А) Първите смъртни присъди
След първите безогледни избивания без съд, извършени със зверско настървение, започва повсеместно организиране на съдебни процеси срещу всички активни български родолюбци по всички градове и околии на Вардарска Македония. На тия процеси, с които се целеше да се даде правова форма на подготвените злодеяния срещу тях, се изправиха "народни" обвинители и назначени от властта защитници, които в един глас обвиниха подсъдимите в "сътрудничество с окупатора", а всъщност само защото са станали продължители на делото на своите бащи и деди, изграждано още в турско време и завещано им като недовършено дело.
Още с изтеглянето на българските войски от градовете озверените македонисти тръгнаха по дирите на участниците в българските национални комитети и клубове по всички градове и арестуваха когото намериха, вън от ония, които разстрелваха веднага.
За да се даде някаква законна форма на жестокото гонение на българщината, бе измислен един странен Закон за съдене на престъпленията против македонската национална чест [233]. Неговата цел бе: да накаже всички проявени българи, като ги обхване с формулата "за... по всевъзможни начини на соработуванье со окупаторот... ", та по тоя начин "го извалкаа македонското национално име и македонската чест".
Изразът "по всевъзможни начини на сътрудничество с окупатора" обхваща всяка проява на българско съзнание като например:
а) неописуема радост при пристигането и посрещането на българските войски през май 1941 г. в Македония;
б) устройване на народностни тържества по случай годишнини на заслужили за българската кауза дейци – възрожденци, революционери и др.;
в) изнасяне на беседи за важни исторически събития за българския народ изобщо или за местните българи изгонване на гръцките владици, изграждане на черкви и училища и пр.;
г) чествуване на заслужили живи дейци и т.н.
С други думи – всичко, което обхваща проявите на национален живот на българщината в Македония. Това става още по-ясно, като се има предвид член 2 от закона, който подчертава, че по този закон ще бъдат съдени лица, чиито дела "не могат да бъдат квалифицирани като предателстно или като помагане на окупатора при вършенето на военни злодеяния".
Тогава кои са тия дела на сътрудничество с "окупатора"? Само националните.
За такива дела се осъждат хората до 10 години затвор, принудителна работа
и конфискация на имотите.
Втори закон, пълен с лицемерието на някакви "борци за равноправие",
а всъщност изцяло насочен за закрила на сърбизма, бе Законът за забраняване
на предизвикване на национална, расова и верска омраза и раздор [234].
Въпреки целта на закона "да се защити равноправието на народите ... на
демократична Югославия без оглед на тяхната национална принадлежност",
всъщност се изключва българската народност и се осигуряват сърбите от всякакви
нападки като господствуващи в политиката на македонската република. Главният
пасаж, който осигурява неприкосновеността на сърбите, се намира в чл. 2
и гласи: "Всяка агитация и пропаганда, с която се цели да се предизвика
или разпалва национална или расова омраза или раздор... се наказва" (вж.
и чл.5). При това положение смей да говориш за сръбските жестокости по
времето на кралска Югославия; поискай да издигнеш паметник на 50-те невинни
селяни, избити от Добрица Маткович в с. Гарван; възбунтувай се от навлизането
на хилядите сръбски думи в новия македонски "книжовен език" и пр. – и ще
попаднеш под този закон. Затова никой не посмя да протестира, че се разруши
паметникът плоча край Вардара, посветен на Мара Бунева, която наказа със
смърт джелатина на студентите от Скопския процес през 1927 г. – Велимир
Прелич, и се самоуби; затова се мълчи, че джелатите Жика Лазич и Добрица
Маткович са си пенсионери на нова Югославия, а се вдигат паметници на загиналите
в Бабуна партизани от Косовската бригада и се ругае там българското име;
затова няма паметник и на жертвите от Тиквешкото въстание срещу сръбските
войски през 1913 г. в защита на българските си права. А това са хекатомби
от стотици българи.
Ето под крилото на тези два закона се проведоха редица процеси покрай другите постановления за съдене поради "национално предателство", с каквото се именува всяка българска родолюбива дейност.
Не е възможно тук да бъдат изредени по име всички жертви на македонистките
съдебни процеси, защото те са хиляди. Само една международна анкета може
да ги изпише и да опише в цялост тяхната трагедия. В края на нашето изложение
ще дадем списък на неколкостотин жертви, а тук ще спрем бегло само на някои
от съдебните процеси, които характеризират същността на системата на противобългарския
поход в Македония под властта на Тито.
Още към края на 1944 г. новооснованият в. "Нова Македония" в бр.25 от 31.XII.1944 г. с гръмко заглавие извести "великата" радост: "Първите смъртни присъди на военния съд в Скопйе!" и изреди имената на осъдените на смърт чрез разстрел българи, обвинени с шаблонния израз "соработници на окупаторот". Те са:
1. Димитър Тодоров Пехливанов от Велес, чиновник;
2. Глигор Куманов Кунов от Дебър, директор на грандхотел "Москва" в Скопйе;
3. Димитър Антимов Катланов от Скопие, син на стария виден скопски революционер и народен мъченик Антим Катланов, известен навред;
4. Катерина Борисова Георгиева от Тетово;
5. Ангел Търпев Димков и пр.
В бр. 43 от 18.I.1945 г. в. "Нова Македония" бърза да съобщи за осъдените на смърт чрез разстрел щипяни: Тодор Стоилов Ангелов, Стоян Панов Иванов, Стоян Андреев Коцев, а друга група – осъдени на дълги години строг тъмничен затвор.
В бр. 92 същият вестник съобщава, че военният съд в Прилеп е осъдил на смърт 10 души изявени българи. И кои са те? Все видни граждани от най-добрите български семейства като например:
1. Д-р Петър Иванов Бърдаров от Прилеп, лекар, почитан от целия град, заслужил национален деятел от миналото;
2. Петър Спиров Спасев, чиновник в общината, любим на целия град като организатор на певческото дело в Прилеп и изявен българин, син на големия прилепски патриот Спиро Спасев, заточаван от сърбите още през 1916 година, знаме на българщината в града;
3. Димитър Найденов, учител по телесно възпитание в града, скромен гражданин, но изтъкнат патриот;
4. Александър Хаджиздравев, юрист, издънка от видното възрожденско семейство Хаджиздравеви, застрелян на улицата от пристигналите партизани без всякакъв съд и посмъртно осъден на смърт;
5. Ицко Сърчар, скромен търговец, но активен българин от народа, застрелян на вратата на собствения си дом и посмъртно осъден на смърт;
6. Неговият син Кирил Христов – Тамбурката.
Останалите четирима са селяни от с. Дрен, Прилепско, а другите са осъдени на строг тъмничен затвор като например Велика Грозданова Шамова от Прилеп, Зора Герекарова Думбалова от Прилеп, убита по-късно от Киро Думбалов, сляпо оръдие на властта, и пр.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
233. Вж. "Нова Македония" от 3 януари 1945