Карнегиева фондация за международен мир
ДОКЛАД НА МЕЖДУНАРОДНАТА КОМИСИЯ
  за разследване причините и провеждането на БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ
 

ГЛАВА III  БЪЛГАРИ, ТУРЦИ И СЪРБИ

3. ТЕАТЪРЪТ НА СРЪБСКО-БЪЛГАРСКАТА ВОЙНА

Приложението съдържа подбрани документи, на които се основава тази част от доклада. Разбира се, в Сърбия Комисията не бе приета от правител-ството и следователно тя беше принудена да разчита на своите собствени източници за доказване на сръбската теза относно „българските зверства". Въпреки това документите, които се съдържат в английския превод, са официални. Комисията се сдоби с тях, като ги закупи от един посредник. [Не можахме да видим книгата, която според „Serbische Correspondent" от 28 ноември/11 декември била издадена в Белград (от Servian Journalisten Verein) на английски език във връзка с „българските зверства", но от едно резюме на нейното съдържание разбираме, че не става дума за някакви официални документи, които всъщност представляват единствен и най-важният автенти-чен източник, а някои от снимките, за които става дума в тази книга, се появиха също така в една наскоро иэдадена книга от г-н дьо Пененрун, озаглавена "Четиридесет дни война" („Quarante jours de querre".)]

Ако можехме да си позволим заключението, че след като е направено достатъчно

128 

за задоволяване на общественото мнение, сръбското правителство все пак се е съгласило поне известна информация да достигне до нас - такава позиция Комисията би приветствала. Но не може да не съжаляваме за отношението, което г-н Пашич прояви спрямо Комисията. В документите запазихме това, което приличаше на информация от първа ръка и което според нас заслужава доверие, а така също и всичко, което не съдържа явно преувеличение. Както се вижда, документите стават все по-убедителни в своята последователност. Повечето от тях са официални доклади, изпратени от щабовете на различните армии до Генералния щаб в Скопие в отговор на негова заповед от 20 юни/3 юли, № 7669. (За да съкратим обема на тези документи при публикуването им обикновено сме изпускали една фраза, с която почти всички документи започват, а именно: „Съгласно заповедта на Генералния щаб № 7669 от 20 т.м..") По този начин още в началото на войната сръбското правителство е взело всички необходими мерки нито един случай на „жестокости или зверства", извършени от българските войници, да не остане неизвестен на международного обществено мнение. Българското правителство за огромно съжаление не е предприело подобии мерки, поради което нашите данни за този вид престъпления са непълни.

От българска страна - нещо като компенсация - имаме информация представена и записана по лична инициатива на проф. Милетич. Отнася се за показания на очевидци при разрушаването на българските села по време на сръбската офанзива. При преминаването им през границата край Кюстендил бегълците от тези села са били разпитани относно положението, което са оставили зад себе си. Публикуваме тези показания, които се отнасят до села, разположени по протежение на уговорената граница, минаваща по реките Злетовска, Брегалница и Лакавица, т.е. границата, съгласувана между двете армии при започването на военните действия. В оригиналите (които ни бяха предадени в превод на френски език) се дават имената на очевидците. Тъй като въпросните територии понастоящем се намират под сръбска власт и населението отчасти се е върнало в тях, счетохме за по-разумно да не публи-куваме конкретни имена.

Що се отнася до районите около старата сръбско-българска граница, притежаваме два вида документи. Откъм сръбска страна, тъй като не успяхме да осъществим намерението си да отидем до Княжевац, трябваше да се задоволим с получаването на тук публикуваните документи. Откъм българската страна Комисията действително посети околността на Видин, която бе пострадала от сръбско нахлуване.

Като изследва най-напред районите, превърнали се впоследствие в театър на военните действия - а това са районите близо до старата сръбско-българска граница - Комисията установи, че двата доклада относно опустошенията, извършени от българското нахлуване при Княжевац (а именно сръбският официален доклад и руският доклад), са напълно убедителни. В книгата на г-н дьо Пененрун (стр.292) има снимка, която показва стаята на един сръбски лекар, оплячкосана от българите, живеещи в околността на Княжевац. Една съпоставка с описанието, дадено от префекта на окръг Тимок г-н Попович (вж. приложение Н 3), разкрива неговата поразителна точност. И въпреки това първото впечатление на руския свидетел г-н Капустин след пристигането му в Княжевац било, че градът е в нормално състояние. И г-н Попович потвърждава, че само отделни къщи и магазини били опожарени: общо 26, принадлежащи на 20 собственици. Обаче когато човек влезе в къщите и магазините, които на външен вид изглеждат в добро състояние (г-н

129 

Попович е посетил 50 такива обекта, а г-н Капустин - други 100 обекта) констатира пълно разрушение. „Тук не става дума за обикновено плячкосва-не" - казва г-н Капустин. - „Отнася се за нещо по-лошо, нещо смайващо." Г-н Попович допълва: „Човек остава смаян, като си помисли, че всичко това е било извършено за толкова кратко време с едва 10 000 войници - според уверенията на хората от Княжевац." Всъщност грабителите не са се задоволили само със задигането на вещи. Изглежда, че нещо като стръв за безразсъдно унищожение е обзело рушителите. Те трябва да са били пияни, за да се държат по такъв начин. Което не могло да бъде задигнато, било развалено или разрушено: мебелите изпотрошени, сладка и конфитюри били хвърлени в тоалетните, разливали газ по пода и прочие.

В околностите на града положението било още по-лошо. Селяните разказали на г-н Капустин, че българските войници минавали през селата на групи от 15 до 20 души, ограбвали къщите, задигали пари и изнасилвали жени. Г-н Капустин не е могъл да открие и да се срещне с изнасилените жени. Но както на Комисията е добре известно от личния опит на нейните членове, съществуват трудности при провеждането на подобно разследване, особено когато жените продължават да живеят в същите села. Ето защо членовете на Комисията счетоха, че нямат право да отхвърлят показания на жители, които твърдят, че „в село Булиновац са изнасилени 7 жени, 2 от които били на 16 години. Във Вина е имало 9 изнасилени жени, една от които била бременна;
в Слатина - 5 жени, едната от които била само на 13 години."

Ако се върнем към нашите впечатления за случилото се на българска територия, трябва да си признаем, че за жалост същите методи са прилагани от сръбските нашественици към българското население. Нека отбележим това, че в самия български печат се отдава заслуженото внимание на сръбс-кото командване, което се е показало на по-голяма висота. Един кореспон-дент на българския вестник „Народна воля" е принуден да признае, че „за чест на сръбските военни власти" (в гр. Белоградчик, окупиран от сърбите на 9/22 юли) „Сръбската армия е извършила малко изстъпления, в смисъл на кражби. Доколкото е имало такива, те са били извършени първия ден. Опустошени са къщи и магазини, в които е нямало хора. Но когато гражданите се оплакали, виновните войници били наказани. Сръбският комендант г-н Т. Станкович от Ниш, депутат в Скупщината, взел решителни мерки за запазването на реда и спирането на всякакви опити за извършване на престъпления." Същото не мохе да се каже за българските военни власти при събитията в Княжевац, признават самите българи, разпитани от Комисията.

Но като оставим настрана това изключение, начинът на действие от едната страна на конфликта е бил същият, които е бил прилаган и от другата. Това бе признато от друг социалистически вестник, сръбския „Радничке новине". Като най-пострадало се сочи селското население. Българският вестник „Народна воля" продължава: „Много хора бяха принудени да предадат своите пари. В селата Калугере и Бела все още стояха бесилките, на които сръбските „комитета" наказвали своите жертви. Имало е и един сръбски свещеник, които бил член на такъв „комитет". Задигнати били цели стада овце, кози, прасета, волове и коне. Всичките дрехи и мебели на населението били ограбени. Разбира се, най-силно са пострадали селата близо до границата. Цели кервани с плячка са се движили към Сърбия. От своя страна „Радничке новине" говори за „купища от стоки и плячка, които се отнасят в Зайчар и се продават там. Също така немалко жени са били изнасилени." Въз основа на чутото и видяното във Видин и неговите околности Комисията бе

130 

в състояние да потвърди истинността на описанията, изнесени в тези вестници. Преди да си заминем от Балканите, прекарахме цял ден в село Войница, където направихме снимки.

Село Войница, разположено в Кулска околия, се е състояло от 63 къщи, 32 от които били напълно опожарени, а останалите ограбени и полуразрушени. Комисията повика някои от старите хора, които бяха останали в селото след пристигането на сръбските войски. Един от тях, „чичо" Никола, на възраст 80 години, бил убит в неговата къща, а тялото му било покрито с камъни. Комисията фотографира неговия гроб, където се вижда обикновен дървен кръст. Друг старец, „чичо" Драган, 70-годишен, бил също така убит. Трети старец, Петър Юлиев, 73-годишен, решил да посрещне сърбите с хляб и ракия. Единственият ответ, които получил, бил от един войник, които го мушнал в крака с щика си, докато други двама стреляли по него. „Вие ме убихте, братя" - извикал той, като паднал на земята. След като си заминали войниците, той пропълзял по корем няколко метра и се скрил наблизо. В продължение на две денонощия се крил в гората, без да намери храна. Раненият му крак се подул, но той нямал никаква възможност да превърже раната си. Най-сетне на деветия ден стигнал до една сръбска походна болница. Докторът му превързал раната и старецът за благодарност му дал шест ябълки. „Ти, изглежда, не си от тези места - казал докторът, - тъй като никой освен тебе досега не ми е предлагал нещо. Ти си Божи човек, благодаря ти." Самият Петър Юлиев ни разказа тази проста и трогателна история.

В село Войница пострадали и няколко стари жени. Три от тях били убити седемдесетгодишната Йота Микова, 75-годишната Зеба Георгова, и Каменка Джонова. Един свидетел, многократно бит от сърбите, когато го разпитвали защо е избягало населението, видял как те опожаряват къщите. Само една къща била спасена, тъй като някой написал с тебешир на стената и думата „магазин", което предполагало, че в нея са складирани храни. Други свидетели видели как войниците изнасят крадени мебели, килими и вълнена прежда, приготвена за тъкане на черги. Някои селяни ни бяха взели за правителствена комисия, изпратена да състави протокол за техните загуби, поради което ни донесоха дълги списъци със загубеното си имущество. Даваме някои от тези списъци, които запазихме за наше сведение, след като обяснихме на селяните, че те са неправилно осведомени относно нашите функции.

КЪЩАТА НА ТАНЕ СТАНЕВ
1. Дървени капаци 80х100 метра, 19 прозорци, 14 врати  12000 франка
2. Леки дървени площи 16х8 метра,  2000 франка
3. Бъчва за вино,  200 франка
4. Други предмета,  150 франка
5. Четири обикновени бъчви,  50 франка
6. Германски плуг,  75 франка
7. Котел,  400 франка
8.Тараби,  500 франка
9. Мелачка за царевица 95 франка
Общо:  15470 франка


131 

 
ВЕЩИ И СОБСТВЕНОСТ НА ИВАН ТАНОВ, СИН НА ТАНО СТАМЕНОВ
1. 300 крини царевица,  600 франка
2. 2 вола с каруца,  1000 франка
3. 300 крини жито,  80 франка
4. Бъчва за 600 оки,  80 франка
5. Обор 6х2 метра,  50 франка
6. Плуг,  40 франка
7. 4 големи коша,  50 франка
8. 45 оки вълна,  100 франка
9. 3 печки,  100 франка
10. 2 легла,  40 франка
11. 9 свине, 200 франка
12. 80 кокошки,  80 франка
13. 10 крини фасул,  60 франка
14. 20 литра вино,  50 франка
15. 2 кошера,  35 франка
16. Опустошена зеленчукова градина, 1,5 дка, 100 франка
17. Три маси,  40 франка
18. Други домашни вещи,  448 франка
Общо:  3153 франка
Вещи на вторил син на Тано Стаменов, Александър Танов, на стойност 900 франка.

Въз основа на загубите, понесени от едно-единствено семейство - баща и двама сина, възлизащи на 19 500 франка (от жителите на Видин разбрахме, че цените са реални) човек може да си представи огромната цена, която жителите е трябвало да заплатят за братоубийствената Балканска война. Загубите, причинени на сръбските селяни от българското нахлуване в Княжевац, се изчисляват в публикувания документ на 25 милиона или 30 милиона франка. Доколкото ни е известно, никой досега не се е опитвал да изчисли загубите, причинени на българските селяни край Белоградчик и Видин в резултат на сръбското нашествие. В главния район на военните действия, в областта на Кратово, Кочани, Тиквеш и Радовиш, изстъпленията естествено са били различии от тези, причинени главно от военните нашествия по сръбско-българската граница. Тук две армии в продължение на месеци са били изправени една срещу друга. Всяка страна обвинява другата в провокации и предателство. Българите са били сигурни, че ще могат да победят стария си съюзник и новия неприятел още в първото сражение. Сърбите са се радвали предварително на възможността да възстановят военната слава на Сърбия и да си отмъстят за пораженията през 1885 година. Всяка страна е гледала на конфликта като възможност за разреша-ване на трудности, които от национална гледна точка представляват въпрос на живот и смърт. В края на войната едната от страните прави следното изаявление: „Ние не сме победени", а другата страна първо си осигури наградата на победата, после заяви: „За пръв път се бихме както трябва, това бяха достойни за нас противници." След като видял даете армии, г-н дьо Пененрун изказва мнението си така: „Да, още от самото начало тази война беше свирепа и яростна. И даете страни са съставени от груби мъже и тъй като ги познавам, имам основанието да кажа, че те наистина са достойнй противници." ["Четиридесет дни война на Балканите" („Quarante jours de guerre dans les Balkans" Chapelot, Paris, 1913,pp.39-40, 183.)]

132 

Войната започва по начин, който може да се окачестви във висша степен като жесток. Първият удар е особено свиреп и кръвопролитен. Неговата цел е да реши съдбата на военните действия. Според изчисленията на Сръбския генерален щаб загубите на двете сръбски армии по време на нощната атака (16/29 юни срещу 17/30 юни) възлизат на 3200 души. Почти всички войници и офицери са убити с удар на щик или на приклади, дори и след като са се предали. Г-н дьо Пененрун, който твърди това, продължава с предположени-ето, че тази българска ярост е била умишлена и по нареждане от командващия, който е смятал с това средство да предизвика ужас, чрез който да постигне победа. Според този автор „жестокостите бяха почти винаги извършвани по заповед на офицерите. Техните войници въпреки своята природна грубост се колебаеха да убиват други славяни, който само до вчера са били техни братя по оръжие." Духът на телеграмата, подписана от г-н Савов, която вече ни е добре известна, потвърждава това предположение, тъй като с нея се нарежда на командващия „да повдигне духа на армията" и да я научи „да гледа на вчерашните съюзници като на неприятели". Каквото и да е било истинското положение, публикуваните от нас сръбски документи се занимават почти изключително с тези първи дни на войната, от 17 до 25 юни. Те безусловно доказват, че тази цел е била не само постигната, но и надмината в много голяма степен.

Бихме желали да обърнем вниманието на читателя най-напред върху документи 1, 3, 7 и 10 (приложение Н). В него се дават примери с войници, останали по чудо живи след битките, в който са били ранени, след като са понесли същите страдания, както и техните другари, паднали убити на бойно-то поле. Те разказват за отношението на българите спрямо ранените и говорят за това като жертви. Първата работа на българския войник била винаги да присвой парите и ценностите от тялото, което скоро щяло да се превърне в труп. След като ограби ранения човек, грабителят не е постъпвал по един и същи начин. Опиянението от боя било вече позатихнало. Да го убие ли, или не? Капитан Джурич (приложение Н 2) ни разказа как чул българ-ските войници да разискват помежду си този въпрос и как проблемът за убийството всъщност бил разрешен от офицер. Поручик Стоянович разказва, че след като го ограбили, войниците се приготвили да си тръгват. Тогава един от тях напомнил на другите, че имало още нещо да се върши, и двама от войниците го намушкали с щиковете си, а третият го ударил с приклада си, без да го убие. Друг свидетел, поручик Маркович оживял, след като бил ограбен, тъй като българските санитари, който му задигнали всички ценности, не искали нито да го убият, нито да го закарат в болница, когато той ги помолил. Вместо това те го оставили да лежи в гората в продължение на три дни, докато бил намерен там на 19 юни. Пленници, който не били ранени, също така бивали обирани и след това затваряни с оглед да изтръгнат от тях сведения. (Случаят на Любомир Спасич, приложение Н 3). Някои от пленниците били пускани да си вървят и след това войниците стреляли по тях (Милошевич, приложение Н 4, с). Имало обаче случаи, когато освобождавали тези, който можели да предложат пари, а убивали онзи, който нямал какво да предложи. Цитират се също така случаи, при който цели групи пленници били разстрел-вани след пленяването им. От друга страна, се споменава и един случай, при който няколко ранени пленници не само били отведени до българска болница, но след като там възстановили здравето си, успели да избягат със съучастието на един български подофицер (приложение I 4с).

133 

Разбира се, всичко това се отнася само до случаите, когато хората са били в състояние да поразмислят малко и да си направят някакъв извод. Ужасите на самата битка, по време на която хората са надъхани единствено от чувства на жестокост, са страхотни и почти неописуеми. Ние публикуваме най-обикновения случай, описан с пълни подробности в два медицински доклада. Дълбоко впечатление направила смъртта на полковник Аранджело-вич, убит при оттеглянето на българските части (8/21 юли). Тя е описана в едно от първите съобщения за войната. За това впечатление до голяма степен допринася личността на жертвата - офицер, познат и обичан от всички подчинени, награден от цар Фердинанд за заслуги при обсадата на Одрин. фактите по случая разкриват, че полковникът, тежко ранен, но все още жив, е бил доубит с изстрел в тила и намушкан с щик в областта на сърцето. (вж. снимката на г-н Аранджелович в книгата на г-н дьо Пененрун, стр. 292). Както показва вторият доклад, девет войници, убити в схватката на 9/22 юли, са загинали по същия начин. Те били ранени сериозно от куршуми, след което били доубити със силни удари по главата, нанесени с приклад, намушкани с щикове, или простреляни. Има много случаи на ранени сръбски войници, които били промушени с щик, за да се сложи край на живота им.

Но което е още по-зловещо, убиването често пъти се струвало недоста-тъчно за убийците. Те се опитвали да похитят умрелите и да измъчват живите. Тук се натъкваме на истински свирепи и диви действия, характерни за Втората война. Някои от случайте може да са били преувеличени или неточно предадени. Но те са толкова многобройни, че съпоставянето на свидетелските показания е достатъчно, за да докаже тяхната достоверност. Ще ги изложим по реда им в документите, а именно:

1. В битката при Трогарци са намерени сръбски трупове с отрязани членове, натъпкани в устата им.
2. В битката на 17 и 18 юни били отрязани ушите и носът на Анджелко Йонич, докато бил все още жив (Н, I, 2).
3. В битката при Криволак на 21 юни очите на един сръбски доброволец били избодени (Н, I, 4в). 4. На 21 юни езиците на Живойне Милошевич и Божидар Савич били извадени и нарязани на парчета, защото нямали пари да се откупят от пленилите ги (Н, I, 4с).
5. На 19 юни Л. Милосавлевич видял трупа на един сръбски войник с извадени очи (Н, I, 4с).
6. Близо до село Драгово труп на сърбин бил привързан с обръчи към един стълб и после изгорен - видял го ефрейторът Живадич Милич (Н, I, 4с).
7. На 17 юни един сръбски военнопленник бил подмятан във въздуха сред викове „Ура" и бил набучен на щикове при падането си - видяно от Арсен Живкович (Н, I, 4с). Същият случай е описан и другаде (близо до позицията Гарвантои).
8. На 18 юни един сръбски войник бил набучен на кол и изгорен (Н, 1,4с).
9. На 25 юни капитан Спиро Чаковски видял изгорения труп на сръбски войник на север от селото Кара Хазани (Н, I, 5).
10. Капитан Димитрий Чемерикич видял два изгорени трупа, единия близо до укреплението Чобе, а другия край село Криволак (Н, I, 5).
11. Един патрул забелязал на различии места обезобразени трупове с отрязани ръце и крака (Н, I, 5).
12. Обезобразени трупове са намерени на бойното поле. На един от тях била махната кожата на лицето, на друг били извадени очите, а трети труп бил изгорен (Н, I, 6).


134 
 

13. Обезобразени трупове са намерени на позициите между Чобе и Топлика на 24 и 25 юни. На някои от тях били извадени очите, на други -отрязани ушите и носовете, а на някои устата била разкъсана от едното ухо до другото. Имало е и трупове с извадени черва (Н, I, 6).
14. Тялото на един сръбски войник, Марине от Радуевац, било изгорено на позицията при Ческа (Н, I, 8).
15. На един войник били извадени очите при Нирасли Тепе (Н, I, 9)
16. Един български поручик трошел ръце и пръсти с камъни - показанието е дадено от Коста Печанац (Н, I, 9).
17. При Калиманска чука ранените, оставени в село Дулица, били с отрязани носове и уши, с избодени очи и отрязани ръце (Н, III, 7).
Комисията не може да намери достатъчно силни думи да заклейми и осъди тези жестокости спрямо човечеството и счита, че на подобии случаи трябва да се даде възможно най-широка гласност, като се посочат при възможност и имената на виновниците, за да се порицаят варварските инстинкти, които светът единодушно осъжда.

Комисията разполага с по-малко документални свидетелства относно изстъпленията на сръбската армия през време на войната. Отделни случаи, потвърдени от документи и свидетелски показания, показват обаче, че сърбите не са някакво изключение от общото правило, В приложението се намира един протокол, съставен от българската военна комисия, който доказва убийството на петима български офицери: полковник Янев (командир на Шести пехотен полк), поручиците Стефанов и Минков, ветеринарния подпоручик Контев и вахмистър Владев. След като били пленени при Босилеград на 28 юни/11 юли, на полковник Янев било заповядано под заплаха от разстрел да разпореди на българските ескадрони да се предадат на сърбите. Той се съобразил с това искане, обаче заповедта му не била изпълнена. След това петте офицери били изкарани извън затвора и поверени на конвой от 10 сръбски войници, които ги разстреляли, събули ботушите им и ги ограбили. Един друг офицер, доктор Кусев, бил ранен от сръбски войник веднага след като се предал, и това обстоятелство спасило живота му. Един сръбски лекар, г-н Митрович, дошъл да го види. Той изразил стъписването и съжалението си, като го видял в такова тежко състояние, и го завел до сръбската военна болница, намираща се в кметството. Първото оттегляне на сърбите, които по необходимост изоставили и собствените си ранени, спасило този български лекар. Ние имаме неговото показание, което потвърждава фактите от цитирания протокол.

Поведението на сърбите в бойна обстановка се характеризира и чрез свидетелството на български офицер от 26 полк, г-н Димитър Георчев, ранен близо до река Злетовска в началото на войната (21 юни/4 юли). Ето неговият разказ:

Нашите хора бяха дали сигнал за оттегляне. Пропълзях до гъсталака. Близо до мен на малка поляна стенеше един офицерски кандидат от 31 полк. Аз го помолих да не вика, за да не го открият. Така щяха да разкрият и мен. Бил съм прав. Мина един сръбски патрул, забеляза го и го уби. Мен не ме видяха; бях се скрил в един ров. Малко по-нататък, на разстояние от 400 метра, лежеше един офицерски кандидат от 13 полк, Георги Поружанов. Видях как патрулът го откри и го уби. На 22 юни се появиха сръбски болнични коли. Видях ги и им извиках. Сърбите ме запитаха: „Имаш ли пари?" Имах 900 франка и отговорих: „Да." След


135 
 

това хората от линейката дойдоха до мен и един от тях ми взе парите. После ме натовариха на носилка и ме закараха до село Лепопелти.
Тук не предаваме останалата част от разказа на г-н Георчев. След много трудности и след отказа на д-р Вазич от Белград да се погрижи за него, тъй като за този сръбски лекар раненият човек бил „неприятел", г-н Георчев бил отведен до руската мисия и там получил необходимата медицинска помощ. [За отношението на сърбите към ранените български войници вж. също глава V.]

Ако сведенията относно поведението на сръбските войници на бойното поле не са толкова обилии, то българските документи пресъздават една достатъчно тъжна картина за начина, по който те са третирали населението в завзетата територия. И тук обвиненията са взаимни. Ние публикуваме един сръбски документ, (приложение Н, III), който съдържа общо описание на опустошенията по левия бряг на река Злетовска и десния бряг на Лакавица. Документът приписва на българите разрушаването на селата, унищожаването на имущество и насилието върху населението. Това може да се приеме за вярно доколкото се отнася до мюсюлманското население, което съгласно документа е избягало при българското настъпление и се е върнало по-късно заедно със сръбската армия. Но останалата част от населението са били българи и явно е, че не е възможно те да са пострадали от българската армия, освен доколкото едно население в театъра на бойните действия неминуемо страда от войната. В един публикуван от нас български документ виждаме, че всъщност обратного е вярно. Това се отнася до селата, чиито имена се повтарят както в българския, така и в сръбския списък, айв много други села, който сърбите не споменават. Това, което откриваме, е, че населението бяга пред сръбската армия, за да се спаси от насилието и мъстта на завръщащите се турци, или решава да чака съдбата си на място. Показанията на бегълците са твърди и решителни. Може би им липсва достатъчно дистанция от събитията, за да могат да ги преценят съвсем правилно; но това се компенсира от тяхното подробно и дълбоко познаване на местните условия.

Нека тук спрем за малко и да преценим показанията, дадени от селяни, свещеници и учители, чиито имена са познати на Комисията. Навсякъде виждаме, че повторното появяване на сръбската армия дава сигнал за бягство на хората. Вярно е, че понякога сърбите са декларирали намерението си да въдворят „ред и сигурност" и са заплашвали населението с опожаряване и разграбване само в случай, че бежанците не се върнат обратно по домовете си. Някои по-лековерни хора действително се завръщали. И какво става с тях?

Нека припомним обстоятелството, че сръбските войници не се връщат сами. Те се придружават от хора, който познават по-добре селото и неговите жители. Такъв е случаят и с Ранкович, сръбски комитаджия, станал офицер и провеждал пропаганда в полза на крал Петър в същите тези села от месец март насам. Идват и власите (арумъни), който застават начело на администрацията, защото са готови да се наричат „братя на сърбите", при положение че им се даде възможност да се обогатят за сметка на населението. Тяхната формула за българското население (като най-многобройно) е следната: „Досега вие ни бяхте господари и ограбвахте нашите имоти; сега е наш ред да грабим вашите" (приложение Н, IV). Но тук е важно да отбележим, че турците се появявали заедно със сръбската армия, която ги викала на помощ. Едновременно с това тя се е чувствала свободна да ги преследва, когато намери за добре (вж. глава IV). Турците пък искали да си отмъстят за евентуалните грабежи, извършени от българската армия и за насилствените покръствания

136 


Фиг. 18. Телата на петима убити български офицери

137 

(глава IV). Ето как са се развивали нещата в село Виница (което се цитира в сръбските документи като опожарено и ограбено от българите „по време на тяхното отстъпление"). Влезлите вече в селото сръбски войници започнали да питат селяните „един по един, дали са сърби или българи". Всеки, който отговарял „българин", бил бит. След това командирът на войсковата част подбрал 70 селяни и наредил да бъдат застреляни. Тази заповед била изпъл-нена и в някои други села, но както ще видим, в село Виница тя била отменена и селяните били закарани в Кочани. Българската армия се върнала три дни след завземането от сърбите на тази облает (27 юли), след което отново се оттеглила. Щом опитало сръбския „ред и сигурност", населението „обезумяло от страх пред ужаса от нови мъчения" и напуснало селото, но старите хора останали. Те видели разграбването на всички магазини и къщи, принадлежа-щи на сърбите. В приложението се дават имената на хората, убити или измъчвани, за да им бъдат взети парите, както и на изнасилените жени от Виница.

В село Блатец историята се повтаря. Турците изобличили „подозрителни" българи. Според друг един свидетел те ги сочели като „богаташи". Дванадесетина от тези българи били хвърлени в затвора. Турците извадили очите на едно момче, за да го накарат да каже къде има пари. Друго било хвърлено в огъня по същата причина; цели квартали били ограбени и опожарени. След това извели „заподозрените" вън от селото. Офицерът викнал:
„Който иска, нека бяга!" Войниците започнали да стрелят по бягащите и ги избили до един. В село Безиково има дванадесетина души убити, едно дете на година и половина е изгорено живо, три жени са изнасилени, две от който са умиращи; 60 къщи са опожарени, също така и реколтата, а добитъкът е откаран заедно с похитителите. В село Градец, където сръбската кавалерия обещава „ред и сигурност", останали само няколко старци да посрещнат войниците. Повярвали на обещанията на сръбските войници, 50-60 селяни се върнали. Тогава по изрична заповед на сърбите турците нахълтали в къщите, хванали между 60 и 70 мъже, извели ги вън от селото и ги намушкали с ножове сред отчаяните писъци на жените, следващи своите съпрузи. Турците взели своя дял: подбрали си три млади момичета и с песни и викове си ги завели в своето село. На следващия ден село Градец пламнало. След още един ден започнало преследването на бегълците.

Около 300 семейства заминали. Само 9 семейства стигнали Кюстендил. Другите били избити или разпръснати. „Сръбските куршуми валяха като градушка"; мъже, жени и деца падали покосени от тях. В село Лубница сръбските войници поискали пари от съпругата на Тодор Камчев. Тъй като тя нямала, намушкали четиригодишното и дете, както го държала на ръце.

Грабежът е житейски принцип в град Радовиш. Под претекст, че се събират подаръци за Червения кръст, селяните били принудени да дадат по 15, 30 и 45 наполеона, за да се отърват от очакващите ги мъчения. Водачът, който тук посочвал „богаташите", се наричал капитан Яаа, по произход албанец, бивш служител в сръбското представителство във Велес, а сега главатар на банда, покровителствана от военните власти. И нашият свидетел заключава: „В Радовиш сръбските офицери събраха много пари." В околните села също „били изтръгнати много пари от населението". Сърбите съблекли и претърсили една жена за пари, а след това при село Шипковица я изнасилили. В Ново село жените избягали в гората, но останалите в селото мъже били. ограбени. В Ораховица някакъв местен турски първенец от Радовиш поискал

138 

да получи своя дял. Той пристигнал придружен от сръбски войници и събрал много пари от жените насила, като им горил пръстите.

Това са фрагменти от мрачната хроника в дните от края на юни (стар стил) на една малка територия, която след това става собственост на окупиращата държава. След завоюването и се възстановява някакъв „ред" и част от бегълците се връщат по своите села. Ще имаме още възможности да се върнем на този „ред", установен по сходен начин в анексираните територии. В момента допълваме следното: страшните неща, описани тук, показват чрез своя ужас абсолютно ненормални условия, които няма как да продължават дълго. За щастие на човечеството, самата човешка природа въстава срещу „ексцесите", наблюдавани при стълкновението между противниците. Докато злепоставя и очерня лицето на другия, всеки от тях вече е очернил своето. След като ги преценихме въз основа на собствените им показания, не се съмняваме, че в нормални времена те биха били по-добри от оценката, която вески от тях иска да даде за другия, а също така да наложи и на нас.

[Previous] [Next]
[Back to Index]