- Предговор 6
КЪМ БЪЛГАРСКИТЕ ЧИТАТЕЛИ
Центърът за славяно-византийски проучвания "Иван Дуйчев" подготвя издаването на български език на научни трудове от чужди автори, посветени на историята на Византия и на славяно-византийските връзки.
За мен е особена чест, че тази поредица се открива с публикуването на моето изследване "Политическата теория на византийците".
Много изследователи са се занимавали пряко или косвено с тази тема. Моите усилия бяха насочени върху проучването на съответните схващания и написването (въз основа на извори) на съчинение, което систематично и всеобхватно да изложи разбиранията на византийците за императора и неговата власт, а също да представи отношенията му с останалите държавни фактори и с основните институции на държавната власт.
Благодаря на директора г-жа проф. Аксиния Джурова и на сътрудниците на Центъра "Ив. Дуйчев" за българския превод на книгата ми и изразявам удовлетворението си, че тя става достъпна за широката научна общественост в България.
Солун
Й. Караянопулос
ПРЕДГОВОР
Би могло да се каже, че българският читател твърде малко познава историческото минало на Византия. И това е жалко, защото тя е държавно-политическа организация с огромен принос в културата на европейските народи. Онова, което българинът с гордост назовава собствена културна идентичност, в много голяма степен се дължи на досега и дълговековното културно общуване с византийската цивилизация.
Понятия като национална култура и национално самосъзнание епохата на средновековието не познава. Те са продукт на възрожденските движения и романтизма на XIX в., неправомерно засилвани и неточно интерпретирани в наши дни. За средновековието съществена е принадлежността към определена конфесия и модел на мислене и светоусещане, а то за района на Балканите от IX до края на независимото държавно съществувание през XIV в. е ортодоксалното християнско културно-политическо съзнание.
Не бих казал, че специализираната научна литература е оставила без внимание проблемите на Византия, но за по-широк читателски кръг те стават достояние единствено чрез някои спорадични публикации или чрез учебната средношколска книжнина, в която могъщата империя на ромеите и нейното доказано културно излъчване сред православния свят са експонирани твърде едностранчиво и, най-деликатно казано, тенденциозно. Предварително поставената цел да се покажат несъмнените успехи на българската средновековна държава и общество представят Византия главно като противник, който за век и половина дори успява да ликвидира българската държавна независимост. Но това е само едната страна на проблема. Седемвековното съвместно съществувание на двете съседни страни и народи има и други, далеч по-важни измерения - културните връзки. Тази амбивалетност трябва да се отчита, за да се проникне в симбиозата на взаимоотношенията и от една друга,
6
нетрадиционна страна.
Предложената на вниманието на българския читател книга на проф. Янис Караянопулос от Солунския университет разкрива една от малко познатите страни на византийския социокултурен живот — политическата теория. Идеята, че Византия и нейният император изпълняват провиденциална мисия сред християнския свят, произтичащото от това усещане за избранност и формулираната с течение на времето теория за византийската супремация, се коренят именно в политическата теория на византийската държавна доктрина. Авторът ни я представя в нейното развитие и чрез внимателен анализ на многобройни извори, пряко или косвено свързани с нея. Първенствуващото място в тази теория принадлежи на императора, чиито статут създава впечатление за "мистичността на неговото служение” като "викарий на Бога” и жив "наместник на Христа на земята”. Всеки атрибут на неговата власт е допълнителна апликация към образа му на "божествен владетел" в християнския свят. Тук е мястото да се отбележи, че проф. Я. Караянопулос е изградил монографията си върху единна по структура и ясна по концепция идея, която прави достъпна целта на научната задача. При все че се среща с понятия и идеи, характерни само за византийското средновековие, читателят може с почуда да открие колко "модерна” е била византийската държава по отношение на гражданските права, на "обществения договор” за властта и на морално-политическите изисквания към владетеля. Това отчасти, надявам се, ще развенчае съществуващия сред гражданското мислене мит за абсолютизма на византийската държавно-политическа система и за безпределната власт на нейния василевс самодържец. Ограниченията на морално-етичните норми и изискването императорът да бъде образец на християнин не допускали обожествяването, което е традиция за езическия Рим. Обожествява се неговата власт, разглеждана като хармония в хаоса на обществените отношения и част от йерархичната подреденост на космоса. Излизането от тази строга схема, а такива случаи в практиката, разбира се, имало, се смятало за морална узурпация и
7
императорът бил заклеймяван с най-тежкото политическо обвинение - тирания.
Към нравствените изисквания спрямо императора винаги се добавяли и нормите на неговото правно поведение. За византийската политическа теория било недопустимо василевсът като "одушевен закон” сам да нарушава създадените от него закони. Неговата намеса се ограничавала с това да ги подменя или изменя, след като били създадени и вече функционирали. В случая се извежда необходимостта императорът да работи за общественото благо - една традиция, която е завещана на византийците от епохата на елинистическите монархии. В този контекст е лесно обяснимо защо във Византия се формира тезата, че народът има право на бунт срещу василевса нарушител и политически тиранин. Като традиция този своеобразен демократизъм води началото си също от елинистическата епоха. Западна Европа чрез своите легисти ще стигне до подобни идеи едва през XIII-XIV в. Към това трябва да се добави и твърде специфичният закон за престолонаследието. По принцип такъв не съществува през целия византийски период. Презумпцията за това да не бъде създаден е римската идея, че владетелят или държавният глава се избира измежду "най-добрите”. Несъмнено във Византия имало династии, които са управлявали по век-два, но това се смятало като изключение от правилото. Някои изследователи, както и проф. Я. Караянопулос, са на мнение, че посочената особеност е една от силните страни на византийския политически живот. Пътят към трона бил отворен за всички наистина достойни граждани, доказали качествата си на организатори, пълководци и водачи, независимо от социалния им произход. В социалната структура на феодална Европа подобно отношение към "избраниците” било недопустимо.
Ако в първите три части на монографията с основание се акцентира върху института и правомощията на монарха сюзерен, то четвъртата част е ориентирана към въпросите на византийската конституционност — сената, димите и войската. Тези древни институции, наследени от римската епоха, винаги били в близко сътрудничество
8
с императора и допълвали картината на държавната власт в нейното най-висше представителство. Редом с тях, а струва ми се за класическия византийски период през средновековието това е практика, се нарежда и църквата.
Взаимоотношенията държава - църква в империята съставляват енигмата на византийската държавност. Двете институции са така преплетени в сферата на идеологията и обществената реализация на властта, че понякога е трудно да се отделят дори теоретично една от друга. Тази взаимосвързаност дава основание на някои изследователи да определят прибързано византийската монархия като теократична. Всъщност самите византийци имали усещането, че в тази "симфония” на властите единият от органите (държавата) повече звучи, докато другият (църквата) мълчи. Практиката на византийския цезаропапизъм доказва тази констатация. При все това двете институции действуват взаимоизгодно в продължение на векове. Особено се повишава значението на симфонията през XIII-XIV в., когато държавата се намира в очевиден упадък, а църквата добива престиж и авторитет, който в миналото нямала. В късновизантийския период главно Константинополската патриаршия поема истински функциите на византийската провинденциалност във време, когато сената, димите и войската били вече политически анахронизъм.
Петата част третира ресорите на централното управление, което отвежда отново нишките на властта в ръцете на самодържавния император. Несъмнено това не е било еднакво валидно за трите основни периода в развитието на византийското общество и държава. В късновизантийския период надделяват принципите на сепаратизма и партикуларизацията в управлението при теоретично неизменно запазената върховна власт.
Преводът е дело на българския студент в Атинския университет Кирил Павликянов. В него са запазени типичните особености и граматичната структура на езика на автора, без излишни опити за стилово преосмисляне в духа на българския книжовен език. Това е, струва ми се, особеност на превода, чрез която читателят усеща
9
езиковата атмосфера на авторовата мисловност.
С публикуването на монографията на изтъкнатия гръцки учен проф. Я. Караянопулос смея да се надявам, че и в бъдеще нашата издателска общност ще проявява интерес към преводи и на други съчинения, осветляващи съдбата и спецификите на византийската цивилизация. Това само ще обогати българската читателска аудитория и ще я доближи до постиженията на една несправедливо пренебрегвана в популярната ни книжнина тематика. Съседството ни с Византия и безспорното влияние на тази велика в миналото цивилизация върху културата на българите правят от това начинание не само актуална, но и необходима културна потребност.
доц. Георги Бакалов