III. НАСТЪПЛЕНИЕ НА ДУНАВСКАТА АРМИЯ
- Военните планове на двете страни
- Формиране на Българското опълчение
Отказът на Високата порта да изпълни решенията на Цариградската посланическа конференция и на Лондонския протокол слага край на мирните опити за решаването на Източната криза. И двата документа са оценени от турското правителство като грубо вмешателство във вътрешните работи на империята. Вместо разумния миролюбив отговор, който очакват в Петербург и в повечето европейски столици, султанът нарежда да се повикат под знамената 120 000 души от запаса, да се прехвърли цялата турска ескадра от Мраморно море в Босфора и да се осигурят допълнителни средства за армията.
При това положение руското правителство се вижда принудено да проведе частична мобилизация. На 3 (15) април 1877 г. под оръжие са поставени допълнително 7 пехотни и 2 кавалерийски дивизии, както и 1 бригада сапьори. Заедно с тях общата численост на действащата армия достига 372 000 войници и 6000 офицери.
Съсредоточаването на войските към изходните позиции се осъществява едновременно с допълнителната мобилизация. За главнокомандващ на действащата армия е назначен братът на императора великият княз Николай Николаевич. Малко по-късно той е провъзгласен и за главнокомандващ на Дунавската армия, докато Кавказката армия е поверена на другия брат — великия княз Михаил Николаевич.
Според данни от руското разузнаване при обявяването на войната Турция разполага общо с 494 397 военни чина, от които около 190 000 са на гарнизон в Дунавския район, Ниш и София, а останалите 242 000 — в Босна, Херцеговина, Шкодра (Скутари) и още в много градове на империята. В хода на войната обаче стават редица размествания на военните части с цел да се укрепят войските в източната част на Балканския полуостров.
Известни промени се извършват и в руската армия. Срещу 186 000 турски войници, действащи в Подунавието, Русия възнамерява да настъпи с по-големи сили — 290 000 души. Освен тях командването на Дунавската армия разчита на 40 000 румънски войници и на около 7000 български опълченци, организирани в 6 бойни дружини [42, с. 40].
Трябва да добавим, че въпреки взетите мерки руското командване не успява да осигури решаващо превъзходство на своите сили както на Балканския, така и на Кавказкия театър на военните действия. Осланяйки се на опита от миналите руско-турски войни, когато на руските армии се удава да разгромят силите на противника с малко сили, великият княз Николай Николаевич и неговите най-близки помощници показват склонност към подценяване на турските възможности. И всичко това се прави в един момент, когато турската армия разполага с огромни човешки ресурси и модерно европейско оръжие.
76
ВОЕННИТЕ ПЛАНОВЕ НА ДВЕТЕ СТРАНИ
След злополучния завършек на Кримската война руското правителство се отказва задълго от военното решаване на Източния въпрос. Въпреки това в Главния щаб на армията не престават с разработването на т. нар. регулярни военни планове. Още през есента на 1866 г. ген.-лейтенант Н. Н. Обручев представя на военния министър записката „Някои съображения относно войната с Турция". Подложил на дълбок анализ военнополитическата обстановка на Балканите и в Европа, генералът стига до извода „за воденето на най-бърза война" срещу вековния неприятел. Според него 100-хилядна руска армия можела да се озове много скоро пред стените на Цариград, ако предварително съсредоточи силите си в Румъния и се възползва от помощта на приятелски настроените балкански народи, в това число и на българския народ [68, с. 29].
Десет години по-късно идеите на ген.-лейтенант Н. Н. Обручев доразвива полк. Н. Д. Артаманов, сътрудник на Военнонаучния комитет при Главния щаб. В цикъл от лекции пред офицерите от гвардията и Петербургския гарнизон той прави сравнително пълен топографски, статистически и стратегически обзор на Балканския боен театър. По поръчение на военния министър Д. А. Милютин и на ген.-лейтенант Н. Н. Обручев полк. Н. Д. Артамонов разработва и специална записка „за най-изгодните варианти" на бойните действия срещу турските войски. С примери от руско-турските войни, когато русите са понасяли значителни загуби в сражения край турски крепости, той горещо се застъпва за открития бой дори и тогава, когато неприятелят разполага с по-големи сили.
Подобно на военните замисли през 1866 г. и в плана на полк. Н. Д. Артамонов отново се определя гледището за стремително настъпление до едно от двете възможни направления: Русчук (Русе) — Осман пазар (Омуртаг) — Сливен — Одрин или Свищов — Велико Търново — Казанлък — Одрин. Що се отнася до числеността на войските, с които русите ще навлязат в границите на Османската империя, то полк. Н. Д. Артамонов се показва твърде предпазлив и не посочва нито една цифра [7, 67—68].
Междувременно кървавите насилия в дните на Априлското въстание в България и последвалата сръбско-турска война от 1876 г. принуждават руските щабове да пристъпят към изготвянето на нови планове. За все повече държавни и военни дейци става ясно, че след настъпилите събития Русия трудно ще отдалечи назряващия военен конфликт. По заповед на Д. А. Милютин в Главния щаб на армията разработват два варианта върху познатия ни план от 1866 г. и отделен план за действия на т. нар. Дунавска армия. Докладван на извънредно заседание в Ливадия от ген.-лейтенант Н. Н. Обручев, първият вариант на плана е одобрен от всички присъстващи там държавни дейци — императора Александър II, престолонаследника Александър Александрович и военния министър Д. А. Милютин [68, с. 30]. Един най-общ поглед върху плана ни уверява, че той дава отговор на множество въпроси, свързани с характера и основните цели на военните действия, с избор на главното направление за нанасяне на решителния удар и т. н. Според този вариант руското командване си поставило като първостепенна задача освобождението на българския народ от многовековното османско владичество. „Да се освободи от властта на турците тази християнска страна (България — б. а.), в която те са извършили толкова злодейства", четем в началото на разглеждания вариант. Но за достигането на подобна цел далеч не било достатъчно превземането „на част от България с долината на Марица и Одрин включително". Армията трябвало да бъде подготвена за нанасяне на решителен удар срещу Цариград дори и при наличието на английски експедиционен корпус в тази
77
част на полуострова. Затова военните операции следвало да се водят „с извънредна бързина, без овладяването на всички неприятелски крепости, а само на онези от тях, които можело да се окажат от решаващо значение за здравия тил. Но за преодоляването на такова голямо препятствие, каквото несъмнено е р. Дунав, и за достигането на Тракийската низина „на един скок" необходимо било войските да бъдат отлично комплектувани според тогавашните изисквания. Ето защо под знамената на Дунавската армия щели да настъпят 4 пехотни и 2 кавалерийски дивизии заедно със сапьорска бригада, един обсаден артилерийски парк и още една пехотна дивизия като най-близък резерв. През последната фаза на войната в сраженията се проектирало да се включат още 2—3, а ако е нужно, и повече дивизии, така че силите да имали сигурно надмощие над неприятелските войски, чиято численост в момента не надвишавала 80 000 души [68, с. 31].
Значителен интерес будят и онези моменти от плана, засягащи стратегическите замисли на Главния щаб — предимството на Балканския пред Кавказкия боен театър, избирането на по-кратък, а оттук и „на по-евтино струващ" път за настъпление и т. н. Без да се отрича напълно станалото вече традиционно настъпление по бреговата черноморска ивица, ген.-лейтенант Н. Н. Обручев препоръчва придвижване на войските из земите на Централна България. Основание за това му дават превъзходството на турския флот и наличието в тази посока на многобройни неприятелски крепости — Силистра, Шумен и Варна. Колкото по-далеч от морето — разсъждава авторът на плана, — толкова по-близо до гъсто населените български области и до крайната цел на военната кампания — Цариград.
„Държейки се в централното направление — отбелязва ген.-лейтенант Н. Н. Обручев, — нашата армия ще има възможност да оказва помощ на населението във всички страни, а ако е необходимо, може лесно да координира действията си със сръбската и черногорската армия" [68, с. 33].
Разбира се, предпазването на основните сили от всякакви изненади заставя командването да предвиди присъствието на един по-слаб отряд от левия черноморски фланг. Въпреки добрите отношения с Австро-Унгария в плана се предвижда и формирането на т. нар. Галицейска армия, която да се противопоставя на всяко желание за намеса в източните работи.
През зимата на 1876 г. и пролетта на следващата година обаче военнополитическата обстановка на Балканите и в Европа бързо се променя. Едно след друго стихват революционните движения на поробените балкански народи, а Сърбия се вижда принудена да търси мир с Османската империя. Всичко това дава възможност на Високата порта да се заеме с увеличаването на сухопътните военни сили и да форсира широката програма за модернизиране на крепостните съоръжения.
При това положение предварителното споразумение с Виена се превръща в задължителен елемент на руската външна политика. И макар че преговорите с австро-унгарското правителство в тази насока започват още през 1876 г., Будапещенската конвенция, обезпечаваща неутралитета на Австро-Унгария в приближаващата война, е подписана едва в началото на следващата година. Ведно с двойствената, но, общо взето, благоприятна позиция на Бисмаркова Германия тайната конвенция намалява възможностите на Англия за бърза и открита намеса в Източния въпрос. Въпреки постигнатия успех споменът за кримската коалиция е все още твърде силен, за да заглуши напълно опасността от най-неочаквани английски и френски ходове. Вместо прекалена доверчивост не е ли по-добре ново преработване на руските планове с оглед на променилата се обстановка и поставяне на съвършено нова политическа цел [75, 365—366].
По този път на разсъждение в руския Главен щаб стигат и до нов, втори вариант на разглеждания план. Вместо освобождението само на България подготвената
78
война трябва да реши окончателно Източния въпрос и да премахне завинаги османското владичество на Балканите. Подобна голяма цел — разсъждава ген.-лейтенант Н. Н. Обручев, автор и на този вариант — може да се реши или като се унищожи напълно армията на противника, или като се превземе неговата столица. И тъй като турците по традиция държат голяма част от своите сили в многобройните военни крепости, то на Русия не остава нищо друго освен осъществяването на мощен удар срещу Цариград.
„Само на бреговете на Босфора — пише ген.-лейтенант Н. Н. Обручев — може действително да се сломи владичеството на турците и да се получи траен мир, решаващ завинаги нашия спор с тях за балканските християни. Завземането само на България никак не води до тези резултати. Докато турците владеят Цариградския полуостров и господстват в Черно море, те никога няма да се признаят за победени" [31, с. 1].
Голям военен специалист и добър политик, ген.-лейтенант Н. Н. Обручев посочва и всички опасности, които при неблагоприятно стечение на обстоятелствата биха затруднили действията на войските. Преодоляването на огромни препятствия като р. Дунав и Стара планина, евентуална английска намеса и не на последно място прословутият мюсюлмански фанатизъм несъмнено ще попречат за бързото овладяване на турската столица. В момента обаче Османската империя се намира в крайно неблагоприятно положение — остарели отбранителни съоръжения, ограничени възможности на бойния флот и недостатъчна артилерия. Ето защо при по-голяма решителност и бързина във военните действия превземането на Цариград е напълно възможно.
„Затова — продължава бележитият военен деец — да се отказваме от тази единствено решителна цел само заради предполагаеми и възможни, но още несъществуващи препятствия би било най-голямата стратегическа и политическа грешка" [31, с. 4].
Винаги, когато Русия е намирала кураж да прехвърли войските си през р. Дунав и без да губи излишно време, ги е насочвала по направлението към Цариград, винаги и резултатите са били по-добри от очакваните. Така е било в годините на първата Екатерининска война, на войните от 1806—1812 и 1828—1829 г.
Превърнал тази идея в основа на разглеждания план, видният военен стратег предлага на Балканския боен театър да бъдат съсредоточени две, а не една армия, както се приема в предишните планове. Едната от тях следвало да се разгъне в земите между р. Дунав и Балкана, а другата с бърз марш да се насочи към главния град на турците. Така че, докато войските в Северна България щели да имат като главна задача да се справят с основните сили на противника, то втората армия за най-кратко време трябвало да достигне край бреговете на Босфора. Печелейки „време и бързина в похода", след старопланинските проходи тя трябвало да премине разстоянието от 500 версти за не повече от 4—5 седмици [68, с. 35], време, което нямало да позволи на турците да променят военната обстановка в своя полза.
Немалко място е отделено и на проблемите, свързани с числеността, въоръжението и екипировката на армиите. Ръководейки се от противниковия боен състав на Балканите — около 158 000 войници и офицери, и възможността за прехвърляне на английски корпус с 50 000—60 000 души, ген.-лейтенант Н. Н. Обручев предлага настъплението срещу Османската империя да се осъществи с 303 000 души, 774 полеви и около 250 обсадни оръдия [31, с. 8].
В състава на първата армия, която след прехвърлянето през р. Дунав и Балкана щяла да се насочи към Одрин и Цариград, се проектирало да влизат 6 пехотни и 3 кавалерийски дивизии, по една стрелкова и сапьорска бригада, железопътен батальон, парк от леки и тежки обсадни оръдия, 5000 интендантски коли и още някои по-малки военни поделения. Общият брой на войниците и офицерите
79
се сочел на около 130 000 души, а на целия артилерийски парк — 324 тежки и леки планински оръдия [34, с. 36].
В същото време втората армия, чийто боен състав трябвало да достигне 163 000 души, следвало да разпредели силите си в 5 по-малки групировки. Първите две, комплектувани от 6 пехотни и 2 непълни кавалерийски дивизии, щели да се насочат за овладяване на Бабадагска област, Русе и долното течение на р. Дунав. При нужда част от тези войски можело да извършват и разузнавателни операции из Добруджа и Делиормана (Лудогорието), а след прехвърлянето на основните сили през р. Дунав щели да се заемат с денонощната охрана на т. нар. преправа и да следят за противниковите действия в укрепения четириъгълник Силистра—Русе—Шумен—Варна.
С не по-леки задачи се предвиждало да се справят следващите две групировки. Според военния план 2 пехотни и 1 кавалерийска дивизия щели да осигуряват спокойствието край р. Дунав от Русе до Видин, а 1 стрелкова бригада и 12 казашки полка да се насочат за овладяване на важните старопланински проходи край Габрово и Сливен. Както в района на Добруджа и Делиормана. така и по долините на р. Тунджа и р. Марица следвало да се водят разузнавателни операции, които имали за цел да предпазват войските от всякакви изненади.
На последната групировка, която се състояла от 10 резервни батальона и няколко по-леки отряда, било отредено да се използва за охрана на съобщителните линии в Румъния. Веднага след осигуряването на постоянна връзка през р. Дунав и превземането на Русе изпълнилите задачите си войскови части следвало да се насочат бързо към най-горещите точки на османската съпротива в Северна България или в подкрепа на напредващата към Цариград руска армия. Както може да се очаква, и тази част от плана е подчинена на бързината и на мощния удар срещу османската столица. И за да няма никакви изненади, ген.-лейтенант Н. Н. Обручев предлага ново увеличение на Дунавската армия с 3 дивизии от стратегическия резерв, 1 дивизия от крайбрежната отбрана и 2 дивизии от гвардейския и гренадирски корпус [68, с. 36].
Без съществени промени се заплануват и военните действия на Кавказкия фронт. Според втория вариант на плана настъпателните операции на руските войски трябвало да спрат след превземането на Батум, Карас и Ерзерум. Напредване към Такат и Сивас, т.е. „до самото сърце" на Османската империя, се замисляло само в случай на големи османски успехи на Балканите [31, с. 4].
В този момент обаче, когато всичко около военностратегическите начертания изглежда предрешено, активното противодействие на Англия предизвиква нови смущения в руския двор. В началото на май 1877 г. по настояване на Дизраели — Биконсфилд английското правителство решава да прекрати своя неутралитет веднага щом по някакъв начин Русия застраши Цариград, Дарданелите, Египет и Персийския залив. Много скоро след това на руския посланик при английския двор граф П. А. Шувалов е връчена специална нота. Запознат отлично с намеренията на своето правителство, граф. П. А. Шувалов известява императора, че ако руската армия не ограничи действията си до линията на Стара планина, то намесата на Англия в подготвяната война трябва да се смята за сигурна [75, с. 375].
От своя страна английското правителство предприема дипломатически сондажи във Виена, Париж и Рим за колективни контрадействия срещу русите в случай на нужда. И макар че на първо време западноевропейските държави се въздържат от враждебни прояви срещу Русия, то контурите на една нова кримска коалиция (поне в очите на император Александър II и на неговия министър княз А. М. Горчаков) приемат все по-ясни очертания.
80
Обременена от кошмара на евентуален съюз на Европа, от вътрешната слабост на държавата и от песимистичните настроения в Петербург, руската дипломация не е в състояние да създаде най-добри условия за политическо осигуряване на предстоящата война. Нещо повече. Противник на мисълта за едностранно решение на Източния въпрос, тя фактически действа в противоположно направление. А както е известно, между дипломацията и войната като две неделими страни и изяви на външната политика е необходимо пълно съзвучие. Всяко накърняване на тази хармония се отразява зле върху интересите на държавата. Изглежда, че това е и главната причина, поради която в разстояние на един месец планът за воденето на войната да бъде променян три пъти. И въпреки това при определянето на политическата и стратегическата цел нито един път новите варианти не влизат в пълно съзвучие с действителното вътрешно и външнополитическо състояние на империята. Главният въпрос — ще намери ли Русия сили да ликвидира сама османското господство на Балканите и всяко противодействие на западните държави начело с Англия, остава открит не само за първите политици, но и за част от военните ръководители. Временният неутралитет на Австро-Унгария и подкрепата на Германия, която не е напълно осигурена, не се приемат от никого за гаранция срещу нежелателната външна намеса [75, с. 371].
Ето защо в създалата се обстановка А. М. Горчаков намира сгоден случай да подхвърли отново своята отколешна идея за т. нар. малка или умерена война. Според него още след първото по-голямо военно поражение Високата порта ще бъде принудена да моли за мир. По този начин и с помощта на Европейския концерт Русия щяла да се домогне до крайната цел на тогавашната си близкоизточна политика — заставянето на Високата порта да постави в изпълнение решенията на Цариградската конференция. Очевидно и в самото навечерие на войната канцлерът княз А. М. Горчаков не разделя фиксираното във военните планове становище за разпадане на Османската империя и радикално решаване на Източния въпрос. В общи линии становището на първия министър споделя и самият император Александър II. Чудно ли е тогава, че в тези драматични дни, когато военните колони започват да се придвижват към изходните си позиции, в държавното ръководство на Русия все още се открояват двете гледища за воденето на войната.
„Императорът не иска и да чуе никой, който го разколебава да върви напред — пише барон А. Г. Жомини, един от следовниците на канцлера княз А. М. Горчаков. — Обсъжда се въпросът, какво да се прави. Доминира програмата за създаване на голяма България до Егейско море. Програмата не е лоша, но нейният дефект е, че някой трябва да я реализира. Княз А. М. Горчаков е резервиран. Той познава невъзможността да се спре екзалтираният ентусиазъм на тази чудесна армия. Сега очакваме с тревога събитията и картите, които ще ни дадат военните. . .”
И като напомня за гнева, с който военните посрещат инструкцията на граф П. А. Шувалов за война до Балкана, барон А. Г. Жомини заключава:
„Тяхното мнение се наложи. Само че вече е твърде късно. Горчаков търсеше начин да смекчи тяхната екзалтация, но не сполучи. Всичките му усилия отидоха напразно" [75, с. 378].
Съвършено в друга светлина вижда предстоящите събития А. Д. Скалон, адютант на великия княз Николай Николаевич и горещ привърженик на идеята за окончателно решаване на вековната източна драма.
„Императорът Александър II не желаеше войната и с всички сили се мъчеше да я избегне — пише той. — Нашите обширни вътрешни преобразувания и недоброто състояние на финансите ни правеха твърде тежко за Русия и най-малкото сблъскване с Турция. Но обстоятелствата ни заставиха да действаме другояче. На нас против нашето желание се налагаше да се заловим с оръжието и да защитим балканските славяни и
81
свързаните с решението на този въпрос наши интереси. . . Руската дипломация обаче пречеше на нашата военна стратегия. Под нейно влияние Александър II на 18 (30) май 1877 г. счете за възможно с цел успокояване на Англия да се задоволи със заемането на една част от България до Балкана" [75, с. 379].
Решението на императора да изостави становището за водене на голяма война срещу Русия е посрещнато с открито неодобрение сред военните и славянофилските среди. След енергичното настояване на главнокомандуващия Дунавската армия великия княз Николай Николаевич в руската Главна квартира е поставен отново въпросът за военностратегическия план. И този път надделява становището, че подобен реверанс пред Англия „ще произведе крайно неблагоприятно впечатление в армията и ще затрудни нейните бойни действия". Под натиска на силната военна партия и на славянофилите Александър II се вижда принуден да се откаже от скорошното си решение и да се съгласи с мисълта за водене на военни действия с крайна цел Цариград [75, с. 379].
Така, претърпял няколко преработки, планът за действие на Дунавската армия най-сетне е одобрен от императора. В най-общи линии той повтаря известните ни от докладите на ген.-лейтенант Н. Н. Обручев военностратегически постановки: военната кампания да трае 13—14 седмици, главният удар да бъде нанесен западно от Русе, а след това да се ориентира в посока на Велико Търново — Одрин и при нужда, без да се обсаждат турските крепости, да се настъпи към Цариград [95, с. 11]. Разбира се, както при всички планове, така и този план още в началото на бойните операции претърпява известни промени. Но основните принципи, изложени още в писмото на великия княз Николай Николаевич до император Александър II от 4 (16) март 1877 г., остават непроменени. Направлението на главния удар в обход на укрепения турски четириъгълник (Силистра—Варна—Шумен—Русе), точното място на форсиране на р. Дунав, бързото овладяване на старопланинските проходи и стремителното настъпление на Тракийската низина и т.н. съставляват гръбнакът и определящите черти на талантливо изработения план.
В плана на Дунавската армия не е пропуснат и въпросът за българското участие във войната. Наистина, ако съдим от мерките по формирането на опълченските дружини и активната дейност на българите в руското военно разузнаване, то усилията в тази насока са отдавна в ход. По-важно в случая е обстоятелството, че дори и в стратегическите планове на войната на българите се отрежда място не само като обект на освобождение, а и като субект, имащ своето място в решаването на Източния въпрос [7, с. 70].
Може да се съжалява, че в хода на сраженията, без да има достатъчно мотиви, руското командване не осъществява важни детайли от предварителните начертания. Вечният страх от противников десант по черноморския бряг го заставя да насочи неоправдано огромни сили за неговата охрана — около 142 000 войници и офицери. Вероятно същата причина кара командването да отдели големи военни съединения за демонстративни действия в Добруджа и срещу укрепения четириъгълник. По тази причина, както ще видим по-нататък, в решителния момент на войната по течението на реките Тунджа и Марица се устремяват едва 12 500 души вместо предвидената от ген.-лейтенант Н. Н. Обручев 130-хилядна армия. Чак след като падат хиляди жертви при Никопол, Плевен и Шипченския проход, императорът се съгласява най-после с идеята за изпращане на допълнителни подкрепления, осигуряващи числено превъзходство на войските. Въпреки това руският план за водене на войната от 1877—1878 г. може да се отнесе към забележителните достижения на военното изкуство през XIX в. Във всеки случаи демонстрираните в него стратегически решения надхвърлят несравнимо теоретичното равнище на военната мисъл от т. нар. Николаевски период [68, с. 40].
82
По същото време, когато великият княз Николай Николаевич изпраща на императора своето писмо за стратегическите цели на предстоящия конфликт, в канцеларията на великия везир в Цариград напрегнато обсъждат предписанието на султана относно воденето на войната [96, с. 6]. Този документ, съставен след продължително заседание в т. нар. Таен военен съвет, дава основание да заключим, че до последния момент турската войска не разполага с цялостен план за бъдещите военни операции. Ръководейки се от вековния стремеж на своите деди да се запазят балканските владения, султанът препоръчва отбранителни действия по десния бряг на р. Дунав и във вътрешността на българските земи до линията Русе—Шумен—Варна—Силистра.
Като си дават ясна сметка за огромната трудност да се удържи първата отбранителна линия (от Видин до Мачин), авторите на турския план допускат „увличане на неприятеля в района на укрепения четириъгълник” и неговото разгромяване на части.
Най-горещ привърженик на това схващане е главнокомандващият турските войски Абдул Керим паша. Убеден, че „рано или късно” русите ще намерят удобно място за форсиране на реката, той съветва султана да даде съгласието си за допълнително укрепване на посочените градове, съставляващи втората линия на турската отбрана. Империята според него би съумяла в кратък срок да модернизира повечето от укрепителните съоръжения и като прехвърли в тази част на държавата допълнително войски, щяла да реши изхода от войната в своя полза с най-малко жертви и материални щети. В съгласие с предписанието на султана и главнокомандващият намира за най-целесъобразно неприятелят да бъде изтласкан обратно през р. Дунав и преследван до линията на р. Прут. Само в случай на голям неуспех в плана се допускало отстъпление на войските до северната страна на старопланинските проходи, като на изток, където планината е по-леснодостъпна за преминаване, Варна и Бургас трябвало да останат при всички случаи в турски ръце [68, с. 41].
По този начин, като поставя ударението на отбраната и на бързото прегрупиране на войските, турското командване решава да съсредоточи най-добрите си сили в три участъка на фронта: в укрепения четириъгълник, прикриван от бойната линия Кюстенджа—Черна вода, по дунавското крайбрежие от Рахово (Оряхово) до Свищов и във Видин, откъдето да се следи за действията на румънците и да се предотвратява всяко обединяване на руските и сръбските войски [34, с. 102].
Като изключим идеята за бързото прегрупиране на силите, трябва да признаем, че турският план за воденето на войната съдържа редица реалистични елементи. На първо място следва да посочим високата численост на армията. За кратко време турските военни щабове събират под знамената 419 700 души само в сухопътните части. Според главнокомандващия Абдул Керим паша тази цифра била „твърде завишена”, но и неговото твърдение, че през януари 1877 г. на Балканския боен театър Турция разполага общо с 380 000 войници и офицери, е твърде внушително. При това нито в първия, нито във втория случай броят на нередовните военни части не се взема под внимание. А както е известно, по традиция те играят твърде важна роля в османската история [62, с. 256].
Що се отнася до снабдяването на армията с нови пушки, артилерия, боеприпаси и резервни материали, може да се каже, че и в това отношение картината не изглежда никак мрачна.
„Упорито се работи по сформирането на нови полеви батареи — пише по този въпрос германският шарже д'афер в Цариград Г. Хиршвелд. — Пристигнали са големи доставки на оръдейни цеви и снаряди, очакват се и други през Антверпен. Снабдяването и съоръжаването с принадлежности се извършва в тукашните работилници. Товарни коне се надяват да доставят още от Унгария; амуниция има в наличност достатъчно” [62, с. 258].
83
Известно безпокойство обаче були състоянието на обозните служби. Както е известно, в Османската империя, в това число и в армията, липсва добре организиран транспорт. Превозът на войници, оръжия и боеприпаси става главно с волски и биволски коли, придвижването на които отнема много сили и време. Двете железопътни линии: Одрин—Белово и Русе—Варна, не са в състояние да поемат огромния военен трафик между другото и поради липсата на достатъчно товарни вагони. Така че за дислоцирането на десетките турски батальони (табори) от Епир, Тесалия, Шкодра, Албания, Босна и от южната сръбска граница (да не говорим за войски от Анадола), съставляващи т. нар. оперативна армия, понякога са необходими цели месеци [62, с. 258].
Въпреки тези огромни препятствия според същия германски източник турският план предполага:
,,—Дунавската армия да се раздели на пет корпуса. . ., които начело със самостоятелни командири да поемат отбраната на петте укрепени места — Видин Русчук, Силистра, Шумен и Варна.
— Да се даде на разположение при Шумен корпус с най-голяма сила, да се снабди той по възможност с повече артилерия и обоз, за да се направи подвижен. Този корпус би имал задачата да се противопостави на противника там, където той в района на четириъгълника от крепости предприеме своето главно нападение.
— Да се окупират незабавно предмостията Калараш с Калафат, като се възстановят тамошните крепостни съоръжения и се въоръжат те с наличните в Силистра, респективно Видин, резерви от оръдия.
— Да не се подсилва армията при Зайчар и същата да се оттегли при евентуално превъзхождащо нападение на шуменските позиции” [62, с. 261].
Освен големите трудности, свързани с транспортирането на войниците, оръжията и боеприпасите, както и със строежа на нови укрепления, турският план се оказва лесно уязвим и поради още едно обстоятелство. Според германския генерал Блум, главен военен съветник при Високата порта, приемайки подобно разположение на силите, Абдул Керим паша дава възможност на русите да нанесат мощен удар след обход и обсада на турските сили в споменатите крепости.
„По волята на този човек (главнокомандващия Абдул Керим паша) — пише ген. Блум — главните османски въоръжени сили трябва да бъдат събрани в укрепения лагер при Шумен и тук да изчакат противника, а по такъв начин да допуснат, както им се струва, неизбежно, след това да бъдат обкръжени и в края на краищата принудени да се предадат. . .” [62, с. 212].
Както е известно, по-нататъшният ход на събитията оправдава напълно опасенията на германския военен специалист.
За разлика от Балканския боен театър действията на Кавказкия фронт се чертаят от начало до край настъпателни. Наличието на огромни мюсюлмански маси в границите на Русия изкушава турското командване да замисли широко въстаническо движение сред тях, което, съчетано с настъплението на турските войски, трябвало да донесе и така желаната победа. Нещо повече — масовите надигания на кавказките мюсюлмани щели да принудят руските щабове да отделят войски от Дунавската армия и по този начин да отслабят нейния натиск по направлението към османската столица. По-късно обаче турското командване се вижда принудено да се откаже от този вариант, като запазва само идеята за мюсюлманско въстание след военен десант на руския черноморски бряг [68, с. 41]. Известни основания за това турските щабове намират в абсолютното превъзходство на своя боен флот. След Парижкия мирен договор, лишил Русия от правото да разполага със своя флотилия в Черно море, блокирането на руските пристанища се оказва напълно постижимо. В хода на военните действия обаче редица
84
обстоятелства заставят Високата порта да се откаже от това намерение. Неочакваното развитие на някои военни операции заставя и руското командване да изостави бързото решение на важни стратегически задачи. Но независимо от това трябва да отбележим, че неговият план превъзхожда плана на противника с дълбокото си и всестранно обмисляне. За разлика от турската армия, която е лишена от необходимите организационни връзки, служби и щабове за големи военни съединения, организацията на руската армия е несравнимо по-съвършена и модерна. Неколкократните опити на Високата порта да се заеме с общото съгласуване на военните действия се оказват от начало до край илюзорни. На практика всеки турски паша, командващ армия, почти по време на цялата война действа на своя глава.
„От петте паши — отбелязва по този повод френският кореспондент Иван дьо Вестин, — командващи армии, трима (Сюлейман, Мехмед Али и Реуф паша) са се ръководили от мисълта да спъват действията на своите събратя, без да ги е било грижа за общото добро, за интереса на страната и за ужасното положение, довело Османската империя до края на пропастта” [41, с. 67].
ФОРМИРАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ
Като най-значителна проява на националноосвободителното движение след Априлското въстание си остава формирането на Българското опълчение. Истински политици и реалисти, ръководителите на революционното движение са убедени, че политическите събития налагат нови форми на борба и преди всичко необходимостта от приобщаване на революционните усилия към силите на руската армия. Тази идея на Българското централно благотворително общество (БЦБО) в общи линии се възприема от руските управляващи кръгове, но за разлика от славянофилските среди (проекти за създаване на български въоръжени сили представят Николай М. Раевски, Иван К. Кишелски и Ростислав А. Фадеев), които ратуват за едно многочислено българско формирование „на първо време 20 000 души" и известна самостоятелност на действията му, „хората, имащи авторитет пред императора”, виждат действията на бъдещото Опълчение в друга светлина. С една дума, плановете на руските военни стратези по отношение на опълченците се свеждат до помощ „за главния интендант на армията", или в най-добрия случай до водене бойно спомагателни операции срещу „нередовни мюсюлмански части".
За пръв път въпросите около формирането и дейността на Опълчението са разгледани на правителствено равнище по време на съвещанието в Ливадия на 3 и 4 (15 и 16) октомври 1876 г. В присъствието на Александър II освен предварителния план за войната срещу Османската империя са разгледани и „Основания за организация на българската войска". В общи линии „Основанията" са изработени в духа на официалното руско гледище, което допуска революционните усилия на народа дотолкова, доколкото те ще бъдат в изгода на руската армия.
„Ще бъде съвсем непрактично да дадем изведнъж една широка организация на това въоръжение — четем в документа... — Българското опълчение се иска не за редовни големи сражения в открит бой, а главно за запазване на местното население от дребните чети на грабителите, за изпълнение в страната на конвойно-етапната и военно-полицейската служба наместо сегашните турски заптии, а също за подпомагане на нашите собствени войски като проводници, разузнавачи при търсене средствата в страната и за връзка с населението... За да могат подобни дружини и отряди да изпълнят задачите си и да принасят най-голяма полза, потребно е при самото им формиране, което може да стане вън от България,
85
те да се нагодят за известни райони на страната. За Западна, Средна и Източна България са потребни дружини и отряди, подготвени от по-рано. Първите трябва да се попълват с хора от местата, които лежат по пътищата от маловлашкия Дунав към Ниш, Самоков и София, вторите — от Средния Дунав към Пловдив и Одрин, най-сетне третите — от Долния Дунав към Шумен, Варна и по-нататък към Одрин и Лозенград" [32, т. 4, с. 14].
Около две седмици след съвещанието в Ливадия и взетите там решения военният министър Д. А. Милютин съставя специална записка, с която натоварва ген.-майор Н. Г. Столетов „да организира няколко български дружини, които биха послужили като ядро на по-нататъшното развитие на Българското опълчение". До 2 (14) април 1877 г., когато началникът на руския Полеви щаб заповядва на ген.-майор Н. Г. Столетов незабавно да пристъпи към формиране на българска войска, бъдещите опълченци се издържат със средствата на славянските комитети, Българското человеколюбиво настоятелство (БЧН), БЦБО, дарения на българските емигрантски общини и по-заможни българи [8, с. 53]
Първоначално Опълчението, състоящо се от 6 дружини (3 бригади), е наречено Пеши конвой, или Почетен конвой на главнокомандващия, и от 17 (29) април с.г. със специална заповед е назовано Българско опълчение и под това име действа до края на войната. Под ръководството на офицери от руската армия (в това число и българи) край Кишинев веднага след пристигането на ген.-майор Н. Г. Столетов закипява трескава подготовка. Опълченците получават оръжие и униформено облекло, закупени със средствата на славянските комитети. В мундир и панталони от тъмнозелено сукно, с калпак от овча кожа и сукнено дъно, с грейналите на гърдите жълти копчета и червени пагони бъдещите герои са неузнаваеми. Истинска изненада сред командния състав предизвикват техните успехи при военното обучение. Оказва се, че повечето сред тях са се явявали не един път с оръжие в ръка пред лицето на неприятеля. Бивши участници в четите на Филип Тотю, Панайот Хитов и Христо Ботев, герои от Априлското въстание и Сръбско-турската война, за кратко време те усвояват много от правилата на тогавашната военна наука.
И когато на 12 (24) април 1877 г., в деня на обявяването на дългоочакваната от българския народ Руско-турска война, е проведен военен парад, сред дефилиращите руски войски маршируват и напетите дружини на Опълчението. Скаково поле край Кишинев дълго е огласяно от нестихващото „Ура!" на българските патриоти. В присъствието на императора и на офицери от Главния щаб на действащата армия „балканските лъвове показали, че няма да отстъпят на северните орли", че ще оправдаят надеждите на двата братски народа. Радостта на опълченците е безгранична. От устата на самия Александър II те чуват онези дълго жадувани слова, които цял един народ очаква столетия наред — война за освобождението на братята отвъд р. Дунав.
„Е, тогава можеха ли сърцата на българските доброволци да не затупкат по-силно — спомня си за този ден българският офицер Стефан Кисов, — можеше ли душата на многострадалния българин да не се радва? След това кой би бил в състояние да опише онази бурна радост, която кипеше в душата на българския доброволец? Аз ще кажа само това, че те показаха своите радостни чувства с извикване на гръмогласно „Ура!", хвърлените шапки нагоре във въздуха, които ловяха с щиковете си. Виковете „Ура!" още дълго време цепиха въздуха и струва ми се, че те биха се продължили безконечно..." [72, с. 24].
В края на април 1877 г. опълченците са прехвърлени в Плоещ, където ги очакват други 3 дружини, сформирани измежду доброволците от руско-българската бригада. В Плоещ всеки ден пристигат стотици нови желаещи да се запишат в българската войска. Обиколките на Иван С. Иванов и Драган Цанков сред
86
българските колонисти, широката пропаганда, която разгръщат народните дейци около БЦБО, дават богати плодове. Към опълченските дружини се отправят стари и млади, някои емигранти се явяват пред току-що учредената приемна комисия (Иван Иванов, д-р Павел Миних, д-р Константин Везенков) заедно със своите синове. В стройните опълченски дружини рамо до рамо крачат стари хайдушки войводи с побелели от годините коси и млади, едва 15—16-годишни младежи, непосветени още в тайните на боя. Родени в патриотични семейства на прокудени българи от Бесарабия, Влашко и Молдавия, те бързат да вземат своето място сред бъдещите юнаци. И тази многолика човешка маса, в която се вплитат хиляди съдби, е сплотена от един свещен идеал, от една гореща воля — свободата на отечеството.
„Хайдушката епоха на Раковски и революционните комитети на Васил Левски — възкликва съвременник при вида на стройните дружини, — както и дейността на Априлското въстание и Сръбско-турската война изработиха бъдещия опълченец като най-добър идеал за един патриот борец с оръжие в ръка" [56, с. 138].
Що се отнася до социалния състав на Опълчението, то той е доста пъстър. Известни данни за социалното положение на доброволците съдържат списъците, изготвени от руските власти в Слатина и Каракал. Според тях към Плоещ от споменатите колонии са изпратени 18 работници (в селското стопанство и занаятчийството), 25 занаятчии, 6 войници, 6 търговци и 1 ученик. Почти същата картина се наблюдава и сред прииждащите доброволци от различни краища на Мизия, Тракия и Македония.
Най-общи данни за социалния състав на Опълчението откриваме и в тогавашната руска преса. Според вестниците „Русские ведомости" и „Наш век" наред е представители на дребните и средните стокопроизводители, на градската и селската беднота могли да се видят хора интелигенти: студенти, гимназисти, ученици от различни училища, свещеници, учители и т.н.
В своите спомени за формиране на опълченските дружини бившият доброволец, а по-късно и генерал в българската армия Никола Генев отбелязва, че в редовете на бъдещите герои от Стара Загора и Шипка има представители на най-различни обществени слоеве „от простия работник и градинар до учителя и свещеника" [56, с. 139].
Оскъдните данни все още не позволяват да се направи една точна социална характеристика на Българското опълчение. Ако се съди от запазените материали обаче, става ясно, че подавляващото мнозинство в него имали дребните и средните български собственици и по-малко представители на интелигенцията, на градската и селската беднота. Любопитно е да добавим, че огромната част от доброволците са хора грамотни, със сравнително широк политически кръгозор. Това обстоятелство наред с дългогодишната революционна дейност на мнозина от тях позволява на руското командване за изключително кратък период да формира отлично подготвена бойна единица.
На 6 (18) май 1877 г. пратениците на Самара — кметът Е. Т. Кожевников и членът на градския съвет П. В. Алабин, поднасят на дружините безценен дар — Самарското знаме. Изработено по време на Априлското въстание, знамето на Самара олицетворява вековните общославянски братски връзки и дълбоката вяра на руския народ в бъдните дни на поробена България. Образите на двамата славянски просветителите, св. св. Кирил и Методий, иконата на Богородица, рисувани от петербургския художник Николай Симаков, се развяват волно над притихналото множество. Освен Опълчението за този тържествен миг край Плоещ се стичат хиляди български емигранти, румънски граждани, офицери от щаба на армията, чужди военни аташета и кореспонденти.
87
С прочувствена реч към доброволците, дошли от различни краища на поробената родина, се обръща П. В. Алабин.
„Отдалеч, през цялата руска земя, то е донесено от нас вам като живо доказателство, че то ви се дава не от някое кътче на Русия, а от цялата руска земя — заявява Алабин. — На това знаме е написано 1876 г., т.е. онази година, в която цяла Русия се развълнува при вида на вашите непоносими страдания... Тръгвайте прочее под сянката на това знаме. Нека то да бъде залог за любовта на Русия към вас. Нека то да е знамението за въдворяването във вашата страна завинаги на мира, спокойствието и просветата... [57, с. 9].
Последните думи на Алабин са заглушени от мощното „Ура!" на опълченците, на хилядите присъстващи българи. Към знамето, връчено на първия знаменосец Антон Марчин, унтерофицер от 3-та опълченска дружина, се отправя командният състав — главнокомандващият Николай Николаевич и неговият син, началник-щабът на армията ген. адютант А. А. Непокойчицки, ген.-майор Н. Г. Столетов, зачислените към Опълчението офицери... Всеки трябва да забие гвоздей към току-що прикаченото знаме. Сред тях е и старият хайдушки войвода Цеко Петков. С треперещ от вълнение глас той се обръща към строените опълченци:
„Нека това знаме да изходи от край до край всичката земя българска, нека то да отрие сълзите от тъжните очи на нашите майки, жени и дъщери, да бяга под това знаме всичко поганско, зло и нечисто, а след него да легне мир, тишина и благоденствие."
Думите на подполковник П. П. Калитин, командир на 3-та опълченска дружина, прозвучават като мъжествена клетва, отекват дълбоко в сърцата на българските патриоти: „Ако се наложи, живота си ще дам, но няма да позволя врагът да го плени."
От името на признателните опълченци, от името на целия български народ до жителите на Самара е изпратен благодарствен адрес.
„Донесеното от вас знаме — пише в адреса — служи като ново доказателство за онова живо участие, което руският народ всякога е вземал в съдбата на нещастна България, очакваща от руския народ своето освобождение. Събитието на 6(18) май в българския лагер край Плоещ ще остане незабравимо в паметта и историята на българите. Ние високо ценим вниманието на самарското гражданство и покорно молим да предадете, че българският народ благоговее пред този скъп подарък."
Дванадесет дни след тези възторжени мигове, дни, изпълнени с напрежение по учебните плацове край Плоещ, Опълчението е вдигнато на поход. Зовът на бойните тръби, на десетките барабанчици призовава в строя българските войници. Край лагера, в самия град и далеч от него хилядно множество е придошло, за да изпрати на свещен бой своите любимци. Беловласи старци поднасят храна и вода, моми и невести кичат униформите и пушките им с цветя и венци. Пожелават им от сърце „на добър час" и успех в борбата с вековния тиранин.
В Плоещ са окончателно формирани шестте опълченски дружини и техният команден състав:
„Началник на Българското опълчение — ген.-майор Столетов. Щаб на опълчение: подполк. Ринкевич (началник-щаб), адютанти — кап. Илин, ротмистър Сухотин, ординарци — ротмистър Неверов, ротмистър Лукашев и поручик Сухонин; прикомандировани към щаба: кап. Чиляев, кап. Янович, кап. Ефремов и кап. Мерчански. Интендант на Опълчението подполк. Исаев.
Първа бригада — командир полковник [Д.] Корсаков и бригаден свещеник архимандрит Амфилохи.
Първа дружина: командир на дружината подполковник [К.] Кесяков, адютант поручик Новицки и ковчежник поручик Зякин. Ротни командири: капитал Илишев (първа рота), капитан Стрижевски (втора рота), капитан Полянски (трета рота), капитан Красински (четвърта рота), капитан Колсински (пета рота).
88
Младши офицери и прикомандировани: подпоручик Делов, подпоручик Стоянов, капитан Лобановски, капитан Ламбухин, поручик Прилуцки, поручик Савелев, подпоручик Сологуб, прапоршчик Валднер и лекар д-р Бонев.
Втора дружина: командир майор [К.] Куртянов, адютант поручик Богушевски. Ротни командири: капитан Медински (първа рота), капитан Гурский (втора рота), капитан Малинин (трета рота), капитан Морозов (четвърта рота), капитан Обнинский (пета рота). Прикомандировани: капитан Волгин, поручик Соколский, поручик Шиваров, поручик Скорняков, юнкерите Блъсков, Попов, Паница, Узунов и лекар д-р Мирков.
Втора бригада — командир полковник Вяземски, бригаден адютант поручик Астафов и свещеник отец Драганов (сражавал се в четата на поп Харитон Халачев в Дряновския манастир през пролетта на 1876 г.).
Трета дружина: командир подполковник [П.] Калитин, дружинен адютант подполковник Поликарпов, ковчежник Беляев и завеждащ оръжеен склад поручик Попов.
Ротни командири: кап. Фьодоров (първа рота), кан. Усов (втора рота), кап. Попов (трета рота), поручик Филов (четвърта рота), кап. Стесел (пета рота). Младши офицери: поручик Живарев, подпоручик Добревски, подпоручик Кисов, подпоручик Гуджев, прапоршчик Лазарев и лекар д-р Везенков.
Четвърта дружина: командир майор [П.] Редкич, дружинен адютант поручик Коростелов и ковчежник поручик Андреевски. Ротни командири: кап. Николов (първа рота), кап. Минеза (втора рота), кап. Киселев (трета рота), кап. Крейцбрист (четвърта рота), поручик Кашчалински (пета рота). Прикомандировани: поручик Симански, поручик Забелин и лекар д-р Угрюмов.
Трета бригада — командир полковник Толстой. Пета дружина: командир подполковник [К.] Нишченко, дружинен адютант поручик Рудолин и ковчежник поручик Ивашченко. Ротни командири: кап. Сухомлинов (първа рота), кап. Амосов (втора рота), кап. Розанов (трета рота), поручик Чернявски (четвърта рота), поручик Ховен (пета рота). Младши офицери и прикомандировани: поручиците Илин, Павлов, Сахаров, Войцеховски, Рутковски, подпоручиците Николаев, Макеютенко I, Максютенко II, капитаните Пол и Пуцята.
Шеста дружина: командир подполковник [Н.] Беляев, дружинен адютант поручик Рябцов и ковчежник поручик Сократов. Ротни командири: кап. Василев (първа рота), кап. Якобсон (втора рота), кап. Шостак (трета рота), кап. Мешчев (четвърта рота), поручик Линколн (пета рота). Прикомандировани: кап. Невлянски и поручик Плешчински" [8, с. 81].
В хода на войната към Опълчението са зачислени полк. Енгелгард, подполк. Де Прерадович, граф Тизенхаузен, граф Келер, граф Лвов, кап. Товаров, кап. Афанасисв и др.
Почти цял месец продължава бойният поход към родината. Следвайки своите предварителни начертания — да заблуди противника за мястото на форсиране на р. Дунав, — щабът на армията насочва опълченските колони в различните посоки: към Букурещ, с. Руше деведе, Богдан и Зимнич. Навсякъде по тежкия път те са посрещани и изпращани от хилядите български емигранти в румънските селища.
В бивака край Зимнич започва организирането на Второто опълчение. На първо време е сформирана т. нар. сборна бригада с командир полк. Д. Корсаков и началник-щаб кап. Сухотин. Твърде скоро броят на опълченците (от 1-ва до 12-а Дружина) достига внушителната цифра 10 746 души.
Подобно на опълченците от първите 6 дружини и доброволците от т. нар. втори набор произлизат от всички краища на българските земи. В този смисъл опълченската формация представлява истинска народна войска, събрала под Самарското знаме хиляди верни синове на изстрадалото отечество.
89
НАЧАЛО НА ВОЕННИТЕ ОПЕРАЦИИ
На 12 (24) април 1877 г. пристигналият в Кишинев император Александър II подписва манифест за обявяване на дългоочакваната война.
„Изчерпвайки докрай нашето миролюбие — четем в манифеста, — Ние сме принудени от високомерното упорство на Портата да пристъпим към по-решителни действия. Това го изисква и чувството ни за справедливост, и чувството за нашето собствено достойнство. . . Сега, призовавайки божията благословия над доблестната наша войска. Ние заповядваме да се навлезе в пределите на Турция" (122, с. 112].
Още същия ден Дунавската армия начело с великия княз Николай Николаевич пресича р. Дунав [*]. Радостта на българите е неописуема. Изразител на техния всеобщ възторг става БЦБО, което в специално „Възвание" подканва довчерашните роби да се надигнат на масова въоръжена борба.
„Русите идат безкористно като братя — четем във възванието... — Въоръжени само, ний ще бъдем достойни за положението, което ни се приготовлява, и ще способстваме да осигурим независимостта на нашето отечество. Нашият интерес, нашето бъдеще, самото наше спасение изисква да въстанем всинца. Отечеството ни вика на оръжие! Нека първият гръм на руския топ да ни намери готови за тая свещена борба" [122, с. 113].
Операцията по прехвърлянето на р. Дунав обаче се отлага ден след ден. Военни специалисти и историци сочат като главна причина за двумесечното забавяне разлива на р. Дунав и закъснелите понтонни съоръжения, но това едва ли е вярно. Колебливото поведение на Главния щаб е по-скоро истинско продължение на руското дипломатическо поведение в навечерието на войната. Вместо изненадващото прехвърляне на войските и бързото напредване към турската столица (както горещо препоръчват някои висши офицери) княз Николай Николаевич предпочита да дрънка оръжия на левия бряг, надявайки се по този начин да направи противника отстъпчив в едни преждевременни мирни преговори. Това свое гледище князът фактически не променя в хода на цялата война. Свидетелство за това са разпределението на силите след форсирането на р. Дунав, общо взето, мудното водене на първоначалните военни действия (с изключение на отряда, командван от ген.-лейтенант Й. В. Гурко), спирането на руското настъпление под стените на Цариград и т. н.
Но нека не изпреварваме събитията. Още от самото начало на войната руското командване си дава сметка за трудностите около прехвърлянето на войските през р. Дунав. В продължение на цели 2 месеца няколко руски и румънски специални групи предприемат разузнавателни действия, чиято крайна цел е „с най-малко жертви и средства да се преодолее водното препятствие". Особено внимание се отделя на Зимница, където според последните замисли се предвижда съсредоточаването на главните сили.
След щателна рекогносцировка на левия Дунавски бряг от Железни врата до Черно море (разстояние 830 км) като първа задача командването поставя минирането на Дунавското устие. През зимата и пролетта на 1876—1877 г. в крепостта Бендер са прехвърлени 755 мини, 1800 пуда барут и около 400 пуда динамит. Десетки матроси, обучени като плувци водолази, се заемат с планираното минно заграждение [112, с. 88].
За да отвлече вниманието от започналите приготовления и от избора за посоката на главния удар, командването предприема някои стъпки на умела дезинформация.
*. В настоящата книга военните действия на Кавказкия фронт няма да бъдат разглеждани.
90
Освен „изпуснати случайно" сведения пред чужденци за мястото и времето на дебаркиране части от Дунавската армия предприемат редица акции — бомбардиране на участъци от десния Дунавски бряг, прехвърлянето на ограничени контингенти по островите на реката, обстрел на турски военни кораби и т. н. Тягостно впечатление сред турския флот оставя гибелта на броненосния корвет „Лютфи Джалил", след която много от бойните турски съдове се укриват в Мачинския ръкав на реката [114, с. 90].
Все с намерението да се отвлече вниманието на противника от главната изходна позиция през нощта на 10 (22) юни 1877 г. в района на Галац—Браила Долнодунавският отряд (14-и армейски корпус), командван от ген. А. Е. Цимерман, започва форсирането на реката. Въпреки ожесточената противникова защита отрядът успява да заеме Буджакския полуостров, където българското население възторжено посреща руските освободители.
Почти едновременно с тази операция 9-и корпус на ген.-лейтенант Н. П. Криденер предприема демонстративни действия срещу Никопол, давайки вид, че тъкмо тук ще бъдат прехвърлени основните руски сили. Разположени до левия Дунавски бряг, руски и румънски батареи от 12 (24) до 15 (27) юни обстрелват почти непрекъснато Русенската и Никополската крепост и по този начин всели паника сред объркания неприятел.
Така след отлично проведената акция за дезориентиране на турските щабове в 2,00 ч. на 15 (27) юни 1877 г. първите руски понтони се откъсват от румънския бряг и се отправят към нищо неподозиращата турска част при р. Текирдере (5 км източно от гр. Свищов). Часове преди този паметен миг пред офицери и войници от 14-а пехотна дивизия (53-ти Волински полк, 54-ти пехотен Мински полк, стрелковата бригада и други части) ген.-майор М. И. Драгомиров произнася пламенна реч:
„Братя, нас ни назначиха първи да извършим преминаването на Дунав. На нас гледа цяла Русия. Помнете, братя, че за нас нищо средно няма: или отвъд Дунава, или в Дунава. Преправата възложиха на нас, не затова, че на мене вярват, а затова, че на вас вярват. . . Отбой или отстъпление няма да се дава. За нас няма и не трябва да има нито фланг, нито тил. Фронтът винаги е там, където е неприятеля. Помнете, че докато делото не е доведено докрай, нищо не е направено" [42, с. 19].
Първите ешелони са открити на 100—200 метра от брега. Вдигнати под тревога, турските гранични сили откриват убийствен огън по напредващите салове. В мътните води на р. Дунав падат първите руски гребци. Ала нищо не е в състояние да спре щурма на храбрите бойци. На мястото на убитите щурмоваци по стръмния южен бряг на реката се хвърлят десетки нови. С втория ешелон пристигат и генералите М. И. Драгомиров и М. Д. Скобелев.
На два курса корабът „Анета" пренася два пехотни полка. Към 10,30 ч. на същия ден цялата дивизия се разполага на българския бряг, а няколко часа по-късно първите руски части влизат в гр. Свищов.
Така с цената на 802 убити войници и офицери Дунавската армия извършва крупната операция по форсирането на р. Дунав и още в самото начало на войната взима инициативата в свои ръце. Без излишно губене на време от войските, съсредоточени на Свищовския плацдарм, са сформирани 3 отряда: Източен, Западен и Преден. Източният отряд (70 000 души и 246 оръдия) начело с престолонаследника Александър Александрович се насочва към четириъгълника Русе—Силистра—Шумен—Варна; Западният отряд (35 000 души и 108 оръдия) начело с ген.-лейтенант Н. П. Криденер — към Никопол; Предният отряд (12 000 души и 38) начело с ген.-лейтенант И. В. Гурко се насочва към старата българска столица Велико Търново. В състава на Предния отряд се намират и шестте опълченски дружини, сформирани на левия румънски бряг.
91
Въпреки голямата численост и доброто артилерийско осигуряване източното настъпление на войските протича твърде мудно. В тази част на България турското командване съсредоточава елитни войскови сили (около 80 000 души). Страхувайки се, че и този път, както в много други случаи през XVIII и XIX в., русите ще следват пътищата близо до Черно море, султанът поверява защитата на района лично на главнокомандуващия Абдул Керим паша, а наскоро след това на високоуважавания пълководец Мехмед Али паша.
Освен наличието на големи и яки крепости в тази част на империята турското правителство разчита и на значителни мюсюлмански маси, заселвани тук още от началото на турското нашествие.
За бавното и мъчително напредване на Източния отряд от значение се оказва и наличието на железопътната линия Русе—Варна, по която противникът прехвърля бързо военни части, храни и боеприпаси. При това положение и несекващото за миг корабоплаване между Цариград и Варна в щаба на Дунавската армия имат основанието да очакват турски пробив тъкмо на левия фланг. Евентуален успех в тази посока би позволил на неприятеля да изтласка Долнодунавския отряд на ген. А. Е. Цимерман далеч от линията на фронта и да се появи в тила на руската войска. Ето защо след освобождаването на гр. Бяла 5 (17) юли 1877 г. и приближаването към подстъпите на Русенската крепост войските на княз Александър Александрович получават задачата да преминат към дълбока отбрана.
Достигнали до линията Черна вода—Кюстенджа, към отбрана (продължила до края на войната) преминават и войските на Долнодунавския отряд [42, с. 84].
И все пак в поведението на войските, командвани от престолонаследника Александър Александрович и от ген. А. Е. Цимерман, личи ясно отсъствието на пълно единство между политическите замисли и военните действия. Всяко сравнение с опита от миналите войни говори в подкрепа на твърдението, че колебанието на войските в тази част на фронта се дължи на очакванията за скорошен мир от страна на Турция. (Както ще видим по-нататък, това руско гледище бива подхранвано неколкократно от султанските генерали.) Вместо блокада на турските крепости насищането на двете групировки с нови сили и бързо напредване по отлично познатото направление Кюстенджа—Мангалия—Каварна— Варна— Петриково—Бяла река—Баня—Ямбол—Одрин и т.н., главнокомандуващият княз Николай Николаевич нарежда окопна война. Тъкмо тази нерешителност и илюзорни очаквания за бързи отстъпки лишават руснаците от силното оръжие на изненадата и дават възможност на турците да организират своите сили, да прехвърлят бойни ефективи от други краища на империята и да предприемат няколко енергични опита за обръщане хода на войната.
Настъплението на Западния отряд започва на 1 (12) юли, а два дни по-късно начеват сраженията за овладяването на турската крепост Никопол. От с. Дебово енергично настъпват частите, командвани от ген.-лейтенант Ю. И. Шилдер-Шулднер, и Кавказката казашка бригада. След кратко, но ожесточено сражение в с. Муселиево влизат частите на 18-и пехотен Вологотски и 123-ти пехотен Козловски полк. В същото време от с. Въбел към редутите пред цитаделата се отправят частите на 20-и Галицки полк. Привечер на същия ден до източните Никополски редути пристигат и колоните на ген. Н. Н. Веляминов. Няколко турски табора правят опит да разкъсат обръча и да се изтеглят към Сомовит, но точният огън на казаците ги принуждава да се върнат в крепостта [125, с. 129].
Цялата нощ на 2 (14) срещу 3 (15) юли 1877 г. преминава в подготовка на руския щурм. Но сутринта, малко преди бойните тръби да известят началото на атаката, над Никополската крепост се развява бяло знаме. Минута след това от главната порта излиза свитата на Хасан паша, който връчва ключа на крепостта
92
лично на ген.-лейтенант Н. П. Криденер. В руски плен падат 7000 войници, 2-ма паши и 105 офицери, 113 крепостни и полеви оръдия, 10 000 пушки и други муниции [112, с. 106]. Още тогава част от плененото оръжие е раздадено на българските селски стражи и горски чети. Но руското командване пропуска да развие своя първоначален успех. Едва два дни след победоносното сражение към Плевен се насочва 5-а пехотна дивизия под командването на ген.-лейтенант Ю. И. Щилдер-Шулднер, подсилена с 3 батальона и 3 конни полка (общо 9000 души и 46 оръдия). През това време обаче тръгналият от Видин турски пълководец Осман паша достига с войските си града и бързо организира отбраната му по близките височини.
Първата атака срещу Плевен се провежда на 7 (19) и 8 (20) юли 1877 г. Тежки боеве се водят край селата Буковлък и Гривица. Първите турски табори се огъват и руската конница се понася напред. Но пристигналите резерви задържат линията на фронта. При това положение командирът на Кавказката кавалерийска бригада дава знак за спиране на атаката. На полесражението остават да лежат труповете на 2500 руски войници и 73 офицери. Турските жертви достигат 2000 души [114, с. 161].
Десет дни по късно ген.-лейтенант Н. П. Криденер дава заповед за нова атака. Този път настъплението на руските войски се води с по-големи сили — около 26 000 щика и 110 оръдия. На далеч по-удобни позиции от руските противникът разполага с около 22 000 души и 58 оръдия. Съгласно с руския план главните сили на Западния отряд са разделени в две групи — дясна и лява. Главният удар трябва да нанесе дясната група, ръководена от ген. Н. Н. Велямннов. За тази цел е определен и точният път от изток на направлението с. Гривица—Плевен.
Лявата войскова група под командването на ген. А. И. Шаховски трябва да настъпи от югоизток по направлението с. Радишево—Плевен. От север ударната групировка прикрива отряда на ген. П. С. Лошкарьов, а от юг — отряда на ген.-лейтенант М. Д. Скобелев. Според разчета на щаба общият резерв се състои от 1 пехотна бригада с 3 артилерийски батареи [112, с. 108].
В навечерието на боя сам ген.-лейтенант Н. П. Криденер разяснява основните моменти на плана, но по сполучливия израз на един от неговите генерали „този план едва ли си представял точно дори и неговият автор" [112, с. 108]. Въпреки всичко диспозицията е утвърдена лично от главнокомандуващия: „Планът за вашата атака срещу Плевен одобрявам, но искам до атаката на пехотата, неприятелската позиция да се обстрелва силно с артилерийски огън. Николай" [112, с. 109].
Отхвърлил с лека ръка раузнавателните сведения, събрани от български разузнавачи, ген.-лейтенант Н. П. Криденер решава да атакува от изток и югоизток, точно срещу най-силно укрепените места. Но настъплението на ген. Н. Н. Веляминов по главното направление е спряно от убийствения огън на противника. В руския щаб с ужас установяват, че за някои от силно укрепените турски редути не разполагат с никакви сведения. С променлив успех протича настъплението по спомагателното направление, където част от войските на ген. А. И. Шаховски успяват да заемат с. Радишево.
Най-успешно напредват войските на Предния ляв фланг, командвани от храбрия ген.-лейтенант М. Д. Скобелев. С атака на нож русите заемат важната стратегическа височина Зелените гори. Но и тук, както при атаката на двата Гривишки редута — I и II, войските нападат под кръстосания противников огън. Поради невъзможност да стори нищо друго ген.-лейтенант Н. П. Криденер заповядва отстъпление. Загубите се оказват големи: 7337 убити и тежко ранени, в това число един генерал и 186 руски офицери [113, с. 164]. Но страхувайки се от
93
възобновяване на руската атака, Осман паша не посмял да преследва разстроените руски колони. Късно през нощта на същия ден те заемат отново своите изходни позиции.
Недостатъците в организацията и ръководството на боя дълго време занимават редица офицери, дипломати, лекар и други специалисти, служили в редовете на Дунавската армия. Едни виждат причината в неумелия избор на главния удар, други — в отсъствието на точно взаимодействие между различните родове войски — артилерия, конници и пехота, а трети — в преувеличаването на турските сили до 60 000 души, когато те са възлизали на 28 000 щика. Но всички са единодушни, че въпреки посочените неблагополучия руският войник показва в сраженията чудеса от храброст.
„Ти виждаш в него (войника — б.а.) сила и разум и покорство — пише руският лекар С. П. Боткин. Затова всеки неуспех трябва да лежи като позор върху тези, които не съумяха да използват тези качества на руския войник... Недостатъчната (военна — б.а.) култура според мен лежи в основата на всичко онова, което се извърши пред нашите очи. . . Трябва да се учи, трябва да има повече знания и тогава няма да се налага да получаваме уроци ни от Осман, ни от Сюлейман" [112, с. 110].
Вторият неуспех при Плевен принуждава щаба на Дунавската армия да промени първоначалните си замисли и по целия фронт да премине към отбрана. Взето е решение на бойното поле да бъде извикана елитна военна част — Гвардията (без Кирасирската дивизия), а великият княз Николай Николаевич да замине за с. Българене, където се съсредоточават нови войскови съединения [113, с. 206].
Още при прилагането на военните действия в Главната квартира, като една от най-важните задачи се сочи напредването по направлението Свищов—Велико Търново, овладяването на проходите в Централна Стара планина и прехвърлянето на значителни кавалерийски сили южно от Балкана с цел ново българско въстание. Очевидно след форсирането на р. Дунав тези задачи съставляват вторият важен проблем, който Дунавската армия трябва да реши в най-съкратени срокове. На 22 юни (4 юли) 1877 г. специална заповед на главнокомандуващия определя точните параметри на проектираното настъпление от т. нар. Преден отряд, в състава на който влизат 10 батальона, 42 ескадрона и стотни и 38 оръдия под командването на ген.-лейтенант И. В. Гурко и началник-щаб полк. Д. Нагловски. В състава на отряда се намират и 6-ге опълченски дружини, ръководени от ген. Н. Г. Столетов.
„Задачата на Предния отряд е да се изнесе в направлението Търново—Севлиево и като разузнае цялата местност, да се подготви за по-нататъшно настъпление — четем в заповедта. — След като последва особена заповед на Негово императорско височество главнокомандуващия, отрядът да се изнесе напред и да се старае да овладее балканските проходи, кавалерията да се изпрати зад Балкана с цел да вдигне там българското население на въстание, като му окаже помощ, а също така да разстройва немногочислените турски отряди. Ако това се окаже възможно, под негово прикритие да се направят нови и да подобрят старите пътища за движение през планината" [114, с. 107].
Ясно е, че между цитираната заповед-инструкция и организацията на военното съединение отново може да се забележи твърде голямо несъответствие. Подобни задачи, наситени с висока маневреност на бойните действия, биха могли да се осъществят с далеч по-многобройни и по-добре въоръжени военни части. (Нека още веднъж напомня, че на опълченските дружини все още се гледа като на бойно-спомагателни единици.) Очевидно и в този случай великият княз Николай Николаевич вместо реални военни сблъсъци с противника търси само промяна в турската позиция: страх от пълен военен разгром и желание за по-бързо сключване на мир от страна на султана.
94
Стремителното нападение на Предния отряд предизвиква истинска паника в редовете на противника. След кратка престрелка с турската кавалерийска част край с. Хотница, Великотърновско, казаците и драгуните на ген.-лейтенант Й. В. Гурко завземат с. Беляковец и се озовават пред вратите на старата българска столица. Турският отряд, около 4500 души, отстъпва в посока на Лясковец. На 25 юни (7 юли) 1877 г. Велико Търново е освободено.
„Влизането в Търново, където пристигнахме днес сутринта, беше истинско триумфално шествие — пише в своя дневник руски артилерист. — Улиците. . . бяха натъпкани с мъже, жени и дена, които се мушкаха под краката на конете, така че беше необходимо огромно внимание, за да не стъпчем някого. На улица „Хаджи Павли" беше издигната триумфална арка с надпис „Добре дошли", с една дума, градът беше направил всичко, каквото зависеше от него, за да заобиколи нашето влизане в древната столица на България с тържественост. .." [56, с. 144].
След 5-дневен престой в града, по време на който великотърновската общественост подарява на 4-та опълченска дружина въстаническо знаме от 1876 г., главните сили на Предния отряд навлизат в Хаинкьойския проход. Пътят на войските преминава през колибите Стояновци (дн. прис. към Трявна), Поповци, Маневци, Райнушковци, през силно пресечени местности и трудно проходими проломи. Но с помощта на стотиците местни жители, с героизма на опълченците щабът на ген.-лейтенант Гурко прехвърля цялата бойна техника. На места 9-фунтовите оръдия и планинската артилерия със заредени ракли се пренася буквално на ръце.
„Не можеше човек да не се удивлява на това младо Опълчение — пише за тези дни полк. Е. Е. Ринкевич, — което три месеца след началото на своето сформиране се показа като истинска стара, редовна войска, която можеше да се посочи за пример при преодоляването на трудностите и лишенията на бойния живот".
След превземането на с. Хаинкьой (гр. Гурково) авангардът на отряда се насочва към Казанлък. Близо до с. Уфланлии (Ветрен) обаче пред първите части се изпречва неочаквана преграда — 3 табора редовна турска войска. Освен двете планински батареи, Донския казашки полк и Уралската казашка сотня в боя са прехвърлени 5-а и 6-а опълченска дружина. Това сражение, продължило четири часа и завършило с успех за освободителните войски, е и първото бойно кръщение на опълченците.
Рано призори на следващия ден войните на ген.-лейтенант И. В. Гурко и Опълението навлизат в китната Розова долина. Разделени в 3 колони, след кратко сражение с обезверените турски войски край с. Хасът (дн. Крън) освободителите навлизат по улиците на Казанлък на 5(17) юли 1877 г. Неописуема е радостта на казанлъчани. В щаба на Гурко идва делегация, която от името на всички признателни българи поднася горещата благодарност на жителите и твърдата им решимост с всички сили да служат за успеха на руското оръжие.
Ала време за почивка няма. Важният стратегически пункт — връх Св. Никола, все още се намира във владение на противника. При отсъствието на достатъчно добра съгласуваност с частите на Габровския отряд, който атакува върха от север, първите руски атаки завършват без успех. На 6 (18) юли обаче, страхувайки се от пълно обкръжение, войските на Хулюси Ахмед паша напускат добре Укрепените си позиции и по планинските пътеки отстъпват към Карлово и Пловдив. Доброволно отстъпените позиции — отбелязва руски офицер — са такива, „че ако турците не се бяха изплашили, то не би могла да ги заеме даже дивизия. Така изкусно са разположени батареите, укрепленията, препятствията и окопите, че човек не може да си представи: всяко препятствие би трябвало да се щурмува" [35, с. 116].
95
Мълниеносните победи на Предния отряд, овладяването на Шипченския проход от русите и значителните загуби в жива сила и оръжие предизвикват потресаващо впечатление сред мюсюлманското население. Значителна част от мирното турско население по поречието на Тунджа и Стряма се отправя в панически бяг към Одрин и Цариград. В същото време в Казанлък, където се установяват на кратка почивка освободителните войски, пристигат делегации от десетки околни български селища. Всички отправят към прославения нълководец Гурко една и съща молба — да изпрати в родните им огнища войски за закрила срещу настръхналите османски банди. Делегация пристига и от Ески Заара (Стара Загора). В специално писмо, подписано от Петко Р. Славейков, хиляди българи настоявали легендарните руски полкове да се насочат към родния им град, защото имало опасност той да „стане жертва на опустошителния гняв на вбесилите се от събитията в Казанлък мюсюлмани". На 10 (22) юли 1877 г. в Стара Загора влизат първите руски части — 9-и Казански драгунски полк, 1-ва казашка сотня и 2 оръдия.
Поставен под командата на подполк. Корсво, на следващия ден руският авангард се насочва стремително към железопътната линия Търново—Сеймен (Симеоновград)—Белово—Одрин, а в града се настаняват основни части на Предния отряд.
„Депутация от града начело с духовенството ни посрещна с хляб и сол. От всички страни се сипеха радостни и задушевни приветствия. Къщите с оригинална архитектура бяха украсени със знамена и с гирлянди от живи цветя. Над тесните улици се носеше непрекъснат шум от често гръмко „Ура"! Шапките, пушките и сабите на опълченците се украсяваха с цветя.
Гледана отдалеч, тази вълнуваща тълпа можеше да бъде взета за бушуващо море от живи цветя. Вино, тютюн, хляб и други продукти се предлагаха от добрите жители на нашите опълченци. Весело, леко беше на душата да се види и почувства неподправената, искрена радост на жителите и тяхното горещо внимание към войниците, отишли доброволно в редовете на защитниците на святото право дело — към войниците, положили началото на българското войнство..."
Заедно с руските войски пред възторжените погледи на старозагорци дефилират 1-ва, 2-ра, 3-та и 5-а опълченска дружина. Доброволците от 4-та дружина остават в околностите на връх Св. Никола, а 6-а дружина е изпратена за охрана на пленените турски войници до Велико Търново. Но край Стара Загора ген.-лейтенант Й. В. Гурко трябва да се откаже от плана си за по-нататъшното настъпление към Одрин. Български разузнавачи, а малко по-късно и бягащото мирно население известяват за приближаването на елитна противникова армия начело със Сюлейман паша.
Едва ли по време на цялата война би могло да се посочи друга османска военна групировка, извършила толкова насилия над беззащитните българи. Заедно с многобройните табори, спечелили си печална слава на жестоки усмирители в Черна гора, по фланговете на Сюлеймановата армия настъпва башибозушка маса, която превръща в развалини десетки тракийски селища. В с. Гюнели махле (Любенова махала) например всички християни са събрани в църквата и изгорени живи.
„По пътя изгаряли изоставени от българите села — пише съвременник. — изтезавали избягалите в горите мъже, жени, деца, а след това ги убивали. С тази цел обикаляли по горите черкези и башибозуци" [35, 176—177].
Срещу малкия отряд на ген.-лейтенант Й. В. Гурко турското командване изпраща около 35-хилядна армия, съсредоточена в следните пунктове: Дивизията на Реуф паша (около 8000 души) в Нова Загора, бригадата на оттеглилия се от Шипченския проход Хулюси ахмед паша (7 табора и други спомагателни части) в Чирпан и 41 табора начело със Сюлейман паша в района на Търново—Сеймен — с. Карабунар.
96
При тази обстановка щабът на Предния отряд решава да разбие противника на части. Към Нова Загора са насочени 3 руски колони. Ала на 17 (29) юли дясната колона, т. нар. Старозагорски отряд, се натъква на вражески сили край с. Дълбоки. Въпреки успеха на Гурко край Нова Загора, а малко по-късно и при Джуранлии, положението в руския лагер става все по-напрегнато. Главните турски сили, около 20 000 войници, без да се смятат башибозушките части, напредват неотклонно към Стара Загора.
На 18 (30) юли след няколко успешни акции срещу черкезка конница освободителните части напускат с. Дълбоки и се съсредоточават около Айданлии (Зора), на 3 км от града. Оказва се, че около 2600 души и крайно недостатъчна артилерия (разположени на протежение 4—5 км) и Старозагорският отряд трябва да отблъскват пристъпа на огромна армия. Призори на следващия ден, без да чака останалите две колони, Сюлейман паша дава заповед за атака. От българските дружини първа влиза в боя легендарната 3-та дружина, на която е поверено Самарското знаме. Само миг след това откриват огън и доброволците от 1-ва дружина. Подкрепяни от батареята на кап. Константинов, те често напускат своите прикрития и с атаки на нож отблъскват отчаяните пристъпи на противника. Още в първите минути на сражението пристигат десетки доброволци от старозагорското население.
„В началото на боя — отбелязва полк. Ф. М. де Прерадович — много въоръжени българи излязоха пред града и заеха краищата на улиците към лозята, в които бяха разместени дружините. Някои от улиците бяха заградени с празни коли. Както се вижда, доброволците не са очаквали нашето отстъпление и се готвеха да се присъединят в критическата минута към войските, да отбраняват наедно града, като отстъпят крачка по крачка и само с най-скъпа цена да го предадат на неприятеля... Смелостта на жителите достигаше дотам, щото даже някои жени бяха дошли да гледат на разпаления бой" [56, с. 148].
Макар и обградени от три страни, руските войници и български опълченци отблъскват с успех следващите на вълни атаки. Към обед на 19 (31) юли командването на отряда поема току-що пристигналият ген.-майор О. Е. Раух, прехвърлил част от защитниците към Джуранлии и надявайки се, че един бърз успех в този сектор ще позволи да се прехвърли край Стара Загора целият преден отряд. За съжаление планът не успява. Срещу оределите редици на защитниците противникът насочва още по-големи сили. Към 13 часа положението в руския лагер става твърде критично — турски части достигат до позициите на 3-та опълченска дружина. Командирът на дружината подполк. П. П. Калитин дава сигнал за атака на нож. С мощно „Ура!" опълченците се хвърлят към неприятелските редове. Последват ги стотици бойци от 1-ва дружина. Изненадани от дръзката атака, турците отстъпват, оставяйки на полесражението стотици убити и ранени. За да отрежат пътя за отстъпление на атакуващите опълченци, турците хвърлят в боя дори и части от своя резерв. Схващайки намеренията на противника, смелият подполк. Калитин нарежда да се контраатакува отново. Сигнал за започването на атаката дава офицерът от 3-та дружина подпоручик Стефан Кисов. С нечувана храброст защитниците полетяват отново към турските табори, които с плътни кордони обхващат в полукръг шепата герои. Смъртно ранен пада знаменосецът Антон Марчин. Самарската светиня поема унтерофицерът А. Цимбалюк, но само след миг рой куршуми изтръгват от ръцете му знамето, за да го поеме нов герой — този път българинът Стефан Минков. Никола Корчев, Петър Малкия, Никола Кръстев, Никола Караев, Христо Лазаров и десетки още опълченци построяват истинска жива стена пред скъпия руски дар. Атаките на озверелия неприятел обаче следват непрекъснато. Само миг и Самарското знаме ще се окаже в турски плен. Тогава „като орел над редиците" полетява на своя кон
97
командирът на дружината П. П. Калитин. Той успява да изтръгне знамето от неприятелското обкръжение, но сам пада убит.
„На 19 юли под град Ески Заара — пишат по-късно героите от 3-та дружина до жителите на Самара — ние влязохме в бой срещу неприятеля, шесторно по-силен, но независимо от това под предводителството на нашия най-храбър командир подполковник Калитин дружният натиск на българите застави турците да побягнат. Но подкрепени, турците преминаха в настъпление и дружината, обкръжена от три страни, трябваше да отстъпи пред превъзхождащите сили на противника. По време на отстъплението пет знаменосци се смениха един след друг и всички паднаха или убити, или ранени. Последен от тях беше сам подполк. Калитин. Той взе вече знамето с прекършената дръжка, но веднага падна мъртъв, сразен от неприятелски куршум в главата. Знамето от боя беше изнесено от унтерофицера Тома Тимофеев. . . От 496 човеци ние сега наброяваме само 207 редници; от 14 офицери от боя излязоха невредими само петима" [42, с. 57].
По същото време упорити сражения водят и другите две опълченски дружини — 2-ра и 5-а. Отблъснали десетки атаки на противника, който се опитва да проникне в Стара Загора от запад, те позволяват на мирното население да напусне града и да потърси убежище на север — към планината. След 13 часа на 19 (31) юли по заповед на ген.-майор О. Е. Раух дружините напускат своите позиции и организирано се вливат в отстъпващия поток. Но сраженията не престават и по улиците на града.
На места артилеристите на кап. Константинов спират щурма на неприятеля с картечен огън от 30 крачки. Много от старозагорските къщи са превърнати от опълченците и бойците на Казанския драгунски полк в яки крепости, кои го противникът обсажда часове наред. Боят за Стара Загора продължава всъщност до вечерта на следващия ден. „Когато проникнахме в града — отбелязва в доклада си до Високата порта Сюлейман паша, — българите се барикадираха в каменните къщи, църквите и магазините. Те сипеха куршуми срещу нас. Те се сражаваха докрай." Под развалините на обхванатия от пламъци град намират смъртта си стотици български опълченци.
В бойния път на Българското опълчение сражението край Стара Загора отбелязва не само един героичен връх, но променя значително неговата роля във воденето на войната. От бойноспомагателна единица то се превръща в първостепенна бойна част, която отсега нататък намира място при разработването и реализирането на главните военни планове. Оценките на генералите О. Е. Раух, Зиков, на самия командващ Предния отряд ген.-лейтенант И. В. Гурко стават известни не само на Главното командване, но и на целия състав от Дунавската армия.
„Турците решително тръгнаха в атака — пише по повод геройското държане на българските дружини ген.-майор О. Е. Раух на главнокомандуващия. — но в това време вляво от 5-а дружина се чу задружно „Ура!" и чести пушечни залпове... Дружината, без да държи сметка за многото убити и ранени, усили огъня, неприятелят, зашеметен отначало, отново тръгва в атака, но ново „Ура!" от нашия ляв фланг го спря."
На друг участък на боя опълченците обръщат в бягство още по-многочислен противник.
„Сигналът за атака беше даден — продължава в рапорта си ген.майор О. Е. Раух, — веригите се впуснаха напред, командирът на дружината подполковник Кесяков доведе опълченците на 60 крачки от врага, извика „Ура!" и веригата се хвърли върху турците, които не издържаха и отстъпиха назад."
Възторга си от проявената храброст на Опълчението не скрива и ген.-лейтенант И. В. Гурко. В своята прощална заповед до героите от старозагорското сражение той пише:
98
„Към вас се обръщам, дружинници. На 19 юли под Стара Загора вие привлякохте против себе си 15 неприятелски табора. т. е. почти четири пъти по-силен от вас неприятел, с многобройна далекобойна артилерия, срещу която вие можехте да изкарате 4 планински оръдия. Без да обръщате внимание на такова голямо превъзходство на турските войски, вие от 8 часа сутринта до 2 часа през деня с удивително мъжество защитавахте вашия роден град. Това беше първото сражение, в което вие влязохте в бой с врага, и в него вие веднага се показахте такива герои, с които цялата руска армия може да се гордее и може да каже, че тя не се бе излъгала, дето изпрати във вашите редове своите най-добри офицери. Вие сте ядката на бъдещата българска армия. Ще минат години и тази българска армия ще каже: „Ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора" [8, с. 116].
Станал сам очевидец на изключителното упорство на българи и руси, на техния чутовен подвиг, Сюлейман паша не посмява да ги преследва с разстроените си войски. Вместо това той иска от Цариград разрешение за самостоятелни действия (не желаейки да се подчини на главнокомандуващия Мехмед Али паша) и трескаво се заема с концентриране на разпръснатите си войски. При създалата се благоприятна за противника обстановка планът на Сюлейман паша за форсиране на Балкана и стремително настъпление на север към бойните групировки на Осман паша и Мехмед Али паша е изцяло възприет от турския военен съвет. Управляващите кръгове в турската столица свързват спасението на империята до голяма степен с осъществяването на Сюлеймановите замисли. „Всички ние, от султана, та до последния човек — пише Изет Фуад паша, — сме възложили всичките си надежди на Сюлейман паша", на популярния военачалник, когото мнозина побързали да нарекат „спасител на Турция".