16. Скопският студентски процес през 1927 година и събитията около него.
Ролята на Македонската младежка тайна революционна организация и на Тайната културно-просветна организация на македонските българки
 

Г) Събитията непосредствено след Студентския процес
 

Независимо от някои сериозни слабости в тактиката на подсъдимите, Скопският студентски процес се явява като първо и голямо изпитание в дейността на българската родолюбива младеж в поробена Македония, решила макар и с голи ръце, без опит в конспирацията, при това при тежък терор от страна на властта, да тръгне по пътя на освободителна борба. Но тоя процес не е край, а начало на неподозирани изпитания, които вземат все по-кървав характер. Преди всичко властта, виждайки неподозирания ефект от процеса сред световното обществено мнение, става все по-бдителна към всички прояви на младежта в Македония. Колкото повече световното обществено мнение сочело Скопския студентски процес като аргумент на български дух на млада Македония и за провала на сръбската кауза, толкова акциите на властниците стават по-коварни. В това отношение много показателна е заканата на шефа на скопската полиция Будимирович пред адвокатите на подсъдимите студенти: "Вие успяхте да спасите повечето от затвора, но сега по-лесно ще ги стигне куршумът" {Revue de droit international, No 3/1929}. Властта е чувствувала, че ММТРО живее и по-нататък не само чрез освободените от съдебно дирене членове, но още повече чрез неразкритите. Затова нейните органи са заявявали открито: "Вече няма да завеждаме съдебни процеси, а направо, без съд ще избиваме провинилите се."

И наистина тази закана бе изпълнена, и то буквално, още веднага след приключването на процеса – през 1927 и 1928 година. В духа на жестокото изявление на скопския жупан – полковник (по-сетне генерал) Наумович: "За око – глава, за зъб – челюст!" Следните примери ще докажат това красноречиво.

Два дена след произнасянето на присъдата в Скопйе на улицата в Струмица бива застрелян членът на ММТРО Тома Куюмджиев (12.ХII.1927). На 29 декември същата година в Неготино в ранни зори бива застрелян младежът Георги Ангюшев, също член на ММТРО. Един месец след това, на 31 януари 1928 г. в Тетово на улицата с три изстрела бива убит местният млад адвокат Борис Стоянов Андрейчин, проявен и уважаван българин в града. През декември 1928 година в затвора е направен опит да бъде убит осъденият на 10 години студент Димитър Чкатров, един от героите на Студентския проиес. Затворник албанец бива натоварен от полицията да убие с нож тоя студент. Той се опитва да извърши това, но успява само да го нарани в гърдите пред спокойно наблюдаващнте стражари. Обаче притеклите се на помощ другари Нецев и Андреев обезоръжили убиеца и той не успял да довърши пъкленото си дело... Властта обявила албанеца за невменяем и с това инцидентът приключил.

През есента на същата 1928 година (20 октомври) е убит при гара Йесенице (Словения) студентът Кирил Ципушев от Радовиш, член на ММТРО и продължител на организационното дело след осъждане на неговите другари. Следващата година (13 август 1929 г.) Щип бива потресен от подобно злодеяние: убит е в мазата на полицейския участък студентът Благой Монев, един от освободените в Скопския процес. След освобождението продължил следването си в Белград, но бил извикан в родния си град Щип "за справка", изтезаван в полицията от известния Каламатиевич и след това заклан.

Почти по същото време е дирен да бъде убит друг освободен от студентския процес младеж – Петър Хаджипанзов от Велес, в момент, когато се намирал в едно село във Велешко. Узнал за съдбата на Монев и предупреден от приятели, че е дирен от жандарми също "за справка" успява да избяга чак в Черна гора и да заличи временно следите си, докато се постави под закрила на други обществени фактори, независими от властта.

По-късно в Дойран бива застрелян през прозореца на спалнята му младежът Кольо Чакъров, също активен член на ММТРО, а през декември 1931 г. в Гевгели е убит пламенният Трайко Попов, също член на ММТРО, заедно с баща му Теохар Попов и верния му другар Илия Иванов  Димов, член също на младежката организация.

Като реакция срещу всички издевателства на сръбската власт около аферата със студентите ВМРО извърши няколко въоръжени акции, най-внушителните от които са две: убийството на генерал Ковачевич сред Щип, посред бял ден, от младежите Развигоров и Лилинков, през октомври 1927 г., и убийството на мъчителя на студентите Велимир Прелич, главен префект при Бановината, извършено от героинята Мара Бунева (януари 1928 г.) на улицата на Скопйе, покрай Вардара. Цял свят разбра, че този атентат бе заслужено наказание за един от злодеите над македонската младеж. След това обаче се заредиха нови репресии от сръбска страна и цяла Македония настръхна.

Неспособни да уловят неуловимите, сръбските власти съвсем изгубиха равновесие и почнаха да избиват по улиците на градовете съвсем невинни, но отявлени българи, като например аптекаря в Скопйе Милан Генов (застрелян от органи на властта в аптеката му посред бял ден на 15.II.1928 г.), прилепския търговец Иван Бояджиев (на 31.III.1928 г.), Георги Николов от Кичево (на 3.IV.1928 г.), Александър Шекеринов от Щип (на 22.V.1928 г.); сред Щип (Ново село), край р. Отиня биват застреляни от засада баща и син Мише и Христо Гавраилови (29.XI.1927 г.), в Марийово кметът на с. Бач, Битолско, Мицко Ташков Солаков (21.III.1928 г.) и ред други, в различно време и в различни селища, като Йоше Гламбички от с. Глобочица, Преспата, Тасе Ангелов, Иван Стоянов, Никола Христов, Гьоше Инчов – всички от с. Саса, Кочанско – всички жертва в изпълнение на заканата на жупана полковник Наумович; "За око – глава, за зъб – челюст" – избивани като кучета по улиците.

Тази слабост на сръбските властници – да изгубят самообладание - говори, че неочакваните удари на македонските борци – въоръжени или не – са им подействували много осезателно. Особено когато на 13 юли 1928 г. героят Иван Момчилов извърши атентат срещу самия върховен заповедник на всички насилия – шефа на държавната безопасност за цяла СЬС Жика Лазич, в собствения му кабинет, като го нарани тежко и се самоуби. При цялата тая страшна обстановка няма съмнение, че населението по градове и села бе потресено. Страх от ненадеен куршум от засада на сръбските терористи е карал хората да не смеят да излязат от дома или да се озъртат на всички страни, готови да бягат при всеки съмнителен жест на непознат или съмнителен човек. След убийството на аптекаря Милан Генов чаршията в Скопйе замряла. В дюкяните на по-видните търговци – българи, седели обикновено жени и момичета, а самите търговци изчезнали: едни се криели по домовете си, други забягнали в други градове. Едно обстоятелетво особено е подействувало за нарастване на тревогата: скопският владика Варнава (по-сетне патриарх) в една реч пред сръбските четници, празнуващи своя патронен празник "Сретение господне", е казал: "Цяла Европа се е повдигнала за македонския въпрос, но докато сърбите имат такива лъвове, като тия четници пред мен, никой никога няма да успее в това" (вж. в. "Македония" от 12.III.1928).

Описание на това тежко положение намираме и в дописката на специалния пратеник на атинския вестник "Елефтерон вима" от Скопйе. Той пише:

"След това убийство (на Милан Генов, б.н.) по-видни българи напуснаха Скопйе и едни се установиха в Белград, а други в Солун. Същото се забелязва и в широките народни маси в околията. Народът е обхванат от страх и престана да се движи. Аз лично се уверих в това на скопския пазар, където не видях жива душа от околностите. Виден търговец ме уверяваше вчера, че са престанали да се извършват каквито и да са търговски сделки, защото от околните села престанали да идват в Скопйе вследствие на формалностите, които се изискват за движението от един до друг пункт" (вж. в. "Македония" от 20.III.1928).
 
Това ужасно е смутило дори най-лоялните към властта. Група най-видни граждани отишли при жупана да молят да се сложи край на това беззаконие. В отговор полковник Наумович (който се представял като специален пратеник на крал Александър) се нахвърлил върху тях със следните думи: "Вие сте виновни за всичко, що става тук. Но трябва да знаете, аз няма да простя никому" (вж. "Македония" от 12.III.1928).

Като важен документ за характеристика на положението в Македоння под демоничната сянка на жупана Наумович можем да посочим изявлението дори на един отявлен злодей, какъвто е бил известният сръбски войвода в турско време Василе Търбич, народен представител в Скупщината на СХС по това време. Според в. "Политика", цитирана от в. "Ла маседоан" No 46 от 27.IV.1928 (Женева), Търбич в една своя реч в град Крушево е заявил на всеуслушание:

"При настоящото правителство нямаме свобода, особено ние, които сме на юг (т.е. в Македония, б.н.). Всеки ден се убиват люде по заповед на бюрата на околийските началници и жандармеристките постове, а убийците не могат никога да бъдат открити. И вместо да брани свободата на гражданите и да наказва виновните, правителството казва: "Българските комитаджии убиват". Не, приятели, ннто българи, нито албанци не убиват, защото как би могло да се дойде от София или Тирана и да се убиват людете пред очите на обществената безопасност?..."
 
В духа на цялата тази терористична политика на властта няма съмнение, че младежта е била подложена на най-строг контрол. Особена мярка е взета срещу учащата се младеж в гимназиите. С изключение на Скопйе в цялата останала Македония гимназиите били закрити. Който иска да се учи, да върви в Сърбия, в специалните интернати, където ще бъде подложен на влиянието на чисто сръбската среда. Учени хора от Македония не им трябват на сърбите, защото ще умеят да мислят и да се борят със съвременни средства.

Значи излиза, че и собствените учебни заведения се оказват за властниците в Македония неефикасни, ненадеждни, та дори и опасни, след като в Студентската афера се разбра, че ММТРО ги има за свой обект, който вече е излъчил и първите революционни кадри от нов тип.

 
* * *
 

От дотук изложеното става ясно, че ехото от Скопския студентски процес е многостранно и многократно повтаряно. Процесът в значителна стенен открехна вратата на тайната за съществуването на революционното дело на млада Македония и постави начало на откритата борба между поробителя и поробени. Но тая борба придоби нови форми.
 
 
Vestnik Osvobozhdenie na MMTRO, izdavan vyv Viena Вестник "Освобождение" издаван във Виена като орган на ММТРО 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Една от първите прояви в това отношение бе акцията на членката на Тайната културно-просветна организация на македонските българки Гена Велева с нейния "Апел до европейското обществено мнение и световната съвест", подаден в Женева на 12 декември 1930 година. Организиран от неоткритите членоне на ММТРО в Скопйе, включително и от неоткритата женска организация, този апел представлява документ за високо българско народностно съзнание на македонската будна младеж. Тук ще цитираме от неговото изложение, възлизащо на 11 стандартни страници, само два пасажа – от уводната и заключителната му част, колкото за илюстрация на казаното:

"... Избавила се от тормоза на югославските власти и стъпила на свободна европейска земи, ... аз излизам днес в изпълнение на един дълг и на едно обещание, дадено на моите другари и сестри, които със смъртна болка понасят гоненията и изтребленията на своите бащи, братя и съпрузи – да апелирам пред хуманното обществено мнение и специално пред женските организации за морална подкрепа и за една благородна намеса с цел да се тури край на жестокия режим, въведен в моята родина от сърбите".

"Моята цел не е тук да излагам вековннте страдания на моя народ под чуждо иго, нито да описвам картината на националното робство в цялата страна. Достатъчно е да изтъкна примера на моя роден град Скопйе, гдето днес няма нито едно българско училище, макар до идването на сърбите да имаше повече от десет основни български училища с няколко хиляди ученици, една педагогическа мъжка гимназия, една девическа педагогическа гимназия, духовна семинария, женско стопанско училище, няколко черкви, българска митрополия, търговски и промишлени дружества, юнашко дружество, библиотеки, читалища, печатници и пр., и пр. културни придобивки на българския дух, от които днес не е останало нито помен – за да се разбере трагедията на македонския българин..."

(Следват изобилие примери на жестокости на сръбските властници.)

.........................

Изнасяйки всичко това, аз отправям апел към всичкн хуманитарни организации в света, към всички женски и студентски организации и към всички свободолюбиви и благородни лица, молейки в името на правдата и човещината защита за всички ония мои братя, които остават в Македония, подложени на най-изтънчени физически и душевни насилия. В името на Македонската младеж под робство аз се обръщам и към младежта на всички нации, молейки нейното застъпничество..."

Апелът е публикуван напълно или отчасти в много вестници и списания в Европа. Пълният му текст може да се види във в. "Македония" от средата на декември 1930 г.
 

В цялата гореописана обстановка настървението на властта се изрази в засилен терор, който доведе до разкрития на тайна революционна дейност и сред по-възрастните родолюбци. Заредиха се нови съдебни процеси. Особено сензационни бяха те в Скопйе и Битоля (Ресен), на които бяха изправени видни българи – обшественици. В Скопйе разкритията хвърлиха в затвора голяма група българи начело със скопския помощник-кмет Димитър Шалев, юрист и общественик, а в Ресен (Битоля) голяма група конспиратори начело с д-р Асен Татарчев, племенник на основателя на ВМОРО д-р Христо Татарчев.
 
 
Dimityr Chkatrov, Kosta Cyrnushanov, Dimityr Gjuzelov Снимка след Освобождението. София 1941 г. 

Четиримата окръжни петари от ръководната централна петорка 

1. Димитър Чкатров (Битолски окръг
2. Коста Църнушанов (Скопски окръг
3. Димитър Гюзелов (Щипски окръг)

 
Kiril Tatarchev и 4. Кирил Татарчев (Охридски окръг)
 
 

След излежаването на наказанието им – строг тъмничен затвор, те последователно напуснаха страната и в Женева подадоха петиции до ОН от името на македонските българи. С Димитър Шалев бяха още двама адвокати Григор Анастасов от Кавадарци и Димитър Илиев от Прилеп. Тяхната петиция носи дата "Скопие, декември 1929 г.". Значението на тяхната петиция и нейната тежест пред световната обшественост може да се разбере и от факта, че един от тримата – Григор Анастасов, е бивш народен представител от Кавадарци, вторият – Димитър Шалев е (както се каза) пръв помощник-кмет в Скопйе, а третият – Димитър Илиев – съдия и адвокат. Първите двама са широко известни в цяла Югославия обшественици. Тяхната акция е резултат от дълги тайни съвещания на плеяда български обшественици и видни дейци в градовете и носи колективен характер. Ще цитираме малки откъси от петицията, за да се види нейният родолюби в български характер.

"В преследване на своята политика за унищожение на българщината в Македония югославско правителство прибягна дори към мерки, които навсякъде се считат като пълно отрицание на съвременната цивилизация и елементарните понятия за свобода:

а) Въпреки чл. 7 от Сенжерменския договор то ни забрани да си служим по улиците с нашия майчин български език... без да става дума за употребяването на български език в публикации и в печат...

б) Нашите имена бяха насилствено променени със сръбски окончания...

в) Четенето на български книги и български вестници е забранено под страх на най-тежко наказание...

г) Пеенето на български народни песни се счита за престъпление...

Българското население в Македония има дълбока вяра към великата мисия на ОН и иска да вярва, че то бди над точното прилагане на международните договори... Затова... българското население в Македония, организирано в своите национални организации, реши да ни изпрати в Женева в качеството на негови законни представители, за да отправим до ОН тая петиция и да искаме неговата протекция в качеството ни на национално малцинство в Югославия... От името на българското население в Македония под сръбско иго... " (подписи).

Пълният текст на петицията е също обнародван в българския и чуждестранния печат (Виж и книгата на Веритас, "Македония под иго – 1919 – 1929", София, 1931, стр CXCI и следващите).

В този дух е и петицията на д-р Асен Татарчев, който след четиригодишен строг тъмничен затвор успя да напусне Югославия заедно със съпругата си Марта, швейцарка, и двете си невъзрастни деца. През есента на 1932 г. двамата съпрузи подадоха петицията в Женева и развиха агитационна дейност в полза на поробена Македония. Забележителни са думите на Марта д-р Асен Татарчева, казани пред Македонския събор в Горна Джумая (Благоевград) на 12 февруари 1933 г.:
"Швейцарка по рождение, моята съдба се свърза с македонски българин. Седем години живях в Ресен и там, както и при другите си обиколки в Македония, се убедих, че там живеят българи. Това могат да отричат само хора, които не желаят да видят истината. Моят мъж и аз отидохме в Женева, за да защитим Македония... Моят мъж лежа 4 години в затвора, но аз като майка на две деца заявявам с гордост, че съм готова винаги да възпитавам своите деца в любов към Македония и към нейната борба за освобождение..." (виж "Илюстрация Илинден", кн. 44, с. 6).
Тези страници от борбата на македонските българи в дните от навечерието и през самата диктатура на крал Александър Караджорджевич свидетелствуват, че българският дух става все по-крепък за съпротива и че тая съпротива е в подкрена на българското име, но не и на македонизма като идея за отделна нация.

Както показаха следващите събития, борбата в този дух продължи. След известно спотайване оцелелите сили на ММТРО, подпомагани и от малкото, но енергични кадри на женската тайна организация, отново надигнаха глава. Условията наложиха те да изменят тактиката, като вземат най-активно участие в легалната съпротива срещу поробителя. Тогава се създаде и открит съюз с хърватските борци за свобода, особено с радичевците и левите земеделци. Младежки делегации начело с освободения от затвора Димитър Гюзелов ходиха в Загреб и уговориха братско сътрудничество срещу сръбските сатрапи. Но започна и нова фаза на издевателства: проявените членове на ММТРО и техните другари биха изпращани в концентрационни лагери в Баина баща, Иваница, Междуречие и пр., арестувани, бити и пак освобождавани. Едно ново брожение обхващаше Македония.

По тоя начин старата ВМРО живееше с идеите си чрез тях, и то с най-главната – спасение на българското име.

Борбата за българското име, които значеше и съпротива срещу всеки опит да се прокрадва идея за отделна македонска народност, не означаваше и борба срещу името "македонец". То си оставаше название за принадлежност към географската област Македония. Но дойдеше ли да се определи кой какъв е по народност от дадени жители на тая Македония, турчинът, албанецът, гъркът, куцовлахът, българинът, евреинът ясно именуваха както себе си, така и другите: никога турчинът нямаше да сбърка да не каже: аз съм турчин, ти – българин, но никога – македонец.

По същия начин македонската емиграция, бореща се за българското си име, назоваваше своите институции с македонско име. Например: "Македонски научен институт", "Македонски национален комитет", "Македонска трибуна", "Македонски глас", сн. "Македонски преглед" и пр. Но това не означаваше народностен белег, защото всички те имаха за цел да служат преди всичко на македонската българщина. Тези названия говореха само на географския обект, за каузата на българи от географската област Македония. Това и най-несведущият може да установи по най-лесен начин. На същото основание имаме "Тракийски научен институт", "Тракийски танци" – от Петко Стайнов и пр.

Трябва да обясним и едно друго явление. Македонският българин само пред сръбските насилници обичаше да се крие под името "македонец". Смъртна опасност беше за него да се каже открито "българин" – по същия начин, както и днес в Югославия. Но пък на никой родолюбец не му се искаше да каже, че е сърбин. И затова на въпроса "Ща си?", отговаряше "македонец". Сръбските шовинисти не търпяха спокойно такъв отговор и натрапваха "южносърбиянац", но сръбските комунисти търпяха това на времето, казвайки с усмивка: "Страх те е да кажеш българин" и се криеш зад това име "македонец. За тях обаче се оказа удобна идеята на Цвиич, че македонците не са нито сърби, нито българи, а тесто, от което можеш всичко да направиш. Те си спомниха и тезата на Стоян Новакович и се хванаха за нея, за да обосноват своята "теория" за отделна македонска народност. Те нямаха желание да погледнат истината направо, нито кураж да се противопоставят напълно на сръбския шовинизъм, който в македонците виждаше само сърби. И избраха компромис за сметка на българщината. (За това виж главата "БКП и македонизмът".)

[Previous] [Next]
[Back to Index]