Политическата теория на византийците

Йоанис Караянопулос

 

ВТОРА ЧАСТ. ГРАНИЦИ НА ИМПЕРАТОРСКАТА ВЛАСТ

 

I. Нравствени граници  36

II. Правни граници  39

 - Зависимост от законите  39

 - Правото на народа да въстане  43

 - Значение на правните граници  44

 

 

I. НРАВСТВЕНИ ГРАНИЦИ

 

Споменахме по-горе за двойната обоснованост на властта на византийския император. Неизбежно тя предопределя задълженията, а следователно и ограниченията на императорската власт.

 

1. На първо място спрямо Бога: властта трябва да е служба пред Бога. "Царствуваш, служейки Богу и служиш Нему царствувайки” - пише папа Лъв I на император Маркиан“ [84]. Императорът следва да се замисля непрестанно какво би било угодно на Бога, който му е дарил властта: "приел скиптъра на властта от Бога, замисляй се как се проявяваш пред обдарилия те с власт" [85]. Тази позиция спрямо Всевишния императорът изразява, съобразявайки се с основните изисквания на християнското учение и нравственост [86], защото единствено така се доказва почитанието му към Бога [87].

 

2. Следващите ограничения на императорската власт произтичат от задълженията му към народа.

 

Византийският император не трябва да бъде своеволен в управлението, а преди всичко следва да служи на държавата и на своя народ [88]. Главната му цел и мисия е неуморното и несекващо ратуване за благото на поданиците му: "да се грижи за всеки един от поданиците си и да простира ръка над всички онеправдани” - пише епископът на Дорулеум Евсевий [89]. Висша цел на императора трябва да бъде спокойствието, сигурността и спасението на поданиците му: "Finis enim justi imperii ... utilitas oboedientium aestimatur et salus” - пише Амиан Марцелин [90]. И още: "Денонощно се грижим за всички, които живеят под скиптъра ни, за да бъдат те обезопасени при вражески набези и да живеят мирно, свободно и сигурно.” [91]

 

Единствено при условие, че тази задача се изпълнява, императорът може да съдействува за т. нар.

 

36

 

 

"всеобщо благо на людете по изволение Божие”, както се изразява Евсевий [92].

 

В ранна Византия императорите показват съвсем отчетливо при всеки повод и на всяко събиране на клира, народа или войската, че нито за миг не губят дълбокото си съзнание за задълженията, които им е наложил Божият промисъл с възлагането на властта, спрямо държавата и поданиците им [93]. Така Валентиниан I (364-375), когато представя сина си Грациан на войската я уверява, че той ще живее, както подобава на добър император. След като изброява добродетелите, които трябва да притежава младият владетел, заключава, че най-голямата му добродетел ще бъде да обича страната си тъй, както обича дома на дедите си [94]. От своя страна Маркиан подчертава: "Дълбоко наше желание е да се грижим за поданиците си.” [95]

 

Около век по-късно Анастасий I (491-518) при провъзгласяването му оповестява: "Известно ми е с каква тежест се нагърбих, но моля самодържеца Бог да ме покаже при изпълнение на задълженията ми такъв, какъвто се надявахте, че ще се покажа, когато ме избирахте император.” [96]

 

Юстин I отново подчертава: "Мой дълг е с помощта на Божия промисъл да ви поведа по пътя на възхода и да съхраня всеки един от вас, защитен и освободен от всяка угриженост." [97]

 

Юстиниан не спира да изброява грижите си за поданиците на държавата: "Случва се многократно да прекараме дни и нощи бодърствувайки и умислени да преценяваме по кой начин бихме могли да дадем на поданиците си това, което е наистина полезно и богоугодно. И не считаме подобно безсъние за несъответствуващо на дълга ни, а го посвещаваме, уподобявайки нощта на деня, на такива грижи, с които се нагърбваме, за да могат да живеят поданиците ни свободни от всяка тегоба. Търсим и разпитваме какво точно трябва да правим, за да бъдат облекчени поданиците ни и да се отърсят от всяко притеснение или вреда, внесени отвън.” [98]

 

3. Признаването на задълженията към народа обаче има за последствие съществено ограничаване на императорската власт [99].

 

37

 

 

В ранна Византия императорите се опитват да отслабят тази си зависимост чрез възприемането на една външна, тържествена и внушително оформена дворцова етикеция и церемониал, т. е. чрез напомняне за свръхестественото в императорската власт [100], разбира се, без голям успех поне през тази епоха [101].

 

По този начин "свободолюбието” и "демократичността” като окраски на императорското самовластие успяват да се съхранят почти до въстанието "Ника” (532). След него настъпва промяна. Юстиниан, който на моменти виждал трона и живота си застрашени от гнева на тълпата, вече не е предразположен да признава, че властта му извира и от народа. В разбиранията му все повече се налага убеждението, че императорската власт произтича единствено от Бога [102].

 

Задължението на императора да се грижи за народа не отпада в последвалите векове, но не се тълкува вече като резултат от задълженията на владетеля към самия народ, а като приложение на Божията воля, която му е дала власт [103]. Затова Юстиниан постоянно изтъква в новелите си, че именно Бог му е дал властта [104].

 

Новото лустро на императора като изпълнител на Божията воля вдъхва убеждението, че всеки конкретен носител на императорската власт стои над другите хора. Юстиниан обвива в плът идеята за това превъзходство и начева въвеждането на деспотични оттенъци във византийския двор [105].

 

Същата линия следват и приемниците му. Те не престават да изтъкват предвидливостта и грижите, които полагат за държавата и поданиците си [106], но подчертават, че смятат това за свое задължение към Бога, а не към народа [107]. Най-типично в това отношение е мнението на Андроник II : "защото подобава повече от каквото и да било друго на онези, на които се случи Бог да даде царската власт и почести, да облагодетелствуват подчинените си, подражавайки в това точно на оногова, който им е поверил"властта” [108].

 

4. Обобщавайки казаното дотук, забелязваме, че византийската политическа теория вижда в лицето на

 

38

 

 

императора Божи избраник, но същевременно и избраник на народа.

 

Забелязваме също, че тази двойна обоснованост на императорската власт води със себе си и практическо обвързване, и ограничения за владетеля.

 

Такова е състоянието на нещата до бунта ”Ника". Оттогава Юстиниан и неговите приемници, без да променят нищо в обичая за избиране на императора, прехвърлят тежестта върху божествения фактор при провъзгласяването му. Без да се отричат от задълженията си към народа, изтъкват, че те произтичат от Бога, комуто дължат властта си.

 

5. Становището на отците на църквата за владетелското начало и за императорската власт е твърде своеобразно. То се опира на думите на апостол Павел:

 

"Всеки човек да се подчинява на висшестоящите власти. Защото няма власт, която да не произтича от Бога. Следователно, който се противопоставя на властта, се противопоставя и на Божиите заповеди. А всички, които им се противопоставят, ще бъдат наказани.” [109]

 

Налице е едно пасивно становище по обсъждания въпрос [110]. При все това понякога и у отците на църквата, но най-вече у Йоан Златоуст се среща мнението, че Бог е разрешил императорската власт като необходимо зло, заместващо изгубеното от хората естествено право [111]. Освен това църковните дейци разграничават строго условното начало, наречено "императорска Власт”, което се ползува с Божие благоволение, от конкретните императори, които не винаги се ползуват с одобрението на Всевишния [112].

 

В заключение Йоан Златоуст не пропуска случай да отбележи, че и императорът е "раб Божий”, досущ както и подчинените му [113] и че дори по-високо от императора стои свещеникът [114].

 

II. ПРАВНИ ГРАНИЦИ

 

1. Зависимост от законите

 

Задълженията на императора обаче не се изчерпват само с нравствените му обязаности спрямо държавата и поданиците. Избирането му от народа и от Божия промисъл

 

39

 

 

му налагат и правни ангажименти [115]. Естествено императорът като законодател е господар на правото, стои над законите и не им е подвластен: "Владетелят не е зависим от законите” - четем в Пандектите [116].

 

Фразата "не е зависим от законите" означава, че императорът има правото да премахва или видоизменя закони, да издава нови, най-вече в дух на сниоходителност и човеколюбив: "Подобава на съдника да следва законите, а на императора - да поправя закона и да бъде пример за неговата неумолимост и суровост" - пише Темистий [117]. Само в този смисъл императорът е "одушевен закон”: "не след като влезе в разрез със законите, а да ги омекоти, защото той сам е "одушевен закон”, при все че стои над всички писани законоположения” - четем отново у Темистий [118].

 

Това становище за императора е далеч по-старо от Византия и се корени във времето на елинизма [119], а чрез посредничеството на византийците се предава и на западните държави, разбира се, много по-късно, но точно навреме, за да може, обобщено в израза "lex animata", да послужи за теоретична основа и оправдание на абсолютизма [120].

 

Дори и като "одушевен закон” императорът се подчинява на законите в смисъл, че сам е длъжен да живее съобразно законите, които е издал: "Слово достойно за императора е общественото признание, че и сам той се подчинява на законите” - четем в Юстиниановия кодекс [121].

 

Всичко гореспоменато е в сила, защото властта на императора не представлява за него възможност за своеволия, а само сгода да поучи поданиците си как да бъдат поддръжници на справедливостта и то чрез личния пример на владетеля: ”за да научиш людете на оковите на правосъдието ... царувайки под собствените си закони и над тези под теб царствувайки законно” [122].

 

Това съждение загатва за известната мъдрост, че ”волята на императора е закон” [123]. То предполага, че волята му, макар и далеч несвободна, се ограничава не от друго, а от правната традиция и от "свещените закони" - следователно законодателната му дейност се

 

40

 

 

свързва много тясно с доказването на законността на собствената му власт. Както точно отбелязва Р. Е. Pieler, рецептата императорската власт да бъде ”подражание на Бога” съставлявава в очите на гражданите гаранция и образец за императорско (законодателно) поведение [124].

 

Законите трябва да важат за всички - дори и за императора, казва Приск [125]. И това е възглед, възприет и проповядван от самите владетели: ”и ако сме свободни от законите . . . все пак живеем с тях” - се казва в Юстиниановите "Институции” [126].

 

Това между другото е и разликата между законния император и тирана: "законът направлява живота на императора, докато тиранът се направлява от прищевките си“ [127].

 

Впрочем именно авторитетът на законността съставлява предпоставка за авторитета на императорската власт. Тази истина е залегнала в един закон на императорите Теодосий II и Валентиниан III от 429 г., покъсно включен в Юстиниановия кодекс: "De auctoritate iuris nostra pendet auctoritas. Et re vera maius imperio est submittere legibus principatum.“ [128]

 

По този повод риторът Ливаний заявява: ”Нито за теб всичко е позволено, царю! Защото именно това е царската власт - да не е позволено всичко на онези, които я притежават.” [129] Затова Йоан Лидийски определя като свойствена черта на императора избягването на всяко извращение на законите и вместването на властта в рамките на справедливото царствуване, за да бъде избягнато всяко беззаконие, произтичащо от правомощията на самия император [130].

 

Същото изказване откриваме и у Теодор Никейски, писател от X в.: ”Император ... но справедлив и не злоупотребяващ със законите, а управляващ законосъобразно.” [131]

 

Дори и в по-късните периоди от съществуването на Византия императорите - по твърде понятни причини - се опитват да изтъкнат предопределения свише характер на властта си и така да подчертаят независимостта си от всякаква обвързаност със законите [132]. В крайна

 

41

 

 

сметка обаче те се принуждават да приемат, че властта им би трябвало да се основава върху таченето на справедливостта и законите [133].

 

Това се дължи на две основни причини.

 

Първо, идеята, че неконтролираният разум на един-единствен човек е в състояние да управлява държавата противоречи изцяло на духа на гръцката и по-конкретно на стоическата философия, чиито отпечатък върху голяма част от византийската императорска идеология проличава още от първите векове самостоятелно съществувание на източния дял на Римската империя [134]. Управлението на държавата следва да се ръководи от принципа за справедливостта, който се осъществява чрез справедливи, но безлични закони, еднакво важащи за всички: "Законите следва да са насочени към всеки един, така че да им се подчинява и императорът." [135] Затова в законодателството е казано:

 

"Никоя заповед, никаква императорска забележка не трябва да се вземат предвид по време на (предсъдебното) обсъждане, щом изглежда, че вървят срещу общия закон или срещу интереса на обществото.” [136]

 

Второ, тъй като християнското схващане, че императорската власт е подобие на небесното царствование, налага на императора някои ограничения, появяват се ред нравствени канони, напомнящи лично обвързване или обет. В обществения живот на владетеля това обвързване е въплътено в задължението му да бъде праведен и справедлив. Постигането на обществена справедливост се равнява на издаване на справедливи закони и съответно на съобразено с тях управление. "От всичко първо и най-велико е справедливостта” - се подчертава в Наръчния закон [137].

 

Коя грижа, кое дело или занимание подобава повече на владетеля от грижата за законите? Както е казал съчинителят на псалми, чест е за императора "да утвърждава справедливостта” [138], "права и съд е основа на престола му” [139].

 

"Това дело императорът не би могъл по никакъв друг начин да извърши освен чрез закона и чрез правилното му прилагане - средствата, чрез които единствено

 

42

 

 

царуват самодръжците и управляват страните по света царе и владетели” - заявява Константин IX Мономах [140]. Този е смисълът на царската власт като "закононастоятелство” или ”законосъобразен надзор” според израза, неотменно използуван от византийските владетели [141]. Ето защо Константин IX Мономах, които енергично отстоява независимостта на императора от закона, се принуждава да приеме в почти непроменен вид схващанията на Синесий по въпроса за позицията на законния император и на тирана спрямо закона и да се съгласи, че императорът смята властта си за "законосъобразен надзор”, а за истинен и мъдър правник на държавата – закона [142].

 

След казаното дотук, ако трябва да обобщим в няколко реда определението за византийския император, то бихме го нарекли "избраник Божи”, който е предпочетен от всички люде, за да поеме трона [143]. Властта му произтича от Бога [144], но и от народа [145], затова той е длъжен да управлява щото поданиците му да живеят в дух на правозаконие и бащинско попечителство [146], освободени от всяко зловредно влияние и безпокойство. От друга страна, е задължен да води поданиците си като "добър пастир” към благочестие и по-добро познание на единния истинен Бог, за да ги подготви по този начин за царството небесно [147].

 

 

2. Правото на народа да въстане

 

Престоят на императора на трона зависи от настойчивостта му при изпълнението на собствените му задължения, а също и от грижата му за успешно провеждане на гореспоменатата мисия. В случай че императорът пренебрегва системно задълженията си, той престъпва Божия закон и оскърбява Божия ред. Тогава той губи закрилата на Бога и де юре поради естеството на властта си е свален от трона. "Дори и да се приеме, че не е възможно да бъде отстранен от властта, която задържа чрез свойнственото на тираните насилие, в действителност той не е истински император” - забелязва Евсевий [148] и оправдано си задава въпроса:

 

43

 

 

"Как може да властвува и да бъде господар на всички онзи, който е нроникнат от духа на хиляди деспоти?” [149] Впрочем такъв император е вече престъпник, той е практически свален и не остава нищо друго освен народът да упражни правото си на съпротива, за да се осъществи и на дело извършената вече същностна промяна, която да завърши с възцаряването на един нов, "истински” и законен император, "угоден на Бога Вседържителя” [150], потискащ страстите си и живеещ според мярката на Божия закон [151].

 

Правото на народа на съпротива в този случай не е своеволие и не води до метеж и убийства, а е упражняване - поради липса на друга конституционна възможност - на "съдебно валиден акт”, чийто корен следва да се потърси в годините на римския принципат [152] и чиято цел е да се отстрани всеки "похитител на трона” [153].

 

Гореспоменатите подробности се отнасят до императорската власт съгласно степенуването на нейната зависимост от волята и благоволението на войската, народа и синклита (сената). Напълно естествено е, че такава зависимост е била досадно бреме за императорите, които се стремели чрез външния блясък и чрез показността на своя статут [154] да подчертаят свръхестествения му облик, както и дейното участие на божественото начало в утвърждаването на императорския избор. Тази склонност, ясно забележима у императорите още от времето на ранния принципат, се основава на възгледи от времето на отминалия елинизъм и остава жизнена през цялото съществувание на Византия [155].

 

 

3. Значение на правните граници

 

Какво означават "правните ограничения” на императорската власт? Подвластен ли е на подобни ограничения императорът в действителност? Дори и в случаите, когато ги прогласява на всеослушание? И как ще изтълкуваме големите понякога противоречия, засвидетелствувани например между императора, подчинен на законите (legibus alligatim principem), императора, който

 

44

 

 

живее законосъобразно (legibus vivimus) и императора, който не се обвързва със законите (princeps legibus solutus est) или който си позволява да превърне всичко нравещо му се в закон (quod principi placuit, legis habet vigorem)?

 

Отговорите на тези въпроси трябва да се търсят в онези разпоредби, според които никой частен закон не можеха бъде приложен, ако противоречи на общия закон [156]. Тоест, застъпено е твърдението, че императорът е длъжен да живее съгласно предписанията на общите закони, които няма право да премахне чрез частни закони [157]. Забелязано е, че това разграничение се предприема по практически съображения [158], които не само че не ограничават императорската законодателна власт, но напротив - съдействуват за укрепването ѝ [159].

 

Д. Симон смята, че в случая се долавя противопоставяне между двата принципа, което води до сблъсък на властите, констатиран в продължение на цялата история на Византия [160].

 

X. Г. Бек различава в противоположността на фразите "живеем според законите” (legibus vivimus), "властта да се подчинява на законите" (submittere legibus principatum) и "владетелят не се обвързва от законите” (princeps legibus solutus est) [161] "елементарна несигурност, нещо колебливо и видоизменимо” [162] и я определя като "противоречие между изискванията на идеологията и политическата действителност” [163], заключение , което на свой ред Д. Симон отхвърля [164].

 

Обяснението, което дават двамата изследователи е, че императорът не бил в състояние да пренебрегва, когато му е било угодно, мненията и очакванията на висшите обществени слоеве и на православния народ [165]. Затова възниква противоречие между желанието му да бъде "над законите” и задължението му да се подчинява на законите [166].

 

Следователно типично за законодателната неограниченост на императорите е правната им свобода, изтъквана във всяко обръщение към православните, но правна свобода, съчетана с лични нравствени задължения [167].

 

45

 

 

Естествено през IX в. от страна на онези, които биха имали причини да се противопоставят на светската власт, т. е. църковните водачи, се предприема още една ограничителна мярка: превръщане на нравствената отговорност на императора в правна. Патриарх Фотий, който поставя началото на тази линия, се е стремял към ясно определена и добре формулирана правна зависимост на императора [168], която да представя релефно правния вид на нравствените предписания [169]. Това би било истинска революция във византийските схващания за взаимоотношенията между императора и закона [170]. Създаденият и редактиран от Фотий законодателен сборник "Епанагога" не се издава и опитът му за реформа не сполучва още в зародиш [171].

 

След Фотий се връщаме към други или сходни с неговите формулировки. В "Епитоме” от 920 г. например се казва: "Василевсът е свободен от закона и от неговото принуждение. При все че василевсът не е подвластен на закона, следва да управлява съобразно със законите, макар че е свободен от тях.” [172] Запазва се противопоставянето между свободата на императора спрямо закона и задължението му да живее законосъобразно. Какво означава това противоречие? Е или не е императорът господар на правосъдието и законите? Какво ще рече Normen-Konflikt (противоречие на правни положения) и какво е "несъответствие между изискванията на идеологията и политическата действителност”?

 

Всички тези съображения означават най-просто казано, че заедно с предполагаемите правни обвързаности, които всъщност не могат да бъдат реални, съществуват и други, непроизтичащи от самите закони, но в замяна на това не по-малко задължаващи императора, който трябва да се съобразява с тях и да следва предначертанията им: това са задълженията, чиито произход по мнението на Р. Е. Pieler се свързва с правната традиция, естественото право и божествения закон [173].

 

В практиката това противоречие се проявява поне от XI в. насетне в разграниченията, които правят съдиите: ако някое императорско решение противоречи на някой закон и е издадено нарочно в този си вид, то е

 

46

 

 

валидно. Ако ли не, тогава се упоменава законът и чрез препратка се отбелязва необходимостта императорското решение да се съобрази с него [174].

 

По този начин проблемът, съгласно забележката на Д. Симон, се пренася в сферата на изискванията и прищевките на императора. При това единственото изменение, що ге отнася до противоречията межда закона и императора, е, че съдебното производство при подобен подход успява да преодолее склонността на владетеля към своеволие с аргументи, които го принуждават формално да подкрепи със свои правни съображения отклонението си от закона [175].

 

Подобни възгледи в областта на каноническото право застъпва Теодор Валсамон (XII в.), който дори въвежда аргумента "πολλῷ πλέον" (с много повече - б. пр.), за да обоснове правно схващанията си [176].

 

Тук естествено би следвало да кажем, че правораздавателните свидетелства от XI и XII в. признават действителното право и възможност на владетеля да върши своеволия, т. е. да издава решения, противоречащи на съществуващите закони. Защото присъщото му право да видоизменя или премахва закони, останали от по-старо време, чрез законна процедура, от правно гледище никой не би могъл да му оспори или забрани.

 

От своя страна Валсамон оправдава своеволната намеса на императора, основавайки се на съответната позволителна власт, която се предоставя на епископите (по подобие на светоустроението, което е от Бога) [177]. Сборникът от закони, наречен "Пира” ("Опит” - б.пр.), обаче говори за правоспособност за разследване на законосъобразността на съдебните решения и от страна на съдиите [177a].

 

През 1236 г. Димитър Хоматиан, архиепископ Охридски, чрез едно свое решение се опитва да постави отново - вече под нова форма - правни ограничения и задължения на всяко действие или решение на императора: ”И ако някой твърди, че решението на нашия господар (Мануил Дука 1230-1237) като императорско решение следва да остане непрестъпено ... томува ще речем, че тогава е ненарушимо едно императорско решение, което

 

47

 

 

се основава на изпълнителната власт на закона.”

 

Цялото законодателство се разделя на правното двуединство: оправдателно право и изпълнително право. Императорът се намира над изпълнителното право, т. е. над законите, според които управлява, защото той сам е върховната власт и има правото да говори и върши каквото желае. Прието е обаче да се съобразява с оправдателните законови порядки [178].

 

Възгледът на Хоматиан представлява опит за изменение на нравствените задължения на императора пред закона с цел те да се превърнат в правни задължения [179]. Касае се за усилие на един теоретичен конституционен програматизъм, на една правнотеоретична конкретизация на принципи, които на практика съществуват от много по-старо време [180]. При все това този опит подготвя почвата за по-сетнешното развитие на примирителската теория на Мосхопулос [181].

 

Начинанието на Хоматиан, както и предшествуващото на Фотий, не се увенчава с успех. Както забелязва Д. Симон, само шест десетилетия след Димитър Хоматиан - през 1296 г. - Никифор Хумнос във встъплението на един хрисовул на Андроник II слага в устата на владетеля следните думи:

 

"При все, че стоя над всеки закон, не се подчинявам на ничия власт, при все, че ми е позволено да върша всичко, вършено в продължение на много години от предшествувалите ме императори, за които единствен закон е била волята им, аз пренебрегнах това си право, независимо че правотата му бе доказана от дългогодишното му упражняване чрез премного примери.“ [182]

 

По този начин се връщаме отново към старите схващания за императора, стоящ над законите, но упражняващ властта си съгласно писаното право. Ето защо виждаме императорите да казват и повтарят, че признават и приемат правната си обвързаност и зависимост. Това е вековното противоречие между абсолютния монарх, претендиращ за абсолютна власт, и принуждаващия го да се ограничи натиск на нравствени, религиозни и обществени начала и фактори, които често превръщат всяко действие на владетеля, насочено срещу тях, в "проява

 

48

 

 

на своеволие”, незадължаваща ги с нищо: "Ако не властвуваш според законите на предишните императори, така и идващите след теб не ще уважават собствените ти постановления.” [183]

 

Проблемът естествено позволява и други тълкувания. Ако императорът е действително господар на правосъдието и законодател, тогава напълно закономерно той притежава правото да премахва или видоизменя постарите закони чрез допълнения и прибавки. Какъв законодател би бил и какъв господар на правото, ако нямаше възможността да изменя или. премахва съществуващите закони - собствени или чужди?

 

 

БЕЛЕЖКИ КЪМ ВТОРА ЧАСТ

 

84. Ер. 142. 1 (= Mansi, VI. 305; PL, 54. 1111 A): "quanto sint in verstra clementia dilectio dei, cui serviendo regnatis et regnando servitse"; Ensslin, W. Gottkaiser, p. 94.

 

85. Агапит. - PC, 86. 1. 1181; Срв. Ambrosius. - Ep. 41. 26 (PL, 16. 1168): "quo gloriosior factus es, eo amplius auctori tuo deferendum noveris”.

 

86. Вж. Palanque, J. R. St. Ambroise, p. 378: "... tous ses (= на императора) actes privés et publics, doivent demeurer conformes aux prescriptions de la morale chrétienne".

 

87. Пак там, c. 379: "ils (= императорите) l' (= Бога) honoreront donc par leur conduite privée et auisi par un gouvernement toujours conforme aux exigeancee de la morale".

 

88. Вж. Συνέσιος. Περί βασιλ., 18 p (42. 11): "Καὶ σὺ βασιλεῦ τῆς ἐπαναγωγῆς τῶν ἀγαθῶν ἄρξαιο, καὶ ἀποδοίης ἡμῑν λειτουργὸν τῆς πολιτείας τὸν βασιλέα."

 

89. Mansi, VI. 584.

 

90. Amm. Marc., XXX. 8. 14 (цел на справедливата власт е ползата и спасението на поданиците).

 

91. N. Marc., 2-а. 450. "nam id die ас noctu prospicimus, ut universi, qui sub nostro imperio vivunt

 

49

 

 

et armorum praesidio ab hostili impetu muniantur et in pace libero otio ac securi tate potiantur”.

 

92. Ευσέβιος. Βίος, I. 41 (7. 27); Синесий. Цит. съч., 17. 20а (40. 6): "οὕτως ἀξιῶ τὸν βασιλέα κοινὸν ἀγαθὸν ... εἶναι". Срв. от същия по-горе в ЗА (8. 6), където се казва, че най-прекият път за обновлението на "домове, градове и народи" е доброто възпитание на владетеля - Setton, K. М. Attitude, р. 51. Качеството на "добър спрямо людете" следва да е възникнало по точно подражение на императорския образец и съобразно възгледа за качествата на началниците, назначени от императора. Вж. Темистий, I. 251. 5: "Ἅπασα ἀρχή μείζων τε καὶ μικροτέρα πρὸς τὸ ἀγαθὸν τέταται . Ὁρᾶ γὰρ πρὸς τὸν ζῆλον τῶν βασιλέων . . .”; Piganiol, A. Empire, p. 310. Вж. също и надписите, в които императорът се назовава "bono rei publicae natus" - CIL, III. 5326, 5726 (= Константин Велики); V. 861 b, 8964, 8056 b (= Юлиан), V. 8012, 8034, 8037 (= Йовиан) ; V. 8066 b, 7988 b, 8965 (= Валентиниан I). Срв. също и Diehl, Е. - ILC, V. 4, 6, 8, 9, 12; Alföldi, А. Insignien, р. 94, n. 4; Treltinger, O. Kaiseridee, р. 231: "In allen ... Anschauungen von Kaiser und Recht lebt noch ein gutes Stück der alten Erlöser; und Heilandssymbolik ... Die "felicium temporum reparatio" wird gedanklich die ganze byzantinische Zeit hindurch aufrecht erhalten." Срв. Treitinger, O. Vom oströmischen Reichsidee, p. 7.

 

93. Ensslin, W. Kaiser, p. 467: "... von einem moralischen Verantwortungsbewusstsein her, durch die Überzeugung von der Kaisergewalt als einer Gnadengabe Gottes gestützt, sich gerade bei tüchtigen Herrschern ein starkes Verantwortlichkeitsgefühl entwickeln Konnte".

 

94. Amm. Marc., XXVII. 6. 9-a. 367: "et quod pietatis summum primumque munus est, rem publicam ut domum paternam diligere poterit et avitam". Срв. Amm. Marc., XXII. 6. 12, където Валентиниан съветва сина си да не му минава през ум да накърни

 

50

 

 

традициите, присъщи на римската държава: "... nihil alienum putare, quod ad Romani imperii pertinet statum".

 

95. N. Marc., 2 pr.-a. 450: "curae nobis est utilitati humanigeneris providere".

 

96. Κων. Πορφ. Βασ. τάξ., I. 92 (424. 19 (CB).

 

97. Пак там, 1. 93 (430. 9 (СВ). Срв Юстин II, новела No 6 - а. 570 - JGR, I, 10.

 

98. NJ, 8, pr. (64. 10-23) - а. 535. Срв. NJ, 8 - Ed. (78. 22); NJ, 43, pr. (269. 21) - в. 537; NJ, 46, pr. (280. 9) - в. 537; NJ, 77, pr. (381. 17) - s. a; NJ, 80, pr. (390. 20) - а. 539; NJ, 81, pr. (397. 13) - а. 539; NJ, 85, pr. (414. 14) - а. 539; NJ, 86, pr. (419. 19) - в. 539, NJ, 93, pr. (459. 13) - а. 539; NJ, 127, pr. (633. 17) - а. 548, NJ, 128, с. 1 (636. 15) - а. 545; NJ, 134, pr. (676. 24) - а. 556; NJ, 135, pr. (690. 4) - а - е. a, NJ, 137, pr. (695. 6) - в. 565; NJ, 147, pr. (718. 20) - а. 553.

 

99. Срв. Kern, F. Gottesgnadentum, p. 11: "Теократично-монархичното съдържание на властта му не превръща владетеля в монарх в съвременния смисъл на думата. Зависимостта на властвуващия от Бога и от заповедите му ... съхранява и зависимостта му от волята на цялото, тъй като във властта съществуват съвместно народната и Божията воля."

 

100. Вж. Alföldi, А. Ausgestaltung, р. 30 sq., Alföldi, А. Insignien, p. 3 sq.; Avery, T. Adoratio, p. 66 sq. Тази тенденция е налице още от ранните императорски години на Рим по подражание на елинизма и неговите образци. Във връзка с това вж Ensslin, W. Gottkaiser. Вж. също и Bréhier, L. Conception, 75-79.

 

101. Kern, Е. Gottesgnadentum, p. 108, n. 229, 109, n. 230; Karayannopulos, J. Kaiser, p. 383.

 

102. Без друг посредник, като например църквата. Тя от своя страна, противно на онова, което става на Запад, никога не придобива правото да "раздава" императорската власт. Вж съответното у Dölger, F. - BZ, 38, 1938, p. 240. Срв. Michel, A. Kaisermacht, p. 231 sq.

 

51

 

 

103. Вж. например Едикт 8 (CJC, III, 78. 21); NJ, 72 pr. (CJC, III, 358. 36-37); NJ, 77 pr. (381. 19-20); NJ, 80 pr. (390. 21-22); NJ, 81 pr. (397. 14); NJ, 85 pr. (414. 17); NJ, 86 pr. (419. 19-20). Cpв. Ensslin, W. Gottkaiser, p. 91 sq.

 

104. Вж. например NJ, 133 pr. (CJC, III. 666. 21).

 

105. Обстоятелство, за което го упреква и Προκόπιος. Ανέκδοτα, 30. 21 κε. (184. 19 κε .) . Срв. Bréhier, L. Survivances, p. 57.

 

106. Вж. например Юстин II, новела 148 (CJC, III, 722. 4 sq.); Κων. Πορφ. Βασ. τάξ., I. 93 (430), новела 6 (JGR, I, 10); Тиберий I, новела 164 (CJC, III, 751. 19 sq.), новела 12 (JGR, I, 19); Константин IV : Mansi, XI. 201 c. 1 sq.; Роман Лакапин, новела 2 (JGR, 1, 201 sq.); Андроник II, новела 24 (JGR, I, 527 sq.); Йоан VIII - ПП. III. 334. 19 sq .

 

107. Например Юстин II, новела 149 (CJC, III, 723. 26 sq.); Лъв III u Константин V, Εκλογή πρ. (JGR, II, 12. 14 sq.); Тиберий I, новела 164 (CJC, III, 751. 22 sq.). Лъв VI Мъдри в новела 112 (371. 9-11) казва: "εἰς ἀποπλήρωσιν τῆς περί τό ὑπήκοον ὀφειλομένης ἡμῖν προνοίας", но не уточнява дали подобна обвързаност произтича от народа или от Бога в полза на народа.

 

108. Новела 24 (JGR, I, 527). В думите "божествено подражание" изглежда, че Андроник или съставителят на увода към новела 24 е имал предвид Григорий Нисски (PG, 44. 457 С). Срв. Merki, H. Von der platonischen Angleichung an Gott zur Göttahnlichkeit bei Gregor von Hyssa. Freiburg/Schw., 1952, p. 135; Hunger, H. Prooimion, p. 143.

 

109. Към Римляни 3. 1 и 2.

 

110. Вж. например Василий Велики. - PC, 31. 860; Теодорет Кирски. - PG, 82. 193, 195. Вж. Hamm, F. Grundlegung, p. 151 sq., 159; Schilling, O. Naturrecht, p. 85 sq., 131, 115 sq.

 

111. Йоан Златоуст. - PG, 63. 696. Срв. Setton, K. Μ.

 

52

 

 

Attitude, p, 194; Schilling, O. Naturrecht, p. 99 sq., 112 sq.

 

112. Срв. Теодорет Кирски. - PG, 82, 193.

 

113. = един раб: Йоан Златоуст. - PG, 49. 56.

 

114. PG, 49. 50. Cpв. Setton, K. M. Attitude, p. 189.

 

115. Срв. Kern, F. Gottesgnadentum, p. 11: "Монархическият ранг не освобождава носителите му от правните задължения, с които императорът се нагърбва спрямо поданиците си по време на възкачването на престола или по-късно."

 

116. Dig., I. 3. 31: "Princeps legibus solutus est.” Срв. Dölger, F. Kaiserurkunde, p. 232.

 

117. Θεμίστιος. Λόγ., 19. 228 a (I. 331. 7). Срв. пак там, 11. 154 a (I. 230. 14 κε.).

 

118. Пак там, 16. 212 d (I. 304. 2); Hahn, L. Kaisertum, p. 76.

 

119. Baynes, N. Eusebius, p. 169, където препраща към думите на Темистий. Цит. съч., 5. 64 b (I. 93. 19): "ἀλλά βούλει γνῶναι τὴν παρὰ φιλοσοφίας συντέλειαν; νόμον ἔμψυχον εἶναί φησι τὸν βασιλέα ..." За произхода на този израз от древногръцки образци, а вероятно и от някои източници, вж. Steinwenter, А. Νόμος έμψυχος, 259-266.

 

120. Steinwenter, А. Νόμος έμψυχος, 250-268.

 

121. CJ, I, 14. 4-а. 429: " Digna vox maiestate regnantis, legibus alligatum se principem profiteri."

 

122. Агапит. - PG, 86. 1164 А. Срв. Treitinger, O. Kaiseridee, p. 231: "sie (= правосъдие) gehörf notwendig zum Wesen dieses Reiches, wo der Herrscher immer Hüter und Erneuerer der göttlichen Gerachtigkeit sein muss".

 

123. Дословно: "каквото се нрави на императора, има силата на закон” = quod principi placuit vigoren habet legis (Dig., I. 4. 1).

 

124. Pieler, P. E. Entstehung, p. 692: "Das Bild der μίμησις θεού kann durchaus auch nach der Auffassung der Untertanen ein Richtschnur kaiserlichen Verhaltens sein ..." Срв. Hunger, H. Reich, p. 65 sq.

 

53

 

 

125. Priskos. - HGM, I, 308. 18: "κεῖσθαι δὲ τοὺς νόμους κατὰ πάντων, ὥστε αὐτοῖς καὶ βασιλεία πείθεσθαι". Срв. Ensslin, W. Kaiser, p. 465.

 

126. Inst., II. 17. 8: "licet legibus soluti simus ... attamen legibus vivimus". Срв. Brassloff, S. Fürstensouverenität, p. 354. Вж. и CJ, 6. 23. 3: "nihil tamen tam proprium imperii est, ut legibus vivere". Вж. съшо Dig., XXXII. 23: "decet enim tantae maiestati eas servare leges, quibus ipse solutus esse videtur” (= толкова много приляга на владетелското величие да пази тези закони, от които изглежда независимо). Срв. Hahn, L. Kaisertum, p. 76. Срв. Ambrosius. - Ep. 21. 9 ( = PL, 16. 1047 A): "... leges enim imperator fert, quas primus ipse custodiat" (= законите, които императорът издава, му налагат пръв да се съобразява с тях). Срв. Palanque, J. R. St. Ambroise, p. 378; Setton, K. M. Attitude, p. 142.

 

127. Синесий. Цит. съч., 6 d (15. 4): "ὅτι βασελέωος μέν ἔστι τρόπος ὁ νόμος, τυράννου δέ ὁ τρόπος νόμος". Срв. Ιω. Λυδός . Περὶ ἀρχῶν, I. 3 (10. 10), който на това място цитира Синесий.

 

128. CJ, I, 14. 4-а. 429: "от авторитета на закона зависи собственият ни авторитет. И наистина по-висше от властта е владетелите да се съобразяват със законите." Срв. Ensslin, W. Kaiser, p. 465.

 

129. Темистий. Цит. съч., 50. 19 (479. 22).

 

130. Ιω. Λυδός. Περὶ ἀρχῶν, I. 3 (9. 26 κε.):

Срв. Brèhier, L. Survivances, p. 44. Характерен е анекдотът за втория брак на Валентиниан съобщен ни от Сократ (= IV. 31 - PG, 67. 548): Когато императорът пожелал да вземе втора съпруга, но без да се развежда с първата, той издал закон, с който се вдигала забраната пред подобно начинание. Независимо от доказуемостта на случая, важното е, че императорът се

 

54

 

 

чувствувал задължен да обоснове всяко свое лично действие чрез закон с обща валидност.

 

131. Darrouzès, J. Epistoliers, р. 313, 96 sq.

 

132. Вж. например новела 38 на Андроник II Палеолог (JCR, I, 560):

 

133. Вж. горната новела 38 (= JGR, I, 561): "τῆς καθ᾿ ἡμᾶς ἀρχῆς καὶ βασιλείας προῖστημι δικαεοσύνην". Срв. новела 42 на същия император (= JGR, I, 581): "Ἐπεί ἡ βασιλεία μου, πολὺν τινὰ τὸν ἔρωτα περὶ τὸ δίκαιον ἔχουσα . . . καὶ περὶ πλείστου ποιουμένη δικαιοσύνην ἐν ἅπασι πολιτεύεσθαι τοῖς ὑπ᾿ αὐτὴν ..."; Тиберий, новела 164 (CJC, III, 751. 17): "θεοῦ τε καὶ δικαιοσύνης μεῖζόν ἐστιν οὐδὲν."; Василий I, Константин, Лъв VI, Наръчния закон, Увод - JGR, II, 114. 9-11: "ὧν πάντων ἐστὶ πρῶτον καὶ μέγιστον ἡ δικαιοσύνη"; Мануил I, новела 66 IJGR, I, 389): "Προσήκει δήπου καὶ τὸν ἐξ ἐκείνου λαχόντα βασιλεύειν τῶν ἐπὶ γῆς αὐτὸν τε δίκαιον εἶναι ..."

 

Единствено при прилагане на "οἰκονομία" императорът е в правото си да потъпче закона. Вж. Лъв VI, новела 109. Срв. Алексий I, новела 31 (JGR, I, 323), която споменава Лъв VI. За "οἰκονομία" вж. Thurn, Η. Οικονομία. Von der frühbyzantiniechen Zeit bis zum Bilderetreite. München, 1959-1960; Reumann, J. Οικονομία ως "Ethical Accomodation" in the Fathers and its Pagan Background. - Studia Patristica, III/1, 1961, 370-379 (Texte u. Untersuchungen 78); Lillge, O. Das patristische Wort οικονομία, seine Geschichte und Bedeutung bis auf Origenes. Erlangen, 1955; Hunger, H. Prooimion, p. 72, където се откроява и друг смисъл на "οικονομία", сравни обаче пак там, с. 119.

 

134. Срв. Hunger, Н. Prooimion, р. 117.

 

135. Priskos - HGM, I, 308 18.

 

136. CJ, I, 22. 6: "... ut nullum, rescriptum, nullam

 

55

 

 

pragmaticam sanctionem nullam sacram adnotationem quae generali iuri vel utilitati publicae adverse esse videatur, in diecertatione cuius libet litigii patiantur proferri".

 

137. JGR, II, 414.

 

138. Срв. Псалм 98.

 

139. Пcалм 96 .

 

140. Новела 5 на Константин IX Мономах от 1044 (JGR, I, 618 sq.). Касае се за прословутата новела относно школата, известна като Константинополски университет, наскоро издадена отново от A. Salac. Novella Constitutio saec. XI medii. Pragae, 1954, 17, § 1.

 

141. Мануил I, новела 66 (JGR, I, 389); Никифор II Фока, новела 20 (JGR, I, 253); Константин IX Мономах, новела 18 1054 (JGR, I, 619); Salac, A. Novella Constitutio saec. XI medii. Pragae, 1954, р. 187, § 2.

 

142. Новела 5 (JGR, I, 619); Salac, A. Novella, p. 17:

 

143. Агапит. - PG, 86. 1181 (ΞΑ): "ὁ πάντων ἀνθρώπων ὑπ᾿ αὐτοῦ προτιμηθείς".

 

144. CJ, I, 17. 1 - a. 530: "Deo auctore nostrum gubernantes imperium, quod nobis a coelesti maiestate traditum est ..." (= управлявайки c Божията помощ нашето царство, което получихме от небесното величество . . .”) . Срв. NJ, 8 едикт (78. 21); NJ, 85. pr. (414. 16); NJ, 8 с. 11 (75. 7); Ensslin, K. Gottkaiser, р. 91.

 

145. Dig., I. 4. 1: "... utpote cum lege regia, quae de imperio eius lata est, populus ei et in eum omne imperium et potestatem conferat" (= понеже чрез царския закон, който се издаде относно властта на императора, народът му предостави всякаква дейност и неограничени пълномощия). Срв. Brassloff , S. Fürstensouveränität, p. 352 sq.; Karayannopulos, J. Kaiser, p. 253.

 

56

 

 

146. Срв Ιω. Λυδός. Περὶ ἀρχῶν , I. 3 (10. 4):

 

147. Срв. Ευσέβιος. Τριακοντ., 2 (199. 10, 22 κε., 200. 15 κε.). Cpв. Baynes, Ν. Eusebius, p. 170, 172; Vogt, J. Constantin, p. 214.

 

148. Ευσέβιος. Τριακοντ., 5 (204. 1): "κἄν νομίζεταί ποτε τυραννικῇ βίᾳ κρατεῖν, ἀλλ᾿ οὔποτ᾿ ἅν ἁληθεῑ λόγῳ χρηματίσει βασυλεὺς οὗτος ..." Срв. Straub, J. Herrseheridea1, 168-169: "Der Kaiser muss vor Augen haben, wie gross die Gefahr ist, dass er der schützenden Hand Gottes entgleitet, wenn er etwas zu tun unternimmt, was Gott zuwider ist."

 

149. Ευσέβιος. Τριακοντ., 5 (204. 5):

 

150. Ευσέβιος. Τριακοντ., 5 (204. 5):

 

151. Йоан Златоуст. - PG, 63. 695: "καὶ γὰρ οὗτός ἐστιν ἀληθῶς βασιλεύς, ὀ θυμοῦ καὶ φθόνου καὶ ἡδονῆς κρατῶν, καὶ πάντα ὑπὸ τοὺς νόμους ἄγων τοῦ θεοῦ". Срв. Guilland, R. Droit, p. 143: "L’empereur choisi par Dieu ne règne, en effet, que par la protection divine. Si Dieu cesse de le soutenir et de l'inspirer, son mandat est périmé; l'empereur exerce le pouvoir sans droit et il n'est plus qu'in intrus sur le trône. La moindre secousse peut le renverser. Dieu, qui donne le pouvoir, n'en garantie, en effet, la durée que dans la mesure où le pouvoir est exercé selon ses rues." Срв. Anastos, Μ. V. Theory, p. 15.

 

57

 

 

152. Mommsen, Th. Römisches Staatsrecht. T. II. Tübingen, p. 1133: "Der römische Prinzipat ist ... eine durch die rechtlich permanente Revolution temperirte Autokratie." Срв . Bury, J. B. Constitution, p. 9. Вж. също Mommsen, Th. Römisches Staatsrecht. T. III, p. 1266 sq.: "nach den Ordnungen dieser Zeit erfolgen beide (= избор - отстраняване на императора) in legitimer Weise durch den unmittelbaren und unwiderstehlichen Ausdruck der öffentlichen Meinung und ist die Entstehung der Gewalt eines jeden Herrschers von Rechts wegen dadurch bedingt, dass der Volkewille damit einverstanden ist und bleibt".

 

153. Cpв. Ensslin, W. Kaiser, 464-465. Вж. също Δ. Ξανάλατος. Μελετήματα, където се посочват множество случаи на упражняване на народното "право на въстание и съпротива". Срв. Pieler, Р. Е. Entstehung, р. 693: "Da es keine institutionelle Entscheidungsmöglichkeit über die Legitimität eines Gesetzes, d.h. über seine Konformität mit den ιεροί νόμοι gibt, ist letztlich nur der erfolglose oder erfolgreiche Widerstand der Rechtsgemeinschaft das Kriterium der Rechtlichkeit neuer normen.“

 

154. Вж. съответно Alföldi, A. Ausgestaltung, p. 30 sq.; Alföldi, A. Insignien, p. 3 sq.; Avery, T. Adoratio, p. 66 sq.

 

155. Срв. съответно Ensslin, W. Gootkaiser; Bréhier, L. Conception, p. 75 sq.

 

156. Вж. например CJ, I. 22. 6; CJ, I. 19-7.

 

157. Срв. Simon, D. Princeps, p. 461 sq. със съответната библиография. Вж. пак там, с. 463: ”Es handelt sich um Anweisungen an den Rechteetab, wie er sich im Falle eines Konfliktes zwischen kaiserlicher Einzelverfügung und allgemeiner Normenordnung zu verhalten habe. Die Entscheidung fiel grundsätzlich zugunsten des allgemeinen Rechte und gegen die Maxime quod principi placuit aus."

 

158. Пак там, c. 463: "... weil eine strikte und kontinuierliche Prüfung und Kontrolle der die kaiserliche

 

59

 

 

Kanzlei verlassenden Reskripte prakt i sch undurchführbar war". Срв. Gaudemet, J. La formation du droit séculier2. Parie, 1979, p. 29 sq.

 

159. Simon, D. Princeps, p. 463: "Soweit dieser Aspekt betroffen iet, enthalten die hierher gehörenden Texte aleo sicher keine Beschränkung der kaiserlichen Rechtssetzungebefugnis, sondern sollen dieser, sofern eie auf die Allgemeinheit zielt, gerade ibre Effektirität sichern.“

 

160. Пак там, c. 462, 463 c препратка към закона на Анастасий (CJ, I, 22. 6-491), на Теодосий II (CJ, I, 19. 7. 426) и на Мануил I Комнин (JGR, 1, 385. 1158).

 

161. Inst., II. 17. 8; CJ, I, 14. 4; D. I. 3. 31.

 

162. "Ein Element der Unsicherheit, et wes Ambivalentes und Manipulierbares."

 

163. Beck. H.-G. Das byzantinische Jahrtausend. München, 1978, p. 44 sq.

 

164. Simon, D. Princeps, p. 465, n. 54.

 

165. Пак там, c. 488. Cpв. Beck, H. G. Nomos, p. 21 sq.

 

166. Точно усетът за грижата да разгласява правните си задължения означава обвързаност със законите, което би могло да прерастне в действителна правна окова за императора (Simon, D. Princeps, p. 463: "andererseits signalisieren diese Verordnungen aber doch eine gewisse Rückkoppelung der Handlungsfreiheit des Kaisers an das Recht, eine Verknüpfung, welche zu einer echten Rechtsbindung hätte ausgebaut werden können”).

 

167. Срв. пак там, c 471: "rechtliche Bindungefreiheit bei ethischer Selbstbindung".

 

168. Вж. Michel, A. Kaisermacht, p. 163 sq; Beck, H.-G. Res publica, p. 402 sq.

 

169. Срв. Simon, D. Princeps, p. 471: "... der Patriarch (= Фотий) versuchte, Herrscherethos durch Rechtsform erzwingbar zu machen".

 

170. Срв. пак там, c. 471.

 

171. Срв. Hichel, A. Kaisermacht, p. 166: "Die Epanagoge stellt einen einmaligen und zwar vergeblichen

 

60

 

 

Versuch dar, der Kirche ihre Freiheit im abendländischen Sinne zu erkämpfen, eine, blosse Episode von zeitgeschichtlicher Bedingtheit" (= so Schmid, H. F. - Zeitschr. d. Ser. - Stift., Rom Abt., 16, 1927, p. 533). За проблема около издаването или неиздаването на "Епанагогата"-та вж. Michel, A. Kaisermacht, р. 163 sq, Beck, H.-G. Res publica, p. 403 sq.; Simon, D. Princeps, p. 472. D. Simon. Цит. съч., c. 473, забелязва, че във Василикиите (2. 6) - "За императорите", има систематизация на противопоставянето "обвързаност - свобода" на владетеля спрямо закона, едно противоречие, което в CJC се явява записано с почти компилативен подход към процедурата.

 

172. I. 29 (JGR, IV, 290), където са съотнесени D. I. 3. 31 и Inst., II. 17. в. Срв. Simon, D. Princeps, 473-474.

 

173. Pieler, P. E. Entstehung, p. 692.

 

174. Πείρα, IV. 235: "... εἰ μὲν ὡς ἀπὸ ἐξουσίας ἤ ἀποφάσεως γέγραπται, διορθώσεως οὐ δεῖται. Εἰ δὲ πρὸς τὸν νόμον, ὀφείλει γινώσκειν ἡ ἁγία βασιλεία σου τὸν νόμον βιοριζόμενον ...” Срв. Simon, D. Princeps, p. 474; Veiss, G. Hohe Richter in Konstantinopel. - JOB, 22, 1973, p. 128 sq.

 

175. Вж. Simon, D. Princeps, p. 475: "Das Problem ist in den Bereich der Intentionalität des kaiserlichen Handele verlagert. Andererseits ist ea in die überkomnene Antinomie von Bindung und Freiheit des Kaisers eingeordnet und somit theoretisch konventionell. Zugleich wird deutlich, wie man sich in der byzantinischen Rechtapraxie in jener Konvention einrichten konnte, ohne deshalb auf jedes Rechtsargument angesichts der Kaisermacht verzichten zu müssen. Denn dass schon der Zwang zur Stellungnahme den Kaiser auf den Weg des Rechte nötigte - sei es auch nur, um mit Gründen von ihm abzweichen - ist offenkundig."

 

176. Ράλλης-Ποτλής . Σύνταγμα, III. 344-351: "εἰ γὰρ ὁ κατὰ χώραν ἐπίσκοπος δύναται τοῦτο ποιεῖν, πολλῷ πλέον ὁ βασιλεύς ..." Срв. Simon, D. Princeps, 475-476.

 

60

 

 

Както, разбира се, отбелязва D. Simon. Цит. съч., с. 477, касае се за случайно, а не последователно приложение.

 

177. Срв. Simon, D. Princeps, р. 476, 477.

 

177a. Πείρα, 63α (JGR, IV, 235); Weis, G. Hohe Richter in Konstantinopel. - JOB, 22, 1973, 128-129; Simon, D. Princeps, p. 474.

 

178. Simon, D. Princeps, p. 450.

 

179. Срв. пак там, c. 492: "... (Homatianos formt) die Herrschaft zu einem rechtlich geregelten und in ihren Ausübungsschranken überprüfbaren Gewaltverhältnis um”.

 

180. Срв. пак там, c. 491: "... seine Thesen sind zwar originell und ungewöhnlich aber schliesslich liegen nicht ausserhalb des Erwertbaren”.

 

181. Пак там, c. 492. За теорията на Мосхопулос вж. Beck, H.-G. Res publica.

 

182. JGR, I . 560:

Срв. Dölger, F. Staatenwelt, p. 26, n. 57; Hunger, H. Prooimion, p. 121 sq.; Beck, H.-G. Res publica, p. 406; Simon, D. Princeps, p. 478.

 

183. Василий I: Emminger, p. 61.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]