2. Първите писмени сведения
Първите писмени сведения за селището Харманли, стигнали до нас, са от 1530 година. Те принадлежат на словенеца Бенедикт Курипешич, латински преводач
17
на хърватина Николо Юришич и на немеца Йосиф Ламберг, които пътуват като посланици на Германия, Чехия и Унгария. Те са упълномощени от австрийския император да преговарят за примирие със султан Сюлейман I, чиито войски през 1526 година влизат в Буда, а през 1529 година обсаждат Виена и опасно застрашават средноевропейските държави.
За да не си „губи времето напразно” по дългия път, Бенедикт Курипешпч започва да води бележки, които после издава в книжка с 32 страници и с 12 изображения на босненски градове, която отпечатва във Виена. Сам славянин, той дълбоко вниква в душата на балканските християни и предава тяхното настроение и копнежи по времето, когато османската държавна и военна мощ е в своя зенит.
В пътеписа си Курипешич кратко съобщава, че посланическата мисия на 8 октомври 1530 година е пристигнала в Haurmanli. И по-нататък продължава: „Петте изброени дни — именно от вторник до днешния ден — пътувахме през Романия (Румелия). В нея по пътищата жителите всички са християни, сърби и българи, които изповядват една вяра и нас навсякъде ни приемаха добре”... [1] Тези думи дават основание да се предполага, че в Харманли вече живеят и българи, добре настроени към пътниците християни, които минават оттам.
След близо три години немският пратеник Корнелий Дуплиций Шепер, упълномощен от Карл V и унгарския крал Фердинанд да подготви сключването на мир с османската империя, на връщане от Цариград на 24 юли 1533 година минава през Харманли и отбелязва: „Продължихме пътя си през хубави ливади и се спуснахме в едно тържище, наречено Харманли (Harmate). След като ядохме малко мляко, поехме пътуването си” [2].
И така през 30-те години на XVI век Харманли е вече значително попътно
селище, със свое име, споменато дори като тържище, което ще рече, че е
възникнало на това място поне няколко десетилетия по-рано. В края на XV
век то несъмнено е съществувало.
1. Немски и австрийски пътеписи за Балканите XV—XVI в., С., 1979, 134—138.
18
Друг е въпросът как е образувано.
По всяка вероятност тук, на брега на буйната понякога Харманлийска река, първоначално е поставен турски пост (може би на мястото на по-стара пътна станция, каквито се поддържали още от римско време по главния път за Византион). Задачата му трябва да е била да подпомага султанските войски и пътниците, от една страна, при преминаването им през труднопреодолимата река, особено когато е придошла, и от друга, да пази пътуващите й султанските кервани от разбойници, каквито никога не са липсвали в тукашните гъсти непроходими гори. За пътниците от Пловдив след пътната станция в с. Конуш, Асеновградско, където можели да сменят конете, идвало това място край Харманлийската река. Онези пък, които пътували от Цариград, почивали в Одрин и после пак тук трябвало да разпрегнат конете си, да ги нахранят и напоят, а и те самите да починат. Така на мястото на пътната станция или край нея бил построен първият кервансарай, който далеч преди красивия си събрат, издигнат от Сиавюш паша през 80-те години на XVI век, давал подслон на многобройните пътници.
А възможно е още в тези първи години на османското владичество за преминаващите на запад войски тук да е сформиран т. нар. „питателен пункт”. Вярно е, че документът, който говори за това, е от много по-късно време, но той е доста показателен и не изключва едно по-ранно начало. В този турски документ, който се пази в Ориенталския отдел на Народната библиотека „Кирил и Методий” [1], се казва, че през 1685 година „данъчният агент е отделил от питателния пункт в Харманли и са взети зърнени храни. .. и месо 3240 оки за войските в Белград и 27 овце”.
В подкрепа на горното предположение може да се приведе и народната етимология
на названието Харманли. От поколение на поколение в селището е предавано,
че тук, на най-равното място, са били държавните хармани, където пред очите
на турските стражи селяните от околностите трябвало да вършеят добитото
от тях, но не тяхно жито. От тия хармани произлязло името на селището,
сформирано по-късно около
1. НБКМ, Ориент, отд., ф. 84, а. е. 4.
19
пътния пост и около кервансарая на брега на Харманлийска река.
Едва ли можем безрезервно да приемем тази етимология, но ясно е, че на това място, удобно за прехвърляне през реката и за пренощуване и почивка, са се настанили хора още в началото на османското владичество. На първо време това са били войници на султана и най-напред близо до кервансарая се оформила турската махала.
Впрочем за първите заселници в Харманли може да се предположи, че са тюркски колонисти, прехвърлени от Мала Азия. Защото веднага след нашествието плодородните земи край Харманлийска река и Марица биват залени от вълна колонисти, които заемат имотите и домовете на оттеглилите се към планините българи. По тези места идват и юруците, помюсюлманчени бивши военнопленници, категоризирани от османския кадастър като „освободени роби”. Колонистите нападат и обсебват българските къщи, формират нови селища. Султанската власт им дава достатъчно привилегии, за да се чувствуват тук като в собствен дом.
По-късно, на югозапад от турската махала възникнала българската. Дошло времето, когато укрилите се в планинските гънки и гористите склонове тукашни българи започнали да слизат в полето и да се връщат в земите на дедите си. Пък и султанската държава имала нужда от тях. Плодородните поля при Харманлийска река и Марица трябвало да се обработват, да дават жито и сусам, толкова необходими за „победоносната” султанска войска, която до края на XVI век е в своя възход.
Така или иначе в течение на повече от четири века Харманли не си сменя
името. Това проличава от известните досега наименования, с които е отбелязан
от старите пътешественици. В късия списък, който проф. Ив. Д. Шишманов
обнародва [1], се споменават: Haurmanli (Курипешич),
Hormanly (Вранчич), Armali (Зен), Harmate или Hirmenli (Шепер), Harmanli
(Веннер), Carmanli (Дустиниян), Harmanlia (Морозини), Harmando (Бенети),
Хирменли (Хаджи Калфа) и т. н.
1. Шишманов, Ив. Стари пътувания през България. — Сб. НУНК, кн. 4, 1891, с. 490.