Гр. Дойранъ (Полянинъ, Пулинъ) и живота ни тамъ при турското владичество до 1912 година (спомени)

 

Отъ Борисъ Д. Янишлиевъ, бившъ учитель

 

София, мартъ 1934 година. Издание на автора

Адресъ на автора: Борисъ Д. Янишлиевъ, ул. „Кралевъ-долъ" № 22 – София

 

 София. Печатница „Съгласие” 1934

 

Сканове в .pdf файл (16.1 Мб). Взет от сайта www.strumski.com

 

На всички интересующи се дойранчани, кукушани, гевгелчани и струмичани и на всѣки другъ, който я пожелае,

настоящата брошура се изпраща подаръкъ, за споменъ отъ автора. Тя не се продава, a се дава само даромъ.

 

  1. Разрушениятъ гр. Дойранъ и прокуденото население 1

  2. Картина-планъ на Дойранъ съ езерото 5

  3. Мѣстонахождение на Дойранъ. Крупни исторически фигури—народни дейци

  4. Робството ни подъ турцитѣ. Обири, безчинства и убийства 6

  5. Дойранъ като търговски центъръ. Колонии заселници 7

  6. Брой на кѫщитѣ и разновидность на населението. Български деятели 8

  7. Сръбската пропаганда и сърбоманска интелигенция 9

  8. Гръцката пропаганда и интелигенцията ѝ 10

  9. Българската интелигенция и работници на революционната организация 11

10. Турска назадничавость 12

11. Турцитѣ и тѣхнитѣ бегове — рамазана имъ

12. Евреи 13

13. Цигани

14. Други добри и влиятелни българи-първенци

15. Гъркомански първенци 14

16. Сърбомански първенци

17. Търговия и занаяти — рибарство

18. Лодки 15

19. Мрежи — ловене риба

20. Ловища 16

21. Ловене риба съ други способи — вѫдица и др.

22. Видове риба и езерни птици

23. Красотата на гр. Дойранъ 17

24. Езерната стихия  „

25. Зимна картина — замръзването на езерото. Стихия

26. Колове за връзване лодкитѣ 18

27. Крайезернитѣ кафенета и приятната почивка тамъ. Гледка къмъ езерото. Кѫпане на децата. Кѫпане, разходки въ езерото дене и надвечерь. Очарователния Дойранъ 19

28. Изброяване кафенета, гостилници и хотели 20

29. Свобода и спокойствие на дойранскитѣ българи

30. Общуване съ турцитѣ 21

31. Рибарска психология

32. Лѣкарьтъ Аргиръ

33. Революционна дейность, атентати, арести 22

34. Животътъ въ предреволюционното време

35. Веселия по лозята и градинитѣ

36. Дойранъ въ здравусловно отношение 23

37. Търговията напоследъкъ

38. Дойранскитѣ джумбуши. Сватби и обрязване турчета. Свирачи 24

39. Дойранскитѣ чешми и водата отъ езерото 25

40. Мѣстности около Дойранъ; гарата, шосета, гробища. Чешми вънъ отъ града

41. Училища 26

42. Вѫжеиграчи, училищенъ редъ и дисциплина и театъръ 27

43. Учителствувалй въ Дойранъ български учители. Свещеници

44. Архиерейски намѣстници, черковно-училищни настоятели, черковни общинари, черковни пѣвци и клисари 29

45. Какъ взехме спорната черква „Св. Илия"

46. Антагонизъмътъ на националноститѣ и пропагандитѣ 30

47. Търговското довѣрие

48. Ефтинията

49. Прѣсна риба, пазаритѣ ѝ, нейната гостба 31

50. Кѫщитѣ и магазинитѣ въ Дойранъ, кѫщна обстановка. Гостоприемство

51. Укротяване на турцитѣ. Обноскитѣ имъ 32

52. Престижа и авторитета на учители, ученици и ученички. Гимназии

53. Арести и мѫчения за революционна дейность 33

54. Турски дунунми

55. Чиновнишкия персоналъ. Данъци 35

56. Карнавала 36

57. Праздници: „Три Святители", „Св. св. Кирилъ и Методий", „Св. Илия", „Божикъ", „Великдень" и „Св. Борисъ"

58. Годишния училищенъ актъ 38

59. Революционни и училищни пѣсни

60. Езика на гъркоманитѣ 39

61. Едногласно и хорово пѣние. За дойранскитѣ народни пѣсни

62. Облеклото на мѫжетѣ и женитѣ 40

63. Хуриетъ. Клубисти и федералисти. Истинската природа на младотурцитѣ 41

64. Духови музики и струненъ оркестъръ. Строшени музик. инструменти на праздника „Св. Илия" 43

65. Следъ вземане черквата „Св. Илия". Обезорѫжителната акция. Султана въ Македония. Атентата въ Дойранъ и ареститѣ. Обявяване Балканската война. Турскитѣ изстѫпления. Радость и разочарование. Следъ междусъюзнишката война. Трагиченъ край 44

 

1. Разрушениятъ гр. Дойранъ и прокуденото население.

 

Въ Македония, градъ Дойранъ бѣше разположенъ до самия брѣгъ, западно, на едноименното си езеро. Казвамъ „бѣше", защото той сега не сѫществува — разруши се презъ 1916 год. и следващитѣ 1917 и 1918 години, презъ общоевропейската война. Това разрушение на града покрусява насъ, неговитѣ жители, защото родния ни градъ е вече покойникъ, и, понятно, съвсемъ друго би било за насъ, ако той сѫществуваше и сега. Ето защо нашата сѫдба, като бѣжанци, е по-жестока отъ сѫдбата на другитѣ бѣжанци, които скърбятъ и има да мислятъ за своитѣ родни градове и села, които войнитѣ неразрушиха, макаръ тѣхнитѣ родни селища и да сѫ въ робство. Като прибавите и изгубването на стока и покѫщнина, следъ евакуиране на населението отъ Дойранъ презъ 1916 година, можете да си въобразите, каква зла сѫдба наказа най-незлобивитѣ, най-веселитѣ, най-гостоприемнитѣ, най-добритѣ и най-скромнитѣ дойранчани, която сѫдба мало и голѣмо пропѫди презъ 1913 и втори пѫть презъ 1916 години. Веселиятъ, свободолюбивия и толериращия взаимоотношенията на националноститѣ, гр. Дойранъ, не заслужаваше тая сѫдба, нито това бѣха заслужавали неговитѣ добри граждани. И прокудиха се последнитѣ, кой кѫдето може и кѫдето види : въ Анадола (Бруса и другаде), въ Цариградъ, Турска Тракия; въ Дойранскитѣ села, Дойранската ж.-п. гара, Солунъ, задъ „Топлецъ" (северно отъ Дойранъ), с. Фурка (Дойранско), с. Валандово (Дойранско), въ Струмица; Петричъ, Св. Врачъ, Горна-Джумая, София, Пловдивъ, Бургасъ, Варна и Свищовъ. И по-зле сме ние дойранчани отъ кукушанитѣ, градътъ на които, макаръ и унищоженъ презъ 1913 год., нѣмаха нещастието да бѣгатъ втори пѫть, прибраха се компактно въ София и можаха да се подкрепятъ съ оценката на имотитѣ имъ, стойностьта на които си прибраха, и още прибиратъ, чрезъ смѣсената гръцко-българска комисия по ликвидация. И тукъ, въ София, нашитѣ дойранчани до днесъ, мартъ 1934 година, сѫ получили въ подкрепа по-малко отъ онова, което сѫ взели отъ държавата други бѣжанци, защото и тукъ тѣ сѫ скромни. Малцина сѫ тия отъ насъ, които сѫ получили кредитъ за строежъ на кѫщурки и

 

(Следва на стр. 5)

 

1

 

 

2

 

Картина — планъ на гр. Дойранъ съ езерото

 

 

3

 

Знацитѣ-числа въ картината посочватъ кѫщитѣ и др. сгради, чешми и пр.

 

1. Дионисъ Н. Янишлиевъ . (Никола и Борисъ)

2. Демерджиеви (Тома и Ицо)

3. Харизанови

4. Георги Митовъ

5. Басмаджиеви (Никола Стояновъ)

6. Димитъръ Михайловъ

7. Георги Н. Янишлиевъ

8. Андонъ Кълкъшли

9. Бълг. III кл. у-ще „Йосифъ I"

10. Вано Кироичовъ (Кирилъ и Борисъ)

11. Георги Кулишевъ

12. Дине Чакъровъ

13. Ташо Зафировъ

14. Христо Антапешовъ

15. Батеви

16. Нако Илиевъ

17. Антонъ Костовъ

18. Ильо Пърличковъ

19. Вано Хаджи Митовъ (по-рано Хр. П. Шарланджи)

20. Дине Пачоовъ

21. Дине попъ Янакевъ

22. Христо Кьосевъ

23. Тоновата чешма

24. Джендемъ-сокакъ

25. Христо Кьосевъ

26. Кулишъ попъ Костовъ

27. Кафене Хр. Шоповъ

28. Доне Гуговъ Московъ

29. Кафене Кирилъ М. Кировъ

30. Мито Кировъ

31. Кафене П. Демерджиевъ (Атанасъ Шекерджи)

32. Кафене Христо Стамболлиевъ

33. Кафене Кулишъ попъ Костовъ

34. Бълг. черква „Св. св. Кирилъ и Методий"

 

35. Иванъ Бошнаковъ

36. Гръцкото училище

37. Правителствения домъ

38. Гръцка митрополия

39. Черквата „Св. Илия"

40. Воденица

41. Рѣка съ каменни мостове

42. Табачка чешма

43. Георги Бугарчевъ

44. Димитъръ хаджи Диневъ

45. Българскитѣ гробища

46. Гъркомански гробища

47. Градската градина

48. Шосе за Струмица

49. Шосе за Кукушъ

50. Христо Митевъ

51. Покрита чаршия

52. Градския часовникъ

53. Георги Бугарчевъ (дюкянъ)

54. Хр. Кантарджиеви

55. Дине Амповъ

56. Телятинови

57. Пощата

58. Хр. Шекерджиеви

59. Морарцалиеви (по-рано Хр. П. Шарланджи)

60. Хр. Папазовъ

61. Селянови

62. Динка Кьосовъ

63. Старото гръцко училище

64. Георги Батевъ (дюкянъ)

65. Настовата чешма

66. Мицовата чешма

67. Касапницата (кланицата)

68. Долна табакхана

69. Горна табакхана

70. „Св. Петка" (чешма)

71. Шадравана (чешма)

72. Бързицови

73. Чилиманови

 

Градътъ е разположенъ амфитеатрално : горе, на рида, бѣха турцитѣ и циганската махала, a доле, на равнината, бѣха българскитѣ и гъркомански махали, заедно съ еврейската.

 

Низката часть (въ равнината) на града, въ която бѣха и чаршиитѣ, е предадена въ планъ, по квартали.

 

 

4

 

гр. Дойранъ, околията му и близкитѣ градове — Гевгели и Кукушъ.

 

 

5

 

Знацитѣ-числа на картата посочватъ мѣстности около Дойранъ:

 

1. Горни лозя

2. Ловища

3. Зеленчукови градини

4. Малка калдърма

5. Голѣма калдърма

6. Топлецъ

7. Кьошка

 

8. 6-тѣ явора

9. Черничеви градини

10. Долни лозя

11. „Мардаа" (овощни градини)

12. Зеленчукови градини

13. „Трънка" (овощни градини)

14. Ж.-п. гара

(Продължение отъ стр. 1)

 

 

дървенъ строителенъ материалъ отъ държавата, a голѣмото болшинство сѫ получили само по парцела за кѫща, която парцела трѣбва да заплатятъ и заплащатъ на общината въ София, като общинска. Облегчението се състои само въ низкитѣ цени на парцелитѣ и въ заплащане въ годишни срокове. Парцелитѣ, обаче, при Захарната фабрика не сѫ отъ високи стойности. При все това, никой дойранчанецъ тукъ не гладува и, трудейки се и пестейки, всѣки си построи кѫщичка съ свои срѣдства.

 

 

2. Картина-планъ на Дойранъ съ езерото.

 

Като несѫществующъ вече — напълно разрушенъ отъ войнитѣ — градъ Дойранъ, като родно мѣсто, заслужава да има своя ликъ въ всички дойрански семейства и, ако нѣма фотографията му и плана му, то трѣбва образа му да създадемъ по въображение ние вече старитѣ (както азъ въ настоящата брошура по въображение нарисувахъ картина - планъ на Дойранъ), за да оставимъ споменъ на младитѣ, които сѫ били малки тамъ, и тия, които сѫ родени тукъ, наши братя, синове и дъщери, като се има предвидъ и обстоятелството, че Дойранъ бѣ чаровенъ по природа и мѣстоположение, че рѣдка бѣ неговата хубость и вълшебство — съ неговото красивобистро езеро.

 

 

3. Мѣстонахождение на Дойранъ. Крупни исторически фигури — народни дейци.

 

Погледнете картината на Дойранъ, вижте и картата. Погледнете града, езерото и околната природа — не сѫ ли всички чаровни! Не е ли Дойранъ и центъра между дветѣ ж.-п. линии за Солунъ—Цариградъ, Солунъ—Скопйе и съединителната ж.-п. линия между тѣхъ? Тукъ нѣма ли условия за най-голѣма цивилизация и условия за най-голѣмъ просперитетъ? Съ близостьта му до Солунъ, отстоящъ на 50—60 километра, около два часа съ желѣзница, не е ли Дойранъ най-близкия и най-голѣмия курортъ? Тия условия именно, преди да сѫществуватъ напълно, макаръ и въ робство и доста отъ рано, могли сѫ да родятъ Христофоръ Жефаровича, създателя

 

 

6

 

на Стематографията (Виена 1741 год.); преди Паисиевата история (1762 год.), която е заимствувала гербове отъ Стематографията, която Отецъ Паисий използувалъ за своята Славяно-болгарска история. Дойранъ е родилъ и Архимандритъ Хаджи Теодосий Синаитски, който отворилъ въ Солунъ първата българска печатница въ 1838 година [*].

 

Въ родния ни градъ Дойранъ ние живѣхме до 1912 година, до Балканската война, когато България, Сърбия, Гърция и Черна-Гора, въ съюзъ, обявиха война на Турция, която до тогава бѣше владѣтелка на Македония и Албания и която е владѣла тия провинции петстотинъ години.

 

Считайки, че не е безинтересно, азъ ще опиша, доколкото мога, градъ Дойранъ и живота ни тамъ презъ турско време.

 

 

4. Робството ни подъ Турцитѣ. Обири, безчинства и убийства.

 

Трѣбва да се подчертае, че робството е тежко нѣщо!

Докато всички други балкански народи сѫ били и сѫ склонни на подтисничество надъ другитѣ народности и съ желание насилствено да асимилиратъ българското население, когато сѫ господствующи племена, българскиятъ народъ, интересно, съвсемъ не е злобивъ къмъ чуждитѣ нации и виждаме, какъ инородци и иновѣрци живѣятъ на пълна свобода тукъ въ България. Българинътъ въ България, за голѣмо съжаление, се е отклонилъ отъ националнитѣ проблеми, които застрашаватъ цѣлия Балкански полуостровъ и особено българското племе и се е вдалъ въ политическо партизанство, въ политическитѣ партии, които е намножилъ и раздробилъ на партийки и крила, и за него съпартизанинътъ, иноплемененъ или иновѣрецъ, има по-голѣмо значение и е по-братъ отъ българина, е по-братъ дори и отъ собствения му братъ по рождение, ако братъ му или българинътъ е отъ друга партия.

 

Колкото и да бѣше тежко турското робство въ Македония, все бѣше цвѣте въ сравнение съ робството подъ сърби и гърци. Ние тамъ имахме черковно-училищни свободи, каквито сега ги нѣма, пъкъ и съ гордость се именувахме българи и турцитѣ ни наричаха „булгаръ", „булгаръ миллетъ" (българи, българска народность), когато сега българитѣ въ Гърция сѫ „гърци", a ония въ Сърбия — „сърби". Зла участь постигна Македония — въ по-голѣмата ѝ часть да се настанятъ сърби и гърци! Турцитѣ добре знаеха интереситѣ на нацията си и интереситѣ на своята държава и, макаръ това да имаха винаги предвидъ, често пѫти се рѫководѣха отъ добродѣтели, които

 

 

*. Моята женя Йорданка Ив. Кироичова, по майка ѝ Тана и баба ѝ Ристена Киро попъ Костева, е отъ родствена линия на Архимандритъ Хаджи Теодосий.

 

 

7

 

се изразяваха освенъ въ действие, но и въ възклицания: „Язъкъ, гюнахтъръ"! (грѣхота е, не е желателно).

 

Издѣвателствата въ селата отъ турци, които, като деребеи, таксилдари (държавни инкасатори) и пр. се налагаха на селското българско население съ гостуване, момитѣ да имъ поливатъ за омиване лидето и рѫцетѣ и да бѫдатъ гощавани съ кокошки, баници, гѫски, пържени яйца и пр. — се извършваха често и по нѣкога завършваха съ безчинства; ограбвания ставаха по пѫтищата отъ арамии турци, които понѣкога и убиваха ограбения българинъ, но живота въ градоветѣ бѣше сравнително сносенъ. Тия безчинства въ селата и затънтенитѣ краища доведоха до негодуването да се създаде революционната организация, която да респектира деребеитѣ и да цели освобождението на Македония.

 

Дойранската околия, въ болшинството си съ турско население, имаше освенъ градския пазаренъ центъръ, и пазарни центрове въ с. Валандово и с. Акънджалий (Кънджалий), които раздвояваха търговията, и търговцитѣ-граждани бѣха принудени да ходятъ съ стока по пазаритѣ въ Валандово (срѣда) и Акънджалий (сѫбота), a пазарътъ въ Дойранъ бѣше въ вторникъ (по турски „салли"), отъ което пазарището въ града се наричаше още „Салията". Често ставаха обири на търговци, връщайки се отъ пазаритѣ, и редко убийства. Моя тъстъ, Вано Кироичовъ, на два пѫти е билъ обиранъ по пѫтя, обирани сѫ били Киро Амповъ и други търговци-дойранчани. Революционната организация наказа нѣкои арамии и тури точка на грабежа. Въ Акънджалий деребействуваше турчина Мехмедаа, но, мисля, получи заслуженото — убиха го. Преди революц. организация се е подвизавалъ изъ околията харамията-турчинъ Исуфъ — Кара-Исуфъ, който следъ смъртьта му имаше и пѣсенъ и който билъ убитъ отъ едно овчарче-влахче, като му отрѣзалъ съ брадва главата на сънъ, спиейки. Отъ харамии е билъ заловенъ и Гого Демерджи, когото убили, защото не получили откупъ; отъ харамии, помня, бѣше заловенъ и убитъ и евреина Ляо, на когото намѣреното тѣло бѣха превързали хора за самара на коня и докараха въ града за погребване въ еврейскитѣ гробища.

 

 

5. Дойранъ като търговски центъръ. Колонии заселници.

 

Дойранъ е билъ търговски градъ въ миналото. Презъ него сѫ минавали кервани отъ коли, камили и коне отъ Солунъ за къмъ Струмица, Радовишъ, Щипъ, Кочани и нагоре до Куманово и обратно, когато не сѫ били построени желѣзно пѫтнитѣ линии Солунъ ~ Скопйе и Солунъ — Цариградъ. Че Дойранъ е игралъ важна търговска роля свидетелствуватъ фактитѣ: 1) въ града и до последно време сѫществуваха около (30) тридесетъ хана; 2) въ града имаше около 10—12 кѫщи

 

 

8

 

съ кервани камили, на които занятието имъ бѣше камиларството; 3) въ Дойранъ бѣха заселени колонии отъ кукушани, крушовани, 2 семейства отъ с. Куликия (Солунско) гърци, единъ кумановецъ, варджии отъ с. Киречкьой (Солунско), грънчари отъ Сѫботско, цинцарски семейства отъ Велесъ и др.; 4) въ Дойранъ е имало и имаше махала отъ евреи. Ханищата въ Дойранъ бѣха: Ратишлиевия, Текелиеви 2, Цилевия, Заховия (Ильо Заховъ), Михалакевия, Митровия, Катранджиевия (Шарланджиевия, после Мурарцалиевъ), Хаджи-Алиевия, турския ханъ къмъ Рубелеви, 2 турски хана при горната чаршия (единъ срещу другъ), Стойковия ханъ, Чичекъ-Андоновия, Прочковия, Николчовия, Патриотовия, Манастирчеви 2 хана (единъ срещу другь), 3 турски хана къмъ Жабокови и др.

 

Камиларски семейства бѣха : Христо Митровъ, Коста Митровъ, Рубелеви, Алтънини, (Цвѣткови), Мито Черкезовъ и др. Кукушката колония се състоеше отъ: Христо Петковъ Шарланджи, Христо Кантарджи, Георги Н. Янишлиевъ, Дионисъ Н. Янишлиевъ, Андонъ Кълкъшли, Христо Шекерджи; Димо, Ицо и Гоце Кълкъшлии, Дудаклия, Кольо Тенчовъ, Атанасъ Полихроновъ Шекерджи и други. Цинцари крушовчани, велешани и отъ другаде: Щерйо, Мицови, Ванчо (баба Нушкини), Дончо влаха, Гушето, Тома влаха, попъ Янакъ (влахъ или гръкъ), Ятре Аргиръ (лѣкарь) и други. Дветѣ гръцки семейства отъ с. Куликия (Солунско) бѣха Василъ и Барба Никола Шарланджи (баджанаци). Кумановецътъ бѣше ожененъ за дойранчанка и го наричаха Кумановалия. Еврейски семейства : Дели Мушонъ, Маиръ, Маркадо, Дави (тенекеджия), Юсе и други, на които имената не зная, или не помня.

 

 

6. Брой на кѫщитѣ и разновидность на населението. Български деятели.

 

Градъ Дойранъ броеше надъ (1800) хилядо осемстотинъ кѫщи, съ едно население отъ деветь до десеть хиляди души. Кѫщитѣ се разпредѣляха на: надъ (900) деветстотинъ турски, повече отъ (500) петстотинъ български-екзархисти, (200) двеста български-патриаршисти (отъ които отъ 40 до 50 кѫщи се сърбѣеха и бѣха пакъ патриаршисти), (40) четиридесеть еврейски, (60) шестдесеть цигански-мохамедани (говорѣха турски), две гръцки и нѣколко цинцарски — патриаршисти и екзархисти. Отъ това разнообразие-букетъ отъ народности се явяваха: съревнование въ духовното преуспѣване, съревнование въ търговия, съревнование въ значение и зачитане отъ властьта и пр. Преди възраждането (духовно-националното пробуждане) всички българи въ Дойранъ, както другаде, сѫ били патриаршисти, имали си владика-гръкъ, какъвто имаше до Балканската война. Отъ всички — повече отъ (700) седемстотинъ общо български кѫщи — тогава всички патриаршисти —

 

 

9

 

съ възраждането сѫ се отказали отъ Патриаршия и владика и се съзнали за българи-екзархисти едно голѣмо число, докато напоследъкъ това число достигна надъ (500) петстотинъ кѫщи. Не безъ значение е било влиянието на гръцкия владика, понеже Дойранъ всѣкога е билъ седалище на такъвъ, a тамъ е стоялъ и известния българомразецъ — гръцкия владика Мелетий („Дели-Мелетий"). Дойранъ (Полянинъ) бѣше седалище на Полянинската епархия — съ Дойранска и Кукушка околии. Българитѣ въ Дойранъ по време, когато сѫ били всички патриаршисти, съградили си съ общи срѣдства великолѣпна черква „Св. Илия", която се смѣташе за истинска черква, осветена по реда и отъ която проститѣ гъркомани до последно време не можеха да се откажатъ, a сѫщо така и отъ Патриаршия и владика, за да не носятъ проклятието на схизматици. Съзналитѣ своята националность българи и напускайки Патриаршията, обявявайки се за българи-екзархисти, купиха си постройка до езерото при „Балъкъ-пазаръ" (Рибенъ-пазаръ) отъ турчина Саидаа и си я приспособиха за параклисъ-черква за българитѣ-екзархисти.

 

Главна роля въ това движение е игралъ Христо Петковъ Шарланджи, който по-късно подарилъ, или продалъ на низка цена, свое здание край езерото за училище, на мѣстото на което презъ 1901 година се построи новото училище — основно и третокласно „Йосифъ I-и", на видно мѣсто, въ центъра на града, до езерото. Христо Петковъ Шарланджи, голѣмъ богаташъ, шура на баща ми, бѣше човѣкъ интелигентенъ, училъ въ Одеса (Русия) и се ползуваше съ голѣмо уважение отъ страна на турцитѣ. Баща ми, Дионисъ Н. Янишлиевъ (1841—1916), знаеше старогръцки и гръцки езикъ, ученикъ на Андроникъ Йосифчевъ и на Димитъръ Миладиновъ, познаваше Райко Жинзифовъ и Константинъ Миладиновъ, билъ ученикъ следъ това въ първото българско училище въ Цариградъ презъ 1860 год., познаваше всички дейци по възраждането, начело съ Иларионъ Макариополски, е билъ въ числото на кандидатитѣ, избранъ за следване въ Русия (по искането на Варненския руски консулъ Рачински), бѣше българинъ до фанатизъмъ. Свещеникъ Стаменъ Думчевъ, Киро Ристенинъ, Христо Кантарджи, Динка Кьосовъ, Киро Амповъ, Хаджи Дине, Ринга Амповъ, свещ. Христо Телятиновъ, Хаджи попъ Коста, Христо Бързицата, Христо Шекерджи, Яно Демерджи, Бугарчеви, Никола Ахтаровъ, хаджи Митови, Батеви (Москови), Киро попъ Костовъ, Кироичови, Демерджиеви и редъ други, силни по духъ българи и хора съ влияние, сѫ били и бѣха стълбоветѣ на българщината.

 

 

7. Сръбската пропаганда и сърбоманска интелигенция.

 

Съ появяването на сръбската пропаганда въ Македония, съ лѣенето на жълти сръбски наполеони и разточителното раздаване

 

 

10

 

на сръбски стипендии, 30—40 семейства отъ гъркоманитѣ, безъ да се отказватъ отъ патриаршията, отъ която мнозина отъ тѣхъ сѫ имали материални облаги, приеха сръбската пропаганда, сръбскитѣ наполеони и сръбскитѣ стипендии. Трѣбва да се знае, че сърбитѣ създадоха въ Дойранъ една малка сърбоманска интелигенция, когато гърцитѣ не можаха да създадатъ такава отъ гъркоманитѣ. Сръбската пропаганда, обаче, нищо не можа да направи съ своята „Српска школа дом напретка" въ Дойранъ, която „школа" не зная дали сѫществуваше тамъ къмъ 1912 година и, ако сѫществуваше, не вѣрвамъ да броеше повече отъ 10—15—20 залъгвани съ подаръци гъркомански деда.

 

Сръбската пропаганда върху българитѣ-екзархисти не можа да има влияние — посърбоманчиха се само 3 — 4 семейства за стипендия: Хасанбегата (прекоръ), който изпрати на стипендия сина си Кольо, който се поболѣ и умрѣ ; Селянови, единия синъ на които, Дине, свършилъ Одринската българска семинария, бѣше уволненъ за наказание, стана сръбски учитель, но отъ срамъ пресели се въ Енидже-Вардаръ, кѫдето се ожени, и тамъ умрѣлъ пакъ като български учитель, a братъ му Панде, съ второкласно образование, иначе интелигентенъ и способенъ, много приятенъ и веселякъ, прие сърбиянството отъ нѣмай-кѫде и си остана сърбомански учитель; Георгила, (Георги Ивановъ Продановъ), свършилъ четвърти класъ на българската гимназия въ Солунъ, прие сръбска стипендия въ Призренската семинария, поради своята бѣднота, стана, заедно съ Панде Селяновъ, сръбски учитель въ Дойранъ, a и сестра му Варвара получи сѫщо сръбско срѣдно образование (Тѣхенъ по-малъкъ братъ презъ време на общоевропейската война е билъ български офицеръ, следъ което свършилъ право въ Софийския университетъ) и 4) Филипъ Парчовъ (Фильо), свършилъ четвърти или пети класъ на Солунската българска гимназия, a довършилъ на сръбски и слѣдвалъ въ Бѣлградъ, стана сръбски учитель и се ожени зъ Велешанка—  българска учителка.

 

Но нито Панде Селяновъ, нито Гйоргила, нито Фильо бѣха фанатици-сърбомани. Такива се създадоха отъ гъркоманитѣ, но при все това не бѣха злосторници. Ето имената имъ: Георги Теохаровъ („Мезето", прекоръ на семейството, свършилъ висша школа въ Бѣлградъ), Ташо Афинъ (свършилъ аптекарство, сега аптекарь въ Гевгелий), Христо Нановъ, Вано Грошовъ, Теофанъ Христовъ (зетъ на Нано Божинъ), Христо попъ Кицовъ (учители), Гиго Тасовъ и Христо Талляковъ (свършиха „хукука" — юридическото училище въ Солунъ— на сръбска стипендия), Марионка попъ Кицова, Леля Траянова, Танка Андонова (учителка) и Рисана Ахтарова.

 

 

8. Гръцката пропаганда и интелигенцията ѝ.

 

Гъркоманитѣ имаха училище, имаха ученици, но не успѣваха. Най-стариятъ имъ учитель (даскалъ)-дойранчанинъ

 

 

11

 

бѣше Вано Дживановъ, съ срѣдно образование. Другъ отъ старитѣ имъ даскали бѣше Георги Патарозлията, съ висше образование, добито въ Атина, но той открито заявяваше, че е българинъ и никакъ не се погаждаше съ гръцкитѣ владици въ Дойранъ. Отъ младата интелигенция бѣха: Динчо Ходжовъ, съ срѣдно образование, сестра му Дона Ходжова, помощница-даскалица, Лимба и Марионка Дели-Глигорови, съ срѣдно образование, Петре Заховъ (даскалъ), съ второкласно образование ; Мито Туновъ, следващъ агрономство въ Атина, Елефтерия Дафинина (даскалица) и Марийка Атанасова, сѫщо даскалица. Най-злобния между всички бѣше Петре Заховъ, по-рано и сърбомански учитель, ожененъ за гъркиня, кирà Ана, коята въ Дойранъ научи български езикъ и си говорѣше български.

 

 

9. Българската интелигенция и работници на революционната организация.

 

Българитѣ въ Дойранъ напредваха. Тукъ се създаде голѣма интелигенция. Отъ Дойранъ сѫ: Никола Стояновъ (директоръ на държавнитѣ дългове), Георги попъ Стаменовъ (първия директоръ на първа мѫжка гимназия въ София, следвалъ въ Русия), Димитъръ Бързицовъ (редакторъ на в. „Новини" и „Вести" въ Цариградъ), Кулишъ попъ Стаменовъ, Никола Пулински, Никола Прочковъ, Димитъръ Михайловъ, Братя Харизанови, Антонъ Костовъ, Д-ръ Никола Бързицовъ (лѣкарь), Дине Селяновъ, Димитъръ хаджи Диневъ, Иванъ Телятиновъ, Христо Диневъ Батевъ, Никола Д. Янишлиевъ, Георги Митовъ, Никола Минцевъ, Стоянъ Стойковъ, Никола хаджи Ташевъ, Нако Илиевъ, Борисъ Д. Янишлиевъ, Георги Кулишевъ, Тенчо Тенчовъ, Христо Митевъ, Христо Антапешовъ, Петъръ Стефовъ, Тома Заховъ, Петъръ Тенчовъ, Благой хаджи попъ Костовъ, Димитъръ Крѣчовъ, Дине Чакъровъ, Кирилъ хаджи Диневъ, Борисъ Лимоновъ, Георги Д. Продановъ, Христо Д. Амповъ, Спиро Спиридоновъ, Христо Ахамовъ, Илия Текелиевъ, Христо Текелиевъ, Георги А. Московъ и други;

 

учителки: София Кирова, Руша хаджи попъ Костова, Мария попъ Петрова, Мария Текелиева, Свѣтлана Д. Янишлиева, Мария Ампова, Тенча Чаръкчиева, Мария Анчова, Танка Ахтарова, Щиряна Пачоова, Рисана Калова, Анастасия Тенчова, Рисана Батева, Кръстина хаджи попъ Костова, Рисана попъ Телятинова и други, до 1912 година. Мнозина отъ изброенитѣ сѫ съ висше образование, нѣкои следвали въ странство, a останалитѣ съ пълно срѣдно образование.

 

Въ Дойранъ имаше още голѣма интелигенция българи съ непълно срѣдно образование, като: Петъръ Амповъ, Петъръ Шекерджиевъ, Наке Текелиевъ, Иванъ М. Кировъ и др. Мнозина измежду изброенитѣ по-горе следваха въ турски лицеи. Измежду изброенитѣ имаше и има: единъ професоръ, директори на гимназии и прогимназии, учители въ гимназии, прогимназии и основни училища,

 

 

12

 

училищни инспектори, лѣкари, юристи, журналисти, офидери, финансисти, администратори, и др. Нѣкои, като Мицо Тенчовъ (революционеръ) падна убитъ при взривъ въ Кюстендилъ; Дончо Голски-Пановъ, Кольо Дамяновъ и други паднаха убити въ сражения съ турцитѣ.

 

Други учители бѣха : Алекса Кочовъ, Христо Парчовъ, Кирилъ Ив. Кироичовъ, Нано Рушановъ, Василъ Шаламановъ, Кольо Стояновъ Сурльовски — революционеръ и работникъ на организацията, Кольо Митовъ Текелиевъ, Кольо Даскаловъ и пр. Други учителки: Тина и Рисана Н. Телятинови, Мария Тунева.

 

Граждани — работници на революционната организация, бѣха: Стойчо Продановъ, Ташо М. Зафировъ, Георги Дѣлевъ (чауша), Христо Г. Папазовъ, Илия Пърличковъ, Тома Гушовъ, Мито хаджи Ташевъ, Петъръ Демерджиевъ и още много други; Христо Пальорски (четникъ), Трайко Кирчановъ (четникъ) ; убити като четници : Гого Текелиевъ, Христо Франгулата, Доне Ив. Продановъ, Кольо Ангеловъ (органджия) и пр. и пр.

 

Гореизброенитѣ сѫ създадената интелигенция въ кратко време и то при робство. Колко по-многочисленна би била тя при свободенъ животъ и въ днешно време !

 

 

10. Турска назадничавость.

 

Турцитѣ, макаръ и болшинство въ Дойранъ, не направиха нищо за просвѣтата на гражданитѣ-турци. Въ града имаха основно и класно училище, но имаше сравнително малко ученици въ тѣхъ. За следване въ гимназия и дума не ставаше : най-многото е, че свършваха „руждие мектеби" (класното училише), a „идадие" (гимназия) свършиха 2—3-ма и само единъ свърши „хукукъ мектеби" (по правото) въ Солунъ. Тѣ си тасладисваха и се излежаваха.

 

 

11. Турцитѣ и тѣхнитѣ бегове — рамазана имъ.

 

Отъ интересъ е да се посочатъ по-важнитѣ личности отъ турското население. Турцитѣ се дѣлѣха на обикновени граждани турци и благородници — бегове. Ето имената на виднитѣ: Хаджи Али-бей, Джевитъ-бей, Али-бей, Бекиръ-бей, Топалъ Сали-бей, Мехмедъ-бей, Мюдюмъ-бей, Абдърманъ-бей, Руфатъ-бей, Тевфикъ-бей, другия Бекиръ-бей, Хаджи-паша, Хаджи-Мустафа, Хюсеинаа Етхемъ ефенди (хаджи Алиевъ), Еюпъ ефенди и синоветѣ му Мустафа и Джемаль, Шани ефенди и братъ му, Айгъръ Хафузъ, Мехмедъ ефенди (Лацката), Хамди ефенди, Хаджи-Хафузъ, Кьоръ-Хафузъ, Назифъ-чаушъ, Хасанъ Муса и още много други.

 

Мнозина отъ изброенитѣ бегове имаха състояния отъ по нѣколко села - чифлици, a за най-богати се смѣтаха Али-бей и Мехмедъ-бей.

 

Най-умния и благороденъ бѣше Мюдюмъ-бей, най-голѣмия скѫперникъ Али-бей, най-голѣмия звѣръ за християнитѣ

 

 

13

 

(българитѣ) отъ тѣхъ бѣше Хаджи-Мустафа, най-голѣмия узурпаторъ на български имоти бѣше Абдърманъ-бей, a най-голѣмия разточителъ бѣ Мехмедъ-бей, който пиянствуваше и съ конь влизаше въ кафенетата, като задържаше на пиене за негова смѣтка всички намѣрили се въ кафенето граждани. Кафенетата въ Дойранъ продаваха и спиртни пития, бира, ликьори и др.

 

При рамазана тѫпанъ съ пѣсни събуждаше отъ сънь турцитѣ, особено беговетѣ и агитѣ. Тая честь се правѣше и на видни християни чорбаджии — българи и гъркомани.

 

 

12. Евреи.

 

Евреитѣ въ Дойранъ имаха си хавра и при нея училище и всички знаеха български и турски — мѫже и жени. Между тѣхъ единъ се именуваше Маркадо, който ни продаваше печени яйца по кафенетата. Важни личности бѣха Дели-Мушонъ и Маиръ (търговци).

 

 

13. Цигани.

 

Циганитѣ бѣха мохамедани, говорѣха турски. Най-известенъ бѣше хамалинътъ Османъ Шембелека, който бѣ много духовитъ и можеше съ рими на турски да осмѣе когото и да е. Участьта му, обаче, бѣше лоша : загина нещастникътъ при бомбения взривъ на пазаря на 1912 година, дѣло на революционната организация. Бележита отъ циганкитѣ бѣше Демовица, която имаше връзки съ всички домакини - българки и бѣ всѣкога добра гостенка въ българскитѣ домове, a особено на другия день следъ запостване, когато събираше остатъцитѣ отъ гостбитѣ.

 

Циганитѣ не се интересуваха за образование и училище. Нѣкон циганчета посѣщаваха турското училище.

 

 

14. Други добри и влиятелни българи — първенци.

 

Освенъ изброенитѣ по-рано добри и влиятелни българи, други такива (нѣкои и синове на изброенитѣ по-рано) бѣха: Андонъ Московъ, Вано хаджи Митовъ, Мито Кировъ, Вано Кироичовъ, Демерджиеви (Тома и Ицо), Михалакеви, Басмаджиеви, Мурарцалиеви, Чилиманови (Дине и Мито), Дине Амповъ, Вано Бошнаковъ, Георги и Кольо Батеви, Кулишъ попъ Костовъ, Петъръ хаджи Митовъ, Георги Бугарчевъ, Григоръ Караивановъ, Мито Зафировъ, Христо Шоповъ, Кольо Тенчовъ, Илия Пърличковъ, Христо Папазовъ, Хаджи Ташеви, Христо и Гиго Кьосеви, Пачоови, Иванъ Продановъ, Христо и Тома Стамболлиеви, Кулишъ Доновъ, Абаджи Костови, Мито Анчовъ, Тодоръ Шарланджиевъ, Телятинови, Нано и Джорджо Божини, Минцеви, Никола Антапешовъ, Кольо Наковъ Николчовъ,

 

 

14

 

Дине Мавковъ, Текелиеви, Христо Чаръкчиевъ, Христо Антароровъ, Захови (Стоянъ), Щефови, Христо и Годе Степанови, Кьорташеви, Панови, Маткови, Джинови, Киро Туневъ, Жабокови, Ив Чакъровъ, Ангелъ Урганджи, Пелтекъ Кольо и братъ му Гиго, Георги Бояджиевъ, Ильо Наковъ, Кольо Калайджиевъ, Челеби-Андонъ, Хаджиеви, Парчови, Дулянови, Етимови, Даѝ-Тошови и др.

 

 

15. Гъркомански първенци.

 

По-бележити гъркомани бѣха : Попъ Янакеви, Талйозови, Дели-Глигорови, Ешменови, Георги Анчовъ („Овцата"), Кулишъ Анчовъ, Думбулови, Терзитанови, Стойкови, Митрови, Христо Пелтековъ, Ходжови, Чолакъ-Костакеви, Грошови, Кулишъ хаджи Наковъ, Ильо Антароровъ, Киръ-Киро и братъ му Вано, Стоянъ Туновъ, Шупурови (Мито и Ташо), Атанасъ Шекерджи, Ильо попъ Илиевъ, Димитрото Клисаровъ, Дине Бошнаковъ и др.

 

 

16. Сърбомански първенци.

 

Първенци сърбомани въ Дойранъ бѣха : Патриотови, Вано Грошови, Кольо попъ Кицови, Траянови, Тасови, Селянови, Парчови (Тона), Хасанбегови, Георгилови (Проднови), Теохаръ попъ Илиеви, Таллякови, Марушкини (Нанови), Андонови, Кольо Тонкинъ и др.

 

 

17. Търговия и занаяти — рибарство.

 

Жителитѣ на гр. Дойранъ бѣха търговци, занаятчии и рибари. Между занаятчиитѣ имаше и турци, които заемаха часть отъ горната чаршия и покритата чаршийка, имаше и търговци. Българитѣ, обаче, държеха първенство и въ търговия, и въ занаяти. Рибарски семейства бѣха около (400) четиристотинъ, болшинството отъ които пакъ българи-екзархисти, но нито единъ турчинъ не бѣше рибаринъ. Най-типични представители на рибаритѣ бѣха: Шингата, Христо Труповъ и Дине Ильковъ, който бѣше най-голѣмия плувецъ. „Труповия корабъ" (лодка) бѣше образецъ на неодѣланость и безформеность, и никой не желаеше да се вози на него.

 

Най-труденъ занаятъ е рибарския: тежко на рибарина презъ време на буря, тежко и на очакващитѣ го домашни — мнозина рибари сѫ се удавяли при лоша буря. За подкарване работата на рибарина взиматъ участие всички домашни: тѣ простиратъ мрежи да съхнатъ, хранятъ вѫдици, плетатъ мрежи, сушатъ дрехитѣ на отопения въ вода рибаринъ, плетятъ леси отъ тръстика, съ които зимно време заграждатъ рибата при ловищата, за да я улавятъ. Най-интересенъ е тоя занаятъ, най-тежъкъ

 

 

15

 

и най-рискованъ. Като се говори за физическа сила, трѣбва да се подчертае, че рибаринътъ е по-силенъ и по-калèнъ отъ селянина. Опналъ се на веслата („копиитѣ"), застаналъ правъ срещу вѣтъра въ езерото, изопналъ гѫрди, вози при абсолютно чистъ въздухъ, какъвъ по голѣмъ спортъ!

 

 

18. Лодки.

 

Ладиитѣ (лодкитѣ) сѫ плоскодънни, изработвани отъ дървена конструкция отъ самитѣ рибари, насмолени съ зифтъ, иматъ преимуществото, че излазятъ на брѣга, обаче, като плоскодънни, сѫ и много колебливи и могатъ да се преобърнатъ при неопитенъ кормчия. Всѣка лодка има две весла на общо дърво („крондиръ") и наложени върху по единъ правоѫгъленъ „скраматикъ", върху двата краища на „крондира", съ помощьта на кожени насмолени повои. И дветѣ весла се подкарватъ едновременно отъ единъ и сѫщъ рибаринъ, така че самъ рибаринътъ си върши работата въ езерото. Ако товарътъ на рибарина въ лодката е тежъкъ и има нужда отъ помощникъ, то последния втиква весло на насмоленъ повой върху страниченъ на лодката „скраматикъ", съ което весло подпомага бързината на лодката. Ако ли лодката отъ нѣкѫде протече и се пълни макаръ и бавно, съ вода, то въ лодката има „исполъ" — дървено черпило, съ което се изхвърля изчерпваната много пѫти вода.

 

 

19. Мрежи за ловене риба.

 

Съ лодкитѣ рибаритѣ носятъ наловената риба, или инструментитѣ, или пренасятъ разни товари и хора отъ единъ брѣгъ на другъ брѣгъ на езерото, както и нѣкои рибари носятъ пѫтници за желѣзнопѫтната гара. Отъ лодкитѣ рибаритѣ спускатъ кѫси мрежи въ езерото съ пришити „филота" (шуплести яйцевидно нарѣзани дръвца), и пришити отдоле куршумчета, които мрежи на другия день се прибиратъ заедно съ набучилитѣ се въ тѣхъ рибки. Или пъкъ съ лодка спускатъ едри мрежи, извити, съ „капа" по срѣдата, съ два края, свършващи съ вѫжета, които се хвърлятъ на брѣга, откадето нѣколко рибари теглятъ двата края на мрежата и прибиратъ насъбралата се риба отъ страни и въ „капата". Такава мрежа се нарича „престамница", а, ако е много голѣма, наричатъ я „грипъ". Когато дойранчани видятъ непознатъ човѣкъ съ особено облѣкло и особени обноски, то запитватъ: „Тоя пъкъ отъ кой „грипъ" е?" — значи съ кой „грипъ" е изловенъ, откѫде ли се е навъртѣлъ тукъ.

 

 

16

 

 

20. Ловища.

 

Ha северната и северозападна страна на езерото има тръстика съ направени на дървени колове колибки-стаички за спане, навѫтре въ водата. Това е голѣмо пространство, a и колибкитѣ сѫ много. Това сѫ ловищата (дайлянитѣ), кѫдето се лови риба зимно време. Тамъ мѣстото-вода е разпарцалено и всѣки рибарь си има свое ловище. Мѣстото заграждатъ съ „леси", плетени отъ тръстика, и спускатъ езерни птици съ отрѣзани крила, които да гонятъ рибата и я вкарватъ въ все по-тѣсно заградени кошарки за лесно улавяне. A за да не се спускатъ други лакоми за риба езерни птици върху насъбралата се риба, то рибаритѣ уславятъ „ратире" — викачи по птицитѣ, който съ викове „льо-льо-льо-льо!" и съ махане съ прашки камъчета пропѫждатъ лакомитѣ птици. „Ратиритѣ" оглушаватъ околностьта съ своитѣ викове. Тѣ бѣха все турци-селяни (койнаре).

 

 

21. Ловене риба съ други способи — вѫдица и др.

 

Рибаритѣ ловѣха рибата и съ сергме, a още и съ „усти́" — 4—5 зѫбесто съ остри куки желѣзо, натъкнато на дълъгъ дървенъ прътъ. Съ „усти́" ловѣха и раци, като ги мушкаха. Рацитѣ ги ловѣха и съ връвь, на края на която връзваха парче отъ риба и когато ракътъ се хване за рибата и се подмами, връвьта се потеглюва внимателно и бързо се спуска рѫката въ водата, за да се улови рака. Риба се ловѣше по края на езерото и съ отрова, а, за удоволствие, отъ терасата на кафенето се спускаше вѫдица. Вѫдицата се състои отъ дълга тръстика на края съ вързанъ дълъгъ конецъ, a въ края на конеца е вързана малката кукичка — чиличена вѫдичка. На конеца — около 70—80 сантиметра отъ куката се привръзва рогозче, дълго 10—15 сантиметра, наречено „балцо". Щомъ като се яви на кукичката (съ хлѣбче или червейче, или парче отъ „сколька" - мида) риба, то „балцото" (чукутчето) се навежда, иначе плува на повръхностьта на водата, a щомъ потъва въ водата и то нѣколко пѫти, значи че риба се е хванала и се вдига вѫдицата съ уловена риба.

 

 

22. Видове риба и езерни птици.

 

Въ Дойранското езеро има нѣколко вида риба: сомъ, шаранъ (крапъ), платица, бѣлвица, перкия, бѣла риба, кленъ, линишъ, ягула (рѣдко), бубуджани (дребни рибки, които служатъ като храна за хващане едри риби) и др. Отъ птицитѣ (блатни птици) въ езерото живѣятъ: пуцко (гмурко), кокалька, гаро, патица и други, a отъ хвърчащитѣ, които сѫщо се хранятъ съ рибки, сѫ бѣлитѣ многобройни

 

 

17

 

„сурлета” (сурльовци), свързани съ езерото съ своето постоянно хвърчене и спускане върху малкитѣ рибки, за храна.

 

 

23. Красотата на гр. Дойранъ.

 

Градъ Дойранъ съ езерото, съ фауната и флората си, представляваше дивна красота. Презъ време на общоевропейската война, 1915—1918 год., когато Дойранъ бѣше въ български рѫце, списание „Отечество" на нѣколко пѫти бѣше помѣстилъ фотографически снимки, подъ една отъ които бѣха написани редоветѣ:

 

„Природнитѣ красоти на България сѫ неизброими. Неотдавна посѣталатѣ нашето отечество германски депутати не намѣраха думи да изразятъ възторга си отъ тия красоти — една отъ друга по-поразителни. Новоосвободенитѣ български земи като че държатъ първенство по отношение на природна хубость. Горната снимка представлява изгледъ отъ града Дойранъ заедно съ частъ отъ малкото, но извънредно красиво Дойранско езеро, по гладкитѣ сини вода на което се носи вече тъй дълго чаканата свободна българска пѣсенъ”.

 

Подъ друга снимка на гр. Дойранъ съ езерото, пакъ въ списание „Отечество", личатъ между другитѣ и следнитѣ редове : „Около него се редятъ чернаца, смокви, нарове, круши, сливи, бадеми и др., които още повече усилватъ шаркитѣ на прекрасната картина".

 

 

24. Езерната стихия.

 

Колкото езерото бѣше красотата и природна хубость на Дойранъ и даваше чара му, толкова сѫщото езеро, при буря и зимно време, бѣше голѣма опасность за рибаритѣ и кѫщитѣ край брѣга. Развълнуваното езеро съ своитѣ редици една следъ друга по-страшни пѣнливи вълнй представляваше опасна стихия, която си играеше съ лодкаритѣ и лодкитѣ въ езерото, които, като играчки, ту спадаха и не се виждаха отъ погледа, ту се качваха като перца на повръхностьта на водата, a бѣснитѣ вълни на брѣга биеха кѫщитѣ и зданията край езерото съ бѣсенъ ревъ, като пръскаха съ голѣма сила водитѣ си на височина 4—5 метра. Това бѣше картина и страшна, и величествена! Най-добре това знаятъ рибаритѣ и тия отъ жителитѣ, кѫщитѣ на които бѣха играчка на тая природна стихия, край брѣга на езерото.

 

 

25. Зимна картина — замръзване на езерото. Стихия.

 

Докато зимно време езерото бѣше опасно, то понѣкога бѣше и привлекателно. Случваше се при силна зима да замръзне и туку гледашъ децата се наредили на леда да опитатъ здравината му и да изпитатъ удоволствието отъ тичане

 

 

18

 

и пързаляне. Тоя спортъ всѣка година свършваше съ жертви 1—2 деца, които се удавяха подъ счупения ледъ. При много силенъ студъ дебелината на леда ставаше 15—20 сантиметра и тогава върху него и млади и стари изпитваха радостьта, като възрастнитѣ мѫже при маси и столове си пиеха ракийка-мастика — всичко наредено и поднесено отъ прислугата на близкото кафене, a това се правѣше отъ почти всички кафенета край езерото. И тукъ гледката бѣше величествена-приятна, a още по-приятно бѣ, когато върху дебелия ледъ бѣше нахвърленъ и пластъ отъ снѣгъ : тукъ и спорта ставаше по-разнообразенъ. По дебелъ ледъ сѫ минавали и сватбари съ невѣста, a разправяха, че нѣкой турски военачалникъ, безъ да знае, е миналъ езерото, при дебелъ ледъ покритъ съ снѣгъ, съ войската си и, следъ като въ града научилъ за минатата незнайна опасность, далъ банкети и гощавки. При годинитѣ, когато се строеше линията Солунъ—Цариградъ, при дебелъ ледъ на езерото работницитѣ — весели италиянци — пиеха и танцуваха съ своитѣ жени-италиянки, a другитѣ имъ свирѣха танцоветѣ полка, мазурка, кадрилъ и др.

 

Горната картина бѣше рѣдко явление, понеже сурови зими ставаха рѣдко въ Дойранъ.

 

Зими съ тънъкъ и по-дебеличъкъ ледъ бѣха по-често, но тежко и горко, когато при буря леда се трошеше и се нагъваше на пластове. Въ тоя случай вълнитѣ го тласкаха отъ северо-изтокъ къмъ юго-западъ и кѫщитѣ край брѣга не малко пострадваха отъ тия ледени плочи, които режеха дуваритѣ на оградитѣ или кѫщитѣ, като съ трионъ.

 

Както виждашъ, драги читателю, Дойранъ бѣше едно голѣмо разнообразие : то точно подхождаше за поета, писателя и художника — за писалката и за четката имъ!

 

 

26. Колове за връзване лодкитѣ.

 

Ще видимъ още другитѣ красоти. Край брѣга на езерото, близо до кѫщитѣ, бѣха набити колове, които надъ водата стърчеха като гръмоотводи, на брой около (400) четиристотинъ, и заемаха доста пространство, за които рибаритѣ връзваха лодкитѣ си съ вѫже. Всѣка лодка на „чилото" (на челото си, на края) имаше дупчица въ горния край съ завързано кѫсо вѫже, съ което тя се връзваше за тия колове. Въ недѣлни и празднични дни за всѣки колъ бѣше вързана неговата лодка, съ малки изключения, понеже рибаритѣ тогава си почиваха.

 

 

19

 

 

27. Крайезернитѣ кафенета и приятната почивка тамъ. Гледка къмъ езерото. Кѫпане на децата. Кѫпане, разходки въ езерото дене и надвечерь. Очарователния Дойранъ.

 

Край езерото имаше кѫщи и дюкяни, които се миеха отъ водитѣ на езерото. Тукъ бѣха наредени и хубави кафенета, всѣко отъ които имаше дворъ съ градинка край езерото, открити къмъ него. Нѣкои кафенета имаха и дъсчени тераси върху водитѣ на самото езеро, построени върху дебели диреци и дебели греди и заобиколени съ пармаклъкъ, върху които тераси бѣха наредени маси съ столове за пролѣтна, лѣтна и есенна почивка.

 

Зимата въ Дойранъ траеше три месеци, та почивкитѣ въ кафенетата и на тераситѣ бѣха една забавна приятность, която само въ Дойранъ можеше да я има при красивата гледка на лодки въ застой, други въ движение, съсъ или безъ наседали въ тѣхъ за удоволствие и разходка хора. Тази бѣше картината надвечерь, a дене тя бѣше попълвана и отъ случаи на ловене риба отъ рибари, или ловене риба съ вѫдица отъ самия посетитель на кафенето. Малко ли поетиченъ и художественъ е пейсажа сѫщевремеино съ кѫпенето на децата лѣтно време, плуващи или хвърлящи се отъ лодкитѣ на езерото, или гмуркащи се въ водата като жаби? Приятностьта се усилваше и отъ лекото шопотене на мекитѣ за погледа леки вълни́, които долавяха брѣга. Какъ ти се вижда, читателю, тая обстановка съ чашка ракийка (хубава дойранска мастика) въ рѫка или чаша бира, надвечерь, съ разнообразни мезета отъ пържени дробчета, пържена и печена на тръстика рибка, съ печени яйца отъ продавача Маркадо, кутия сарделки, печени раци, които минаващитѣ лодкари съ лодкитѣ си изхвърлятъ на терасата за кефа на приятели? Ами какво ли ще ти бѫде удоволствието, ако въ лодка съ другари, или 2—3 лодки, долепени една до друга, гуляете въ езерото съ сѫщо такива чашки и чаши въ рѫка и сѫщо такива мезета за уста и надвечерь виждате амфитеатрално построения Дойранъ съ неговитѣ лампи — свѣтила?

 

Не е ли това една фееричность, каквато въ Дойранъ само можеше да я има, при нашия юженъ край и ти би ли бѣгалъ отъ тая красота и очарователность? Ето това бѣше живота въ Дойранъ, приятелю мой, животъ на красота и чисто удоволствие и то, разбирашъ ли, съ малко пари! Хора вече на почивка, състоятелни или не, тамъ ще намѣрите и удоволствие, и спокойствие, и утѣха! Вие можете дене да посещавате и ловищата (дайлянитѣ), отъ любопитство и развлечение; можете да наблюдавате, какъ рибаритѣ ловятъ риба; можете да се кѫпете въ езерото; a можете и да си направите съ лодка разходка до гарата — да видите, кой минава съ влака и кой идва за града. A на връщане съ лодка вие виждате друго чудо, нѣщо вълшебно: насреща цѣлия Дойранъ съ околната природа се оглежда въ езерото и вие нѣмате думи да опишете тая очарователна картина!

 

 

20

 

 

28. Изброяване кафенета, гостилници и хотели.

 

Кафенетата край езерото бѣха следнитѣ : Талляковото (Басмаджиевото, съ градинка), Мито-Караулановото (съ градинка), турското (за беговетѣ — Христо Шекерджиево, съ градинка), Хр. Шоповото (съ градинка и тераса), Менкиното (Христо Менкинъ, съ градинка), Мито Кировото (Кирилъ Митовъ Кироичовъ, съ градинка), Петъръ Демерджиевото (Атанасъ Шекерджиево, съ градинка и тераса), Христо Стамболлиевото (съ градинка), Ешменовото (Дели-Глигорово), Кулишъ попъ Костовото (съ тераса), Мицо попъ Георгйевото (съ тераса), Ичо Матковото (съ площадъ иредъ него до езерото) и Щефовото, съ просторъ край езерото, до брѣга на което винаги бѣха нареждани маси и столове за посетители. Отъ изброенитѣ кафенета най-модерни — съ мраморни маси и съ хубави столове — бѣха: Христо Шоповото, Петъръ Демерджиевото и Кулишъ попъ Костовото. Имаше и други кафенета на навѫтре въ града, a сѫщо и нѣколко гостилници, чистотата въ нѣкои отъ които бѣше безупрѣчна, както и чистотата въ главнитѣ кафенета.

 

Въ града освенъ хановетѣ имаше и хубаво наредени хотели съ желѣзни кревати и чисти легла : на Братя Вангата и Киръ-Киро Кироичови (заедно съ модерна гостилница), на Петъръ Демерджиевъ, Патриотовия и др.

 

 

29. Свобода и спокойствие на дойранскитѣ българи.

 

По своя животъ Дойранъ бѣше щастливъ градъ въ Македония. Макаръ съ турско болшинство, Дойранъ имаше български колоритъ. Това турско болшинство живѣеше въ горнитѣ квартали, на рида на амфитеатрално построения Дойранъ, a ние, българитѣ, бѣхме доле — въ чаршиитѣ и центъра. Турцитѣ само по работа слизаха доле, a семействата имъ си седѣха по кѫщитѣ имъ горе: нито тѣ ни безпокоеха, a ние никакъ тѣхъ, понеже нѣмаше защо да се качваме и минаваме по тѣхнитѣ квартали. Дойде ли надвечеръ, прибератъ ли се всички турци по домоветѣ си, ние вече при насъ сме си пълни господари, веселимъ се по кафенетата до 3 часътъ алатурка (9—10 ч. вечерь), следъ което минава нощна стража („деврие") — полицай съ 4—5 души жандари или войници — и подканя кафеджиитѣ да затварятъ, миролюбиво съ много вежливъ тонъ, съ думитѣ „вакътъ-дъръ" (време е) и, ако при връщането не е затворено кафенето, подканва и насъ, посетителитѣ, вежливо съ думитѣ: „Риджа едеръзъ, ефендилеръ, вакътъ-дъръ" („Молимъ ви, господа, време е"). Следъ опредѣленото време презъ нощьта, всѣки, когато бѣше вънъ отъ кѫщи, трѣбваше да носи въ рѫка фенерче съ спармацефтова свѣщь, иначе „деврието" можеше да го арестува. Нощно време имаше и пазачи-пазванти съ тояга въ рѫка, съ която биеха по калдаръма броя на часоветѣ.

 

 

21

 

 

30. Общуване съ турцитѣ.

 

Нашитѣ (българскитѣ) кафенета се посѣщавахаи отъ турски офицери и бегове, които бѣха много внимателни и крайно любезни къмъ насъ, чувствуваха се като гости и седѣха или на отдѣлни маси, или идваха при насъ, щомъ като ги поканѣхме на нашата маса.Считаха го за голѣма честь да ни правятъ компания, a ние бѣхме, и трѣбваше да бѫдемъ, много внимателни— черпѣхме ги, тѣ ни черпѣха и съ приятность се раздѣляхме. Случваше се да сме на отдѣлни маси и при влизането въ кафенето, тѣ или ние, се поздравлявахме съ „темане" (турски поздравъ движение съ рѫка на брадата и челото) и подставахме на крака отъ вежливость, a при сѣдането втори пѫть отправяхме си „темане". Не рѣдки бѣха случаитѣ, когато тѣ почерпваха отъ тамъ нашата маса, или ние порѫчвахме черпня за тѣхната. Това се практикуваше и между насъ българитѣ, a тѣзи отношения бѣха тъй мили! Най-приятния воененъ бѣше за насъ Джаферъ-ефенди (лѣкарь), когото турцитѣ на смѣхъ наричаха „Гяуръ Джаферъ", a ние го наричахме „Тинтири-минтири", понеже самия той често повтаряше тая фраза. Той знаеше и български и бѣше популяренъ между българитѣ въ града. Дружеше повече съ българи и често бѣше на една маса съ насъ въ кафенетата — хичъ не си „хвърляше". Наричаше ни на смѣхъ „шопи", a ние него на смѣхъ наричахме „Джартъ-Османъ", „Гъгъръкъ Ахмедъ".

 

 

31. Рибарска психология.

 

Рибаритѣ въ града бѣха хора съ особена психология. Тѣхния девизъ бѣше: „Днесъ за днесъ, утре за утре". Тѣ знаеха, че езерото дава всѣки день и нѣмаше защо да мислятъ за другия день, a колкото за богатство и не мечтаеха: „Бу дуняа бизе калмаяджакъ" („Тоя свѣтъ на насъ нѣма да остане") и затова бѣха дори разточителни. Много често ги слушашъ въ кафенетата пѣятъ си безгрижно пѣсни, или грамофонитѣ имъ свирѣха турски маанета. Тѣ само Кулишъ попъ Костовото кафене не посѣщаваха, понеже тамъ пѣснитѣ не бѣха приятни нито на съдържателя, нито на отбраната публика. Избираха си кафенета отъ своята срѣдà.

 

 

32. Лѣкарьтъ Аргиръ.

 

Постояненъ посетитель на кафенетата бѣше Ятрето Аргиръ — лѣкарьтъ Аргиръ (влахъ по народность), следвалъ медицина въ Атина и оженилъ се въ Дойранъ за дойранчанка. Той рѣдко бѣше трезвенъ. Дедата често го закачаха за брадата му, или питаха : „Киръ Аргиръ, главата ме боли" —

 

 

22

 

„Студена вода" отговаряше и си отминаваше. Той носѣше въ джобоветѣ си прахове („скони") и даваше отъ тѣхъ срещу черпня въ кафенетата.

 

 

33. Революционна дейность, атентати, арести.

 

Приятния животъ въ Дойранъ се нарушаваше отъ време на време отъ дейностьта на революционната организация. Въ града стреляха на гъркоманина Дели-Глигоръ, безъ да го засѣгнатъ; въ с. Патаросъ (Дойранско) организацията уби попъ Яно, като сърбеещъ се за пари; по селата убиха сѫщия гъркоманинъ Дели-Глигоръ, отивайки по десетъка; въ града убиха силния по духъ, даровитъ въ думи („маалюматлия"), владѣещъ добре турски езикъ и внушителенъ по фигура сърбоманинъ, Патриота, отъ Дойранъ; въ града гръцки терористи по-кѫсно убиха при скарване Ташо (гъркоманинъ-сърбоманинъ), синъ на Патриота, вмѣсто да могатъ да убиятъ българинъ; въ града българинъ уби добрия българинъ Георги Митушовъ; тукъ се разнищи Николичката афера (с. Николичъ, северно отъ Дойранъ) следъ 1903 г. и трѣбваше да има лоши последствия; тукъ преди това имаха отзвукъ Валандовската(началото 1900 г.) и Баялската (началото 1901 г.) афери и атентатитѣ въ Солунъ (1903 г.), a по-късно и Дойранския атентатъ презъ 1912 г., при който паднаха убити около (60) шестдесеть души турци и 5—6 душибългари. Като последствие отъ всички тия афери и атентати имаше арести, побоища, мѫчения и закарване групи арестанти съ синджири и белегчета за Солунъ, но това турцитѣ не смѣтаха за долно нѣщо и арестувания, следъ амнистия, бѣше уважаванъ и отъ самитѣ турци. Въ промежутъцитѣ, обаче, животътъ въ Дойранъ си течеше нормално.

 

 

34. Животътъ въ предреволюционното време.

 

Частно за Дойранъ, безъ изброенитѣ по-горе афери, животътъ би билъ по свободенъ, какъвто бѣше преди създаване на организацията, когато хората, както помня, нощно време, лѣте, си спѣха на улицата съ постлана рогозка и завивки, необезпокоявани отъ никого, или пъкъ спѣха презъ лѣтото и по лозята. Тогава се наброяваха и случаи, когато младежи биеха полицаи, a помня единъ „башъ полизъ" (главенъ полицай) бѣше битъ и потопенъ въ водата въ коритото на Тоновата чешма, обаче това турцитѣ го отдаваха просто на пиянството— „сархошлука".

 

 

35. Веселия по лозята и градинитѣ.

 

Лозя имаше и южно (по-далечъ) и северно (близко) отъ Дойранъ. Първитѣ се именуваха „долни", a вторитѣ „горни".

 

 

23

 

Долнитѣ лозя бѣха по-плодовити и, преди да бѫдатъ завладявани отъ Абдърманъ-бей насилствено, като навлизаше въ тѣхъ и ги правѣше свои ниви, ходенето на долнитѣ лозя бѣше весела разходка. За тамъ се ходѣше съ лодки и пѣснитѣ на момитѣ и младежитѣ се чуваха на далечъ. Лодкитѣ се оставяха на брѣга на езерото, до шосето, веслата отъ лодкитѣ се изваждаха и скриваха въ храсталацитѣ и кѫпинитѣ, следъ което съ пѣсни, глъчъ и xopà се отиваше за къмъ лозята. На връщане кошницитѣ съ грозде се премѣрваха отъ човѣка по десетъка при опредѣленото за мѣрене на гроздето мѣсто, следъ което гроздето се занасяше дома. По-късно долнитѣ лозя се изоставиха и отивахме само на горнитѣ лозя, които бѣха много близо до града.

 

При узрѣване овощията — череши, зарзали и други и при време на краставици хората семейно и на компании съ ракийка отиваха празднични и недѣлни дни на зеленчуковитѣ и съ овощни дървета градини — на долнитѣ съ лодки, a на горнитѣ, които бѣха наблизо, пѣша. И еднитѣ и другитѣ градини бѣха до езерото. Тамъ градинарьтъ набираше прѣсни плодове и прѣсни краставици на посетителитѣ, които прекарваха нѣколко приятни часове на навънъ отъ града.

 

Близо до долнитѣ градини бѣха овощнитѣ градини въ мѣстноститѣ „Мардаа" и „Трънка", пазени отъ пѫдари. Тия мѣстности бѣха близо до гарата, отстояща на 3—4 километра отъ града.

 

 

36. Дойранъ въ здравусловно отношение.

 

Мѣсторазположението на Дойранъ бѣ отлично и здравусловно. Чаршийскитѣ и долнитѣ улици бѣха всички постлани съ калдаръмъ, a сѫщо такъвъ имаше и по улицитѣ въ турскитѣ квартали. При дъждовно време улицитѣ се очистваха, a и самата почва бѣше пѣсъчлива, за да не става каль по улицитѣ. Метенето на чаршията се извършваше отъ общински метлари рано при зори и то всѣкидневно. Събирането на боклука (сметьта) ставаше много редовно. За чистотата на страничнитѣ улици се грижеха всѣка кѫща предъ нея си. Лѣтно време чаршийскитѣ улици се поливаха — порѫсваха за прохлада, съ помпи, вземени отъ пожарната команда.

 

Санитарната власть изхвърляше въ езерото загнилитѣ или зелени плодове и загнили зеленчуци за продань. Хлѣбоветѣ по фурнитѣ често-често се премѣрваха и се прибираха въ човали неточнитѣ по тегло хлѣбове, като се съставяха и актове.

 

 

37. Търговията напоследъкъ.

 

Въ търговско отношение Дойранъ напоследъкъ бѣше отпадналъ и нѣмаше власть, която да го подкрепи съ подходящи

 

 

24

 

мѣрки, една отъ които бѣше тая, да забрани пазаритѣ въ Акънджалий и Валандово, за да се засили Дойранския пазарь, a съ това да закрепне Дойранъ материално. Политически партии нѣмаше, нито политическо партизанство сѫществуваше.

 

 

38. Дойранскитѣ джумбути. Сватби и обрязване турчета. Свирачи.

 

Джумбуша (веселието), обаче, за Дойранъ бѣше присѫщо. Случваше се да зе разиграва „гюрешъ" — борба между полуголи цигани. Това често ставаше между циганитѣ Дели-Али и Кара-Мустафа, на които тѣлата бѣха намазвани съ шарлаганъ при борбата имъ. Това ставаше при горната чаршия, често срещу нашата кѫща до джамията, подъ сѣнката на голѣмия яворъ, при турското кафене, за удоволствие на турскитѣ аги и бегове, посетители на кафенето. Въ това веселие всѣкога взимаше участие Тома Демерджиевъ, като уредникъ на пехливанската борба.

 

Сватбитѣ въ града ставаха съ голѣми веселия. По-рано на всички поканени се слагаше вечеря — вечерьта срещу недѣлята, като въ менюто имаше пиляфъ и булгуръ, вънъ отъ сготвеното месо и другитѣ гостби, a освенъ това прислужници-младежи за случая нареждаха маси съ черпня ракия, вино и разни мезета. По-късно гостбитѣ съкратиха, a остана само черпнята, пакъ на маси. Следъ голѣми веселия, изпращайки сватоветѣ, цигуларитѣ имъ свирѣха пѣсеньта: „Ей газилеръ йолъ гйорунди" („Ей победители, пѫтьтъ вече ви се види").

 

Когато се взимаше невѣста отъ другъ градъ, или отъ село, отиваха сватове („гелиналаджии" — невѣстовзимачи) на коне. Насъбираха се такава кавалерия 50—100—150 души и при довеждането на невѣстата препускаха конетѣ, което доставляваше и радость и удоволствие.

 

Турцитѣ правѣха сѫщото при взимане невѣста отъ друго селище, a особенъ салтанатъ проявяваха при обряда обрязване („сюнеетъ") за малкитѣ турчета. За тоя обрядъ насъбираха нѣколко турчета и, ако последнитѣ сѫ бейски деца, нареждаха ги съ алтъни по феса и дрехитѣ, разхождаха ги на коне съ тѫпани или чалгии (цигулари), съпровождани отъ „чингии" (циганки съ кастанети), които щракаха пръститѣ си и играеха, a по-назадъ вървѣха дарове отъ овенъ, чоха, разни платове, бархети и др. подаръци, които се даваха на състезатели-пехливани, или пъкъ на лодкари, които съ лодкитѣ си се спускаха отъ опредѣлено мѣсто на езерото и бързаха да стигнатъ брѣга — кой какъ да вземе най-хубавия бакшишъ, вързанъ за набититѣ колове.

 

Като цигуларъ се отличаваше циганина Устà-Али, a като кларнетистъ („гарнетаджия") бѣше прочутъ Елеза-циганина въ

 

 

25

 

Дойранъ, Кукушъ, Гевгели и дори Струмица. И двамата бѣха родомъ отъ Дойранъ. Тѫпанаритѣ идваха отъ с. Честово (Дойранско), до с. Валандово.

 

 

39. Дойранскитѣ чешми и водата отъ езерото.

 

Въ Дойранъ имаше много чешми : шадравана (срещу нашата кѫща), чешмата на пазаря, Настовата, Мицовата, Тоновата, хаджи Кировата, хаджи Поповата, Мавковата, Табачката, Шайтанъ-папазовата и други, които бѣха по турскитѣ квартали. Съ най-хубава и лѣтно време най-студена вода се славѣха по редъ : Табачката (близо до Горната-табана), Мавковата, Тоновата и Настовата. Имаше още „кюпчета", въ които се насъбираше чиста — кристална изворна вода: Терзитановото кюпче, Дине Манчовото, Теофановото, Георги Бояджиевото и други. Езерната вода бѣше бистра и рибаритѣ я пиеха като много вкусна и лека, a женитѣ си налѣваха отъ езерото за пране. Въ града имаше още много помпи и кладенци по кѫщитѣ — вода за домашна употрѣба.

 

 

40. Мѣстности около Дойранъ; гарата, шосета, гробища. Чешми вънъ отъ града.

 

Северното шосе за Струмица извиваше край брѣга на езерото до камъняци, наречени „Малка калдърма" и „Голѣма калдърма", задъ които се намираше мѣстностьта „Топлецъ" съ извираща топла вода, a отсамъ нея е мѣстностьта „Манастирче", за която разправяха, че първоначално тамъ е билъ построенъ градътъ. Мѣстностьта „Манастирче" е блатлива, маларична и съвсемъ непригодна за селище.

 

Горе въ града, при турскитѣ махали, бѣше мѣстностьта „Деребашъ" съ дървеса, градини, вода и прохлада, кѫдето нѣкои граждани отиваха лѣтно време на почивка и удоволствие.

 

До града, южно, бѣха яворитѣ край езерото, наречени „Кьошка", a по-далече, пакъ южно, сѫщо край езерото, до долнитѣ бахчи, бѣха 6-тѣ явора. На северъ отъ Дойранъ бѣше мѣстностьта „Рѫта", недалечъ отъ града, a още поблизо до града бѣше „Таушановата" чешма (заешка чешма) съ голѣмия „Таушановъ" яворъ. Сръбската пропаганда съ умисъль разправяше, че Таушановата чешма е била „Душанова" чешма — какво нахалство!

 

Гарата бѣше далечъ отъ града 3/4 часъ. За тамъ отиваха гальоти за товарване или разтоварване стока, файтони и брички, a сѫщо и лодки.

 

Отъ Дойранъ излизаше шосе за къмъ Струмица и друго за Кукушъ. Имаше и шосе за гарата. Въ началото на изхода на шосето за Струмица бѣха гъркоманскитѣ гробища, до черквата „Св. Илия", a малко по-далечъ бѣха българскитѣ гробища,

 

 

26

 

до Таушановата чешма. Още по-далечъ до шосето имаше пространно мѣсто турски гробища безъ ограда, каквито ги имаше и на височината, на края на града, северно, до турскитѣ квартали, a и на две мѣста южно отъ града, оградени съ хубави дувари. До тия гробища наблизо бѣше Студената чешма (пълноводна) и до нея наблизо друга, a по надоле трета. На южния край близо до града бѣше чешмата „Св. Петка", която не течеше много и женитѣ всѣки петъкъ отиваха на нея на света вода, да си омиятъ лицето, като „аязмо". Чешмата „Св. Петка" бѣше надъ шосето на рида, близо до турскитѣ махали и на пѫтя за тия махали. По-южно надъ едно дере бѣха еврейскитѣ гробища, до които бѣше и грънчарницата. На северния край на града, до шосето за Струмица, бѣше градската градина „Миллетъ-бахчеси", съ голѣми явори до езерото и съ сграда, a надъ градината, отъ другата страна на шосето, непосрѣдствено до гръкоманскитѣ гробища, имаше стръмна и надупчена (наклепена) скала, наречена „Мечкината скала". До нея въ деренцето върху скала бѣха отпечатани „Кралимарковския кракъ" и „копитото" на коня му, както и надъ севернитѣ (горнитѣ) лозя бѣше изправена една скала „Дикили-ташъ", хвърлена, споредъ преданието, отъ Крали-Марко отъ Круша планина. Южно подъ Студената чешма имаше дере и малко изворче, което се наричаше аязмото „Св. Атанасъ", на което женитѣ отиваха въ деня на лѣтни Св. Атанасъ, 2 май (15 май новъ стилъ), но това бѣше преди да почне да се празднува „Св. св. Кирилъ и Методий", който български праздникъ покъсно се празднуваше най-тържествено, a на 2 май (15 май новъ стилъ) се празднуваше „Св. Борисъ". Аязмо имаше и въ дерето при „Кралимарковския кракъ".

 

 

41. Училища.

 

Най-добре уреденото училище въ Дойранъ бѣше българското училище, основно и трикласно, „Йосифъ I", съ физически и химически кабинети, зданието на което бѣше една солидна сграда отъ два етажа съ широки и високи свѣтли стаи, построена на 1901 год., на мѣстото на старото здание, приспособено тогава за училище, въ центъра, на главната улица на града, край езерото. Турското училище бѣше на височината при турскитѣ квартали — основно и класно („руждие"), a имаха и други квартални основни училища. Тѣхното централно „руждие" бѣше подновено, но по-късно, следъ българското, и не бѣше така солидно като нашето. Гъркоманското старо училище бѣше въ една тѣсна улица, близо до Тоновата чешма, но, като старо здание, бѣха го оставили и построиха ново гевгирено край езерото, но не на видно мѣсто и не въ центъра. И това здание не можеше да стигне помѣщението на българското училище, при все че не бѣше строено, като българското

 

 

27

 

съ народни парй, a бѣше строено отъ гръцки фондъ „Павлосъ-Меласъ", на името на „героя"-гръкъ, който избивалъ българитѣ въ Костурско, подкрепянъ отъ турската власть. Сърбоманитѣ нѣмаха собствено здание за училище.

 

 

42. Вѫжеиграчи, училищенъ редъ и дисциплина и театъръ.

 

Въ града ни често идваха вѫжеиграчи („органпехливанлари"), които, заедно съ своя „палячо", обикаляха града, за да подканятъ гражданитѣ за публика на зрелището вънъ отъ града, на открито, при построено и обтѣгнато на забити високи 8—10—12 метрови дървета вѫже. При тая радость за децата, ученицитѣ вече не сѫ въ училище, a сѫ избѣгали при органпехливанитѣ и тѣ, заедно съ акробатитѣ, обикалятъ града, радватъ се и се чудятъ, какъ единъ отъ тѣхъ ходи на високи кокили, вторъ — „палячо"-комикъ — прави грамаси и перендета, a други акробати, облечени въ фланелени дрехи, красиво престѣгнати, демонстриратъ своята пъргавина и ловкость заедно съ майстора — „устáта" (по турски „майсторъ"). „Палячото" съ начервено-набѣлено лице, много комично, вика — подканя, и децата отъ радость иде имъ да го прегърнатъ, a за училището и не мислятъ. Вънъ отъ града, на мѣстоигрането, насъбираха се мѫже, жени и деца, a на близкия ридъ, съ опнати чадъри въ рлще, за предпазване отъ силното слънце, наседаха да гледатъ игритѣ кадъни (турски жени) въ гѫсти редици. Училищната дисциплина презъ такива дни бѣше силно разклатена, понеже голѣма часть отъ ученицитѣ не отиваха на училище.

 

Въ училището имаше строгъ редъ. Занятията бѣха и предобѣдни и следобѣдни : 4 часа сутринь и 2 часа следъ обѣдъ, предшествувани отъ по половинъ часъ занимание за ученицитѣ въ училище, на което обезателно трѣбваше да присѫтствуватъ и учителитѣ по класнитѣ стаи. Тоя строгъ редъ бѣше въведенъ последнитѣ 10—15 години и заниманията въ училище, подъ контролъ, даваха отлични резултати.

 

Презъ годината учителитѣ и учителкитѣ даваха по едно две любителски представления, понеже въ града нѣмаше театъръ. Училището за тая цель си имаше нужднитѣ завеса и кулиси, a сѫщо и дрехи и други принадлежности.

 

 

43. Учителствували въ Дойранъ български учители. Свещеници.

 

Въ разни години сѫ учителствували въ Дойранъ следнитѣ учители: Шайтанъ-папазъ (отъ Дойранъ, килийно училище), Стоянъ Михайловски (отъ България, писателя-поетъ), Свещ. Христо Телятиновъ (отъ Дойранъ), Кулишъ попъ Стаменовъ (отъ Дойранъ),

 

 

28

 

Юрданъ Свекяровъ (отъ Велесъ), сестра му Мария Свекярова, Иванъ Липошлиевъ (отъ Горни-Порой), Толе Левовъ (отъ с. Айватово, Солунско), Димитъръ попъ Стояновъ (отъ с. Стояково), Димитъръ Шалдевъ (отъ Гумендже), Левъ попъ Василевъ (отъ Охридъ), Антонъ Костовъ (отъ Дойранъ), Димитъръ хаджи Диневъ (отъ Дойранъ), Стефанъ Константиновъ (отъ Сѣрско), Димитъръ Франговъ (отъ с. Богданци), Георги Варналиевъ (отъ Велесъ), Деспина Каневчева (отъ Охридъ), София Кирова (отъ Дойранъ), Параскева Трайкова (отъ Битоля), Елена Владичева (отъ Ресенъ), Тодора Маркова (отъ Воденъ), Тодорка Георгиева (отъ Битоля), Михаилъ Николовъ (отъ Костурско), Димитъръ Михайловъ (отъ Дойранъ), Руша хаджи попъ Костова (отъ Дойранъ), Катерина Н. Телятинова (отъ Дойранъ), Никола Бояджиевъ (отъ Велесъ), Христо Диневъ Батевъ (отъ Дойранъ), Мария попъ Петрова (отъ Дойравъ), Иванъ Телятиновъ (отъ Дойранъ), Иванъ Бележковъ (отъ Разлога), Славейко Нечевъ (отъ Велесъ), Харалампи Поповъ (отъ Прилепъ), Никола хаджи Ташевъ (отъ Дойранъ), Ахилъ Минджовъ (отъ Охридъ), попъ Томовъ (отъ Гевгелий), Шоповъ (отъ Солунъ), Тодоръ Ивановъ (отъ Солунъ), Екатерина Бадачева (отъ Воденъ), Георги Трайчевъ (оть Прилепъ), Стоянъ Стойковъ (отъ Дойранъ), Григоръ попъ Стояновъ (отъ Стояково), Тенчо Тенчовъ (отъ Дойранъ), Мария Зердева (отъ Битоля), Пауна Вардева (отъ Петричъ), Мария Тунева (отъ Дойранъ), Мара Панчева (отъ Велесъ), Мара Накова (отъ Велесъ), Миланъ Янчулевъ (отъ Прилепъ), Георги Кулишевъ (отъ Дойранъ), Георги Поповъ (отъ с. Голешово, Дем.-хисарско), Борисъ Д. Янишлиевъ (отъ Дойранъ), Георги Митовъ (отъ Дойранъ), Георги хаджи Стойчевъ (отъ Леринъ), Миланъ Коневъ (отъ Прилепъ), дяконъ Йосифъ Христовъ (отъ Куманово), Петъръ Лъжевъ (отъ Воденъ), Георги Тотевъ (отъ Мустафа-паша), Манолъ Константиновъ (отъ с. Скребатно, Неврокопско), Невѣна Танева (отъ Велесъ), Мария Ампова (отъ Дойранъ), Мара Димитрова (отъ Солунъ), Миланъ Тодоровъ (отъ Кукушъ), Трушковъ (отъ Петричъ), Христо Антапешовъ (отъ Дойранъ), Мария Караиванова (отъ София), Христо Митевъ (отъ Дойранъ), Славка Антонова (отъ Солунъ), Трайко Гочевъ (отъ Велесъ), Йорданъ Андовъ (отъ Велесъ), Олимпия Батанджиева (отъ Гумендже), Мария Антонова (отъ Кукушъ), Христо Икономовъ (отъ Кукушъ), Петъръ Щефовъ (отъ Дойранъ), Иванка Янакиева (отъ Мустафа-паша) и други.

 

Свещеници сѫ били и бѣха : попъ Стаменъ Думчевъ, тюпъ Стойко, свещ. Хр. Телятиновъ, попъ Петъръ Яневъ, свещ. хаджи попъ Коста, свещ. Георги попъ Ташевъ и др.

 

 

29

 

 

44. Архиерейски намѣстници, черковно-учил. настоятели, черковни общинари, черковни пѣвци и клисари.

 

Архиерейски намѣстници, които помня, бѣха: свещ. Христо Телятиновъ (отъ Дойранъ), свещ. Ив. Зидаровъ (отъ Мустафа-паша), свещ. Чипевъ (отъ Копривщица), Иеромонахъ Неофитъ (отъ Охридъ, по-късно скопски митрополитъ), Иеро монахъ Аверки, хаджи попъ Коста (отъ Дойранъ, замѣстникъ), свещ. Александъръ попъ Евтимовъ (отъ Ресенъ), икономъ Григоръ попъ Димитровъ (отъ Тиквешъ) и др.

 

Изброявамъ и нѣкои черковно-училищни настоятели : Григоръ Караивановъ (председатель), Кулишъ Доновъ (касиеръ), Христо Папазовъ, Нано Божинъ, Дине Мавковъ, Георги Батевъ, Мито Хаджи Ташевъ, Стойчо Продановъ и други. Азъ бѣхъ и секретарь на училищното настоятелство. Никой не получаваше възнаграждение за длъжностьта и труда.

 

Членове на черковната община — общинари: Мито Кировъ, братъ му Вано Кироичовъ, Дине Батевъ Московъ, Андонъ Московъ, Вано хаджи Митовъ, Георги Бугарчевъ, Тома Демерджиевъ, Дине Чилимановъ, Дине Амповъ, Вано Бошнаковъ, Илия Пърличковъ, Мито Анчовъ, Тодоръ Шарланджиевъ и други — за презъ последнитѣ години.

 

И длъжноститѣ на черковнитѣ общинари бѣха почетни — незаплащани.

 

Черковни пѣвци бѣха : Минцето, Стоянъ Даскала, Ильо Парчовъ, Кольо Калайджиевъ, Точото Патарозлията и Георги попъ Ташевъ. Отъ тѣхъ съ най-силенъ гласъ бѣше Стоянъ Даскала, a съ най-нѣженъ и най-мелодиченъ гласъ — Ильо Парчовъ, който, при смъртенъ случай, на „Последно целувание", разплакваше всички присѫтствующи.

 

Дългогодишенъ клисарь бѣше Георги Рушановъ, a неговъ помощникъ — Андонъ Пановъ Матковъ.

 

 

45. Какъ взехме спорната черква „Св. Илия".

 

Окото на българитѣ бѣ отправено къмъ спорната черква „Св. Илия", следъ като турцитѣ дадоха хуриета презъ 1908 година. Презъ лѣтото на 1910 година азъ, заедно съ шура ми Кирилъ Ив. Кироичовъ [1] и Христо Папазовъ, по наша инициатива, ходихме по българскитѣ семейства и съставихме точенъ списъкъ съ означение членоветѣ на семействата, който списъкъ бѣ нуженъ за удостовѣряване, че българитѣ-екзархисти сѫ болшинство надъ две трети отъ патриаршиститѣ (гъркомани и сърбомани заедно). Съгласно създадения въ турския парламентъ законъ, спорната черква въ едно селище се дава на болшинството отъ 2/3. На основание тоя списъкъ, на

 

 

1. Той умрѣ, като войникъ, презъ 1916 година.

 

 

30

 

следующата 1911 година, месецъ февруарий, българитѣ въ Дойранъ получиха спорната черква „Св. Илия". Тогава бѣше архиерейски намѣстникъ икономъ Григоръ попъ Димитровъ (отъ Тиквешъ), a и каймакамина бѣше родомъ отъ Тиквешъ (Македония), знаеше български езикъ, симпатизираше на българитѣ и съдействувà, българитѣ да получатъ по закона старата си черква „Св. Илия", което нѣщо бѣше голѣма радость за тѣхъ. Баща ми, като старъ вече, отъ голѣма радость, ходи съ файтонъ до черквата, да я види.

 

 

46. Антагонизъмътъ на националноститѣ и пропагандитѣ.

 

Антагонизъма между българитѣ и гъркоманитѣ заедно съ сърбоманитѣ се раздухваше отъ агентитѣ на гръцката и сръбската пропаганди, които действуваха въ съгласие: простичкитѣ патриаршисти, и гъркомани и сърбомани, не бѣха злобни. При скарване гьркоманскитѣ, както и сърбоманскитѣ деца викаха на българскитѣ: „бугаре—магаре", a българскитѣ за своя защита имъ отговаряха: „Гърци-вълци бераме, на врата ги бесаме", или „сръбъ чингене, дамга гьотуне" (турско, което значи: сръбски цигани съ белегъ на задника). Турскитѣ деца пъкъ отъ фанатизъмъ викаха на християнскитѣ „гяуръ", на еврейскитѣ „чифутъ", на циганскитѣ „кяфиръ", „фираонъ", a фанатицитѣ турци, когато коня имъ, или магарето, не вървѣше, викаха му: „гяуръ углу, гяури" (гяурски синъ, гяуринъ).

 

 

47. Търговското довѣрие.

 

Търговията се извършваше при голѣмо довѣрие: задълженията гражданинътъ или търговецътъ си плащаха най-честно. Комисионеритѣ отъ Солунъ изпращаха безъ предварително заплащане стоки отъ голѣми стойности. Ихтибаря на търговцитѣ ни въ Солунъ бѣше голѣмъ. Нѣмаше фалити, нѣмаше голѣми разходи, нѣмаше разкоши.

 

 

48. Ефтинията.

 

Животътъ бѣше ефтинъ: захарьта се продавате 25 стотинки; ока газь 1 грошъ; ока месо 2—3 гроша, a при купено агне или яре, следъ продаване кожата, месото оставаше безъ пари; 15 краставици 5 стотинки, 15 сини патлиджани 5 стотинки (децата ги правѣха „кончета"); ока млѣко 1 грошъ; ока масло 10 гроша, ока риба 5 стотинки —1—2—3 гроша, ока хлѣбъ 1 грошъ; 2 лимона 5 стотинки, 1 портокалъ 5 стотинки, маслинитѣ сѫщо бѣха ефтини; 250 клечки кибритъ 5 стотинки. [*]

 

 

*. Цеть стотинки = единъ металикъ турски.

 

 

31

 

 

49. Прѣсна риба, пазаритѣ и́, нейната гостба.

 

Рибата въ Дойранъ я ядѣхме прѣсна (скоро-изловена), a имаше и риба жива, вързана за колове въ водата (въ езерото), която бѣше още по-вкусна, затова ние не бѣхме много месояди. Използувахме и хайвера на рибата за храна. Дойранската риба се изпращаше къмъ Сѣресъ, Драма; къмъ Гевгели, Валандово, Струмица, Радовишъ, Щипъ; къмъ Велесъ, Скопйе, Куманово. Печенитѣ платиди на тръстика, печенитѣ белвици на скара, перкиитѣ, сома и голѣмия шаранъ, като прѣсни, бѣха отлично ядене, което далечъ надминаваше най-прѣсното и най-вкусно месо. Ами дойранската рибена чорба, приготвена отъ болъ прѣсна риба, особена на ловищата (дайлянитѣ), не бѣше ли вкусна?

 

 

50. Кѫщитѣ и магазинитѣ въ Дойранъ, кѫщна обстановка. Гостоприемство.

 

Кѫщитѣ въ Дойранъ бѣха двуетажни, отворени отпредъ, но не солидна направа, a повечето съ каменна до срѣдата и дървена конструкция, обвити въ горната си часть съ тръстикови леси, заковани съ пирони съ телъ и измазвани съ варь Варьта бѣше болъ, понеже имахме 2—3 варджийници при самия градъ, които отъ варовника приготовляваха варь. Гевгиренитѣ кѫщи не бѣха много, но напоследъкъ, който строеше, строеше гевгирена сграда, щомъ като срѣдствата му позволяваха по-голѣми разходи. Имаше и модерни гевгирени магазини.

 

Разпредѣлението на Дойранската кѫща бѣше следното: стая за живѣене, мотвакъ (кухня) — до нея на реда, килеръ, приемна стая, отпреде имъ салонъ съ слънчево изложение, отпредъ отворенъ — 10 метра дълъгъ и 3 метра широкъ, a и повече. Можеше да има и трета стая, но обязателно трѣбваше да има салонъ за широта, за просторъ и за играене хоро при сватби. Ако ли кѫщата имаше отъ дветѣ страни стаи, то по срѣдата оставаше сѫщо дълъгъ и широкъ салонъ за сѫщитѣ цели.(Турскитѣ кѫщи бѣха отпредъ съ дървени решетки). На долния етажъ имаше сѫщо 1—2 стаички безъ салонъ. Стаята за живѣене бѣше съ оджакъ, съ огнище („кѫтъ") и коминъ, на огнището се слагаха дърва за горене, a отъ тритѣ страни на „кѫта" имаше миндери (тюфлеци), върху които се седѣше алатурка. На двата миндера се слагаха въ страни и отзадъ възглавници, стаята зимно време се постилаше съ рогозки, a върху тѣхъ килими, по-проста направа : 2 по-малки за двата миндера и единъ голѣмъ за срѣдния миндеръ и стаята общо. Ястие се готвѣше върху пиростия, a върху сѫщата се топлѣше и вода — всичко това ставаше бавно, по „алатурка". Печки редко се употрѣбяваха и то ламаринени, но огъня на оджака се запазваше за готвене. (По кафенетата имаше грамадни

 

 

32

 

печки, доставяни отъ Солунъ, дори луксозни, маситѣ бѣха съ мраморни плочи, a и столоветѣ бѣха отлични). Приемната стая въ почти всѣка кѫща имаше миндерлъкъ, постланъ съ тюфлеци, имаше и хубави столове и постланъ хубавъ килимъ. Зимно време се слагаше бакъренъ — тунчевъ мангалъ (луксозенъ) върху луксозна софра, специално за него. Кревати редко се срещаха — по единъ само въ нѣкои кѫщи, като за луксъ, обаче родилката обязателно лежеше върху креватъ, макаръ и дървенъ, импровизиранъ. Иначе хората си спиеха върху постлани дюшеци съ юргани, които се слагаха за спане и сутриньта се вдигаха здиплени и наслагаха въ ѫгъла на стаята, на доста голѣма грамада, спретнато, завити съ чистъ домашенъ нарочно за цельта чаршафъ, който можеше да бѫде за празднични дни коприненъ. Всѣко семейство си имаше въ излишъкъ 3—4 дюшека и толкова юргани за гости, a по-богатитѣ имаха и повече. Креватътъ въ празднични и именни дни се покриваше съ хубавъ коприненъ чаршафъ, домашна изработка. Кухнята сѫщо си имаше оджакъ съ куминъ за готвене, имаше етажерки и долапи. Приборитѣ за ядене бѣха доволно, понеже чаши, чинии, лъжици, вилици, ножове и др. се купуваха много ефтино. Домакинята сама си тъчеше платно за долни дрехи (бѣльо) и обличаше кѫщата. Гостоприемството бѣше черта y дойранчани, a сѫщо тѣ бѣха и съобщителни хора.

 

 

51. Укротяване на турцитѣ. Обноскитѣ имъ.

 

Родителитѣ ни разправяха, че преди освобождението на България и презъ време на войната съ Русия, както и по-рано при Севастополската война, турцитѣ сѫ били много люти и сѫ се заканвали съ клане надъ християнското население. Особено сѫ били лоши „гюнульлиитѣ" (доброволцитѣ) и башибозука. Жени по улицитѣ не могли да се мѣркатъ. И азъ помня какъ такивато се спускаха по моми или жени, обаче последнитѣ се спотайваха по домоветѣ и избѣгваха неприятноститѣ. По селата това е било крайно нетърпимо — издѣвателствата сѫ били голѣми. Съ минаване на годинитѣ, обаче, турцитѣ поукротяваха и почваха да сѫ по-внимателни, понеже се боеха отъ нови загуби на територии, и се боеха отъ нови войни.

 

Къмъ нашата интелигенция турцитѣ напоследъкъ бѣха доста внимателни. Тѣ' знаеха, че трѣбва да се боятъ отъ попове и учители, и особено отъ последнитѣ, a това бѣше интелигенцията ни.

 

 

52. Престижа и авторитета на учители, ученици и ученички. Гимназии.

 

Гражданството гледаше на учителя като на най-голѣмъ доброжелатель и съветникъ въ живота: и дори кѫщнитѣ дрязги и спорове учительтъ разрешаваше съ авторитетъ.

 

 

33

 

Той бѣше учитель и на възрастнитѣ, какъвто бѣше и на децата. Той бѣше и агитатора да осъзнае заблудения гъркоманинъ, той бѣше и революционера.

 

Ученицитѣ и ученичкитѣ, следващи учение въ гимназии, съ своитѣ униформи, давани отъ пансионитѣ, бѣха на чело и на показъ. Тѣ се връщаха голѣмата ваканция по домоветѣ си съ мѫдрость и съзнание, че трѣбва да бѫдатъ за примѣръ на неукитѣ и малограмотнитѣ съ своето въздържане въ всѣко отношение.

 

Науката не се добиваше лесно. Гимназии и педагогич. училища имаше само въ главнитѣ центрове, като: Солунъ, Сѣресъ, Битоля, Скопйе, Одринъ и духовна семинария въ Цариградъ, та не всѣки можеше да харчи пари за добиване срѣдно образование.

 

 

53. Арести и мѫчения за революционна дейность.

 

Турцитѣ следѣха развоя на нашето учебно дѣло и се боеха отъ напредъка ни. Революционната организация, рѫководена отъ интелигенцията ни, много ги плашеше. A бѣше и много опасно за тоя, който се уличеше въ услуга неѝ: за заловено писмо съ противодържавно съдържание човѣкъ можеше да лежи съ години въ затвора, можеше да бѫде пратенъ и на заточение въ Анадола (Бодрумъ) и другаде, както въ Бодрумъ лежа цѣли седемь години Мито хаджи Ташовъ следъ убийството на Патриота, 1901 година, и се върна дори въ Хуриета, 1908 година, амнистиранъ, a зарадъ писмо сѫ лежали мнозина, a и Нако Илиевъ при Николичката афера, като подозренитѣ сѫ били откарвани въ Солунъ въ „Ѣди-Кулле”. Да изброявамъ ли многото мѫченици-дойранчани : Дончо Голски Пановъ и всички по-събудени граждани, дори вече стари хора, като: Мито Кировъ, Вано Кировъ, Вано хаджи Митовъ, Георги Тюфекчията, Тома Демерджиевъ, Илия Пърличковъ, Мито Анчовъ; други: Стойчо Продановъ, Петъръ Демерджиевъ, Ташо Зафировъ, Никола Хаджи Ташевъ, Георги Дѣлевъ (чауша), Гиго Батевъ, Христо Митевъ, дори ако не се лъжа и стария Дине Батевъ! И Мицо Тенчовъ, и Тенчо Тенчовъ, и Георги Кулишевъ — цѣлата интелигенция, кой повече кой по-малко, сѫ лежали по затворитѣ.

 

 

54. Турски дунунми.

 

Официални праздници нѣмаше въ Турция. И самитѣ турци нѣмаха официална недѣля: петъка тѣ си го работѣха, при все че той за тѣхъ замѣстваше нашата недѣля. A въ недѣленъ и нашъ праздниченъ день чаршията бѣше затворена, понеже повече отъ 3/4 търговци и занаятчии бѣха християнитѣ (3/5 бѣха българскитѣ търговци и занаятчии и по 1/5 турскитѣ и

 

 

34

 

гъркоманскитѣ) и тогава се виждаше, че градътъ празднува. При турскитѣ байрами нашитѣ дюкяни бѣха отворени и нищо не говорѣше, че градътъ има праздниченъ видъ, понеже турцитѣ се прибираха горе въ домоветѣ си и тамъ си празднуваха. При „дунунмитѣ" (рождения день на Султана и възшедствието му на престола) никой не бѣше задълженъ да не работи, нито бѣше задълженъ да постави на кѫщата си байракъ, както никой не бѣше задълженъ да има табела (фирма) на дюкяна си, а, ако ли има такава, той можеше да я надпише и на турски, и на български, и на гръцки, и на френски. При дунунмитѣ ученицитѣ отъ всички училища присѫтствуваха на молебена за Султана, извършенъ отъ турски ходжи, при хюкюмата (правителствения домъ) и въ края на церемонията ученицитѣ отъ всички училища изпѣваха по 1—2 пѣсни за славословение на Султана. Следъ церемонията ученицитѣ ги почерпваха съ бонбони, a присѫтствующитѣ първенци и духовни началници се явяваха на приемъ и „честито" при Каймакамина, почерпвани съ локумъ и кафе. До 1906 година българскитѣ ученици пѣеха старитѣ, установени за тоя случай, пѣсни на турски езикъ — „Нашири нуръ шахи джиханъ", или „Кишверъ ситанъ" — и на български езикъ „Многа лѣта, мирна лѣта на нашъ силний Господарь", a презъ моето учителствуване въ Дойранъ — 1906/907, 1907/908, 1908/909 и 1909/910 учебни години училището си имаше ученически смѣсенъ хоръ, който изпѣваше марша на Султана — „Хамидие" — хорово, дирижиранъ отъ менъ. Ето текста на турскитѣ пѣсни, доколкото ги помня:

 

Нашири нуръ.

 

1. Нашири нуръ шахи джиханъ

    Абдуль Хамидъ Султанъ;

    халя фетахтъна гечти

   дихимъ шерефъ булдумъ.

 

2. Олдестия ха адалетъ

    хани шани девлетъ,

    худа венду алемъ пенахъ

    верди юмюрефа.

 

(Другитѣ куплети не помня).

 

Вѣрно ли изпѣвахме думитѣ на пѣсеньта, не зная — смисъла имъ, обаче, не ни бѣше известенъ. Сѫщото и съ пѣсеньта:

 

Кишверъ ситанъ.

 

1. Кишверъ ситанъ

Абдуль Хамидъ,

шевкетъ нишанъ

Султанъ Хамидъ.

 

2. Ялварълъмъ

мевлямъза,

багъшласънъ

юлкямъза.

 

3. Емиръ вире

шахъмза,

шевкетъ нишанъ

Султанъ Хамидъ.

 

(Другитѣ куплети не помня).

 

Друга пѣсень, която моя смѣсенъ ученически хоръ пѣеше следъ хуриета, бѣше:

 

 

35

 

Ватанъ (Отечество).

 

4. Ей аннемъзъ шанли ватанъ

ей мадери османиянъ,

вердънъ бизе сенъ фейзушанъ:

Миллетъ битюнъ курбанъ сана,

шанли ватанъ, бинлеръ яша!

 

4. Синенде гюнъ гйормушъ оланъ

Ахмедъ, Пепо, Артинъ, Йованъ,

вермекдилеръ угрунда джанъ :

Миллетъ битюнъ курбанъ сана,

шанли ватанъ, бинлеръ яша!

 

Нѣкои турци и християни, както бѣше и на правителствения домъ, надписваха върху платно на турски: „Падишахъмъзъ чокъ яша", което на български значеше: Да живѣе Царьть ни (Падишахътъ ни).

 

При „дунунмата" на молебена се явяваха само официалнитѣ лица: гръцкия владика, българския архиерейски намѣстникъ, равинътъ, главния ходжа и други ходжи, учителитѣ отъ всички училища съ ученицитѣ и гражданитѣ-първенци.

 

 

55. Чиновнишкия персоналъ. Данъци.

 

Въ учрежднията си турцитѣ нѣмаха много чиновници. Каймакаминътъ (околийския началникъ), който ходѣше въ цивилно облекло, имаше голѣми права. Беледието (общинското управление) бѣше съ единъ писарь, на когото се плащаше малко; агенти за чистотата, сѫщо съ малки заплати; беледие реизи (кметътъ) съ заплата до 2 лири месечно и съветници безъ заплата (съ почетни длъжности).

 

По облагане съ данъкъ и заплащане не се подаваха никакви декларации, нито се ходѣше при бирницитѣ. Комисии отъ турци и българи (съмахаленци) опредѣляха данъцитѣ. Практиката бѣше научила турцитѣ да събиратъ данъци съ бирници, които се движеха по махалитѣ на своя участъкъ и срещу разписка взимаха отъ всѣки на части, колкото гражданинътъ можеше да внесе. Въ помощь, при краенъ случай, на бирника идваше махлебашията, когато данъка бѣше заостаналъ. До арестуване бирникътъ прибѣгваше, но никога държавата не предприемаше публични продажби на кѫщи и покѫщнина за неплатени данъци. A данъцитѣ се събираха по практикувания начинъ. Тѣ не бѣха голѣми: (16) шестнадесеть гроша „йолъ-параси" (пѫтенъ данъкъ), половинъ или една лира „бедель-параси" (воененъ данъкъ, понеже християнитѣ не ги взимаха за войници), четиридесеть до 50 гроша „тиджаретъ-параси" (данъкъ занятие), данъкъ сгради („емлякъ вергиси") бѣше малъкъ и пр. Работата на таксилдара (бирника-инкасаторъ) бѣше да обикаля и събира данъцитѣ „со кротце и со благо" — това бѣше въ Дойранъ. Така постѫпваше Яята-таксилдарина, така постѫпваше и „ Агото"таксилдарина.

 

При всички отстѫпки по събиране на данъцитѣ пакъ недоволството си оставаше. Младежитѣ пакъ пѣеха: „Не щѫ, майко, на Султана (на Тирана) вергия да плащамъ; искамъ, майко, въвъ балкана знаме да развѣя".

 

 

36

 

 

56. Карнавала.

 

Обичаитѣ си следваха своя ходъ. За наближаващия карнавалъ (сирни заговезни) всичко бѣше приготвено: специални дрехи отъ платно, наречено „малта", хубави европейски маски, фустанели (вземени отъ нѣкои села, които служеха на селянитѣ само да се правятъ „русалии" [*], — рѣдко се намираха). Карнавалитѣ имитираха: „френкъ и кокона", свещеникъ съ котле въ рѫка и съ китка — да рѫси, дяволи, селяни, нѣкои ходѣха на кокили и пр. и бѣха придружавани отъ барабанче, отъ тарабука, цигулки и др. музикални инструменти. Децата-карнавали събираха отъ срещнатитѣ граждани пари. Вечерьта въ недѣлята карнавалитѣ ходѣха отъ кѫща на клица, черпѣха ги и имъ подаряваха пари Вечерьта това продължаваше до срѣдъ нощь. На другия день на мѣстностьта „Рѫта" всички младежи варѣха фасулъ въ гърнета, играеха, теглѣха се на халва и цѣлия день прекарваха въ игри и веселие, понеже деньтъ е „чисти понедѣлникъ".

 

 

57. Праздници: „Три Святители", „Св. св. Кир. и Методий", „Св. Илия", „Божикъ", „Великдень" и „Св. Борисъ".

 

Гъркоманитѣ въ Дойранъ на чело съ владиката си, за да не останатъ по-долу отъ българитѣ, по нареждане отъ горе, отпразднувваха всѣка година праздника „Три Святители" съ шествие и хоругви изъ главнитѣ улици, обаче това имъ празднуване бледнѣеше предъ отпразднуването на праздника „Св. св. Кирилъ и Методий" отъ българитѣ.

 

За праздника „Св. св. Кирилъ и Методий", по заведения обичай, училището се украсяваше отъ учителитѣ и ученицитѣ съ цвѣтя и зеленина, при особено веселие. Надвечерь, срещу праздника, се ходѣше на вечерня, заедно ученици и учители, a на другия день ходѣхме на литургия съ украсена съ вѣнецъ отъ рози и др. хубави цвѣтя икона на Св. св. Кирилъ и Методий. На връщане отъ черква свещеницитѣ, на чело съ Архиерейския намѣстникъ, съ хоругви и съ голѣмо множество народъ, съ пѣсни отъ ученическия хоръ, се връщахме въ училище, кѫдето за случая бѣше стъкмено утро съ речь за Св. св. Братя, произнесена отъ нѣкой учитель, и съ изпълнение пѣсни и декламации. Следъ обѣдъ отивахме вкупомъ — учители, ученици и гражданство — отъ училището на мѣстностьта „Рѫта", вънъ отъ града, кѫдето се прекарваше въ веселие и xopà, a на друга страна се разиграваше

 

 

*. Русалиитѣ бѣха селяни, облечени въ фустанели, които събираха помощи за съграждане или ремонтиране черква или училище. Тѣ държеха въ рѫцетѣ си дървени сабли, a първия — дървена брадва, играеха въ редица и минаваха отъ село на село. Това ставаше зиме, около праздника „Богоявление".

 

 

37

 

борба на пехливани. За праздника се ангажирваха 3—4 чифта тѫпани, нѣколко гайди заедно съ гайдари-селяни. Идваха и гости отъ селата. Празднуването продължаваше и на другия день на „Рѫта" — зарань и следъ обѣдъ — съ сѫщитѣ веселия.

 

Праздникътъ „Св. Илия" се отпразднувваше при друга тържественость. За тоя праздникъ идваха гости не само отъ селата на околията, ами и отъ селата на други околии, други градове, като: Солунъ, Гевгели, Кукушъ, Струмица, Порой. Хотелитѣ и ханищата далечъ не побираха това множество, което, познато или непознато, роднинско или чуждо, се настаняваше на гости по кѫщитѣ за два дни и даже за три дни. Праздника се празднуваше два дни. Това бѣше напливъ отъ хора още въ предпраздничния день и пѣснитѣ и свирнитѣ се слушаха отъ всѣка кѫща. Обичая бѣше, гоститѣ да се возятъ съ лодки въ езерото, a лодки имаше четиристотинъ. Всѣка лодка взимаше по 6—8—10 души. Веселяцитѣ се бѣха или въ поединични лодки, или съ по две, долепени една до друга, или на групи отъ по три долепени лодки и следваха : пѣсни, бира, ракиийка, мезета, свирни съ флейти, хармоники, цигулки, дайрете и пр. и пр. до късно презъ нощьта. Цѣлия брѣгъ на езерото и кафенетата бѣха ангажирани отъ хора, както и тераситѣ на кафенетата и кѫщитѣ съ балконитѣ край езерото. Веселието продължаваше и на следния день съ сѫщия темпъ. Турци не се виждаха, не безпокоеха.

 

За тоя праздникъ и гъркоманитѣ се веселѣха. „Св. Илия" бѣше праздникъ за всички, a не както „Св. Св. Кирилъ и Методий", който се празднуваше само отъ българитѣ-екзархисти, a всѣки гъркоманинъ, по заповѣдь на гръцкия владика, трѣбваше да си гледа работата, всѣка гъркоманка трѣбваше да пере, тъче и работи, обаче това съ нищо не нарушаваше тържественото отпразднуване праздника Св. св. Кирилъ и Методий, понеже българитѣ - екзархисти бѣха внушително болшинство.

 

Праздницитѣ Божикъ и Великдень се празднуваха както тукъ въ България, само че по три дни и даже четири — четвъртия нареченъ „патерица": на Божикъ всѣка кѫща правѣше баклава и по една-две сарайлии (по-прости баклави), за Великдень всѣка кѫща купуваше по цѣло агне, a на „патерицата" му младежитѣ събираха отъ клицитѣ яйца и следъ това правѣха татлии, равании, сюндюрме и др. сладкиши и гуляеха.

 

Напоследъкъ се празднуваше и 2 май (15 май новъ стилъ) — праздникътъ „Св. Борисъ". Тоя праздникъ бѣше националенъ и, макаръ безъ особена тържественость, българитѣ го празднуваха, за да подчертаятъ своя произходъ и да докажатъ, че тоя е праздника на покръщаване на българитѣ.

 

 

38

 

 

58. Годишния училищенъ актъ.

 

Училищниятъ актъ въ края на учебната година бѣше голѣмия праздникъ за училището и за гражданството. Поканваха се официални турски представители : каймакаминътъ, малмюдюри (данъчния началникъ), мюстентика (сѫдебния следователь), реизътъ (председательтъ на сѫда), прокурора (мюдеумума), жандармерийския началникъ, военния комендантъ, кадията, офицери отъ гарнизона, турски бегове и други първенци, a сѫщо и граждани първенци българи. Между многото декламации, пѣсни отъ хорътъ, четене отчета отъ Директора, имаше и по единъ опитъ по физика и химия, решаване сложна аритметическа задача, разказвана отъ ученикъ на турски езикъ, декламираше се стихотворение на френски езикъ и въ края се раздаваха свидетелствата на третокласницитѣ отъ каймакамина, който похваляваше нѣкои, казваше на турски езикъ напѫтствено слово и подканяше ученицитѣ да продължатъ образованието си и въ турска гимназия, лицей, за да могатъ въ бѫдаще да заематъ и държавни служби [*]. Следъ почерпване на гоститѣ и казване нѣколко думи отъ „деспотъ-векили" (Архиерейския намѣстникъ), гоститѣ разглеждаха изложбата на рисунки отъ ученицитѣ и на рѫкодѣлнитѣ лотарийни вещи отъ ученичкитѣ. Следъ обѣдъ се теглѣше лотарията на казаното рѫкодѣлие, въ което имаше изящно изработени предмети, както имаше и отлично нарисувани сложни картини презъ времето, когато бѣха учители Димитъръ Шалдевъ (отъ Гумендже), Антонъ Костовъ (отъ Дойранъ) и когато азъ бѣхъ ученикъ или учитель въ Дойранското трикласно учидище.

 

 

59. Революционни и училищни пѣсни.

 

Всичко казано си вървѣше по своя редъ, a и революционната организация, и преди и следъ възстанието, си следваше своя пѫтъ. Пѣеха се патриотични пѣсни, както и тая отъ Валандовската афера отъ презъ началото на 1900 година.

 

Ето пѣсеньта:

 

 

1. Облакъ ли гърми, земя ли тътне,

соколъ ли пищи, юнашка птица,

отъ Валандово, Брайковци, Балинци

и до Богданци—всичко е въ жаръ.

 

2. Три дена има откакъ е дошълъ

тиранинъ бѣсенъ, раята бие:

Спици подъ нокти, камшикъ по шия

менгеме на глава, в'гореща вода.

 

 

*. При единъ годишенъ училищенъ актъ, следъ прочетения отъ менъ „нутукъ" (слово на турски езикъ), каймакаминътъ Нури-бей (Дели-Нури) се обърна къмъ баща ми, който присѫтствуваше, съ думитѣ : „Сенъ бу чоджуи булгаръ мектебъне гйондерърсенъ егеръ, ялнъзъ биръ даскалъ олуръ. Егеръ тюркъ мектебъне гйондерърсенъ, каймакамъ да олуръ, ваали да олуръ, паша да олуръ" (Ти ако това дете изпратишъ да следва въ българско училище, отъ него може да излѣзе само учитель. Ако ли го пратишъ въ турско училище, той може и каймакаминъ да стане, и валия, и паша).

 

 

39

 

3. Охъ братко, братко, братко юнако,

я подай рѫка и азъ да стана —

тѣзъ пусти мжки вечъ не се търпятъ,

тежки вериги вечъ не се влѣкатъ

 

4. Нека разбере цѣла Европа,

пъкъ ако иска и самъ Султана,

че тукъ живѣятъ все македонци,

На Самуила славни потомци.

 

5. Петстотинъ годинъ откакъ ни тѫпчатъ —

и за до годинъ — все тъй ни лъжатъ ;

Всички ще викнемъ еднажъ за всегда,

с’бомба ще ищемъ мила свобода..

 

Имаше и други куплети, които завръшваха:

 

(урумъ му кажи — не ще да знае,

българинъ му кажи — на нозе рипа.

 

и

 

Старци се молятъ, децата плачатъ,

вълкътъ заревалъ грозната пѣсень . ..

 

По улицитѣ цигулари-цигани свирѣха : „Живъ е той, живъ е", „Шуми Марица" и др. патриотични пѣсни, които сватбаритѣ пѣеха съ силенъ гласъ.

 

Въ училище се пѣеха по-рано пѣснитѣ: „Бързо да вървимъ в'наука", „Тичай, тичай коню", „Видишъ птиченце крилато", „Мина, мина красно лѣто" и др.

 

Както виждате, училищнитѣ пѣсни бѣха съ много невинно съдържание.

 

За праздника Св. св. Кирилъ и Методий пѣехме пѣсеньта : „Папитѣ ви люто кълнятъ, че сте еретици".

 

 

60. Езика на гъркоманитѣ.

 

Гъркоманитѣ въ Дойранъ не можаха да научатъ гръцкия езикъ и си говорѣха български — майчиния имъ езикъ. Само понѣкога нѣкои се поздравляваха едни-други: „Калимера, Кольо (добро утро, Кольо), какъ си?" „Калиспера, Гиго (добра вечерь, Гиго), що правишъ?" —и си продължаваха на български езикъ разговора.

 

 

61. Едногласио и хорово пѣние. За дойранскитѣ народни пѣсни

 

До около 1900 година пѣнието въ дойранското училище бѣше едногласно. Часове по пѣние отдѣлно нѣмаше, a учителитѣ събираха ученицитѣ отъ всички класове въ срѣда следъ обѣдъ и пѣеха общо на единъ гласъ въ опредѣлената за това зала — залата на забавачницата. По-късно следъ 1900 година почна се двугасното и хорово пѣние. Пръвъ учительтъ Никола хаджи Ташевъ (отъ Дойранъ) бѣше наредилъ смѣсенъ ученически хоръ, a следъ него учительтъ Тодоръ Ивановъ (отъ Солунъ).

 

Българското училище напрѣдваше — това радваше всички българи, a това ги правѣше и горди. Съ наредения смѣсенъ

 

 

40

 

ученически хоръ, подъ мое диригентство, следъ Великдень на 1907 година погребахме поминалия се Христо Бързицата, баща на редактора на в. „Вести" въ Цариградъ, Димитъръ Бързицовъ и баща на Д-ръ Никола Бързицовъ (лѣкарь). Това бѣше първото погребение съ хоръ въ Дойранъ.

 

За народнитѣ пѣсни въ Дойранъ има много да се каже. Тѣ сѫ много и доста мелодични, както и разнообразни. Тѣ трѣбва да бѫдатъ написани отдѣлно, но най-добрия останалъ пѣвець Вано Даи́ Тошовъ отъ Дойранъ, който сега живѣе въ Горна Джумая и който и вѣрно пѣе, и има хубавъ гласъ, и точно знае текста на всички пѣсни, макаръ и подканванъ много пѫти отъ менъ, бидейки азъ учитель въ гимназията въ Горна-Джумая отъ 1920 до 1926 година, не съзнаваше като че ли значението отъ написването на тия пѣсни и не изпълни молбата ми, да ги нотирамъ, за да ги завѣщаемъ на младото поколение.

 

 

62. Облеклото на мѫжетѣ и женитѣ.

 

Облеклото на мѫжетѣ въ Дойранъ се състоеше отъ: фесъ на главата, често ударянъ на калъпъ главно при калъпчията Гугага Чакмаковъ, съ пискюлче, свитено (чохено) „либаде" (кѫса горна дреха съ рѫкави), „вълнарки" (широки вълнени гащи кукушанитѣ ги наричаха „турлаци") съ 4 ширига гайтани на „пачи́тѣ" (краищата) и съ повече гайтани на двата джоба отъ дветѣ страни, съ вълненъ поясъ на половинитѣ (кръста). Зимно време носѣха и „гуна" (горно палто съ кожа — шуба), хубаво скроена съ хубава кожа на якàта и отпредъ на политѣ ѝ, често пѫти наметната, когато времето бѣше не така студено. Тая бѣше мѣстната носия, обаче едно голѣмо множество граждани и ингелигенцията, както и всички бегове и по-видни турци носѣха днешнитѣ дрехи — панталони и сакó. Разликата въ мѣстното облекло между българи и турци се състоеше само въ това, че тонътъ на цвѣтоветѣ въ дрехитѣ на турцитѣ биеше повече на червено — напримѣръ въ феса, въ пояса и чорапитѣ, когато тона на цвѣтоветѣ въ дрехитѣ на българитѣ, бѣше по-мекъ — виненъ цвѣтъ. Обущата бѣха високи „ботини", съ ластици отъ страни.

 

Докато мѣстното облекло на мѫжетѣ бѣше редъ години постоянно едно и сѫщо (по-рано мѫжетѣ носѣха чохени гащи, навезани съ „бикме" — чернокопринени сукани конци), облеклото на женитѣ се мѣнявяше и догонваше модерната кройка. Женитѣ носѣха „фустанъ" (рокля) съ редове „фрамбали" (кѫдри) върху роклята, по-рано съ „забънъ", съ памучна подплата (нѣщо като елекъ съ рѫкави), по-късно носѣха отгоре „болка" (жакетъ) за момитѣ и „либаде" (чохено или копринено кѫсо жакетче) за госпожитѣ, съ „сáко" съ кожена подстава — кадифено-мораво за булкитѣ (съ хубава кожена подстава отпредъ по рѫбоветѣ — пòлитѣ и якàта съ дълъгъ

 

 

41

 

бѣлъ косъмъ) и чохено съ тъмнокахвява подставка, лъскавъ косъмъ, за по-възрастнитѣ госпожи. Косата си оплитваха съ две плитки, на края накѫдрени, a главата си връзваха съ „кавракъ" (копринена шамийка съ реснички — „кинета") за момитѣ и булкитѣ и съ черна шамия, пакъ съ ресни, за възрастнитѣ вече стари госпожи. За y дома или за излизане наблизо, на улицата, отгоре си намѣтваха шалъ, наричанъ „спале". Модата, обаче, си пробиваше пѫть, като рѫкаветѣ на роклята се правѣха, ту по-малко, ту по вече, издути. Напълно модерно, облечени съ „капели” (шапки) и съ вѣтрилца на рѫка бѣха редко — така облечени бѣха преди всичко учителкитѣ и гръцкитѣ даскалици, a подиръ и гражданкитѣ почнаха да се обличатъ модерно.

 

 

63. Хуриетъ. Клубисти и федералисти. Истинската природа на младотурцитѣ.

 

Следъ разни перипетии въ живота ни въ Македония : ту мирно съ веселия, ту съ афери и въ затвора, или сбиване на български чети съ аскера, или съ новосформированитѣ гръцки или сръбски чети, следъ 1903 год., последствията отъ които бѣха лоши и за самитѣ турци, които целѣха „раздѣляй и владѣй", най-сетне презъ месецъ юлий 1908 година турскитѣ офицери Енверъ-бей и Ниязи-бей обявиха хуриета. „Хуриетъ" значеше свободенъ животъ за всички националности. И почна да се пѣе „Хуриетъ маршъ".

 

Радость, прегръщания между българи и турци. Българитѣ-наивници помислиха, че вече е дошла свободата въ Турция, почнаха да гуляятъ заедно съ турцитѣ, вече като „кардаши" (братя) и взеха да изказватъ всички тайни на революционната организация, като говорѣха открито, кой съ какво се занимавалъ въ организацията. Турцитѣ научиха всичкитѣ ни тайни. Единъ пиянъ турчинъ въ Дойранъ бѣше изрекълъ това, което той е мислилъ и което въ сѫщность изобщо турцитѣ мислѣха: „Тюрклеръ арабайле таушанъ авларларъ" (на български: турцитѣ съ кола зайци ловятъ), a тая мисъль въ медения месецъ турскитѣ водители прикриваха, поради което биха и арестуваха тоя турчинъ. Веселията продължиха. Увеселителни влакове се устройваха. Съ такъвъ влакъ ходихме въ Солунъ. Тамъ чухме една възторжена речь на турски езикъ отъ свещеникъ Давидъ Наковъ отъ Велесъ, на когото и българи, и турци, и евреи, и гърци рѫкоплѣскаха и викаха „Браво попе”! Тѫпани, свирни и др. станаха нѣщо обикновенно. Байраци се редѣха, клубове се нареждаха. Турцитѣ си наредиха своитѣ клубове „Иттихатъ ве тереки" („Обединение и напредъкъ"). Дойдоха ни гости Поройлии, на които турцитѣ дадоха банкетъ. Помоленъ отъ офицеритѣ Алидъ-ефенди и

 

 

42

 

Джуди-ефенди, азъ нарисувахъ портретитѣ на Мидхадъ-паша, бившъ турски реформаторъ, на Енверъ-бей и на Ниази-бей (голѣмъ форматъ) за турския клубъ въ Дойранъ и получихъ единъ отличенъ подаръкъ. И ние българитѣ открихме нашъ клубъ въ Дойранъ, както въ други градове. Купихме си сламенни шапки — фесоветѣ оставихме на страни — нали е „хуриетъ"? На турцитѣ почнахме да не се харесваме и съ клубоветѣ, и съ шапкитѣ. И тѣ ни разбираха и ние ги разбрахме. Тѣ поискаха да направятъ училищата ни държавни, да зависятъ не отъ Екзархията, съ каквито привилегии тя се ползуваше, a да зависятъ отъ „Меарифа" (Министерството на просвѣтата въ Турция), поради което тръгнаха да дирятъ последователи-българи на тая идея. Българитѣ се раздѣлиха на „клубисти", които отхвърляха, и „федералисти", които приемаха промѣната за училищата. Дойранъ бѣше клубистки. Случи се скоро България обяви своята независимость, Австрия анексира Босна и Херцеговина, Критъ се обяви присъединенъ къмъ Гърция и пр. събития и турцитѣ не знаеха съ кое по-рано да се справятъ. На една маса, на разговоръ съ насъ, единъ майоръ турчинъ-царигражданинъ (стамболлия) ни каза: Анлаинъ, Македония Сахара гиби япмаданъ, вермейеджеизъ" („Разберете, нѣма да дадемъ Македония, преди да я обърнемъ въ Сахара").

 

И почнаха митингитѣ : противъ България (говори и директорътъ на гръцкото училище, на гръцки, — „диефтендисъ", гръкъ, съ широка брада, родомъ отъ България, откѫдето забѣгналъ) — българинъ, обаче, не говори; противъ Гърция и Критъ — нито гръкъ говорѝ, нито пъкъ българинъ; противъ Австрия, за Босна-Херцеговина, говориха турци. Викаха: „Гириди вермеизъ" (не даваме Критъ), „Босна-Херцеги вермеизъ" (не даваме Босна-Херцеговина), но всичко това си остана само шумъ. Турцитѣ отъ ядъ бойкотираха австрийскитѣ фесове, поради анексията на Босна-Херцеговина. Надойдоха и въ Дойранъ българи-агитатори федералисти съ калпаци на главитѣ — и тѣ бойкотиратъ фесоветѣ. Между тия агитатори бѣше съ високъ калъплия калпакъ на главата и войводата Христо Чернопѣевъ, който се бѣше обявилъ за „федералистъ". Главниятъ учитель въ Дойранъ, тогава Георги Митовъ (отъ Дойранъ), съ една възбудена речь осмѣ фигурата на Чернопѣевъ съ калпака и смѣшната му нова роля, роля на орѫдие турско. Чернопѣевъ му отговори, че той, Георги Митовъ, е орѫдие на Екзархията и орѫдие на България. По такъвъ начинъ българи имаха срещу себе си и българи. Турцитѣ потриваха своитѣ рѫце, като искаха да създадатъ отъ всички ни „Отоманци", a не да разширятъ правдинитѣ до степень на федералистично управление на Турция. И следъ детронирането на Султанъ Абдуль-Хамидъ и довеждането му въ Солунъ въ вила „Алатини", и следъ смъртьта даже на Абдуль-Хамида турцитѣ, наречени вече „младотурци", си останаха пакъ турци-старотурци.

 

 

43

 

 

64. Духови музики и струненъ оркестъръ. Строшени музик. инструменти на праздника „Св. Илия".

 

Въ Дойранъ младотурцитѣ искаха все още да се прикриватъ. Имаше единици турци, които симпатизираха на българитѣ. Гръцката пропаганда почна да засилва своята дейность, за да може да запази българогласнитѣ си елини и, ако може, да позалъже и да привлече други. Гъркоманския владика само тарашуваше, агитираше. Гъркоманитѣ купиха медни инструменти и ангажираха турчинъ-музикантъ да нареди музиката имъ. И въ Гевгели гьркоманитѣ направили сѫщото. A и българитѣ тамъ не стоели съ скръстени рлще — и тѣ наредили музика отъ медни инструменти съ капелмайсторъ учительтъ Аргиръ Манасиевъ, войводата. И азъ въ Дойранъ събрахъ младежи, поприбрахме около (30) тридесеть лири, купихме цигулки, контрабасъ и разни други музикални инструменти и наредихме оркестъръ подъ мое управление. Въ оркестъра влизаха: Мито хаджи Ташовъ съ контрабаса, Джорджо Шекерджиевъ съ кларнета, Крумъ хаджи Поповъ, Киро Текелиевъ, Петъръ Акълдашовъ, Атанасъ Кантарджиевъ, Кольо Трайковъ (Северимъ-Кольо) и други. Помня, че свирѣхме въ кафенето на Кулишъ попъ Костовъ, a и по кѫщитѣ на карнавала, Великдень, нова година и други праздници. Отъ подаренитѣ пари никой, нито азъ нито другитѣ, не получавахме възнаграждение : искахме касата да се засили — за поощрение — за купуване духови музикални инструменти.

 

За праздника „Св. Илия" 1909 година дойдоха отъ Гевгели и гръцката, и българската музики. Музикантитѣ-гъркомани отъ Гевгели почнаха да инсинуиратъ. Дветѣ гъркомански музики — Дойранската и Гевгелийската — бѣха си направили естради върху 4—5 лодки, съ пармаклъци, a и Гевгелийската българска бѣше се добре наредила върху естрада на лодки. Гърцитѣ „ликуваха" съ две музики и обикаляха около тераситѣ на кафенетата край езерото, върху които тераси граждани и гости се веселѣха. Поради предизвикателството имъ нашитѣ българи отъ терасата на Шоповото кафене съ нервность и сила нахвърлиха столоветѣ върху главитѣ и върху инструментитѣ на Гевгелийскитѣ гръцки музиканти. Въ резултатъ и глави счупени, и инструменти строшени. Нѣкои стрѣляха и въ въздуха. Пострадалитѣ безъ време взеха пѫтя си за Гевгели. Кольо Сурльовски побърза да съобщи на каймакамина Османъ-бей отъ Сурлево за станалото и за предизвикателството на гъркоманитѣ. Каймакаминътъ симпатизираше на българитѣ и послуша приятеля си Кольо Сурльовски, за да не пострада никой българинъ. Той отблъсналъ оплакванията на гъркоманския владика за наказание на „провинили" се българи

 

 

44

 

и за заплащане на инструментитѣ. При веселието азѣ, Кирилъ Ив. Кироичовъ и други учители бѣхме въ лодки съ госта Д-ръ Никола Дерековъ (лѣкарь отъ Плѣвенъ), въ весело настроение.

 

 

65. Следъ вземане черквата „Св. Илия". Обезорѫжителната акция. Султана въ Македония. Атентата въ Дойранъ и ареститѣ. Обявяване Балканската война. Турскитѣ изстѫпления Радость и разочарование. Следъ междусъюзнитката война. Трагиченъ край.

 

Презъ м. февруарий 1911 година, както споменахъ и по-рано, българитѣ получиха черквата „Св. Илия", която бѣше спорна и за спечелването на която се искаше болшинство отъ 2/3.

 

Презъ 1910 година, следъ месецъ септемврий, почна обезорѫжителната акция. Мнозина попаднаха въ затворитѣ, a и мнозина излѣзоха нелегални. Обезорѫжаването си следваше и презъ 1911 година, презъ която година Султанъ Мехмедъ Решадъ посети Солунъ и Македония презъ Гевгели—Скопие за Косово-поле. За пръвъ пѫть Султанътъ правѣше това посещение. Салтанатътъ въ Солунъ при посещението бѣше голѣмъ.

 

Презъ 1912 година положението се влоши много. Атентати ставаха често по желѣзопѫтнитѣ линии. Много атентати станаха по линията Солунъ—Цариградъ. Следъ атентатитѣ въ Кочани и Щипъ, кѫдето турцитѣ произведоха кланета, презъ лѣтото на 1912 година стана атентата въ Дойранъ на пазаря. Атентаторътъ Борисъ М. Демерджиевъ отъ Дойранъ, бившъ мой ученикъ, успѣлъ да избѣга. Убити при атентата имало (60) шестдесеть души турци и петь-шесть души българи. Азъ бѣхъ заминалъ единъ день преди това за Солунъ, a отъ тамъ съ паспортъ потеглихъ презъ Скопйе—Нишъ за София.

 

Следъ атентата въ Дойранъ много българи сѫ пострадали: всички първенци и цѣлата интелигенция. Благодарение на добрия каймакаминъ, на Етхема хаджи-Алиевъ и на Мюдюмъ-бей клането е било избѣгнато. Ареститѣ, обаче, продължили до Балканската война. Между арестуванитѣ билъ и шура ми Борисъ Ив. Кироичовъ. Него заедно съ Никола Антапешовъ откарали въ Солунъ на 5 октомврий, и ги освободили дори при превземането на тоя градъ.

 

Презъ мес. септемврий 1912 година България мобилизира войскитѣ си за война съ Турция въ съюзъ съ Гърция, Сърбия и Черна-Гора. Въ Дойранъ арестували всички по-видни граждани.

 

 

45

 

Турцитѣ събрали и българи за войници. Отъ арестуванитѣ 5 души видни граждани : Мито Кировъ, Дине Амповъ, Георги Бугарчевъ, Димитъръ хаджи Диневъ и Илия Бижовъ на 5 октомврий сѫ били изпратени до Кукушъ съ коне, a отъ тамъ до Солунъ съ файтонъ, безъ малтретиране по пѫтя. Друга голѣма група, съ синджири, белегчета, a нѣкои вързани съ вѫжета, по 4-ма въ редица, видни българи, на чело съ попъ Христо отъ с. Сурлево и попъ Иванъ отъ с. Попово — двамата съ общо белегче, Ташо Зафировъ и Петъръ Демерджиевъ сѫщо съ общо белегче, Ильо Пърличковъ, Вано Кироичовъ, Вано хаджи Митовъ, Георги Тюфекчиевъ, Георги Лазаровъ, Григоръ Караивановъ, Георги Чауша, Дине Мавковъ, Мито хаджи Ташовъ, Кирилъ Мито Кировъ, Мито Чилимановъ, Киро Текелиевъ, Гиго Батевъ, Петъръ Мурарцалиевъ, Дино Пановъ, Мито Тангъчовъ ; гъркомани — Дине попъ Янакевъ, Мито попъ Георгиевъ, Ванга Кироичовъ, Мито Караулановъ, Динче хаджи Наковъ, сърбоманина Мито Тасевъ и още много други на брой повече отъ 120 души, конвоирани отъ башибозукъ, повече отъ 200 души, съ командующъ Хюсеинаа, братъ на хаджи Мустафа, на 11 октомврий турцитѣ сѫ изпратили за Солунъ пѣша презъ Кукушъ, a не съ желѣзница, съ цель да избиятъ мнозина отъ арестантитѣ по пѫтя.

 

Както разправятъ, тя е била „командата" (разпоредбата) на озвѣрения хаджи Мустафа, който бѣше председатель на клуба въ Дойранъ „Иттихадъ ве Тереки". Отъ арестуванитѣ близо до Кукушъ сѫ били избити : Вано Кироичовъ (моя тъстъ), Вано хаджи Митовъ, Георги Лазаровъ, Георги Тюфекчията, Попъ Иванъ отъ с. Попово, на когото му отрѣзали китката на едната рѫка въ белегчето, следъ което го убили, a убили и други. Всички тия първенци-дойранчани сѫ били изтезавани най-звѣрски по пѫтя за Кукушъ, бити съ двата края на пушкитѣ, безъ смѣтка кѫде ударятъ, като, за омилостивяването на озвѣренитѣ турци, българитѣ-арестанти сѫ давали паритѣ, които имали въ себе си и така сѫ били откарани въ Солунъ, откѫдето само победата надъ турцитѣ ги освободила.

 

При Балканската война Турция бѣ побѣдена. На 16 юний 1913 година се обяви междусъюзнишката война, откогато и презъ време на общоевропейската война дойранчани на нѣколко пѫти сѫ бѣгали, измирали сѫ отъ холера по пѫтищата при бѣгството, или сѫ били избивани отъ неприятеля (между които и по-малкия ми братъ Иванъ убитъ, a по-голѣмия ми братъ Никола, учитель въ Битолската м. гимназия, заедно съ другари-учители, сѫ го измѫчвали по затворитѣ), докато и Дойранъ се унищожи и Дойранското население се пръсна и пропѫди къмъ изтокъ, западъ, северъ и югъ — на полуострова и Анадола.

 

 

46

 

Презъ м. октомврий 1912 година азъ и Георги Митовъ потеглихме отъ София съ Македоноодринското опълчение при общия небивалъ народенъ ентусиазъмъ при Балканската война: Какво велико начало, a какъвъ трагиченъ край!

 

И се сбѫдна пророкуването:

 

Македония стана Сахара.

Отъ Дойранъ остана само име, споменъ, ликъ,

но. . . Правдата ще дойде — Богъ е великъ!

 

София, 20 мартъ 1934 година.

 

[Back to Main Page]