Послеслов
Анна-Мария Тотоманова
Най-сетне любознателният български читател се запознасва с творчеството на една от най-загадъчните, най-спорните и същевременно най-интересните фигури в нашето и въобще в източноевропейското Средновековие - Константин Костенечки (край на XIV - първа половина на XV в.). Науката разполага с твърде малко данни за неговия живот, а и те, както читателят сам ще се убеди по-нататък, са събирани троха по троха от беглите споменавания на самия автор, пръснати в Сказанието и Житието. Споровете и неяснотите започват още около масовото прозвище Костенечки. Предполага се, че книжовникът го е получил от името на родното си място Костенец. Не е ясно обаче дали това е днешният град Кюстендил, който след турското нашествие губи славянското си име Велбъжд и започва да се нарича Кьостенд-ил или Кюстенд-ил, сиреч земя на Константин, последният владетел на тези краища, или пък Константин е родом от днешния Костенец в горното течение на река Марица, който се намира недалеко от Бачковския манастир, където след падането на Търново е бил заточен патриарх Евтимий. Предполага се, че и Андроник от Романийските области, когото Константин Костенечки нарича свой учител (Сказание, гл. 2), е бил за известно време ученик на Евтимий именно по време на заточението му в този манастир, но изведнъж в Ловчанския сборник се появява съобщение за него като за Андрей, така че все още не е ясно дали Андроник и Андрей са едно и също лице, или пък двама съвсем различни книжовника. Спори се също и каква длъжност изпълнявал Константин в двора на сръбския деспот Стефан Лазаревич, неговия благодетел, който го изпраща да учи и при сръбския патриарх, и после в Света гора и Иерусалим и който е единствената му опора в пренията му със съвременните сръбски духовници и книжовници. Самият Константин в края на житието на своя любим деспот говори за себе си като за прѣводьникь, но какво означава това все още не е установено. Един смятат, че това трябва да се разбира като "драгоманин, тълмач" и че Константин вероятно е бил нещо като личен секретар и преводач в канцеларията на деспота, още повече, че както се вижда от Сказанието и Житието, той е знаел гръцки и турски, а и от начина, по който са разказани редица епизоди в Житието, може да се допусне, че Константин е бил пряк участник в някоя от дипломатическите мисии на Стефан Лазаревич. Други пък смятат, че прѣводьникь трябва да се тълкува само като преводач книжовник, човек, който превежда книги от един език на друг. Това добре се съгласува с второто прозвище на Константин Костенечки - Философ, което свидетелствува за неговия огромен авторитет на книжовник и учен мъж през Средновековието, авторитет, сравним само с този на Константин-Кирил, който носи същото прозвище. От друга страна обаче, Константин е известен много повече със своите оригинални произведения (Сказанието и Житието), които са несравними по обем и значение с направените от него преводи на Пътуване по Палестина и на Теодоритовото тълкование на Песен на песните.
Сигурно обаче е друго - Кометамтниовото Сказание с единственото по рода си в историята на славянските православни литератури и се ползува с неоспорима популярност сред книжовниците от XV до XVII в. като ръководство по правопис и граматика, за което свидетелствува и фактът, че въз основа на Сказанието възникват т. нар. Словеса вкратце, които са стигнали до нас в шестнадесет преписа и където в сбита форма са изложени правописно-езиковите възгледи на Константин Костенечки. От самото Сказание обаче засега
205
е познат само един препис, и то доста късен - от началото на XVII в. Първият и засега единствен издател на този препис - великият хърватски славист Ватрослав Ягич е склонен до голяма степен да отъждестввва Сказанието с граматически трактат, като вижда в него подражание, и то доста нескопосано, на Ἐρωτηματα γραμματικα на Мануил Мосхопул (XIII-XIV в.). Според Ягич книжовната подготовка на Константин и познанията му по гръцки не са били достатъчни, че да предаде адекватно идеите, заети от съвременната му гръко-византийска книжовна практика. Напоследък това мнение на Ягич бе ревизирано от американския изследовател Харви Голдблат, който направи и критически преразказ на текста на Сказанието. Според него целта на Константин е не да създаде ръководство по граматика, а да разобличи съществуващата поквара на буквите в сръбската книжнина, която доста се е отдалечила от Кирило-Методиевите образци и е твърде различна от съвременната ѝ българска книжовна продукция, която благодарение на усилията на книжовниците от Евтимиевия кръг е била строго нормирана и изправена в духа на Кирило-Методиевската правописна традиция. Грехът на сръбските книжовници според Константин се съдържа в това, че те са се поддали на стихияте на говоримия език и затова той се заема и с неговото разобличаване. В подкрепа на това схващане идват и многократните изявления на Константин, в които той подчертава, че не пише типик, сиреч правилник, ами разобличение.
И все пак въпросът, какво точно е написал Константин Костенечки, остава открит. Открит най-вече поради факта, че Сказанието е първото му произведение, написано в твърде млада възраст, и то поразява със своята смелост и дързост, с полемичния патос, с който Константин напада съвременните му сръбски книжовници и духовници. Дали само закрилата на десппта Стефан Лазеревич го прави така самоуверен и така остро нападателен? Каква литературно-книжовна традиция стои зад него, след като, както вече подчертахме, Сказанието е уникално в славяниските литератури? Безспорно, замисляйки Сказанието като проповед срещу развалата на писмеността, Константин е имал за образец практиката на търновските книжовници и се е опирал на авторитета на патриарх Евтимий, който според него е бил най-изкусният в българските краища. Но дори и Евтимий (пак според думите на самия Константин) не е дръзнал да остави някакво граматическо ръководство, подобно на тези, които имат гърците.
Защо тогава именно младият Константин, никому неизвестният чужденец без никакъв сан в двора на сръбския деспот, се нагърбва с тази задача и заради това получава само хули и обиди от сръбските си колеги? Откъде идва неговото съзнание за избраност, самочувствието му на културен мисионер, призван да поучи неуките сърби, нещо, което, изглежда, най-малко е дразнело съвременниците му? За да си отговорим на тези въпроси, трябва още по-внимателно да се вгледаме в текста на Сказанието и да открием в него собствено Константиновата преценка за неговата форма и предназначение. Безспорно е, че по своя патос Сказанието е изобличение, че то е първата подготвителна стъпка към създаването на граматически „типик“, подобен на Ἐρωτηματα γραμματικα, но самият Константин заявява още в Увода, че онова, което е написал, всъщност е една стълбица (лѣствица) по писмената и че тази стълбица той поставя много по-високо от другата стълбица, чрез което се овладяват манастирските добродетели и се стига до духовно съвършенство. Тук се съдържа явен намек за известната лѣствица на византийския писател Иоан Схоластик (ок 525-ок. 600), наречен още и Лествичник, едно съчинение, познато в многобройни преписи в славянските православни литератури и оказало огромно влияние върху книжовната практика на исихастите, към чийто кръг спада и Константин. Така че още в Увода Константин Костенечки ясно очертава своята цел - да преведе читателя, този, който иска да бъде научен, през всичките стъпала, които водят към съвършенството в книжнината (в четенето, писането и превеждането). Не е случаен и фактът, че главите в Сказанието са четиридесет, колкото са и буквите в кирилската азбука, така
206
както главите в Лествицата на Иоан са трийсет, колкото възрастта на Спасителя. И пак тук Константин казва, че с каквото е било развалено, с това и ще се поправи, и тъй като глава на всяко книжовно нещо са буквите и правилната им употреба, една голяма част от Сказанието (глави 25-28) е посветена на обучението на децата. И в тях Константин се проявява като смел новатор, дръзнал да разчупи закостенелите представи и методи за обучение, борещ се със снизходителното отношение към децата, което според него се дължи само на невежеството и духовната леност на техните лъжеучители. В подкрепа на това твърдение е достатъчно само да споменем, че още тогава той предлага звуковата метода на обучение по четене чрез сричкуване, която бидейки забравена по нашите земи, се възражда в България едва с Рибния буквар на Петър Берон. По този начин като педагог нашият Константин се явява своеобразен предходник на Ян Амос Коменски, който век по-късно споделя подобни идеи. За Константин пътят към книжовното усъвършенствуване прилича на път по безлюдна и непроходима местност, в която дебнат много опасности, а себе си той вижда в ролята на водач. Образът на пътя много често се преплита с образа на стълбата, която макар и със счупени стъпала може да изведе изпадналия в беда пътник от пропастта на невежеството. Стълбата, които трябва да бъде запазена здрава за идните поколения, се появява и в края на Сказанието и този завет на Константин към неговите съвременници още веднъж показва, че мотивацията му за написването на този труд трябва да се дири не само на повърхността на културната и политическа конюнктура на Балканите през XIV-XV в., а че тя се корени много по-дълбоко в една християнска православна традиция, която води началото си от Иоан Лествичник. Затова и Константин се спира подробно на всички счупени стъпала на своята стълбица - изоставените букви, буквите, които се употребяват неправилно, погрешностите в надредните и препинателните знаци, грешките в смисъла, и ги бичува безпощадно, имайки пред себе си един съвършен образец, към който по собственото му признание и той не винаги се придържа. Всички тези грешки изопачават смисъла на Божествените писания и внасят тях богохулства и ерес (тук Константин следва схващанията на исихастите).
Граматическата терминология в Сказанието до голяма степен е повлияна от гръцката, но тук изобщо не става дума за нескопосано подражание, за каквото говори Ягич. Константин приспособява, и то доста умело, гръцките термини към славянските правописни и граматични явления. Достатъчно е само да си припомним, че Константиновите термини покорителни и господствуващи, с които той означава звуковете и буквите в рамките на сричката, не отговарят на гръцките гласни (φυνηεντα) и съгласни (συμφωνα), не се покриват с тях и не са техни калки. Към просто предаване на гръцките термини, т.е. към буквален превод, Константин прибягва едва към края на Сказанието (глава 37), където граматическите правила са извлечени непосредствено от Ἐρωτηματα γραμματικα без творческо преосмисляне и адаптираме към славянската книжовна практика. Езикът на Константин Костенечки, смятан обикновено за недодялан и неразбираем, е по-скоро своеобразен, собствено негов, с малко необичаен синтаксис, но винаги граматически издържан, което свидетелствува за достатъчна книжовна вещина и в никакъв случай не издава полуграмотност или недоученост.
В Сказанието фигурата на Константин се очертава като фигура на компетентен книжовник, запознат с постиженията на съвременната му гръко-славянска образованост, способен новатор, който пригажда и преосмисля чуждите образци към нуждите на съвременната му сръбска книжнина. Същевременно той се проявява и като пламенен полемист, непримирим борец за съвършенство, готов да жертва и себе си в защита на своята проповед (глави 2, 29, 36). Благодарение на Константиновото Сказание пламъкът на Евтимиевото дело не угасва, а се пренася в съседна Сърбия, където в Ресавския манастир "Света Троица“, построен от Стефан Лазаревич, се създава книжовна школа по подобие на Търновската. В своята правописно-езикова практика тази школа възприема правилата, постулирани от Константин, и затова той
207
с право се смята за един от създателите на ресавизма. След падането на България под турско робство ресавскиат правопис (безюсов с нормирана употреба на еровете, ѣ и ы на етимолигичното им място, със задължителна употреба на надредни и препинателни знаци) е най-важното книжовно явление нашите земи чак до началото на XVIII в., кокато бива изместен от църковнославянския. Това е правописът на Рилската книжовна школа, на софийските книжовници, на Етрополския книжовен център, чрез който през дългите векове на робството в българските краища си запазва старобългарският книжовен модел.
Като добър писател и ерудит Константин Костенечки се проявява и в житието на сръбския деспот Стефан Лазаревич. И ако със Сказанието започва неговият творчески път, то Житието венчае неговия завършек. Тук виждаме едни много по-зрял и сдържан Константин, едни безпристрастен наблюдател, чиято единствена цел е да пресъздаде точно събитията, съпроводили жизнения път на деспота. Разбира се, този по-спокоен тон се налага и от различната специфика на тази творба, но явно и преживените под крилото на деспота години (предполага се, че Сказанието е написано преди 1418 година, а Житието носи дата 1431 г.), изпълнени с бурни събития, са наложили своя отпечатък върху личността на книжовника. В това произведение Константин блестящо съчетава житийно-панегиричната традиция на търновските житиеписци с плодотворната традиция на сръбските владетелски жития. Това превръща Житието в една от най-интересните творби на балканската агиографска традиция през XV в.
Деспот Стефан Лазаревич (1389-1427), комуто е посветено Житието, стъпва на сръбския престол в един съдбоносен за сръбската държавност момент - след Косовската битка през 1389 г., където е загинал и неговият баща княз Лазар. Мъдър и изключително гъвкав политик, той успява да води държавния кораб почти три десетилетия, като чрез умелото си лавиране съумява дори да разшири своите владения. Поради това той се ползува с доверието и уважението на своите съседи. От полуразрушения Белград деспотът построява своята столица, подобна на Иерусалим, издига църкви, манастири и болници из цялата страна, покровителствува книжовниците. Затова и в Сказанието той е сравнен с Птолемей Филаделф, при когото е направен преводът на Библията от седемдесетте книжовници, а в увода на Житието е съпоставен с библейския Мойсей, спасил народа си от робията. Интересно е да се отбележи, че в Сказанието Константин го титулува дрьжавныи, за да подчертае неговия суверенитет като владетел, а в Житието титлата деспот обикновено се придружава от епитета тезоименит или дори изцяло се заменя с него.
За Константин Костенечки написването на Житието е не само повод да изкаже благодарността си към своя меценат и благодетел, но и възможност да пресъздаде сложната политическа обстановка в югоизточна Европа. При това той не се задоволява само с отбелязването на събитията, на които сам е бил свидетел, но търси и разказва и тяхната предистория, което в редица случаи предхожда и раждането на деспота. По тази причина в Житието присъствуват и разказът за Хиридан, митичния основател на османотурската държава, и историята на Тамерлан, който побеждава и пленява Баязид в Ангорската битка през 1402 г. Книжовникът е убеден, че само така може да се пише история, и дори съветва въображаемите си опоненти да се поучат от книгите на древните. И наистина Житието на Стефан Лазаревич е един от най-ценните извори за историята на Балканите на границата между XIV и XV в. От него черпят с пълни шепи Константин Иречек, Стоян Новакович и много други известни историци. За разлика от Сказанието, Житието на Стефан Лазаревич е познато в три редакции и е запазено в преписи от XV до XVII в. Първата редакция е най-близко до авторовия текст. Втората е по-фрагмеитариа, на места текстът е допълван и променян, вероятно от някой съвременник на деспота. Някои допускат, че тя може да е направена от Владислав Граматик.
208
Третата редакция е най-кратка и е разпространена само в руската книжнина.
Преводът на Сказанието е мапрааси по изданието на В. Ягич в Рассуждения церковнославянской и русской старины о церковнославянском языке, Спб. 1895, с. 383-487. Житието на Стефан Лазаревич е преведено по Богишичевия препис, издаден у К. Куев и Г. Петков, Събрани съчинения на Константин Костенечки. Изследване и текст, С. 1986, с. 361-429.
Литература
1. Ягич, В.
1) Константин Философ и његов живот деспота Стефана Лазаревича деспота српског. – Гласник, 1875. 42, с 223-328.
2) Книга Константина Философа и Грамматика о письменех. - в Рассуждения южнославянской и русской старины..., с. 366-588.
2. Сырку, П. А., Очерки из истории литературных сношений сербов и болгар в XIV-XVII веках, Спб. 1901, с. 80-160.
3. Куев К. и Г. Петков, Събрани съчинения на Константин Костенечки, С. 1986.
4. Kujev, K., Konstantin Kostenecki w literaturze bulgarskiej i serbskiej, Krakow, 1950
5. Schultze, H., Untersuchungen zum Aufban des Skazanie o pismeneh von Constantin von Costenec, Göttingen, 1964.
6. Goldblatt, H., Orthography and orthodoxy. Constantin Costeneckis Treatise on the Letters (Skazanije izjargenno o pismeneh), Le Lettere, Firenze, 1987 (Studia Historica et Philologica XVI).