само гетите, които влизали в провинция Мизия, но и даките и създали провинция Дакия. Въпросният Корил не е никой друг, а споменатият у Фронтон Скорил, който стоял начело на гетите.

 

 

ЗАЛМОКСИС ПРОДЪЛЖАВА ДА ЖИВЕЕ. Залмоксис след установяването на римската власт не се споменава в нито един паметник в Тракия. Всичко това оставя впечатлението, че този бог и целият му култ като че ли по магия е изчезнал изведнъж. Свързан повече или по-малко с племенния живот и държавната организация на траките, той може би не е бил погледнат много дружелюбно от римската власт. При това не бива да се забравя, че областта, в която са светите места на този култ, днешна Бесарабия, където е била и пещерата на Залмоксис, и свещената река Хиерасос (която апокрифната българска летопис нарича Ереуса), и свещената планина — Сакра монс, която сакромонтизиите са напуснали, е била винаги през римската епоха в една гранична област, поради което винаги в нея или близо до нея е имало съсредоточени значителни римски войски. Освен това липсват паметници в тази област и на гръцкия Кро-

 

203

 

 

нос, който, както виждаме, се отъждествява със Залмоксис от много писатели и очевидно и от гръцкото и римското население, доведено в тази област от гръцката колонизация и римските войски. Римските легиони, които първоначално били съставени от население, доведено от други страни, още през II в. започнали да се попълват с траки и през III в. те добили подчертан тракийски характер. Разбира се, говорим за легионите по брега на Дунав. В легионите, пък и в помощните войски винаги е имало местни култове, които си пробивали път и били разнасяни с движението на войниците и с набирането на нови войници от едно място на друго. Но и тук не виждаме никаква следа от култа на Залмоксис.

 

От друга страна, ние видяхме, че в Дуросторум, седалището на XI Клавдиев легион, е запазено празнуването на Календите в тракийския им облик. Видяхме също, че то трябва да се е запазило и в цяла България в този си вид, както и въобще в цялата източна част на Балканския полуостров и е преминало под формата на празнуването на Коледа в средновековна България. Но тъкмо там, където намерихме старите сведения за празнуването на Календите, има запазено и едно сведение, което напомня донякъде култа на Залмоксис и може би ни дава представа и за неговата по-сетнешна съдба. Както вече казахме, житието се занимава с живота на св. Дазий, който бил преследван като християнин между 285 и 305 г. сл. Р. Хр. Всъщност това извънредно интересно житие още в началото си ни изправя пред сведението, което ни интересува:

 

„1. Когато царували беззаконните светотатци Максимиан и Диоклетиан, по това време имало обичай всред войнишките отряди през всяка година да се чества славният празник на Кронос. И това се смятало като местен и избран дар на самия Кронос, неговият ден да се чества по-тържествено от другите дни (празници). Прочее когато в деня му всеки един извършвал един вид оброчно светотатство, този, на когото се паднел жребий, бил пременян в царски одежди, явявал се всред народа по образ и подобие на самия Кронос и получавал дръзка и безсрамна власт над целия народ. Той вървял с множество

 

204

 

 

войници, като имал свобода в течение на 30 дни да задоволява беззаконните си и срамни желания и да се наслаждава на дяволски удоволствия. Когато се изпълнели тридесетте дни, празникът на Кронос вземал вид като че ли на сам по себе си оброчен празник. Тогава този, който носел царските одежди, като извършвал според обичая безсрамните и беззаконни игри, веднага бил принасяй в жертва на беззаконните и скверни идоли, като бивал посичан с меч.”

 

Както се вижда от изложението, цялата глава е посветена на празнуването на Кронос и затова нека кажем няколко думи за този празник. Честването на Кронос в Гърция става на няколко различни дни. Има един празник в Атина в чест на Кронос на 15 елафоболион, който съответства, по всяка вероятност на празнувания в Олимпия ден на Кронос на друга дата — 22 март, тъй като елафоболион отговаря на голямата част на март и началото на април. Но главният празник на това божество т.нар. Крония е на 12 хекатомбейон, който отговаря на юли. Следователно имаме един празник в началото на пролетта и друг в началото на лятото. Освен това римляните чествали своя Кронос, който те наричат Сатурн, на 17 декември с прочутите с разюздаността си Сатурналии. На кой ден са били празниците на Кронос и Дуросторум — ето въпроса, на който трябва да отговорим преди всичко. От друга страна, ние имаме цяла редица данни, от които се вижда, че празникът на Кронос в Дуросторум има две различни прояви, отдалечени една от друга с 30 дена. Първият ден е ден, когато всеки празнуващ принася жертва на Кронос, прави оброк в негова чест. Това е ден следователно на оброците и ние трябва да се запитаме дали това не са така наречените Воти, които канон 62 на Турланския събор забранява заедно с Календите и Брумалиите. Но Вотите са могли да бъдат и 30 дена по-късно, когато се казва, че 30-дневният срок завършва като оброчен празник. Иначе празникът е описан като чисто войнишки, през който войсковите части, квартируващи в Дуросторум, действат като едно религиозно сдружение или по-точно като един Мистичен кръг. Един от първите елементи на култа на

 

205

 

 

Кронос е съвсем ясен. Това е принасянето на човек в жертва с теглене на жребий, както това се прави при описания у Херодот пратеник на Залмоксис. Разликата е, че това се прави ежегодно, а не на пет години, и че жертвата се убива с меч, а не на върховете на три копия. Още един елемент от описаното у Херодот празнуване на Залмоксис е присъствието на царя. Но докато във версията, разказана от Херодот, царят е Залмоксис, тук царят е пратеникът. Той се облича в царски дрехи и се изпълняват всичките му желания. В продължение на един месец той е цар.

 

Нека сега да видим какво още дава житието:

 

„2. Когато жребият се паднал на блажения Дазий, така че самият той трябвало да извърши това безбожно деяние според реда на празника, той, както е казано, се разцъфтял като роза всред тръни. Прочее той бил подканен и принуждаван да се приготви и да отпразнува славния ден на Кроносовия празник. 3. Тази скверна традиция е достигнала до наши дни и се съблюдава по твърде жалък начин. Защото, дори светът да се свърши, лошият обичай не престава, та дори и се възстановява в още по-грозен вид. В деня на януарските Календи суетни хора, които следват обичая на езичниците, а се наричат християни, излизат с твърде големи тържества, като променят външността си и се обличат в лика на дявола. Те се увиват в кози кожи и като променят лицето си, напущат доброто, в което са се преродили, и се връщат към злото, в което са се родили. След като са изповядали в кръщението, че се отричат от дявола и от празниците му, те отново му служат с лошите си и срамни деяния.”

 

Целият този пасаж засяга преди всичко въпроса за датата на празника и за неговия характер. Ако приемем, че описаният празник на януарските Календи е част от празненствата в чест на Залмоксис, че носенето на небридите, козите кожи и маските е свързано с този тракийски бог, ние ще трябва да ситуираме празника му през януари и да поставим началото или на Календите, или преди това, така че Календите да попаднат в периода от 30 дни между началото и края на празника на

 

206

 

 

Кронос. Лошото е обаче, че в житието не е казано достатъчно ясно дали съставителят говори за един и същ празник, или, като прави едно отстъпление, приказва за Календите на януари. Ако празникът е римските Сатурналии, той се пада на 17 декември и ще обхване времето до 16 януари — 30 дена, от които един е Календите на януари. Но ако той е гръцките Кронии, както изрично ги нарича авторът, наричайки и божеството с гръцкото име Кронос, а не с латинското Сатурн, той ще бъде през март или през юли.

 

От друга страна, определянето на деня,е важно, защото ние виждаме един Дионисов празник на Календите, свързан с тържества в чест на Кронос, ако Календите са в средата на 30-те дни. В такъв случай под скверната традиция, която се пази и до днес, се разбират еднакво и Календите, и Крониите. И най-сетне има и още един важен факт. Празниците на Кронос са наричани с името „пайгния”, означаващо игри, но в смисъл и на веселие. По-нататък житието, след като описва осъждането на Дазий на смърт заради християнството му, разказва и за процесията, когато го водели да го екзекутират: „11. А Дазий, отивайки в своето главно мъченичество, бил предшестван от един човек, който носел нечестива кадилница.” От всичко казано дотук се вижда ясно, че имаме работа със закъснели прояви на култа на Залмоксис, почитан през римската епоха с името на гръцкия Кронос, име, което гръцките писатели му дават още от IV в. пр. Р. Хр. и което очевидно е получило по-широко разпространение през време на римското владичество, когато цяла редица гръцки имена на божества проникват в Тракия и изместват домашните имена на божествата.

 

Някои изследвачи се опитват да доказват, че в житието е описан празникът на някакво финикийско или картагенско божество, на което се правят кръвни жертви. Подобни схващания не могат да намерят почва при наличността на един Залмоксис, който не един автор видяхме, че нарича Кронос.

 

От всичко казано дотук се вижда обаче, че по време на създаването на житието, около средата на VI в., хрис-

 

207

 

 

тиянското население на Дуросторум е продължавало да празнува тази скверна традиция — Календите и Крониите. При това много по-важно е, че тяхното празнуване се е пазело всред едно гранично население и в една войнишка среда, както се вижда от думите на автора. И най-после да завършим с мисълта, с която житието почва: „Този, на който се паднел жребий, бивал обличан в царски одежди, явявал се пред народа в образ и подобие на самия Кронос и получавал дръзка и безсрамна власт над целия народ.” Ние имаме същите елементи, които виждаме и в Дионисовите празненства, но с един човек, който се преоблича като цар и се маскира като Кронос и получава и власт на цар.

 

По времето, когато се разиграва трагедията с Дазий в един войнишки център като Дуросторум, където голяма част от населението са били войниците, капризите на тези галени деца на римските императори са били задоволявани. Но че изтеглилият смъртния жребий войник бил само в ръцете на едно тайно общество, което е вършело този жесток обичай по стара традиция, се вижда от самото житие. Едва ли обаче можем да приемем, че той е притежавал друга някаква власт освен тази, която са му осигурявали останалите войници, принадлежащи на това войнишко религиозно сдружение, и то при мълчаливото бездействие на началниците им. Във всеки случай при описанието на обичая изрично се казва, че той съществувал всред войнишките отреди. А това значи, че не само в Дуросторум, но и в други градове на Тракия, където през III в. е имало гарнизони, този обичай е могъл да съществува.

 

Най-сетне трябва да кажем, че за съставителя на житието на св. Дазий между двата празника, за които говори, има някаква връзка. Самото житие не ни дава представа каква е тази връзка между Календите на януари и празниците в чест на Кронос. Въпросът следователно, който ни остава да решим, е дали между бога на виното и лудостта Дионис и бога на мъртвите и лекуването Залмоксис в представите на траките има една връзка, която съставителят на житието чувства, или просто единият езически обичай и празник, запазен по негово

 

208

 

 

време, подсеща за другия. Разрешаването на този въпрос по една случайност се пада на един рядък и много интересен стар тракийски паметник, открит преди няколко години в земите на гетите.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]