ГЛАВА IV  ВОЙНАТА И НАРОДНОСТИТЕ

2. СРЪБСКА МАКЕДОНИЯ  (a)

Едно сравнение на етнографските и езиковите карти, очертани от гос-подата Кънчев, Цвиич и Белич, с новите граници от Букурещкия договор, разкрива тежестта на задачата, с която се нагърбват сърбите. Те си възвър-наха старите области, санджака на Нови пазар и така наречената Стара Сърбия (Косово поле и Метохия), въпреки Обстоятелството, че тази стара облает в наше време е вече определено албанска. Те не само добавиха към това района, описан от патриотичните сръбски етнографи като „Голяма Стара Сърбия" (старо географски понятие, което беше на два пъти разширя-

149 

вано, веднъж от г-н Цвиич и по-късно от г-н Белич) [Вж. глава I, с.28.], но над всичко това тяхната повърхностна щедрост им подсказа да си разделят с гърците населението, което в техните карти се описва като „славяни-македонци"* - един благовиден термин, предназначен да прикрие съществуването на българи в Македония. Техните придобивки съгласно Букурещкия договор надхвърлиха и най-странните им претенции. Те се възползваха от нуждата на България да сключи мир на всяка цена, за да лишат българите от териториите на изток от река Вардар, например Щип и Радовиш, където българският патриотизъм винаги се е проявявал най-силно и където жертвите, принесени от българските патриоти заради свободата на Македония, са били винаги изключително големи. Това означава към нараняването да се добави и обида.

На 18/31 октомври 1913 година г-н Скерлич, сръбски депутат и член на опозицията, завърши своята реч в Скупщината със следните паметни думи:

„Ние не считаме, че териториалните резултати са всичко, което ни е необходимо. За нас Голяма Сърбия не означава страна с удвоен брой полицаи, бирници и други контролни органи. Новата велика и по-голяма Сърбия трябва да бъде страна на по-голяма свобода, по-голяма справедливост и по-голямо общо благоденствие. Дано Сърбия, сега два пъти по-голяма отпреди, да не бъде два пъти по-слаба, а да стане дваж по-силна."

Той нито подаде оставка, нито настояваше за своето становище. Тишина покри и такива изолирани гласове, като този на председателя на Скупщината

150 

г-н Николич, който беше протестирал в чуждестранния печат срещу особения режим в Македония и бе поискал конституционни гаранции. Органът на военните кръгове „Пиемонт" декларира, че такива представи били „противни на интересите на държавата", и увери сръбската общественост, че „населението на Македония нито за момент не е мислило за избори или за местно самоуправление", че, само един военен режим може да бъде съвършено справедлив, хуманно строг и достатъчно твърд, за да пречупи волята на отделни хора или на групи, които са враждебно настроени спрямо държавата."

При това положение на Македония трябваше да се гледа като на подвластна облает, нещо като завоювана колония, която нейните завоеватели могат да администрират както намерят за добре. По време на дебатите в Скупщината през месец ноември това отношение намери своя ярък израз в един отговор, даден от г-н Протич, член на кабинета, който бе прекъснат от член на опозицията. Господин Протич каза: „Въпросът е дали да прилагаме към Стара Сърбия конституцията, създадена от сръбското кралство, която вече е дала добри резултати?" Намеса на г-н Павел Маринкович: „Но Стара Сърбия е сръбското кралство". - „Не, тя не е сръбското кралство."

В този дух сръбското правителство издаде на 21 септември/4 октомври указ относно „обществената безопасност" в новопридобитите територии. Той беше равнозначен с установяването на военна диктатура и предизвика бурна реакция в чуждестранния печат. Документът е толкова характерен и толкова важен, че въпреки неговата дължина го даваме без съкращения:

Член 1. Полицейските власти са упълномощени в случай на несъвършенство в редовната организация за осигуряване свободата и безопасността на лицата и на имуществото да поискат от военния комендант войскови части, необходими за поддържане на реда и спокойствието. Военният комендант е длъжен да удовлетвори незабавно такива искания, а полицията е длъжна да осведоми министъра на вътрешните работи.

Член 2. Вески опит за бунт срещу обществените власти се наказва с пет години каторжна работа.
Решението на полицейските власти, издадено в съответните общини, е достатъчно доказателство за извършването на преступление.
Ако бунтовникьт откаже да се предаде на властите в срок от 10 дни след обнародването, той може да бъде екзекутиран от всеки обществен или военен служител.

Член 3. Всяко лице, обвинено според решението на полицията в бунт, което извърши каквото и да е престъпление, се наказва със смърт. Ако обвиненото лице се предаде само на властите, смъртното наказание се заменя с каторжна работа в продължение на 10 или 15 години, при положение че замяната е одобрена от съда.

Член 4. Когато в една община има няколко случая на бунт и бунтовниците не се върнат в своите домове в срок до 10 дни след обявлението на полицията, властите имат правота да депортират техните семейства където намерят за добре.
Сьщо така да се изселват жителите на къщите, в които се крият вьорьжени лица или иэобщо престъпници.
Полицейските началници да предават на префектурата доклад относно депортирането, което се изпълнява незабавно.
Министърът на вътрешните работи може да отмени мерките за депортиране, ако счита това за желателно.

Член 5. Всяко депортирано по заповед на префектурата лице, което се върне в своего местожителство без разрешение на министъра на вътрешните работи, се наказва с три години затвор.

151 

Член 6. Ако в дадена община или даден кантон поддържането на безопасността изисква изпращането на войски, тяхната издрьжка е за сметка на общината или на кантона. В такъв случай префектът трябва да бъде уведомен.
Ако редът бъде възстановен за кратък срок и виновниците са арестувани, министърът на вътрешните работи може да възстанови тези разходи на кантона или на общината.
Министърът може да действа по този начин колкого пъти счете за необходимо.

Член 7. Всяко лице, у което се открие оръжие, за което няма разрешение от полицията или от префекта, или лице, което крие оръжие в къщата си или някъде другаде, подлежи на наказание от 3 месеца затвор до 5 години каторжна работа.
Който продава оръжие или боеприпаси без полицейско разрешение се наказва по същия начин.

Член 8. Лице, което употребява какъвто и да е вид експлозиви със съзнанието, че тази употреба е опасна за живота и имуществото на други, се наказва с 20 години каторжна работа.

Член 9. Всеки, който приготвя експлозиви или ръководи тяхното приготвяне, или който знае за съществуването на експлозиви, предназначени за извършването на престъпления, се наказва съгласно чл. 8 с 10 години каторжна работа.

Член 10. Лице, което получава, пази или пренася експлозиви, предназначени за криминална цел, се наказва с 5 години каторжна работа, освен ако извършва тези деяния с намерение да предотврати извършването на престъпление.

Член 11. Лице, което си служи с експлозив без зла умисьл, се наказва с 5 години каторжна работа.

Член 12. 1) Всеки, който умишлено поврежда пътищата, улиците или площадите по начин, застрашаващ живота или здравето на хората, се иаказва с 15 години каторжна работа.
Ако престъплението е неумишлено, наказанието е 5 години.
2) Ако извършителят на горного престъпление създава опасност за живота и здравето на множество лица, или ако неговото деяние е причинило смъртта на няколко души (и това е могло да се предвиди), той се наказва със смърт или с 20 години каторжна работа. Ако престъплението е непредумишлено, наказанието е 10 години.

Член 13. Всякакъв опит за повреда на железопътни линии или в областта на корабоплаването се наказва с 20 години каторжна работа. Ако опитът не е предумишлен, наказанието е 10 години.
Ако извършителят на такъв опит е застрашил живота на няколко души и ако неговото деяние е причинило смъртта или нанасянето на рани на няколко души, той се наказва със смърт или с 20 години каторжна работа.

Член 14. Всяко лице, което поврежда средства за телеграфии или телефон-ни връзки, се наказва с 15 години каторжна работа. Ако деянието не с предумиш-лено, наказанието е 5 години.

Член 15. В общ смисъл укриването на въоръжени или виновни лица се наказва с 10 години каторжна работа.

Член 16. Всеки, който знае за някакьв злосторник и не го издаде на властите, се наказва с 5 години каторжна работа.

Член 17. Тези, който подстрекават към неподчинение на установените власти, срещу законите и срещу правилниците, имащи силата на закон, а също и бунтовници срещу властите или срещу държавни или обществени служители се наказват с 21 месеца затвор или до 10 години каторжна работа.
Ако тези действия не породят никакви последици, наказанието може да бъде намалено до 3 месеца.

Член 18. Всяко деяние на посегателство или всяка съпротива, било чрез дума или чрез сила, оказана на държавно или общинско служебно лице при изпълнение на служебните му задължения, което е натоварено с изпълнение на

152 
 

съдебно решение или на заповед, издадена от общинската или полицейската власт, може да бъде наказано с 10 години каторжна работа, или най-малко с 6 месеца затвор, независимо колко незначителна може да бъде степента на престъплението.
Същото наказание може да се прилага за всяко посегателство върху лица, помагащи на държавния служител, или върху специално призовани експерти. Ако посегателството срещу държавния служител е извършено извън изпълнението на неговите служебни задължения, наказанисто е 2 години затвор.

Член 19. Когато изброените тук престъпления са извършени от сдружена група лица, наказанието е 15 години каторжна работа. Съучастниците на извършителите се наказват с максимално наказание и ако това се счете за недостатъчно, те могат да бъдат осъдени на каторжна работа за период, достигащ до 20 години.

Член 20. Тези, които събират банди срещу държавата иди с оглед да окажат съпротива на обществените власти, се наказват с 20 години каторжна работа.

Член 21. Съучастници на бунтовници или на банди, които оказват въоръжена съпротива срещу сръбските войски или срещу държавни или общински служители, се наказват със смърт или най-малко с 10 години каторжна работа.

Член 22. Лица, които взимат участие в противодържавни срещи и събрания и които не се разпръснат, когато това им бъде поискано от административ-ните или общинските власти, се наказват със затвор до две години.

Член 23. При строеж на пътища и, общо взето, при всякакви обществени строежи агитаторите, които подстрекават работниците да стачкуват, които не желаят да работят или търсят да работят другаде и по различен начин от този, които им е указан, и които упорстват при такова неподчинение след предупреждение от властите, се наказват със затвор от 3 месеца до 2 години.

Член 24. Всеки войник или гражданин, повикан под знамената, които не изпълни заповедта или които отказва да се подчинява на своите началници в армията, се осъжда на наказание от три месеца затвор до 5 години каторжна работа.
Войници, които помагат на някого да дезертира от армията или които дезертират, както и тези, които правят опит да привлекат сръбски поданици да служат в чужди армии, се наказват с 10 години каторжна работа.
По време на мобилизация или война наказанието за такова престъпление е смърт.

Член 25. Които освободи лице, поставено под надзор или под охрана на служебни лица, или на обществени служители за надзор, охрана или конвой, се осъжда на каторжна работа за максимум 5 години.
Когато такова престъпление е извършено от организирана група, всеки съучастник се наказва с каторжна работа от 3 до 5 години.

Член 26. Префектите имат право да предписват от свое име полицейски мерки за защита на живота и имота на хората, живеещи под тяхната администрация. Те определят наказанията за тези, които отказват да се подчинят на такива разпореждания.
Наказанието се състои от максимум 3 години затвор или парична глоба до 1000 динара.
Заповедите на Префектите влизат в сила незабавно, но те са длъжни своевременно да уведомят за тях министъра на вътрешните работи.

Член 27. Престъпленията, посочени в настоящия указ, имат предимство пред всички други дела, насрочени пред съдилищата, и присъдите по тях трябва да се изпълняват в най-краткия възможен срок.
Лица, обвинени за такива престъпления, подлежат на предварителен арест до произнасянето на окончателната присъда по техните дела. В срок от три дни съдът изпраща своего заключение на висшестоящата съдебна инстанция, а тя от своя страна трябва незабавно да се занимае с това решение.

Член 28. Законът от 12 юли 1895 година, отнасящ се до преследването и унищожаването

153 
 

приложим в присъединените територии дотолкова, доколкото той не се изменя от сегашния указ.

Член 29. Параграфи 92, 93, 95, 96, 97, 98, 3026, 302в, 302г (доколкото се отнася до параграфи б и в), 304, 306 и 360, както и раздел III от Наказателния кодекс, които не се съгласуват с настоящия указ, се считат за нищожни.

Член 30. Настоящият указ не отменя постановленията по параграф 34 от Военнонаказателния кодекс във връзка с параграф 4 от същия кодекс, параграфи 52 и 69 от Военнонаказателния кодекс и параграф 4 от същия кодекс, които не са приложими за цивилни лица.

Член 31. Настоящият указ влиза в сила от деня на подписването му от краля и обнародването му.

Ние заповядваме на Съвета на министрите да оповести настоящия устав и да осигури неговото изпълнение; Ние заповядваме на държавните и обществените органи да действат съобразно с него и заповядваме на всички и на вески да му се подчинява.

Белград, 21 септември 1913 година                       ПЕТЪР

„Ако тези територии са действително освободени, защо тогава там се установява този особен режим? Ако жителите са сърби, защо не са равни на всички останали сърби; защо не се прилага конституционното право, според което „всички сърби са равни пред закона"? Ако целта на войните бе обединение, защо това обединение не се признава реално и защо са всички тези особени декрети, които могат да бъдат налагани само над завоювани страни от завоеватели? Освен това нашата конституция не позволява такива правила!"

154 

половина на август бе, че благодарение на тези мерки ще се сложи край на съпротивата на чуждото население в Македония за 5-6 години!

Военните среди знаеха какво искат, когато настояваха за обнародването на този драконов декрет, който беше само едно лъжезаконно одобрение, дадено в полза на реалните действия на окупационните власти в Македония. Такова формално и писмено признание (при това в документ, който веднага бе публикуван в чуждестранния печат) изплаши членовете на сръбската опозиция. На 15/28 октомври сръбското правителство, след като разсъждава по тези въпроси в продължение на три седмици, обнародва известии промени в декретите от 21 септември. Задължението, наложено навойсковите части да идват на помощ на гражданските власти, стана не толкова всеобхватно. Това задължение съществуваше само в случай на „тежки и сериозни безредици". Но правото, дадено на министъра на вътрешните работи, да не държи отговорно населението, „ако редът бъде бързо възстановен" (вж. член 6), бе ограничено само с контролна функция на Министерския съвет.

Скандалният член 26, даващ законодателна власт на префектите, бе изменен чрез добавянето на следната клауза: „При условие, че разпорежданията на префектите са в съгласие със съществуващи укази и закони." Размерът на наказанието, предвидено в член 26 (затвор до 3 години и глоба до 1000 франка), бе намалено до 1 месец и 300 франка. Но тези промени само потвърждават останалата част на декрета и явно бяха недостатъчни. Опозиционната преса продължи да напада правителството и да иска законен ред за населението на присъединените територии, както и за тях е в сила действието на Конституцията на кралството. „Ако депутати от присъединените територии заемат своите места в Скупщината", писа вестник „Правда" от 13/26 ноември, „чуждестранният печат, който понастоящем е зле разположен спрямо Сърбия, не ще може повече да поддържа мнението, създадено от злостните измислици на Европа по отношение на турските жестокости." Няколко дни по-късно същият вестник добави: „Един народ не може да бъде помирен, когато не му се дава равно положение пред закона". Друг вестник, „Новости", се опита да съчетае тези възражения с официалната теория за съществуването на „Сръбска Македония". Той писа: „Един военен режим е напълно подходящ за една завладяна страна, чисто население говори различен език, но не е такъв случаят със страна, чието население е изцяло сръбско. И „Новости" заключава: „Ето защо въвеждането на конституционен режим в новите територии е напълно основателно."

Правителството не можеше да признае, че в случая се отнася за различна народност в Македония. Министерските органи се задоволяваха да кажат, че „равнището на културата" не било достатъчно високо сред македонците и че тяхното „държавностно самосъзнание" не било достатъчно развито, за да им бъдат незабавно предоставени пълни политически права. На 23 ноември/6 декември правителството взе решение да обяви проект на една съкратена конституция за Македония, която да бъде въведена за период от 10 години. Тази Конституция не утвърди свободата на печата и на събранията. Тя не даде право на македонците нито да избират, нито да бъдат избирани. На изборните събрания на префектурите, подпрефектурите или общините не бяха дадени права на самоуправление. Съдиите не бяха несменяеми и наказателните съдебни състави не включваха съдебни заседатели. Смъртното наказание, отменено с член 13 на сръбската конституция, бе отново въведено за Македония просто с едно невключване на този член в „опростената конституция". С една дума, би могло да се каже, че „турският закон за вилаетите" в съчетание

155 

със старите права и привилегии на християнските общества, дадени на различните народности с договори и с фермани, даваха много по-добра сигурност за взаимна търпимост и дори представляваха по-ефикасна спирачка срещу произвола на администрацията, отколкото можеше да се очаква от тази нова проектоконституция, която от административна гледна точка не предвижда нищо за отменяне на мерките, установени с декретите от 21 септември.

Опозиционният печат не пропусна да изтъкне всичко това. На 28 ноември/11 декември „Правда" запита: „Нима хората от присъединените територии ще имат по-малко права сега, отколкото са имали при турския режим?" Вестник „Новости" писа: „Населението няма никакви права, то има само задължения." „Правда" изтъкна, че е по-добре да се следва примерът на Кавур, отколкото на Бисмарк, а на 1/14 декември вестникът заяви, че тези „диктаторски параграфи" водели по широкия път към Саберн [Саберн е град с френско население, включен в територията на Германия преди Първата световна война, в който немският гарнизон извършил безчинства спрямо населението. Името на града е станало нарицателни за подобно отношение на окупационни войски спрямо местното население.- Бел. прев.]. Въпреки уверенията на официалния орган „Самоуправа", че новата Конституция гарантирала във всички случаи личната собственост на отделните хора, както и духовното и икономическото развитие на страната, светът отказа да не повярва на това. И то с пълно право, както ще видим.

Всъщност ако в света съществува желание да се направи от „Сръбска" Македония една реалност, вместо тя да бъде оставена такава, каквато е била - една илюзия, в която националните стремежи се превръщаха в свършени факти - необходимо би било да се разбере тактиката на правителството, независимо че човек не може да я одобри. Ако опозицията беше логична, тя би трябвало да се откаже от своите националистически възгледи. Щом опозиционно настроените хора държаха на тях, би трябвало да приемат, че нищо не е направено за реалното постигане на целта - етническото „обединение". Да приемеш целта, това означава да одобриш средствата, т.е. изтребването или най-малко отстраняването на чужди елементи и на преди всичко българския елемент. Точно съществуването и проникването на тези елементи десетилетия наред представлява същността и така да се каже Гордиевият възел на македонския проблем. Да се опитва човек да избяга от този проблем, като се преструва, че не познава неговите съществени елементи, означава да се заобиколят трудностите, вместо да се търси тяхното разрешение.

Сръбското правителство и военните кръгове, натоварени със задачата да преодолеят тази трудност, се запътиха направо към постигането на своята цел. Те направиха един импозантно голям и злонамерен социологически експеримент, който не би могъл да се проведе успешно дори от правителства и нации с много по-добри възможности, отколкото сръбското кралство. Ние видяхме началото на тази асимилация, извършвана чрез терор. Началото на Втората балканска война даде сигнала да се започне претопяването на всичко, което все още носеше българско име. И тогава се приложиха усилия за постигане на тази цел, които надминават всичко видяно досега. Нека да погледнем най-напред мерките, които сръбското правителство взе срещу ръководителите на националната църква в Македония.

Членовете на нашата Комисия бяха потресени от показанията на шест висши архиереи на българската църква, които бяха така любезни да ги депозират по време на посещението на Комисията в Светия синод в София. Тези духовници бяха митрополит Авксентий Пелагонийски (Битоля), митрополит Козма Дебърски, митрополит Мелетий Велешки, митрополит Неофит

156 

Скопски, митрополит Борис Охридски и нишавският епископ Иларион, който бе викарий на Дебърския митрополит. Всички висши духовници бяха дошли в София, за да подадат официален протест пред руския посланик срещу една декларация на сръбското посолство в Санкт Петербург, в която се твърди, че българските митрополити от Македония сами поискали да напуснат своите епархии. В своя писмен протест те заявяват следното: „Ако сръбското правителство действително никога не е възнамерявало да ни изпъди от Македония, ние сме готови да се върнем колкото е възможно по-скоро, за да пазим паството, на което сме законните пастири." [Сръбската декларация е публикувана на 12/25 август в Санктпетербургския вестник „Новое время". Отговорът на Негово Високо преосвещенство архиепископ Неклюдов е подписан на 29 август/11 септември в София. ]

Видяхме, че сръбското и гръцкото правителства са взели всички мерки да изолират тези пастири от тяхното паство. В навечерието на Втората балканска война българските владици били вече като затворници в своите митрополии. Посетителите били поставяни под наблюдение, разпитвани, бити и измъчвани. На свещениците дори не се разрешавало да видят своите ръководители освен в църквата, а църковната служба била единствената възможност, при която владиците можели да се покажат пред хората, които са все още достатъчно храбри да влязат в българска църква. На 17/30 юни, когато се узна за започването на враждебните действия, дойде краят на тяхното присъствие в Македония. Всеки от тях ни разказа за своите последни впечатления. Митрополит Неофит Скопски бил затворен в собствената си къща вечерта на 17/30 юни и в продължение на два дни единствено неговата готвачка била допускана да излезе от митрополията, за да купува храна. Последвало много основно разследване от страна на властите, след което готвачката била два дни под арест. Владиката нямал никаква храна освен хляб, който един от неговите съседи му подавал от прозореца - разбира се, с голям риск за самия него. Виковете на готвачката привлекли вниманието на полицията, която и разрешила да излиза, но вече с придружители.

На 24 юни/ 7 юли полицейският началник пристигнал и предложил на митрополита да отиде в Солун, като поел гаранции за неговата лична безопасност и неприкосновеност (както ще видим по-нататък такива гаранции съвсем не били излишни). Митрополит Неофит отказал; той се намирал в Скопие по волята на народа и възнамерявал да остане там. „С каква цел, като не можете да изпълнявате вашите функции?" Отговорът на владиката бил: „Например като частно лице ще купувам турски къщи, ако искате да знаете." След час полицаите се завърнали. Префектът съжалявал, че не можел повече да отговаря за безопасността на митрополита. Комедията достигнала своя край същата вечер: на митрополита му било дадено да прочете едно обвинение от 12 части. Той бил чел молитви за четирима монарси вместо само за крал Петър. Не бил чел молитви за сръбския архиепископ; занимавал се с граждански въпроси, като заповядал на един селски свещеник да му се обади в митрополията и прочие. Когато митрополит Неофит отказал да подпише обвинението, властите му дали два часа да се приготви за заминаване и след това го изпратили през Ниш до Смедерево на Дунава. Така той заминал за България.

Във Велес служителите от митрополията били арестувани и архивите били претършувани още на 24 януари/6 февруари. Заместник-епископът бил принуден да напусне Велес след поредно нападение срещу митрополията на 4/ 17 февруари, при което един от служителите на митрополията (г-н Михайлов) бил бит и малтретиран до такава степен, че загубил съзнание. На 28 март/10

157 

април митрополит Мелетий се върнал във Велес. Той бил непрекъснато следен от полицията и през целия му престой във Велес му било позволено да види само трима свещеници и един учител. На 17/30 юни бил поставен под домашен арест, а заедно с него и митрополит Неофит. На 24 юни/7 юли той получил заповед да напусне града. Считайки, че е временна мярка, той се съгласил при условие, че ще остане в Скопие до края на войната. Митрополи-тът подписал документ в този смисъл. На 25 юни/8 юли той научил, че митрополит Неофит е напуснал Скопие и че самият той има на разположение само един час да го последва. При това положение митрополит Мелетий поискал да му бъде дадена писмена заповед. „Заповедта ще ви бъде изпратена на границата" (това се оказало лъжа). Няма да говорим за инцидентите по време на пътуването. Митрополит Мелетий се присъединил към митрополит Неофит в Смедерево, откъдето и двамата били изпратени през Радуевац до Русе.

Другите трима митрополити, със седалища в Битоля, Охрид и Дебър, не се отървали толкова лесно. Те били изпратени през Солун за Цариград. На 7/30 юни полицията пристигнала, придружена от офицери и войници, за да арестува служителите на Битолската митрополия. При извършения обиск били открити чернови на доклади относно насилнически действия, извършени от сърбите срещу българското население. Документите били адресирани до Солунския митрополит и до министъра на външните работи в София. Тук изземването на вещи и документи продължило до 24 часа, след което властите извършили нещо като следствие. Наблегнали на „отношенията, създадени с едно чуждо правителство", бил прочетен членът от Наказателния закон, който се отнася до този вид престъпления и предписва наказание от 20 години затвор.

След като подготвили почвата по такъв начин, властите се върнали на същия ден следобед. „Утре тръгвате за България." „Невъзможно е, това е твърде скоро." „Документите, намерени при вас, са разсърдили военните власти; имаме заповед да ви изправим пред военен съд. А както знаете, военните съдилища сега не винаги спазват законите. Те съдят както намерят за добре и издадените присъди се изпълняват на място. За да ви отървем от подобна съдба, префектът е така любезен да поеме отговорност за заминаването на митрополита утре сутрин." „Съгласни сме." „Но най-напред трябва да се извърши една дребна формалност. Ето ви проект за едно писмо. Бъдете така добри да го препишете на български език и да заявите от свое име, че поради враждебните действия между Сърбия и България за вас е неприятно да останете в Битоля. Какво? Отказвате? Тогава остава да ви изправим пред военен съд. Дайте да видим." И така митрополит Авксентий подписал това писмо, макар и против своята съвест. На следващия ден бил изпратен до Солун, а оттам до България през Цариград и Одеса.

Подобен е случаят с Охридския митрополит Борис. Документите, намерени в Битолската митрополия, включвали и доклади от Охридския митрополит до Министерството в София. Сръбският командир в Скопие бил незабавно уведомен и той изпратил телеграма със заповед за арестуването на митрополита. Митрополит Борис наистина бил арестуван на 25 юни/8 юли, в 3 часа сутринта, и му били дадени 10 минути да се приготви за заминаване. Той едва успял да си вземе една риза и един балтон. В Битоля същият префект Душан Алимпич разиграл сходна сценка. Той се позовал на закона и митрополит Борис бил подложен на разпит. След това му прочели протокол, в който се споменавало за съществуването на революционен комитет, подготвящ въста-ние срещу сръбските власти и митрополит Авксентий бил обвинен, че е

158 

председател на този комитет, а митрополит Борис бил негов помощник. Членове на комитета били дякони и инспектори от митрополията, а също така митрополитски секретари, свещеници, някои учители и първенци. Нап-разно митрополит Борис се опитвал да докаже, че това обвинение е нищо повече от плод на разпалено въображение. Господин Алимпич продължил да повтаря обвинението за „предателство", което заслужава смъртно наказание чрез разстрел. След това изразил силно желание да спаси митрополит Борис от смъртта, която го заплашвала, извадил от джоба си лист хартия с текст на сръбски език. Митрополит Борис прочел проект за декларация в следния смисъл: При избухването на братоубийствената война счел, че неговата мисия вече е изпълнена, и се отказвал по собствена воля от сана си на екзархийски митрополит на Охридската епархия, като моли за пропуск до Солун и за конвой, който да го придружи дотам. Митрополит Борис отговорил, че цялото българско население на епархията го е избрало за свой духовен глава; той по никакъв повод не може да се откаже от своя дълг и счита отправеното към него искане като насилие, и че декларацията не би могла да бъде валидна за целта, за която му я искат. С известна досада в гласа си префектът повторил заповедта, като допълнил, че това е желание на главнокомандващия и че в случай на отказ всички подготвителни действия били вече извършени, за да бъде изправен владиката пред военен съд и да бъде екзекутиран като предател на интересите на държавата.

И митрополит Борис продължи своя разказ пред членовете на Комисията:
„Спомних си за съдбата на жертвите, за тези, които бяха убити и от които не бяха останали никакви следи; смъртта на учителя Лютви убит от войниците в Прилеп след един банкет, по време на който той си позволил да пее хвалебствена песен за българската армия и да вдигне тост за цар Фердинанд; спомних си за Стамболджиев, гражданин от Битоля, който бе убит заедно с цялото си семейство. Спомних си също така за безчовечността на тези отрепки, които принудиха собствения си митрополит Михаил да напусне своята епархия. Спомних си също така, че тези мъже не се шегуват, че това са хора, които разчекнаха на парчета своите князе и царе... и с голямо огорчение и с дълбока погнуса в душата си се подчиних на заповедта на този капитан, на този звяр - заповед, на която не можех да се противопоставя..." На 26 юни митрополит Борис заминал за Солун и се присъединил към митрополит Авксентий, който вече бил там. Два дни по-късно Нишавският епископ Иларион, временно управляващ митрополията в Дебър, също пристигнал там. Неговата съдба била по-тежка от тази на другите, тъй като бил хвърлен в Солунския затвор, където останал в продължение на 27 дни. Основанието било, че гърците, които нямали български епископи измежду своите пленници, вече съжалявали, че са пропуснали да задържат митрополитите Авксентий и Борис. Следователно те задържали епископ Иларион като заложник. Освободили го два дни след подписването на мира.
Заминаването на митрополитите представлява краят на екзархийската църква в Македония, краят на официалното и признато съществуване на българската народност. Окупационните власти веднага взимат решения съобразно своите желания. Знаем, че фактически те дори не са изчакали заминаването на митрополитите, за да започнат работа за пълното унищожение на всичко българско в Македония. През първите месеци на окупацията, през септември, октомври и дори ноември, все още бе възможно да се тълкува случилото се като недоразумение или като злоупотреба с власт на безотговорни елементи и местни власти. Обаче по-късно това обяснение става вече неправдоподобно и незащитимо. Още от началото на 1913 сме свидетели на едно систематично преследване на българската народност, по-специ-

159 

ално в районите, които съгласно договора от 29 февруари 1912 година бяха предопределени за Сърбия. След март 1912 година, когато става ясно, че Сърбия няма да може да получи излаз на Адриатический бряг, и след като, от друга страна, българите са успели да превземат Одрин (13/26 март), сърбите престават да крият своите аспирации за пълното анексиране на окупираните територии в Македония. Сключването на мира с Турция (17/30 май), както и речта, произнесена от г-н Пашич в Скупщината, представляват начален сигнал за подготвения конфликт между съюзниците, за търсене на оръжие, което се намира в заподозрени лица, за свикване под знамената на всички, на които може да се разчита. Две седмици по-късно всички в Македония вече говорят, че войната с България не може да бъде избегната и действат в съгласие с това свое убеждение. Решителният момент настъпва на 17/30 юни.

В продължение на 6 месеца, докато очакват съюзническите армии да започнат военни действия, сръбските власти, подпомагани от редовната армия, са въвлечени в партизански военни действия из цяла Македония. Сърбите въоръжават старите си банди, чиито водачи и членове носят военна униформа. В Скопие е създаден Централен комитет за „национална защита" с клонове в други македонски градове. Той действа в координация с върховното командване. Населението на Скопие нарича техния щаб, разположен близо до руското консулство, „Черната къща" според името на самия съюз - „Черната ръка" [Белградският вестник „Трибуна" („Serbische Correspondent" 18 ноември/1 декември) публикува разкрития на един офицер, член на тайната организация „Черната ръка", чието име не се съобщава. Според него целта на тази организация, съэдадена на принципа на карбонарите, била освобождаването на сърбите от турско робство. Другарят му, които го въвел в организацията, споделя, че поради неспособността на радикалното правителство да се справи с управлението на страната се явила необходимостта да се замени тази организация с друга, която трябвало да бъде съставена от членове на други политически партии. Този човек недвусмислено счита „Черната ръка" за организация, съставена от привърженици на правителството.]. Най-тежките престъпления са извършени от тази тайна организация, станала известна в целия свят. Тя действа под силната защита на властите и става явно преимущество за правителството. Тази безотговорна сила заема застрашителни размери, но правителството винаги може да се дистанцира от нея, ако това се окаже необходимо. Има действия, които не са престъпления, но от гледна точка на сръбската асимилация се считат за по-лоши и от престъпление. Едно от тях е човек да бъде влиятелен гражданин и да си остане патриот, без, разбира се, да се противопоставя на заповедите на властите. Други „престъпления" са притежаването на българско знаме, кантора на българин, библиотека, кафене, което не може да попадне под официалната забрана за свикване на публични събрания и всичко друго, което принадлежи на българин. Бандите отвличат набелязан човек, вкарват го в „Черната къща" и му нанасят побои; после този човек боледува в продължение на месеци, ако изобщо не изчезне от града. Нашите протоколи са пълни с показания, които хвърлят светлина върху злокобната дейност на тези легализирани разбойници. За нещастие не можем да цитираме всички имена...

Всеки град е имал свой командир на тези банди, които скоро придобивал широка известност. В Куманово командирът бил майор Вулович, а негов помощник бил капитан Ранкович; във Велес бил Войно Попович, някой си Вася, някой си Вангел и други. Когато се отправяли рплаквания към редовните власти, те твърдели, че не знаят нищо по този въпрос, и ако оплакалото се лице не спадало към видните граждани, то чисто и просто си понасяло побоя. Ако пострадалият заемал видно обществено положение, какъвто е случаят с Велешкия митрополит, неговото оплакване се вземало предвид, като бандите се премествали от град Велес в селата... след което веднага били заменяни с банди от Скопие.

160 

Дейността на тези банди придобива своята най-жестока форма по селата. Властите претендират, че нямат нищо общо с бандитите, но по-надолу в административната стълба има пълно разминаване на отговорност и безотговорност. Това е улеснено от обстоятелството, че от края на 1911 година административните служби в селата се заемат от един тип хора, вече описани в глава I - „купени" представители от националните малцинства, сърбомани и гъркомани, много от които са служили като шпиони на турците... Тези хора, със своите конкретни познания върху съществуващото положение, имат минало, което се стараят да изтрият... Достатъчно е да споменат името на някой от своите неприятели и бандите го арестуват, след това го принуждават да намери откуп и ако не успее, му нанасят побои или дори го убиват безнаказано. Това е режимът на анархията. Всекидневникът „Manchester Guardian" потвърждава това, в една своя публикация. [След като цитира сръбските укази и разпореждания, за които стана дума по-горе, английският вестник продължава: „Това представлява теорията на сръбското насилие. Практиката е още по-лоша. Сърбия няма голям брой образовани граждани. Всъщност около 80 % от населението и са неграмотни. Тя трябва да намери администратори за завоюваната територия, която е почти толкова голяма, колкото старата държава, а по-способните сърби считат, че животът в селска Македония е нещо като заточение. Много висока степен на овластяване се дава на недостойни представители. Последиците се описват много живо, макар и накратко в едно лично писмо, което получихме напоследък и което даваме в превод по-долу. Авторът на това писмо е човек с много ценни лични качества и църковно лице - би било по-безопасно да не говорим за неговото вероизповедание. Той е местен жител, получил добро европейско образование и не е член на преследваната българска общност:

„Положението става все по-непоносимо за българите - истински ад. Имах възможност да говоря със селяни от вътрешността на страната. Това, което разказват, е потресаващо. Всяка група от 4 или 5 села се управлява от един служащ, с шест или седем свои помощници. Лица със съмнителен произход, извършва обиски и под претекст за търсене на оръжие крадат всичко, което си заслужава да бъде откраднато. Тези хора извършват побоища и обири и изнасилват много жени и млади момичета. Налагатсе произволно данъци под формата на военни наряди. Едно село от 110 семейства било вече глобено 6000 динара (240 английски лири), а сега отново трябва да плати още 2000 динара (80 лири). Свещеникът на това село платил откуп от 50 турски лири, за да не бъде изпратен на заточение. Връщащи се от Америка емигранти трябва да плащат от 10 до 20 наполеона за разрешение да влязат в домовете си. Служители и офицери провеждат масов обир чрез налози и чрез сключването на договори за военни доставки. Полицията е всесилна, специално тайната полиция. Банди от сръбски терористи, (комитаджии), събрани от правител-ството, са плъзнали из цялата страна. Те отиват от село в село и тежко му и горко на всеки, които се опита да се противопостави на исканията им. Тези банди са свободни да правят каквото пожелаят, стига да помагат за сърбизирането на населението. На овчарите се забранява да изкарват стадата си на паша, за да не би да снабдяват българските чети с храна - това е оправданието на властите. Казано с една дума - положението е пълна анархия. Скоро ще имаме масов глад, тъй като сърбите са взели всичко, а при настоящото положение никой не може да си изкарва прехраната. Всички искат да емигрират, обаче човек не може да получи разрешение да посети дори съседно село."]

Можеше да се очаква тези територии на Македония, които следваше да останат сръбски според договора между съюзниците, да са били обект на най-сериозно внимание. Скопие, Куманово, Тетово и Гостивар - с една дума, в

161 

целия североизточен ъгъл на Македония най-напред се усеща ударът на сърбизацията. В Куманово отец Янев, протосингел на владиката, бил изгонен на 11/24 март след бурна сцена с един от тези сръбски главатари, станали впоследствие офицери, някой си Люба Вулович. Той дърпал свещеника за брадата, нанесъл му побои и най-накрая заявил: „Няма да те убия, за да ти покажа, че сърбите са цивилизован народ, а не диваци като българите. Давам ти срок до довечера да се махнеш от сръбска територия, иначе ще бъдеш убит, куче такова." Нека да не говорим за насилието, с което си е служил този същият Вулович в селата, чието население убеждавал да се запишат сърби, да не четат български и прочие. Той приложил същата тактика към архиерейските наместници в Кратово и Паланка, както и към населението в селата. В резултат на това градовете Куманово, Паланка, Кратово, Гостивар и околните села, включително и селата около Скопие и Тетово, още със започването на военните действия били официално обявени за сръбски. Учители и свещеници,които отказали да се подчинят, потърсили убежище в България. Единствените места с все още останала съпротива са Скопие и Тетово.

Да се тероризира населението на Тетово било сравнително лесно. След 23 май/5 юни в Тетово хората изпаднали в паника. Градските власти, следвани от банди и от тълпа турски деца и младежи, шумно агитирали жителите да станат „доброволци" срещу „най-големия враг" на сръбската държава. Тези агитации продължили 3 дни, но не успели да постигнат целта си и били последвани от репресии. Успехът на тази кампания в селата растял след нанасяне на побои върху жителите, както в случайте със Стенче, Волковня, Жилче, Раотинци и Лешок. Пано Грънчаров (или Геров) се опитал да се самоубие, за да избегне записването като сръбски доброволец. На 29 май/11 юни отец Ангелов, протосингел на владиката, бил хвърлен в затвора и префектът му казал, че всички, които се наричат българи, са въстаници и бунтари срещу властта. Сърбите явно са бързали да привършат с българщи-ната. На 6/19 юни председателите на общините и селските свещеници били свикани в един манастир, поет междувременно от сръбската църква. Присъс-твали представители на сръбските светски и духовни власти. След дълга реч във възхвала на историческата слава на Сърбия на събралите се свещеници и ръководители на общини било предложено „да станат сърби и да изпратят телеграма до крал Петър". Един единствен свещеник се спасил с бягство, а други двама успели да се укрият от това събрание.

В Скопие с участието на „висшия командир" сърбите извършили официална сърбизация под наблюдението на чуждестранни консули. Но „Черната ръка" допълва церемонията и някои от нейните „подвизи" са добре известии на Комисията. [Същата тази банда е нанесла побои на митрополит Методий. Вж. глава I.] Що се отнася до отношението на военните, разквартирувани в Скопие, това може да бъде илюстрирано с един кратък разказ.

На 7/20 март към 6 часа вечерта един млад българин, Димитър Георгиев, седял пред своята къща близо до моста на Вардар. В отсрещната къща бил сръбският офицер, майор Вучич. В този момент българският генерал Паприков влязъл в града и неговият ординарец Иньо поздравил Димитър, когато минали покрай него. Майор Вучич веднага направил знак на Димитър да отиде при него, бутнал го в коридора на своята къща, ритал го, обръщал го на два пъти по земята, спукал му черепа и се опитал да го удуши. През цялото време майор Вучич придружавал своите удари с цинични псувни срещу българите, неговите „смъртни врагове". Бащата на младежа пристигнал навреме с войници и успял да спаси живота му.

[Previous] [Next]
[Back to Index]