УВОДЪ
Б. Богомилство
3. Учение и нрави
— Взето въ главни черти, безъ всички подробности и особености, относещи се до нѣкои групи на
25
сектата, богомилското учение ни се прѣдставя въ слѣднята обща картина. Изпърво не сѫществувалъ сегашниятъ свѣтъ. Имало само единъ изконенъ, прѣдвѣченъ миръ, съ седъмь небеса, надъ които прѣбѫдвалъ Богъ Отецъ и пода които се намирала бездната и скритата въ водитѣ неустроена земя. На Бога услужвали мирияди ангели съ тѣхния началникъ Самаилъ (или Сатанаилъ), [1] който билъ и строитель на стихиитѣ. Споредъ друга версия, Сатанаилъ билъ синъ на Бога Отца и братъ на Исуса. [2] Сатанаилъ, пра своята служба, като слизалъ до долнитѣ пластове на мира и възлизалъ до прѣстола на Бога Отца, се възхитилъ отъ величието на мировия господарь и поревновалъ да постави сѣдалището си надъ облацитѣ и да стане равенъ на Всевишния. Богъ Отецъ тогава го лишилъ, него и неговитѣ съмишленици ангели, отъ небесното достойнство и обиталище. Сатанаилъ, като билъ съборенъ съ своитѣ ангели на небесната твърдь (сводъ), т. е. на видимото небе надъ земята, понеже съхранявалъ творческата си мощь, рекълъ да осѫществи своята замисъль и да създаде сегашния видимъ свѣтъ, въ противовѣсь на прѣдвѣчния миръ на Бога Отца. И въ седъмь деня, които сѫ седъмь вѣка, той създалъ свѣта: покритата съ вода земя издигналъ на сухо, отдѣлилъ по нея моретата отъ сушата, направилъ слънцето, мѣсечината и звѣздитѣ, накаралъ земята да произведе животни и растения и, най-сетнѣ, направилъ човѣка. Адамъ и Ева били направени отъ безжизнена пръсть и одухотворени посрѣдствомъ двама отъ падналитѣ ангели (демони), които се поселили въ тѣлата на първитѣ человѣци. Споредъ вѣрването на малоазийскитѣ богомили, дяволътъ
1. Името Самаилъ се срѣща още въ талмудската литература и въ еврейскитѣ апокрифи. Самаилъ (Сама-елъ, т. е. отрова божия, отрова върховна), билъ изпърво първиятъ отъ небеснитѣ ангела, наричани „прѣстоли”, а сетнѣ — главатарь на демонитѣ или ангелъ на смъртьта. Сатана ще рече „врагъ”, а Сатана-елъ „врагъ божи”. Още въ старитѣ, прѣдбогомилски и начални богомилски легенди Самаилъ се смѣсва съ Сатанаила. Въ християнската литература Сатана се смѣсва съ гръцкото име „дяволъ” (διάβολος), което иде отъ διαβάλλω (прѣхвърлямъ, прѣмѣтамъ, измамвамъ, клеветя) и означава „лъстецъ”, „клеветникъ”. Дяволътъ, подобно на сатаната, минава за главенъ демонъ (бѣсъ, духъ). Въ мохамеданската терминология „шайтанъ” (дяволъ) иде отъ сатана.
2. Споредъ веститѣ на Йоана Екзарха, Михаила Псела и Евтимия Зигавина, Сатанаилъ билъ старши синъ на Бога Отца, а споредъ пресвитеръ Козма — младши синъ.
26
открадналът душата отъ Бога и съ голѣма мѫка можалъ да я затвори въ тѣлото на Адама и да го оживи. Споредъ третя версия, Сатанаилъ се опиталъ самъ да оживи първозданниа Адама, като му вдъхналъ своето дихание, но, понеже то излѣзло отъ палеца на десния кракъ и станало змия, той помолилъ Бога Отца да му сътрудничи и да даде душа на Адама. Богь се смилилъ и далъ животъ на първия човѣкъ, отъ реброто на когото била направена сетнѣ и Ева. И по тритѣ тия версии, въ пръстеното и разрушимо тѣло на човѣка обитава божа духъ, идещъ било направо отъ Бога, било отъ падналитѣ ангели, които оживили Адама и Ева. Послѣ Сатанаилъ ималъ сношения съ Ева, и тя родила синъ Каинъ и дъщеря Каломела. Отъ сношението пъкъ на Адама съ Ева се родилъ Авелъ, но той билъ убитъ отъ Каина. Народеното отъ прѣстѫпление грѣшно човѣчество се умножило, и Сатанаилъ останалъ да властвува и урежда създадения отъ него свѣтъ. За да държи человѣцитѣ въ зависимость, Сатанаилъ далъ на Мойсея законъ и го проводилъ да имъ проповѣдва да обожаватъ създателя на свѣта (т. е. Сатанаила) и да му се покоряватъ. Съ подобна лъжовна мисия се явилъ по-късно и пророкъ Илия. Малцина били человѣцитѣ, които сѫ успѣвали, изподъ страститѣ на тѣлото и демонското навождение, да прозрать божествената правда и да се удостоятъ съ небесна милость; мнозинството отивало въ царството на гибѣльта.
Най-сетнѣ, Богь Отецъ видѣлъ, че билъ измаменъ отъ Сатанаила. Той се смилилъ надъ заблуденото человѣчество и, въ 5500 г. слѣдъ създанието на сегашния (Сатанаиловъ) свѣтъ, той отлѫчилъ отъ сърдцето си своя синъ, Словото, наричано още Исусъ, и го пратилъ на земята да спасява, съ своето учение, Адамовото поколѣние. Прѣди да слѣзе Исусъ, Богъ проводилъ на земята своя ангелъ Мария, който да приеме Исуса. Словото (Исусъ) влѣзло въ Дѣва Мария прѣзъ ухото и излѣзло оттамъ, като приело человѣческа плъть, но плътъ призрачна, невеществена Исусъ проповѣдвалъ божията истина, която е изложена въ Евангелието и чрѣзъ която человѣчеството трѣбвало да се освободи отъ веригитѣ на Сатанаила и да се спаси. Сатанаилъ, като узналъ, че ще слиза Исусъ, повелъ борба срѣщу него. Той изпратилъ на земята своя демонъ Илия, която е Йоанъ Кръстителъ, да кръщава народа съ вода и така да го отклонява отъ истинското спасително
27
кръщение, чрѣзъ Духа Светаго. Послѣ Сатанаилъ иловилъ Исуса, чрѣзъ евреитѣ, разпъналъ го на кръстъ и помислилъ, че го е умъртвилъ, но се излъгалъ, защото Словото не се убива, а Исусъ страдалъ и умрѣлъ само привидно. Исусъ оставилъ словото на человѣцитѣ, за да познаятъ истината и да се самоопрѣдѣлятъ. Когато ще се свършатъ седъмьтѣ вѣка, Исусъ ще дойде втори пѫтъ да сѫди человѣчеството: той ще възведе душитѣ на праведницитѣ въ обиталището на Бога Отца (споредъ друга версия: полуправеднитѣ ще се дабератъ до спасение слѣдъ дълго странствуване и прѣраждане на душитѣ имъ), а грѣшнитѣ ще бѫдатъ хвърлени въ вѣчната огнена мѫка заедно съ свързания въ вериги Сатанаилъ. Тогава Сатанаилъ ще бѫде лишенъ отъ божественото си достоинство, частицата -илъ (елъ) ще бѫде отнета отъ името му, и е бѫде нареченъ сатана. Споредъ други извори, той билъ нареченъ така още при прѣгрѣшението си на небето. Най-сетнѣ, създадениятъ отъ Станаила свѣтъ ще загине: небеснитѣ свѣтила ще помрачеятъ и ще паднатъ, земята и всичко по нея ще изгори и ще бѫде погубено. Ще остане отново само прѣдвѣчниятъ миръ. Такъво било богомилското учение за космогонията, за създанието на човѣка и за неговата сѫдба.
Какъ се е било отразило това credo въ черковния и общественъ животъ? Послѣдователитѣ на богомилското учение сѫ образували едно общество, една черква. Тая черква тѣ наричали „християнска”, а членоветѣ ѝ — „християни”, за разлика от православната черква, която въ тѣхни очи минавала за еретична, лъжовно християнска. Членоветѣ на богомилската черква са дѣлѣли на два степена, на съвършени (избрани, посветени) и на обикновени (слушатели, вѣруещи). Първитѣ били малко на брой, а вторитѣ съставяли мнозинството на богомилскитѣ общини. Съвършенитѣ — носители на богомислкия идеалъ, между които имало и жени, водѣли най-строгъ аскетиченъ животъ и се отдавали всецѣло на духовно прѣбивание и проповѣдь. Тѣ се намирали въ постоянна борба противъ тѣлото, което смѣтали за дѣло на лошото начало, и всѣкакъ се стараели да очистятъ, да възвисятъ своята душа — частица на божествения Духъ — и да я приготвятъ да се присъедини къмъ своя първоизточникъ. Затова тѣ прѣкарвали въ безбрачие (нѣкои се и скопявали)
28
и не угаждали на плътскитѣ си пощѣвки; храната имъ била вегетарианска: никога не яли месо, масло, млѣко, сирене, яйца, съ изключение на риба, понеже тя се била разножавала безъ съвъкупление. Вино не пиели. Обличали се въ черни калугерски раса, съ низко нахлупена качулка, изподъ която едва се виждало блѣдното имъ и изпито лице. Тѣ отбѣгвали рѫчния трудъ и прѣбивавали въ пълно нестежание. Оскѫдната растителна храна, която приемали, имъ бивала доставяна отъ обикновенитѣ богомили. Съвършениятъ богомилъ не е смѣялъ да посегне на живота на никое растение, животно или гадинка, за да не би съ това да уврѣди оная божествена, жизнена частица, която прѣбивава въ създанието и която може да е странствуващата душа на нѣкой грѣшникъ. Грѣхътъ, сторенъ при пожънване на житнитѣ класове или при откѫсване на зеленчукъ, служещи за храна на съвършения богомилъ, падалъ върху обикновения вѣруещъ, който работи. Така живущиятъ чистъ богомилъ е билъ носитель на Духа Светаго, който се прѣдава отъ Исуса на апостолитѣ и на тѣхнитѣ ученици до свършъка на свѣта. Ето защо избранитѣ богомили бивали наричани теотоки (богородици), т. е. които носять въ себе си Духа, Словото Исуса, и го раждатъ, като го прѣдаватъ на други. Слѣдъ смъртьта, душата на избрания богомилъ се присъединява къмъ своя изворъ, Бога.
Обикновенитѣ богомили, проститѣ вѣруещи, се стараели да се доближатъ що-годѣ до идеалния животъ на своитѣ избраници, безъ да сподѣлятъ всички строгости на тѣхния аскетизъиъ. Тѣ живѣели въ обществото, работѣли, имали имоти, женѣли се, но многоженството имъ било забранено, разрѣшено имъ било да се хранятъ, като православнитѣ, като спазватъ, обаче основнитѣ положения на богомилското учение и обредность. Постѣли всѣки вторникъ, четвъртъкъ и петъкъ, а нѣкои и въ недѣля, въ недѣля тѣ работѣли. Съвършенитѣ богомили постѣли цѣлъ животъ, и въ отредени дни и не вкусвали нищо. Обикновенитѣ богомили ставали войници и дори водѣли въсстания и войни. Богомилитѣ имали и общи имоти, принадлежащи на тѣхната вѣрска община и служещи за подпомагане на бѣднитѣ, немощнитѣ и съвършенитѣ на сектата. При тежка или ненадеждна болестъ, обикновениятъ богомилъ, ако е искалъ да получи спасение, подлагалъ се е на строго въздържание и постъ, отказвалъ се е отъ всичко земно, отъ
29
жена, дѣца и имотъ, и е приемалъ духовно кръщение, т. е. Св. Духъ, чрѣзъ полагане на рѫцѣ отъ страна на съвършенитѣ. Ако останѣлъ живъ, той е трѣбало да живѣе вече като съвършенъ, споредъ своя оброкъ. Често пѫти такивато болни, за да се спасятъ, прибѣгвали до самоубийство или пъкъ сѫ бивали удушвани на смъртното си легло съ натрупване на покривки и възглавници. Прѣживѣлитѣ болестъта малодушници, неустояли на своя оброкъ, сѫ бивала смѣтани за най-голѣми грѣшници. Обикновенитѣ богомили почитали своитѣ избрани като сѫщински светци, имали въ тѣхъ пълна вѣра и ни сѣнка отъ подозрѣние. Затова пъкъ приемането въ разреда на съвършенитѣ е ставало само слѣдъ строга подготовка и изпитание.
Съобразявайки се съ новозавѣтнитѣ книги, дѣто е речено, че Всевишниятъ не обитава въ рѫкотворни храмове (Дѣяния VIII, 48), а на небесата, богомилитѣ нѣмали храмове и не признавали православнитѣ черкви, които били свърталище на демонитѣ; въ Йерусалимския храмъ обитавалъ саммятъ Сатанаилъ, а слѣдъ разтурянето му, той се поселилъ въ цариградската Св. София. А понеже у Матея (XXI, 13) е казано: „Домътъ ми ще се нарече молитвенъ домъ”, та се молѣли въ кѫщитѣ си или пъкъ на открито, по пѫтища и кръстопѫтища. Монастири и монашество нѣмали. Тѣхното богослужение било твърдѣ просто: четене и обяснение на Евангелието и единствена молитва „Отче нашъ”, съ която почвали всѣко начинание и хранене. Молѣли се съ поклони, по четири пѫти денемъ и по толкова нощемъ. Цариградскитѣ богомили се молѣли по-често: седъмь пати на денъ и петь пѫти на нощь. Когато приемали нѣкого въ сектата или посвещавали обикновенъ богомилъ въ съвършень, както и когато ломѣли и раздавали светна хлѣбъ (тѣхната комка), службата имъ бивала по-тържествена, при много запалени свѣщи, проповѣди и обредности, за които ще се каже по-нататакъ. Трку-речи винаги при тия служби четѣли началото на Йоановото Евангелие: Въ началѣ бѣ Слово и пр. При свършъкъ на молението, тѣ се сбогували, като се цѣлували мѫже съ мѫже, жени съ жени; мѫжетѣ се сбогували съ женитѣ съ допиране на лактѣтѣ си.
Богомилската черква, която се смѣтала за наслѣдница на апостолската, признавала само три духовни чина — дяконъ,
| бел. ред. Към стр. 29
Сведения, че съвършени богомили съ прибягвали към самоубийства, няма. Подобна практика е засвидетелствувана само за катарите в Италия и Франция. Срв. А. Borst, Die Katharer, Stuttgart, 1953, c. 78, 194, 197. За богомилството във Византия вж. D. Angelov, Der Bogomilismus auf dem Gebiete des byzantinischen Reiches. Ursprung, Wesen und Geschichte. ГСУ Ист.-фил. фак., т. XLV, 1947/48, c. 1—60; t. XLVI, 1949/50, c. 1—45; D. Obolensky, The Bogomiles, c. 168 сл. |
30
пресвитеръ и епископъ, които бивали заемани само отъ избранитѣ, съвършени богомили. Другата черковна йерархия, въведена по-сетнѣ отъ християнитѣ — папи, патриарси, митрополити, архиепископи, архимандрити и пр., не била признавана отъ богомилитѣ. Епископътъ у българскитѣ богомили се наричалъ дѣдъ, дѣдьць, както и сего го зоватъ българитѣ — дѣдо владика. Дѣдото ималъ и свой помощникъ или замѣстникъ (старщи синъ, filius major). За свещеникъ и дяконъ не знаемъ дали сѫ бивали употрѣбявани други названия, каквито сѫ имали напр. босненскитѣ патарени, у които четиритѣ чина сѫ носѣли славянски имена: дѣдь, гость, стараць, строиникь и които отговарятъ на episcopus, filius major, filius minor, diaconus у западнитѣ дуалисти. За главата на цариградскитѣ богомили, Василия, знаемъ, че той, по подражение на Исуса и, подобно на учителя на манихейството — Мани, ималъ дванадесеть ученика-апостоли. Сѫщото нѣщо срѣшаме и у западнитѣ дуалисти прѣзъ XII—XIII в. На чело на българскитѣ богомилски епископи стоялъ единъ върховенъ епископъ, когото западноевропейскитѣ документи наричатъ „папа”. При гоненията, на каквито богомилската черква често е бивала излагана, реченитѣ чинове сѫ могли да бѫдатъ заемани и отъ старѣйшинитѣ на сектата.
Като носители на възгледа на началното християнско общество за братство и равенство, богомилитѣ се отнасяли съ неприязънь къмъ съврѣменния тѣмъ политически и религиозенъ строй. Войнитѣ, убийствата, насилията надъ бѣднитѣ и надъ лишенитѣ отъ права и защита, социалното неравенство, узаконено отъ държава и черква, никакъ не подхождали на богомилския идеалъ за християнско общество. И като схващали цѣльта на живота като борба срѣшу злото начало, богомилитѣ не само хулѣли богатитѣ, ругаели старѣйшинитѣ, укорявали болѣритѣ, ненавиждали царя (вариантъ: властитѣ), но подбуждали робитѣ и крѣпостнитѣ да не работятъ на своитѣ господари и обявявали за омразни ония, които работѣли на царя; тѣ дори прибирали въ своята срѣда избѣгалитѣ отъ господаря си роби. Това имъ поведение идѣло отъ желаение за човѣщина и равенство въ обществото, но не било бунтарство съ цѣль да съсипятъ държавния институтъ. Ето защо, когато се засилили тѣхнитѣ общини или когато царетѣ се отнаясяли благо къмъ тѣхъ, тѣ се явявали добри родо-
31
любци и бранители на народната правдини срѣщу посегателството на чужденци или на мощни областни властелини и голѣми землевладѣлци. Ненавистьта имъ срѣщу византийския строй се посрѣщала съ общебългарската неприязънь къмъ Византия изобщо. Прѣзъ XI—XII в. тѣ взематъ участие въ българскитѣ възстанически движения противъ Византия, борятъ се съ орѫжие въ рѫка срѣщу норманитѣ, които опустошавали българскитѣ области, а богомилскитѣ села опожарявали и населението избивали. Прѣзъ XIII в., при Калояна, тѣхнитѣ близки по вѣра павликяни се борятъ, заедно съ българитѣ, противъ гърци и франки. При Асѣня II богомилитѣ се ползуватъ дори съ закрилата на държавата.
И ако въ отношенията си къмъ държавата богомилитѣ държали двояко поведение, съобразно съ обстоятелствата, спрѣмо православната черква тѣ дѣйствували винаги като врагове: отричали изобщо православието, неговото духовенство, организация, тайнства, обреди и култови прѣдмети. Тѣ не признавали храмоветѣ — обиталища на демонитѣ; литургията и молитвитѣ на православнитѣ за тѣхъ сѫ непотрѣбно многоглаголание; кръщението съ вода не освобождава човѣка отъ първородния грѣхъ, нито пъкъ причастието достига нѣкоя цѣль, защото комката си остава обикновенъ хлѣбъ и вино, а не плъть и кръвь Христови; почитането на кръста е дори прѣстѫпно, защото на това орѫдие е билъ мѫченъ Исусъ, и ако се кланяме на кръста и го цѣлуваме, казва попъ Богомилъ, сѫщото би трѣбвало да правимъ и съ осела, защото Христосъ е яздилъ на оселъ; цѣлуването и почитането на иконитѣ е елински обичай и идолопоклонство; тѣлата на умрѣлитѣ и мощитѣ на светцитѣ сѫ материя, творение на Сатанаила, и въ гробоветѣ живѣятъ демони; Исусъ не е правилъ чудеса, и тѣ трѣбва да се разбирятъ въ духовенъ, прѣносенъ смисълъ; самъ Исусъ дори, казватъ нѣкои богомили, не е живѣлъ, защото сѫщинскиятъ Исусъ е билъ Словото, пратено на земята за назидание и спасение на человѣчеството; св. Богородица и светцитѣ не бива да се почитатъ; човѣшкитѣ тѣла сѫ материя, тя не възкръсва, и пр.
Това поведение на богомилитѣ е опрѣдѣляло и държанието на православната държавна черква спрѣмо тѣхъ. Събори, полемики, конфискуване на имотитѣ, наказания и изгнание — всичко било употрѣбено, за да се изкорени опас-
32
ната ересъ. Открититѣ богомили бивали поставени извънъ законитѣ; затова пъкъ тѣ се криели и живѣели като тайна секта. Само при вѣротърпими царе, тѣ издавали глава. Поставени пра такива неблагоприятни условия, богомилитѣ се прѣпорѫчвали за православни, отивали въ черква, цѣлували кръста и иконитѣ и пр.; въ Мала-Азия даже градѣли черкви, но всичко туй вършели колкото за очи и извинявали своето притворство съ думитѣ на Евангелието (Мат. XXIII, 3): „Всичко що ви кажатъ да пазитѣ, пазете и вършете, но не постѫпвайте споредъ дѣлата имъ, защото тѣ говорятъ, а не вършатъ”. Поради тая имъ прикритость, богомилитѣ бивали нападани постоянно като лъжци и лицемѣри. Обвинявали ги, често пѫти и неоснователно, че се обличали въ монашеско расо, за да намиратъ достѫпъ прѣдъ народа; че били блѣдни отъ лицемѣренъ постъ; че постѣли, но ако ги поканѣлъ нѣкой на трапезата, наяждали се и се напивали като слонове; че се събирали ужъ на молитва, па вършели безчинства и пр. Въ желанието си да очернятъ богомилитѣ, нѣкои тѣхни противници ги обвинявали въ най-невѣроятни прѣстѫплення, както напр. Пселъ приписвалъ на тракийскитѣ масалияни обичая да ядатъ човѣшки нечистотии и др. Въ едно сѫ съгласни всички неприятели на богомилитѣ: тѣ признаватъ голамата тѣхна начетеностъ и ловкостьта имъ да използуватъ при прѣнията си текстоветѣ на св. Писание; тѣ съвѣтватъ православнитѣ да се не захващатъ съ тѣхъ на състезание и въ всѣки случай да ги избѣгватъ, защото били опасни събесѣдници.
Богомилството прѣдставя и една отличителна особеностъ — липсата на строго единство въ догматично и нравствено отношение. Причината на това се крие въ сектантския характеръ на богомилството, лишено отъ онова еднообразие и спойка, възможни само при религия, която живѣе подъ общъ контролъ и свобода. Прѣслѣдванията и изолиранитѣ често пѫти една отъ друга богомилски области и общини сѫ докарали нарушение на единството въ тѣхното учение, особено по второстепенни въпроси. Така напр. малоазийскитѣ богомили, ако и да сѫ заявявали, че почитатъ Бога Отца и Св. Тройца, скришома тѣ били поклонници и на сатаната, твореца на видимия свѣтъ. Цариградскитѣ богомили сѫщо почитали демонитѣ и имъ се покланяли, за да не ги разсър-
33
дятъ, защото злитѣ духове имали надъ хората власть, която и Богъ не могълъ да прѣмахне. Тоя сатанизъмъ или луцифериянство се приписва отъ Псела и на тракийскитѣ масалияни. Не е чудно, слѣдователно, дѣто, прѣзъ една и сѫ
а епоха, въ различнитѣ области се явяватъ съ нееднакви възгледи и съ особености, както туй се вижда отъ съотвѣтнитѣ свидѣтелства. Съ течение на врѣмето тия различия сѫ щѣли да се увеличатъ още повече, ако да не наддѣлѣло влиянието на християнството. Богомилсгвото лека-полека губело своята първична индивидуалность, еволюирало, прѣобразявало се, ставали прѣливания отъ една група въ друга и особено по посока на държавната религия, православието. Още прѣзъ XI в. срѣщаме богомилствуещи монаси да живѣятъ и да работятъ въ православнитѣ монастири. Богомилитѣ прѣзъ XIV в. тъй се били приближили до официалната черква, че дори въ центра на монашеството, въ Светата Атонска гора, та намирали подслонъ въ монастиритѣ като монаси. Само будното око на ортодоксалния ревнитель е могло да ги открие и да подигне прѣслѣдване противъ натрапницитѣ. Нѣщо подобно виждаме и при другитѣ секти, Масалиянитѣ, които прѣзъ VIII в. пазѣли още своята индивидуалность, прѣзъ XI в. ги намираме въ Тракия доста промѣнени, а по-късно вече слѣни съ богомилитѣ или съ православнитѣ. Павликянитѣ въ Пловдивско прѣзъ XVI—XVII в. едвамъ били запазили половината отъ своята начална догматика. Нѣкои отъ торбешитѣ въ Македония и особено криптохристиянитѣ въ Албания, подъ влиянието на мохамеданството, и досега съхраняватъ чудна смесица отъ двоевѣрие. Заимствуванията и прѣливането на дуалистичнитѣ учения намѣрили отразъ твърдѣ рано и въ изворитѣ за тѣхъ. Хронисти и полемисти, неосвѣдомени по-тънко съ догматиката на извѣстно учение, а повече запознати съ външната му страна, смѣсватъ и имената на сектитѣ. При все това, въ повечето случаи, тѣ си служать съ общия терминъ „богомили”, за да означат съ съ него дуалистичнитѣ групи у българитѣ.