19 години въ сръбскитѣ затвори. Спомени

К. Ципушевъ

 

 

Въ сръбскитѣ затвори

 

I. Между борцитѣ-великани

 

 

Роденъ съмъ въ гр. Радовишъ, въ 1877 година.

 

Радовишъ е разположенъ въ политѣ на Плачковица планина и е срѣдище на плодородна земедѣлска околия. Той е малъкъ, но буденъ градъ, съ смѣсено българско и турско население, но съ ясно очертанъ български ликъ. Околията е сѫщо преобладаваще българска, съ старинни, чисто български села, като Дѣдино, Гарванъ, Инево, Воиславци и др. Тя бѣ богата, съ своето ценно земедѣлско производство: афионъ, оризъ и първокачественъ тютюнъ. Освенъ това, произвеждаха се и разни културни растения, като памукъ, сусамъ и др. Презъ годинитѣ на упоритата борба за освобождение, а особено подъ сръбското владичество, Радовишъ и околията му западнаха. Но само следъ нѣколко години свободенъ животъ, Радовишъ ще стане едно китно цвѣте въ българската държава.

 

Баща ми, Димитъръ Андоновъ Ципушевъ, бѣ роденъ въ самия Радовишъ, но дѣдо ми Андонъ бѣ преселенецъ, избѣгалъ отъ Дупница и се настанилъ тука. Баща ми бѣ твърдъ българинъ, трудолюбивъ и любозначителенъ, съ будно българско съзнание. Макаръ и почти безъ никакво образование, благодарение на своя природенъ умъ и неуморенъ трудъ, той бѣ се издигналъ надъ обикновената срѣда и бѣ станалъ заможенъ и уважаванъ отъ всички търговецъ.

 

Майка ми Мария бѣ дъщеря на родолюбивъ български свещеникъ. Тя бѣ образована жена, за тогавашно време, дълбоко вѣрващъ, истинска християнка, трудолюбива българка и любяща майка. Тя ме напѫтствуваше, още отъ най-ранната ми възрасть, въ пѫтя на добродетелитѣ, християнската любовь, вѣрностьта и честьта.

 

9

 

 

Детинството си прекарахъ въ познатата на всѣки българинъ патриархална семейна срѣда, заедно съ тримата ми братя и три сестри. Нѣма защо да се впускамъ въ описание на детскитѣ ми години. Ще спомена само това, което даде отражение на по-сетнешния ми животъ.

 

Въ Радовишко, както и въ всички български краища, още преди моето рождение и презъ раннитѣ ми детски години, преди започването на широко организирана бунтовна борба, действуваха отдѣлни малки чети на войводи-хайдути. Голѣмо впечатление ми правѣха подвизитѣ и разказитѣ за дѣлата на нашитѣ народни хайдути, защитници на вѣра, честь и имотъ. Тѣ работѣха по сѫщото време, когато въ Малешевско се подвизаваше прочутиятъ войвода Дѣдо Илю, сподвижникътъ на Раковски. Помня още имената на хайдутитѣ Ефтимъ Болката и Ведричката, които загинаха въ борба противъ потисницитѣ. Но най-силно впечатление ми направиха подвизитѣ на Филипъ войвода. Този легендаренъ хайдутинъ загина когато бѣхъ 5–6-годишно дете. Главата му донесоха въ Радовишъ. А неговата пушка-берданка престоя единъ-два часа въ кѫщи, и азъ имахъ щастието да я взема въ рѫце и да ѝ се порадвамъ, преди да я занесатъ въ конака. Единъ отъ четницитѣ на славния Филипъ войвода, Йосе Чифлиганецъ, който бѣ останалъ живъ, често идваше у дома и разказваше на по-стария ми братъ за подвизитѣ на своя главатарь и малката му дружина. Азъ слушахъ съ унесъ тия разкази за смѣлостьта, справедливостьта и необикновената решителность и съобразителность на Филипъ войвода. Тѣ оставиха въ душата ми дълбоки следи и чувство на възторгъ и почить къмъ смѣлия български борецъ.

 

 

Първоначалното си образование, приблизително до четвърто отдѣление, споредъ сегашното, получихъ при стари радовишки даскали, по първобитната система — Псалтиръ и Требникъ. Първо истинско редовно училище, по Ланкастерската система, откри учительтъ Александъръ п. Орушовъ, отъ Щипъ, по-сетнешенъ мой тъстъ, бащата на Тодоръ Александровъ.

 

10

 

 

Александъръ п. Орушовъ бѣ просвѣтенъ и богато надаренъ човѣкъ. Той бѣ и поетъ; написа много стихотворения за пробуждането на народа. И до днесъ негови пѣсни се пѣятъ въ Радовишко и Щипско. Както почти всички учители въ Македония, той бѣ и единъ отъ първитѣ дейци на създадената Вѫтрешна Революционна Организация, единъ отъ първитѣ сподвижници на Гоце Дѣлчевъ.

 

Нашето семейство се свърза въ тѣсна дружба съ семейството на Александъръ п. Орушовъ. Още тогава азъ другарувахъ съ неговия синъ Тодоръ Александровъ, който бѣ интелигентно и живо българско момче; още тогава започна моето другарство и съ дъщерята на Александъръ п. Орушовъ, Екатерина, за да се обърне неусѣтно въ детска любовь, а по-късно и въ дълбока обичь. Следъ нѣколко години тя стана моя другарка въ живота и въ борбата, — моята скѫпа жена Екатерина.

 

Като завършихъ основното си образование въ Радовишъ, баща ми ме изпрати въ Скопие, кѫдето следвахъ до 4-тия класъ, а следъ това отидохъ да продължа учението си въ Солунската българска гимназия, която бѣ прочута въ цѣла Македония.

 

Презъ лѣтото на 1895 година, следъ завършването на 5-тия класъ, се завърнахъ на почивка въ Радовишъ. Тази ваканция бѣ решителна за по-нататъшния ми животъ, тъй като учительтъ Димитъръ Шатоевъ ме посвети въ тайнитѣ на Вѫтрешната Македоно-Одринска Революционна Организация. Отъ този мигъ азъ влѣзохъ въ редицитѣ на българскитѣ македонски борци.

 

 

По това време въ Радовишъ имаше вече организационно управително тѣло, утвърдено отъ Гоце Дѣлчевъ, който бѣ тогава учитель въ гр. Щипъ. Вѫтрешната Революционна Организация бѣ вече създадена. Даме Груевъ бѣ разпъналъ революционната мрежа въ по-важнитѣ македонски градове: въ Битоля, кѫдето бѣ заварилъ Пере Тошевъ и въ Щипъ, кѫдето намѣри своя най-близъкъ другарь и сътрудникъ — Гоце Дѣлчевъ.

 

11

 

 

Градъ Щипъ стана едно бунтовническо огнище, което даде на българската борба нѣкои отъ най-голѣмитѣ нейни водачи.

 

Щипянинъ бѣ Мише Развигоровъ, една отъ най-свѣтлитѣ фигури на великата борба. Запознахъ се съ него, още когато той бѣ легаленъ — учитель организаторъ въ Щипската прогимназия. Виждахъ го въ последствие много пѫти, когато бѣ вече нелегаленъ, голѣмъ войвода и създатель на млади войводи. Развигоровъ бѣше много силенъ човѣкъ. Съчетаваше въ себе си умъ, проницателность, абсолютна преданость къмъ дѣлото и непреклонна воля. Силенъ, чрезъ своята вѣра въ каузата, изключително твърдъ, въ часове на изпитание. Той бѣ обичанъ и уважаванъ отъ всички, като истински народенъ водачъ. Селянитѣ го просто обожаваха.

 

Единъ отъ най-преданитѣ, смѣли и ценни работници на ВМРО бѣ Ефремъ Чучковъ, сѫщо отъ Щипъ, близъкъ другарь на Гоце Дѣлчевъ, единъ отъ първитѣ борци на организацията. Ефремъ Чучковъ бѣ плещестъ човѣкъ, срѣденъ ръстъ, съ желѣзно здраве. Бѣ неуморимъ въ организационната работа. Тихъ и скроменъ до крайность, той привличаше хората съ своята непосрѣдственость и самобитность. Чучковъ въздействуваше на сърдцата чрезъ простички, но увлѣкателни революционни разговори и чрезъ стари хайдушки пѣсни, които пѣеше необикновено хубаво. Той бѣ опитенъ комитски войвода и извънредно добъръ стрелецъ, отъ ранга на Гоце Дѣлчева. Най-обаятелно действуваше всрѣдъ селското население, което го обичаше заради неговитѣ простонародни обноски. И той започна дейностьта си като легаленъ — прогимназиаленъ учитель. Нелегаленъ стана следъ Винишката афера. Чучковъ взе участие въ безброй сражения, въ всички епизоди на голѣмата борба. Сѫдбата го пощади, той умрѣ следъ европейската война, въ София, тихо и скромно, както бѣ прекаралъ цѣлия си живогь.

 

Щипянинъ бѣ и Тодоръ Лазаровъ, единъ отъ най-ценнитѣ организатори на ВМРО. Синъ на видно щипско семейство, той започна организационната си работа веднага следъ завършване на Солунската гимназия. Когато се завърна въ родния си градъ, той се установи

 

12

 

 

като търговецъ при брата си Арсо Лазаровъ, чиито трима първи синове Коце, Василъ и Моне паднаха като четници.

 

Тодоръ Лазаровъ бѣ красивъ и строенъ, съ сини, проницателни и умни очи, съ висока осанка и приятенъ гласъ. Имаше буйна руса брада, която красѣше тънкото му лице. Той бѣ единъ отъ първитѣ членове на управителното тѣло на организацията въ гр. Щипъ и се прояви като неуморимъ и рѣдко преданъ работникъ въ града и селата на Щипския революционенъ окрѫгъ. Голѣмата му дейность се хвърли въ очитѣ на турцитѣ и той попадна въ затворъ нѣколко пѫти, между които и въ зловещия Скопски Куршумли-ханъ, откѫдето бѣ изпратенъ на заточение въ Мала Азия, заедно съ д-ръ П. Кушевъ, отъ Велесъ. Освободи ги амнистията отъ 1908 година, дадена по случай „Хуриета”. Но Тодоръ Лазаровъ се завърна съ разнебитено здраве и заболѣ отъ туберкулоза. Въ 1912 година, когато се обяви мобилизацията, (вече безнадежно боленъ, съвсемъ изтощенъ), той се самоуби въ София, съ надеждата, че освобождението на Македония е предстояще.

 

Най-после, Щипъ даде на ВМРО великия вождъ Тодоръ Александровъ, въ най-тежкитѣ години на борбата.

 

 

Презъ есеньта 1895 година, продължихъ учението си въ Солунската гимназия и сега, като ученикъ въ 6-тия класъ, бѣхъ приетъ въ тайния ученически крѫжокъ, който бѣ помощна сила на вѫтрешната организация, подъ рѫководството на Даме Груевъ, училищенъ инспекторъ и секретарь на Централния комитетъ въ гр. Солунъ. Председатель на Комитета тогава бѣ д-ръ Хр. Татарчевъ, отъ Ресенъ, виденъ лѣкарь, уважаванъ отъ гражданството българинъ, строенъ, хубавъ, елегантенъ, уменъ. Този умѣренъ човѣкъ, съ видно обществено положение, не бѣ се поколебалъ да влѣзе въ опасното дѣло. Борбата за свобода увличаше всички български сърдца и Организацията се разрастваше съ стихийна бързина.

 

13

 

 

1896 година е незабравима за мене. Съ увлѣчението на младежъ, азъ не само изпитвахъ радостьта да работя въ великото българско дѣло за освобождението на Македония, но имахъ и щастието да влѣза въ непосрѣдственъ контактъ съ първитѣ хора на Вѫтрешната революционна организация и съ много другари, които впоследствие прославиха името си като български борци.

 

Даме Груевъ, апостолъ на македонската борба, се отличаваше съ своята скромность и благи обноски. Роденъ въ с. Смилево, Битолско, той се бѣ издигналъ високо надъ обикновената срѣда и бѣ изпъкналъ въ най-първата редица на македонскитѣ борци. Даме бѣ любезенъ, но въздържанъ и затворенъ човѣкъ. Правѣше впечатление съ своята изтънченость. Струва ми се, че бѣ понѣкога свѣнливъ като девойка. На ръстъ не бѣ високъ, но бѣ строенъ и подвиженъ, съ остра наблюдателность. Въ сивитѣ му очи свѣтѣше проницателность, умъ и енергия. На устата му често играеше лека усмивка. Той бѣ винаги спокоенъ, но обичаше да си служи съ ирония, и тя най-много привличаше хората. Като революционеръ, той притежаваше рѣдкото умение да прикрива диритѣ си и да работи за организиране на бунтъ и възстание, подъ вида на легаленъ училищенъ деятель. Въ неразривно и хармонично сътрудничество съ другия великанъ на Македонската земя, Гоце Дѣлчевъ, тѣ подготвиха великата епопея, известна въ най-новата наша история подъ името „Илинденското възстание”.

 

 

Въ последнитѣ години на миналото столѣтие Солунъ живѣеше въ треската на българската борба. Постепенно българитѣ навлизаха въ града и завладѣваха все нови и нови позиции. Въ геополитическата столица на Македония се изграждаше сѫщинска българска крепость. Българскиятъ елементъ все повече се увеличаваше, и това се чувствуваше въ града. Презъ нея минаваха всички куриери на Организацията, въ нея се укриваха заподозренитѣ български борци.

 

Въ Солунъ се издигаха две български черкви. Имаше и три български основни училища. Тукъ, всрѣдъ

 

14

 

 

старата гръцка твърдина, изникна българската Солунска гимназия, славата на която ще остане да свѣти, както тази на Априловската и Болградската.

 

Българската Солунска гимназия бѣ не само източникъ на солидно образование и просвѣта, но и сѫщински разсадникъ, въ който израстнаха повечето отъ младитѣ македонски апостоли. Къмъ нея се стичаха българскитѣ младежи, не само отъ Македония, но и отъ другитѣ краища на България. Всички, почти, Солунски ученици взеха по-голѣмо или по-малко участие въ великата освободителна македонска борба. Отъ друга страна, Солунската гимназия даде на България мнозина видни общественици, държавници, публицисти, учени и писатели.

 

Като просвѣтно огнище, българската Солунска гимназия си бѣ извоювала едно високо име. Обзаведена съ всички пособия, научни кабинети, богата библиотека, тя бѣ въ първата редица на българскитѣ училища. Тя се издигна особено много, благодарение на подбраното учителство. Въ нея бѣха учителствували Григоръ Пърличевъ и други български първенци. По мое време, директоръ бѣ Михаилъ Сарафовъ, отъ Търново, бившъ български министъръ на народното просвѣщение. Отъ тогавашнитѣ учители нека спомена: Христо Матовъ, отъ Струга, виденъ македонски революционеръ; Хр. Генчовъ, отъ Кукушъ, прекрасенъ учитель и голѣмъ родолюбецъ; Иванъ Гарвановъ, отъ Стара-Загора, сѫщински български атлетъ, единъ отъ голѣмитѣ водачи на Македонското освободително движение; Хр. Ганевъ, отъ Плѣвенъ, който падна отъ куршумитѣ на сръбски терористи посрѣдъ Солунъ; известниятъ на мнозина българи педагогъ-математикъ Благой Димитровъ, отъ с. Емборе, Юго-западнитѣ български покрайнини; Недѣлчо Колушевъ, виденъ български публицистъ и дипломатически представитель; Андрей Тошевъ, по-сетне голѣмъ български дипломатъ и министъръ-председатель, и мнозина други. Всички бѣха просвѣтени хора, влюбени въ своята професия и твърди български родолюбци.

 

Трѣбва да прибавя, че подъ името „Солунска гимназия” следва да се разбиратъ две, въ сѫщность, три учебни заведения, първоначално една мѫжка и една

 

15

 

 

девическа гимназия, съ пансиони при тѣхъ, следъ това се създаде педагогически отдѣлъ при мѫжката гимназия, за подготовка на учители, а следъ закриването му се устрои отдѣлна търговска гимназия, сѫщо съ пансионъ. И тритѣ български гимназии бѣха не само образцови институти, но и възпитателни огнища за пламенно родолюбие, кѫдето се каляваше борческата сила на младитѣ български поколѣния. Мнозина отъ Солунскитѣ ученици блѣснаха на българското небе чрезъ своя подвигъ и дадоха живота си въ великата борба противъ поробителитѣ.

 

 

Следъ толкова години, далечнитѣ ми спомени ме пренасятъ въ оживения приморски градъ, кѫдето българитѣ ковѣха своето орѫжие за борба. Тогава още всичко бѣше спокойно. Вѫтрешната Революционна Организация следваше очертания нѣкога отъ апостола Левски пѫть на търпелива подготовка за истинско всенародно възстание. Задъ една легална организация за учители-просвѣтители, които бѣха и апостоли-революционери, се изграждаше постепенно могѫща сила, съ свои ударни групи — четитѣ, съ селска милиция — бѫдещата народна войска, и съ своитѣ неуморни куриери, които разнасяха тайното и сладко слово за борба и свобода и водѣха по незнайни пѫтища бунтовницитѣ-комити. Въ Солунъ се бѣха вече настанили около двадесеть хиляди българи. При това, никой отъ тѣхъ не бѣ обикновенъ работникъ; всичкитѣ бѣха или майстори, или занаятчии, или търговци. Изникна здрава българска община, на чело на която стоеха първенци, видни търговци и комисионери, повечето отъ Македония. И, като продължение на българското възраждане, интелигенция и народъ, учителство и стопански силни българи-първенци образуваха едно цѣло, което живѣеше и се борѣше за единъ идеалъ. Въ Солунъ, търговията вече се водѣше на български езикъ, който постепенно се бѣ наложилъ, наравно съ официалния, турски езикъ. Въ този градъ, азъ прекарахъ чуднитѣ дни на младежки ентусиазъмъ, всрѣдъ предани и въодушевени другари. Ала скоро сѫдбата тласна живота ми въ трънливия пѫть на изпитанията.

 

16

 

 

Известната Винишка афера ме завари въ родния ми градъ Радовишъ, понеже бѣхъ прекѫсналъ учението си, поради болесть. Разбира се, и тукъ продължихъ своята дейность, сега вече като секретарь-дѣловодитель на нелегалната организация.

 

Винишката афера причини голѣми страдания на населението и нанесе значителни вреди на организацията, толкова повече, че разкри на турцитѣ българската опасность. Ала, въпрѣки всичко, поривътъ за борба се засили.

 

Презъ пролѣтьта на 1898 г., въ Радовишко пристигна нелегално бившиятъ учитель Тодоръ Станковъ, родомъ отъ Прилепъ, заедно съ четницитѣ Василъ, отъ с. Липовикъ, и покръстения помакъ Георги (Сюлейманъ), отъ Неврокопско. Споредъ директивитѣ на Гоце Дѣлчевъ, тази нелегална дружинка обикаляше Радовишкия районъ, за да засили организационната дисциплина, да стегне редоветѣ и да ободри духа, следъ аферата въ с. Дѣдино, а особено следъ Винишката афера. Тодоръ Станковъ вършеше много успѣшно своята мисия, тъй като се ползуваше съ голѣмъ авторитетъ както въ гр. Радовишъ, така и въ околията, понеже презъ 1895–96 година бѣше учитель въ града и рѫководитель на организацията. Той се отличаваше съ благия си характеръ, дружелюбие и голѣма смѣлость и бѣ успѣлъ да завладѣе всецѣло сърдцата на радовишани, които съзираха въ негово лице единъ истински апостолъ. Но къмъ края на май, Георги-Сюлейманъ се предаде на турцитѣ въ с. Конче, презъ време, когато Станковъ и Василъ спѣли, което улесни и тѣхното залавяне. Тогава арестуваха всички селски рѫководители, които се бѣха срѣщали съ тѣхъ, а отъ града — Петрушъ п. Лазаровъ, Коце Зафировъ и мене.

 

 

Още първитѣ дни въ затвора, Тодоръ Станковъ направи опитъ да се самоубие, като си разби главата отъ тъмничната стена, понеже се опасяваше да не бѫде измѫчванъ да разкрие цѣлата организационна мрежа.

 

Разбира се, не мина безъ обичайнитѣ побоища, но организацията не понесе особени вреди. Насъ, граждани и селяни, ни държаха само 16 дни, но това ми съз-

 

17

 

 

даде добро име между рѫководнитѣ срѣди на организацията. Това бѣ първото ми затваряне, началото на оная орисия, споредъ която преминахъ благополучно много премеждия, но трѣбваше да прекарамъ дълги страдания и мѫки, презъ време на десетки години затворъ, подъ гнета на българскитѣ врагове.

 

 

Първитѣ шестнадесеть дни затворъ ми се сториха дълги. Колко нищожни бѣха тѣ, въ сравнение съ това, което ме е очаквало по-сетне! ...

 

Когато излѣзохъ отъ това мое първо затваряне, мнозина видни граждани дойдоха да ме поздравятъ, во главе съ владиката Герасимъ Струмишки, който каза на баща ми: „Гордѣй се, че синъ ти е тръгналъ по пѫтя на народнитѣ дѣла”.

 

Баща ми, наистина, изпитваше гордость и ми каза: „Синко, виждамъ, че крушката пада до корена; си; и баща ти, въ своята младость, бѣ посветенъ въ народнитѣ борби за свободата на нашето отечество”. Тия негови думи възбудиха любопитството ми и азъ започнахъ да го разпитвамъ да ми каже нѣщо повече. Тогава той ми разправи следното:

 

„На времето, въ Раклишъ [1] идва Апостолътъ. Той повика българитѣ-първенци отъ града, десетина души, между които бѣхъ и азъ. Говори ни въ продължение на две нощи и единъ день и ни обясни, че братята българи отъ Северна България сѫ вече готови за борба противъ агарянина, че време е и ние, всички българи отъ югъ, отъ Македония, да се стегнемъ да вземемъ участие въ предстоящата народна борба, за да възстановимъ старото българско царство. Той ни разправи надълго, че сме имали наше, славно българско царство и че скоро ще дойде, деньтъ, да го възстановимъ. Най-много ни говори за великия Симеонъ и за царь Самуилъ. Следъ това всички подписахме хартия за страданията на българитѣ подъ агарянина, за която ни каза, че ще я изпрати въ Одеса. Ние бѣхме така обаяни отъ Апостола, щото го слушахме като унесени. Азъ не само се подписахъ, но сложихъ и мехюра

 

 

1. Чисто българско село, до самия Радовишъ.

 

18

 

 

си. На края, всички дадохме клетва, като членове на общия български комитетъ за борба”.

 

Този разказъ на баща ми остана като отпечатанъ въ паметьта ми. Дали този, когото баща ми така възторжено нарече Апостолътъ, е билъ самиятъ Левски или пъкъ нѣкой другъ отъ неговитѣ близки сподвижници, за жалость, не можахъ да разбера. Но навѣрно това революционно събрание отбелязва началото на разширяването на замислената отъ Левски организация, която трѣбваше да подготви едно голѣмо, всенародно и единно българско възстание. Преждевременната смърть на Левски осуети широко замисления му планъ. Много години по-късно, следъ разпокѫсването на България, други подеха неговото дѣло. Съзнанието, че и азъ съмъ единъ отъ новитѣ български борци ме изпълваше съ гордость.

 

 

Скоро възстановихъ здравето си. Отново бѣхъ бодъръ и, съ възобновени сили, заминахъ за Солунъ да продължа образованието си. Сега вече азъ бѣхъ спечелилъ име, защото бѣхъ излѣзълъ чистъ отъ едно митарство, и то придружено съ мѫчения и бой. Затова, възложено ми бѣ рѫководството на ученическия революционенъ крѫжокъ. Даме Груевъ бѣ заминалъ да рѫководи Битолския революционенъ окрѫгъ, а Гоце Дѣлчевъ бѣ вече нелегаленъ задъ граница. Секретарь на Комитета бѣ сега Пере Тошевъ, отъ Прилепъ. Познавахъ Пере още отъ Скопие, кѫдето ми бѣше учитель; въ Солунъ той бѣ станалъ инспекторъ на училищата въ Солунския вилаетъ и, по общото правило, продължаваше още по-широко двойната си дейность на просвѣтитель и бунтовникъ. Пере Тошевъ бѣ революционеръ отъ голѣма величина, единъ отъ първитъ хора на ВМРО. Той бѣ нервенъ, сухъ и деятеленъ човѣкъ. Външно не бѣ много представителенъ. Ала бѣ блестящъ учитель по български езикъ, когото ние, ученицитѣ, просто обожавахме. Пере привличаше хората съ своята твърдость и неотстѫпчивость. Докато Даме бѣ до известна степень сантименталенъ, а Гоце — топло и милостиво сърдце. Пере бѣ непреклоненъ въ своитѣ решения за наказване на отстѫпницитѣ или вредите-

 

19

 

 

литѣ на македонското освободително дѣло. Докато Даме Груевъ, а още повече Гоце Дѣлчевъ вѣрваха въ доброто у хората и се стремѣха да вкаратъ въ вѣрния пѫть поправимитѣ, Пере Тошевъ гледаше недовѣрчиво на възможноститѣ за поправяне и бѣ фанатиченъ човѣкъ.

 

 

Рѫководениятъ отъ мене ученически революционенъ крѫжокъ (22 души) имаше задължението да помага, доколкото може най-усилено, дейностьта на Комитета. Ние се стараехме да изпълнимъ най-ревностно своя дългъ. Ние криехме тайното мастило, а така сѫщо и револвери и ками, въ стаитѣ на гимназиалния пансионъ, кѫдето живѣехме. Турската власть нито подозираше, че нишкитѣ на Вѫтрешната Революционна Организация отиваха и до спалнитѣ на българскитѣ ученици въ Солунската гимназия. Ние станахме и начинаещи апостоли. По съветитѣ на Хр. Матовъ, учитель по български езикъ, членъ на Комитета, ние устройвахме литературно-музикални вечеринки, въ които се изнасяха стихотворения, разкази и пѣсни съ бунтовно съдържание, които повишаваха борчески духъ на нашитѣ съученици. Особено добри работници въ нашия таенъ крѫжокъ бѣха нѣколцина отъ Кукушъ, като Георги Дубковъ, Атанасъ Садразановъ, Христо Куслевъ и др. Въ сѫщия крѫжокъ влизаше и покойниятъ български писатель Хр. Силяновъ, който написа и първата история на Илинденското възстание.

 

Днитѣ и седмицитѣ минаваха, изтекоха месеци. Организацията се разширяваше. Въ гимназията се броеха на пръсти ученицитѣ. които не бѣха посветени, повече или по-малко, въ борбата или пъкъ се държаха на страна, само въ границитѣ на учението. Пъкъ и повечето учители бѣха дейни участници въ организирането на народа за голѣмо възстание. Куриеритѣ влизаха и излизаха отъ Солунъ, който туптѣше като истинско сърдце на българската борба. Времето минаваше неусѣтно, изпълнено колкото съ умение, толкова и съ бунтовни мечти и възторзи, и ме носѣше съ себе си. Учебната година изтече. Ето ме вече съ зрѣлостно свидетелство въ рѫка, жаденъ за наука и свобода. Съ не-

 

20

 

 

търпение дочакахъ есеньта и презъ септемврий 1899 г., заминахъ да се уча въ Висшето училище на Княжество България. Съ голѣмо вълнение стѫпихъ на свободна българска земя. Още по-голѣма бѣ радостьта ми да намѣря въ София възторжени български младежи и да влѣза въ връзка съ единъ отъ най-голѣмитѣ хора на българската борба, апостола Гоце Дѣлчевъ. Понеже бѣхъ снабденъ съ много добри препорѫки отъ Солунъ, Гоце ме прие като роденъ братъ. Въ кѫсо време станахме нераздѣлни. Тѣсната ми дружба съ незабравимия Гоце обхваща най-скѫпитѣ спомени въ моя животъ.

 

 

Въ годинитѣ 1899–1900 София не бѣ днешниятъ опушенъ градъ, затворенъ въ своитѣ улици между многоетажни, долепени едно до друго здания. Тя бѣ сравнително малка, съ низки кѫщи, съ много градини и зеленина, съ свѣжъ, планински въздухъ. Животътъ имаше по-спокоенъ ритъмъ, при голѣма сърдечность между хората, безъ днешната, понѣкога напраздна суетня. Тукъ, въ подножието на Витоша, туптѣше сърдцето на единъ народъ, който бѣ решенъ да води борба до смъртъ за своето обединение. Въ столицата на младото Княжество България всички мислѣха за своитѣ поробени братя и копнѣеха да се борятъ и умратъ за тѣхъ.

 

Въ Висшето Училище се записахъ за студентъ по химия. Но колкото старания влагахъ въ учението, несравнимо повече време и усилия отдавахъ на организационната дейность за засилване на ВМРО. Отъ това време започна моята още по-усилена работа въ организацията, на която служехъ съ най-голѣма преданость. Незабравимиятъ Гоце ме  въвеждаше систематически въ организационната дейность и ми повѣряваше много работи, които не биваше да бѫдатъ достояние всѣкиму. Довѣрието къмъ мене порастна дотамъ, че презъ следващото лѣто Гоце и Борисъ Сарафовъ ме натовариха да помагамъ при пласирането на облигации отъ патриотическия заемъ, за снабдяването на организацията съ срѣдства. Вложихъ много усилия въ повѣрителни порѫчки отъ този родъ. Влѣзохъ въ връзка съ повечето

 

21

 

 

видни терористи и нелегални дейци. Започнахъ да се готвя не само за организаторъ, но и за нелегаленъ борецъ.

 

По това време Гоце бѣ започналъ да създава една широка комитска организация. Той застана на чело на тази нова сила, която изигра голѣма роля въ борбата. Благодарение на своята подготовка и лични качества, той стана истински създатель на комитскитѣ чети — ударнитѣ отреди на ВМРО.

 

Предвестници на добре подготвенитѣ и снабдени чети бѣха ония малки дружинки, които възникнаха още въ самото начало на организационната работа, като необходимость. Една отъ първитѣ бѣ споменатата по-горе малка четица на Тодоръ Станковъ, въ Радовишко, а така сѫщо — четата на Ефремъ Чучковъ, въ Царевоселско и Малешевско, и на Ст. Георгиевъ, въ Струмишко. Предвестници на комититѣ бѣха и Христо Чемковъ и Йорданъ Гавазовъ, които загинаха въ гр. Прилепъ. Обаче систематическото устройство на комитската сила започна презъ пролѣтьта на 1899 година, подъ прѣкото рѫководство на Гоце Дѣлчевъ и съ пълната подкрепа на Борисъ Сарафовъ, тогава председатель на Върховния Комитетъ въ София, човѣкъ който намираше срѣдства, съ дарбитѣ на нѣкакъвъ магьосникъ.

 

Първитѣ нелегални чети бѣха малки, съставени въ по-голѣмата си часть отъ младежи, минали презъ нашата българска казарма, а така сѫщо рѫководени отъ опитни войводи, бивши подофицери, имената на които по-късно станаха легендарни изъ планинитѣ на Македония. На успѣха на тѣзи първи комитски чети Гоце се радваше; като дете. Неговитѣ очаквания бѣха надминати значително. Населението прие комититѣ съ открити обятия. Въодушевенъ отъ постигнатото, Гоце продължи работата си съ още по-голѣмъ замахъ. За редовната и успѣшна дейность на четитѣ се създадоха мѣстни куриери-водачи и органи за връзка, които оказаха неоценими заслуги за развитието на комитската сила. Едновременно съ това, Даме и Гоце, които се допълваха въ едно рѣдко хармонично съчетание, положиха голѣми усилия за разрастването на конспиративната организация на цѣлото българско население въ Македония, задъ прикритието на една, нагледъ, ле-

 

22

 

 

гална дейность. Въ кѫсо време, тази всеобща организация за бѫдещето голѣмо възстание обхвана всички съсловия, всички здрави българи, въ всички населени мѣста на Македония и Одринско.

 

 

Щастливъ бѣхъ да се запозная отблизу съ почти всички голѣми борци отъ разнитѣ краища на българската земя, било отъ поробена Македония, било отъ свободна България, мнозина отъ които паднаха въ великата борба. Но най-близъкъ ми стана Гоце Дѣлчевъ, единъ истински великанъ на Македонската земя. По-късно, когато се събератъ всички пръснати материали, този български апостолъ ще изпъкне въ пълна свѣтлина. Азъ ще кажа само нѣколко думи за него, който ми бѣ рѫководитель и другарь, защото той остави въ сърдцето ми неизличими спомени.

 

Презъ краткото време, което прекара въ София, Гоце събра около себе си цѣлата родолюбива българска интелигенция. Той стана центъра, около който се групираха учители и офицери, граждани и студенти, възрастни хора и буйни юноши. За насъ, студентитѣ, Гоце бѣ приятель, който ни привличайте неудържимо съ своята естественость и топлота, съ своя волеви характеръ, необикновена бодрость и неограничена обичь къмъ всѣки български интелигентъ, който бѣ готовъ да посвети силитѣ си на великото дѣло. Тогавашнитѣ български студенти и млади вишисти, независимо отъ мѣсторождение и лични убеждения, бѣха възторжени идеалисти, проникнати отъ пламенно родолюбие. Пѣеха се само Ботевитѣ пѣсни, и освобождението на поробенитѣ братя-българи бѣ основната тема за разискване на всички студентски събрания. Въ това отношение царѣше истинско единодушие. И Гоце, който бѣ скроменъ до крайность, — паметна ще остане малката му стая въ тогавашния хотелъ „Батембергъ”, — но бѣ приветливъ и общителенъ, откровенъ и жизнерадостенъ, стана сѫщински кумиръ на младежьта. Външно, Гоце бѣ първообразъ на българска здравина и хубость. Не много високъ, но плещесть, съ веселъ погледъ и мила усмивка, той бѣ истински здравъ тѣломъ, както бѣ чисть и правдивъ по сърдце и душа.

 

23

 

 

Сякашъ издѣланъ отъ скала, той имаше неотразимото обаяние на една първична сила. Гоце Дѣлчевъ бѣ истински български юнакъ, съ горда душа и вѣрно сърдце, съ непреклоненъ духъ, — честенъ, скроменъ, безстрашенъ, благороденъ. Той имаше рѣдката дарба да разбира всички, да ободрява и покорява своитѣ другари; той сподѣляше чуждитѣ болки, съчувствуваше на добритѣ хора, стараеше се да поправя тия, що вървѣха въ погрѣшенъ пѫть. Обичаше другаритѣ си повече дори и отъ братята си, които дадоха живота си за Македония. Съ най-голѣма скръбь той посрѣщаше съобщенията за гибельта на просвѣтенитѣ революционери, които ценѣше особно много, защото разбираше, колко важно за нашия народъ е да бѫдешъ воденъ отъ добре подготвени водачи. Той вървѣше по стѫпкитѣ на Левски — еднакво умѣеше да привлича въ дѣлото бедния колибарь и видния гражданинъ, неукия селянинъ и буйния младъ български интелигентъ. Съ личното си обаяние той влѣ въ дѣлото цѣла струя отъ възторжени и просвѣтени български млади сили. Въ своето апостолско дѣло, Гоце бѣ навсѣкѫде и никѫде, спокоенъ и неуловимъ, догдето издайничеството му отвори преждевременно пѫтя къмъ смъртьта. Всрѣдъ опасности и лишения, всрѣдъ тѫги и неволи, той бѣ безгриженъ и жизнерадостенъ, веселъ събеседникъ, неуморимъ пѣснопѣецъ. И до сега като че ли чувамъ любимата му пѣсень: „Подухна вѣтъръ, пиле Стано, по Вардарско поле” . . . така, както той я пѣеше:

 

Даме Груевъ и Гоце Дѣлчевъ бѣха истински равноапостоли на великата борба, които се допълваха, така неразривно, щото не мога да си ги представя раздѣлени. Не би могло да се тегли черта на първенство помежду тѣхъ, както не би могло да се разграничава тѣхното общо дѣло. Тѣ бѣха първи между най-първитѣ. Голѣми бѣха и другитѣ водачи въ светото дѣло, които се издигаха високо, въ своята преданость, въ своето чувство за дългъ къмъ българския народъ и въ своята непоколебима воля за борба. И ако организацията се превърна въ стихийна сила, ако комитскитѣ чети бѣха вѣчно бродящи ударни отреди изъ Македонскитѣ планини, които ободряваха българското население и предприемаха свѣткавични действия противъ турската власть, това се дължеше на единъ всенароденъ подйемъ, не

 

24

 

 

само вѫтре въ Македония, но и въ свободното Българско Княжество.

 

Разрастването на организацията и развитието на четитѣ увеличаваха бързо нуждата отъ орѫжие и срѣдства. Трѣбваха много пари, за да се поддържа силата на движението. Въ споразумение съ Борисъ Сарафовъ, презъ месецъ юний, Гоце образува малка дружинка, подъ негово лично рѫководство, като повѣри главната роля на мене, а за помощникъ ми даде Крумъ Чапрашиковъ. Съ рискъ за живота си, употрѣбихме всички усилия, за да съберемъ повече пари, но една непредвидена случайность попрѣчи да изпълнимъ до край начертания планъ. Разочарованието ми бѣ извънредно. Не ми се оставаше вече въ София, пъкъ още и по-рано искахъ да влѣза въ комитската организация. Готвѣхъ се вече да замина като нелегаленъ борецъ, въ четата на Гоце, обаче, въ последния мигъ, той ми даде други нареждания.

 

По това време неочаквано пристигна въ София моята любима Екатерина, която до тогава бѣше учителка въ Скопие. Гоце пръвъ научилъ за нейното идване и почна да ме закача. Тогава азъ повикахъ Екатерина въ ресторанта „Братя Миладинови” (на мѣстото на днешнитѣ хали), кѫдето се хранѣхме обикновено. Когато тя дойде, Гоце ме погледна дълбоко въ очитѣ и ме запита, не желая ли да започна по-спокоенъ семеенъ животъ, безъ разбира се, да се отчуждавамъ отъ дѣлото. Отговорихъ му, че принадлежа всецѣло на организацията, че съмъ се приготвилъ вече за всички жертви, че жребиятъ за мене е хвърленъ. Тогава той се обърна къмъ Екатерина и я запита, желае ли да ме следва въ трудния пѫть на революционера, на което тя твърдо отговори: „Азъ съмъ българка отъ Македония и трѣбва да дамъ своята дань на освободителното дѣло”. Гоце се развълнува много, стана на крака и ни каза: „Отъ сега нататъкъ вие сте сгодени”. Наскоро следъ това трѣбваше да изпълня новитѣ нареждания и заминахъ легално за Солунъ, въ началото на септемврий 1900 година. Трѣбваше да се ликвидира единъ остъръ конфликъ между Пере Тошевъ и Струмишкия владика Герасимъ. Гоце смѣташе, че азъ ще се справя съ тази деликатна мисия. Сѫжщевременно имаше и

 

25

 

 

много други организационни работи въ Струмица и Радовишъ. Раздѣлихъ се съ моя скѫпъ рѫководитель и другарь Гоце Дѣлчевъ: вече не го видѣхъ живъ . . .

 

При отиването ми въ Македония, трѣбваше да взема съ себе си и да настаня на съответни мѣста двама ценни млади борци отъ България — Иванъ Илиевъ, отъ Враца, и Кръстю Асеновъ, отъ Сливенъ, братенецъ на Хаджи-Димитра. Иванъ Илиевъ дойде съ мене. Назначихме го за учитель въ с. Дѣдино, Радовишко, кѫдето той въ кѫсо време разви голѣма организационна дейность, но загина преждевременно отъ злодейска рѫка.

 

Кръстю Асеновъ, едъръ, здравъ, силенъ момъкъ, роденъ за комита, истински юнакъ, русъ, съ хубави сини очи, пѣвецъ, отиде самичъкъ въ Македония и се настани като учитель въ с. Лешко, Горно-Джумайско. Той се прояви като единъ отъ най-дейнитѣ, смѣли и съобразителни хора на организацията. За жалость, и той загина преждевременно, при трагични обстоятелства, въ Кукушко.

 

Що се отнася до мене лично, моята работа въ Македония не можа да продължи дълго. Честитѣ ми сновения насамъ-нататъкъ се хвърлиха въ очитѣ на турската полиция, пъкъ и безъ това често се приказваше за менъ, та трѣбваше непременно да се заличатъ следитѣ. Така, още въ края на октомврий, сѫщата година (1900) бѣхъ принуденъ да напустна Македония. Отидохъ да завърша наукитѣ си въ Женева.

 

 

Швейцария бѣ тогава истинска обетована земя за емигранти и борци въ временно полудействие. Женева бѣ градъ съ голѣма свобода на слово и печатъ, та привличаше най-различни доброволни или неволни изгнаници. Най-многобройни бѣха емигрантитѣ-руснаци, съ различни убеждения и отъ различни цвѣтове. Имаше и арменци, които копнѣеха да извоюватъ по нѣкакъвъ начинъ свободата на измѫчената си родина. Срѣщаха се и младотурци, които пъкъ блѣнуваха да възродятъ силата на своята западаща турска империя.

 

Ние, нѣколцина българи студенти и по-възрастниятъ отъ насъ Димитрий Ляповъ Гуринъ, македонски

 

26

 

 

революционеръ-терористъ, духовниятъ наставникъ на Солунскитѣ „гемиджии”, се събрахме около Симеонъ Радевъ, който издаваше въ Женева в. „L’effort” въ защита на Македонската кауза, съ срѣдствата на Върховния македоно-одрински комитетъ. Между тия другари бѣха Никола Герджиковъ, отъ с. Райково, Н. Гърковъ, отъ Кукушъ, Н. Филипчевъ, отъ Охридъ, Ст. Крѣпиевъ, отъ Велесъ, Вл. Робевъ, отъ Битоля и И. Калчевъ, отъ Добруджа, съ прозвище „ситоайена”, което бѣхме му прикачили, заради крайно лѣвитѣ му убеждения.

 

Въ истинска другарска срѣда, времето минаваше неусѣтно, въ учение и планове за борба. Свободата на Македония ни се виждаше близка и предопредѣлена. Вѣрвахме въ силата на словото, вѣрвахме въ неизбѣжното тържество на правдата.

 

Симеонъ Радевъ, родомъ отъ Ресенъ, по-сетне единъ отъ най-добритѣ български журналисти и политически писатели на България, виденъ български общественикъ и дипломатъ, се отличаваше съ своята интелигентность, остъръ умъ, голѣма наблюдателность и тънъкъ хуморъ. Той сѫщо бѣ студентъ, но намираше време да бѫде и редакторъ, и администраторъ, и експедиторъ на първия вестникъ за защита на македонската кауза въ Европа. Той бѣ твърде младъ, едва 2122-годишенъ, но вече изпъкваше съ своята култура и дарби. Подъ негово рѫководство, ние устроихме и нѣколко вечеринки въ полза на жертвитѣ на турскитѣ насилия въ Македония, съ които не само популяризирахме македонската борба, но събрахме и срѣдства, които никога не бѣха излишни за дѣлото.

 

Димитрий Ляповъ Гуринъ, отъ с. Бобища, Костурско, който бѣ близъкъ приятель на Радева, още отъ Цариградъ, бѣ постоянно съ насъ. Чрезъ него се запознахме съ известния арменски революггионеръ Антраникъ. Около него се събираше малка групичка арменци, които издаваха вестникъ „Дашнакцутунъ”, сѫщо съ цель да защищаватъ своята кауза предъ общественото мнение на Европа. Общата участь, да бѫдемъ роби на една и сѫща държава, ни сближи.

 

Д. Л. Гуринъ, по природа мѫдрецъ и философъ, бѣ много съобщителенъ човѣкъ, приятенъ и остроуменъ съ

 

27

 

 

беседникъ. Той бѣ публицистъ съ остро перо и непримиримъ, буенъ революционеръ. Надаренъ съ голѣма наблюдателность и схватливъ умъ, той проявяваше рѣдка проницателность въ преценката на хора и обстоятелства, като си служеше често съ ирония и особенъ хуморъ. Външно, той бѣ строенъ и представителенъ, макаръ и да не можеше да достигне елегантностьта на Борисъ Сарафова. Въ интимни разговори понѣкога развиваше планове, едни отъ други по-фантастични, за по-бързото освобождение на Македония. Смъртьта го грабна само нѣколко дни, преди да види разгрома на гърцитѣ-поробители на родното му мѣсто и освобождението на по-голѣма часть отъ Македония, която обичаше беззаветно.

 

Презъ зимата на 1901 година, въ Женева пристигна тайно Борисъ Сарафовъ. Знаехъ го още отъ София, като близъкъ другарь на Гоце. Борисъ бѣ роденъ за водачъ; като бунтовникъ той се отличаваше съ своя огненъ темпераментъ и романтични настроения. Той бѣ истински хубавецъ, съ стройна фигура и голѣмо лично обаяние. Бѣ много елегантенъ и обичаше да живѣе на широка нога. Затова пъкъ бѣ похватенъ, съобразителенъ и практиченъ, и не само намираше срѣдства, които му бѣха необходими, но бѣ щедъръ и къмъ другаритѣ си, а особено къмъ Организацията, на която много пѫти набавяше голѣми парични срѣдства, и то въ дни, когато като че ли всички източници бѣха пресъхнали. Всички, които познаваха Бориса, го обичаха заради неговия романтизъмъ, широкъ замахъ и лична храбрость. Другаритѣ му го наричаха „хубость”, дума, която самъ той обичаше да употрѣбява.

 

Борисъ Сарафовъ дойде въ Швейцария по важна работа и, следъ нѣколко съвещания съ Д. Л. Гуринъ, повика въ Женева Орце п. Йордановъ, — водача на крайната младежка революционна група въ Солунъ, т. н. „гемеджии”. Въ нѣколко срещи съ Орцето, решиха, че е добре да се извършатъ атентати, чрезъ които да се засегнатъ европейски парични интереси и да се разтърси европейското безразличие къмъ поробенитѣ македонци и снизходителното поведение къмъ Турция. Въ присѫтствието на Д. Л. Гуринъ и мене, Борисъ Са-

 

28

 

 

рафовъ даде на Орцето 10.000 франка, за подготвяне на атентатитѣ.

 

Орце п. Йордановъ, главниятъ организаторъ на Солунскитѣ атентати, водачъ на „гемиджиитѣ”, бѣ родомъ отъ Велесъ, както повечето оть другаритѣ му. Той бѣ мой съученикъ въ Солунската гимназия, но по-младъ отъ мене. Още отъ 5-тия класъ започна да чете бунтовнически книги. Най-много се възхищаваше отъ френската революция. По природа буенъ, непокоренъ и гордъ, той бѣ непримиримъ и склоненъ къмъ крайни решения. Запискитѣ на Бакунина, които прочете съ увлѣчение, го тласкаха въ още по-голѣма крайность. Въ противоположность на Коце Кирковъ, сѫщо отъ Велесъ, който се отличаваше съ своята чиста, почти девическа красота, и Георги Богдановъ, който изпъкваше съ своята аристократичность, Орце бѣ здравъ, набитъ и упоритъ българинъ, чиято хубость намираше изворитѣ си въ абсолютната му вѫтрешна честность и непоквареность и въ непреклонната му решителность. Солунскитѣ атентати, които се извършиха въ навечерието на Илинденското възстание, дадоха последици, които съвсемъ не бѣха желателни, ала „гемиджиитѣ” изпъкнаха като безподобни български юнаци, съ едно наистина, свръхчовѣшко презрение къмъ смъртьта.

 

 

Презъ есеньта на 1902 година завършихъ наукитѣ си въ Женева и се завърнахъ въ Радовишъ. Отъ 1 декемврий с. г. бѣхъ назначенъ въ прогимназията и за рѫководитель на Организацията въ гр. Кочани. Продължихъ революционния си занаятъ: легално, бѣхъ просвѣтитель, тайно — организаторъ на бунтъ и възстание. Работата потръгна. Но по нареждане на Централния Комитетъ наскоро трѣбваше да замина за Костуръ. На минаване презъ Солунъ, срещнахъ се съ Иванъ Гарвановъ, тогава секретарь и рѫководитель на Централния Комитетъ. По сѫщото време въ Солунъ заседаваха и делегатитѣ, които взеха решение да се вдигне възстание, тъй като положението въ Македония ставаше все по-неудържимо.

 

Следъ двудневно престояване въ Солунъ, получихъ директиви за подготвителнитѣ работи по въз-

 

29

 

 

станието и на 1 януарий 1903 година заминахъ за гр. Костуръ. Още презъ първитѣ дни се срещнахъ съ нелегалнитѣ мѣстни рѫководители Василъ Чекаларовъ, Пандо Кляшевъ и Лазо п. Трайковъ, тримата легендарни войводи, които се прославиха презъ Илинденското възстание, а по-късно загинаха въ борба съ поробителите. Разисквахме надълго и опредѣлихме единъ общъ планъ на действие. По това време, Организацията въ Костурско бѣ извънредно силна. Този далеченъ български югозападенъ край бѣ изпълненъ съ борчески духъ и очакваше нетърпеливо обявяването на възстанието. Въорѫжението, обаче, бѣ слабо. Трѣбваше да се събератъ по-голѣми срѣдства. Ние се чувствувахме така силни, щото започнахме да налагаме сѫщински данъци и да взимаме пари дори отъ мѣстнитѣ бегове и отъ гъркоманитѣ. Родоотстѫпницитѣ се опитаха да ме отровятъ, ала моето здраве и младость ме спасиха — организъмътъ ми бѣ достатъчно силенъ да прояви веднага противодействие и да преодолѣе последствията отъ отравянето.

 

Къмъ края на февруарий 1903 година, пристигна въ Костурско и Борисъ Сарафовъ, съ голѣма чета и много материали. Срещнахме се въ с. Бобища. Тукъ, въ селската черква направихме едно районно събрание, което остана като картина въ моята паметь. На срещата присѫществуваше милиция отъ всички околни български села; пристигна и войводата Никола Андреевъ (Алай-бей), съ своята чета. Въ блѣстяща офицерска униформа, готовъ вече за кървавия парадъ, красивъ и неотразимъ, Борисъ Сарафовъ произнесе слово, което разпали сърдцата и възбуди възторгъ и въодушевление у всички присѫтствуващи. Дори старцитѣ почнаха да казватъ: „Вѣрваме вече, че е настѫпилъ часътъ на свободата “. Никога не бѣхъ виждалъ Бориса така обаятеленъ. Наистина: „Хубость”!

 

Следъ събранието, оттеглихме се на съвещание и решихме да заминемъ заедно за Битолско, за да се срещнемъ съ Даме Груевъ, Пере Тошевъ и Лозанчевъ. Но трѣбваше да се установи единъ планъ за бързо купуване и доставяне на пушки отъ Гърция, тъй като въорѫжението на района далечъ не бѣше достатъчно. Затова азъ трѣбваше да се завърна въ гр. Костуръ и

 

30

 

 

да се погрижа за тази работа, а Борисъ се зае да обиколи цѣлия Костурски край. По една случайность, бѣхъ арестуванъ още сѫщата нощь, когато стигнахъ въ града. По-късно узнахъ, че задържането ми се е дължала на сѫщинско предателство. Заловена била една организационна разписка за сто турски лири, които се искаха отъ братята Дервишъ и Селимъ бей. Споредъ еднолично разбирателство между мене и Селимъ бей, тѣ трѣбваше да дадатъ само 60 лири. Тази повѣрителна работа достигнала по нѣкакъвъ начинъ до ушитѣ на Костурския гръцки владика Германосъ и той ме издалъ на турцитѣ, затова ме арестуваха. Това ми разправи по-сетне, въ Битолския затворъ, самиятъ Селимъ бей. Знае се държането на гърцитѣ презъ Илинденското възстание и непосрѣдствено преди него; нищо чудно, че Германосъ, който бѣ голѣмъ българомразецъ, ме е издалъ.

 

Следъ залавянето ми, точно „по протокола”, ме пребиха отъ бой и ме измѫчваха до безсъзнание, а следъ това ме заведоха пешкомъ до Леринъ и оттукъ, съ желѣзницата, ме откараха въ Битоля. Изправиха ме предъ окрѫжния сѫдъ и ме подведоха подъ най-строгия параграфъ (§ 58) — за държавна измѣна, като секретарь на Централния Комитетъ. Въ началото на м. юний ме осѫдиха много строго — да излежавамъ наказанието си на заточение (Калеибентъ). Обаче развилитѣ се наскоро събития, презъ възстанието и следъ него, попрѣчиха да посетя мало-азиатскитѣ крепости, презъ които минаха мнозина наши другари.

 

Следъ произнасянето на присѫдата ме поставиха въ централния затворъ, Катилхаането, кѫдето бѣ лежалъ, презъ 1902 година апостолътъ Даме Груевъ. Отъ тукъ го бѣха изпратили на заточение, следъ историческитѣ му срещи съ Гоце Дѣлчевъ. Изправени отъ дветѣ страни на решетката, двамата наши великани сѫ водили дълги разговори — македонската борба не можеше да бѫде спрѣна дори и задъ решеткитѣ на затвора. Тия срещи станаха причина Даме да бѫде заточенъ. Освободиха го презъ пролѣтьта на 1903 година, тъкмо на време за да засили подготовката на възстанието.

 

По зла сѫдба, азъ попаднахъ въ затвора въ навечерието на Илинденската епопея и прекарахъ тамъ цѣ-

 

31

 

 

лото време на възстанието и нѣколко месеца следъ завършването му. Мѫка ме ядѣше, че не можехъ да бѫда при моитѣ другари и да взема активно участие въ въорѫжената борба, ала нѣмаше какво да се прави.

 

Въ затвора бѣхъ, когато станаха солунскитѣ атентати. Въ затвора научихъ за преждевременната смърть на незамѣнимия Гоце. Съобщи ми го единъ отъ пазачитѣ, като ме запита, дали познавамъ този  б а б а и т ъ  Георги, който, споредъ думитѣ на неговитѣ другари албанци, изяждалъ на едно ядене цѣла фурна хлѣбъ. — Гоце Дѣлчевъ бѣ станалъ толкова легендаренъ, поради своята смѣлость и неуловимость, щото въ наивнитѣ представи на тия прости хорица неговата сила — бабаитликъ се свързваше съ приказната мълва за ненаситенъ апетитъ.

 

Скръбната весть за смъртьта на скѫпия Гоце ме покърти дълбоко, не само поради личната ми привързаность къмъ него, но и поради това, че добре разбрахъ  к о г о  сме загубили. Безброй спомени възникнаха въ съзнанието ми ... Ето, Гоце ме вика при себе си и ми казва: „Ципушевъ, бѫди готовъ, кажи и на всички наши другари да се приготвятъ, защото ще образувамъ голѣма чета подъ мое войводство и ще отидемъ да се биемъ, заедно съ нашата войска, за поробенитѣ братя на северъ. За известно време ще обърнемъ гръбъ на Македония”... — Това бѣ презъ лѣтото на 1900 година, когато избухна голѣмиятъ конфликтъ между Ромъния и България, по поводъ убийството на Михайляну, редакторъ на в. „Адевърулъ”; войната изглеждаше предстояща. Изпъкна въ мисъльта ми, между многото други спомени, и единъ разговоръ, въ който Гоце ни обясни сѫщностьта на нашата борба. Веднажъ, нѣколко души другари го запитахме: „А бе, Гоце, защо ние се боримъ за автономията на Македония и Одринско, когаво по-добре ще бѫде да се боримъ за освобождаването имъ и обединяването имъ съ майката отечество”? Тогава Гоце ни отговори „Другари, не виждате ли, че сега не сме роби на разпадащата се вече турска държава, а сме роби на европейскитѣ велики сили, предъ които Турция подписа своята пълна капитулация въ Берлинъ. Затова трѣбва да се боримъ за автономията на Македония и Одринско, за да ги запазимъ въ тѣхната цѣлость,

 

32

 

 

като единъ етапъ за бѫдещето имъ присъединяване къмъ общото българско отечество”. — Това бѣ ясната и точна преценка на Гоце за борбата на ВМРО. По-късно, голѣмиятъ вождъ на ВМРО, Тодоръ Александровъ, разбираше нашата борба по сѫщия начинъ — че автономията на Македония е само етапъ за присъединяването къмъ майката-отечество.

 

Гоце бѣ мъртавъ. Никога вече нѣмаше да видя великия български бунтовникъ, никога нѣмаше вече да мога да се порадвамъ на този хубавъ, кристално чистъ човѣкъ, моя най-скѫпъ рѫководитель и другарь, който ме обичаше като братъ . . . Въ килията, скръбьта ми бѣше още по-тежка. Утешавахъ се съ думитѣ: „Тозъ, който падне въ бой за свобода, той не умира” . . .

 

 

Помня добре това мое първо затваряне за по-дълго време, което прекарахъ въ Битолския затворъ. Турскитѣ зандани сѫ достатъчно описани, съ тѣхното първобитно устройство, нехигиеничность и типично ориенталско нехайство; съ тѣхнитѣ простички, понѣкога добродушни пазачи. Бакшишътъ изравняваше и улесняваше много нѣща. Макаръ и затворенъ, азъ успѣхъ да запазя връзкитѣ си съ външния свѣтъ и следѣхъ геройскитѣ подвизи на Илинденскитѣ борци, съ трепетъ и надежда. По споразумение съ Аце Доревъ, секретарь на Окрѫжния Комитетъ въ Битоля, заехъ въ затвора мѣсто, подобно на Дамета, въ 1902 год., и продължихъ организационната работа, по начертания отъ него пѫть. Азъ давахъ всички необходими сведения и нареждания, които можеха да подпомогнатъ нашата борба, а получавахъ отвънъ подробни известия за събитията и належащитѣ наставления. Презъ онѣзи бурни времена, въ тази трудна и опасна работа ме улесняваше много жена ми Екатерина, която идваше редовно два-три пѫти седмично и пренасяше шифрованата тайна кореспонденция. Рискътъ бѣ твърде голѣмъ. Но дѣлото бѣ свето. Тукъ, въ Битоля, жена ми изпълни своя обетъ да работи за свободата на отечеството си, като твърда и вѣрна българка. Тукъ, тя ми спаси и живота.

 

Ако „приходътъ” на затвора бѣ голѣмъ, не бѣ малъкъ и „разходътъ” — всѣки день изнасяха по де-

 

33

 

 

сетина мъртавци. Пребититѣ отъ бой затворници бѣха подложени на първобитното лѣчение на импровизиранъ лѣкарь въ затвора. Когато жена ми дойде за първи пѫть да ме види, тя се ужаси; бѣхъ на смъртно легло, пребитъ и смазанъ безъ всѣкаква сила. А управлението не позволяваше да дойде лѣкарь отвънъ.

 

Жена ми се разтревожила много. Тя веднага отишла при тогавашния австрийски консулъ въ Битоля и. го помолила, съ сълзи на очи, да се засташи предъ властьта и да изпрати лѣкарска помощь. Нейнитѣ сълзи не отишли напраздно. Консулътъ се трогналъ и се застѫпилъ решително. Въ затвора дойде да ме прегледа българинътъ-лѣкарь, д-ръ Панделаки Христовичъ; благодарение на неговитѣ грижи и усилия, моето съвършено разнебитено здраве се възстанови.

 

 

Следъ потушаването на Илинденското възстание, затворитѣ се препълниха съ българи, политически престѫпници противъ турската държава. Продължихъ своята дейность, като изпращахъ редовно точни списъци за нашитѣ затворници, до Окрѫжния Комитетъ и до тогавашния български консулъ въ Битоля, моя бившъ учитель отъ Солунската гимназия, г. Андрей Тошевъ.

 

Скоро затворътъ така се препълни, че управлението се принуди да изпраща на заточение по-голѣми групи. Идваше и моятъ редъ. Обаче, размѣритѣ и продължителностьта на българската въорѫжена борба бѣха успѣли да разтърсятъ Европа. По настойчивитѣ ходатайства на европейскитѣ консули, султанъ Абдулъ-Хамидъ даде широка амнистия на всички осѫдени дейци около и презъ Илинденското възстание. Въ Битоля указътъ се получи на 4 априлъ 1904 година. Пуснаха ме на свобода.

 

Прекарахъ повече отъ година въ турския затворъ, но нито подозирахъ тогава, колко кратъкъ ще ми се струва той, въ сравнение съ по-сетнешнитѣ сръбски зандани, които сѫдбата ми бѣ предопредѣлила. Турцитѣ все пазѣха известно господарство и благородство: тѣ имаха човѣшко състрадание къмъ изпадналитѣ въ беда хора, може-би и поради тѣхния особенъ фатали-

 

34

 

 

зъмъ. Турскитѣ пазачи, въ повечето случаи, бѣха добродушни хора, и тѣхниятъ фанатизъмъ не може да издържи никакво сравнение съ упоритото озлобление на сръбскитѣ тъмничари.

 

 

Следъ освобождаването ми отъ Битолския затворъ, заминахъ при родителитѣ ми въ гр. Радовишъ, за да си почина, да се посъвзема отъ преживѣнитѣ сътресения, а, най-важното, да продължа своята организационна дейность. Отъ сега нататъкъ намъ ни предстоеше усилена работа за заздравяване на ранитѣ, нанесени отъ терора, преди възстанието. Трѣбваше да се стегнатъ разстроенитѣ редици и да се възстанови напълно мрежата на Организацията. Освенъ тайната комитска дейность, която се възобнови въ кѫсо време, налагаше се пълно преустройство на силитѣ на Организацията. Тогава започнахме да групираме селянитѣ и еснафитѣ на кооперативни начала, разбира се, споредъ възможноститѣ, при тогавашнитѣ тежки условия. Въодушевляваше ни мисъльта, че Илинденското възстание бѣ голѣма наша победа, както и обстоятелството, че Организацията успѣ да го завърши съ една истинска демобилизация на бойнитѣ сили. Ранитѣ бѣха тежки, но не и сѫдбоносни. Съ нова енергия се заловихме за работа. Въ по-голѣмитѣ села на Щипско, Радовишко и др. райони образувахме спестовни каси, съ главна цель: откупуване на чифлицитѣ и справедливо разпредѣление на земята между малоимотнитѣ земедѣлци. Еснафитѣ, пъкъ, организирахме за защита на тѣхнитѣ професионални интереси. По този начинъ, подъ най-безопасенъ външенъ видъ, ние сплотявахме и ободрявахме организационнитѣ редове. Идеята бѣ на Мише Развигоровъ, видния български революционеръ, който, заедно съ Йосифъ Даскаловъ, отъ Кратово, бѣ единъ отъ голѣмитѣ български мѫченици на Винишката афера.

 

Мише Развигоровъ бѣ почналъ революционната си дейность като учитель въ гр. Щипъ. Следъ като издържа съ непоколебима твърдость страданията при Винишката афера, той прекара дълги години въ затворъ и заточение. Когато бѣ пуснатъ на свобода, по

 

35

 

 

силата на амнистията отъ м. априлъ 1904 година, Развигоровъ се завърна въ родния си градъ и мина въ нелегалната организация, като щипски, а по-късно като окрѫженъ скопски войвода. Мише събра около себе си нѣколцина интелигентни четници, все бивши учители, като Славко Гърличковъ, Дим. Недковъ, Гьошо Гочевъ и др., всички отъ гр. Щипъ. Въ четата на Развигорова изпъкна на първо мѣсто моятъ шурей Тодоръ Александровъ, по-сетнешния вождъ на ВМРО.

 

 

Организационната работа следъ Илинденското възстание бѣ мѫчна, но необходима и плодородна. Обаче, трѣбваше да се снове постоянно по селата и съседнитѣ градове, а това възбуждаше основателни подозрения у турцитѣ. Затова, до края на 1905 година бѣхъ арестуванъ три пѫти, но, по липса на доказателства, освобождаваха ме следъ нѣколкодневно задържане и разследване. Това бѣха дребни станции въ моя животъ, едва забележими въ сравнение съ по-сетнешнитѣ дългогодишни престоявания въ сръбскитѣ затвори.

 

За новата учебна година 1904–1905, Екзархията ме назначи за учитель въ Битолската мѫжка гимназия; ала тукъ се задържахъ само два дни, понеже полицията ме върна обратно въ Радовишъ, по особено нареждане на губернатора Хюсни Хилми Паша.

 

Презъ лѣтото на 1904 година въ Скопския вилаетъ бѣха пристигнали австрийски офицери, за реорганизиране на турската жандармерия, съгласно т. н. „Мюрцщегски реформи”, които великитѣ сили, наложиха на Турция следъ Илинденското възстание. По нареждане на върховната имъ власть, австрийскитѣ офицери бѣха много внимателни къмъ насъ, българитѣ, особено къмъ рѫководнитѣ лица на организацията. Въ много рисковани случаи тѣ ни услужваха и помагаха. Продължихме организационната си дейность. ВМРО все повече възстановяваше силитѣ си. Така минаха година и половина, безъ особени приключения. Сновѣхме непрестанно по градове и села.

 

Въ началото на мартъ 1906 г., една късна вечерь, бѣхъ заловенъ отъ военния патрулъ край с. Войславци. Този день, заедно съ още двама учители, бѣхме на другарски среща и заседание съ районната чета. Раз-

 

36

 

 

бира се, че бѣхме тормозени, а следъ това ни изпратиха на сѫдъ въ Скопие. За трети пѫть попаднахъ въ турски затворъ. Трѣбваше четири месеци да се измъчваме изъ скопскитѣ зандани, догдето най-после сѫдътъ произнесе оправдателна присѫда, по липса на доказателства.

 

Следъ освобождението ми, на връщане отъ Скопие, се задържахъ за известно време въ Щипъ, кѫдето Петко Пенчевъ издаваше организационния вестникъ „Революция”. Останахъ при него да му помагамъ. За мое нещастие, наскоро полицията въ Солунъ залови въ сандъци за яйца връзки отъ вестника, предназначени за Солунъ и Битоля, заедно съ нѣколко шифровани писма до Централния Комитетъ. Опитахъ се да залича диритѣ си и заминахъ веднага за Радовишъ, ала само следъ три дни пристигна отъ Солунъ личниятъ полицай на губернатора Хилми-паша, придруженъ отъ двама експерти по български езикъ. Тѣ обискираха моята стая въ бащината ми кѫща, взеха нѣколко тетрадки и още сѫщата нощь ме закараха въ Солунъ.

 

Отново се надвеси надъ мене сѣнката на дълъгъ затворъ. Цѣли 38 дни ме държаха изолиранъ въ подземията на Солунския сарай. Два пѫти дневно бѣхъ разпитванъ отъ специална следствена комисия, подъ председателството на Халилъ-ефенди, отъ гр, Видинъ. Искаха да откриятъ централния шифъръ и онзи на Щипския революционенъ окрѫгъ, а така сѫщо кѫде и кой издава в. „Революция”. Тогава щѣхъ да пострадамъ много, ако не бѣ интервенцията на австрийския консулъ Пара, който ни помагаше много още отъ Скопие. Освободиха ме. Изнемощѣлъ и изстрадалъ, върнахъ се въ Радовишъ, но скоро се видѣхъ принуденъ да забегна въ София на лѣчение и почивка.

 

Въ София си поотдъхнахъ отъ преживенитѣ тревоги. Въ края на м. септемврий с. г. (1906) получихъ назначение за учитель въ девическата гимназия въ гр. Силистра. Тукъ прекарахъ две години спокоенъ животъ. Отморихъ се добре. Съвзе се и жена ми, която се бѣ много намѫчила.

 

 

Следъ обявяването на „Хуриета” (младотурската революция отъ м. юний 1908 г.) се завърнахъ въ Ма-

 

37

 

 

кедония, съ надеждата, че ще има по-добри условия за работа. Екзархията ме назначи за учитель въ девическата гимназия въ гр, Скопие, а после — и въ педагогическото училище. Тукъ преживѣхме почти цѣли петь години, отново изложенъ на постоянни рискове и преследвания, тъй като продължихъ старата си организационна дейность. На два пѫти Младотурскиятъ Комитетъ бѣ опредѣлилъ терористи да ме убиватъ, но избѣгвахъ щастливо опасностьта. Положението, обаче, се влошаваше всѣка година и стана особено мѫчително презъ време на обезорѫжителната акция, чрезъ която младстурцитѣ се опитаха да сломятъ българската сила (1910 г.). Отново бѣхъ изложенъ на смъртенъ рискъ, но пакъ се спасихъ, по щастливо предопредѣление. Жена ми Екатерина, която винаги е била не само твърда македонска българка, но и дълбоко вѣрующа жена, за втори пѫть ми спаси живота.

 

Всѣко лѣто ние прекарвахме ваканцията при моитѣ родители въ Радовишъ. Този пѫть, обаче, жена ми имаше страшно предчувствие — Божие предупреждение, поради нейната вѣра въ Бога.

 

Въпрѣки моето силно желание да отидемъ въ Радовишъ, Екатерина ме замоли така настойчиво да избѣгнемъ това, щото азъ отстѫпихъ. По нейно искане, отидохме да лѣтуваме въ манастира „Св. Богородица” въ с. Матка, Скопско, — мѣсто тихо и по това време отдалечено отъ водовъртежа на събитията

 

По-късно научихме отъ братанеца ми Костадинъ, че властитѣ на нѣколко пѫти ме търсили въ Радовишъ, ясно е, какво би било. За втори пѫть Богъ ме спаси отъ явна смърть.

 

 

Младотурскиятъ превратъ въ 1908 година бѣ опитъ на по-напредничавитѣ турски интелигенти да затвърдятъ разклатената турска империя и да възстановятъ нейната бойна сила.

 

Въ първитѣ дни на обявената свобода — „Хуриетъ”, и у българи, и у турци се прояви сѫщинско опиянение. Хората се прегръщаха по улицитѣ, като

 

38

 

 

че бѣ обявено братство между поробители и поробени. Нѣкои наивни българи вѣрваха, че тази революция ще успѣе да унищожи старата система на управление на турскитѣ султани, че измѫчена Македония ще заживѣе новъ животъ на свобода, правда и стопански възходъ, заедно съ цѣлата турска империя; други българи станаха дори вѣрни сътрудници на младотурцитѣ; но мнозинството долавяха сѫщностьта на извършения превратъ. Създаде се една особена, възбудена и неустойчива обстановка. Но едва минаха нѣколко месеци и се появиха първитѣ признаци, че младотурската „революция”, е, въ сѫщность, една ловка измама за всички свободолюбиви надежди. Това стана особено ясно следъ разтурянето на българскитѣ конституционни клубове, които бѣха изникнали съ поразителна бързина. Край на първоначалното замайване постави обезорѫжителната акция, предприета най-напредъ въ Щипско и Радовишко, а следъ това обхвана постепенно цѣла Македония. Новитѣ турски управници свалиха маскитѣ си и се запретнаха да обезвредятъ най-опасния си противникъ — българитѣ. Малко преди този последенъ турски походъ въ Македония, шуреятъ ми Тодоръ Александровъ, който бѣше околийски училищенъ инспекторъ, напусна Скопие и мина въ България. Отъ този моментъ той застана въ първитѣ редици на боробата за възстановяване на разнебитената нелегална организация и възобновяване на българското противодействие въ Македония. Следъ Тодора, напустна Скопие и Христо Матовъ, известниятъ македонски революционеръ, който сѫщо бѣ разбралъ младотурската игра.

 

„Хуриетътъ” нанесе голѣми поражения въ редоветѣ на Организацията, тъй като подлъга мнозина нелегални бойци да се разкриятъ сами предъ турската власть. Младотурцитѣ, като по-буденъ елементъ въ западаща Турция, разбираха силата на българския напредъкъ и изостаналостьта на своето турско население, която изпъкваше особено силно въ Македония. Но тѣ останаха истински поразени, когато разбраха могѫществото на ВМРО и единностьта на българитѣ; затова се помѫчиха да разнебитятъ цѣлото българско дѣло.

 

39

 

 

При това положение, налагаше се да се възстановятъ въ най-кратко време бойнитѣ сили на Организацията и да се изплете отново разпокѫсната бунтовническа мрежа. Отъ това време Тодоръ Александровъ вече се очерта като вождъ на ВМРО. Той влѣзе въ Македония, съ чета, още презъ есеньта на 1910 г. и почна да възстановява бойнитѣ кадри на Организацията, а црезъ 1911 година организира атентатитѣ въ Кочани, Щипъ, Радовишъ, Кукушко и въ самия Солунъ, — непосрѣдствено въ навечерието на Балканската война. Борбата започна отново, съ голѣмо ожесточение. Нѣмаше време за губене. Ала скоро настѫпиха събития, които измѣстиха българо-турския двубой въ съвсемъ нова посока.

 

 

Балканската война ме завари въ Скопие. Очаквахме да дойдать наши войски и се готвѣхме да ги посрещнемъ. Къмъ срѣдата на октомврий 1912 година, голѣма група българи, граждани, учители, учителки, девойки, младежи, излѣзохме вънъ отъ града да посрещнемъ освободителнитѣ войски. Но като видѣхме, че идватъ само сръбски войници, радостьта ни се помрачи въ единъ мигъ. Оклюмнахме. Вѣнцитѣ и букетитѣ бидоха разпокѫсани и захвърлени въ кальта. Побързахме да се върнемъ въ града. Всички мълчаха.

 

Още съ дохождането си, сърбитѣ се проявиха като завоеватели и почнаха да вършатъ золуми надъ населението. Тежка сѣнка падна надъ Скопие. Само 2–3 дни следъ влизането имъ въ града, единъ сръбски кандидатъ офицеръ, съ трима войника, нарочно ме потърси въ кафенето и ме предизвика до кипване, съ своитѣ непомѣрни сръбски самохвалства и дръзки наздравици и честитки. Не можахъ да се въздържа и вдигнахъ, на свой редъ, чашата си за здравето на българската войска и нейния Върховенъ Вождъ Царь Фердинандъ. Сърбитѣ не успѣха да прикриятъ озлоблението си и почнаха нѣщо да мърморятъ помежду си. Въ сѫщия моментъ, съдържательтъ Тополовъ, който успѣлъ да долови, какво си говорятъ, ми прошепна:

 

40

 

 

“Ципушевъ, върви си”. Измъкнахъ се незабелязано презъ задната врата на кафенето. [1]

 

Тази неприятна случка разкри сръбскитѣ намѣрения спрямо мене. Благодарение на дългата си опитность, нито се опитахъ да се самозалъгвамъ, а напустнахъ неусѣтно града и, презъ Кавадарци, отидохъ въ Солунъ, кѫдето ме чакаше шуреятъ ми Тодоръ Александровъ. Следъ размѣна на мисли по изпълнение на окрѫжното на Централния Комитетъ за разрешаване на аграрния въпросъ и бързото ликвидиране съ чифликчийството, наложи се да замина за Струмица, Радовишъ и Щипъ, кѫдето ме очакваше усилена работа. Презъ време на междусъюзническата война, въ която България се опита да защити своитѣ права и да възвърне измѣнически похитената свобода на своитѣ измѫчени синове, останахъ въ Радовишъ до последния моментъ, Съ помощьта на Дим. Недковъ образувахме връзки и канали за разузнаване въ тила на сръбската войска въ Тиквешко, Велешко и Скопско. Полученитѣ сведения изпращахме на генералъ Ковачевъ и въ Щаба на Македоно-Одринското опълчение. По зла участь, героичната борба на България остана напраздна. Очакваха ни нови борби и теглила.

 

 

1.  При подобна обстановка, учительтъ Лютвиевъ бѣ убитъ въ Прилѣпъ, само за това, че вдигналъ наздравица за Царь Фердинандъ.

 

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]