Медното гумно

Иван Венедиков

 

 

ЧАСТ I. ПРИКАЗНОТО ЦАРСТВО

 

Глава 6. ПЛИСКА — ЦЕНТЪР НА БОГАТСТВО И ИЗОБИЛИЕ

Богатствата на Тервел

Медното гумно - символ на изобилието

Проучванията на медното фумно

Медното гумно у другите народи

Идеята за медното гумно

 

БОГАТСТВАТА НА ТЕРВЕЛ. След сключването на договора между България и Византия в 681 г. царуването на Исперих изглежда, че протекло в мир, който продължил и през първите години от царуването на неговия приемник Тервел. Наистина Тервел се намесил във вътрешните работи на Византия. Византийският император Юстиниан II бил свален в 695 г. и след като му бил отрязан носът, бил заточен в едно от черноморските владения на Византия в Херсон, на границата на хазарите. Оттук той избягал при хазарския владетел и се оженил за сестра му. След като прекарал там десет години, прогонен от промененото отношение на хагана, той влязъл във връзка с Тервел и му поискал помощ, за да си върне престола. Тервел му обещал подкрепата си с военна сила и Юстиниан избягал при него. В 705 г. Тервел предприел голям поход към Цариград, водейки със себе си Юстиниан, и като настанил лагера си пред Харсийската врата, зачакал там развитието на събитията във византийската столица. Юстиниан успял да се промък не в града и с помощта на съюзниците си в столицата извършил преврат и взел властта. После той се отплатил на Тервел, като му дал големи богатства

 

Изглежда, че Тервел е имал още една възможност да си достави злато от Византия, когато за втори път ое шил да се намеси във византийските работи, след като Лъв III Исавър взел властта. Тогава един друг свален император, Артемий, който царувал за кратко време под

 

95

 

 

името Анастасий II, се опитал също да си възвърне престола. Един от неговите съмишленици, „Никита Ксилинит, писал на Артемий в Солун — разказва Теофан — да отиде при Тервел, за да се отправи с българска помощ срещу Лъв III. А той го послушал, отишъл при Тервел, който му дал войската и 50 кентинария злато.” За онези времена 50 кентинария е била голяма сума. Тя се равнява на 7200 номизми, от които всяка тежи по 4,8 г. Това са 34,5 кг злато. Ясно е следователно, че Тервел е бил богат владетел.

 

Че той наистина е бил много богат, можем да се убедим от факта, че само за неговите богатства, векове покъсно, се разказват легенди и той е представен като приказните царе. Едно известие се намира в лексикона Суидас. То гласи: „При император Юстиниан Носообрезания предводителят на българите,Тервел, бил на върха на благополучието. И самият Юстиниан и Константин, синът на Ираклий, били негови данъкоплатци. Той поставял обърнат щита си, който носел във време на война, и изправял своя камшик, с който шибал коня си, и слагал пари, докато покрие и единия, и другия. Изправял копието си на земята и до краищата му натрупвал голям куп дрехи от коприна. Като напълвал сандъчета със златни и сребърни пари, раздавал ги на войниците, като пръскал с дясната си ръка злато, а с лявата сребро.” Всъщност авторът на този пасаж от лексикона не е познавал добре времето на Тервел, който не е съвременник нито на сина на Ираклий, нито на внук му, Констанс II и Константин IV, а е след тях. Константин IV е плащал данък на Исперих. Че Тервел е получил големи дарове от Юстиниан научаваме от сведенията на Теофан. Той пише: „Юстиниан завзел отново царската власт и като дал на Тервел много дарове и знаците на царската власт, изпратил го в мир.” Никифор е малко по-словоохотлив. Той казва: „Той извънредно любезно се отнесъл с владетеля на българите, Тервел, който бил на стан извън Влахернската стена, и най-сетне, когато Тервел дошъл при него, наметнал му царска хламида и го провъзгласил за кесар. И като го поставил да седне до себе си, заповядал на войските да се поклонят на двамата. Надарил го с

 

96

 

 

много дарове и го изпратил в земята му.” Но докато сведенията за разбогатяването на Тервел са явно верни, сведенията за жестовете, които извършвал Тервел, са без съмнение жестове на един цар, взет от приказка. Той поставял издутият в средата си щит обърнат наопъки и го напълвал с пари или трупал пари около изправения си бич, докато го затрупа. Най-сетне изправял копието си и трупал успоредно с него дрехи, докато купът се издигнел по-високо от копието. Не може да има и най-малко съмнение, че тези сведения са взети от някаква приказка, в която с тези жестове се представя богатството на едно лице или на един владетел. Същото, разбира се, важи и за сандъчетата със злато и сребро, които се носели пред Тервел и от които той хвърлял с едната си ръка злато, с другата — сребро.

 

Подобно на това описание намираме в така наречения апокриф „Михаил-хаган”, който всъщност се отнася за друг български владетел — св. княз Борис I. В апокрифа се разказва за едно измислено посещение на св. княз Борис в Рим и посещението му на гроба на апостол Петър. Ето пасажа: „И като стане, ще иде в църквата на Петър, където лежи скрито в гроб венец и порфира. И по Божие повеление ще се отвори гробът и ще вземе — казва се — лъжливата порфира и царския скиптър... И римляните, като видят неговата велика ярост, ще почнат да сипят злато и ще трупат торбите до изправения му бич и изправеното му копие. И ще си отиде от Рим със сто мъже и сто товара.”

 

Както ще видим по-нататък, този обичай се пази до началото на XX в. като пожелание за изобилие. На различни празници се трупа куп от дарове и се пожелава купът следната година да бъде толкова голям, че да затули този, който ръководи празненството. Обичаят е засвидетелстван още през XII в. у славяните на остров Рюген в Балтийско море на празника на техния бог на плодородието и войната. Всеки прибавен дар в този куп е ново пожелание от страна на още един вярващ в чест на почитания покровител. Противоположен смисъл има впрочем добре познатият обичай, разказан в поемата на Вазов „Грамада”. Там селяните извършват проклятие по

 

97

 

 

подобен начин. Свещеникът забива един кол и хвърля камък, произнасяйки проклятието. И след него всеки, който мине край мястото, хвърля по един камък и проклина. Така грамадата от камъни расте.

 

Тези жестове се схващат всъщност и като религиозни и царете, извършвайки ги, свещенодействат, извършват един религиозен обред. Копието и бичът в действителност са символи на власт за владетеля. Те са негови атрибути не само на политическата и военната, но и на религиозната власт.

 

 

МЕДНОТО ГУМНО — СИМВОЛ НА ИЗОБИЛИЕТО. Тези жестове ни отвеждат неусетно към онзи приказен свят на преданията, на поверията, наследени от някогашната езическа митология, в който разликата между действителността и фантастичното се губи и в който често пъти дори науката почва да строи заключения върху небивалици, върху измислици и става жертва на въображението. Когато в степта на Североизточна България, на някогашната Долна Мизия, изникнала столицата на българските владетели, тя се развила така бавно и неусетно, че никому не правела впечатление. Всред една земя, където навсякъде човек се сблъсквал с развалините от някогашните градове на римската империя, израстването на новата резиденция на българските владетели — един дворец, заграден отвсякъде с крепостна стена, не би учудил никого във Византия. Наистина в това време обикновеният човек във Византия е живеел в малко жилище, построено от кирпич и кал или от камък, но все пак той виждал в старите градове високите крепостни стени, стърчащите куполи на църквите и покритите с керемиди покриви на големите обществени сгради. Земленото укрепление на Плиска, обхващащо 23 кв. км, се губело в равнината и се сливало с нея.

 

След дълбокото впечатление, което направило идването на Исперих и създаването на българската държава, след големите вътрешни борби през средата на VIII в. за пръв път отново българското име започнало да се произнася със старото уважение чак след поражението на Никифор в Плиска. Цариград виждал в българската победа

 

98

 

 

тържеството на езичниците, а в столицата — център на езичеството. Именно по това време византийското общество започнало да се занимава отново с българската религия и с българската столица. Византийските императори след Никифор разбирали необходимостта да се смачка този езически преден пост, но те виждали ясно, че преминаването през Балкана сега станало толкова трудно, колкото някога минаването през Дунав. Представата за домогванията на византийския император по това време ни дава един пасаж от посланието на трима византийски патриарси, отправено в 836 г. до тогавашния император — Теофил. Христофор Александрийски, Йов Антиохийски и Василий Брусалимски припомнят на владетеля си епилога на военните действия от 813 г., от времето на Крум. (Този епилог всъщност се разиграва две години по-късно през царуването на Омуртаг, когато бил сключен 30-годишният мир. Тогава Лъв V, след като се опитал да завладее България и не сполучил, а бил уверен в успеха си, побързал да сключи мир.) Главната причина за писмото на тримата духовници е всъщност непрестанната борба във Византия между иконопочитатели и иконоборци и по този начин те му припомнят желанието на един от неговите предшественици — Лъв V да осъществи мечтите на Никифор. Според тях тогава Лъв се обърнал към един монах, иконоборец и прорицател, някой си Саватий, и му поискал съвет. „Какво да сторя, питал Лъв преди сключването на мира — и какво да предприема, за да преживея цялото си време в благополучие и благоденствие и в победи, увенчани с трофеи.” На този въпрос прорицателят Саватий отговорил: „Ти, царю, си честит и ще станеш именит между земните царе. Но ако искаш живот и желаеш да познаеш добри дни, да господстваш над племена и.варвари, унищожи докрай всеки спомен за иконите. И ето, на тебе ти предстои да царуваш и управляваш заедно със сина си, господаря Константин, през цели 32 години и ще победиш българите и ще забиеш ромфеята си всред България в медното гумно на аула (двореца) им. Но каквото правиш, прави го бързо. Не допускай икона нито горе, нито долу. Предоволен от това — продължават послани-

 

99

 

 

ето си тримата патриарси — императорът побърза да изпълни без колебание предсказанието, за да не би да избяга от ръцете му, като подхвръкнала птица, прокарването на граничната линия за 30 години.”

 

По всичко изглежда, че патриарсите са познавали много точно предсказанието на Саватий и трябва да кажем, че в текста му се чувства желанието на монаха да се представи като прорицател, като придава на думите си една мистична нотка. Тя именно трябва да подейства силно върху императора. Императорът ще забие не меча или копието си, а ромфеята си в аула на българите. Употребата на думата ромфея — един вид оръжие, използвано у траките и в Мала Азия, се среща в Стария Завет на Библията и дава на предсказанието религиозна патина. Тази дума обаче е позната и на много антични писатели и е почти забравена в средногръцкия. Все по същата причина Саватий не е употребил за дворците на българските владетели името, което се употребява за византийските. Той ги е нарекъл „авли”, което има малко по-особено значение. Още у Омир тази дума означава това, което е българското „дворец”, образувано от двор, дом на владетеля заедно с голямо пространство, незаето от сгради, което го обикаля. Без съмнение тук монахът е употребил понятие, което показва, че неговото ясновидство познава живота на българския двор.

 

Но безспорно най-силно въздействие Саватий ще е постигнал с употребата на халке авлон — медното гумно, медния ток, медния харман. Той е употребен в смисъл Светая светих на българската държава, като се има пред вид не само политическия, но и духовния център, един вид опората на езическия свят — столицата Плиска. Това е всъщност един комплекс от няколко сгради, обкръжен от малко укрепление — дворецът на българските владетели, разположен всред една просторна равнина, която поразително напомня огромен харман. Но защо това трябва да се нарича медно гумно? Има ли настина метално гумно, изработено при това от мед? Не е ли това една приумица на Саватий?

 

В съседство с някои гръцки градове и досега се пази място, което се нарича авлони — харманите, защото

 

100

 

 

струпаните къща до къща сгради на града не са позволявали на никого да вършее в двора си. Харманът е бил място за общо ползване — една голяма поляна, на която са могли да вършеят дори едновременно няколко семейства. И в България, при Созопол и при Несебър има място, което се нарича Харманите. Но никъде не знаем подобно гумно да се е наричало медно. Преди повече от 80 години Марин Дринов, заинтересуван от други сведения и легенди за медното или бакърено гумно, пише: „Бакърените гумна са митически неща, изковани от народната фантазия и се срещат в народните митически сказания.” По-нататък Дринов изтъква, че това странно нагевание не съществува в древността нито в гръцки, нито в латински език и че е напълно непознато на древната митология. Следователно Саватий не го е взел от преданията, които Византия е наследила от древността. Но Дринов не знае, че Саватий направил споменатото предсказание и че той говори за медно гумно. За древността на преданието за медното гумно той съди по един апокриф, вероятно от XI в., но известен в късен препис в един сборник, произхождащ от Панагюрище. Той носи названието „Слово на пророк Самуил” и представлява пак нещо като порицание. Навуходоносор, царят на Вавилон, сънувал някакъв сън, но като се събудил, го забравил. Тогава той събрал различни пророци, които трябвало да отгадаят какъв сън е сънувал и след това да му го разтълкуват. С Божия помощ пророк Самуил му казал какво е сънувал. „Ти си видял голям меден ток и на медния ток много овце и след тях един овчар. Ти си направил много голяма златна икона. Но от планината, която не може да се сече, от само себе си, не чрез човешка ръка, се откъснал камък и разбил твоята икона на прах, пък се превърнал в орел със слънчево сияние.” Навуходоносор се съгласил, че сънят му наистина е бил такъв, и поискал да му се изтълкува какво означава този сън. Пророк Самуил му дал следния отговор: „Медното гумно е целият свят, а овцете са всичките хора. Пастирът на овцете си ти, който искаш да направиш иконата. Планината е Божата Майка. Орелът и камъкът са Христос, роден от Девица, Безмъжата Богородица. Иконата е

 

101

 

 

Старият Завет. А новия закон създава царят от изток на запад.” Подобен библейски разказ има, но няма и гръцки текст, в който да се говори за медно гумно. Ясно е, че съставителят на апокрифа е взел този мотив от местни български предания и в него е представил Вавилонския цар Навуходоносор и древните еврейски пророци. Очевидно е, от друга страна, че медното гумно, което пророк Самуил обяснява като земята, представлява един митологически символ. Тук, в апокрифа, то има почти същото значение, което му е дадено и в предсказанието на Саватий. То е свързано с резиденцията на един цар, която е укрепен град. И този цар, толкова историческа личност, колкото и митологическа, е пастирът, който владее над своите пасоми — овцете, които са народът му. Така ние виждаме как съставителят на нашия апокриф търси пак в Древния изток легенди, които свързва с българската легенда за медното гумно. От Плиска преданието се прехвърля върху Вавилон, града, символизиращ езическите култове в Библията.

 

Медното гумно обаче се среща и в един друг апокриф, озаглавен „Видение на пророк Данаил за царете, за последните дни и за края на света”, дълго и красноречиво заглавие, което не се нуждае от обяснение, за да се разбере, че говори за Второто пришествие. И този апокриф започва по същия начин, както и цялата група апокрифи от този вид: „Дойде архангел Гавраил при пророк Данаил и му каза така: „Желани Данаиле, изпратен съм при тебе, за да ти възвестя и покажа последните дни. Сложи ги на сърцето си. И послушай заради желаещите да бъдат грях, заради живеещите да бъдат виновни.” — Пое ме ангелът и ме постави на висока планина, където не беше стъпвал човешки крак...” По образеца на тези апокрифи е създадена и Божествената комедия на Данте с неговото посещение в ада, чистилището и рая. По-нататъшното съдържание на апокрифа е пълно с неясни бълнувания. Говори се за четири звяра, които били царствата и за десет рога, които са десет династии. В едно неясно изреждане на идване на нов цар и на друг цар, без да се дава името му, тук-таме се съзира по някоя историческа личност, означена или с име, или

 

102

 

 

с някакво събитие. На някои места обаче са разказани отделни епизоди, които са по-ясни сами за себе си. Именно в един такъв пасаж се споменава и медното гумно, наречено тук капище.

 

„Неизвестното се таи. Ще излязат (римляните) от този град, наречен Средец (София). И ще намерят тук някого по Божие повеление, за да приеме в Меденик трохи хляб от удържащите. Името му е Столкуфалео. И ще го отведат в Акродун. Тук ще го помажат в царството, а хората преди това ще го смятат за починал. Той ще излезе срещу измаилтяните с голям гняв. Много хора ще посрещнат измаилтяните (т.е. езичниците) на мястото, наречено Пертон в Стоте хълма, от другата страна на Средец. Ще се разрази крепка бран. На това място ще има двоуст кладенец. Тогава кръвта римска ще се смеси с измаилтянската. И ще предаде Бог в ръцете на царя измаилтяните. И ще освободи всички свои. И ще съгради корабни оръжия. И ще пусне свои пратеници във вътрешните римски области. И така ще прогони Измаил. И ще укроти русите бради. И тогава ще се изпълни казаното. Лъв и куче зад него ще се погнат. И идващият от Рим цар ще дойде на мястото, наречено Вардия. Ще се съпротивява Лонгий, също на това място. Като унаследи Рим, ще влезе в него и ще дойде на мястото, където има скрит съд. И ще удари в медното капище, където е самият съд. По повеление Божие той ще се открие. И ще обложи с дан хората. С това злато ще излязат от Рим множество хора и по същия път ще отидат в Седмовръх. И по земята никой не ще му се съпротивява. С него ще бъде Бог.”

 

В този пасаж от апокрифа има много неясни изрази, които могат да се тълкуват различно. Но прави впечатление, че се говори за някои неща, които са свързани с легендите около създаването на българската държава или със самата държава. Така например говори се за Стоте хълма, което ни подсеща за Стомогилния цар Слав. Земите около византийската столица се наричат „вътрешни”, както се е наричала някога областта около българската столица — вътрешната област на българската държава. Още по-странно е споменаването на вла-

 

103

 

 

детеля, който е герой на тази част от апокрифа, очевидно един български цар, действителен или фантастичен, във връзка с който има някаква легенда, някакво предание, което символизира идването на този владетел, за който е казано, че „лъв и куче зад него ще се гонят”. Това предсказание или предание е много старо, защото ние го виждаме изваяно в релефа на Мадарския конник. Там е представен един владетел и под краката на неговия кон лъв и куче зад него се гонят. Владетелят е хвърлил копието си и пронизал лъва. Очевидно това е една сцена, свързана с българските владетели, и съставителят на апокрифа вижда своя герой като участник в тази сцена, защото народното въображение така си представя един мощен владетел. Ние се натъкваме на една възходяща градация от риторически фигури, която достига кулминационната си точка при идването на този загадъчен цар на мястото, което се нарича Вардия и където има скрит съд. Но съдът е скрит в едно тайнствено място, в едно медно гумно, което царят ще разбие, за да открие съда. И от момента, в който владетелят направи този символичен жест, строши медното гумно и разбие съда, той ще обложи с данък хората, които след това стават вече негови поданици. Очевидно мястото, на което се вършее — гумното или токът има в представите на българите едно изключително значение, и то не обикновеното гумно, а медното гумно, гумното направено от мед, вероятно фантастично, представлява символ на държавната власт.

 

В един друг апокриф, който носи заглавие „Тълкувание Данаилово”, изглежда, се говори за същото лице, но тук всичко е значително по-ясно. Става дума за св. княз Борис, който се споменава под името Михаил и с титлата каган. Правейки алюзия за Покръстването на българите, съставителят на апокрифа го рисува с този символичен жест: „И той ще удари медното капище и то ще се разпръсне на прах. И ще влезе в града.” Виждаме, че и тук влизането в един град е предшествано от разбиването на медното гумно, т.е. от същия магически жест.

 

В апокрифите, в два различни случая, изразът медно гумно е заместен от медно капище. Става дума за

 

104

 

 

апокрифа със заглавие „Видение на пророк Данаил за царете, за последните дни и края на света”, в който четем пак за този същия загадъчен Михаил каган: „И ще отиде на мястото, където има скрит съд. И като удари с меча си в медното капище, в него има скрит съд. По повеление Божие той ще се открие.” Както е известно, думата капище няма едно строго определено значение. Тя може да има значението, което ѝ се дава и днес в литературния български език — светилище за езичници, място, в което се извършват култови ритуали към езически божества, но освен това може да означава и идол, изображение на божество, статуя. Но каквото и значение да дадем на капище, в случая то замества гумно. Медното капище се явява вместо медно гумно. Така ние виждаме, че медното гумно или медното капище са символи на езическата държавна власт, която християнските владетели разрушават, разбивайки го.

 

Всички тези символични разбивания на медно гумно или медно капище, за които говорят апокрифите и посланието на тримата патриарси, всъщност имат в основата си един символичен жест. Той ни е познат от много жития на християнски мъченици или проповедници, които разбиват езическите идоли и с този символичен жест турят край на съществуването на езичеството в дадено място. Със същия жест християните изразяват протеста си срещу господстващата религия. Ето например как е постъпил св. Дазий, когато го водили да го накажат със смърт заради изповядваното от него християнство: „Отивайки към славното си мъченичество... съборил нечестивите и безбожни идоли на светотатците като ги свлекъл на земята...” Но подобни символични жестове, изглежда, че са съществували и в езическа България. Говорейки за Крум, който бил разпрострял войските си пред Цариград от Влахернските до Златните врати, Теофан отбелязва: „Като извършил нечестиви и бесовски жертвоприношения на ливадата до Западна та врата при морето, Крум поискал от императора да за бие копието си в самата Златна врата, а когато импера торът не му позволил да направи това, завърнал се в па латката си...” Дали зад медното гумно се крие нещо

 

105

 

 

действително или това е един чисто приказен елемент, водещ началото си от религията на прабългарите, които вярвали, че боясеството им — Тангра — има свое медно гумно, никой днес не би могъл да каже. По-вероятно е последното.

 

Няма нищо чудно, че всред един народ, който се е занимавал преди всичко със земеделие, гумното е заело важно място в религията. В ново време, когато всяко семейство си има свое гумно, на което си вършее и което обикновено е част от двора му, естествено гумното не може да играе тази роля, която е играло в старото българско селище, където вероятно е имало само едно гумно, на което са вършеели всички жители на селото или всички членове на общината. Това е мястото, където те са се събирали по време на най-важния момент от своята земеделска работа — събирането на зърното от тазгодишната реколта. Докато всички други земеделски работи са се извършвали на различни места, тук хората са били събирани по необходимост и в продължение на дълго време по гумното е кипял живот и работа и са се отправяли благодарности към божествата на плодородието. Поради това и самата дума „гумно” се свързва с глагола „гъмжа”, място, което гъмжи от събирането на много хора и на животни, място, което е изгмечено, т.е. изтъпкано от краката на работния добитък и, хората и е така трамбовано, че прилича на метално, на медно. То не попива влагата. И другрто име на гумното „ток” се извежда от глаголите „тичам, тека” и вероятно се свързва с тичането на животните и хората върху натрупаното жито, за да го овършеят. Но от момента, в който работата по вършитбата приключва, гумното остава една идеално равна поляна, на която селяните се събират, когато имат да решават важни въпроси. Всичко това, което казахме тук, влиза в понятието на средновековния човек за гумно. А за фантастичното медно гумно понятието е още по-широко, като в него влиза и държавната власт, представлявана от владетеля и богатството и изобилието му, при което от гумното потичат потоци от зърно и благоволение на божеството, което е дало това плодородие. Така всяка установена власт си има свое

 

106

 

 

медно гумно, което е политически, културен и митологически символ.

 

С приемането на християнството и с проникването му дълбоко всред народа в България медното гумно е загубило своята същност. За него се е говорело като за някаква преживелица, която народът не е могъл да си обясни. Но легендите, останали от векове, за съществуване на действително гумно, направено от мед и затова наричано медно, се ширели. И така, както има самодивски кладенци, самодивски поляни, самодивски дервент (проход), самодивски виролища и игралища, по същия начин започнали да се появяват места, които се наричали медно гумно. Когато на някои места старото название мед било изместено от новото, турското бакър, вместо медно гумно се появило бакърено гумно и тук-таме то станало дори топоним. Появява се местност, която народът нарича упорито Бакърено гумно или Медно гумно.

 

Това е всъщност най-старият период от съществуването на медното гумно и легендите за него. Трябва да кажем, че те всички са създадени около селища и лица, които са съществували в старата българска държава през Първото българско царство. Известията за медно гумно трябва да се поставят между IX и XI в. и най-старото от тях се отнася до столицата на България — Плиска.

 

 

ПРОУЧВАНИЯТА НА МЕДНОТО ГУМНО. Тласък на проучването на медното гумно се дава от самото начало на XVIII в. главно в Сърбия. Първоизточник на тези проучвания е монахът Йеротей Рачанин. Той минал през долината на Брегалница, през Овчеполието и дава сведения за пътуването си. Според него сърбите, които били дошли в земите, в които живеят, като се преселили от Троя, т.е. Мала Азия, по пътя, минавайки през Овчеполието, изковали едно бакърено гумно. То сега не се виждало, понеже било затрупано с пръст. Редица дилетанти, офицери, свещеници и много други постепенно свикват с тази идея и стават търсачи на бакърени гумна, които, щом чуят някъде топоним или легенда за медно или бакърено гумно, веднага почват да търсят

 

107

 

 

присъствие на сърби. Така в Сърбия през XVIII и особено през първата половина на XIX в. се създава един нов фолклор, при който се оформя една съвсем погрешна представа, че бакъреното гумно е типично сръбско явление и като топоним, и като предание и че докъдето има бакърено гумно, дотам живеят сърби. Позовавайки се на приказни сведения за граница между българи и сърби, един от тези изследвачи дори събира сведения от с. Дивля и с. Орех — Радомирско, разбира се, без да може да определи къде точно се намира това бакърено гумно. Такива сведения давал и дядо Михаил, игумен на манастира „Св. Богородица” при Трън, понеже се интересувал дали местността Бакърно гумно, която е при Скопие, ще остане в Турция или ще мине в Сърбия. Тези сведения били дадени по време на сръбско-българската война. Веднъж създаден интересът към бакъреното гумно, на много места са изникнали такива гумна благодарение на събирачите на този материал. Политическата постановка на този въпрос така сериозно е обхванала умовете в Сърбия, че и след създаването на Югославия науката не може да се освободи от заключенията на тези дилетантски изследвания, които сами по себе си представляват нещо като модерен фолклор.

 

Последен с този въпрос се занимава М. Филипович, един сериозен етнограф, който има интересни етнографски изследвания. Недостатък на изследването на Филипович е, че той не е взел старите сведения за медното гумно, които ние разгледахме и които всъщност са основният материал за появата на преданията за медното гумно. Филипович се е опитал да вмъкне една нова идея в легендата за медното гумно, която изхожда от обстоятелството, че думата „гумно” може да означава всяка площ, в която се извършва някаква трудова дейност. Той по-нататък търси дали в областта на топонима Медно или Бакърено гумно има сведения за добиването на мед и понеже топонимът е засвидетелстван в Северозападна България и главно в долината на Вардар и Морава и в близки до тази област места, където има мед, свързва топонима с добиването на медта. По-нататък Филипович се опитва да свърже термина медно гумно с

 

108

 

 

най-старата епоха, когато медта играела важна роля в живота на човека, преди откриването на желязото. И най-сетне пак се връща към старата теория за сръбския характер на термина. Интересно е, че Филипович пренебрегва почти всички по-стари сведения за съществуването на термина медно гумно, макар че цитира статията на Дринов, в която е даден един от апокрифите — предсказанието или тълкуването на съня на Навуходоносор, както и някои приказки у други народи, които свидетелстват за съществуването на медно гумно в техния фолклор и които заслужават внимание.

 

 

МЕДНОТО ГУМНО У ДРУГИТЕ НАРОДИ. Всъщност Дринов е събрал приказки за медното гумно у различни народи. Естествено те са записани в XIX в. Една от тях е гръцка. Тя разказва за един прочут свирач на тамбура — Яни, който омайвал с чудната си музика всичко. Той попаднал някъде на един змей, който имал двореца си на оловно гумно, друг на медно и трети на сребърно. С чудната си свирня той ги омаял и убил и взел жените им, които пуснал на свобода, а задържал за себе си жената на третия змей. На всяко гумно имало по един дворец: от олово, от мед и от сребро. Той се настанил да живее в последния. След това пуснал един овчар да пасе овцете си във владенията му. Този овчар, когато продавал в друга страна част от агнетата си, попаднал на един цар, който бил баща на жената на третия змей. Царят решил да отмъсти за смъртта на убития си зет-змей. Той намерил друг един змей и го пратил да убие свирача Яни. След това змеят се оженил за дъщерята на царя, но овчарят имал жива вода и съживил Яни. Тогава Яни убил змея и си върнал жената.

 

От тази приказка се вижда как мотивът за медното гумно, който не е старогръцки, е проникнал в Гърция. Представата за медното гумно е същата, която намираме и в посланието на гръцките патриарси от времето на Омуртаг. При медното гумно има дворец и една свръхестествена сила, един змей, владее гумното.

 

Една друга гръцка приказка, този път от Трапезунд, в Мала Азия, т.е. от другия край на гръцкия свят, коя-

 

109

 

 

то прилича много на нашите народни песни, има подобен сюжет. Един баща съветва един от синовете си да не ходи на медното гумно, при което растяла една круша. Синът не послушал баща си и един саракин, описан като чудовище, хванал младежа и го впрегнал в колата си да пренася камъни заедно с един бивол. Бащата убил чудовището, намерил сина си и го освободил. Виждаме, че в тази приказка змеят е заместен с друго чудовище, наречено саракин, т.е. арабин — като Църна Арапина в нашите юнашки песни.

 

Дринов е привел и една словашка приказка. Едно дете, Янко, спасило една змия. Тя от благодарност му подарила калпак, който посребрявал косата, като се носи, свирка, която карала всеки да се разиграе, и секира, която, като ѝ се заповяда, сече всичко сама. Детето останало сирак. То се пазарило овчар при един цар, който живеел в сребърен дворец, разположен на медно поле. Веднъж, когато детето пасяло овцете, го нападнал един змей. Тогава Янко засвирил със свирката и накарал змея да скача и танцува. След това пуснал секирата и тя го нарязала на късове. На другия ден овчарчето завело стадото в поле, по което растяла сребърна трева и имало сребърен дворец, където живеел не триглав, а шестоглав змей. Същата съдба постигнала и него. На третия ден то отишло на поле, където растяла златна трева и имало дванадесетоглав змей. Така ние имаме медно, сребърно и златно поле с дворци в него. Виждаме все същата идея, която е вложена и в сведението за медното гумно в аула на българите в Плиска. Дворците на змейовете обаче не били обикновени дворци, а омагьосани. Те били скрити в по една златна ябълка. Станал собственик на големите богатства в дворците на змейовете, Янко се оженил за дъщерята на царя. В тази приказка гумното е заместено с поле.

 

В една белоруска приказка, все според Дринов, един змей отвлякъл една мома и живеел с нея. Майка ѝ пратила двамата ѝ братя да я търсят, но змеят ги убил. Като останала без децата си, пред нея се търкулнало едно зърно грах. Тя го изяла и заченала. Родила син, който веднага станал богатир. Той отишъл при змея и след ка-

 

110

 

 

то змеят го нахранил, богатирът го поканил да се преборят. Змеят духнал и си направил медно гумно. Богатирът на свой ред духнал и си направил желязно гумно. Тогава той победил змея, освободил сестра си, нахранил един гарван, който му донесъл жива вода, с нея възкресил мъртвите си братя и завел всички вкъщи. В украинските приказки и в многобройните приказки за Баба Яга, която, също като нашите самодиви, се явява ту като женски демон, ту като змеица, се споменават често метални гумна.

 

Във всички тези приказки, произхождащи от Балканския полуостров и земите около него и около Черно море, легендата за медното гумно е запазена и навсякъде негов собственик е една свръхестествена сила, която се представя като змей или като чудовище. Този змей има съпруга-жена и като човек живее в дворец, който е на гумното. Нито най-малък намек никъде за обработване на мед или нещо подобно. Но дори и в Сърбия, както в България, самото предание за медното гумно е изчезнало. Всички изследвачи в Сърбия се позовават на една единствена песен, записана от Вук Караджич, известна като сватбена, макар че по съдържание прилича повече на лазарска песен. Една годеница играе със златна ябълка на медно поле по сребърно гумно. Тя удря с ябълката една врата и я счупва и оттам се посипва бисер. Паун и пауница се спускат да го кълват, а годеницата ги моли да ѝ го оставят, за да си приготви дарове. Очевидно в тази песен има преживелица от схващането за медното гумно като символ на плодородието и богатството. Змейовете, които между многобройните функции в българската митология имат и функцията на пазители на големи съкровища, са представени и в тези всички приказки като притежатели на дворци и богатства.

 

Изглежда, че у същинските сърби представата за медното гумно е вторична, защото само у тях има предания, в които медното или бакъреното гумно се нарича още и „вилинско” гумно, т.е. място, на което се подвизават вилите, самодивите. Трудно е да се каже доколко тези представи не са нови и не са проникнали по литературен път в народните вярвания. Подобни идеи се сре-

 

111

 

 

щат у стари сръбски поети и те лансират представата, че на бакъреното гумно се събират вещици и магьосници, но трябва да кажем, че тази представа се отклонява от мита за медното гумно, запазен у другите народи, където нечистите сили, които си дават среда на бакъреното или медното гумно, биват поразени от един юнак. Медното гумно е арена на борба между правдата и тъмнината, между положителното и отрицателното, между светлината и мрака.

 

 

ИДЕЯТА ЗА МЕДНОТО ГУМНО. И така в идеята, която се крие зад това загадъчно медно гумно, се виждат ясно елементи на развитие. В езическо време с медното гумно се означава всъщност езичеството като идеология на българското общество, т.е. с цялото му не само духовно, но и политическо значение. Унищожаването на медното гумно е целта на християнския свят. И прорицателят Саватий, и съставителят на апокрифа „Слово на пророк Самуил” виждат дори много повече политическото значение на езичеството, отколкото религиозното, когато говорят за медния ток или за медното гумно. Омуртаг е владетел, който потиска християните. Навуходоносор е покорил вярващите в един Бог евреи. Оня, който желае да унищожи езичеството, трябва да забие копието си в сърцето на това медно гумно, в което има скрит съд, символизиращ онази своеобразна религия, която е имала центъра си в Плиска. Естествено византийските императори мечтаят да унищожат медното гумно в аула на българите, медното гумно, което се намира във всеки български град, разбира се, като абстрактно понятие.

 

Светът е поразен накрая от един владетел, който наистина разбива медното гумно. Това не е никой друг, а българският княз св. Борис. Той скъсва с езичеството, с миналото на своя народ, с неговата древна религия. Той става християнин. Тогава в „медното гумно в аула на българите”, в тяхната столица Плиска се разиграва една кървава борба. Св. княз Борис смачква враговете си. Водачите на езичеството са заловени. Петдесет и двама души от тях с целия си род са предадени на палача. В та-

 

112

 

 

зи борба един апокриф казва, че застанал град срещу град и брат срещу брат, ѝ земя срещу земя. Сега.след въвеждането на християнството медното гумно е един символ на езическото минало, което св. княз Борис цазбил с копието си. Така във фолклора се появява първият борец срещу медното гумно, първият юнак, който ще порази тъмната сила на езичеството. Апокрифите от XI в. разказват това, което е разказвало преданието. Медното гумно, медното капище е разбито на прах от един всепобеждаващ човек. Мотивът е готов да мине у другите народи.

 

Един истински юнак, един бранител на правдата и на новото, за да бъде представен като непобедим, трябва да срази тъмната сила в нейното свърталище, в нейното сърце, в нейното медно гумно. Народът, който си представя тези неща конкретно, вижда това медно гумно с дворец в средата, в който живее змеят, символизиращ всяка тъмна сила и езичеството. И така първият борец на медното гумно е св. княз Борис.

 

В началото на XI в. в земите около някогашната българска държава вече няма езичници. Главната им опора — медното гумно в Плиска — вече я няма. Отречено и изоставено, за всички народи то става символ на изостаналостта, на мрака и се превръща в арена, на която се извършва подвигът. То се превръща в един приказен мотив, като ни дава представа за сътресението, което е предизвикала България с приемането на християнството във всички околни страни, където се разказват приказките за медното гумно.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]