Карнегиева фондация за международен мир
ДОКЛАД НА МЕЖДУНАРОДНАТА КОМИСИЯ
  за разследване причините и провеждането на БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ

ГЛАВА IV  ВОЙНАТА И НАРОДНОСТИТЕ

3. ГРЪЦКА МАКЕДОНИЯ

Документите за Гръцка Македония, които притежава Комисията, не са толкова пълни колкото тези за Сръбска Македония. Но данните, с които разполагаме, са достатъчни да потвърдят заключението, че и в този случай се повтаря до най-малки подробности същото, както при асимилирането на българското население в Южна Македония (Воден, Костур, Лерин). Процедурата е твърде аналогична на тази, прилагана при асимилирането на населението на юг. Що се отнася до алтернативната система с изтребването на мохамеданското население, тя се повтаря на източната граница на Македония на границата с Тракия, като наподобява сръбската система по западната граница с Албания. Единствената разлика е в това, че двата метода на асимилация и изтребление в Гръцка Македония са приложени с по-голяма систематичност и дори с по-малко хуманно чувство. „Те „човешка" раса ли са,

175 

тези „мръсни" славяни? Те не са „anthropi" (човеци). Те са „arkoudi" мечки." Такива думи често се срещат в дадените пред нас показания. Те се свързват по жестокост с думата, отговаряща точно на понятието „булгарофаг" (българоядец) - едно чувство, съзнателно култивирано в армията и сред населени-ето посредством патриотични стихове и популярни картини. Образци от тези стихове и картини се съдържат в приложението.

Започваме със Солун, естествения център на Гръцка Македония. Комисията не бе улеснена от страна на гръцкото правителство за провеждане на разследвания в Солун във връзка с фактите, които я интересуваха. Същевременно членовете се възползваха от обстоятелството, че можеха свободно да отиват до града, за да проучат други източници на информация. Обаче местното население се укриваше, с много редки изключения. Гърците го вършеха от враждебност към Комисията, както показват статиите в местния печат, а евреите се страхуваха. Чужденците бяха останали в града и макар че дори името България бе обявено извън законите, все още имаше няколко закъснели в изселването си българи. Говорихме с една българска гувернантка, която се готвеше да замине следващия ден. От нея един член на нашата Комисия научи подробности около дните 30 юни и 1 юли /17 и 18 юли, т.е. българското поражение скоро след началото на Втората балканска война. По-късно Комисията имаше възможност да сравни тези показания с данни от други източници. С малко закъснение получихме много важни писмени доказателства от българските пленници, освободени в края на 1913 година, които се прибавиха към устните показания и потвърдиха тяхната истинност. Най-важно място сред тези свидетелства заемат спомените на коменданта на българския гарнизон в Солун майор Велизар Лазарев, отпечатани в българския вестник „Политика" през месец ноември.

Без да се спираме на многобройните инциденти между истинските господари на града и опиталите се да заемат тяхното място, можем да извлечем общото заключение, че отношенията между живелите заедно в Солун гръцки и български военни са били изключително напрегнати през цялото време на тяхната обща окупация. След април 1913 г. е имало само три роти от 14 македонски полк, чийто статут е регламентиран през месец май чрез специална конвенция между двете правителства. Този малък гарнизон бил разквартируван в около десетина къщи, разположени в различни квартали на града на ул. „Хамидие", ул. „Митхадпаша", ул. „Фейзли" и пр. Всекиден гарнизонът е разставял около 16 поста да пазят официалните учреждения и домовете на българските висши военни граждански и църковни служители. По този начин българските войскови части били разпръснати в източната част на града.

На 17/30 юни генерал Хесапчиев, представител на българското правителство пред гръцкото главно командване, напуснал Солун поради започването на военните действия. Някои от офицерите, които го придружили до станцията, научили, че гърците се готвят за нападение. Майор Лазарев отскочил набързо до българския щаб срещу „Света София", за да предупреди офицерите и войниците. После обиколил ул. Фейзли с турското училище, където били разквартирувани повечето от българските войници. Там намерил писмо от гръцкия комендант генерал Каларис. Генералът го уведомявал, че българската армия е започнала военни действия и му предложил в срок от един час да напусне Солун заедно със своя гарнизон, след като предаде оръжието си. След изтичането на този срок българските войскови единици в

176 

Солун щели да се считат като враждебна сила и да бъдат третирани по начин, предвиден за такива случаи.
Влакът на генерал Хасапчиев тръгвал в 1 часа. Майор Лазарев получил писмото на генерал Каларис малко преди 3 часа. Но още половин час преди това, в 2,30 часа, гръцките войници започнали да атакуват българските постове. Майор Лазарев писал доклада си сред гърмежи. В този доклад той поискал разрешение да се свърже със своите началници по телеграфа. След непрекъсната двучасова стрелба гърците заповядали в 5 часа спиране на огъня. Имало някакво недоразумение. Тогава пристигнал френският консул г-н Жослен и пожелал да говори с майор Лазарев. Отговорът на генерал Каларис бил: „Много добре, съгласен съм." След пет минути френският консул получил истинския отговор: „Условията се отхвърлят." Господин Жослен си заминал. Престрелката започнала отново от двете страни. На консула било казано, че майор Лазарев не желае да се среща с него. Послед-ната надежда за избягване на катастрофата била осуетена. Вечерта започнала артилерийска стрелба. След полунощ гърците отново издали заповед: „Предайте си оръжието!" Отговорът на майор Лазарев бил същият както преди. Той отново поискал разрешение да се свърже с началника си. Боят започнал с удвоено ожесточение. Много къщи пламнали, някои от тях били разрушени от артилерийската канонада, около 80 мирни граждани и близо 100 български войници били убити. Призори майор Лазарев сам предложил българските части да се предадат, при положение, че запазят оръжието си (без щиковете), а също така обозите и паричните си средства. Условията били приети. Но впоследствие те били отхвърлени под предлог, че българските войници се опитват да крият щиковете си, след което били безусловно арестувани.
Сутринта на 18 юни/1 юли два търговски кораба с поетичните имена „Мариета Рали" и „Катерина" били готови да закарат пленниците до гръцки крепости. Тези кораби били лишени от всякакви удобства. Затворили войниците в трюмовете близо до машините и до въглищата в ужасен задух. Двадесетината офицери били натикани в една кабина с две легла. Нито на офице-рите, нито на войниците било разрешено да излизат на мостика. Единственото нещо, което им давали за пиене, било осолена застояла вода, а на втория ден получили и малко мухлясал сухар. И все пак военнопленниците скоро разбрали, че тяхната съдба не е най-лошата. След военните започнало гоненето на българското гражданско население в Солун под предлог, че всички били комитаджии.

Членовете на нашата Комисия чуха страхотни разкази за случилото се в Солун на 18 юли - по улиците и в българските къщи. Но и в този случай невинаги е удобно да се цитират имената на пострадалите, а още по-малко на тези, които дадоха показания. Ще започнем с един чужденец, който бил едновременно и свидетел, и жертва; бил сметнат за българин, и следователно за комитаджия. Неговия разказ цитираме без съкращения.
Иван (Йован) Рачкович, австрийски поданик, роден в Далмация, бил търговец в Солун. На 17/30 юни той излязъл от магазина си, за да иде до австрийската поща, където трябвало да получи запис за 300 франка. В джоба си имал 90 франка. Някакъв шпионин го посочил на полицията като български комитаджия. Това било достатъчно, за да бъде арестуван, доведен пред полицейските власти, разпитан, след което бил закаран в един кораб и затворен в бункера за въглища, тъй като полицията се усъмнила в показанията му. Там прекарал три дни и три нощи заедно със 72 българи. Прибрали всичко, което имал у себе си, а когато се опитал да протестира в битността си

177 

на австрийски поданик, пазачите дръпнали австрийския паспорт от ръцете му '' и го накъсали на парчета. Някои войници били застреляни, докато ги превозвали, и той „имал съмнението", че един човек бил хвърлен в морето. (Ще видим по-нататък, че това съмнение било основателно.) Затворените получавали само сухари, а питейната вода била солена. Когато пристигнали в Трикери (затвор в началото на Волоския залив), те получили хляб, маслини и лук. В Трикери нямало никакъв лекар и затворените там умирали по 5 до 7 всеки ден. След протест на австрийския консул, г-н Рачкович бил върнат в Солун, но обратно за града пострадал още повече. Ръцете му били вързани здраво зад гърба, така че гърдите му силно да се изпънат. Освен това пазачите му намокрили въжето, за да се стегнат още по-силно възлите. Десет дни след неговото пристигане в Солун един член на нашата Комисия видя неговите все още подути и наранени ръце; част от кожата била свлечена, а белезите от въжетата се виждали много ясно.

А ето и съдбата на друг пленник, този път истински българин, на име Спиро Суруджиев, виден гражданин на Солун. Той бил вече веднъж арестуван, разпитан и освободен. Една седмица по-късно отново го арестували и изпратили в Трикери. Суруджиев бил състоятелен човек. Неговата съпруга успяла да го освободи срещу 500 турски лири (тази цифра бе също така потвърдена пред член от Комисията от очевидци на предаването и.) Но какво било неговото състояние? Нещастникът бил полумъртъв. При повторната среща с жена си той могъл само да произнесе думите „Страшно ни биха". Дрехите му воняли на изпражнения. Не бил спал в продължение на седем нощи, тъй като бил вързан гръб към гръб с друг затворник. По настояване на жена му Суруджиев е изпратен във френската болница на католическите милосърдни сестри, но на следващия ден бил прехвърлен в казармите за болни от холера, където починал след първите две инжекции.

Ето и трети случай, който трудно може да се забрави. Тук жертвата е протосингелът на българската митрополия в Солун, архимандрит Евлоги, който както по длъжност, така и по убеждение представлявал българската национална кауза в целия вилает. Този път обаче той бил третиран като открит враг на гръцките претенции за Македония. Един член от нашата Комисия се запознал с него по време на пътуването си из Балканите през месец януари 1913 година. Архимандрит Евлоги е високообразован човек, завършил духовна семинария в Австро-Унгария и след това следвал в Париж; той бил просветен и пламенен патриот с благородий и възвишени схващания. Дори още преди новото отношение на гърците той бил подложен на преследвания от гръцките власти, но четял проповедите си на български език - нещо, за което гърците често му създавали неприятности. Българските войници били разположени точно пред митрополията. Духовниците могли да продължават сравнително нормален живот благодарение на защитата, оказвана им от светската власт. Но с угасването на този последен лъч от българския суверенитет митрополията била пред своя край. По време на нощната атака на 18 юни/1 юли архимандрит Евлоги се скрил под стълбището; на сутринта обаче бил намерен и затворен на кораба „Мариета Рали", където докарали майор Лазарев и брат му д-р Лазарев; лекар от военната болница. Показанията на братя Лазарови са вече публикувани [Разказът на майор Лазарев е публикуван във в."Политика" от 14/27 ноември 1913 година, а разказът на д-р Лазарев - в едно приложение към „Отговор на брошурата от професорите в Атинския университет „Българските жестокости в Македония", издадено от професори в Софийския университет, стр. 115.]. Важно е да ги сравним с това, което се твърди от атинската агенция, а именно: „От проведената официална

178 

анкета е явно, че Евлоги е бил главатар на българските комитаджии в Солун. Те стреляли срещу гръцките войници, които се опитвали да установят ред. Евлоги е убит в момент, когато стрелял срещу гърците."

Не е вярно, че Евлоги е умрял в престрелка с гръцките войници, които „възстановявали реда", ограбвайки българската митрополия. Около пладне на 18 юни братя Лазарови го видели на борда на „Мариета Рали". Вечерта в същия ден той бил прехвърлен на борда на „Катерина". На 19 с.м. в 2,30 часа „Катерина" отплувала. Три часа по-късно от Евлоги вече нямало и следа. И отново един очевидец потвърждава това, което Комисията чу в Солун. Ф. Дуков, български пленник, които току-що се е завърнал във Варна от Гърция, разказва следното:

„Той бе арестуван по обед на 17 юни и затворен в пощенската станция в Топ-Хане. В 7 часа бяха доведени още четири войници от поста пред банката, а заодно с тях и касиерът на банката Илия Неболиев, и счетоводителят Янков. На следната сутрин всички арестувани бълга-ри бяха събрани заедно. Повикаха Неболиев, съблякоха го и му взеха 850 франка. Останалите също бяха ограбени. Всички пленници бяха качени на кораба - Неболиев и Янков - последни. Същия ден привечер прото-сингелът на солунската митрополия архимандрит Евлоги бе доведен заедно с неговия дякон Васил Константинов, докато Георги Дерменджи-ев, първият викарен епископ на митрополията, и секретарят Хр. Батан-джиев бяха качени на друг кораб. Преди пладне на 19 юни няколко гърци от Солун се качиха на кораба, започнаха да се гаврят със затворниците, като им нанесоха побои. Архимандритът бе малтретиран по най-безсра-мен начин. Корабът отплува в два и половина часа следобед. Архимандритът бе хвърлен в морето близо до нос Кара-Бурун. Дадени бяха по него три изстрела и той потъна. Неболиев, Янков и Никола Илиев бяха екзекутирани по същия начин."["Политика", 20 октомври 1913 година (стар стил)]

Друг свидетел, Васил Лазарев, лесничей от Казанлък, разказа следното:

„На 19 юни в 3,30 часа следобед 223 български войници, служителите Генев и Вачков, осем души работници по жп линията, лекарят от Пета болница Йорданов, касиерът на Българската национална банка Неболиев, счетоводителят в същата банка Янков, протосингелът на българската митрополия в Солун архимандрит Евлоги и много други българи, както и голям брой мирни жители на окупираните от гърците македонски земи бяха отведени с кораба „Катерина" до остров Итака, След като бяхме пропътували около 3 часа, близо до нос Кара Бурун видяхме как един човек беше екзекутиран. Гръцките войници хвърлиха архимандрит Евлоги в морето, след което дадоха три изстрела по него от страх, че той може да се спаси от удавяне. На 21 юни около 7 часа вечерта счетоводителят Янков, куриерът Никола Илиев и касиерът Неболиев бяха извикани на мостика. На изхода на нашето затворено с дъски затворническо помещение ни казаха да изчакаме. В този момент тримата души, чиито имена споменах, бяха хвърлени в морето."

179 

Друг очевидец, войникът Г. Иванчев, описва със следните думи същата сцена на убийството на архимандрит Евлоги:

„Бяхме доста войници на този кораб. Случи се така, че стоях малко настрана. Гърците заповядаха на нашите хора да влезнат в трюма. Когато се оказах сам, се уплаших, че могат да ме хвърлят в морето, и затаих дъх. В този момент протосингелът на нашата митрополия архимандрит Евлоги бе изведен нагоре и двама гръцки войници набързо го ограбиха, след което го намушиха на своите щикове и го хвърлиха в морето. Видях дългата му черна коса да плува за известно време над водата - и после всичко изчезна."

Българската телеграфна агенция действително дава имената на гърците в Солун, които са се качили на кораба на 19 юни/2 юли и са участвали в малтретирането на отец Евлоги: „Председателят на гръцкия революционен комитет, един фанатик с прозвище Шерефа, и доктор Мицопулос бяха хората, които се качиха на „Катерина", където андартите удариха два пъти българския духовник, а след това го ритаха в краката."

След такива сцени на рафинирано варварство едва ли е необходимо да се регистрират многобройните разкази за домашни обиски ипроизволни арести, които са извършени в Солун през първите дни между 17 и 19 юни и които достигнаха до знанието на Комисията. Картината може да се допълни, като споменем, че във всичко това алчността и жестокостта са в еднаква степен. Жертвите са бивали систематично ограбвани, преди да бъдат убити. Често пъти мъчителите са вземали пари като откуп за техния живот и свобода. Пари са взимани и от войниците, изпратени в Трикери, но повечето от тях успели да си запазят по нещо. Способът, прилагай от гръцката охрана, бил да принудят пленниците да дадат каквото имат, като се действа по следния начин [Комисията чу този разказ в София и нейните членове научиха имената на българските пленници, които били очевидци на случилото се.]:

„Двадесет и осем пленници бяха прехвърлени от кораба до брега с лодка. Когато наближиха сушата, гърците направиха дупки в дъното на лодката и тя започна да се пълни с вода. След това поискаха от пленниците да дадат всичките си пари, иначе щели да ги оставят да се удавят. Нашите свидетели казват, че заплахата била съвсем ненапразна: двама от пленниците, които нямали пари, били удавени. Всички останали дали каквото имали."

Дори в Солун хората, които не искали да бъдат изпращани в затвора или да бъдат арестувани, плащали на полицейските агенти, които идвали да ги задържат. В самого начало арестите били извършвани от сравнително по-низши служители, тогава работата била сравнително по-лесна и по-евтина. В Солун се дават имената на хора, арестувани и освободени още същия ден от полицейския участък. Ако обаче някой арестант бивал изпратен в централния затвор, работата ставала по-трудна, но не съвсем безнадеждна. Например баща и син Дерменджиеви заплатили 100 турски лири, г-н Пиперков заплатил 50 лири, а г-н Казанджиев заплатил някаква неизвестна сума. Случаят с г-н Карабелев, депутат от Плевен и собственик на Гранд хотел, е малко по-

180 

сложен. Той бил арестуван 19 дни преди 30 юни, но успял да предаде ключа от своята каса (сейф) на руския консул. Получило се предложение да бъде пуснат на свобода срещу 25 наполеона. Полицията тогава предприела нещо като законно претърсване на касата му. Но нейните действия се оказали твърде закъснели: полицията намерила сейфа разбит и цялото му съдържание от диаманти, акции и няколко хиляди турски лири - изчезнало!

Една много проста възможност, която всеки гръцки войник би могъл да използва, е да се яви в някоя българска къща и да каже: „Парите или живота." В документите на Милетич има показания на един българин, който разказва следното [Документи относно гръцките жестокости, взети от книгата на Л. Милетич „Гръцките жестокости в Македония", стр. 65.]: „На 20 юни/3 юли двама войници дойдоха в нашата къща и заплашиха да убият Г... така, както бяха убили много други българи. Можете да си представите страха и ужаса, който изпълни къщата. След това войниците казаха, че няма да му направят нищо, ако им даде 500 франка. Г... имаше 100 франка, който им предложи, но войниците отказаха. След това Г... им каза да почакат, докато М... отиде да вземе пари от Йоско. М... намерила двама критски полицаи, който ненадейно се явили там, казала им какво става и ги довела в къщата. Войниците избягали и инцидентът по този начин се приключил." Доколкото е известно на Комисията, тези храбри полицаи от Крит често пъти успявали да превърнат трагедиите във фарс. Критската полиция често пъти била призовавана да защитава българското население в Солун срещу мълчаливото съучастничество на евзоните и гръцките войници в комбинация с гръцкото население. Ето още една сцена, описана в документите на Комисията: След 18 юли една от двете къщи, заемани от българското девическо училище, останала незасегната. Учителката Иванова се върнала да я заключи. Тя намерила гръцки войници да гуляят пред вратата. Когато видели, че г-ца Иванова заключва вратите, гръцките жители подсказали на войниците да влезнат в зданието през прозорците. Войници и жители с общи усилия се покатерили до прозореца и оплячкосали всичко.

Човек лесно може да си представи злоупотребите, извършвани в една такава атмосфера, още повече злоупотребите с помощта на законната власт. Мисълта, че човек може да попадне под терора на комитаджиите, се превър-нала в силно натрапчива идея. Затворите в Солун били препълнени с българи, арестувани в самия град или във вилаета само поради това, че се осмелявали да се нарекат българи. Изчислено бе, че между 4000 и 5000 от тези българи били изпратени в старите предели на Гърция, докато около 1000 души били в затворите на Солун (в Едикуле, в Конака и „новия" затвор). Ще имаме и друга възможност да се върнем към условията в тези затвори и към хала на техните обитатели, а също така към нарушенията на конвенциите на Червения кръст през паметните дни на 17, 18 и 19 юни. Тук бихме могли да цитираме един случай, разказан от свидетел, когото Комисията изслуша. С него искаме да покажем, че тези хора не са извършили никакво друго престъпление освен това, че са българи. Касаеше се за Димитър Ризов, ученик от Солунската реална гимназия, на 17 години. Той се разхождал по улицата, когато на 17 юни бил арестуван и доведен пред един „капитан". Последният го запитал: „Ти кой си?" Ризов отговорил: „Аз съм българин." След това го претърсили и намерили в него снимка на баща му, който бил български офицер. „Какво е това?" - без да доизчака отговора на Ризов, офицерът го ударил и го изпратил в затвора под охраната. Там имало 17 полицаи и войници, който в продължение на 10 минути го били, докато загубил съзнание. Хвърлили го от една

181 

стълба и паднал до някаква стена, където лежал известно време в калта. Вечерта били доведени още около 30 арестанти и мястото станало много тясно. В това положение той чул един полицай как се хвали с убийството на цивилни граждани. За да докаже своите подвизи, друг един полицай извадил вестник, в който имало завито откъснато човешко ухо, което Ризов твърди, че видял от разстояние по-малко от метър. Всички полицаи се смели при това доказателство на полицейска храброст. След около час и половина те видели Ризов как спи прав. Някой го бутнал и той паднал. Дошлият при него войник му казал: „Чакай още 2 или 3 часа и ние ще те изпратим да спиш завинаги." Като чули тези думи, някои селяни между арестантите започнали да казват молитви и да се кръстят. Изминали 48 часа, през което време, въпреки техните оплаквания, не им дали никаква храна. Ризов бил повикан навън и отново подложен на разпит. За да респектира своите мъчители, той казал, че малко преди да бъде арестуван, бил в Американското консулство по повод заминаването му за Америка. Освободили го. Но пътят до дома му бил дълъг и младият Ризов знаел много добре, че всеки ден имало случаи на българи, убити по улиците. Той помолил да му дадат писмен пропуск или войник, който да го придружи до вкъщи. Офицерът отказал. Ризов излезнал сам и благодарение на някои предпазни мерки успял да се прибере благополучно при семейството си, но за съжаление 65-годишният му баща вече бил изпратен в затвора. Оттам го закарали в Гърция. По-малкият му брат, на когото бил нанесен жесток побои, бил много зле. Побой бил нанесен и на по-големия му брат, който бил глухоням, но полицаите помислили, че неговият недъг е всъщност хитрост. След една седмица полицаите отново се върнали в къщата. Те търсели някои или нещо. Хванали глухонемия и му издърпали езика, за да го накарат да говори. Не намерили нищо особено в дома и си заминали със заплахите: „Ако не станете гърци до три дни, ще полеем вашия глухоням с бензин и ще го изгорим заедно с къщата." Майката била отчаяна и едва не полудяла. Младият Ризов имал приятел, чиято майка била французойка. Той я помолил да отиде в консулството и да поиска неговата намеса. По този начин спасението дошло най-сетне от Франция. След още един обиск семейство Ризови било оставено на мира. Комисията би могла да цитира и други свидетелства от този вид, но ни се струва, че казаното дотук е достатъчно, за да даде възможност на читателя да направи своите заключения.

Областите на юг от Солун са населени с още по-смесено от национал-на гледна точка население, отколкото тези в Северна Македония (вж. етнографската карта). Освен гръцкото население което заема тясна ивица в южната част на Македония, полуостров Чаталджик (Халкидическия полуостров) и бреговете, и което представлява повече или по-малко важна част от градското население, тук се срещат българи, турци, власи (румънци), албанци, евреи и цигани. В края на двете Балкански войни и в резултат на потисническите мерки, за който ще говорим по-късно, етнографската карта на Южна Македония претърпя основни промени. Разполагаме с една по-скорошна картина за състоянието на нещата преди войната. Тя ни бе представена от току-що публикуваната етнографска карта на г-н И. Иванов от Софийския университет - през 1913 година [Етнографска карта на Южна Македония, представляваща етническото разпределение в навечери-ето на Балканската война от 1912 година, съставена от И. Иванов, лектор в Софийский университет. Мащаб 1:200 000. Обяснителни бележки. София, 1913, стр. 8. Авторът си е служил стурските избирателни списъци и салнамета, с гръцките статистически данни, публикувани през 1913 година от г-н Халкиопулас, с непубликуваните резултати от подробно статистическо изследване, предприето от Екзархията през 1912 година, както и с новите румънски статистически данни на А. Рубин и Ко. и „проверената информация, която той имал на свое разположение". Картата показва всички градове и села пропорционално на техния размер и отбеляэва в цветове съотношението на раэличните националности.]. Общият брой на жителите,

182 

спадащи към различните националности в една територия, малко по-голяма от частта на същия този район, която гърците завладяха от турците, е както следва:

Българи..............................................................................................329 371
Турци ................................................................................................314 854
Гърци.................................................................................................236 755
Власи ................................................................................................. 44 414
Албанци............................................................................................. 15 108
Цигани ................................................................................................25 302
Евреи ...................................................................................................68 206
Други народности ................................................................................8 019
Общо:.............................................................................................  1 042 029

Статистическите данни, възприети от гърците, се различават значително от дадените по-горе. За да има читателят известна представа за тази разлика, цифрите на г-н Амадори Виргили са дадени заедно с тези от „Messager d'Athenes" от 2/15 февруари 1913 г., цитирани в един наскоро публикуван труд на г-н Шарл Беле - „Гръцкият иредентизъм" [Charles Belet, "L'irredentisme hellenique", 1913, Иредентизъм (от ит. irredente) - политическа  доктрина, против оставянето на територии, населени с една народност, под властта на друга народност.] (1913 г.), които са представителни за гръцката гледна точка:

САНДЖАЦИ (ПОДЕЛЕНИЯ НА ВИЛАЕТИ)

	Сърбия		Солун		Серес		Драма		Общо
Прав.гърци	111 000	(119 466)	224 000	(233 508)	92 000	(96 513)	46 000	(47 852)	473 000	(497 339)
Бълг. екзархисти	1 500		75 000	(70 096)	121 000	(98 586)	2 000	(2 120)	199 500	(170 802)
Мюсюлмани	59 000	(80 702)	200 000	(189 600)	118 000	(122 303)	105 000	(124 100)	482 500	(516 705)
Власи	760	(1 460)	6 000	(3 928)	1 350	(980)			8 110	(6 368)
Евреи		(43)	61 800	(65 730)	1 400	(3 005)			63 200	(68 778)
Цигани			900		7 500		250		8 650
Сърби			1 400
Други		(3)		(2 314)
	172 260	(201 674)	569 100	(565 176)	341 250	(321 387)	153 250	(174 072)	1 236 360	1 262 309

Ясно е, че при гръцките статистически данни общият брой на мюсюлманите се е увеличил с прибавянето към тях на помаците. В българските статистически данни турците са разделени от помаците. В гръцките цифри понятието „православни" гърци включва и патриаршистките българи и власи, които те наричат „българофони-гърци" или „влахофони". При тези изключения разликата не е значителна, като се има предвид, че територията не е съвсем същата. Може да се приеме, че при определянето на националността се е търсело това да стане въз основа на езика, а не на религията. Цифрите, дадени от г-н Иванов, са по-близо до истината. Според полемиките в сръбската преса, 260 000 „славяни" били анексирани от Гърция; тази цифра гръцкият печат намалява до 120 000 души. Както знаем, тайният договор между Гърция и България не съдържа никакви указания относно границите, за които са се съгласили даете страни. Това послужи като още една подбуда за гръцкия иредентизъм. Както в Гърция, така и в Сърбия съществуват две противоположни тенденции след първите успехи на гръцката армия. По подобие на г-н Пашич от Белград и на г-н Гешов от София, г-н Венизелос се

183 

застъпва за по-умерена политика, виждайки в нея единственрто средство за запазване на общото дело, а именно Балканский съюз. Недоволството на военните кръгове се засилва все повече и става все по-открито. Както в Сърбия, така и в Гърция то намира свой ръководител и тълкувател в лицето на престолонаследника. Гръцката диаспора е много по-силна и по-стара организация, отколкото разпръснатите колонии около сръбските учители и около водачите на чети. Тук патриотичната организация се основана на една значителна колония от истинско гръцко население, което е свикнало да се подчинява на командите, идващи от Атина. Организирана е сериозна кампания след месец януари с адреси, меморандуми, телеграми, резолюции на събрания и конгреси, които са изпратени до Конференцията на посланиците в Лондон и до гръцкото правителство. Всички искат присъединяване към Гърция. На 1/14 март едно от тези изложения е представено в гръцкия парламент от името на „гърците от Тракия и Източна Македония, които съставляват почти цялото християнско население на тези региони". Молителите „гордо заявяват, че в тази война гърците са направили повече морални и материални жертви, отколкото които и да е друг от съюзниците и отколкото всички съюзници, взети заедно". Те искат да се осъществи тяхното национал-но възраждане чрез съюз с майката-родина Гърция [Вж. това и останалите 62 изложения, публикувани в приложенията към интересната книга на г-н Шарл Беле, озаглавена „Гръцкият иредентизъм" („L'irridentisme hellenique") за която стана дума по-горе.]. Г-н Венизелос направи тук една декларация и неговият отговор представлява забележителен пример на политическа мъдрост, които скоро бе отхвърлен с шовинистична ярост от господстващата партия. Ето какво каза инициаторът на Балканския съюз:

„По необходимост гръцко население - групи, съставени от това население - ще мине под властта на нашите съюзници. И причината за това не е, че тези области са били завладяни от нашите съюзници или че нашите съюзници искат това. Причината се крие в силата на географските съображения. Това е толкова вярно, че дори ако нашите съюзници ни позволят да разширим границите си към техните райони, с оглед да обхванем цялото гръцко население, то поне аз, в качеството си на отговорен министър, никога не бих приел една демаркационна линия, пълна с опасности. Ако трябва непрекъснато да се разширяваме покрай брега на морето, за да обхванем цялото гръцко население на Тракия, една така увеличена Гърция, която няма да има гръбнак, ще бъде по-слаба, отколкото ако нейните граници бъдат решени по друг начин... Надявам се, че никой от нашия парламент не ще препоръча съпротива от страна на това разтревожено население." Атакуван много остро за тези думи, г-н Венизелос допълнил: „Подобна декларация бе направена 3 или 4 седмици след обявяването на Освободителната война... От това време насам аз винаги съм заявявал, че жертвам една голяма част от Гръцка Тракия... Считах за свой дълг да направя това изявление пред парламента, защото... знам, че се създава едно движение сред гръцкото население, чиято съдба е да остане извън пределите на Велика Гърция... Тези, които ги подтикват към подобно отношение, са истинските врагове на страната."

Макар че се изказва против действията на гръцките националистически организации в Тракия, г-н Венизелос все пак не казва нищо за Източна Македония, която влиза в обсега на формулата „Делиянис", нито относно Югозападна славянска Македония, за сметка на която очевидно ще се извърши „закръгляването" на гръцките граници. Беше вече споменато, че в разговорите във „влака между Солун и Битоля", че общата граница между Гърция и Сърбия била вече разисквана. Ясно е, че именно в този смисъл г-н Венизе-

184 

лос е разбирал понятието за разделяне между съюзниците, за което говори в парламента. Идеята за разделяне на териториите в един кондоминиум [Общо владеене на дадената територия в случая.] между всички съюзници е била вече заменена с идеята за сръбско-български „арбитраж" . Няколко дни след декларацията на г-н Венизелос престолонаследникът принц Константин става гръцки крал (6/19 март).

Последствията от тази промяна се отразяват върху отношенията между окупиращите гръцки власти и местното население. Нека започнем нашия преглед на тези събития с Костур. Още от самого начало на окупацията тамошните власти се преструват, че изобщо не виждат съществуването на българско население. Вярно е, че прокламацията на принц Константин от 14/27 ноември гласи, че в окупираните райони гърците ще зачитат езика и религиозните обичаи на отделните народности. Това обаче не се отнася до българите, които, очевидно, властите считат за „българофони-гърци". Съоб-щения и призиви към населението са отправени на гръцки, турски и еврейски, като че ли българският език избщо не съществува, а на българските протести не се обръща никакво внимание. За да се създаде съотвествие между действителност и теория, окупационната армия прибягва към актове на насилие, които вече са ни добре познати. След като населението добре осъзнава каква съдба очаква упорстващите, които се наричат българи, гръцките власти започват да искат те официално да се откажат от своята българска принадлежност. Според един от тези текстове хората е трябвало да декларират, че още от най-старо време са били гърци, но са се наричали българи под влияние на българската пропаганда.

Според друг текст българите трябвало да декларират, че до 1903 година населението е било гръцко, но между 1903 и 1906 година те са били принудени да се наричат българи под заплахите на българските чети и комитаджии. И двата текста завършваха с една и съща декларация, а именно, че веднага след пристигането на гръцката армия населението почувствало своята гръцка принадлежност и помолило да бъде прието в лбйото на „Великата църква на Исус Христос". Според гръцката версия българите всъщност не били християни, Гръцкият митрополит в Костур приема делегациите, изпратени до него от всички села, и се оказва централната фигура на тази активна пропаганда. При това погърчване евзоните играят също своята роля на апостоли с остриетата на щиковете си. Като пример в това отношение можем да споменем селата Кабреш, Дреновени, Черновица, Турие, Загоричани, Дямбени и др. В селата Брезница, Торно и Долно Нестраме всички жители били арестувани и били принудени да се нарекат гърци. Отговорът, които един човек получил, след като казал, че бил българин, е следният: „Да не би да си роден в София? Няма българин в Македония. Цялото население е гръцко." За да се поддържа този принцип, се дават чуждестранни паспорти на някои от местните жители, за които трябвало да се признае, че са българи, като същите са обявени за родени „някъде в България". Комисията знае за един такъв паспорт, издаден на енорийския свещеник от Костурската епархия, макар че този човек е роден в Ресен (в Македония). Според гръцкия паспорт неговото родно място било в България. Всъщност така той получил разрешение за престой в Гърция. Това не е единствен случай. Комисията по преброяването е записала помаците от село Червени също като гърци. Те били считани за такива от момента, в който се установило, че говорят български, а не турски.

След като се приключва с обезоръжаването на селата, идва ред на интелектуалците, на българското духовенство, учителите и служителите.

185 

Известен брой лица, чиито имена и случаи са описани в притежаваните от Комисията документа, са арестувани, бити, хвърлени в затвора и дори убити. Първоначално гръцките власти игнорират напълно българската митрополия в Костур, тъй като не я приемат за законосъобразна институция. След това прекъсват всякакви нейни контакта с населението, което е заплашено с наказание, ако се свързва с митрополията. И накрая, около началото на месец юни, митрополията е официално блокирана от 20 или 30 войници и обискирана от полицията. След това по заповед на правителството всички чиновници и учители се поставят под домашен арест, в очакване на допълнителни заповеди. По това време гръцките вестници вече пишат за войната като неминуема и предстояща. В кореспонденция от Солун вестник „Embros" обявява на 14/27 юни: „Великата борба за съществуването на елинизма ще започне след няколко дни." На 14/27 юни вестник „Proodos" пише: „Ние сме в навечерието на война... При заминаването си за Солун кралят взел със себе си своята бойна униформа... Прокламацията за война ... е готова." Войната действително започва на 17/30 юни. Гърците в Костур се събират пред митрополията и започват да пеят песни, в които се иска „глътка българска кръв". След подписването на Букурещкия мир комендантът на Костур събира на 31 юли ръководителите и служителите на митрополията и учителите. „По заповед на новото правителство ви давам 48 часа срок, в който да напуснете гръцката територия." Тези принудителни изгнаници, всички родени в Македония, са получили удостоверения в смисъл, „че се връщат в България, където са били родени". В отговор на техните протести им се казва: „Който отива да живее в България, е българин. В Гръцка Македония няма вече българи."

Имаме също достатъчно пълни данни за събитията във Воден, (сега наричан Едеса). Както в случая нашият осведомител от този град си спомня много добре как гръцката армия навлязла победоносно в града на 18/31 октомври сред радостните викове на населението. Във всяка къща били настанени безплатно между 10 и 20 войници, а градът раздавал безплатно всеки ден по 6000 оки хляб, Още било далече времето на принудителните реквизиции, които се извършвали, без да се издават разписки, и при които се изисквало всичко, без каквото и да е заплащане на даващия, който нямал друга възможност освен да се подчини. Десет дни по-късно гърците започнали да заплашват българите: „Ще ви отрежем езиците, ако не се научите да говорите гръцки." Те започнали да грабят личното имущество на българите, като покъщнина, мебели, добитък и прочие, и да го изпращат в Гърция. Веднага били завзети църквите и училищата, славянските надписи били заличени, канцелариите - опожарени, свещениците - бити и изгонени.

По-късно започнали арестите на видни хора по селата Ветчица, Цармариново, Пископия, Арсен, Св. Илия и Въртокоп. Войниците казали на първенците, които били. затворени във Ветчица: „Ако искате да сте свободни, станете гърци."

На 20 и 21 юни (3 и 4 юли), след обявяването на войната, били арестувани окрло 200 души българи, включващи архиерейския наместник, свещеници, първенци, учители и жители на града и на селата. Те били бити и изпратени в Солун. На 30 юни гръцките власти превзели последната българска църква Славянските* национални икони на Св.св. Кирил и Методий били изгорени и тяхната пепел покрита с изпражнения (гърците и сърбите гледали с особена омраза на тези икони, приети като символи на независимостта на славянската** църква). През м. юли гръцките власти поискали от населението да подпише следната декларация: „Ние станахме българи под натиска на

186 

екзархийската пропаганда и под терора на комитаджиите. Сега изповядваме истинската християнска вяра и декларираме нашата елинска националност." Изпратили емисари в Солун да предложат свобода на затворниците от Воден, ако декларират, че са гърци. „Ние останахме чисти" пише г-н Атанасов, един от тези затворници. „Нашата съвест беше неопетнена и всичките тридесет и трима души бяхме освободени без всякакви ангажименти на 7/20 август", [Вж. разказа на Г. Атанасов, поместен във вестник „Мир" на 30 септември/13 октомври.] Но един български учител от село Патали, който приел да се нарича грък, писал в гръцкия вестник „Imera", че затворниците ни не били пострадали и че „ни един косъм от главите им не бил докоснат". Според г-н Атанасов той очевидно е забравил едно нещо: че ако останели в затвора още месец, едва ли някой от тях щял да излезе жив от там. Господин Атанасов пресъздава положението на солунските затворници, което за зла участ е съвършено вярно.

„Бяхме 130 души в една стая и често трябваше да стоим прави цяла нощ, в очакване да ни дойде ред да легнем. В продължение на 50 дни останахме в същата стая, без да прекрачим Прага и. Можете да си представите какъв беше въздухът, който дишахме. Имаше други хора, който бяха стояли 100 и повече дни, без да бъдат разпитани. Цветът на ризите им не можеше да се различи от цвета на палтата им. В допълнение към тази мръсотия и заразата във въздуха храната ни се състоеше от недопечен хляб, пълен с примеси. Бяхме като живи погребани, чакахме смъртта да ни освободи. Тук нарочно избягвам да описвам морални-те и физическите страдания, причинени ни от войниците, който влизаха за тази цел в стаята. Сред нас имаше нещастници от Гюмендже, Йенидже-Вардар, Лерин, Костур и Солун. След престой от 5-6 дни в Солун ги изпратиха на заточение. Някои от тях бяха натоварени направо от жп станцията на кораба. При качването им на кораба гърците взели парите и часовниците им и ги малтретирали. Понякога ги хвърляли от стълбата направо в трюмовете на кораба. Гърците пробили ухото на един човек от Гюмендже и пукнали черепа на друг от същото село. Някои от затворниците били наранени с щикове, а всички понесли удари с приклад, или най-малко с тояга."

Разполагаме с показания на свидетели относно случилото се в подпрефектурата Кайларе. Разположена между Воден и Костур, естествено тук отношението е било същото. И тук принуждавали българите да стават гърци, а селяните трябвало да подписват декларации, с който удостоверят, че едва преди 15 години са станали българи и че това е било по принуда. Славянските учреждения били унищожени. Българското духовенство било лишено от правого да дава причастие, докато не получи разрешение от гръцките владици; учителите били изгонени, а учениците - принудени да посещават гръцки училища под заплаха за наказание на техните родители. В къщите на българите настанявали войници, а реквизициите се извършвали без заплащане и без документи. Андарти заемали контролни постове в администрацията и по всякакъв начин преследвали българското население. Убивали мъжете, изна-силвали жените и изгаряли къщите им. Можем да дадем имената на граждани и селяни, пострадали по този начин. Селата, споменавани най-често при нашите разследвания са Емборе, Ракита, Бириаци, Конци, Дебреце и пр.

Въпреки всички преследвания, за Гръцка Македония би могло да се каже, че именно наличието на по-големи етнически различия между завоеватели и потисници отколкото в Сръбска Македония, се оказва фактор, предпазил българското население от асимилация. Въпреки задоволството на грабителите от смяната на имената и събраните нови статистически данни, както и от факта, че са накарали селяните да казват „добро утро" и „добър вечер"

187 

на гръцки, вместо на български, това не е променило националното им съзнание.

Всъщност още нещо спъва асимилирането на славянская елемент от гърците, а именно присъствието на същия този елемент в непосредствено съседство до окупираните от гърците земи. Няма съмнение, че в Сръбска Македония елементите, които все още се наричат българи, са принудени да се показват като „прави сърби" - истински сърби. Но това не им пречи да запазят чувството си на славянска принадлежност. При управлението на сръбските съюзници то намира израз в тенденция към запазване и закрила на славянския елемент в Гръцка Македония. Интересно е, че първите сведения във връзка с удавените от гърците българи ни бяха дадени от граждани на тази съюзна държава [Сърбия.], която току-що беше взела мерки срещу досадната любознателност на нашата Комисия относно нейното собствено отношение спрямо „македонските славяни". От своя страна поробените славяни в Гръцка Македония са по-благоприятно настроени към потисниците на техните братя в Битоля или Охрид. Щом като не могат да имат български училища, някои от тях проявяват готовност да се помолят за сръбски училища - за да могат отчасти да запазят своето славянско училище. Единственото възражение на гръцкия спрямо сръбския съюзник е, че последният не бил готов да приеме с толерантност отварянето на гръцки училища в Сръбска Македония. Или ако се позволявало да се отворят такива училища, то по правило се забранявало на децата да ги посещават. Каквото повикало, такова се отзовало. В гръцките вестници в момента се изразява само несъгласие относно броя на славяните, които имат морално право на закрила от славянския съюзник. Това все пак е вид признание за самото съществуване на славянския елемент, макар че гърците го свеждат до 120 000 души.

С мюсюлманския елемент случаят е по-различен, макар той да е съшо толкова многоброен в Гръцка Македония, колкото и славянският. Нашите документи сочат, че в началото на окупацията, когато е съществувал проблемът за издирване на българските комитети, помощта за това издирване, оказана от турския елемент, е била много ценна за андартите. След като изпълнили своята цел, и по-специално след Букурещкия договор, тактиката спрямо мюсюлманите претърпява цялостна промяна. Вестник „Le Jeune Turc" изглежда с право се оплаква от съдбата на своите братя по религия в Македония. Към средата на месец октомври този вестник пише следното: „Много арести на турци и евреи се извършват по най-абсурдни причини всеки ден в Солун. Говори се нашироко за шпионаж, а преследванията достигат отвратителни размери."

За нещастие истината е още по-лоша. Друг турски вестник, „Tasfiri Efkiar" [Тези два цитата са взети от вестник „Мир" от броевете му на 24 октомври и 2 ноември (стар стил)], допълва, че преследването обхващало широк кръг хора, като се започне от градски жители и се стигне до най-обикновени селяни - мюсюлманите от околността на Порой (между Дойран и Демир Хисар) били затворени в 40 вагона и закарани в Солун. Гръцките власти преследвали също мюсюлманите в Лагадина (на североизток от Солун). Под претекст от необ-ходимост да се проведе разоръжаване, всички млади хора били изпратени в Солун и били измъчвани. От Саръгьол (близо до Кукуш) всички мъже били закарани в Солун, а гръцките войници изнасилили жените и момичетата. В Сахна, Серее и Правища покръстването било извършено с такъв успех, че в Сахна не останал ни един мюсюлманин. И вестник „Echo de Bulgarie" допълва

188 

в своя брой от 20 декември (2 януари): „Броят на турските затворници в района на Солун възлиза на огромната цифра 5000 души." В своите „пояснителни бележки", публикувани шест месеца по-късно, г-н Иванов отбелязва, че „след гръцкото нахлуване турските групи в Саръгьол, Кайларе и Острово поради своята численост и богатство били обект на особена жестокост. Всички градове и села в този район били опустошени и населението потърси-ло защита в бягство. Бягство било също така спасение за мюсюлманското население от градовете на долината Енидже, по-специално Воден, Негуше, Верия и Енидже-Вардар. Последният град пострадал най-много: пазарът и мюсюлманският квартал били разрушени".

Сега нека хвърлим поглед към Източна Македония, за която ставаше дума в глава II и откъдето българското население бе избягало масово в България, докато турците и гърците се насочвали към Солун. Документи, които до този момент не сме споменали, допълват картината на почти пълно изтребление на населението. Като най-авторитетен документ за насилието, упражнявано върху турското население от гърците, в приложение А, 13а публикуваме пълен списък на убитите хора и на извършените обири в каазата на Правище (до Канала) Оригиналният документ бе даден на Комисията на турски език. Той представлява официален протокол, съставен и подписан от мюсюлманската общност на Правище, и съдържа само имена и факти, но те притежават злокобно красноречие. „От 20 000 турци в тази кааза, са останали само 13 000. Измежду убитите хора за нешастие има много имами, турски първенци и образовани хора. Това означава, че гърците са преследвали конкретна цел. Ето картината на град Правище, завзет от българския комитаджия, войводата Байчев, но където гръцкият митрополит, като председател на импровизирания съд, издава смъртни присъди, изпълнявани от Байчев, който обаче защитавал младите туркини и джамиите срещу фанатичния шовинизъм на митрополита."

Нашата комисия събра в София част от показанията, отнасящи се до жестокостите, извършени от гърците в северната част на Източна Македония (населена главно от българи). Впоследствие те бяха публикувани от проф. Милетич [Вж неговата книга „Гръцки жестокости в Македония през време на гръцко-българската война", София, 1913 г , а също така и „Документи", представляващи извадки от тази книга, публикувани с известии стилови промени, София, 1913 година].

От всички наши документи избираме за пример разказа на търговеца Никола Темелков. Той дава обща представа за състоянието на областта, включваща целия район между Струмица и Джумая, след оттеглянето на гръцката армия. Друг свидетел го е описал твърде картинно с думите: „Не беше оставен нито един петел да кукурига." Г-н Темелков, чието показание не е включено в документа на професор Милетич, ни разреши да публикуваме неговото име. Към края на м. август (стар стил) той се връщал в България с други бегълци през Кресненското дефиле по течението на Струма. В Свети Врач имало останали само няколко души, които се хранели с царевицата, разпиляна по пътя от някакъв военен конвой. Жените не се осмелявали да се покажат. Те останали скрити в планината. Свещеникът на Свети Врач отец Константин бил убит заедно с петима видни граждани и никой не знаел къде се намират телата им. Минавайки през селата Поленица и Лешница, Темелков не срещнал жива душа. Село Склара било опожарено, но в него били останали 12 или 13 семейства. Останалите жители все още били в планината, защото се страхували от друго гръцко нахлуване. Всички жени от селото на

189 

възраст между 10 и 50 години били събрани от гърците в къщата на Мито Константинов и били разпределени между войниците - по една на 30 войника. Едно момиче на 18 години, Мария Андонова Панчева, току-що завършила гимназия, не се предавала на похитителите. Тя им предложила пари, за да я оставят на мира. Войниците получили 60 турски лири. Обаче когато след това все пак се опитали да я изнасилят, тя отчаяно се съпротивлявала и викала „по-скоро съм готова да умра като честен човек". Мария била убита с щикове.
Г-н Темелков и неговите спътници минали и през селата Котово и Спатово. В тях нямало жив човек. Населението все още се криело в планина-та. Селата били изравнени със земята. Оттам се насочили към Манджово и Чифлици, които според гръцкия печат били опожарени от гръцкото населени-е, което не желаело повече да живее под българска власт. Г-н Темелков и другите свидетели заявяват, че тези населени места не били опожарени. Изгорени били само военният клуб, хотелът и пощенската станция, намиращи се в едно и също сдание. Гръцките къщи в тези две населени места били празни; гърците взели със себе си цялата покъщнина. Г-н Темелков научил, че гърците се изселили по изрична заповед на гръцкото правителство, когато се разбрало, че Мелник ще остане в пределите на България. Изпратени били автомобили и каруци, за да се даде възможност на гърците да вземат всички свои вещи и стоки със себе си до Демир-Хисар. На мъжете бил нанесен побои, за да ги принудят да се качат на каруците си и да тръгнат. Същата заповед била дадена и изпълнена в Неврокоп, където трябвало да се приложи сила, за да се принудят гръцките обитатели на този град да го напуснат. По заповед на офицерите било задигнато цялото съдържание на големите български магазини в Мелник, принадлежащи на Темелко Хаджиянев, бащата на г-н Темелков, и на Константин Попташев. Малките български магазини и частни къщи били оставени като плячка на гръцкото население.

Г-н Темелков получил лоши новини от своя баща и от майка си, които останали в Мелник, докато той избягал в България. Военните власти повикали баща му и му казали: „Какво ще правиш сега? Ние тука имаме нужда от хора, а не от мечки. Стани грък, ако искаш да живееш тук." Бащата на г-н Темелков, човек на 60 години, отговорил: „Аз съм роден тук и тук ще остана, без да променям своята народност." Повикали го втори път и го попитали: „Къде са синовете ти?" „Те са в България." „Трябва да предадеш тяхното имущество." „Те нямат имущество." След това офицери претърсили къщата му и намерили зестрата на съпругата на г-н Темелков, възлизаща на 250 турски лири. Парите били „конфискувани". Тогава бащата, които бил богат търговец, се принудил да даде 400 чифта празни дисаги за анасон и 100 чувала за памук, които му стрували 80 наполеона. После г-н Хаджиянев бил закаран в Ормане-Чифлик и до Ливуново под предлог, че го водят при местния командир. Когато пристигнали в Ормане-Чифлик, го заплашили със смърт и трябвало да дава още пари. След като обещал да даде парите, същите гръцки офицери го върнали обратно в Мелник. Там им платил още 180 турски лири. Той притежавал и друг имот в Склаве. Там реквизирали всичкото му зърно, жито и овес (съответно 30 хиляди и 40 хиляди оки) както и 16 негови бичета. За всичко властите му платили само 200 турски лири. Накрая при заминаването си гърците взели решение да го убият заедно с жена му. Но негов приятел грък - Никола Бакърджи, го предупредил и го посъветвал да избяга незабавно, тъй като се предвиждало до няколко часа да го арестуват. Той избягал и се скрил в българското село Райковци. Когато гръцките власти го потърсили

190 

в Демир-Хисар, той избягал на кон през Пирин планина, но не се върнал в Мелник. Напълно изтощен, пристигнал в Склаве и там умрял от изтощение.

При изброяването на българските села, чисто опожаряване г-н Темелков помни, той споменава следните имена: Марикостиново, Марино-Поле, Кула, Капатово, Крумидово, Дцигвелия, Манджово, Чифлици, Китово, Ладарево, Ласкарево, Склаве, Спатово, половината от Ливуново (след напускането на Гръцкия генерален щаб), Ормане-Чифлик, Свети Врач, Полевица, Красово, половината от Врана, Катунци, Горно и Долно Спанчево. Той ни съобщи, че само планинските села останали незасегнати. Цялата покъщнина, добитък и зърнени храни били иззети от гърците. Последният удар несъмнено беше разрушаването на град Струмица, което стана почти пред очите на Комисията. Един австрийски офицер, г-н Бр... ни съобщи, че населението на Струмица го помислило за член на нашата Комисия, когато след края на войната си проправял път на кон заедно с един германски офицер. Г-н Бр... публикувал своя разказ във виенския вестник „Reichspost" и изпратил доклад до австрийското консулство в София. Ето неговият разказ, който влиза в обхвата на проучването, извършено от Комисията:

„Мирът бе сключен на 28 юли (стар стил). На 8 август (деня преди той да тръгне на път), т.е. 10 дни след подписването на мира, гръцките военни започнаха да горят и да грабят този град. Методът на палежите бе както следва: Сградите се заливаха с бензин, след това ги запалваха и хвърляха във въздуха с бомби. Нямах възможност да разбора какъв е химическият състав на тези бомби. Те действително не експлодираха, преди да се хвърлят в огъня. Изпратих парче от такава бомба на австрийската легация в София. По същото време гръцките войници принудиха жителите да се скрият в къщите си и прекъснаха водоснабдяването, за да няма начин да се изгасят пожарите. През цялото време между 8 и 15 август моторни коли идваха и си заминаваха по 3 пъти на ден, за да изнасят краденото имущество. Всичко, което хората не бяха успели да скрият, бе изнесено от града, дори столове, кутии, рамки, портрети, легла и прочие. Всяко нещо, което не можеше да се пренесе, бе разрушено. Откраднат бе всичкия добитък на един от най-големите собственици в този район, мюсюлманина Назиф-ефенди. Къщата му бе изгорена, след като изнасилили жена му по такъв зверски начин, че тя починала. Детето му бе отвлечено и повече нищо не се чу за него. На евреина Новак Козе бяха откраднати всички стоки, а жена му бе изнасилена. Всички стоки на богатия търговец Бандезев бяха също така отнети, а моторни коли в продължение на два дни отиваха и се връщаха, докато изнесат всичко от къщата му. Неговата жена също бе изнасилена."

Г-н Бр... напуснал Струмица на 24 август стар стил. Но Комисията има много надеждни показания от едно лице, което е било в Струмица на 15/28 август и което е видяло края на пожарите. Г-н Милетич ["Документи", стр. 166-168 Имаме показанията на един български учител, който пристигнал в Струмица на 19 август] е публикувал също така показанията на друг свидетел, една гувернантка от Струмица, г-ца Ичева, останала в града през цялото време.

От всички тези източници разбираме, че разрушаването на Струмица представлява изпълнение на част от плана, съставен от гръцките власти при сключването на мира. „От 27 юли нататък, каза госпожица Ичева, гърците

191 

започнаха пропаганда сред гръцкото население, като го приканваха да напусне този район. Те вселиха в умовете им страха, че ще бъдат измъчвани или дори убити от българите. Обещаваха на хората, че за тях ще бъде построена една „Нова Струмица" до град Кукуш. [Владево, село близко до Воден, действително е получило името „Нова Струмица"] Самият гръцки крал щял да поеме грижата за населението. Всъщност беше известно още преди това, че след насилственото изселване на гърците, евреите и турците самият град е обречен на разрушение, както Ксанти, Гюмюрджина и някои други населени места в Тракия.

След като чуждестранните консули в Струмица били съответно информирани, те се посъветвали помежду си и телеграфирали на своите представители да направят постъпки в Атина. Гръцкото правителство се съгласило да запази всички тези населени места до пристигането на българската армия. Но тази новина се получила в Солун на 8/21 август - същия ден, в който в Струмица започват пожарите. Десет дни преди това гръцките жители свободно влизаха и излизаха в града, пренасяйки своите стоки и покъщнина на камиони, предоставени им от правителството. Турците и евреите се принудиха да ги последват. След завършването на тази операция гърците запалиха пазарите в югозападната част на града, близо до къщата на гръцкия доктор Риксопуло.

Тъй като новината щяла да бъде разпространена в Солун преди катастрофата, идеята била международното обществено мнение да бъде принудено да смята, че самото население е запалило своите собствени къщи, страхувайки се да остане под българско робство. При вида на пожарите около пазара населението на българския квартал (представляващ една четвърт от целия град) излезе на празните улици и през нощта на 8 срещу 9 успя да изгаси пожара. По това време се смяташе, че гръцката армия вече е напуснала околността; всъщност тя се криела. Сутринта на 9-и гръцките войници се появиха и заплашиха да убият българите. Българското население се оттегли по къщите си и не посмя повече да излезе и да гаси пожара. Именно тогава гърците прекъснаха водопровода и разрушиха пожарните коли. Вечерта те подновиха пожара и през нощта гръцкият и турският квартали вече горяха. Гръцките войници престанаха да се крият - има голям брой свидетели, които са ги видели какво правят. Те държали в ръцете си бомби, които поставяли под сданията, и след няколко минути тези сдания бивали обхванати от пламъци. Шест или осем войници подпалвали казармата на три пъти, докато успеят да създадат истински пожар."

Един влах казал на нашата свидетелка, че униформен гръцки полицай събудил неговото семейство и му казал да излезе веднага от къщата, тъй като тя предстояло да бъде опожарена и това щяло да стане веднага, щом като я напуснат обитатёлите и. Тези действия продължили цяла седмица, докато на 15 същия месец целият град с изключение на двата български квартала бил напълно опожарен. Българската армия пристигнала 3 дни по-късно. Един от нашите осведомители ни каза, че бил направен опит да се накара българският подполковник да подпише официална декларация, че къщите били опожарени от техните собственици. Българският офицер отказал да го стори.

Действията в Струмица хвърлят ярка светлина върху други подобии събития, където намерението и предварителната организация не могат да се различат толкова лесно. Ако това надхвърля всички дадени досега примери, то се дължи единствено на обстоятелството, че имахме по-добри възможности да ги проследим. Привършвайки тази част на нашия доклад с посочения

192 

акт на безпрецедентна жестокост, трябва само да оформим нравственото заключение.

Описаните по-горе събития представляват още едно потвърждение на старата истина, че изконното национално чувство, което вдъхновява към героични действия, както и извратеният, шовинистичен национализъм, който води до престъпления, са всъщност две тясно свързани състояния на колективния ум. Може дори състоянието на ума да е едно и също, само неговата социална ценност да се променя съобразно обекта, към който той е насочен. Ние считаме за справедливи и законни, и дори се възхищаваме от действията и проявите, чрез които националността защитава своето съществуване. Непрекъснато говорим за „благородната кауза" на потиснатите народи или за народи, които се борят срещу трудностите, за да могат да открият себе си. Но когато същите тези народи преминават от отбрана към нападение и вместо да се стараят да осигурят своето собствено съществуване, те започват да посягат върху съществуването на една друга национална идентичност тогава вършим нещо непозволено, дори нещо престъпно. И както видяхме, в такъв случай се позовават на теорията за държавните интереси и за държавническото чувство или инстинкт. Но самата държава трябва да се научи да се съобразява с принципа за моралната свобода на съвременните народи, така както се научи да приема принципа за индивидуалната свобода. Националността не трябва да жертва своето съществувание заради каквато и да е погрешна или износена идея за държава.

Прилагайки тази логична максима към фактите от Втората балканска война, просто ни се налага заключението, че доколкото Букурещкият договор е одобрил незаконните претенции на победителите, това представлява едно несправедливо дело, което по всяка вероятност не ще устои на проверката на времето. Не би ли било повече в съзвучие с истинското чувство на солидарност между народите да се преправи този договор, отколкото да се очаква развитието и узряването на неговия злокобен плод? Въпросът в този момент е не някакво ново териториално деление, което по всяка вероятност ще доведе до нов конфликт - конфликт, който целият свят не желае. Всичко, което се изисква сега, е взаимна толерантност; и то се оправдава от обстоятелството, че престъпленията са взаимни. Объркаността и заплетеността на балканския национализъм не могат да бъдат поправени нито чрез опити за асимилация на всяка цена, нито чрез нова миграция на населението. Но както при проблемите на македонските славяни в Гръцка Македония, всяка национална група се нуждае от закрилата на някаква съседна държава - румънци, българи, турци, гърци и дори сърби. Начинът за постигане на такава взаимна защита е твърде прост: връщане към гръцко-българските предложения, които толкова неправилно и несправедливо бяха отхвърлени на Букурещката конференция. Всичко, което е необходимо е една ефективна взаимна гаранция на религиозната и образователната автономия. За да има каквато и да е полза от тъжната поука на събитията, които описахме, тя трябва да бъде да се изведат съюзниците от онзи ден, пламенните врагове от вчера, ревнивите и студени съседи от днешния ден към солидарност в утрешния ден, в тяхната обща работа за доброго на Балканите. Букурещкият договор трябва да бъде ревизиран и допълнен в този смисъл, ако не трябва той да бъде нарушен по някакъв нов каприз на историята.

[Previous] [Next]
[Back to Index]