Началото на Харманли се губи в мрака на историята. На мястото на сегашния град не са намирани някакви по-значителни следи от миналото — нито при изкопи на основи, нито дори когато са копани кладенци — и може би точно тук старо селище не е съществувало. Но на 3 — 4 километра югоизточно от града в местността Юртищата са открити много отломки от глинени съдове, сърпове, накити, гробове, дялани камъни. До началото на века са личели и основите на жилища, та приемливо е в известен смисъл предположението, че там е било село Бисерча, както народният поет Петко Р. Славейков назовава родното място на легендарната Гергана. Още повече, че Изворът на Белоногата е съвсем близо — на 300–400 метра. Засвидетелствувани са и спомени на харманлийци преди петдесетина години, в които се твърди, че родовете им са се преселили оттам, дори някои помнели местата на някогашните родови къщи. Едно е напълно сигурно — до немного отдавна на това място е имало селище.
Следи от селищен живот са открити и на северозапад от Харманли, на левия бряг на Олудере (Харманлийска река), във високата гориста местност Тъпаня, която е равна като тепсия, разположена е на припек и има широк изглед на изток по течението на Марица. Вероятно при избора на мястото освен благоприятните условия за живот са си казали думата и някои стратегически съображения.
Възможно е и в близката местност Алмал`ъ на десния бряг на Марица, където Олудере се влива в нея, както и в местността Илиндена на югозапад непосредствено до сегашния град, да са съществували
9
селища. Там също често са намирани части от съдове, накити, оръдия на труда, гробове и др.
Изобилието от останки свидетелствува за оживен или поне непрекъсваем поселищен живот по тези места от десетки векове. И то не е случайно. Харманлийската земя е богата и щедра, климатът благоприятен и този край от най-стари времена привлича заселници. Близостта до Марица, плавателна чак до откриването на железопътната линия през 1868 година, и близостта на древния главен път през Балканите, свързващ Изтока със Запада, по който преминават племена и народи, войскари, посланици, търговци и роби, е другото важно обстоятелство, решило възникването, но и погиването на множество селища в тукашната околност. И ако се прибави близостта на прочутия Адрианопол, на приказно богатия и царствен Константинопол, чудно ли е тогава, че селищата тук са били оживени, но и изложени на опустошителните набези на племена и войски, на чуждоземни орди и разбойнически дружини?
Археологически проучвания и разкопки още не са правени и не са датирани отломките, намирани от населението главно при обработка на земята. Някои от находките са прибрани в музейната сбирка на града и чакат бъдещите си изследователи. Засега са извършени разкопки от Археологическия институт при БАН само около Извора на Белоногата, при което е установено от какъв материал и кога е строена историческата чешма. Но за това — по-нататък, а сега да се върнем към началото.
Знае се, че от първото десетилетие на VI век славяните започват да нахлуват и да се заселват на Балканския полуостров. Известно е още, че през 550 година многобройна славянска група се разполага около Адрианопол (Одрин), сражава се с ромеите и побеждава, след което опустошава областта чак до Пловдив. В средата на VIII век император Константин Багренородни казва: „Цялата земя се пославянчи и стана варварска.”
Междувременно още във втората половина на VII век на север от Хемус е образувана славянобългарска държава. Нейният растеж и възход е бърз и могъщ, а влиянието й върху славянските маси в пределите на
10
Византия, независимо от историческите превратности, е огромно.
Несъмнено в ранното средновековие населението в харманлийската земя е славянско, както е по цялата Маришка долина, като се изключат защитниците на отделните градове и на крепостите, издигнати от Византия в отчаяния й опит да спре славянската вълна. И независимо че империята простира понякога своята държавна власт над населението в Харманлийско, това е формална принадлежност, тъй като по силата на своята етническа същност то е изцяло свързано с България.
В XI и XII век тукашните земи са плячкосвани от печенеги и кумани, от селджукски турци и кръстоносци. В първите години на XIII век край недалечния Адрианопол леката конница на цар Калоян нанася съкрушителен удар на железните рицари от Четвъртия кръстоносен поход и пленява новоувенчания латински император Балдуин Фландърски. Четвърт век по-късно (1230 г.) край Клокотница воините на цар Иван Асен II сразяват войските на епирския император Теодор Комнин. Оттогава всички земи, населени е българи, биват присъединени към могъщата българска държава.
Настъпват тежки години за България. Царедворски интриги, болярски ламтежи и произволи, византийски кроежи и походи, татарски нашествия изтощават България, съсипват земите и хората й. В средата на XIV век войските на смирненския и айдънски емир Омур, повикани от претендента за византийския престол Йоан Кантакузин, на няколко пъти навлизат в Балканския полуостров и опустошават богатите и плодородни области на Тракия. След смъртта на Омур, Кантакузин се свързва с османските турци на Орхан, които навлизат на Балканите трайно, без намерение да се отдръпват. И вероятно затова са двойно по-жестоки и безмилостни към завареното население.
Както се вижда, земите по Маришката долина, включително и Харманлийският край, са били арена на не една и две битки, на не едно и две нахлувания. Не са малко случаите, при които е можело да бъде оплячкосано, опожарено и заличено цяло селище, особено ако е попътно. И все пак вероятно най-свиреп е бил ударът, нанесен върху тукашното население и
11
селищата му от ордите на османските завоеватели в края на XIV век. Ярък спомен за тези зловещи събития ни е оставил светогорският монах Исай, техен съвременник: „Като убиха юначния деспот Углеша, измаилтяните се пръснаха и полетяха по цялата земя подобно на птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в робство, а онези, които останаха там, смърт несретна ги покоси, защото загинаха от глад. .. Опустя земята, лиши се от всичките блага, погинаха людете, изчезна добитък и плодове. И наистина, тогава живите облажаваха по-рано умрелите”. [1]
Може да се предположи, че някои от селищата в близката околност на Харманли, предшественици на сегашния град, са загинали именно при това страховито нашествие. Оцелялото българско население се отдръпнало от главния път, потърсило убежище и сигурност в склоновете на Източните Родопи и в гористите скатове на ниската Сакар планина, където създало нови махали и колиби. Така изникнали селища към по-далечните Домуздере, Даулбаир, Рахманли, Белите пътеки. Макар и встрани от главния път, те също били многократно нападани и опустошавани от османлиите.
Думите на монаха Исай са казани по повод на битката при Черномен (Чирмен)
и последствията от нея — събития, които имат пряко отношение към Харманли.
В спомена за тях, запазен в историческата памет на тукашното население,
легенда и действителност се преплитат, забулени от вековете. Ще се опитаме
да ги проследим, макар че науката още не си е казала последната дума —
къде край Харманли трябва да търсим гроба на Вълкашин.
1. Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина, кн. 2, Хемус — А. Д. за книгопечатане и издателство. София, 175—176.