Има събития, над които бремето е неподвластно. Събития, които от гледна точка на философията са асцедентални. Вечни във времето и тясното национално пространство. Събития, които са "космическо битие" в историята на един определен народ, пречупени през призмата на собствената му народопсихология. И от които нито "злобата на деня", нито злокачествените политически алвеоли могат да смъкнат "златистите искрици" на непреходността. Независимо от "новото осветляване", от "новото преосмисляне", от "новия контекст" на "новия препрочит". Времето може да допълни с нови факти, които мотивирано да "преоткрият" или дооформят една или друга страна на епохално по значение събитие, да "дешифрират" и от друга гледна точка (не само личностна, и не само историческа, но и политическа, историко-дипломатическа, военностратегическа и др.), но СЪБИТИЕТО винаги се оказва и си остава ментално (чисто) по същина. Защото побира в себе си края и началото. Фокусира едновременно в два периода. Разделя две епохи, за да роди ново време. СЪБИТИЕТО, родило това ВРЕМЕ за българската народност и държавност. СЪБИТИЕ, чийто завършек напълно основателно е официалният ни национален празник, е Руско-турската война от 1877-1878 год., която завинаги е вписана в аналите на родната ни история като Освободителна.
Тези мисли ме вълнуваха, когато се зачетох в ръкописа, а вярвам ще вълнуват и мнозина, които ще четат книгата на краеведа Трифон Трифонов "Руско-турската освободителна война и бойният път на Русчушкия (Източен) отряд". Защото, както изтъкнах и по-горе, всяко време (чрез поколенията) чете и преосмисля по нов начин значителните събития. А повратно време като настоящето, когато на преоценка се подлагат редица исторически събития, когато историографията обръща поглед и към доскоро пренебрегвани източници, лесно може да се отиде от едната до другата крайност - от довчерашното елейно славославене до отрицанието в една или друга степен. Не до пълното отрицание, защото всеки съвестен изследовател знае, че величавите СЪБИТИЯ не подлежат на значителна историческа ревизия, защото би обедняла човешката, в случая националната ни памет.
Точно от това се е предпазил авторът на "Руско-турската освободителна война и бойният път на Русчушкия (Източен)
3
отряд" и, съхранявайки онова чувство на преклонение пред саможертвата и подвига, на изконните чувства на признателност, прави първи опит в краеведската ни литература цялостно да обхване събития, на които епицентър е бил нашият регион. Но които в една или друга степен са интерпретирани едностранчиво и непълно до настоящия момент и малко или много са излинели в съзнанието ни. А самият факт, че една от местностите в района ни е наречена от живеещото население Шипка, е достатъчно красноречив довод за това каква стойност са имали водените сражения в тази част на страната ни и каква оценка са получили те от местното признателно население.
Една празнина (въпреки петте или шестте по-значителни изследвания по темата) запълва трудът на Трифон Трифонов. Хубаво е, че авторът, за да защити темата си е използвал някои по-малко или по-точно казано непознати за широката читателска аудитория, представителни (и за времето си - 1901-1913 год., но и днес) изследвания, като: "Описание русско-турецкой войны 1877-1878 г. на Балканском полуострове" и "Сборник материалов по русско-турецкой войни на Балканском полуострове", които му откриват възможност наред с доброто познаване и позоваване на другите по-полярни източници, да даде една по-разгърната картина на военните събития в региона. Като не ограничава погледа си само към баталистичната страна на разглеждания проблем, а е потърсил, разбира се, по-скоро имплицитно и експромтно и други страни - дипломатическата подготовка на войната, доктрините на воюващите страни (по тая на Русия, както е засегната от автора, може да се спори), военните концепции.
Всичко това дава възможност на непредубедения читател, който винаги си остава неосъществен изследовател, но и неизкушен от субективизма, който в по-малка или по-голяма мяра присъства и осъществява всеки научен труд, да навлезе в разглежданата материя и да съсредоточи погледа си върху най-съществената част от изложението: глава III „Хроника на придвижването и описание на сблъсъците и боевете на Източния (Русчушки) отряд по време на Руско-турската война 1877-1878 год." И не само да проследи действията на бойния театър, а да бъде съпричастен към участниците в тях. Но не от някакви филски позиции, независимо че русофилството е и ще бъде част от националното ни самопознание, а от оня интерес, който съхранява една нация и който се нарича САМОПОЗНАНИЕ.
4
Пиргово, Мечка, Тръстеник, Обретеник, Кацелово, Бяла, Бойка и колко още други селища са свидетели на героизма на бендерци, ахтирци, тирасполци, азовци, украинци, на командири като майор Стравински, майор Игнатиев, подполковник Чернов. на Висши военни като генерал Сталь, генерал Дризен, генерал Тимофеев и колко още като тях! За да дойде оня звезден миг, когато на 20.02.1878 год. в Русе влизат Херсонският полк, батальон от Бесарабския и Болховския батальони. До простонародния Възторг и до молебена на епископ Климент. И до оня ден две седмици по-късно, който ще слее края с началото, за да остане СЪБИТИЕТО, според думите на поета, "най-високия и най-огрения връх в историята ни."
Време с време не си прилича! Както и състоянието на водите на една река никога не съвпада със стремителния бяг на последните, дори в следващия миг. Но времето време изпълва, а паметта не излинява. ако Времето Време преоткрива. Както по отношение на Руско-турската освободителна Война пророчески е предрекъл Великият руски мислител-хуманист Фьодор Михайлович Достоевски: "След много години Русия и България ще тръгнат по един път и ще се сближат на принципите на демокрацията".
Атанас ГАНЧЕВ