Докато дотук посочените легални прояви на съпротива срещу македонизма носят изключително писмен характер, в самата Македония под сръбска и гръцка власт се води въоръжена борба в защита на българското име и народност от всякакви посегателства, следователно и от македонизма. Това става под ръководството на възстановената ВМРО. Революционните чети, които тя организира като въоръжена съпротива срещу новото робство, подкрепяни от цялото население, водят сражения с поробителите, извършват атентати срещу органи на властта и железопътните линии и подготвят населението за въстание.

Отначало организацията е в контакт с левите сили в страната, виждайки в тях надеждни носители не само на социална, но и на национална правда. Най-забележителният неин акт по това време е подкрепата, която тя дава на комунистическата партия в Македония с препоръката си до българското население да гласува за комунистическите кандидати за народни представители в деня на парламентарните избори на 20 ноември 1920 г. за "Конституантата", т.е. Учредителното народно събрание на новообразуваната държава на сърби, хървати и словенци. И резултатът от авторитетната препоръка идва. По този повод Кирил Мильовски в книгата си "Македонското прашанье во националната програма на КПЮ (1919 – 1937 г.)", издадена в Скопйе през 1962 г., пише:

"Градовете Скопйе, Куманово, Велес, Кавадарци и повечето селски общини получиха комунистическо мнозинство, а в другите градове Партията извоюва голям брой общински съветници. Комунистическата партия на парламентарните избори получи в Македония 15 депутатски мандата, така че повече от една четвъртина от всички мандати, които извоюва КПЮ на тези избори, бяха получени в Македония... Македония... даде повече от 38% от целокупния брой гласоподаватели."

Властта разбира, че този успех на комунистическата партия в Македония е всъщност проява на българско народностно съзнание и решава да денационализира страната чрез усилена колонизация: от разни краища на държавата докарва доброволци и колонизатори и ги настанява на най-хубавите земи. За това ни дава данни пак цитираният К. Мильовски (по-сетне югославски посланик в България), и то в същата своя книга:

"Най-голямата част от земята от аграрния фонд (52,44%) беше разделена на четниците, доброволците и колонистите от другите краища на Югославия, които бяха настанени в Македония... Така в Македония бяха населени 4000 колонистки семейства." Върховният аграрен пълномощник ("повереник") в Скопйе Кърстич писа, че целта на колонизацията е да се "проведе национализация и асимилация на тамошните краища" (с. 14 – 16).

В това отношение твърде ценни са и данните, които ни дава историкът Любиша Доклестич в книгата си "Кров хисторийу Македонийе" (Загреб, 1964). Говорейки за сръбския терор над българското население във Вардарска Македония непосредствено след Първата световна война, той подчертава следното:

"От своя страна пък югославските воения власти се стремяха да омиротворят (пацифицират") Македония и за да "изкоренят българщината ("бугарщине"), през пролетта на 1919 г. формират четнически доброволчески отряди, съставени предимно от македонски солуни (сърбомани, участвували на Солунския фронт срещу българите, б.н.). Между най-известните беше четата на Йован Бабунски, който, имайки широки пълномощия, провеждаше терор чак до края на 1919 г., когато бе разформирована. Поради този държавен терор само от Щипския край са избягали в гората с оръжие повече от 1000 души. Мнозина от тях са попаднали под влиянието на македонския Изпълнителен комитет в България, който от тях формирал терористически чети. Недоволството на военните власти поради поведението на македонското население ясно се вижда от един доклад на командуването на Трета армия в Скопйе от 9 октомври 1920 година:

"Силната и твърде систематично провеждана българска пропаганда в продължение на редица години е хванала дълбок корен сред населението в Македония, което след толкова наши жертви за Македония и сключените международни договори все още мисли, че Македония ще стане или автономна, или ще бъде българска. Македонците и днес помагат на българските комитски чети, твърде охотно възприемат принципите на комунистическата партия, защото смятат, че те ще им донесат автономия; имат на учение деца в България, записват се в университета в Загреб, но не и в Белград; поддържат връзки с разни комитети – турски, албански и т.н."

Документа Доклестич намерил в Архив войноисториског института у Београду, пописник 4/3, кутиа 61, I/2, 6584 [161].

Поради констатациите в този документ "комендантът на Вардарската дивизионна област през 1920 г. настоявал във всяко македонско село да се докарат сигурни семейства от "старите краища" и да се изселят градовете Щип и Велес поради някакво си даване приют на комитите" [162]

По същата причина "комендантът на III армейска област през пролетта на 1920 година искал от кралския министър на войната и флотата повторно да се образува отряд от 200 човека под водачеството на Бабунски за отблъскване на българската пропаганда, която се ширела в Македония под формата на комунизъм..." [163]

Властта обаче се опря главно на колонистите. Затова революционната Организация започна борба и с тях, тъй като те бяха най-жестоки насилници, от които пропищя цялото население. Мильовски по този повод разказва в книгата си:

"Четите на Т. Александров навлязоха през януари 1923 г. в колонисткото с. Кадрифаково, близо до Щип, и убиха 25 колонисти. Наскоро след това по заповед на щипския жупан Маткович наказателните отряди на подполковника Радич извършиха кървава отплата в македонското с. Гарван и убиха с картечница 50 невинни селяни" (с.20).

Защо гинеха тези невинни селяни? Защото като българи са гледали със симпатия на организацията. Че това е така, говори и името на организираното от държавата "Удруженье против бугарских бандита" под ръководството на сръбския четнически войвода – кръволока Коста Пекянац.

"Той имаше неограничено право на насилие и беззаконие – пише Мильовски. – Освен това в Македония бяха стационирани около 12 000 жандарми от общо 17 000 в цялата държава. Повече от 70% от общите ефективи на жандармерията сновяха из Македония. Към това отгоре бе придадена и цивилната полиция, граничните части и войската, която много често беше използувана за борба против терористичните чети. Македония беше претъпкана ("начичкана") с жандармерийски станции и превърната в истинско полесражеиие... Смята се, че общият брой сили на държавното насилие... възлизаше във Вардарска Македония на около 35 000 души" (с. 18 – 19 на цит. книга).

Същото твърди и Кръсте Цървенковски в една своя реч, обнародвана във в. "Нова Македония", от 20 март 1968 г.: "Цялата тая огромна маса "пацификатори" вършеше масови арести, убийства и отмъщения над мирното население...". Твърде правдива е кратката характеристика, която дава за създалото се положение историкът Любиша Доклестич:

"... Вардарска Македония става лагер на войници, жандарми, полиция и на четническата организация на Коста Печанац." [164]

Апогея си двубоят между сръбската тиранична власт и българското население достига на 6 октомври 1927 г., когато бива убит в Щип сръбският генерал Ковачевич от двамата щипски младежи Илия Лилинков и Ипократ Развигоров. Виждайки в тоя акт съпротивата на българското население, органите на "Удруженье против бугарских бандита" извършва следните жестокости: "Затворени бяха около 400 граждани и селяни – пише пак Мильовски в книгата си. – Изгорени бяха за отмъщение много села, без присъда бяха избити 200 лица, осъдени бяха около 39 лица на 458 годин затвор (с. 20)..." Сумирайки резултатите от това, Л. Колишевски в "Политическия доклад на ЦК на Първия конгрес на КПМ" казва, че до 1926 г. "бяха убити 1 600 македонци и мюсюлмани, че през затворите минаха 30 000 лица и че през 1927 година в затворите на Югославия още се намираха 7 500 македонци" (с. 20).

При една такава картина заключението е едно: щом "Удруженье против бугарских бандита" във връзка със само едно събитие избива без присъда 200 души и арестува 400, следва, че всички тези жертви на местното население са "бугарски бандити", или "техни поддържници", което дешифрирано значи, че това са все патриоти българи, умрели за българското си име. Наистина какво страшно признание! Ако пък сравним другите ужасни цифри – 1 600 убити през споменатия период и 30 000 арестувани – с жертвите през Илинденското въстание в Битолския окръг, ще видим, че според Мемоара на ВМРО от 1904 г. убитите през въстанието възлизат на 1 779 души, т.е. само със 179 повече от тия под сръбската тирания за споменатия период [165]. Нима е нужен коментар?

Затова Третата конференция на Югославската комунистическа партия, състояла се в Белград през януари 1924 г., бе принудена да признае, че в Македония на бойна нога са всички изявени българи. В резолюцията си по отношение на Македония тя констатира следното:

"Сръбската буржоазия е установила в Македония свиреп терористичен режим, унищожава или принуждава към изселване съзнателната част на българското, турското и албанското население, а на негово място докарва преселници от други области на Югославия..." [166]

161. Doklestic, Lj. Krov historju Makedonije. Zagreb, 1969, с. 221-222.

162. "Историja на македонскиот народ", кн. 3, с. 10.

163. Пак там,  с. 12.

164. Doklestic, цит. съч., с. 231.

165. Силянов Хр., Освободителните борби в Македония, т. I, С., 1933, с. 425.

166. "История Югославии", т. I, Москва, 1963, с. 73.