Медното гумно

Иван Венедиков

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Травестията

Мимовете

Оргиастични елементи

Екстатични елементи

Военният аспект на празниците

Древните мистерии в нашите празници

Защо става всичко това?

Карнавалът в Западна Европа и нашите празници

Легендата за Исперих

 

В първата част на този труд — Приказното царство — бяха разгледани легендарните сведения за българските царе, за създаването и съществуването на българската държава и за нейната столица. Спряхме се главно на езическия период до св. княз Борис не защото за християнските царе няма легенди. Те са повече и по-интересни. Езическият период е по-интересен от научна гледна точка, защото ни дава представа за редица политически и религиозни проблеми, на съществуването на които ние не обръщаме внимание. Това са идеите и представите на българското общество и на българския народ за създаването на една мощна държава под сянката на Авитохол и Ирник, една държава, която ще организира нехристиянския свят и ще го изправи срещу Византия. Центърът на тези идеи е медното гумно в аула на българите. Голямото дело на Исперих — създаването на българската държава в очите на българите постепенно е започнало да се преценява с огромната роля, която е изиграло. Личността на владетеля е започнала да прилича на потомците на неговите поданици на фантастичните герои от приказки, които са исторически личности, като библейския Мойсей, Омировия Парис, асирийския бог Адонис или любовника на Ищар — Саргон, персийския Кир, Есхиловия Едип, създателя на Милет — Милетос и създателите на столицата на Римската империя — Ромул и Рем. Историите около всички тези лица, вплетени в легендата за подхвърленото дете, са продължавали да се разказват и пишат във Византия и оттам са проникнали и в България.

 

Всеки народ се развива със своя култура и част от

 

328

 

 

нея са и неговите приказки, предания, песни. Безспорно такива са имали и българите, безразлично дали са от тюркски или от славянски произход. Този фолклор в България през времето на Първото българско царство се е развил и е служел на държавната идея на България. Той е имал за тема политически и културни събития, войни и бедствия, но без съмнение в него една от обикнатите теми е била създаването на българската държава. От този фолклор апокрифната българска литература е започнала да гребе с пълни шепи. И ако погледнем към който и да е апокриф, който не е преработка на гръцки оригинал, ще останем поразени от обстоятелството, че в него създадените от българския апокрифен писател мотиви са винаги свързани с българската държавна идея. Така се е стигнало накрая до вмъкването в апокрифната българска летопис на сведенията за третата част от българите-кумани, за българите на цар Слав, до сведенията за тайнствената река на Залмоксис Ереуса и за Затиуса и до кулминационната точка в апокрифа — изпращането на пророк Исай при българите, за да им посочи пътя не само географски, но и исторически. Българският народ, онова малко ядро от българи и славяни, което се групира около Исперих, е станал вече един богоизбран народ, на който не Тангра или Перун, а пророк Исай посочи пътя на спасението и предопределеното дете за осъществяването на Божия промисъл е Испор-цар. Всъщност той е създателят на медното гумно в аула на българите.

 

Унищожаването на медното гумно от св. княз Борис с приемането на християнството дава в европейския изток първия юнак, който се бори на медното гумно, където са дворците на владетеля. След това в България се говори само за медното гумно като стар езически символ. В Сърбия е същото. У гърците и у русите, както и у словаците този мотив е зает очевидно от апокрифните разкази, писмени или устни. Навсякъде вън от границите на България в средновековието медното гумно е схващано като арена, на която определен юнак се бори с някаква тъмна сила, най-често змей, и винаги юнакът побеждава. Така българският фолклор, развил се в IX и X в.,

 

329

 

 

внася във фолклорното богатство на съседните народи един нов мотив, който свидетелства за дълбокото впечатление, което е направило в околния свят приемането на християнството в България и победата на св. княз Борис над защитниците на старите религии — унищожаването на медното гумно. Същевременно България обогатява фолклора на съседните народи, които са чужди на преданията на Изтока за старите царе с приказката за подхвърленото дете, а тя е взета без съмнение от фолклора на по-старото заварено от българите население. Като най-стара славянска държава на Балканския полуостров, България става по този начин проводник на български и чужди фолклорни мотиви в народното творчество на други страни.

 

Ясно е, че и още много общи мотиви в народния епос на българи и руси трябва да се разглеждат и обяснят вероятно по същия начин. Крали Марко и богатирът Святогор вдигат подхвърлената им от Господ торба с теглото на земята и чрез това получават наказание за самоувереността и богохулството си. Но в напълно християнската тема на българската и руската песен всъщност, изглежда, се крие един стар чисто езически мотив, който намираме в песента за Русанта девойка, представена като една войнствена богиня, действаща на Спасовден като самодивите. По същия начин тримата юнаци се опитват да вдигнат перото на тази свръхестествена жена и не сполучват. В песента липсва християнският Бог. Наистина с хитрост тримата юнаци успяват да убият тази страшна девойка, пред която те са нищожни, просто невръстни деца. Но мотивът за подхвърлен от божеството предмет е един и същ и трябва да се обясни по същия начин. Безспорно той би могъл да бъде един много стар общославянски мотив, ако се открие и във фолклора на другите славянски народи.

 

Една от отличителните черти на този старобългарски фолклор е точността на историческите му сведения. Моментът на създаването на българската държава е просто фотографиран в народната памет с цялата му сложност и е представен в някои отношения по-точно от преданията, отколкото у византийските хронисти. Това,

 

330

 

 

което разказват Теофан и Никифор по този въпрос, е много по-приказно, защото отразява онова, което се е разказвало във Византия за тези събития по слухове и по несигурни данни. След създаването на българската държава стремежът на славяните да се организират като прабългарите е довел до известно българизиране на славяните, които служат в българската войска, почват да яздят коне, въоръжени са със саби, носят ризници и шлемове. Държавата сама съдейства за това, защото тя има нужда от войници. Но това българизиране на славяните се чувства ясно в много още страни на живота. Държавата има нужда от календар не само за службата във войската, която трябва да трае определен срок, но и за събирането на данъците, за изпълняване на повинностите, пък най-сетне и за празнуването на различните празници.

 

С установяването на първия ден на годината на 25 декември и с наричането на този ден с името на Календите ясно се отбелязва съществуването на една година с 365 дни, в която месеците не са равни — едни имат 30, други — 31 дни. С това се обяснява, че има колебание в началото на месеца. Веднъж той почва на 25 предишния месец, друг път на 23 или 24. Разбира се, заедно с установяването на Новата година започва и празнуването ѝ. Всъщност когато в България са започнали да проникват тези празници, разбирали ли са българите, че те са езически, или, както мислят голямата част от изследвачите, те са приети само като практика? Нека да видим дали това е така.

 

 

ТРАВЕСТИЯТА. Един от най-характерните мотиви в празниците на Дионис е предрешването — травестията. Както видяхме, тя се среща и у нас, но я няма у другите славяни. При празниците на мъжете част от тях са облечени като жени. Но те с това не скриват пола си. Под сукмана се виждат панталоните им. Това отговаря напълно на решенията на Турланския събор, където се забранява „кой да е мъж да се облича в женски дрехи” — това, което се прави на Коледа и при кукерските игри. Също така имаме преобличане на жена на Совойница, през Поганите дни и на Лазаровдец и Връбница и по

 

331

 

 

този въпрос в решенията на Турланския събор се казва: „нито жена да наподобява мъж”. Жената на тези типични женски празници носи женската си риза и също не крие пола си, а само на главата си е поставила калпак и е наметната с кабаница. Останалите моми са сменили също облеклото си, както на Еньова сватба, като са облечени всичките или само някои като невести, като младоженки. В VII в. във Византия участниците в такива шествия с предрешване са съзнавали много добре, че изпълняват един езически празник в чест на Дионис. Това се разбира и от участниците в Турланския събор и именно затова празниците се забраняват. Но когато в римската епоха травестията е съпътствала Дионисиите, дали хората, които са ги празнували, са им отдавали конкретно значение, или и за тях това е било една практика, създадена в незапомнени времена и пуснала корени в техния езически свят — ето къде е въпросът. През VII в. преданията за разните богове са били много подобре запазени и онези, които изпълнявали тези обичаи и обреди, са знаели към кого са отправени и защо се правят. Те са почитали едно божество на плодородието и чествайки го, измолвали от него именно изобилие. Бедните откъм подобни ритуали славяни и българи също са имали божества на плодородието и в тяхна чест са извършвали същите обреди, един от които е била травестията. Всички етнографи, когато говорят за българските обичаи, се оплакват, че народът не знае защо ги изпълнява, и отговаря само, че се правят за плодородие. От това се вижда, че народът и тук е запазил главното — смисъла на празника. Ако обаче запитаме един селянин или дори гражданин защо се прави карнавалът в Западна Европа, едва ли ще получим такъв ясен отговор, ако той не е отворил някое изследване, където да прочете, че карнавалът произхожда от празниците на Дионис. В проникването на травестията в България от Византия няма място за съмнение.

 

Но какво е наложило травестията?

 

 

МИМОВЕТЕ. Да, мимовете — това е отговорът. Всъщност на тези празници са се представяли религиозни

 

332

 

 

сцени от живота на честваните божества. За тази цел е трябвало да има предрешване, за да се доближат артистите до ролята на божествата и митологическите лица от кръга им, които те трябва да представят. Очевидно, ако театърът в древността не произлиза от игрите в чест на Дионис, както мислят голям брой учени, във всеки случай той се ръководи от същите принципи като игрите в чест на Дионис. Това ще рече, че и в театъра, и в религиозните празници мъжете поемат ролята на жените, очевидно защото моралът не е допускал жена да играе с мъже неприличните сцени, които се разигравали по фалическите шествия. Всъщност мимове се разиграват на повечето от празниците, като се почне още от Коледа, Совойница, кукерските игри, Лазарица, на Бабинден, на Трифоновден и на Еньовден. Тези мимове са най-богати на Коледа и на кукерските игри. Но тъкмо те поддържат контакта с живата езическа религия. Ако погледнем към тях от гледна точка на състоянието на празниците през XIX и началото на XX в., ние ще обясним тези празници като практики, които не са били разбирани. Но през VII в. положението е съвсем различно. Няма причини преданията и свещените легенди за Дионис или за Персефона да заглъхнат и изчезнат напълно, а обредите и мимовете да се запазят. Ясно е, че когато са били приети в България, народът е разбирал тяхното значение. Но и мимовете идват от Византия.

 

 

ОРГИАСТИЧНИ ЕЛЕМЕНТИ. Както е известно, древните празници са били свързани обикновено със симпозии, т.е. угощения, които поне първоначално не са се ползвали с лошото име, което добиват по-късно така наречените оргии, като стават един вид олицетворение на пиянство и разврат. Оргии първоначално са се наричали обредите и тайнствата, изпълнявани на даден празник, и той ставал оргиастичен, когато е бил придружен с разпуснатост. По-тесният смисъл на оргии, който думата получава по-късно, обикновено сочи разюзданите сцени в празниците. А такива има по време на кукерските игри и на Коледа, когато някои от участниците носят дървени фалоси, докато други представят полов акт. Подоб-

 

333

 

 

ни елементи няма на моминските празници, но ги има на Бабин ден — единствения от разглежданите празници, на който празнуват женените жени, когато настроението е повдигнато, също както при мъжете на Трифун Зарезан, под влияние на изпития алкохол. Но тъкмо на тези празници народът разбира най-добре смисъла на разиграваните мимове: возенето на колесар на земния представител на божеството, Бабата замества богинята майка, Трифун или царят заместват Дионис и на двата празника са въведени чисто български практики със затулване зад донесените на бабата погачи или зад купа от лозови пръчки на изпълнителите на обредите. Тези практики, създадени като пожелание за изобилие и плодородие, са ясно разбирани от народа и очевидно в езическия пантеон на българите е имало едно божество, което има същите функции, които има Дионис, и друго — с тези на бсйгинята майка. Разбира се, оргиастичните елементи идват от Византия.

 

 

ЕКСТАТИЧНИ ЕЛЕМЕНТИ. Изпадането в екстаз, което се приписва от Еврипид в „Бакханки” на Дионисовите празници у нас се проявява само в два случая. Единият е при нестинарите, които влизат в огъня,* обхванати от екстаз, другият е при русалийските танци, където участниците танцуват до припадък. При Русалиите Арнаудов иска да види влияние и на прабългарските шамани, което не е изключено, но не може да се докаже. При нестинарите езическите представи са изчезнали напълно и цялата игра е била свързана с християнските светци и с християнството, докато русалиите вървят по обратния път — пълно скъсване с Църквата, а през време на празника въобще с религията, с християнството и постигане на самовглъбяване в танца.

 

Изпадането в състояние на екстаз идва естествено поради психологическа нагласа на участниците в игрите и психическа подготовка. Преди всичко в дружините участват само посветени и посветените имат една постоянна институция — наследствения ватаф или главния нестинар. При това русалиите и в България, и в Румъния остават едно затворено общество от едни и същи хо-

 

334

 

 

ра, които много години играят по време на Русалийските празници, поради което при тях има и много по-дълга традиция. Участниците се сменяват постепенно и в дружините се явява континюитет. Това важи до голяма степен и за нестинарите. Но тъкмо екстатичните елементи са типични за старите траки.

 

 

ВОЕННИЯТ АСПЕКТ НА ПРАЗНИЦИТЕ. Упражнявани в продължение на векове, различните практики на всички тези празници са добили на някои места едно доста по-различно звучене от това, което са имали в древността и за което можем да съдим за съжаление само по това, което знаем за тях в ново време. Русалийските игри на Нова година, изпълнявани в някои места вместо коледарските оргиастични игри, се изпълняват от въоръжени със саби танцьори при строга войнишка дисциплина. Дружината, предвождана от балтаджията или прота със секира в ръка, и кеседжията — удрячът, се движи под строй. Има юзбашии и калаузи, които разузнават положението и вземат мерки да не се срещнат и сбият две русалийски дружини.

 

Няколко празника, изпълнявани от моми, които на пръв поглед нямат нищо общо с новогодишните русалии, имат някои общи елементи с русалийските дружини в Македония. Един такъв празник е Совойница в събота срещу Богоявление. Двойката моми, едната в мъжки дрехи, другата в невестинско облекло (като булка), с котле с мълчана вода и с китка, придружена от хор от моми, обикалят домовете и пеят, като момата ръси с китката. Между песните с любовно съдържание, които се пеят от хора, заслужава внимание една, която ни обяснява името на празника. Тя е съвсем кратка:

 

Свойнице ле, булке ле,

де ти е войно, булке ле?

— Отишъл ми е отишъл

на ново лето, пролетос.

 

Ясно песента е предназначена за воина, който е отишъл да служи отново във войската още една година, и то през пролетта, тъй като войниците са носели службата

 

335

 

 

си в България всеки 3, 4 или 5 години. Момата, която играе ролята на булка, се нарича совойница, защото другата, която е облечена в мъжки дрехи, е нейният „воин”, а тя придружава воина и затова е совойница — старинна форма, образувана от „со” и „воин”.

 

Совойницата става още по-ясна, ако я сравним с Лазарицата, както е християнското име на празника, или Боенека (Боеницата), както е старото му име, образувано без никакво съмнение от корена на „бой”. И на този празник имаме двойката моми, едната от които е невеста (булка), докато другата е предрешена като мъж. Но тя носи и атрибута на прота или балтаджията — секира, докато булката държи тояга. Вероятно боенек или боеница е името на двамата началници на дружината в постаро време, изместени от турски и гръцки имена. И на този празник между многобройните песни с любовно съдържание се явява една, която говори за връщането на воина от войската:

 

Войнова мале, та чула ли си,

че войно идва от далечна пътя

и кара войно до три кочии:

една кочия — войно с невеста,

друга кочия — бела премена,

трета кочия — тежко имане.

 

И тук се говори на майката за отишлия във войската син. Момите ѝ пеят, за да ѝ кажат, че го чакат. Но песента е само един старинен мотив от празника, достигнал до нас по чудо, който би бил отминат, ако не беше в ръката на боенека секирата.

 

Военният аспект обаче на тези празници най-ясно личи при русалийските игри между Спасовден и Духовден. Видяхме вече, че в русалийските дружини има много строга дисциплина и е прокарано пълно единоначалие. Наследственият ватаф държи в подчинение всички играчи. В дружината новопосветените полагат клетва пред знамето — един чисто военен символ, и на него се отдават военни почести. Подкованият кривак е не само танцьорски жезъл, но и солидно оръжие. Чисто военният характер на дружината личи и от офицерските

 

336

 

 

титли, които носят ватафите: не само старобългарското ватаф, но и византийското примикюр, усвоено в българската войска през византийското робство. Примикюр се употребява през целия XIII и XIV в. и се споменава в почти всички грамоти на българските царе. Без съмнение един от елементите на военния характер на русалийските празници са и сбиванията, които стават при срещата на две русалийски дружини, при които едната прогонва другата, като често пъти се дават жертви. Но такива сбивания са ставали и между коледарски и кукерски дружни.

 

В кукерските дружини царят нарича шествието, което го придружава, войска. Самите кукери, вместо да държат тирсове, носят оръжия, разбира се, в същия окарикатурен вид, в който е и цялото им облекло, а царят държи помет, който напомня русалийското знаме. От друга страна, в някои народни песни са запазени спомени за различни военни игри на Коледа. Така например една песен за Рабро юнак започва със следните стихове:

 

Събрали се сбор момци,

триста момци — коледари

събрали се на Витоша

да си метат, бре, бел камък...

 

Такова военно звучене имат различни празници още преди идването на българите и на славяните на Балканския полуостров, както видяхме вече това в известията на Дион Касий и в житието на св. Дазий.

 

 

ДРЕВНИТЕ МИСТЕРИИ В НАШИТЕ ПРАЗНИЦИ. В хода на нашето изложение споменахме една песен, която стои във връзка колкото с празнуването на Горещниците, толкова и с рождения ден на св. Йоан Предтеча. Домна царица моли Слънцето да ѝ намери билка, с която тя да може да забременее, като му обещава, че ако детето, което ще роди, е момиче, тя ще му го даде. И след като Слънцето ѝ намира билката, тя наистина ражда момиче. За да не даде детето си на Слънцето, тя го крие. Но клепалото бие. Тя отива на църква, детето излиза и

 

337

 

 

Слънцето го грабва. Обаче и детето е необикновено — то е света Марина. Но самото клепало не било Боже клепало, а било змеица. За това клепало и за змеица се говори и в друга песен за Домна царица и там, както видяхме, се дава и причината за биене на клепалото — змеицата женела сина си и годявала дъщеря си. Трябва да кажем, че и двете песни са доста странни. Но интересното е, че в тях народният певец си представя в действие две религии, от които едната е християнска, на която служи Божето клепало, другата явно служи на Слънцето и на змеицата. И при двете се правят служби и камбаната на змеицата бие за сватбата на сина ѝ, т.е. има и езическа служба. Тази песен е доказателство за раздвоението, което винаги е съществувало в душата на нашия народ, който покрай официалната си религия има и една друга, която му е трудно да изостави напълно. Едната го води в църквата, другата на кукерските игри, на Еньовден, на Русалиите и на всички други стари езически празници, които продължават да съществуват. Той има ясната представа, че на тези божества, каквито са змеицата или Слънцето, има някъде и църква, -която е символ само на тази езическа религия, която не се вмества в християнската Църква, т.е. в християнската религия. Затова той говори за Погани дни, т.е. дните на тези езически празници в началото на Новата година.

 

Ние бихме казали, че тези две изолирани песни са приумица на певеца, който ги е създал, една поетическа фигура или един своеобразен начин на гледане, чужд на народите представи, ако не намирахме същия начин на виждане на тези празници в един най-официален документ на българската православна Църква — Синодика на цар Борил. По повод на празника на св. Йоан Предтеча в този акт на българската Църква се пише: „На онези, които на 24-ия ден на месец юни, на рождеството на св. Йоан Кръстител извършват влъхвувания и влачене на плодове и каквито и да е скверни и подобни на езическа служба тайнства вършат през тази нощ, анатема.” Ясно е, че тук се говори за тайнства, подобни на езическа служба. И тъй като думата „тайнства” е превод на гръцкото „телетай”, с което се означават мистериите, да

 

338

 

 

видим къде е приликата между еньовденската сватба и мистериите.

 

Единствените мистерии в древността, за които знаем нещо повече, са елевзинските мистерии, превърнати в общогръцки празник и придружени с много големи тържества. Те са служели за образец на мистичното почитане на Деметра и на много други места. Едно голямо шествие от посветени в мистериите и от многоброен народ тръгва от Елевзина, движи се цели 22 км към Атина, като спира на онези места, които са свързани със страданията на тази богиня на плодородието по откраднатата ѝ от Адес дъщеря. Малкото шествие от селски моми върви на Еньовден от къщата на малката прорицателка — Еньовата булка, като се спира по пътя на всички кръстопъти и кладенци и пее песни, докато стигне до реката вън от населеното място. Шествието в Елевзина носи със себе си статуи на Деметра и на Якхос — Дионис. Шествието от моми на Еньовден носи на ръце „булката”, очевидно заместницата на божеството, от името на което тя ще дава отговори на зададените ѝ въпроси. Празникът завършва след шест дена в Елевзина с шествие, което връща „светите неща”, т.е. статуите на божествата, обратно. Шествието на момите на Еньовден се връща по същия начин, носейки момичето на ръце обратно. По време на празниците на Деметра се извършва няколко пъти очистение в морето или в реката, като се надава викът: „В морето4* (на гръцки: Аладе). Подобни очистения правят и жените, които приготвят еньовденския венец. След като съберат цветята, от които ще го оплетат, те се окъпват в реката. Подобно очистение е и поставянето на китките и пръстените в съда с мълчана вода. И тъкмо мълчаната вода, която фигурира и в Гърция при същия обичай, изпълняван на различни места в различни дни на пролетта, се появява и в записаните през XIX и XX в. там обичаи, а празникът се нарича „гамос” — сватба, освен „клидион” — призоваване.

 

У нас обредът с вадене на пръстените се изпълнява и на Васильовден, т.е. на Нова година, на Боеника, т.е. на Лазаровден и Връбница, и на Гергьовден, като вместо „Еньо” възгласът на момите като рефрен след всеки

 

339

 

 

стих се повтаря „Ладе” или „Ладо”, взето, както видяхме, от мистериите при очистението. При това всички тези празници са съпроводени с танци, които се играят непрекъснато и ни припомнят текста на решенията на Турланския събор: „Също така да не се разпространяват публичните танци на жени, които носят само беда и гибел. Отхвърляме също така и тайнствата и танците, които се правят в името на тези, които гърците смятат погрешно за богове...” Във всички български празници покрай безбройните други елементи на езическите обичаи на завареното от славяните население присъстват като постоянен спътник и танците. И че в това отношение нашият народ е приемник на по-старото население, се вижда съвсем ясно от запазването на стария гръцки термин хорос — хоро, в български език. От нас то е минало в българизираната форма „хоровод” и в руски.

 

 

ЗАЩО СТАВА ВСИЧКО ТОВА? Това е въпросът, на който ни остава да дадем отговор. Разбира се, една от причините е много ясна. Завареното население на мноро места живее, не можем да кажем смесено, но в съседство с новодошлото — установяват се контакти между двете стратиграфски съставки в Балканския полуостров и дори в Мала Азия — славянобългарския и трако-гръкоримския. Този отговор не може да ни задоволи, защото няма причини в България да минат езическите празници, а не християнските. Очевидно е, че голяма част от българите и преди всичко славяните са проявявали известна склонност към тези обичаи и обреди, защото те са задоволявали известни техни духовни стремежи, отговаряли са на някои техни религиозни представи. Старите извори разказват за една славянска богиня, която наричат Фортуна, защото славяните си я представяли с рог на изобилие в ръката, т.е. като всички богини на плодородието. Един подобен бог, четириглав и също с рог на изобилие в ръката, е Свентивит. Друг подобен бог, който дава всичко, е Слънцето, известно като Дажд бог, някъде заедно с брат си Огъня — синове на един бог, родоначалник на всички богове, като Кронос — Сворог. Ние не знаем в какви отношения са тези богове

 

340

 

 

с Перун, бога на мълнията, който единствен е споменат у южните славяни. Около тези богове старите езически празници, главно на траките, са преживели един краткотраен и нов разцвет — последен за езичеството, което в 864 г. си отива завинаги. Времето на Турланския събор в края на VII в., когато във Византия се възкресява постепенно свободната селска община и се създава войската на т.нар. стратиоти (войници-земеделци), е естествено време и на възраждането на старите езически представи. Върху тези свободни земеделци е облегната империята и разчита на тях. В една подобна среда в България, на която се облягат българските владетели, се ширят и езическите празници, които някога са били свързани не само с Дионис, богинята майка, вероятно Персефона, и Залмоксис, но и празниците, свързани с трите божества заедно, които продължавали да се празнуват от войниците на Източната Римска империя по границите край Дунав или от населението до бреговете на Мала Азия. Именно тези три божества, както видяхме, са представени заедно върху сребърната каничка от Борово — най-важния паметник на тракийската религия.

 

Славяните очевидно са имали в религията си елементи, които са я сближавали с тази в източните римски провинции още по времето на най-голямата мощ на римляните от началото на II до края на III в. и с това трябва да се обясни и лесното приемане на голяма част от споменатите празници, особено на онези, които са побогати в Югоизточна България или в Македония. Контактът на българите с русите е прехвърлил някои от тези празници и в Русия, очевидно защото там те са намерили същата почва.

 

Има обаче една част от празници и обреди, която трудно може да се обясни с влияния, идващи от югоизток, от юг и от югозапад, от областите, в които е по-компактно завареното население заедно с българите. Това са преди всичко Русалиите през юни, общи за Северна

 

България и Румъния. Същото е положението и с празнуването на Герман. Герман се празнува също у румънците под името Скалоян или Калоян, очевидно прозвище, дадено на св. Йоан Предтеча. В руското Ярило и Ку-

 

341

 

 

пало очевидно се крие друга форма на тези празници, проникнали вероятно от България, но развити на широка местна основа. Погребението на Герман се изпълнява обикновено заедно с другия обред — Пеперудата. И при двата обичая за прекратяване на сушата има една и съща идея. Пеперудата загива, поливана от вода. Герман бива погребан при реката; пеперудата накрая бива окъпана на реката.

 

Във възникването на тези обичаи във вида, който имат в Северна България и Румъния, обичаи, чужди на традициите на Византия, трябва да се види един силен вътрешен фактор, който идва от езическа България — една страна, която се развива по долния Дунав. Положението е същото с женските празници — Совойница, Боенек и със свързаните с тях Русалии на Нова година. Военният аспект на тези празници е дошъл от българската държава и е резултат на нейната военна организация. В същото време, влизайки в контакт с местното гранично население, българи и славяни са възприели неговите традиции. Това население е познавало споменатите обичаи и празници и тъй като е имало подчертан войнишки бит, е запазило техния военен аспект. Но покрай този аспект се чувстват и други елементи в празниците, които ги свързват с култа на Залмоксис — танците на русалиите и в Поганите дни, и през русалийските дни се играят за здраве и ни позволяват да ги свържем с лекарите на Залмоксис. Ясно е, че тези празници, когато са дошли на Балканския полуостров славяните и българите, са се организирали в земите по лимеса от хората, които имали задачата да бранят Византия от север. Голяма част от тях са били по произход хуни, готи, сармати, които живеели всред остатъците от старите траки. Те са образували едно ядро, което поддържало празниците в чест на Залмоксис.

 

 

КАРНАВАЛЪТ В ЗАПАДНА ЕВРОПА И НАШИТЕ ПРАЗНИЦИ. Карнавалът в Западна Европа се смята произлязъл също от празниците, донесени в Галия от римляните, макар да се допуска съществуването на подобни празници у келтите още преди това. Разбира се,

 

342

 

 

там техният произход е много по-лесно обясним, защото галите са, за разлика от славяни и българи, коренно население. Приликата между техните и нашите празници личи по запазените им основни форми през средновековието във Франция. Там, както и в Италия, карнавал се прави два пъти в годината. Зимният карнавал се прави между Коледа и Богоявление, т.е. също както у нас, и при това винаги вечер и нощно време. Това са нашите Погани дни, в които се движат шествия от маскирани мъже, някои предрешени в женско облекло. Вторият карнавал се организира също както у нас през деня. Пак имаме травестия, маски, свободно държане, жените се крият в къщите. Между другите общи елементи е и присъствието в шествието на богато украсени, запрегнати в коне колесници, по-различни от нашите, но очевидно свързани с едни и същи по-стари обичаи.

 

Социалната среда, в която се честват тези празници — предимно всред градско население, естествено с течение на времето, от което са познати, им е придала малко по-друг вид. Освен войници и занаятчии в тези шествия са участвали и свещеници и игумени на манастири, като са ги вземали под покровителството на Църквата. Въпреки това, като се почне от събора в Оксар в 578 г., много църковни събори са забранявали тези езически обреди. Затова и карнавалът е загубил старите си религиозни и култови форми и се е превърнал в практика, която се изпълнява сама за себе си. Благодарение на това той е добил пищните си форми в Италия и Южна Франция. Празниците у нас се отличават с много по-голяма консервативност. Старите форми на празнуване и мимовете не са изоставени, а са малко видоизменени.

 

Около тези празници се съхранява и една и съща терминология. Френските термини по дух и по начин на образуване приличат поразително на нашите. При това интересно е, че в много отношения зад тях се крие една и съща идея. Например у нас дните между Коледа и Водици се наричат Мръсни дни или Мръсници (Поганите дни), а във Франция подобно име се дава на дните преди Заговезни. При това интересно е, че във Франция за Заговезни има също като в България две имена. Едното е

 

343

 

 

Карем, което означава пост, и Заговезни, както нашето Заговезни, производно от „говея” — постя. Второто име е Сандр, означаващо пепел, напомнящо нашето Доклади от „подклаждам” огън. Също така са разменени и други термини. Във Франция дните между Коледа и Водици се наричат Празници на лудите, докато у нас дните след Заговезни: Песи понеделник, Луда сряда и Въртоглав четвъртък. При това положение виждаме, че на Балканския полуостров и Западна Европа нещата са се развивали при едни и същи условия и по един и същ начин. Само че в България тези обичаи и празници се възприемат от едно ново население, което не е влизало в Римската империя, докато на Запад те се срещат всред коренното население.

 

Така ние стигаме до въпроси за изгонените богове. Трудно можем да повярваме, че през времето между VII и IX в. голяма част от населението във Византия изпълнява тези стари обичаи, без да разбира техния смисъл. Не е нито най-малко вероятно, че то е възпроизвеждало мимовете в чест на един бог, без да ги разбира. А още по-малко вероятно е, че езичниците-българи са възприели тези празници само като практика. Че представата за старите божества е съществувала, и то до късно, се вижда ясно от присъствието на трите нареченици в една песен, записана в началото на XX в., за която вече говорихме. Достатъчно е да погледнем само в преведения от гръцки на старобългарски апокриф „Откровение Варухово” образа на Слънцето, за да видим дълбоката връзка, която съществува между древния Хелиос или Сол и описаното в апокрифа Слънце: „Варух видя колесница с четири лица и 40 ангела носеха и крепеха колесницата. На колесницата седеше един човек, който носеше огнен венец на главата си.” И на друго място продължава: „Варух видя Слънцето да идва повяхнало и посърнало като човек.” На същото място той говори и за митологическата птица Феникс, която лети под Слънцето, за да отнема част от топлината му. Така виждаме всъщност да се говори за две митологически същества, образите на които са наследени от древната митология. Пак от древната митология и религия нашият народ е взел за

 

344

 

 

самодивата образа на Артемида и в приказки свързва тази обитателка на планинските поляни и езера с времето на Александър Велики. Видяхме също, че представата за съжителството между змия и жена води началото си също от древността. Постепенното забравяне на старите божества довежда съзнанието на народа до търсене на техни заместници. Понякога те са анонимни. Един глух старец предвожда градоносния облак или е заместен от орел — птицата на Зевс. Св. Трифон е заел мястото на Дионис, бабата на Бабинден замества Персефона или Деметра, празникът на св. Йоан Предтеча и на св. Герман е дал името на статуйката от глина, която се погребва и се нарича Герман или Калоян, и най-сетне Слънцето, което играе очевидно важна роля в религията на прабългарите и на славяните, се е промъкнало може би защото всеки чувства всеки ден присъствието му и си е запазило мястото в българската митология, та е скрило зад себе си и брат си — Огъня. Понякога това заместване на езическия патрон на един празник с християнски е случайно, просто календарно съвпадение, поради това на третия ден на Горещниците, посветен без съмнение на Огъня, патрон става св. Марина Огнена, която няма нищо общо с него.

 

Още от рано обаче, преди св. княз Борис да разруши с копието си медното гумно в аула на българите, в него се били промъкнали вече двойниците на онези божества, които се почитали в България заедно с празниците си. Именно в това време са влезли празниците през Поганите дни, а между тях преди всичко Коледа, кукерските игри, лазаруването или Боенекът,. вероятно русалийските игри и много други чисто езически празници. Всъщност българите се сблъскали с тях още преди да минат Дунав и особено когато Исперих избрал своя Огъл между Серет (Ереуса) и Прут, където се намира пещерата на Залмоксис, а също и след това, когато се настанил в Малка Скития при по-старите обитатели на Огъла — хуните на Ирнак — сакромонтизиите.

 

 

ЛЕГЕНДАТА ЗА ИСПЕРИХ. Целият този преглед на празниците и обичаите беше направен, за да отговорим

 

345

 

 

на оня въпрос, който поставихме в първата част на тази книга: могли ли са в България да се знаят легендите за Мойсей, Саргон, Парис, Кир и т.н.? Никой не е гонел и преследвал разказването на по-стари легенди и много от тях са били известни. Например едва ли обичаят с преораване на бразда при създаване на ново населено място е бил само практика. И във Византия, и в България сигурно е имало предания, че Ромул и Рем при основаването на Рим са изпълнили този обичай, Александър Велики при създаването на Александрия и св. Константин Велики при реорганизирането на Бизантион като Константинопол са правили същото. Приказката за детето Испор има всички изгледи да е формирана по-късно, през християнско време, но подобни мотиви са започнали да попадат в България още от първите дни на съществуването на българската държава. И мотивът за подхвърленото дете, дошъл чрез Византия, се е свързал с основателя на Плиска и строителя на Великия презид, със създателя на медното гумно в аула на българите и с владетеля на третата част от българите-"кумани”, и никой не чувства, че този мотив е чужд.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]