В първите дни на септември 1944 г. Македония се озова всъщност пред най-усилните си дни. Те бяха предшествувани от необикновени вълнения още в началото на годината. Събитията се развиваха с голяма бързина. След погрома на германците при Сталинград в началото на 1943 г. Македония изведнъж бе почувствувала, че дните на нейната свобода са преброени. Всеки ден ставаше все по-ясно, че робството отново се връща с помощта на оръжието на големите световни сили. Илюзиите, че крайното зло – връщането на омразната Югославия, ще бъде избегнато по някакъв начин, изчезваха.Тревогата на българщината постепенно мина в отчаяние, което достигна апогей в първите дни на септември 1944 година. Предвестник беше капитулациита на Румъния под мощния натиск на Съветската армия. На 1 септември 1944 г., в условията на нараснала революционна криза в България, когато БКП призовава народа към въстание, в страната дойде правителството на К. Муравиев. Последва заповед за изтеглянето на българските войски от Сърбия и Македония. На 5 септември Съветският съюз обяви война на България.
Народната мъка в Македония започна с изтеглянето на нашите войска оттам. Най-силен израз тя намери и този път (както през Възраждането и през Балканската и Междусъюзническа война) в древния Охрид, и то с две вълнуващи прояви, които ще останат завинаги светли в българската история. Това са: раздялата на населението с последните изтеглящи се български военни части и спасяването на българските военнопленници от германски плен. Използуваме автентични данни на очевидци, събрани от автора на този труд.
А) Раздялата
От описанията на посрещането на българските войски през 1941 г., които дадохме в глава 19, подзаглавие "б", се вижда с какъв ентусиазъм охридчани са посрещнали първите български войски. На този фон може да се разбере пък неизразимата мъка на същите тези охридски българи при изтеглянето на нашите войски през септември 1944 година. Най-автентичен разказ за това събитие ни дава същият офицер от 55-и полк, който ни описва посрещането през 1941 г., тъй като той е останал да служи през цялото време на българското управление в Охрид и околията {Името на този родолюбец е Димитър Димов, юрист, активен деятел в Съюза на македонските братства в България, жител на София}. Ето най-важните моменти от разказа му.
Когато дошла заповедта за изтеглянето на българските войски от Македония, първата мярка била да се подготвят за взривяване всички военни обекти в района на полка по заповед на командира полковник Никола Дренски, ползуващ се е името на изряден военачалник и голям патриот, който дълбоко изживявал събитията. Според официалната заповед трябвало да бъдат унищожени казарми, складове, хангари, мостове и пр., както и хранителните припаси. Примерно торбите с брашно трябвало да бъдат унищожени, като бъдат разкъсани с копач, залети с нафта и подпалени и т.н. Тази акция трябвало да извърши въпросният офицер, който бил назначен и за тилна охрана на полка, състояща се от бронеизтребителна рота с придадени два минохвъргачни взвода, два тежкокартечни взвода и разузнавателна група – общо към 300 човека. Тилната охрана трябвало да се движи на един ден разстояние от полка.
Приемайки формалната заповед за взривяването на казарми, складове и пр., командирът на тилната охрана заявил, че няма да изпълни заповедта, тъй като всичко това ще бъде необходимо на населението. Охридчани са наша плът и кръв и трябва да оставим всичко на тях. Полковникът с радост приел това изявление, което било и неговото най-интимно желание. Затова той му заповядал: "Казармата да се измете, измие и почисти цялата; креватите да се застелят с нови чаршафи и калъфки на възглавниците и одеялата да бъдат подредени както трябва". След това "казармата да се заключи, както и складовете, а ключовете да се предадат на кмета на града Илия Коцарев – ветеран на охридската българщина и голям патриот, ползуващ се с огромен авторитет в града и околията". Също така били махнати експлозивните фитили, за да не бъдат взривени складовете по невнимание.
"Проектираше се – разказва този офицер – 55-и полк да се развърне в дивизия. Затова в складовете имаше три пъти повече оръжие, боеприпаси, храна и облекло, отколкото беше необходимо за полка. Разреших на войниците да вземат всичко, каквото могат да носят, като взехме оръжие двойно повече от това, което ни трябваше... Отивайки си... ние заявявахме, че оставяме своето имущество в своя земя, на свой народ... Дълбоко вярвахме, че Македония няма да остане отново сръбска, нито да бъде повлечена по противобългарски път..."
За самото изтегляне офицерът разказва в своите спомени (копие от
които притежаваме) следното:
|
"На другия ден, 6 септември (1944), трябваше да тръгнем, но не тръгнахме, защото трябваше да изчакаме да се организира защитата на града, сформирана от местни граждани от страна на кмета Коцарев и въоръжена с наше оръжие. Освен това трябваше да завършим и приготовленията си за път... След като се организира защитата на града, на другия ден, 7 септември, в 6 часа сутринта тръгнахме от флотските казарми. По правило трябваше да минем от Студенчища през югоизточните покрайнини на Охрид, покрай Дърводелското училище и да стигнем до казармите край пътя за Ресен и оттам – за самия тоя град. Но на мен ми се видя срамно да мина по този път и да изоставя този народ, без да му кажа нито дума. Затова, противно на всякакви военни правила и пренебрегвайки опасностите, които съществуват за войскова част, която не може да се развърне в градска обстановка, аз реших и заповядах колоната да се движи по посока на центъра на града. Някъде към 7 часа стигнахме германското военно командуване. Германците изместиха част от защитната стена, която преграждаше улицата, за да ни направят път. Продължихме нататък... Колоната достигна кръчмата на Пирузев, ресторанта на Радичев и площада пред пристанището без никакви пречки. Часът беше около 7.30. Пристанището беше пусто... На площада пред пристанището спряхме, за да се посъбере колоната, която се беше поразтеглила. Отделни хора имаше само пред агенцията за междуградски рейсове. На дюкяните от градската чаршия сега отваряха кепенците и тук-таме пред тях поливаха и помитаха калдъръма... Тук за малко поспряхме. Не можехме сега да запеем, не можехме да минем и с маршировка. Тръгнахме със спокойна, смесена, твърда крачка и така навлязохме по калдъръмената улица. Очевидно не ни очакваха... Но... стана нещо странно и необяснимо за нас. В миг, бързешката и неспокойно започнаха да притварят кепенците и затварят дюкяните. Отделни хора не се насочиха и насъбраха около нас както друг път при преминаване на войници. За няколко минути всички се прибраха и улицата опустя. Известно смущение ни обхвана и така несигурно колоната продължи. Когато се изравнихме някъде към аптеката преди площадчето при Чинара, заблъскаха се големите дървени дворни врати на къщите, покрай които минавахме, и от всички домове заприиждаха хора, цели семейства. Притокът беше неудържим. Някаква стихия постепенно се развихряше. Изненадани в първия момент, ние спряхме, но след това и да искахме, не можехме да продължим. Бяхме блокирани. От всички страни прииждаха хора и напираха особено от тесните, стръмни улички при Чинара и откъм Стружкия път, откъм гимназията, по насрещната посока край пощата... Прииждаха все нови и нови вълни от по-далечните махали. Всички тичаха запъхтени и в надпревара, неспокойни, развълнувани, както никога не е било, цели семейства със старите и болни хора, с малките деца на ръце, жени, младежи... Но ... нямаше възторжения вик, както при среща, а сподавени стонове и възгласи "Златните...", Милите...", "Ох, нашите момчета, отиват си!" И пак страшните непускащи прегръдки на болката от раздялата и рукнали сълзи на неизмерима мъка. Сподавените стонове вече не се въздържаха и потискаха. Болката се изля открито. Никой не можеше да въздържа ни плач, ни сълзи. Ние бяхме вцепенени, смазани от безсилие. После у нас нещо се отприщи... Сега виждахме истинската трагедия на целия народ, която беше неизмеримо по-дълбока и безнадеждна, отколкото ние я съзнавахме. И най-ужасното разбирахме пълното безсилие и безнадеждност на момента... "На кого ни оставяте?" Това беше запитването на всички. Нямаше и не можеше да има за нас по-страшен от този въпрос. Той ни притискаше като кошмар за цял живот. И всички се чувствахме неизмеримо виновни. С тези хора ние бяхме изживели опиянението на щастието и радостта от свободата. Сега трябваше да бъдем смазани от раздялата и по-страшното – от онова неизвестното, което щеше да дойде след нея. Някои от жените и момичетата бяха пребрадени с черни кърпи. Много от тях носеха стиски от здравец и стръкове чимшир и ни кичеха с тях. Отделни старици се вайкаха и нареждаха думи след думи, монотонно, напевно. Покрусата беше масова. Никой вече не правеше и усилие да въздържа горчивите сълзи... Охридчани не изживяваха само трагедията на раздялата със свободата, но се очертаваше може би за поколения от мъченици ново, неизмеримо и непознато страдание... Но в този момент охридчани пак намериха сили да покажат, че няма за тях безнадеждност... Целуваха ни през сълзи, старите благославяха, а някои раздаваха подаръци тъкани домашни кърпи, ръчноплетени чорапи с цветни шарки и сърма, пешкири от тънко платно, груби кошули – всичко измъкнато набързо от старите домашни сандъци... Постепенно заговорихме за неизбежното, което предстоеше. Опитвахме се да успокоим охридчани, като казвахме, че в града сме оставили много оръжие и храни за тях; че не се знае точно какво ще стане в бъдеще; че не е изключено пак да се върнем... Но народът знаеше от горчивия си многовековен опит, че му предстоят тежки изпитания и се готвеше да ги посрещне. Беше минало повече от час. С мъка възстановихме колоната. Последни неудържими избухвания. Дълго следени от двете страни от неспокойно втурнали се тичащи хора, ние продължихме пътя си... Така стигнахме с. Косел, където се даде първата почивка... По това време откъм Охрид с голяма бързина се зададе мотоциклет. Мотоциклетистът – германски войник – спря в средата на нашата колона, поздрани и потърси офицерите. Представи се и повдигна платнището, което закриваше коша. Тогава с изненада видяхме, че в него има няколко десетки вещи, каквито бяхме получили при раздялата като подаръци: кърпи, чорапи, пешкири, скътани в пакетчета, накичени със здравец и чимшир. Това било от охридчаци, които го помолили да ни настигне и ни ги предаде. Поставихме всичко на едно платнище, благодарихме на моториста и той замина обратно за града. Всички се струпахме около подаръците. Започнах да ги раздавам както се случи на околните, защото всеки не можеше да получи, нямаше за всички. Чорапите подавах, както бяха в пакетчета – по два. Тогава се обадиха, че за да вземат повече хора, по-добре е да ги разделим. Нали важното е всеки, ако може, да има спомен! И така раздадох всичко. Малцината, които имаха щастието да получат нещо, най-сериозно и с нескривана обич го разглеждаха. Взимаха го и техните другари и го предаваха от ръка на ръка и после грижливо го прибираха като най-голяма ценност... Тогава всички бяхме млади, нямахме и 25 години. Но в този ден ...за
няколко часа възмъжахме... И вече за цял живот не може да бъде изтръгнат
от сърцата ни копнежът за Охрид..."
|
[Previous] [Next]
[Back to Index]