Медното гумно

Иван Венедиков

 

ПРЕДГОВОР  [*]

 

 

„Медното гумно на прабългарите” е неочаквана изненада за читателя — такава българска книга той не е държал в ръка. Написана увлекателно, на един дъх, с богат език (рядкост за историческите научни и научно-популярни четива) и дори с умело фабулиране, тя е разказ за древното тракийско и нехристиянско наследство в българската народна култура.

 

За изходните идеи (следователно и за подхода) на автора могат да се кажат две особено важни неща, които рязко отличават съчинението от всички досегашни историко-етнографски опити.

 

Първото е, че старата наша литература, обременена от притеснителното влияние на някои известни учени, схващаше (и понявга още схваща) фолклорната действителност като следа и резултат от литературнопонятийно, а не от митологическо мислене и сетивност. Това ще рече, че тълкуването на езическите символи (персонифицирани или не — ще бъде друг въпрос) става чрез късно, чрез много късно създадената образност, създадена от поети, прозаици и философи. Ив. Венедиков не следва този път за щастие и анализира реалните с данни от езическия тракийски и езическия български долитературен период. Труден, но единствено верен, пионерски у нас метод!

 

Второто е, пак за разлика от старата литература (и от по-новата, ще повторя), че Ив. Венедиков не търси тъй наречените стратиграфски граници в изграждането на средновековната българска култура. Тези начинания са полезни наистина, но са много несигурни, защото и славяните, и (пра)българите, и траките носят езическа

 

 

*. Към първото издание на книгата със заглавие „Медното гумно на прабългарите”, „Наука и изкуство”, София, 1983 г.

 

7

 

 

действителност, та разграничаването ще си остава все пак условно. Авторът предпочита да изследва обекта си като обект на етнокултурни отношения, на народностни отношения между България (до и при св. княз Борис I) и Византия. Ето още един повод да бъде поздравен той за методиката си.

 

Книгата е построена в две части. Под втората („Изгонените богове") се подписвам като специалист и мога да заявя, че ние за пръв път стоим пред изцяло възстановените живи тракийски религиозни следи. Някои догадки са съвсем нови, със стойност на открития: текстовете (и анализа им) на актите на Турланския събор (VI Константинополски), на житието на свети Дазий, за возенето на колесар, за Залмоксис от каничката от Борово, за брата на слънцето и т.н. и т.н. Увличащо е, че с досещанията си Ив. Венедиков открехва много врати и, така да се каже, от неговия текст нататък може да се върви. Дано той сам продължи, но дано има и следовници!

 

За първата част („Приказното царство") не мога да бъда толкова категоричен. Но все пак общата ми оценка е в сила и за тези страници, а и не мога да се възпра да не споделя някои съображения. Два примера: Анализът на „Именникае извънредно поучителен. Мисля, че резултатите на Венедиков ще влязат веднага в научно обръщение, да речем например идентификацията на „остриганите глависъс славяните. Но какво става наистина с този „Именник"? Той е написан на староруски. Сигурни ли сме в четенето му? Кой най-после ще го публикува в меродавно издание? Венедиков показва, че този извор не е изчерпан.

 

Анализът на българските апокрифи сочи, че не сме никак бедни на домашни извори. Това впрочем става все по-ясно. Работата е сега във вписването на тези данни в по-широк, на моменти (при детето Испор) в максимално широк извороведски контекст.

 

Центърът на книгата, сюжетът на разказа, е медното гумно. Този фолклорен мотив, с който впрочем недобронамерено манипулират някои, е наистина находка за Иван Венедиков. Защитата му е, поне за мене, неоспорима. Разбира се, както и при някои други теми, и тук бих желал да прочета за някои други паралели, варианти и пр. Но толкова.

 

София, 1982 г.

АЛЕКСАНДЪР ФОЛ

 

[Next]

[Back to Index]