Медното гумно

Иван Венедиков

 

 

ЧАСТ II. ИЗГОНЕНИТЕ БОГОВЕ

 

Глава 18. ГОРЕЩНИЦИТЕ

Празнуването на горещниците

Слънцето

Братът на слънцето

Слънчовата булка

Живият огън

Нестинарството

 

ПРАЗНУВАНЕТО НА ГОРЕЩНИЦИТЕ. Горещници се наричат три дена от месец юли, когато според представите на нашия народ горещините достигат най-високата си точка. Първият Горещник е на 15 юли, когато Църквата празнува св. Кирик и св. Юлита. На 16 юли — вторият Горещник, е св. Атиноген и на 17 юли е св. Марина, която народът нарича Огнена, макар в житието на тази светица да няма нищо, което да я свърже с огъня. Всъщност на тези три дни се почита летният зной с всичко добро и лошо, което той носи. Това е, от една страна, топлината, която прави житният клас да узрее и изсъхне, за да може да се вършее, а, от друга страна, която носи пожари, суша и глад. Това е почитта към огъня, който носи на човека здрава храна, топла къща, но който нанася огромни щети, когато избухне всред нивите, ливадите или горите. Едно неписано религиозно правило, което не е християнско, гласи, че който работи на Горещниците, снопите му ще изгорят, нивата му ще се подпали, ще изгори къщата му.

 

Най-важният извор на топлината и свързаната с нея светлина е бил винаги и за целия свят Слънцето. Естествено то влиза в представите на нашия народ за празнуването на Горещниците. То е било боготворено у всички народи. Въпреки това като че ли самият огън заема много по-важно място в тези средлетни празници. Той притежава не само свойството да дава топлина и светлина, а има и магическа, очистителна сила. Той обезвредява суровата месна и растителна храна, спира и болести-

 

305

 

 

те, епидемиите. И у народа тази му способност не е само хигиенично, но и магическо средство.

 

Според сведенията на древните автори старите славяни имали като бог, който е създал другите богове и отговаря на гръцкия Кронос и следователно и на тракийския Залмоксис, един бог-баща, наричан у русите Сворог. Този бог имал между другите деца двама сина. Единият бил Слънцето и се наричал още Дажд бог, т.е. богът, който дава всичко на хората. Другият му син бил Огънят, който в руски източници носи името Сворогич, т.е. син на Сворог. У нас няма никакви доказателства, въз основа на които да потвърдим или отхвърлим съществуването на тези божества, макар че тяхното съществуване в религиозните представи на българските славяни е съвсем естествено и в него няма нищо странно.

 

 

СЛЪНЦЕТО.. В народните представи Слънцето е антропоморфно божество. То има майка, яде, пие, усмихва се и се движи всеки ден по небето от изгрев до залез. Образът му в народните песни и приказки е неясен. Докато за гръцкия Хелиос или за римския Сол, пък същото важи и за староиндийския Сура, знаем, че препуска по небето на колесница, народният поет никога не говори за конете или колата на Слънцето. Славянските представи за него са подобни на античните. То има дворец на брега на морето, където майка му се грижи за него, а сестра му Деницатдали Зорницата го буди. Месецът му е брат. В останалите си прояви „българското” Слънце прилича по-скоро на Аполон. Например Аполон живее при майка си Лето заедно със сестра си Артемида (месечината). Деницата или Зорницата му е дъщеря. Много юнаци се надбягват със Слънцето и стават негови роднини, когато го победят, защото това обикновено става след като юнакът е направил облог със Слънцето и залогът е една от многобройните му сестри. Гръцкият Хелиос също има много сестри, т.йар. хелиади. Народните песни оставят само впечатление, че народът си представя Слънцето като конник, защото при тези облози обикновено юнакът залага коня си. На Слънцето в някои краища се дава и

 

306

 

 

друго име. Народът го нарича дядо Райко и извежда това име от „рай”. Единственото сведение, което имаме за почитането на Слънцето през средновековието, дължим на архиепископа на България през византийското робство на границата между XI и XII в. Теофилакт Охридски. Разказвайки извънредно интересното сведение за Омуртаг и неговите синове и за пленяването на Кинамон, Теофилакт съчинява един разговор между българския кан и византийския пленник. В този разговор Кинамон заявява:

 

„А тия разни, които вие почитате като богове, признавам за истински демони, както съм се научил от Светото Писание, което казва, че всички богове на езичниците са демони. И ако ми изтъкваш Слънцето и Месечината и ме караш да се чудя на великолепието им, слушай — и аз им се чудя, но ги имам за творения и слуги, подвластни не само на Бога, но и на нас, човеците...”

 

След още много перифрази на същата мисъл отговорът на Омуртаг започва със:

 

„Не унижавай нашите богове. Че тяхната сила е голяма, доказва това, че ние, като им се кланяме, покорихме цялата ромейска държава...”

 

Всичко това ни дава известна идея, разбира се, доколкото отразява вярно българските езически представи за Слънцето, как са гледали българите на тези две божества: Слънцето и Месеца.

 

В българските народни песни обаче има един мотив, свързан със Слънцето, който като че ли е най-популярен. Това е мотивът за женитбата на Слънцето. В различни песни и приказки той е развит по различен начин. Но характерното при него е едно — Слънцето, като обикаля по небето, вижда на земята едно много хубаво момиче, в което се влюбва. То закъснява да се прибере, майка му се безпокои и когато най-после се връща, Слънцето ѝ обяснява защо се е забавило:

 

Да знаеш, мамо, да знаеш,

каква си мома съгледах,

по долна земя, под небо.

Аз съм на небе — слънчице,

а тя е слънце — на земя,

на земя между хората,

и между треви зелени.

 

307

 

 

В някои песни с разрешение на Господ, в други по съвета на майката Слънцето решава да пусне люлки на някой празник, на който се люлеят всички моми. Когато се качва залюбената от него девойка, Слънцето я изтегля на небето. Някои песни свършват тук. Други обаче имат още епизоди по-нататък. Обикновено момата, отвлечена от Слънцето, е посъветвана от майка си при грабването ѝ от люлките, като иде при Слънцето, да мълчи, т.е. да „говее” известно време в знак на уважение към родителите му, от уважение към самото него и неговите роднини. Слънцето обаче мисли, че жена му е глуха и няма и решава да я изостави и да се ожени за друга мома. Такава е Деница или Зорница. То вдига нова сватба и взема за кума първата си жена. Докато трае церемонията, кумата си опарва пръстите, като държи свещта в ръцете си, и запалва булото на младоженката. Изтекло е времето, през което тя трябва да мълчи и тя проговаря. Връщат назад първата жена и тя остава жена на Слънцето, а отстраняват втората. Господ превръща по нейна молба втората жена на Слънцето в лястовица.

 

В някои от песните има и друг вариант, при който втората жена остава, а първата е превърната на лястовица, но това е рядко.

 

Разглеждайки този мотив в народните песни за Слънчова женитба, един от големите познавачи и изследвачи — М. Арнаудов, пише между другото: „Да се търсят тук следи от езически митове за богове, олицетворения на природата, би било неуместно. Достатъчно е да останем при народните митично-поетични възприятия, свързани с чувството на възхищение от прелестта на девойката.” Вярно е, че почти всички песни са построени върху желанието на певеца да представи при юнака — бързината, при облога на мома със Слънцето — красотата, като винаги Слънцето е мерило за най-бързото, най-красивото. Но Слънцето е един митологичен и религиозен образ и неговите женитби за различни моми — веднъж Грозданка, друг път Добринка, Мария, Яна, Радка и така нататък, ни подсещат за многобройните любовни приключения на Аполон. Приликата се подсилва от обстоятелството, че обикновено любовта на

 

308

 

 

Слънцето носи нещастие на залюбените от него жени. Те са откъснати от семейството си, от близките си завинаги. Знаем, че и при Аполон някои от жените, в които е влюбен, загиват или изчезват безследно: Дафне — превърната в дафиново дърво, Касталия — удавила се в реката Каситис, на която уж е епоним, Касандра, Марпеса, Коронида, от която има син Асклепий, и Климена, която му родила Фаетон. И двете майки са нещастни.

 

 

БРАТЪТ НА СЛЪНЦЕТО. В някои песни обаче, в които е разработен мотивът за говеенето на Слънчовата любима и за изоставянето ѝ от Слънцето, се дават повече подробности за мълчанието на изоставената. Тя трябва да мълчи не само в чест на свекъра си и на свекървата си, но и в чест на девера си. За съжаление и в трите случая не се дават имена. Но има една песен, записана много отдавна от Марин Дринов и издадена от него и след това издавана много пъти, от Панагюрище, в която като че ли по една случайност е дадено нещо повече. Тя е разработена по същия начин. Слънцето харесало една мома — Мария, и по съвета на майка си пуснало на Гергьовден люлила, на които се люлеели всички. Залюляла се и Мария и Слънцето я грабнало. Но докато още я гледала майка ѝ, която била мащеха, ѝ поръчала да говее. Слънцето се отказало от нямата си и глуха жена и се заженило за Деница. Мария като кума запалила булото на новата булка и проговорила, понеже изминало времето за мълчание. Ето думите на мащехата:

 

Кога ми идеш, Марио,

на Слънчовите дворове,

ти говей свекру, свекърви,

говей им девет години

и на девера Огняна

и на него говей четири,

четири и половина,

свойго другому — година,

година и половина.

 

От този пасаж се вижда, че всъщност братът на Слънцето, деверът на Мария, се нарича Огнян, име, об-

 

309

 

 

разувано от името на Огъня, който бил втори син на Сворог. Че тук имаме една преживелица от езическата религия на старите славяни, едва ли има място за съмнение. Тук не може да става дума за случайно съвпадение. Певецът, който е съставил песента или мотива в тази песен, е разполагал с по-стари традиционни форми.

 

Интересното в този вид песни е, че винаги Слънчовата булка е описана като необикновено красиво момиче. Но понякога тя е родена и по необикновен начин. Има обаче няколко случая, при които Слънчовата булка е направо загадъчна.

 

 

СЛЪНЧОВАТА БУЛКА. Според една песен една жена — Мария, едничко чедо на майка, се оженила, но нямала деца. Тогава майка ѝ ѝ дала съвет как да си има дете.

 

Марийка мама послуша,

отиде долу на Тунджа,

на Тунджа и на Марица,

па си взе бяло камъче,

че го хубаво окъпа,

в топли го нанки загърна,

в златни го люлки турила,

па го Марийка люляла,

люляла и му запяла.

Триста му песни изпяла,

ни веднъж не го отгъна.

Щом го Марийка отгъна,

да видиш чудо голямо:

камъче дете станало.

Па си ми дете кръстили,

с хубаво име — Добринка.

 

След чудното появяване на Добринка на свят идва влюбването на Слънцето в това момиче, родено при съединяването на две големи реки — Тунджа и Марица. Слънцето спуща люлки и вдига Добринка. И песента свършва с това:

 

Оттогаз дори до сега

на небо греят две слънца:

Едното слънце — Слънцето,

 

310

 

 

другото слънце — Добринка.

Слънцето грее летоска,

Добринка грее през пролет.

 

Още по-странни обаче са няколко песни, които са посветени на една загадъчна Домна царица. Част от тези песни са свързани с Еньовден и се пеят на този празник:

 

Ой, Домно, Домно,

Домно царице,

Домно царице,

и ластовице.

Пред Домна иде

Хубави Еню.

По него върви

Домна царица.

По него върви,

по него хвърка,

облаци кара

бели, червени.

 

Хубавият Еню е св. Йоан Кръстител, но Домна царица е някаква загадъчна личност, която е наречена ластовица, каквато е станала Слънчовата булка, която не се е оженила за Слънцето. При това тя носи името Домна, което на латински — „домина” — означава също царица, господарка. И тя заедно със св. Йоан Предтеча кара облаци бели и червени. Тази Домна царица се явява в още една песен, където ролята ѝ е още по-странна, макар че там е сама:

 

Ой Домне, Домне,

Домне царице.

Тръгнала Домна

сутрина рано,

билки да бере,

билки за рожба.

Гора стигнала,

билки набрала

и чула Домна

клепало клепа

рано в неделя.

 

311

 

 

Туй не е било

Боже клепало,

ами е било

сама змеица,

златокрилица.

Щерка си глави,

сина си жени.

 

Цялата песен е много странна и очевидно възпроизвежда някакъв мотив с бране на билки от Домна царица, и то билки за рожба. Това ни навежда на мисълта, че тази царица Домна търси билка, която помага на жена да роди, когато няма деца. Но както в други такива песни не се споменава нищо за мъжа и ние не знаем кой е той. Във всеки случай тя е религиозна и чува, че бие клепало, след като е набрала вече билките. Тогава тя отива на църква, но е измамена. Защото това клепало не е Божие, не е на християнския Бог, а е на змеицата, т.е. езическо. Змеицата годява дъщеря си и жени сина си и поради това бие това нехристиянско клепало. Ясно е, че певецът тук си и представя едновременно две църкви. Едната е християнската, другата е на тъмните сили, които мамят Домна царица. Целият текст прави впечатление на част от песен, а не на цяла песен и може би е вариант на една друга песен, съдържането на която е много по-достъпно за разбиране. Тази трета песен за Домна царица е посветена обаче не на Еню, а на света Марина, чийто празник е на третия Горещник. И тук се обяснява коя е Домна царица. Тя е майка на св. Марина според народното вярване. Затова и песента започва:

 

Мари Марино, света Марино,

Домна царица на Слънце дума:

— Ой Слънце, Слънце, ясно, високо,

като ми грееш ти на широко,

дали не знаеш биле за рожба,

биле за рожба за клето сърце.

 

Слънцето отговаря, че знае тази рядка и скъпа билка и макар да се намира много далече, я намира и ѝ я дава. Царица Домна забременява от тази билка, но предварително е обещала на Слънцето, че ако роди момиче, то ще

 

312

 

 

бъде за него, ако е момче, ще остане нейно. И Домна царица ражда момиче. Тя го крие и не му позволява да излезе вън от къщния праг, за да не го види Слънцето и да го вземе. Но един ден Домна чува, че бие клепало.

 

То не е било Боже клепало,

ами е била сама змеица,

сама змеица, златокрилица.

 

Майката отива на църква, а в отсъствието на майка си момичето излиза на двора да налее вода. Именно момичето се нарича света Марина.

 

Менци е взела, вода наляла,

вода наляла и се върнала.

Кат я видяло ясното Слънце,

то си посегна от синьо небо,

та си издигна бяла Марина,

та я издигна в синьото небо.

 

В песента са вплетени два различни мотива. Единият е открадването на момичето, което тук се различава само по това, че е света Марина, която народът нарича Огнена, понеже празникът ѝ съвпада с третия ден на Горещниците, очевидно посветен на брата на Слънцето — Огнян. Този мотив по нищо не се отличава в разработката си от начина, по който е разработен и в другите песни, освен по това, че момичето е заченато по странен начин: в предишната песен то въобще не е родено, а в тази е заченато по магически начин, с помощта на билката, която Слънцето е дало на Домна царица, когато тя поела задължението да му даде детето си, ако то е момиче.

 

Другият мотив, засегнат и в една от предишните песни за Домна царица, е измамването ѝ от змеицата, която действа като съюзник на Слънцето. В нито една от другите песни не участва в открадването на момичето змеица, която да удари клепало и с това да отвлече майката далеч от къщи, където момичето стои затворено. Слънцето краде по същия начин моми, както и самодивите, които също понякога си служат със златни люлки, за да отвлекат някое момиче. Змейовете пък ги крадат. Това е единственият случай, когато змеица се пред-

 

313

 

 

ставя в тази роля, и то в услуга на Слънцето и очевидно тук змеицата действа като самодива или юда, свързана с билките. Домна царица си остава загадъчна и в антуража на св. Еньо Билкаря, когато лети по небето и като търсачка на билки, и като тайнствена и фантастична майка на света Марина. Във всеки случай и в песента за появилата се от камъче при Тунджа и Марица Добринка, и в песента за раждането на св. Марина от Домна царица съвсем ясно се говори за деца и то момичета, предопределени да принадлежат на Слънцето. В тези песни толкова рядко се говори, от друга страна, за царица, че присъствието на Домна в песента си остава необичайно.

 

 

ЖИВИЯТ ОГЪН. Животът на българина в Балканското му отечество е започнал с основаването на нови селища било върху развалините на по-стари, принадлежащи на завареното население, било на места, където по-рано не е имало население. Събирачите в края на миналия и началото на настоящия век са попаднали на предания и легенди за създаване на различни селища, когато хората е трябвало да изоставят старите поради различни бедствия, но най-често поради опустошителни епидемии. Обикновената мярка, която се вземала при появата на чума, е била разпръсването на населението на бедстващото селище за известно време. То се събирало по-късно, когато епидемията премине, като избирало за заселване друго място. Пресният спомен за болестта е карал оцелелите от нея да вземат всички мерки, за да не се повтори бедствието. И част от тези мерки са магически действия.

 

Един от тези обичаи е заораването. То се извършва по следния начин. Приготвя се рало от дърво, което е близнило. След това се търсят два вола близнаци. И най-сетне търсят за изпълнители на обичая двама братя близнаци. Те ще извършат обичая съвсем голи през нощта, както се извършват много магически действия. Знаем, че варенето на билките става нощно време и от гола жена. Голи са и мамниците, които крадат житото или млякото от нивите и от стадата. Голи са и гонците на змейовете, чиято среднощна хайка не трябва да бъде

 

314

 

 

видяна от никой. Двамата близнаци, впрягайки воловете в ралото, преорават една бразда, която обикаля цялото място, в което ще се създаде новото селище. С преораването на браздата вече мястото на селището става неуязвимо от болестта. Поради това на някои места, когато се чуе, че в областта се е появила чума, селото се опасва с подобна бразда, изорана по същия начин. И ако въпреки това епидемията се появи, населението си обяснява факта с това, че болестта вече се е била промъкнала в селото. При това положението е много опасно, защото тя няма да може да избяга от селището и затова хората го напущат.

 

Известно е също, че този обичай е много стар и че той се е появил още в езическата епоха, и то в древността. Според преданието този обичай е бил изпълнен от основателите на града Рим. Именно Плутарх разказва как двамата братя близнаци — Ромул и Рем очертали през нощта с ралото помериума (границата) на града, в която смятали да се заселят. Помериум на града се нарича всъщност онази негова граница, върху която римляните издигали крепостната стена. Подобни предания съществуват и за други важни римски градове, основани по същия начин и пак от близнаци. Такива са Тибур и Пренесте. Знае се освен това, че римляните основали на много места около Средиземно море нови градове, при което била изпълнявана подобна церемония. У нас се приема, че обичаят е представен върху монетите на римската колония Деултум, в която били заселени ветерани. Поне така се обяснява изображението на орач върху монетите на града. Виждаме следователно, че легендата за Ромул и Рем и за подхвърлянето им, за която говорихме във връзка с Исперих и преданията за подхвърленото дете, не е единствената, която е била известна в Тракия за двамата епоними на Рим. Разказва се, че Александрия е била основана в Египет при изпълнението на същия обичай. От друга страна, с християнския свят го свързал за пръв път св. Константин Велики, когато пренесъл столицата на Източната Римска империя в Бизантион и го нарекъл Константинопол. Този стар обичай, известен всред много народи, през християнско

 

315

 

 

време се споменава като прилаган все още в VII в. от испанския епископ Изидор от Севиля, известен писател и учен.

 

Първоначалният обичай не е имал пред вид само болест. Вероятно той не е бил въобще свързан с чумата. Смятало се е, че за да бъде един град недостъпен за противниците си, благоденстващ и щастлив, е трябвало да се изпълнят тези обичаи. Вероятно преораването на една или три бразди при изпълняването на кукерските обичаи от царя трябва да упражни подобно въздействие върху селския площад. Преораването на браздата около мястото за заселване или около съществуващо вече селище сигурно е имало подобно значение и у нас първоначално. Неговото практикуване е засвидетелствано при много селища след епидемия в земите на юг от Балкана и в долината на р. Вардар.

 

Навсякъде у нас този обичай е свързан с един друг обичай, който не е по-малко интересен и странен. Това е паленето на жив огън. Той се нарича още млад, нов, Божи, див огън. Това се прави така. Двама братя близнаци отрязват едно липово дърво и го разцепват или използват две стъбла от дърво, което е близнило. Забиват дърветата в земята и провъртат в тях дупки — две една срещу друга. В тези дупки промушват двата върха на една вретеновидна пръчка, около която навиват здрава връв. След това всеки от братята хваща единия край на връвта и дърпат ту единият, ту другият. Пръчката се върти съобразно с това непрестанно ту на едната, ту на другата страна, докато се сгорещи толкова, че се запалва и почва да пуши. Тогава с прахан пренасят огъня върху предварително приготвен куп от сухи съчки и дървета и така наклаждат живия огън.

 

Полученият по този начин огън се използва за различни цели. Обикновено с него се запалват огнищата в новоосновано селище след преораването на браздата. Когато този огън се получава в съществуващо селище, преди да се изпълни обичаят, се изгасяват всички огньове в селото. Той почти винаги се е палел при основаване на ново селище след чума или смъртоносна епидемия. Но този обичай се изпълнява и при поява на епидемия

 

316

 

 

всред стадата. Тогава овчарите или говедарите запалват жив огън, наклаждат от него два огъня близо един до друг и превеждат между тях стадата, като по време на изпълнението на обичая се събличат голи.

 

Запаленият по този начин жив огън се поддържа в огнището непрекъснато и лете и зиме, и дене и ноще и се смята за нещастие да се остави да изгасне. Обикновено живият огън се пали само веднъж. Има обаче места, където това се прави периодически всяка година, и то на един и същ ден. В такъв случай е прието огньовете в селото да се гасят на първия ден на Горещниците, а да се палят в деня на Огнена Марина — третия Горещник.

 

Древните писатели, които се занимават с първия от двата обичая, отбелязват някои подробности, които показват, че изораването на браздата около селището е схващано преди всичко като средство за гарантиране сигурност на новооснованото селище. Те твърдят, че орачът вдигал ралото, когато стигнел до мястото, където трябва да бъде портата и дори обясняват името порта с латинския глагол „порто”, което значи нося, защото орачът „носел” ралото на това място. Във всеки случай няма съмнение, че обичаят не е бил познат на славяните, но е бил известен в целия древен свят и оттук е преминал и в южните български земи. Колкото се отнася до получаването на т.нар. жив огън, като принцип той е бил известен и на гърците, и на римляните. Уредът за получаване на жив огън се нарича на гръцки пюрайа, а на латински игнария. Използването на този начин на добиване на огън за култови цели е известен в древния свят, макар че никога не е бил широко разпространен.

 

 

НЕСТИНАРСТВОТО. Както се вижда от самото име на играта върху огъня, което е образувано от гръцкото „ен естия” — „в огъня”, името на тези танци не е българско. От друга страна, самите танци не се играят в Гърция, а само между гръцкото население в Югоизточна Тракия, която е днес на турска територия и в съседната на нея най-югоизточна част от България. Така разпространението на нестинарството ни насочва предварително към произхода на танците върху огъня, които могат да се

 

317

 

 

свържат само с траките като техни изпълнители, и то по време, когато те вече са говорели гръцки език.

 

Игрите върху огън се правят най-често на 21 май, когато се празнуват св. равноапостоли цар Константин и царица Елена и те са покровители на нестинарството, макар че нестинарите играят и на други празници, а именно на 24 юни — Еньовден, на 21 юли — Илинден и на 27 юли — св. Пантелеймон. Всички тези светци се смятат свързани с огъня и Горещниците. Една особеност на нестинарството е, че обикновено то се предава от баща на децата му без оглед на пола. Един от нестинарите е нещо като старейшина на останалите или главен нестинар и този протонестинар също може да предава по наследство достойнството си на син или дъщеря. Приемане на нови нестинари в групата става по много прост начин. Когато те играят върху огъня, изпадайки в екстаз, увличат и някои от зрителите в играта си. И онези, които са се отпуснали и са танцували върху огъня, стават също нестинари. Рядко в едно село има повече от 3—4 нестинари.

 

Нестинарите имат място, в което пазят необходимите им за танц неща, което няма строго определено име. Тук стои тъпанът, който е най-важният предмет, бихме могли да кажем атрибут на играчите върху огъня. Друг атрибут на танцуващите е иконата с изображението на св. св. цар Константин и царица Елена. Главният музикален инструмент е гайдата. Така нестинарите имат всъщност тъпана и флейтата, на която гайдата е продължител, които са инструментите, използвани и в древните мистерии. При това трябва да отбележим, че тъпанът е въобще атрибут на великата майка на боговете — Кибела.

 

Обикновено като място за игра се избира местност, която е по-усамотена и има някакво аязмо, параклис или извор, свързани с християнската религия. Вярващите вземат мерки да почистят мястото, в което ще стане играта, и след това на него се докарват 40—50 коли дърва. Те се натрупват и запалват. Присъстващите се хващат на хоро край огъня и играят, докато на огнената площадка се образува дебел пласт жар. В това време

 

318

 

 

играчите са подготвени психологически за играта и старейшината дава сигнал да се почне нестинарското хоро. Това е мелодия, която се свири само при танца върху огъня. Тогава някои от нестинарите, които почувстват сила да влязат в огъня с викове „въх, въх...”, заиграват в жаравата. Те остават в нея по 30—40 секунди, след което излизат. Един от тях, ако старейшината не влезе в хорото, държи иконата. Те смятат, че ако иконата не е с тях, няма да могат да издържат горещината на жарта. Когато ентусиазмът, който ги е увлякъл в играта, спадне, те напущат жаравата. Докато играят, нестинарите изтъкват различни морални принципи, отправят предупреждения към гледащите, обвинявайки ги в безверие и липса на морал, и им проповядват с къси изречения вярност към християнството.

 

Иконите, които се пазят грижливо, през време на играта са окичени с цветя. Понякога на едно и също огнище играят нестинари от две различни селища. Тогава между групите се води борба за победа. Всяка група е със своята икона и тези, които ги държат, ги обръщат една срещу друга, докато едната група издържи по-дълго и победи другата. Повечето от играчите обикновено са жени.

 

Странно е, че нестинарството, което съществува толкова близо до Цариград, не е споменато нито у антични, нито у средновековни автори. Всички сведения за него са от XIX и XX в.

 

Областта, в която е запазено нестинарството до найново време, е всъщност в Европа на границата с Мала Азия и ние бихме могли да предполагаме, че то е съществувало и в Мала Азия преди идването на турците и че тук е било прекъснато заедно със смяната на населението и идването на мюсюлманството. Известно е, че в найюгоизточната част на Балканския полуостров то се пази само всред християнското население. От друга страна, ние имаме съвсем ограничени сведения за игра върху огъня в древността. Има едно известие на Плиний за „областта на фалиските, недалече от Рим”, където имало много семейства, наречени хирпи, които „при ежегодните жертвоприношения в чест на Аполон в подно-

 

319

 

 

жието на планината Соракте минавали през разгоряла жарава, без да се изгорят.” Разбира се, че това сведение, потвърдено и от Варон, и от „Енеидата”, трудно ще обясни появата на йодобни игри в Тракия.

 

По-близо до Тракия стои Кастабала в Южна Кападокия. В този град според Страбон „се намира светилището на Артемида Перасия, където, както казват, жреците ходели в разгорели въглени с голи нозе.” Това сведение се потвърждава и от Ямблих, живял в края на III и началото на IV в., който се опитва да го обясни, но очевидно, без да знае други примери. Най-чудното е, че никъде в сведенията за забраняване на празници и танци не се говори за забраната на нестинарството. При това положение ние можем само да предполагаме неговия тракийски и сравнително късен произход, може би около времето на приемането на християнството в Римската империя. На това навежда мисълта, че от всички нехристиянски празници единствено нестинарите живеят в известно примирение с Църквата и понякога дори се намират под нейното покровителство, като в началото на празнуването свещеници се отзовават на искането на нестинарите да четат молитви, а танцуващите не влизат в огнения кръг без иконата. Църквата обаче с никакъв акт не е приела нестинарството като израз на християнско усърдие.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]