КМЕ, II

Кирило-методиевска енциклопедия. Том II

Петър Динеков (гл. ред.)

__М_

1. М (П. Илчев, Б. Велчева) 573
2. Мавродинов, Никола Петров (2/15.XI.1904–28.II.1958) (Акс. Джурова) 575

      - Мавродинова, Вера — вж. Иванова-Мавродинова, Вера
3. Мавродинова, Лиляна Николова (25.II.1932) (Ив. Гергова) 576
4. Магнаурска школа (Сл. Бърлиева) 578
5. Мадара (Ир. Щерева) 580

      - Маджари — вж. Угри
6. Мазон, Андре (Mazon, A.) (7.XI.1881–13.VII.1967) (М. Райкова) 582
7. Майер, Карл (Meyer, K.) (15.XII.1890–4.V.1945) (Г. Попов) 584
8. Макавейски книги (Б. Пиперов) 585
9. Макарий, митрополит (1481/1481–31.XII.1563) (Н. Дилевски, Св. Николова) 586
10. Македония (грц. Μακεδονία, лат. Macedonia) (П. Коледаров) 589

      - Македонски глаголически лист — вж. Рилски глаголически лист
11. Македонски кирилски лист (Анг. Минчева) 595
11б. Макробърт, Кетрин Мери (MacRobert, C.M.) (21.XII.1951) (М. Димитрова) (Т. IV. Допълнение, 706)

12. Малецки, Мечислав (Małecki, M.) (14.VII.1903–3.IX.1946) (Бл. Лингорска) 598
13. Малишевски, Иван Игнатиевич (Малышевский, И.И.) (13/25.VII.1828–11/23.I.1897) (К. Мечев) 600
14. Манастири старобългарски (Т. Тотев) 601
15. Мануил, магистър (неизв.–838) (Хр. Кодов) 606
16. Маргулиес, Алфонс (Margulies, A.) (17.VII.1897–13.XII.1928) (Р. Златанова) 607
17. Маречкова, Дагмар (Marečková, D.) (20.XII.1924) (М. Начева) 609
18. Мареш, Франтишек Вацлав (Mareš, F.V.) (20.XII.1922–3.XII.1994) (Анг. Минчева) 609
19. Мариинско евангелие, Атонско евангелие, Григоровичево евангелие (Т. Мострова) 617

      - Марин, дякон — вж. Посолства на Рим в България
20. Марко (края на IX–X в.) — ученик на Климент Охридски (Г. Цанкова-Петкова) 625

      - Мартенска година — вж. Летоброене
20б. Марти, Роланд Валтер (Marti, R.W.) (А. Бояджиев) (Т. IV. Допълнение, 709)

21. Мартинов, Иван Метвеевич (7.X.1821–26.IV.1894) (Р. Заимова) 625
22. Мейе, Пол-Жул-Антоан (Meillet, P.-J.-A.) (11.XI.1866-21.IX.1936) (Ив. Буюклиев) 627
23. Мелих, Янош (Melich, J.) (16.IX.1872–20.XI.1963) (С. Павлова) 629
24. Месецослов (Кл. Иванова) 630
25. Методий (ок. 810-820–6.IV.885) (Св. Николова) 632
26. Методий I (между 788-790–14.VI.847) (В. Тъпкова-Заимова) 650
27. Мечев, Константин Стоянов (25.VII.1928) (Тр. Банков) 651
28. Мешчерски, Никита Александрович (Мещерский, Н.А.) (1/14.I.1906–3.III.1987) (Д. Димитрова) 653
29. Мизия (грц. Μυσία, лат. Moesia и Mysia) (П. Коледаров) 656
30. Миклас, Хайнц (Miklas, H.) (28.X.1948) (Б. Велчева) 659
31. Миклошич, Франц (Франьо, Франтишек) (Miklosich, F.) (20.XI.1813–7.III.1891) (Л. Лашкова) 661
32. Микола, Йосепи Юлиус (Mikkola. J.J.) (6.VII.1866–28.IX.1946) (Бл. Лингорска) 666
33. Микулчице (Mikulčice) (М. Младенова) 667
34. Милаш, Никодим (4.IV.1845–20.III.1915) (Р. Поптодоров) 672
35. Милев, Александър (А.М. Иванов) (Св. Николова) 673
36. Милетич, Любомир Георгиев (1/13.I.1863–1.VI.1937) (Ем. Кочева) 676
37. Миней (грц. μῆν, μηναίον – „месец”, „месечник”) (Ст. Кожухаров) 679
38. Миниатюра (фр. miniature от лат. minium, червена боя, цинобър) (Акс. Джурова) 681
39. Минчева, Ангелина Цонева (30.XII.1933) (Т. Мострова) 682
40. Мирославово евангелие (М. Деянова) 685
41. Мирчев, Кирил Спиридонов (3.XII.1902–21.XII.1975) (Ек. Дограмаджиева) 688

      - Мирчева, Дора — вж. Иванова-Мирчева Дора
42. Мисии византийски през IX век (Ил. Илиев) 691
43. Митрофан Смирненски (IX в.) (В. Тъпкова-Заимова) 699
43б. Михаил III, виз. император (842—867) (В. Тъпкова-Заимова) 700

44. Михаила, Георге (Mihăilă, G.) (7.IX.1930) (Ек. Дограмаджиева) 701
45. Михайлов, Александър Василевич (10/22.III.1859–10.VIII.1927) (Л. Грашева) 702
46. Михайлов, Стамен Дамянов (24.VI.1914) (В. Нешева) 706
47. Михановичев апостол, Михановичеви листове (Б. Велчева) 707
48. Миятев, Кръстю Иванов (19.I.1892–24.VIII.1966) (В. Нешева) 708
49. Младенов, Стефан (С.М. Стоянов) (15/27.XII.1880–1.V.1963) (Ем. Кочева) 711

      - Моймир I — вж. Велика Моравия

      - Моймир II — вж. Велика Моравия

      - Молитвослов — вж. Евхологий
50. Момчилов, Иван Николов (19.X.1819–8.XII.1869) (Зл. Спасова) 715
51. Монашевство (грц. μόνος – сам, μοναχός – инок, μοναχισμός – иночество) (Бл. Чифлянов) 717
52. Моравизми в старобългарския език (П. Пенкова) 719

      - Моравия — вж. Велика Моравия
53. Моравска Кирило-Методиевска книжовна школа (И. Христова) 722
54. Моравска легенда, Legenda moravica, Legenda sanctorum Cyrilli et Metudii patronorum Moraviae, Tempore Michaelis imperatoris (Г. Сотиров) 728
55. Моравска мисия (Г. Сотиров) 732

      - Моравска редакция на старобългарския език — вж. Редакции на старобългарския език

      - Моравска служба — вж. Служби за Кирил и Методий

      - Мостичев надпис — вж. Надпис на чъргубиля Мостич
56. Мошин, Владимир Алексеевич (29.IX/9.X.1894–4.II.1987) (Б. Христова) 740
57. Мошински, Лешек (Moszyński, L.) (19.II.1928) (М. Деянова) 743
58. Музика византийска (Ел. Тончева) 747
59. Музикални знаци (Ел. Тончева) 753
60. Музиката в България през IX–X век (Ел. Тончева) 762
61. Мурко, Матия (Murko, M.) (10.II.1861–11.II.1952) (Ана Стойкова) 773
62. Мутафчиев, Петър Стоянов (4/16.VII.1883–2.V.1943) (Ил. Илиев) 775
63. Мутимир (IX в.) (Г. Сотиров) 777

      - Мюнхенски абецедар — вж. Абецедар

      - Мюнхенски молитви — вж. Фрайзингенски молитви

    (1). М — петнайсетата буква в старобълг. азбуки (в северносемитското писмо знакът за м, наречен мем, е на тринайсето място; в старобълг. азбуки преди м са вмъкнати нови букви). Нарича ce мъıслите (глагол, 2 л., мн.ч., сег. време ‘мислите’). Има числена стойност 60 (в кирилицата — 40, както е и в грц. числена система).

Глаголическото начертание за м съдържа максималния брой петлици — 4 (2 двойки); това се среща и при знака за у, но там двойките са еднакви и вертикални, а не хоризонтални и различни по големина, както в състава на знака за м. Характерна особеност на фигурата е отношението между височината и широчината на полето, заемано от буквата. Докато в Киевските листове страните на буквеното поле за м се отнасят, общо взето, както 1 към 2 (сх. ), a в ръкописите от XII в. личи определено тенденцията очертанията на полето да бъдат доближени до квадрат, в паметниците от класическия старобълг. канон отношението е винаги по-голямо от 1 : 2,5 (в Асем. ев. обикновено е ок. 1 : 2,75, в Зогр. ев., Мар. ев., първия и четвъртия главен почерк на Син. пс. и Охридските листове — 1 : 3, в третата главна част на Син. пс. и в Син. евх. — към 1 : 3,5; в Клоц. сб. на отделни места достига 1 : 4, а във втория почерк на Син. пс. и в Рилските глаголически листове се срещат и съвсем необичайните измерения 1 : 5, дори 1 : 6; в Син. пс., почерк В, понякога е много повече, т.е. фигурката за м е много по-широка, отколкото е висока. Причините за това са както собственият графичен състав на знака, изискващ в тясното редово пространство да се обединят в едно цяло 4 петлици, които при това не бива да се докосват, така и специфичното за старобълг. глаголица вертикално сплескване на знаковите начертания. Сложният знак за м в хърватската глаголица доста рано е заменен със съответната латинска (или грц.) унциал на буква (още във Виенските листове; след XII в. в хърватските текстове глаголическият знак се задържа само когато участвува в лигатура).

Както повечето глаголически букви, и начертанието за м е двусъставно — то има горна и долна част. Горната част се състои от 2 петлици, чиято форма е напълно в стила на съответния глаголически почерк:

574

по принцип те са малко по-отдалечени, отколкото напр. петлиците на десетиричното и. Съединени са чрез хоризонтална линийка, която минава по горната редова ос и в старинните ръкописи винаги е двусъставна — образувана е от 2 отделни чертици, между които може да се появи ъгъл (сх. ). Долната част също е съставена от 2 петлици, които се отличават от горните по това, че редовно са по-близко една до друга (сх. ), дори понякога се докосват (сх. — спорадично в Син. пс., Охридските листове, а също в Асем. ев. и Син. евх.), обикновено са по-малки от горните, не са така добре оформени, могат дори да не бъдат на една и съща хоризонтална линия. Двете буквени части са съединени чрез щрихчета, ъгълът между които може да бъде поразително различен (от 0° до 180°); срещат се почти успоредни (сх. ) или като продължение едно на друго (сх. — спорадично в Охридските листове и редовно в Гръшковичевия апостол). В горния си край лигатурните щрихове могат да се докосват на самата съединителна чертитта (сх. ) или малко под нея (сх. ), а може да започват от различни точки (сх. — редовен тип само в Рилските глаголически листове и в Син. евх.). В повечето същински старобълг. глаголически ръкописи преобладава първият вариант. За възможната мотивировка на глаголическия знак м — вж. Глаголица.

В кирилските паметници се наблюдават разлики в написанието на буквата: в наличието или отсъствието на рамене в мястото, където страничните линии се свързват със средните; в посоката на страничните линии; в големината и формата на средната част.

Хронологически значим елемент са раменете на м. Широката буква , с водоравни горни свързващи черти е старинна по начертание, макар че не се среща във всички ранни кирилски паметници (не е характерна за Листовете на Ундолски, Добромировото евангелие, Охридския апостол). Типично древно широко начертание на м има в Ен. ап., където на места двете рамене се сливат в една водоравна черта и буквата напомня глаголическо (). Подобни кирилски начертания се откриват и в Сав. кн., Слепченския апостол, Добрейшовото евангелие, в руски ръкописи от XI и XII в. и другаде. Сравнително почесто се среща м с едно рамо. Така например в Супр. сб., Хилендарските листове, Търновското евангелие буквата има по-широка лява свързваща част, в Слепченския апостол и в едно от начертанията на Самуиловия надпис от 993 буквата е с дясно рамо. Широко ж с рамене не е характерно за полууставното писмо.

Старобълг. и среднобълг. калиграфско писмо предпочита м с изправени, успоредни една на друга странични линии и с извита свързваща линия (срв. Супр. сб., Хилендарските листове, Ен. ап., Погодиновия псалтир, Търновското евангелие, Иван Александровото евангелие и др.). Начертание на м с неуспоредни странични линии („разкрачено м“) е по-характерно за полууставното, отколкото за уставното писмо. Все пак тази особеност не може да бъде хронологически показателна — открива се още в Листовете на Ундолски, среща се и в първия почерк на Болонския псалтир, в Аргировия триод, в Кюстендилския палимпсест от XII в., като едно от начертанията в Добрейшовото евангелие, в Пловдивското евангелие от XIII в. и другаде. Особено характерна е формата на буквата в Банишкото евангелие, където страничните линии са извити и начертанието е сходно със съвременното ръкописно м. У някои народни по почерков стил преписвачи (на Рилското б евангелие, Аргировия триод, Добромировото евангелие, Битолските листове от XII в. и др.) се среща м с изправено дясно и наклонено ляво краче. Това написание е често и в полууставното писмо след XV в. Подобна типологическа отлика показва и формата на свързващата средна линия на м. В калиграфски изисканата кирилица тази линия е извита. В много ръкописи тя е удължена и излиза под буквения ред (на места в Супр. сб. и Добрейшовото евангелие, в Кюстендилския палимпсест,

575

във Ватиканския препис на Манасиевата хроника и другаде). Пречупената под остър ъгъл свързваща линия се среща в Листовете на Ундолски, Охридския апостол, почерка на Белослав в Болонския псалтир, Добромировото евангелие, Битолските листове, Шафариковия (Струмишкия) апостол, Драгииното евангелие, втория почерк на Шафариковия триод, Троицкия надпис от 1264, кирилските приписки от XII—XIII в. в Асем. ев., в късната бълг. кирилица след XIV в. Пречупената свързваща линия в м, която е удължена и излиза под буквения ред, е сравнително рядка (характерни примери има в Орбелския триод от XIII в.).

Петър Илчев, Боряна Велчева

    (2). МАВРОДИНОВ, Никола Петров (2/15.XI.1904—28.II.1958) — бълг. изкуствовед и археолог. Роден в Тутракан. Основно образование получава в Горна Оряховица и София. Завършва история на изкуството и археология в гр. Лиеж (Белгия) с титлата „лисансие“ (1926). Уредник на Археологическия музей в Пловдив (1926—1928), асистент (1928—1934), уредник на Художествения отдел (1934—1944) и директор (1944—1949) на Народния археологически музей в София. Чете лекции по старобълг. архитектура в Инст. за висши науки към Сорбоната (1936—1937). Учил е при Л. Ван Пьовелт, Ж. Kanap, М. Лоран, Ж. Досен, Г. Мийе, П. Грендор. Доц. (1949) и проф. по история на изкуството във Висшия инженерно-строителен инст. (1953—1958) и във Висшия инст. за изобразителни изкуства в София (1955—1958). Член-кор. на БАН (1946). Умира в София.

Никола Мавродинов

М. е един от първите бълг. изкуствоведи, които разглеждат историята на бълг. и европ. изкуство с оглед на ролята на обществените отношения в развитието на общественото съзнание. Той не е привърженик на крайните оценки и на конюнктурните естетически схващания, при които се отричат цели периоди в европ. изкуство и се изтъкват несъществуващи тенденции в бълг. изкуство. Въпреки емоционално-експресивния стил на писане, особено в областта на съвременното бълг. изкуство, М. спазва в общи линии релативния изкуствоведски подход; неговите изследвания поставят основите на съвременното бълг. изкуствознание. В духа на бълг. научна и критическа мисъл от първата половина на XX в. той проучва както средновековното, така и по-късното бълг. изкуство. Сред трудовете му, посветени на старобълг. изкуство, на първо място трябва да се отбележи книгата, посветена на съкровището от Наг Сент Миклош (1943). М. пръв обръща сериозно внимание върху прабълг. художествена индустрия, и по-точно — върху дребната металопластика. Наблюденията в тази област му помагат да докаже прабълг. характер на съкровището от Наг Сент Миклош. Интересът на М. към сравнителни проучвания се проявява още в първия му голям труд върху църковното строителство в бълг. земи до края на XIV в. (1931), в който е привлечен за съпоставка богат материал из историята на виз. архитектура. В областта на старобълг. изкуство М. се опира не само върху

576

теоретични постановки, но и върху теренни проучвания, затова някои негови заключения не са загубили значение и до днес. Така в изследването си върху външната украса на бълг. църкви той очертава зараждането и развитието на един псевдоконструктивен тип, раздвижен по отношение на композицията и състоящ се от разнообразни като материал съставки. М. доказва, че този тип украса става характерен за църквите през XIV в. Изследването му върху стенописите на Боянската църква разкрива хуманистични тенденции в живописта и в третирането на образите.

В три от трудовете на М. са обобщени резултатите от многогодишните му изследвания върху старобълг. изкуство — „Старобългарската живопис“ (1943, 2 изд. 1946), „Връзките между българското и руското изкуство“ (1955) и „Старобългарско изуство“ (1959). Според М. извънредно интензивното влияние на Б-я върху Киевска Русия през годините около нейното покръстване се дължи на това, че Източна Б-я в това време е възстановила градовете си и че в границите на бълг. държава продължава нормалният икономически и културен живот. Тази хипотеза не е подкрепена с достатъчно доказателства, но няма и доказателства, които категорично да я отричат. За по-късния период (до края на XIV в.) М. отбелязва значителни взаимодействия между архитектурата на бълг. църковни постройки и руските храмове. В изследването са обобщени и всички по-важни факти за руско-бълг. връзки в епохата на турското робство. Книгата „Старобългарската живопис“ систематизира богатството на старобълг. иконна и фрескова живопис. Въпреки че отделни нейни постановки са вече остарели, тя бележи етап в проучването на старобълг. изкуство.

М. работи и върху възрожденска проблематика. В труда му върху изкуството на Бълг. възраждане за първи път е обобщено развитието на културата и изкуството през този период. В студиите си върху изкуството на Захари Зограф, Ст. Доспевски, Н. Павлович, Д. Добротич, Хр. Цокев и др. М. проследява изживяването на средновековния религиозен мироглед и наченките на светско светоусещане.

            Съч.:

o   Проучване на църквата във „Вънкашния град“ на Преслав. — ГНАМ, 5, 1926—1931, с. 223—228;

o   Църкви и манастири в Мелник и Рожен. — ГНАМ, 5, 1926—1931, с. 285—306;

o   Еднокорабната и кръстовидната църкви по българските земи до края на XIV в. С., 1931, 188 с.;

o   Скулптурата на Жеко Спиридонов. С., 1933, 188 с.;

o   Върху произхода на Шереметското съкровище. — ИБАИ, 8, 1934, с. 254—261;

o   Външната украса на старобългарските църкви. — ИБАИ, 8, 1934, с. 262—330;

o   Прабългарската художествена индустрия. — В: Мадара. Разкопки и проучвания. 2. С., 1936, с. 155—273;

o   Проучвания върху старобългарското изкуство. — ГНАМ, 6, 1936, с. 323—380;

o   Византийската и старобългарската архитектура. — Родина, 1, 1938—1939, 2, с. 140—155;

o   Базиликата в Плиска и българският дворцов церемониал. — ИБАИ, 13, 1939, с. 246—252;

o   Любомир Далчев. С., 1942, 50 с. +105 табл.;

o   Le tresor protobulgare de Nagy-Sent Mikloš. Budapest, 1943, 232 p.;

o   Боянската църква и нейните стенописи. С., 1943, 53 с. + 24 ил.;

o   Старобългарската живопис. С., 1943, 196 с. (2 изд. 1946);

o   Новое болгарское искусство. С., 1946, 57 с. + 69 ил.;

o   Новата българска живопис. С., 1947, 90 с. + 127 ил.;

o   Основни познания за изобразителните изкуства. С., 1948, 155 с. + 66 табл. [Цончева М., Н. Мавродинов];

o   Разкопки и проучвания в Плиска. — РП, 3, 1949, с. 159—179;

o   Обща история на изкуството. 1. С., 1950, 137 с. + 180 ил.; 2. С., 1950, 108 с. + 157 ил.; 3. С., 1952, 127 с. + 157 ил.;

o   Майстор Никола Иванович Фичев (Уста Кольо Фичето) (1800—1881). С., 1953, с. 9—22 [Мавродинов Η., Г. Козаров, Е. Момиров];

o   Връзките между българското и руското изкуство. С., 1955, 180 с.;

o   Византийската архитектура. С., 1955, 177 с.;

o   Иван Фунев. С., 1956, 54 с.;

o   Изкуството на българското Възраждане. С., 1957, 459 с.;

o   Старобългарското изкуство. С., 1959, 309 с.;

o   Старобългарското изкуство XI—XIII век. С., 1966, 160 с.;

o   Боянската църква. С., 1973, 118 с.

            Лит.:

·       Паскалева К. Никола Мавродинов. — Изкуство, 18, 1968, 3, с. 36—40.

Аксиния Джурова

    МАВРОДИНОВА, Вера — вж. Иванова-Мавродинова, Вера.

    (3). МАВРОДИНОВА, Лиляна Николова (25.II.1932) — бълг. изкуствоведка. Родена в София, в семейството на видните бълг. учени Н. Мавродинов и В. Иванова-Мавродинова, специалиста по средновековна бълг. археология и изкуство.

577

Лиляна Мавродинова

Завършва бълг. филология в Софийския унив. (1953). Защитава дисертация на тема „Стенописите в църквата при Земенския манастир“ (1965). Н. с. (1970) и ст.н.с. (1978) в Инст. за изкуствознание при БАН. От 1988 работи в Научния център за славяно-виз. проучвания „Акад. Ив. Дуйчев“, а от 1993 — в Кирило-Методиевския научен център към Президиума на БАН; ст. н. с. I ст. (1994). Д-р на изкуствознанието (1992) с дисертация на тема „Стенната живопис в България до края на XIV в.“

М. изследва историята на бълг. средновековна монументална живопис и прави иконографски анализ на непознати, непубликувани, неправилно датирани или погрешно интерпретирани паметници, повечето от които дн. са в лошо състояние. Тя публикува монографии за църквите „Св. Никола“ край Мелник (XII—XIII в.) и „Св. четиридесет мъченици“ във Велико Търново (1230), Земенската църква (XIV в.), църквата в с. Долна Каменица (XIV в.) до гр. Княжевац, Сърбия, скалните църкви край с. Карлуково, Ловешка област (XIII—XIV и XVII в.) и с. Иваново, Разградска област (XIII и XIV в.), църквата при Асеновата крепост (XIV в.) до гр. Асеновград. В други публикации разглежда важни проблеми на средновековното изкуство — за обема на понятието Търновска живописна школа, за връзките между бълг., грузинското, руското и арменското изкуство, за пространствените проблеми в източнохристиянската живопис, за иконографията на св. Теодор, за стенописния орнамент и др.

Особено важни са разработките на М., в които се доказват връзките и приемствеността в изкуството и културата на Второто бълг. царство с традициите на Първото бълг. царство. Наблюденията ѝ в това отношение засягат главно украсата на книжовни паметници — глаголически и кирилски, от Ранното бълг. средновековие. Специално внимание отделя на Асем. ев., Мар. ев., Син. евх., Син. пс., Супр. сб., Изборника от 1073. Тя разглежда ръкописната украса във връзка с други видове изкуства — мозайка, каменна пластика, тъкани, и търси първоизточниците на орнаментиката; разкрива връзките на най-старите бълг. ръкописи с античното и с източното изкуство. Въз основа на паралели с епиграфски и други паметници М. уточнява датировките на някои ръкописи; така всеки изследван ръкопис намира точното си място в бълг. културна съкровищница.

            Съч.:

o   Земенската църква. С., 1966, 72 с.;

o   Останки от стенописи в църквата при Асенова крепост. — ИИИИ, 10, 1967, с. 63—80;

o   Св. Теодор — развитие и особености на иконографския му тип в средновековната живопис. — ИИИИ, 13, 1969, с. 33—52;

o   Църквата в Долна Каменица. Стенописи от времето на Михаил Шишман. С., 1969, 96 с.;

o   Към въпроса за съществуването на Търновската живописна школа — стенописите на Трапезица. — ИИИИ, 14, 1970, с. 85—116;

o   Пространството и архитектурният декор в източнохристиянската средновековна живопис. — Изкуство, 23, 1973, 2, с. 29—34;

o   Стенописите на църквата „Св. четиридесет мъченици“ във Велико Търново. С., 1974, 120 с.;

o   Църквата „Св. Никола“ при Мелник. С., 1975, 108 с.;

o   Стенописи от времето на цар Иван-Асен II при Иваново. — Изкуство, 26, 1976, 9, с. 7—13;

o   Традиция и нови моменти в българската монументална живопис през XIII в. — В: Традиция и нови черти в българското изкуство. Сборник от научни изследвания и съобщения. С., 1976, с. 7—20;

o   Ранни стенописи. — В: История на българското изобразително изкуство. 1. С., 1976, с. 101—103;

o   Общие иконографические особенности в средневековой монументальной живописи Грузии и Болгарии. Тбилиси, 1977, 14 с. (II Международный симпозиум по грузинскому искусству);

578

o   Украсата на старобългарските глаголически ръкописи. — В: Славянска палеография и дипломатика. 1. С., 1980, с. 190—202 [Иванова-Мародинова В., Л. Мавродинова];

o   Земенската църква. История, архитектура, живопис. С., 1980, 216 с.;

o   Стенописите в църквата при Господев дол до Иваново. — Изкуство, 30, 1980, 10, с. 10—14;

o   Изкуството на Втората българска държава. — В: България 681—1981. С., 1981, с. 160—169;

o   L’école de peinture de Tirnovo à la lumière des recherches récentes. — In: XVI internationaler Byzantinistenkongreß. Akten II. 5. Wien, 1981, p. 225—229 (Jahrbuch der Österreichischen Byzantinistik, 32, 1982, 5);

o   3a украсата на Супрасълския сборник. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на акад. Петър Динеков. С., 1983, с. 165—174; [Иванова-Мавродинова В., Л. Мавродинова];

o   За декоративната система и идейно-смисловото съдържание на Боянските стенописи. — Проблеми на изкуството, 16, 1983, 2, с. 40—45;

o   Украсата на Синайския псалтир. — Старобългарска литература, 13, 1983, с. 74—90;

o   Скалните скитове при Карлуково. С., 1985, 112 с.;

o   Образците на старобългарската ръкописна украса и нейните паралели в други изкуства. — В: Славянска палеография и дипломатика. 2. С., 1985, с. 193—213;

o   Стенописен орнамент. С., 1985, 440 с. [Рошковска А., Л. Мавродинова];

o   Les modèles de l’ancienne enluminure bulgare et ses parallèles dans les autres arts. — Bbg, 8, 1986, p. 206—226;

o   Пещерные церкви y села Иваново. — В: Болгарский вклад в мировое наследие. С., 1989, с. 169—240 (на англ, език С., 1989);

o   Коя е лаврата „Архангел Михаил“, където е писан Висарионовият патерик? — ГСУ. Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 1, 1987 (1990), с. 407—419;

o   Украсата на Светославовия изборник. — В: Симеонов сборник (По Светославовия препис от 1073 г.). 1. Изследвания и текст. С., 1991, с. 113 —129;

o   Sur la datation des peintures murales de l’église-ossuaire de Baèkovo. — In: Ἁρμός. Θεσσαλονίκη, 1991, p. 1121—1140;

o   Новооткрити средновековни стенописи в църквата „Св. Георги“ в Колуша, Кюстендил. — Старобългарска литература, 25—26, 1991, с. 194—210;

o   Sur le sujet de quatre miniatures dans le Florilège de Sviatoslav (A. D. 1073). — In: The Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moskow. Thessaloniki, 1992, p. 545—564.

            Лит.:

·       Пандурски В. Български паметник на родното ни изкуство от средновековието. — Проблеми на изкуството, 14, 1981, 1, с. 57—58;

·       Пуцко В. Г. Новые исследования о памятниках монументальной живописи южных славян. — СС, 19, 1983, 6, с. 116—117.

Иванка Гергова

    (4). МАГНАУРСКА ШКОЛА — възприето в научната практика обозначение на едно от образователните средища в Цариград, възникнало през X в., в което изследователите влагат различно съдържание — от университетски тип държ. училище, достигнало разцвет през XI в., до краткотрайно съществувала школа, основана на частно дарителство. М.ш. получава името на една от дворцовите сгради — Магнаура (лат. Magna aula — Голям дворец), където се провеждали занятията. Сведения за преподавателска дейност в Магнаура се съдържат в летописите на Продължителя на Теофан, на Йосиф Генезий, на Йоан Скилица и на други виз. хронисти. Те я свързват главно с личността на прочутия учен Лъв Математик (или Философ) и с меценатството на императорския сродник и бъдещ кесар Варда. Отначало Лъв обучава срещу заплащане по всички искани дисциплини в мизерна частна школа; през 30-те г. на IX в. имп. Теофил (829—842), вероятно за да го възпре да приеме поканата на багдадския халиф, го дарява щедро и му предоставя възможността да преподава δεμοσία (публично) в църквата „Св. четиридесет мъченици“ (според Р. Броунинг вероятно това е църквата „Τεσσαράκοντα μάρτυρες τῆς Μὲση“ недалеч от „Св. София“. Това училище престава да съществува след издигането на Лъв за архиепископ на Солун, а когато след победата над иконоборците през 843 му е отнета митрополитската катедра, той, подпомаган от Варда, започва да преподава в двореца Магнаура. Тъй като изворите почти винаги споменават „кесаря Варда“, в много изследвания основаването на школата се датира след 862, когато Варда е издигнат в този ранг. Други специалисти (Л. Брейе, 1927—1928, Г. Острогорски, 1963, и П. Льомерл, 1971) приемат за най-ранна възможна дата годината, в която е убит логотетът Теоктист — 855; смята се, че Варда вече е утвърдил своето положение на съимператор, за да си позволи такава стъпка. Ако се вземат предвид сведенията на хронистите, че той се е грижел за науката „προς επίδειξιν“ (за показ), по-логично е създаването на училището да се отнесе към първия период от кариерата му (843—856), и то повече към 843

579

(С. Импелицери, 1969—70 и П. Шпек, 1974). Продължителят на Теофан изтъква Лъв Математик като пръв преподавател в школата на Варда, но не защото той я ръководел, а поради това, че преподавал най-важната дисциплина: „τῆς κατὰ τὴν Μαγναύραν μὲν οὗτος ἦρχε φιλοσόφου σχολῆς“ („той ръководеше в Магнаура философската школа“). Хронистът изброява и останалите учители: Теодор — начело на отделението по геометрия, Теодегий — по астрономия, и Комета — по граматика. У Скилица тези факти се повтарят, споменава се и името на още един преподавател — Сергий, отбелязва се, че за всяка дисциплина има отделно училище, като философското е в императорския дворец — в Магнаура.

Съпоставката на изворите позволява да се направят следните заключения. След 843 Варда, за да повдигне собствения си престиж и да увеличи влиянието си, подпомага най-видните учени във Византия, като основава школи, в които се преподават светски науки — философия, геометрия, астрономия, аритметика, граматика. Начело на школата по философия, която вероятно единствена се е намирала в императорския дворец, е Лъв Математик. Застъпен е традиционният още от античността принцип: един учител — едно училище. Това е начинание, свързано с личността на основателя Варда и на учителите, към които той се проявява като меценат с цел да печели популярност. Сведението, че философското отделение се е намирало в императорския дворец, не дава основание да се говори за държавна институция — като член на императорското семейство Варда е могъл да използува сградата за своя частна инициатива. Фактът, че в школата не се преподават други дисциплини и липсата на сведения за продължителното ѝ съществуване правят неточна характеристиката ѝ на образователно средище със значение на университет. Някои изследователи обаче (А. Лебедев, Дж. Бъри, В. Златарски, Ф. Фукс, Фр. Дворник и др.) категорично я определят като учебно заведение именно от университетски тип. Все пак М.ш. би трябвало да се подреди начело в системата на частните учебни заведения, а не като административно оформена държ. образователна институция (Х.-Г. Век, Льомерл, Шпек).

Уточняването на фактите около М. ш. има важно значение за изясняването на някои въпроси от областта на кирилометодиевската проблематика, най-вече на Кириловата биография. Често като преподавател в школата се посочва патриарх Фотий (Лебедев, Бъри, Фукс, Дворник, Ив. Дуйчев, Фр. Гривец, Златарски, Хр. Кодов). Като доказателство за това се приема гл. 4 от ЖК, където се казва, че Константин-Кирил изучава диалектика „при Лъв и при Фотий“. Този пасаж не може да бъде доказателство, че и двамата са го обучавали в Магнаура, особено ако се съпостави с писмото на Фотий до папа Николай I, в което той описва уреденото в дома си училище. Освен това изглежда невероятно хронистите да са пропуснали да отбележат между преподавателите такава видна личност, каквато е бъдещият патриарх. По-възможно е младият Константин да е учил и в Магнаура при Лъв, и в дома на Фотий. Едно хипотетично, но не недопустимо разсъждение може да свърже това твърдение със сведението от гл. 3 на ЖК, че той е доведен от логотета Теоктист, за да учи заедно с императора („та да се учи с царя“) — т.е. с 9 или с 12 г. по-младия Михаил III. Не е изключено малолетният владетел да е поверен за обучение именно на Фотий (това по-трудно може да се предположи за бившия иконоборски архиепископ Лъв), а Константин, като напреднал ученик в същото училище, да е натоварен със специална отговорност спрямо Михаил. Това не противоречи и на сведенията, с които науката разполага относно вътрешната организация на училищата през тази епоха.

Ако въпросът за обучението на Константин в М.ш. е безспорен, твърдението на Гривец, Фукс, Златарски, Кодов, Дуйчев, че е бил и преподавател в нея, е дискусионно. В някои изследвания той е представен като наследник на Фотий в

580

един основан от Теоктист университет, който предшествува създадената от Варда школа (Дворник, 1931 и 1933); в други въобще се отрича дейността му като преподавател по философия с аргумента, че сведенията в житието са повлияни от прозвището Философ (Льомерл). Съществува и мнението, че Константин е имал самостоятелна преподавателска катедра, предоставена му от Теоктист и Теодора като от частни меценати, с цел да се приглуши пропагандният ефект, постигнат от Варда като основател на школата в императорския дворец (Шпек, 1974).

В науката е наложено становището, че в М.ш. получава образованието си бълг. цар Симеон (893—927). Някои изследователи предполагат, че в нея е учил и Йоан Екзарх.

            Лит.:

·       Georgii Cedreni Compendium Historiarum. Venetiis, 1729, p. 404, 430—431;

·       Georgius Cedrenus — Joannis Scylitzae Corpus scriptorum historiae byzantinae. Ed. I. Bekker. Bonnae, 1839, p. 99—100, 165—166;

·       Theophanes continuatus. 4. 185—192. — PG, 109, 1863, col. 197—208;

·       Josephi Genesii Historia de rebus Constantinopolitanus. 4. 98. — PG, 109, 1863, col. 1116—1117;

·       Лебедев A. Очерки внутренной истории византийско-восточной церкви в IX—XI в. М., 1878, с. 172—173;

·       Bury J. В. A. History of the Eastern Roman Empire from the Fali of Irene to the Accession of Basil I (802—867). London, 1912, p. 435—439;

·       Златарски В. История на българската държава през Средните векове. 1., 2. С., 1920, с. 281 (2 изд. С., 1971);

·       Fuchs F. Die Höheren Schulen von Konstantinopel im Mittelalter. Leipzig—Berlin, 1926, p. 18—22. (Byzantinisches Archiv, 8);

·       Bréhier L. Notes sur l’histoire de l’enseignement supérieur à Cotantinople. 3. La légende de Léon l’Isaurien, incendiaire de l’Université de Constantinople. — Byzantion, 4, 1927—1928, p. 13—28;

·       Dvornik Fr. La carrière universitaire de Constantin le Philosophe. — Bsl, 3, 1931, p. 59—67;

·       Grumel V. Les regestes des actes du patriarcat de Constantinople. 1. Les actes des patriarches. 1. Les regestes de 381 à 715. Socii Assumptionistae Chalcedonenses, 1932, 34+130 p.;

·       Dvornik Fr. Les légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, p. 79—83;

·       Kolias G. Léon Choerosphactès. (Texte und Forschungen zur byzantinisch-neugriechischen Philologie, 31). Athen, 1939, 129 p.;

·       Dvornik F. Photius et la réorganisation de l’académie patriarcale. — AB, 68, 1950, p. 108—125;

·       Browning R. The Correspondence of a Tenth-Century Byzantine Scholar. — Byzantion, 24, 1954, p. 397—452;

·       Grivec Fr. Konstantin und Method, Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960, p. 27—28;

·       Browning R. The Patriarchal School at Constantinople in the Twelfth Century. — Byzantion, 32, 1962, p. 167—202; 33, 1963, p. 11—40;

·       Ἀναστασίου Ἱ.Е. Ή κατάστασις τῆς παιδείας εἰς το Βυζάντιον κατὰ τὴν διάρκειαν τοῦ Θ’αἰῶνος. — In: Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἐόρτος ἐπὶ τῇ χιλιοστῇ καὶ ἐκατοστῇ ἐτηρίδι. 1. Θεσσαλονίκη, 1966, p. 50—62;

·       История Византии. 2. Μ., 1967, с. 355—356;

·       Dujčev I. Constantino Filosofo nella storia della letteratura bizantina. — In: Dujčev I. Medioevo bizantino-slavo. 2. Roma, 1968, p. 94;

·       Impellizieri S. L’umanesimo bizantino dell X secolo e la genesi della „Biblioteca“ di Fozio. — Rivista di studi bizantini neoellenici. N. S., 16—17, 1969—1970, р. 9—69;

·       Кодов Xp. Около житието на Кирил Философ. — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 53—57;

·       Lemerle P. Le premier humanisme byzantin. Notes et remarques sur enseignement et culture à Byzance des origines au Xe siècle. Paris, 1971, p. 153, 159—165, 167, 200;

·       Μανάφη K. A. Αἱ ἐν Κωνσταντινουπόλει βιβλιοθῆκαι. Αὐτοκρατορικαὶ καὶ πατριαρχικῆ καὶ περὶ τῶν ἐν ἀγίαις χειρογράφων μεχρὶ τῆς ἀλώσεως (1453). Ἀθῆναι, 1972, 168 p.;

·       Климент Охридски. Пространно житие на Константин-Кирил Философ. Гл. III—IV. — В: Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. С., 1973, с. 90—92, 121—123, 142—144;

·       Speck Р. Die Kaiserliche Universität von Konstantinopel. München, 1974, 12+120 p.;

·       Speck P. P. Lemerle. Le premier humanisme byzantin. Notes et remarques sur enseignement et culture à Byzance des origines au X^e siècle. Paris, 1971, 326 p. (рец.). — BZ, 67, 1974, 2, p. 384—393;

·       История на България. 2. С., 1981, с. 279;

·       Божилов Ив. Цар Симеон Велики (893—927). Златният век на Средновековна България. С., 1983, с. 35—36.

Славия Бърлиева

    (5). МАДАРА — бълг. национален историко-археол. резерват. Разположен е близо до с. Мадара, Шуменска област, в подножието и върху скалистото Мадарско плато. Името М. се споменава в писмени извори във връзка с похода на полско-унгарския крал Владислав III Ягело в Северна Б-я през 1444. Среща се и в турски регистър от края на XV в. За произхода на името съществуват няколко хипотези: 1) свързва се с името на римския пълководец Moдар; 2) произхожда от името на известната крепост Мундрага, дала убежище на цар Симеон (893—927) в борбата му срещу маджарите; 3) извежда се от славянската дума „матера“ или „матора“ в смисъл на стара; 4) произхожда от гръцката дума μάδαρος, означаваща плешив, гол.

Археол. проучвания в М. започват в края на XIX в. и с известни прекъсвания продължават до наши дни (вж. Проучвания на археологическите паметници от XI век на територията на България).

581

Мадарският конник, началото на VIII в.

Разкрити са много движими и недвижими паметници, свързани с различни истор. епохи. Най-старите културни пластове датират от времето на халколита (IV—III хилядолетие пр. н. е.). С живота на тракийското племе гети, обитавало земите на дн. Северна Б-я през V в. пр.н.е., се свързват останките на голямо селище, разположено на платото близо до две надгробни могили, в едната от които е открито богато погребение.

Към епохата на римското владичество се отнасят останките от голяма римска вила, разположена непосредствено източно от дн. с. М. Вилата е построена през II в. и е просъществувала до началото на V в. С течение на времето около нея се е създало обширно селище, съществувало до VI в. Към римската епоха принадлежи и един нимфеум, разположен под масивен скален навес, известен под името Голямата пещера.

През ранновиз. епоха, в началото на V в., на платото е изградено каменно укрепление. Крепостта има неправилен план, съобразен с конфигурацията на терена. Градена е от дялани каменни блокове, споени с хоросан, има една порта, фланкирана от две петоъгълни кули. Трета правоъгълна кула е разположена в североизточния ъгъл на укреплението. Северният крепостен зид от север е бил засилен от единичен и двоен землен вал, укрепен с камъни. Крепостта е използувана през дълъг период — до XIV в.

С най-голямо значение са паметниците от Средновековието, когато М. се превръща в културно-религиозен център на бълг. държава. Сред тях се откроява т.нар. Мадарски конник — изсечен в скалите релеф, представящ образа на триумфиращ владетел. Датира се в началото на VIII в. и трябва най-вероятно да се свърже с името на хан Тервел (701—721). Около релефа и под него са изсечени надписи на грц. език с важни сведения за ранната бълг. история.

В подножието на платото вляво от Мадарския конник е разположен сложен комплекс от постройки. Сред тях се откроява монументална постройка, аналогична по план и начин на градеж на езическите култови сгради във Вътрешния град в Плиска. Капището в М. се датира в VIII—IX в. След приемането на християнството в Б-я (864) светилището е било разрушено до основи. Върху останките му през IX в. е построена църква — трикорабна базилика. Около тези строежи са разположени многобройни сгради с верижно подредени помещения. На същото място е разкрит обширен некропол с погребения предимно от XIII—XIV в. Открити са и езически погребения от VIII—IX в.

Северно от този архитектурен комплекс са разкрити останките на група монументални сгради, в чийто план са включени огромни скални отломъци със следи от обработка. Сградите по план и градеж са близки до дворцовите постройки в Плиска. За предназначението им съществуват две становища. Едни изследователи ги считат за жилища, а други — за езически храмове, свързани с религията на прабългарите.

Наред с раннобълг. паметници в М. са разкрити и останки от сгради и паметници от времето на развития феодализъм в Б-я (XIII—XIV в.) — църкви, скални манастири.

В М. са открити и много средновековни монети, оръдия на труда, предмети на бита, оръжие. От особен интерес са двете златни коланни гарнитури (т. нар. Мадарски гарнитури), които се свързват с прабълг. приложно изкуство.

582

            Лит.:

·       Попов Р. Материали за проучването на селището „Под града“ при Мадара, Шуменско. — ИБАД, 3, 1912, с. 90—107;

·       Фехер Г. Прабългарски паметници при Мадара и принос към религията на прабългарите. — Годишник на Народния музей — Бургас, 1927, с. 145—164;

·       Дечев Д. Мадара-Матора. — В: Сборник в чест на Ат. Иширков. (Известия на българското географско дружество, 1). С., 1933, с. 181—186;

·       Мадара. Разкопки и проучвания. 1. С., 1934, 447 с.; 2. С., 1936, 273 с.;

·       Мадарският конник (Проучвания върху надписите и релефа). С., 1956, 234 с.;

·       Мавродинов Н. Старобългарското изкуство. С., 1959, с. 54—60, 69—75, 78—81;

·       Маслев Ст. Пустинножителска Мадара. — Археология, 1, 1959, 3—4, с. 24—34;

·       Дремсизова Цв. Нови данни за икономиката на Долна Мизия през Римската епоха. — Известия на Народния музей — Шумен, 1, 1960, с. 1—18;

·       Антонова В. Новооткрити обекти от Римската епоха в Мадара. — Известия на Народния музей — Шумен, 1, 1960, с. 19—54;

·       Дремсизова-Нелчинова Цв., Св. Нелчинов. Скален манастир край Мадара. — ИАИ, 24, 1961, с. 61—87;

·       Миятев Кр. Архитектурата в средновековна България. С., 1965, с. 8, 46—47, 74—77;

·       Ваклинов Ст. Формиране на старобългарската култура VI—XI век. С., 1977, с. 93—103;

·       Антонова В. Мадара. Пътеводител. Окръжен исторически музей — Шумен. С., 1977, 40 с.

Ирина Щерева

    МАДЖАРИ — вж. Угри.

    (6). МАЗОН, Андре (Mazon, А.) (7.XI.1881—13.VII.1967) — френски славист. Роден в Париж. Завършва Филологическия фак. на Парижкия унив. (1902), Националното училище за живи източни езици в Париж, специалност руски език (1905) и курсовете в Историко-филологическата секция на Ecole pratique des hautes études, като същевременно специализира слав. филология при П. Боайе и А. Мейе и слуша лекциите на Л. Леже в Collège de France. След това има възможност да допълни знанията си по слав. езици и литератури при А. А. Шахматов, Е. Бернекер, С. М. Кулбакин и др. в Петербург, Прага, Харков. М. започва да се занимава с научно-педагогическа дейност в Русия като преподавател по френски език в Харковския унив. (1905—1909). След завръщането си във Франция постъпва на работа в Националното училище за живи източни езици като секретар-библиотекар (1909—1914). Защитава докторска дисертация на тема „Иван Гончаров — майстор на руския роман“ (1914). По време на Първата световна война за повече от половин година (от края на окт. 1916 до края на авг. 1917) е в гр. Лерин, а през 1920 е в Костурска област. След Първата световна война е проф. по слав. филология в Страсбургския унив. (1919—1923) и в Collège de France (1924—1952). Член на Академията за надписи и изящна литература (1941), почетен проф. на Collège de France (1952), почетен председател на Инст. за славистични проучвания в Парижкия унив., председател на Международния комитет на славистите (1958—1967) и почетен член на Президиума му. Чуждестр. член на Полската АН (1927), на АН на СССР (1928), на Чешката АН (1929), дописен член на БАН (1930). Умира в Париж.

М. има големи заслуги за създаването и развитието на славистиката във Франция. Взема активно участие в работата на основания през 1921 от Мейе, Е. Дени, Боайе и Л. Айзенман Инст. за славистични проучвания, отначало като секретар, а по-късно като негов директор (1937—1959). През 1921 заедно с Мейе и Боайе слага началото на сп. „Revue des études slaves“, което излиза два пъти годишно като орган на този инст. М. е и един от редакторите (заедно с А. Ваян) и директор на списанието до края на живота си. Заедно с М. Рок организира издаването на поредицата „Библиотека за балкански проучвания“. М. е автор на голям брой трудове, посветени на руския език и руската литература, на чешкия език и др. Занимава се и с някои въпроси на бълг. фолклор и на бълг. езикознание, главно в областта на бълг. диалектология. През 1923 излиза монографията му „Славянски приказки от Югозападна Македония“. Освен с многообразния бълг. фолклорен материал трудът е интересен и от гледна точка на бълг. диалектология, тъй като публикуваните приказки произхождат от диалектоложки напълно непроучена дотогава област — Леринско и Воденско.

583

По време на двумесечна командировка в Южна Албания (1933) и посещение на преселници от с. Бобошица в Букурещ (1934) М. събира материал за книгата си „Славянски документи, приказки и песни от Южна Албания“ (1936). Предмет на изследването са двете южноалбански села Бобошица и Дреновяне, чиито жители единствени между жителите на многобройните села със слав. имена в южните околности на гр. Корча са запазили „македонския говор, и то един и същ (говор)“; от обяснението се вижда, че става дума за бълг. говор. Събраният материал от говора на Бобошица — Дреновяне включва документи с грц. и албанско писмо и фонетични записки. Между документите с грц. писмо е и евангелието от Бобошица. М. подчертава народностната принадлежност на говора на двете села, като пише, че „евангелието от Бобошица попълва вече многобройната серия от опити за превод на евангелския текст на различни местни български говори“ („Documents, contes et chansons slaves de l’Albanie du Sud“, c. 11). Той продължава проучванията си върху говора на двете села и през 1965 излиза трудът му „Славянски документи от Южна Албания — допълнителни части“ (съвместно с М. Филипова-Байрова), който съдържа нов материал за Бобошица и Дреновяне. Като шести том от поредицата „Библиотека за балкански проучвания“ М. издава заедно с Ваян „Кулакийското евангелие, един славянски говор от Долни Вардар“ (1938), бълг. ръкопис от XIX в., написан с грц. букви.

М. отделя внимание и на някои кирило-методиевски въпроси, главно в библиографския отдел на сп. „Revue des études slaves“ при рецензии на трудове с кирило-методиевска проблематика. В рецензията за учебника на Ваян „Manuel de vieux slave“ (1930) изтъква необходимостта от използуване на данни от многобройните църковнослав. документа при точното изучаване на твърде „малобройните документи от чиста старославянска редакция“; в рецензията си от 1937 за статията на И. Огиенко за глаголицата (сб. Наша культура, Львов, 1937, с. 73—88) той засяга въпроса за произхода на глаголицата и др. въпроси. По-голямо внимание М. обръща на проблема за личността на Черноризец Храбър в статията „Le moine de Chrabré et Cyrille“ (1925). След като разглежда мнението на чешкия учен Й. Хануш, поддържано по-късно от Г. А. Илински че монахът Храбър всъщност е Константин-Кирил, и се спира на аргументите в полза на това мнение (формата на заглавието, което се тълкува като „Трактат за буквите, изобретени от монаха Храбър“; съюзът оубо в началото на трактата и др.), М. излага своето схващане по въпроса. Той предполага, че някой от преписвачите е направил грешка в заглавието, като е пропуснал крайната дума слово, която впоследствие не е била коригирана, т.е. заглавието би трябвало да бъде О писменехь чръноризца храбра слово. М. подчертава, че „употребата на името на автора в родителен падеж непосредствено след заглавието не е толкова изненадваща през XIV в., колкото ни се иска да си го въобразим. . . и нищо не ни позволява да твърдим, че синтактичното нововъведение, което показва заглавието на трактата и което съвременните езици отбелязват като придобито, не е започнало да получава право на гражданственост още оттогава“ (с. 120). Според него съюзът оубо в началото на текста не стои в тясна връзка със заглавието. От една страна, той въвежда в материята; от друга страна, оубо дава известен нюанс на настойчивост, който го прави първи член на опозиция с втори член нѫ, и така той съдействува за свързване на двете изречения от началната фраза, като същевременно леко ги противопоставя. М. счита, че „името Храбър вероятно е един чисто локален прякор, чието райониране не е трябвало да се разпростира извън чертите на някой манастир от района на Охрид или Солун; това е фамилиарно назоваване на един монах от другарите му в манастирския живот, в строго ограничена, почти затворена от външния свят среда“ (с. 122). Според него монахът Храбър трябва да се търси

584

„по-скоро към Южна Македония, на югозапад, към районите, където Климентовата школа е донесла чистата Кирило-Методиева традиция, между учениците, които са били заобиколили Климент и Наум, може би дори между старите участници в Моравската мисия. Малко вероятно е Храбър да е бил самият Климент, защото Климент не е бил квалифициран така явно като чьиорнзьцъ, но Храбър е могъл да бъде Наум или някой непознат ученик, свързал се по-отблизо или по-отдалече с Охридската школа“ (с. 122).

            Съч.:

o   Morphologie des aspects du verbe russe. Paris, 1908, 168 p.;

o   La notion morphologique de l’aspect des verbes chez les grammairiens russes. — In: Mélanges offerts à M. É. Picot. Paris, 1913, 25 p.;

o   Emplois des aspects du verbe russe. (Bibliothèque de l’Institut français de Saint-Pétersbourg, 4). Paris, 1914, 15+257 p.;

o   Un maître du roman russe. Ivan Gontcharov (1812—1891). (Bibliothèque de l’Institut français de Saint-Pétersbourg, 12). Paris, 1914, 474 p.;

o   Lexique de la guerre et de la Révolution en Russie (1914—1918). (Bibliothèque de l’Institut français de Petrograd, 6). Paris, 1920, 65 p.;

o   Grammaire de la langue tchèque. Paris, 1921, 252 p.;

o   Contes slaves de la Macédoine sud-occidentale. Paris, 1923, 236 p.;

o   D’une formation verbale slave d’origine gréco-turque. — In: Mélanges linguistiques offerts à M. J. Vendryes par ses amis et ses élèves. Paris, 1925, p. 265—273;

o   Le moine Chrabré et Cyrill. — В: Сборник в чест на проф. В. Н. Златарски. С., 1925, с. 119—122;

o   Manuscrits parisiens d’Ivan Tourguenev. Paris, 1930, 202 p.;

o   Documents, contes et chansons slaves de l’Albanie du Sud. (Bibliothèque d’études balkaniques, 5) Paris, 1936, 7+463 p.;

o   L’évangéliaire de Kulakia. Un parler slave du Bas-Vardar. 1. Paris, 1938, 360 p. [Mazon A., A. Vaillant];

o   Le Slovo d’Igor. Paris, 1940, 2+182 p.;

o   Grammaire de la langue russe. Paris, 1943, 368 p.;

o   La Comédie d’Artaxerxès (Артаξерξово дѣйство) présentée en 1672 au Tsar Alexis par Gregorii le Pasteur. Paris, 1954, 296 p. [Mazon A., F. Cocron];

o   Νεστραμιωτικά. — B: Езиковедски изследвания в чест на академик Ст. Младенов. С., 1957, с. 247—250;

o   L’aspect des verbes slaves (principes et problèmes). (Communication au IV Congrès international des slavistes). M., 1958, 64 p.;

o   Νεστραμιωτικά. — В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски. С., 1960, с. 393—399;

o   Deux Russes écrivains français. Paris, 1964, 429 p.;

o   Temps et aspect en russe, en polonais et en tchèque. — PF, 18, 1964, 2, p. 67—72;

o   Лингвистика, филология, история. — В: Проблемы современной филологии. М., 1965, с. 423—426;

o   Documents slaves de l’Albanie du Sud — pièces complémentaires. Paris, 1965, 185 p. [Mazon A., M. Filipova-Bajrova].

            Лит.:

·       Ляпунов Б. М. Записка об ученых трудах проф. А. Мазона. — ИАН СССР, серия 7. Отделение гуманитарных наук, 1928, 8—10, с. 466—470;

·       Филипова-Байрова М. Професор Андре Мазон (1881—1967). — БЕ, 17, 1967, с. 575—577;

·       Vaillant A. André Mazon (1881—1967). — RES, 48, 1969, p. 7—10;

·       Aslanoff S. Bibliographie des ouvrages et articles d’André Mazon. — RES, 48, 1969, p. 11—21.

Мария Райкова

    (7). МАЙЕР, Карл (Meyer, К.) (15.XII.1890—4.V.1945) — немски славист. Роден в Петерсхаген на р. Везер. По образование класик. През 1920 се хабилитира за частен доц. към Катедрата по слав. филология в Лайпцигския унив. Проф. (1929) в Университета в гр. Мюнстер (Германия), а по-късно — титуляр на Катедрата по слав. филология в Кьонигсбергския унив. Чуждестранен член на БАН (1941). Умира в Кьонигсберг.

Научноизследователската си дейност като славист започва със студия върху слав. ударение. По-късно насочва изследователските си усилия към старобълг. език и историята на бълг. език. През 1920 в гр. Хайделберг (Германия) излиза от печат хабилитационният му труд, посветен на въпроса за изчезването на склонението в бълг. език. Въз основа на примери от старобълг. и среднобълг. писмени паметници М. изтъква засилената употреба на предлозите като главна причина за разпадането на падежните форми. Интереса си към старобълг. ръкописно наследство М. проявява в няколко изследвания, посветени на Супрасълския сборник. Особено важно значение за славистиката има излезлият през 1935 старобълг.-грц. речник — индекс към паметника. На въпроса за качеството на превода в Супр. сб. М. посвещава специална студия, а в друго изследване разглежда замяната на ѣ и ı-а в ръкописа. М. е автор на истор. граматика на руския език, на студии за лужишките сърби, слав. митология и др.

            Съч.:

o   Slavische und indogermanische Intonation. Heidelberg, 1920, 53 p.;

o   Zur Geschichte der bulgarischen Nominalflexion. Der Untergang der Deklination im Bulgarischen. Heidelberg, 1920, 75 p.;

o   Nachträgliche Bemerkungen zum Untergang der Deklination im Bulgarischen. — ASPh, 38, 1923, p. 139—143;

o   Historische Grammatik der russischen Sprache. 1. Einleitung. Laut-, Formen- und Akzentlehre. Bonn, 1923, 246 p.;

585

o   Der Wechsel von e und ı-а Codex Suprasliensis. — In: Symbolae grammaticae in honorem Joannis Rozwadowski. 2. Cracoviae, 1928, p. 193—203;

o   Das Imperfekt von byti „sein“ im Altkirchenslavischen. — Annales Academiae scientiarium Fennicae. Seria В. Humaniora, 27, 1932, p. 160—174;

o   Altkirchenslavisch-greichisches Wörterbuch des Codex Suprasliensis. Glückstadt, 1935, 11+302 p.;

o   Altkirchenslavische Studien. 1. Fehlübersetzungen im Codex Suprasliensis. Halle, 1939, 6+33 p.; 2. Das Supinum. — Schriften der K. gelehrten Gesellschaft. Geisteswissenschaftliche Klasse, 18, 1944, 3, p. 268—290.

            Лит.:

·       Соболевский А. И. — ИОРЯС, 29, 1924, с. 394 (рец.);

·       Meyer, К. (Heinrich). — In: Kürschners Deutscher Gelehrtenkalender. Berlin —Leipzig, 1931, col. 1948;

·       Meyer, Karl Heinr. — In: Degeners Wer ist’s? Berlin, 1935, p. 107;

·       Meyer Karl (Heinrich). — In: Kürschers Deutscher GelehtenKalender. Berlin, 1940—1941, col. 187;

·       Романски Ст., M. Арнаудов. Карл X. Майер. — ЛБАН, 24, 1940—1941, с. 95—97;

·       Schaller Н. Die Geschichte der Slawistik in Deutschland und in der Bundesrepublik. — In: Beiträge zur Geschichte der Slawistik in nichtslawischen Ländern. Wien, 1985, p. 122.

Георги Попов

    (8). МАКАВЕЙСКИ КНИГИ — част от старозаветния корпус на Библията. Наречени са така според прозвището на Юда (1 Мак. 3:1—9) — един от петимата синове на почитания от всички юдеи свещеник Мататия. Отначало Макавей е наричан само Юда, но след това Макавей се наричат всички потомци на Мататия, които се борят за чистотата на вярата, завещана от отците им. Макавеите са известни и с името Асмонеи, защото един от дедите им се наричал Асмоней. Затова евреите наричат макавейските книги сифре хахашмоним — книгите на Асмонеите.

За значението на прозвището Макавей има много обяснения. Най-вероятни са две: а) „чук“, „изтребител“, т.е. Юда нанасял на враговете си унищожителни удари като с чук; б) прякорът „макави“ е съставен от началните букви на евр. израз „Кой е, Господи, като тебе между боговете?“ (Изх. 15:11), който е бил лозунг на Макавеите ѝ е стоял върху знамето им.

Известни са четири М.к., написани на грц. език. В бълг., слав. и грц. библия са налице три, считани за неканонични, а четвъртата се смята за апокрифна. В лат. библия има само две, които католиците числят към т.нар. девтероканонични книги, а третата отнасят към апокрифите. В някои критични издания на грц. библия е напечатана и четвъртата.

Първата М.к. описва събития от периода между 175 и 135 пр.н.е. Според Ориген и блажения Йероним първоначално е била съставена на евр. или на арамейски език, а след това преведена на грц. (ок. 100 пр.н.е.). В нея се разказва главно за съдбата на палестинските юдеи по времето на сирийския цар Антиох I Епифан (175—164 пр.н.е.), за борбата на юдеите за религиозна и политическа свобода и за поемането на първосвещеническата власт от семейството на свещеник Мататия. Отразени са геройските дела на трима от неговите синове — Юда, Йонатан и Симон Макавей. Авторът ще да е бил палестински юдей, горещ привърженик и вдъхновен ревнител на Мойсеевия закон.

Втората М.к. не е продължение на първата, а само допълва и разяснява събитията, описани в нея. Засяга периода от 175 до 161 и излага главно борбата на Юда Макавей срещу сирийските царе, които притеснявали юдеите. В нея преобладава религиозно-поучителният елемент. Втората М.к. не е самостоятелно творение, а съкратено извлечение от истор. труд на Йасон от Кирена, главен град на Киренайка или Пентаполис (2 Мак. 2:24). Ще да е написана на грц. език в Александрия от някой юдейелинист вероятно през I в. пр.н.е.

Третата М.к. разказва за случки, станали преди времето на Макавеите, но се нарича „макавейска“, защото главните теми в нея са борбата за юдейската вяра срещу грц. езичество и изгонването на юдеите в Египет от Птолемей IV Филопатор (221—204 пр.н.е.). Има легендарен характер, макар и някои от легендите да не са лишени от истор. основа. Писана е преди 70-а г. от н.е., защото се споменава за Ерусалимския храм като за неразрушен.

586

В синайския и александрийския грц. кодекс (от IV и V в.) и у Йосиф Флавий се споменава и за четвърта М.к. под заглавие Μακκαβαίων δ’ или Περὶ αὐτοκράτορος λογισμοῦ („За господството на разума“). По форма тази кн. е реч, а по съдържание — философски трактат за разума като владетел над различните склонности и като сила, която води към благочестие. Наречена е „макавейска“ само защото авторът доказва своите твърдения чрез примери, взети от втората М.к. Може би е написана в Александрия. Според ЖМ, когато Методий извършва превода на Библията, той не превежда М.к. (прѣложı въ бързѣ вьсѧ книгъ-ı вьсѧ испъл’нь Макавѣи). Не е уточнено времето, когато М.к. са преведени на старобълг. език.

            Лит.:

·       Schürer Em. Geschichte des jüdischen Volkes im Zeitalter Jesu Christi. 1. Leipzig, 1901, p. 165—256;

·       Eissfeldt O. Einleitung in das Alte Testament. Tübingen, 1934, p. 634—639 (3 изд. 1964, р. 781—789, 831—834);

·       Марковски Ив. Частно въведение в Св. писание на Вехтия завет. С., 1957, с. 253—262;

·       Haag H. Dizionario biblico. Publicato da H. Haag in collaborazione con A. van den Born e numerosi specialisti. la edizione ampliata italiana а cura di p. Giuliano Gennaro. Torino—Genova—Milano, 1960, p. 584—585;

·       Rienecker F. Lexikon zur Bibel. 3 изд. Wuppertal, 1961, col. 876—878;

·       Robert A., A. Feuillet. Einleitung in die Heilige Schrift. 1. Allgemeine Einleitungsfragen und Altes Testament. 2 изд. Wien—Freiburg—Basel, 1963, p. 105, 106;

·       Haag H. Bibel-Lexikon. Leipzig, 1970, col. 1080—1085.

Боян Пиперов

    (9). МАКАРИЙ, митрополит (1481/1482—31.XII.1563) — руски църковен деец и книжовник. Новгородски и псковски (от 4 март 1526) архиепископ, всеруски и московски митрополит (от 1542), бележит църковен йерарх и държавен деец на Московска Русия. М. е сподвижник на цар Иван IV Грозни (1533—1584) през първата половина от управлението му, деен поддръжник на идеята и процеса на централизирането на руската държава и укрепването на политическия ѝ авторитет. Автор е на няколко десетки произведения, предимно публицистични. По негов почин и под непосредственото му ръководство в средата на XVI в. са съставени 12-томната колекция, позната под названието „Велики чети-минеи“, и т.нар. „Степенная книга царского родословия“. М. редактира т. нар. „Стоглав“ (решения на църковния събор от 1551), той е един от организаторите на руското летописание, съдействува за организирането на първата руска печатница, участвува в редактирането на многобройни литературни съчинения, като ги обработва в стила на панегирично-тържествената риторика, автор е на няколко десетки послания и грамоти (ок. 30).

Най-значителният книжовен труд на М. са „Великите чети-минеи“, чрез които той си поставя задача да събере цялата книжовна продукция (преводна и оригинална, с изключение на летописите), разпространявана в Русия и предназначена за индивидуално четене. „Великите чети-минеи“ са изключителен по своя замисъл и грандиозен по изпълнение литературен труд, неосъществяван откъм съдържание и по обем не само в книжнината на Русия, но и на всички слав. народи до този момент. Те представляват част от политиката на централизиране на руската държава и са до голяма степен един от изразите на стремежа да се контролира развитието на руската литература и култура през този период. Събраният и подбран от М. четивен материал е разположен по дни и месеци (оттук и насловът на труда — „Минеи“, от грц. μηναῖος — „месечен“) в 12 книги и обхваща целогодишния месечен кръг. В събирането и обработката на четивата вземат участие много руски писатели, преводачи, книжовници и преписвачи (дяк Дмитрий Герасимов, Новгородският воевода Василий Тучков, йеромонах Илия, епископ Сава и др.). Оформянето на колекцията продължава повече от 20 години (от 1529 до 1541 в Новгород и до 1552 в Москва). Тя обхваща ок. 27 000 страници голям формат (37 x 25 см).

В основата на „Великите чети-минеи“ стои преведеният от грц. по-рано текст на Чети-минея, който е разширен с много жития на руски и слав. светци. Във „Великите чети-минеи“ са включени и книгите на Стария и Новия завет с

587

тълкувания, четива от Пролога, съчинения на ранновиз. писатели, църковнополемични творби, географски съчинения, дори някои апокрифни произведения, разпространявани под заглавия, различни от названията в индексите на забранените книги, пътеписи, послания и грамоти на руските князе, митрополити и епископи и др. Със своето богато съдържание „Великите чети-минеи“ на М. представляват своеобразна литературна енциклопедия на Късното средновековие, отразяваща цялостно литературната култура на образования руски книжовник от XVI в.

Макариевите „Велики чети-минеи“ са известни днес в три ръкописа от XVI в. : 1) Софийски, завършен в 1539 в Новгород (с 8 запазени книги — без томовете за декември, януари, март и април; дн. 7 от тях се намират в Софийската сбирка на Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в С. Петербург и 1 в Централния държ. архив за древни актове в Москва), който представлява разширен и допълнен предмакариев Чети-миней; 2) Успенски, написан в 1552 (подарен от М. на Успенската съборна църква в Московския Кремъл), който е по-пълен от софийския и съдържа много четива не от минеен характер; 3) Царски, преписан за цар Иван IV Грозни в 1558, непълен, без книгите за март и април, но съдържащ жития на наскоро канонизирани руски светци (дн. Успенският и Царският ръкопис се съхраняват в Синодалната сбирка на Държ. истор. музей в Москва).

Миней за септември, царски препис от 1558 г.

От 1868 Археографската комисия при Министерството на народната просвета по почин на нейния председател А. С. Норов започва да публикува „Великите чети-минеи“ на М. При печатането се вземат предвид и трите им преписа, запазват се основните особености на оригиналния правопис с известни графически отклонения и уточнена пунктуация („Великие Минеи Четии, собранные всероссийским митрополитом Макарием. Сентябрь. Дни 1 — 13. СПб., 1868, с. 2). Печатането продължава до 1916, но изданието остава недовършено. Излизат от печат само книгите за септ., окт., ноем. (1—25), дек., ян. (1—11) и апр.

С оглед на кирило-методиевската проблематика Макариевите чети-минеи представляват интерес с поместените в тях житийни и проповеднически старобълг. литературни творби от IX—X в.: житията на Константин-Кирил Философ и Методий (пространни и проложни), Похвалното слово за Кирил и Методий, слова на Климент Охридски, Шестоднев от Йоан Екзарх.

ЖК е поместено два пъти във „Великите чети-минеи“ в две различни редакции: при четивата за 14 окт. в Софийския препис на л. 284а — 293а и в Успенския препис на л. 881а — 9096; при четивата за 14 февр. в Успенския препис на л. 900б—922б и в Царския препис на л. 642б—666а. Тези преписи са публикувани от О. М. Бодянски в ЧОИДР, 1863, 2, с. 97—161; 1864, 2, с. 225—251, 328—362.

588

Текстът от четивата за 14 окт. е поместен и в изданието на „Великите чети-минеи“ (СПб., 1874, с. 976—1010). ЖМ е поместено в Успенския препис на „Великите чети-минеи“ на л. 93а—96б при четивата за 6 апр. Този препис е публикуван първоначално от О. М. Бодянски в ЧОИДР, 1865, 1, с. 15—24, а след това в изданието на колекцията за апр. (М., 1910, колона 268—295). Похвалното слово за Кирил и Методий е поместено във „Великите чети-минеи“ при четивата за 14 окт., 14 февр. и 6 апр. При четивата за 14 окт. то е включено в Софийския препис на л. 299а—301а и в Успенския на л. 909б—918б; при четивата за 14 февр. — в Успенския препис на л. 922б—929а и в Царския от л. 636а; при четивата за 6 апр. — в Успенския препис на л. 97а—100б. Петте преписа на Похвалното слово за Кирил и Методий от „Великите чети-минеи“ на М. са публикувани от О. М. Бодянски в ЧОИДР, 1865, 2, с. 12—44, 55—64; 1866, 2, с. 85—94. Два от тях (включените в томовете за окт.) са напечатани и в изданието на колекцията (1874). Редакторите на изданието на „Великите чети-минеи“ (ЖК и Похвалното слово за Кирил и Методий в тома за окт. са редактирани от члена на Археографската комисия българина С. Н. Палаузов) не съобщават нищо за използуваните от тях ръкописни материали (преписи на „Великите чети-минеи“), нито за предварителната им текстологическа обработка, което затруднява точното установяване на протографа на публикуваните текстове. Във „Великите чети-минеи“ на М. са поместени също Проложното житие на Кирил (при четивата за 14 февр.) и Проложното житие на Методий (при четивата за 11 май). Проложното житие на Методий е поместено в Успенския ръкопис на л. 432б—433а и в Царския препис — на л. 694б—695а. Текстовете им съвпадат с текстовете на по-голямата част от по-ранните руски преписи на Пролога.

В Макариевите чети-минеи са включени също 6 похвални и поучителни слова на Климент Охридски: за пророк Захарий и за зачатието на Йоан Кръстител (5 септ.), за Димитър Солунски (26 окт.), за Михаил и Гавриил (8 ноем.), за Климент Римски (25 ноем.), за Преображение (6 авг.), за Успение Богородично (15 авг.), както и Шестоднев от Йоан Екзарх. В тях са намерили място и редица други творби на старобълг. литература: жития на Иван Рилски (18 окт. — от Георги Скилица, 19 окт. — Първо проложно житие); Беседата против богомилите от Козма презвитер (31 авг.), Житието на Филотея от патриарх Евтимий Търновски (28 май), повече от 20 произведения на Григорий Цамблак.

Засега не е ясно дали всички произведения с бълг. тематика и от бълг. автори са се намирали в предходните четиминейни сборници. Несъмнено е обаче, че М. е използувал и се е основавал на разпространяваните преди него в Новгород ръкописи, в които са се намирали много бълг. или с бълг. тематика произведения. В това отношение от особено значение е дейността на новгородский архиепископ Генадий, на игумена на Соловецкия манастир Доситей и на Йосиф Волоцки, които са разпространявали старобълг. полемични съчинения в края на XV в. във връзка с борбата срещу ереста на „жидовствуващите“. Оттук може би е възникнал интересът към старобълг. литература изобщо, още повече, че в средата на XIV — началото на XV в. Новгород е имал самостоятелни църковни и културни връзки с южните славяни.

Дейността на М. е високо оценена още от неговите съвременници: за него се говори в новгородско-псковските летописи; цар Иван IV Грозни в посланието си до казанския архиепископ Гурий от 5 апр. 1557 пише: „Колко би била честита руската земя, ако би имала такива владици като преосвещения Макарий !“ „Великите чети-минеи“ на М. имат непреходна стойност. Посредством тях грамотните руси получават възможност да се запознаят с много забележителни литературни паметници от предходни епохи, намиращи се в труднодостъпни църковни сбирки.

589

Неслучайно те получават по-нататъшно широко разпространение именно в редакцията на М., а колекцията като цяло става образец за създаване на подобни сборници по-късно (на митрополит Дмитрий Ростовски, 1684—1689, и на свещеник Иван Милютин, 1646—1654). Историко-литературното значение на Чети-минеите на М. се определя и от запазването в някои техни четива на стари редакции, останали непознати или забравени. Те представляват ценен литературен източник, запознавал руския читател с живота и дейността на слав. първоучители Константин-Кирил Философ и брат му Методий и на техните ученици и последователи.

            Изд.:

o   Великие Минеи Четии, собранные митрополитом Макарием, сентябрь, дни 1 — 13. СПб., 1868; сентябрь, дни 14—24. СПб., 1869; сентябрь, дни 25—30. СПб., 1883; октябрь, дни 1-3. СПб., 1870; октябрь, дни 4-18. СПб., 1874; октябрь, дни 19—31. СПб., 1880; ноябрь, дни 1 — 12. СПб., 1897; ноябрь, дни 13—15. СПб.,1899; ноябрь, день 16. М., 1910; ноябрь, дни 16—17. М., 1911; ноябрь, дни 16—22. М., 1914; ноябрь, дни 23—25. М., 1916; декабрь, дни 1—5. М., 1901; декабрь, дни 6—17. М., 1904; декабрь, дни 18—23. М., 1907; декабрь, день 24. М., 1910; декабрь, дни 25—31. М., 1912; декабрь, день 31. М., 1914; январь, дни 1—6. М., 1910; январь, дни 6—11. М., 1914; апрель, дни 1—8. М., 1910; апрель, дни 8—21. М., 1912; апрель, дни 22—30. М., 1916.

            Лит.:

·       Ундольский В. Оглавление Четьих Миней всероссийского митрополита Макария, хранящихся в московском Успенском соборе, составленное справщиком, монахом Евфимием. — ЧОИДР, 1847, 4, с. III—VIII, 1-78;

·       Лебедев Н. Макарий, митрополит всероссийский. — ЧМОЛДП, 1877, ч. 2, 9, с. 392—406; 10, с. 444—478; 1878, ч. 1, 1, с. 391—429; 1880, ч. 2, 9, с. 286—310; 1881, ч. 2, 7, с. 47—69; Заусцинский К. Макарий митрополит всея России. — ЖМНП, 217, 1881, с. 209—259; 218, 1881, с. 1—38;

·       Горский А. В., К. И. Невоструев. Описание Великих Четьих Миней Макария, митрополита всероссийского. — ЧОИДР, 1884, 1, с. I—XIX, 1—64; 1886, 1, с. 65 — 184;

·       Иосиф арх. Подробное оглавление Великих Четьих Миней всероссийского митрополита Макария, хранящихся в Московской Патриаршей (ныне Синодальной) библиотеке. М., 1892, IVс. + 502 стлб.;

·       Голубинский Е. История русской церкви. 2. Первая половина тома. М., 1900, с. 744—875;

·       Шестаков Д. Заметки о греческих текстах в Макарьевских Минеях Четиих. — БВ, 1914, февраль, с. 369—382;

·       Орлов А. С. Книга русского средневековья и ее энциклопедические виды. — Доклады АН СССР, серия В, 1931, 3, с. 37—51;

·       Будовниц И. У. Русская публицистика XVI века. М.—Л., 1947, с. 188—198;

·       История русской литературы. 1. Литература X—XVIII веков. М.-Л., 1958, с. 231—233;

·       Зимин А.А. И.С. Пересветов и его современники. М., 1958, с. 71—90;

·       История на руската литература. 1. С., 1960, с. 231—236;

·       Гудзий Н. К. История древней русской литературы. Изд. 7. М., 1966, с. 337—341;

·       Робинсон А. Н. Макарий. — В: Краткая литературная энциклопедия. 4. М., 1967, с. 511;

·       Протасьева Т. Н. Описание рукописей Синодального собрания, не вошедших в описание А. В. Горского и К. И. Невоструева. 1. М., 1970, с. 170—208;

·       Кучкин В. А. О формировании Великих Миней Четиих митрополита Макария. — В: Проблемы рукописной и печатной книги. М., 1976, с. 86—101;

·       История русской литературы X—XVII веков. Под ред. Д. С. Лихачева. М., 1980, с. 291—294;

·       Казакевич А. Н. Произведения старинной болгарской литературы в Четьях-Минеях митрополита Макария (К изучению новгородского наследия в ВЧМ). — В: Руско-балкански културни връзки през Средновековието. С., 1982, с. 155—159;

·       Дробленкова Η. Ф. Великие Минеи Четьи. — ТОДРЛ, 39,1985, с. 238—243;

·       Словарь книжников и книжности Древней Руси. Вып. 2, ч. 1. A-К. Л., 1988, с. 126—133; ч. 2. Л-Я. Л., 1989, с. 76—88.

Николай Дилевски, Светлина Николова

    (10). МАКЕДОНИЯ (грц. Μακεδονία, лат. Macedonia) — историко-географска област, обхващаща долината на р. Марица, Родопите и Беломорието в Тракия. Етимологията на името не е ясна; извеждано е от легендарен епоним. В най-старото споменаване („Κατάλογον γυναικῶν“ на Хезиод) Македон е син на Зевс от Деукалионовата дъщеря Тюия; други автори сочат различни митологични личности като родоначалници на старите македонци.

Пръв Г. Кацаров изтъква, че частицата -ονία е наставка („Цар Филип II Македонски“, с. 22). Върху първичността на суфикса - ον обръща внимание В. Бешевлиев, който обяснява стратификацията на суфиксите с хронологията на тяхното появяване: първият определя народностното име, а вторият (-ία) — територията. Като се отделят двата суфикса, отчетливо се определя коренът Μακεδ- („Към въпроса за народността на старите македонци“, с. 30). Η. П. Андриотис извежда името М. от старогрц. μάκος (μῆκος) със суфикс -δ- и окончание -νός, като го свързва с физическата характеристика на древните македонци,

590

т.е. високият им ръст като планинци в сравнение със съседите им в равнината („History of the Name „Macedonia“, p. 143). Би могло да се допусне, че името М. е дадено от съседен етнос. Най-вероятно е то да е носено от най-известното племе или от ядрото, около което постепенно се образува македонската племенна общност, а след това и етнос през античността.

Изследванията на Н. Хамънд и последните археол. разкопки изясняват, че ядрото на древното македонско царство е областта между долното течение на р. Халиакмон (Бистрица), пл. Ликостомон (Темпе) и Бяло море. Географските данни у античните писатели позволяват да се очертаят границите на същинска Стара М.: на юг — планините Олимп, Темпе, Камбуница и Пинд (която я отделя от Тесалия и Епир, принадлежащи към Елада), беломорският бряг между устията на реките Пеней (Пиниос) и Нестос (Места), включително Халкидическия п-в; на запад — реките Халиакмон, Еригон (Черна), Аксий (Вардар) и други, образуващи граница със земите на илирите и епириотите; на север — веригата от планини с дн. имена Турйе — Баба — Голешница, образуваните от Вардар теснини Стене (Демиркапия), които я отделят от земите на дарданите и пеоните. Оттам границата на М. с тракийските племена върви в югоизточна посока през т.нар. дн. Овче поле до югозападните склонове на планините с дн. имена Осоговска и Плачковица, Огражден, Беласица (античния орографски комплекс Орбелос) до Рупелския пролом. По южните склонове на Пирин, а може би през пл. Мраморица (Боздаг, грц. Фалакрон) границата достига долното течение на р. Места.

Постепенно на изток към македонските земи са присъединени земите на редица тракийски племена до р. Стримон (Струма). При Филип II (359—336 пр.н.е.) М. обхваща и териториите до р. Долна Места (това междуречие тогава е наречено М. Adjecta). Филип II разпростира властта си извън пределите на същинска М. — до Адриатика (наричана от римляните „Македонско море“), Хемус (Стара планина), Скард (пл. Шар със Скопска Черна гора — като орографски комплекс), Пропонтида (Мраморно море) и Евксинския понт (Черно море); той поставя под своя зависимост и Епир, Дардания, Тракия и Елада. Александър Македонски създава мимолетна световна империя между реките Морава и Инд. Тогава името М. от етническо придобива значението на държ. понятие, с твърде разширен, но променлив обхват.

През 146 пр.н.е. М. е превърната в първата римска провинция на Балк. п-в. Нейните граници се менят от Адриатика и Олимп до Пропонтида, Дунав и Евксинския понт. След обособяването на провинция Мизия и след покоряването на Тракия и превръщането ѝ в провинция (45) римската административна единица М. почти запазва първоначалните си граници.

591

Временно Тесалия и Ахая са присъединени към М. Така разграничените провинции просъществуват с малки изключения докъм края на III в., когато се извършва важно административно преустройство в Римската империя, започнато от имп. Диоклециан (284—305) и завършено при имп. Константин I Велики (306—337). Ок. 386 М. е разделена на две провинции: Първа и Втора (наричана и Салутарис) с главни градове съответно Солун и Стоби (дн. Пустоградско). От 395 е в границите на Източната Римска империя (Византия). В нея името М. се дава на различни по териториалния си обхват административни единици; от I в. загубва първоначалния си

592

етнически смисъл, свързан с държавата на старите македонци.

Заселването на Балк. п-в от югоизточната група славяни (бъдещия основен компонент на бълг. народност) и образуването на бълг. държава към 681 внасят коренни етнически и обществено-политически промени в Югоизточна Европа. Антична М. се превръща в база за разселване на славяните в останалите територии на полуострова и започва да се нарича Склавинии. Империята загубва властта си във вътрешността на Балканите. От диоцеза М., който през VI в. освен антична М. обхваща и Континентална Гърция с много от егейските острови, Византия запазва контрола си само върху Солун с околността му и п-в Атика с Източен Пелопонес. Значителна част от населението на диоцеза М. се изтегля в запазилите се имперски твърдини или търси убежище в Италия, Мала Азия и в околностите на Цариград. Едва в края на VIII в. Византия успява да си възвърне част от Тракия. От началото на IX в. тя минава в настъпление и започва да утвърждава новата си военно-административна система в европ. владения — т. нар. „темна организация“, опираща се на военни поселници от различен произход.

За отбрана на столицата срещу Б-я наред със създадената към 681 тема Тракия между 799 и 803 е учредена военно-административна единица на юг от Стара планина под името М. с главен град Одрин. Тя обхваща долината на Марица с Беломорската низина и Родопите, долните течения на Струма и Места и Черноморското крайбрежие между носовете Емона (Емине) и Тиниада (Иниада). Ако се съди по името ѝ, ядрото и най-сигурната за Византия част от войнишкото ѝ население са жителите на бившия диоцез М. Името М. се налага след началото на IX в. върху по-голямата част от антична Тракия. (Обяснения за това разширение на името М., както и други мнения по въпроса вж. у П. Коледаров — „Името Македония в историческата география“, с. 52—87.)

Важните изменения в макротопонимията и изобщо в географската номенклатура от Ранното средновековие се обясняват най-приемливо с извършените коренни етно-политически промени. Съобразно с новите си обитатели антична Мизия и Скития (Северозападното Черноморие със Северна Добруджа — бившата провинция Scythia Minor) започнали да се наричат Б-я, антична М. (от средата на VII до средата на IX в.) — Склавинии. С идването на прабългарите от Панония начело с Кубер през втората половина на VII в. в Битолско-Прилепското поле и в част от Солунско този дял от антична М. се нарича Б-я. С окончателното и доброволно присъединяване на Склавиниите към бълг. държава през IX и началото на X в. името се разпространява и върху останалите части от бившата провинция М. Изчезват както събирателното име Склавинии, така и названията на отделните слав. племена. Обитателите на бившата антична провинция М. започват да наричат родината си Долна земя или Долна България, а владяната от Византия част (заедно с главния ѝ град Солун) — Тесалия.

Вследствие на етническите и военно-административните преобразования от 800 е известна само една М. — темата в долината на Марица. Постепенно името на тази виз. военно-административна единица се налага и утвърждава като областно име на по-значителната част от антична Тракия, която съставлява територията ѝ. Поради пъстрия народностен състав и войнишкото ѝ население, а главно поради преобладаването на славянския над останалите елементи в тази област, връзката със стария македонски етнос съвсем се прекъсва; елинизираните елементи от него се претопяват от същинските гърци, дошли с тях от бившия диоцез М., наричайки се общо „ромеи“. По този начин името М. през Средновековието окончателно престава да се свързва с определена народност, защото и останалите в родината си потомци на неелинизираните древни македонци постепенно се претопяват и се сливат със слав. маса.

593

То остава само административно и географско понятие — областно име на част от антична Тракия.

В продължение на близо цяло хилядолетие името М. е напълно забравено както от местното население, така и от останалите народности на Балканите, а също от тези, които влизат в досег с тях. То запазва древното си географско значение само в старите ръкописи (кодекси и карти) и се появява спорадично като анахронизъм. С него продължават да си служат още едно-две столетия единствено някои по-консервативни църковни среди, понякога и отделни виз. книжовници, когато се налага да се напомни за славата на М., Елада и Рим, за да се повдигне патриотичното самочувствие на ромейското население в империята.

Особено важен е въпросът за съдържанието на името М. в старобълг. книжнина. Влиянието на виз. стил с неговия консерватизъм и придържане към традицията, както и склонността към архаизация в църковната литература, се долавят както в преводните, така и в оригиналните творби, появили се след въвеждането на слав. писменост. Това се отнася особено до традицията за римските провинциални и областни имена, свързани с църковно-административното устройство на епархии. Така напр. в Пространното житие на Климент Охридски от Димитър Хоматиан страните (областите) са наречени според античните имена на провинциите — Мизия, Илирик, Панония, Далмация, Тракия, Европа и т.н.; употребата на термина „Македонска страна“ наред със „Солунска страна“ дава основание да се приеме, че в случая се означават тогавашните теми М. (в антична Тракия) и Тесалоника (Солун и областта му) — те са дадени след по-общото посочване на провинциите Илирик, Панония, Далмация, Тракия (последните две тогава вече теми). Във Второто житие на Наум Охридски вместо М. е употребен изразът „страна Лихнидска“. Това определение трябва да се свърже с грамотата на цар Константин Асен, старобълг. превод на Манасиевата хроника и др., където се говори за „Долна земя Охридска“. В бълг. паметници от Средновековието името М. се употребява само като име на тема и географска област. Това се наблюдава особено ясно в достигналите до нас съчинения от XIII и XIV в., а дори и в творби от XV—XVI в. Евтимий Търновски напр. употребява името М., когато има предвид виз. тема. От разказа на Исай Серски за разорението на М. от турците по повод на Черноменската битка от 1371 е ясно, че под това областно име също трябва да се разбира темата, т.е. Одринска Тракия. В Българската хроника от XV в. под „Романия“ и „Македония“ се разбира дн. Тракия: „. . .Турците си засвоиха града Галиполи и околните му села, завзеха Македония и така започнаха да воюват, както им бе угодно. . .“ Подобни примери се срещат и в писмени паметници, възникнали в сръбски земи през Средновековието. В договора от 1396 между княгиня Милица и Немановите синове, от една страна, и игумена на светогорския манастир „Св. Пантелеймон“, от друга, се изброяват от запад към изток Солун (т.е. градът и едноименната тема), М. (също като военноадминистративна единица или територията ѝ, схваната като област) и Анатолия (т.е. азиатските владения на Византия). В т.нар. Дечански синодик на православната неделя се отправят проклятия срещу еретици „иже во македоніи болгарскіи въ филипо[по]лѣх и окресть“, т.е. става дума за северната част на бившата виз. тема със средище Пловдив — един от районите, в които богомилството е широко разпространено. (Още примери за названието на М. сред бълг. население вж. у П. Коледаров — „Името Македония в историческата география“, с. 90).

През втората половина на XIV в. османските турци унищожават темата М. и превръщат средището ѝ Одрин в своя столица. Значителните промени обаче не заличават средновековната традиция в областната географска номенклатура, включително и името М.

594

Редица западноевропейски пътешественици отбелязват Одрин и Пловдив като главни градове на М., въпреки че по правило се придържат към римското провинциално деление и към други понятия на античните географи.

Решителната промяна в макротопонимията на Балк. п-в е наложена от Западна Европа. Поради изолираността на султанските владения етническият състав и произходът на населението в тях, както и османското административно деление остават неизвестни за свободния християнски свят. Балк. народи и по-специално българите постепенно възприемат имената на римските провинции като областна географска номенклатура на своите земи чрез преводните учебници по география и изобщо чрез книжнината, идваща от Западна Европа. Областното име М. за териториите, обозначавани с него през античността, бавно си пробива път сред жителите на Югозападна Б-я (Долна земя). В процеса на националноосвободителните борби то се налага окончателно и определя обхвата си в края на XIX и началото на XX в. като име на западната бълг. област, останала подвластна на султана.

            Лит.:

·       Ioannis Cantacuzeni eximperatoris Historiarum libri IV. Cura L. Schopeni. Bonnae (Corpus scriptorum Historiae Byzantinae. Ed. B. G. Niebuhrii C. F., 20-22). 1., 1828, p. 36, 37, 259, 275, 455, 520, 521, 537; 2., 1831, p. 161, 180, 323, 326, 371, 389, 390, 461, 470, 548, 550, 551; 3., p. 31, 49, 94, 104, 118, 148, 150, 156, 188, 204, 348;

·       Nicephori Gregorae Byzantina historia graece et latine. Cura L. Schopeni. Bonnae, 1., 1829, 568 p.; 3., 1830, p. 569—1385;

·       Ducae Mihaelis Ducae nepotis Historia Byzantina. Rec. et interprete italo addito suppl. I. Bekkerus. Bonnae, 1834, p. 89;

·       Pachymeris G. De Michaele et Andronico Palaeologis libri tredecim. Rec. I. Bekkerus. 1. Bonnae, 1835, 12+766 p.; 2. Bonnae, 1835, 10+905 p.;

·       Tafel Th. L. F. Constantinus Porphyrogenitus de provinciis regni byzantini liber secundus, Europa. Tubingae, 1847, p. III, VIII—IX, XIII—XXXVI, 1—4, 12, 29—31, 46;

·       Lelewel J. Géorgaphie du Moyen âge. Bruxelles. 3., 1852, p. 46—47, 132—145; 4., 1852, p. 42—43;

·       Atlas., 1850, p. X, XII, tabl. 10—13, 15, 38;

·       Nicephori Gregorae Historia a Byzantinae libri postremi ab I. Bekkero nunc primum ed. Bonnae, 1855, 8+587 p.;

·       Kałużniacki E. Aus der panegyrischen Literatur des Südslaven. Wien, 1901, p. 86—88;

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1908, 310 с. (2 доп. изд. С., 1931, 671 с.; фототипно изд. С., 1970);

·       Кацаров Г. Етнографското положение на старите македонци. — Минало, 1, 1909, 2, с. 156—175; 3, с. 265—281;

·       Милев Н. Кубрат от историята на Кубер в „Чудесата“ на св. Димитрия Солунски. — ПСп, 71, 1910, с. 577—586;

·       Кацаров Г. Цар Филип II Македонски. История на Македония до 336 год. пр. Христа. С., 1922, 319 с.;

·       Geyer F. Makedonia. — In: Paulys Real-Encyclopädie der Classischen Altertumswissenschaft. Herausg. W. Kroll. 14. Stuttgart, 1928, col. 638—771;

·       Бешевлиев В. Към въпроса за народността на старите македонци. — ГСУифф, 28, 1932, 8, с. 1—76;

·       Дуйчев Ив. Из старата българска книжнина. 1. Книжовни и исторически паметници от Първото българско царство. С., 1943, с. 125—128; 134, 138, 203, 228;

·       Κυριακίδου Στ. Βυζαντιναὶ μελέται. 6. Θεσσαλονίκη, 1947, p. 29, 42, 44, 67, 75—78, 89;

·       Извори за старата история и география на Тракия и Македония. Избраха и прев. Γ. И. Кацаров, Д. Дечев и др. 2 разш. изд. С., 1949, 487 c.;

·       Solovjev A. Autour des Bogomiles. — Byzantion, 22, 1952, p. 81—90;

·       Lewicki T. Źródła arabskie do dziejów słowiańszczyzny. 1. Wrósław—Kraków, 1956, p. 87, 106, 107, 194, 251, 280—282, 293;

·       Геров Б. Проучвания върху западнотракийските земи през римско време. — ГСУфф, 54, 1959—1960, 3, 407 с.;

·       Мошин В. А. Сербская редакция Синодика в Неделю Православия. Тексты. — ВВр, 17, 1960, с. 347—348;

·       Литаврин Г. Г. Болгария и Византия в XI—XII вв. М., 1960, с. 78—97, 133—140;

·       Critobul din Imbros. Din domnia lui Mahomed al II-lea anii 1451—1467. Ed. V. Grecu. Bucureşti, 1963, p. 60, 61, 184, 185, 192—199, 216, 232, 233, 294—295, 350—355;

·       Fragmenta Hesiodica. Ed. R. Merkelbach, M. L. West. Oxford, 1967, p. 6;

·       Hammond N. G. The Archaeological Background to the Macedonian Kingdom. — In: Ancient Macedonia. Ἀρχαία Μακεδονία. Ἀνακοινώσεις κατὰ τὸ πρώτον διεθνές συμπόσιον ἐν Θεσσαλονίκη, 26—29 αὔγουστου 1968. Θεσσαλονίκη, 1970, p. 53—67;

·       Коледаров Π. Образуване на тема „Македония“ в Тракия. — ИИИ, 21, 1970, с. 219—243;

·       Коледаров П. Първата българска държава в средновековната картография. — Векове, 2, 1973, 1, с. 11—22;

·       Коледаров П. Втората българска държава в старинните карти от XIII—XIV в. — Векове, 2, 1973, 4, с. 15—26;

·       Koledarov P. Traditions of Antiquity and the Middle Ages in the Regional Nomenclature in the Modern Map of the Balkans. — Bbg, 4, 1973, p. 145—174;

·       Koledarov P. Thrace as a Name in Historical Geography. — In: Thracia. 2. Serdicae, 1974, p. 111—118;

·       Koledarov P. Ethnical and Political Preconditions for the Regional Names in the Central and Eastern Parts of the Balkan Peninsula [Seventh to Fourteenth Centuries A. D.]. — In: An Historical Geography of the Balkans. London — New York — San Francisco, 1977, p. 293—317;

·       Lilie R.-J. „Thrakien“ und „Thrakesion“. Zur byzantinischen Provinzorganisation am Ende des 7. Jahrhunderts. — JOB, 26, 1977, p. 7—47;

·       Македония. Сборник от документа и материали. С., 1978, 822 с.;

·       Коледаров П. Името Македония в историческата география. С., 1985, 209 с.

Петър Коледаров

595

    МАКЕДОНСКИ ГЛАГОЛИЧЕСКИ ЛИСТ — вж. Рилски глаголически листове.

    (11). МАКЕДОНСКИ КИРИЛСКИ ЛИСТ, Лист на Гилфердинг — един пергаментен лист от старобълг. писмен паметник; размери 27,5 x 21,9 см. Пергаментът е силно повреден, бил е в подвързията на друг ръкопис. Писмото е кирилско, уставно, 30 реда на страница. Почеркът е със силен наклон надясно. Текстът на места е размит и заличен поради обработка с химически реактиви при първоначалните опити за разчитането му. М.к.л. е открит от А. Ф. Гилфердинг по време на неговата научна обиколка из слав. земи на Балк. п-в (1857). Липсват конкретни данни, при какви обстоятелства и къде е намерен М.к.л. Има предположение, че е открит в географската област Македония, според която той получава името си от първите си изследователи. Гилфердинг подарява М.к.л. на И. И. Срезневски, който го издава няколко пъти. След това за известно време М.к.л. се счита за изгубен. Г. А. Илински го открива у В. И. Срезневски (1905), фотографира го и го издава (1906). В 1910 М.к.л. е предаден заедно със сбирката на Срезневски в Ръкописния отдел на Библиотеката на АН в С.-Петербург, където се съхранява и сега под сигн. 24.4.16 (Срезн. 63). Паметникът е отбелязан в „Предварительный список славяно-русских рукописей XI—XIV вв., хранящихся в СССР“ (АЕ, 1966) под № 43; в „Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР. XI—XIII в.“ (1984) под № 46.

За датировката на М.к.л. и за съдържанието на текста му няма единно мнение. Според Илински и А. Ваян той е от края на XI или от началото на XII в. Авторите на „Пергаменные рукописи. . .” и на „Сводный каталог. . .“ го отнасят също към XI—XII в. Според Ив. Добрев М.к.л. е възникнал в началото на X в. или дори в края на IX в.

Македонски кирилски лист, XI в.

Анализът на правописа и на фонетичните особености на М.к.л., извършен от Добрев (1981) в съпоставка с останалите старобълг. ръкописи и въз основа на паралелите в преславската епиграфика (вж. Епиграфика старобългарска), дава основание на Добрев да коригира предположението за по-късен произход на паметника и да го свърже с Преславското книжовно средище. Доводи за по-късно датиране Илински и Ваян виждат в наличието на знак (подвиахьмь, ьвѣзда), съчетания ьр и ьл за сонантни р и л (вьрхь, дьрзостиѫ и др.), едноеров правопис (само ь), написания с ь вм. о (положихьмь, быхьмь, глагольмь). Проучванията на епиграфския материал от Преслав и проследяването на посочените явления в други старобълг. паметници показват, че тези черти не могат да бъдат основание за късно датиране на М.к.л. При едноеровия правопис и ьр, ьл за означаване на сонантни р, л не може да има съмнение, че става дума за твърде ранна правописна практика; едноеров правопис е могъл да възникне както в източнобълг., така и в западнобълг. среди. М.к.л. не съдържа примери за изясняване на ь в силна позиция

596

(елиньскь, красьнь), липсва ѭ (молѫ, тъчиѫ, исповѣдаѫть) — знак, който по всяка вероятност не е бил присъщ на най-старата кирилица, липсва в Самуиловия надпис от 993, в палимпсестните части на Зографското евангелие, а в Надписа на чъргубиля Мостич от средата на X в. е без съединителна хоризонтална чертица. Древна палеографска черта е употребата на знак ѥ — в ранната кирилица появата му стои в несъмнена връзка с йотацията на е, отразяваща източнобълг. диалектен изговор (сьмѣниѥмь, истовоѥ). Липсва знак ı-а (пише се ѣ или а — ѣкоже, акоже, ськазаниѥ). Употребява се знак след гласна и съгласна, липсва знак ю, а два пъти се среща глаголическата буква за ю — (еулоги, ... жени). В транскрипцията на някои грц. имена се откриват преславски правописни навици (еу- срещу ев- : еуангелие, еулоги).

Текстът, който се съдържа в М.к.л., има паралел само в пролога към превода, направен от Йоан Екзарх на Богословие от Йоан Дамаскин. Поради това още в 1863 (първото публикуване на текста от Срезневски) в науката се утвърждава мнение, че М.к.л. съдържа фрагмент от пролога на Йоан Екзарх, към който анонимният автор е показал по-свободно отношение. В 1948 Ваян отхвърля това мнение и прави своя реконструкция на текста, като използува най-добре запазените редове от М.к.л., които съпоставя със съответни цитати и части от пролога на Йоан Екзарх. Той обръща внимание, че в запазените пасажи на М.к.л. се имат предвид Евангелието и преводът на евангелския текст, а примерите за разлика в граматическия род и оттук — за трудност при превода (различни в М.к.л. и в пролога), в М.к.л. са взети от текста на Изборното евангелие и имат алегорично значение. Въз основа на своя логичен и подробно обоснован анализ Ваян стига до заключение, че в М.к.л. се е запазила част от предговор към превода на Изборното евангелие, а негов автор е Константин-Кирил. Това предисловие е било написано най-напред на грц. език, а скоро след това е било преведено, неособено добре, на старобълг. език. Този именно текст е бил използуван от Йоан Екзарх. Мнението на Ваян се възприема след това от много слависти (Й. Вашица, Фр. Славски и др.). Следващото проучване на немския славист К. Трост (1973) пренася тежестта върху преводаческите концепции, които се излагат в М.к.л. и в пролога към Богословието. Трост посочва, че в двете съчинения се защитават различни преводачески принципи, като при М.к.л. те съвпадат с преводаческата практика на Константин-Кирил, за която водещо е търсенето на идентичен по смисъл, но възможно най-точно съответствуващ и по израз превод, докато в пролога на Йоан Екзарх — също в духа на неговата преводаческа практика, се развива идеята за интерпретиращо, вариращо в езиковите средства отношение към грц. оригинал. Трост предполага, че предисловието на Константин-Кирил е съставено на грц., но е адресирано към слав. сътрудници и ученици на Кирил и Методий. Пак с оглед на средновековните преводачески концепции и отношението на М.к.л. и пролога към тях полският палеославист А. Наумов (1975) посочва, че става дума за два различни текста, но приема, че едно по-общо съчинение за принципите на първите слав. преводи (може би написано на грц. език) е интерпретирано по различен начин в Преславския и в Охридския книжовен център. Наумов обръща внимание, че Йоан Екзарх е използувал предисловието към кн. на Сирах, а въведените от него примери рѣка и жаба също могат да бъдат преводачески проблем, защото стоят заедно в кн. Изход (8:3, 8:9) и в Псалтира (77:44,45).

Още по-категорично отрича предположението за предговор, „проглас“ към Евангелието Р. Айцетмюлер (доклад на международния симпозиум „Йоан Екзарх Български“ в Шумен, 1979). Според него Константин-Кирил е посветил своя трактат на теоретичните проблеми на превеждането на Евангелието на език, който не е имал дотогава литературни функции, но не го е предназначил за „проглас“ към самия евангелски превод.

597

С това може да се обясни обстоятелството, че този текст изчезва в ръкописната традиция и никъде не се появява като добавка към евангелския превод.

При формулирането на тези мнения изследователите на М.к.л. се опират на четенето на текста в изданието на Илински и на реконструкцията на Ваян, с която той предлага допълнителни аргументи за авторството на Константин-Кирил и за предназначението на това негово съчинение.

Последното критично издание на М.к.л., осъществено от А. Минчева (1978), дава допълнено и коригирано разчитане на текста. Освен сверка с ръкописа за него са използувани и специални снимки, изпълнени в Лабораторията за консервация и реставрация на документи при Библиотеката на Руската АН в С. Петербург под ръководството на Д. П. Ерастов. По този начин обемът на разчетения текст е увеличен, което създава възможност за проверка на някои пунктове в изказаните хипотези, а не на последно място — и за нови мнения за времето и мястото на възникване и за автора на това съчинение. Сверката, направена от Добрев въз основа на ръкописа и на същите снимки, в общи линии потвърждава разчитането на Минчева, въпреки че Добрев има отделни свои варианти на разчитането. Повече разногласия между двамата изследователи се наблюдават в реконструираните места (срв. напр. А 21, 22, 23, 28 и Б 20, 21, 22, 27 по изданието на Минчева).

Минчева се присъединява към мнението за по-късно датиране на ръкописа, но свързва съдържащия се в него текст с името на Константин-Кирил и приема, че това е бил трактат по въпросите на превода, в който става дума за евангелския текст. Съчинението според нея е написано на грц. език, а по-късно е преведено и на старобългарски. Според Минчева езиковите особености на текста свидетелствуват за преславски превод, но от онова течение в рамките на Преславската школа, чиито представители се стремят да спазват в по-голяма степен Кирило-Методиевите норми на превод. Тя изказва предположение, че авторът на превода би могъл да бъде Константин Преславски, който следва преводаческите принципи на Константин-Кирил и проявява интерес към „учителна“ литература.

Добрев отнася всички нива на ръкописа — текст, езиков облик, правописно-фонетични особености и т.н., към книжнината, създавана в Североизточна Б-я (столичните градове Плиска и Преслав и околностите им). Според него паметникът е откъс от защитна реч срещу духовници, които са обвинявали старобълг. превод на Евангелието в догматично-богословско и езиково несъвършенство. Текстът на М.к.л. не е съчинение на Константин-Кирил, а е писан от човек, който в края на IX в. е участвувал във възстановяването на първоначалния Кирило-Методиев превод или по-точно — в т.нар. втора, или преславска редакция на старобълг. богослужебни книги. Според Добрев М.к.л. е по-ранен от предговора към Богословие, но е възможно и двата паметника да са дело на Йоан Екзарх.

Трето мнение изказва Ф. В. Мареш. Той проследява примерите, цитирани в М.к.л. и в пролога на Йоан Екзарх, в целия библейски корпус и намира само едно място, където и шестте думи-примери за превод, посочени у Йоан Екзарх, се появяват заедно. Това е последната новозаветна кн. — Откровението на Йоан или Апокалипсисът (15:4—16:3—14). Мареш смята, че и Апокалипсисът е преведен още през моравския период, и приема, че преводът е извършен от Методий. Съгласно с това в М.к.л. според Мареш се съдържа откъс от епилог на Методий към превода на Новия завет (евентуално — на цялата Библия). Версията на Йоан Екзарх (преславски вариант) и версията на М.к.л. (охридски вариант) водят началото си от един архетип, като първоначалният текст е запазен повярно при Йоан Екзарх, а в охридския вариант е претърпял съзнателно редактиране. Второто твърдение на автора (за редактиране на първоначалния

598

Методиев текст в Охридския книжовен център) не е специално мотивирано с езиков анализ. То обаче противоречи на твърде съществени особености на онзи текст, който е съхранен в М.к.л. — съюз небонъ, съюз то, форма та за тъı, тъıѩ, — които го свързват преди всичко с преславската книжнина.

По графични особености и характер на почерка М.к.л. показва близост с почерците от типа на Савината книга и Енинския апостол, а, от друга страна, в начертанията и размерите на отделни букви се забелязват сходства с двата ватикански палимпсеста (V. Graeco 2502 и V. Barberini gr. 388). Архаичният почерк на М.к.л. свидетелствува за връзка с древен протограф, но самият ръкопис е препис от по-късно време, най-вероятно от XI в.

            Изд.:

o   Срезневский И. И. Из обозрения глаголических памятников. 8. — Известия Императорского археологического общества, 5, 1863, 2, с. 66—68;

o   Срезневский И. И. — В: Древние глаголические памятники сравнительно с памятниками кириллицы. СПб., 1866, с. 276—279;

o   Срезневский И. И. Македонский листок. — В: Срезневский И. И. Древние славянские памятники юсового письма с описанием их и с замечаниями об особенностях их правописания и языка. СПб., 1868, с. 192—193;

o   Ильинский Г. А. Македонский листок. Отрывок неизвестного памятника кирилловской письменности XI—XII в. (Памятники старославянского языка, 1., 5). СПб., 1906, 28 с.;

o   Минчева А. Старобългарски кирилски откъслеци. С., 1978, с. 76—89.

            Лит.:

·       Ягич И. В. Рассуждения южнославянской и русской старины о древне-церковнославянском языке. — В: Ягич В. Исследования по русскому языку. СПб., 1895, с. 325;

·       Огіенко I. Пам’ятки старослов’янської мови X—XI віків. 1. — В: Огіенко I. История церковнослов’янської мови. 5. Варшава, 1929, с. 48—50;

·       Vaillant A. La préface de l’Évangeliaire vieux-slave. — RES, 24, 1948, 1—4, p. 5—20;

·       Горалек К. Св. Кирилл и семитские языки. — В: For Roman Jakobson. The Hague, 1956, p. 230—234;

·       Vašica J. Dvě předmluvy Konstantina Cyrila k slovanskému překladu evangelia. — In: Vašica J. Literární památky epochy velkomoravské. 863—885. Praha, 1966, p. 25—26;

·       Sławski F. Początki piśmiennictwa starobulgarskiego. — Zeszyty naukowe Universytetu Jagiellońskiego. Prace historyczno-literackie, 17, 1970, p. 27;

·       Trost К. Die übersetzungstheoretischen Konzeptionen des Cyrillisch-mazedonischen Blattes und des Prologs zum Bogoslovie des Exarchen Joann. — In: Slavistische Studien zum VII. Internationalen Slavistenkongreß in Warschau 1973. München, 1973, p. 497—525;

·       Пергаменные рукописи Библиотеки Академии наук СССР. Описание русских и славянских рукописей XI—XVI вв. Сост. Н. Ю. Бубнов, О. П. Лихачева, В. Ф. Покровская. Л., 1976, с. 11;

·       Naumov А. Najstarsze słowiańskie rozważania о sztuce tłumaczenia. — Zeszyty naukowe Universytetu Jagiellońskiego. Prace historyczno-literackie, 33, 1979, p. 9—17;

·       Куев К. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. С., 1979, с. 79—80 (2 изд. С., 1986, с. 80—81);

·       Минчева А. За текста на Македонския кирилски лист и неговия автор. — Старобългарска литература, 9,1981, с. 5—20;

·       Добрев И. Съдържа ли Македонският кирилски лист откъс от произведение на Константин Философ — Кирил за преводаческото изкуство? — Старобългарска литература, 9, 1981, с. 22—23;

·       Мареш Ф. В. Потеклото на текстот на Македонското кирилско ливче. — Slovo, 32—33, 1982—1983, р. 5—14;

·       Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР. XI —XIII вв. М., 1984, с. 85—86;

·       Hansack Е. Das Kyrillisch-mazedonische Blatt und der Prolog zum Bogoslovie des Exarchen Johannes. — WSl, 31, 1986, p. 336—414;

·       Freydank D. Bemerkungen zum Text des Kyrillischen mazedonischen Blattes. — In: Symposium Methodianum. Beiträge der Internationalen Tagung in Regensburg (17. bis 24. April 1985) zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Method. Neuried, 1988, p. 599—605.

Ангелина Минчева

    (12). МАЛЕЦКИ, Мечислав (Małecki, Μ.) (14.VII.1903—3.IX.1946) — полски езиковед-славист. Роден в гр. Мелец. Следва полска и романска филология в Ягелонския унив. в Краков (1923—1927). Ученик на Я. Лос, Я. Розвадовски, К. Нич. Специализира в Дижон, Франция (1925). Магистър по полска филология (1926), д-р по слав. филология (1927), проф. по южнослав. филология (1937). От 1945 е проф. в Катедрата по слав. диалектология в Ягелонския унив. Заедно с други професори от университета на 6 септ. 1939 е арестуван от хитлеристките окупатори и затворен в концлагера „Заксенхаузен“, по-късно — в „Дахау“, откъдето е освободен в края на 1940. До края на Втората световна война (1939 — 1945) организира и ръководи нелегалната научна дейност в Ягелонския унив. Умира в гр. Клодзко.

М. проучва полските диалекти в Подкарпатието, хърватските и словенските говори в Истрия, бълг. диалекти в Солунско и Костурско. Автор е на оригинални изследвания върху бълг. диалектни акцентни системи, транзитивните диалекти на полско-чешкото и

599

полско-словашкото езиково пограничие, вокалните системи на бал к. езици. В кръга на интересуващата го проблематика са и въпросите за балк. езикова общност, за балк. езикови черти от областта Македония и др.

Мечислав Малецки

В недовършената си монография „Najstarszy literacki język słowiań“ (1947), посветена на старобълг. език (у него „староцърковнославянски“), М. се спира на значението му за славистиката и полонистиката в светлината на известните данни за живота и дейността на Константин-Кирил и Методий. Той изтъква, че към бълг. език се отнася и старобълг. език като най-ранен писмен слав. език. М. сочи селища в околностите на Солун (Айватово, Гордобор, Клисели, Негован и особено Сухо, Висока и др.), в които и дн. може да се чуе слав. (бълг.) реч; според него това свидетелствува за народностната основа на старобълг. език. За нея говорят и характерните особености на диалектите в Солунско (щ жд, носовки, ят, заемки от грц. език, които са могли да проникнат само по устен път, и т.н.). По този начин М. отхвърля панонската хипотеза за произхода на старобълг. език, макар че предпочита като по-популярно названието староцърковнославянски. В статията „Czy św. Cyryl i Metody byli słowianami?“ (1946) M. подчертава, че създателите на глаголицата Кирил и Методий са били надарени с изключителни езиковедски способности, притежавали са проникновен усет за звуковите особености както на слав., така и на грц. език; двамата братя са израсли в двуезична слав.-грц. среда, владеели са еднакво съвършено и двата езика и постоянно са задълбочавали познанията си върху тях, тъй като са били в непрекъснато общение със славяни и гърци дори и когато са били на Олимп. Все във връзка с истор. съдба на старобълг. език М. проявява интерес към южнобълг. и югозападните бълг. говори, по-точно към характера и състоянието на носовите гласни в Костурско-Леринско; от говорите на Сухо и Висока той публикува изключително богати диалектни материали — речник и отлично записани текстове. М. формулира първата принципна постановка за старобълг. език като балк. език. Той изтъква, че само 150—200 г. след появата на преводите на слав. първоучители в старобълг. език са се зародили характерни балканизми — появата на задпоставения член и тенденцията към загубване на инфинитива. Тези наблюдения се оказват много плодотворни за по-нататъшните изследвания на старобълг. език.

            Съч.:

o   Archaizm podhalański wraz próbki wyznaczenia granic tego dialektu. Kraków, 1928 [PAN. Monografie polskich cech gwarowych, 4], 46 p.;

o   Przegląd słowiańskich gwar Istrji. Kraków, 1930 [PAN. Prace Komisji językowej, 17], 160 p.;

o   Drobiazgi z Macedonji. — Lud Słowiański. 3, 1. Dialektologia, 1933, p. A106—Al 19;

o   zróżnicowaniu Bogdańska w południowo-wschodniej Macedonji. — Lud Słowiański. 3, 1. Dialektologia, 1933, p. A90—A106;

o   Systemy wokalne języków bałkańskich. — Sprawozdania z czynności i posiedzeń Polskiej Akademii Umiejętności, 38, 1933, 8, p. 3—6;

o   Atlas językowy polskiego Podkarpacia. 1., 2. Kraków, 1934, 112 p.;

o   Dwie gwary macedońskie. (Suche i Wysoka w Sołuńskiem). 1. Kraków, 1934, 90 p.; 2. Kraków, 1936, 135 p.;

o   Osservazioni sull’unione linguistica balkanica. — In: Atti del III Congresso internationale dei linguisti. Firenze, 1935, p. 72—76;

o   Język polski na południe od Karpat. Kraków, 1938, 108 p.;

o   Systemy akcentowe gwar Bulgarskich. — Sprawozdania z czynności i posiedzeń Polskiej Akademii Umiejętności, 43, 1938, p. 6—7;

600

o   Zagadnienia sporne lingwistyki bałkańskiej. — In: Zbirka odgovora na pitanja. 1. (III Međunarodni kongres slavista). Beograd, 1939, p. 216—217;

o   ojczyźnie języka starocerkiewnosłowiańskiego. — Sprawozdania z czynności i posiedzeń Polskiej Akademii Umiejętności, 46, 1945, p. 35—36;

o   Czy św. Cyryl i Metody byli Słowianami? — In: Inter Arma. Zbiór prac ofiarowany prof. Kazimierzowi Nitschowi w siedemdziesiątą rocznicę urodzin. Kraków, 1946, p. 51—57;

o   Славяни ли са били св. Кирил и Методий. — ЕЛ, 2, 1947, 1, с. 54—58;

o   Najstarszy literacki język Słowian. Kraków, 1947, 42 p.

            Лит.:

·       Nitsch K. Mieczysław Małecki (14.VII.1903 — 3.IX. 1946). — Język polski, 26, 1946, 5, p. 129—134;

·       Мирчев К. Професор Мечислав Малецки. — ЕЛ, 2, 1947, 1, с. 68—69;

·       Nitsch К. Mieczysław Małecki. — RES, 26, 1950, p. 306—312;

·       Karaś M. Kartka z dziejów krakowskiej lingwistyki. W 30-lecie śmierci Mieczysława Małeckiego. — Życie literackie, No 1295, 21.11.1976, p. 12;

·       Видоески Б. M. Мјечислав Малецки како славист и испитувач на македонските диалекти. — В: Свечен собир, посветен на Мјечислав Малецки, одржан на 27 декември 1976. Oconje, 1977, с. 7—20;

·       Бояджиев Т. Мечислав Малецки и българската диалектология. — В: Od Wisły do Maricy. 681—1981. От Висла до Марица. Kraków, 1981, p. 182—188;

·       Moszyński L. Znaczenie badań dialektologicznych Grigoroviča i Małeckiego dla ustalenia praojczyzny języka starocerkiewno-słowiańskiego. — Acta Universitatis Lodziensis. Folia linguistica, 12, 1986, p. 125—132.

Благовеста Лингорска

    (13). МАЛИШЕВСКИ, Иван Игнатиевич (Малышевский, И. И.) (13/25.VII.1828—11/23.I.1897) — руски историк на църквата, славист. Роден в с. Негневич, Новогрудски уезд, Минска губерния. Завършва Минската духовна семинария (1849) и Киевската духовна академия със степен магистър (1853). Бакалавър (1853—1861), проф. (1862—1897) в Киевската духовна академия. Д-р по богословие (1873). Действ, член на Московското археол. д-во, на Руския археол. инст. в Цариград, на Киевската археографска комисия, на Киевския клон на Санктпетербургското слав. благотворително д-во и др. Умира в Киев.

Иван Малишевски

М. проявява траен интерес към кирило-методиевската проблематика. По различни поводи обнародва своите беседи за Кирил и Методий (1868, 1869, 1876). В центъра на неговите издирвания са източниците за живота и делото на слав. първоучители, както и някои по-частни въпроси (за логотета Теоктист, за пребиваването на слав. просветители на планината Олимп и др.). Обобщаващ характер има студията на М. „Святые Кирилл и Мефодий, первоучители славянские“. Тя е едно от основните проучвания в тази област през 80-те г. на XIX в. Изследването е изградено върху фактологията и хронологията на ЖК и ЖМ, които М. приема и цени като достоверни източници за живота и делото на солунските братя. То е своеобразен етап в развитието на кирилометодиевистиката, макар че филологическите и лингвистичните страни на кирило-методиевското изворознание по това време не са достатъчно разработени.

По въпроса за началото на слав. писменост М. е на мнение, че Черноризец Храбър си е служел с александрийското летоброене, следователно азбуката е била създадена през 863; счита, че автор на Азбучната молитва е Константин Преславски и че чрез това стихотворение той подражава на Константин-Кирил Философ. Убеден е, че ЖК и ЖМ са написани не на грц., а на слав. език — и то на онзи слав. език, който по-късно добива известност като старобълг. литературен език. Според М. авторът на житията владее и гръко-виз. литературен

601

стил и фразеология. М. е склонен да приеме, че слав. просветители по народност са гърци; за първично в ЖМ смята четенето „гьрьци“, а не „пьрьци“. Той тълкува този пасаж в смисъл, че гърците наистина са обикнали Методий още от дете, без това да означава, че етнически той е различен от тях (според него етнически от гърците се различава авторът на житието).

М. е автор и на няколко публикации за връзките между източните и южните славяни.

            Съч.:

o   Беседы на память св. Кирилла и Мефодия, просветителей славянских. — Воскресное чтение, 1868—1869, 6, с. 166—178; 8, с. 245-251; 10, с. 297—306; 12, с. 357—366; 14, с. 413—420; 15, с. 433—440;

o   Вопросы критики некоторых источников для истории святых Кирилла и Мефодия. — ТКДА, 19, 1878, 3, с. 791—799;

o   Св. Кирилл и Мефодий, первоучители славянские. — ТКДА, 26, 1885, 1, с. 84—121, 149—208, 380—410, 526—581; 3, с. 49—105, 275—310, 424—469;

o   Судьба славянской церкви в Моравии и Паннонии при учениках св. Кирилла и Мефодия. — ТКДА, 27, 1, с. 417—456; 2, с. 73—110, 198—230;

o   Олимп, на котором жили св. Константин и Мефодий. — ТКДА, 27, 1886, 3, с. 549—586;

o   Логотет Феоктист, покровитель Константина Философа. — ТКДА, 28, 1, с. 265—297;

o   Патриарх Фотий. — Церковные ведомости, 1891, 11, с. 372—382; 12, с. 374—382.

            Лит.:

·       Будилович А. С. — ЖМНП, 251, 1886, с. 373—385 (рец.);

·       Барац Г. М. Заметки дилетанта на сочинение проф. Малышевского. — ТКДА, 30, 1889, 1, с. 484—508;

·       Oblak V. — ASPh, 12, 1890, р. 216—221 (рец.);

·       Pastrnek Fr. — ČMM, 15, 1891, p. 133—138, 207—215 (рец.);

·       Vondrák V. — ČCM, 71, 1897, p. 324—352 (рец.);

·       Корольков И. Иван Игнатьевич Малышевский, заслуженный профессор Киевской духовной академии. Киев, 1897, 34 с.;

·       Титов Ф. Памяти Ивана Игнатьевича Малышевского. Киев, 1898, 15 с.;

·       Логачев К. И. Малышевский Иван Игнатьевич. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 233.

Константин Мечев

    (14). МАНАСТИРИ старобългарски. Появата на М. в Б-я е естествен резултат от приемането на християнството (864). Първите манастирски ансамбли са групирани главно в столиците Плиска и Преслав и в техните околности. Те стават предмет на археол. разкриване и изучаване в началото на XX в., когато Ф. И. Успенски, директор на Руския археол. инст. в Цариград, К. Шкорпил и преславският учител и археолог Й. Господинов откриват М. на княз Борис I (852—889) при Голямата базилика в Плиска и два преславски М. в местностите Черешето и Патлейна. След известно прекъсване проучванията се съсредоточават в Преслав, където под ръководството на В. Иванова-Мавродинова са разкрити още няколко М. Лошото състояние и особено непълното разкриване на паметниците дълго време не дават възможност да се направят точни изводи за ролята, която старобълг. М. играят в живота на Първото бълг. царство. Системното им разкриване и изучаване започва едва след 1970. Успоредно с доразкриването на някои известни М. (напр. ансамбъла при Голямата базилика) се проучват и новооткрити — в обширната територия на Външния град в Преслав и в землището на с. Равна, Варненска област. По-добре запазени и богати на археол. находки, новооткритите М. позволяват да се проникне по-дълбоко в живота и разностранната дейност на техните обитатели, от една страна, и, от друга — по-релефно да се открои приносът им за високите постижения на старобълг. материална и духовна култура през IX—X в.

План на манастира при Голямата базилика в Плиска (без външния двор), IX—X в.

М. при Голямата базилика е издигнат извън очертанията на каменната крепост. Той е заобиколен от каменна ограда, чиито порти, подпорни стълбове

602

и зъбери показват, че тя е имала защитно предназначение. Сградите на ансамбъла са разположени в обширен, разширяван на два пъти откъм север манастирски двор.

Част от манастира при Голямата базилика в Плиска, IX—X в.

План на Дворцовия манастир в Преслав, IX—X в.

Разпределението им около Голямата базилика е съобразено с функциите, които този пръв княжески М. и обитателите му — видни представители на феодалната аристокрация, играят в държ. и църковния живот на Б-я през последните десетилетия на IX в. За постоянните контакти на М. с владетелския дворец свидетелствува каменният път, който го свързва с източната градска порта. В М. са живели видни йерарси на Бълг. църква; в него княз Борис I посреща учениците на Кирил и Методий, поставят се основите на изключително активен книжовно-просветен живот, който се развива по-късно в М. в новата столица Преслав. М. при Голямата базилика е образец на възникналите след него старобълг. М. За съжаление знанията за повечето от тях са все още ограничени, а понякога и спорни поради недостатъчните археол. проучвания.

603

Игуменарницата на Дворцовия манастир в Преслав, IX—X в.

Към най-ранния период от историята на старобълг. М. се отнасят и двата М. в с. Мадара, Варненска област (върху терасата под конника), и в местността Кирика при гр. Каспичан. Интересни данни за облика на М. в околността на Плиска предлагат археол. находки от разкопките при с. Равна. Значителният епиграфски материал (неколкостотин надписа — кирилски, глаголически, гръцки, рунически и рисункиграфити) от манастирската базилика и от неразкритите постройки от ансамбъла свидетелствува за интензивния книжовно-просветен живот в М. и за неговите връзки с княжеския М. в Плиска и с някои М. в Преслав.

В Преслав са открити 8 манастирски комплекса. По топографията си те се делят на градски М. — М. в местността Черешето, М. около църквата с гроба на чъргубиля Мостич, М. около Кръглата църква и изцяло разкритият обширен манастирски ансамбъл на северозапад от владетелските дворци (в местността Манастира), и извънградски — най-рано откритият извънградски М. на Преслав в местността Патлейна и трите М., разположени на десния бряг на р. Тича (Камчия), върху високите тераси Аврадака, Под Вълкашина и Тузлалъка.

На изток от Преслав е имало още два М. Единият от тях се е издигал по средата на пътя между Преслав и Омуртаговия аул на Тича, при днешното с. Хан Крум, а вторият — върху равна тераса на левия бряг на реката, северно от аула. Сведенията за тях се основават преди всичко на данни от напълно разкритите им базиликални църкви. Заедно с М. в местността Черешето в Преслав тези ансамбли, съживяващи старата християнска монашеска традиция по долината на Тича, по редица белези могат да се свържат с църковното и манастирското строителство на княз Борис I. Останалите преславски М. по-вероятно са от времето на цар Симеон (893—927). В преславските М. прекарват последните години от живота си цар Петър I (927—970) и чъргубиля Мостич.

Извънградските М. на столицата не са затворени от оградна стена със защитни съоръжения. Това показва, че те са строени и просъществували в спокойно време,

604

План на манастира в Тузлалъка, IX—X в.

когато държавата е можела да им гарантира безопасност. В групирането на сградите от манастирския ансамбъл около главния композиционен център — църквата, се наблюдава пряка зависимост от теренната конфигурация. В местността Тузлалъка теренът не е пречка за строителите да следват плановата композиция, приета за М. в източнохристиянския свят и за някои М. в п-в Атон, т.е. да бъдат ограждани със стена. И в този случай оградният зид служи по-скоро за рамка на сградите на ансамбъла, без да има някакви защитни функции. По-различни са столичните М. Те са защитени от градската крепостна стена, някои от тях (напр. М. около Кръглата църква и в местността Манастира) са разположени близо до владетелските дворци, имат обширни размери и по-сложно планово-пространствено решение — както на целия ансамбъл, така и на представителните постройки (църква, крипта, трапезария, игуменарница, монашеско общежитие, баня и др.). В техните останки са намерени луксозни битови предмети (богато орнаментирани трапезни съдове, вносни белоглинени виз. блюда и чаши с рисувана и релефна украса, фаянсоподобни съдове от Близкия изток и рязано разноцветно сирийско стъкло), които свидетелствуват, че създателите на М. и техните обитатели — монасите, са видни представители на феодалната аристокрация в столицата.

Специално място сред градските М. заемат ансамблите около Кръглата църква и в местността Манастира. Първият от тях се очертава като родов М. на владетелите в Преслав. Вторият с разположението и огромните си размери, с оригиналните си планови схеми и богатата декорация на църквите, игуменарницата, манастирската баня, ателиетата, свързани с процъфтяването на редица художествени техники и с многобройните луксозни предмети, може да се счита за дворцов.

Археол. данни очертават М. в Преслав не само като средище на християнско благочестие и усърден религиозен живот, но преди всичко като центрове на интензивни книжовни занимания и на разностранна художествена дейност. В големите М. в столицата създават своите бележити творби (преводни и оригинални) Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, презвитер Григорий и др. На такива занимания се посвещават също цар Симеон и някои членове на владетелския род. Подобно на княжеския М. при Голямата базилика в Плиска някои преславски ансамбли вероятно са имали и представителни функции. В Дворцовия М. са живели и видни дейци на Бълг. църква. В повечето преславски М. процъфтяват рисуваната керамика, приложната скулптура, стъклената мозайка, художествената резба върху кост, металопластиката, емайлирането и др., които свидетелствуват за високите постижения на преславската цивилизация и позволяват да се очертаят мястото и приносът на Преслав в културата на Европ. югоизток през IX—X в.

В края на IX — началото на X в. възниква и първият бълг. отшелнически манастирски комплекс — скалният М.

605

при с. Мурфатлар, Северна Добруджа (дн. с. Басараб, Румъния). Археол. материали, разкрити в комплекса, са напълно еднакви с намерените в Плиска и Преслав. Многобройните епиграфски паметници, открити в селото (вж. Добруджански надписи), показват, че М. е значително книжовно средище.

Манастирът в Тузлалъка (на преден план са манастирските гробници), IX—X в.

Средища на книжовна и културна дейност в края на IX — началото на X в. са и двата М. в югозападните бълг. земи — „Св. Пантелеймон“, построен от Климент Охридски в Охрид (дн. в Македония), и „Св. архангел Михаил“, построен от Наум Охридски на брега на Охридското езеро. Останките от Климентовия М. са открити в Охрид, в местността Имарет, под развалините на джамията „Султан Мохамед“. Всъщност те са от манастирската църква — триконхална постройка без преддверие, с предапсидно олтарно пространство, разширена на запад и на изток по времето на Климент; в източния дял на пристроената част е открит неговият гроб. Предполага се, че църквата е реставрирана през XII, XIII и XIV в. По време на турското нашествие е превърната в джамия, след това е разрушена и върху останките е построена нова църква. През XVI или началото на XVII в. тя е разрушена и на найното място е построена джамия; останките на Климент, някои икони и църковни предмети са пренесени в друга църква в Охрид. Дн. не са запазени следи от манастирските сгради.

Наумовият М. също не е запазен в първоначалния си вид. Построената в него църква е повтаряла плана на църквата в М. „Св. Пантелеймон“. Вероятно е разрушена по времето, когато е била разрушена Климентовата църква. Обновена е през XVI—XVII в.,

606

но архитектурният ѝ облик е различен в сравнение с първоначалната постройка. В този вид църквата е запазена до наши дни. След смъртта на Наум (910) М. е преименуван в негова чест — „Св. Наум“; в него е гробът му.

През първата половина на X в. е основан Рилският манастир, важно книжовно средище през Средновековието, чийто първоначален вид също не е запазен.

През втората половина на X в. бълг. цар Роман (977—991) основава М. „Св. Георги Бързи“ край гр. Скопие (дн. в Македония), подарява му няколко села и го издига до положението на бълг. царски М. През втората половина на X в. възниква и Зографският манастир „Св. Георги“.

            Лит.:

·       Шкорпил К. В. Постройка в Абобском укреплении. — ИРАИК, 10, 1905, с. 144—152;

·       Господинов Й. Разкопките в Патлейна (до Преслав) и значението им за българската история. — Известия на Варненското археологическо дружество, 3, 1910, с. 93—100;

·       Господинов Й. Разкопки в Патлейна. — ИБАД, 4, 1914, с. 113—128;

·       Иванов Й. Св. Иван Рилски и неговият монастир. С., 1917, с. 21—25, 30—38;

·       Златарски В. Към историята на открития в Патлейна стар български манастир. — ИБАИ, 1, 1921—1922, с. 146—162;

·       Шкорпил К. Паметници от столица Преслав. — В: България 1000 години. С., 1930, с. 211—215;

·       Миятев Кр. Крумовият дворец и други новооткрити постройки в Плиска. - ИБАИ, 14, 1940—1942, с. 75—86;

·       Иванова В. Разкопки на Аврадака в Преслав. — РП, 3, 1948, с. 13—64;

·       Огненова Л., С. Георгиева. Разкопките на манастира под Вълкашина в Преслав през 1948—1949 г. — ИАИ, 20, 1955, с. 373—417;

·       Иванова В. Надписът на Мостич и преславският епиграфски материал. — В: Надписът на чъргубиля Мостич. С., 1955, с. 49—51;

·       Петров П. Към въпроса за автентичността на Виргинската грамота и достоверността на съдържащите се в нея сведения. — ГСУифф, 51, 1957, 2, с. 219—225;

·       Мавродинов Н. Старобългарското изкуство. С., 1959, с. 147—149, 167—178, 186—196, 263;

·       Дремсизова-Нелчинова Цв., Св. Нелчинов. Скален манастир край Мадара. — ИАИ, 24, 1961, с. 61—87;

·       Миятев Кр. Архитектурата в средновековна България. С., 1965, с. 122—126, 206—207;

·       Коцо Д. Климентовиот манастир „Св. Пантелејмон“ и раскопката при „Имарет“ во Охрид. — В: Книга за Климент Охридски. Скопје, 1966, с. 129—172;

·       Коцо Д. Триконхалните цркви во Климентовото време. — В: Словенска писменост. 1050-годишнината на Климент Охридски. Охрид, 1966, с. 91—100;

·       Ваклинов Ст. Формиране на старобългарската култура. VI—XI в. С., 1977, с. 178, 203—208;

·       Тотев Т., П. Георгиев. Нови данни за облика на някои манастири в Плиска и Преслав. — В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Ив. Дуйчев. С., 1980, с. 130—136;

·       Тотев Т. Преславските манастири, средища на художествен живот през IX—X век. — Векове, 9, 1980, 5, с. 46—53;

·       Тотев Т. Преславските манастири в светлината на най-новите археологически проучвания. — В: Българистика и българисти. С., 1981, с. 81—83;

·       Чанева-Дечевска Н. Църкви и манастири от Велики Преслав. С., 1980, 198 с.;

·       Тотев Т. Манастирът в „Тузлалъка“ — център на рисувана керамика в Преслав през IX—X в. С., 1982, 78 с.;

·       Кузев Α.,Κ. Попконстантинов, П. Георгиев, А. Мединцева. Разкопки на манастира при с. Равна, Провадийско. — В: Археологически открития и разкопки през 1981. Михайловград, 1982, с. 67—68;

·       Църковната архитектура на Първата българска държава. С., 1984, 248 с.;

·       Тотев Т. Дворцовият манастир в Преслав. — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 70—84;

·       Тотев Т. Родов манастир на владетелите в Преслав. — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 120—128;

·       Тотев Т. Старобългарските манастири в светлината на археологическите разкопки и проучвания. — Старобългарска литература, 22, 1990, с. 3—13;

·       Прашков Л., Е. Бакалова, Ст. Бояджиев .Манастирите в България. С., 1992, с. 7—12, 22—36.

Тотю Тотев

    (15). МАНУИЛ, магистър (неизв. — 838) — виден и почитан патрикий при двора на виз. имп. Теофил (829—842). Арменец по произход, чичо на императрица Теодора, съпруга на Теофил. След смъртта на императора става член на регентския съвет на малолетния имп. Михаил III (842—867) заедно с брата на императрицата Варда и с вуйчо ѝ логотета Теоктист. М. взема дейно участие в борбите около възстановяването на иконопочитанието. В първите години на регентството са му поверени грижите по възпитанието на малолетния император, но Варда го измества. Поради интригите на Варда между М. и Теоктист възникват недоразумения. М. се отдалечава от двореца; възнамерява да се върне, когато отношенията се успокоят, но не успява да направи това. Усамотява се в частната си къща в

607

покрайнините на виз. столица; ок. 830 я превръща в манастир. Там умира и е погребан. Манастирът силно пострадва по време на земетресенията на 16 май 866 и на 9 ян. 867; реконструиран е от патриарх Фотий. Не се споменава след 1204.

            Лит.:

·       Theophanes continuatus, liber IV. Michaelis Theophili filii imperium. — PG, 109, 1863, col. 162—183;

·       J. Genesii Historia de rebus Constantinopolitanis, liber IV. De Michaele Theophili filio. — PG, 109, 1863, col. 1090—1110;

·       Peeters P. Bulletin de publications hagiographiques. — AB, 52, 1934, p. 145—147;

·       Grégoire H. Manuel et Théophobe ou la concurrence de deux monastères. — Byzantion, 9, 1934, p. 183—204;

·       Janin R. Μανουήλ. — In: La géographie ecclésiastique de l’empire Byzantin. 1. Le Siège de Constantinople et le Patriarcat oecuménique. 3. Les églises et les monastères. Paris, 1953, p. 331—333 (2 изд. 1969, p. 320—322).

Христо Кодов

    (16). МАРГУЛИЕС, Алфонс (Marguliés, A.) (17.VII.1897—13.XII.1928) — немски славист. Роден в Прага. Тук следва германистика, славистика и сравнително индоевроп. езикознание в Немския унив. при Р. Траутман и Фр. Спина, в Чешкия унив. слуша лекции при А. Фринта, М. Мурко, Фр. Пастърнек, И. Поливка, Й. Зубати. През летния семестър на 1921 следва при Г. Геземан, А. Хайзенберг и Е. Шварц в Мюнхенския унив. и продължава заниманията си в Кьонигсберг (дн. Калининград, Русия) при П. Рост, Г. Бергщресер и Траутман. През 1922 защитава дисертация на тема: „Възвратните глаголи в славянските езици“ (допълнена и публикувана през 1924). Като асистент на Е. Бернекер (1923) и частен доц. (1925) в Мюнхен задълбочава познанията си в областта на слав. и балтийската филология и на византологията. Проф. по слав. филология става (1926) с основния си труд върху Супр. сб. (отпечатан през 1927), за който дават положителна оценка в рецензиите си Бернекер, Хайзенберг и К. Фослер. Умира в Мюнхен.

В хабилитационния си труд М. анализира главно правописа и езика на Супр. сб. — най-обширния, най-трудния и до този момент все още недостатъчно проучен старобълг. паметник. За части от него открива неиздадени грц. образци. По този начин за 5/6 от старобълг. текст грц. съответствия стават достъпни и проучването на преводаческата техника се поставя на сигурни основи (неизвестен остава грц. оригинал само за глави 10, 12, 17, 37, 41, 47 и 48). След въвеждане в историята на изучаването на Супр. сб., характеристика на съдържанието му и определяне броя на писачите (липсва палеографска характеристика) М. разглежда в петте глави на монографията си следните въпроси: фонетични и морфологични особености, лексика (словоупотреба), синтаксис (по-точно преводаческа техника при предаване на определени граматични категории и форми от грц. оригинали), състав на сборника, диалект на последния преписвач и мястото на Супр. сб. сред старобълг. паметници. Приложен е и списък на грц. източници. Въпреки че М. невинаги привлича достатъчно материал за разрешаване на неизяснените проблеми, поради което допуска някои неубедителни заключения въз основа на единични форми, в по-голямата си част изводите му са нови и оригинални, синтезирано представени от него по следния начин:

„Оригиналните преводи от Супрасълския сборник са възникнали в първата половина на IX в. в няколко групи с ясно вариращ езиков характер, писани са на глаголица от българи. Направените от различни ръце преписи са били обединени в сборник от един редактор, който също е бил българин. В дошлия до нас вид Супрасълският сборник е преписан около 1010 г. от някой си Ретъко в западния край на Източна България — южните склонове на Стара планина, някъде около Панагюрище“ (с. 246—247).

М. установява със сигурност и следните особености на паметника: 1) той не е превод от едно грц. произведение,

608

а е съчетание от различни преводи на грц. текстове; 2) за изводи (протографи) на хомилетичната част са служили два различни превода: А — по-стар, направен с участието на повече книжовници, и В — по-късен, езиково по-хомогенен. Хомилетичната част следва по-буквално образците в езиково отношение, а при мартироложката е налице по-голяма преводаческа свобода (ценни са посочените правописни и езикови особености на всяка отделна глава, което позволява да се добие представа за нейните индивидуални черти); 3) сборникът е преписан от кирилски оригинал, който възхожда към няколко протографа, някои от които вероятно са били глаголически; 4) диалектът на преписвача (представен от три различни почерка) е югоизточнобългарски.

Хабилитационният доклад на М. е на тема „Движения за езиково и държавно единение сред южните славяни“, встъпителната му лекция е „България и Византия в техните културни взаимоотношения“ (пълният текст е поместен в кн. на X. Шалер, 1981, с. 209—225). М. проследява виз. културно влияние в областта на книжнината (първите преводи на богослужебна, историографска и апокрифна литература), строителството, архитектурата, живописта, езика, правото, нравите и обичаите. Плод на интереса му към културата, историята и книжовния живот на южните славяни и специално към старобълг. език са трите големи статии, публикувани в ASPh: за културните връзки между Б-я и Византия, за звуковата стойност на глаголицата (детайлно проучване на старобълг. глаголическа графика и фонетика), за южнослав. диалектно членение. Според него то е завършено вече през XIV в. и „застинало“ в периода след османското нашествие на Балк. п-в. М. смята, че решаващо значение за определянето на една диалектна област имат не истор., а езиковите критерии, подчертава единството и общите балк. особености на бълг. диалекти с диалектите от географската област Македония. М. развива с успех и в по-широк аскпект целенасочените си занимания с южнослав. езици и литератури както в педагогическата, така и в изследователската област, с което се утвърждава новата специалност южнослав. филология в Мюнхенския унив.

Останалите му публикации бележат и по-широки интереси — към общи проблеми на индоевроп. и слав. езикознание, към украинска и лехитска диалектология и др. Научната дейност на М. се отличава със задълбочена теоретична подготовка, основно познаване на материала, строги и смели оценки.

            Съч.:

o   Die Verba reflexiva in den slavischen Sprachen. Heidelberg, 1924 (Sammlung slavischer Lehrund Handbücher. 3. Reihe, 2), 16+283 p.;

o   Bulgarien und Byzanz in ihren kulturellen Beziehungen. — Zeitschrift der deutschen morgenländischen Gesellschaft, 5, 1926, 2, p. 172—188;

o   Historische Grundlagen der südslavsichen Sprachgliederung. — ASPh, 40, 1926, p. 197—222;

o   Der altkirchenslavische Codex Suprasliensis. Heidelberg, 1927 (Sammlung slavischer Lehrund Handbücher. 3. Reihe, 4), 15+253 p.;

o   Zum Lautwert der Glagolica. — ASPh, 41, 1927, p. 97—115, 168—209;

o   Palaeoslovenica. — ASPh, 42, 1929, p. 32—76;

o   Vermeintliche Gräzismen. — ASPh, 42, 1929, p. 123—125;

o   Entwicklungsphasen der südslavischen Kulturen (Vortrag in der Universität München. 30. November 1927). Ansbach, 1930, 28 p.

            Лит.:

·       Романски Ст. — МкП, 2, 1926, 4, с. 129—134 (рец.);

·       Кульбакин С. — 1Ф, 6, 1926—1927, с. 266—270 (рец.);

·       Tangl Е. — ZSPh, 4,1927, р. 226—245 (рец.);

·       Van Wijk N. —ZSPh,4, 1927, p. 475—485 (рец.);

·       Meillet A. — BSLP, 28, 1927, p. 194— 196 (рец.);

·       Kürschners Deutscher Gelehrten—Kalender. Berlin-Leipzig, 1928—1929, col. 1494;

·       Schmid H. F. Nécrologe. — RES, 9, 1929, p. 333—334;

·       Vasmer M. — ZSPh, 5, 1929, p. 523—524 (рец.);

·       Дурново H. — Slavia, 8, 1929—1930, p. 352—371, 667 (рец.);

·       Schaller H. Alfons Marguliés als Slavist an der Universität München. — Südost-Forschungen, 39, 1980, p. 227—232;

·       Schaller H. W. Gerhard Gesemann und Alfons Marguliés als erste Vertreter einer südslavischen Richtung in München. — In: Schaller H. W. Die Geschichte der Slavistik in Bayern. Neuried, 1981 (Selecta slavica, 5), p. 177—182, 202—208, 225, 226;

·       Мурдаров Вл. Мюнхен и развитието на българското езикознание. С., 1991, с. 47—66, 72—73, 88, 89, 90, 91, 111—112, 124.

Румяна Златанова

609

    (17). МАРЕЧKOBA, Дагмар (Marečková, D.) (20.XII.1924) — чешка филоложка — славистка и класичка. Родена в Прага. Завършва гимназия в родния си град (1943) и чешка и лат. филология във Философския фак. на Карловия унив. в Прага (1949). Д-р по философия (1952). Защитава кандидатска дисертация на тема „Petra Chelčického Výklad na evangelium sv. Jana v 1. kapitole“ (1952). През 1949—1953 се занимава c преподавателска дейност. В 1953 постъпва на работа в Кабинета за филологическа документация, който от същата година преминава към Инст. за чешка литература при Чехословашката АН; там остава до 1972. Работи дълги години върху изготвянето на Списък на изворите на старата чешка литература с подробно описание и библиография за тях.

Научните интереси на М. са насочени към изследването на старочешки, старобълг. и лат. средновековни писмени паметници. Тя проследява процеси в истор. развой на чешката фонетика и лексикология, превежда средновековна рицарска поезия от лат. език. Важно място в изследванията ѝ заема кирилометодиевската проблематика. М. разглежда от филологическо-истор. гледна точка ЖК и ЖМ и по-специално отразеното в тях послание на княз Ростислав до виз. имп. Михаил III. Като сравнява пасажите, отнасящи се до посланието в двете жития, с други, макар и по-късни виз. документи, тя стига до заключението, че то е изпратено в писмена форма на грц. език; написано е вероятно от лице, запознато отлично с виз. канцеларски стил и етикет и владеещо еднакво добре слав. и грц. език. М. дискутира с Й. Вашица по повод тълкуването на понятията правда и законъ. Според нея те са използувани от Ростислав в библейско-религиозен, а не в юридически смисъл; Ростислав се обръща към имп. Михаил III с молба да му бъдат изпратени духовни лица, проповядващи християнската вяра, а не Еклогата — цивилния виз. законодателен кодекс. М. спира вниманието си преди всичко върху някои характерни лексикални особености на старобълг. кирило-методиевски паметници — тълкува значението на думата оучнтель в ЖК и ЖМ като съпътствуваща високо църковно звание, съдържанието на словосъчетанието великаı-а црькы в Проложното житие на Кирил и Методий — като главен (катедрален) храм. Изводите ѝ почиват върху задълбочен анализ на материала в широк сравнителен план; обосновани са в съпоставка с други, предимно виз. ръкописи и документи и чрез издирване на паралелни конструкции и съответствия в тях.

            Съч.:

o   Petra Chelčického Výklad na evangelium sv. Jana v 1. kapitole. (Disertační práce. Archiv University Karlovy, č. 3063). Praha, 1952, 151 p.;

o   К interpretacím staroslovanských památek. — Dějiny a současnost, 6, 1964, 9, p. 46—47;

o   Contribution à la discussion du M. Emil Georgiev à la Conference sur la Grande Moravie à Brno et Nitra dans le recueil. — In: Das Großmährische Reich. Prag, 1964, p. 407—411;

o   Rostislavovo poselství v Životech Konstantinově a Metodějově ve světle středověkých listů a listin. — LF, 91, 1968, 4, p. 401—414;

o   Великаı-а црькы v Proložním životě Konstantinově a Metodějově. — Slavia, 37, 1968, p. 582—586;

o   Moravské poselství do Carihradu v jako řecký dokument. (K výkladu 5. kapitoly Života Metodějova, 14. kapitoly Života Konstantinova a začátku Žakona sudného ljudem). — Slovo, 18—19, 1969, p. 109—140;

o   Ještě k slovu „učitel“ v Životech Konstantinově a Metodějově. — Slavica Slovaca, 4, 1969, p. 225—235;

o   J. Kadlec. Svatý Prokop, český strážce odkazu cyrilometodějského. Řim, Křesřanská akademie, 1968 (рец.). — LF, 93, 1970, 1, p. 73—75;

o   Rytířské srdce majíce. Česká rytířská epika 14. století [Marečkova D., E. Petrů, J. Sobotka]. — In: Živa díla minulosti. 96. Praha, 1984, 360 p.

Мира Начева

    (18). МАРЕШ, Франтишек Вацлав (Mareš, F. V.) (20.XII.1922—3.XII.1994) — чешки и австрийски палеославист — филолог и езиковед. Роден в гр. Бенешов. Завършва гимназия през 1941. От 1945 до 1948 изучава бохемистика и русистика в Карловия унив. в Прага. През 1950 завършва с изпит по слав. филология и фонетика и с дисертация, посветена на фонетиката и лексиката на Пражките листове. Негови учители са Б. Хавранек, В. Шмилауер, Й. Курц.

610

Франтишек Вацлав Мареш

Като палеославист М. се формира под силното влияние на Й. Вайс и Й. Вашица. От 1950 работи в Отдела за съставяне на старослав. речник („Slovník jazyka staroslověnského“) при Чехословашката АН и е един от неговите дългогодишни сътрудници и редактори. Подготвя хабилитационен труд „Фонологичното развитие на праславянския“ (Slavia, 1956, 443—495). Дългогодишен редактор на сп. „Slavia“ (1955—1975) и на сп. „Wiener Slavistisches Jahrbuch“ (от 1978). От 1958 е председател на Комисията за църковнослав. речник при Международния комитет на славистите. Извънреден проф. по славистика във Виенския унив. (1968); от 1972 е редовен проф. Член-кор. на Австрийската АН (1972), член на Македонската академия на науките и изкуствата (1980). Умира във Виена.

М. е специалист по сравнително слав. езикознание и слав. филология, занимава се и с проблеми на общото езикознание. Неговата концепция за същността на фонемата и за фонологичната система на праслав. език е изложена найпълно в изследването „Диахронна фонология на праславянския и раннославянския“ (1969). Значителна част от публикациите му са посветени на проблемите на диахронната морфология (развитието на слав. склонение и спрежение). В областта на кирилометодиевистиката принос представляват изследванията му върху глаголицата, Литургията на св. Петър, Азбучната молитва, съчинението на Черноризец Храбър „За буквите“, глаголическите евангелски фрагменти от Синай (палимпсест, Cod. Sin. 39), Киевските листове и Пражките листове, Пражката част на Хилендарския стихирар, Емерамските глоси, Виенските глоси. В обширната си студия „Глаголицата в Моравия и в Чехия“ (1971) М. прави разбор на най-важните извори за реконструкцията на първоначалното състояние на глаголическата азбука — „За буквите“ на Черноризец Храбър, Мюнхенския и Парижкия абецедар, акростиховите азбучни стихотворни творби. Очертавайки развоя на глаголицата, той изтъква значението на основния принцип на Константин-Кирил, който се възприема и в структурата на кирилицата — за всеки звук да има отделна буква (респ. за всяка фонема — графема), свидетелствуващ за съвършенството на новата писмена система и за независимостта ѝ от грц. азбука. Чрез анализа на общия текст и разликите между преписите на Храбровото съчинение (според изданието на К. Куев) М. убедително показва, че то е написано най-напред на глаголица и авторът му има предвид броя на буквите в глаголическата азбука — 38 (от тях 24 — според грц. букви, и 14 — за слав. звукове). Чрез съпоставката с данните на абецедарите и акростиховите азбучни стихотворения М. извлича сигурни данни за установяването на 24-те графеми, отговарящи на грц. букви. Те съвпадат и в трите паметника, включително и при изреждането им: а, в, г, д, е, з, ι, , к, л, м, , о, п, р, с, т, оу/у, φ1, х, ѡ, φ2, паяковидно х (). Броят на слав. 14 букви не съвпада никъде,

611

но редът им в азбуката при по-голямата им част се съгласува. Тук в най-голяма степен М. прибягва до реконструиране на първоначалния състав, фонетичната стойност и реда на глаголическите букви в азбуката. Групата на тези букви според него обхваща б, ж, ѕ, герв, ц, ч, ш, ъ, щ, ь, ѣ, (със стойност ö), ю (със стойност ü), (със стойност назален елемент — n). Според М. по замисъл и функция глаголическата азбука трябва да се разглежда като азбука на слав. език въобще, азбука на славяните. Поради това нейният състав е променян в съгласие с определена езикова територия, а същевременно създадените вече знаци остават в общия инвентар на буквите. От тази гледна точка М. обяснява наличието на три знака за и, два знака за х. Третият знак за и е мотивиран от чешко-моравската фонетична система и означава непозната за солунския диалект фонема ji. В паякообразното х (засвидетелствувано в думата хлъмъ 1 път в Асем. ев. и 3 пъти в Син. пс.) М. е склонен да вижда звучен вариант на х и предполага, че тази буква не е създадена от Кирил в самото начало, а е добавена по-късно, най-вероятно в Моравия. По спорните въпроси за звуковия гласеж на , , (и въобще означаването на носовките), ъı М. изказва редица съображения, с които мотивира своето мнение: знакът за ъı не означава цялостна фонема, а съчетание; с назална стойност от типа звук-буква е само , означава ö, — ü, а съчетанията с и не влизат в буквения състав на най-старата и на моравската глаголица. По въпроса за звуковата стойност на и М. споделя по принцип схващането на Н. Н. Дурново — Н. С. Трубецкой, възприето и от Вашица. Той постулира за солунския говор рефлекси на *tj, dj–k’ = t’, g’ = d’ и приема, че глаголическата буква е имала звукова стойност k’ = t’ (= щ = к’ = t’). В моравската писменост се е употребявала само с числова стойност, а по-късно, в бълг. книжнина, получава нова функция ( = št), дълго време обаче паралелно с шт. Знакът е създаден от Кирил за означаване на *dj > g’, защото Храбър го помества в групата на слав. звукове. Буквата за първоначалното к’ се е наричала в Б-я шть. За такава фаза според М. свидетелствуват Московският препис на Храбровото съчинение, глаголическата част на Мюнхенския абецедар и Азбучната молитва, където стихът за (= ) започва само с първата буква на неговото название (шьствоуѭ). По-късно ш става постепенно знак за бълг. št, може би и под влияние на грц. букви ξ и ψ, които изразяват съгласкови съчетания. М. отбелязва възможността да се контаминират схващанията на Дурново и Трубецкой и евентуално да се докаже, че в солунския диалект рефлексът за праслав. *dj е g’ = d’, но за *tj/kt — št, съвпадащо с рефлекса за *stj/skj. Въпреки категоричната форма, в която са изложени, тези възгледи на М. съдържат редица спорни моменти. Като концепция изследването му е един от опитите да се осветли моравският период от съдбата на Константин-Кириловата азбука.

М. прави един от най-значителните приноси в изучаването на азбучните акростихове. Той открива и публикува (1964) текста на непозната азбучна стихотворна творба, записана на последния лист (3676) в ръкопис Q I 1202 от Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в С.-Петербург (архаичен руски препис от Беседите на Григорий Велики, XIV—XV в. ). Касае се за препис на единствено по рода си азбучно стихотворение, който е по-правилен и по-пълен от текста, издаден през 1910 от А. И. Соболевски (сръбски препис, запазен в Погодиновия псалтир с последования от XV—XVI в., № 337, л. 444б). Стиховете в тази творба започват с известните названия на старобълг. букви. Чрез текстологичен анализ М. показва, че азбучният акростих е създаден на глаголица, в 11-сричен стих, с доста

612

свободна цезура, за който са взети под внимание и слабите ерове. Въз основа на това той датира възникването на творбата най-късно до първата половина на X в., установява високо равнище на поетическата структура, характерно за най-ранния период на слав. писменост, и посочва, че откриването на този текст потвърждава хипотезата на Е. Георгиев за произхода на названията на старобълг. букви от някакво неизвестно азбучно стихотворение. М. отнася тази стихотворна творба към Кирило-Методиевата епоха и допуска, че неин автор би могъл да бъде Константин-Кирил.

М. предлага правилно четене на имената на Методий и на неговите спътници, записани в книгата на побратимените монаси от манастира Райхенау (1971): ΜΕΘΟΔΙΟС. ΛΕΟΝ, ΪΓΝΑΤΙОС, IOAKIN, CYMEON, ΔРАГАΪС. С това той коригира неточностите в изданието на П. Пипер (Monumenta Germaniae historica, Libri confraternitatum sancti galii Augiensis Fabariensis, 1884), a c публикуването на съответните места от Codex Augiensis (Pag. LIH, col. 211, linea 34—39 и Pag. IV, col. 15, linea 2) създава възможност за сигурна основа при по-нататъшните изследвания на записа. След палеографски и лингвистичен анализ на имената М. отнася записаните с грц. букви към втората половина на IX в. Той смята обаче, че начинът на писане отговаря на по-слабо образован писач, поради което не приема за вероятно, че в случая е документиран собственоръчен запис на Методий. От точното разчитане става ясно, че първите 4 имена са чисто гръцки. М. определя ΔРАГАΪС като слав. име и изказва различни предположения за произхода му от корен drag- (праслав. *darg-) — ‘драг, мил, скъп’, без да изключва възможността да му се търси обяснение и от някакъв друг, неслав. език.

М. проучва и разчита открития от М. Алтбауер глаголически палимпсест (л. 45 а—б) в Codex Sinaiticus 39 (кирилски текст на апракос-апостол) (Алтбауер-Мареш, 1980 и 1981). Въз основа на запазения свързан текст (от Мт 13:28 до Мт 13:42, Мк 5:26) и на части от съкратени литургични бележки той идентифицира Синайския глаголически фрагмент като част от изборно евангелие и в текстово отношение установява голяма близост с Асем. ев. Въз основа на езиковите данни М. го оценява като „канонически староцърковнославянски паметник“ (Алтбауер-Мареш, 1980, с. 148), който в състоянието на еровете стои близо до Клоц. сб., но докато там се пише последователно шт, в Синайския фрагмент е употребено щ. М. смята за малко вероятно предположението на Алтбауер, изказано в същата статия, че би могло да се касае за част от Боянския палимпсест; за разлика от Синайския фрагмент в Боянския палимпсест изчезването на слабите ерове е в пълен ход, има смесване на носовките. В палеографско отношение най-значителна е близостта с Клоц.сб. — по-скоро ъглеста глаголица, между типа на Клоц.сб. и на Охридското евангелие. М. смята, че обликът на текста отразява състоянието преди ново редактиране според грц. текст, и предполага, че паметникът възниква в среда, сходна с тази, в която се появява Клоц. сб., най-рано през втората половина на XI в. в Македония, и е по-старинен от Листовете на Ундолски (подробен разбор на четенето на М. и критични бележки вж. y Chr. Koch. Anmerkungen zum Fragmentům sinaiticum. — ZSPh, 43, 1983, 1, p. 6—27).

Централно място в научните занимания на М. заема проучването на Кирило-Методиевото дело с оглед на моравския период от историята на слав. писменост — развитието на чешката редакция на старобълг. език и продължението на кирило-методиевските традиции в чешката средновековна книжнина и култура. За означаване на Кирило-Методиевия език той възприема термина на Трубецкой „прастароцърковнославянски“ (uraltkirchenslavisch, респ. proto-Church Slavonic, прастарославянски) и

613

вижда в този език живия слав. солунски диалект от IX в., приспособен и усъвършенствуван от Константин-Кирил Философ и използуван от него и сътрудниците му като пръв слав. литературен език. Понеже преки писмени паметници от това време не са запазени, протоцърковнославянският според М. е реконструиран език (увода към An Anthology, с. II). В статията си за функциите на старобълг. книжовен език във Велика Моравия (1961) — за М. „древнеславянский“ обхваща „старославянский“ и „церковнославянский“ — той определя прастарославянския като език с фонетична, граматична и лексическа структура „македоно-болгарского типа южнославянской языковой группы IX в.“ (с. 17); по-точно: „. . . письменный и устный язык, с которым кирилло-мефодиевская миссия пришла в Моравию, был основан на солунско-македонском диалекте древнеболгарского языка“ (с. 13). „Прастарославянският“ играе във Великоморавското княжество „роль образцового литературного языка, нормы высокого книжно-письменного стиля“ (с. 22). На тази основа М. развива своята хипотеза за езика на Киевските листове — моравски старославянски от IX в. (Moravian OCS from the ninth Century); според него това е представителен текст за принципите на изграждане на литературния език във Велика Моравия. В новосъздадените там текстове се въвеждат елементи под влияние на местните диалекти (М. ги обозначава като прачешки или моравски — „диалекты западной группы севернославянской языковой области, легшие в основу сформировавшихся позднее чешского и словацкого языков“ — с. 14), само когато трябва да се избегнат неорганични, несистемни, трудни и непонятни за местното население елементи. Развитието на литературния език не е протичало стихийно, „скорее всего оно было закономерным и, может быть, протекало под сознательным научным руководством (в средневековом смысле слова) велеградского культурного центра“ (с. 22). До идването на Кирил и Методий е съществувала вече основна „моравска“ християнска терминология и прачешки (моравски) културен език само в мисионерската (пастирската) дейност, но не и в литургията. От гледна точка на функциите си Кирило-Методиевият език във Велика Моравия „был язык литературный в полном смысле слова: он всесторонне обслуживал культурные потребности того времени. . .“ (с. 13). Старобълг. език (старослав.) от IX в. М. разделя на два варианта: 1) моравски, използуван в Моравия и Бохемия през IX в.; 2) македоно-български, т. е. канонически старослав. от IX до XI в., език на най-големия брой ръкописи (An Anthology, с. 12). M. го определя като „протоцърковнославянски“ с някои други (немакедонски) черти от местните слав. диалекти. Проникването на локални елементи в него е било ограничено и до известна степен се е намирало под контрол. Езиковият стандарт на църковнослав. компонент се основава върху познаването и осъзнаването на живия език. Според М. „в основу дальнейшего развития и оформления древнеславянского (старославянского и позже церковнославянского) языка в тех странах, куда ушли в изгнание из Моравии ученики Мефодия, — в Болгарии, в Хорватии, в Чехии — лег не собственно прастарославянский язык, а скорее его великоморавский вариант“ (1961, с. 22). Чешкият църковнослав. е една от рецензиите (редакциите) на църковнослав. литературен и литургичен език в Бохемия през X и XI в. Текстовете на чешката редакция М. представя в антологията „An Anthology of Church Slavonic Texts of Western (Czech) Origin“ (1979). В подбора и оценката им той се опира почти безрезервно на изследванията на А. И. Соболевски (срв. „Черковно-славянские тексты моравского происхождения“, РФВ, 43, 1900). Включени са всички текстове, които са отнасяни по традиция към собствено моравския и чехо-моравския

614

период, включително и несигурните. За всички са дадени археографски и библиографски данни. Изданието на 15 текста е подготвено наново по ръкописите, в които се съдържат.

М. прави редица приноси в изследването на проложните жития на чешките светци и на първото житие на св. Вацлав, посвещава специална студия за белезите на чешката редакция в най-значителния превод от лат. език — Беседите на Григорий Велики върху Евангелието (преведени вероятно през XI в., най-старият препис е от руска редакция — XIII в.) и всестранно проучва чешко-църковнослав. химн „Hospodine pomiluj ny“. Във връзка с изследването на литературната дейност на Методий и тълкуването на израза отечески книги в ЖМ М. подкрепя тезата на Соболевски, че авторът на житието е имал предвид Римския патерик и че Методий е превел Диалозите на Григорий Велики. Според него Методий е автор на текста, запазен фрагментарно в Македонския кирилски лист.

Заслугите на М. за проучването на чешко-моравската книжнина като езиков, литературен и културен феномен са несъмнени. Редица проблеми в тази област обаче остават все още нерешени, атрибуцията на Соболевски—М. на някои текстове към историята на чешко-моравската литература може да бъде сериозно оспорена. Така по въпроса за житията („мъчения“) на св. Вит, св. Георги, Аполинарий от Равена, Анастасия Римлянка, папа Стефан I и житието на преподобния Бенедикт Нурсийски М. се придържа към широко възприетото мнение, че са преведени от латински. Той ги включва в Антологията като текстове, преведени в Чехия през X—XI в., но смята, че чешкият им произход, в който се съмняват някои изследвачи, трябва да бъде изяснен окончателно в бъдещите проучвания. В духа на това пожелание Фр. Томсън (1983, 1985) привежда важни доказателства в подкрепа на становището, че житията-мъчения на св. Георги и папа Стефан I са преведени от грц. език, житието на Бенедикт следва по-тясно лат. оригинал, но в някои пасажи отразява и грц. версия, а останалите три жития са преведени от лат. език. Независимо от това Томсън не вижда езикови белези, сочещи към Чехия или преди това — Моравия. Общото му заключение е, че въз основа на тези жития не може да се подкрепи тезата, че Бохемия е била център на преводите, направени от латински на славянски през X и XI в. Сериозни възражения са изказани и по повод на чешкия произход на Никодимовото евангелие (А. Ваян — 1948, Б. Грабар — 1978, А. Минчева — 1985). М. надценява реалните факти в ръкописите (старобълг. и староруски) с твърдението, че древнослав. език, пренесен от Велика Моравия „в Болгарию досимеоновской эпохи, сохранил после долгой миграции не одну моравскую черту, особенно в области лексики“. Конкретните изследвания показват, че броят на лексикалните моравизми е твърде ограничен и привличането на нови диалектни данни намалява все повече списъка на моравизмите, съставен от Соболевски. В него е включен несигурен материал, тъй като диалектните слав. ареали не са достатъчно проучени. От лексиката на Киевските листове може да се заключи, че местната слав. християнска терминология трябва да е имала по-широко приложение от ареала на моравските прачешки диалекти и като фонд, съдържащ главно старовисоконемски заемки, е останала свързана с богослужебната книжнина и литургията по западен ритуал.

Заключението на М. за великоморавския вариант като основа за развитието на древнославянски (т.е. на старобълг. и църковнослав.) в Б-я след идването на Кирило-Методиевите ученици почива само върху външната история на старобълг. писменост, с което се отричат пряката приемственост и връзка на старобълг. книжнина и старобълг. книжовна норма с Кирило-Методиевия език („собственно прастарославянский“). Нормите на „моравския старославянски“ са се изработвали в преводите от лат. език

615

и в създаваните от местни книжовници текстове, където естествено са могли да намерят място докирилометодиевата християнска терминология и влиянието на локалния културен диалект. Не бива да се забравя обаче, че те са били свързани със западния църковен ритуал. Няма основания да се смята, че донесените от Кирил и Методий преводи и новите преводи от грц. език в Моравия, които са могли да бъдат извършени само от солунските братя и от дошлите от Византия Кирило-Методиеви ученици и сътрудници, са изменяни от техните създатели в нормативно различен от тяхната слав. реч и преводачески постижения „великоморавски вариант“. Престижността на тези текстове поддържа устойчивостта на техния езиков облик — т.е. на старобълг. Кирило-Методиева норма. От друга страна, Кирило-Методиевата норма е представена в текстове от литургичния корпус на виз. (източния) ритуал. Както е известно, точно тези текстове образци стоят в началото на старобълг. литература и определят нейното развитие в Б-я от преките ученици на Кирил и Методий. Поради това връзката на старобълг. книжнина от IX — началото на X в. с Кирило-Методиевите текстове и с техния език не може да бъде опосредствувана от „моравския староцърковнославянски“ вариант като езикова основа на старобълг. паметници.

            Съч.:

o   Pražské zlomky а jejich předloha v světle hláskoslovného rozboru. — Slavia, 19, 1949, p. 54—61;

o   Pražské zlomky a jejich původ v světle lexikálního rozboru. — Slavia, 20, 1951, p. 219—232;

o   Dva objevy starých slovanských nápisů (v SSSR u Smoleńska a v Rumunsku). — Slavia, 20, 1951, p. 497—514;

o   Levínský nápis (Epigrafický doklad cyrilice v Čechách). — Slavia, 22, 1953, p. 473—483;

o   Nedělja cvětьnaja (Květná neděle — „Dominica in palmis“). — Slavia, 25, 1956, p. 258—259;

o   Vznik slovanského fonologického systému a jeho vývoj do konce období slovanské jazykové jednoty. — Slavia, 25, 1956, p. 443—495;

o   Rokycanský rukopis církevnéslovanského Apostola. — Slavia, 26, 1957, p. 180—191;

o   Vývoj skupiny gn (kn) v období slovanské jazykové jednoty. — In: Československé přednášky pro IV. Mezinárodní sjezd slavistu v Moskvě. Praha, 1958, p. 109—123;

o   Палатализация славянских велярных и альвеолярных согласных в сочетании с u̯ — v (cvěтъ, зvězda, umr̥’štvenъ). — In: Mélanges linguistiques offerts à E. Petrovici. Bucureçti, 1958, p. 345—351;

o   Pražská část sticheraria Chilandarského. — Slavia, 27, 1958, p. 538—555;

o   Nejstarší doklad slovanské prosodie časoměrné. — СФ-М, 2, 1958, с. 308—315;

o   Byzantský názor o totožnosti Slovanů a Skythů na staré Rusi. — Vznik a počátky Slovanů, 2, 1958, p. 7—12;

o   Střídnice i̯-ových a u̯-ových difthongů v období slovanské jazykové jednoty. — Slavia, 28, 1959, p. 347—349;

o   Fragment cerkiewno-słowiańskiego euchologium Biblioteki Jagiellońskiej (No 932, karta 26a). — RS, 21, p. 23—26;

o   Z badań starocerkiewno-słowiańskim textem Apostoła. — Zeszyty naukowe Uniwersytetu Jagiellońskiego. Prace Językoznawcze, 3, 1960, 24, p. 275—277;

o   Древнеславянский литературный язык в Великоморавском государстве. — ВЯ, 10, 1961, 2, с. 12—23;

o   Славянское вдова — вдовица. — ВСЯ, 5, с. 138—148;

o   The Slavic verbal forms of the 3rd person plural bǫdǫ and bǫ. — IJSLP, 5, 1962, p. 28—30;

o   Emauzský hlaholský nápis — staročeský dekalog (Desatero). — Slavia, 31, 1962, p. 2—7;

o   Ранний период морфологического развития славянского склонения. — ВЯ, 11, 1962, 6, с. 13—21;

o   Греческий язык в славянских культурных центрах Чехии XI в. — Bsl, 24, 1963, р. 247—249;

o   Сказание о славянской письменности (по списку Пушкинского дома АН СССР). — ТОДРЛ, 19, 1963, с. 169—176;

o   Могат ли да се смятат за славянски т.нар. руски писмена, споменати в пространното житие на Константин-Кирил? — СФ-С, 2, 1963, с. 68—69;

o   Vznik a raný vývoj slovanské deklinace. — In: Československé přednášky pro V. Mezinárodní sjezd slavistů. Praha, 1963, p. 51—69;

o   Происхождение славянского носового ö (jö). — ВСЯ, 7, 1963, с. 7—11;

o   Инструкция для составления каталогов древних славянских рукописей. — Slavia, 32, 1963, р. 240—249;

o   Powstanie i wczesny rozwój declinacji słowiańskiej. — Zeszyty Naukowe Uniwersytetu Jagiellońskiego, 60. Prace Językoznawcze, 5, 1963, p. 423—428;

o   Azbučna Mseń z rukopisu Státní veřejné knihovny Saltykovy-Ščedrina v Leningradě (sign. Q I 1202). (Původní text abecední básně?). — Slovo, 14, p. 5—24;

o   Stopa předcyrilometodějských moravských misií v česko-staroslověnské slovní zásobě? — Vznik a počátky Slovanů, 5, 1964, p. 7—11;

o   The Proto-Slavic and early Slavic declension system. — Travaux linguistiques de Prague, 1, 1964, p. 163—172;

o   De lingua et litteris Slavicis in Magna Moravia. — Zprávy Jednoty klasických filologů, 6, 1964, p. 122—123;

o   Die Entstehung des slavischen phonologischen Systems und seine Entwicklung bis zum Ende der Periode der slavischen Spracheinheit. München, 1965, 87 p.;

o   The Origin of the Slavic Phonological System and Its Development up to the End of Slavic Language Unity. Ann Arbor, 1965, 94 p.;

o   Проложные жития чешских святых в рукописях Пушкинского дома. — Slavia, 34, 1965, р. 353—363;

o   „Jestliže někdo zabije člověka (?) ať pije tři měsíce z dřevěné číše a skleněné ať se nedotýká“ (Vita Constantini 15, 10). — Slavia, 35, 1966, p. 525—529;

o   Analiza tekstologiczna pieśni Hospodine pomiluj ny. — Sprawozdania z posiedzeń Komisji Naukowych PAN, 1967, p. 694—696;

o   Стих чешско-церковнославянской песни „Господине помилуй ны“. — In: То Honor Roman Jakobson. 2. The Hague—Paris, 1967, р. 1261—1263;

616

o   De hymni „Hospodine pomiluj ny“ lingua et versu. — Zprávy Jednoty klasických filologů, 9, 1967, p. 103—104;

o   The historic development of the Slavic noun declension I (The system of categories). — Slavia, 36, 1967, p. 485—506;

o   The historic development of the slavic noun declension II (The development of forms). — In: Československé přednášky pro VI. Mezinárodní sjezd slavistů. Praha, 1968, p. 37—46;

o   Quidnam litterae palaeoslovenicae in Magna Moravia excultae humanitati contulerint. — Zprávy Jednoty klasických filologů, 10, 1968, p. 92—93;

o   Diachronische Phonologie des Ur- und Frühslavischen. München, 1969, 126 p.;

o   The Slavic St. Emmeram Glosses. — IJSLP, 12, 1969, p. 8—18;

o   Josef Vašica. — Bsl, 30, 1969, p. 137—139;

o   Die glagolitische Schrift als Vorbild für das „Utopiensium alphabetum“ des Thomas Morus? — In: Slawisch-deutsche Wechselbeziehungen in Sprache, Literatur und Kultur (Veröffentlichungen des Instituts für Slawistik, 44). Berlin, 1969, p. 120—125;

o   Konstantinovo kulturní dílo po 1100 letech. Praha, 1970, 47 p.;

o   Die Namen des Slavenapostels Methodius von Saloniki und seiner Gefährten im Verbrüderungsbuch des Reichenauer Klosters. — Cyrillomethodianum, 1, 1971, p. 107—112;

o   Hlaholice na Moravě a v Čechách. — Slovo, 21, 1971, p. 133—200;

o   Vajsova česká redakce nové církevní slovanštiny. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 221—225;

o   Zur Frage des slavischen Verbalaspekts (J. Hamm zum 65. Geburtstag). — Slavia, 40, 1971, p. 371—372;

o   Kontrakce vokálů v slovanských jazycích. — Slavia, 40, 1971, p. 525—536;

o   Das Todesjahr des hl. Wenzels in der I. kirchenslavischen Wenzelslegende. — WSJ, 17 (Festschrift R. Jagoditsch), 1972, p. 192—208;

o   Welches griechische Paterikon wurde im 9. Jahrhundert ins Slavische übersetzt? — Anzeiger der philologisch-historischen Klasse der Österreichischen Akademie der Wissenschaften, 109, 1972, p. 205—221;

o   Josef Kurz. — Slavia, 42, 1973, p. 323—325;

o   Das slavische Kasussystem (B. Havránek zum 80. Geburtstag). — WSJ, 18, 1973, p. 56—95;

o   Die slavische Liturgie in Böhmen zur Zeit der Gründung des Prager Bistums. — In: Millenium dioeceseos Pragensis 973—1973 (Annales Instituti Slavíci, 8). Wien-Köln-Graz, 1974, p. 95—110;

o   S. Gregorii Magni Dialogorum libri IV — die „Bücher der Väter“ der Vita Methodii (V. Tkadlčík zum 60. Geburtstag). — Slovo, 24, 1974, p. 17—39;

o   Josef Hamm (Biographie zum 70. Geburtstag). — WSJ, 21, p. 9—17;

o   Die Anfänge des slavischen Schrifttums und die byzantinisch-griechische Literatur. — Cyrillomethodianum, 3, 1975, p. 1—12;

o   Die Metalle bei den alten Slaven im Lichte des Wortschatzes. — Anzeiger der philologisch-historischen Klasse der Österreichischen Akademie der Wissenschaften 113/11, p. 247—256;

o   Об одном неясном месте в Первом старославянском житии св. Вячеслава Чешского. — В: Культурное наследие древней Руси. Истоки. Становление. Традиции. М., 1976, с. 368—369;

o   André Vaillant. — Slovo, 27, 1977, p. 187—188;

o   Roman Jakobson and (Old) Church Slavonic Studies. — In: Roman Jakobson. Echoes of His Scholarship. Lisse, 1977, p. 253—257;

o   N. S. Trubetzkoy und das Altkirchenslavische und die künftigen Aufgaben der Paläoslovenistik. — WSJ, 23, p. 87—93;

o   The Prayer „Look, Lord, upon our Kingdom“ in the Kiev Fragments. — In: Folia Slavica. 2., 1. Festschrift H. G. Lunt. Columbus (Ohio), 1978, p. 240—244;

o   Fragments du Sticherarion de Chilandar à Prague. — In: Fundamental Problems of Early Slavic Music and Poetry (Monumenta Musicae Byzantinae. Subsidia, 6). Copenhagen, 1978, p. 121—141;

o   Alphabet. 3. Glagolitisches A. 4. Kyrillisches A. — In: Lexikon des Mittelalters. 1., 3. München—Zürich, 1978, col. 456—458;

o   Die slavischen Buchstabennamen jerъ/jerь. — In: Studia Linguistica Alexandro Vasilli filio Issatschenko a Collegis Amicisque oblata. Lisse, 1978, p. 249—252;

o   Das slavische Konjugationssystem des Präsens in diachroner Sicht (B. Havránek zum Gedenken). — WSJ, 24, 1978, p. 175—209;

o   An Antology of Church Slavonic Texts of Western (Czech) Origin (With an outline of Czech Church Slavonic language and literature and with a selected bibliography). München, 1979, 230 p.;

o   Bohuslav Havránek (30. Jänner 1893 — 2. März 1978). — Slovo, 29, 1979, p. 133—136;

o   Cyril — the monastic name of Constantine the Philosopher. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 259—260;

o   Textgeschichtliche Erwägungen zur I. kirchenslavischen Wenzelslegende im Lichte einer dunklen Stelle. — In: Byzance et les Slaves. Études de Civilisation. Mélanges I. Dujčev. Paris, 1979, p. 253—257;

o   Fragmentum glagoliticum evangeliarii palaeoslovenici in codice Sinaitico 39 (palimpsestum). — Anzeiger der philologisch-historischen Klasse der Österreichischen Akademie der Wissenschaften, 117, p. 139—152 [Altbauer M., F. V. Mareš];

o   Das Palimpsest-Fragment eines glagolitischen Evangeliars im Codex Sinaiticus 39. Ein neues altkirchenslavisches kanonisches Denkmal. — Wiener Slavistischer Almanach, 7, 1981, p. 253—258 [Altbauer M., F. V. Mareš];

o   Bibelüberlesungen. 15. Altkirchenslavische Bibelüberlesungen. — In: Lexikon des Mittelalters. 2., 1. München—Zürich, 1981, col. 105;

o   Karakteristika promene perfekta i kondicionala u slovenskim jezicima. — Научни састанак слависта у Вукове дане, 7, 1981, с. 79—90;

o   Das Verhältnis des slavischen Textes der Petrusliturgie zum griechischen Original im Lichte der Rubriken. — Cyrillomethodianum, 5, 1981, p. 120—129;

o   Der Zusammenhang zwischen dem Phonem Jat und den Nasalvokalen in der Entwicklung des slavischen Vokalismus. — In: Studies in Ukrainian Linguistics in honor of George Y. Shevelov (The Annals of the Ukrainian Academy of Arts and Sciences in the U.S., 15), 1981—1983, p. 199—205;

o   Quomodo proprietates textibus missalium croatico-glagoliticorum et liturgiae S. Petri slavicae communes explicandae sunt. — In: Vita religiosa morale e sociale ed i concili di Split (Spalato) dei secc. X—XI. Padova, 1982, p. 155—161;

o   Потеклото на текстот на Македонското кирилско ливче. — Slovo, 32—33, 1982—1983, p. 5—14;

o   Раннее свидетельство теории о скифском происхождении славян на Руси и на Балканах. — Cyrillomethodianum, 8—9, 1984—1985, р. 37—47;

o   Die älteste tschechische Psalterübersetzung und ihr Verhältnis zu der kirchenslavischen Psaltertradition. — Slavica Hierosolymitana, 7, 1985, p. 63—75;

o   Vom Urslavischen zum Kirchenslavischen. — In: Einführung in die slavischen Sprachen. Darmstadt, 1986, p. 1—19;

617

o   Quidnam S. Methodii opus primae linguae slavicae litterariae excolendae contulerit. — In: Christianity among the Slavs. The Heritage of Saints Cyril and Methodius. Roma, 1988, p. 119—129;

o   La tradizione cirillometodiana nei paesi cechi alla luce de i toponimi. — In: Filologia e letteratura nei paesi slavi. Studi in onore di Sante Graciotti. Roma, 1990, p. 29—33;

o   Význam staroslověnských rukopisů nově objevených na hoře Sinaj. — In: Palaeoslovenica. Památce Josefa Kurze. Praha, 1991, p. 1—7;

o   Miklošičovy staroslověnské slovníky. — In: Miklošicěv zbornik. Ljubljana, 1992, p. 1—5;

o   The New Russian Church Slavonic and its Relation to Greek. — In: The Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moskow. Thessaloniki, 1992, p. 33—37.

            Лит.:

·       Vintr J. František Václav Mareš sexagenarius. — WSJ, 28, 1982, p. 145—150;

·       Vintr J. Schriftenverzeichnis von František Václav Mareš. — WSJ, 28,1982, p. 151—168;

·       Litterae slavicae medii aevi Francisco Venceslao Mareš sexagenario oblatae. München, 1985, 427 p.

Ангелина Минчева

    (19). МАРИИНСКО ЕВАНГЕЛИЕ, Атонско евангелие, Григоровичево евангелие — старобълг. глаголическо четириевангелие от края на X или началото на XI в. Съдържа 173 пергаментни листа 4° (21,2 — 21,5 х 17,2 — 18 см). Ръкописът се съхранява на две места: основната част (171 листа) е в Руската държ. библиотека в Москва, в сбирката на В. И. Григорович (Григ. 6; Муз. 1689), а два листа, известни под наименованието Михановичеви или Миклошичеви листове, се намират във Виенската национална библиотека (Cod. slav. 146). Паметникът е открит през 1845 от Григорович по време на неговата обиколка с научна цел из Балк. п-в; той го намира в скита „Св. Богородица“ на п-в Атон, откъдето кодексът получава своето име. След смъртта на Григорович М.е. постъпва заедно с цялата му сбирка от ръкописи в Румянцевския музей в Москва. Двата откъснати листа още преди 1845 са били притежание на австрийския консул в Цариград А. Миханович. По-късно те преминават у Фр. Миклошич, след това — във Виенската национална библиотека.

Мариинско евангелие, X—XI в.

Първото съобщение за откриването на ръкописа е направено от Григорович през 1852 („Предварительные сведения. . ., с. 62—63). През 1853 той подготвя и описание на паметника с кратка езикова характеристика, публикувано от И. И. Срезневски в т. 2 на ИОРЯС (1853). Текстът на М.е. е издаден от В. Ягич през 1883 с кирилска транслитерация; изданието включва палеографско и езиково описание на ръкописа и пълен индекс. През 1960 е преиздадено фототипно в гр. Грац. Снимки и откъси от текста са публикувани в повечето старобълг. граматики и ръководства, палеографски албуми и обзорни изследвания.

Ръкописът се състои от 23 тетради; няма начало и край. От първата тетрада са запазени само последните два листа — съхраняваните във Виена. Московската част на ръкописа съдържа следващите 22 тетради. Пълни са тетрадите от 2 до 21 включително, които съдържат по 8 листа, 22 тетрада има 7 листа, 23 — 4 листа. Върху по-голямата част от тетрадите са запазени цифровите им означения с глаголически букви под титла в горния десен ъгъл на листа. Листовете, които се съхраняват в Москва, имат отделна номерация. Тя е направена от А. Е. Викторов и завършва на л. 172, но листът след 166 е отбелязан с две цифри — 167 и 168. Първоначалният л. 134 е изгубен;

618

на негово място в текста е вмъкнат нов лист, попълнен с кирилица от XIV в. Липсва един лист след л. 166, който не е възстановен, и на това място в текста има прекъсване (Йоан 18:14—29). От последната 23 тетрада, която първоначално се е състояла от 6 листа, са изгубени последните два. В края на ръкописа Григорович и Викторов са забелязали откъслеци от кирилски месецослов, който вероятно е пришит допълнително към първоначалния текст. Днес от месецослова няма следи.

Първоначално М.е. съдържа пълния текст на четиримата евангелисти. Липсват части от началото (Мт 1—5:23), средата (Йоан 18:14—29) и края (Йоан 21:17—25) на текста. В сегашния си състав паметникът започва от Мт 5:23 и завършва с Йоан 21:17. Листовете на Миханович съдържат Мт 5:23 до 6:16. Останалата част от текста наи четириевангелието — от Мт 6:16 до Йо 21:17, се намира в московската част на ръкописа.

В текста на ръкописа и по полетата са нанесени по различно време множество глаголически и кирилски означения и приписки. Те са пряко свидетелство за дългогодишната употреба на М.е. като богослужебна книга. Със същия старинен глаголически почерк, с който е написан основният текст, са отбелязани в полетата цифровите означения на т.нар. Амониеви глави, буквите на Евсеевия канон, името на евангелиста, названията на главите, указанията за времето на евангелските четения и др. Не всички бележки могат да се прочетат. Някои са се изтрили или са избледнели, други са покрити с по-късни кирилски напластявания. На л. 150 в полето към Йоан 8:42 в бележката в понкъ д̃. нед. рече г҃ъ къ пришедшїıмь къ немоу июд., мь от думата пришедшїıмь е написано с кирилски букви. Кирилските приписки и бележки се разделят на няколко хронологични пласта. Ягич датира най-ранните от тях от края на XIII и началото на XIV в. Това са указанията за дните на евангелските четения, изписани с киновар, които предшествуват по време бележките с мастило. Най-късни, вероятно от края на XIV в., са втората група киноварни приписки, които предават заглавията на главите, изброени пред всяко от евангелията. Н. Б. Тихомиров предполага, че основната част от приписките са внесени в текста през XIII в. Известна корекция в датировката прави и Л. Мошински, който причислява към най-стария хронологичен пласт надписите към миниатюрите на евангелистите: маркь на л. 44, лу[ка] на л. 77б и ıоань на л. 133б. Той приема, че по всяка вероятност илюстрациите към текста и надписите им са възникнали едновременно със създаването на ръкописа. Като изследва украсата на М.е., А. Джурова също стига до извода, че миниатюрите и ръкописът са създадени по едно и също време. Към следващия хронологичен пласт принадлежат указанията за времето на евангелските четения с бележки за началото и края на четенето, доскоро неоправдано игнорирани от изследваните. Анализът на тези означения, които дават сведения за разделянето на евангелския текст на четения, може да допринесе за установяване на центъра, в който ръкописът е бил употребяван (L. Moszyński. Cyrylica. . ., р. 215). Литургичните бележки в М.е. хронологически са по-стари от разделянето на текста на т.нар. Амониеви глави, тъй като цифровите им означения на места заобикалят тези бележки.

В палеографско отношение кирилските литургични указания се разделят на две групи. В евангелията от Матей и Йоан те са изписани изцяло с киновар, а при Марк и Лука — с кафяво мастило и червени инициали. Някои изследователи свързват разграничаването на текста на два дяла (Матей — Йоан и Марк — Лука) с определен метод на работа при обозначаването на литургичните бележки от няколко преписвача, практикуван вероятно при четириевангелията (L. Moszyńsky. Cyrylica. . . , р. 216).

На л. 171б в паметника е оставена приписка с киновар и мастило, вероятно от преписвача, който е нанасял в полето цифрите на Амониевите глави: прости ме г[оспод]и пис[а]вша сиѥ числа ѥу[г҃].

619

Друга приписка на л. 133б с почерк от XIV в. свидетелствува, че по това време ръкописът се е намирал в скита „Св. Богородица“ на п-в Атон: чеда с[ве]те б[огоди]це.брать вашь грѣшныи германь м[о]лю се вь сласть примѣте. По палеографските особености на приписката Ягич допуска, че монахът Герман е същият, който е попълнил изгубения л. 134 от ръкописа с кирилица. Тихомиров не споделя това мнение, той вижда различия в двата почерка.

Украсата на ръкописа се състои от две заставки и два инициала, разположени в началото на евангелията от Марк и Лука на л. 44б и л. 78, и три заставки-концовки на л. 43, 76 и 132б. Късни допълнения към украсата, вероятно от XIV в., са кирилският инициал М, който се намира във външното поле на л. 91б, начертан с киновар и оцветен в синьозелено и жълто, плетеницата на л. 155б, изпълнена с мастило, киновар и жълта боя, и заглавието на л. 134 с везано писмо. Основният мотив, който преобладава в заставките и инициалите на ръкописа, е плетеницата, представена на тъмен фон. Тя е разработена по-свободно, без да бъде стилизирана в геометричен стил, както в Зогр.ев. М.е. се отличава от останалите глаголически ръкописи и по използуваните растителни елементи в орнаментиката. Конфигурацията на двата глаголически инициала е твърде усложнена от множество пъпки, листа, извивки на клонки и ленти.

Ръкописът съдържа три миниатюри на евангелистите Марк (л. 44), Лука (л. 776) и Йоан (л. 1336), нарисувани с мастило и оцветени в два цвята. Изображенията са предадени с характерна източна стилизация, с недодялани пропорции и жестове, с което напомнят миниатюрите на апостолите Петър и Павел в Зогр. ев., както и подобни изображения в грц. ръкопис № 149 от XI в., който се намира в Атинската национална библиотека. Особеностите в украсата на М.е. свидетелствуват за връзката му с ръкописи, създадени в източните виз. провинции преди X—XI в., т.е. преди окончателното оформяне и разпространение на виз. цветен стил в Цариград (А. Джурова. 1000 години. . . , с. 18-20).

Пергаментът на ръкописа се отличава с по-груба обработка. Той не е толкова тънък и гладък както пергаментът на Зогр.ев. На всеки двоен лист са разчертани по две еднакви четириъгълни рамки, чиито хоризонтални черти минават през целия лист на пергамента. Линиите на рамките и линиите на редовете, по 30 на всеки полулист, са дълбоко врязани с острие.

Писмото не е висящо. Буквите лежат на редовете. Целият ръкопис е написан от една ръка. На места почеркът е погруб — в зависимост от качеството на пергамента или от острието на перото. Главните букви в текста са двойно или тройно по-големи от обикновените. Инициалите в началото на евангелието са значително увеличени по размер и обхващат цялото пространство на текстовата колона.

Надредните знаци в ръкописа са много малко. Понякога над гласните се забелязва знак от рода на грц. spiritus asper. Основен пунктуационен знак е точката, разположена в средата на реда. Четириточието се използува в края на евангелското четене или на по-голяма цялост от текста.

В паметника се срещат постоянни съкращения и случайно съкратени думи. Много рядко се изнасят букви под титла над реда. Дори такива думи като бъıстъ се изписват цялостно.

По своите палеографски особености писмото на М.е. се отнася към т. нар. обла глаголица. То произлиза от същата школа на напълно кръгъл глаголически почерк, към която принадлежат и други паметници, създадени в Охридското книжовно средище, като Асем. ев., Зогр. ев., Боянският палимпсест. Почеркът на М.е. се отличава с правилна закръгленост на рисунъка. Той е най-близък до почерка на Асем. ев. и напълно съвпада с него в начертанията на буквите

При двете съставни части по-плътно прилепват една до друга;

620

гърбът ѝ не е овално свит, а се издига право. Буквата остава в рамката на реда, точно както , и . стои изправена или даже едва наклонена надясно, докато в Зогр. ев. тя има наклон наляво.

Правописът на паметника съдържа както някои старинни особености, така и някои по-нови черти. По отношение на носовките в М.е. е отразен по-новият глаголически правопис с четири знака. Въведено е различието между двете букви за малката носовка (ѩ) и (ѧ). Йотуваната голяма носовка се пише правилно на етимологичното ѝ място, с изключение на няколко примера — коуплѫ, сълѫ, творѫ, в които ѭ е предадена чрез ѫ. Йотуваната малка носовка се среща само в началото на думата или след гласни. След съгласни се употребява знакът (ѧ) . В последното правописно правило М.е. проявява сходство с основната част на Зогр. ев. Трите букви , и имат приблизително същата употреба както в Зогр. ев., но общият брой случаи (ι) в М.е. е значително по-малък, тъй като началното в паметника се предава чрез (ι) само след точка. Съюзът и се пише с ι само в случаите, когато свързва цели изречения или частите им. Между две думи той се изписва с (). Със същия знак се предават обикновено и различните падежни форми на местоимението же. Буквата (ı) се употребява предимно като втори компонент на гласната (ъı). За разлика от Зогр. ев. в М.е. не е запазена старинната правописна особеност, която различава два знака за ери — паметникът не познава знака (ъı). Във формите за вин.пад. на анафоричното местоимение, предимно след думи, завършващи на ъ, буквата се заменя с ı, така че двата знака заедно да образуват ъı (поемъı, оубиѭтъı). Понякога чрез буквата ı се предава и начално (и) от дума след предлога въ (въ имѧ, въ искоушение и др.). Характерна за паметника е правилната употреба на знака ѕ. Запазена е и старата графема , но Ш (шт) преобладава, особено във втората част на ръкописа.

Във фонетично отношение М.е. се характеризира с редица по-нови черти, свързани с по-нататъшния развой на старобълг. език и с ранните етапи на диалектното му разчленяване. Широко е отразено изясняването на еровите гласни в силна позиция в о и е (в коренни и суфиксни срички): кождо, роптаахѫ, весь, длъженъ и др. Примерите с изяснен ь са повече на брой. Вокализация на ъ се открива и в някои окончания на съществителните от м.р. пред показателните местоимения сь и ть: народось, чловѣкотъ, дьнесь. По отношение на тази фонетична особеност М.е. се свързва с Асем.ев. и Син.пс. Данните от изясняването на ъ и ь дават основание да се смята, че в езика на М.е. и Асем.ев. намират отражение говори от типа на югозападнобългарските (вж. Н. Ван Вейк. История. . . , с. 53; А. Селищев. Старославянский язык. 1, с. 277; Ив. Гълъбов. Старобългарски език. . . , с. 121). Много често в паметника е засвидетелствувано и смесване на слабите ерове в краесловието и в средата на думата: корабъ, кръвъ, заповѣдъ (но и корабь, кръвь, заповѣдь), въси, дъни и др. Слабите ерови гласни изпадат в единични случаи в отделни думи: пцѣте сѧ, но и пьцѣте сѧ, псомъ, пси (вм. пьсомъ, пьси), птенъца, птица, птицъ, но и пьтици и др. В М.е. е застъпен и т.нар. преглас на еровете в зависимост от характера на следващата сричка, но много по-непоследователно в сравнение със Зогр.ев.: вьнѣ вм. вънѣ, дьвѣ вм. дъвѣ и др. Постоянно с ь се изписват формите на бъдѣти: бьдите, бьдѣлъ, бьдѧштѧ и др. Интересна особеност на паметника е преходът на редуцираната гласна ъ в редуцирано ъı, проведен на границата между две думи в изречението: въı-истинѫ вм. въ истинѫ, осѫдѧтъıи вм. осѫдѧтъ и и др. Регистрирани са и случаи със замяна на ѫ с оу и о, както и примери, в които ѫ се явява на мястото на етимологично оу. Тези случаи отразяват деназализацията на гласната ѫ, която настъпва в някои старобълг. диалекти в края на старобълг. период (Ив. Гълъбов. Старобългарски език. . . , с. 142). Това фонетично явление се потвърждава и от

621

данните на Син. пс. и Клоц.сб. П. А. Бузук предполага, че в някои от говорите двата различни рефлекса за старобълг. ж са се обуславяли от акцентологичните отношения (П. А. Бузук. Замечания. . . , с. 365). Според Ив. Гълъбов в М.е. се установява определена закономерност в разпределението на рефлексите оу и о на задната носова гласна в зависимост от нейната ударена или неударена позиция. Подобни паралели се откриват в говори от типа на родопските, където под ударение старобълг. ѫ има рефлекс о, а без ударение ъ. Нова фонетична черта в езика на паметника е прогресивната асимилация при глаголите от 3 л. ед.ч. и 2 л. мн.ч. в сег. време: бѣгаатъ, дѣлаатъ, гнѣваате сѧ вм. бѣгаетъ, дѣлаетъ, гнѣваете сѧ, която Л. Милетич определя като диалектно явление в старобълг. език. Неасимилираните форми са рядко изключение. За пръв път в М.е. се срещат и много случаи с асимилация при глаголите от VI разряд на -оуѭ, -оуѥши: трѣбоуоутъ, радоуоутъ и др. Езикът на паметника отразява етап от развоя на старобълг. език, когато меките праслав. съгласни и съгласкови съчетания са започнали да губят палаталното си произношение. След шушкави и съскави съгласни в М.е. в повечето случаи се употребява ъ: отрочиштъ, повѣждъ, мѫжъ, даждъ и др. Мекостта на шушкавите съгласни се е запазила найдобре пред гласна оу: чюетъ, шюнца, бъıвъшю. Епентетично л стои доста последователно на етимологичното си място. Отсъствието му е регистрирано в ограничен брой примери във формите за предл. и дат. пад. на съществителното землı-а, както и при корабль, във формите на мин. действително причастие I при глаголите от IV спрежение: оставь, пристѫпь и др.

В областта на морфологията в М.е. са запазени едни от най-старинните особености на старобълг. език. Паметникът се отличава с изключително богатата употреба на формите на простия аорист: вьнидъ, обрѣтъ, сънидъ (1 л. ед.ч.), вънидете, придете (3 л. дв.ч.), идомъ, възмогомъ (1 л. мн.ч.), отидѫ, нападѫ (3 л. мн.ч.). Последователно са засвидетелствувани и формите на I сигматичен аорист със запазена сигма и удължена коренна гласна: привѣсъ, приѩсъ (1 л. ед.ч.), въвѣсомъ (1 л. мн.ч.), пропѧсѧ, възнѣсѧ (3 л. мн.ч.). Във 2 и 3 л. ед.ч. се срещат и аористни образувания с окончание -тъ: обитъ, повитъ, оумрѣтъ и др. В 3 л. ед.ч. сег. време господствуват по-архаичните форми с окончание -тъ. Изключения има само в три случая: е (вм. естъ), нѣ (вм. нѣстъ) и бѫде (вм. бѫдетъ). При сег. време на глагола искати в ръкописа е отбелязана старинната форма за 1 л. ед.ч. искѫ и сег. действително причастие искѫште в м.р. им.пад. мн.ч.

Лексиката на М.е. съхранява множество архаизми — напр. балии, жаль, кокотъ, миса, скръбьни, хъıштьникъ, шоун, за които се предполага, че принадлежат към езика на първия евангелски превод. В паметника се дава предпочитание и на някои старинни обрати, които се употребяват вместо съответните глаголни форми: вѣрѫ ѩти вм. вѣровати и др. В словообразувателно отношение той се характеризира с употребата на някои по-стари наставки като -ицеѭ вм. -жьдъı (въторицеѭ, мъножицеѭ) и -ьникъ вм. по-новата наставка -чии (кънижьникъ), характерна за произведения, възникнали в Преславското книжовно средище.

Цялостната палеографска и езикова характеристика на М.е. е използвана от специалистите като доказателствен материал при определянето на произхода на паметника. Изолираното разглеждане на някои езикови явления обаче довежда до изказване на дискусионни мнения. Въз основа на някои случаи със замяна на ѫ с оу и на ъı с и, предпочитането на съгласковата група сц пред ст и употребата на лексемата кокотъ вм. коуръ Ягич изказва мнението, че М.е. е създадено в границите на сърбохърватската езикова област. Към него се присъединяват В. Вондрак. А. И. Соболевски, С. М. Кулбакин, М. Вайнгарт, Ст. Слонски. Пръв А. С. Будилович възразява против предположението за сърбохърватския произход на паметника, като се позовава

622

на неговите типично бълг. черти, чужди на сърбохърватския език: изясняването на еровите гласни ъ и ь в пълноценни вокали о и е, асимилационните процеси в окончанията на глаголите за 3 л. ед.ч. и 2 л. мн.ч. под влияние на широкия характер на ѣ, правилната употреба на африката ѕ. Той изразява мнението, че М.е. е писано на почвата на бълг. говор или е преписвано от бълг. оригинал. Сърбохърватското влияние в паметника отхвърля и Милетич. Той изтъква, че примерите със замяна на ѫ с оу в М.е. се срещат и в много други старобълг. паметници, за които няма съмнение, че не са писани в сърбохърватска езикова област — напр. Супр.сб., Клоц.сб., Син.пс., Син. евх., Зогр. ев. Такива примери се откриват и в много среднобълг. и новобълг. ръкописи, също и в днешните северозападни диалекти и бълг. говори в областта Македония. Случаите с о вм. ѫ не могат да се приемат за грешки на преписвача, както смята Ягич. Те имат етимологично обяснение и са важно свидетелство за тогавашното състояние на ѫ в някои от бълг. говори. Същата особеност се среща в Син.пс., Син. евх. и в днешните родопски и югозападнобълг. диалекти. Смесването на звука ъı с и в М.е. също е отражение на народния старобълг. език, в който през XI в. гласната ъı започва да преминава в и. Малобройността на примерите доказва, че процесът е бил още в началото си. Това явление е засвидетелствувано в почти всички старобълг. паметници: Син.пс., Син.евх., Зогр.ев., Асем.ев., Супр.сб. От друга страна, замяната на ъı с ъ, която се открива в М.е., е характерна черта на някои бълг. говори в Солунско. Употребата на лексемата кокотъ също не може да се счита за отражение на сърбохърватския език в паметника, тъй като тя е налице в езика на гърците в п-в Пелопонес като заемка от бълг. славяни. Разгледаните от Милетич езикови особености на М.е. доказват, че „езикът в най-старите ни паметници не е мъртъв литературен език, пренесен от Панония и преписван по приет шаблон в чужда нему страна (Македония), а, обратно, че е жив народен говорим език, писмено фиксиран с всичките му пъстри диалектни особености“ (Л. Милетич. Особеностите. . . , с. 224—225). И според Ф. Ф. Фортунатов смесването на ѫ и оу не може да служи като доказателство за сърбохърватския произход на паметника, тъй като в него липсва замяната на гласната ѧ с е. Примерите с начално оу вм. въ, като оуселенѫѭ и оуорѫжь, също не са отражение на сърбохърватския език. Двете думи са известни и от други старобълг. паметници, напр. Клоц.сб. Формата сега вм. сего, считана за сърбохърватска особеност, може да бъде съпоставена с подобни примери от Супр.сб.: нѣкога, кога вм. нѣкого, кого. Бузук също смята, че гласната о на мястото на ѫ в паметника отразява диалектно явление на бълг. език. Той установява известна закономерност в рефлексите о и оу на голямата носовка в М.е. в коренни суфиксни срички и я свързва с появата на подобни рефлекси в дебърския говор. По отношение на групата ст Бузук изказва предположението, че тя е характерна за езика на бълг. преписвач на М.е., а съчетанието сц вероятно е съществувало в оригинала. Мнението, че М.е. е написано в югозападните предели на бълг. говорна област, изказват и И. Поливка, П. А. Лавров, Н. Ван Вейк, Ст. Младенов, Ст. Романски, А. М. Селишчев, Ст. Стоянов, М. Янакиев, Гълъбов. Най-убедителното доказателство в полза на бълг. произход на паметника е фактът, че М.е. споделя всички типични палеографски, правописни и езикови особености на останалите старобълг. паметници.

Като един от най-важните старобълг. ръкописи, М.е. е проучвано многократно. Пръв Ягич прави цялостна палеографска и езикова характеристика на паметника и подробно анализира приписките към основния текст (1883). Милетич отново разглежда езиковите му особености, като ги съпоставя с данните на другите старобълг. паметници и с бълг. диалекти (1886). Еровите гласни в М.е. и Зогр.ев. са проучени от А. Лескин (1905).

623

В две студии (1921 и 1925) Бузук се спира на някои фонетични и морфологични особености на паметника и привежда нови доказателства в полза на неговия бълг. произход. През 1962 Тихомиров прави подробно описание на ръкописа. Повторно са издадени и проучени в палеографско и езиково отношение всички кирилски приписки от Мошински през 1969. Съществителните с основи на -й в М.е. разглежда П. Лили (1973). Семантичната характеристика на глаголите за говорене в паметника е изследвана от М. И. Лекомцева (1971), а причастните конструкции — от М. А. Муталимова (1965—1970). Сложните изречения в М.е. и в Остромировото евангелие са описани от Е. И. Гурева (1967—1968). Материал от М.е. е използуван в многобройни изследвания върху текстологията, палеографията, правописа, фонетиката, морфологията, синтаксиса, лексиката на старобълг. паметници.

            Лит.:

·       Miklosich Fr. Glagolitisches Fragment: Evang. Joann. 19.9 bis 19.28. — In: Slavische Bibliothek. Beiträge zur slavischen Philologie und Geschichte. 1. Wien, 1851, p. 261—263;

·       Григорович В. И. 1. Предварительные сведения, касающиеся литературы церковно-славянской. 2. О древнейших памятниках церковно-славянской литературы. — В: Григорович В. И. Статьи, касающиеся древнего славянского языка. Казань, 1852, с. 53—70, 74;

·       Шафарик П. И. Взгляд на древность глагольской письменности. — ИОРЯС, 1, 1852, столб. 369;

·       Срезневский И. И. Исследования о древних памятниках старославянской литературы. Вместо предисловия и примечания ко второй из указанных выше статей В. И. Григоровича. — ИОРЯС, 1, 1852, с. 85, 103—104;

·       Срезневский И. И. Исследования о древних памятниках старославянской литературы. 4. Глагольское четвероевангелие В. И. Григоровича. — ИОРЯС, 2, 1853, с. 241—247;

·       Šafařík P. J. Památky hlaholského písemnictví. Praha, 1853, p. VIII—IX, 47—50;

·       Berčić J. Chrestomathia linguae veteroslovenicae charactere glagolitico e codicibus, codicum fragmentis et libris impressis. Pragae, 1859, p. 66—69;

·       Срезневский И. И. Из обозрения глаголических памятников. — Известия Императорского археологическото общества, 4, 1863, 1, с. 1—16;

·       Срезневский И. И. Древние глаголические памятники, сравнительно с памятниками кириллицы. СПб., 1866, с. 91—115, 157—162;

·       Викторов А. Е. Собрание рукописей В. И. Григоровича. М., 1879, с. 6;

·       Jagić V. Prolegomena. — In: Quattuor evangeliorum Codex glagoliticus olim Zographensis, nunc Petropolitanus. Berolini, 1879 ,p. XXXVIII—XLV;

·       [Ягич В.] Евангелие от Луки. Из глаголической рукописи XI в. СПб., 1880—1881, 110 с.;

·       Ягич В. Образцы языка церковнославянского по древнейшим памятникам глаголической и кирилловской письменности (Specimina linguae palaeoslovenicae). СПб., 1882, с. 9—13;

·       Ягич В. Мариинское четвероевангелие. Памятник глаголической письменности с примечаниями и приложениями. СПб. (Quattuor evangeliorum versionis palaeoslovenicae. Berolini), 1883, 30 + 607 с. (фототипно изд. Graz, 1960);

·       Будилович А. С. Мариинское четвероевангелие с примечаниями и приложениями. Труд В. Ягича. СПб., 1883 (рец.). — ЖМНП, 232, 1884, 3, с. 152—169;

·       Polívka J. Nejnovější publikace památek staroslověnského písemnictví. — LF, 11, 1884, p. 402—412;

·       Masing L. Quattuor evangeliorum. . . Codex Marianus. Edidit V. Jagić (рец.). — Göttingische gelehrte Anzeigen, 17, 1884, 2, p. 687—711;

·       Соболевский А. И. Кирилло-Мефодиевские вопросы. — Университетские известия, 25, 1885, 9, с. 304;

·       Милетич Л. Особеностите на езика в Марийнския паметник. Езикословна критична студия. — ПСп, 19—20, 1886, с. 219—252;

·       Leskien A. Handbuch der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache. Weimar, 1886, p. 187—192;

·       Стасов В. В. Славянский и восточный орнамент по рукописям древнего и нового времени. СПб., 1887, с. 152, табл. CVII;

·       Соболевский А. Новый труд г. Стасова. — Университетские известия, 27, 1887, 5, с. 49—57;

·       Муретов Н. А. Очерки грамматики старославянского языка с приложениями. М., 1887, с. 174—178, 179—185;

·       Соболевский А. И. Древний церковнославянский язык. Фонетика. М., 1891, с. 16;

·       Воскресенский Г. А. Древнеславянское Евангелие. Евангелие от Марка по основным спискам четырех редакций рукописного славянского евангельского текста с разночтениями из ста восьми рукописей Евангелия XI—XVI вв. Сергиев Посад, 1894, с. 19—20;

·       Berneker Е. Slavische Chrestomathie mit Glossaren. Strassburg, 1902, p. 7—12;

·       Каринский H. M. Хрестоматия по древнецерковнославянскому и русскому языкам. 1. Древнейшие памятники. СПб., 1904, с. 68—76;

·       Leskien A. Die Vokale ъ und ь in den Codices Zographensis und Marianus. — ASPh, 27, 1905, p. 321—350;

·       Фортунатов Ф. Ф. Состав Остромирова евангелия. — В: Сборник статей, посвященных В. И. Ламанскому. 2. СПб., 1908, с. 1470—1475;

·       Каринский H. М. Образцы глаголицы (25 автотипических снимков с рукописных и печатных памятников и транскрипция текстов кирилловскими буквами). СПб., 1908, с. 5, табл. XI;

·       Vondrák W. Kirchenslavische Chrestomathie. Göttingen, 1910, p. 7—8, 37—48;

·       Ягич В. Глаголическое письмо. — В: Энциклопедия славянской филологии. 3. Графика у славян. СПб., 1911, с. 127—128;

·       Кульбакин С. М. Древнецерковнославянский язык. 3. доп. изд. Харьков, 1917, с. 170—173, 224—225;

·       Бузук П. А. К вопросу о месте написания Мариинского евангелия. — ИОРЯС, 23, 1918, 2, с. 109—149;

·       Бузук П. А. Замечания о Мариинском евангелии. — ИОРЯС, 29, 1924, с. 307—368;

·       Кульбакин С. М. — ЈФ, 4, 1925, с. 219—222; 5, 1925—1926, с. 304—307 (рец.);

·       Лавров П. А. Кирило та Методш в давньослов’янськом письменствї. Київ, 1928, с. 340, 342—344;

624

·       Огіенко I. Історія церковнослов’янськоі мови. 5. Памятки старослов’янськой мови X—XI віків. Варшава, 1929, с. 62—67;

·       Diels P. Altkirchenslavische Grammatik. 2. Heidelberg, 1934, p. 12—15;

·       Weingart M. Texty ke studiu jazyka a písemnictví staroslověnského. Praha, 1938, p. 27—33;

·       Цонев Б. История на българский език. 1. 2 изд. С., 1940, с. 142—144;

·       Романски Ст. Старобългарски език в образци. С., 1945, с. 12—19;

·       Vaillant A. Manuel du vieux slave. 2. Paris, 1948, p. 19—27;

·       Селищев A. M. Старославянский язык. 1. Введение. Фонетика. Μ., 1951, с. 71, 272—277; 2. Μ., 1952, с. 11—17, 29;

·       Słoński St. Wybór tekstów starosłowiańskich (starobulgarskich). 2. Warszawa, 1952, p. 6—13, 18, 20, 22, 24, 26;

·       Repp F. Zur Kritik des Codex Marianus. — ZSPh, 24, 1956, p. 271—276;

·       Ван Вейк Н. История старославянского языка. М., 1957, с. 44, 5—53, 145, 149;

·       Hamm J. Staroslavenska gramatika. Zagreb, 1958, p. 657—658;

·       Lunt H. G. Contributions to the Study of Old Church Slavonic. 1. On Reading the „Marianus“. — IJSLP, 1—2, 1959, p. 9—15;

·       Бунина И. К. Система времен старославянского глагола. М., 1959, 160 с.;

·       Стоянов Ст., М. Янакиев. Старобългарски език. Текстове и речник. С., 1960, с. 34—43;

·       Garde P. Le conditionel en vieux slave dans les propositions finales et complétives. — RES, 39, 1961, р. 17—30;

·       Тихомиров H. Б. Каталог русских и славянских пергаменных рукописей XI—XII веков, хранящихся в отделе рукописей Государственной библиотеки СССР им. В. И. Ленина. 1. (XI век). — Записки отдела рукописей, 25, 1962, с. 144—148, 154—159;

·       Станівський Μ. Ф. Старослов’янська мова. Львів, 1964, с. 61, 69, 75—76, 77;

·       Широкова Н. А. Синтаксические конструкции, выражающие сравнение, в памятниках старославянского языка. — УЗИКУ, 125, 1965, 4, с. 297—309;

·       Муталимова М. А. Временные значения причастий (на материале Мариинского евангелия). — Исследования по русскому языку, 1, 1965, 1, с. 154—180;

·       Муталимова М. А. Переход причастий в другие части речи (по материалам Мариинского евангелия). — В: Материалы научно-теоретической конференции. Минск, 1965, с. 342—345;

·       Алексий Р. Б. Одбрани старославенски текстови са речником. Београд, 1966, с. 11—17;

·       Муталимова М. А. Составное причастное сказуемое в Мариинском кодексе. — В: Тыпалогія i гісторыя славянскіх моў i ўзаемасувязі славянскіх літаратур. Мінск, 1967, с. 107—110;

·       Гурьева Е. И. Предложения с атрибутивной зависимой частью в старославянском языке. — Ученые записки Тартуского государственного университета, 200. Труды по русской и славянской филологии, 10, серия лингвистическая, 1967, с. 46—84;

·       Гурьева Е. И. Употребление соотносительных слов в относительных конструкциях. На материале памятников старославянского языка. — Ученые записки Тартуского государственного университета, 200. Труды по русской и славянской филологии, 10, серия лингвистическая, 1967, с. 84—107;

·       Гурьева Е. И. Гипотаксис предложения с зависимой объективной частью в старославянском языке (на материале Мариинского и Остромирова евангелий). — Ученые записки Тартуского государственного университета, 219 А. Труды по русской и славянской филологии, 12, серия лингвистическая, 1968, с. 3—35;

·       Гурьева Е. И. Прямая и косвенная речь в старославянском языке. — Ученые записки Тартуского государственного университета, 219 А. Труды по русской и славянской филологии, 12, серия лингвистическая, 1968, с. 36—54;

·       Муталимова М. А. Причастия в Мариинском евангелии. Автореферат. Л., 1968, 22 с.;

·       Kurz J. Učebnice jazyka staroslověnského. Praha, 1969, p. 30, 180;

·       Moszyński L. Cyrylica w kodeksie Mariańskim. — SFPS, 8, 1969, p. 213—259;

·       Немченко В. Н. Памятники старославянской письменности. Горький, 1969, с. 11—12;

·       Муталимова М. А. Причастия в Мариинском кодексе и их соответствия в Евангелии В. Тяпинского. Автореферат. Минск, 1970, 23 с.;

·       Гурьева Е. И. Предложения со значением причины и следствия в старославянском языке. — Ученые записки Тартуского государственного университета, 266. Труды по русской и славянской филологии, 17, серия лингвистическая, 1971, с. 130—147;

·       Гурьева Е. И. Предложения со значением цели в старославянском языке. — Ученые записки Тартуского государственного университета, 266. Труды по русской и славянской филологии, 17, серия лингвистическая, 1971, с. 148—157;

·       Лекомцева М. И. К семантической характеристике глаголов говорения в Мариинском кодексе. — Ученые записки Тартуского государственного университета. Труды по знаковым системам, 284, 1971, 5, с. 437—462;

·       Мирчев К. Старобългарски език. Кратък граматичен очерк. С., 1972, с. 11;

·       Домбровский ѝ. К вопросу о выражении актуальности в языке (на материале Мариинского евангелия, большею частью св. Матфея). — StS, 19, 1973, с. 17—26;

·       Лили П. К вопросу о существительных с основой на -й (их роль и контаминация с основами на -о в Мариинском четвероевангелии). — StS, 19, 1973, р. 197—205;

·       Birkfellner G. Glagolitische und kyrillische Handschriften in Österreich. Wien, 1975, p. 67—68;

·       Българска ръкописна книга X—XVIII в. Каталог. Изложба. София, 1976, № 3;

·       Иванова-Мавродинова В. Културата и изкуството през време на Първата българска държава. Глаголически ръкописи. — В: История на българското изобразително изкуство. 1. С., 1976, с. 106—108;

·       Куев К. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. С., 1979, с. 52, 148—151 (2 прераб. и доп. изд. С., 1986, с. 57, 187—189);

·       Младенов Ст. История на българския език. С., 1979, с. 58;

·       Гълъбов Ив. Старобългарски език с увод в славянското езикознание. 1. Увод и фонетика. С., 1980, с. 69, 132, 140—142;

·       Иванова-Мавродинова В., Л. Мавродинова. Украсата на старобългарските глаголически ръкописи. — В: Славянска палеография и дипломатика. 1. С., 1980, с. 194;

·       Джурова А. 1000 години българска ръкописна книга: Орнамент и миниатюра. С., 1981, с. 17, 20, ил. 16, 17, 18;

·       Сводный каталог славянорусских рукописных книг, хранящихся в СССР. XI—XIII вв. М., 1984, с. 54—59;

·       Moszyński L. Zografskie i Mariańskie tetraewangelia jako księgi liturgiczne. — Полата кънигописьна, 14—15, 1985, с. 76—99;

·       Moszyński L. Die Tetraevangelien des Codex Zographensis und Codex Marianus als liturgische Bücher. — Bsl, 46, 1985, p. 78—88;

625

·       Николаева T. M. Метатекст и его функции в тексте (на материале Мариинского евангелия). — В: Исследования по структуре текста. М., 1987, с. 133—147.

Татяна Мострова

    МАРИН, дякон — вж. Посолства на Рим в България.

    (20). МАРКО (края на IX—X в.) — ученик на Климент Охридски, пряк продължител на просветителската дейност на Кирило-Методиевите ученици в югозападните предели на бълг. държава, деволски епископ. Единственото сведение за М. дава неизвестният автор на първото житие на Наум Охридски (вж. Жития на Наум Охридски), който съобщава, че е насърчаван да пише от М., епископ на Деволската епископия, ученик на блажения Климент и четвърти епископ на слав. народ:

(Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 307—308).

Тъй като първото житие на Наум е създадено не по-рано от 924 и не по-късно от 969, към това време трябва да се отнесе и дейността на М. като епископ. С определението „словенскїи езыкь“ житиеписецът несъмнено означава българите, за което свидетелствува и начинът, по който са назовани маджарите: („пеонски“ тук стои вм. „панонски“, т.е. унгарски). Във връзка с определението „четвърти епископ“ се поставя въпросът, кои са другите трима епископи преди М. Ако за първи от тях житиеписецът приема Методий, споменат между „архиепископите на Б-я“ в т.нар. Дюканжов списък, вторият и третият очевидно са Климент Охридски и Константин Преславски. В Пространното житие на Климент Охридски той е наречен βουλγάρῳ γλώττῃ πρῶτος ἐπίσκοπος („пръв епископ на българския език“) (Ал. Милев. Гръцките жития на Климент Охридски, с. 128—129). В такъв случай втори епископ е Константин Преславски, а третият е неизвестен. В своята дейност като епископ М. е проявявал особени грижи за развитието на култа към Наум Охридски, към създателите на слав. писменост и техните ученици.

            Лит.:

·       Иванов И. Български старини из Македония. С., 1931, с. 305—311 (фототипно изд. С., 1970);

·       Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 128;

·       Томоски Т. По трагата на средновековниот град Девол. — Годишен зборник. Филозофски факултет на Универзитетот. Скопје, 27, 1975, с. 196.

Геновева Цанкова-Петкова

    МАРТЕНСКА ГОДИНА — вж. Летоброене.

    (21). МАРТИНОВ, Иван Матвеевич (7.Х.1821—26.IV.1894) — руски филолог и историк. Роден в гр. Казан. Завършва философия в С.-Петербург (1843). През 1844 заминава като частен учител във Франция, където приема католицизма. На 18 септ. 1845 постъпва в йезуитския орден. Въпреки че прекарва 50 г. от живота си във Франция, М. запазва интереса си към руската култура и нейните представители — поддържа кореспонденция с бележити учени-слависти, като Η. П. Барсуков, Ф. И. Буслаев, А. Ф. Бичков, А. Н. Веселовскиу Π. П. Вяземски, Я. К. Грот, К. Я. Грот, В. С. Иконников, Л. Н. Майков, А. Н. Пипин, И. И. Срезневски, Ф. И. Успенски и др.; под заглавие „Courrier russe“ („Руска поща“) дава редовно информация във френския периодичен печат за руския литературен и научен живот. Умира в Кан.

Изследванията на М. са в областта на славистиката, теологията, изкуствознанието. Една от първите му публикации, която има значение и в наши дни, е описът на слав. ръкописи, съхранявани в Кралската библиотека в Париж (дн. Френска национална библиотека) (1858). През 1869 издава в съавторство с Ал. Ходзко „Grammaire paléoslave“, в която са включени текстове от ръкописи в Кралската библиотека в Париж и от Болонския псалтир.

626

Иван Мартинов

В сборника „Etudes de théologie, de philosophie et d’histoire“ („Изследвания по теология, философия и история“) от 1857 М. включва и глаголически откъси от IX в. През 1881 издава Бдинския сборник от 1360. Най-известен е трудът му „Annus ecclesiasticus graeco-slavicus“ („Гръцко-славянска църковна година“) (1864), който до издаването на „Православний месяцеслов“ на архимандрит Сергий е най-пълното съчинение по православна агиография, включващо списък на празниците и пълно житиеописание на светците (включително и на местни светци, почитани в Грузия, Б-я, Черна гора, в отделни руски градове и области).

В изследванията си за Италианската легенда М. се противопоставя на поддържаното от А. Д. Воронов и П. А. Лавровски становище, че тя е писмен паметник от XIV в. Той не само подчертава голямата ѝ старинност, но се опитва да докаже и независимостта ѝ от слав. извори, включително и от ЖК. Според него оригинални и поради това много ценни са следните сведения в нея: разпитването на херсонските жители за мощите на Климент Римски, което предприема Константин-Кирил; съобщението, че Константин-Кирил е ръкоположен за епископ; посочването на 30 дек. като ден, в който са открити мощите на Климент Римски (за разлика от 30 ян., който се сочи в слав. паметници). В студията „Saint Méthode, apôtre des slaves, et les lettres des souverains pontifes, conservées au British Museum“ („Св. Методий, апостол на славяните, и папските писма, съхранявани в Британския музей“) М. привежда много факти, свързани с дейността на Методий в Панония и със събитията до смъртта му. Той използува предимно кореспонденцията на папите Йоан VIII (872—882) и Стефан V (885—891), от която привежда данни за реабилитирането на Методий от папския легат в Панония, за позицията на Стефан V относно слав. богослужение и проповедническата дейност на Методий. М. сравнява и познатите обстоятелства около смъртта на Методий, като заключава, че годината на смъртта му (885) не може да бъде оспорвана.

М. издава кирило-методиевски сборник (1837) и участвува в създаването на Кирило-Методиевското дружество в Париж (впоследствие закрито от френското правителство заедно с други йезуитски институти). Публикува и трудове, които имат библиографски характер или разглеждат различни проблеми от историята на източното православие, руското изкуство, литература и език.

            Съч.:

o   Mélanges, extraits des „Etudes de théologie, de philosophie et d’histoire“: 1. Le Manuscrit de Rayhrad. 2. Fragments glagoli tiques du IX^e siècle. Le Pape Benoît et l’impératrice Elisabeth. 3. La Procession du Saint-Esprit figurée en peinture. 4. Le Vert de Chine [P. Hélot]. Paris, 1857, 34 p.;

o   Les Manuscrits slaves de la Bibliothèque impériale de Paris. Paris, 1858, 111 p.;

o   Annus Ecclesiasticus Graeco-Slavicus. Bruxelles, 1863, p. 7 + 338 p. + 12 tabl.;

o   Письмо к г. Аксакову в ответе на статью о иезуитах, помещенную в 12 номере газеты „День“. Paris, 1864, 50 p.;

o   Grammaire paléoslave, suivie de textes paléoslaves tirés, pour la plupart, des manuscrits de la Bibliothèque impériale de Paris et du Psautier de Bologne. Paris, 1869, 16 + 276 p. [Chodżko Al. ... I. Martinov];

o   Le Plan d’abolition de l’Eglise grecque unie, document historique. Paris, 1873, 33 p.;

o   De la langue russe dans le culte catholique. Lyon, 1874, 65 p.;

o   Saint Josaphat et ses détracteurs. Lyon, 1875, 23 p.; Le Saint-Siège et la Russie au XVIe siècle. Lyon, 1876, 24 p.;

627

o   Un nouveau plan d’abolition de l’Eglise romaine en Russie. Arras, 1877, 28 р.;

o   Un tétraptyque russe. Arras, 1877, 28 p.; „Courrier russe“. — Revue des questions historiques, 24, 1878, p. 296—297;

o   L’art russe. Arras, 1878, 66 p.;

o   Iconographie de St. Jean l’Evangéliste. Arras, 1879, 32 p.;

o   La Littérature slave depuis dix ans (livres et recueils périodiques). Paris, 1879, 29 p.;

o   Notice sur un monument illyrien. Arras, 1879, 4 p.;

o   Dernières publications relatives aux Croisades et à l’Orient latin. Paris, 1880, 20 p.;

o   La Société des anciens textes russes. Paris, 1880, 18 p.;

o   St. Méthode, apôtre des slaves, et les lettres des souverains conservées au British-Museum. — Revue des questions historiques, 28, 1880, p. 369—397;

o   Le trésor de la cathédrale de Gran. Arras, 1881, 56 p.;

o   Бдинский сборник (1360). Рукопись Гентской библиотеки. СПб., 1882, 8 + 28 с.;

o   La légende italique de SS. Cyrille et Méthode. — Revue des questions historiques, 36, 1884, p. 110—166;

o   A propos de la légende dite italique. — Revue des questions historiques, 41, 1887, p. 220—232;

o   Une lettre d’Anastase de Bibliothécaire. — Monde latin et Monde slave, 1894, janvier, p. 1—11.

            Лит.:

·       Булгаков Ф. И. Славяно-русские рукописи Парижской библиотеки. — ПДПИ, 4, 1879, с. 71—95;

·       Sommervogel Ch. Bibliothèque de la Compagnie de Jésus. 9. Paris—Bruxelles, 1892—1909, col. 645;

·       Энциклопедический словарь Брокгауз-Ефрон. 18. СПб., 1896, с. 701—702;

·       Sakać S. De dignitate episcopali S. Cyrilli Thessalonicensis. - OChP, 16, 1950, 3—4, p. 238—242;

·       Rouët de Journel M.—J. A propos du Voyage d’Antoine de Novgorod. — RES, 34, 1957, p. 112—118;

·       Vodoff V. Une description du fonds slave du Département des Manuscrits de la Bibliothèque nationale. — RES, 42, 1963, p. 129—132;

·       Dujčev I. La solution de quelques énigmes cyrillométhodiennes. — In: Dujčev I. Medioevo bizantino-slavo. 2. Roma, 1968, p. 156, 210, 212;

·       Veyrenc J. Histoire de la slavistique française. — In: Beiträge zur Geschichte der Slawistik in nichtslawischen Ländern. Wien, 1985, p. 245—303;

·       De vos P. Pourquoi l’Occident a-t-il si longtemps considéré Saint Constantin-Cyrille comme un évêque? — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 96—103;

·       Bonamour J.-P. L’œvre de Cyrille et Méthode: un siècle de réception en France. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 475—481; S hu г L. Un épisode mal connu de la slavistique française au XIX s. — RES, 60, 1988, p. 253—267.

Рая Заимова

    (22). МЕЙЕ, Пол-Жул-Антоан (Meillet, P.-J.-A.) (11.XI.1866—21.IX.1936) - френски езиковед — индоевропеист и славист, един от най-големите представители на т. нар. социологическо направление в езикознанието. Роден в Мулен. През 1889 завършва Сорбоната и Ecole Normale Supérieure, където става проф. (1891) и защитава докторат (1897). Проф. по сравнително езикознание в Collège de France (1906). Секретар на Парижкото лингвистично д-во (Société linguistique de Paris) и редактор на неговите „Бюлетини“ (от 1906 до 1936). Член-кор. на Петербургската АН (1906), член на Френската АН (1924), чуждестр. член на много други академии и д-ва. Умира в Шатомеян.

Антоан Мейе

М. е последовател на Ф. дьо Сосюр, макар че в научната си дейност се развива по самобитен път и не споделя крайностите, до които достигат другите привърженици и ученици на големия швейцарски учен — А. Сеше, III. Бали, Л. Елмслев и др. Автор е на фундаментални трудове по сравнителна граматика на индоевроп. езици, по сравнително германско езикознание, на граматики на старогрц., лат., староперсийски, староарменски, тохарски и др. езици; те оставят трайна диря в развитието на съвременната наука за езика.

Възгледите му на компаративист са разкрити най-добре в теоретичните му студии и статии, събрани в сборниците „Linguistique historique et linguistique générale“, т. 1, Paris, 1921 (2 изд. 1926) и

628

„La méthode comparative en linguistique historique“, Oslo, 1925. M. се развива като учен в епохата, когато младограматическото направление е в своя найголям разцвет. Той обаче много рано надживява ограничения емпиризъм на това лингвистично направление и под влияние главно на Сосюр въвежда в сравнително-истор. езикознание структурния подход. Не споделя и крайния оптимизъм при възстановяването на т. нар. праезици на родствените групи в индоевропейски, както и на самия праиндоевропейски. В своите изследвания Μ. насочва усилията си към установяването на система от закономерни съответствия между исторически засвидетелствуваните родствени езици. Неговият изследователски метод е описан много точно от Л.

В. Шчерба: „Он требовал, чтобы этимология просто продолжала историю данного реального слова, производя его от другого слова по могущим быть показанными типам. Деля этимологии на несомненные и возможные, он стремился к совершенному элиминированию этих последних, считая, что число таких возможных сопоставлений в сущности бесконечно велико для каждого случая, и что потому большинство „возможных“ этимологий лишено научного значения“ (Л. В. Щерба. Памяти A. Meillet, с. 101).

Този подход проличава ясно и в неговия класически труд „Le slave commun“ (съвместно с А. Ваян). В него праслав. процеси се описват преди всичко върху данните на старобълг. език и на тяхното отношение към състоянието в другите слав. езици и в индоевроп. езици, засвидетелствувани в древни писмени паметници. М. приема с известни ограничения и поправки някои идеи от теорията за вълнообразния развой на праиндоевропейски, респ. праславянски, разработвана от Й. Шмит. При разглеждането на праслав. развой М. изхожда от предпоставката за независимото възникване на слав. и балтийските езици. Според него те не са преживели общ балтослав. период, но са произлезли от един и същ индоевроп. диалект. Общите особености между двете родствени групи езици се дължат на продължително взаимодействие и на общото индоевроп. наследство. На тази основа М. се отнася критично към по-старите схващания, изразени най-определено от немския индоевропеист Фр. К. Бругман. На тези проблеми отделя голямо място в кн. си „Les dialectes indo-européenes“ (1922).

В много от трудовете си М. разглежда специфични проблеми на старобълг. език. Той описва пълно неговия граматичен строеж, като извлича най-характерните явления от старобълг. паметници („Le slave commun“, вж. Граматики старобългарски), тълкува явления от старобълг. лексика, опитва се да даде етимологията на редица неясни думи. По тези проблеми той публикува периодично бележки и материали в „Bulletin de la société linguistique de Paris“ и в „Revue des études slaves“. През 1902—1905 въз основа главно на тези материали той написва труда си „Etudes sur l’étymologie et vocabulaire du vieux-slave“. В него се съдържат редица верни тълкувания, но като цяло той има характер на предварителни материали за етимологичен речник. М. е автор и на монография, в която е проследено възникването на род.-вин. пад. в старобълг. език. Според него тази категория се проявява като реакция на падежния синкретизъм при имената от м. р., възникнал в резултат на измененията с индоевроп. и праслав. окончания -os, -оm>ъ в им. и вин. п. ед. ч. За модел е послужила парадигмата на въпросителното местоимение, където тези два падежа се изразяват с различни форми — къто/кого („Recherches sur l’emploi du génitif-accusatif en vieux-slave“).

Научното дело на M. представлява ценен влог в развитието на съвременната компаративистика и преди всичко в сравнителното индоевроп. и слав. езикознание. Но общотеоретичните му възгледи са силно повлияни от идеите на френския буржоазен социолог Е. Дюркхайм. Това определя слабите страни в неговите схващания — преди всичко

629

прекаления социологизъм, който му е попречил да вникне по-определено в закономерностите на истор. развой на езиците.

            Съч.:

o   Recherches sur l’emploi du génitif — accusatif en vieux-slaves. Paris, 1897, 193 p.;

o   Etudes sur l’étimologie et le vocabulaire du vieux-slave. 1—2. Paris, 1902—1905, 12+511 p.;

o   Sur l’initiale des mots vieux-slaves ece et — В: Статьи по славяноведению. 2. Под ред. В. И. Ламанского. СПб., 1906, с. 387—391;

o   Sur les désinences de 2^e et 3^e personnes du duel en slave. — In: Jagić-Festschrift. Zbornik u slavu Vatroslava Jagića. Berlin, 1908, p. 201—203;

o   Introduction à l’étude comparative des langues indoeuropéennes. Paris, 1908, 462 p. (2 изд. Paris, 1953, 516 p.);

o   Les premiers terms religieux empruntés par le slave au grec. — Mémoires de la Société de Linguistique de Paris, 20, 1916, 1, p. 58—60;

o   Linguistique historique et linguistique generale. 1. Paris, 1921, 334 p.; 2. Paris, 1936, 234 p.;

o   Les dialectes indo-européennes. Paris, 1922, 138 p.;

o   Le slave commun. Paris, 1924, 444 p.;

o   La méthode comparative en linguistique historique. Oslo, 1925, 7+116 p.;

o   Des présents grecs en -να-/-νά-. — In: Mélanges linguistiques offerts a M. J. Vendryes par ses amis et ses élèves. Paris, 1925, p. 275—285.

            Лит.:

·       Vendryes J. Antoine Meillet. — BSLP, 38, 1973, 1, p. 1—42;

·       Щерба Л. В. Памяти A. Meillet. — ВЯ, 15, 1966, 3, c. 97—104;

·       Бояджиев H. Антоан Мейе (1866—1936). — Съпоставително езикознание, 11, 1986, 1, с. 111—116.

Иван Буюклиев

    (23). МЕЛИХ, Янош (Melich, J.) (16.IX.1872—20.XI. 1963) — унгарски езиковед. Роден в гр. Сарваш. Следва слав. филология във Виена и Будапеща. Между преподавателите му е В. Ягич. Специализира слав. филология във Варшава, С.-Петербург и Москва. В Москва участвува в научния филологически кръжок на А. И. Соболевски. Владее словашки и немски език. Д-р на филологическите науки (1901). Създава Унгарското езиковедско д-во (1904). Извънреден (1911) и редовен проф. (1921) по слав. филология в Будапещенския унив., където в продължение на 20 години ръководи Катедрата по слав. филология. Чете лекции по старобълг. език (наричан от него „староцърковнославянски“), по история на словашката литература и специален курс върху слав. народи и езици. Редактор на езиковедското сп. „Magyar nyelv“ (1915—1942). Директор на Унгарската народна библиотека „Сечени“ (1943). Член-кор. (1902), редовен член (1920), почетен член (1949) на Унгарската АН. Удостоен е с почетната титла „доктор на езикознанието“ (1952). Печата предимно в „Magyar nyelv“ освен със собственото си име и с псевдонимите Пал Кеменеш (Pàl Kemenes или P. К.) и Янош Мелегди (Jànos Melegdi или Y. Μ.).

М. има значителни приноси в областта на унгарската лексикография и на унгарския правопис, но основните му занимания са в областта на етимологията и етимологичните връзки на унгарския език с немския и със слав. езици. Заедно със З. Гомбоц е автор на унгарски етимологичен речник (букви А—Д включително), започнат през 1914.

Изследвайки немските заемки в унгарския език, М. стига до извода, че те са толкова, колкото и славянските, и следователно немското влияние върху унгарския език е вероятно толкова голямо и толкова старо, колкото и славянското. По тези въпроси и по етимологиите на унгарските и слав. думи не споделя подхода и мнението на О. Ашбот и отчасти на Гомбоц и на Ягич. Наблюденията му върху слав. заемки в унгарски са доста своеобразни — счита, че след неговите изследвания едва ли ще останат в унгарски език думи от „панонските славяни“. Според М. унгарският език започва да заема слав. думи още по пътя към „извоюване на отечеството“ в земите на славяните. Заемките са от всички слав. езици, с които унгарският е влизал в съприкосновение в истор. си развитие. Тези свои възгледи той смята да развие в монографичен труд с общо заглавие „Славянски елементи в унгарския език“, който е трябвало да се състои от следните части: 1. История на въпроса; 2. Речников състав на старобълг. писмени паметници и на слав. заемки в унгарски; 3. Фонетика на слав. заемки; 4. Слав. заемки, представени в азбучен ред, допълнени със слав. думи от унгарски произход;

630

5. Отношение между слав. заемки и заетите от слав. езици унгарски местни имена. От това фундаментално по замисъл и обем изследване М. осъществява изцяло втората и отчасти петата част чрез двата си основни труда „Szláv jövevenyszavaink“ (т. I, ч. 1 — 1903 и ч. 2 — 1905) и в „Nyelviink szláv jövevenyszavai“ (1910).

В първата част на труда „Нашите славянски заемки“ (1903) М. се спира на най-важните моменти от живота и делото на Кирил и Методий, като изтъква, че те създават първия литературен слав. език — старобългарския, описва старобълг. писмени паметници, като ги разделя на глаголически и кирилски, дава сведения за главните писмени паметници от среднобълг. период в руска и среднобългарска редакция, като ги нарича „църковнославянски“. Във втората част на труда разглежда християнската терминология в унгарския език: формата и пътя на заимствуване на библейски имена, произхода на названията на дните от седмицата, произхода на названията на основните християнски празници, произхода на имената на месеците. Методологическа новост в тази част е представянето на географска карта на пътя и разпространението на заемката в изоглоса. В работата си М. стига до общия извод, че християнската терминология в унгарския език е изградена от няколко пласта: елементи от лат. произход чрез посредничеството на немски или на слав. език при наличие на католическо вероизповедание и елементи от гръцки чрез посредничеството на бълг. или сърбохърватски език, навлезли в унгарски с посредничеството на източноправославното вероизповедание.

Втората му цялостна работа „Славянски заемки в езика ни“ (1910) е значително по-малка по обем и е съставена от четири дяла. Именно в нея е обосновано подробно мнението, че слав. заемки в унгарски са от различни слав. езици. М. търси дълбоката им етимология още в предписмения слав. период, спира се отново на част от християнската терминология, както и на произхода на някои основни названия и изрази, като отделя в четвъртия дял специално внимание на заемките от езика на бълг. славяни през IX и X в. и ги разграничава от по-късните заемки от сърбохърватски или български.

Много от етимологиите на М., публикувани в „Magyar nyelv“, свидетелствуват за заниманията му и със слав. хидронимия и топонимия.

            Съч.:

o   Szláv jövevenyszavaink. 1., 1. Az óbolgár nyelvemlékek szokészlete és a magyar nyelv szláv jövevenyszavai. Budapest, 1903, 181 p.; 1., 2. A magyar nyelv keresztény terminológiája. Budapest, 1905, 448 p.;

o   Die Namen der Wochentage im Slavischen. — In: Jagić-Festschrift. Zbornik u slavu Vatroslava Jagića. Berlin, 1908, p. 212—217;

o   Nyelviink szláv jövevenyszavai. Budapest, 1910, 31 p.;

o   A honfoglaláskori Magyarország. 1—2. Budapest, 1925—1929, 434 p.

            Лит.:

·       Bujnák P. Slavistika u Maďarů v posledním desítiletí. — Slavia, 6, 1927—1928, p. 577—598;

·       Új magyar lexikon. 4. Budapest, 1961, p. 593;

·       Kiss Z. Gedenken an Johann Melich. Zur 100. Wiederkehr seines Geburtstags. — StS, 18, 1972, p. 397—411;

·       Kiss L. Melich Jánoš emlékezete születésének századik évfordulója alkalmából. Budapest, 1973, 17 p.;

·       Хелимский Е. А. Изучение ранних славяно-венгерских языковых отношений (Материалы и интерпретации. Вопрос об этноязыковых контактах венгров с восточными славянами). — В: Славяноведение и балканистика в странах зарубежной Европы и США. М., 1989, с. 184—190.

Сабина Павлова

    (24). МЕСЕЦОСЛОВ — християнски календар; репертоар на всички църковни празници по реда на дните и месеците на църковната година (от септ. до авг.). В по-тесен смисъл — кратки сведения за празнуваните дни и имена според практиката на дадена църква. Терминът отговаря на грц. συναξάριον (синаксар), μηνολόγιον (менологий), ’εκλογάδιον, но без да се покрива напълно с тях, тъй като първите два означават и сборници с кратки жития. В слав. палеография много често синаксар се употребява като синоним на М. Въпреки че най-ранните християнски календари датират от средата на IV в., като самостоятелен жанр М. се оформя значително по-късно. Ранните М. са много кратки. В тях се отбелязват ограничен брой празници — главно господски, т. е. свързани със

631

събития от живота на Христос, без богородичните и паметта на мъченици. Отличават се с твърде голямо разнообразие поради непосредствената си връзка с местните първохристиянски традиции. След VII в. М. се срещат главно като указатели към богослужебните книги. М. като отделен ръкопис се среща рядко. Постепенно М. се унифицират в зависимост от литургическата практика на отделните църкви и се попълват само след официална канонизация; те са в непосредствена зависимост от типиците (уставите). М. на Източноправославната църква се развива самостоятелно от западната агиология. Най-ранните запазени грц. М. (синаксари) са М. на Синайското евангелие от 715, на един грц. апостол от края на VIII в., на т. нар. Константинополско евангелие от края на VIII — началото на IX в. (подробно изследване на цялата грц. традиция, както и на източната традиция изобщо вж. у Архиепископ Сергий. Полный месяцеслов Востока, 1.).

В слав. книжнина М. се появяват едновременно с първите Кирило-Методиеви богослужебни преводи и са организирани според Устава на Великата цариградска църква. Много рано те започват да се попълват с имената на слав. светци. Съставът на старобълг. М. е изключително важен за датировката и локализацията на ръкописите и за проучване на бълг. агиографска традиция. Почти всички най-ранни М. към евангелия и апостоли са единни при отбелязването на паметта на Константин-Кирил (14 февр.), на Методий (6 апр.) и празника на намиране мощите на мъченика Климент (30 ян.). В М. на Асем. ев. освен посочените памети се отбелязва и Климент „епископ Велички“ (27 юли), а също и местни светци от Солунско. В ранните М. (включително и в руските) се намират имената на слав. и бълг. светци, които липсват в по-късните ръкописи, но са ценни свидетелства за бълг. културна история. Така в М. към Остромировото евангелие и в М. към Охридския апостол на 8 ян. стои името на Григорий епископ Мизийски; в руско евангелие от XII в. (от сбирката на Синодалната типография, ЦГАДА, Москва) на 31 юли е отбелязана паметта на Йоан Екзарх, което представя важно сведение за неговата канонизация. По-късният кирилски М. към Зогр. ев. включва и упоменание за Иван Рилски. М. към евангелията и апостолите, създадени през XIII в., отразяват новите истор. условия и домашната агиографска традиция, съчетаваща прославата на светците от Първото бълг. царство (най-вече на Кирил и Методий) с новите имена на светци, канонизирани през епохата на Асеновци. Извънредно ценен е напр. М. към Банишкото евангелие, който включва Петка Търновска (14 окт.), Иван Рилски (19 окт.), цар Петър (30 ян.), Константин-Кирил (14 февр.) и Методий (6 апр.). В М. към апостол от XIII в. (№ 882 от НБКМ, София) е запазено упоменание за Константин-Кирил, Методий, Климент Охридски и Петка Търновска. От XIII в. се наблюдава и разширение на М. към Апостола и Евангелието с тропари, включително и за бълг. светци (срв. М. към Шафариковия апостол, към апостол № 881 от НБКМ, София, и др.). Постепенно в бълг. М. започват да се отбелязват отделни руски и сръбски светци. През XIV в. и през следващите векове с въвеждането на Ерусалимския устав съдържанието на М. към евангелията и апостолите се унифицира, а отбелязването на бълг. светци от IX—X в. се среща рядко. Най-трайно остава включването на Константин-Кирил Философ и на Иван Рилски наред с Петка Търновска.

Освен към евангелия и апостоли М. се прибавят и към други богослужебни книги — към псалтири с последования, устави, часослови. Обикновено в М. от този тип не се посочват само имената, а се поместват тропари и кондаци, а понякога и слави. Така в псалтир с последования от XIII в. (№ 1138, от НБКМ, София) наред с преводните прослави се срещат тропари, кондаци и др. за Константин-Кирил, Иван Рилски

632

и Петка Търновска. Твърдо установеният М. към Ерусалимския устав, който е въведен официално в Б-я и в другите източноправославни църкви през втората половина на XIV в., закрепва един постоянен състав на преводните и домашните памети. В ръкописите този М. започва с наслова:

Обикновеният състав на южнослав. памети в него е следният: Петка Търновска, Иван Рилски, Иларион Мъгленски, Арсений Сръбски, Стефан Дечански, Сава Сръбски, Симеон Сръбски, Константин-Кирил Философ и Йоаким Осоговски (с тропари и кондаци), но рядко се намира М., който отбелязва едновременно всички.

По времето на Киприан южнослав. традиция в състава на М. се пренася в Русия и се установява в М. към Ерусалимския устав, които възникват в руската книжнина. Въз основа на тези М. в Русия възникват т. нар. „святци“ — сборници с кратки житийни бележки, проложни жития, тропари и кондаци, обединяващи М. с някои редакции на пролозите. Ръкописната традиция на М. продължава и в репертоара на старопечатните издания.

            Лит.:

·       Вершинский Д. Месецослов православно-католической восточной церкви. Μ., 1856, 379 с.;

·       Филарет Черниговский. Святые южных славян. Опыт описания жизни их. Чернигов, 1865, 40+41+112+286 с.;

·       Сергий архиец. Полный месяцеслов Востока. 1. Восточная агиология. Владимир, 1901, 732 с.; 2. Святой Восток. Владимир, 1901, 700 с.;

·       Цухлев Д. История на българската църква. 1. С., 1911, с. 320—321;

·       Чифлянов Б. Триодът и месецословът на Великата църква през IX век. — ГДА, 19, 1969—1970, с. 267—414.

Климентина Иванова

    (25). МЕТОДИЙ (ок. 810-820—6.IV.885) — един от създателите на слав. писменост, брат на Константин-Кирил Философ, светец на Източноправославната и на Католическата църква, фигура с първостепенно значение в цялостния истор. път на Европа.

Св. Методий. Фрагмент от икона на Ив. Мърквичка в храм-паметника „Св. Александър Невски“ в София, 1912 г.

Науката разполага със значителен брой извори за живота и делото на Μ. Най-важният от тях е неговото Пространно житие, написано най-вероятно в Б-я в края на IX в. от Климент Охридски. То е единственото средновековно съчинение, в което се излага цялостно жизненият път на слав. просветител. Отделни моменти от живота и делото му са осветлени и в други книжовни паметници: Пространното житие на Кирил, създадено във Велика Моравия преди 882, Службата за Методий от Константин Преславски, Похвалното слово за Кирил и Методий, Проложното житие на Кирил и Методий — всички написани в кръга на Кирило-Методиевите ученици; пролога към „Небеса“ от Йоан Екзарх, Проложното житие на Методий, създадено в Б-я по всяка вероятност през XIII в., чешкото житие на св. Църха и Страхота от втората половина на XIV в., и др. Извънредно съществени документални данни за дейността на М. след смъртта на Константин-Кирил се съдържат в някои ранни лат. извори (от IX в.): Поменика от Райхенау, посланията на папа Йоан VIII (872—882), Италианската легенда, Залцбургския меморандум. Сведения за М. са включени и

633

в някои по-късни съчинения с чешки, унгарски, немски и хърватски произход — напр. Кристиановата легенда (X в.), богословския трактат на марошварския епископ Гелерт (980—1046) върху първите три стиха от гл. 3 на библейската Книга на пророк Даниил, Beatus Cyrillus (XI—XII в.), Моравската легенда (между XII и XIV в.), Quemadmodum (XIV в.), Diffundente sole (XIII—XIV в.), хрониката на Козма Пражки (ок. 1045—1125), хрониката на презвитер Магнус, каноник на манастира в Райхсберг (починал през 1195), хрониката на сплитския архидякон Тома (починал през 1268) и др. В някои виз. творби също са представени частични данни за М.: преди всичко в Дюканжовия списък (XII в.), Пространното житие на Климент Охридски (XI—XII в.) и Краткото житие на Климент Охридски (XIII в.). Известията за М. от изворите, подложени на критически анализ, дават възможност да се изгради доста пълна представа за живота и творчеството на слав. просветител. (Вж. и Вести за Кирил и Методий.)

Не е известна точната рождена дата на М. Тя трябва да се търси няколко години преди рождената дата на Константин-Кирил (827), тъй като се знае, че той е най-малкият син в семейството. Братята произхождат от втория по големина и значение град на Виз. империя през тази епоха — Солун, важен търговско-занаятчийски, административен, военностратегически и културен център. Още през втората четвърт на VI в. в Солунската област започват да проникват слав. племена от бълг. група, компактни маси от които окончателно се установяват там през VII в. През IX в. бълг. славяни вече играят значителна роля в стопанския живот на града и очевидно семейството на друнгария Лъв, бащата на Кирил и Методий, който е един от висшите военни в Солун, неизбежно е общувало с тях. Неслучайно от ранно детство двамата братя отлично владеят говора на солунските славяни. За това свидетелствува ЖМ, гл. 5, където на виз. император се приписват думите:

„Вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски“

(Въı бо ѥста селоунѧнина, да селоунѧне вьси чисто словѣньскъı бесѣдоують).

Съвършеното познаване на езика на бълг. славяни, което се проявява и във всички създадени по-късно книжовни трудове на двамата братя, дава основания да се предполага, че те произхождат от елинизирано слав. семейство или че поне майката е била славянка. В появилото се не преди XIII в. в Б-я Кратко житие на Кирил (Успение Кирилово) дори изрично се твърди, че Кирил е „родом българин“ (родо^м сыи блъгаринъ) — сведение, което несъмнено е далечен отглас на реалната и тясна връзка на Кирил и М. с бълг. славяни още през първата половина на IX в.

М. е монашеското име на слав. първоучител. Данни за светското (кръщелното) му име не са известни. Като изхождат от виз. практика при приемане на монашески обет да се възприема и ново име, започващо обикновено със същата буква, някои изследователи предполагат, че светското име на М. може да е било Михаил. Не са достатъчно обосновани и другите две мнения: че то е било Страхота (име с безспорно слав. произход, срещащо се в чешки паметници от XIV и следващите векове, което обаче е превод от лат. metus — ‘страх, боязън’) или Атанасий (въз основа на анализ на Бандуриевата легенда от XIII—XIV в.).

Съществуват малко данни за детството и младостта на М. Известно е, че неговите способности не остават незабелязани — знатните солунчани (първенците, учените люде, правниците или изобщо гърците според различните тълкувания на гл. 2 от ЖМ) го обичали от детството му и водели с него беседи (пьрьци, любѧще и из дѣтьска, чьстнъıı-а бесѣдъı дѣı-ахоу). М. привлича вниманието и на виз. император, който го назначава за управител на слав. княжество, включено в състава на Византия, но ненапълно подчинено на нейната военноадминистративна организация (терминът отговаря на грц. ἀρχοντία, виз. административна единица, по-малка от административната единица „тема“).

634

Ръкополагането на Методий за свещенослужител. Стенопис от Араповския манастир, 1864 г.

Изворите не посочват точното местонахождение на княжеството, управлявано от М., поради което по този въпрос има различни мнения: повечето учени го локализират в областта Стримон, на север от Солун, по долното течение на реките Струма и Брегалница, но някои изследователи са на мнение, че М. е бил управител в областта Витиния, в Мала Азия (дн. в Турция). Безспорно е, че княжеството е било населено с бълг. славяни: известно е, че още от VII в. в Стримонската област живее слав. племе струмци (от бълг. група), както и обстоятелството, че имп. Констант II (641—668) след 658 и имп. Юстиниан II (685—695) след 688—689 преселват значителни слав. маси от европ. предели на Византия (от Солунско и южните части на областите Тракия и Македония) в Мала Азия. Много вероятно е още тук М. да се е подготвял за своята бъдеща просветна работа сред славяните. На тази мисъл навежда гл. 2 от ЖМ, която не само известява за Методиевото назначение, но и коментира решението на виз. император така:

„Като че ли предвиждаше, бих казал аз, че ще го изпрати за учител и пръв архиепископ на славяните, та да изучи всичките им обичаи и постепенно да ги обикне“

Може да се предположи, че по това време М. е имал жена и деца (подроужие и дѣтиї) — за това се говори в Службата за Методий.

Трудно е да се определи колко време е прекарал М. сред бълг. славяни. Според ЖМ, гл. 3, в слав. княжество той бил „много години“ (лѣта многа), според Похвалното слово за Кирил и Методий — „малко време“ (воѥводьскъıи санъ приимъ, побъıсть в немь мало), а Проложного житие на Методий изрично уточнява, че той става „славянски княз“ на 20-годишна възраст и управлява 10 г.

В същото време изворите без особени различия обръщат внимание на мъдростта и начетеността му, на представителния му физически облик, на военната му храброст и на трайното му участие във военноадминистративния и културния живот на Византия. В Похвалното слово за Кирил и Методий се подчертава специално:

„Цъфтейки с мъдрост като благоуханно цвете, беше обичан от всички управници. В беседите си се представяше като Соломон, привеждайки чудни притчи, поучения и въпроси. . . и като служеше добре на всички, беше като крилат. На война беше страшен като Самсон, Гедеон и Иисус Навин“

Според Проложното житие на Методий

„от младини младежът беше мъдър и силен телом“

635

Така първите стъпки на М. в обществения живот очертават образа на човек умен и образован, силен и храбър, авторитетен, познаващ добре славяните, който се включва отрано в управлението на страната.

След този момент животът на М. рязко променя своята посока. Той напуска високия си пост, става монах и се оттегля от светския живот в манастир на планината Олимп, в областта Витиния, на юг от днешния гр. Бурса, Турция. В науката този поврат се свързва найчесто с променилите се в края на 855 и началото на 856 вътрешнополитически условия във Византия. Именно тогава се извършва дворцов преврат; константинополският велможа логотетът Теоктист, който фактически управлява държавата след смъртта на имп. Теофил (829—842) заедно с императрица Теодора вместо малолетния ѝ син Михаил III (842—867), е убит и властта преминава в ръцете на кесаря Варда, вуйчо на Михаил III; отстраняването на Теоктист, неизменен покровител на Методиевия брат Константин до това време, който може би е подпомогнал и административната кариера на М., разклаща позициите на по-големия брат и той е принуден да изостави поетия път. Показателно е, че приблизително по това време и Константин изоставя своите служебни задължения в столицата и отива при М. на Олимп. Според ЖМ, гл. 3, в манастира М. „се занимава усърдно с книгите“ (книгахъ прилежа), а според ЖК, гл. 7, там Константин „беседвал с книгите и денонощно се занимавал с тях заедно с брата си“ (тъкмо кнїгами бесѣдоуе, нощь ȣбо и днь выноу съ братѡ^м своимъ въ си^х ȣпражнı-ааше се). Това са указания, които могат да се тълкуват не само като свидетелство за трайните и дълбоки културни интереси на двамата братя. Въз основа на тях някои изследователи предполагат, че именно тук е възникнала слав. писменост, че тук М. е имал възможност да подбере ученици сред потомците на преселниците бълг. славяни и да организира книжовен кръг, с помощта на който двамата братя са направили първите преводи от грц. език и дори са ги използували за богослужение сред славяните във Витиния. Вероятно именно по това време, при приемането на монашески сан, слав. просветител е получил името Методий.

Няколко години по-късно М. подновява своята държавническа дейност. Този път той взема участие във важна църковно-религиозна и политическа мисия, изпратена от виз. император в Хазарския каганат — раннофеодално държавно образувание на тюркоезични полуномадски племена, обхващащо земите по долното течение на Днепър и Волга от Азовско до Каспийско море и Кавказките планини, което просъществувало от VII до средата на X в. В тази мисия М. участвува по покана на брат си Константин, който вече е проявил своите блестящи полемически способности и след краткотрайно отсъствие от сцената на църковно-политическия живот е натоварен с мисията при хазарите, вероятно по препоръка на патриарх Фотий (858—867; 877—886), един от най-забележителните виз. учени, църковни, политически и обществени дейци през IX в., бивш учител на Константин, а според някои изследователи — и негов приятел.

Виз. пратеничество потегля към Хазарския каганат през втората половина на 860, очевидно след някакъв конфликт между хазарите и Византия. Основните му задачи по всяка вероятност са да се постигне политическо сближаване, което да послужи на Византия като щит срещу нейния нов противник — източните славяни, а също — да се укрепят позициите на християнството в каганата, където са разпространени четири религиозни системи (езичество, юдейство, християнство и мюсюлманство), но от началото на IX в. господствуващо положение заема юдейството.

Животът на солунските братя по време на Хазарската мисия е изпълнен с важни събития. Преди да достигнат Хазарския каганат, те спират в гр. Херсон, център на виз. владения в Кримския п-в (в района на днешния гр. Севастопол, Русия).

636

Седемте римски църкви: „Сан Пиетро“, „Санта Мария Маджоре“, „Сан Джовани ин Латерано“, „Сан Лоренцо Фуори ле Мура“, „Сан Клементе“, „Сан Паоло Фуори ле Мура“ и „Сан Себастиано“. Гравюра от 1571 г.

Константин усъвършенствува знанията си по евр. език, които са му крайно необходими за работата сред юдеизираните хазари, изучава евр. книжнина и превежда на грц. език неизвестни днес съчинения по евр. граматика, проучва самаританската писменост, разновидност на еврейската, с която са записани текстове, значително по-старинни по език от тогавашния еврейски, запознава се със сирийската писменост и сирийския език, т. е. извършва задълбочена филологическа работа и проявява своите необикновени способности в овладяването на изключително трудна материя. В Херсон Константин открива мощите на мъченика Климент, считани тогава за останки на Климент I, римски епископ от 92 до 101, за когото съществувало предание, че е заточен в Крим и хвърлен в морето с котва на шията, и написва няколко великолепни произведения в негова чест, проявявайки се като способен археолог и талантлив писател (вж. Климент Римски). Тук той има възможност да използува опита си на дипломат и проповедник — успява да склони един хазарски вожд, обсадил населен с християни град, да се оттегли от града, справя се с помощта на проповедническото си изуство с нападателите-маджари и повежда виз. пратеници невредими към резиденцията на хазарския каган. През пролетта на 861 виз. мисия вероятно вече се е намирала в резиденцията Семендер, недалече от Дербентския проход, на мястото на съвременния аул Тарки в района на гр. Махачкала, дн. в Дагестанската автономна република на Русия

637

(според други мнения — в столицата Итил, дн. гр. Астрахан, Русия), близо до Каспийско море. Започват сложни и продължителни религиозни диспути, в които Константин доказва превъзходството на християнството над юдейството и мюсюлманството. В резултат на това се покръстват 200 хазари. Изпълнена е и политическата цел на мисията — освободени са 200 пленници и според изворите каганът отправя послание до виз. император, с което му засвидетелствува своето намерение да покръсти цялата страна и готовността си да поддържа добри отношения с Византия (ЖК, гл. 11). Изворите недвусмислено посочват, че в Хазарската мисия М. е бил помощник на по-младия си брат, но едва ли може да има съмнение, че е вземал активно участие и в проповедническата, и в политическата дейност на пратеничеството и че е имал значителни заслуги за успешната му работа. В това отношение категорично е свидетелството на ЖМ, гл. 4, според което след завършването на мисията имп. Михаил III и патриарх Фотий предлагат като награда М. да бъде ръкоположен за архиепископ.

С Хазарската мисия, от която солунските братя се завръщат ок. средата на 861, приключва важен етап в биографията на М. Като не приема предложената му висока църковна длъжност, той се съгласява да стане игумен на прочутия и богат манастир Полихрон (в него според гл. 4 на ЖМ имало повече от 70 монаси), който се намирал на юг от малоазийския Олимп, в областта Сигриани (дн. в Турция). М. обаче не остава дълго там. През 862 във виз. столица пристигат пратеници на моравския княз Ростислав (846—870) с молба да му бъде изпратен учител и наставник, който да разяснява християнската вяра на слав. език във Велика Моравия. Виз. император удовлетворява искането на Ростислав и натоварва с отговорната задача Константин и М. Изворите сочат, че в обкръжението на сътрудниците си Константин съставя веднага слав. азбука, превежда най-важните богослужебни текстове и братята незабавно поемат към великоморавската държава. Така започва най-важният период от живота и дейността на Константин-Кирил и М. — времето, когато те сливат съдбата си с истор. път на славянството и посвещават силите и способностите си на велика цел — разпространението и укрепването на слав. писменост във всички сфери на живота, изграждайки по този начин основите на нова цивилизация — славянската.

Началото на Моравската мисия поставя пред изследователите много проблеми. На първо място — възможно ли е било в кратък срок да се извърши толкова сложна работа като съставянето на азбука и превеждането на трудните богослужебни текстове? Очевидно нито необикновените способности на двамата братя, нито дори филологическият гений на Константин не са достатъчни, за да се обясни бързината, с която е изпълнена поставената задача. Единственото убедително обяснение в случая е да се приеме, че за предоставените им няколко месеца Константин и М. само са завършили и систематизирали резултатите от своята дългогодишна работа в това направление, протекла по време на продължителното им и пряко общуване с бълг. славяни във Виз. империя, сред които не е изключено да са си служили с някаква първоначална форма на слав. писменост. Тази дейност едва ли се е извършвала без знанието и съгласието на виз. власти, които в определена степен са били заинтересувани от използуването на слав. писменост за по-лесното християнизиране на слав. племена, които не са лишени през първата половина на IX в. от доста широка автономия и независимост, и за превръщането им във верни поданици на Виз. империя. В същото време обаче слав. писменост е криела опасността да се превърне във важен фактор, който запазва самобитността на виз. славяни; поради това управляващите среди не са предоставяли благоприятни условия за нейното създаване и разпространение.

638

Старата базилика „Сан Пиетро“ в Рим, опит за реставрация от арх. Бревер, 1891 г.

Може да се счита, че напредъкът в работата на Константин и Методий се дължи преди всичко на личната им активност, предизвикана от твърдото им убеждение за правото на всеки народ да твори собствена култура на родния си език. Така Константин и М. се оказват предварително подготвени и особено подходящи за изпълнители на молбата на Ростислав. Ето защо през 862 по изричното поръчение и при специалното покровителство на императора те успяват извънредно бързо да се подготвят за заминаване във Велика Моравия, като носят със себе си готовата вече слав. азбука, изградена върху основата и особеностите на живия говор на бълг. славяни, както и първите преводи от грц. език на богослужебни книги, в които те издигат говоримия народен език на бълг. славяни до степента на пръв книжовен слав. език.

Михаил III изпълнява желанието на княз Ростислав с готовност, тъй като то е съзвучно с целите на могъщата Виз. империя. Преживяваща епоха на възход и вътрешна стабилизация, през втората половина на IX в. Византия рязко засилва външнополитическата си активност и се стреми да разпростре и укрепи своето влияние далеч извън пределите на страната. С оживената си мисионерска дейност Виз. църква подготвя военнополитическите акции на управляващите кръгове. Част от тази напрегната борба за влияние са и стълкновенията между Виз. църква, от една страна, и Римската църква и източнофранкското духовенство, от друга, за господство над населените със славяни територии в Илирик, бивша църковна и административна област на късната Римска империя, и в Средна Европа, където се намира Велика Моравия; тези стълкновения безспорно са израз на съперничеството между Византия, Папската курия и Източнофранкското кралство за политическо надмощие в този район на Европа. При това положение без съмнение Михаил III е гледал на Моравската мисия като на средство за налагане на виз. влияние във Велика Моравия.

Великоморавският княз обаче има съвсем други намерения. В съществуващата от няколко десетилетия Велика

639

Моравия църковната институция, приобщаваща моравците към новата, християнската религия, е подчинена на баварската епископия в Пасау. Немските мисионери, активни проводници на франкското влияние в страната, се приемат главно като разпространители на нова идеологическа система, чрез която формиращата се феодална класа се надява да укрепи своите позиции както в държавата, така и на международната арена. Ето защо тяхната дейност протича напълно безпрепятствено. От средата на IX в. обаче политическото значение на великоморавската държава нараства, тя започва да разпростира своето влияние върху съседните слав. земи и се превръща в опасност за силната Източнофранкска империя. Започва продължителна борба между двете държави, в която франките се стремят да подчинят Велика Моравия, а младата слав. държава отстоява с всички сили своята независимост. В тези условия административната връзка между моравската и баварската църковна организация е нежелателна, още повече, че немското духовенство си служи с чуждия лат. език и по такъв начин успява винаги да държи управлението на църквата в свои ръце. В използуването на слав. език и писменост в църковната практика княз Ростислав несъмнено е виждал средство за славянизиране на църковната институция и откъсване от франкското влияние, а оттам — и важен фактор за отстояване на независимостта на своята държава. В същото време той очевидно е преценявал, че дошлата от Византия слав. писменост не би могла да доведе до църковна и политическа зависимост и затова се обръща без колебание към имп. Михаил III.

Константин-Кирил и Методий на прием при папа Адриан II. Стенопис от Нобили в параклиса „Св. Кирил и Методий“ в базиликата „Сан Клементе“ в Рим, 1885 г.

Надеждите на княз Ростислав се оправдават напълно. Тръгнали от Константинопол като виз. църковни мисионери, Константин и М. още с пристигането си на моравска земя през пролетта на 863 се заемат активно да осъществяват намеренията на моравския княз. С негова помощ те събират ученици, които запознават със слав. азбука, продължават превеждането на църковните книги, въвеждат слав. език и писменост в богослужението. Няма преки указания за точното място, където се е развивала дейността на слав. първоучители във Велика Моравия. Възможно е да са работили главно в столицата Велеград.

Слав. писменост се разпространява бързо и започва да застрашава сериозно позициите на франкското духовенство. Заплашена от поражение, Баварската църква поставя началото на организирана борба срещу просветителската дейност на солунските братя, издигайки в своя защита теорията на т. нар. триезична ерес. Според нея само три са „свещените“ езици в християнския свят: еврейски, гръцки и латински. Зародило се през IV в. и окончателно оформено към края на VI — началото на VII в., триезичието е резултат от борбите за централизиране на църковната власт в няколко по-големи средища. През VII в. тази борба завършва с победа на Рим и Константинопол, които разделят християнския свят на две сфери — източна и западна, като при това налагат мисълта за богоизбраността на трите езика, установяват практиката в Европа книжнината да се твори само на грц. и лат. език и отхвърлят използуването на

640

всякакъв друг език и писменост. Възникнало в сферата на църковния живот, триезичието се възприема и от управляващите светски среди като подходящо средство за осъществяване на политическите цели на силните феодални държави. И въпреки че никога триезичната теория не успява да се наложи като официален постулат на християнството и че през IX в. съществуват отделни, изолирани и несъвършени опити да се използува говоримият немски език в църковната книжнина, безспорен истор. факт е, че за пръв път в средновековна Европа слав. просветители Константин-Кирил и М. създават нова цялостна и завършена писмена система, която отразява по най-съвършен начин особеностите на един жив народен говор, за пръв път превеждат на говорим език всички най-важни богослужебни текстове и въвеждат изградения от тях нов книжовен език в богослужението, за пръв път целенасочено и системно разпространяват нова писменост и просвета. Цялата дейност на двамата братя влиза в противоречие с установените по онова време в Европа порядки и представлява дълбоко демократичен и хуманен акт, който свидетелствува, че слав. първоучители като личности далеч са надрасли своето време. Осъществяването на идеите им без подкрепата на Византия, в условията на тежка борба с триезичието продължава повече от двадесет години, дори когато след 864 крал Лудвиг Немски (843—876) поставя Велика Моравия във васална зависимост и лишава до голяма степен слав. просвета и култура от държ. покровителство на княз Ростислав, а и по-късно, когато променливите условия на църковния и политическия живот в Средна Европа след смъртта на Кирил често лишават М. от благоприятна обстановка за работа. Всичко това е недвусмислено свидетелство, че двамата братя действуват не толкова като виз. църковни мисионери или изпълнители на политиката на моравските князе, колкото по дълбоко вътрешно убеждение, че всички народи са равни, че в изграждането на културните ценности няма големи и малки народи. В изворите категорично е формулирано това тяхно становище:

„Не пада ли от Бога дъжд еднакво за всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух? Как вие не се срамувате, като определяте само три езика, а искате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи?“

Това са думите на Константин по време на най-ярката публична изява на слав. учители — диспута с триезичниците във Венеция (ЖК, гл. 16).

Идеята за равноправието на всички народи, по принцип неприсъща на средновековния мироглед, е основният двигател на действията на солунските братя. Разбрали, че делото им не може да постигне пълен успех, без да са им дадени пълномощия да ръководят църковния живот, вероятно през есента на 866 Константин и М. напускат Велика Моравия и тръгват да търсят подкрепата на висшите църковни власти. Изворовите данни за времето на учителската и проповедническата им дейност до заминаването им от Велика Моравия са противоречиви: според ЖМ, гл. 5, престоят им е бил 3 години (трѣмъ лѣтомъ ишьдъшемъ); според ЖК, гл. 15—40 месеца (м҃ же м^с^҇ць сътвори въ Морaвѣ), а според Италианската легенда — четири години и половина (manserunt autem in Moravia annis quatuor et dimidium). Не са ясни по-нататъшните намерения на слав. просветители. Поради липсата на преки данни мненията на изследователите по този въпрос се разделят: едни смятат, че те са потеглили обратно за Цариград, а други — че са тръгнали за Рим.

По пътя Константин и М. са поканени от панонския княз Коцел (861—874), владетел на слав. племена, предшественици на днешните словенци, за да обучат на слав. грамотност 50 ученици. Най-вероятно Коцел им осигурява условия за работа в своята столица Мошапурц

641

(на мястото на дн. унгарско селище Залавар, на брега на Балатонското езеро). Така той се стреми да подготви благоприятни условия за откъсването на своята страна от опеката на Залцбургската архиепископия, която ръководи църковния живот в Панония.

Оттук, след кратък престой във Венеция, Константин, М. и придружаващите ги ученици заминават за Рим по покана на папа Николай I (858—867). В края на 867, когато пристигат в града, вече има нов църковен глава — папа Адриан II (867—872). ЖК, гл. 17, ЖМ, гл. 6, и Италианската легенда рисуват тържественото посрещане на слав. апостоли в Рим, отбелязват, че папата се отнася благосклонно към техните искания, освещава слав. книги (според ЖК — в църквата на св. Мария, дн. „Санта Мария Маджоре“, според ЖМ — в църквата „Св. Петър“), след което в няколко църкви в Рим се извършва богослужение на слав. език, а М. и петима от учениците на двамата братя получават различни духовни санове. Тук се осъществяват първите непосредствени контакти на М. с висши духовници от Римската курия, с която до края на живота си слав. просветител вече е тясно свързан. Със сигурност е известно, че той е познавал освен папа Адриан II и епископа на Порто Формоза, епископа на Велетри Гаудерик (867—880), епископа на Орто Арсений и Анастасий Библиотекар.

Следващите действия на Римската църква спрямо слав. учители свидетелствуват за противоречиво отношение към тяхното дело, диктувано от нейните конкретни идеологически и църковнополитически цели. Докато са в Рим, Константин и М. се радват на всеобщо уважение и почит, ползуват се от покровителството и подкрепата на църковния глава; Кирил, който умира там на 14 февр. 869, е погребан с най-големи почести в една от най-старите църкви в града — „Свети Климент Римски“, където са положени и донесените от него мощи на нейния патрон. Но когато напуска папската столица, М. започва да среща все по-големи трудности при осъществяването на своите намерения.

Поменик от манастира Райхенау с името на Методий, IX в.

Папа Адриан II удовлетворява молбата на княз Коцел М. да бъде изпратен в Панония и може да се предполага, че това е станало още през втората половина на 869. Нещо повече, той пише специално писмо до Ростислав, Светополк и Коцел, с което ги уведомява, че

М. е негов пратеник (папски легат),за всички слав. племена в Моравия, Словашко и Панония и има право да обучава, да проповядва и да извършва богослужение на слав. език. В същото време това послание поставя пред М. първите папски ограничения: в него се предписва Апостолът и Евангелието да се четат на литургията първо на лат. език и след това на славянски, М. не е посветен във висок църковен сан. Очевидно княз Коцел, разчитащ на Методиевото дело в своята борба за самостоятелност,

642

не е могъл да се задоволи с подобно половинчато решение. Наскоро той отново изпраща М. в Рим със специалната цел да бъде ръкоположен за архиепископ на Панония. Сега Римската курия задоволява искането на панонския княз. Току-що, бавейки решението си да даде самостоятелност на Българската църква, тя е пропуснала възможността да наложи своето църковно управление в Б-я; в същото време победата на княз Ростислав над немците през авг. 869, която осигурява на Велика Моравия политическа независимост, представлява удобен случай да се създаде в слав. земи в Средна Европа отделна църковна единица, непосредствено подчинена на Римската църква, да се отслабят позициите на франкските църковни власти, действуващи твърде независимо, да се направи опит за привличане под папска власт на Източен Илирик и по този начин да се укрепи ролята на папетвото като висша църковна институция в християнския свят. Така интересите на Римската църква съвпадат с нуждите на княз Коцел и обективно са в полза на делото на слав. просвета. М. е поставен начело на възобновената архиепископия Илирик, унищожена през VI в., откогато западната ѝ част се намира под непосредствената власт на римския епископ, но фактически се управлява от немското духовенство, а източната ѝ част е под властта на Виз. църква.

Седалището на М. е трябвало да бъде в гр. Сирмиум (дн. Сремска Митровица, Сърбия), по долното течение на р. Сава. Слав. първоучител обаче не успява да стигне до своя епископски град. През пролетта на 870 немските епископи Адалвин Залцбургски (859—873), Херманрих Пасавски (866—874), Анон Фрайзингенски (854—875) и Ландфрид Сабионски организират залавянето на М. и след неколкомесечен предварителен затвор (съществуват мнения, че той е бил в някой от манастирите край Регенсбург или в църковен затвор около Залцбург, Пасау или Фрайзинг) устройват към края на годината църковен съд над него в Регенсбург (според някои учени — във Фрайзинг) в присъствието на крал Лудвиг Немски. М. е осъден и заточен в западната част на Бавария, най-вероятно в манастира Елванген, както сочат повечето съвременни учени (има също мнения, че това е бил манастирът Райхенау, на югозапад от Регенсбург, или манастирът Нидералтайх). По време на процеса и заточението М. се проявява като непоколебим защитник на правото на славяните да имат собствена църковна организация, отстояващ твърдо становището си да бъде разширен кръгът на образованите славяни, като блестящ полемист, смел, решителен и несломим човек, който в името на идеалите си издържа, без да се огъне, моралните и физическите унижения и страдания, на които е подложен. Те са описани доста подробно в посланието на папа Йоан VIII до епископ Херманрих от 873:

„Наистина, чия жестокост, да не кажем на епископ, но на какъвто и да било светски човек, а дори и на тиранин, или чия зверска свирепост не надхвърли и не надмина със своята дързост, като подложи нашия брат и съепископ Методий на затворнически наказания, като най-сурово и безчовечно го наказа да стои продължително време под открито небе на зимен студ и дъждове, като го отдели от повереното му ръководство на църквата и като достигна до безумието да го довлекат на епископския събор и да го биеш с конски бич, ако това не е било възпрепятствувано от другите?“

(Cuius enim, ut non dicamus episcopi, secularis cuiusquam, immo tyranni se viđam temeritas tua non excessit vel bestialem feritatem non transcendit, fratrem et coepiscopum nostrum Methodium carceralibus penis afficiens et sub divo diutius acerrima hiemis et nimborum immanitate castigans atque ab ecclesie sibi commisse regimine subtrahens et adeo in insaniam veniens, ut in episcoporum concilium tractum equino flagello percuteres, nisi prohiberetur ab aliis?).

В тези трудни дни редом с М. са само учениците му. За това свидетелствува поменикът на манастира Райхенау, откъдето вероятно слав. просветител е минал при пътуването си в Бавария

643

— в него са вписани имената на М. и неговите ученици Леон, Игнатиос, Йоакин, Симеон и Драгайс.

Писмо на папа Йоан VIII до архиепископ Методий от 879 г., препис от XI в.

Няма данни папа Адриан II да е проявил по това време някакъв интерес към съдбата на архиепископа. Това не е изненадващо, като се знае, че от началото на 870 във Велика Моравия настъпват промени, засилили твърде много зависимостта на страната от Източнофранкското кралство: с помощта на нитранския княз Светополк (870—894), племенник на Ростислав, немците свалят от престола великоморавския княз и го заточават в Бавария; през 871 поставеният от тях за княз Светополк също е детрониран и страната попада изцяло под властта на немците. Положението се променя едва към средата на 872, когато Светополк, възвърнал си управлението на страната в резултат на въстанието на моравците, започва да печели военни победи и успешно отстоява независимостта на Велика Моравия. Именно тогава в защита на М. се обявява новият папа Йоан VIII (872—882). През 873 той пише специални писма до Херманрих Пасавски, Анон Фрайзингенски, Адалвин Залцбургски и до сина на Лудвиг Немски Карломан (876—880), в които осъжда поведението на Баварската църква, нарежда да бъде освободен М. и да му бъде дадена възможност свободно да изпълнява своите архиепископски задължения (напр. в писмото до Карломан:

„Нека бъде позволено на споменатия по-горе наш брат Методий, който беше назначен там от апостолическата катедра, свободно да изпълнява епископските си функции съобразно стария обичай“

— Liceat predicto fratri nostro Methodio, qui illic a sede apostolica ordinatus est, secundum priscam consuetudinem libere, que sunt episcopi, gerere;

в писмото до Анон:

„Ако не бъдат създадени на този уважаван епископ добри условия дотолкова, че той да може заради Бога да предаде на забвение цялата извършена спрямо него несправедливост, ти би трябвало да се явиш незабавно в Рим, за да дадеш сметка за всички тия неща“

— De quibus, omnibus nisi adeo fuerit eiusdem venerandi episcopi condicio sana effecta, ut ipse possit omnem suam oblivioni propter Deum iniuriam tradere, Romam rationem redditurus indifferenter occurre).

Нещо повече — по същото време той се обръща и към епископ Павел Анконски (ок. 869—872), папски легат в Източнофранкската държава и в Панония, с изрични указания да подпомогне освобождаването на М. и да го изпрати във Велика Моравия. Вероятно папа Йоан VIII е бил подтикнат към това решение и от искането на

644

моравците М. да бъде изпратен в тяхната страна като архиепископ и учител.

Архиепископ Методий и Горазд. Картина от Ян Троян, 1991 г.

През втората половина на 873 слав. първоучител е вече във Велика Моравия. Той подновява своята просветителска и проповедническа дейност. Княз Светополк, решен да се освободи от франкската зависимост, му поверява ръководството на църквата и очевидно М., въпреки категоричната забрана на папа Йоан VIII да използува слав. език в богослужението, продължава да служи на славянски (в писмото на папа Йоан VIII до М. от края на юни — началото на юли 879 се казва:

„Чуваме още, че служиш литургиите на варварски, т. е. на славянски език, поради което с писмо, изпратено до теб чрез анконския епископ Павел, ти забранихме да отслужваш божествените служби на тоя език“

— Audimus etiam, quod missas cantes in barbara, hoc est in Sclavina lingua, unde iam litteris nostris per Paulum episcopum Anconitanum tibi directis prohibuimus, ne in ea lingua sacra missarum solempnia celebrares).

Архиепископът усилено се занимава c християнизаторска дейност сред съседните езически племена, покорявани от Светополк (в ЖМ, гл. 11, се споменава за покръстването на силен езически княз, живеещ до Висла — погьньскъ кнѧзь, сильнь вельми, сѣдѧ въ Вислѣ — сведение, тълкувано като указание, че М. е покръстил полското племе висляни, населяващо земите по горното течение на р. Висла с център Краков). Той бди да бъдат съблюдавани моралните норми на християнството и осъжда рязко нарушаването им във висшите кръгове на аристокрацията.

Единодействието между М. и държавната власт обаче не трае дълго време. След 874, когато Светополк отново се признава за васал на франките, окураженото немско духовенство с всякакви средства се бори да изтласка слав. език и писменост и да привлече на своя страна моравската аристокрация; самият Светополк застава на страната на немците. Претенциите на Баварската църква са подкрепени и от Римската курия: в края на юни — началото на юли 879 папа Йоан VIII пише писма до княза и до М., в които изразява недоволството си от използуването на слав. език в богослужението и нарежда моравският архиепископ да се яви в Рим и да обясни своето поведение (в посланието до Светополк:

„Ние обаче сме много учудени, понеже чухме, че вашият архиепископ Методий, назначен и изпратен при вас от нашия предшественик папа Адриан, не проповядвал така, както с думи и писма е заявил пред апостолическата катедра, че вярва. Поради това му наредихме да се погрижи без каквото и да било забавяне да дойде при нас, за да чуем от неговата уста дали държи и вярва, както е обещал, или не“

— Quia vero audivimus, quia Methodius vester archiepiscopus ab antecessore nostro, Adriano scilicet papa, ordinatus vobisque derectus aliter doceat, quam coram sede apostolica se credere verbis et litteris professus est, valde mir amur;

645

tamen propter hoc direximus illi, ut absque omni occasione ad nos venire procuret, quatenus ex ore eius audiamus, utrum sic teneat et credat, sicut promisit, aut non).

Преводът на свещените книги от Методий и преписването им от двама скорописци. Миниатюра от Радзивиловския летопис, края на XV в.

Третото пътуване на M. до папската столица, осъществено вероятно през втората половина на 879 до средата на 880, завършва с частичен успех. Очевидно той успява да убеди папа Йоан VIII в правото си да употребява слав. език и слав. писменост в богослужението, обаче папата не накърнява и позициите на немско-лат. църковна организация. Свидетелство за това е специалното папско послание до княз Светополк от юни 880, в което се потвърждават правата на М. като архиепископ на Велика Моравия, позволява се употребата на слав. език в богослужението, но се нарежда Евангелието да се чете първо на лат. език, а освен това за епископ в Нитра, подчинен на М., се поставя немският духовник Вихинг, яростен противник на слав. богослужение. По този начин се създават благоприятни условия немското духовенство да продължи борбата си срещу М. и неговото дело. И наистина, от посланието на папа Йоан VIII до М. от 23 март 881 става ясно, че епископ Вихинг се противопоставя на М. и дори твърди, че това става с разрешението и по нареждането на папата.

В тази обстановка М. приема поканата на виз. император Василий I Македонянин (867—886) да посети Цариград. Съществуват различни мнения за времето, когато се е осъществило това пътуване: според едни учени това е станало към края на 881, според други — през 882, според трети — през лятото на 883. Ясно е обаче, че двадесет години след изпращането на Моравската мисия — период, за който истор. извори не са запазили сведения за какъвто и да било интерес на Византия към слав. просветители, нито за контакти с тях — могъщата империя отново проявява внимание към делото им. М. е посрещнат от императора с големи почести, дейността му е одобрена. Нещо повече, двама от неговите ученици заедно със слав. книги са оставени в столицата. Според някои изследователи имп. Василий I ги е изпратил в двора на бълг. княз Борис I (852—889), който е признал върховенството на Виз. църква. Предполага се, че единият от тях е бил бъдещият епископ Константин Преславски, когото изворите категорично назовават Методиев ученик.

646

След завръщането си от Византия М. се отдава на книжовна дейност. На първо място той се заема с преводаческа работа. До този момент от грц. език са преведени само текстовете на най-необходимите богослужебни книги — Евангелието, Апостола, Псалтира и избрани църковни служби. Сега заедно с учениците си той превежда за 8 месеца (според ЖМ, гл. 15 — от март до 26 окт.) почти изцяло Библията (без Макавейските книги), Номоканона — сборник от църковни и граждански закони, и Отеческите книги, които най-вероятно са съдържали разкази за живота на монасите. Може да се предполага, че по това време М. превежда и съчиненията на своя брат Кирил, като ги разделя на осем части, както свидетелствува ЖК, гл. 10. Слав. първоучител създава най-вероятно през този период и оригинални съчинения: Канона за Димитър Солунски — химнично произведение, изпълнено с носталгия по родния град и с огорчение от преследванията на триезичниците; предполага се също, че Методиево дело е и Анонимната хомилия, запазена в Клоцовия сборник (XI в.), в която се осъждат нарушенията на моралните норми на християнството и поведението на управляващата върхушка. Преди това вероятно М. е взел някакво участие в написването на житието на своя брат Кирил. Някои извори (напр. ЖМ, гл. 12, Залцбургският меморандум, посланието на папа Йоан VIII до Методий от края на юни — началото на юли 879, писмото на папа Йоан X (914—928) до сплитския архиепископ Йоан от 924/925) споменават за „учение“ (doctrina) на М. (doctrina Methodii philosophi според Залцбургския меморандум), което обикновено се интерпретира като указание, че М. е проявявал интерес към философските въпроси и е обосновавал посредством философски методи несъстоятелността на триезичието и правото на слав. език да бъде използуван като литургичен език. Не съществуват обаче никакви данни той да е писал подобни съчинения.

Св. Методий. Стенопис от главната църква на Зографския манастир, 1814 г.

Така в края на живота на М. книжовниците във Велика Моравия разполагат с голям корпус от преводни и оригинални слав. съчинения; в тях е фиксиран един напълно оформен книжовен език, който е могъл да обслужва всички сфери на обществения живот на равнището на „свещените“ грц. и лат. език.

Към този период от живота на М. ЖМ, гл. 16, отнася и срещата на слав. просветител с някакъв „унгарски крал“ в дунавските земи (пришъдъшю же на страны Доунаискъıı-а королю оугорьскомоу въсхотѣ и видѣти. . . иде къ нѣмоу). Няма единно тълкуване на този пасаж от ЖМ: той се счита или за интерполация в текста на творбата, или се посочва, че става дума за среща на М. с франкския крал Карл Плешиви (840—877), може би и с някой от вождовете на унгарските племена през есента на 884 в района на Средни Дунав. Вероятно към същото време трябва да се отнесе и покръстването на чешкия княз Борживой (ок. 873/874 — ок. 891/894) от М.; според някои учени това е станало в 874, други сочат по-общо периода 874—880/885 — за покръстването свидетелствуват многобройни

647

извори от чешки произход, главно латински, като се започне от Кристиановата легенда (края на X в.).

Плодотворната книжовна и обществена дейност на М. и неговите ученици във Велика Моравия продължава около две години, до смъртта му. Слав. учител е погребан с почести в главната моравска църква (от лявата страна в стената, зад олтара на св. Богородица) с опело на лат., грц. и слав. език (вж. Гроб на Методий).

„Събра се народ от безчислено множество, хора, които го изпроводиха със свещи, плачейки за добрия учител и пастир: мъже и жени, малки и големи, богати и бедни, свободни и роби, вдовици и сираци, чужденци и туземци, недъгави и здрави — всички оплакаха оногова, който беше всичко за всички, за да спечели всички“

Така представя ЖМ, гл. 17, погребението на слав. първоучител, слял съдбата си с моравските и панонските славяни за повече от двадесет години.

Св. Методий. Фрагмент от икона на Ст. Доспев ски в църквата „Св. Неделя“ в София, 1857 г.

След смъртта на архиепископа за привържениците на неговото дело настъпват трудни дни. Папа Стефан V (885—891) не само не одобрява моравеца Горазд, когото М. посочва приживе за свой приемник, но поставя за архиепископ на Велика Моравия Вихинг, подновил борбата срещу слав. писменост веднага след смъртта на М. Нещо повече, в посланието си до княз Светополк от края на 885 той осъжда делото на М., разграничава се от него, забранява богослужението да се извършва на слав. език и нарежда всички нарушители на тази забрана след две предупреждения да бъдат отлъчвани от църквата и изгонвани от страната. За Вихинг и немските духовници папското послание е удобно прикритие в осъществяването на техните намерения. Учениците на Кирил и Методий (известни са имената на Горазд, Климент, Лаврентий, Наум и Ангеларий) са хвърлени в затвор, подложени са на физически изтезания, а след това са изгонени от страната. Една част от тях са отправени в крайдунавските области, откъдето тръгват към Б-я, а друга част — продадени като роби, са откупени във Венеция от служител на виз. император и са заведени в Цариград; някои от тях остават там, а други заминават също за Б-я. Така в кратък срок слав. писменост и култура са ликвидирани във Велика Моравия, съборено е до основи внушителното здание, градено успешно, макар и с цената на много усилия, от гениалните създатели на слав. азбука.

Данните от кирило-методиевските извори, както и досегашните изследвания за живота и делото на М., дават основания да се смята, че той съчетава качествата на организатор и практически деец с високи творчески постижения. Притежаващ силна воля и несломим характер, в историята на славянството М. заема мястото както на сътворец на слав. писменост и неин ревностен защитник, така и на главен неин разпространител

648

през по-голямата част от времето непосредствено след създаването ѝ. Работил неотлъчно в продължение на близо 15 г. редом с брат си Константин-Кирил, след 869 той става водеща фигура в Моравската мисия. В качеството си на върховен църковен глава на Моравската архиепископия М. има огромни заслуги като християнски мисионер, проповедник и деец на слав. църковна организация. Със своята цялостна дейност във Велика Моравия той прави опит да изгради духовен мост между Византия и Рим, между Източна и Западна Европа. В историята на Европа като негов творчески успех с изключително значение остава завършването на първия пълен слав. превод на Библията. Макар че дейността на М. във Велика Моравия като цяло приключва неуспешно, резултатите от Кирило-Методиевото дело биват спасени и доразвити след смъртта му главно в бълг. държава, а по-късно са възприети сред всички православни славяни.

            Лит.:

·       Ильинский Г. А. Опыт систематической кирилло—мефодьевской библиографии. С., 1934, с. 8—47, 63—90, 101—112, 115—131, 272;

·       Попруженко М.,Ст. Романски. Кирилометодиевска библиография за 1934—1940 год. С., 1942, с. 21—33, 37—39, 53—65, 69—84;

·       Можаева И. Е. Библиография по кирилло—мефодиевской проблематике 1945—1974. М., 1980, с. 43—45, 46—110, 113—114;

·       Дуйчев Ив., А. Кирмагова, А. Паунова. Кирилометодиевска библиография 1940—1980. С., 1983, с. 32—102, 113—114, 337—340, 348—444, 449—450;

·       Stanislav J. Literarna činnost’ Konstantina a Metoda na Vel’kej Moravě a v Panonii. — In: Stanislav J. Staroslovienski jazyk. 1. Bratislava, 1978, p. 198—218;

·       Stanislav J. Metodova smr! a odchod jeho učeníkov z Vel’kej Moravy. — In: Stanislav J. Staroslovienski jazyk. 1. Bratislava, 1978, p. 171—177;

·       Vavřínek V. The introduction of the Slavonic liturgy and the Byzantine missionary policy. — In: Beiträge zur byzantinischen Geschichte im 9.—11. Jahrhundert. Praha, 1978, p. 255—281;

·       Dorovsky J. Jaké bylo světské jméno Metoděvo? (Objev rukopisu kroniky „Kdy a kde Markomani prijali kreštanskou viru“)· — Universitas, 12, 1979, 6, р. 53—55;

·       Павлов Ив. Чешки доказателства за името Страхота. — Palaeobulgarica, 4, 1980, 1, p. 68—72;

·       Смядовски Т. Един неизяснен израз в краткото житие на Методий. — БЕ, 30, 1980, с. 145;

·       Флоря Б. H. К вопросу о целях Моравского посольства в Константинополе. (Начало 60—х годов IX в.). — В: Славянские древности. Этногенезис. Материальная культура древней Руси. Киев, 1980, с. 107—117;

·       Gamber К. Der Erzbischof Methodius von Mähren vor der Reichsversammlung in Regensburg des Jahres 870. — Ostkirchliche Studien, 29, 1980, p. 30—38;

·       Grozdanović-Goss V. Moravia’s history recognifidered: the tomb of St. Methodius and the church of our Lady at Marovic (Yugoslavia). — East European quarterly, 14, 1980, 4, p. 487—495;

·       Stökl G. Kyrill und Method — Slawenlehrer oder Slawenapostel. Wirklichkeit und Legende. — Kirche im Osten, 23, 1980, p. 13—31;

·       Коларов Xp. Делото на Кирил и Методий и политиката на Източната и Западната църква към него. — ККФ 3, с. 134—138;

·       Милев А. Старобългарските жития на Методий. — В: Българистика и българисти. С., 1981, с. 38—43;

·       Мориясу Т. Хазарская миссия Константина (Её значение в ЖК). — Старобългарска литература, 10, 1981, с. 39—51;

·       Тот И. Константин-Кирил и Методий. С., 1981, с. 102—132;

·       Toth I. Konstantin-Cirill és Metod élete és müködese. Budapest, 1981, 219 p.;

·       Schütz J. Methods Grab in der Kathedrale von Morava. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 2, p. 28—33;

·       Ziegler A. W. Methodius in Ellwangen. — In: Land und Reich, Stamm und Nation. Probleme und Perspektiven bayerischer Geschichte. Festgabe für Max Spindler zum 90. Geburtstag. Hrsg, v. A. Kraus. 1. Forschungsberichte Antike und Mittelalter. München, 1984, p. 305—324;

·       Динеков П. Личността на първоучителя Методий. — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 3—29; (същото в: Динеков П. По следите на българската литература и наука. С., 1988, с. 17—53);

·       Динеков П. Славянский просветитель Мефодий. Очерк. С., 1985, 56 с. (същото на итал. език: La personalita di Metodio, maestro degli slavi. Sofia, 1985, 59 p.; на нем. език: Method, ein bedeutender Slavenlehrer. Sofia, 1985, 63 p.; на фр. език: Méthode — zélateur de la culture slave. Sofia, 1985, 59 p.; на англ. език: Methodius, the slav enlightener. Sofia, 1985, 56 p.; на исп. език: Mehodio, el ilustre maestro eslavo. Sofia, 1985, 60 p.);

·       Мечев K. 3a датировката на Методиевото пространно житие. Според данни, съдържащи се в самото произведение. — ДК, 65, 1985, 2, с. 12—17;

·       Младенова М. Върху едно мнение относно местоположението на Методиевия диоцез. — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 30—38;

·       Мурьянов Μ. Ф. Мефодий Солунский и создание славянской письменности. — Вестник АН СССР, 1985,9, с. 114—119;

·       Николова Св. Делото на великия славянски просветител Методий. — ЛМ, 29, 1985, 6, с. 3—16;

·       Панов Б. Кон 1100-годишнината од смртта на македонскиот и сесловенски просветител Методи). — Годишен зборник. Филозофски факултет на Универзитетот. Скопје, 12, 1985, с. 33—41;

·       Петканова Д. Житието на Методий като паметник на ранната славянска агиография. — Български език и литература, 28, 1985, 2, с. 2—10;

·       Сотиров Г. Методий и римските папи. — История и общество, 34, 1985, с. 3—10;

·       Трендафилов Хр. Книгите на Константин-Кирил и словата на Методий. Методий редактор на антиюдейското съчинение на Константин-Кирил. — Die slawischen Sprachen, 9, 1985, p. 105—118;

·       Щапов Я. Н. „Номоканон“ Мефодия в Великой Моравии и на Руси. — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 238—253;

649

·       Aleš Р. Arcibiskup sv. Metodej zápas slovanskou bohoslužbu a cirkevni samostatnost. — In: Jubilejní sborník к 1100. výročí smrti sv. Metoděje, arcibiskupa Velké Moravy. Praha, p. 7—97;

·       Dorotej Metropolitan. Metodějův písňový kánon a služba na počest sv. Dimitrije. — In: Jubilejní sborník к 1100. výročí smrti sv. Metoděje, arcibiskupa Velké Moravy. Praha, 1985, p. 99—131;

·       Grivec Fr. Sveti Ćiril i Metod slavenski blagovjesnici. Zagreb, 1985, 237 p.;

·       Gstrein H. Kyrill und Method. Wien, 1985, 132 p.;

·       Jakovlević R. Svatí Cyril a Metoděj překladatelé Písma. — In: Jubilejní sborník к 1100. výročí smrti sv. Metoděje, arcibiskupa Velké Moravy. Praha, 1985, p. 133—138;

·       Jubilejní sborník к 1100. výročí smrti sv. Metoděje, arcibiskupa Velké Moravy. Uspoř. P. Aleš. Praha, 1985, 255 p.;

·       Kyas V. Problem původního textu Života Konstantinova a Metodějova. — Slavia, 54, 1985, p. 174—176;

·       Život a dielo Metoda, prvoučitel’a naroda Slovienského. Bratislava, 1985, 205 p.;

·       Ratkoš P. Die Sankt Petrus-Kirmes in Großmähren gemäß der Vita Methodii. — Bsl, 46, 1985, 1, p. 61—66;

·       Ziegler A. W. Ellwangen und Reichenau. — Jahrbücher für Geschichte Österreichs, 33, 1985, p. 546—548;

·       Боба И. Епископската епархия и гробът на свети Методий. — ДК, 66, 1986, 12, с. 11—18;

·       Паникян А. Художествени средства и похвати за изграждане образа на Методий в Пространното му житие. — Родна реч, 30, 1986, 5, с. 7—10;

·       Панчовски И. Св. Методий Славянобългарски. Живот и дейност. — ГДА, 28, 1986, с. 81—134;

·       Драгова Н. Познаваме ли обвинителния акт срещу архиепископ Методий от съда в 870 година? — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 35—47;

·       Методий — велик учител на славянството. Литературно-методични и библиографски материали за библиотеките. Състав. И. Иванов. С., 1986, 78 с., 24 ил.;

·       Кожухаров Ст. Методиевият канон за Димитър Солунски (Нови данни за историята на текста). — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., с. 72—78;

·       Пейчев Б. Процесът срещу Методий в Регенсбург и решенията на Константинополския събор от 869/870 г. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 28—34;

·       Петканова Д. Към въпроса за авторството на житието на Методий. — ЕЛ, 41, 1986, 2, с. 3—10;

·       Петканова Д. О некоторых особенностях Пространного жития Мефодия. — In: Cirill és Metod tevékénysége Pannóniában. Budapest, 1986, p. 66—75;

·       Тот И. X. Мефодий и его ученики в Паннонии. — In: Cirill és Metod tevékénysége Pannóniában. Budapest, 1986, p. 102—118;

·       Тот И. Мефодий в Паннонии. — In: Szlávok — Protobolgárok — Bizánce. Szeged, 1986, p. 119—127;

·       Ференц И. Место пролога в композиции Жития Мефодия. — In: Szlávok—Protobolgárok — Bizánce. Szeged, 1986, p. 259—264;

·       Юхас П. Методий при панонския княз Коцел. — В: Юхас П. Геният на България. Пловдив, 1986, с. 74—85;

·       Benedik М. Cerkveno-politično ozadje Kocljevega delovanja v okviru poslanstva Cirila in Metoda. — SR, 34, 1986, 1, p. 59—65;

·       Bratulić J. Rimska kurija i misija Konstantina-Cirila i Metodija. — Slovo, 36, 1986, p. 45—50;

·       Dolinar F. M. Posebnosti delovanja Cirila in Metoda na področju anglosaškega misijona salzburské cerkve. — SR, 34, 1986, 1, p. 25—33;

·       Döpmann H.-D. Beispiele der Bedeutung Bulgariens für das Verhalten von Papst Johannes VIII. gegenüber Erzbischof Method. — Mitteilungen des Bulgarischen Forschungsinstituts in Österreich, 8, 1986, 1, p. 121—129;

·       Esbroeck M. van. La substrat hagiographique de la mission khazare de Constantin-Cyrille. — AB, 104, 1986, p. 337—348;

·       Horálek К. К metodějovskému jubileu. — Slavia, 55, 1986, p. 1—8;

·       Ojnik S. Cerkvenopravno in politično ozadje Metodovega poslanstva. — SR, 34, 1986, 1, p. 77—82;

·       Велимирович M. Мелодиите от канона на св. Димитър от IX век. — Българско музикознание, И, 1987, 1, с. 45—63;

·       Драгова H. Methodiana juridica. Методиевото наследство в законодателството и в църковното строителство на Балканите. — Балканистика, 2, 1987, с. 197—218;

·       Бътлър Т. Методиевият канон в чест на Димитър Солунски. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 259—264;

·       Дьопман Х.-Д. Значението на България за отношението на папа Йоан VIII към архиепископ Методий. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 160—164;

·       Иванова Кл. По следите на един недостигнал до нас текст на Методиево проложно житие. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 69—75;

·       Николова Св. Източници за живота и делото на Методий — проблеми и перспективи на изследванията. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., с. 57—64;

·       Пенкова П. Методиево градиво в старобългарската литургична традиция. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 265—271;

·       Славски Ф. Езикът на Методий. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 240—246;

·       Станчев Kp. Пространното житие на Методий — проблеми на структурата и семантиката. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 81—85;

·       Хиляда и сто години от смъртта на Методий. С., 1987 (Кирило-Методиевски студии, 4), 519 с.;

·       Papastathis Ch. The procedural principles of Methodius’ Anonimous Homily. — B: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 272—273;

·       Wasilewski T. Le voyage de Méthode à Constantinople et le culte de saint Clément pape et martyre, à Byzance. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 103—110;

·       Мареш Ф. В. Јазикот на словенскиот првоучител Методиј. — В: Кирило-Методиевскиот (старословенскиот) период и Кирило-Методиевската традиција во Македонија. Скопје, 1988, с. 71—76;

·       Christianity among the Slavs. The Heritage of saints Cyril and Methodius. Acts of the International Congress held on the Eleventh Centenary of the Death of St. Methodius. Rome, October 8—11, 1985. Roma, 1988 (Orientalia Christiana Analecta, 231), 409 p.;

·       Mareš F. Quiduam S. Methodii opus primae linguae slavicae litterariae excolendae contulerit. — In: Christianity among the Slavs. Roma, 1988, p. 119—130;

·       Keipert H. Doppelübersetzung und Figura etymologica im Methodianischen Nomokanon. — In: Christianity among the Slavs. Roma, 1988, p. 245—260;

·       Tachiaos A.-E. The Cuit of Saint Methodius in the Byzantino-Slavic World. — In: Christianity among the Slavs. Roma, p. 131—142;

·       Бегунов Ю. К. Похвальное слово Мефодию как произведение художественной ораторской прозы. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 403—414;

650

·       Динеков П. Личность славянского просветителя Мефодия. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 67—86;

·       Baumann W. Die Gestalt Methods in der Preisrede Kliment Ochridskis. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 393—402;

·       Gamber К. Erzbischof Methodios vor der Reichsversammlung in Regensburg des Jahres 870. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 111—116;

·       Marti R. Besonderheiten der Sprache Methods. — In: Symposium odianum. Neuried, 1988, p. 613—622;

·       Panzer B. Zum Text der Method-Vita. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 647—655;

·       Pejčev В. Драгаїс, Dragais und die Stellung Methods in Reichenau. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 213—216;

·       Penkova P. Der Beitrag Methods zu den slavischen Totenoffizia. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 217—228;

·       Petkanova D. Zur Frage der Autorenschaft der Vita Methodii. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 485—490;

·       Rusek J. Das Problem der Teilnahme Methods an der Übersetzung liturgischer Bücher. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 247—251;

·       Schmücker A. Die Vita Methodii als hagiographischer Text. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 521—530;

·       Symposium Methodianum. Beiträge der Internationalen Tagung in Regensburg (17. bis 24. April 1985) zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Method. Neuried, 1988, 727 p.;

·       Zettler A. Methodius in Reichenau. Bemerkungen zur Deutung und zum Quellenwert der Einträge im Verbrüderungsbuch. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 367—379;

·       Драгова H. Славянската църква на свети Кирил и Методий и нейните балкански традиции. — В: Международен симпозиум. 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 33—57;

·       Савва епископ Бялостокски и Гдански. Следы миссионерской деятельности св. Мефодия на землях Польши. — В: Международен симпозуим. 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 25—32;

·       Международен симпозиум. 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, 279 с.; 2. С., 1989, 347 с.;

·       Николова Св. Разпространение на Проложното житие на св. Методий. — В: Международен симпозиум. 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 100—109;

·       Шиваров Н. Ст. Към въпроса за архиепископството на св. Методий. — В: Международен симпозиум. 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 118—129;

·       Kronsteiner О. Житие блаженааго Меөодиа архиепискоупа Моравьскааго. Das Leben des heiligen Method des Erzbischofs von Sirmium. — Die slawischen Sprachen, 18, 1989, 202 p.;

·       Тот И. Doctrina Methodii Philosophi (Учение Мефодия философа). — В: Международен конгрес по българистика. София, 23 май — 3 юни 1986 г. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. С., 1989, с. 225—234;

·       Ταχιάος А.-Е. Κύριλλος καὶ Μεθόδιος οὶ ἐκ Θεσσαλονικῆς: Ἡ βυζαντινὴ παιδεία τοῦς Σλαβοῦς. Θεσσαλονίκη, 1989, 229 p.;

·       Rusek J. Udział Metodego w przekładzie ksig liturgycznych. — Studia z filologii polskiej i słowiańskiej, 26, 1990, p. 227—235;

·       Василевски T. Славянское происхождение солунских братьев Константина-Кирилла и Мефодия. — СС, 1991, 4, с. 49—59;

·       Vlásek J. Staroslověnský život Metodějův jako dílo velkomoravské literární školy. — Slavia, 60, 1991, 3, p. 300—307;

·       Birkfellner G. Methodius Archiepiskopus Superiorus Moraviae oder Anmerkungen über die historisch-geographische Lage Altmährens (Vorläufige Stellungnahme zu jüngsten hyperkritischen Lokalisierungsversuchen). — In: Leben und Werk. . . Münsterschwarzach, 1991, p. 33—38;

·       Leben und Werk der byzantinischen Slavenapostel Methodios und Kyrillos. Beiträge eines Symposions der griechisch-deutschen Initiative. Würzburg im Wasserschloß Mitwitz vom 25.—27. Juli 1985 zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Methodios. Münsterschwarzach, 1991, 148 p.;

·       Nichoritis K. Der hl. Methodios und sein altslavischer Kanon auf den hl. Demetrios. — In: Leben und Werk. . . Münsterschwarzach, 1991, p. 59—64;

·       Pejčev В. „Librum Sclavorum qui dicitur Methodius“ im Ljetopis popa Dukljanina. — In: Leben und Werk. . . Münsterschwarzach, 1991, p. 83—85;

·       Steinke K. Die Methodios-Vita als Apologie der Slavenmission. — In: Leben und Werk. . . Münsterschwarzach, 1991, p. 43—48;

·       Zettler A. Die Slavenapostel Cyrill und Method im Reichenauer Verbrüderungsbuch. — In: Leben und Werk. . . Münsterschwarzach, 1991, p. 127—139;

·       Вашилевски T. Двойните имена — светските (кръщелните) и монашеските — на славянските апостоли Константин-Кирил и Методий и въпросът за идентификацията на членовете на манастирското братство, заточени заедно с Методий в Райхенау. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 1, с. 18—25.

Светлина Николова

    (26). МЕТОДИЙ I (между 788—790 — 14.VI.847) — цариградски патриарх (843—847). Роден в гр. Сиракуза (на о-в Сицилия). Още млад отива в Цариград, където продължава образованието си и става монах в манастира Кенолакос; през 812 е архидякон на патриарх Никифор I (806—815). След низлагането на патриарх Никифор I по време на втория период от иконоборството М. I е принуден да напусне Цариград. Заселва се в Рим и повлиява на папа Паскал I (817—824) да не приема опитите за сближение, които иконоборската патриаршия в Цариград предприема. След смъртта на иконобореца имп. Лъв V (813—820) М. I се връща във виз. столица (821) с послание от папата до имп. Михаил II (820—829), когото се опитва да насочи към иконопочитанието и да го убеди да върне Никифор I на патриаршеския престол, но не само не успява, но е хвърлен в затвор и след това е заточен на о-в Св. Андрей до Витинското крайбрежие.

651

Там прекарва девет години (вероятно между 829 и 838), а след това е прехвърлен на един от Принцовите острови. Овободен е от имп. Теофил (829—842), комуто става съветник по въпросите на висшето образование. След смъртта на Теофил (20 ян. 842) М. I се връща в своя манастир, а когато иконоборският патриарх Йоан VII Граматик (837—843) е свален, М. I е призован да го замести. Като патриарх той възстановява почитането на иконите (843) със синодален акт (Хòрос); това се потвърждава по-късно с прочитане на официален синодикон. М. I се проявява като снизходителен пастир към разкаяните иконоборци — духовни лица, предизвиквайки с това си поведение недоволството на крайните иконопочитатели, каквито са монасите от Студийския манастир в Цариград. Канонизиран е за светец: паметта му се чествува според Православната църква и римския мартиролог на 14 юни, деня на смъртта му.

М. I е писал житийни текстове в чест на св. Марина, на св. Козма и св. Дамян, на Теофан Изповедник, на Евтимий Сардийски. Известен е и като химнограф: от него им канон за пророк Даниил, богородични тропари и др.

            Изд.:

o   Halkin F. Bibliotheca hagiographica graeca. 2. Bruxelles, 1958, p. 116;

o   Stiernon D. Methodius I. — In: Dictionnaire de spiritualité. 10. Paris, 1980, p. 1107—1109.

            Лит.:

·       Laurent V. Methodius I. — In: Dictionnaire de Théologie Catholique. 10, 1929, p. 1597—1606;

·       Grumel V. Les relations politicoreligieuses entre Byzance et Rome sous le règne de Léon l’Arménien. — REB, 18, 1960, p. 19—44;

·       Follieri H. Μεθόδιος. — In: Initia hymnorum ecclesiae graecae. 5., 1. Cité du Vatican, 1966, p. 293;

·       Dvornik F. Methodius I. — In: New Catholic Encyclopedia. 9. New York etc., 1967, p. 741—742;

·       Doens I., Ch. Hannick. Das Periorismos-Dekret des Patriarchen Methodius I. gegen die Studiten Naukratios und Athanasios. — JOB, 22, 1973, p. 93—102;

·       Stiernon D. Methodius I. — In: Catholicisme hier, aujourd’hui, demain. 9., 1. Paris, 1982, p. 45—46.

Василка Тъпкова-Заимова

    (27). МЕЧЕВ, Константин Стоянов (25.VII.1928) — бълг. литературен историк. Роден в с. Долни Марян, Ловешка област. Завършва гимназия в Елена

(1946) и бълг. филология в Софийския унив. (1950). Работи като учител в Елена (1952—1953) и в Перник (1962—1970) и като журналист в Благоевград (1953—1955) и в Перник (1956—1961). Старши научен сътрудник в Кирило-Методиевската комисия към Президиума на БАН (1971—1983) и в Инст. за литература при БАН (1984—1988).

Константин Мечев

М. изследва значителен брой въпроси, свързани с най-ранния период на бълг. литература, проследява кирилометодиевските традиции през Средновековието, творчеството на Кирило-Методиеви ученици и последователи. Към литературното наследство на Климент М. отнася и Похвалното слово за Кирил и Методий. Той поддържа, че ЖК и ЖМ са ранни и извънредно ценни паметници на старобълг. литература, създадени от Климент Охридски. В книгата си „Кирил и Методий. Исторически извори и литературни паметници“ прави разностранен анализ на изворите за Кирил и Методий. В нея той поставя въпроса, дали отразеното в ЖК твърдение на Кирил, че основната цел на живота му е да търси „прадядовската си чест“, е клише, свързано с библейски аналогии, или е метафора, в която Кирил влага друг смисъл. Тезата си М. излага по-обширно в студията

652

„Жребий на българите. Делото на Константин-Кирил Фолософ“ (1981), където прави опит да докаже, че двамата братя произхождат от средите на българските славяни. В издирванията си М. започва от думите на Кириловия житиеписец, че Кирил е изпратен в „родъ нашь“, за да просвети „ı-азыкь нашь“. Според него тези изрази не са стилни шаблони, а твърдения, които отразяват реални истор. факти. М. смята, че „родъ нашь “ е равнозначно на казаното в Успение Кирилово, че по произход слав. първоучител е бил „бльгаринъ родомь“. Във връзка с това М. поддържа мисълта за ранния произход на този паметник и за авторството на Климент Охридски.

М. смята, че Азбучната молитва и Прогласът към евангелието са дело на Константин-Кирил. Аргументацията му е свързана със стилните и идейните особености на стихотворенията. По отношение на слав. азбуки той е на мнение, че и двете са дело на Кирил и Методий. През 855 братята създават кирилицата за нуждите на балк. славяни, а през 863 глаголицата за моравците и панонците. Според М. тази постановка на въпроса дава основания да се приемат като исторически верни сведенията на Успение Кирилово и на Солунската легенда за проповедническа дейност на Кирил по р. Брегалница през 50-те г. на IX в. М. смята, че двамата братя създават своята азбука по собствена инициатива. Виз. власт е използувала тяхното откритие, едва когато в Константинопол пристига моравското пратеничество. Според М. липсата на сведения за Кирил и Методий във виз. историография от IX—X в. показва, че виз. духовни и административни власти не са имали нищо общо със създаването на слав. писменост.

М. предлага хипотеза за Кириловото авторство на Солунската легенда, която не е приета в науката. Пряко свързана с кирило-методиевската проблематика е и книгата му за презвитер Козма „В дни на ратни беди“ (1983), в която е вложен стремеж за нов прочит на „Беседа против богомилите“. М. е автор и на публикации върху по-късни периоди от историята на бълг. средновековна литература. Обект на неговото внимание са Разказът за зографските мъченици, Българската хроника от XV в., културната политика на цар Иван Александър (1331 — 1371), личността и делото на Григорий Цамблак и др.

В заниманията си със старобълг. литература М. често изгражда нови хипотези и взима категорично отношение по спорни въпроси. Доказателствата му обаче невинаги са убедителни и издържани в научно отношение.

            Съч.:

o   Към въпроса за авторството на Пространните жития на Кирил и Методий. — ИИБЛ, 16, 1965, с. 105—124;

o   Климент Охридски и общото похвално слово за Кирил и Методий. — Кл. Охр., с. 279—290;

o   Литературно-идейная традиция в трех произведениях древнеболгарской, русской и сербской литератур. — ЕВ, 4, 1966, р. 141—152;

o   Климент Охридски. Творчески образ. С., 1966, 150 с.;

o   Българската хроника от началото на XV в. (Историческо съдържание, идеен и художествен облик, въпросът за нейното авторство). — ИИИ, 19, 1967, с. 219—240;

o   Към литературната характеристика на общото похвално слово за Кирил и Методий. — ККФ 1, с. 95—104;

o   Кирил и Методий. Исторически извори и литературни паметници. С., 1969, 248 с.;

o   Григорий Цамблак. С., 1969, 323 с.;

o   Към тълкуването на два въпроса из историята на старобългарската литература. — В: Старобългарска литература. Изследвания и материали. 1. С., с. 193—208;

o   В борба за просвета на славяните. Черти от образа на Константин-Кирил Философ според някои негови мисли и постъпки. — В: Делото на Константин-Кирил Философ. С., с. 278—283;

o   Личность Константина-Кирилла Философа (По данным его пространного жития, написанного Климентом Охридским). — В HR, 4, 3, р. 61—70;

o   Das Werk Kyrill’s und Method’s in der Schätzung August Leopold Schlözer’s. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 2, p. 56—62;

o   Климент Охридский. Пространные жития Кирилла и Мефодия. — В: Художественная литература Болгарии в современных исследованиях болгарских и советских ученых. М., 1977, с. 31—39;

o   Покровител на книжнината. С., 142 с.;

o   Юрий Иванович Венелин и вопрос о национальной принадлежности Кирилла и Мефодия. — BHR, 6, 1978, 2, р. 72—85;

o   Кирило-Методиевото дело и началното руско летописание (С оглед на летописната статия от 898 г.). — СФ-С, 16, 1978, с. 46—53;

o   Кирило-Методиева мозайка. Бележки и размисли от ръкописния отдел на Публичната библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в Ленинград. — ЕЛ, 34, 1979, 5, с. 1—12;

o   Заметки к биографии Пресвитера Козмы. — BHR, 8, 1980, 2, р. 86—90;

o   Словото на патриарх Фотий за Връбница и четверодневния Лазар в Супрасълския сборник. — В: Проучвания за Супрасълския сборник. С., 1980, с. 36—38;

653

o   Народностният облик на Кирило-Методиевия език. Към тълкуването на понятието „свой ѩзык“ в „Пролога“ на Йоан Екзарх към превода му на „Небеса“ от Йоан Дамаскин. — ЕЛ, 36, 1981, 2, с. 1—8;

o   Старобългарско епическо сказание (Образът на Константин-Кирил Философ според пространното житие от Климент Охридски). — ЛМ, 25, 1981, 9, с. 9—21;

o   Жребий на българите. Делото на Константин-Кирил Философ. С., 1981, 48 с.;

o   Топика и история (Към въпроса за историзма на едно стилно клише в Пространното житие на Константин-Кирил Философ). — В: Първи международен конгрес по българистика. София, 23 май — 3 юни 1981. Доклади. Симпозиум по кирилометодиевистика и старобългаристика. С., 1982, с. 84—95;

o   Българска фолклорна прослава на Русия от края на XVIII в. — В: Руско-балкански културни връзки през Средновековието. С., 1982, с. 183—190;

o   В дни на ратни беди. Очерк за времето и личността на Презвитер Козма. С., 1983, 218 с.;

o   „Мъдри мисли“, свързани с името на Константин-Кирил Философ. — В: Кирило-Методиевски студии. 1. С., 1984, с. 140—145;

o   За датировката на Методиевото пространно житие. Според данни, съдържащи се в самото произведение. — ДК, 65, 1985, 2, с. 12—17;

o   Сознательная автобиографическая мифологизация: о хронологии, авторстве и жанре Солунской легенды. — В: Проблемы изучения культурного наследия. М., 1985, с. 30—36;

o   Юрий Иванович Венелин и заслугите му към българския народ. — В: Руско-български връзки през вековете. С., 1986, с. 146—159;

o   Храбрый прославляет храброго. (О сюжете и авторе староболгарского полемического трактата „О писменехь чрьноризца Храбра“). — В: Исследования по древней и новой литературе. М., 1987, с. 139—143.

            Лит.:

·       Ангелов Б. Ст. Григорий Цамблак не е автор на „Разказа за зографските мъченици“. — ЛМ, 12, 1968, 5, с. 119—121;

·       Ангелов Б. Ст. За автора на „Българската хроника“ от началото на XV в. — ЛМ, 13, 1969, 6, с. 77—81;

·       Наумов Е. П. Об авторстве анонимной болгарской хроники XV века. — СС, 5, 1969, 3, с. 41—42.

Трифон Банков

    (28). МЕШЧЕРСКИ, Никита Александрович (Мещерский, Н. А.) (1/14.I.1906 —3.III.1987) — палеославист от еврейски произход, историк на руския книжовен език, хебраист. Роден в с. Герчиково, Смоленска област, Русия. Завършва Петроградското реформатско училище (1922) и Ленинградския унив. — Факултет по обществени науки, Отделение по езикознание и литература, Секция по древни езици и култури (1925). Работа като сътрудник на Молдавския научен комитет (1929—1930), като асистент в Катедрата по чужди езици в Плановоикономическия инст. (1930—1932). От 1937 се установява в гр. Оренбург, където преподава в курсове за подготовка на учители и в Педагогическия инст. (1939—1941). Учител в с. Шарлик, районен инспектор и завеждащ педагогически кабинет (1941—1944), старши преподавател в Учителския инст. в гр. Бугуруслан (1944—1954). През 1946 М. защитава кандидатска дисертация на тема „Древнерусский перевод еврейской книги Есфирь“ в Инст. по изтокознание в Ленинград. От 1954 завежда Катедрата по руски език в Петрозаводский педагогически инст. Защитава докторска дисертация на тема „История иудейской войны“ Иосифа Флавия в древнерусском переводе“ (1958). От 1963 до пенсионирането си през 1978 оглавява Катедрата по руски език при Ленинградския унив. Умира в Ленинград.

Основните изследвания на М. са посветени на руския литературен език и на средновековната слав. преводна литература. В тази област неговият принос е значителен и безспорен. Той проявява подчертан интерес към ранните слав. преводи и особено към преводите, направени в Киевска Русия. Към староруската преводаческа традиция според него принадлежат библейската книга „Естир“, „История на юдейската война“ на Йосиф Флавий, междинната редакция на „Книга за Енох“ и др. М. доказва това чрез лексикални и синтактични примери и чрез историята на текста на съответните произведения. Аргументите му в полза на първичността на текста на междинната редакция на „Книга за Енох“ и за неговия превод от староеврейски на староруски са разколебани от изследването на С. Пайнз за слав. версия на „Книга за Енох“. Пайнз доказва първичността на пространната (старобълг.) редакция и посочва текстовите ѝ паралели с кумранските ръкописи. (Рines, S. Eschatology and the Concept of Time in the Slavonic Book of Enoch. — In: Types of Redemption. Contributions to the Theme of the Study-Conference Held at Jerusalem 14-th to 19th July 1968. Leiden, 1970, p. 72—87).

M. проучва историята на превода в старата слав. литературна традиция

654

Никита Мешчерски

(„Источники и состав древней славянорусской переводной письменности IX—XV вв.“). Той очертава пет основни периода. Първият, началният период (865—885) е свързан с дейността на Кирил и Методий и на техните най-близки ученици. М. допуска, че преводаческата дейност може да е започнала във Византия, след което се е съсредоточила в Моравия и Панония (с. 11). Вторият, старобългарският период (края на IX и X в.) започва с пристигането в бълг. столица на прогонените от Панония Методиеви ученици и бележи разцвет по време на царуването на Симеон („золотой век“ древнеболгарской литературы, с. 12). Към този период М. отнася преводите на Четириевангелието и Апостола, на тълкованията на библейските книги, на най-старите хроники идр. Третият период (средата на XI в.) е свързан с дейността на киевския княз Ярослав Мъдри и с територията на Киевска Русия („расцвет древнеславянской переводной письменности“, с. 13). Четвъртият период (XIII—XIV в., „серебрянный век“ болгарской письменности, с. 13) включва нови преводи от грц. език, предимно на произведения с аскетично и мистично съдържание, свързани с исихазма. Петият период (края на XIV—XV в.) е московски. Според М. „в этот период языковые и стилистические черты, выработавшиеся на столетие раньше у южных славян, переносятся на северовосток России и здесь находят свое воплощение в виде так называемого „второго южнославянского влияния на русскую письменность“ (с. 14). Що се отнася до езика на старата слав. преводна литература, М. смята, че „древнеславянский письменно-литературный язык в начальную эпоху своего общественного функционирования представлял собою единую и общую фонетическую, грамматическую и лексикально-стилистическую систему, понятную для всех носителей славянских наречий. Однако в частностях этот язык расходился в зависимости от территориальной и этнографической зоны распространения, образуя региональные варианты или изводы древне-славянского языка: восточнославянский (древнерусский), древнеи среднеболгарский, сербский, молдовлашский и др.“ (с. 15). Според него преписите от произведения, създадени или преведени на отделните наречия, съдържат различни езикови слоеве, резултат от ръкописната традиция. В изследванията си върху Изборника от 1076 М. изказва мнение, че сборникът е съставен в Русия от текстове, някои от които са преведени в Б-я, но са редактирани от руски книжовник с оглед включването им в сборника („О некоторых источниках „Изборника 1076 года“ в связи с вопросом о происхождении переводов“, с. 35).

Като изследва историята на руския книжовен език, М. отбелязва значението на древния църковнослав. писмен език, чиито паметници, проникнали в Русия, оформят, наред с руските народни говори, староруския литературен език („История русского литературного языка“, с. 39—40). В работите си върху възникването на литературния език и на писмеността в Русия М. поддържа тезата

655

за самозараждането на руската писменост в началото на X в. („История. . с. 21—27). Поради оскъдния доказателствен материал това становище има научно значение на хипотеза.

            Съч.:

o   Из наблюдений над древнерусским переводом „Истории Иудейской войны“ Иосифа Флавия. — Доклады АН СССР, сер. В, 1930, 2, с. 19—25;

o   „Рыдание“ Иоанна Евгеника и его древнерусский перевод. — ВВр, с. 7, 1953, с. 72—86;

o   Древнерусская повесть о взятии Царьграда фрягами в 1204 г. — ТОДРЛ, 10, 1954, с. 120—135;

o   К вопросу о датировке Виленского хронографа. — ТОДРЛ, 11, 1955, с. 380—386;

o   К вопросу о переводной письменности Киевского периода. — Ученые записки Карельского педагогического института, 2, 1956, 1, с. 198—219;

o   Два неизданных отрывка древнеславянского перевода „Хроники“ Иоанна Малалы. — ВВр, 11, 1956, с. 279—284;

o   Отрывок из книги „Иосиппон“ в „Повести временных лет“. — ПСб, 2—3 (64—65), 1956, с. 58—68;

o   Древнерусская повесть о взятии Царьграда фрягами как источник по истории Византии. — ВВр, 9, 1956, с. 170—186;

o   К вопросу об источниках „Повести временных лет“. — ТОДРЛ, 13, 1957, с. 57—65;

o   Новгородские грамоты на бересте как памятники древнерусского литературного языка. — ВЛУсиял, 1958, 1, с. 93—108;

o   „История Иудейской войны“ Иосифа Флавия в древнерусском переводе. М.—Л., 1958, 578 с.;

o   К вопросу о заимствованиях из греческого в словарном составе древнерусского литературного языка (По материалам переводных произведений Киевского периода). — ВВр, 13, 1958, с. 246—261;

o   Искусство перевода Киевской Руси. — ТОДРЛ, 15, 1958, с. 54—72;

o   Значение древнеславянских переводов для восстановления их архетипов (На материале древнерусского перевода „Истории Иудейской войны“ Иосифа Флавия). — В: IV Международный съезд славистов. Исследования по славянскому литературоведению и стилистике. М., 1960, с. 61—86;

o   К вопросу о византийско-славянских литературных связей. — ВВр, 17, 1960, с. 57—69;

o   Об образовании восточно-славянских национальных литературных языков. — ВЯ, 1960, 1, с. 62—64;

o   О синтаксисе древнеславянских переводных произведений. — В: Теория и практика перевода. Л., 1962, с. 83—103;

o   Находки и документы Кумрана (Новые материалы к вопросу о происхождении раннего христианства). — Ученые записки Карельского педагогического института, 12, 1962, с. 39—59;

o   К изучению языка и стиля новгородских берестяных грамот. — Ученые записки Карельского педагогического института, 12, 1962, с. 84—115;

o   Значение древнеславянских переводных памятников для реконструкции их греческих архетипов. — В: IV Международный съезд славистов. Материалы дискуссии. 1. М., 1962, с. 105—106;

o   Следы памятников Кумрана в старославянской и древнерусской литературе (К изучению славянской версии книги Еноха). — ТОДРЛ, 19, 1963, с. 130—147;

o   К реконструкции текста „Слова о погибели Рускыя земли“. — ВЛУсиял, 1963, 14, с. 44—53;

o   О датировке новгородских берестяных грамот. — Советская археология, 7, 1963, 4, с. 249—252;

o   Новгородские грамоты на бересте как источник исторического изучения прибалтийскофинских языков. — В: Вопросы финно-угорского языкознания: грамматика и лексикология. М.—Л., 1964, с. 193—204;

o   Проблемы изучения славянорусской переводной литературы XI—XV вв. — ТОДРЛ, 20, 1964, с. 180—231;

o   К истории текста славянской книги Еноха. — ВВр, 24, 1964, с. 91—108;

o   К вопросу о ранних славяно-византийских связях. — В: VII Всесоюзная конференция византиноведов в Тбилиси. Тезисы. Тбилиси, 1965, с. 107—109;

o   К вопросу об источниках „Изборника 1076 г.“ — ТОДРЛ, 27, 1972, с. 134—139;

o   К изучению языка „Изборника 1076 г.“ — В: Русская историческая лексикология и лексикография. Л., 1972, с. 3—12;

o   К вопросу о культурноисторической общности литературнописьменных языков. — ВЛУсиял, 1973, 14, с. 103—110;

o   К вопросу о составе и источниках Академического хронографа. — В: Летописи и хроники. М., 1974, с. 212—219;

o   Древнеславянский — общий литературно-письменный язык на раннем этапе культурно-исторического развития всех славянских народов. — ВЛУсиял, 1975, 8, с. 132—140;

o   К изучению источников „Изборника 1076 г.“ в связи с проблемой установления места древнеславянского перевода. — В: Исследование языка художественной литературы. Куйбышев, 1975, с. 152—155;

o   О некоторых источниках „Изборника 1076 г.“ в связи с вопросом о происхождении их переводов. — В: Культурное наследие Древней Руси. М., 1976, с. 34—38;

o   Взаимоотношения „Изборника 1073 г.“ с „Изборником 1076 г.“ — В: Изборник Святослава 1073 г. М., 1977, с. 90—99;

o   Источники и состав древней славяно-русской переводной письменности IX—XV веков. Л., 1978, 112 с.;

o   Новое об источниках „Изборника 1076 г.“ — ВЛУсиял, 1978, 2, с. 60—69;

o   Текст древнерусского перевода книги „Есфирь“. — Dissertationes Slavicae, 13, 1978, р. 131—164;

o   „Поучение Владимира Мономаха“ и „Изборник 1076 г.“ — ВЛУсиял, 1980, 20, с. 104—106;

o   История русского литературного языка. Л., 1981, 279 с.;

o   О лингвистическом разграничении памятников древнеславянского языка русского извода и древнерусского литературного языка XI—XIV веков (К постановке проблемы). — В: Проблемы развития языка. Саратов, 1981, с. 3—11;

o   За прабългарския принос в общославянския език. — В: България 1300. Статии и изследвания на ленинградските българисти. С., 1983, с. 191—205;

o   Кирило-Методиевска енциклопедия. T. I. A—3. С., 1985 (рец.). — CC, 25, 1989, 1, с. 101—102.

            Лит.:

·       Дуйчев Ив. О древнерусском переводе „Рыдания Иоанна Евгеника“. — ВВр, 12, 1957, с. 198—202;

·       Дуйчев Ив. Одно неясное место в древнерусском переводе Иосифа Флавия. — ТОДРЛ, 16, 1960, с. 415—423;

·       Богородицкий Б. Л., О. С. Мжельская, А. И. Моисеев. Никита Александрович Мещерский (к 70-летию со дня рождения). — Филологические науки, 1976, 1, с. 126—127;

656

·       Иванова T. А., А. С. Герд. Литературовед и лингвист (к 70-летию со дня рождения Н. А. Мещерского). — ВЛУсиял, 1976, 2, с. 156—157;

·       Бегунов Ю. К. Никита Александрович Мещерский (к 70-летию со дня рождения). — ВЛУсиял, 1976, 2, с. 159—162;

·       Алексеев А. А., В. В. Колесов. На Ученом совете Филологического факультета. — ВЛУсиял, 1981, 8, с. 124—125;

·       Алексеев А. А., С. С. Волков, П. А. Дмитриев, В. В. Колесов. Н. А. Мещерский (к 80-летию со дня рождения). — ВЛУсиял, 1986, 2, с. 122—123;

·       Алексеев А. А. Никита Александрович Мещерский. Некролог. — ТОДРЛ, 41, 1988, с. 453—456;

·       Хронологический список трудов Никиты Александровича Мещерского. — ТОДРЛ, 41, 1988, с. 457—467.

Димитринка Димитрова

    (29). МИЗИЯ (грц. Μυσία, лат. Moesia и Mysia, старобълг. Мисı-а и Муссı-а) — географско название, употребявано в античността за земите от десния бряг на средното и част от долното течение на р. Дунав, по долното течение на реките Дрин и Сава, на изток до Черно море, на юг до Стара планина; през виз. епоха употребявано като название на Северна Б-я и синоним на средновековна Б-я. Според сведения на Плиний Стари, Страбон и други антични писатели през втората половина на II хилядолетие пр.н.е. част от мизите се преселват в Мала Азия и дават името си на найсеверозападния дял от полуострова, срещу Хелеспонта (дн. Дарданелите). Притиснати от съседите си трибали, останалите в Европа мизи задържат само една тясна ивица от Дунавското крайбрежие. През 3-ото десетилетие пр.н.е. те са покорени от Рим, а земите им са присъединени към първата римска провинция на Балк. п-в — Македония. Ок. 15 територията на юг от реките Сава и Дунав до планините Шар и Орбел (дн. пл. Беласица) и северните предпланини на Хемус (дн. Стара планина), между реките Колубара и Осъм или Янтра, е обособена в отделна провинция под името М. През 86 тя е разделена на две: Горна М. (Superior) и Долна М. (Interior). Границата между тях минава по р. Циабрус (дн. Цибрица) и по една линия, отделяща се от нея в северна посока и достигаща Дунав между Алмус (дн. Лом) и Раци ария (при дн. с. Арчар, област Монтана). В началото на III в. южната граница на Долна М. минава по билото на Стара планина. При административното преустройство по времето на имп. Диоклециан (284—305) двете провинции М. попадат в различни диоцези и префектури. Горна М. или Маргуска (по лат. име на р. Морава) заедно с десет други провинции (включващи и цяла континентална Гърция с о-в Крит, дн. територии на областите Македония, Косово, Метохия, Черна гора и Албания) образуват Диоцезис Мезиарум или Илирикум Ориенталис от префектурата Илирик, а Долна М. с балк. земи на изток от р. Утус (дн. Вит), Ихтиманска Средна гора и р. Нестос (дн. Места) — Диоцезис Трациарум от префектурата Ориенс.

С пълното разделяне на Римската империя и обособяването на източния ѝ дял под името Византия (395) Горна М. (наричана и М. Прима) е зачислена към новия диоцез Дакия, а Долна М. (или М. Секунда) — към диоцеза Тракия. Към това административно устройство е нагодено и териториалното деление на епархии.

657

В най-ранните от стигналите до нас т. нар. Епархийски списъци, чиято датировка е несигурна (Псевдоепифаниевия, отнасян към управлението на имп. Ираклий, 610—641, и списъка от времето на Исаврийската династия, ок. средата на VIII в.), архиепископът на Одесос (дн. Варна — по това време

658

главен град на провинция Втора М.) от епархия М. е автокефален. Същевременно съществува и митрополията на Марцианопол (дн. Девня), която се числи към епархия Хемимонт. Г. Конидарес отнася тези промени към последните години от виз. власт в тези земи. По-приемливо обяснение за преустройството е съобразяването с коренните етнически и обществено-икономически промени, настъпили още в началото на VII в. със заселването на склавините (слав, племена от югоизточната група, съставила основния компонент на бъдещата бълг. народност). Византия, ангажирана с арабската заплаха от Изток, не може да спре напора на склавините, които заселват вътрешността на Балканите и унищожават имперската власт в европ. ѝ провинции, с изключение на градовете Солун, Драч, Атина с тесни ивици по крайбрежието на тяхната околност. В Тракия контролът на Византия е сведен до Цариградския п-в с части от провинциите Хемимонт и Европа — съответно по Евксинското и Пропонтийското крайбрежие. Вероятно най-обезлюдени и изоставени са териториите на север от Хемус, където в бившите провинции Малка Скития и Долна М. с част от Горна М. се установява властта на новообразуваната през 681 бълг. държава.

През Ранното средновековие името М. в Европа придобива вторично етническо съдържание. Това се дължи на склонността на виз. писатели да архаизират, т.е. да пренасят имената на древни народи върху новото население, което обитава териториите им. Затова те започват да назовават мизи и скити прабългарите и склавините в новоучредената държава Б-я, обхващаща и териториите по десния бряг на Долни Дунав, т.е. М., и Северозападното Черноморие, т.е. древна Скития. Във виз. книжнина през течение на много столетия М. и мизи са синоними на Б-я и българи. С териториалното разширяване на бълг. държава в югозападна посока обхватът на средновековното понятие М. се разпростира и върху земи, които в античността и според ранновиз. административно устройство не са принадлежали към провинциите или диоцезите, наричани М.

Известието в Краткото житие на Климент Охридски от Димитър Хоматиан, че Климент Охридски „бил по род от европейските мизи (Εὐρωπαίων Μυσῶν), които обикновено знаем и като българи. . означава, че той произхожда от обширните тогава предели на бълг. държава. А. Е. Тахиаос приема, че названието „мизи“ се отнася до славяните от бълг. група, преселени от виз. императори в Мала Азия. В Житието на Наум Охридски се съобщава, че родина на Наум е М. („Наумъ прозебѣ въ Мии’сїю“).

В своето „Историческо изложение“ (обхващащо събития от 1070 до 1079) виз. историк Никифор Вриений нарича античните провинции Македония и Дардания с името Нова М. — „Вардарий извира от планините на Нова Мизия и минава през Скопие. . .” В паметния надпис от 1317 на охридския архиепископ Григорий за разширяването на външния притвор на църквата „Света София“ в Охрид населението на Македония е наречено мизи (равнозначно на българи). Тази традиция е в сила дори през началните десетилетия на XIX в.; Кирил Пейчинович пояснява в своите книги, издадени в Буда през 1816 и 1840, че е писал на „ѧзыкъ болгарски Долнїа Мѵссїй Скопскїй и Тетовскїй“.

Докато имената на римските провинции Македония и Тракия се запазват в западноевроп. средновековна картография, съставяна по антични образци, традицията за името М. отпада — замества се от Б-я. Този термин се налага поради значимостта на държавата и мястото, което тя заема в тогавашния свят. В картата от 1150 към съчиненията на Блажени Йероним съставителят смята за необходимо да означи „Moesia haec et Uulgaria“. Отпадането на името М. в средновековните карти се обяснява и с обстоятелството, че за разлика от древните македонци и траки мизите не са образували своя държава.

659

По тази причина при формирането на областната географска номенклатура в модерните карти античната традиция за назоваване на провинцията М. отстъпва пред по-силната средновековна традиция, свързана с държавата Б-я. През Възраждането името М. се използува твърде ограничено — бълг. възрожденски дейци, съобразявайки се с европ. областна географска номенклатура, проникнала чрез учебниците по география и другата преводна книжнина, наричат така дн. Северна България.

            Лит.:

·       Kornemann Е. Dioecesis. — In: Paulys Real-Encyclopädie der Classischen Altertumswissenschaft. 5. Stuttgart, 1903, col. 730;

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 34—35;

·       Fluss М. Moesia. — In: Paulys RealEncyclopädie der Classischen Altertumswissenschaft. 15. Stuttgart, 1932, col. 2350—2411;

·       Бошковић Ђ. Неколико натписа са зидова српских средњовековних цркава. — Споменик Српске краљевске академије, 87, 1938, с. 13—15;

·       Геров Б. Романизмът между Дунава и Балкана. 1. От Август до Хадриан. - ГСУифф, 45, 1948—1949, 4, 92 с.;

·       Извори за старата история и география на Тракия и Македония. Избраха и преведоха Г. И. Кацаров, Д. Дечев и др. 2 разширено изд. С., 1949, с. 123, 267, 275, 276, 285, 349, 350, 352—354, 372—379, 407, 428—430, 447;

·       Геров Б. Северната граница на провинция Тракия. — ИАИ, 17, 1950, с. 11—33;

·       Moravcsik Gy. Byzantinoturcica. 2. Sprachreste der Türkvölker in den byzantinischen Quellen. Berlin, 1958, p. 207—208;

·       Геров Б. Проучвания върху западнотракийските земи през римско време. — ГСУфф, 54, 1959—1960, 3, с. 153—406;

·       Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 174—175, 184, бел. 3, 4;

·       Коледаров П. Първата българска държава в средновековната картография. — Векове, 2, 1973, 1, с. 11—22;

·       Коледаров П. Името Македония в историческата география. С., 1985, с. 20—28, 41—48, 50—52, 75—78, 80—82, 84—85.

Петър Коледаров

    (30). МИКЛАС, Хайнц (Miklas, H.) (28.X.1948) — австрийски славист. Роден в гр. Грац. Завършва слав. и английска филология в Грацкия унив. Ученик на Л. Садник и С. Хафнер. Специализира в Софийския унив. (1971/ 1972 и 1973/1974). През 1975 защитава в Грац докторска дисертация „Die Dioptra des Philippos Monotropos im Slavischen“; постъпва на работа като научен сътрудник по проекта за издаване на слав. езиково-истор. паметници в унив. на гр. Вюрцбург (Германия), където преподава и бълг. език. От 1977 е преподавател в унив. в гр. Фрайбург (Германия); доц. (1988). Проф. във Виенския унив. (1994). Лекциите му обхващат широка проблематика от областта на слав. езикознание — история на бълг. език и на слав. книжовни езици, съвременен бълг. език, балк. езикознание, слав. палеография и др.

Хайнц Миклас

За кратко време М. се оформя като изследван на слав. ръкописно наследство, особено на среднобълг. паметници. В изследванията си разработва основни текстологични и едиционни въпроси, като въвежда богат непроучен материал за съпоставка и анализ — както от слав., така и от грц. ръкописни източници. Особено внимание отделя на проблемите на превода през Средновековието, по-специално на отражението във виз. съчинения и преписи на различни езикови фази и пластове, които имат значение за обяснението на слав. преводни успоредици. Във връзка с това е интересът му към въпроси на слав.-грц. билингвизъм и на отношението книжовен — народен език, което изучава преди всичко във връзка с

660

изследването на старобълг. език и неговия по-късен развой. Той разглежда интересуващите го явления и с оглед на данни на балк. езикознание, в светлината на типологични проблеми на езиковата интерференция и др. В процеса на работата върху Диоптрата и подготовката за издаването на Берлинския сборник — според него паметник от XIII—XIV в., М. навлиза и в проблематиката на взаимоотношенията на слав. литератури през Средновековието и разпространението на старобълг. кирилометодиевски и по-късни оригинални и преводни съчинения, привежда сведения за обратния път на произведения и преписи — от източнослав. области към южнослав. книжовни средища. Той предполага съществуването на периоди на интензивни източнослав. влияния върху южнослав. литератури и култури.

М. описва малко известни слав. ръкописи и текстове (от Зографския манастир „Свети Георги”, от библиотеките в Германия и другаде). Текста на най-стария превод на Диоптрата (ръкопис № 1025 от Народната библиотека „Кирил и Методий“ в София) М. допълва с нова част от ръкопис Поп. 76 от Руската държ. библиотека в Москва, като го проучва в съпоставка с над 170 слав. и грц. ръкописи. Траен принос в славистиката М. прави с изследванията върху Берлинския сборник. Той не само допълва и реконструира липсващите части на този важен паметник с текстов материал от старобълг., среднобълг. и предполагаеми източнослав. преводни и оригинални съчинения, но и дава съответни успоредици от всички слав. и грц. ръкописи, които са му достъпни. Сред новооткритите текстове са съчинения на старобълг. писател Петър Черноризец, преводи на текстове на Анастасий Синаит, произведения на староруската литература и др.

М. изследва активно въпроса за появата и развоя на кирилската писменост и структурата на „кирилската староцърковнославянска (старобългарска) писмена система“. Историята на ранната кирилица разглежда с оглед на взаимоотношенията ѝ с глаголицата, от една страна, и с историята на Първото бълг. царство, от друга. Той приема, че тя се появява като писмена система след идването на Кирило-Методиевите ученици в Б-я през 886. Счита, че в нейния развой има 3 фази: предкласическа (приблизително от 886 до 893); класическа (893—927) и следкласическа (след 927). Изследванията на М. върху слав. писмени системи представляват принос главно с неговия опит, пръв по рода си в палеославистиката, да направи класификация на графическите средства (буквени, надредни, пунктуационни знаци и др.) от гледна точка на съвременната графематика.

            Съч.:

o   Ein Beitrag zu den slavischen Handschriften auf dem Athos. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 1, p. 65—75;

o   Към въпроса за славянския превод на Филиповата „Диоптра“. — Старобългарска литература, 2, 1977, с. 169—181;

o   Поглед върху Филиповата „Диоптра“. — Старобългарска литература, 3, 1978, с. 56—61;

o   Zwei russische liturgische Gebrauchskodizes aus privatem Besitz. — WSl, 24, 1979, 1, p. 185—190;

o   Ein interessanter Neuerwerb der Universitätsbibliothek Freiburg i. Br. — WSl, 24, 1979, 2, p. 298—307;

o   Ergebnisse und Perspektiven bei der Erforschung der kirchenslavisch-griechischen Übersetzungstheorie und Übersetzungspraxis. K. Trost. Untersuchungen zur Übersetzungstheorie und -praxis des späteren Kirchenslavischen. Die Abstrakta in der Hexaemeronübersetzung des Zagreber Zbornik von 1469. München, 1978, 381 p. (рец.). — Palaeobulgarica, 4, 1980, 3, p. 98—111;

o   Zur kirchenslavischen Überlieferung der Häresiengeschichte des Johannes von Damaskus. — In: Festschrift für Linda Sadnik zum 70. Geburtstag (Monumenta linguae slavicae, 15). Freiburg i. Br., p. 323—387;

o   Tradition und Innovation in der bulgarischen Hochsprache des 14.—15. Jahrhunderts. (Zur bisherigen Literatur über die Sprache des Patriarchen Evtimij). H. Kämmerer. Untersuchungen zur Flexion der Substantive in der bulgarischen Schriftsprache des 14./15. Jahrhunderts. Ein Beitrag zur historischen Morphologie. München, 1977 (рец.). — AnzSPh, 13, 1982, p. 45—76;

o   Trubetzkoys Sprachbundbegriff aus der Sicht der jüngeren Forschung. — In: Festschrift für Wilhelm Lettenbauer zum 70. Geburtstag. Freiburg i. Br., p. 131—153;

o   Einige Bemerkungen zum sogenannten „Berlinski Sbornik“. — Die slawischen Sprachen, 1, 1982, p. 39—41;

o   Svoj-si, sebe si und Verwandtes. — В: Първи международен конгрес по българистика. София, 23 май — 3 юни 1981. Доклади. 3. Сравнително езикознание, диалектология, превод. С., 1983, с. 82—96;

o   The Slavic Manuscripts in the Federal Republic of Germany [Ščapov J., W. Veder, H. Miklas]. — Полата кънигописьнаı-a, 9, 1984, с. 39—58;

661

o   Der Nazarether Metropolit Gabriel und seine russische Übersetzung der mit dem Namen Patr. Gennadios II. verknüpften Orakeldeutung über das Schiksal Konstantinopels. — Cyrillomethodianum, 8—9, 1984—1985, p. 121—148;

o   Несколько результатов и задач изучения балкано-славянских наративных памятников (резюме). — CIBAL. Bulletin d’information, 9, 1985, p. 88—89;

o   Преводачески похвати в Богословието на Йоан Екзарх в сравнение с по-късни паралелни преводи [Вайер Е., Х. Миклас]. — Старобългарска литература, 19, 1986, с. 29—59;

o   Die Dogmatik des Johannes von Damaskus in den slavischen Übersetzungen des 14. —18. Jhs. 1. Die südslavisch-kirchenslavische Übersetzung des 14. Jhs. Freiburg i. Br., 1987, 60+841 p. [Weiher E., F. Keller, H. Miklas] (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 25);

o   CIP und ISBN Codes zur Erfassung von Manuskripten? — Полата кънигописьнаı-a, 17—18, 1987 (1988), p. 85—87;

o   Eine athonitische gottesdienstliche Sammelhandschrift in Basel. — Археографски прилози, 9, 1987 (1988), с. 125—146;

o   Zur Struktur des kyrillisch-altkirchenslavischen (altbulgarischen) Schriftystems. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 3, p. 52—65;

o   Kyrillomethodianisches und nachkyrillomethodianisches Erbe im ersten ostslavischen Einfluß auf die südslavische Literatur. — In: Symposium Methodianum. Beiträge der Internationalen Tagung in Regensburg (17. bis 24 April 1985) zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Method. Neuried, 1988, p. 437—472;

o   Berlinski Sbornik. Vollständige Studienausgabe im Originalformat. Eingeleitet und herausgegeben auf weiteren Quellen von H. Miklas. Mit einem Anhang von V. Zagrebin. Graz, 1988, 138+410 p.;

o   Palaeographische und graphematische Aspekte der kyrillischen Schriftentwicklung in Bulgarien (bis zum 14. Jh.). — In: Kulturelle Traditionen in Bulgarien. Göttingen, 1989, p. 68—90;

o   Slavische Sprachreformatoren in West und Ost: Der Fall des Tschechen Jan Hus und des Bulgaren in serbischen Diensten Konstantin von Kostenec. — WSl, 34, 1989, 1, p. 18—31;

o   Litterae palaeoslovenicae. — Saeculum, 40, 1989, 3—4, p. 253—272;

o   Materialien zur Erforschung des Werkes Methods und seiner Schüler. — In: Leben und Werk der byzantinischen Slavenapostel Methodios und Kyrillos. Beiträge eines Symposions der griechisch-deutschen Initiative. Würzburg im Wasserschloß Mitwitz vom 25.-27. Juli 1985 zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Methodios. Münsterschwarzach, 1991, p. 65—81;

o   Klemens von Achrida (Kliment von Ochrid). — In: Biographischbibliographisches Kirchenlexikon. 4. Herzberg, 1992, p. 15—24.

Боряна Велчева

    (31). МИКЛОШИЧ, Франц (Франьо, Франтишек) (Miklosich, Miklošič, F.) (20.XI.1813—7.III.1891) — словенски езиковед, основоположник на сравнителната граматика на слав. езици. Роден в с. Радомершчак, област Щирия, дн. в Австрия. Гимназиално образование получава във Вараждин и Марибор. През 1830 постъпва в унив. в Грац, където следва философия и право.

Франц Миклошич

Д-р по философия на унив. в Грац (1837), проф. в Грац (1837). През 1838 заминава за Виена, където става д-р по право (1840) и работи като адвокат. Запознава се и се сближава с Б. Копитар, под чието ръководство започва работа във Виенската библиотека и се насочва към славистични езиковедски изследвания. След неговата смърт (1844) М. става главен цензор на слав., новогрц. и румънските ръкописи и книги. Така се поставя началото на неговите задълбочени и систематични изследвания върху лексиката, етимологията, фонетиката и граматиката на слав. езици, в чиято основа заляга сравнението със старобългарския език — както е представен в Клоцовия сборник, Супрасълския сборник и Остромировото евангелие. М. обръща специално внимание както на кирилските, така и на глаголическите паметници, работи върху граматика и речник на старобълг. език, подготвя материал за сравнителна граматика на слав. езици. Същевременно развива и активна славянофилска дейност — председател е на д-во „Словения“ за защита на интересите на словенския народ,

662

през 1848 е народен представител в първия австрийски конституционен събор. През 1849 е избран за извънреден проф., през 1850 — за редовен проф. по слав. езици и литератури във Виенския унив. За труда си по сравнителна фонетика на славянските езици (част от четиритомната му сравнителна граматика) получава наградата на Виенската АН (1851). От 1866 е секретар на Историко-философското ѝ отделение. През 1854 е избран за ректор на Виенския унив. М. е постоянен член на австрийския сенат и дворцов съветник. Пътува с научни цели в Италия, Франция, Германия, Цариград, Далмация и Черна гора. Чуждестр. член на Виенската АН (1851), на Петербургската АН (1856) и на др. академии и научни дружества. Почетен член на БКД (дн. БАН, 1884). Умира във Виена.

Богатото научно творчество на М. може да бъде систематизирано в четири тематични направления: 1) трудове върху граматиката на слав. езици; 2) лексикографски трудове; 3) изследвания върху културно-истор. отношения на славяните с други народи и изследвания върху някои неслав. езици, чиито носители имат някакви контакти със славяните (румънски, албански, цигански); 4) отделни монографии и статии по различни филологически въпроси; издаване на писмени паметници. В своите изследвания М. прилага широко сравнителноистор. метод, с което открива нов етап в езиковедската славистика. Като основа за сравнителната интерпретация на различните факти той използува Кирило-Методиевия език така, както го тълкува според т.нар. панонска хипотеза неговият учител Копитар — като език на панонските славяни ок. средата на IX в. Този език М. нарича „старословенски“; според него той се е говорел на североизток и север във Велика Моравия. По такъв начин частично се коригира хипотезата на Копитар, като се разширява евентуалната локализация на Кирило-Методиевия език (не само в Коцеловата държава, но и в Моравия). Според М. този език е запазен в най-старите кирилски и глаголически паметници, а езикът на Фрайзингенските молитви е „новословенски“, език на другите словенци — „карантински или норически словени“, които са живели пò на запад (в Щирия, Каринтия и Крайна). „Старословенският“ (панонско-словенският) език според М. се характеризира с правилна употреба на носовките и с наличието на групите шт и жд (като доказателство използува слав. заемки в унгарски и немските християнски термини). Като църковен език той се явява в четири редакции: българска, сръбска, хърватска и руска. Според М. старословенски, новословенски и български са диалекти на един общ „словенски език“, който през VI в. са говорили славяните на левия бряг на Долни Дунав. Въпреки твърдението на М., че бълг. паметници се отличават от старословенските по употребата на носовките, това не е доказано със съответната аргументация. В тази насока, а и в някои други, цялостната постановка на М. не е издържана и е критикувана от много учени.

По въпроса за двете слав. азбуки М. застъпва схващането, че глаголицата е по-стара от кирилицата, което подробно аргументира в специална статия. По-важните доказателства на М. са: 1. Някои кирилски букви са взети от глаголицата, която е била по-разработена. 2. За разлика от кирилските повечето глаголически букви са обърнати наляво — остатък от по-стара писмена традиция. 3. Числовите стойности на глаголическите букви са според реда им в азбуката, докато кирилските имат числовите стойности на грц. букви. 4. Има много стари кирилски паметници, преписани от по-стари глаголически, но не се среща обратното. 5. Има палимпсеста, в които кирилицата е върху изтрит текст с глаголица. 6. В глаголическите паметници се срещат повече и по-стари форми и изрази. В тях има и много грешки при превода, които са поредки в кирилските паметници. 7. Християнските термини в глаголическите паметници насочват към Панония, т.е.

663

към времето и мястото на дейността на Кирил и Методий.

Основен труд на М. е сравнителната граматика на слав. езици (1 изд. 1852, 2 изд. 1874). В него старобълг. език представлява организиращото ядро както по отношение на композицията на изследването, така и при интерпретацията на различните факти. Той е основен еталон и критерий за определяне на развойните тенденции през отделните етапи. Трудът се състои от четири части: фонетика, етимология, морфология, синтаксис. Първата част представлява сбор от описания на фонетичните системи на отделните слав. езици с оглед към старобълг. фонетика, с подробно изловени факти, илюстрирани с извънредно богати примери. Другите слав. езици са застъпени в различна степен поради различната информация, с която е разполагал авторът (поради това непълно е представен и новобълг. език). Частта, посветена на сравнителната етимология, написана въз основа на предварително издадени отделни монографии, съдържа много богат материал. Старобълг. част на своята сравнителна морфология М. издава отделно (1854), когато в науката още не е точно установено материалът от кои паметници трябва да зелегне в основата на старобълг. граматика. Затова като източници наред с Асеманиевото евангелие, Клоц. сб., Супр. сб. са използувани и Остромировото евангелие, Повесть временных лет и др. Поради същата причина в материала понякога се посочват форми, които не са типични за старите паметници. Въпреки това даже и в първото си издание трудът се оценява като меродавен източник по всички въпроси на граматиката на старобълг. език (А. Шлайхер го използува като основа за своята старобълг. граматика). При второто издание са извършени поправки с цел да се отстрани материалът от по-късните редакции — бълг., руска и сръбска. Морфологията на новобълг. език е характеризирана много бегло. М. се спира и на езика на изчезналите в края на XVIII в. седмоградски българи (през 1857 той издава единствения запазен техен паметник), за които в първото издание твърди, че са част от бълг. народност, докато във второто издание те са представени погрешно като отделна национална групировка. Най-внушителната част на неговата сравнителна граматика остава синтаксисът, особено като се има предвид оскъдната предходна литература в тази област. За голямата научна стойност на труда допринасят богатият материал от различни езици, а също и някои важни изводи, направени в резултат на последователното използуване на сравнителноистор. метод.

Паралелно с работата си върху граматиката М. издава редица студии по отделни проблеми на слав. фонетика, етимология, морфология и синтаксис (напр. за ликвидната метатеза, степенуването и удължаването на гласните, дългите вокали, образуването на слав. лични и местни имена, названието на месеците, за старобълг. спрежение, за слав. склонение, за слав. имперфект, за безличните и отрицателните изречения, за употребата на отделни падежи и др.)·

В началото на своята научна дейност М. издава старобълг. етимологичен речник, съдържащ около 1200 корена, които се сравняват с родствените езици и най-много със староиндийски. По това време той все още не е привърженик на панонската хипотеза, затова като източници посочва само бълг., руски и сръбски паметници. През 1850 издава старобълг. речник, който претърпява през 1865 и второ издание — преработено и допълнено. По богатството на материала второто издание остава (почти до наши дни) най-добрият лексикографски труд по старобълг. език. В речника са включени и думи от различните редакции на старобълг. език. Общослав. значение на труда се подчертава от направените паралели със слав. езици и с някои други езици. Етимологичният речник на слав. езици (1886) представя слав. лексикално богатство, включително и заемките от чужди езици. Изходните корени или основи са

664

дадени в праслав. им форми, във вид, който сега може да се оспорва, но това не засяга съществено стойността на основната част на речника. Правят се съпоставки със сродни думи от всички слав. и някои други езици. Трудът има значение и за общото индоевроп. езикознание. След публикуването му са предложени някои допълнения от Ал. Брюкнер и Р. Брант. М. участвува и в съставянето на съкратен речник на шест слав. езика, в който изработва старобълг. и новобълг. част, превежда на немски и френски руските думи. Материалът е съобразен със задачите на едно по-широко практическо приложение.

От отделните монографии на М. особено важно е изследването върху фонетиката и правописа на бълг. език (1883). В него е приведен богат материал, включващ и примери от езика на банатските и седмоградските българи. В увода накратко се разглежда въпросът за родината на езика и за слав. богослужение, въведено от Кирил и Методий. Въпреки застъпваната от него панонска хипотеза М. изтъква голямото значение на бълг. език за опознаване на „старословенския“, т.е. на езика на Кирил и Методий. В края на описанието авторът прави предложение за бълг. правопис въз основа на препоръките на В. Караджич от 1822 (с някои изменения, съобразени с особеностите на североизточните говори, докато Вуков образец е разложкият говор).

М. издава допълнение към Клоц. сб. — два листа от същия ръкопис, намерени в Инсбрук. Той поправя някои форми със смесване на носовки в изданието на Копитар, тъй като смята паметника за „чисто старословенски“. Заедно с Е. Дюмлер издава (1870) ЖК според два ръкописа от XV в. През същата година издава и ЖМ (включително и превод според три ръкописа, издадени от О. М. Бодянски и П. Й. Шафарик). Между многобройните издания на руската Повесть временных лет изданието на М. се отличава по това, че езикът на текста е „поправен“ с цел да се възстанови старобълг. му основна форма заедно с типично руските характерни примеси вероятно още от Несторово време. Към текста има приложение, което съдържа грц. извори, използувани от Нестор, употребените от него лични имена от скандинавски произход, важни с оглед на потеклото на варягите, критични бележки и др. М. осъществява първото цялостно издание на Супр. сб., издава и Пространното житие на Климент Охридски от Теофилакт Охридски с предговор, и др.

Със сътрудничеството на видни учени М. организира издаването на поредицата „Славянска библиотека или приноси към славянската филология и история“, от която излизат два тома (1851, 1858). Първият том съдържа кратка фонетика на бълг. език, която по-късно с някои допълнения влиза в първия том на сравнителната му граматика. Като източници са използувани граматиката на Ив. Богоров, издадените от него народни песни, христоитията на Р. Попович, преводът на Новия завет от Неофит Рилски, някои бълг. бесарабски песни.

            Съч.:

o   S. Iohannis Chrisostomi Homilia in ramos Palmarum. Slovenice, latine ei graece. Vindobonae, 1845, 8+72 p.;

o   Vita S. Clementis, episcopi Bulgarorum, graece. Vindobonae, 1847, 22+34 p.;

o   Vitae sanctorum e codice antiquissimo palaeoslovenice cum notis criticis et glossario. Viennae, 1847, 54 p.;

o   Über die altslovenische Conjugation. — SAWW, 1, 1848, p. 171—175;

o   Lexicon linguae Slovenicae veteris dialecti. Vindobonae, 1850, 14+204 p. (фототипно изд. München, 1970);

o   Lautlehre der altslovenischen Sprache. Wien, 1850, 4+52 p. (3 изд. Wien, 1878, 310 p.);

o   Formenlehre der altslovenischen Sprache. Wien, 1850, 73 p. (2 изд. Wien, 1854, 8+179 p.);

o   Lehre von der Conjugation im Altslovenischen. — DAWW, 1,1850, p. 167—206;

o   Glagolitischer Fragment: Evang. Ioann. 19.9. bis 19.28. — In: Slavische Bibliothek. Beiträge zur slavischen Philologie und Geschichte. 1. Wien, 1851, p. 261—263 (фототипно изд. Amsterdam, 1965);

o   Monumenta linguae palaeoslovenicae e codice Suprasliensis. Vindobonae, 1851, 456 p.;

o   Vergleichende Grammatik der slavischen Sprachen. 1. Lautlehre. Wien, 1852, 16+518 p. (2 изд. 1879, 598 p.); 2. Stammbildungslehre. Wien, 1875, 24+504 p.; 3. Wortbildungslehre. Wien, 1876,551 p.; 4. Syntax. Wien, 1868—1874, 12+896 p. (2 изд. Wien, 1883, 895 p.);

o   Apostolus e codice monasterii Šišatovac palaeoslovenice. Vindobonae, 1853, 267 p.;

o   Chrestomathia palaeoslovenica cum speciminibus reliquarum lingarum slavicarum. Vindobonae, 1854, 94 p. (2 изд. 1861, 114 p.);

665

o   Über die Sprache der ältesten russischen Chronisten, vorzüglich Nestor’s. — SAWW, 14, 1854, 1, p. 3—52;

o   Evangelium S. Matthaei palaeoslovenice e codicibus. Vindobonae, 1856, 80 p.;

o   Lex Stephani Dušani. Fasciculus prior textum continens. Vindobonae, 1856, 28 p.;

o   Die Sprache der Bulgaren in Siebenbürgen. — DAWW, 7, 1856, p. 105—146;

o   Vergleichende Formenlehre der slavischen Sprachen. Wien, 1856, 16+582 p.;

o   Die Wurzeln des Altslovenischen. — DAWW, 8, 1857, p. 154—179;

o   Monumenta serbica spectantia historiam Serbiae, Bosnae, Ragusii. Viennae, 1858, 12+580 p.;

o   Die altslovenischen Legenden vom heil. Wenzel. — In: Slavische Bibliothek. Beiträge zur slavischen Philologie und Geschichte. 2. Wien, 1858, p. 270—281 (фототипно изд. Amsterdam, 1965);

o   Glagolitisch. — In: Allgemeine Encyklopädie der Wissenschaften und Künste Ersch-Gruber. Leipzig, 1859, p. 420;

o   Die Bildung der Nomina im Altslovenischen. — DAWW, 9, 1859, p. 135—232;

o   Chronica Nestoris. Vindobonae, 1860, 223 p. [Dümmler E., Fr. Miklosich];

o   Zum Glagolita Clozianus. - DAWW, 10, 1860, p. 195—214;

o   Die Bildung der slavischen Personennamen. — DAWW, 10, 1860, p. 215—330;

o   Die slavischen Elemente im Rumunischen. — DAWW, 12, 1862, p. 1—70;

o   Lexicon palaeo-slovenico-graeco-latinum emendatum auctum. Vindobonae, 1862—1865, 22+1171 p. (фототипно изд. Aalen, 1963);

o   Die Bildung der Ortsnamen aus Personennamen im Slavischen. — DAWW, 14, 1865, p. 1—74;

o   Die Verba Impersonalia im Slavischen. — DAWW, 14, 1865, p. 199—244;

o   Учение о звуках древнеславянского языка. Киев, 1865, 148 с.;

o   Die Fremdwörter in den slavischen Sprachen. — DAWW, 15, 1867, p. 73—140;

o   Die slavischen Monatsnamen. — DAWW, 17, 1868, p. 1—32;

o   Die Negation in den slavischen Sprachen. — DAWW, 18,1869, p. 335—367;

o   Albanische Forschungen. 1. Die slavischen Elemente im Albanischen. — DAWW, 19, 1870, p. 337—374; 2. Die slavischen Elemente im Romanischen. — DAWW, 20, 1871, p. 1—88; 3. Die Form entlehnter Verba im Albanischen und einigen anderen Sprachen. — DAWW, 20, 1871, p. 315—323;

o   Vita sancti Methodii russicoslovenice et latine. Vindobonae, 1870, 29 p.;

o   Die Legende vom heiligen Cyrillus. Wien, 1870, 48 p. (същото в DAWW, 19, 1870, p. 203—248) [Miklosich Fr., E. Dümmler];

o   Trojanska priča. — Starine, 3, 1871, p. 147—188;

o   Die slavischen Elemente im Magyarischen. — DAWW, 21, 1871, p. 1—74;

o   Über die zusammengesetzte Déclination in den slavischen Sprachen. — SAWW, 68, 1871, p. 133—156;

o   Psaltir s tumačenjem, pisan 1346 za Branka Mladenovića. — Starine, 4, 1872, p. 29—62 (същото Zagreb, 1872, 34 p.);

o   Die slavischen Ortsnamen aus Appellativen. 1. - DAWW, 21, 1872, p. 75—106; 23, 1874, p. 141—272;

o   Das Imperfect in den slavischen Sprachen. - SAWW, 77, 1874, p. 5—30;

o   Über den Ursprung einiger Casus der pronominalen Declination. — SAWW, 78, 1874, p. 143—152;

o   Beiträge zur altslovenischen Grammatik. — SAWW, 81, 1875, p. 81—136;

o   Die christliche Terminologie der slavischen Sprachen. — DAWW, 24, 1876, p. 1—58;

o   Über den Ursprung der Worte von aslov. trêt und trat. — DAWW, 28, 1878, p. 1—52;

o   Über die Steigerung und Dehnung der Vocale in den slavischen Sprachen. — DAWW, 27, 1878, p. 53—96;

o   Über den Ursprung der Worte von der Form aslov. trъt. — DAWW, 27,1878, p. 261—307;

o   Über die langen Vocale in den slavischen Sprachen. — DAWW, 29, 1879, p. 75—140;

o   Novo najdeni spomenici iz IX i XI vieka za panonsko-moravsku, bulgarsku i hrvatsku poviest. — Starine, 12, 1880, 206—223;

o   Geschichte der Lautbezeichnung im Bulgarischen. Wien, 1883,48 p. (същото в DAWW, 34, 1884, p. 97—141);

o   Die türkischen Elemente in den südostund osteuropäischen Sprachen. Wien, 1884, 192 p. (същото в DAWW, 35, 1885, p. 105—192; 37, 1889, p. 1—88);

o   Dictionnaire abrégé de six langues slaves (russe, vieux-slave, bulgare, serbe, tchèque et polonais) ainsi que français et allmand. St. Petersbourg et Moskou, Vienne, 1885, 955 p. (Краткий словарь шести славянских языков (русского с церковнославянским, болгарского, сербского, чешского и польского), а также французский и немецкий. СПб. и М., Вена, 1885, 955 с.);

o   Etymologisches Wörterbuch der slavischen Sprachen. Wien, 1886, 8+547 p.

            Лит.:

·       Фр. Миклошич. Библиографические записки. — ИИАН по РЯС, 1, 1852, с. 11—23;

·       Соболевский А. И. — ЖМНП, 1881, 213, с. 116—131 (рец.);

·       Trstenjak A. Franc Ks. vitez Miklošić. — Letopis Matice slovenske za leto 1882 in 1883, p. 2—54;

·       Истомин Ф. Юбилей Миклошича. — Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества, 2, 1883, 10, с. 22;

·       Истомин Ф. Торжество в честь Миклошича в Вене. — Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества, 2, 1883, 11, с. 25—28;

·       Brückner А. — ASPh, 13, 1888, р. 112—143 (рец.);

·       Jagić V. Dr. Franz Ritter von Miklosich. — ASPh, 15, 1890, 1, p. 1;

·       Брандт P. Дополнительные замечания к разбору Этимологического словаря Миклошича. — РФВ, 23, 1890, 1, с. 86—102; 2, с. 289—305; 3, с. 143—151; 4, с. 173—197;

·       Милетич Л. Д-р Франц Миклошич и славянската филология. — СбНУ, 5, 1891, с. 355—499;

·       Флоринский Т. Д. Памяти Миклошича. — Университетские известия, 31, 1891, 4, с. 1—14;

·       Maretić Т. Život i književni rad F. Miklošiča. — RJAZU, 112, 1892, p. 41—153;

·       Murko M. Miklosichs Jugendund Lehrjahre. — In: Forschungen zur neueren Literaturgeschichte. Festschrift für R. Heinzei. Weimar, 1898, p. 495—567 (същото на чеш. ез. в: Murko М. Rozpravy z oboru slovanské filologie. Praha, 1937, p. 99—154);

·       Ягич В. История славянской филологии. СПб., 1910, с. 691—716;

·       Jagoditsch R. Die Lehrkanzel für slavische Philologie an der Universität Wien 1849—1949. Franz von Miklosich, der Begründer der Lehrkanzel. — WSJ, 1, 1950, p. 16—24;

·       Dickenmann E. Franz Miklosich (1813—1891). — Onoma, 5, 1954, p. 23—44;

·       Bezlaj F. Franc Miklošić. — Jezik in slovstvo, 9, 1963—1964, 2—3, p. 37—44;

·       Bibliografija Franca Miklošiča. — Jezik in slovstvo, 9, 1963—1964, 2—3, p. 90—93; 4—5, p. 152—155;

·       Jurančić J. Franc Miklošić. — In: Panonski zbornik. Ljubljana, 1966, p. 295—305;

·       Jakopin F. Miklošićev pomen v zgodo vini slavistike. Ob stoletnici njegove smrti. — Jezik in slovstvo, 36, 1990—1991, 7—8, p. 181—186;

·       Schaller H. Franz Miklošich und das Bulgarische. — In: Miklošićev zbornik. Ljubljana, 1992, p. 359—368.

Лили Лашкова

666

    (32). МИКОЛА, Йосепи Юлиус (Mikkola, J. J.) (6.VII.1866—28.IX.1946) — финландски езиковед-славист. Роден в Юльоярви. Завършва Финландския педагогически лицей в Хяменлина (1866). Университетското си образование започва с изучаване на германски и угрофински езици. През 1887 негови преподаватели в Упсала са О. А. Даниелсон и И. А. Лундел. Кандидат на филологическите науки (1899). Във връзка с решението му да се ориентира към славистични изследвания получава стипендия да учи в Русия (в Харковския унив., където слуша лекциите на А. Н. Потебня и М. Дринов, и в Московския унив., където сред преподавателите му е Ф. Ф. Фортунатов. Научната си подготовка разширява във Варшава, Прага и Виена, където посещава лекциите на В. Ягич (1892). През 1893 защитава и публикува в Хелзинки докторската си дисертация „Berührungen zwischen den westfinnischen und slavischen Sprachen“, в която въз основа на фонетичен материал очертава хронологията на индоевроп. заемки в западнофинските езици (дисертацията е публикувана в още два варианта през 1894 и 1938). През 1893—1894 пребивава със стипендия в С.-Петербург и в Москва, където поддържа близки колегиални връзки с А. А. Шахматов. Доц. по слав. филология в унив. в Хелзинки (1895), извънреден проф. (1900), редовен проф. (1921). Почетен д-р на университетите в Упсала, Рига, Вилно, чл.-кор. на АН на СССР (1925) и на БАН (1941). Умира в Хелзинки.

Йосепи Юлиус Микола

М. изследва взаимоотношенията на слав. езици със съседните неслав. езици (балтийски, германски, угрофински), проявява интерес към проблемите на миграцията на слав. племена от общата прародина, разработва праслав. езикови въпроси. Автор е на първата граматика на праслав. език (фонетика — вокализъм, ударение, консонантизъм; морфология — формообразуване), която е и най-значителният му научен труд (1913). В нея отделя място и на старобълг. език (използува термина „староцърковнославянски“), като го включва в южната група слав. езици, разглежда накратко хипотезите за произхода му и диалектната му основа (смята въпроса за открит, но клони към схващането за бълг. основа). М. определя старобълг. език като най-стара фаза на староцърковнославянския, засяга въпроса за понятието „старобълг. паметници“.

М. изследва подробно „Именника на българските ханове“, публикува старобълг. текст, немски превод на творбата и факсимилета (вж. Исторически съчинения). Проучва тюркските думи в Именника, като ги свързва с тюркски думи от живи езици. Пръв разкрива същността на употребеното в Именника летоброене, като прави сравнение с орхоно-енисейските старотюркски каменни надписи, и установява употребата на дванадесетгодишен източноазиатски животински цикъл, при който годините се означават с имена на животни, а месеците — с редни числителни имена. Тезата на М. се оценява високо в научната литература и до днес,

667

независимо от появата на някои по-различни интерпретации.

            Съч.:

o   Berührungen zwischen den westfinnischen und slavischen Sprachen. 1. Slavische Lehnwörter in den westfinnischen Sprachen. Helsingfors, 1894, 193 p.;

o   К изучению кашубских говоров. Несколько заметок по кашубским говорам в северо-восточной Померании. — ИОРЯС, 2, 1897, с. 400—428;

o   Betonung und Quantität in den westslavischen Sprachen. Helsingfors, 1899, 99 p.;

o   Baltisches und Slavisches. — Finska Vetenkaps-Societétens Förhandlingar, 45, 1902—1903, 4, p. 1—47;

o   Slaavilaisten kansain kirjallisuus. — Yleinen kirjallisuuden historia, 4, 1905, p. 391—629;

o   Zur slavischen Wortkunde. — In: Jagić-Festschrift. Zbornik u slavu Vatroslava Jagića. Berlin, 1908, p. 359—362;

o   Тюркско-болгарское леточисление. — ИОРЯС, 18, 1913, 1, с. 243—247;

o   Urslavische Grammatik. 1. Lautlehre, Vokalismus, Betohnung. Heidelberg, 1913, 146 p.; 2. Konsonantismus. Heidelberg, 1942, 208 p.; 3. Formenlehre. Heidelberg, 1950, 106 p.;

o   Die Chronologie der türkischen Donaubulgaren. — Journal de la Société Finno-Ougrienne, 30, 1914, p. 1—25;

o   Хронология дунайских болгар (тюркского племени). — Известия Общества археологии, истории и этнографии при Казанском университете, 29, 1916, 4, с. 129—157;

o   Was ist kanartigin? — В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски. С., 1925, с. 131—133;

o   Die älteren Berührungen zwischen Ostseefinnisch und Russisch. Helsinki, 1938, 113 p.

            Лит.:

·       Jirecek С. I. Миккола. Тюркско-болгарское леточисление. — ASPh, 35, 1914, p. 548—553;

·       Златарски В. Към въпроса за българското летоброене. — СпБАН, 10, 1915, с. 1—17;

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1., 1. С., 1918, с. 353—367;

·       Златарски В. Професор Миккола и българската наука. — Дневник, бр. 5396, 15 февр. 1918, с. 1;

·       Mélanges de Philologie offerts a M. J. J. Mikkola. Helsinki, 1931, 432 p.;

·       Haltsonen S. J. J. Mikkolan kirjallista tuotantoa. Helsinki, 1936, 11 p.;

·       Ramstedt G. J. J. J. Mikkola täyttää 80 vuotta. — In: Kalevalan vuosikirja. Porvoo, 1946, p. 191—193;

·       Heikinheimo I. Mikkola, Jooseppi Julius. — In: Suomen elämänkerrasto. Porvoo—Helsinki, 1955, p. 517;

·       Aalto P. Modem Language Studies in Finland 1828—1918. Helsinki, 1987, p. 157—173;

·       Хакамиec П. Славяноведение в Финляндии. — В: Славяноведение и балканистика в странах зарубежной Европы и США. М., 1989, с. 99—100.

Благовеста Лингорска

    (33). МИКУЛЧИЦЕ (Mikulčice) — село в истор. област Моравия; близо до гр. Ходонин, Чехия. Разположено е по долното течение на р. Морава преди сливането ѝ с р. Дия. На 4 км югоизточно от М. е разкрито най-цялостно запазеното и засега най-пълно археол. находище от великоморавския период. Разкрити са основните обекти на голямо укрепено селище в археол. хоризонт, датиран към IX в. Находището край М. се намира на слабо издигнато пясъчно възвишение в непосредствена близост до старото корито на р. Морава, която с времето е изменила течението си и сега е по-отдалечена от някогашното селище. Археол. проучвания започват през 1954 в местността Вали (Valy) край М. Преди това находището е било неизвестно за науката, никой не е предполагал старинността на намиращите се там останки. Чешкото население е смятало, че в местността е имало стар манастир, а в старите официални австрийски документи тя е записана като Alte Schance (Стари редути) или Alte Türkenschance (Стари турски редути). На местното население е било известно, че има основи на сгради и че при земеделски работи се откриват човешки скелети, дори се е говорело, че на част от това място не расте трева, защото там е имало манастир.

Археол. хоризонт, който се отнася до периода преди началото на IX в., показва, че до началото на VII в. на това място е имало няколко самостоятелни селища на площ от ок. 50 ха, в центъра на които се е намирало укрепено с дървена стена селище. По керамичните съдове то се определя като славянско. В материалната му култура намира отражение влиянието на късноримската култура. Откритите занаятчийски работилници показват, че още тогава са се обработвали злато, сребро, бронз и желязо. Въпреки че предвеликоморавският хоризонт не е напълно проучен, правят се предположения, че селището е свързано с истор. съдба на племето, което играе главна роля при обединяването на моравското княжество.

Находището от великоморавския хоризонт в М. се отличава с пълнота и всеобхватност. Открити са голямо количество керамика, украшения, елементи на облеклото, оръжие (като инвентар на гробовете), разкрито е и самото селище с жилищни сгради, занаятчийски работилници, каменни църкви и дворци

668

на велможи и голяма крепостна стена, която няма аналог в откритите досега селища и укрепления от великоморавския период. Сред археол. находки се открояват мечовете, които Й. Поулик смята за великоморавско производство под влияние на франкски образци. Намерени са и голямо количество шпори, най-често железни, което свидетелствува за наличие на великоморавска конница. При това най-простият и масово разпространен тип шпори се отнася към времето преди средата на IX в. Свидетелство за различията в общественото и социалното положение на населението са два чифта скъпи декоративни шпори — позлатени и железни, богато инкрустирани със сребро и мед. Важно значение за установяване на социалните различия между жителите на селището има и позлатеният наконечник за колан, изработен от лято сребро, принадлежал на 6—8-годишно момче. Техниката на отливане на украшенията говори за продължителна местна традиция, която се потвърждава от разкритите леярски работилници от VII—VIII в. Декоративните мотиви имат паралели с грц.-виз., египетски и коптски образци, а грубата гранулация издава връзки с франкски образци от каролингската епоха. Това дава основание да се говори за синтез на различни влияния в произведенията на местните моравски майстори.

Двуапсидова ротонда от Микулчице, поглед от запад, IX в.

Често срещан инвентар на гробовете са т. нар. гомбики (gombíky) — кухи кълбовидни (по-рядко във форма на фенерче) копчета с диаметър 0,5—2,5 см. От горната страна те са снабдени с халкичка, чрез която са били закрепвани към облеклото с текстилно или кожено ремъче. Изработени са от златна, сребърна или медна ламарина; медните често са позлатени. Те са типични за великоморавските укрепени селища, не се откриват в предвеликоморавския археол. хоризонт, а извън територията на Моравия се срещат спорадично. След разпадането на Велика Моравия, през първата половина на X в., се срещат на територията на пршемисловска Чехия. Предполага се, че за разлика от своите източни образци те не са се използували за закопчаване на дрехата, тъй като са твърде крехки, а са били декоративен предмет, характерен едновременно за мъжкото и за женското облекло.

Анализът на украсата върху предметите, които представляват части на облеклото, води до извода, че в материалната култура на Велика Моравия, отразена в археол. находище край М., се стига до синтез на най-разнообразни по произход декоративни мотиви. Това показват особено различните видове гомбики и метални украшения за колан, които отразяват влиянието както на западноевроп. образци (предимно каролингски и ирландско-шотландски), така и на виз. и други мотиви, свързани с Източното Средиземноморие. За това говори и т. нар. Харонова монета — при няколко погребения в М. в устата на мъртвия е открита златна монета (в един случай златна монета на виз. имп. Михаил III, 842—867), с която според съществуващите представи се плащало на Харон превозването в света на мъртвите.

Много голямо значение за проучването на великоморавския период от живота на селището и изобщо на великоморавската култура имат разкритите останки от каменни църкви, строени от

669

края на VIII до края на IX в. Преди разкриването на археол. находище край М. в науката господствува мнението, че Велика Моравия не е познавала зиданите църкви, че църкви са били строени само от дърво. При проучването на М. са открити развалините на 11 каменни църкви с твърде разнообразна архитектура. Срещат се както малки правоъгълни църкви с правоъгълна или полукръгла апсида, така и ротонди — прости, с една или с две апсиди. Върху парчетата от мазилка има следи от фрески. Най-голямата великоморавска църква (№ 3 от М.) е трикорабна базилика, в която се намират пет зидани гробници на видни членове на великоморавското общество. Правени са предположения, че това е църквата, в която е бил погребан Методий (въ велицан црькви моравьстѣи с лѣвѫѩ странѫ вь стѣнѣ за олтаремь свѧтыѫ богородицѫ — според Проложното житие на Кирил и Методий; въ съборьнѣи црк҃ъви — според ЖМ), но тъй като надземните части на стената са напълно разрушени, не може да се твърди нищо определено (вж. и Гроб на Методий). Откритият южно от апсидата баптистерий говори, че църквата вероятно е била епископска, тъй като такива параклиси за покръстване на езичници обикновено са се строели към епископските църкви. Поради това не е изключено базиликата да е имала пряко отношение към архиепископската дейност на Методий във Велика Моравия. За изключителното ѝ място в живота на селището говори погребването в близост до нея на видни моравски велможи, вероятно членове на княжеския род.

Дискусионен е въпросът за произхода на църквите с форма на ротонда в М., особено на ротондата с две апсиди, която някои автори отнасят към виз. или аквилейски прототип (Вл. Вавржинек), а други я смятат за римска по произход. Според Поулик несъмнена е тяхната връзка с църквите-ротонди, строени през X в. в пршемисловска Чехия. Има се предвид по-конкретно църквата „Св. Климент“ в Леви Храдец, спомената в Кристиановата легенда във връзка с покръстването на чешкия княз Борживой (ок. 873/874—891/894) и отиването в Чехия на слав. монаси. Като проява на средиземноморско влияние се сочи архитектурата на църква № 10 — с носещи колони, които излизат от външната страна на сградата (т. нар. припори). Освен църквите за наличие на християнска идеология говорят и някои по-дребни находки, напр. декоративни мотиви с птици и риби като християнски символи. Към тези находки се отнася и сребърното кръстче с барелеф на Христос, облечен в туника. Въпреки безспорното господство на християнската идеология обаче в погребалния ритуал са останали и много езически отживелици. Като свидетелство за характера на духовния живот могат да се посочат и намерените около входа на трикорабната базилика железни писалà (стилà), използувани за писане върху восъчни плочки.

Разкритото великоморавско селище, чието средновековно име не е известно, представлява сравнително голям за времето си урбанистичен център. То е добре разчленено и дава възможност да се съди за социалните различия през този период. Ярко се отделя просторна (26 х 10 м) надземна постройка с хоросанов под, която Поулик определя като княжески дворец, но въпросът за нейния характер още не е окончателно решен. Няколко отделни части от селището са самостоятелно укрепени. Благодарение на факта, че се намира в непосредствена близост с някогашен ръкав на р. Морава и че почвата е богата на подпочвени води, селището е обградено от запазените основи на голяма част от дървените укрепления. Запазили са се и носещата конструкция на моста, по който се е влизало в крепостта, две цели лодки-еднодръвки, много брадви заедно с дръжките (вероятно бойни, а не дърводелски оръдия) и разнообразни други предмети (останки от дървета, семена на растения, домашен инвентар), които дават представа за бита и всекидневния живот на обитателите.

670

Опит за реконструкция на великоморавския център Микулчице

Тази част от селището, която се намира в непосредствена близост до моста и входа на крепостта, носи следи от известна система на застрояване. Състои се от дървени къщи с трамбовани пръстени подове с жилищна площ от 16—70 м², което говори за селище с оформен градски характер. Проучената част от този квартал не съдържа занаятчийски работилници. Най-често се срещат железни шпори от великоморавския период, както и скъпи метални гарнитури за колани. Според Поулик в този квартал, в непосредствена близост до княжеската крепост, са живеели заможни хора, най-вероятно от състава на великоморавската конница. Техните просторни дървени къщи рязко се отличават от полуземлянките на обикновеното селско население в околните селища. Голямото количество животински кости, намерени непосредствено до жилищата, говори и за доброто хранене на обитателите им. Предположението, че тук е живяла военна дружина, се опира на всички данни за добро имотно състояние на обитателите, за големия им брой и същевременно на пълното отсъствие на данни за създаване на материални блага. В полза на тази хипотеза говори изобилието от шпори, известен брой мечове, железни брадви и копия. Освен това някои от намерените скелети са със зараснали рани от меч на бедрената кост: такива наранявания обикновено получавали конниците по време на битка.

Към края на VIII в. към дървените укрепления са добавени нови — на мястото на дървената крепостна стена е построено каменно укрепление с външна каменна стена и дървени вътрешни конструкции, което е охранявало княжеския двор с площ повече от 7 ха. На островите, образувани между ръкавите на р. Морава, велможите също са укрепявали своите жилища с каменни стени с дървени конструкции. Така се е образувало единно укрепено селище с площ над 2000 ха. По характера на укрепленията си то е уникално за славяните в Средна Европа.

Успоредно със засилването на отбранителната система се е развивала и материалната култура, процъфтявали са занаятите. Сред тях на първо място е ковачеството. Няма данни да е имало собствено производство на желязо, но са открити железарски работилници и складове за желязо. В тях е намерено голямо количество от т. нар. гривни (hřivny) — тясна брадва с твърде малък отвор за дръжка. Смята се, че те са се използували като желязна суровина в ковашките работилници и при размяна са служели вместо парй. Разнообразните железарски и дърводелски инструменти, открити в М., говорят за разпространението на железарството и дърводелството. Важно място е заемало тъкачеството, при което са се използували вертикални станове. Значителният брой глинени прешлени за вретена (близо 1500) свидетелствува, че се е произвеждало голямо количество прежда. Силно развито е било и грънчарството. Изработвали са се разпространените сред ловенето славяни съдове, правени на ръчно грънчарско колело, но освен тях в ограничено количество за нуждите на управляващата прослойка са се произвеждали „бутилки“, стомни и амфори с по две дръжки от фина жълта глина. Широко разпространение са имали различните видове бижутерийни производства — златарски, ковашки, леярски. Откроява се ярък микулчицки стил от първата половина на IX в. През втората половина на IX в. широко се е разпространило

671

местното производство на златни обеци, пръстени и други украшения. Едновременното влияние на франкското изкуство и на източната производствена техника (гранулация и филигран) издават контактите на Велика Моравия както с франките, така и с виз.ориенталската културна област. За развитие на търговията свидетелствува и наличието на чужди монети, често пробити в единия край, което показва, че са се използували като бижу. Явно е, че не е имало развити парични отношения, а се е осъществявала предимно натурална размяна.

Няма данни за широко практикувана земеделска дейност в М. Цялата организация на селището насочва към извода, че земеделските продукти са се доставяли от околните аграрни селища. Разпространено е било само животновъдството. Отглеждани са били свине, овце, кози, говеда и коне. Много широко е бил развит риболовът, който освен с намерените кости е документиран с мрежи, кошове и кукички за риболов. Важна роля в живота на средновековната крепост е играло строителството. Благодарение на него до нас са достигнали останките от светски и църковни постройки, от мощната отбранителна система. Наличието на тези внушителни постройки говори, че са съществували значителни имуществени различия, което се потвърждава и от писмените паметници. Въз основа на следите от добре зараснали костни рани, установени върху антропологичния материал от гробовете, се съди, че сравнително високо развитие е имала медицината.

По отношение на духовния живот определено може да се каже, че християнството е намерило почва най-рано сред управляващата прослойка и след това значително по-бавно е прониквало сред селското население. За това говорят следите от много езически отживелици в погребалния ритуал, особено по отношение на предметите, с които е бил снабдяван мъртвецът за задгробния живот. През този период християнството още не е засегнало докрай всички сфери на всекидневния живот на широките маси от населението.

На базата на разкритите досега къщи и некрополи се предполага, че жителите на селището са наброявали ок. 2000 души, което е сравнително голяма концентрация на население за онова време. Селището се характеризира с оформящи се градски черти. Ярко се отделят едни от други жилищата на занаятчии, земеделци, членове на княжеската военна дружина, дворците на велможите. Въз основа на това се предполага наличие на няколко социални прослойки — господари (князе, велможи), военна дружина и зависими под някаква форма граждани. Конкретните археол. находки характеризират относително пълно отделните страни от живота на селището и дават възможност да се правят предположения за мястото и ролята, която то е играело в социалния и политическия живот на Велика Моравия. Правят се опити да се свържат данните на писмените паметници с някои от откритите моравски крепости. Дискусионен е главно проблемът, кое от известните моравски селища е било столица на Велика Моравия и къде може да се предполага, че се е намирал центърът на Кирило-Методиевата мисия. Противоречивите мнения засягат главно съобщенията на Фулденските анали, че през 869 франкските войски са стигнали до „неназоваемата“ (или „непроизносимата“) крепост на Ростислав (846—870), която „не прилича на никоя друга древна крепост“ („. . .ineffabilem Rastizi munitionem et omnibus antiquissimus dissimilem“), и че Светополк (870—894) е завзел „старата крепост на Ростислав“ („urbem antiquam Rastizi ingressus“). Мощната крепостна стена, дългогодишните традиции в занаятчийското производство, голямата концентрация на църковни постройки говорят, че откритото край М. великоморавско селище е играло важна роля в цялостния политически и обществен живот на Велика Моравия. Поради това Поулик смята, че „неназоваемата“ крепост

672

на Ростислав е именно крепостта край М., тъй като нейното укрепление е уникално за Велика Моравия. По същата причина според него тук се е намирала столицата на великоморавската династия — Моймировците, т. е. „старата крепост на Ростислав“, а евентуално и архиепископското седалище на Методий през последния период от живота му. Това становище обаче има и много противници, които смятат за поубедителни данните, че центърът на Кирило-Методиевата мисия е било селището Старе место край дн. гр. Ухерско градище (вж. Велеград).

            Лит.:

·       Eisner J. Archeologie о Velké Moravě. — Slavia, 25, 1956, p. 283—289;

·       Poulík J. Nové slovanské výzkumy na Moravě. — In: Vznik a počátky slovanů. 1. Praha, 1956, p. 239—258;

·       Poulík J. Staří Moravané budují svůj stát. Gottwaldov, 1960, p. 80—116;

·       Poulík J. Archeologické objevy o Velké Moravě. — In: Konferencia o Vel’kej Moravě a Byzantskej Misii. Brno—Nitra. 1—4.X. 1963. Nitra, 1963, p. 75—103;

·       Poulík J. Dvě velkomoravské rotundy v Mikulčicích. Praha, 1963, 235 p.;

·       Hrubý V. Staré Město. Velkomoravský Velehrad. Praha, 1965, 472 p.;

·       Poulík J. Mikulčice. Sídlo a pevnost knížat velkomoravských. Praha, 1975, 210 p.;

·       Poulík J. Mikulčice. Capital of the Lords of Great Moravia. — In: Recent Archaeological Excavations in Europe. London—Boston, 1975, p. 1—31;

·       Поулик И. Вклад чехословацкой археологии в изучении истории Великой Моравии. — В: Великая Моравия. Ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 28—49.

Маргарита Младенова

    (34). МИЛАШ, Никодим (4.IV.1845—20.III.1915) — сръбски богослов-канонист, църковен деец и общественик. Роден в гр. Шибеник, Далмация (дн. в Хърватско). Завършва гимназия в гр. Задар, богословско училище в гр. Сремски Карловци, следва философия във Виена, завършва Духовната академия в Киев (1871), където защитава магистърска дисертация на тема „Номоканон XIV титулов“ (1872). От 1872 е преподавател в богословското училище в Задар и негов ректор. Йеродякон (1873), йеромонах (1875), архимандрит (1880), епископ (1890). Епископ на Далмация и Истрия от 7 окт. 1890. Почетен д-р на Черновицкия унив., член-кор. на Сръбската АН, почетен член на духовните академии в Москва и Петербург, член на „Общество любителей духовного просвещения“ в Петербург. Умира в Дубровник.

Никодим Милаш

Основните трудове на М. са из областта на каноническото право; утвърждава се като един от най-изтъкнатите православни канонисти в ново време. Издава „Правилата на православната църква с тълкувания“ (т. 1—2, Нови Сад, 1895—1896), където наред с класическите тълкувания на Йоан Зонара, Теодор Валсамон, Аристин, на слав. Кормчая книга и др. дава и свои тълкувания. Ценен труд на М. е „Църковно наказателно право“ (Мостар, 1911); най-значителното му съчинение е „Православно църковно право“ (Задар, 1890), претърпяло три издания с допълнения, преведено на много езици, включително и на български.

Две монографии на М. са посветени на кирило-методиевска проблематика: „Славянските апостоли Кирил и Методий и истината на православието“ (Задар, 1881) и „Славянските апостоли Кирил и Методий и римските папи“ (Задар, 1881).

673

Те са написани по повод издадената от папа Лъв XIII (1878—1903) енциклика Grande munus (1880), с която Римокатолическата църква канонизира за светци слав. просветители Кирил и Методий. М. познава много добре положението в Далмация, където се води остра борба между православието и католицизма. Съдържанието на тези трудове предлага системно изложение на доказателства срещу твърденията на римокатолическите епископи и писатели, че Кирил и Методий са се откъснали от Източната църква и са възприели учението на Западната църква. Като се основава предимно на официални документи — послания на папите Адриан II, Йоан VIII, Стефан V и др., авторът обосновава гледището, че Кирил и Методий са осъждали учението на Западната църква, проповядвали са учението на Източната църква и до смъртта си са му останали верни. М. изтъква значението на делото на Кирил и Методий за православните славяни както в религиозно, така и в културно отношение, определя ги като създатели на слав. култура.

            Съч.:

o   Правила православне цркве. Србски пријевод с тумачењима. 1. Правила светих апостола. Задар, 1873, 44 с.; 2. Правила васионских сабора. Задар, 1873, 87 с. (2 попр. и доп. изд. Панчево. 1., 1878, 9+102 с.; 2., 1880, 17+575 с.);

o   Достојанства у православној цркви. По црквеноправним изворима до XIV вјека. Задар, 1879, 8+168 с.;

o   Славенски апостоли Кирил и Методе и римски папе. Задар, 1881, 20+60 с.;

o   Славенски апостоли Кирил и Методрце и истина православља. Поводом римског покрета у 1880—1881 год. противу православне цркве. Задар, 1881, 28+387 с. (превод на италиански ез. Trieste, 1886, 32+458 р.; на бълг. ез. С., 1903, 33+355 с.; фототипно изд. Београд, 1985);

o   Крмчија Савинска. Опис рукописа. Задар, 1884, 41 с.;

o   О каноничким сборницима православне цркве. Нови Сад, 1886, 88 с.;

o   Да ли су словенски апостоли Кирил и Методије свеци? Задар, 1888, 44 с.;

o   Православно црквено право. По опћим црквено-правним изворима и посебним законским наредбама које важе у појединим самоуправним црквама. Задар, 1890, 15+655 с. (превод на рус. ез. СПб., 1897; на нем. ез. Wien, 1897; на бълг. ез. С., 1903; 2 попр. и доп. изд. Мостар, 1902, 16+784 с. Превод на бълг. ез. С., 1904; на нем. ез. Мостар, 1905; на рум. ез. Bucureşti, 1915; на грц. ез. Ἀθῆναι, 1917; 3 изд. Београд, 1926, 26+904 с.);

o   Правила (Kanones) православне цркве с тумачењима. Нови Сад. 1., 1895; 2., 1896, 554+17 с. (превод на руски ез. СПб., 1911 — 1912; на бълг. ез. С., 1912—1913);

o   Правила (Kanones) на православната църква с тълкованията им. С., 1909, 4+81 с.;

o   Црквено казњено право. По опћим црквено-правним изворима и посебним наредбама које важе у православним автокефалним црквама. Мостар, 1911, 11+637 с.;

o   Аутобиографија Никодима Милаша. — В: Мешовита грађа (Miscellanea) Историјског института. 12. Београд, 1983, с. 13—120.

            Лит.:

·       Флоринский Т. Капитальный сербский труд по систематической обработке канонического права православной церкви. — Университетские известия, 31, 1891, 7, с. 40—44;

·       Стефанов Ив. Кратки биографически сведения. — В: Милаш Н. Православно църковно право. С., 1904, с. III—IV;

·       Станковић С. Никодим Милаш, епископ Далматинско-Истријски. — Богословље, 5, 1930, 4, с. 259—271;

·       Дурковић-Јакшић Л. О животу и делу епископа далматинског Др Никодима Милаша. — В: Милаш Н. Славенски апостоли Кирил и Методије и истина православља. Фототипно изд. Београд, 1985, с. 0389—0485 (библиография с. 0454—0478).

Радко Поптодоров

    (35). МИЛЕВ, Александър (А. М. Иванов) (16.IX.1904—16.IV.1980) - бълг. филолог. Роден в Годеч. Завършва класическа филология в Софийския унив. (1931). Учител по старогрц. и лат. език във Варна (1931—1932) и София (1932—1945). През 1945 работа в Инст. за бълг. история при БАН. Преподавател по старогрц. и лат. език в Софийския унив. (1946—1969), проф. в Духовната академия в София (1970). Специалист в областта на класическите езици и старобълг. литература, преводач. Умира в София.

Особено важно значение за кирилометодиевистиката имат проучванията на М. върху грц. и лат. извори за живота и делото на Кирил и Методий и преводаческите принципи на старобълг. книжовници от края на IX — началото на X в. В центъра на вниманието му са грц. кирило-методиевски извори. От 1954 до 1966 той публикува редица статии и книги, които съдържат разностранен истор. и филологически анализ на тези извори. Резултатите от изследванията му са синтезирани в кн. „Гръцките жития на Климент Охридски“ (1966), в която се обобщават и подлагат на критичен анализ изводите от всички предходни проучвания върху Пространното житие на Климент Охридски и

674

Краткото житие на Климент Охридски във връзка с ръкописната традиция на тези произведения, техните издания, преводите на съвременни езици, по въпроса за авторството на двете творби, езика и стила им.

Александър Милев

Трудът съдържа многобройни наблюдения на М. с приносен характер по всички разглеждани проблеми. С оглед на бъдещите изследвания съществени са заключенията му за текстовете на старопечатните и научните издания на грц. жития на Климент Охридски. М. привежда и нови аргументи в полза на схващането, че Теофилакт Охридски е автор на Пространното житие на Климент Охридски. Те са извлечени при сравняването на Климентовото житие с безспорно принадлежащото на Теофилакт Житие на 15-те тивериуполски мъченици (еднакви изрази и редки думи; съвпадащи библейски цитати, които се различават от официалния текст; общо предпочитание към цитиране на Стария завет, особено на книгите на пророците и Псалтира; еднакви стилни похвати — склонност към честа употреба на риторични въпроси, обръщения във второ лице, възклицания, еднокоренни думи и различни форми на едни и същи думи, антитеза, сравнения, градация, еднакво отношение към българите) и с едно от писмата му до севаст Йоан (еднакви факти, съобщени единствено в това писмо и в Климентовото житие). Подробно са представени характерните белези на езика и стила на Пространното Климентово житие и аргументи за истор. достоверност на някои сведения от Краткото Климентово житие. В кн. са поместени преводите на М. на двете Климентови жития на съвременен бълг. език, придружени с богат текстологически и реално-истор. коментар; включени са препечатка на публикуваното през 1918 от H. Л. Туницки издание на грц. текст на Пространното Климентово житие и издание на грц. текст на Краткото житие на Климент Охридски, в чиято основа е поставен текстът от публикацията на П. Й. Шафарик от 1853, като са посочени разночетения по всички издадени до 1966 преписи на творбата.

М. посвещава специални статии на два от най-важните лат. кирило-методиевски извори — Италианската легенда и Писмото на Анастасий Библиотекар до Гаудерик Велетрийски. Той анализира всестранно съдържанието им в светлината на най-новите открития на П. Девос — П. Мейвер и М. Таден, обобщава всички постижения в тяхното изследване и обосновава схващането, че сега познатият текст на Италианската легенда е дело на трима автори (Йоан Химонид, Гаудерик и Лъв Остийски), чийто личен принос не е възможно да бъде точно определен. М. прави и преводи на Италианската легенда и на Писмото на Анастасий Библиотекар на съвременен бълг. език.

М. разглежда преводаческото изкуство на старобълг. книжовници от IX—X в., като анализира превода на Четириевангелието, Супр. сб. и преводите на Константин Преславски. Като сравнява текста на Зогр. ев. с грц. и лат. превод, той посочва шест начина на предаване на членувания грц. инфинитив в старобълг. език (чрез инфинитив, супин, отглаголно съществително име, дат. пад. с инфинитив,

675

самостоятелен дат. пад. и по аналитичен начин), достига до извода, че в този превод вече се проявява тенденцията към аналитизъм в бълг. език и изказва мисълта за известно влияние на лат. текст върху старобълг. превод. М. съпоставя първото слово от Четири слова против арианите на Атанасий Александрийски със запазения грц. текст и прави заключението, че Константин Преславски е владеел много добре не само старобълг. книжовен език, но и грц. език, поради което преводът му е точен, ясен и високохудожествен. Принципите, приложени при превеждането на произведенията от Супр. сб., М. илюстрира чрез сравняване на Словото за Благовещение Богородично от Йоан Златоуст и Житието на Йоан Мълчаливи със съответните грц. текстове. Според него преводачът познава до съвършенство и старобълг., и грц. език, което му помага да схваща винаги правилно мисълта на оригинала и да я предава точно.

М. е автор и на много научнопопулярни статии по въпросите за народността на Кирил и Методий и Климент Охридски, за грц., лат. и слав. кирилометодиевски извори и свързаните с тях истор. личности, старобълг. жития на Кирил и Методий, живота и делото на Климент Охридски, грц. жития на Иван Рилски.

М. е един от най-добрите познавачи на старогрц. и лат. език в Б-я. Негово дело са (самостоятелно и в съавторство с други бълг. специалисти) много учебници по старогрц. и лат. език, както и единствените старогрц.-бълг. и лат.бълг. речници. Нему принадлежат многобройни преводи на лат. и виз. извори за бълг. история от IX и XIV в. на съвременен бълг. език: писма на папа Лъв III (795—816), папа Николай I (858—867), крал Лотар II (825 — 869), папа Адриан II (867—872), папа Йоан VIII (872—882), папа Стефан V (885—891), животоописанието на римските папи, считано за дело на Анастасий Библиотекар (поместени в ИБИ, т. 7. Латински извори за българската история, т. 2, С., I960), Византийската история на Никифор Грегора (1295—1360) (поместен в ИБИ, т. 25. Гръцки извори за българската история, т. 11, С., 1983) и др. М. превежда на бълг. език и някои бележити произведения на старогрц. и западноевроп. литература на лат. език: „Облаци“ от Аристофан (С., 1962), „Възхвала на глупостта“ от Еразъм Ротердамски (С., 1969; 2 изд. 1984), „Илиада“ от Омир (С., 1969; 2 изд. 1971, съвместно с Бл. Димитрова), „Утопия“ от Томас Мор (С., 1970; 2 изд. 1984), „Държавата“ от Платон (С., 1974; 2 изд. 1981), откъси от „Енеида“ от Вергилий (1978).

            Съч.:

o   Латинско-български речник. С., 1937, 717 с. (2 изд. 1939, 735 с.; 3 изд. 1939, 735 с.; 4 изд. 1945, 735 с.) [Войнов М., Ал. Милев];

o   Латинско-български речник. 2 преработено и допълнено изд. С., 1971, 832 с. (3 изд. 1980, 840 с.) [Войнов М., Ал. Милев];

o   Старогръцко-български речник. С., 1939, 766 с. (2 изд. 1943, 917 с.; 3 изд. 1943, 917 с.) [Войнов М., Вл. Георгиев, Б. Геров, Д. Дечев, Ал. Милев, М. Тонев];

o   Латински език. С., 1944, 100 с. [Милев Ал., М. Войнов];

o   Курс по латински език. С., 1950, 192 с. (2 изд. 1960, 192 с.; 3 изд. 1966, 192 с.; 4 изд. 1971, 211 с.; 5 изд. 1975, 211 с.) [Гандева Р., Й. Братков, Ал. Милев];

o   Латинска граматика. С., 207 с. (2 преработено и допълнено изд. 1961, 402 с.; 3 изд. 1966, 402 с.; 4 изд. 1971, 402 с.; 5 изд. 1975, 404 с.);

o   Латинска граматика. Синтаксис. С., 200 с. [Милев Ал., Й. Братков, Р. Гандева, М. Порталски];

o   За автора на пространното гръцко житие на св. Климент Охридски. — ДК, 34, 1954, 11—12, с. 18—26;

o   Краткото житие на св. Климент Охридски. Увод, превод и обяснителни бележки от Ал. Милев. — ДК, 35, 1955, 8, с. 16—21;

o   Теофилакт Охридски. Житие на Климент Охридски. Превод от гръцкия оригинал, увод и бележки Ал. Милев. С., 1955, 104 с.;

o   Един латински извор за живота и делото на св. св. Кирил и Методий (Италианската легенда). — ДК, 36, 1956, 5—6, с. 36—47;

o   Италианската легенда в нова светлина. — ИП, 12, 1956, 3, с. 74—79 (рец.);

o   Латински език. С., 1956, 264 с. (2 изд. 1959, 304 с.) [Милев Ал., М. Порталски];

o   Учебник по гръцки език за духовните училища. С., 1956, 292 с. [Милев Ал., Ап. Михайлов];

o   За авторството на пространното Климентово житие. — ИИБЛ, 5, 1957, с. 405—434;

o   Културно-историческото значение на делото на св. Климент. — ДК, 37, 1957, 11—12, с. 36—39;

o   Преславската и Охридската школи в нова светлина. — ДК, 37, 1957, 5—6, с. 37—43;

o   Старогръцка граматика. С., 352 с. (2 изд. 1961, 352 с.; 3 изд. 1966, 352 с.; 4 изд. 1980, 352 с.) [Милев Ал., д-р Г. Михайлов];

o   Стогодишнина на празника на светите Кирил и Методий. — ДК, 37, 1957, 7, с. 19—21;

o   Речник на чуждите думи в българския език. С., 744 с. (2 изд. 1964, 756 с.; 3 изд. 1970, 880 с.; 4 изд. 1978, 896 с.) [Милев Ал., Б. Николов, Й. Милетич, Л. Братков];

676

o   Още веднаж за превода на Теофилактовото житие на Климент Охридски. — ИИИ, 8, 1960, с. 383—399;

o   Старогръцки език. С., 1960, 160 с.; Жития на св. Климент Охридски. С., 1961, 160 с.;

o   Членуваният гръцки инфинитив в евангелския текст и неговото предаване в старобългарския превод. — ИИБЕ, 8, 1962, с. 75—91;

o   Първият том от историята на българската литература. — ЛМ, 7, 1963, 2, с. 137—146 (рец.);

o   Гръцките жития на Климент Охридски. Увод, текст, превод и обяснителни бележки. С., 1966, 190 с.;

o   Двете гръцки жития на Климент Охридски. — Кл. Охр., с. 143—160;

o   Два латински извора за живота и делото на Кирил Философ. — ККФ 1, с. 181—201 (същото в: ККФ 4, с. 298—327; на английски език: Two Latin Sources on the Life and Work of Cyril the Philosopher. — In: The Work of Constantine-Cyril the Philosopher. Sofia, 1969, p. 70—96);

o   За народността на Кирил и Методий. — В: Делото на Константин-Кирил Философ. С., 1972, с. 232—235 (същото в: ДК, 57, 1977, 7, с. 18—20; Кирило-Методиевски страници. С., 1983, с. 27—34);

o   Кирил и Методий. — Родна реч, 17, 1974, 4, с. 48—53; 5, с. 33—38;

o   Климент Охридски. Живот. Произведения. Проблеми. — Родна реч, 17, 1974, 10, с. 1—9;

o   Кирил и Методий. Латински извори за живота и делото им. — Родна реч, 18, 1975, 9, с. 1—6;

o   Латинските извори за живота и делото на Кирил и Методий. — ДК, 55, 1975, 5, с. 16—25;

o   Патерик. — ЦВ, № 23, 9.IX.1975;

o   Гръцките извори за живота и делото на св. Кирил и Методий. — ДК, 56, 1976, 5, с. 1—10 (същото в: Родна реч, 20, 1977, 5—6, с. 6—13);

o   Гръцки жития на св. Иван Рилски. — ДК, 56, 1976, 10, с. 21—33;

o   Зографски манастир „Св. Георги“. — В: Речник на българската литература. 2. С., 1977, с. 73—74;

o   Италианска легенда. — В: Речник на българската литература. 2. С., 1977, с. 126—127;

o   Старобългарският превод на „Четири слова против арианите“. — Старобългарска литература, 2, 1977, с. 61—73;

o   Старобългарски извори за живота и делото на Кирил и Методий. — Родна реч, 21, 1978, 6, с. 5—11;

o   Събрани съчинения на Климент Охридски. — ЕЛ, 33, 1978, 5, с. 127—135 (рец.);

o   Über die altbulgarischen Übersetzungen in Codex Suprasliensis. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 3, p. 51—59 (на български ез.: Старобългарският превод на Супрасълския сборник. — В: Проучвания върху Супрасълския сборник. С., 1980, с. 51—59);

o   Синаксар, пролог, лавсаик, патерик. — БЕ, 29, 1979, 4, с. 327—329;

o   Законодателното дело на Кирил и Методий във Великоморавия. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 3, с. 68—70 (рец.);

o   Византология. — Родна реч, 23, 1980, 3, с. 51—53;

o   Почит към великия просветител. — Славяни, 36, 1980, 10, с. 6—7;

o   Едно от откритията на акад. Е. Георгиев. — В: Българистика и българисти. С., 1981, с. 44—47;

o   Безспорни данни за народността на Климент Охридски. — В: Българистика и българисти. С., 1981, с. 56—59;

o   Старобългарските жития на Константин-Кирил Философ. — В: Българистика и българисти. С., 1981, с. 33—37;

o   Старобългарските жития на Методий. — В: Българистика и българисти. С., 1981, с. 38—43; Теофилакт. — В: Речник на българската литература. 3. С., 1982, с. 444—445;

o   Херсонска легенда. — В: Речник на българската литература. 3. С., 1982, с. 527—529;

o   Хилендарски манастир. — В: Речник на българската литература. 3. С., 1982, с. 529;

o   Адалвин. — В: Кирило-Методиевска енциклопедия. 1. С., 1985, с. 30—31;

o   Арсений. — В: Кирило-Методиевска енциклопедия. 1. С., 1985, с. 106—107;

o   Адриан И. — В: Кирило-Методиевска енциклопедия. 1. С., 1985, с. 31—34;

o   Атанасий Пароски. — В: Кирило-Методиевска енциклопедия. 1. С., 1985, с. 136—137;

o   Григорий VII. — В: Кирило-Методиевска енциклопедия. 1. С., 1985, с. 545;

o   Димитър Хоматиан. — В: Кирило-Методиевска енциклопедия. 1. С., 1985, с. 584—585.

            Лит.:

·       Петров П. Теофилакт Охридски. Житие на Климент Охридски. — ИП, 11, 1955, 5, с. 107—109;

·       Снегаров Ив. Теофилакт Охридски. Житие на Климент Охридски. Превод и обяснителни бележки от Ал. Милев. — ИИБИ, 7, 1957, с. 419—439;

·       Б. А[нгелов]. Милев, Александър. — В: Речник на българската литература. 2. С., 1977, с. 365—366;

·       Mečev К. Alexandär Milev. — Palaeobulgarica, 4, 1980, 3, p. 112—113;

·       Петканова Д. Възпоминание за проф. Александър Милев. — Старобългарска литература, 10, 1981, с. 100—102.

Светлина Николова

    (36). МИЛЕТИЧ, Любомир Георгиев (1/13.I.1863—1.VI.1937) — бълг. езиковед. Роден в гр. Щип. Учи в Нови Сад и София (начално и средно училище) и в Загреб (класическа гимназия). Следва слав. филология в Загреб и Прага (1882 — 1885). Между преподавателите му в Загреб е Л. Гайтлер, в Прага — Ян Гебауер; силно влияние за изграждането му като филолог оказват Фр. Миклошич и В. Ягич. След завръщането си в Б-я е учител в Софийската мъжка гимназия (1886). Д-р по философия и слав. филология на Загребския унив. (1888). Един от основоположниците на Висшето училище в София (1888, дн. Софийски унив.) и преподавател в него. Проф. по старобълг. език, сравнителна граматика на слав. езици, слав. етнография, титуляр на Катедрата по слав. езикознание в Софийския унив. (1892—1934). Действ, член на БКД (дн. БАН) (1898), подпредседател (1911—1925) и председател (1926—1937) на БАН. Съосновател (1923) и председател (1928—1937) на Македонския научен инст. в София и редактор на научния му орган сп. „Македонски преглед“. Заедно с Ив. Шишманов е основател и редактор (от 1894)

677

на сп. „Български преглед“. Декан на Историко-филологическия фак. (1903 — 1904), ректор на Софийския унив. (1900—1901, 1921 — 1922). Доп. член на Петербургската АН (1901), на Полската АН в Краков, на Чешката АН и изкуствата в Прага, на Югославянската АН и изкуствата в Загреб, на Императорското руско истор. д-во, на Кралското чешко д-во на науките, на Руския археол. инст. в Константинопол и др.

Любомир Милетич

В студията си „Особеностите на езика в Мариинския паметник“ (1886) М. възразява на предположението на Ягич, основано на малобройните случаи със замяна на ѫ с оу („Марійнское четвероевангеліе“, 1883), че Мариинското евангелие е писано в Панония, а през XI в. е преписано в Босна или изобщо в сърбохърватска езикова среда. М. обръща внимание на обстоятелството, че такава замяна се среща и в други старобълг. паметници (Зогр. ев., Син. пс., Син. евх., Супр. сб., Клоц. сб.). С диалектен материал той показва, че това фонетично явление е присъщо на югозападните и северозападните бълг. говори. С посочените факти М. доказва, че замяната на ѫ с оу е била напълно жива в тогавашния народен бълг. език и че фонетичните особености на Мариинското евангелие са най-важното свидетелство за югозападнобълг. характер на паметника. През 1889 в Загреб е отпечатана докторската дисертация на М. („О članu u bulgarskom jeziku“), в която, както и в много други работи, посветени на възникването и развоя на членната форма в бълг. език („Членът в българския език“, 1887; „Членът в българския и руския език“, 1901; „Показателни местоимения в постпозитивна служба“, 1927; „Прилагателни членни форми в старобългарски език“, 1932), той поддържа идеята, че задпоставният член възниква самостойно, а не е резултат на чуждо езиково влияние. Доказателства в подкрепа на това становище са потърсени в старобълг. паметници, където според него могат да се открият както наченки, така и напълно развити членни форми. Успоредно с това М. прави опит да намери паралели на явлението в някои северноруски говори. Макар че основната му теза за наличието на развити членни форми в старобълг. текстове от X и XI в. и за общослав. характер на члена в бълг. език не е доказана убедително, изследванията му изиграват значителна роля в изясняването на редица проблеми, свързани с развоя на бълг. членна форма. В последния си труд, посветен на тази тема — „Към историята на тройния член в българския език“ (1933), въз основа на богат материал той посочва, че тройното членуване е особеност, която според него е „уникална между сродните славянски и неславянски езици“.

Голямо значение имат трудовете на М. в областта на бълг. истор. морфология: „Старото склонение в днешните български наречия“ (1890), „Дако-ромъните и тяхната славянска писменост“ (1893), „Нови влахобългарски грамоти от Брашов“ (1896), които са сполучлив опит за обяснение на типичния за бълг. език развой на именната система от синтетизъм към аналитизъм. Посочените от него падежни остатъци в съвременните бълг. говори доказват непрекъснатия континуитет в развитието на морфологичната

678

система на бълг. език. Анализът на конкретен истор. материал от влахо-бълг. грамоти свидетелствува за естествен вътрешен развой на старобълг. падежни форми. Главната причина за промените в синтетичните облици на имената М. вижда в специфичното развитие на вокалната система, довело до смесвания на старите падежни окончания, които загубват своите функции.

За историята на бълг. език и за бълг. истор. диалектология с безспорно значение са подготвените от М. издания (придружени с езикови анализи) на новобълг. паметници: „Копривщенски дамаскин. Новобългарски паметник от XVII в.“ (1908), „Два български ръкописа с гръцко писмо“ (1920), „Свищовски дамаскин. Новобългарски паметник от XVIII в.“ (1923), „Една българска Александрия от 1810 г.“ (1936). В областта на етнографията и историята особено ценни са неговите проучвания върху седмоградските бълг. текстове от XVI в. („Седмоградските българи и техният език“, 1926), езика на банатските българи („Книжнината и езикът на банатските българи“, 1900), говора и литературата на павликяните („Нашите павликяни“, 1903).

Централно място в научното дело на М. заема проучването на бълг. диалекти. Основаната при Виенската АН в края на XIX в. Балканска комисия, която има задачата да публикува етнографски и езикови материали от Балк. п-в, възлага на М. изследването на източните бълг. говори, в резултат на което се появяват двата му капитални труда „Das Ostbulgarische“ (1903) и „Die Rodopemundarten“ (1911). В първия той очертава три основни говорни групи в Източна Б-я (североизточна — с членна форма -о, балканска — с членна форма -ът и рупско-родопска), а във втория разкрива особеностите на рупско-родопските говори, чиито архаични черти спомагат за обясняването на редица явления от бълг. езикова история.

Цялостното научно дело на М. е важен етап в развоя на бълг. езикознание и по-специално в историята на бълг. език.

            Съч.:

o   Особеностите на езика в Марийнския паметник. Езикословна критическа студия. — ПСп, 19—20, 1886, с. 219—252;

o   Членът в българския език. — ПСп, 21—22, 1887, с. 305—331;

o   Старобългарска граматика с упражнения, текстове из старобългарските паметници и речник (За средните учебни заведения). Средец, 1888, 135 с.;

o   Старото склонение в днешните български наречия. — СбНУ, 2, 1890, с. 226—268;

o   Д-р Франц Миклошич и славянската филология. — СбНУ, 5, 1891, с. 355—499;

o   Дако-ромъните и тяхната славянска писменост. — СбНУ, 9, 1893, с. 211—390;

o   Седмиградските българи. — СбНУ, 13, 1896, с. 153—256;

o   Към Самуиловия надпис от 993 г. — ИРАИК, 4, 1899, 1, с. 14—20;

o   Книжнината и езикът на банатските българи. — СбНУ, 16—17, 1900, с. 339—482;

o   „Арнаутите“ в Силистренско и следи от носовки в техния език. — ПСп, 61, 1900, 9, с. 623—666;

o   Членът в българския и руския език. — СбНУ, 18, 1901, с. 5—67;

o   Нашите павликяни (История, етнография, книжнина). — СбНУ, 19, 1903, 1, с. 1—369;

o   Südslavische Dialektstudien. 2. Das Ostbulgarische. Wien, 1903 (Schriften des Balkankommissions. Linguistische Abtheilung, 1), 302 p.;

o   Интересен среднобългарски паметник от XIII век. — ПСп, 66, 1905, 1—2, с. 95—112;

o   Източните български говори. — СбНУ, 21, 1905, 3, с. 1—102;

o   Следы среднеболгарской замены носовых в новоболгарских наречиях. — В: Статьи по славяноведению. 2. СПб., 1906, с. 186—205;

o   Коприщенски дамаскин. Новобългарски паметник от XVII в. С., 1908 (БСт, 2), 68+204 с.;

o   Исторически и художествени паметници в манастира св. Иван Бигор (Дебърско). — СпБАН, 16, 1918, 9, с. 1—34;

o   Два български ръкописа с гръцко писмо. 1. Неделни поучения от XVIII в. 2.Търлиско евангелие от 1861 г. С., 1920 (БСт, 6), 176 с. + 4 факс.;

o   Свищовски дамаскин. Новобългарски паметник от XVIII в. С., 1923 (БСт, 7), 4+308 с. + 11 факс.;

o   Седмоградските българи и техният език. — СпБАН, 23, 1926, 18, с. 1—181;

o   Показателните местоимения в постпозитивна служба. — In: Symbolae grammaticae in honorem Ioannis Rozwadowski. 2. Cracoviae, 1927, p. 115—126;

o   Единството на българския език в неговите наречия. — БПр, 1, 1929, 1, с. 1—21;

o   Прилагателни членни форми в старобългарския език. — МкП, 8, 2, с. 1—8, 193—194;

o   Към историята на тройния член на старобългарския език. — БПр, 2, 1, с. 1—16;

o   Към историята на инфинитива в българския език. — МкП, 8, 1934, 2, с. 1—8, 153—154;

o   Към историята на българското аналитично склонение. — МкП, 9, 1935, 3, с. 59—76; 4, с. 244—247;

o   Една българска Александрия от 1810 г. С., 1936 (БСт, 13), 116 с.;

o   Езикът на приписките във влахобългарската църковна писменост от XV—XVII в. — СпБАН, 54, 1937, 26, с. 129—138;

o   Най—старинният днес български говор е в Македония. — МкП, 11, 1938, 1—2, с. 44—62.

            Лит.:

·       Сборник в чест на проф. Любомир Милетич по случай 25-годишната му книжовна дейност (1886—1911). С., 1912, 16+414 с.;

·       Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му (1863—1933). С., 1933, 678 с.;

679

·       Романски Ст. Книжовни трудове на проф. Л. Милетич (1884—1933). — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му (1863—1933). С., 1933, с. IX—XXX;

·       Романски Ст. Любомир Милетич [1(13).1.1863 — 1.VI. 1937]. — ЛБАН, 20, 1940, с. 81—196;

·       Мирчев К. Проф. Любомир Милетич (1.I.1863—1.VI.1937). — БЕ, 7, 1957, с. 201—204;

·       Ницолова Р. Любомир Милетич. — В: Строители и ревнители на родния език. С., 1982, с. 273—278;

·       Попов К. Научното дело на видни български езиковеди. С., 1982, с. 27—42;

·       Кочева Е. Любомир Милетич. — В: Съвременният български книжовен език. (Основни развойни моменти и видни езикови строители). С., 1983, с. 150—152;

·       Дуриданов Ив. Жизненият път и научното дело на проф. Любомир Милетич. — БЕ, 34, 1984, с. 3—8;

·       Кочев Ив. Любомир Милетич и проблемите на българската диалектология. — БЕ, 34, 1984, с. 9—13;

·       Шимански Т. Лексикални въпроси в трудовете на Любомир Милетич. — БЕ, 34, 1984, с. 14—21;

·       Пернишка Ем. Теорията за словообразуването на Любомир Милетич. — БЕ, 34, 1984, с. 22—27;

·       Мурдаров Вл. Ватрослав Ягич и Любомир Милетич. — БЕ, 34, 1984, с. 33—38;

·       Иванов Й. Н. Ранните новобългарски паметници с гръцко писмо в научното дело на Любомир Милетич. — БЕ, 34, 1984, с. 39—44;

·       Китанова М. Любомир Милетич и неговият принос при проучванията на тракийските говори. — БЕ, 34, 1984, с. 45—47;

·       Мурдаров В. Любомир Милетич. С., 1987, 126 с.;

·       Динеков П. Проф. Любомир Милетич в моите студентски спомени. — В: Динеков П. По следите на българската литература и наука. С., 1988, с. 121—135;

·       Мурдаров В. Любомир Милетич. — В: Мурдаров В. Виена и началото на българската езикословна наука. С., 1988, с. 33—46;

·       Динеков П. Съдбата и културата на българските католици в изследванията на проф. Л. Милетич. — In: Filologia е letteratura nei paesi slavi. Studi in onore di Sante Graciotti. Roma, 1990, p. 515—521.

Емилия Кочева

    (37). МИНЕЙ (грц. μῆν, μηναίον — „месец“, „месечник“, старобълг. минеı-а) — богослужебна книга на Православната църква, в която текстовете са разположени в календарен ред според църковната година — от 1 септ. Исторически са се оформили дванадесет тома, които съдържат текстовете за всеки отделен месец; наричат се служебни Μ. М. включва т.нар. променливи текстове, които се изпълняват по време на денонощния богослужебен цикъл, групирани в два раздела — вечерня и утринна. Това са служби за светци или за събития от живота на Православната църква, празнувани на съответния ден от месеца. Освен като комплект от дванадесет тома М. съществува в още две разновидности: празничен и общ. Празничният М. възниква най-рано и от него с развитието и обогатяването на месецослова се развиват месечните М. Празничният М. съдържа служби за големите (наричани господски и богородични) празници и за най-почитани светци: за Рождество Богородично, Въздвижение на честния кръст, Въведение Богородично, Успение Богородично, Рождество Христово, Богоявление, Сретение, Благовещение, Цветница, Възнесение, Преображение; Рождество на Йоан Предтеча, апостолите Петър и Павел, св. Никола и др. Възникнал най-късно, общият М. съдържа т.нар. общи служби, които не са поставени в календарен ред, а се изпълняват според вида на светеца, като само се добавя конкретното име (служба за пророк, служба за апостол и др.).

Драганов миней, XIII в.

Преведени от грц. език, разновидностите на М. твърде рано започват да се обогатяват с произведения на старобълг., староруската и старосръбската химнография. В тях се включват и новопреведени от гръцки произведения. По такъв начин като отделна книга или като корпус от дванадесет тома М. представя отворена система, която се развива и обогатява през цялото Средновековие.

В М. се включват твърде рано произведенията, посветени на Константин-Кирил и Методий, чийто култ става общ за православния свят, а също така и възникналите по-късно произведения за

680

бълг. светци (Климент Охридски, Иван Рилски, цар Петър I и др.). Старобълг. книжовници още през IX—X в. пишат и творби, посветени на общохристиянски теми — напр. за Рождество Христово,u Богоявление, Христос, Богородица, Йоан Златоуст, ап. Андрей, архангелите и др., използуват цялото разнообразие от жанрови химнографски форми и демонстрират съвършено владеене на поетическия стил и техникоконструктивната специфика на химнографията. При цялата си приобщеност към виз. традиция, към общохристиянската църковна литература, чрез новите произведения, които включват в М., старобълг. книжовници и поети създават своеобразен национален облик на празничния и на месечните М. От тази гледна точка тяхното културноистор. и литературноистор. значение е огромно — чрез тях до нас са достигнали произведенията на бележити старобълг. писатели: Климент Охридски, Наум Охридски, Константин Преславски, както и творби на редица анонимни химнописци. През цялото Средновековие М. имат подобно развитие и в старата руска и сръбска литература. Между запазените бълг. ръкописи особено значение за литературната история имат Драгановият миней (Зографският трефологий), Скопският миней, минеите на Добриян и др. паметници от XII в., които документират опит да се обобщи националната химнографска традиция и да се създаде национален бълг. празничен М.

Във виз.-слав, традиция М. съществуват главно в две структурно-съдържателни разновидности — според господството на Студийския или Ерусалимския типик (устав) в богослужението. Съществена отлика на М. по Ерусалимския типик, въведен в Б-я през втората половина на XIV в., е наличието на триделна композиция на службите за неделните дни и за големите християнски празници: малка вечерня, велика вечерня, утринна (последните две функционално са обединени в т.нар. всенощно бдение).

Служебен миней за юни от 1695 г.

В М. са включени произведения на бележити виз. поети от VI до края на XIV в. и слав. творби от IX до XVI в. включително. Това богато поетическо наследство, специфично за средновековната православна литература, е било непрекъснат източник на поетически образци при интерпретацията на духовна проблематика. Влиянието на поетическия стил на химнографията върху отделни творби от други жанрове е отбелязвано в науката, но цялостната му оценка е предмет на бъдещи изследвания. (Вж. и Чети-миней.)

            Лит.:

·       Ягич В. Служебные минеи на сентябрь, октябрь и ноябрь в церковнославянском переводе по русским рукописям 1095—1097 г. СПб., 1886, с. I—XXXII;

·       Παπαδόπουλος-Κεραμεύς Ἀ. Εχεδίασμα περὶ τῶν λειτουργικῶν μηναῖων ἐξ ἱστορικῆς καὶ κριτικῆς ἐπόψεων. — ВВр, 1, 1894, с. 341—388;

·       Сергий архиеп. Полный месяцеслов Востока. 1. Владимир, 1901, с. 201—211;

·       Beck Н.G. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, p. 251—252;

·       Hauptová Z. Debrecénský rukopis cérkevněslovanských liturgických mineji. — Slavica, 1, 1961, p. 85—94;

·       Ангелов Б. Ст. Климент Охридски — автор на общи служби. — ККФ 1, с. 237—259;

681

·       Иванов Й. Драганов миней. — В: Иванов Й. Български старини из Македония. Фототипно изд. С., 1970, с. 468—474;

·       Мулич М. К вопросу о художественном мастерстве в древнейших славянских переводах служебных миней. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 239—256;

·       Иванова-Константинова Кл. Два неизвестни азбучни акростиха с глаголическа подредба на буквите в среднобългарски празничен миней. — ККФ 2, с. 341—365;

·       Hannick Ch. Studien zu liturgischen Handschriften der Österreichischen Nationalbibliothek. Wien, 1972, p. 175;

·       Рогов А. И. Минеи (справка). — В: Методическое пособие по описанию славяно-русских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР. 1. М., 1973, с. 297—305;

·       Симић П. Структура и редакције словенских минеја. — Богословље, 18, 1974, 1, 2, с. 67—108;

·       Кожухаров Ст. Песенното творчество на старобългарския книжовник Наум Охридски. — Литературна история, 12, 1984, с. 3—19;

·       Суботин-Голубовић Т. Одвојене службе светима у грчким минејима XI века. — Археографски прилози, 9, 1987, с. 317—320;

·       Кожухаров Ст. Българската литература през XIII век. — В: Българската литература и книжнина през XIII век. С., 1987, с. 28—30;

·       Станчев Кр., Г. Попов. Климент Охридски. Живот и творчество. С., 1988, с. 112—219.

Стефан Кожухаров

    (38). МИНИАТЮРА (фр. miniature от лат. minium, червена боя, цинобър). Първоначално М. означава червена рисунка в ръкопис, която илюстрира, допълва и тълкува текста. Отличава се с малкия си размер и е свързана с текста. Най-старите познати засега М. са изписани в египетския папирус от II в. пр.н.е. („Книга на мъртвите“) и в късноантичните преписи на „Илиада“ и „Енеида“ от I в. М. достига пълен разцвет през Средновековието предимно във връзка с илюстрирането на старозаветните и новозаветните книги.

В ръкописи с по-скромна украса има няколко въвеждащи илюстрации (в началото на ръкописа или към съответните глави), а в богато украсените кодекси броят им стига до неколкостотин. М. имат различна връзка с текста — обясняват, коментират или тълкуват неговото съдържание. Поради това в Средновековието илюстрираните ръкописи се делят на аристократически — с М. на цели страници, тясно свързани с текста, и тълковни — с М., разположени в полето или в текста, който коментират.

Апостолите Петър и Павел. Миниатюра от Зографското евангелие, X—XI в.

Зависимостта между М. и текста в ранните ръкописи (до XIV в.) е много тясна, по-късно тя започва постепенно да намалява и М. се обособява и се рисува понякога и без пряка връзка с текста, т.е. започва да носи белезите на самостойно изображение. М. се рисуват с темперни бои, гваш или акварел. В ранните ръкописи цветовете обикновено са плътни, напомнят емайлова техника, обилно се използува златото. След XIV в. настъпват промени в техниката и колорита, като се отдава предпочитание на акварелните бои.

По отношение на М. старите бълг. ръкописи използуват традицията на виз. ръкописна книга. В запазените бълг. глаголически ръкописи има малко М., но богатата орнаментална украса (от заставки и инициали, вж. Орнамент) подсказва за съществуващи традиции в тази област.

682

Заставка с образи на светци в Изборника от 1073 г.

Най-ранните изображения са на апостолите Петър и Павел от Зогр. ев. от края на X в. или първата половина на XI в. и на евангелистите Марк и Йоан в Мар. ев. от края на X — началото на XI в. В старобълг. кирилски ръкописи от X—XI в. М. не са запазени, но за големи традиции в областта на М. свидетелствува богатата украса на най-ранните руски преписи от XI—XII в., правени по бълг. образци. М. на евангелистите върху цели страници на Остромировото евангелие (1056—1057) и на Мстиславовото евангелие (1113—1117) и изображенията на княз Борис I в Синодалния препис на Учителното евангелие от Константин Преславски и на цар Симеон в Иполитовия сборник от XII в. свидетелствуват за традициите в областта на изкуството на М., както и за евентуалните прототипове на тази украса от скриптория на Студийския манастир в Константинопол. М. на Изборника от 1073 са разположени на цели страници; те изобразяват в многокуполни арки включените в състава на Изборника автори и показват другия възможен източник на образци в тази ранна епоха — Изтока и Мала Азия, т.е. източногрц. провинции.

            Лит.:

·       Кондаков Н. История византийского искусства и иконографии по миниатюрам греческих рукописей. 2. Одесса, 1877, 14 ил.;

·       Райнов Н. Орнамент и буква в славянските ръкописи на Народната библиотека в Пловдив. С., 1925, 186 с.;

·       Gerstinger Н. Die griechische Buchmalerei. Wien, 1926, 7+54 p. + 28 tabl.;

·       Ebersolt J. La miniature byzantine. Paris—Bruxelles, 1926, 13+110 p., 72 ill.;

·       Weitzmann K. Die byzantinische Buchmalerei des 9. und 10. Jahrhunderts. Berlin, 1935, 16+93 p.;

·       Дуйчев Ив. Средновековни български миниатюри. — Изкуство, 12, 1962, 4—5, с. 64—68;

·       Стоянов М. Украса на славянските ръкописи в България. С., 1973, 252 с.;

·       Лихачева В. Византийская миниатюра. М., 1977, 22 с. + 62 ил.;

·       Hutler J. Corpus der byzantinischen Miniaturenhandschriften. 1—3. Stuttgart, 1977—1982;

·       Иванова-Мавродинова В., А. Джурова. Асеманиево евангелие. Старобългарски глаголически паметник от X в. С., 1981, 100 с. + 316 ил.;

·       Джурова А. Хиляда години българска ръкописна книга. Орнамент и миниатюра. С., 1981, 114 с. + 159 ил.

Аксиния Джурова

    (39). МИНЧЕВА, Ангелина Цонева (30.XII.1933) — бълг. езиковедка-палеославистка. Родена в София, където завършва средното си образование и бълг. филология в Софийския унив. (1956). Нейни преподаватели са изтъкнатите бълг. езиковеди К. Мирчев, Л. Андрейчин, Вл. Георгиев, Ив. Леков, Ст. Стойков. От 1958 до 1960 е редовна аспирантка в Секцията за история на бълг. език към Инст. за бълг. език при БАН. През 1964 защитава кандидатската си дисертация на тема „Развой на дателния притежателен падеж в българския език“. Научна сътрудничка (1960) и старши научна сътрудничка (1974) в Инст. за бълг. език. От 1975 до 1979 преподава история на бълг. език и съвременен бълг. език като гост-доц. в Кьолнския унив., а през 1979 — 1980 — в Унив. в Бон. Доц. (1981) и проф. (1985) в Катедрата по кирилометодиевистика при Софийския унив. Членка на редколегията на сп. „Език и литература“ (от 1984) и

683

на международното сп. Palaeobulgarica (от 1986).

Ангелина Минчева

Основните изследвания на М. са в няколко области: проблеми на кирилометодиевистиката и на книжовния старобълг. език, проучване и издаване на старобълг. ръкописно наследство, балканистични аспекти на старобълг. език, бълг. истор. синтаксис. Монографията ѝ „Развой на дателния притежателен падеж в българския език“ (1964) е посветена на една специфична и типично бълг. особеност на старобълг. синтаксис — тенденцията към обобщаване на дат. пад. като единствено средство за изразяване на принадлежност. Тази особеност е указание за бълг. произход на Кирило-Методиевия език, свързва бълг. език с балк. езици и го отделя от останалите слав. езици. Като проследява историята на дат. пад. в генетивна функция, М. изказва предположението за произхода му от т.нар. двойно зависим дат. пад. и отнася началото на процеса към старобълг. период (IX—XI в.). В други свои изследвания тя разработва проблема за мястото на балканизмите в старобълг. паметници (образуването на бъдеще време, задпоставната употреба на показателните местоимения, дат. пад. за принадлежност, конкуренцията между инфинитив и да-изречения и др.) и за тяхното типологично значение, като застъпва становището за синтактичния им характер (начален стадий от превръщането им в особеност на морфологичната структура на бълг. език) и подчертава, че при нито едно от тези явления не може да се говори за заемане на готов модел от определен чужд език. Според нея влиянията на балк. езикова среда най-вероятно са се реализирали като семантичен подтик и възможност за нова функционално-семантична специализация на някои слав. форми и модели.

Ценен принос в издаването на старобълг. ръкописно наследство е трудът на М. „Старобългарски кирилски откъслеци“ (текстове, археографски бележки, коментар и индекси) (1978), в който са включени фрагментарно запазените, но много важни за славистиката старобълг. паметници: Листове на Ундолски,

Хилендарски листове, Зографски листове, Новгородски листове, Златоструй на Бичков, Македонски кирилски лист. Авторката има големи заслуги за разчитането на Македонския кирилски лист и за публикуването в препис от XIII в. на пълния текст на Златоустовото слово, запазено частично в Златоструя на Бичков, с паралелен грц. текст. Отразена е пълно и точно и екфонетичната нотация на Новгород ските листове. Особено полезни са пълните индекси към текстовете и обратният грц.-старобълг. словоуказател.

Плод на интересите на М. към най-ранните оригинални произведения на старобълг. литература са статиите ѝ върху езика на ЖК и ЖМ и специалното изследване, посветено на Македонския кирилски лист и на неговия автор. В резултат на текстологичен и езиков анализ на Македонския кирилски лист тя поддържа схващането, че текстът му е свързан с източнобълг. книжовна традиция и защитава хипотезата, че Константин Преславски е могъл да бъде преводач на грц. текст на това Кирилово съчинение.

Въпроса за Кирило-Методиевите традиции в дейността на преславските книжовници М. разглежда във връзка с езиковите особености в превода на Златоструя на Бичков от XI в. Старобълг. преводач използува похвати,

684

които продължават традициите в преводаческия стил на Константин-Кирил. Предпочитанието към неговите преводачески решения не е абсолютно, а се реализира като преобладаваща тенденция. М. обръща внимание и върху синтагматично-пунктуационното членение на старобълг. текст. При създаването на новия преводен текст синтагматичната схема на грц. оригинал служи за опорна база на преводача, а новата слав. синтагма фиксира резултатите от осъществяването на възприетата преводаческа техника. Като изследва синтаксиса на Синайския патерик и нормите, към които се придържа преводачът му, М. заключава, че по всяка вероятност преводът е извършен в Източна Б-я. Преводаческите норми представят комплекс от наследени от Кирило-Методиевата традиция средства и по-късни южнослав. и балк. особености.

М. изтъква приемствеността в развитието на нормите на бълг. литературен език през среднобълг. период (специално при изучаването на среднобълг. синтаксис). Според нея моделите, които са се установили в старобълг. синтаксис под въздействието на грц. образци, остават валидни за структурата на бълг. литературен език и през следващите векове. Кодифицирането на бълг. литературен език през XIV в. в Търново е нов етап в развитието на един и същ литературен език — старобългарския. Както и през старобълг. епоха, формирането на неговите основни структурни черти се извършва в естествената му среда въпреки голямата отдалеченост на писмената реч от живия узус на езика през среднобълг. период.

            Съч.:

o   Към въпроса за появата на притежателното значение на предлога на в българския език. — ИИБЕ, 8, 1962, с. 93—111;

o   За произхода на дателния падеж в генетивна функция в българския език. — В: Сборник по случай V международен конгрес на славистите. С., 1963, с. 105—128;

o   Развой на дателния притежателен падеж в българския език. С., 1964, 174 с.;

o   Г(оспод)а на всемоу домоу в Хлудовия триод. — БЕ, 16, 1966, с. 142—145;

o   Към проучването на да-изреченията в южнославянските езици. — БЕ, 18, 1968, с. 195—203;

o   Анафорическое употребление древнеболгарского местоимения нже в конструкциях с существительными [Минчева А., Б. Велчева]. — In: Actes du Premier Congrès International des Etudes balkaniques et Sud-Est Européennes. 6. Sofia, 1968, p. 146—160;

o   Предложни съчетания при глагола (съ)творити (Бележки върху техниката на старобългарския превод). — ККФ 1, с. 375—382;

o   Творительный предикативный в „Шестодневе“ Иоанна Экзарха. — ВМУ, Историко-филологическая серия, 1973, 2, с. 67—73;

o   Обектните локативни конструкции с предлога на в старобългарски и отношението им към българския аналитизъм. — В: Славистичен сборник на Института за български език по случай VII международен конгрес на славистите. С., 1973, с. 93—106;

o   Zur Erforschung des Wortschatzes der Vita Methodii. — ZS, 21, 1976, 6, p. 794—800;

o   Старобългарски кирилски откъслеци. С., 1978, 260 с.;

o   Традиционнокнижна норма и развойни тенденции в синтаксиса на среднобългарския литературен език през XIV в. — СФ-С, 15, 1978, с. 243—255;

o   За синтаксиса на Синайския патерик. — Slovo, 28, 1978, р. 89—104;

o   I-ако юношȣ нѣкоего Нестора (Житие на Кирил, гл. V). — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 261—266;

o   Die typologische Bedeutung der Balkanismen in den altbulgarischen Denkmälern. — Linguistique balkanique, 22, 1979, 3, p. 19—34;

o   За текста на Македонския кирилски лист и неговия автор. — Старобългарска литература, 9, 1981, с. 3—20;

o   Към въпроса за Кирило-Методиевските традиции в дейността на Преславските книжовници. — ЕЛ, 37, 1982, 6, с. 29—39;

o   Синтагматично-пунктуационно членение на Епифаниевата хомилия с оглед техниката на превода. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на акад. Петър Динеков. С., 1983, с. 197—201;

o   Linguistische Aspekte der Übersetzung von Simeons „Zlatostruj“. — In: Bonner Beiträge zum 9. Internationalen Slawistenkongreß in Kiew. Bonn, 1983, p. 171—184;

o   Die Innovationen des Altbulgarischen im Lichte der Slawisch-balkanischen Sprachinterferenz. — Die slawischen Sprachen, 5, 1983, p. 41—47;

o   Ватрослав Ягич. — СпБАН, 30, 1984, 1, с. 58—63;

o   Предложните конструкции в „Шестоднев“ на Йоан Екзарх в светлината на българския исторически синтаксис. — Зборник за филологију и лингвистику, 27—28, 1984—1985, с. 479—485;

o   За преводаческите принципи на Константин-Кирил. — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 116—129;

o   Аспекти на формирането на нормите на старобългарския книжовен език. — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 174—192;

o   Никодимово евангелие. — Palaeobulgarica, 9, 1985, 4, р. 30—44; За характера на конкуренцията между инфинитив и да-изречения в старобългарските паметници. — In: Litterae slavicae medii aevi F. V. Mareš sexagenario oblatae. München, 1985, p. 211—223;

o   Ein Beitrag zur Erforschung des altbulgarischen Syntax. — Palaeobulgarica, 9, 1985, 2, p. 124—126;

o   Диалектът на Кирил и Методий и балканизмите в старобългарския език. — БЕ, 37, 1987, с. 23—30;

o   Към въпроса за езиковоправописната характеристика на старите славянски ръкописи в описите. — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 157—162;

685

o   Старобългарският език в светлината на балканистиката. С., 1987, 160 с.;

o   Архаизми и нови черти в езика на преславската книжнина. — СФ-С, 19, 1988, с. 138—146;

o   Црквенословенска лексика у преводима Новог завета Вука Карађића и Неофита Рилског. — Научни састанак слависта у Вукове дане, 17, 1988, с. 59—69;

o   Die Einstufung der schriftsprachlichen Norm der Vita Constantini im Hinblick auf die ältesten bulgarischen Übersetzungen. — In: Symposium Methodianum. Beiträge der Internationalen Tagung in Regensburg (17. bis 24. April 1985) zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Method. Neuried, 1988, p. 623—632;

o   Диалектът на Кирил и Методий и балканизмите в старобългарския език. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади 21. Кирилометодиевистика. Симпозиум. С., 1989, с. 21—31;

o   Към въпроса за семантиката на задпоставените показателни местоимения в старобългарските паметници. — RS, 46, 1989, p. 45—56;

o   За Виенския препис на Песен на песните. — Palaeobulgarica, 13, 1989, 2, р. 3—22;

o   Нова монография за Киевските листове (рец.). — Palaeobulgarica, 13, 1989, 1, р. 112—116;

o   Постническите слова на Исак Сирин в Киевския фрагмент от XIII—XIVв. — Palaeobulgarica, 14, 1990, 4, р. 19—38;

o   Старобългарският книжовен език в Симеоновия сборник по преписа от 1073 г. — В: Симеонов сборник (по Светославовия препис от 1073 г.). 1. Изследвания и текст. С., 1991, с. 162—181;

o   Бележки към четенето на акростиховата похвала на Константин Преславски „Гранеса добра Константинова“. — Старобългарска литература, 23—24, 1991, с. 3—6;

o   За периодизацията на средновековния български литературен език. — Старобългарска литература, 25—26, 1991, с. 22—28;

o   За една спорна дума в Пространното житие на св. Методий. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 2, р. 33—37;

o   Разночетенията в триодните песнопения на Константин Преславски. — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 88—106.

            Лит.:

·       Дограмаджиева Е. Ценно издание на старобългарски паметници. — ЕЛ, 34, 1979, 1, с. 108—109;

·       Bláhová Е. — Slavia, 49, 1979, р. 289—291 (рец.);

·       Birkfellner G. — WSJ, 26, 1980, р. 219—221 (рец.);

·       Dogramadžieva Е. А new collected edition of short Cyrillic manuscripts. — Palaeobulgarica, 4, 1980, 1, p. 108—109;

·       Martini A. — ZSPh, 42, 1981, 1, p. 208-210 (рец.);

·       Aitzetmüller R. — AnzSPh, 12, 1981, p. 194—197 (рец.);

·       Tóth I. H. — Acta Universitatis Szegediensis. Dissertationes slavicae, 14, 1981, p. 341—349 (рец.).

Татяна Мострова

    (40). МИРОСЛАВОВО ЕВАНГЕЛИЕ — изборно евангелие (пълен апракос) от сръбската редакция на старобълг. език. Съдържа 181 пергаментни листа голямо фолио (41,8 х 28,4 см). Писано е в два стълбеца от по 22—23 реда. Украсено е с редки по художествена стойност миниатюри (най-често с декоративен характер), повлияни от западни образци (романски стил от XII в.).

Мирославовото евангелие, края на XII в.

В приписка е отбелязано, че ръкописът е преписан за княз Мирослав, жупан в Хум през 1169—1197. Въз основа на това сведение е прието името на евангелието. Писано е от двама преписвачи: главен (с. 1—358) и Григорий (с. 3586—360 и част от заглавията) . Създадено е в Хумска област вероятно между 1180—1190. Намира се в Хилендарския манастир до 1896, когато е подарено на сръбския крал Александър Обренович. През 1903 изчезва от кралския двор. Намерено е през 1915, от 1918 се съхранява в Държ. съкровищница, от 1935 — в музея на княз Павел; дн. се намира в Народния музей в Белград (№ 1536). Един лист от него се съхранява в Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в С.-Петербург под сигнатура F.п.I 83 — постъпва там в състава на колекцията на Порфирий Успенски.

686

Издавано е от Л. Стоянович (частично през 1893 и пълно — фототипно, през 1897), от Н. Родич и Г. Йованович (през 1986). Правописът му е описан изчерпателно от С. М. Кулбакин и А. Белич. М.е. е изследвано в езиково и палеографско отношение от Стоянович, И. Врана и др., в художествено — от Л. Миркович и Дж. Стричевич.

В палеографско отношение евангелието е близко до останалите южнослав. паметници от края на XII в. Писмото на главния преписвач е кирилски устав, който отчасти пази старинното начертание на буквите от XI в., но в неговия дуктус и начин на оформяне на буквите личи влияние от западна школа. Писмото на Григорий е кирилски устав от XII в., включващо и елементи на дипломатически устав. Оригинална черта на М.е. е формата на буквите м и ψ. У главния преписвач ѣ и ѡ имат старинно начертание, а у Григорий — ново. У Григорий ч е старинно, докато у главния преписвач то е различно. Стари са начертанията на ѫ и ѧ; има и ; (и) е ново понякога, с висока напречна черта, а ц — винаги (дясната вертикала се спуска под линията). Главният преписвач се придържа към старобълг. правописни норми. М.е. пази по-точно от други сръбски кирилски паметници старобълг. графика за ļa, ńa (лѣ, нѣ) и разликата между ы и . Най-оригиналната отличителна черта от старобълг. и съвременните му кирилски паметници от Зетско-Рашката област е, че с е и ѣ се бележат както е и ě, така и съчетанията je, ja. Индивидуални са чисто графичните норми за употреба на носовките, и, ѡ, оу, у, ю: употребяват се различни букви за един звук, ако две идентични гласни (или ě и ja) следват една след друга, или ако една съгласна стои между две еднакви гласни (напр. жѧ, емю). В началото на думата се употребява оу, в средата и в края — ю (като правило). Григорий няма свой собствен правопис; изобщо е близък до съвременния му сръбски кирилски правопис, показва и руско влияние (е вм. ѣ — седи, ю за ju и след мека съгласна, замяна на ъ с о и ь с е и др.).

Мирославовото евангелие, края на XII в.

Не се употребяват йотувани носовки, а у главния преписвач няма и ѥ. Почти редовна е употребата на у (а не оу). За съчетанието шт се употребява само . Сръбски особености са ђ (за đ), вм. грц. ѓ (аньль).

В езиково отношение М.е. е тясно свързано с най-старата старобълг. езикова традиция; то стои най-близко до Сав. кн. и до Остромировото евангелие. Носовките не се смесват (което доказва, че протографът не е среднобългарски). Вм. ь за редуцирано i редовно се пише (както в Сав. кн. и Асем. ев.); заменя ы след к, г, х, също и след р (както в Сав. кн.). Съчетанията ļa, ná, rá се предават с лѣ, нѣ, рѣ (с някои изключения за ра); ča, ža, ša, са, dza, žda, šta — с ча, жа и т.н. (с редки изключения). Пази се епентетично л. Наред с вьса, вьсакь се среща и вьсѣ, вьсѣкь. Малко на брой (обикновено книжовни) са думите с о < ъ и е < ь (род. п. мн.ч. людеи).

687

Езикови черти, свързващи М.е. с Хумската област, са l̥ > lu (слюнцю) и на места ѣ в корена като доказателство за екавския диалект на областта, в която възниква евангелието. Около десет пъти се среща мьша (missa). Употребява се п вм. ф в чуждици (пилипь, епипана).

В морфологично и лексикално отношение М.е. е много архаично. Дв.ч. се пази по-добре, откол кото в Мар. ев. Формите ны, вы за вин. пад. дв.ч. на 1 и 2 л. от личното местоимение са по-чести от по-новите на, ва (както в Сав. кн.). Има твор. пад. мн.ч. по консонантни основи (родители), вин. пад. ед.ч. дьщерь; им. пад. мн.ч. обикновено е на -е (дѣлателе). От й-основи се срещат любы, неплоды; род. пад. ед.ч. е на -е, но и на -и (крьви). От й-основи се пазят род. пад. и мест. пад. ед.ч. на -у, дат. пад. ед.ч. на -ови, зв. пад. ед.ч. на -у, им. пад. мн.ч. на -ове, род. пад. мн.ч. на -овъ, но и нови по о-склонение. Засвидетелствувани са архаизми по ja-основи като рабыни и др. Характерни са контрахираните форми на прилагателните и причастията (добри, боли, драгаго). В глагола обаче са типични неконтрахираните окончания, както и архаичните суфикси на инфинитива и минало деятелно причастие I (моль). М.е. надминава Зогр. ев. и Сав. кн. по застъпеност на асигматичния и I сигматичен аорист. Аористът има и окончание -тъ във 2—3 л. ед.ч. (приеть, начеть, дасть). Запазени са всички стари форми на условно наклонение без 3 л. мн.ч. (където се среща и вероятно сръбското бн наред с бише). Супинът по-често се пази, отколкото се заменя с инфинитив. Лексикалните особености на евангелието спадат към по-стария езиков пласт на старобълг. евангелия, като го сближават най-тясно с Мар. ев. По правило се употребяват велии, животь, тькьмо, година. Старобълг. протограф на М.е., който възниква или в Югозападна Б-я, или в Южноморавската област, е тясно сроден с Мар. ев. Въз основа на текстологический анализ, разположението на празниците, четенията и др. се заключава, че създателите на М.е. са използували две или повече старобълг. евангелия.

            Лит.:

·       Порфирий Успенский. Первое путешествие в Афонские монастыри и скиты в 1846 г. Киев, 1877, 2, 1, с. 33—37;

·       Стојановић Љ. Мирослављево јеванђелье (одломци). — Споменик. Српска Краљевска академија, 20, 1893, 23 с.;

·       Стојановић Љ. Мирослављево јеванђелье. Беч, 1897, 10+200 с.;

·       Kondakoff N. P. Die Ornamentation des Miroslavischen Evangeliums. — ASPh, 21, 1899, p. 302—308;

·       Николајевић Б. С. О минијатурама Мирослављевог јеванђеља. Београд, 1906, 12 с.;

·       Кульбакин С. М. Палеографска и језичка испитивања о Мирослављевом јеванђељу. — Посебна издања. Српска Краљевска академија, 52. Филозофски и филолошки списи, 13, 1925, 120 с.;

·       Ковачевић Б. Белешке за проучавање Мирослављевог еванђеља и матералне културе XI—XII века. — Историски часопис, 1, 1948, 1—2, с. 218—233;

·       Мирковић Л. Мирослављево еванђеље. — Посебна издања. Српска Академија наука, 156, 1950, 1, 50 с.+60 ил.;

·       Стричевић Ђ. Мајстори минијатура Мирослављевог еванђеља. — ЗбРВИ, 1, 1952, с. 181—200;

·       Vrana J. О odnosu Miroslavljeva evanđelja prema staroslovjenskim evanđelistarima i četveroevanđeljima. — Slavia, 25, 1956, p. 306—312;

·       Vrana J. L’évangéliaire de Miroslave. Contribution à l’étude de son origine.’s-Gravenhage, 1961, 210 p.;

·       D. P. Miroslavljevo evanđelje. — In: Enciklopedija Jugoslavije. 6. Zagreb, 1965, p. 132—133;

688

·       Davidsson С. Слова и фонеми у Мирослављеву еванђељу. — Анали Филолошког факултета Београдског универзитета, 5, 1965, с. 53—64;

·       Жуковская Л.П. Типология рукописей древнерусского полного апракоса XI—XIV вв. в связи с лингвистическим изучением их. — В: Памятники древнерусской письменности. Язык и текстология. М., 1968, с. 241—251, 323;

·       Джурова А. Хиляда години българска ръкописна книга. Орнамент и миниатюра. С., 1981, табл. XXIII, № 334—337;

·       Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР (XI—XIII вв). М., 1984, с. 99;

·       Родић Н., Г. Јовановић. Мирослављево јеванђеље. Београд, 1986, 344 с.+3 ил.

Мария Деянова

    (41). МИРЧЕВ, Кирил Спиридонов (3.XII.1902—21.XII.1975) — бълг. езиковед, специалист по история на бълг. език и по бълг. диалектология. Роден в гр. Битоля. Основно образование получава в родния си град и в София. Завършва слав. филология в Софийския унив. (1927). Негови преподаватели са известните бълг. учени Л. Милетич, Б. Цонев, Ал. Теодоров-Балан, Ст. Младенов, Й. Иванов, Ст. Романски и др. Специализира в Ягелонския унив. в Краков през 1925 — 1926 при К. Нич, Ян Лос, В. Ташицки. Асистент по бълг. езикознание и старобълг. език в Софийския унив. (1929). Частен доц. (1936), редовен доц. (1937). От 1937 ръководи Катедрата по история на бълг. език. Извънреден проф. (1941), редовен проф. (1946). Член-кор. на БАН (1945). Основател (1949) и ръководител (до 1975) на Секцията по история на бълг. език в Инст. за бълг. език при БАН; от 1970 ръководи и Секцията за бълг. диалектология. Председател на Кирило-Методиевската комисия при Президиума на БАН. Дългогодишен редактор на сп. „Български език“, на поредиците „Известия на Института за български език“, „Трудове по българска диалектология“, „Българска диалектология. Материали и проучвания“ и на редица научни сборници. Ордени: „НРБ“ III ст. (1972), „Кирил и Методий“ II ст. (1957) и I ст. (1963) и др. Димитровска награда (1959). Умира в София.

Кирил Мирчев

Най-значителен е приносът на М. в областта на историята на бълг. език. Многобройни са изследванията му върху фонетиката, морфологията, синтаксиса и лексиката, върху балк. характер на някои бълг. езикови явления, върху принципни въпроси на истор. развой на бълг. език: периодизация, проблематика, перспективи на изследванията. Основен труд в тази област е „Историческа граматика на българския език“ (3 издания). Построена върху стабилна теоретична основа и богат материал, събран лично от автора, тя разкрива развитието на живата бълг. реч от нейното обособяване от праславянски до съвременното ѝ състояние. М. дава оригинална и убедителна интерпретация на основните въпроси от историята на езика — промените на еровете и носовките, появата на членна форма, причините за преминаването на именната система от синтетизъм към аналитизъм и етапите на неговото осъществяване.

Съществени са заслугите на М. и за издирването, издаването и изследването на бълг. книжовни паметници. Той публикува редица стари текстове: неврокопски бълг. сборник с грц. писмо от края на XIX в., ръкописно сборниче на централно македонско наречие от средата

689

на XIX в., църковни текстове на разложки говор от XIX в., църковни песни на разложки говор от средата на XIX в., Даниловия четириезичник, грц.бълг. разговорници и речници от XIX в., Александрия от началото на XIX в., кирилски пергаментни листове от XII—XIII в., препис от 1359 на Слово за архангелите Михаил и Гавриил от Климент Охридски. М. прави първото съобщение в научната литература за откриването и езиковите особености на Енинския апостол. Образцово е неговото издание на този паметник, осъществено съвместно с Хр. Кодов, в което чрез грижлив палеографски и езиков анализ убедително се доказва, че ръкописът е създаден в края на XI в. в източнобълг. земи. Изданието съдържа археографски увод; текст, възпроизведен във факсимилета и наборно; палеографско описание и изследване на украсата; езикова характеристика на фонетичните, морфологичните, синтактичните и лексикалните особености на паметника; речник с пълен преглед на словоформите и грц. съответствия; показалец на апостолските четива, на псалтирните текстове и на тропарите.

М. изучава Краковското евангелие от XIII—XIV в. с оглед на историята на Кирило-Методиевия евангелски превод в бълг. земи. В паметника открива допълнителна обработка на текста под влияние на грц. оригинал. Въз основа на анализ на свидетелствата от Пространните жития на Кирил и Методий, на своеобразието на глаголицата, на конкретните особености на преводаческото изкуство на Кирил, проявено в превода на Изборното евангелие, той характеризира гениалното творческо дело на Константин-Кирил Философ като създател на първата слав. азбука и на книжовния старобълг. език. М. съсредоточава вниманието си и върху изключителните заслуги на Климент Охридски за оформянето на книжовния старобълг. език. Установява, че Климент съхранява чиста Кирило-Методиевата основа и същевременно я обогатява с лексикални средства и синтактични конструкции. В неговия език не прониква най-типичната особеност на Охридското книжовно средище — вокализацията на ъ в о. М. коригира дотогавашната интерпретация на езиковите взаимоотношения между Охридското и Преславското книжовно средище. Той доказва, че архаични черти са присъщи не само на ръкописите, произлезли от Охридската школа, но и на тези от Преславската; от друга страна, нови черти се появяват в ръкописите както с източнобълг., така и със западнобълг. произход. Двата центъра не се разграничават по азбука: глаголица и кирилица се употребяват и на двете места, както показват и най-новите епиграфски материали от Преслав, Добруджа и Битоля (Вж. и Епиграфика старобългарска).

Плод на големия интерес на М. към историята на бълг. език са редица ценни трудове по истор. диалектология — изследвания на текстове от XIX в., които отразяват тогавашното състояние на югозападните бълг. говори. М. изучава и живите бълг. диалекти (главно югозападни и югоизточни). Образец на хармонично съчетание на синхронния и диахронния подход е хабилитационният му труд — цялостно изследване на неврокопския говор. Със запазените си архаизми и с териториалната си близост до говорите в Солунско този диалект позволява да се свърже съвременното му състояние с данните от най-старите бълг. паметници. М. съпоставя изследвания говор с всички бълг. говори и особено с родопските, прави истор. паралели със старобълг. и среднобълг. паметници, привлича аналогичен материал от другите слав. езици и стига до важни изводи с трайно значение за историята на бълг. език. Той разработва интересни въпроси от диалектната фонетика, морфология, лексикология и обща теория.

Приносни са и публикациите на М. по съвременен бълг. език и езикова практика, както и верните му оценки на забележителни представители на бълг. лингвистика — Л. Милетич, Б. Цонев, Ст. Младенов, Ст. Стойков, Л. Андрейчин.

690

Цялостното му научно дело се отличава с внимателно проучване на фактите и вярна лингвистична интерпретация. Неговите хипотези са реалистични, изводите му са сигурни, стабилно обосновани и подкрепени с факти.

            Съч.:

o   Един неврокопски български сборник с гръцко писмо от края на миналия век. — МкП, 7, 2—3, с. 149—187;

o   За някои следи от назализъм в централните македонски говори. — МкП, 7, 1932, 41, с. 91—101;

o   Мним рефлекс на ѧ като а в говора на с. Сухо. — БПр, 2, 1933, 1, с. 122;

o   Принос към словаря на неврокопското наречие. — МкП, 8, 1932, 2, с. 113—134;

o   Едно ръкописно сборниче на централно македонско наречие от средата на миналия век. — МкП, 8, 4, с. 72—85;

o   Следи от стб. ъı в говора на с. Калапот, Зъхненско. — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината му (1863—1933). С., 1933, с. 56—59;

o   Стари и нови iterativa в източномакедонските говори. — СпБАН, 50, 1934, с. 197—222;

o   Един мним западнославянизъм в старобългарските паметници. — Slavia Occidentalis, 12, 1934, р. 134—137;

o   Неврокопският говор. — ГСУифф, 32, 1936, 134 с.;

o   Черковни текстове на разложки говор от миналия век. — МкП, 10, 1936, 3—4, с. 61—85;

o   Към историята на инфинитивната форма в българския език. — ГСУифф, 33, 1937, с. 1—34;

o   Към македонската диалектология. 1. Следи от старобългарския преглас на еровете в източномакедонските говори. 2. Средномакедонско прèмреже-премреже. — МкП, 12, 1938, 1—2, с. 63—70;

o   Глаголните форми бѣ и бѣше в развоя на българския език. — МкП, 12, 1940, 1, с. 63—81;

o   Към разчитането на българския текст на Даниловия четириезичник. — МкП, 12, 1940, 3, с. 36—42;

o   Гръцко-български разговорници и речници през XIX в. и тяхното значение за проучванията на българския език. — МкП, 12, 1941, 4, с. 34—54;

o   Гръцко-български речник и разговорник от 1876 г. из Южна Македония. Принос към лексиката на долновардарските говори. — ГСУифф, 38, 1942, 109 с.;

o   Употреба на възвратното притежателно местоимение свой в старо- и новобългарски език. — ГСУифф, 42, 1945—1946, 58 с.;

o   Още една новобългарска Александрия от началото на XIX в. — ГСУифф, 43, 1946—1947, 43 с.;

o   Проблемът за члена в старобългарски език (по повод трудовете на проф. Й. Курц). — ЕЛ, 2, 1947, 3—4, с. 82—84;

o   Защо ни е необходим атлас на българските говори. — БЕ, 1, 1951, с. 199—205;

o   Аналитични форми за сравнителна степен в два среднобългарски паметника от XIV в. — БЕ, 1, 1951, с. 215—217;

o   Бележки върху гръцките заемки в езика на седмоградските българи. — ИИБЕ, 1, 1952, с. 231—238;

o   За съдбата на турцизмите в българския език. — ИИБЕ, 2, 1952, с. 117—127;

o   За смесването на окончанията в минало свършено и минало несвършено време на глаголите в български език. — БЕ, 2, 1952, с. 36—45;

o   За периодизацията на историята на българския език. — ИИБЕ, 2, 1952, с. 194—201;

o   Кога възниква членната форма в българския език. — БЕ, 3, 1953, с. 45—50;

o   Съпротивата на българския език срещу насилствената турска асимилация. — БЕ, 3, 1953, с. 209—215;

o   Поглед върху развоя на българското кирилско писмо. — БЕ, 3, 1953, с. 309—328;

o   Историческа граматика. Учебник за учителските институти. С., 1953, 150 с. (2 изд. 1955, 200 с.);

o   Старобългарски език. За учителските институти. С., 1954, 152 с.;

o   За някои лексикални особености на българския Физиолог от XVI в. — В: Сборник в чест на акад. Ал. Теодоров-Балан по случай деветдесет и петата му годишнина. С., 1955, с. 319—323;

o   Българският език през вековете. — ЕЛ, 11, 1956, 6, с. 420—432;

o   Приносът на акад. Ст. Младенов към историята и диалектологията на българския език. — БЕ, 6, 1956, с. 15—18;

o   За членните форми в Добрейшовото евангелие, среднобългарски паметник от XIII в. — БЕ, 6, 1956, с. 223—228;

o   Новооткрити кирилски пергаментни листове от XII—XIII в. — Slavia, 25, 1956, р. 372—383;

o   Проф. Беньо Цонев. По случай тридесетгодишнината от смъртта му. — БЕ, 6, 1956, с. 313—316;

o   От мати до „майка“. — БЕ, 7, 1957, с. 262—265;

o   Приносът на акад. Ст. Младенов за историята на българския език и за българската диалектология. — В: Езиковедски изследвания в чест на акад. Ст. Младенов. С., 1957, с. 13—17;

o   По въпроса за най-ранните примери от аналитичен дателен падеж в българските паметници. — В: Езиковедски изследвания в чест на акад. Ст. Младенов. С., 1957, с. 37—46;

o   Проф. Любомир Милетич (1.I.1863—1.VI.1937). — БЕ, 7,1957, с. 201—204;

o   Старобългарските азбуки. — ЕЛ, 12, 1957, 6, с. 428—437;

o   Днешното състояние на проучванията върху историята на българския език у нас. — БЕ, 8, 1958, с. 409—419;

o   О предполагаемых аналитичных конструкциях с предлогом на в Хлудовом триоде, средноболгарском памятнике XIII в. — Cercetări de lingvistică (Mélanges linguistiques offerts à Emil Petrovici par ses amis étranges à l’occasion de son soixantième anniversaire), 3, 1958, p. 357—359;

o   Историческа граматика на българския език. С., 1958, 276 с. (2 изд. С., 1963, 274 с.; 3 изд. С., 1978, 304 с.);

o   За една руско-българска успоредица в развоя на местоименията. — В: Славистичен сборник. 1. С., 1958, с. 73—78;

o   Главни проблеми на историята на българския език. — БЕ, 9, 1959, с. 336—339;

o   За новите морфологически черти в Пражкото евангелие — среднобългарски паметник от XV в. — В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Стоян Романски. С., 1960, с. 231—237;

o   Към българската историческа лексикология. 1. похлоупъ. 2. Един изчезнал синоним на стръмен. — БЕ, 10, 1960, с. 218—220; 3. Старобълг. скѫдель и неговите по-късни заместници. 4. чеголити, чоголя. — БЕ, 11, 1961, с. 247—250; 5. полимо. 6. „Млад-зелен“. 7. Едно рядко наименование на кучето [поминица — помийар]. — БЕ, 12, 1962, с. 208—211; 8. съноузьнъ. 9. розвънъı. 10. рождакъ. — БЕ, 13, 1963, с. 255—257; 11. капиловати, капилия, копиле. 12. За източнобългарското наименование на урината [пикня, пикница, пикоч]. 13. Белег. — БЕ, 15, 1965, с. 48—51;

o   За езиковите особености на новооткрит фрагмент от най-стар славянски апостолски текст — Енински апостол от в. — СФ-С, 3, 1963, с. 81—103;

691

o   Из историята на Кирило-Методиевия евангелски превод в българските земи. — Хиляда и сто години, с. 155—164;

o   Константин-Кирил, създател на старобългарския книжовен език. — БЕ, 13, 1963, с. 188—197;

o   Нови данни за настаняването на аналитизма в българския език. — In: Studia linguistica in honorem Thaddaei Lehr-Spławiński. Warszawa, 1963, p. 245—252;

o   Аналитична конструкция в Боянското евангелие, среднобългарски паметник от XII—XIII в. — БЕ, 14, с. 401—402;

o   Българският език през вековете. С., 1964, 88 с.;

o   За членните форми в среднобългарските паметници. — ИИБЕ, 11, 1964, с. 231—234;

o   Константин-Кирил, създател на старобългарския книжовен език. — В: Тържествена сесия за 1100-годишнината на славянската писменост. Доклади и материали. 863—1963. С., 1965, с. 67—76 (същото в: ККФ 4, с. 181—194);

o   Из българската историческа фонетика. — In: Omagiu lui Alexandru Rosetti la 70 de ani. Bucureçti, 1965, p. 585—586;

o   Енински апостол. Старобългарски паметник от XI в. С., 264 с. [Мирчев К., Хр. Кодов];

o   Към езиковата характеристика на Охридския апостол от XII в. — В: Кл. Охр., с. 107—120;

o   Климент Охридски и старобългарският книжовен език. — БЕ, 16, 1966, с. 417—420;

o   Неизвестен препис на Климентовото слово за архангелите Михаил и Гаврил от 1359 г. — БЕ, 16, 1966, с. 421—439;

o   За хронологията на основните балканизми в българския език. — БЕ, 16, 1966, с. 281—293;

o   Към историята на бъдеще предварително (futurum exactum) в българския език. — ИИБЕ, 16, 1968, с. 357—362;

o   За творителния предикативен в българския исторически синтаксис. — БЕ, 18, 1968, с. 135—140;

o   За синтетизма на Троянската повест. — БЕ, 18, 1968, с. 373—385;

o   Проф. Любомир Андрейчин на 60 години. — БЕ, 20, 1970, с. 371—373;

o   За аналитизма в Троянската повест. — ИИБЕ, 19, 1970, с. 667—673;

o   За хронологията на някои фонетични диалектизми в българския език. — БЕ, 20, 1970, с. 147—152;

o   Още нещо за futurum exactum (бъдеще предварително) в историята на българския език. — In: Serta slavica in memoriam Aloisii Schmaus. München, 1971, p. 508—511;

o   „Тъкъмо“ и „нъ“ в адверзативно-ограничителна функция в старобългарски. — In: Studia Palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 237—241;

o   Единството на българските диалекти в миналото и днес. — В: Свобода и отечество. С., 1972, с. 75—91;

o   Старобългарски език. Кратък граматичен очерк. С., 1972, 112 с.;

o   За развоя на съчетанията ѥсть + инфинитив в български език. — В: Славистичен сборник. С., 1973, с. 69—73;

o   За развоя на имената от R-основи в български език. — В: Славистични изследвания. 3. С., 1973, с. 162—165;

o   Проф. д-р Стойко Иванов Стойков. — В: В памет на проф. Стойко Стойков (1912—1969). Езиковедски изследвания. С., 1974, с. 5—15;

o   Родопско каксо-касо и старобългарско ı-акоже се. — В: В памет на професор Стойко Стойков (1912—1969). Езиковедски изследвания. С., 1974, с. 509—513;

o   Старобългарски а, не, нъ. — Slovo, 25—26, 1976, р. 147—150.

            Лит.:

·       Małecki Μ. — RS, 14, 1938, p. 122—125 (рец.);

·       Холиолчев X. — ЕЛ, 10, 1955, 6, с. 464—467 (рец.);

·       Schütz J. — Südost-Forschungen, 18, 1959, p. 234—236 (рец.);

·       Samilov Μ. — IJSLP, 3, 1960, p. 167—168 (рец.);

·       Vaillant А. — BSLP, 55, 1960, 2, p. 222—223 (рец.);

·       Андрейчин Л. — БЕ, 11, 1961, с. 183—184 (рец.);

·       Стойков Ст. Кирил Мирчев. — ИИБЕ, 8, 1962 (В чест на Кирил Мирчев по случай шейсетгодишнината му), с. 5—11;

·       Младенов М. Сл. Научни трудове на Кирил Мирчев (1929—1961). — ИИБЕ, 8, 1962 (В чест на Кирил Мирчев по случай шейсетгодишнината му), с. 12—23;

·       Bláhová Е. — Slavia, 35, 1966, р. 496—498 (рец.);

·       Копыленко М. М. — ВЯ, 15, 1966, 4, с. 158—160 (рец.);

·       Минчева А. — БЕ, 16, 1966, с. 520—522 (рец.);

·       Nedeljkovič О. — Slovo, 17, 1967, р. 191—195 (рец.);

·       Кирил Спиридонов Мирчев. — В: Сто години БАН. 1. С., 1969, с. 424—427;

·       Андрейчин Л. Виден историк на българския език (Чл.-кор. проф. Кирил Мирчев седемдесетгодишен). — БЕ, 22, 1972, с. 497—500;

·       Младенов М. Сл. Научни трудове на чл.—кор. проф. Кирил Мирчев (1962—1972). — БЕ, 22, 1972, с. 501—595;

·       Kostov К. In memoriam Kiril Mirčev. — ZS, 21, 1976, 6, p. 879—880;

·       Дограмаджиева Е. Чл.-кор. Кирил Спиридонов Мирчев (3.XII.1902—21.XII.1975). — БЕ, 16, 1976, с. 289—295;

·       Стоянов Ст. Проф. Кирил Мирчев. — ЕЛ, 31, 1976, 2, с. 100—102;

·       Мирчев К. — В: Речник на българската литература. 2. С., 1977, с. 383—384;

·       Дограмаджиева Е., Ив. Кочев. Кирил Мирчев. — Старобългарска литература, 3, 1977, с. 3—12;

·       Иванова-Мирчева Д. Чл.-кор. проф. Кирил Мирчев. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. проф. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 5—13;

·       Младенов М. Сл. Библиография на трудовете на чл.-кор. проф. Кирил Мирчев (1926—1976). — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. проф. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 14—33;

·       Добрев Ив. Бележит историк на българския език. По случай 80-годишнината от рождението на чл.-кор. проф. Кирил Мирчев. — БЕ, 32, 1982, с. 518—520;

·       Динеков П. За проф. Кирил Мирчев — учения и човека. — Съпоставително езикознание, 8, 1983, 4, с. 71—78 (същото в: Динеков П. По следите на българската литература и наука. С., 1988, с. 213—224);

·       Дограмаджиева Е. Кирил Мирчев. — В: Кирило-Методиевски страници. С., 1983, с. 79—80;

·       Мирчева Е. 90 години от рождението на чл.—кор. проф. Кирил Мирчев. — БЕ, 42, 1992, 4, с. 267—271.

Екатерина Дограмаджиева

    МИРЧЕВА Дора — вж. Иванова-Мирчева Дора.

    (42). МИСИИ византийски през IX век. Терминът мисия (лат. missio от mitto — „пращам“) в контекста на виз. история през IX в. е многозначен. Виз. пратеници посещават чужди земи и народи с поръчение да подпомагат постигането

692

на близки или далечни политически цели на империята — да сключват съюзи, да подписват мирни договори, да разменят военнопленници, да пропагандират и разпространяват християнството сред иноверци. Във всички случаи доминира стремежът да се привличат съседните народи в системата на виз. общност — сложна политико-идеологическа, културна и религиозна мрежа от връзки, осигуряваща на Византия първенствуващо място в рамките на ограждащия я цивилизован свят. Мисионерската дейност се покрива почти напълно с дипломатическата активност на империята. Религиозното съдържание на термина се свежда главно до християнизаторската политика на виз. правителство, която включва и идеологическата борба с представителите на други вероизповедания.

Имп. Михаил III възлага мисия на Константин-Кирил и Методий. Миниатюра от Радзивиловския летопис, края на XV в.

Великото преселение на народите насочва многобройни варварски племена към пределите на Източната римска империя. Опустошителните набези сериозно нарушават нейната вътрешна структура и демографския ѝ облик. Това създава благоприятна почва за сравнително лекото проникване на огромни слав. маси в земите на Балк. п-в и съседните му острови. Поставя се началото на един от най-острите и дълготрайни проблеми, стояли за разрешаване пред няколко династии виз. императори — славянския (вж. Византия и славяните). Периодът VII—VIII в. е време на вътрешна нестабилност за Византия; това време минава под знака на борбата срещу иконоборството. Сред покореното слав. население са изпращани духовници-мисионери, които се заемат с неговата християнизация и с постепенно превръщане на славяните в легитимни поданици на виз. император и войници в неговите армии. От края на VII в. в балк.провинции на империята започват да се извършват важни административни промени. Появяват се темите — нови военно-административни териториални единици, способствуващи за по-нататъшното укрепване на виз. провинциална власт. Възстановена е донякъде структурата на виз. църква, за което свидетелствуват запазените от това време списъци с имената на митрополитски и епископски седалища. Тези успехи на Византия обаче са ограничени в териториално отношение и се отнасят главно до крайморските територии — Далмация, Елада, Беломорското и Черноморското крайбрежие, Тракия. Във вътрешността на полуострова виз. власт остава по-скоро номинална.

693

Не намаляват и заплахите отвън. В Мала Азия и Източното Средиземноморие не затихва арабската експанзия. В Северното Причерноморие виз. владения са застрашавани последователно от хазари и руси. В средно дунавските земи възниква голяма слав. държава — Велика Моравия. В Италия властта на папата не може вече да бъде оспорвана, а от север настъпват франките — непосредствена опасност за Венеция, а и за други подвластни на виз. император територии. Не на последно място е и фактът, че в края на VII в. в близост до виз. столица, от Стара планина до р. Днестър, се разпростира нововъзникналата бълг. държава, обединила в своите предели редица племена от слав. група, заселили се на Балк. п-в. Този факт създава сериозни проблеми около сигурността и целостта на европ. владения на империята, понеже оставащите под виз. власт славяни силно гравитират към новосъздадената държава на своите единоплеменници.

Първото столетие от съществуването ѝ преминава в борба за оцеляване под натиска на мощния южен съсед. От края на VIII в. в Б-я започва процес на вътрешна консолидация (вж. Българската държава през IX—XI в.). Натрупаният опит и набраните сили стават добра основа за изпълнение на исторически възникналата задача пред младата слав. държава: обединение под скиптъра на бълг. владетели на всички единоплеменни слав. групи, останали под виз. власт на юг от Стара планина — в Тракия, Македония, Беломорието, Епир и Тесалия. При хан Крум (803—814) са поставени основите за по-нататъшно разширяване на бълг. държава на югозапад. При неговите приемници (докъм средата на IX в.) в пределите на Б-я влизат Северна и Средна Македония — на запад до Адриатическото крайбрежие. Виз. владения в Тракия, Македония, Елада и Далмация са чувствително намалени. Застрашени са непосредствено най-големите центрове на византинизма на Балк. п-в — Драч, Солун и Константинопол.

В такава напрегната вътрешна и международна обстановка мисионерската активност на Византия достига своя връх. Първата половина на IX в. преминава в почти непрекъснати военни действия между Византия и арабите в Мала Азия, около островите в Средиземно море, в Сицилия и Южна Италия. След всеки етап от военния конфликт виз. дипломатически мисии сключват мирни договори, уговарят гранични и териториални въпроси, разменят пленници. По време на пребиваването на тези мисии в двора на халифите се обсъждат религиозни въпроси, водят се спорове на богословски теми между представителите на исляма и на източното православие. Острите противоречия налагат в мисиите да бъдат включвани и опитни богослови, които да защитават доктрината на православното християнство. До нас не са достигнали подробни сведения за повечето от тези пратеничества. Знае се, че в едно от тях е участвувал видният виз. учен и бъдещ патриарх Йоан VII Граматик. През 838, когато след тежкото поражение на виз. войски арабите превземат важната крепост Аморион в Мала Азия, родно място на имп. Теофил (829—842), в пратеничеството до халифа Ал-Мутасим (833—842) участвува друг виден виз. учен-хуманист и бъдещ константинополски патриарх — Фотий.

Сравнително по-подробни сведения за една виз. мисия ок. 855—856 съдържа ЖК. През 855, след внезапно нападение на гр. Аназарба в Киликия, Мала Азия, византийците задържат арабски пленници. Между виз. правителство и халифа Мутаваккил (847—861) е постигнато споразумение за размяната им. За тази цел за Самара, резиденция на халифите по това време, заминава виз. мисия начело с Георги Асикрит. Поради обичайното за виз.-арабските преговори обсъждане на религиозните различия между двете вероизповедания в мисията е включен и младият философ Константин, бъдещият слав. просветител. В гл. 6 на ЖК се споменава, че тогава той бил на 24 г., което показва, че мисията се е състояла не през 855, а през 851

694

(Константин е роден през 827). В науката обаче не е известна мисия при арабите през 851, а не е имало и нужда от такава мисия, понеже в предходните няколко години не са се водили военни действия от голям мащаб. Цялостното разглеждане на въпроса показва, че времето 855—856 е по-приемливо за датиране на виз. мисия, в която е включен Константин. Участието на талантливия философ и богослов е било наложително и поради това, че халифът Мутаваккил лично проявявал голям интерес към религиозните въпроси. Той открито демонстрирал своята неприязън към поданиците си, които изповядвали християнската религия, издавайки през 849—850 няколко едикта, които ограничават техните права и свободи. Смята се, че една от тези мерки е отразена в гл. 6 на ЖК: вратите на християнските домове в Самара били белязани със специални знаци — „демонски изображения“. Запитан от своите домакини какво ще каже за тези знаци, Константин умело отговаря, че демоните не могат да проникнат в християнските домове и затова остават по вратите във вид на знаци; в домовете на мюсюлманите обаче те свободно проникват и обитават, затова по техните врати не се виждат демонски изображения. По-късно в споровете с арабските учени в двореца на халифа се разисква обстоятелството, че мохамеданите са единни във вярата си, докато при християните съществуват различни отклонения от правата вяра. На този аргумент на своите противници Константин отговаря чрез съпоставка на исляма с плитко езеро, което дори неопитният плувец може лесно да премине, без да се удави. Християнството, напротив, той сравнява с море, чиито дълбини може да достигне само истински подготвеният, а незнаещият остава да се движи само по повърхността и често се лъже в представите си за дълбините, т. е. за същността и правилното изповядване на християнското учение. Повдигнат е и въпросът за триединството на християнския бог. По този повод Философът се опира на цитат от 19 сура на Корана, чийто текст мохамеданите не посмели да оспорят.

Византийска мисия. Релеф от Л. Цвенгрошова, 1984 г.

На други въпроси из евангелското учение Константин също отговаря въз основа на голямата си подготовка и изобретателност при воденето на религиозни спорове. От текста на житието се разбира, че преговорите за постигане на траен мир и размяна на пленници били успешни. С това работата на мисията приключва и тя се завръща в Константинопол за отчет пред императора и правителството. Гл. 6 от ЖК е извор, осведомяващ за още редица детайли в работата и престоя на една виз. мисия в двора на арабските халифи през средата на IX в. (вж. и Сарацинска мисия).

Отбраната на северните граници на империята е била винаги сериозен проблем за виз. управници. След нахлуването и трайното заселване на славяните единствен районът на дн. п-в Крим остава във владение на Византия. В съседство обаче, между долните течения на Днестър и Волга, възниква и укрепва хазарската държава. Хазарите постепенно овладяват почти целия п-в с изключение на важната виз. крепост Херсон

695

(дн. развалини в предградията на Севастопол, Русия). По време на иконоборските вълнения през VIII в. много виз. монаси-иконопочитатели напускат централните райони на империята и намират убежище в периферията, включително и на п-в Крим. Така се създава един от важните центрове на виз. мисионерство по посока на източните славяни на север и на хазарите малко пò на запад. Още към средата на VIII в. територията на Хазария е обхваната от т. нар. Готска епархия — мисионерска църква, пряко подчинена на Константинополския патриарх. Разпространението на християнството обаче е затруднено от конкуренцията на юдейски и арабски мисионери. Нещо повече, през втората половина на VIII и първата половина на IX в. юдаизмът е официално приет като религия на хазарския хански двор. Това не повлиява решително на виз.-хазарските отношения. През първите десетилетия на IX в. пред общата заплаха от страна на араби, печенеги, маджари и руси двете държави полагат съвместни усилия за своята защита. В резултат на това арабите не успяват да се прехвърлят през Кавказ и да се явят в тил на северната виз. отбранителна линия. През 60-те г. на IX в. на Византия отново е необходима хазарска помощ за отбиване на поредната опасност от север, насочена не само срещу п-в Крим и Херсон, но и срещу Константинопол. Внезапно през лятото на 860, когато и флотът, и сухопътните сили на столицата са под предводителството на императора в Мала Азия, в Босфора се появяват варягите на своеобразните си плавателни съдове. Те опустошават предградията на Константиновия град и го обсаждат. Само яките стени не позволяват той да стане плячка на дръзките нападатели. В началото на IX в. от своята родина Скандинавия варягите предприемат експанзия по реките Дон, Днестър и Днепър и достигат до Черно море и Азовско море. През периода 850—860 те превземат руското селище Киев от окупиралите го по-рано хазари. Оттам заедно със своите нови поданици — руските славяни, те предприемат нападението срещу виз. столица. То е сигнал за вземане на спешни мерки, които да гарантират сигурността на северните опорни пунктове на империята. За тази цел са потърсени отново традиционните съюзници в този район — хазарите. За виз. мисия до хазарския хаган, изпратена в лятната му резиденция Семендер (при прохода Дербент, между Кавказ и Каспийско море) през 860—861, научаваме отново от ЖК (гл. 8—12). Самият Константин-Кирил съставя отчет за своята работа по време на мисията, който послужва на агиографа за написване на съответните части от житието. След варяжката обсада на Константинопол през лятото на 860 между Византия и Хазария са разменени дипломатически мисии, които уреждат въпроса за общи действия срещу новите нашественици от север. Изглежда, че през есента на 860 мисия от хазарска страна е предшествувала пратеничеството, в което участвува Константин Философ заедно с брат си, монаха Методий — и двамата смятани вече за опитни богослови. Тяхното включване в състава на пратеничеството се налага от напрегнатата борба между представителите на трите религии в Хазария, чието население не е напълно изоставило езическите култове. Очаквало се е да избухнат спорове по религиозни въпроси между виз. пратеници и влиятелните в хаганския двор юдейски свещеници. Било е известно, че арабите от своя страна предлагат на хазарите сключване на мирен договор при положение, че в Хазария се осигури предимство на исляма. В такава деликатна обстановка от виз. мисия се е очаквало преди всичко да уреди съюзническите отношения с хазарите, вероятно чрез някакви отстъпки и щедри подаръци. Че това е било постигнато, се разбира от цитираното в ЖК писмо на хазарите до виз. император, в което между другото се казва: „Всички ние сме приятели на твоето царство и сме готови да ти служим, където поискаш.“ Не е изяснено какво и колко са платили виз. пратеници за сключения съюз, но според житието те си тръгват,

696

като водят със себе си и двеста освободени от хазарите виз. пленници. Естествено, в ЖК се набляга върху религиозните спорове, които младият философ води с представителите на юдейската религия. Били разисквани основни въпроси, на които двете религии дават различни отговори — за Троицата, за въплъщението на Христос, за Мойсеевия закон и закона на Новия завет, за идването на обещания от пророците месия, за иконопочитанието, за християнския морал и т. н. По всички повдигнати проблеми Константин се аргументира със Стария завет, цитирайки го по евр. оригинал. Той отново показва своята голяма богословска начетеност. За успеха му спомага и доброто познаване на евр. език, който той усъвършенствува през зимата на 860—861 в Херсон (тук пратениците на виз. император дочакват пролетта, за да продължат пътя си към лятната резиденция на хазарския хаган). По време на престоя си в Херсон Константин се запознава с легендата, че там бил заточен и загинал мъченически св. Климент Римски и организира откриването на неговите мощи (вж. и Хазарска мисия). Любопитен епизод от обратния път на виз. мисия до Херсон е историята с града Фула. Може да се смята, че пратениците на императора са имали за цел да популяризират християнството сред населението на п-в Крим, с което да се укрепват позициите на Византия в района на Северното Причерноморие. В гл. 12 на ЖК се разказва, че жителите на Фула пазели един древен езически обичай — мъжете почитали с обреди и жертвоприношения един вековен дъб, носещ името Александър. На Константиновата християнска ревност и сила на убеждението биографът отдава унищожаването на този идол и връщането на фулските жители към законите на праведния християнски живот.

Резултатите от Хазарската мисия са благоприятни. Немного след 860 в Цариград се явяват пратеници на варягите, които приемат християнството. По-късно, ок. 874, по времето на имп. Василий I Македонянин (867—886) те сключват договор с Византия и приемат в страната си един виз. епископ начело на група духовници-мисионери, които се залавят да разпространяват християнството сред скандинавските владетели на Киев и на техните слав. поданици. Този процес не е продължителен и скоро, още в края на същото столетие, езичеството унищожава новопоявилата се християнска църковна организация. Остават обаче основите, върху които християнството стъпва победоносно в Киевска Русия ок. 988. През 986 различни по вероизповедание мисионери посещават киевския княз Владимир (980—1015) и се опитват да го убедят да приеме проповядваната от тях религия. Сред тях са и виз. мисионери. Случва се така, че виз. имп. Василий II (976—1025) е притиснат в столицата от бунта на Варда Фока, който достига до азиатския бряг на Босфора през пролетта на 988. По договора, сключен година по-рано, в Цариград се явяват шест хиляди варяжки воини, които спасяват императора в критичния момент.

697

За отплата на Владимир е обещана за жена принцеса Ана, сестра на императора, който обаче се бави да изпълни даденото обещание. Владимир обсажда Херсон и след неколкомесечна обсада го превзема. Сега вече Ана пристига в града, придружена от официалните пратеници на императора и група духовници. Мирът между Киевска Русия и Византия е възстановен, Херсон е върнат на византийците, а Владимир и неговите дружинници приемат християнството. Русия, която вече е първостепенна политическа и военна сила в района, заема мястото на западащата Хазария във виз. отбранителна система; в кръга на виз. общност влиза една държава, надвишаваща по площ и население самата империя.

Скоро след уреждането на виз.-хазарските отношения пред Византия изниква за разрешаване нов проблем. Политическата конюнктура в Средна Европа се изменя в благоприятна за Византия насока и предоставя възможност за засилване на виз. влияние в тази част на континента. Владетелят на Велика Моравия княз Ростислав (846—870) успява за известно време (между 855 и 861) да извоюва независимост за своята страна, използувайки затрудненията на Лудвиг Немски (843—876). Той потърсва помощта на папа Николай I (858—867), като го моли да изпрати свой епископ, който да оглави Моравската църква, за да се ограничи немското духовно и политическо влияние в страната. Папата не удовлетворява тази молба, понеже държи на подкрепата на Лудвиг Немски. Тогава Ростислав се обръща със същата молба към Византия. Имп. Михаил III (842—867), вуйчо му — кесарят Варда, и патриарх Фотий (858—867; 877—886) решават незабавно да изпълнят желанието на великоморавския княз, още повече, че по това време става известно, че Лудвиг Немски е привлякъл бълг. владетел Борис I (852—889) за съюзник срещу Ростислав. Този съюз заплашва не само независимостта на Моравия; той е насочен и срещу интересите на Византия, която се надява да привлече Б-я в лоното на Константинополската патриаршия и да превърне опасната си северна съседка в послушен помощник срещу проникващите от север варварски народи. Разширяването на немското политическо и духовно влияние на юг, непосредствено до балк. провинции на империята, е достатъчен повод да се заложи всичко на моравската карта. Византия в този момент не може да се намеси с военна сила, понеже води в Мала Азия решително сражение с арабите. От друга страна, Велика Моравия е мисионерска област, в която е проповядвало немското духовенство, и създаването на църковна организация начело с виз. епископ неминуемо е щяло да обтегне още повече и без това неуредените отношения с Римската църква. Единственото, което е можело да се направи, без да се предизвика откритата реакция на Рим, е било да се изпратят във Велика Моравия виз. мисионери; преди това там били работили грц. духовници, но в страната нямало още създадена църковна организация, подчинена на някой от немските или римските диоцези.

Сведения за работа на грц. мисионери преди Кирило-Методиевата мисия във Велика Моравия намираме в гл. 5 на ЖМ

:„Случи се по онова време, че славянският княз Ростислав и Светополк изпратиха от Моравия [пратеници] до цар Михаила, които казаха така: „Ние, с божия милост, сме здрави. При нас са надошли мнозина учители християни от Италия, от Гръцко и от Немско, които ни учат различно.“

Пристигането на грц. мисионери във Велика Моравия е станало най-вероятно след 855, когато се датира неуспешният поход на Лудвиг Немски срещу моравците, с което временно се слага край и на влиянието на немските мисионери в църковния живот на страната. На мястото на изгонените немски духовници идват проповедници от Далмация и Истрия — области, подчинени в духовно отношение на Аквилейската патриаршия; в административно отношение далматинското крайбрежие е било част от Виз. империя. Че именно оттам са били изпратени мисионери във Велика Моравия, съдим и

698

по това, че архитектурните типове на църквите от този период, открити в моравските земи, са сходни именно с типовете на църквите в Далмация и Истрия, познати от VIII—IX в. От друга страна, духовниците, живеещи по крайбрежието на Адриатическо море, са владеели в известна степен и слав. език на заобикалящите ги и живеещи редом с тях многобройни слав. племена. Всичко това ги е правело подходящи пратеници на аквилейския патриарх в земите на моравските славяни. Той е имал намерение да ги превърне в диоцез на своята църква, която се е намирала в апогея на международната си активност именно през VIII—IX в.

И така в състава на виз. делегация за Велика Моравия заминават отново братята Константин и Методий, натрупали вече голям опит в мисионерската работа. При това те притежават едно оръжие, което им дава безспорно предимство пред немските мисионери. Това оръжие е слав. азбука, съставена от Константин най-вероятно през годините, прекарани във виз. манастири на планината Олимп в Мала Азия (дн. пл. Кешишдаг, южно от гр. Бурса, Турция). Там, с помощта на група ученици, са направени първите преводи на някои най-необходими богослужебни книги от грц. език на езика на бълг. славяни, който двамата братя са познавали отлично. С тези дарове виз. пратеничество се явява в моравската столица Велеград най-късно през пролетта на 863.

През есента на същата година виз. войски нанасят решително поражение на арабите в Мала Азия. Дошло време да се пристъпи към конкретни действия за разтрогване на българо-немския съюз. Възползувала се от глада, върлуващ в Б-я, и с изненадваща комбинирана акция на сухопътните си сили в Тракия и на флотата си на Дунав Византия постига своята цел. Княз Борис I приема условията на империята — да прекрати съюзните отношения с немците и да даде възможност на виз. мисионери да пропагандират християнството в Б-я. Сам Борис I и неговият двор приемат кръщението и християнството става официална религия на бълг. държава (вж. Българската църква през IX—X век). Удържана е нова голяма победа на виз. дипломация и църква. Осигурени са — поне за известно време, северните граници на империята от враждебните действия на намиращата се във възход бълг. държава.

Приблизително по същото време окончателно са покръстени и привлечени под скиптъра на виз. император слав. племена, обитаващи Адриатическото крайбрежие и вътрешността на северозападната част на Балк. п-в, известни по-късно с обобщаващите названия сърби и хървати. През 866 арабска флотилия, състояща се от 36 кораба, напада крайбрежието на Далмация. Превзети са градовете Будва, Роса, предградията на Котор, обсадена е в продължение на петнадесет месеца Рагуза. Това принуждава вождовете на местните слав. племена да потърсят помощта на виз. имп. Василий I Македонянин. Той изпраща внушителна армада от сто кораба, която не само отблъсква арабите, но демонстрира сила, накарва славяните да приемат християнството и да станат верни съюзници, а често — и слепи оръдия на виз. власт. По този начин се осигуряват срещу внезапни нападения тилът на виз. тема Далмация, виз. корабоплаване по Адриатика, както и по-южните области на Балк. п-в.

Три години след пристигането на виз. мисия във Велика Моравия, през 866, Константин, Методий и най-избраните от техните ученици потеглят може би за Константинопол. Първият етап от тяхната работа е завършен. Обучени са на слав. език и богослужение духовници от средата на моравските славяни, преведени са и са размножени най-необходимите богослужебни текстове. При преминаването през Блатненското княжество местният слав. княз Коцел ги задържа с молба да подготвят и тук група ученици за нуждите на слав. просвета и богослужение. В столицата Блатноград слав. просветители остават ок. една година и през есента на 867 пристигат във Венеция.

699

Тук Константин води диспут с представители на римското духовенство по въпроса, имат ли право слав. народи да възхваляват Бога с книги, написани на свой език. Блестящата аргументация на слав. първоучител, запазена в гл. 16 на ЖК, е забележително постижение на риториката от онова време. Узнал за пребиваването на виз. мисионери във Венеция, папа Николай I ги поканва да го посетят в Рим. До този момент той внимателно следи работата на виз. мисия във Велика Моравия и Панония и си дава сметка, че отхвърляйки молбата на Ростислав няколко години по-рано, е дал възможност на виз. мисионери да организират дейността си в земите по Средния Дунав. Но папа Николай I не е вече между живите, когато двамата братя и техните ученици пристигат в Рим. Посреща ги неговият приемник на папския престол — Адриан II (867—872). От този момент бъдещето на Кирило-Методиевото дело е поставено в зависимост от Римската църква. След смъртта на Константин-Кирил (14 февр. 869) Методий се завръща в Панония и Велика Моравия вече като папски легат и епископ на слав. църква в тези земи. Поради зависимостта на великоморавската държава от политическата конюнктура в Европа Кирило-Методиевото дело не надживява сред западните славяни своите създатели и става лесна плячка на немското духовенство, което след смъртта на Методий (6 апр. 885) е господар на положението във Велика Моравия. Плодовете на слав. писменост и култура обаче са пренесени, запазени и многократно умножени от Кирило-Методиевите ученици, които намират сърдечен прием и плодоносна почва за работа в Б-я (вж. и Моравска мисия).

            Лит.:

·       Vavřinek V. К otázce počátku christianisace Velké Moravy. — LF, 82, 1959, p. 217—224;

·       Vavřínek V. Církevní misie v dějinách Velké Moravy. Praha, 1963, 205 p.;

·       Vavřínek V. Prědcyrilometodějské misie na Velké Moravě. — Slavia, 32, 1963, p. 465—480;

·       The Cambridge Medieval History. 4, 1, 1966, p. 105—192, 473—518;

·       Събев T. По някои въпроси на Хазарската мисия. - В: ККФ 1, с. 105—125;

·       Dvornik Fr. Byzantine missions among the Slavs. New Brunswick, New Jersey, 1970, p. 1—72, 105—130, 285—296;

·       Havlík L. Učitelé-křesťané z Vlach i z Recka a z Němec. — In: Sborník Jozefu Poulíkovi k sedmdesátinám. Brno, 1970, p. 117—120;

·       Мориясу T. Хазарская миссия Константина. (Ее значение в ЖК). — Старобългарска литература, 10, 1981, с. 39—51.

Илия Илиев

    (43). МИТРОФАН СМИРНЕНСКИ (IX в.) — митрополит (857—880) на гр. Смирна, Мала Азия, един от големите икономически и културни центрове на Виз. империя. Тъй като бил безкомпромисен противник на патриарх Фотий (858—867; 877—886) и отказал да го признае, бил изпратен на заточение в Херсон. Би могло да се допусне, че е срещнал Кирил и Методий, които ок. 860 преминават оттук на път за Хазария и че вероятно той е дал сведения на Анастасий Библиотекар за откритите от Константин мощи, считани дълго време за останки на римския епископ Климент (92—101; вж. и Климент Римски). След свалянето на патриарх Фотий (26 септ. 867) и възстановяването на патриарх Игнатий (23 ноем. 867) М. С. взема дейно участие в Четвъртия константинополски събор (869—870), считан от Римската църква за Осми вселенски събор. При завръщането на Фотий на патриаршеския престол (26 окт. 877) той отново отказва да го признае и тъй като не се явява на събора през 879—880, е свален и отлъчен от легатите на папа Йоан VIII (872—882). При поредното сваляне на Фотий от престола (886) може би се е върнал на митрополитската си катедра в Смирна. М. С. се смята за автор на похвали за Поликарп Смирненски и за архангелите Михаил и Гавриил, както и на тълкувания за Първото съборно послание на евангелист Йоан, на библейската книга Еклесиаст и на останалите съборни послания от Библията.

            Лит.:

·       Hergenröther J. Photius, Patriarch von Constantinopel. Sein Leben, seine Schriften und das griechische Schisma. 2. Regensburg, 1867, p. 76, 91, 98, 102—104, 124, 255, 312, 389, 450, 503—505, 562, 570, 586, 704;

·       Ягич И. В. Вновь найденное свидетельство о деятельности Константина Философа, первоучителя славян св. Кирилла. — СОРЯС, 54, 1893, 3, с. 13;

·       Hergenröther J. Handbuch der allgemeinen Kirchengeschichte. Neu bearb. von J. P. Kirsch. 4 изд. 2. Freiburg im Br., 1904, р. 236, 246, 249, 257, 263;

700

·       Dvornik Fr. The Photian Schism. Cambrige, 1948, p. 43—49;

·       Tarnišvili M. Geschichte der kirchlichen georgischen Literatur. Vaticano, 1955, p. 233;

·       Beck H.-G. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, p. 160, 266, 522, 543.

Христо Стоянов

    (43б). МИХАИЛ III (ок. 840—24.IX.867) — виз. император (842—867) от Аморийската династия, син на Теофил (829—842). При малолетието му управлява майка му Теодора със съвет от три лица. Тя възстановява с патриарх Методий I (843—847) иконопочитанието на събора в Цариград през март 843. През управлението на Теодора и М. III продължава политиката на империята за подчинение на слав. елемент главно в п-в Пелопонес. Там пълководецът Теоктисъ, довереник на Теодора, покорява въстаналите слав. племена с изключение на езеритите и милингите, които запазват своята самостоятелност, като се задължават неколкократно да плащат дан на централната власт. Борбите на империята срещу арабите са в разгара си. Теоктист воюва неуспешно срещу тях на о-в Крит през 843, претърпява и по-късно поражение при р. Мавропотамос недалеч от Босфора. Успешни военни действия се водят през 853 край Египет. Но на о-в Сицилия арабите оставят във виз. владение само градовете Сиракуза и Тавромина. Сериозна опасност за империята представлява и засилилото се павликянско движение — особено в източните виз. области.

Убийството на Варда пред краката на имп. Михаил III. Миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица, гръцки ръкопис от XII—XIII в.

През 856 става дворцов преврат, Теоктист е убит, Теодора е изпратена в манастир и властта преминава в ръцете на М. III, който се обляга на вуйчо си Варда — кесар от 862. Игнатий (847—858; 867—877) е свален от патриаршеския престол и на негово място е поставен Фотий (858—867; 877—886), чието положение се легализира на Цариградския събор през 861. Скоро приключват преговорите с бълг. държава, започнали още по времето на Теодора, и се стига до официалния акт на нейното християнизиране през 864; М. III е обявен за кръстник на бълг. владетел, комуто дава и името си — княз Борис I се именува Борис-Михаил (вж. и Покръстване на българите). Широката програма на М. III и Фотий за християнизиране на слав. свят обхваща и западните славяни. През 862/3 по искане на великоморавския княз Ростислав (846—870) е организирана Моравската мисия на Константин-Кирил и Методий. По този повод името на М. III се споменава многократно в изворите за живота и делото на Кирил и Методий (в ЖК, ЖМ, „За буквите“ от Черноризец Храбър, Италианската легенда, Проложното житие на Кирил, Моравската легенда, Успение Кирилово и др.). По-късно М. III попада под влияние на новия си адютант (паракимомен) Василий. Той подготвя заговор срещу Варда, който е убит (21 апр. 866). Около месец след това Василий става кесар, подготвя заговор и срещу М. III, който също е убит в пияно

701

състояние заради разгулния си живот. М. III имал прозвище Пияницата. На негово място се възцарява Василий I Македонянин (867—886), основател на Македонската династия.

            Лит.:

·       Vasiliev A. The Emperor Michael III in Apocryphal Literature. — Byzantina-Metabyzantina, 1, 1946, 1, p. 237—248;

·       Mango C. When was Michael III born? — Dumbarton Oaks Papers, 21, 1967, p. 253—258;

·       История Византии. 2. Μ., 1967, с. 172—174;

·       Karlin-Hayter P. Etudes sur les deux histoires du règne de Michael III. — Byzantion, 41, 1971, p. 452—496;

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1971, с. 43—56, 136—138;

·       Mango C. Eudokia Ingerina, the Normans and the Macedonian Dynasty. — ЗбРВИ, 14—15, 1973, p. 17—27;

·       Μαρκόπουλος A. Ἡ χρονογραφία τοῦ Ψευδοσυμεῶν καὶ οἱ πήγες τῆς. Ἰωάννινα, 1978, p. 160—170;

·       История на България. 2. С., 1981, с. 214, 215, 224—225, 245—246.

Василка Тъпкова-Заимова

    (44). МИХАИЛА, Георге (Mihǎilǎ, G.) (7.IX.1930) — румънски славист. Роден в с. Дъищоара край Брашов. Завършва Филологическия фак. на Букурещкия унив. (1953) и аспирантура в Московския унив. (1957). Ученик е на големите румънски учени Е. Петрович, А. Росети, А. Траур. Негови учители са също съветските учени В. В. Виноградов, А. И. Ефремов, Р.А. Будагов, С.Б. Бернщейн. Специализира в Полша, Б-я, Югославия, Чехословакия. Проф. и дългогодишен ръководител на Катедрата по слав. филология във Фак. за чужди езици в Букурещкия унив. Чете курсове по старобълг. език, стара бълг. литература, сравнителна граматика на слав. езици, спецкурсове по славяно-румънски езикови и литературни отношения. Член-кор. на Румънската АН (1993).

Георге Михаила

Научната дейност на М. обхваща широк кръг проблеми. Той изследва старорумънската култура и литература и връзките им със слав. и виз. култура и литература през Средновековието. Съществен е приносът му за проучване на кирило-методиевските традиции във Влахия и Молдова — прави подробен преглед на възникналите там ръкописи и старопечатни книги на слав., лат. и румънски език, които съдържат съчинения, посветени на Кирил и Методий: ЖК, Успение Кирилово, Проложно житие на Кирил, помен за Кирил, откъси от хронографи, апологията на Черноризец Храбър „За буквите“, извлечение от съчинението на Константин Костененки „Разяснено изложение за буквите“, анонимна творба за превода на Св. писание, споменавания за Кирил и Методий в първите румънски и славяно-румънски печатни книги от XVI и XVII в., Службата за Кирил и Методий, напечатана в Officia novissima sanctorum (Клуж, 1779), румънски превод на житието на Кирил и Методий по текста на Димитър Ростовски, напечатан в манастира Нямц през 1813. В приложение са дадени откъси от тези текстове. М. изследва мурфатларските старобълг. надписи, които съдържат ценни данни за графиката на старобълг. азбуки и за езика през старобълг. период (вж. Добруджански надписи). М. е един от авторите на колективния труд „Slava veche şi slavona româneasča“ (1975).

Големи са заслугите на М. за изследването и научното издаване на оригиналното румънско произведение от XVI в. „Поученията на Нягое Басараб към неговия син Теодосий“. То има висока стойност като литературно, политическо,

702

военно, дипломатическо, философско, педагогическо и религиозно съчинение. Приносен характер имат и проучванията му върху славяно-румънските хроники и върху Похвалното слово за Константин и Елена от Евтимий Търновски. М. работи и в областта на лексикологията и лексикографията — изследва слав. заемки в румънски език и славяно-румънските лексикони от XV—XVIII в. Автор е на „Речник на старорумънския език (края на X до началото на XVI в.)“.

            Съч.:

o   Cîteva verbe romîneşti de origine slavǎ (a munci, a se trudi, a osteni, a obosi, a se odihni). — In: Omagiu lui Iorgu Iordan eu prilejul îmaplinirii a 70 de ani. Bucureşti, 1958, p. 611—616;

o   Некоторые вопросы изучения семантики древнеславянских заимствований в румынском языке. — ВСЯ, 1959, 4, с. 73—89;

o   În legǎturǎ cu alcǎtuirea unui dicţionar al slavonei din Ţǎrile Române. — SCL, 10, 1959, p. 473—485;

o   Împrumuturi vechi sud-slave în limba românǎ. Studiu lexicosemantic. (Materiale şi cercetǎri lingvistice, 7). Bucureçti, 1960, 320 p.;

o   Locul lui Franz Miklosich în studierea elementelor slave din limba românǎ. — Rsl, 6, 1962, p. 209—220;

o   Някои въпроси на славяно-румънските езикови отношения. — ИИБЕ, 9, 1962, с. 29—45;

o   Книжнославянское влияние на румынский литературный язык (лексика). — Rsl, 9, 1963, р. 23—41;

o   Inscripţii slave vechi de la Basarabi (reg. Dobrogea). — SCL, 15, 1964, p. 39—58;

o   Славяно-румынские тексты как источник для словаря книжнославянского языка. — Rsl, 12, 1965, р. 21—34;

o   О работе над собиранием материала для составления словаря книжнославянского языка румынской редакции. — ВЯ, 15, 1966, 5, с. 105—109;

o   Donǎ fragmente inédite din textul slavon al învǎturilor lui Neagoe Basarab cǎtre fuil sǎu Teodosie. — Rsl, 14, 1967, p. 359—375;

o   Ioan Bogdan (1864—1919). — In: Bogdan I. Scrieri alese. Ediţie îngrijitǎ, studiu introductiv şi note de G. Mihǎilǎ. Bucureşti, 1968, p. 7—90;

o   La diffusion dans le Pays Roumains des écrits sur la vie et l’activité des frères Cyrille et Méthode de Thessalonique. — In: Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἐόρτιος ἐπὶ τῇ χιλιοστῇ καὶ ἐκατοστῇ ἐτηρίδι. 2. Θεσσαλονίκη, 1968, p. 245—263;

o   Principales étapes de l’histoire des études slaves en Roumanie et de leurs rapports avec les études slaves internationales. — Rsl, 16, 1968, p. 193—225;

o   L’historiographie roumaine ancienne (XV^e siècle — début du XVII^e siècle) par rapport à l’historiographie byzantine et slave. — In: Actes du I Congrès International des études balkaniques et sudest européennes. 3. Sofia, 1969, p. 507—535;

o   Învǎţǎturile lui Neagoe Basarab cǎtre fiul sǎu Theodosie. Bucureşti, 1970, 426 p. [Mihǎilǎ G., F. Moisil, D. Zamfirescu];

o   Evangeliarul slavon de la Reims. — SCL, 21, 1970, p. 565—576;

o   Разпространение на писмените паметници, посветени на живота и делото на Константин-Кирил и Методий, в Румъния. — ККФ 2, с. 127—141;

o   Rǎspîndirea in ţǎrile române a scrierilor despre viaţa şi activitatea fraţilor Constantin-Chiril şi Metodie din Salonic. — In: Studii de slavistica. 2. Bucureçti, 1971, p. 7—56;

o   Contribuţii la istoria culturii şi literaturii române vechi. Bucureşti, 1972, 415 p.;

o   Observaţii asupra manuscrisului slavo-român al popii Bratul (1559—1560). — In: Studii de limbǎ literarǎ şi filologie. 2. Bucureçti, 1972, p. 301—345;

o   Книжнославянский литературный язык в румынских княжествах и его характерные лексические черты. — В: Доклады и сообщения на VII Международный съезд славистов. Bucureşti, 1973, 50 с.;

o   Dicţionar al limbii române vechi (sfïrşitul sec. X — începutul sec. XVI). Bucureşti, 1974, 340 p.;

o   Най-старият препис на Похвалното слово на Константин и Елена от Евтимий Търновски (сборникът на Яков Крайков от Путна, 1474) в старорумънската традиция. — В: Търновска книжовна школа. 1. С., 1974, с. 161—177;

o   Поученията на Нягое Басараб (1512—1521) — забележителна творба на славянорумънската литература. — Studia balkanica, 8, 1974, с. 71—86;

o   Slava veche şi slavona româneascǎ. Bucureşti, 1975, 463 p. [Olteanu P.,G. Mihǎilǎ, L. Djamo-Diaconiţǎ, E. Vrabie, E. Linţa, O. Stoicovici, M. Mutu];

o   Slavistica româneascǎ în anii 1944—1974. — Analele Universitaţii din Bucureşti. Filologie, 25, 1976, p. 63—82;

o   Eminescu şi studiul limbii paleoslave. — In: Caietele Mihai Eminescu. 4. Bucureşti, 1977, p. 80—107;

o   Две копии Симеонова сборника в библиотеке Румынской академии. — In: Nahtigalov zbornik. Ljubljana, 1977, p. 255—280;

o   Culturǎ şi literatura românǎ veche în context european. Studii şi texte. Bucureşti, 1979, 430 p.;

o   Рукописи Гавриила Урика Нямецкого и их литературное значение. — В: Търновска книжовна школа. 2. С., 1980, с. 81—88;

o   О некоторых произведениях византийской литературы в славяно-румынских сборниках. — Cyrillomethodianum, 5, 1981, р. 90—112;

o   Împrumuturi vechi slave în româna comunǎ. — SCL, 34, 1983, p. 43—53;

o   Studii de lingvisticǎ şi filologie. Timişoara, 1981, 290 p.;

o   Списки Сборника царя Симеона в библиотеке Румынской академии. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 3, р. 3—20;

o   Mihail Моха, Cronica Universalǎ. Ediţie criticǎ, însoţitǎ de izvoare, stidiu introductiv, note şi indici. Bucureşti, 1989, 585 p.;

o   sutǎ de ani de studii slavoromâne la Universitatea din Bucureşti. — Rsl, 29, 1991, p. 5—56;

o   Место Фр. Миклошича в славянорумынской филологии. — In: Miklošičev zbornik. Ljubljana, 1992, p. 379—392.

            Лит.:

·       Vraciu А. — Rsl, 6, 1962, p. 288—293 (рец.);

·       Balacciu J., R. Chiriacescu. Dicţionar de lingvisti şi filologi români. Bucureşti, 1978, p. 180—181;

·       Bojčeva P. — EB, 16, 1980, 4, p. 132—134 (рец.);

·       Mutu M. Profesorul Gheorghe Mihǎilǎ la a 60-a aniversare. — Rsl, 28, 1990, p. 303—306;

·       Mutu M. Lista lucrǎrilor profesorului Gheorghe Mihǎilǎ (Bibliografie selectivǎ). — Rsl, 28, 1990, p. 306—330.

Екатерина Дограмаджиева

    (45). МИХАЙЛОВ, Александър Василевич (10/22.III.1859—10.VIII.1927) — руски филолог-славист. Роден в Петербург.

703

Завършва гимназия в гр. Холм (дн. Хелм, Полша) и Историко-филологическия фак. на Московския унив. (1884). По препоръка на Н. С. Тихонравов е оставен като стипендиант към университета за подготовка за професорско звание. Предмет на първите му проучвания са паметници на средновековната слав. и руска литература (Физиолог, Историческата палея, Домострой, сборниците Пчела, Измарагд, съчиненията на Максим Грек и др.). През 1889 е изпратен за две години в задгранична командировка, по време на която слуша няколко лекционни курса на В. Ягич във Виенския унив., посещава ръководения от него Слав. семинар, изучава слав. и грц. ръкописи в библиотеките във Виена, Мюнхен, Париж, Рим, Неапол, Флоренция и Венеция. През 1892 е командирован в руски централни и провинциални книгохранилища за проучване на слав. библейска ръкописна традиция. Лектор по руски език във Варшавския унив. (от 1895), извънреден проф. (1903), ръководител на Катедрата по история на руската литература (1911), редовен проф. (1913). Защитава магистърска дисертация върху литературното наследство на Кирил и Методий в глаголическите хърватски мисали и бревиарии (1904) и докторска дисертация върху паримейната редакция на слав. текст на кн. Битие (1913). Чете лекции в Московския унив. (1915 — 1922) и в педагогическите институти в гр. Кострома (1920—1923) и гр. Смоленск (1923 —1924). Член-кор. на Руската АН (1922), член на Комисията по издаване на паметници на староруската писменост (1908), на Московското археол. д-во (1914), на Комисията за научно издаване на слав. Библия (т. нар. Библейска комисия) (1915) и др. Умира в Москва.

Александър Михайлов

По собственото твърдение на М. основен обект на научните му занимания е „кирило-методиевската старина“ с оглед на литературната дейност на слав. просветители и в частност — първоначалният превод на старозаветните книги. В тази тематична област той създава фундаментални трудове, ръководен от убеждението си, че надеждните, но недостатъчни сведения на истор. извори трябва да бъдат допълнени от показанията на друг важен източник — ръкописната старозаветна традиция (кирилска и глаголическа, богослужебна (паримейна) и небогослужебна). Подобно на И. Е. Евсеев (независимо от някои принципни различия между двамата относно типа на академичните издания на слав. библейски книги), Р. Нахтигал и И. Вайс още в началните си проучвания през 90-те г. на XIX в. М. установява, че сред кирилските и глаголическите старозаветни текстове има и такива, които пазят във висока степен старинния превод на първоучителите. В процеса на текстологическия анализ (главно лексикален) той осветлява и по-късни моменти от историята на слав. превод на старозаветните книги. В това отношение особено важни са изводите му за осъществяването на нови преводи в Б-я по времето на Златния век на бълг. книжнина, както и през по-късни периоди от развоя на южнослав. писменост. М. отдава голямо значение на „учението за редакциите“; във връзка с тяхното обособяване той подчертава ролята на извлеченията от библейски текстове в други съчинения за определянето на тяхната хронология или на двудялбата оригинална — преводна литература.

704

М. проучва най-обстойно старозаветната кн. Битие. След като издава пълния ѝ слав. текст по 26 преписа (1900—1908), той подготвя нов труд върху паримейния ѝ текст (1912); в отделно изследване (1904) представя въпросите около нейния текст в състава на глаголическите хърватски мисали и бревиарии. Във връзка с тази проблематика М. прави 4 основни извода. 1. Текстът на глаголическото паримейно Битие (независимо от някои общи черти с лат. Вулгата) е преведен от грц. език; особено големи са съвпаденията му със съответните кирилски паримейни текстове, което насочва към същите грц. оригинали, т.е. може да се говори за съществуването на общ слав. прототип (респ. за общ начален превод). 2. Паримейният глаголически текст на кн. Битие има решаващо значение при определянето на състава на грц. оригинал и на езика на Кирило-Методиевия паримейник, защото съответният кирилски текст е подложен на повече влияния. 3. Двата текста на пълното Битие (глаголическият и кирилският) са напълно самостоятелни по произход и възхождат към различни слав. преводи; първият е правен в хърватска среда от лат. Вулгата, вторият се появява в Източна Б-я и говори за по-добро познаване на грц. език. М. дава на този факт следното обяснение: „. ..кирилло-мефодиевский язык на своей родине (Болгария) в книжном употреблении, поддерживаемом живою речью, естественно должен был сохраниться дольше, чем в Паннонии и Хорватии. . .“ („К вопросу о литературном наследии свв. Кирилла и Мефодия. . .“, с. 133). 4. Съпоставката между паримейния и пълния превод на кн. Битие, отразени в кирилските преписи, показва, че първият е възникнал в моравско-панонските земи, а вторият — в Източна Б-я; оттук и съмнението на М. в достоверността на сведението от гл. 15 на ЖМ, според което към края на живота си Методий превежда изцяло Стария завет с помощта на двама свещеници скорописци — ако такъв превод е съществувал, той е трябвало да премине в съседна Хърватия, чиято северна част е влизала в Панонската архиепископия, и да остави следи в глаголическите хърватски мисали и бревиарии.

Като сравнява глаголическия текст на старозаветната кн. Иов с нейни кирилски преписи, М. не намира достатъчно основания да отнесе категорично появата на слав. ѝ превод към времето на Моравската мисия. Според него той може да бъде „в еднаква степен“ и български независимо от присъствието му в хърватски глаголически часослов. По този повод М. изказва важни съображения за възможните пътища, по които „богатството на българската писменост от Симеоновата епоха“ би могло да проникне сред хърватите („О новых изданиях. . .“, с. 442). Сред небогослужебните старозаветни текстове, преведени в моравско-панонските области, М. включва и кн. Рут (въз основа на глаголическия ѝ текст); известните му пет кирилски преписа той свързва с друг, също старинен превод, възникнал в Б-я. Според него и глаголическият, и кирилският текст на кн. Рут възхождат към грц. Лукианова редакция на библейските книги.

Значителен е изследователският принос на М. по въпросите за произхода, състава и текстовата история на Тълковната палея. Той оспорва „априорната“ хипотеза за съществуването на цялостен грц. първоизточник на паметника, която според него има „ослепяващо“ въздействие, нашироко обсъжда компилативния характер на Тълковната палея (включително и възможността тя да представлява компилация от предварителни компилации), подлага на проверка и отхвърля тезата на А. А. Шахматов за старобълг. ѝ произход. Според него включеният в Тълковната палея текст от старозаветните книги Битие, Изход и Рут не се отличава с „дълбока древност“, нито свидетелствува за бълг. характер на използуваните преписи. Това се отнася както за паримейните, така и за небогослужебните части на анализирания библейски текст в нея.

705

Заключението на М. гласи, че Тълковната палея е паметник на руската литература, но някои от съставните ѝ части са от южнослав. произведения (напр. старобълг. Шестоднев на Йоан Екзарх).

М. е автор на няколко от най-авторитетните изследвания върху Учителното евангелие на Константин Преславски. През 1890 той открива сред ръкописите на Виенската придворна библиотека третия пълен препис на паметника (съхраняван и дн. в библиотеката под сигн. Cod. slav. No 12; ръкописът е от XIV в., сръбска езикова редакция), а през 1895 в обширна публикация го въвежда в научно обръщение, съобщава резултатите от палеографско-текстологическите си наблюдения върху него и издава десет от неговите беседи. В две работи от 1928 той обсъжда трудния въпрос за точното време, когато е създадено Учителното евангелие. М. е склонен да вярва, че то е предназначено за определена календарна година, но не е съгласен с изследователите, които отнасят възникването му към 894. Тази година се извлича от приписваните на Константин Преславски Историкии, които според М. нямат нищо общо с Учителното евангелие и неговия автор. Проповедническият сборник на презвитер Константин очевидно е бил подложен на промени в процеса на по-късното му преписване и това е главната причина, която затруднява точното му датиране.

            Съч.:

o   К вопросу о тексте книги Бытия пророка Моисея в Толковой палее. — Варшавские университетские известия, 1895, 9, с. 1—35; 1896, 1, с. 1—23;

o   К вопросу об Учительном евангелии Константина, епископа болгарского. — В: Древности. Труды Славянской комиссии Императорского московского археологического общества. 1. М., 1895, с. 76—133;

o   Общий обзор состава, редакций и литературных источников Толковой палеи. — Варшавские университетские известия, 1895, 7, с. 1—21;

o   Книга Бытия пророка Моисея в древнеславянском переводе. 1. Варшава, 1900, 80+4 с.; 2. Варшава, 1901, с. 81—190; 3. Варшава, 1903, с. 191—310; 4. Варшава, 1908, с. 311—444;

o   К вопросу о литературном наследии свв. Кирилла и Мефодия в глаголических хорватских миссалах и бревиариях. Из истории древнеславянского перевода кн. Бытия пр. Моисея. Варшава, 1904, 145 с.;

o   О новых изданиях хорватских глаголических текстов. — РФВ, 54, 1905, 3, с. 200—218; 4, с. 424—442;

o   Греческие и древнеславянские паримейники (К вопросу о их составе и происхождении). — РФВ, 58, 1907, 4, с. 265—306 (същото Варшава, 1908, 42 с.);

o   Древнеславянский перевод кн. Руфь. — РФВ, 60, 1908, 3—4, с. 1—36;

o   Памяти М. И. Соколова, профессора Московского университета (р. 1854—17 июня 1906 г.) (Речь проф. Варшавского университета А. В. Михайлова, сказанная в г. Владимире на 3-м Областном историко-археологическом съезде). Владимир, 1908, 7 с.;

o   Опыт введения в изучение русского литературного языка и письма. Варшава, 1911, с. 131—152;

o   Опыт изучения текста книги Бытия пророка Моисея в древнеславянском переводе. 1. Паримейный текст. Варшава, 1912, 21+342+460 с.;

o   Материалы для истории жизни и деятельности учеников св. Кирилла и Мефодия. Труд Н. Л. Туницкого. Вып. I. Греческое Пространное житие св. Климента Словенского. Сергиев Посад, 1918 г. (рец.). — ИОРЯС, 26, 1923, с. 243—251;

o   Проф. А. Н. Яцимирский. Описание южнославянских и русских рукописей заграничных библиотек, т. I (рец.). — ИОРЯС, 28, 1924, с. 399—413;

o   Гривец. Viri Ciril-Metodove teologie (Slavia, г. II, s. 1, p. 44—60) (рец.). — ИОРЯС, 30, 1926, с. 444—455;

o   Сборник в чест на Васил Н. Златарски. По случай на 30годишната му научна и професорска дейност, приготвен от неговите ученици и почитатели. София, 1925 г. (рец.). — ИОРЯС, 32, 1927, с. 284—291;

o   Zur Entstehungsgeschichte der „Tolkovaja Paleja“. — ZSPh, 4, 1927, 1—2, p. 115—131;

o   Заметка о времени происхождения Учительного евангелия Константина Болгарского. — В: Сборник статей по славянской филологии и русской словесности в честь академика Алексея Ивановича Соболевского. Л., 1928 (СОРЯС, 101, 3), с. 459—465;

o   К вопросу о происхождении и литературных источниках Толковой палеи. — ИпоРЯС, 1, 1928, 1, с. 49—80;

o   К вопросу о времени происхождения Учительного евангелия Константина Болгарского. — Slavia, 7, 1928, р. 284—297;

o   Josef Vajs. Kniha Ruth v překlade staroslovanském. V Praze, 1926 (рец.). — ИпоРЯС, 1, 1928, 1, с. 292—304;

o   Памяти проф. И. Е. Евсеева как основателя Библейской комиссии (Доклад проф. А. В. Михайлова в заседании Комиссии 19 марта 1922 года). — Богословские труды, 14, 1975, с. 247—256.

            Лит.:

·       Занятия Восьмого археологического съезда. М., 1890, с. 182—184;

·       Jagić V. Bibliographisches. № 10. — ASPh, 17, 1895, p. 298—299;

·       Флоринский T. Обзор важнейших трудов по славяноведению за 1895 г. — Университетские известия, 36, 1896, 5, с. 16—18;

·       Карский Е. Ф. — ЖМНП, новая серия, 33, 1911, июнь, с. 321—337;

·       Каринский H. М. — ЖМНП, новая серия, 37, 1912, февраль, с. 224—230;

·       Императорское Московское археологическое общество в первое пятидесятилетие его существования (1864—1914 гг.). 2. М., 1915, с. 233—234;

·       Туницкий Н. По поводу рецензии А. В. Михайлова. — ИОРЯС, 26, 1923, с. 307—311;

·       Карский Е. Ф. А. В. Михайлов (Некролог). — ИпоРЯС, 1, 1928, 1, с. 250—254;

·       Погорелов В. Проф. А. В. Михайлов. — Slavia, 6, 1927—1928, с. 823—827;

·       Архив Академии наук СССР. Обозрение архивных материалов. 2. М.-Л., 1946, с. 132—133;

·       Логачев К. И. Отечественная Кирилло-Мефодиевская текстология в 1910—1920-е годы (Из истории русской славистики). — CC, 13, 1977, 4, с. 66—80;

706

·       Алексеев А. А. Михайлов Александр Васильевич. — В: Славяноведение в дореволюционной России. М., 1979, с. 241—243.

Лиляна Грашева

    (46). МИХАЙЛОВ, Стамен Дамянов (24.VI.1914) — бълг. археолог. Роден в с. Бегуновци, Софийска област. Завършва история на изкуството и археология в Сорбоната в Париж (1939). Специализира средновековна археология в Париж (1940). Уредник (1944), научен сътрудник (1950), старши научен сътрудник (1951), проф. (1968) в Инст. по археология с музей при БАН; зам.-директор на института (1966—1970). Член и зам.-председател на Изпълнителния комитет на Международната уния по слав. археология (МУСА) (1967—1976). Носител на орден „Кирил и Методий“ III ст. (1960).

М. има заслуги в изследването на редица въпроси, свързани с етногенезиса на бълг. народ, с поселигцния живот в бълг. земи през Първото и Второто бълг. царство и през епохата на османското владичество (вж. Проучвания на археологическите паметници от IX—XI век на територията на България). Извършва проучвания на редица археол. обекти в Б-я. От 1944 до 1970 е главен ръководител на разкопките в първата бълг. столица Плиска. За разлика от предходните археол. изследвания, ориентирани предимно към монументалните и представителни архитектурни паметници във Вътрешния град, М. дава ново направление на изследванията, насочвайки ги към Външния град. Той разкрива над 30 обекта — землянки, работилници, църкви, данните от които са съществен принос в изучаването на материалната и духовната култура на бълг. народ през Ранното средновековие. Особени заслуги има в разкриването и проучването на Голямата базилика. Извършва някои разкопки и във Вътрешния град — на западната градска порта, в дворцовия център. Резултатите от дългогодишната му работа в Плиска са сериозен принос в изследването на градоустройството и архитектурата на първата бълг. столица. М. застъпва становището за местния произход на монументалната архитектура, сътворена от българите въз основа на богатото римско-виз. културно наследство.

Стамен Михайлов

Под ръководството на М. от българо-полски експедиции са осъществени разкопките и проучванията и на други две важни ранносредновековни бълг. селища — Стърмен и Одърци. Дълги години той е ръководител на разкопките на Самуиловата крепост. Заслуга на М. е изследването на редица крепости, селища и некрополи в Родопите, много от които продължават да съществуват и през Второто бълг. царство, и след падането на страната под османско владичество. Изследва и средновековния Велбъжд (дн. Кюстендил), замъка Баба Вида във Видин и други паметници. М. има значителни постижения и в областта на проучването на средовековното изкуство и епиграфика — в изследването на съкровището от Наг Сент Миклош, което той датира с възможно най-голяма точност, откривайки и името на майстора златар; в изследването на стенописите в Боянската църква, на ктиторския портрет в църквата на Кремиковския манастир, като правилно разчита бълг. име на ктитора Радивой, определян дотогава като румънския войвода Раду, и др. М. проучва редица други църкви и манастири из различни краища на страната, сред които и църквата „Св. Петка Самарджийска“ в София.

707

            Съч.:

o   Разкопки в Плиска през 1945—1947 година. — РП, 3, 1949, с. 171—225;

o   Първата славянска столица Плиска в светлината на последните археологически разкопки. — ИП, 10, 1954, 4, с. 122—139;

o   Археологически материали от Плиска (1948—1951 г.). — ИАИ, 20, 1955, с. 49—181;

o   Дворцовата църква в Плиска. — ИАИ, 20, 1955, с. 229—264;

o   Един старинен некропол при Нови Пазар. — ИАИ, 20, 1955, с. 293—336;

o   Сердика — Средец — София. — В: Археологически открития в България. С., 1957, с. 197—216;

o   Два късни паметника на славянския паганизъм. — В: Изследвания в чест на акад. Димитър Дечев по случай 80годишнината му. С., 1958, с. 641—646;

o   Първата славянска столица Плиска в светлината на последните археологически разкопки. — Slavia antiqua, 6, 1959, р. 325—363;

o   Екскурзии из българските старини. С., 1959, 284 с.;

o   Боянската църква — бележит паметник на средновековното българско изкуство. — Археология, 2, 1960, 2, с. 1—13;

o   Археологически проучвания на крепостта Баба Вида във Видин. — Археология, 3, 1961, 3, с. 1—8;

o   Относно произхода на ранносредновековната чернолъскава керамика в България. — Археология, 3, 1961, 4, с. 5—11;

o   Разкопки на градището при с. Стърмен. — Археология, 5, 1963, 3, с. 5—13;

o   Строителните периоди в Плиска и произходът на старобългарската монументална архитектура. — Археология, 6, 1964, 2, с. 13—23;

o   Църквата Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат в с. Добърско. — ИАИ, 29, 1966, с. 5—40;

o   За архитектурата и живописта на манастирската църква „Св. Андрей“ на р. Треска. — Археология, 10, 1968, 1, с. 7—20;

o   Средновековни църкви в Родопите. — В: Родопски сборник. 2. С., 1969, с. 147—180;

o   La Grande basilique de Pliska et la tradition paléobyzantine de bâtir dans la Péninsule Balkanique. — In: Actes du Premier Congrès international des études balkaniques et sud-est européennes. Sofia, 1966. 2. Sofia, 1969, p. 583—598;

o   Une nouvelle inscription protobulgare dans l’ancienne capitale Pliska. — Byzantion, 40, 1970, 2, p. 421—434;

o   Бележки за Климентовата църква „Св. Пантелеймон“ в Охрид и нейния ктиторски надпис. — Археология, 17, 1975, 3, с. 11—22;

o   Nouvelles fouilles à la Grande basilique de Pliska. — In: Actes du XIV^e Congrès international des études byzantines. Bucarest, 6—12 septembre 1971. 3. Bucarest, 1976, p. 367—371;

o   The Interpretation of ЕТХ’БЕХ’ТН and the Year of the Conversion of the Bulgarians into the Christian Faith. — BHR, 5, 1977, 3, p. 63—71;

o   Die Bügelfibeln in Bulgarien und ihre historische Interpretation. — In: Festschrift Prof. K.-H. Otto. Berlin, 1978, p. 317—327;

o   Към разчитането на надписа на Димитър Хоматиан върху една охридска икона. — Археология, 20, 1978, 3, с. 47—49;

o   Родопските крепости. — В: Ахрид. Кърджали, 1978, с. 71—85;

o   Каменните саркофази до голямата базилика в Плиска. — В: Плиска—Преслав. С., 1979, с. 44—63;

o   Към тълкуването на ктиторския надпис от Боянската църква. — Музеи и паметници на културата, 26, 1981, 1, с. 26—28;

o   Quelques particularités techniques de l’architecture monumentale bulgare des VII^e—X^e siècles et leurs „correspondances“ arméniennes. — In: The Second International Symposium on Armenian Art. Jerevan, 1981, p. 278—288;

o   Общ поглед върху укрепеното селище при Стърмен и мястото, което то заема в развитието на ранносредновековния български град. — РП, 7, 1982, с. 118—143;

o   Ново проучване на надписа върху златния пръстен от Езерово. — Музеи и паметници на културата, 27, 1982, 3—4, с. 50—51;

o   За автентичността на надписа за освещаването на манастирската църква край с. Равна. — Известия на Народния музей — Варна, 20 (35), 1984, с. 83—89;

o   За някои характерни черти на българския средновековен град. — В: Преслав. 3. Варна, 1983, с. 188—195;

o   Надписът на латински език върху меча от Пернишката крепост. — Археология, 27, 1985, 3, с. 46—47;

o   Къде се е намирала крепостта Мундрага. — Векове, 15, 1986, 4, с. 60—63;

o   Nouvelles interprétation de certaines inscriptiones du trésor d’orphèverie de Nagy-SzentMiklós. — BHR, 14, 1986, 3, p. 56—69;

o   Към тълкуването на сложния знак и израза „Медното гумно“. — Известия на Народния музей — Варна, 23 (38), 1987, с. 92—98;

o   Към тълкуването на един надпис от Преслав. — Palaeobulgarica, 12, 3, р. 120—123;

o   Les figurations dites „kamennye baby“ et leur survivance tardive dans le culte funéraire chez les Bulgares. — BHR, 16, 1988, 4, p. 55—68;

o   Ново четене и тълкуване на новонамерения надпис от Външния град на Плиска. — Археология, 41, 1, с. 37—39;

o   Средновековният град Вичина. По следите на една хипотеза. — Palaeobulgarica, 13, 1989, 3, р. 14—23;

o   По разчитането на един оловен печат на цар Симеон. — Palaeobulgarica, 14, 1990, 1, с. 111—112;

o   За хронологията в Именника на българските князе. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 4, с. 3—12.

Виолета Нешева

    (47). МИХАНОВИЧКИ АПОСТОЛ, Михановичеви листове — два глаголически пергаментни листа от XII в., един от най-ранните хърватски писмени паметници. Намерени са от Фр. Миклошич в подвързията на сръбски номоканон от 1262. По-рано паметникът е бил във Виена, собственост на А. Миханович, дн. се пази в библиотеката на Югославянската академия на науките и изкуствата в Загреб. Пръв пише за ръкописа П. Й. Шафарик, комуто Миклошич съобщава за откритието. През 1866 И. И. Срезневски дава кратка характеристика на М. а. През 1867 той получава от В. Ягич точен препис на текста и изследва по-подробно ръкописа. Срезневски изтъква, че М. а. е единственият хърватски глаголически паметник, който съдържа откъс от православна църковна книга. През 1868 Ягич публикува цялостно изследване и издание на М.а.

Оцелелите два листа от паметника имат големина 24 x 19 см. От първия лист е откъсната голяма част (ок. 2/3), на втория е подрязан краят.

708

Текстът е писан в две колони. В начертанията на глаголическите букви Ягич вижда старинни особености и смята М.а. за преход между бълг. кръгла глаголица и хърватското ъгловато глаголическо писмо. Според него „колкото по-стари са глаголическите хърватски паметници, толкова по-подобни са на българските“ (с. 17). През 1883 Л. Гайтлер също определя глаголицата на М. а. като „croatische Übergangschrift“ (заедно с Башчанския надпис) в една класификация, в която различава и „кръгла българска глаголица“, „кръгло хърватско писмо“, „българско преходно писмо“, „българска кръгла маюскулна глаголица“, „българско ъгловато писмо“, „хърватско ъгловато писмо“. Писмото на паметника е неравно и калиграфски неизискано. На места мастилото е избледняло. Срещат се чести лигатури тв, вт, жд, зв, зл, жї, пл, нд, зм, лд, гл. Според Ягич ръкописът е от първата половина на XII в. и произлиза от краищата на „стара Зета и Дукля“, а ако е писан пò на юг или на изток, може да произлиза от по-късно време — края на XII или даже началото на XIII в.

По съдържание паметникът е пракс-апостол (служебен апостол). Текстът включва четения за събота и неделя след Св. Дух — първият лист съдържа четения за 16 неделя, 17 събота и неделя и 18 събота; вторият лист съдържа четения за 27 неделя и 28 събота и неделя. Между двата листа липсват 15 четения — текстът е прекъснат. Общо в М.а. се откриват следните части от текст (от посланията на ап. Павел): II Коринт. 6:1—10; I Коринт. 14:20—25; II Коринт. 6:16—18; 7:1; I Коринт. 15:39—45; Ефес. 5:8—19; Гал. 5:22—26; 6:1—2; Ефес. 6:10—17; Ефес. 1:16—23; Колос. 1:12—18. По текст и езикови черти четенията в М.а. съвпадат със съответните четения в Охридския апостол. Разликите са главно правописни и фонетични.

В правописа на паметника се наблюдават характерни черти на ранните хърватски глаголически паметници: ѫ се предава с оу или ю, ѧ — с е, ъı — с . Старинна черта е, че липсва буквата ı за ь. Общо в паметника се срещат 33 букви. Характерна особеност на М.а. е употребата на три вида и: (средно по начертание между „българско“ и хърватско ), — в съкратени думи, лигатури и за числото 10, и кирилско . За м също се срещат две букви — редовно м и два пъти , от които единият в лигатура. Буквите и са редки и старинни в хърватските паметници. От друга страна, употребата на кирилската буква наред с м говори за взаимоотношения с кирилска писмена практика. Този факт, както и съдържанието на паметника, което съответствува на виз.-слав, православен църковен ритуал, Ягич обяснява с тесни връзки на хърватски с бълг. книжовни центрове.

            Лит.:

·       Срезневский И. И. Древние глаголические памятники, сравнительно с памятниками кириллицы. СПб., 1866, с. 157—162;

·       Jagić V. Gradja za glagolsku paleografiju. — RJAZU, 2, 1868, p. 1—35;

·       Срезневский И. И. Отрывки из глаголической книги апостолских чтений. — В: Срезневский И. И. Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках. 71. СПб., 1876 (ЗИАН, 1875, 28, 1, прил. 1; СОРЯС, 15, 1), с. 447—462;

·       Geitler L. Die albanesischen und slavischen Schriften. Wien, 1883, p. 187;

·       Ягич В. И. Глаголическое письмо. — В: Энциклопедия славянской филологии. 3., 3. СПб., 1911, с. 139—140;

·       Vajs J. Rukovet hlaholské paleografie. Praha, 1932, p. 137.

Боряна Велчева

    (48). МИЯТЕВ, Кръстю Иванов (19.I.1892—24.VIII.1966) — бълг. археолог и изкуствовед. Роден в Пловдив. Следва слав. филология в Софийския унив. (1909—1910), завършва във Виена с докторат по слав. филология и история на балк. народи (1915). Специализира история на виз. изкуство в Берлин (1922—1924), където получава и титлата д-р по история на философията. Уредник в Етнографския музей (1920) и в Народния археол. музей в София (1920—1938). Директор на Етнографския музей (1939—1945). Акад. (1945). Научен ръководител (1947—1951) и директор на Археол. инст. при БАН (1951—1963). Частен доц. (1926—1949) и хоноруван проф. в Богословския фак. на Софийския унив. и в Духовната академия (1949—1956). Орден „Кирил и Методий“ I ст. (1962).

709

М. е дългогодишен ръководител на археологическите проучвания в Мадара, Плиска и Преслав. Пръв извършва значителни разкопки на т. нар. Крумов дворец в Плиска и продължава проучването на Голямата базилика. С неговото име е свързано разкриването на Кръглата (Златната) църква в Преслав и на други забележителни паметници от времето на Първото бълг. царство. През 1949 — 1962 е главен ръководител на археологическите проучвания във Велико Търново.

Трудовете на М. са в областта на Бълг. средновековие и засягат основни проблеми в областта на археологията, архитектурата, живописта, истор. етнография. Особено ценни са изследванията му във връзка със славяните, слав. епиграфика, преславската художествена керамика. М. отделя значително внимание на предхристиянския период в старобълг. култура, като подчертава главната роля на тюркската държавотворна и духовна традиция, чийто носител са прабългарите. Важна тема в изследванията му са техните укрепителни съоръжения (първоначално по-примитивни и отговарящи на временния характер на поселенията им в Предна Азия и Закавказието, след това еволюирали в посол идни каменни крепостни стени, подобаващи на уседналия и вече организирания им държ. живот на юг от Дунав), градоустройството и архитектурата, произведенията на декоративното изкуство (каменната и металната пластика с найсъществените им образци). М. разграничава за пръв път слав. керамика от тракийската, античната и византийската и поставя началото на изучаването на слав. паметници в бълг. земи.

Кръстю Миятев

В изследванията, посветени на бълг. християнска култура през IX—X в., М. разкрива нейните основни източници и образци. В процеса на възприемането на християнството той вижда славяните като носители на новата духовност и като проводници на византинизма в бълг. държава, общество и култура. Според него за нововъведеното в християнската религия бълг. общество архаичните архитектурни форми на култово строителство — базиликата и централната куполна сграда (ротондата), са най-подходящи за църковно строителство през IX—X в.; и двете са от типа на късноантичните и елинистически постройки, характерни за Мала Азия и за ранния период от съществуването на Византия. На строгата външна архитектура на бълг. християнски храмове от IX—X в. отговаря скромна и нерелефна вътрешна декорация, в която се прилага полихромната украса. Изключение прави единственият образец, будещ възхищение с изящната си и непозната дотогава архитектура като цяло — Кръглата църква в Преслав. М. я окачествява като необикновено явление в източнохристиянската архитектура през Средновековието и я свързва с виз. архитектурен тип, възприет в Преслав поради специфичните нужди след покръстването (864). Преславската художествена керамика заема важно място в проучванията на М. Откритите материали в манастира в Патлейна, в Кръглата църква и в преславските дворци са създадени по едно и също време, от еднакъв материал, имат еднаква стилова

710

украса и се датират от него в периода 863—927. Въз основа на подробната класификация на прочутите декоративни керамични плочки от Преслав и на изкуствоведския анализ на всички образци М. прави извода, че керамичната декоративна система от Преслав представлява висока степен на развитие на този род изкуство, която предполага дълга предистория; в нея се наблюдават елементи на елинистична украса, които идват по всяка вероятност от Византия, а източните мотиви говорят за влияние на сасанидския културен кръг чрез посредничеството и филтрирането на виз. художественотворческа традиция. С висока научна стойност са и епиграфските проучвания на М. върху материали от Кръглата църква и от други обекти в същия център, където той открива и надписи с глаголическо писмо. Той е автор на едно от първите изследвания върху стенописните изображения на Константин-Кирил и Методий в базиликата „Сан Клементе“ в Рим.

В проучванията на М. археол. проблеми, отнасящи се до материалната култура през IX—X в., са разгледани в цялостния контекст на епохата на цар Симеон (893—927). За да илюстрира своите тези за материалните паметници, той често се обръща към писмените свидетелства или прилага изкуствоведски анализ. Според него чуждите естетически традиции са вградени творчески в изключително високата художествена култура, характеризираща вкуса и амбицията на своя вдъхновител — владетеля Симеон, но за съжаление останала недоразвита поради краткия период на своето съществуване.

            Съч.:

o   Палеографични бележки върху няколко търновски надписи. — Годишник на Народния археологически музей, 2, 1921, с. 81—92;

o   Палестински кръстове в България. — Годишник на Народния археологически музей, 3, 1922, с. 59—89;

o   Приноси към средновековната археология на българските земи. — Годишник на Народния археологически музей, 3, 1922, с. 242—285;

o   Рилската обител. — Български турист, 15, 1922—1923, 9, с. 133—136;

o   Декоративната система на българските стенописи. — В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски по случай 30-годишната му научна и професорска дейност. С., 1925, с. 135—149;

o   Църквата при с. Водоча. — МкП, 2, 1926, 2, с. 49—57;

o   Старобългарски златен накит от Мадара. — ИБАИ, 4, 1926—1927, с. 14—26;

o   Две новооткрити старохристиянски гробници в София. — ИБАИ, 4, 1926—1927, с. 298—299;

o   Новооткрита църква при с. Долни Богров. — ИБАИ, 4, 1926—1927, с. 299—300;

o   Монументалната живопис в древна България. — ГСУбф, 4, 1926—1927, с. 131—150;

o   Разкопките в Преслав през 1930 г. — Годишник на Народния археологически музей, 5, 1926—1931, с. 189—221;

o   Художествени занаяти у старите българи. — БИБ, 1, 1928, 1, с. 160—184;

o   Изкуството на българите през IX и X в. — БИБ, 1, 1928, 4, с. 148—179;

o   Мадарският конник. — ИБАИ, 5, 1928—1929, с. 90—126;

o   Новооткрит оловен печат на български архиепископ. — ИБАИ, 5, 1928—1929, с. 249—262;

o   Фрагмент от фреската св. Четиридесет мъченици в църквата при с. Водоча до Струмица. — МкП, 5, 1929, 4, с. 46—62;

o   Симеоновата църква в Преслав и нейният епиграфичен материал. — БПр, 1, 1929—1930, 1, с. 100—124;

o   Велики Преслав, столицата на Симеона. Водач за старините. С., 1930, 36 с. (2 попр. и доп. от Ю. Господинов изд. С., 1948, 47 с.);

o   Българското изкуство през IX и X век. — В: България 1000 години. 927—1927. 1. С., 1930, с. 139—182;

o   Местни традиции и национални елементи в кръглата преславска църква. — ИБАИ, 6, 1930—1931, с. 194—205;

o   Нови данни за българите през X в. — ИБАИ, 6, 1930—1931, с. 281—283;

o   Разкопки на „Вътрешния град“в Преслав. — ИИД, 11—12, 1931—1932, с. 151—159;

o   Новооткрит български оловен печат. — БИБ, 5, 1932—1933, 1, с. 190;

o   Новооткрито старобългарско съкровище. — ИБАИ, 8, 1934, с. 230—253;

o   Стара църква при Мирково. — ИБАИ, 8, 1934, с. 442—444;

o   Преславската керамика. С., 1936, 156 с.;

o   Рождество Христово в старата българска живопис. — ДК, 18, 1937, 77, с. 654—657;

o   Първи стъпки на християнското изкуство. — ДК, 18, 1937, 81, с. 783—786;

o   Старата църква Св. Георги в София. — Сердика, 1, 1937, 3, с. 8—11;

o   Гробниците на стара Сердика. — Сердика, 1, 1937, 6, с. 7—9;

o   Монастирът на Света Богородица Витошка над Драгалевци. — Сердика, 1, 1937, 9, с. 3—5;

o   Елинистични мотиви във византийското изкуство. — Прометей, 2, 1937—1938, 6, с. 5—11;

o   Из историята на старобългарската култура. Българи, славяни и Византия. — В: През вековете. С., 1938, с. 67—96;

o   Български царски портрети в старите сръбски стенописи. — Родина, 1, 1938—1939, 2, с. 195—197;

o   Старинни църкви в Западна България. — ИБАИ, 13, 1939, с. 228—245;

o   Крумовият дворец и други новооткрити постройки в Плиска. — ИБАИ, 14, 1940—1942, с. 73—135;

o   Славянска керамика в България и нейното значение за славянската археология на Балкана. С., 1948, 8+85 с.;

o   Славянский город в древней Болгарии. — Bsl, 10, 1949, р. 259—267;

o   Предварителни проучвания на Кадъкьойското градище. — ИАИ, 18, 1952, с. 243—258;

o   Два поетически фрагмента у Йоан Екзарх като исторически извори. — Археология, 1, 1959, 1—2, с. 9—16;

o   Die mittelalterliche Kirche in Bojana. — In: Antike und Mittelalter in Bulgarien. Berlin, 1960, p. 165—169;

711

o   Жилищната архитектура в България през IX и X в. — ИАИ, 23, 1960, с. 1—21;

o   Архитектурата в Средновековна България. С., 1965, 252 с.;

o   Архитектурата на Българското средновековие. — В: Кратка история на българската архитектура. С., 1965, с. 59—123.

            Лит.:

·       Grabar А. — BZ, 37, 1937, р. 477—482 (рец.);

·       Академик Кръстю Миятев на 70 години. — Археология, 4, 1962, 2, с. 1—4;

·       Академик Кръстю Иванов Миятев (1892—1966). — ИП, 22, 1966, с. 132—133;

·       Миятев Кръстю Иванов. — В: 100 години БАН (1869—1969). 1. С., 1969, с. 437—439.

Виолета Нешева

    (49). МЛАДЕНОВ, Стефан (С. М. Стоянов) (15/27.XII.1880—1.V.1963) — бълг. езиковед. Роден във Видин. Завършва класическия отдел на Видинската гимназия (1897) и слав. филология в Софийския унив. (1902). Като студент прави първото си езиковедско изследване — „Към въпроса за езика и националната принадлежност на Ново село (Видинско)“ (1901), в което изяснява основните особености на един смесен говор. Гимназиален учител в Шумен и София (1902—1905). Специализира във Виена (1903 — 1904) при В. Ягич, К. Иречек, П. Кречмер и др., в Петербург (1904) при Ян Бодуен де Куртене, А. И. Соболевски, П. А. Лавров и др., в Прага (1905) при Л. Нидерле, И. Поливка и др., в Париж и Мюнхен (1911 — 1912). В Прага защитава докторска дисертация „За промените на граматическия род в славянските езици“ (1905). Проявявайки дарбата си на компаративист, М. разглежда проблема на широка сравнителна основа, като хвърля светлина върху редица особености на бълг. език и достига до извода, че промените в граматичния род на имената в слав. езици са по-малко в сравнение с някои индоевроп. езици — новоперсийски, английски, литовски и др. Доц. по история на бълг. език (1910), извънреден проф. (1916—1921), проф. и титуляр на Катедрата по общо, сравнително и индоевроп. езикознание (1921— 1948) в Софийския унив. Чете лекции по история на бълг. език, бълг. диалектология, бълг. синтаксис, бълг. ударение, бълг. етимология, бълг. географски названия, бълг. литературен език, общо езикознание, увод в индоевроп. граматика, индоевроп. морфология, словообразуване в индоевроп. езици, староиндийски, готски, старовисоконемски, морфология на грц. език, полски, чешки и др. Член-кор. на БАН (1918), акад. (1929). М. е единственият бълг. учен, получил преди 9 септ. 1944 почетното звание член-кор. на АН на СССР; член е на Полската АН в Краков (1929), на King’s College (Slavonic School) в Лондон (1929), на Slovanský Ústav в Прага (1929), член-кор. на Германската АН (1942). Орден „НРБ“ I ст. (1955), Димитровска награда (1950). Умира в София.

Стефан Младенов

М. развива многостранна научна дейност в областта на историята на бълг. език, бълг. диалектология, етимология, лексикография, сравнителното езикознание на различни индоевроп. езици (албански, персийски, литовски, арменски и др.) и на тюркските езици. Автор на ок. 1100 книги, студии, статии, рецензии, бележки, преводи и др. През 1908 издава етимологичното изследване „Старите германски елементи в славянските езици“, което му донася широка известност в чужбина. Като ревизира схващанията на германските езиковеди X. Хирт, Е. Шрьодер и Пайскер, които посочват над

712

200 германски заемки в слав. езици, М. приема за германизми само следните:

блюдо, блюдъ; боукъı; вельбѫдъ; витѧѕь; влахъ; гобина, гобино; гобьѕь, гобьзь; гонозити; гоньзнѫти, гоньсти, гонести, гонезити; гораздь; доунавъ; кладѧѕь, кладеньць; краль; коусити, искоусити; кьнѧѕь, кънѧгъ; пѣнѧѕь, пѣнѧгь; скълѧѕь, склѧзь, штьлѧгъ; тьıнъ; оуеерѧгъ, оусерѧѕь; хъıзъ, хъıзина, хъıжа; хѫдогъ; шлѣмъ; щоуждь, тоуждь, чоуждь,

а останалите смята за славянски, гръцки, романски и късни германски. С това се обезсилват някои погрешни изводи за характера на старата слав. култура.

През 1910 се явява първата студия на М., свързана с историята на бълг. език — „Зайковски светогорски требник“; в нея се анализират особеностите на един среднобълг. паметник от XIII в. През 1926 излиза трудът му „Два въпроса из старобългарската граматика“, където М. разглежда йотацията на е в началото на думи и срички и прави опит да докаже, че старобълг. перфект е съдържал до голяма степен смисловото значение на новобълг. форми за преизказване. През 1929 е отпечатана статията „Из един западнобългарски апостол от XIV в.“, в която М. поставя въпроса за названието на редакцията на западнобълг. ръкописи, в които старобълг. носови гласни се заменят с е и у. В слав. палеография тези паметници неправилно се определят като ръкописи от сръбска редакция. В анализирания безюсов апостол от XIV в. М. посочва типични българизми — липса на епентетично л, изясняване на задна ерова гласна в о, наличие на африкат дз, широка употреба на дат. притежателен и др., и предлага езиковата редакция на многобройните паметници, писани в западни бълг. области, да се определя като западнобългарска. М. е автор на няколко статии по епиграфика: „Бележки върху новооткрития надгробен надпис на видинската болярка Станислава“ (1934), „Значение на Боянския надпис за българската езикова история“ (1935), „Няколко думи за Кричимския надпис“ (1945) и др.

Истор. проучване на бълг. език намира най-широко отражение в капиталния труд на М. „Geschichte der bulgarischen Sprache“ (1929). Това е първата цялостна история на бълг. език, в която с голямо умение са синтезирани основните проблеми от развитието му в тясна връзка с историята на народа. В нея се поставят важни въпроси, които и днес имат актуално научно значение: за границите на бълг. език, заселването на Балк. п-в, взаимоотношенията между бълг. и тракийски, бълг. и румънски, бълг. и другите слав. езици, характерни черти на бълг. език, периодите в неговата езикова история, неслав., първобълг. следи и др. В частта „Външната история на българския език“ се анализира названието словѣне като етническо име за бълг. славяни на Балк. п-в, в Дакия и Панония. Проследява се проникването на българо-слав. елементи в румънски, унгарски, грц., албански и възникването на различни редакции на старобълг. език извън Б-я. Решават се основни въпроси от различни области на бълг. истор. граматика. В областта на фонетиката се подчертава умереният консерватизъм на бълг. вокал изъм и консонантизъм. Проследява се развоят на всяка старобълг. гласна поотделно, като се обръща особено внимание на вокалите ѣ, ъ, ь, ы, ѫ и ѧ. Специално са разгледани ликвидните, носовите, устнените, зъбните, веларните, шушкавите и съскавите консонанти, а също и j (ι) с предизвиканите от него асимилационни явления. В областта на акцентологията се анализира предисторията на бълг., респ. на праслав. ударение, т.е. на индоевроп. акцент, критикува се акцентният закон на Б. Цонев за съкращаването на ударените дължини и се правят изводи за значението на бълг. материал за установяване на праслав. интонационни различия и за общослав. метатония. На най-подробен акцентоложки анализ са подложени разносричковите имена от трите рода и глаголните облици с постоянно и подвижно ударение. Проследяват се диалектните измествания на ударението в бълг. езикова област и въз основа на

713

североизточните, югоизточните и северозападните наченки на акцентни измествания се прави извод за югозападнобълг. изместване на ударението. М. отхвърля предположението на Б. Цонев, че старобълг. език има постоянно ударение върху предпоследната сричка, и на Л. Милетич за следи от праслав. квантитет в новобълг. диалекти. В частта за истор. морфология въз основа на материал от книжовните паметници се изяснява развоят на всички части на речта, специално внимание се обръща на „заника“ на склонението при имената и на промените, настъпили в областта на глаголните категории. С оглед на съхранението на архаичните типове изречения и на развилите се иновации е разработена частта, посветена на синтаксиса. Значително място е отделено и на описателната диалектология. След двудялбата, тридялбата и четиридялбата на бълг. говори М. дава сведения за говорите в Крайния североизток, Южна Бесарабия и Добруджа (Северна и Южна) и за диалектите от вътрешността на страната. Важни са проучванията за архаичните говори между Сяр и Солун и за западнобълг. говори северозападно от тях. Голямо внимание е посветено на старинните югозападнобълг. говори на Костур и Корча и на останалите бълг. диалекти в географската област Македония. Отделено е значително място на връзката между старобълг. езикови паметници и старобълг. диалекти, от една страна, и новобълг. книжовен език и съвременните бълг. диалекти, от друга.

„Geschichte der bulgarischen Sprache“ е преведена на бълг. език през 1979 от Ив. Дуриданов. В бълг. превод е включена и една много съществена глава за истор. лексика, топонимия и антропонимия (отпаднала в немското издание поради липса на място и печатана по-късно — през 1930, в Сп БАН), в която материалът е класифициран въз основа на семантичния принцип и е снабден с богати етимологични разяснения.

Обширна е дейността на М. в областта на лексикографията. Той е главен автор (заедно с Ал. Теодоров-Балан) на „Български тълковен речник“, т. 1, от А до К (1926—1951), който според съставителите „трябва да съединява в себе си известните речници на Дювернуа и Геров, ала с по-широко и погрижливо използуване на книжовните паметници и на публикувания лексикален материал на народната реч“. Това е единственият засега истор. речник на бълг. език. В него при всяка дума е посочена старобълг. успоредица, свидетелство за хилядолетния живот на бълг. реч. Всички старобълг. съответствия в речника могат да се открият в среднобълг., староруските и старосръбските преписи на старобълг. паметници. В целокупната слав. писменост М. открива старобълг. облици, създадени по времето на Кирил и Методий, на княз Борис I и цар Симеон, на учениците и последователите на слав. просветители. Отличното познаване на старобълг. книжнина му помага да възстанови старобълг. речниково богатство, оставило следи в бълг. народни говори от ново време. В редица свои статии той аргументира с изобилни доказателства необходимостта езикът на Кирил и Методий да бъде наричан „старобългарски“.

През 1932 М. издава „Речник на чуждите думи в български език с обяснения за произхода и състава им“, в който думите се тълкуват, като се посочват значението, употребата и произходът им и се привеждат бълг. еквиваленти, голяма част от които са езикови творения на автора. В „Етимологичен и правописен речник на българския книжовен език“ (1941) за пръв път се прави опит да се изясни бълг. словно богатство откъм произход и въз основа на родството му с другите езици.

М. е автор на повече от 250 рецензии и критически отзиви за научни трудове по езикознание, излезли в Б-я и в чужбина, в които обективно и с изключителна научна компетентност защитава единството на бълг. език и на неговите граници от Кирило-Методиевата епоха до днес.

714

            Съч.:

o   Към въпроса за езика и националната принадлежност на Ново село (Видинско). — СбНУ, 18, 1901, с. 471—506;

o   Един сръбски учен за говорите в Източна Сърбия и Западна България. — ПСп, 65, 1904, с. 444—452;

o   За пограничните говори в Източна Сърбия. — ИССФУ, 1, 1905, с. 101—116;

o   Промените в граматическия род в славянските езици. — ИССФУ, 2 (1906—1907), 1907, с. 65—114;

o   „Български старини из Македония“, събрани от Й. Иванов. С., 1908 (рец.). — Училищен преглед, 13, 1908, 10, с. 914—924;

o   Старите германски елементи в славянските езици. С., 1908, 5+310 с.;

o   Зайковски светогорски требник. — ПСп, 71, 1910, с. 155—205;

o   Върху езика на Боянския надпис. — Минало, 2, 1911, 5—6, с. 4—5;

o   Мекостта на съгласните в българските говори (няколко звукофизиоложки опити с изкуствени небца). — ГСУифф, 10—11, 1915, с. 1—12;

o   История на българский език. А. Обща част. Том първи (рец.). — Славянски глас, 13, 1920, 5—6, с. 43—46;

o   Вероятни и мними остатъци от езика на Аспаруховите българи в новобългарската реч. — ГСУифф, 17, 1921, с. 201—288;

o   Към въпроса за езиковото новаторство у нас. — Слънце, 3, 1921, 2, с. 123—134;

o   Из историята на някои по-малко известни български думи (Етимологически съпоставки). — СпБАН, 22, 1921, с. 227—241;

o   Българското влияние върху езика на македонските власи. — Училищен преглед, 22, 1923, 4—5, с. 246—255;

o   Бележки към една старобългарска граматика. — Училищен преглед, 22, 1923, 9, с. 670—681;

o   „Беседата на презвитер Козма против богомилите“ от Никола Благоев (рец.). — ДК, 4, 1923, 16, с. 140—156;

o   Съкровищата на старата българска книжнина. — ДК, 4, 1923, 18—19, с. 202—224;

o   Към изследването на т.н. хетероклизия в индоевропейските езици. — ГСУиф, 19, 1923, с. 1—34;

o   Кратка граматика на църковнославянски език със сборник и речник. С., 1924, 96 с.;

o   Свищовски дамаскин. Новобългарски паметник от XVIII в. (рец.). — Slavia, 4, 1925, р. 138—142;

o   Старобългарското влъхвъ „magus“, новобългарското влъхва „fur“ и техните индоевропейски съответствия. — В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски по случай 30-годишната му научна и професорска дейност. С., 1925, с. 151—156;

o   Учебник по старобългарски език за пети клас на средните училища. Пловдив, 1926, 110 с.;

o   Два въпроса из старобългарската граматика. — СпБАН, 35, 1926, с. 37—59;

o   Томсеновият опит за превод на най-дългия надпис на старобългарското съкровище от Nagy-Szent-Miklós. — СпБАН, 35, 1926, с. 61—79;

o   Надписите на старобългарското съкровище от Nagy-Szent-Miklós (Банатско). — Годишник на Народния археологически музей, 4, 1922—1925 (1926), с. 362—380;

o   Забележки върху етимологията на някои турски и гръцки думи в един дамаскин (Поправки и допълнения към отдела за чуждите думи в Милетичовата книга „Свищовски дамаскин“). — ГСУифф, 22, 1926, с. 1—52;

o   Български тълковен речник. 1 (А—К). С., 1927, 1126 с.;

o   Името българин. Преглед и преценка на досегашните опити за обяснението му. — Българска мисъл, 2, 1927, 3, с. 161—168;

o   Граници на българската реч и държава в миналото и днес. — Родна реч, 1, 1927—1928, 1, с. 16—23;

o   „Славянская кирилловская палеография“ от Е. Ф. Карский. — Училищен преглед, 27, 1928, 4—5, с. 451—457;

o   Хилядо години български език — от цар Симеона до днес. — БИБ, 1, 1928, 4, с. 49—78;

o   Положението на Аспаруховите българи в реда на тюркския клон от ариоалтайските народи. — БИБ, 1, 1928, 1, с. 49—71;

o   Geschichte der bulgarischen Sprache. Mit einer Karte. Berlin—Leipzig, 1929, 354 p.;

o   Из един западнобългарски апостол от XIV в. — СпБАН, 38, 1929, с. 124—144;

o   Най-старият препис на цар Симеоновия „Златоструй“. — Славянски глас, 23, 1929, 4, с. 154—155;

o   По повод на една френска книга за езика на Кирил а и Методия. — Златорог, 10, 1929, 6, с. 315—318;

o   Новооткрити късчета от кирилско изборно евангелие, редакция сръбско-българска. — Училищен преглед, 28, 1929, 8, с. 1214—1217;

o   Към въпроса за старославянския превод на хрониката на Георгия Хамартола (рец.). — Училищен преглед, 29, 1930, 7, с. 1098—1104;

o   Etymologisches aus einer kurzgefaßten Geschichte der bulgarischen Sprache. — СпБАН, 43, 1930, c. 93—122;

o   Старобългарски език в днешните наши народни говори. — Българска мисъл, 6, 1931, 3, с. 157—164; 4, с. 259—268;

o   Последните възражения против старобългарското име на Кирило-Методиевия език с оглед към новобългарски. — PF, 15, 1931, 2, р. 305—335;

o   Речник на чуждите думи в българския език с обяснения за произхода и състава им. С., 1932, 604 с.;

o   Значение на Родопската област от гледище на българската езикова история. — Родопски преглед, 3, 1932, 3, с. 81—94;

o   Потекло и състав на среднобългар. Бѣлгоунъ, прякор на цар Асеня I. — СпБАН, 45, 1933, с. 49—66;

o   Един ценен паметник от времето на старобългарското владичество над Маджарско. — В: Полувековна военна България. С., 1933, с. 81—84;

o   Бележки върху новонайдения надгробен надпис на видинската болярка Станислава. — СпБАН, 48, 1934, с. 241—261;

o   Един наръчник по глагол ска палеография. — Славянски глас, 28, 1934, 3—4, с. 194—198;

o   Assemański albo Watykański Ewangeliarz. — In: Słownik starożytności słowiańskich. Zeszyt próbny. Warszawa, 1934, p. 1—3;

o   Българската реч в Солун и Солунско. — В: Сборник Солун. С., 1934, с. 44—63;

o   Значение на Боянския надпис за българската езикова история. — ГСУифф, 31, 1934, с. 2—10;

o   Първобългарско, а не печенежко е т. н. Атилово златно съкровище от Nagy-SzentMiklós. — ГСУифф, 31, 1934—1935, с. 1—88;

o   История на българския език. С., 1935, 136 с.;

o   Дейността на славянските равноапостоли от гледището на сравнителното индоевропейско езикознание. — Лист „Кирил и Методий“, 1937, бр. 2, с. 11;

o   Граматика на българския език. С., 1939, 24+440 с. [Младенов Ст., Ст. п. Василев];

o   Българският език в светлината на балканистиката. — ГСУифф, 35, 1939, с. 1—74;

o   Езикът на светите братя Кирил и Методий и днешният български език. — Родина, 2, 1940, 4, с. 5—23;

o   Етимологически и правописен речник на българския книжовен език. С., 1941, 20+704 с.;

o   Единство на българските народни говори. — Златорог, 23, 1942, 4, с. 153—162;

o   Няколко думи за Кричимския надпис. — СпБАН, 70, 1945, с. 87—94;

o   История на българския език. С., 1979, 412 с.

715

            Лит.:

·       Михайлова Е. Стефан Младенов. Библиографски принос. С., 1956, 310 с.;

·       Езиковедски изследвания в чест на академик Стефан Младенов. С., 1957, 653 с.;

·       Георгиев Вл. Академик Стефан Младенов (1880—1963). — БЕ, 13, 1963, с. 305—312;

·       Bernard R. Stefan Mladenov. Nécrologie. — RES, 43, 1964, 1—4, p. 306—309;

·       Селимски Л. Стефан Младенов и изучение староболгарского языка. — Palaeobulgarica, 4, 3, р. 114—118;

·       Zeil L. Stefan Mladenows Wahl zum korrespondierenden Mitglied der Berliner Akademie der Wissenschaften im Jahre 1942. Zur 100. Wiederkehr seines Geburtstages. — ZS, 24, 1980, 907—915;

·       Георгиев Вл. 100 години от рождението на акад. Стефан Младенов. — БЕ, 31, 1981, с. 301—305;

·       Добрев Ив. Проблемите на българската езикова история в научното дело на акад. Стефан Младенов. — БЕ, 31, 1981, с. 305—307;

·       Кочев Ив. Академик Стефан Младенов и проблемите на българската диалектология. — БЕ, 31, 1981, с. 308—310;

·       Георгиева Е. Академик Стефан Младенов и сп. „Родна реч“. — БЕ, 31, с. 311—318;

·       Георгиев Ст. Изследователска методология и теоретически постижения на акад. Стефан Младенов. — БЕ, 31, 1981, с. 319—326;

·       Шимански Т. Академик Стефан Младенов като етимолог. — БЕ, 31, 1981, с. 326—331;

·       Симеонов Б. Приносът на акад. Стефан Младенов за проучването на прабългарската съставка на езика ни. — БЕ, 31, 1981, с. 332—336;

·       Заимов Й. Ономастичните проучвания на акад. Стефан Младенов. — БЕ, 31, 1981, с. 336—338;

·       Вакарелска Д. Академик Стефан Младенов и тракийските диалекти. — БЕ, 31, 1981, с. 338—340;

·       Божков Р. Изследванията на акад. Стефан Младенов върху северозападните български говори. — БЕ, 31, 1981, с. 340—342;

·       Русинов Р. Историята на новобългарския книжовен език в трудовете на акад. Стефан Младенов. — БЕ, 31, 1981, с. 342—346;

·       Мурдаров Вл. Приносът на акад. Стефан Младенов в историята на българския правопис. — БЕ, 31, 1981, с. 346—350;

·       Балкански Т. Словообразователните омоними в „Български тълковен речник на съвременния народен и книжовен език. А—К. С., 1927—1951, съставен от Стефан Младенов с донегдешно участие на Ал. Теодоров—Балан“. — БЕ, 31, 1981, с. 350—353;

·       Попова М. Лингвистичната терминология в трудовете на акад. Стефан Младенов. — БЕ, 31, 1981, с. 353—358;

·       Попов К. Научното дело на видни български езиковеди. С., 1982, с. 85—94;

·       Мурдаров В. Стефан Младенов. — В: Мурдаров В. Виена и началото на българската езикословна наука. С., 1988, с. 91—95.

Емилия Кочева

    МОЙМИР I — вж. Велика Моравия.

    МОЙМИР II — вж. Велика Моравия.

    МОЛИТВОСЛОВ — вж. Евхологий.

    (50). МОМЧИЛОВ, Иван Николов (19.X.1819—8.XII.1869) — бълг. просветител и книжовник. Роден в гр. Елена. Първоначалното си образование получава в Елена и Търново. Голямо значение за филологическата му подготовка има учението му в Гърция и Русия. В Атинската гимназия учи три години и успява да усвои грц., лат. и немски език. През 1842 напуска гимназията, заминава за Одеса и постъпва в Херсонската духовна семинария. Там се запознава с най-важните съчинения на П. Й. Шафарик, А. X. Востоков, Ο. Μ. Бодянски, Μ. П. Погодин, Б. Копитар и др. В Одеса престоява само една година — през 1843 се разболява и се завръща в родния си град. Въпреки че не завършва образованието си, М. получава сериозна подготовка и се оформя като един от най-добрите педагози и книжовници през епохата на Бълг. възраждане.

Иван Момчилов

От 1843 до 1859 М. работи като учител в Елена, от 1859 до 1964 — в Горна Оряховица. С педагогическата си дейност допринася за издигането на бълг. образование на по-високо равнище: преустройва килийното училище, въвежда взаимоучителната система, основава класно училище,

716

включва в учебната програма нови предмети. В основата на обучението поставя живия бълг. език. Негови ученици са видните бълг. възрожденски дейци П. Р. Славейков, Д. Войников, Н. Козлев, Др. Цанков, Ив. Касабов и др. М. съдействува да се замени в богослужението грц. език с български и се включва активно в борбата срещу фанариотите. През 1864 напуска училището и се отдава на книжовна и издателска дейност. За четири-пет г. написва и издава около 15 книги, предимно учебници. Заедно с Н. Михайловски превежда от руски език и издава „Очерки из историята и народните сказания“ (Виена, 1865). През 1868 основава „Книгопродавница Момчилов и С-ие“ в Търново. Умира в Горна Оряховица.

Делото на М. е свързано както с историята на бълг. образование, така и с историята на бълг. граматическа мисъл и на бълг. правопис. Той създава първия бълг. учебник по църковнослав. език — „Писменница на славянския язик“ (Белград, 1847), който е компилация от граматиките на И. Пенински, Н. Греч и А. Мразович. Заслугата на М. е, че излага учебния материал на „прост и чист български“ език. М. е автор и на първия бълг. учебник по старобълг. език — „Граматика на старобългарския език по сичкото му развитие“ (Виена, 1865). При написването му са използувани граматиките на П. Перевлевски и на Пенински. В сравнение с „Писменницата“ това е напълно нов учебник. В предисловието му категорично е защитена тезата, че този език трябва да се нарича старобългарски, а не славянски или църковнославянски. М. прави характеристика на най-стария период от развоя на старобълг. език, като го съпоставя с измененията, настъпили по-късно, включително и в църковнослав. език. В отделна част са дадени сведения за старобълг. букви (не само като графика, но и като звукова система); следват частите „Словопроизводство“ (където фактически е съсредоточено описанието на морфологията на старобълг. език), „Правописание“ (с бележки включително и за диакритичните знаци) и „Словосъчинение“ (в скоби обяснена като синтаксис). През 1865 М. издава и „Сборник от образци за изучаването на старобългарския език по сичкото му развитие“. В него се дават истор. и езиково-правописни сведения за старобълг. кирилски и глаголически паметници и се прилагат образци от тях. Като се основава на П. Й. Шафарик, М. определя глаголицата като най-старата слав. азбука, съставена от Кирил, а кирилицата приписва на Климент Охридски. В този сборник М. пръв в науката споменава за три писмени паметника, пазени в Елена — две евангелия от XIII в. и един дамаскин от XVII в. М. е автор и на „Граматика за новобългарския език“ (Русчук, 1868). Въпреки че е улеснен от положителните страни в граматиките на своите предшественици, особено от „Основа за блъгарска грамматика“ на Й. Груев, М. се очертава и като самостоятелен изследовател на граматическия строеж на бълг. език. Признати са заслугите му за утвърждаването на аналитичното изразяване на падежите при съществителните и прилагателните имена и при местоименията, за налагането в книжовния език на неизменяемата частица ще при образуването на бъдеще време, както и на някои други норми (изговора на групите ър, ъл, членната форма -те при имената в мн. ч. и -я, -ят при прилагателните имена от м.р. ед. ч., меките окончания при глаголите от I и II спрежение в сегашно време и др.), за обогатяването на граматичната терминология (напр. въвежда термините „устнени съгласни“ и „ударение“). Научен характер имат наблюденията му върху членуването на числителните имена и употребата им в речта. М. е привърженик на традиционния правопис, но се съобразява с особеностите на новобълг. език и прави някои отстъпки в полза на фонетичния и морфологичния принцип.

            Съч.:

o   Писменница на славянския език. Белград, 1847, 170+12 с.;

o   Граматика на старобългарския език по сичкото му развитие. Виена, 1865, 247 с.;

o   Очерки из историята и народните сказания (Древна история). Виена, 1865, 367 с. [Момчилов Ив., Н. Михайловски];

o   Сборник от образци за изучаването на старобългарския език по сичкото му развитие. Виена, 1865, 154 с.;

717

o   Буквар с картинки. Виена, 1868, 21 с.;

o   Граматика за новобългарския език. Русчук, 1868, 160 с.;

o   Кратка свещена история. Русчук, 1868, 72 с.;

o   Малко политическо земеописание. Вена, 1869, 72 с.;

o   Свещен православен катихизис за народните ни училища. Вена, 1869, 56 с.;

o   Малък свещен православен катихизис. Вена, 1869, 36 с.;

o   Църковен цветник. Търново, 1869, 103 с.;

o   Буквар за черковно четене за децата. 3 попр. и доп. изд. Виена, 1869, 24 с.;

o   Начален прочет. Начални книжки за децата в първоначалните ни народни училища. Виена, 1869, 69 с. (2 изд. Търново, 1870, 48 с.).

            Лит.:

·       Зринов Ив. Р. Ив. Момчилов (по случай 25-годишнината от смъртта му). — Учител, 2, 1894—1895, 3, с. 194—201;

·       Радивоев М. Биография на Ивана Николов Момчилов с кратък очерк на просветителната му дейност (1818—1869). С., 1912, 53 с.;

·       Калчев Ц. Забравен учител и книжовник (По случай 100 години от рождението на Иван Н. Момчилов и 50 години от неговата смърт). — Илюстрация светлина, 28, 1920, 3, с. 11—12;

·       Василиев А. Трем на българското възраждане. С., 1936, 43 с.;

·       Русинов Р. Иван Момчилов и българският език. — БЕ, 20, 1970, с. 241—249.

Златка Спасова

    (51). МОНАШЕСТВО (грц. μόνος—сам, μοναχός—инок, μοναχισμός—иночество) — уединен живот, посветен изцяло на Бога и църквата. Предпоставките за възникването на християнското М. водят началото си от средата на II в., когато се появяват първите признаци на духовен упадък и отделни мъже и жени се отдават на строго въздържание, на безбрачие, на пост и молитва. От средата на III в. те започват да напускат селищата, да се настаняват в необитаеми земи; наричани са анахорети, еремити, монаси. Основоположник на християнското М. е египтянинът Антоний Велики, живял от средата на III до средата на IV в. Той се заселва в Среден Египет и създава отшелническата форма на монашеския живот. Отначало всички монаси живеят само в пустинните местности на Египет, но скоро започват да се обединяват в общини. През IV в. се организират и общежитийни манастири; техен създател е монахът Пахомий (282—346), който построява ок. 320 в Горен Египет, в Тиваида, Тавенисиотския манастир. От Египет М. прониква в Сирия и Палестина, където възниква и трети тип манастири — т. нар. лаври, в които монасите живеят в самостоятелни, отдалечени една от друга килии, но се подчиняват на един ръководител и се събират заедно за богослуженията. Първоначално М. се приема, без да се извършва някакъв обред и без да се дава някакъв обет. Пръв Шенуда, ученик на Пахомий, въвежда монашеския обет при встъпване в М. Василий Велики нарежда обетът за безбрачие да се дава пред представители на църквата, които извършват специален обред. Така монасите престават да бъдат миряни и заемат място между миряните и клириците. Приемането на М. става пожизнено.

Първоначално чинът на посвещението в М. е единен и не се различават степени сред монасите. Свидетелство за това има в съчиненията на Псевдо-Дионисий Ареопагит. След VI—VII в. започват да се разграничават няколко монашески степени, въпреки че много църковни дейци се обявяват против това (Теодор Студит — през IX в., Никифор Влемид — през XIII в., патриарх Антоний IV — през XIVв., Симеон Солунски — през XV в.). Във виз. ритуал постепенно се оформят три монашески степени (чинове): чин на расофор, чин на малка схима и чин на велика схима, предшествувани от послушничество в течение на три години под ръководството на опитен в духовния живот монах.

Барбериновият евхологий от VIII—IX в., най-старият препис на Евхология, който съдържа виз. ритуал, дава възможност да се проследи приемането на М. по времето, когато Методий става монах и Константин приема монашески чин на смъртното си легло. Според него над желаещия да приеме монашеска схима свещеникът прочита три молитви: едната, отправена към Исус Христос, подготвя посвещението; втората е посветителната молитва, а третата — молитва, с която се връчва монашеското облекло: хитон, кукул, аналав, пояс, сандали и мантия. При свалянето на кукула в осмия ден от посвещението се е четяла една молитва, която е паралелна

718

на молитвата за изкъпването на новопосветения в осмия ден след кръщението му.

Българинът Прусиан се подстригва за монах. Миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица, гръцки ръкопис от XII—XIII в.

След X—XI в. чинът на единната схима окончателно се разпада на две обособени схими — малка и велика. Глаголическият Син. евх. (XI в.) съдържа три обособени и развити чина: молитва над желаещ да приеме монашеска схима; чинопоследование за приемане на малка схима; чинопоследование за приемане на велика схима и обреда за снемане на кукула в осмия ден след приемането на велика схима. Той повтаря молитвата — над желаещ да приеме монашеска схима — от Барбериновия евхологий. В обреда на малката схима са поместени две молитви: първата е нова, а втората е вариант от молитвата след посветителната молитва на схимата от Барбериновия евхологий. В обреда на великата схима има четири молитви. Те и молитвите при снемане на кукула, които също са четири, не съвпадат с тези от Барбериновия евхологий.

Монашеското съсловие играе важна роля в обществения живот на Византия и на Б-я през Средновековието. Най-видните бълг. писатели от IX—X в. са били монаси: Климент Охридски, Наум Охридски, Константин Преславски, Черноризец Храбър. Към монашеското съсловие се включват и видни представители на управляващата династия през IX—X в. Монаси — книжовници и покровители на книжнината, са братът на княз Борис I (852—889) черноризец Докс и неговият син Тодор Доксов. През 889 княз Борис I се оттегля доброволно от престола, приема М. и прекарва в манастира край Плиска до края на живота си (907); на два пъти напуска монашеската обител: през 893, когато извършва преврат, сваля от престола първородния си син Владимир и поставя начело на бълг. държава третия си син Симеон (893—927), и през 895, когато повежда бълг. войски срещу нахлулите в Б-я маджари. Монах става и първият син на Симеон — Михаил. В края на живота си се оттегля в манастир и бълг. цар Петър I (927—970), с чиято личност в науката се свързват редица поучения, разпространявани в средновековната слав. книжнина под името на Петър Черноризец.

Голямо значение в обществения и културния живот на Б-я имат животът и делото на Иван Рилски — основоположника на отшелничеството в Б-я. Широка панорама на живота на бълг. М. през X в. рисува презвитер Козма в „Беседа против богомилите“.

719

            Лит.:

·       Goar J. Euchologion sive rituale Graecorum. Venetiis, 1730, p. 380, 389, 391—393, 420 (фототипно изд. Graz, 1960);

·       Марковић В. Православно монаштво и манастири у средновековној Србији. Сремски Карловци, 1920, 120 с.;

·       Поснов М. Монашеството през IV—XI векове. — ГСУбф, 4, 1926—1927, с. 63—104;

·       Гошев Ив. Облеклото на старобългарските монаси. — Известия на Народния етнографски музей в София, 10—11, 1932, с. 39—72;

·       Гошев Ив. Старобългарски чинопоследования за встъпване в монашество. Текст, превод и коментар. — ГДА, 7 (33), 1957—1958, с. 407—447;

·       Στεφανίδου В. Ἐκκλησιαστικὴ ἱστορία (δευτέρα ἔκδοση). Ἀθῆναι, 1959, p. 153—164;

·       Chitty D. The Desert of a City. Introduction to the Study of Egyptian and Palestinian Monasticism under the Christian Empire. Oxford, 1966;

·       Ковачев M. Българско монашество в Атон. С., 1967, 124 с.;

·       Raffin P. Les Rituels Orientaux de la profession monastique. Paris, 1968, 182+19p.;

·       Halkin F. Saints moines d’Orient. London, 1973;

·       Чифлянов Бл. Чинът на пострижение в монашество. — ДК, 56, 1976, 11, с. 19—25;

·       Чифлянов Бл. Още за духовния сан на св. Кирил. — ДК, 57, 1977, 1, с. 23—32;

·       Имрени Т. Монашество в православной церкви. — In: Szlávok-Protobolgárok-Bizánce. Szeged, 1986 (Hungaro-Bulgarica, 2), p. 165—179.

Благой Чифлянов

    (52). MOPАВИЗМИ в старобългарския език — граматически и лексикални особености на моравската редакция на старобълг. език, т.е. западнослав. диалектни черти (чешки и словашки), проникнали в старобълг. паметници от X—XI в. Преводът на първите слав. богослужебни текстове, предназначен за Моравската мисия на Кирил и Методий, отразява южнобълг. солунски диалект, но битуването на слав. книги във Велика Моравия води до приспособяването им към местното произношение и речник. В IX в. великоморавската държава е обхващала дн. чехо-словашки земи; на югоизток е граничила с бълг. държава на княз Борис I, на запад — с владенията на Лудвиг Немски; независимост получава при княз Ростислав (846—870), който през 862 се обръща към виз. имп. Михаил III с молба да му изпрати християнски проповедници на слав. език. Огромната преводаческа и творческа дейност, извършена в Моравия от Кирил, Методий и техните ученици, обхваща преводи на Четириевангелието (смята се, че Изборното евангелие е преведено още преди тръгването за Моравия), Апостола, Псалтира, Патерика, освен това Паримейника, Номоканона, Хомилиара (вж. Преводи на Кирил, Преводи на Методий). Сведенията от ЖМ, че към края на живота си за осем месеца Методий е превел с помощта на бързописци Библията (освен Макавеите) и други уставни книги, сочат и пътищата за проникване на западнослав. форми: обучените свещеници-писачи и преписвачи са имали различен диалектен произход — не само южнобълг., но и моравски, панонски, каринтски, чешки. До нас не са достигнали паметници, произхождащи непосредствено от Кирило-Методиевата епоха. Оригиналните слав. литературни произведения, възникнали в Моравия, също са ни познати по късни преписи (след XI в.). Към съчиненията на Кирил от моравския период някои учени отнасят защитата му на слав. писменост срещу триезичниците във Венеция и Прогласът към евангелието. От същия период е и съчиненият от Методий Канон за Димитър Солунски; на Методий се приписва Анонимната хомилия в Клоц. сб.

Късните преписи, по които са ни познати произведенията от моравския период, поставят пред учените много методологически проблеми. В зората на славистиката наличието на западнослав. диалектни черти в известните през първата половина на XIX в. слав. ръкописи поражда различни теории за западнослав. етническа принадлежност на Кирило-Меториевия език (илирийската хипотеза на И. Добровски, панонската хипотеза на Фр. Миклошич). През втората половина на XIX в. влизат в научно обръщение класическите литургични текстове (четириевангелия, псалтир, требник) и езикът им е най-убедителното доказателство за бълг. диалектна основа на първите слав. преводи на богослужебните книги. Отделянето на М. като вторичен езиков пласт в текстовете става част от историята на старобълг. паметници. В. Ягич пръв обобщава натрупаните мнения около диалектните наслоения в старобълг. ръкописи в „История на възникването на църковно-славянския език“

720

(във второто изд. от 1913 са систематизирани фонетичните М.). Според него не е възможно да се разграничат текстовете, възникнали на моравска почва, от словенските и хърватските текстове от този период. Той изказва хипотезата, че Фрайзингенските молитви (три старословенски текста, записани в лат. кодекс от X в.) възхождат към първоначален глаголически (старобълг.) текст, представен отчасти и в Син. евх. Тази хипотеза за два езикови пласта, към която се присъединяват Ян Бодуен де Куртене и В. Вондрак, среща отпор от страна на словенските учени (Р. Нахтигал, С. Шкрабец, Ф. Рамовш и др.). За моравска редакция на старобълг. език се говори в науката и въз основа на Киевските листове (откъс от мисал по римски образец от X в.), които в палеографско отношение са може би най-старинни и пазят редица архаични особености на старобълг. език наред с редовно проведени чешки фонетични черти и някои лексикални М. Към последователните чехизми се отнасят ц < tj, kt, з < dj, шч < stj и skj, твор. пад. ед. ч. на -ъмь. В Киевските листове, както и в Пражките листове от XII в., на мястото на dj вм. старобълг. рефлекс жд има з, както и в съвременния чешки език, а не dz, както в съвременния словашки език; от друга страна, моравското з се среща в старобълг. глаголически паметници Мар. ев., Син. пс. Н. Ван Вейк поставя въпроса, случайно ли наред с чешкото з не е представено и словашкото dz < dj, произнасяли ли са з в IX—X в. на изток от р. Морава. П. Дилс отхвърля предположенията за съществуване на преходен западнослав. бълг. диалект или южнослав. диалект с посочените рефлекси; според него преписвачът, говорещ старобълг. език, е нагласил текста си за чешка аудитория по един типичен признак или чех е усвоил коректно старобълг. език с изключение на тези изговорни особености. Случаи с шч вм. шт, редуващо се със ст, ск, има само в Киевските листове (очишчение вм. очиштение, зашчıтı вм. заштити), но ц, з вм. шт, жд срещаме в Киевските листове (насъиценı вм. насъıштени, подазь вм. подаждь), Клоц. сб. (розьство вм. рождьство, порозьство вм. порождьство, твръзии вм. твръждии), Син. пс. (невѣзества вм. невѣждьства, освѧцению вм. освѧштению), Мар. ев. (розьства вм. рождьства, визжь вм. виждь с частично поправяне), Зогр. ев. (виждь вм. вьзѣди с въз-, прочетено като визь и поправено). Към фонетичните Μ. спадат примерите с ц < kti̧- вм. шт (помоць вм. помошть в Киевските листове), дл вм. л (модлитва вм. молитва в Пражките листове), меки шушкави съгласни (нашѣ, срьдьцѣ в Киевските листове, подобен правопис е чест и в Син. пс.).

Към морфологичните М. се причисляват представките роз- вм. раз- (напр. върозоумъшаго в Син. пс.), въı- вм. из- (въıръıни, въıгъна, въıгонѧштен в различни паметници), формата за род. пад. мне вм. мене (в Син. пс., Син. евх.) — според А. Ваян (според Н. Ван Вейк мне е старобълг. образуване по аналогия на мене), коренът цирь- вм. црь- в заемката црькъı (циръковъ в Син. пс., цιръкъве в Киевските листове, circuvah във Фрайзингенските молитви). Хипотезите на Фр. Гривец, А. В. Исаченко и др., че Фрайзингенските молитви възникват на моравска почва и по-късно са подложени на словенска редакция, дават основания да се споменат като възможни М. замяната на ѫ с о (собота вм. сѫбота в Map. ев.) и на ѧ с а (vuasa във Фрайзингенските молитви), евентуално общ рефлекс за двата ера (предна гласна) и контрахирали окончания -его, -емоу.

Лексикалните М. са подложени на замени както в западните бълг. области, така и при източнобълг. (Симеонова) редакция на богослужебните паметници. Според Ягич (в по-ново време и О. Неделкович, А. С. Лвов и др.) при допълването на преведеното от Кирил на солунски диалект Изборно евангелие до Четириевангелие в Моравия е извършена замяна на редица първични южнобълг. думи с моравски, а по-късно, при пренасянето на паметниците в Б-я, М. са заменени с нови старобългаризми. С тези редакции на апракосния текст

721

мнозина учени обясняват лексикалната вариативност в достигналите до нас паметници; споровете се дължат главно на факта, че вариантите не могат винаги да бъдат локализирани териториално по отношение на слав. диалекти от IX—X в. или по мястото на предполагаемото битуване на познатия ни старобълг. препис. За М., заменили първоначални старобълг. форми, се считат думи като

неприѣзнь вм. лѫкавъıи, моудити вм. къснити, балии вм. врачь, заклепати, закленѫти вм. назнаменовати или затворити, отъпоустити вм. оставити, отъдати, шоун вм. лѣвъ, миса вм. блюдо, кокотъ вм. коуръ, поущеница, поущенаı-а вм. подьбѣга, тети вм. бити, боукъви вм. кънигъı, жаль вм. гробиште.

За моравско влияние в областта на словообразуването се приемат форми като братръ, братриѣ вм. брать, братиѣ, небесьскъ вм. небесьнъ, земльскъ вм. земьнъ, помѣнѫти вм. помѧнѫти. (Б. фон Арним отбелязва разпределението на двете форми в Син. пс. в съответствие с употребата на моравското рѣснота и южнослав. истина.) Според Ян Станислав още преди 863 в Моравия или в Панония се оформя богослужебна терминология на слав. език за практически нужди и местните думи като божии рабъ (‘свещеник’), вьсемогıи (в Киевските листове, Фрайзингенските молитви, Син. евх.), законьникъ, изволити, рачити и др. проникват в Кирило-Методиевия превод. Наличието на ашоуть, огавне творити, тимѣно в Син. пс., сѧтъ вм. рече, маломошть вм. бѣдьнъ в Клоц. сб. и др. също се приписва на моравско влияние. Числото на М. не е окончателно установено — думи като рачити, оскръдъ, гръмъ (‘храст’), распонъ, тети и др. се срещат и в бълг. диалекти и употребата им в ръкописи с непреведена чужда лексика (гръцка, т.е. отпреди преславската редакция на евангелския текст, или от германски произход, т.е. лексика, проникнала в езика на западнослав. племена) не е достатъчно основание за отделянето на подобни лексеми като М. Съществува и схващане (Е. М. Верешчагин), че лексикалната вариативност (напр. употребата на М. като балии, неприѣзнъ наред със старобълг. врачь, лѫкавъıи) е характерна за преводаческата техника на първоучителите, т.е. посочените думи не са навлезли в текстовете в различно време. Може да се предполага, че засвидетелствуваните само в глаголическите Киевски листове глоси са имали локална моравска употреба (върѣснитин сѧ, въсѫдъ, въсѫдьнъ, инокость, осповѣдь, издрѣшениѥ, мьша, обѣцаниѥ, обѣцати, оплатъ, огрѧсти, пица, прѣдрагъ, прѣфациı-а, рованиѩ, сьвѣстовати, оутѧгнѫти и др.).

            Лит.:

·       Hattala Μ. О proměru cyrilličny k nynějším nářečím slovanským. — ČČM, 29, 1855, 1, p. 102—103;

·       Schleicher A. Ist das Altkirchenslawische slowenisch? — Beiträge zur vergleichenden Sprachforschung auf dem Gebiete der arischen, celtischen und slawischen Sprachen. 1. Berlin, 1856, p. 319—327;

·       Ляпунов Б. M: Краткий обзор главнейших явлений словенской (хорутанской) литературы вместе с введением об отношении словенского языка к старо-словянскому и другим словянским. — Записки Императорского Харьковского университета, 1,1893, с. 20—23;

·       Vondrák W. Althochdeutsche Beichtformeln im Altkirchenslavischen und in den Freisinger Denkmälern. — ASPh, 16, 1894, p. 118—132;

·       Oblak V. Kleine grammatische Beiträge. 1. Slovenisches dl und südslavisches vy . — ASPh, 19, 1897, p. 321—328;

·       Соболевский А. И. Церковно-славянские тексты моравского происхождения. — РФВ, 43, 1900, с. 150—179;

·       Jagić V. Kirchenslavisch-böhmische Glossen — Saec. XI—XII. — DAWW, 50, 1903, 2, 44 p.;

·       Vondrák V. O původu Kijevských listů a Pražských zlomků a o bohemismech v starších církevněslovanských památkách vůbec. Praha, 1904, 10+115 p.;

·       Погорелов В. А. Западно-славянские элементы в Кирилломефодиевской лексике. — In: Sborník prací I sjezdu slovanských filologů v Praze, 1929. 2. Praha, 1932, p. 667;

·       Цонев Б. История на българский език. 1. С., 1940, с. 117—123;

·       Griveс F. Zarja stare slovenske književnosti. Frisinški spomeniki v zarji sv. Cirila in Metoda. Ljubljana, 1942, 63 p.;

·       Isačenko А. V. Jazik a pôvod Frizinskych pamiatok. Bratislava, 1943, 105 p.;

·       Stanislav J. Slovanskí apoštoli Cyril a Metod a ich činnost vo Vel’komoravskej říši. Bratislava, 1945, 91 p.;

·       Бернштейн С. Б. Об одном чехо-моравизме в памятниках старославянского языка. — Ученые записки Института славяноведения АН СССР, 1951, 3, с. 320—327;

·       Lehr-Spławiński Т. Działalność Konstantyna i Metodego a Slowaczyzna. — RS, 16, 1948, p. 116—138;

·       Stanislav J. O prehodnotenie vel’komoravských prvkov v cyrilo-metodejskej literatúre. — B: Сборник в чест на академик Александър Теодоров-Балан по случай деветдесет и петата му годишнина. С., 1955, с. 357—363;

·       Cibulka J. Ἐπιούσιος — нъсѫщьныи — quotidianus — vezdejší. — Slavia, 25, 1956, p. 406—415;

·       Shevelov G. Y. Trъt- type Groups and the Problem of Moravian Components in Old Church Slavonic. — The Slavonic and East European Review, 85, 1957, p. 379—398;

722

·       Moszyński L. Wpływ morawski w obocznych formach Kodeksu Zografskiego. — In: Z polskich studiów slawistycznich. Prace językoznawcze i etnogenetyczne na IV Mędzynarodowy kongres slawistów w Moskwie. Warszawa, 1958, p. 24—33;

·       Мареш В. Ф. Древнеславянский литературный язык в Великоморавском государстве. — ВЯ, 10, 1961, 2, с. 12—23;

·       Мареш В. Ф. Ранний период морфологического развития славянского склонения. — ВЯ, 11, 1962, 6, с. 13—21;

·       Matějka L. Moravian Codification of the First Slavic Literary language. — In: The Czechoslovak Contribution to World Culture. Hague—London—Paris, 1964, p. 105—111;

·       Львов A. С. К вопросу о моравизмах в языке памятников старославянской письменности. — Slavia, 34, 1965, р. 263—272;

·       Чейка М., А. Лампрехт. К вопросу о славянском единстве в периоде прихода в Моравию Константина и Мефодия. — Magna Moravia, p. 461—468;

·       Bauer J. Старославянский язык и язык жителей Великой Моравии (сопоставление синтаксического строя). — Magna Moravia, p. 469—492;

·       Lehr-Spławiński T. Die Sprachenfrage der Bewohner Großmährens. — In: Das Großmährische Reich. Praha, 1966, p. 392—393;

·       Львов А. С. Очерки по лексике памятников старославянской письменности. М., 1966, 318 с.;

·       Pogačnik J. Freisinger Denkmäler. Literatur — Geschichte — Sprache — Stilart — Texte. München, 1968, 285 p.;

·       Львов А. С. Чешскоморавская лексика в памятниках древнерусской письменности. — В: Славянское языкознание. VI Международный съезд славистов (Прага, август 1968 г.). Доклады советской делегации. М., 1968, с. 316—338;

·       Stanislav J. Zo štúdia spovedných textov spřed r. 863 na Vel’kej Moravě alebo v Panonii. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 335—340;

·       Верещагин E. M. Из истории возникновения первого литературного языка славян. Переводческая техника Кирилла и Мефодия. М., 1971, 256 с.;

·       Верещагин Е. М. Из истории возникновения первого литературного языка славян. Варьирование средств выражения в переводческой технике Кирилла и Мефодия. М., 1972, 199 с.;

·       Хам Й. Старобългарското сѧтъ, мн. ч. сѧти. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 370—373;

·       Младенова М. Старобългарският глагол рАчнтн. — Palaeobulgarica, 7, 1983, 1, р. 91—94;

·       Kronsteiner О. Житие блаженааго Меөодиа архиепискоупа моравьскааго. Das Leben des hl. Method des Erzbischofs von Sirmium. Salzburg, 1989 (Die slawischen Sprachen, 18), p. 109;

·       Bláhová E. Ke klasifikaci českocírkevněslovanských památek. — Slavia, 62, 1993, 4, p. 427—442.

Пиринка Пенкова

    МОРАВИЯ — вж. Велика Моравия.

    (53). МОРАВСКА КИРИЛО-МЕТОДИЕВСКА КНИЖОВНА ШКОЛА. Книжовната дейност на Константин-Кирил и Методий и техните ученици по време на Моравската мисия (863—885) поставя основите на слав. писмена култура. Независимо от различните пътища, по които се развива по-късно, тази култура се гради върху широкообхватното дело на основоположниците на слав. писменост. Във Византия Константин-Кирил и Методий създават първата слав. азбука — глаголицата, и превеждат от гръцки на старобълг. език Изборното евангелие, вероятно и Изборния апостол; сред западните славяни, във Велика Моравия и в Панония, с непосредственото им участие и под тяхно ръководство се създават разнообразни преводни и оригинални слав. текстове. Редица особености на книжовния език, употребяван във Велика Моравия, и на книжовната продукция, създавана там, свидетелствуват за съществуването на обмислена книжовна концепция. Това позволява да се говори за М.к.-м.к.ш.

Покръстването на славяните в княжествата Моравия, Панония и Нитра започва още във втората половина на VIII в. То се извършва главно от баварски мисионери, но едновременно с тях там проповядват мисионери от Италия и Гърция (сведения за тях съдържа ЖМ), а както показват последните проучвания — също и ирландски и шотландски мисионери. Всеки християнин е бил задължен да знае поне текстовете на молитвата „Отче наш“, на Символа на вярата и на една изповедна молитва — на лат. или на родния си език. Тези текстове, а може би и някои други кратки молитви вероятно са били преведени още преди пристигането на Кирил и Методий. В хърватски глаголически ръкопис от средата на XIV в. е запазен текст на „Отче наш“, за който се предполага, че отразява най-ранния превод, направен на местна почва. Видът, в който текстът е запазен:

действително се различава от разпространения сред православните

723

славяни текст на молитвата. Характерна западнослав. особеност е употребата на форми за повелително наклонение в 3 л.ед.ч.: с҃ти се, приди, боуди. Формата за повелително наклонение от глагола дати е дан, а не даждь, както е в старобългарски. На това място (Мт 6:9—13) в изборните евангелия (Асем. ев., Сав. кн.) се употребяват глаголите оставити, оставлı-ати, а последният израз е избави насъ отъ лѫкаваѥго. В четириевангелията (Зогр. ев., Мар. ев.) вече стоят глаголите отъпоустити, отъпоуштати и изразът отъ неприı-азни. Тъй като пълният превод на Четириевангелието е бил довършен в Моравия, може да се предполага, че при съставянето му е бил взет под внимание вече разпространеният сред местните славяни текст на молитвата и от него е била заета думата неприı-азнь, която е калка на старовисоконемската дума unholda. Думата вьседьньнъ отговаря на лат. cottidianum, която се употребява в ранните лат. преводи, известни под общото название Итала. На същото място във Вулгата стои supersubstantialem, което точно отговаря на грц. ἐπιούσιον. На това място в Асем. ев. стои насѫщьнъı (точна калка на ἐπιούσιον), в Зогр. ев. — настоѩщь, в Мар. ев. и Сав. кн. — наставъшааго дьне. Същият стих се повтаря и в Лк 11:3, където четенията са: Мар. ев. — насѫщьнъ, Зогр. ев. — надьневьнъи, Сав. кн. — дьневьнъи, в Асем. ев. този стих липсва. Четириевангелията следват стария моравски превод и при думата напасть; тук към тях се присъединява и Сав. кн., а в Асем. ев. на това място стои искоушениѥ.

Изповедните молитви, запазени във Фрайзингенските молитви (текст I и III), вероятно са преведени от старовисоконемски също преди пристигането на първоучителите. Може би и някои други кратки молитви и проповеди са били преведени на местните слав. диалекти и са имали главно устно разпространение; понякога са можели да бъдат записвани с лат. графика, но при тези записи са липсвали знаци за представяне на много от звуковете.

Организаторската работа на първоучителите е включвала и усилена книжовна дейност. Очевидно целта им е била да осигурят на слав. църква всички най-необходими християнски текстове. Най-голям размах има преводаческата им дейност. Учудващ е обемът на преведените по време на мисията в Моравия и Панония текстове за сравнително кратко време. Най-напред са били довършени преводите на каноничните книги, необходими за богослужението, а след това е било съставено и Четириевангелието, като са били преведени частите, които липсват в Изборното евангелие. В ЖК (гл. 15) се казва: „В кратко време той преведе целия църковен чин и ги научи на утренната, часовете, вечернята, повечерието и литургията.“ Като се съпостави това място със сведението от ЖМ (гл. 15), което се отнася до последния етап от дейността на Методий: „Защото преди това той беше превел заедно с Философа само псалтира, евангелието с апостола и избрани църковни служби“, би трябвало да се предположи, че са били преведени части от виз. евхологий. В достигналия до нас Син. евх. се съдържат литургията на Йоан Златоуст и избрани молитви.

В Моравия са били преведени и служебни текстове от западен тип. Такива текстове са запазени в Киевските листове и във Виенските листове. В хърватски глаголически мисал от средата на XIV в., който се съхранява във Ватиканската апостолическа библиотека (Borg, illir. 4), е запазен канонът на месата заедно със следващите го молитви (между тях е и молитвата „Отче наш“). Първоначално изследователите предполагат, че тези текстове са били преведени от латински, но Й. Вашица доказва, че текстът в хърватския мисал е част от т. нар. Литургия на св. Петър (католическа църковна служба, която е била преведена от лат. на грц. език и е била употребявана от гърците в Илирия) и че е бил преведен от гръцки. Това отговаря и на данните от ЖМ (гл. 11), в което се казва: „. . . щом наближи месата, сиреч службата на св. Петър“. В състава на Литургията на св. Петър е

724

влязла готовата молитва „Отче наш“, която е била преведена още преди идването на първоучителите от латински или от старовисоконемски, а може би и текстовете на някои други преведени по-рано молитви.

В Моравия са били правени също преводи от латински. От латински вероятно са били преведени молитвите, които се съдържат в Киевските листове и във Виенските листове, за което свидетелствуват някои заемки и калки от латински. От латински е бил преведен и пенитенциалът, който се открива в Син. евх. под заглавието заповѣди свѫтыихъ отьць и в по-късни руски преписи на Номоканона. Той съдържа предписания за налагане на епитимийни наказания.

Не е изяснен произходът на изповедния чин в Син. евх. Не е открит нито грц., нито лат. негов оригинал. Завършващата част от текста — изповедната молитва, съответствува на т. нар. Сант-Емерамска молитва, чийто текст е запазен на старовисоконемски, а части от текстове I и III от Фрайзингенските молитви съвпадат донякъде с нея. В. Вондрак изказва предположение, че целият изповеден чин е дело на Климент Охридски.

Според свидетелството на ЖМ (гл. 15) в Моравия Методий превежда от гръцки „всички библейски книги в пълнота с изключение на Макавеите“ за осем месеца с помощта на двама скорописци. В науката са изказвани съмнения относно достоверността на това свидетелство; някои автори смятат, че Методий не е превел цялата Библия, а само избрани библейски четива, т.е. Паримейника, като изтъкват, че досега не са намерени в догенадиевски слав. превод всички библейски книги. От друга страна, в хърватски глаголически ръкописи са открити някои библейски книги, напр. Рут, чийто текст не влиза в Паримейника. Въпросът за Методиевия превод на Библията все още не е изяснен.

Според същата глава от ЖМ Методий превежда още Номоканона и Отеческите книги. Номоканонът е сборник от църковни правила. Все още не е изяснено какво точно означава изразът „отьчьскъıѩ кънигъı“. Според едно от добре аргументираните становища в науката житиеписецът има предвид книги с разкази за монаси, т.е. патерик. Някои изследователи смятат, че става дума за сборник от произведения на светите отци или по-точно за хомилиар.

По време на Моравската мисия възникват и оригинални творби на първоучителите и книжовниците от техния кръг. Тук Кирил създава Написание за правата вяра и Слово за откриване на мощите на Климент Римски (вж. Херсонска легенда), а Методий — Канон за Димитър Солунски.

В Моравия е създадена Анонимната хомилия, запазена в Клоц. сб. Според някои изследователи тя е дело на Методий. С голяма вероятност може да се допусне, че в Моравия е написано Пространното житие на Кирил (вж. Пространни жития на Кирил и Методий), може би с участието на Методий. Първоначалният вариант на Службата за Кирил (вж. Служби за Кирил и Методий) може би също е създаден в Моравия. По-късно службата е била подложена на различни преработки, но някои от тропарите в достигналите до нас преписи с основание се свързват с времето на Моравската мисия. Вероятно и някои от словата на Климент Охридски са написани през този период. В последно време Ив. Добрев изказа предположение, че двете негови общи поучения — Наставления за празници и Поучение за апостол или мъченик, се появяват в Моравия. В Наставления за празници се употребяват думите лихоглаголати, лихоглаголаниѥ, образувани с начален елемент лихо- по модел, зает от старовисоконемски. Словото за апостол или мъченик показва текстуална и лексикална близост с II текст от Фрайзингенските молитви. Не е изключено и някои от останалите слова на Климент Охридски, напр. Слово за Света Троица, в което също се употребяват лексемите лихоглаголати, лихоглаголаниѥ, както и Похвално слово за Кирил, да са възникнали в този най-ранен период от дейността му.

725

Изказвани са предположения, че Пространното житие на Методий също е писано във Велика Моравия, което означава, че той трябва да е бил канонизиран веднага след смъртта си. Това предположение обаче е твърде спорно.

Р. Якобсон е на мнение, към което се присъединява и Й. Рацек, че старочешката църковна песен Hospodine, pomiluj ny, възникнала в края на X в., има за основа по-стар вариант, създаден в Моравия още по Кирило-Методиево време.

По време на Моравската мисия продължава да се изгражда старобълг. книжовен език, чиито основи се поставят с превода на Изборното евангелие. В книжовната норма се внасят някои промени, главно в областта на фонетиката, които отговарят на произношението на чехо-моравските славяни. Обикновено те се наричат фонетични моравизми. Тези особености се откриват последователно само в Киевските листове — паметник, който със сигурност възхожда към моравския период от дейността на първоучителите и техните ученици. Главно въз основа на тях се описва книжовната норма, характерна за М.к.м.к.ш. Отделни думи с моравски фонетични особености се откриват и в по-късни паметници, писани в Б-я, напр. Мар. ев., Клоц.сб. В книжовната лексика, която тогава е в период на усилено изграждане, попадат редица думи от западнослав. произход, както и лат. и германски заемки и калки. Това са т. нар. лексикални моравизми. Техният брой не е установен напълно. Някои лексикални моравизми се задържат в старобълг. книжовен език и се откриват не само в най-старите ръкописи, но и в по-късни преписи от творбите на старобълг. писатели. Най-голяма употреба има съществителното неприı-азнь — ‘дявол’, и производното от него прилагателно неприı-азнинъ. В повече текстове се употребяват също моравизмите рѣснота ‘истина’, отъпоустити — ‘простя’, шоун — ‘ляв’, законьникъ — ‘свещеник’ (калка от лат. canonicus), апостоликъ — ‘папа’ (заемка от латински), вьсемогъıи — ‘всемогъщ’ (калка на лат. omnipotens или на старовисоконемското му съответствие almahtig), лихосътворити, лихомъıслити, лихоı-адениѥ, лихопитиѥ (калки на старовисоконемските missituon, missidenkän, ubarâzî, ubartrunchi). C откриването на нови ръкописи представата за разпространението на моравизмите се променя. Напр. думата прѣфациı-а, която беше позната само от Киевските листове и от Виенските листове и за която се смяташе, че е имала само моравска ограничена употреба, бе открита в новонамерения в манастира „Св. Екатерина“ на Синай Синайски мисал.

За словообразувателни моравизми се смятат употребата на представка въı- вм. из- в думите въıврѣшти, въıгънати, въıринѫти, избягването на наставката -ьствовати — напр. в глаголите цѣсарити, ходатаити, благовѣстити, избягването на наставката -ьство при отвлечени съществителни, изместена от наставката -ьствиѥ.

Слав. названия на дните на седмицата, които се използуват и до днес от всички слав. народи, също са били установени във Велика Моравия. Думата срѣда е калка от старовисоконемското mittitag, което отговаря на лат. media hebdomas. В Моравия е била възприета седмица с първи ден понеделник, както в романските земи край Адриатическо море, където понеделникът се нарича primus dies. Затова имената на втория, четвъртия и петия ден (след понеделника) са въторникъ, четврьтъкъ и пѧтъкъ; при седмица с първи ден неделя това са съответно трети, пети и шести ден. В първите преводи на Кирил и Методий, направени преди Моравската мисия, са били използувани грц. названия, напр. параскевьћи за ‘петък’ или сложни названия, напр. четврьтъкъ сѫботѣ, т.е. ‘четвъртия ден от седмицата с първи ден неделя’, което означава ‘сряда’. Женският род на думата сѫбота (или собота в Мар. ев.) се дължи на романския вариант sabbata в ср.р.мн.ч. В грц. и в книжовния лат. език думата е от ср.р. ед.ч.: σάββατον, sabbatum. В Асем. ев. и в Син. евх. се

726

употребява думата сѫботъ в м.р., което е доморавски вариант, отговарящ на модела за заемане на думи от гръцки, като се отстрани окончанието.

Редица изследователи обръщат внимание на това, че Кирило-Методиевата книжовна дейност във Велика Моравия има компромисен характер, т.е. че в нея прозира стремежът да се примирят Изтокът и Западът, затова и в книжовния език се внасят някои западнослав. особености. В Моравия влизат в употреба преводите на някои богослужебни текстове от западен тип и се усвояват някои западни книжовни модели. Но като цяло там се установява източният, виз. модел на християнска култура. В Моравия се създава разнообразна преводна и оригинална слав. книжовна продукция, като целта очевидно е била да се задоволят всестранно нуждите на ритуала, а също и останалите изисквания на християнската цивилизация. Да се разпространява християнството на свой език — това именно е основно за източния модел, формиран при конкретни истор. условия: християнството във Византия от самото начало съжителствува в Близкия изток с християнство на най-различни езици. Създаването на писменост специално за разпространение на християнството не е непозната практика за Византия — в началото на V в. Месроп Мащоц създава арменската азбука и превежда Евангелието, а и грузинската писмена култура фактически се създава и се развива с въвеждането на християнството. На Запад по принцип богослужението се извършва на латински; на местните езици се превеждат само някои основни текстове. По-късно се създават молитви, химни, а и най-разнообразна литература на езиците на различните народи в Западна Европа; периодът, когато на Запад се поставя въпросът за съответните преводи на Библията, се нарича Реформация.

Мисията на Константин-Кирил и Методий във Велика Моравия е опит да се наложи сред западните славяни източният модел за усвояване на християнската култура. Макар че този опит не успява, сред западните славяни продължават да съществуват кирило-методиевските книжовни традиции. Пренесено в България, книжовното дело на първоучителите се развива и обогатява, като създава основата на слав. православна християнска култура.

            Лит.:

·       Dobrovsky J. Cyrill und Method der Slawen Apostel. Prag, 1823, p. 126—133;

·       Miklosich F. Die christliche Terminologie der slavischen Sprachen. — DAWW, 24, 1876, p. 1—58;

·       Суворов Н. С. Следы западно-католическото церковного права в памятниках древнего русского права. Ярославль, 1888, 234+49 с.;

·       Соболевский А. И. Церковнославянские тексты моравското происхождения. — РФВ, 22, 1900, 43, с. 150—179;

·       Суворов Н. Вероятный состав древнейшего исповедного и покаянного устава в восточной церкви. — ВВр, 9, 1902, с. 378—417;

·       Pastrnek Fr. Dějiny Slovanských apoštolů Cyrilla a Methoda. Praha, 1902, p. 73—77, 131—142;

·       Vondrák V. Zachodnio-europejskie postanowienia w języku cerkiewnosłowiańskim. Kraków, 1903, 67 p.;

·       Melich J. Die Namen der Wochentage im Slavischen. — In: Zbornik u slavu Vatroslava Jagića. Berlin, 1908, p. 212—227;

·       Dvornik Fr. Les Slaves, Byzance et Rome au IX^e siècle. Paris, 1926, p. 5+360;

·       Stanislav J. Dnešný stav otázky československých prvkov v staroslovienských pamiatkach. — In: Riša Vel’komoravskà. Praha, 1933, p. 491—532;

·       Dvornik Fr. Les Légendes de Constantin et Méthode vues de Byzance. Praha, 1933, p. 212—247;

·       Nahtigal R. Starocerkvenoslovanske studie. Ljubljana, 1936 (Razprave znanstvenega društva v Ljubljani. Filološko-lingvistični odsek, 3), 79 p.;

·       Havránek B. Vývoj spisovného jazyka českého. — In: Československá vlastivěda. 2. Praha, 1936, p. 4—14;

·       Vajs J. Mešni řad charvátskohlaholského vatikánského misálu Illir. 4 a jeho poměr k moravsko-panonskému sakramentáři stol. IX. — AAV, 15, 1939, p. 89—141;

·       Stanislav J. Slovanski apoštoli Cyril a Metod a ich činnost vo Vel’komoravskej riši. Bratislava, 1945, p. 83—87;

·       Vašica J. Řecká liturgie sv. Petra a jejé slovanský překlad. — Bsl, 8, 1939—1946, p. 1—54;

·       Kurz J. Slovanské základy naši vzdělanosti. — In: Slovanství v českém narodnim životě. Sborník úvah profesorů Masarikovy university. Brno, 1947, p. 9—19;

·       Vaillant A. Une homélie de Méthode. — RES, 23, 1947, p. 34—47;

·       Horálek К. К otázce lexikálních bohemismů v staroslověnských památkách. — In: Slovanské studie. Praha, 1948, p. 115—119;

·       Isačenko A. Začiatky vzdělanosti vo Vel’komoravskej říši. Turč. Sv. Martin, 1948, 108 p.;

·       Vajs J. Najstariji hrvatsko-glagolski misai s bibliografskim opisima svih hrvatsko-glagolskih misala. — Djela JAZU, 38, 1948, 171 p.;

·       Weingart M. Československý tip cirkevnej slovančiny. Bratislava, 1949, 133 p.;

·       Бернштейн С. Б. Об одном чехо-моравизме в памятниках старославянского языка. — Ученые записки Института славяноведения АН СССР, 3, 1951, с. 320—327;

·       Vašek О. Cyrilometodějská tradice na Moravě. — В: Сборник в чест на акад. Ал. Теодоров-Балан. С., 1955, с. 157—164;

727

·       Stanislav J. О prehodnotenie vel’komoravských prvkov v cyrilo-metodejskej literatúre. — B: Сборник в чест на акад. Ал. Теодоров-Балан. С., 1955, с. 357—363;

·       Mareš F. V. Nedelia cvetъnaja (Květná neděle — „Dominica in palmis“). — Slavia, 25, 1956, p. 258—259;

·       Cibulka J. Ἐπιούσιος — старослав. насѫщьнъıи — quotidianus — vezdejší. — Slavia, 25, 1956, p. 406—415;

·       Георгиев Е. Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури. С., 1956, с. 247—266;

·       Gаmber К. Das glagolitische Sacramentar der Slavenapostel Cyrill und Method und seine lateinische Vorlage. — Ostkirchliche Studien, 6, 1957, p. 165—173;

·       Kuchar A. L. The Conversion of the Slovenes and the German-Slav Ethnic Boundary in the Eastern Alps. — In: Studia Slovenica. New York, Washington, 1959, p. 128—166;

·       Dějiny české literatury. 1. Starší česká literatura. Praha, 1959, p. 29—47;

·       Grivec Fr. Konstantin und Method, Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960, p. 57—68;

·       Мареш Ф. В. Древнеславянский литературный язык в Великоморавском государстве. — ВЯ, 1961, 2, с. 12—23;

·       Večerka R. Slovanské počátky české knižní vzdělanosti. Praha, 1963, 107 р.;

·       Исаченко А. В. К вопросу об ирландской миссии у паннонских и моравских славян. — ВСЯ, 7, 1963, с. 43—72;

·       Šafařík P. J. Dějiny slovanského jazyka a literatúry, všetkých nářečí. Bratislava, 1963, p. 113—154;

·       Vavřínek V. Die Christianisierung und Kirchenorganisation Großmährens. — Historica, 7, 1963, p. 5—56;

·       Vavřínek V. Cirkevné misie v dějinách Velké Moravy. Praha, 1963, 205 p.;

·       Dostál A. Une datation de l’activité de st. Méthode en Grande Moravie. — ЗбРВИ, 8, 1963, c. 91—95;

·       Havránek B. Počátky slovanského písma a psané literatury v době velkomoravské. — In: Vel’ka Morava. Praha, 1963, p. 77—96;

·       Havlík L. Velká Morava a středoevropští Slované. Praha, 1964, p. 205—223;

·       Matějka L. Moravian Codification of the First Slavonic Literary Language. — In: The Czechoslovak Contribution to World Culture. The Hague—London—Paris, 1964, p. 105—111;

·       Mareš F. Stopa předcyrilometodějských moravských misií česko-staroslověnské slovní zásobě. — In: Vznik a počátky Slovanů. 5. Praha, 1964, p. 7—11;

·       Paulini E. Slovesnosř a kultúrny jazyk Vel’kej Moravy. Bratislava, 1964, 243 p.;

·       Racek J. Sur la question de la genèse du plus ancien chant liturgique tchèque „Hospodine pomiluj ny“. — Magna Moravia, p. 435—460;

·       Бауэр Я. Старославянский язык и язык жителей Великой Моравии. Сопоставление синтаксического строя. — Magna Moravia, p. 469—492;

·       Вечерка Р. Великоморавские истоки церковнославянской письменности в Чешском княжестве. — Magna Moravia, p. 493—524;

·       Львов А. С. К вопросу о моравизмах в языке памятников старославянской письменности. — Slavia, 34, 1965, р. 263—271;

·       Večerka R. Mezinárodní význam velkomoravské písemné vzdělanosti. — In: Almanach Velká Morava. Brno, 1965, p. 22—27;

·       Vašiса J. Literární památky epochy velkomoravské. Praha, 1966, 287 p.;

·       Vasiса J. Slavische Petrusliturgie. — In: Anfänge der slavischen Musik. Bratislava, 1966, p. 23—34;

·       Stanislav J. Dějiny slovenského jazyka. 3. Bratislava, 1967, p. 232—275;

·       Dostál A. Bizantyjska misja na Wielkich Morawach a początki piśmiennictwa słowiańskiego. — Silesia antiqua, 10, 1968, p. 116—127;

·       Knobloch J. Vermeintliche gottische Lehnwörter im Slavischen. — In: Cyrillo-Methodianische Fragen. Acta Congressus historiae slavicae Salisburgensis. In memoriam ss. Cyrilli et Methodii anno 1963 celebrati. Wiesbaden, 1968, p. 168;

·       Райков Б. Два новооткрити преписа от службата на Кирил Философ и няколко бележки върху нейния състав. — ККФ 1, с. 203—218;

·       Dostál А. Quellen der altkirchenslavischen Literatur. — In: Das heidnische und christliche Slaventum. Acta II Congressus internationalis historiae Slavicae Salisburgo-Ratisbonensis. Wiesbaden, 1970, p. 121—126;

·       Vašica J. Zur großmährischen und alttschechischen Hymnodie. — In: Das heidnische und christliche Slaventum. Acta II Congressus internationalis historiae Slavicae Salisburgo-Ratisbonensis. Wiesbaden, 1970, p. 159—163;

·       Ratkoš P. Das altslavische Poenitential. — In: Das heidnische und christliche Slaventum. Acta II Congressus internationalis historiae Slavicae Salisburgo-Ratisbonensis. Wiesbaden, 1970, p. 164—171;

·       Večerka R. Problematika stsl. písemnictví v přemislovských Čechách. — Slavia, 39, 1970, p. 223—237;

·       Dvornik Fr. Byzantine Missions among the Slavs. SS. Konstantine-Cyril and Methodius. New Brunswick, 1970, 18+484 p.;

·       Острогорски Г. Византия и словени. Београд, 1970, с. 59—78;

·       Jakobson R. Staroslověnská kantilena v dědictví českém. — RSlav, 17—19, 1970—1972, p. 259—272;

·       Zagiba F. Das Geistesleben der Slaven im frühen Mittelalter. Die Anfänge des slavischen Schrifttums auf dem Gebiete des östlichen Mitteleuropas vom 8. bis 10. Jahrhundert (Annales Instituti slavici, 7). Wien—Köln—Graz, 1971, 228 p.;

·       Mareš F. V. Hlaholice na Moravě a v Čechách. — Slovo, 21, 1971, p. 133—200;

·       Laurenčik J. К otázce slovanské liturgie sv. Petra. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 201—214;

·       Stanislav J. Zo štúdia spovedných textov spřed r. 863 na Vel’kej Moravě alebo v Panonii. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 335—340;

·       Львов A. C. Старославянское невѣдьство — невѣзьство — невѣждъствье. — В: Исследования по славянской филологии. Сборник, посвященный памяти академика Виноградова. М., 1974, с. 220—226;

·       Мещерский Н. А. Источники и состав древней славянорусской переводной письменности IX—XV веков. Л., 1978, 112 с.;

·       Буюклиев И. Следите от кирилометодиевата традиция в старите славянски книжовни езици. — СФ-С, 15, 1978, с. 301—307;

·       Stanislav J. Starosloviensky jazyk. 1. Bratislava, 1978, p. 197—280;

·       Николова С. Патеричните разкази в българската средновековна литература. С., 1980, с. 17—20;

·       Добрев И. Книжовна дейност във Велика Моравия. — В: Кирило-Методиевски страници. С., 1983, с. 160—166;

·       Вечерка Р. Письменность Великой Моравии. — В: Великая Моравия. Ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 174—195;

·       Флоря В. Н. К оценке исторического значения славянской письменности в Великой Моравии. — В: Великая Моравия. Ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 195—217;

·       Верещагин Е. М. Великоморавский этап развития первого литературного языка славян: становление терминологической лексики. — В: Великая Моравия. Ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 217—238;

728

·       Reichertová К., Е. Bláhová, V. Dvořáková, V. Huňáček. Sázava. Praha, 1988, p. 27—45;

·       Vlásek J. Staroslověnský Život Metodějův jako dílo velkomoravské literární školy. — In: Palaeoslovenica. Památce Josefa Kurze (1901—1972). Praha, 1991, p. 76—83.

Искра Христова

    (54). МОРАВСКА ЛЕГЕНДА, Legenda moravica, Legenda sanctorum Cyrilli et Metudii patronorum Moraviae, Tempore Michaelis imperatoris — паметник на лат. чешка литература, съставен върху основата на по-ранни извори за делото на Кирил и Методий. Появата ѝ се обуславя от нуждите на културното и църковно-политическото развитие на чешките и моравските земи през XIII—XV в., където ренесансовият интерес към началото на християнството в тези области се преплита с почитта към делото на слав. първоучители. Запазена е в няколко преписа, най-старият от които е от средата на XIV в. (Митрополитски капитул — Оломоуц № 12). Издавана е от боландистите (1688), Й. Добровски (1826), ѝ. Пекарж (1906), В. Халоупецки (1939), П. Девос (1963) и др.

Въпросът за отношението на М.л. към другите кирило-методиевски извори, респ. за нейната датировка и за историческата ѝ оценка, е труден. Боландистите правилно предполагат, че в по-голямата си част тя е преработка на Италианската легенда. Й. Добровски ѝ дава названието Tempore Michaelis imperatoris (Моравска легенда), открива и другия ѝ несъмнен източник — Кристиановата легенда. Според него първата част на М.л. е заета от Италианската легенда, а втората — от Кристиановата легенда. Но Добровски смята Кристиановата легенда за фалшификат от XIV в. Все пак той предполага, че легендата Quemadmodum възниква въз основа на М.л. по времето на Карл IV (1347—1376). Тези постановки са приети най-общо и от Й. Пекарж, но той поддържа по-ранната хронология на Кристиановата легенда, затова изказва мнение, че М.л. е била съставена през XII или през първата половина на XIII в.

Моравската легенда, препис от края на XIV — началото на XV в.

В. Халоупецки стига до заключението, че съставянето на М.л. е било възможно в края на XIII или в началото на XIV в., но по-късно променя становището си в полза на XI в. Той предполага съществуването на общ първоизточник на легендата Beatus Cyrillus и на М.л. Р. Урбанек отнася М.л. към XIV в. Според него тя е смесица не само от Италианската легенда и Кристиановата легенда, но и от хрониката на Й. Маригнола (придворен капелан на Карл IV), написана в периода 1352—1362. П. Девос и П. Мейвер изказват мнение за компилативния и „мозаичен“ характер на М.л., която според тях е съставена след 1342 — най-вероятно през втората половина на XIV в. Я. Лудвиковски не е съгласен, че М.л. е механична компилация от старите кирило-методиевски легенди. Той намира, че авторът ѝ е проявил значителна самостоятелност — дори само с това, че е разбрал противоречията в главните си източници и се е старал да ги отстрани. За разлика от Италианската легенда напр. в М.л. той е свързал логически данните за пренасянето на мощите на Климент Римски и сведенията за защитата на слав. литургия от гл. 1 на Кристиановата легенда, т.е. изтъкнал ги е като причина за повикването на Кирил и Методий от страна на папа Николай I.

729

По подобен начин са били отстранени противоречията между гл. 1 на Кристиановата легенда, завършваща с проклятието на Методий над Светополк, и гл. 2, според която Борживой е покръстен при двора на Светополк. Според Лудвиковски в М.л. има данни, които са първоначални, т.е. липсват в Италианската и в Кристиановата легенда: края на гл. 8, гл. 5 — прославата на мисийната дейност, разказът за опита тайно да се пренесе тялото на Кирил и за славното завръщане на Методий във Велика Моравия. Освен това според него фактът, че Beatus Cyrillus и Quemadmodum нямат общи места, които може да се тълкуват като извлечение от М.л., се обяснява с различната им насоченост. Terminus post quem за М.л. Лудвиковски поставя в началото на XII в. (с оглед на зависимостта от Италианската легенда, a terminus ante quem — към средата на XIV в.

Съдържанието на М.л., както отбелязват повечето изследователи, има сходства преди всичко с Италианската и Кристиановата легенда. Гл. 1—2, както и гл. 1, 2—5 и 10 от Италианската легенда, разказват за ранните години от живота на Константин-Кирил, за натоварването му с Хазарската мисия поради „неговата мъдрост, похвалния живот и чистотата на нравите“, за намирането на мощите на Климент Римски в Херсон. Гл. 3—4 (сходни с данни от гл. 6—7 на Италианската легенда) съдържат сведения за християнизаторската дейност на Константин-Кирил при хазарите, за идването на посланичеството от великоморавския княз, за покръстването на българите от братята, когато тръгнали на път за Велика Моравия. Според Й. Вайс последните данни са свидетелство за по-късния произход на М.л. Гл. 5—6 (сходни с гл. 7 и 8—9 на Италианската легенда и с гл. 1 от Кристиановата легенда) говорят за дейността на братята във Велика Моравия и за извикването им от папа Николай I (за което не се споменава в гл. 9 на Италианската легенда). Тук първоучителите превеждат много книги от грц. и лат. език на славянски и установяват богослужение на този език. След четири и половина години, през които „въвели народа на онази земя в пътя на спасението“, се озовават в Рим. Гл. 7—8 разказват за Кириловата защита на слав. литургия; това е съкратена контаминация с описанието на диспута с триезичниците във Венеция от гл. 16 на ЖК — подобно на гл. 1 от Кристиановата легенда. В гл. 8 се казва, че Константин се отказал от епископството и станал монах. Сведението за епископски сан на Константин се среща в Проложното житие на Кирил и в някои служби. Втората част на гл. 8, гл. 9, 10 и 11 се отнасят до дейността на Методий като архиепископ във Велика Моравия и за конфликта му със Светополк. В Кристиановата легенда се съдържат идентични данни с тази разлика, че там става дума за насилствено заемане на властта от Светополк, докато според М.л. той се възкачва на княжеския престол след естествената смърт на своя предшественик, въпреки че преди това се опитва да го отрови; Ростислав се спасява по чудодеен начин благодарение на божията милост. Гл. 12—13 съдържат сведения за повторното отиване на Методий в Рим, за напразните му опити да пренесе тялото на умрелия Кирил във Велика Моравия и за помиряването му със Светополк. Гл. 12, чийто агиографски характер е добре подчертан, хронологически безспорно стои преди втората част на гл. 8, а гл. 13 напомня отношенията около и след излизането на Методий от баварската тъмница от гл. 10 на ЖМ. Последната гл. 14 говори за покръстването на Борживой и се опира на гл. 2 от Кристиановата легенда. Кристиан обаче не споменава, че Методий покръства и Людмила.

Въпреки че е сравнително късен паметник, М.л. е ярка следа от Кирило-Методиевото дело, доказателство за почитта към слав. първоучители през Средновековието.

            Изд.:

o   Vita eorumdem sanctorum Cyrilli et Methodii ex ms. Blauburano. — In: Acta Sanctorum. Martii 2. Bruxelles, 1668, p. 22—24;

730

o   Dobrovský J. Mährische Legende von Cyrill und Method. Prag, 1826, 127 p.;

o   Бильбасов В. Кирилл и Мефодий. 2. По западным легендам. СПб., 1871, с. 228—237, 320—326;

o   Legenda moravská. — In: Fontes rerum bohemicarum. 1. Praha, 1872, p. 100—108;

o   Halabala P. M. Čtvero legend moravských o svátých Cyrilla а Methoděje. — Blahověst, 28, 1878, p. 258—261;

o   Pekař J. Die Wenzelsund Ludmila-Legenden und die Echtheit Christians. Prag, 1906, p. 186—190;

o   Теодоров-Балан А. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 202—207;

o   Chaloupecký V. Prameny X. století. Legendy Kristiánovy o svátém Václavu a sv. Ludmile. — In: Svatováclavský sborník. 2., 2. Praha, 1939, p. 76, 80—91, 503, 505—521;

o   Devos P. Une mosaïque: La Légende Moravě des Saints Cyrille et Méthode. — AB, 81, 1963, p. 229—250;

o   Tempore Michaelis imperatoris. Legenda Moravica. — In: Magnae Moraviae Fontes historici. 2. Textus biographici, hagiographici, liturgici. Brno, 1967 (OUPB, 118), p. 255—268.

            Лит.:

·       Добровский ѝ. Кирилл и Мефодий, словенские первоучители. М., 1825, с. 11—18;

·       Ludvíkovský J. Život a působení sv. Cyrila а Methoděje (Tempore Michaelis imperatoris). — In: Na úsvitu křesťanství. Praha, 1942, p. 153—160;

·       Urbánek R. Legenda t.zv. Kristiána ve vývoji předhusitských legend ludmilských i václavských a její autor. Praha, 1., 1947, p. 137, 141; 2., 1948, p. 519, 550—552;

·       Dobrovský J. Cyril a Metod apoštolově slovanští. Poznámkami opatřil J. Vajs. Praha, 1948 (Spisy a projevy J. Dobrovského, 12), p. 128;

·       Meyvaert P., P. Devos. La „Légende Moravě“ des SS. Cyrille et Méthode et ses sources. — AB, 74, 1956, p. 441—469;

·       Králík O. Nové práce о Moravské legendě. — Slavia, 27, 1958, p. 475—483;

·       Králík O. Privilegium Moravensis ecclesiae. — Bsl, 21, 1960, p. 219—237;

·       Salajka A. Prameny k životu a dějinám Konstantina. — In: Soluňští bratři. 1100 let od příchodu sv. Cyrila a Metoděje na Moravu. Praha, p. 222;

·       Devos P. La „Legenda Christiani“ estelle tributaire de la Vie „Beatus Cyrillus“? — AB, 81, p. 351—367;

·       Мареш В. Ф. Сказание о славянской письменности. — ТОДРЛ, 19, 1963, с. 169—176;

·       Králík О. Nové práce о Moravské legendě a tzv. Kristiánovi. — Slavia, 34, 1965, p. 145—150;

·       Kadlec J. Die sieben Suffragane des hl. Methodius in der Legende des sogenannten Christian. — In: Methodiana. Wien—Köln—Graz, 1976 (Annales Instituti Slavíci, 9), p. 61—70;

730-731

732

·       Sotirov G. Die Beatus Cyrillus-Legende und ihre Stelle unter den Geschichtsquellen über das Werk der Brüder Cyrill und Methodius. — Palaeobulgarica, 4, 1980, 4, p. 102—107;

·       Бърлиева Сл. Новооткрити преписи на латински агиографски творби за Кирил и Методий в полската Legenda aurea. — В: Кирило-Методиевски студии. 8. С., 1991, с. 264—277.

Георги Сотиров

    (55). МОРАВСКА МИСИЯ — исторически най-важният период от живота и обществената дейност на Константин-Кирил и Методий, протекъл във Велика Моравия и Панония (863—885). Осъществява се сред славяните от Средна Европа, но с оглед на причините и последиците си засяга междудърж. взаимоотношения и в Югоизточна Европа. М.м. се развива на фона на остри стълкновения между славяни и германци в средноевроп. област, поради което се отразява върху сложните процеси в църковния живот и върху социалното състояние на великоморавската държава през тази епоха. По вложения в нея замисъл тя е пратеничество на Византия с религиозно-политически задачи (вж. Мисии византийски през IX в.). Продължителното пребиваване на виз. мисионери във Велика Моравия обаче, както и бързото включване на Константин Философ и Методий в решаването на вътрешните проблеми на западните славяни придават на мисията още в самото ѝ начало слав. дух.

М.м. е породена от широк комплекс причини: стремежа на великоморавските управляващи кръгове да противодействуват при въвеждането на християнството на франкската (немската) идейнополитическа експанзия и на центровете, откъдето прониква то преди 863; стремежа да бъде създаден независим диоцез, който да укрепи властта на зараждащата се феодална класа в страната; стремежа да се наложи говоримият слав. език в богослужението, за да се осигури независим развой на народностната култура; политическите интереси на Византия в отношенията ѝ със славяните. В ЖК и ЖМ причините за М.м. и за нейното начало са изложени по следния начин:

„Моравският княз Ростислав по божие внушение направи съвет със своите князе и с моравците и изпрати [пратеници] при цар Михаила с тия думи:

„Нашият народ се отметна от езичеството и държи християнския закон, но нямаме такъв учител, който да ни обяснява на наш език истинската християнска вяра, та и други страни, като видят това, да направят като нас. Затова, господарю, изпрати ни такъв епископ и учител, защото от вас всякога изхожда добър закон за всички страни“ (ЖК, гл. 14);

„Случи се по онова време, че славянският княз Ростислав и Светополк изпратиха от Моравия [пратеници] до цар Михаила, които казаха така: „Ние, с божия милост, сме здрави. При нас са надошли мнозина учители християни от Италия, от Гръцко и от Немско, които ни учат различно. Но ние, славяните, сме прости хора и нямаме човек, който да ни настави в истината и да ни обяснява смисъла [на Писанието]. Затова, добрий господарю, изпрати ни такъв мъж, който да ни направлява във всяка правда“ (ЖМ, гл. 5).

Несъмнено е, че М.м. е подготвена и започва като християнска мисия. Християнството е разпространявано в Моравия още от 20-те г. на IX в. (това показват археол. проучвания на строителството на първите великоморавски църкви). Изразът в ЖК, гл. 14 „. . .нашият народ се отметна от езичеството и държи християнския закон. . .“ не може да се тълкува в смисъл, че християнизацията на Велика Моравия е завършена до 863. Във връзка със започналите след поражението на аварите в началото на IX в. „панонски“ християнски мисии на баварския архиепископат (ок. 830) и при наличните мирни отношения между моравци и франки в страната е създадена мисийна църковна организация, т.нар. архипрезвитерат. Но тази подчинена на Пасау мисийна църковна организация не обхваща цялата страна, а предимно териториите на юг от р. Диа, между р. Морава и р. Дунав, вероятно и Нитранската област. „Отмятането от езичеството“, за което говори княз Ростислав,

733

безспорно християнин още с идването си на власт през 846, може би трябва да се тълкува като конкретно събитие, станало по негово време или точно през 846. Но конфликтът с Германия и вероятното прогонване след 852 на значителна част от немското духовенство, въпреки частичното му заменяне с аквилейскоиталиански или грц. проповедници („. . .от Италия, от Гръцко . . .“), не спомага за бързото и пълно утвърждаване на новата вяра. Освен това задачи с мисионерски характер изникват в хода на самата мисия, при териториалното разширение на великоморавската държава по времето на княз Светополк, по-точно при присъединяването ок. 874 на Чехия, както и на Краковската област. Тези задачи са второстепенни, подчинени на военно-политическата експанзия на Велика Моравия спрямо чехите, висляните и др. Според гл. 11 от ЖМ Методий взема дейно участие в покръстването на висляните: той се обръща към „могъщия“ краковски княз с думите: „Добре ще е за тебе, синко, да се покръстиш доброволно на своя земя. . .“ (вж. Вислянско княжество). И така пред Константин-Кирил и Методий стоят верско-религиозни задачи, обусловени по един или друг начин от вътрешните и външнополитическите отношения на Велика Моравия: конфронтацията ѝ с Германия и отношенията ѝ с нейните слав. съседи.

Имп. Михаил III приема пратеничеството от Велика Моравия. Графика от М. Климчак, 1980 г.

Според някои учени Ростислав се обръща към Византия и с цел да му бъдат изпратени специалисти, способни да въведат виз. право, за да се противодействува на опитите на идващите от Германия мисионери да насаждат франко-баварското право като норма на обществени отношения. Това мнение се основата на тълкуването на термина „правда“ в ЖМ, както и на схващането, че Методий съставя в Моравия или Панония юридическия сборник „Законъ соудный людъмъ“. Редица автори обаче смятат, че този паметник е съставен в Б-я, от бълг. княз Борис I или от човек из приближените му среди. Но дори и да е съставен в Моравия или Панония, „Законъ соудный людьмъ“ все пак се основава на законодателните и писмените традиции в отношенията на Виз. империя с близките ѝ слав. съседи.

При създалата се в средата на IX в. обстановка особено важна се оказва необходимостта при християнизацията на моравските славяни да се използува разбираем слав. език. В страната идват мисионери от различни страни, учещи по различен начин, а може би и на различни езици. Използуването на слав. език означавало унифициране на християнската религия и култ, затвърждаване на тяхното място в обществото, засилване на популярността им.

734

От своя страна слав. християнска култура и писменост ставали идеологическа опора на зараждащата се феодална класа; те се превръщали в идейно-политическа доктрина, в символ на антифранкска и антибаварска политическа ориентация.

М.м. в своя културно-истор. аспект се различава съществено от целите и задачите на немското културно проникване сред славяните в Средна Европа. Поради това тя не би могла да се осъществи без предварителна подготовка и концепция. Следователно корените на Кирило-Методиевото дело и по-точно културните импулси на М.м. трябва да се търсят на Югоизток — в културните взаимоотношения на Византия с нейните слав. съседи на Балканите, и то предимно със славяните от т.нар. бълг. група.

Ростиславов пратеник. Фрагмент от релеф на Л. Цвенгрошова, 1984 г.

М.м. започва със санкцията на управляващите кръгове във Велика Моравия и Византия, с посланието на Ростислав до виз. имп. Михаил III (842—867) и разпореждането на Михаил III да бъде удовлетворена молбата на Ростислав. След това протича конкретната подготовка. Като се има предвид предходната дейност на братята, може да се смята, че съобщението в гл. 14 на ЖК „той [Константин-Кирил] веднага състави азбуката“ е достоверно. Наистина не би могло да се мисли, че слав. азбука е съставена внезапно. Недостатъчна за такова дело е и краткотрайната мисия на Константин сред славяните в най-близко разположените около Константинопол територии през 861—863 (непосредствено след завършването на Хазарската мисия), по време на която според Т. Лер-Сплавински е извършена предварителната работа по съставянето на азбуката. Трябва да се предполага, че подготовката трае дълго. Още контактите на братята със славяните около Солун способствуват за основното им запознаване с техния език. Освен това, както е известно от гл. 2 на ЖМ, Методий е натоварен да управлява „славянско княжество“ (най-вероятно Стримонската архонтия, по-късно обособена като тема — на север от Солун, по р. Струма и р. Брегалница). Може би през това време (според Проложното житие на Методий 10 г.) Константин посещава своя брат и двамата се интересуват от просветата на славяните в тази област. Константин и Методий имат възможност да работят над създаването на слав. писменост и по време на пребиваването си в манастира Полихрон на пл. Олимп в Мала Азия. Освен това трябва да се има предвид, че изборът на братята за мисионери във Велика Моравия не е случаен, а също и обстоятелството, че най-близките техни съратници са славяни от бълг. група и затова впоследствие се връщат именно в Б-я. Всичко това показва, че Константин-Кирил и Методий развиват културна дейност сред близките на Византия славяни далеч преди М.м. Тази дейност е истор. основа за създаването на азбука и писменост, тя позволява „изведнъж“ да се състави азбука за слав. език. По време на тази предварителна дейност е поставено и началото на старобълг. литературен език с превода на Изборното евангелие от грц. език.

След политическите консултации на управляващите кръгове във Византия и Велика Моравия и извършването на първите преводи подготовката за мисията приключва. Братята потеглят за великоморавската столица, където пристигат през пролетта на 863. Пътуването им вероятно не е леко.

735

Поради обтегнатите отношения между Б-я и Византия най-правдоподобно е, че те са предпочели пътя Via Egnatia (Константинопол — Солун — Дирахиум, след това по море до Венеция и оттам към Моравия). Братята престояват в Моравия от пролетта на 863 до есента на 866.

Дейността на Константин-Кирил и Методий във Велика Моравия е многопосочна и плодотворна. Те осъществяват практически своята идея за разпространение на слав. писменост и култура, като същевременно участвуват в решаването на въпроси с политически характер. Големите филологически заложби на Константин му позволяват да развие започнатото още преди мисията дело за изграждането на литературен слав. език. Преди всичко той превежда „целия църковен чин“ (ЖК, гл. 15). В съвременната наука се счита, че тогава са извършени преводите на Четириевангелието, Апостола, Псалтира и някои други богослужебни книги (вж. Преводи на Кирил).

Тази преводаческа и литературна дейност на братята веднага придобива политическа насоченост с оглед на въвеждането на богослужение на слав. език. За целта те обучават свои последователи. За това свидетелствуват гл. 15 на ЖК („Като пристигна в Моравия, Ростислав го прие с големи почести и като събра ученици, даде му ги да ги учи“) и гл. 5 на ЖМ („И като изминаха три години, те се върнаха от Моравия, след като изучиха ученици“). Днес все още не е напълно ясно какъв е характерът на слав. богослужение, прилагано от Константин-Кирил и Методий по време на М.м. Според едни автори двамата братя въвеждат виз. Литургия на Йоан Златоуст, според други — лат. Литургия на св. Петър, според трето схващане те използуват и римски, и виз. елементи в богослужението.

Така в момента на окончателното изграждане на църковната организация във великоморавските земи и на избистрянето на нейните отношения със създадената много по-рано (ок. 739) Баварска църква се намесва нов фактор — въвеждането на богослужение на слав. език. С това Ростислав демонстрира и своите стремежи към независимост, за които немската йерархия вероятно вече е била осведомена от посланието на моравския княз до Михаил III. Въвеждането на слав. литургия предизвиква остра реакция от страна на Германия. С тази реакция се свързва походът на Лудвиг Немски против Велика Моравия през 846.

Временната васална зависимост от немците не изменя политиката на Ростислав. Моравският княз едва ли е допуснал връщането на прогоненото след 852 немско духовенство. От своя страна Константин-Кирил и Методий се заемат да изкоренят някои останки от старата езическа религия, като въвеждат в обществения живот нормите на новото християнско право (ЖМ, гл. 15). Останките от езическия бит и езическата религия били дълбоко вкоренени в съзнанието на народните маси. А възможно е в началния момент от налагането на новата вяра проповедниците, предимно баварски духовници, да са използували езическите отживелици, за да могат по-бързо и безболезнено да разпространяват християнството (подобна практика се среща напр. при покръстването на англо-саксите в Британия в началото на VII в.). При това положение без съмнение Константин-Кирил и Методий, осланяйки се на върховната власт, е трябвало да вземат мерки против извършването на „жертвоприношения по старите обичаи“ и особено срещу извършването на „безчестни женитби“ (гл. 15 на ЖК). Тези мерки са в духа на раннофеодалното християнско законодателство.

Немско-лат. духовенство повежда непримирима борба против братята и техните привърженици, основавайки се на съществуващата, но изживяла вече своето време триезинна ерес. Константин, наричайки своите противници „триезичници и пилатовци“, успява да ги обори. Това става с помощта на княза и управляващите кръгове, които по това време провеждат гъвкава политика по отношение на Германия.

736

Пристигането на византийската мисия във Велика Моравия. Гоблен от М. Климчак, 1963—1971 г.

По този начин част от намеренията на Ростислав са изпълнени — въвежда се слав. богослужение, с което е даден отпор на аспирациите на Германия в сферата на вътрешноцърковното устройство на Велика Моравия. Но църковно-политическата независимост трябвало да получи и международно признание. Братята не притежават по това време достатъчно високи църковни санове, за да могат да оглавят независимия моравски диоцез. Ето защо те решават да тръгнат за Византия (вероятно това означава изразът в гл. 5 на ЖМ: „. . .върнаха се от Моравия, след като изучиха ученици“). Може би те поемат по същия път, по който са дошли — през Венеция. Найнапред прекосяват Панония, където управлява Коцел. Константин и Методий са придружавани от свои ученици, които за нуждите на новата църква също трябвало да бъдат посветени в духовни санове. В Панония братята остават ок. 6 месеца, от началото на 867. Там те също развиват политическа и културна дейност — обучават 50 ученика на слав. писмо, а може би и подкрепят намерението на княза да се обособи от немската йерархия. От Блатноград се отправят към Венеция, където Константин със силни доводи „посрамва“ поддържащите триезичието епископи и черноризци:

„. . .Не пада ли от Бога дъжд еднакво за всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух? Как вие не се срамувате, като определяте само три езика, а искате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи? . . . Ние пък знаем много народи, които имат книги и въздават слава на Бога всеки на своя език. . .“ (ЖК, гл. 16).

След като приключват диспута с триезичниците, от Венеция Константин-Кирил и Методий се отправят към Рим. За това пътуване може да се посочат няколко причини. Дори да не са знаели още за настъпилите политически промени в Константинопол и за изпадането на своя покровител патриарх Фотий в немилост, братятат са съзнавали, че за реализиране на намеренията си (поради отдалечеността на Велика Моравия от Византия и близостта ѝ до агресивно настроената Германия, от една страна, и поради тенденцията за универсализъм в църковната организация на Западна Европа, от друга) те трябва да получат одобрението на Папската курия. За посещението в Рим има и формален

737

по вод — със себе си те носят намерените в Херсон мощи на св. Климент Римски, който според легендарната традиция е смятан за римски папа. Причина за пътуването на Константин-Кирил и Методий до Рим е още и това, че те са извикани там от папа Николай I под влияние на Баварската църква: „Като узна за тези мъже, папа Николай прати да ги повикат“ (ЖМ, гл. 6). Възможно е за това повикване да са изиграли известна роля и отношенията между Източната и Западната църква. Според някои автори значение има и по-рано поставеният бълг. църковен въпрос (вж. Българската църква през IX—X век). Когато пристигат в Рим в началото на 868, на папския престол вече е Адриан II, който наследява умрелия на 13 ноем. 867 Николай I. Според гл. 17 на ЖК новият папа приема братята любезно, слав. книги са положени и осветени в неговата любима църква „на света [дева] Мария, която се нарича „Ясли“ (дн. „Санта Мария Маджоре“). След това на двама епископи — Формоза Портуенски и Гаудерик Велетрийски, е наредено да посветят в църковни санове „славянските ученици“, които отслужват литургия на слав. език в няколко римски църкви.

Втората задача на М.м. обаче все още не е постигната — Методий получава само свещенически сан, докато папата се колебае и отлага решаването на най-важния въпрос — създаването на независим моравски диоцез и съответно назначаването на църковен глава. Това забавяне може би е предизвикано от някои канонически предразсъдъци у римския първосвещеник, а по-вероятно — от съпротивата от страна на немското духовенство, която оказва влияние и в Папската курия. Докато чака решаването на моравския въпрос, Константин участвува в религиозния живот на папската столица. Той води диспути с друговерци и общува с римските граждани, но заболява и умира на 14 февр. 869, на 42-годишна възраст. Преди смъртта си Константин приема монашески чин и монашеското име Кирил. Погребан е тържествено в римската базилика „Свети Климент Римски“ от дясната страна на олтара (вж. Гроб на Кирил).

Методий остава сам, но продължава започнатото дело. Точно по това време в Рим пристигат пратеници от блатненския княз Коцел, който пожелава Методий да бъде изпратен при него (ЖМ, гл. 8). Посланието до Ростислав, Светополк и Коцел, което Методий носи със себе си на връщане, може да се тълкува като свидетелство, че Коцел е изпратил официално искане за независим моравско-панонски диоцез, подписано от същите трима владетели. Папската курия има интерес да възстанови бившата Сремска митрополия, която да обхване и славяните от сред но дунавските области, за да се противопостави както на нарастващото могъщество на Баварската църква, така и на по-старите претенции на Виз. църква. Ето защо папа Адриан II, след неуспеха по отношение на бълг. църковен въпрос, поглежда вече твърде благосклонно на искането на Коцел и изпраща Методий с посланието като папски легат. Това личи от писмото на папа Йоан VIII (872—882) до фрайзингския епископ Анон от 873. Единственото условие, което поставя Адриан II, е литургията да се служи най-напред на лат. език, а след това на слав. език. Като папски легат и поради дългото си отсъствие Методий трябва да проучи по-отблизо църковно-политическите отношения, да подготви създаването на обособен слав. диоцез. Но това се оказва не много трудна работа поради плодотворната предходна дейност на братята. Методий скоро отива повторно в Рим, изпратен от Коцел заедно с „двадесет почитани люде“, т.е. велможи на блатненския княз, и получава желания епископски сан. Сега той се отправя към среднодунавските слав. страни вече с широки пълномощия — той е църковен глава на новия моравско-панонски диоцез, бившия Западен Илирикум, а като папски легат неговата дейност може да засяга и някои съседни страни.

Така всички основни цели на Ростислав са постигнати. В Моравия и Панония учениците на братята създават

738

Велика Моравия. Фрагмент от гоблен на Л. Амбрушова, 1972—1973 г.

писмена традиция на слав. език, въвежда се слав. богослужение и е изградена независима от Германия църковна организация. Формално М.м. е приключена. До началото на 870, т.е. до последните месеци от управлението на Ростислав, тя се развива с нарастващ успех и напълно благоприятно за славяните в Средна Европа. Методий обаче не се оттегля, а продължава своята дейност, оставайки докрай верен на заветите на своя брат. Без съмнение той разбира, че неговият авторитет и общественият му опит са необходими, за да бъде отстоявано постигнатото и да бъде запазено при напрегнатите взаимоотношения между славяни и немци в Средна Европа. А тези взаимоотношения от началото на 870 не се развиват в полза на Велика Моравия. Може да се счита, че от това време М.м. върви към упадък. Показателна в това отношение е устроената незаконна съдебна разправа срещу Методий. През пролетта на 870 (може би през май — юни) той е заловен. Най-вероятно през ноем, е изправен пред съда на баварските епископи, където се държи достойно: „Казвам истината пред царете и не се срамувам, а вие правете с мене каквото искате“ (ЖМ, гл. 9). Той е осъден и държан 2 1/2 г. затворен в манастира Елванген, където е бил монах, а може би и свещеник епископът на гр. Пасау Херманрих. Осъждането на Методий е свързано с вътрешните събития в Моравия, които са резултат от надмощието на Германия в началото на 70-те г.

Новият моравски княз Светополк не успява да продължи политическата линия на Ростислав. Вътрешните проблеми го вълнуват по-малко, но може би за да затвърди позициите си вътре в страната, първоначално той се съобразява с традициите от времето на Ростислав, още повече, че отново започват стълкновения с Германия. Поради това около 873 е прогонена част от върналото се след отстраняването на Ростислав немско духовенство. В гл. 10 на ЖМ се съобщава:

„Случи се по онова време, че моравците, като разбраха, че немските духовници, които живеят у тях, не са им доброжелатели, а коват интриги срещу тях, изгониха ги всички и пратиха [писмо] до папата. . .“

По всяка вероятност тогава Светополк повиква при себе си освободения по настояване на папството Методий. Методий премества своята архиепископска резиденция от Панония в Моравия (вероятно и с оглед на нестабилното около 873 положение на долнопанонския княз Коцел). Може да се предполага, че Методий се е опитал да убеди княза да продължи църковната политика на още по-широко разпространение на слав. богослужение. В този смисъл може да се разбира и мисълта на житиеписеца, че „от този ден (т.е. от повторното идване на Методий като архиепископ в Моравия) божието учение започна много да се разраства“ (ЖМ, гл. 10). Стремейки се да привлече княза за своята кауза, Методий му съдействува в

739

неговите външнополитически начинания. В изворите това първоначално единодействие е изобразено като борба срещу езичеството, като стремеж да се наложи словото божие сред съседните славяни — висляни и чехи. Макар и второстепенен по отношение на същността на М.м., този момент не е лишен от истор. основа; замисълът е бил да се разшири ареалът на слав. писменост и култура в случай, че те загубят политическа почва в самата Моравия.

След 875 М.м. върви към своя заник — въпреки усилията на Методий. След Форхаймския мир (874) Светополк, укрепил вече своята власт, в политическите си планове все повече разчита на подкрепата на немската йерархия, сближава се с Карломан и Арнулф. При двора на княза намират приют открити врагове на слав култура и богослужение, какъвто е Йоан Венециански. Папа Йоан VIII дори забранява слав. богослужение и архиепископът отново трябва да отива в Рим, за да се оправдава (вероятно през 879). Папата се произнася в полза на Методий и го връща в поверената му архиепископия през 880. В писмо до Светополк той заявява:

„. . . Ние, намирайки го православен във всички църковни учения и полезен за всички църковни служби, изпращаме ви го обратно, за да продължи да управлява предоставената му църква. . . тъй като ние с правото на нашата апостолска власт сме му потвърдили привилегията на неговото архиепископство. . .“

Но враговете на славянството не се спират пред никакви средства. Нитранският епископ, немецът Вихинг, фалшифицира това писмо.

Към края на живота си Методий предприема пътуване до Константинопол (вероятно през втората половина на 881). Може би моравско-панонският архиепископ е отивал да даде своего рода отчет за извършеното. Според ЖМ, гл. 13, виз. император задържа при себе си двама от учениците му — свещеник и дякон, и слав. книги. Методий се завръща в Моравия навярно през пролетта на 882. Тук до края на живота си той продължава своята преводаческа и литературна дейност. През този период превежда заедно с учениците си от грц. на слав. „всичките [библейски] книги в пълнота, с изключение на Макавеите“ (ЖМ, гл. 15). Освен това превежда и „номоканона, сиреч църковните правила, и отеческите книги“.

М.м. на Константин-Кирил и Методий в крайна сметка завършва с политически неуспех. Методий определя за свой заместник Горазд. След смъртта на Методий обаче (6 апр. 885) учениците на братята са прогонени от страната. Но слав. писменост и култура вече са реалност чрез великото дело на слав. първоучители. Тяхната политическа и културна кауза е продължена от труда и усилията на учениците им. Част от тях намират добър прием в Б-я, където обществено-политическите условия се оказват по-благоприятни. Въпреки неуспеха си М.м. създава основа за бъдещото културно и политическо обособяване и на славяните от Средна Европа.

            Лит.:

·       Златарски В. Н. Как е била политически подготвена мисията на св. Кирил а и Методия в Моравия. — Слънце, 3, 1921, 4—5, с. 249—253;

·       Dvornik Fr. Les Slaves, Byzance et Rome au IXe siècle. Paris, 1926, 360 p. (2 изд. Hattiesburg, 1970);

·       Dvornik F. Les légendes de Constantin et Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, p. 212—247;

·       Ильинский Г. A. Опыт систематической Кирилло-Мефодьевской библиографии. С., 1934, с. 71—90;

·       Grivec F. Jak dlouho zůstali sv. Cyril a Metoděj v Panonii. — Apoštolát sv. Cyrila a Metoděje, 31, 1940, p. 148—150;

·       Stanislav J. Slovenska liturgia na Slovensku a sídlo Metodovo a Gorazdovo. — Historica Slovaca, 1—2, 1940—1941, p. 5—43;

·       Попруженко M., Ст. Романски. Кирилометодиевска библиография за 1934—1940 г. С., 1942, с. 58—63;

·       Stanislav J. Slovanski apostoli Sv. Cyril i Metod a ich činnost’ vo vel’komoravskej Riší. Bratislava, 1945, 91 p.;

·       Stanislav J. Znova o účinkovaní Cyrila a Metoda na Slovensku. — Jazykovědný sborník, 1—2, 1946—1947, 3—4, p. 178—193;

·       Россейкин Ф. M. Буржуазная историография о византийско-моравских отношениях в середине IX в. — ВВр, 3, 1950, с. 245—257;

·       Grivec F. Konstantin und Method, Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960, p. 63—143;

·       Po ulik J. Stáři Moravané budují svůj stát. Gottwaldov, 1960, 303 p.;

·       Dujčev I. L’activité de Constantin PhilosopheCyrille en Moravie. — Bsl, 24, 1963, p. 219—228;

·       Havlík L. Byzantská misie a Velká Morava. — Sborník Matice Moravské, 82, 1963, p. 105—131;

740

·       Havránek B. Počátky slovanského písma a psané literatury v době velkomoravské. — In: Velká Morava. Praha, 1963, p. 77—96;

·       Ratkoš P. Vďká Morava a činnost’ Konstantina a Metoda. — In: Velká Morava a naša doba. Bratislava, 1963, p. 13—56;

·       Stefanič V. Tisiću i sto godina od moravske misije. — Slovo, 13, 1963, p. 5—42;

·       Vavřínek V. Církevní misie v dějinách Velké Moravy. Praha, 1963, 203 p.;

·       Vavřínek V. Die Christianisierung und Kirchenorganisation Großmährens. — Historica, 7, p. 5—56;

·       Graus Fr. Literatura к dějinám Velkomoravské říše а к misii byzantské (cyrilometodějské). — Československý časopis historický, 12, p. 389—396; 14, 1966, 390—401;

·       Ševčenko I. Three Paradoxes of the Cyrillo-Methodian mission. — Slavic Review, 23, 1964, p. 220—236;

·       Macurek J. La mission byzantine en Moravie au cours des annés 863—885 et la portée de son héritage dans l’histoire de nos pays et de l’Europe. — Magna Moravia, p. 17—70;

·       Гейль Фр. Византийское посольство в Великую Моравию на политическом фоне тогдашней Европы. — Magna Moravia, с. 85—119;

·       Ostrogorsky G. The Byzantine Background of the Moravian Mission. — Dumbarton Oaks Papers, 19, p. 1—18;

·       Георгиев Е. Кирил и Методий. Истината за създателите на българската и славянска писменост. С., 1969, с. 50—95, 293—298;

·       Tkadlčík V. Datum příchodu slovanských apoštolů na Moravu. — Slavia, 38, 1969, p. 542—551;

·       Turek R. К problému stop cyrilometodějské misie ve hmotné kultuře Velké Moravy. — Slavia, 38, 1969, p. 616—626;

·       Dvornik Fr. Byzantské misie u slovanů. Praha, 1970, p. 90—203, 298—302;

·       Dvornik Fr. Byzantine Missions among the Slavs. SS. Constantine-Cyril and Methodius. New Brunswick—New Jersey, 1970, p. 73—193, 307—314;

·       Vlasto A. P. The Entry of the Slavs into Christendom. An Introduction to the Medieval History of the Slavs. Cambridge, 1970, p. 20—85;

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1971, с. 33—44;

·       Wasilewski Т. Byzancjum i słowianie w IX wieku. Warszawa, 1972, p. 120—123;

·       Николова Св. Съвременно състояние на Кирило-Методиевските проучвания в чужбина. — СпБАН, 24, 1973, 2, с. 15—32, 35—38;

·       Сотиров Г. Причините за моравската мисия на Кирил и Методий според новата чехословашка историография. — ИП, 31, 1975, 5, с. 93—103;

·       Застерова Б. Б. Кирилло-Мефодиевская миссия и становление Великоморавского государства. — ВВр, 38, 1977, с. 9—11;

·       Μожаева И. Е. Библиография по кирилло-мефодиевской проблематике 1945—1974 гг. М., 1980, с. 67—77;

·       Флоря Б. Н. К вопросу о целях моравского посольства в Константинополе (Начало 60-х годов IX в.). — В: Славянские древности. Этногенез. Материальная культура Древней Руси. Киев, 1980, с. 107—117. (Същото в: Сказания о начале славянской письменности. М., 1981, с. 190—196);

·       Гюзелев В. Великоморавската мисия на Кирил и Методий. — В: История на България. 2. С., 1981, с. 246—251;

·       Тот И. Константин-Кирил и Методий. С., 1981, с. 68—132;

·       Сотиров Г. Моравската мисия. — В: Кирило-Методиевски страници. С., 1983, с. 137—150;

·       Vavřínek V. Historický význam byzantské misie na Velké Moravě. — In: Velká Morava a počátky československé státnosti. Praha, 1985, p. 215—243;

·       Obolensky D. The Cyrillo-Methodian Mission: The Scriptural Foundations. — St. Vladimir’s Theological Quarterly, 30, 1986, 2, p. 101—116;

·       Поулик Й. Великая Моравия и Кирилло-Мефодиевская миссия. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 111—120;

·       Гейл Фр. Историческое значение византийского посольства в Великую Моравию. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 121—129;

·       Вавржинек В. Культурные и церковно-политические предпосылки возникновения славянской литургии. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 130—137;

·       Kronsteiner О. Житие блаженаго Меөодиа архиепискоупа морвьскааго. Das Leben des hl. Method des Erzbischofs von Sirmium. Salzburg, 1987 (Die slawischen Sprachen, 18), p. 111—125, 196, 197, 198—200;

·       Schelesniker H. Die historischen und politischen Hintergründe der kyrillomethodianischen Mission. — In: Symposium Methodianum. Beiträge der Internationalen Tagung in Regensburg (17. bis 24. April 1985) zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Method. Neuried, 1988, p. 269—279;

·       Алеш П. Катихуменат в кирилло-мефодиевской церкви Великой Моравии. — In: The Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moskow. Thessaloniki, 1992, p. 63—69;

·       Christou P. C. Who sent Cyril and Methodius into Central Europe: the Emperor or the Patriarch? — In: The Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moskow. Thessaloniki, 1992, p. 105—115.

Георги Сотиров

    МОРАВСКА РЕДАКЦИЯ на старобългарския език — вж. Редакции на старобългарския език.

    МОРАВСКА СЛУЖБА — вж. Служби за Кирил и Методий.

    МОСТИЧЕВ НАДПИС — вж. Надпис на чъргубиля Мостич.

    (56). МОШИН, Владимир Алексеевич (26.IX./9.X.1894—4.II.1987) — руски филолог-славист, византолог и палеограф. Роден в Петербург. Учи в Петербург, Тифлис (дн. Тбилиси) и Киев. От 1921 живее в СФРЮ, където отначало е гимназиален учител в Копривница. През 1928 става доктор във Философския фак. в Загреб. Доц. по византология във Философския фак. в Скопие (1930). От 1931 до 1939 е частен доц. в Белградския унив., след което е привлечен на работа в Сръбската АН за издаване на грц. истор. извори. Директор на Архива на Югославянската академия на науките и изкуствата в Загреб (1947 — 1959).

741

В края на 1959 е поканен в Белград за организирането на Археографското отделение към Народната библиотека на СР Сърбия. От края на 1967 работи в Скопие, където оглавява дейността по събирането и описването на слав. ръкописно наследство в СР Македония. Умира в Скопие.

Владимир Мошин

Научните интереси на М. са в няколко области — византология, византийскослав. отношения; руско-южнослав. връзки, слав. палеография и археография; епиграфика; история на изкуството, културна история на балк. народи. Сред тях важно място заема и кирилометодиевската проблематика. В една от най-ранните си статии — „Hipoteza Lamanskoga о hazarskoj misiji sv. Ćirila“ (1926), M. разглежда аналитично ЖК, като се спира специално на Хазарската мисия и доказва аргументирано, че ЖК може и трябва да се използува като ценен истор. източник. Тук той спори с някои учени, които отричат истинността на ЖК и ЖМ и не смятат, че те могат да се използуват като извори за живота на Кирил и Методий. На Хазарската мисия и на обстановката в хазарските области М. посвещава и други изследвания, почиващи на документални източници. Същевременно разработва и някои проблеми, свързани с покръстването на русите, като доказва, че то не може пряко да се свърже с дейността на Кирил и Методий, но косвено има връзка с нея. На преводаческата дейност на Кирил Философ е посветена една от последните публикации на М. — „Почему Кирилл Философ перевел Мт. XI: 5 и Лк. VII:22 „и нищие благовествуют“ (1984). Като сравнява 17 старинни евангелски преписа, М. прави някои интересни и съществени езикови и текстологически наблюдения върху Кирило-Методиевия превод на Евангелието — утвърждава предположението, че Кирил Философ остава верен на грц. традиция независимо от факта, че преводите са предназначени за славяните от лат. свят; разкрива и някои моменти във филологическия подход на Кирил при тълкуването на евангелските текстове. Специално внимание М. отделя и на графичната и фонетичната система на глаголицата и кирилицата, както и на отношенията между двете азбуки. Той категорично поддържа тезата, че Азбучната молитва и „За буквите“ са писани на глаголица и ги оценява като „компаративно градиво за реконструкцията на първичната Кирилова глаголица“ („Još о Hrabru, slavenskim azbukama i azbučnim molitvama“, 1973). При разглеждането на развоя на писмото се въвеждат обаче и някои термини, като „македонска глаголица“ и „македонска кирилица“, които са несъстоятелни от гледна точка на историята на слав. писмо. Развоят на кирилското писмо се проследява и чрез аналитичното проучване на най-старата кирилска епиграфика, в която М. отделя няколко хронологически слоя („Најстарата кирилска епиграфика“, 1966). В областта на епиграфиката особен интерес М. проявява към т.нар. Битолски надпис на Иван-Владислав, като изказва някои не съвсем приемливи становища за нейния произход („Битољска плоча из 1017 године“, 1966; „Уште за Битолската плоча од 1017 г.“, 1971).

В някои свои публикации М. разглежда и дейността на преките Кирило-Методиеви ученици, като най-голям интерес проявява към личността на Климент Охридски. Той изказва предположението,

742

че Климент Охридски е Черноризец Храбър и се е подписвал с този псевдоним, преди да бъде назначен за охридски епископ. На Климент Охридски М. приписва окончателното оформление на превода на Постния триод и съставянето на известната стихира срещу триезичниците в службата за четвъртък от петата седмица на поста („Heretici trojezičnici u staroslavenskom prijevodu trioda“, 1972).

В друг кръг свои трудове М. се занимава и с някои от най-ранните кирилски ръкописи. Издателските си принципи по отношение на ранните кирилски писмени паметници той прилага във фототипното издание на изборното евангелие на поп Йоан от XII—XIII в., в което е включена обстойна палеографска и езикова характеристика („Македонско евангелие на поп 1ована“, 1954). Подробно изследване М. посвещава на Новгородските листове, като измества датировката им към края на X в. и се опитва да докаже, че те са част от „македонски евангелски кодекс, изпратен от Самуил Охридски в Русия и там са послужили като образец за създаването на Остромировото евангелие („Новгородски листићи и Остромирово еванђеље, 1983). Той разработва и проблемите на датирането и локализирането на ранните пергаментни кирилски писмени паметници. Същевременно отделя съществено внимание и на въпросите, свързани с виз.-слав, и руско-южнослав. книжовни връзки. Особено детайлно разглежда периодизацията на руското влияние върху южнослав. писменост и култура („O periodizaciji rusko-južnoslavenskih književnih veza“, 1962; „К вопросу о периодизации русско-южнославянских литературных связей в X—XV вв.“, 1965). Тук обаче изказва някои непрецизирани мнения за пълната ромеизация на балк. славяни през XII в. и някои неправилни становища за второто южнослав. влияние в Русия и школата на патриарх Евтимий Търновски.

М. има големи заслуги за развитието на палеографията и археографията в сръбската наука. Той е автор на палеографски албум на южнослав. писмо, на няколко филиграноложки албума, както и на редица описи на слав. ръкописни сбирки в Загреб, Любляна, Босна и Херцеговина, Скопие, Охрид, Морача и др. Много публикации на М. са посветени и на по-общи проблеми, свързани с ръкописното наследство — характера на южнослав. литератури, въпросите на различните правописни реформи и др.

            Съч.:

o   Hipoteza Lamanskoga о hazarskoj misiji sv. Ćirila. — ЈФ, 6, 1926—1927, p. 133—152;

o   Ἐπαρχία Γοτθίας в Хазарии в VIII веке. — В: Труды IV съезда русских академических организаций за границей. 1. Београд, 1929, с. 149—156;

o   Питање о првом покрштεњу Руса. — Богословље, 5, 1930, 1, с. 51—72; 2, с. 122—143;

o   Kad su Hazari prešli u židovsku vjeru. — Riječ, 27, 1931, 45, p. 8—10; 46, p. 2—5; 47, p. 7—10; 48, p. 6—9; 49, p. 6—8;

o   Русь и Хазария при Святославе. — Seminarium Kondakovianum, 6, 1933, p. 187—208;

o   Трећи Рим и jyжни Словени. — В: Руско-Југословенски алманах. Панчево, 1934, с. 51—63;

o   Византиски утицај у Србији у XIV веку. — ЛС, 3, 1937, с. 147—160;

o   Христианство в России до св. Владимира. — В: Владимирский сборник в память 950-летия крещения Руси (988—1938). Белград, 1938, с. 1—18;

o   Средновековна Србија и византиска култура. — Српски књижевни гласник, 56, 1939, с. 354—365;

o   Русские на Афоне и русско-византийские отношения в XI—XII веке. — Bsl, 9, 1947—1948, с. 55—85; 11, 1950, с. 32—60;

o   Filigranologija kao pomoćna historijska nauka. — Zbornik Historijskog Instituta Jugoslavenske akademije, 1, 1954, p. 25—93;

o   Македонско евангелие на поп Јована. Скопје, 1954, 266 с.;

o   Ćirilski rukopisi Jugoslavenske akademije. 1. Zagreb, 1955, 260 c.; 2. Zagreb, 1952, 149 c.;

o   Орнаментика неовизантиског и „балканског“ стила. — Godišnjak Balkanološkog instituta, 1, 1957, p. 295—351;

o   Ćirilski rukopisi Cetinskog manastira. — Ljetopis Jugoslavenske akademije znanosti i umjetnosti, 61, 1956, p. 280—284;

o   La rédaction slave du Prologue de Constantin métropolite de Mokissou. — In: Actes de X^e congrès international d’études byzantines. Istambul, 1957, p. 232—233;

o   Ornament Južnoslovenskih rukopisa XI—XIII vijeka. — Radovi Naučnog društva Bosne i Hercegovine, 7. Odjeljenje istorisko-filoloških nauka, 3, 1957, p. 1—79;

o   Filigranes des XIII^e et XIV^e ss. 1—2. Zagreb, 1957, 173 p. +854 tabl. [Mošin V., S. Traljić];

o   К датировке рукописей из собрания А. Ф. Гильфердинга Государственной Публичной библиотеки. — ТОДРЛ, 15, 1958, с. 409—417;

o   Ћирилски рукописи манастира св. Троијце код Пљевља. — Историски записи, 14, 1958, с. 235—260;

o   Ćirilski rukopisi u sjevernoj Dalmaciji [Mošin V., M. Radek a]. — Starine, 48, 1958, p. 189—215;

o   Slavenska redakcija prologa Konstantina Mokisijskog u svjetlosti vizantijsko-slavenskih odnosa XII—XIII vijeka. — Zbornik Historijskog instituta Jugoslavenske akademije, 2, 1959, p. 17—68;

o   Ćirilski spomenici u Bosni i Hercegovini [Mošin V., S. M. Traljić]. — Naše starine, 6, 1959, p. 63—104;

743

o   Сербская редакция Синодика в неделю православия. — ВВр, 16, 1959, с. 317—394; 17, 1960, с. 278—353;

o   Ћирилски рукописи Морачког манастира. — Историски записи, 17, 1960, с. 553—565;

o   Ћирилски рукописи у манастиру Никољцу код Бијелог Поља. — Историски записи, 18, 1961, с. 681—708;

o   Рукописи манастира Грачанице. — Старине Косова и Метохије, 1, 1961, с. 17—84 + 9 табл.;

o   Ракописи на Народниот Музеј во Охрид. — В: Зборник за трудове. Народни Музеј во Охрид, 1961, с. 163—243;

o   О periodizaciji rusko-južnoslavenskih književnih veza. — Slovo, 11—12, 1962, p. 13—130;

o   О периодизации русско-южнославянских литературных связей X—XV вв. — ТОДРЛ, 19, 1963, с. 28—106;

o   Ćirilski rukopisi. — In: Minijatura u Jugoslaviji. Zagreb, 1964, p. 33—38;

o   Ćirilski rukopisi i pisma Nacionalne sveučilišne biblioteke u Zagrebu. — RSslI, 5, 1964, p. 163—233;

o   Битољска плоча из 1017 године. — MJ, 17, 1966, с. 51—61;

o   Палеографски албум на jyжнocлaвeнcκoτo кирилско писмо. Скоnje, 1966, 164 с.;

o   Најстарата кирилска епиграфика. — В: Словенска писменост. 1050-годишнина на Климент Охридски. Охрид, 1966, с. 35—44;

o   Рукописи бивше Београдске Народне библиотеке у Даблину и у Загребу. — Библиотекар, 5, 1968, 5, с. 349—359 + 13 табл.;

o   Stari rukopisi Srba u Hrvatskoj od XIII do XX stoljeća. Katalog musejskih zbirki. Zagreb, 1970, 68 p. + 4 faks;

o   Палеографско-правописне норме за jyжнocлoвeнcκe рукописе пергаменог раздобља. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970 с. 229—237;

o   Рукописи из цркве у Дубоком Потоку и из цркве Св. Николе у селу Ђураковцу. — Старине Косова и Метохије, 4—5, 1968—1971, с. 137—149 + 6 табл.;

o   Допуна опису рукописа манастира Грачанице. — Старине Косова и Метохије, 4—5, 1968—1971, с. 161—164;

o   Рукописи Пећке патријаршије. — Старине Косова и Метохиje, 4—5, 1968—1971, с. 5—136;

o   Ћирилски рукописи у Повијесном музеју Хрватске. Копитарева збирка словенских рукописа и Цојсов кирилски одломак у Лубљани. 1. Београд, 1971, 209 с.; 2. 1971, албум;

o   Уште за Битолската плоча од 1017 година (По повод книгата на Јордан Заимов „Битолският надпис на Иван Владислав, самодържец български — старобългарски текст от 1015—1016 година“, и Василка Заимова „Иван Владислав и неговият надпис“, София, 1970 г.). — Историја, 7, 1971, 2, с. 255—257;

o   Illuminated Manuscripts in Macedonia. — Macedonian Review, 1, 1971, 1, p. 47—50;

o   Kopitarjeva zbirka slovanskih rokopisov in Zojsov ćirilski fragment iz Narodne in universitetne knjižnice v Ljubljani. Ljubljana, 1971 (Slovenska akademija znanosti in umetnosti. Razred za filološke in literarne vede. Dela 25. Institut za literature, 4), 112 p.;

o   Словенски ракописи во Македонија [Moшин В. А., Л. Славева, С. Кроневска, J. Јакимова]. Скопје, 1971 (Архив на Македонија, 1—2), 432 с.;

o   Prilepsko-varoški zagonetni natpis na antičkoj ploči. — Slovo, 21, 1971, p. 347—349;

o   Heretici trojezičnici u staroslovenskom prijevodu Trioda. — Slovo, 22, 1972, p. 117—125;

o   Јужнословенските ракописи во Ленинградското одделение на Историскиот институт на Академијата на науките на СССР. — Македонски архивист, 1, 1972, 1, с. 48—62;

o   Još о Hrabru, slavenskim azbukama i azbučnim molitvama. — Slovo, 23, 1973, p. 5—71;

o   Споменици за средновековната и по-новата историја на Македонија. 1. Скопската област. Скопје, 1975, 501 с.;

o   Палеографическо-орфографические нормы южнославянских рукописей. — В: Методическое пособие по описанию славяно-русских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР. 1. М., 1973, с. 43—75;

o   Новгородски листићи и Остромирово јеванђеље. — Археографски прилози, 5, 1983, с. 7—64;

o   Почему Кирилл Философ перевел Мт. XI: 5 и Лк. VIL22 — и нищие благовествуют. — В: Зборник во чест на Блаже Конески. Скопје, 1984, с. 181—191.

            Лит.:

·       Štefanić V. Vladimir Mošin о 75 godini života. — Slovo, 18—19, 1969, p. 141—154;

·       Библиографија радова Владимира Мошина. — В: Зборник Владимира Мошина. Београд, 1977, с. 7—16;

·       Исправке и допуне „Библиографще радова Владимира Мошина“. — Археографски прилози, 5, 1983, с. 75—77;

·       Nazor A. Vladimir Mošin (9.Х.1894—3.11.1987). — Slovo, 38,1988, p. 109—115;

·       Васиљев Љ. Сећања на професора Владимира Мошина. — Археографски прилози, 10—11, 1988—1989, с. 283—286.

Боряна Христова

    (57). МОШИНСКИ, Лешек (Moszyński, L.) (19.II.1928) — полски езиковед-палеославист. Роден в гр. Люблин. Следва полска филология в Католическия унив. в Люблин и в унив. „Адам Мицкевич“ в Познан (1947—1951). Д-р на хуманитарните науки (1959) и хабилитиран д-р по слав. филология (1962) в унив. „Николай Коперник“ в Торун, където работа от 1955 до 1972. Извънреден проф. (1972), редовен проф. (1978) в унив. в Гданск.

Приносите на М. в областта на езиковедската палеославистика се отнасят към няколко тематични кръга. Изследванията му върху езика на старобълг. паметници засягат морфологични , сл овообразувателни, лексикални, синтактични и фонетични въпроси. Монографичното изследване върху езика на Зографското евангелие (1975) е посветено на всестранен анализ на съществителните имена, изпълнен върху изворната основа на самия ръкопис, и поставя началото на пълното описание на езика на Зогр. ев. На основата на пълната лексикална картотека и подробни числови данни (включително фреквентен речник) М. си поставя за цел да открие

744

неизвестни факти относно преводната техника и езика на Кирил и Методий. Чрез съпоставяне на данните от двете части на Зогр. ев. — апракосната и допълващата, той предлага хипотезата за обогатяване на речниковия фонд на старобълг. език в резултат на около 20годишна литературна употреба. Качественият анализ на лексиката е направен с оглед на семантичната класификация на съществителните и на относителното богатство на старобълг. език в сравнение с гръцкия. Словообразувателният и етимологичният анализ установяват инвентара от родни и чужди корени (чуждите — при рòден или зает словообразувателен формант), стратификацията на заемките и начина на усвояването им; дават се етимологичен анализ и хронология на фонетичните явления в родните корени. Словообразувателният анализ се извършва по граматични родове и основи, както и според словообразувателните начини. Флексивният анализ обхваща всички съществителни и техните форми, включително графичните варианти на окончанията, класифицирани според истор. деление на тематични типове. Привеждат се количествени сведения за граматичните родове, падежи, числа, склонения.

Лешек Мошински

Тук се разглеждат и адвербиализираните формации, класифицирани според падежите, послужили за техен изходен пункт. Изследването на отношението към грц. език включва: списък на грц. собствени имена, преведени с нарицателни; на грц. думи, преведени по няколко начина; на грц. прилагателни, местоимения и числителни, преведени със съществителни. В студия, посветена на функционирането на служебната дума Ах в Зогр. ев. (1964), М. обръща особено внимание върху различията между апракосната и допълващата част във връзка с употребата на дх във финални изречения (независима от грц. ἵνα или ὃπως) спрямо възможна конструкция без да. Той изследва специално и функциите на отрицателната частица не в този паметник на общ старобълг. фон — словообразувателната ѝ функция (образуване на антоними) и синтактичните ѝ функции (да изразява отрицателно съждение, както и противоположност между съдържанията на двете части в сложни конструкции) и въз основа на това, използувайки закономерностите на словореда на не, поставя за разрешаване няколко проблема в областта на глагола. В резултат М. доказва съществуването на неизвестни глаголи с префикс не и глаголни словосъчетания; установява тенденцията условните форми бимь, би да се превърнат в частица, която се стреми да се слее с известни съюзи; стига до допълнително доказателство против третирането на съчетанията от начинателен глагол и инфинитив като форма на бъдеще време. В специално изследване М. разглежда сложните съществителни (със слав. корени) в старобълг. език върху материал от Зогр. ев. и Синайския патерик, като определя техните основни словообразувателни типове и количественото им отношение спрямо останалите съществителни.

М. се занимава с генезиса на епентетичното л’ (защитава тезата, че в езика на Кирил и Методий то не е съществувало (както го няма в бълг. и моравските диалекти), а е било въведено в старобълг. текстове от панонски преписвачи);

745

с развоя на фонологичната система от праславянски до езика на Кирил и Методий и с други фонетични въпроси.

Лексикалната проблематика в изследванията му е застъпена в няколко аспекта: основанията на Константин-Кирил при въвеждане на гърцизми в превода на Евангелието (М. полемизира със застъпниците на тезата за семантични съображения, изтъква стремежа на Кирил към народен характер на езика на превода); ролята на гърцизмите в други паметници; изясняването на произхода на думи от определен семантичен кръг (названия на християнските празници въз основа на Асем. ев., Мар. ев., Зогр. ев., Сав. кн., Остромировото евангелие и маргиналните бележки към Зогр. ев. и Мар. ев. от XII—XIV в.) или на отделни лексеми (орало, цѣлити). М. поставя въпроса за възможността чрез лексикалните различия между най-ранните старобълг. евангелски текстове да се установят отношенията между тях и предлага решение в общ план: приемайки като работна хипотеза една установена от досегашните проучвания последователност във възникването на преписите на Евангелието, М. я проверява чрез анализ на лексиката, характеризираща отделните етапи от тяхната история (т.е. установява думите, които са свойствени само на един определен текст, тъй като приема, че поне част от тях са влезли в текста именно през дадения етап).

Голямо място в научните занимания на М. заема текстологическата проблематика. В центъра на вниманието му и тук стои Зогр. ев. В монографията „Из изследванията над ръкописа на Зографския кодекс“ (1961) се засягат три проблема: 1) ръкописът като цяло (М. заменя някои реконструкции на В. Ягич с оригиналния текст и дава, опирайки се на палеографията, нова класификация на кирилските преписвачи, които са правили маргинални бележки и поправки в текста); 2) езиков анализ на текстовете от отделните кирилски преписвачи; 3) системно изложение на грешките (респ. поправките), неточностите и съмнителните места в Ягичевото издание; уточняване на маргиналните бележки. На една по-далечна цел — да реконструира първоначалния старобълг. текст на апракоса, М. подчинява няколко свои работи, на първо място подробното сравнение на граматичните форми в двете части на Зогр. ев. (апракосната и допълващата) („Staro-cerkiewno-slowiański aprakos“, 1957). Чрез филологически метод, въз основа на по-старата литература и собствените си проучвания на езика на Зогр. ев. (със статистически данни, но без пълна филологическа документация) М. стига до ново схващане за четири езикови пласта в този паметник. В полемика с Й. Курц той се стреми да установи стари различия между апракосната и допълващата част (варианти в морфологията, фонетиката, словообразуването, синтаксиса, палеографията, славянизирането на грц. думи, техниката на съкращенията). При следващите стари преписи се обособява ту евангелието от Лука, ту евангелието от Марк; при предпоследното преписване (според Курц — последно) се противопоставят евангелията от Марк и Лука на евангелията от Матей и Йоан; последното преписване се отличава с единство на въведените езикови явления или с равномерното им увеличаване. Според М. Зогр. ев. е използувано и преписвано не само в Македония, но и в Панония и Чехия; доказателствата му обаче невинаги са убедителни поради несъобразяването с бълг. диалектни факти. На въпроса, в каква среда е употребявано Мар. ев., М. се старае да отговори чрез изчерпателно описание на всички кирилски поправки и добавки в този старобълг. паметник (дадени и във фотокопия). Обект на проучване са и новооткритите в Б-я старобълг. паметници — Енинският апостол и глаголическият текст на Боянския палимпсест. Чрез текстологическо и лексикално сравнение на пет евангелски ръкописа — Зогр. ев., Map. ев., Асем. ев., Сав. кн., Боянския палимпсест (147 стиха) — М. търси мястото на фрагментите от Боянското глаголическо евангелие между останалите евангелски преписи и заключава, че

746

то спада към същата основна редакция на апракоса, към която се отнася и Сав. кн. Във връзка с проблема за реконструкцията на най-стария слав. превод на Псалтира М. изследва въпроса, дали стиховете от Псалтира, намиращи се в Апостола, са преведени заедно с целия Апостол, или при това е използуван по-старият превод на Псалтира. С тази цел той съпоставя Синайский псалтир и Ен. ап. с грц. текст на Септуагинтата с оглед на морфологичните, синтактичните, лексикалните, словообразувателните и стилистичните разлики. Заключението е, че Ен. ап. не може да бъде пренебрегван при реконструкцията на първоначалния превод на Псалтира. М. се интересува и от преводната техника на Супрасълския сборник. Той установява значителна независимост на неговите преводачи от евангелските ръкописи: повечето от евангелските цитати в Супр. сб. са били преведени отново едновременно с целия текст на паметника. Занимава го и хипотезата за въвеждането на слав. литургия в Полша като непосредствен резултат от Моравската мисия, в полза на която изказва нови съображения. М. е посветил изследвания и на концепцията за речник на църковнослав. език, във връзка с която изказва гледището, че през XIII—XV в. отделните редакции на този език остават по-тясно свързани помежду си, отколкото със съответните народностни литературни езици. М. проучва и методите на реконструкция на „працърковнославянския език“, както и историята на изследванията върху старобълг. и църковносл. език в Полша.

            Съч.:

o   Staro-cerkiewno-słowiański aprakos. — SFPS, 2, 1957, р. 373—395;

o   Uwagi o próbnym zeszycie „Słownika języka staro-cerkiewno-słowiańskiego“. — Lingua Posnaniensis, 6, 1957, p. 193—199;

o   Wpływ morawski w obocznych formach Kodeksu Zografskiego. — In: Z polskich studiów slawistycznych. Prace językoznawcze i etnogenetyczne na IV Międzynarodowy Kongres Slawistów w Moskwie 1958. Warszawa, 1958, p. 24—33;

o   K. Horálek. Evangeliáře а čtveroevangelia. Praha, 1954 (рец.). — RS, 20, 1958, 1, p. 74—85;

o   Ze studiów nad rękopisem Kodeksu Zografskiego. (Monografie slawistyczne, 3). Wrócław—Warszawa—Kraków, 1961, 132 p.;

o   Slovník jazyka staroslověnského (рец.). — RS, 22, 1962, 1, p. 80—89;

o   Warstwy językowe w Kodeksie Zografskim. — In: Z polskich studiów slawistycznych. Seria 2. Językoznawstwo. Prace na V Międzynarodowy Kongres Slawistów w Sofii 1963. Warszawa, 1963, p. 237—265;

o   staro-cerkiewno-słowiańskiej postaci imienia Ιησούς. — In: Studia linguistica in honorem Thaddaei Lehr-Spławiński. Warszawa, 1963, p. 191—198;

o   Funkcje partykuły-spójnika da w Kodeksie Zografskim. — PF, 18, 1964, 2, p. 413—427;

o   staro-cerkiewnosłowiańskiej konstrukcji člověkь nečistomь duchomь. — Wissenschaftliche Zeitschrift der ErnstMoritz-Arndt-Universität Greifswald, 13, Gesellschafts- und sprachwissenschaftliche Reihe, 5—6, 1964, p. 453—454;

o   И. К. Бунина. Система времен старославянского глагола. М., 1959 (рец.). — RS, 23, 1964, 1, р. 138—150;

o   Сугуlometodiana na V Międzynarodowym Kongresie Slawistów w Sofii (17—23.IX.1963). — RS, 24, 1965, 1, p. 134—158;

o   Jeszcze o rodzinie staro-cerkiewnosłowiańskiego czasownika celiti. — Rozprawy Komisji Językowej, 6, 1966, p. 89—98;

o   Отношение словаря церковнославянского языка к словарям отдельных славянских языков. — ВЯ, 1966, 5, с. 81—85;

o   А. Супрун. Старославянские числительные. Фрунзе, 1961 (рец.). — RS, 24, 1966, 1, р. 136—145;

o   Stan przygotowań do pracy nad słownikiem języka cerkiewnoslowiańskiego. — Sprawozdania z prac naukowych Wydziału nauk społecznych, 1, p. 101—103;

o   Zainteresowanie problematyką Cyrylometodejskşi w Polsce w I połowie XIX w. — In: Księga pamiątkowa ku czci Konrada Górskiego. Toruń, 1967, p. 279—293;

o   Staro-cerkiewnosłowiańskie oralo — neologizm Kodeksu Assemaniego. — In: Symbolae Philologicae in honorem Vitoldi Taszycki. Wrocław—Warszawa—Kraków, 1968, p. 223—228;

o   Zróżnicowanie leksykalne najstarszych staro-cerkiewno-słowiańskich tekstów ewangelijnych. — In: Z polskich studiów slawistycznych. 3. Językoznawstwo. Warszawa, 1968, p. 195—204;

o   Pokrewieństwo najstarszych staro-cerkiewnosłowiańskich tekstów ewangelijnych w świetle statystyki słownikowej. — Slavia Occidentalis, 27, p. 153—158;

o   А. С. Львов. Очерки по лексике памятников старославянской письменности. М., 1966 (рец.). — RS, 29, 1968, 1, р. 97—104;

o   Cyrylica w Kodeksie Mariańskim. — SFPS, 1969, p. 213—259;

o   Kryteria stosowane przez Konstantyna-Cyryla przy wprowadzaniu wyrazów obcego pochodzenia do tekstów słowiańskich. — Slavia, 38, 1969, p. 552—564;

o   Fragmenty psałterzowe Apostoła Enińskiego wobec tzw. Psałterza Synajskiego. — ККФ 2, c. 143—156;

o   Miejsce partykuły przeczącej „ne“ w zdaniu staro-cerkiewno-slowiańskim. — In: Studia Palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 243—263;

o   Liturgia słowiańska i głagolskie zabytki w Polsce. — Slovo, 21, 1971, p. 255—273;

o   Próba ustalenia miejsca używania tzw. Kodeksu Zografskiego. — SFPS, 1972, p. 227—233;

o   Rozwój systemu fonologicznego od wspólnoty językowej prasłowiańskiej do języka Cyryla i Metodego. — In: Z polskich studiów slawistycznych. 4. Językoznawstwo. Warszawa, 1972, p. 293—304;

o   Nazwy świşit chrześcijańskich w najstarszych staro-cerkiewno-słowiańskich rękopisach ewangelijnych. — Acta Universitatis Nicolai Copernici. Filologia Polska 10. Nauki humanistyczno-społeczne, 57, 1973, p. 105—116;

747

·       Nowe publikacje tekstów starosłowiańskich (рец.). — RS, 34, 1973, 1, p. 100—104;

·       Rzeczowniki złożone Synaj skiego Pateryka na tle złożeń kanonu staro-cerkiewnósłowiańskiego. — Slovo, 24, 1974, p. 109—124;

·       Język Kodeksu Zografskiego. 1. Imię nazywające (rzeczownik). (Monografie slawistyczne, 31). Wrocław—Warszawa—Kraków—Gdańsk, 1975, 285 p.;

·       projekcie nowej czesko-polskiej edycji głagolickich kodeksów Zografskiego i Mariańskiego. — Zeszyty naukowe Wydziału Humanistycznego Uniwersytetu Gdańskiego. Filologia Rosyjska, 5, 1975, p. 106—116;

·       Staro-cerkiewno-słowiański język. — In: Słownik Starożytności Słowiańskich. 5. Wrocław— Warszawa—Kraków, 1975, p. 399—401;

·       Rozwój filologii cerkiewno-słowiańskiej w Polsce. — In: Z dziejów nauki polskiej. Toruń, 1975, p. 5—17;

·       Kanony Euzebiusza w glagolskim rękopisie Kodeksu Zografskiego. — Slovo, 25—26, 1976, p. 77—119;

·       Grecyzmy w Pateryku Synajskim. — Slovo, 28, 1978, p. 67—76;

·       Staro-cerkiewno-słowiańskie T epentetyczne. — Slavia Orientalis, 27, 1978, p. 159—164;

·       Jakę wymowę historyczny na notatka o Konstantynie-Filozofie w Ewangeliarzu Ostromira. — Studia Rossica Posnaniensia, 10 (1978), 1979, p. 163—170;

·       Metody rekonstrukcji języka pra-cerkiewno-słowiańskiego. — WSJ, 25, 1979, p. 48—55;

·       Problematyka Cyrylometodejska (рец.). — Biuletyn Slawistyczny, 4, 1979, 4, p. 21—26;

·       Glagolski tekst Bojańskiego Palimpsestu wobec innych cyrylometodejskich ewangeliarzy. — B: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 271—275;

·       Cytaty ewangelijne w tekście Kodeksu Supraslskiego. — B: Проучвания върху Супрасълския сборник. Старобългарски паметник от X век. С., 1980, с. 43—50;

·       R. Aitzetmüller. Belegszellenverzeichnis der altkirchenslavischen Verbalformen. Würzburg, 1977 (рец.). — RS, 40, 1980, 1, p. 62—66;

·       Aktualne problemy tekstologiczne najstarszych staro-cerkiewnosi owiańskich ewangeliarzy. — В: Међународни научни скуп „Текстологија средњовековних јужнослoвенских књижевности“ (Српска академија наука и уметности. Научни скупови, 10. Оделење језика и књижевности, 2). Београд, 1981, с. 171—181;

·       Wstęp do filologii słowiańskiej. Warszawa, 1984, 344 p.;

·       Kto i kiedy ustalił słowiańskie dni tygodnia. — In: Litterae Slavicae Medii Aevi Francisco Venceslao Mareš Sexagenario Oblata. München, 1985, p. 223—230; Zografskie i Mariańskie Tetraewangelia jako księgi liturgiczne. — Полата кънигописьнаı-а, 14—15, 1985, p. 76—99;

·       Wspływ Wulgaty na kształt starochorwackiego ewangeliarza z Omišla. — Slovo, 36, 1986, p. 111—112;

·       Konstrukcje bierne (passivum) w cyrylometodejskim przekładzie Ewangelii. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 198—203;

·       Slavisches Reflexivverbum: griechisches Medium in der kyrillomethodianischen Evangelienübersetzung. — In: Symposium Methodianum. Beiträge der Internationalen Tagung in Regensburg (17. bis 24. April 1985) zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Method. Neuried, 1988, p. 633—640;

·       Greckie konstrukcje typu πάτερ ἡμῶν ὁ ἐν τοῖς οὐρανοῖς w cyrylometodejskim przekładzie Ewangelii. — In: Filologia e letteratura nei paesi slavi. Studi in onore di Sante Graciotti. Roma, 1990, p. 47—54;

·       Cerkiewnosłowiańskie tytuły ewangelijne. Warszawa, 1990, 145p.;

·       Język Kodeksu Zografskiego. 2. Imię określające i zastępcze (przymiotnik; liczebnik, zaimek). Wrocław etc., 1990, 280 p.

            Лит.:

·       Nazor А. — Slovo, 13, 1963, p. 213—217 (рец.);

·       Setatos Μ. — Cyrillomethodianum, 8—9, 1984—1985, 390—391 (рец.);

·       Ангелова И. — БЕ, 39, 1989, с. 477—480 (рец.);

·       Kuraszkiewicz W. Prof. dr hab. Leszek Moszyński w 60-lecie urodzin i 35-lecie pracy naukowej. — Zeszyty naukowe Widziału humanistycznego Universytetu Gdańskiego. Slawistyka, 6, 1992, p. 7—10;

·       Wątróbska H. Wykaz publikacji prof. Leszka Moszyńskiego. — Zeszyty naukowe Widziału humanistycznego Universytetu Gdańskiego. Slawistyka, 6, 1992, p. 11—35;

·       Райкова M. Професор Лешек Moшински на 65 години. — Palaeobulgarica, 17, 1993, 2, p. 125—127.

Мария Деянова

    (58). МУЗИКА византийска. В широк смисъл понятието обхваща всички изяви на музикална практика във Византия — инструментална и вокална, светска дворцова, популярна градска, народна (фолклорна) М., а така също и музикалната теория, наследена от античността и включена във виз. образователна система (в квадривиума). Но понятието виз. М. е по-популярно в тесния смисъл на думата — като богослужебна М. на Византия, считана за една от найоригиналните художествени прояви на виз. култура. Тя е само вокална (хорова и солова) и главно монофонна (едногласна). Нейният основен култов език е гръцкият (византийският).

Виз. М. се формира в сферата на виз. цивилизация, осъществила през периода IV—VI в. синтез на хетерогенни традиции — гръцко-римска, сирийско-елинистична и семитско-иранска. За неин основен извор се приема наследената от раннохристиянския период певческа практика на Синагогата, включваща рецитация, псалмодиране (специфично интониране на псалмови текстове) и пеене на духовни песни. Предполагаем втори извор на М., служил главно на химнодията (изпълнението на песенна поезия), е развилата се по елинизираното сирийско крайбрежие популярна песенност от площаден тип, синтезирала елементи на античната писмена М. и устната народнопесенна практика (Кр. Ханик). Засега се поставя под съмнение континуитетът в музикалното развитие от античността през патристичния период до виз. период,

748

макар че се приема за възможно да се проследят отделни типове виз. псалмодия и химнодия назад до раннохристиянските времена. Основна причина за това е фактът, че едва през X в. се появяват нотирани извори. Утвърдено е мнението, че поради тясната си връзка с езическата обредност античната М. престава да съществува след IV в. Забранена е и инструменталната музика в църковната практика, но тя се запазва в музикалния бит и в дворцовия церемониал.

Палеовизантийска (ранновизантийска) нотация, вид Шартър III, в гръцки ръкопис от 1336 г.

Счита се за установено, че виз. богослужебен ритуал произхожда от Ерусалим. През VI в. вече са разграничени два основни вида обредност — мирска (градска, енорийска) и манастирска, разделени и географски на два главни района: южен район с център Ерусалим — с мирския ритуал в Божигробския храм и ритуала в манастира „Св. Сава Освещени“ край Ерусалим; съществувала е и по-аскетична обредност в манастири на Синай (Е. Велес), и северен район с център Константинопол. В началото на VII в. влиянието на божигробския катедрален ритуал запада и надмощие придобива манастирската обредност на „Св. Сава Освещени“, която влияе силно на север. По неин образец през IX в. в Константинополския район се формира Студийският типик, следван и от манастирите на Атон. Същевременно през IX в. се оформя и специфична богослужебна практика на константинополската катедрала „Св. София“, наречена певческа, асматическа (ἀσματικῆ ακολουθία), с преобладаващо изпълнение на два хора с доместиците им и със солист протопсалт. Предполага се, че певческият ритуал се формира и по образеца на ерусалимската катедрална практика, частично проникнала на север през Антиохия. Същевременно е съществувало непрекъснато взаимодействие между двата основни вида обредност, като смесването на манастирската и катедралната практика се засилва през XII—XIII в. С падането на Константинопол под лат. владичество (1204) и преместването на императора и константинополския патриарх в Никея катедралният ритуал отмира и от края на XIII в. в източноправославните църкви се утвърждава т. нар. смесен Ерусалимски типик, действуващ в източноправославните църкви и досега (Е. Уилямс). Историко-литургическата проблематика обаче продължава да бъде дискусионна, защото малкото истор. източници не позволяват цялостно да се реконструира виз. богослужение до IX—X в., когато столичният ритуал вече е надделял над локалната обредност в Ерусалим, Антиохия и Александрия (Кр. Ханик). Промените в обредността са свързани с изменения и в М.

Теорията на виз. М. се утвърждава в края на V — началото на VI в. въз основа на философско-естетическата концепция на Псевдо-Дионисий Ареопагит. Според нея музикантът е смирен химнотворец, създаващ и изпълняващ само мелодии, които са несъвършен отглас на небесните химни в материалния свят, но именно този отглас сближава с нематериалните архетипове. Затова музикантът твори съобразно ограничен брой осветени от идеята за боговдъхновеност и утвърдени в традицията прототипове-модели (Е. Велес). Опряна на символизиращото ритуално светоусещане, виз. М. принадлежи към каноничния тип художествени системи, чиято основна типологическа характеристика е формулността, осигуряваща постоянно възвръщане към „изначалните образци“ — прототипове, изпълнени с важно традиционно съдържание.

749

През IX—X в. двата основни вида изпълнение на богослужебните текстове — речитативно (ἐκφώνησις) и певческо, се обособяват. За това свидетелствуват и двата основни вида стигнали до нас нотирани извори — с екфонетична нотация (най-ранни известни образци от VIII в.) и с певческа невмена нотация (най-ранни образци от края на X в.). Те застъпват два основни вида ранновиз. (палеовиз.) нотации: Коален (X—XII в.), вероятно произхождаща от Палестина, и Шартър, употребявана в района на Константинопол и Атон през X—XI в.; ок. средата на XI в. Шартър-нотацията престава да се практикува, а през XII в. Коален-нотацията отстъпва на средновиз. диастематична нотация, чийто основен клас невми — т. нар. интервални невми (σημάδια φονητικὰ), изписват мелодическите ходове, съставящи мелодията аналитично, точно в количествено отношение. Към ранновиз. нотации принадлежат и нотации от стенографски тип, наричани още мелизма-нотации, каквато е и тита-нотацията (документирана във виз. извори от X—XIII в.) (Й. Роостед) (вж. Музикални знаци). Предполага се и съществуването на ранновиз. мелизматични нотации.

През IX—X в. виз. песенност е кодифицирана в двете обособили се в основните си характеристики системи: жанрова — завършена през XI в. с окончателното устройване на православното богослужение, и осмогласна (ὀκτώηχος). Жанровото разграничение е пряко обусловено от богослужебната функция и намира отражение в музикалната стилистика. Осмогласието, свързвано с твърде ранна практика, през VIII в. (Йоан Дамаскин) се обособява и като принцип на музикално кодифициране — систематизиране на песенния репертоар главно в осем групи по музикални белези. Това са четири основни (автентични) гласа и четири вторични (плагални), а за допълнителни се считат още четири гласа, наричани междинни (δωδεκάηχος) (К. Флорос). Понятието глас (ἦχος) обобщава редица признаци: типизирани мелодически ходове, разпевни тонови фигури-формули и техни комбинации и поредици, звукоредна характерност, определени начални, доминиращи и финални (каденцови) тонове. Схващането, че осмогласието е диатонично по основна характеристика, в по-нови изследвания се коригира от мнението, че още през Средновековието в него са участвували хроматизми във вторите гласове. Единични песнопения (за големи празници) са изреждали осемте гласа в композиционното си развитие, а 11-те възкресни химна — ексапостиларии, свързани с името на Константин VII Багренородни (913—959), изградени в 15-сричков политически стих, остават извън осмогласието. Предполага се, че те ползуват интонации от светска песенност (Кр. Ханик).

Според изворови данни (ръкопис от Парижката национална библиотека, gr. 360 от XIV в. — Агиополитис) певческият репертоар се разделя на два големи дяла: асма (ἄσμα) и агиополитис (ἁγιοπολίτις — „светоградски“). Репертоарът на асма, съставен от силно мелизматични солови песнопения (между които и мелодии калофоникон — сладкогласни), е все още с неизвестен произход; за вероятна се счита връзката му с константинополски катедрален тип песенност (Н. Моран). Асма-песнопенията са запазени само в южноиталиански извори от XIII в. Песенността тип агиополитис, свързана с ерусалимски химнографи, като патриарх Софроний (634—638), Йоан Дамаскин и Козма Маюмски, е богато засвидетелствувана от X в. насам. Репертоарът обхваща песнопения от жанрово-стилистически специализираните нотирани певчески книги Ирмологий (съставен от моделните строфи на каноните) и Стихирар (включващ стихири от Минея, Постния триод, Пентикостара и Октоиха). Предполага се, че нотираният ирмологий и нотираният стихирар предлагат възкресния (неделния) тип версии. За ежедневна употреба се използуват и ненотирани певчески книги (служебни минеи, триоди, октоиси), в които се появяват невмени записи само за рядко изпълняваните химни, мелодически

750

индивидуализирани (Кр. Ханик). Сборниците тип асматикони са съдържали предназначените за специализиран хор от псалти песнопения — кондаци, ипакои, причастии, прокименови рефрени (дохи), обичайни песнопения от литургията, а псалтиконите — специализиран за солистично изпълнение репертоар от кондаци, прокимени, алилуарии и ипакои. На четирите типа нотирани певчески книги съответствуват и четири вида музикална стилистика. Ирмологическото пеене е силабическо — сричките се озвучават главно от еднои двутонови мелодически ходове, с единични мелизматични сричкови разпявания чрез традиционни тонови фигури-формули; стихирарическото включва по-голям брой мелизматично интонирани срички; асматическото пеене е предимно мелизматично — мелодиите му са поредици от традиционни тонови фигури. Трите изредени жанрово-стилистически групи разполагат с общ фонд тонови фигуриформули. Най-мелизматично е псалтическото пеене, което се отличава със свои специфични мелизми.

Формулността във виз. М. се изразява в интонационна типизация на различни композиционно-структурни равнища: еднои двутонови мелодически ходове, три-, четирии повече тонови мелодически фигури, разпяващи сричките; мелодически фрази и мотиви, интониращи съответно текстови кóлони и техни дялове; цялостни мелодии — жанрови модели, приспособими към различни текстове от даден жанр. Онези песнопения, чиито текстове използуват вече съществуващи типизирани жанрови модели, се наричат подобни (προσόμοιο), за разлика от песнопенията тип самогласни (ἰδιόμελα), озвучени с индивидуализирани мелодии, които или остават уникални, или започват да служат за модели на други текстове (ἰδιόμελα, ἀυτόμελα). Основен композиционно-технически принцип във виз. М., главен носител на индивидуалнотворческото начало, е принципът центон — мозаичност в подбора, разполагане и свързване на различни интонационни стереотипи, при което се спазват правила, съобразени с основни характеристики на текста (силабика, акцентуация, смислово-синтактично членение, поетическа структура). Противодействува му принципът на повтаряемостта (на съчетания, комбинации и поредици на стереотипите). Различими са главно два основни вида мелодически композиции: центони — при които композиционното развитие изрежда различни интонационни стереотипи-фрази, и куплетни — построени въз основа на периодично повторение на мелодическа фраза или период (мелодически модел), подложен повече или по-малко на вариантно-вариационно изменение (Е. Тончева). Вторият тип композиция е типологично близка на псалмодическата практика и вероятно произлиза от нея.

Практиката на самогласно, самоподобно и подобно пеене се опира на вътрешножанрова йерархия, съобразена и със семантикофункционално степенуване (йерархия на богослужебните дялове, на празничните поводи) в денонощния и годишния богослужебен кръг; позначимите богослужебни дялове, респ. празничните поводи, са по принцип и посилно мелодически индивидуализирани. В последно време се обръща по-голямо внимание на съотношението „висока“ — „популярна“ богослужебна песенност (Й. Роостед), свързано и със съотношението „писменост“ — „устност“ при възпроизвеждането на църковнопевческата традиция. Стилистическите отлики при тези съотношения все още не са достатъчно проучени, засега се предполага, че вероятната композиционна характерное на устния (ежедневния, „популярния“, „практическия“) вид песенност е куплетността, типологично близка на фолклора (Е. Тончева). Същевременно виз. М. предлага разнообразни видове и степени на взаимодействие между принципите центон и куплетност, силабичност и мелизматичност. Богатството на тези съотношения е свързано и с различните форми на изпълнение на М. Основно е монофонното пеене — хорово и солово, но се предполага съществуването на полифония —

751

участие на втори бурдонен глас (исо), въведен вероятно от XIV в. насам. Съществува обаче и мнение, че исоизпълнението датира още от раннохристиянския период и е свързано с канонархима-практиката (κανονάρχημα), т.е. рецитиране на даден текст върху основния тон на гласа, преди певческото му изпълнение (Гр. Статис). Допуска се и съществуването на вид хетерофония — едновременно изпълнителство на хора и на дякона (Кр. Ханик). Основните видове изпълнителство на виз. псалмодия са следните: 1) директна псалмодия — рецитиране със стереотипни каденци на псалмови текстове (катизми) от солист канонарх; 2) респонзорна псалмодия — псалмовият стих се изпълнява от солист, а хорът отговаря или с рефрен алилуя, или с постоянен рефрен (ὑπόψαλμα), или със сменящ се рефрен (ἐφύμνιον); 3) антифонна псалмодия — двата хора пеят псалмовите стихове, последователно сменяйки се, със или без добавени текстове. Ранни образци на антифонната псалмодия са степенните псалми и техните тропари, приписвани на Теодор Студит и документирани в нотирани извори от X—XI в. Мелизматичният тип псалмодия (като прокимени, алилуарии, причастии, полиелеи) намира ранно документиране в сборниците тип Асматикон и Псалтикон. Богато разкритие на различните видове псалмодиране предлагат сборниците тип антологии от XIV в. насам.

Средно-късновизантийска нотация в гръцки ръкопис от 1336 г.

Виз. музикалнотеоретична мисъл намира ранни прояви в опитите за систематизация в нотнотехнически аспект — в невмените описи, какъвто е описът в ръкописа Лавра Г.67 от X—XI в., въвел графиите на т. нар. мелодимата — невми, стенографски означаващи типизирани тонови фигури-формули. Предполага се, че към музикалнописмената практика и репертоар от XII в. се отнася трактатът Агиополитис, който въвежда и ранновиз. тип невмена класификация (с основни класове прости и съставни невми). Недостатъчно разработени като извори за композиционната техника и музикалната естетика са трактатите на Георги Пахимер и Мануил Вриениос (XIII—XIV в.) (Кр. Ханик). Основният обхват виз. музикалнотеоретични разработки датира обаче от късновиз. период насам.

Съсредоточила първоначално вниманието си главно върху периода на „класическата“ виз. Μ. (XII—XIII в.), музикалната византология включва сравнително по-късно проблематиката на късновиз. време — XIV—XVв. Късновиз. период е отличителен с редица промени в М., обяснявани главно с утвърждаването на „смесения“ Ерусалимски типик. Появява се нов тип жанрово смесени нотирани сборници — аколутии (ἀκολουθίαι, τάξις τῶν ἀκολουθιῶν), чийто репертоар следва реда на службите вечерня и утринна и литургиите. Аколутиите (антологии) наследяват репертоар от асматикона и псалтикона (записван до XV в.). Същевременно в тях за първи път в нотната практика се появяват редица

752

цикли от орнаментирания псалмодически репертоар: аниксантари (псалм 103), кекрагарии (псалм 140), пасапноарии (псалм 148), полиелеи (псалми 134, 135) и др. Най-ранната датирана антологияаколутия е ръкописът на Националната библиотека в Атина № 2458 от 1336. Компилирането на репертоара обаче се отнася към края на XIII—началото на XIV в. Засега най-ранният известен балкански по произход документ за този етап в развитието на виз. М. е Бачковският фрагмент с мелизматично пеене от ок. 1281 (ръкопис на Църковния историко-археологически музей в София, № 818¹) (Е. Тончева). Характерна за аколутиите е многоразпевността — нотиране на повече от една мелодическа версия за даден текст. Наред с традиционен (анонимен) репертоар, приписван и на различни местни традиции — като „светогорско“, „Константинопол ско“, „солунско“ или „калугерско“, „градско“, „ватопедско“ и др., се появява „новокомпозиран“ репертоар, приписван на множество автори. Досега са известни имената на около 80 творци за периода XIV—XV в. (М. Велимирович). Най-прочути от първата половина на XIV в. са Никифор Етикос, Йоан Гликис протопсалт, Ксенос Коронис протопсалт, майстор Йоан Пападопулос Кукузел — българин по произход, комуто изворите приписват основните нововъведения през периода, както и компилирането на самите сборници тип аколутии (Е. Уилямс,и Д. Кономос). От XV в. популярни са Йоан Клада Лампадарий, Мануил Аргиропулос, Йоан Ласкарис, Бартоломей — доместик на Великата лавра на Атон. Тази блестяща епоха завършва с творците Мануил Хризафис Лампадарий, Григорий Бунис Алиатос, йеромонах Герасим Халкеопулос и др. (Кр. Ханик). Основната стилистична тенденция е орнаменталното мелодическо разширяване на по-ранни образци-прототипове (техника „καλλοπισθέν“). Утвърждава се стилът калофония (καλοφωνία — „сладкогласие“) — композиционно разширяване въз основа на мелодико-текстови манипулации (повторения на срички, думи, фразови части — прологос) и чрез въвеждане на „безсловесни“ епизоди и техни последования, т. нар. териреми, кратими (разпяващи, лишени от словесен смисъл срички). Безсловесните мелодии се обособяват и в специални цикли, респ. сборници — кратиматариони, а калофонни обработки от късновиз. репертоар (на псалми и химни) се включват в сборници тип матиматариони. В късновиз. М., и по-специално във връзка с кратимите, се появяват и различни „програмни“ означения — подражаващи на „камбана“, „клепало“ или „тромпет“, „виола“ и др. Това са интонации, наподобяващи инструментална музика, с която се свързва и означението „органикон“, както и народностни наименования: „персикон“, „франгикон“, „сервикон“ и др. Популярни са насловите „българско“ („вулгарикон“), „българката“ („и вулгара“), „българчица“ („вулгаритца“), а кратима от Докиан (XIV в.) носи наслова:

„От Докиан, на 1-ви глас, подражаващо на българска оплаквателна мелодия“ (М. Велимирович, Кр. Станчев, Е. Тончева).

Тези означения подсказват вероятността от обогатяване на късновиз. М. въз основа на природни и битови интонационни реалии. Засега стилът калофоникон се свързва с катедрален тип песенност (Н. Моран) и се предполага, че се отнася до реактуализиране на по-ранни видове композиционни процедури, на ранен фонд традиционни разпевни фигури-формули. На тяхна основа се разгръща творчеството на късновиз. композитори, в чиито жанрово-стилистични изяви може да се търси и повишено авторско-индивидуално начало.

            Лит.:

·       Thibaut J. В. Etudes de musique byzantine. La notation de S. Jean Damascène ou Hagiopolite. — ИРАИК, 3, 1898, c. 138—179;

·       Thibaut J. B. Etudes de musique byzantine. La notation de Koukouzeles. — ИРАИК, 6, 1901, c. 361—396;

·       Thibaut J. B. Monuments de la notation ekphonétique et hagiopolite de l’église grecque. St. Pétersbourg, 1913, 16+148 p.+28 tabl.;

·       Monumenta Musicae Byzantinae. Série principale. Copenhagen. 1. Sticherarium. 1935, 66 p. + 335 tabl.; 2. Hirmologium Athoum. 1938, 28 p. + 150 tabl.; 3. Hirmologium Cryptense. 1951, 94 p.; 4. Contacarium Ashburnhamense. 1956, 47 p. + 265 tabl.; 5. Fragmenta Chiliandarica Palaeoslavica. A. Sticherarium. 1957, 96 p. + 131 rv.; B. Hirmologium. 1957, 13 p. + 72 rv.; 6. Contacarium Palaeoslavicum Mosquense. 1960, 27+204 p.; 7. Specimina Notationum Antiquiorum. 1965 — 1966, 187 tabl. + 13+40 p.; 8. Hirmologium Sabbaiticum. 1968 — 1970, 11+126+232+214 p.; 9. Triodům Athoum. 1975, 9+98+434 p.;

753

·       Série Subsidia. Copenhagen. 1., 1. Tilliard H. J.W. Handbook of the Middle Byzantine Notation. 1935, 49 p.; 1., 2. Hoeg C. La notation ekphonétique. 1935, 162 p.; 3. Palikarova-Verdeil R. La musique byzantine chez les bulgares et les russes. 1953, 249 p. + 21 tabl.; 4. Studies on the Fragmenta Chiliandarica Palaeoslavica. 1. Velimirovié M. Byzantine Elements in Early Slavic Chant: the Hirmologium. 1960. 1., 140 p.; 2. 8+75 + 12 p.; 6. Studies on the Fragmenta Chiliandarica Palaeoslavica. 2. Fundamental Problems of Early Slavic Music and Poetry. Ed. Chr. Hannick. 1978, 527 p.; 7. Raasted J. Intonation Formulas and Modal Signatures in Byzantine Musical Manuscripts. 1966, 237 p.; 8. Thodberg Chr. Der byzantinische Alleluarionzyklus. Studien im kurzen Psaltikonstil. 1966, 239 p.;

·       Tardo L. L’Antiqua Melurgia Bizantina. Grottaferrata, 1938, 21+402 p.;

·       Levy K. The Byzantine Sanctus and Its Modal Tradition in East and West. — Annales Musicologiques, 6, 1958—1963, p. 7—67;

·       Salvo В. d. Gli asmata nella musica bisantina. — Bolletino della Badia greca di Grottaferrata, n.s., 13, 1959, p. 45-50, 127—145; 14, 1960, p. 145—178;

·       Wellesz E. A History of Byzantine Music and Hymnography. 2 изд. Oxford, 1961, 13+461 p.;

·       Raasted J. A Primitive Palaeobyzantine Musical Notation. — Classica et Mediaevalia, 23, 1962, p. 302—310;

·       Velimirović M. Liturgical Drama in Byzantium and Russia. — Dumbarton Oaks Papers, 16, 1962, p. 351—385;

·       Levy K. A Hymn for Thursday in Holy Week. — Journal of American Musicological Society, 16, 1963, p. 127—175;

·       Flоros C. Die Entzifferung der Kondakarien-Notation. — Musik des Ostens, 3, 1965, p. 7—71; 4, 1967, p. 12—44;

·       Velimirović M. Byzantine Composers in Ms. Athens 2406. — In: Essays presented to Egon Wellesz. Oxford, 1966, p. 7—18;

·       Studies in Eastern Chant. 1. London, 1966, 134 p.; 2. London, 1971, 198 p.; 3. Oxford, 1973, 187 p.; 4. New York, 1979, 248 p.;

·       Williams E. John Koukouzeles’ Reform of Byzantine Chanting for Great Vespers in the Fourteenth Century. Ph. Dr. Thesis. Yale University, 1968;

·       Floros C. Universale Neumenkunde. 1. Kassel, 1970, 391 p.; 2. Kassel, 1970, 287 p.; 3. Kassel, 1970, 376+127 p.;

·       Hintze G. Das byzantinische Prokeimena-Repertoire. Untersuchungen und kritische Ausgabe. Hamburg, 1973 (Hamburger Beiträge zur Musikwissenschaft, 9), 271 p. + 17 tabl.;

·       Conomos D. Byzantine Trisagia and Cheroubica of the Fourteenth and Fifteenth Centuries. Thessaloniki, 1974, 381 p.;

·       Moran N. The Ordinary Chants of the Byzantine Mass. Hamburg, 1975 (Hamburger Beiträge zur Musikwissenschaft, 12). 1., 199 p.; 2., 215 p. + 22 tabl.;

·       Stathis Gr. Les manuscrits de musique byzantine Mont Athos. 1. Athènes, 1975, 723 p.; 2. Athènes, 1976, 924 p.;

·       Strunk О. Essays on Music in the Byzantine World. New York, 1977, 347 p.;

·       Amargianakis G. An analysis on Stichera in the Deuteros Modes. Copenhague, 1977 (Cahiers de l’Institut du Moyen âge grec et latin, 22, 23), 119+263 p.;

·       Тончева Е. Звучали ли са мелодии от Йоан Кукузел в Търново през XIV в.? — Музикознание, 1, 1977, 1, с. 39—52;

·       Станчев Kp., Е. Тончева. Българските песнопения във византийските аколутии. — Музикознание, 2, 1978, 2, с. 39—70;

·       Stathis Gr. L’Exégèse de l’ancienne notation byzantine. Athènes, 1978, 155 p.;

·       Raasted J. Musical Notation and Quasi Notation in Syro-Melkite Liturgical Manuscripts. Copenhague, 1979 (Cahiers de l’Institut du Moyen âge grec et latin, 31), p. 11—37;

·       Raasted J. Byzantine Chant in Popular Tradition. Copenhague, 1979 (Cahiers de l’Institut du Moyen âge grec et latin, 31), p. 39—49, 78—81;

·       Тончева Е. Молдавски ръкописи от XVI в. Велика вечерня. Репертоарно и палеографско-текстологическо изследване. (За музиката в Евтимиевата книжовна школа в Търново през XIV в.). Канд. дисерт. С., 1979. 1., 477 с.; 2., 131 с. (машинопис);

·       Йоан Кукузел — живот, творчество, епоха. С., 1981 (Музикални хоризонти, 18—19), 301 с.;

·       Hannick Chr. Byzantinische, altslavische, georgische und armenische Musik. — In: Lexikon des Mittelalters, 2. 1982, col. 1208—1220;

·       Raasted J. The Hagiopolites. A Byzantine Treatise on Musical Theory. — Cahiers de l’Institut du Moyen âge grec et latin, 45, 1983, 99 p.;

·       Touliatos-Banker D. The Byzantine Amomos Chant of the Fourteenth and Fifteenth Centuries. Thessaloniki, 1984, 284 p.;

·       Тончева Е. Новооткрит паметник на средновековната музика от XIII в. в Бачковския манастир. — Българско музикознание, 14, 1984, 3, с. 3—46;

·       Hannick Chr. Gabriel Hieromonachos. Abhandlungen über den Kirchengesang. Wien, 1985 (Monumenta Musicae Byzantinae. Corpus scriptorum de re mušica, 1), 157 p.;

·       Conomos D. The Treatise of Manuel Chrysaphes, the Lampadarios. Wien, 1985 (Monumenta Musicae Byzantinae. Corpus Scriptorum de re mušica, 2), 119 p.;

·       Tončeva E. Middle Byzantine Fragment with Melismatic Chant in the Bachkovo Monastery Manuscript Collection. — Musicа Antiqua, 7. 1985, p. 109—134;

·       Тончева Е. За ранната полиелейна практика на Балканите (по извори от XII—XIII в.). — Българско музикознание, 15, 1985, 3, с. 3—29;

·       Conomos D. The Late Byzantine and Slavonic Communion Cycle: Liturgy and Music. Dumbarton Oaks, Washington, 1986, 189 p.; Moran N. Singers in Late Byzantine and Slavonic Painting. Leiden, 1986, 173 p. + 87 ill.;

·       Тончева Е. Полиелейното творчество на Йоан Кукузел в контекста на балканската църковно-песенна практика. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 17. С., 1987, с. 224—262.

Елена Тончева

    (59). МУЗИКАЛНИ ЗНАЦИ. С усвояването през 870 в Б-я на виз. православие започва и приспособяването към нуждите на богослужението на старобълг. език на двата основни вида изпълнение на богослужебни текстове: речитативно

754

(грц. ἐκφώνησις, старобълг. възглашенїе, лат. lectio solemnis) и певческо, както и на съответните им музикалнописмени системи (вж. Музиката в България през IX—X век).

Счита се, че виз. речитативна (екфонетична) нотация възниква ок. края на IV в. (К. Хьог), през VIII —IX в. достига зрелост и съществува до XIV—XV в. Екфонетичните знаци произлизат от александрийските знаци за прозодия (προσωδία), създадени от Аристофан от Византион ок. 180 пр.н.е. Музикалният характер на прозодийните знаци ги прави годни за изписване на изпълнението на четците, произнасяли речитативно текстове от Паримейника, Евангелието и Апостола. Стигналите до нас екфонетични невмени описи изреждат единадесет знака и четири знакови комбинации, имената на знаците и начина на използуването им (ръкопис Лимон-Лезбос, № 38, л. 318а). Основен е принципът на обграждане на изречения или на части от тях с двойки екфонетични знаци, изписани с червено под или над текстовия ред. Предполага се, че екфонетичните знаци имат следните значения: оксия (ὀξεῖα) — издигане на гласа (и запазване на определена височина до края на текстовия дял, обозначен с втора оксия), сирматики (συρματική) — тремолиране на гласа, вария (βαρεῖα) — гласово понижаване, кремасти (κρεμαστὴ) — гласово издигане с акцент, апострофос (ἀπόστροφος) — гласово понижаване или поемане на дъх преди начало на рецитация, синемва (συνέμβα) — вид лигатура, свързваща произнасянето на две думи на един дъх, параклитики (παρακλιτική) — умолителна интонация, катисти (καθιστή) — разказвателна интонация без акцент, кендимата (κεντήματα) — интонационно подчертаване, ипокризис (ὑπόκρισις) — пауза, телия (τελεῖα) — завършек; комбинацията на апострофос с оксия се нарича апезо-ексо (ἀπέζο-ἔξο). Последните редове на четивата са изпълнявани с повишена емоционалност, почти песенно, което е означавано чрез удвояване на знаците (двойна вария — пиазма, двойна оксия — дипли, двоен апострофос). Традицията на екфонетичното изпълнение се счита за единна, но се разграничават по-просто (в по-малките манастирски църкви) и по-богато нюансирано изпълнение (в катедралните църкви). За песенния характер на екфонезиса през X в. свидетелствува ръкописът Синай гр. № 8, в който на л. 303 а екфонетичният запис е паралелно нотиран с ранновиз. певческа нотация (К. Хьог, Е. Велес).

Редица извори свидетелствуват за усвояване на виз. екфонетична практика в Б-я. Фрагмент от триод (палимпсест) от края на XI в. (Научен архив на Б АН, № 37) съдържа основния брой екфонетични знаци, изписани към стария изтрит кирилски текст: оксия, вария, двойна оксия, двойна вария, сирматики, кендимата, параклитики, катисти, апострофос, апезо-ексо, телия. Извори за старобълг. екфонетична практика са и два руски паметника, пряко свързани с бълг. книжовна традиция. Новгородските листове (XI в.) съдържат правилно изписани почти всички екфонетични знаци с изключение на сирматики (Хр. Кодов). Съпоставката на паралелни текстове от грц. извори (грц. евангелие от 1033, Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в С.-Петербург, № 2, л. 16) показва известни несъвпадения, представящи уместен подбор спрямо изпълнителските нюанси (Д. Стефанович). Остромировото евангелие (1056—1057) съдържа също екфонетични знаци, но непоследователно нанесени; явяват се на л. 2—16б, л. 54—55, л. 176б—179, л. 211. Изписва се главно телия, която в първите три листа е комбинирана с други графични елементи, вероятно само с орнаментално значение. Вторият често изписван знак е ипокризис, с три (понякога и с четири) диастоли, свързани в лигатура. На отделни места, където в текста не е било оставено място за знака, между думите се вмъква ипокризис като отвесна леко вълнообразна черта. Само на л. 14 (върху девет текстови реда) са нанесени и знаците оксия, кремасти и апострофос (Хр. Кодов).

755

Виз. певчески музикалнописмени системи са известни под наименованието невмени. Думата невма (νεῦμα), използувана в западноевропейските текстове (IX—XII в.), е гръцка; означава мах (жест) и е имала няколко значения, основните от които са: нотационно-техническо — графичен знак за нотация, и музикално-техническо — мелодическа фигура-формула. Във виз. музикална практика терминът невма не се използува. В най-ранния запазен невмен опис (ръкопис Лавра Г.67 от X—XI в.) нотните знаци са наречени мелодимата (μελοδήματα), а в по-късните трактати — симадия (σημάδια). В ръкописа Лавра № 1656 от XVII в. терминологично писмените знаци (симадия) се разграничават от изпетите, наречени тони (τόνοι — „тонове“) или мели (μέλη — „мелизми, мелодически фигури-формули“) (К. Флорос). Многозначността на термина се дължи на обстоятелството, че невмите, за разлика от нотите в съвременното петолинейно нотно писмо, не обозначават единични определени по височина тонове, а мелодически ходове (мелодически интервали), както и типизирани последования от мелодически ходове (мелодически фигури-формули). Счита се, че невмените нотации, утвърдени във Византия, са произлезли от екфонетичната система (Ж. Б. Либо, Е. Велес, К. Флорос). За вероятен втори извор се приема т.нар. хирономия (χειρονομία) — певческо дирижиране чрез различни движения и разположения на ръцете и пръстите, но хирономията по-скоро е онагледявала невмените знаци и се развива паралелно с нотациите (К. Флорос).

Най-ранните запазени виз. нотирани ръкописи са от втората половина на X в. От това време до XIX в. виз. нотации преминават през следните основни развойни стадии: 1) ранновизантийски (палеовиз.) — от появата на невмените записи до XII в.; 2) средновизантийски (медиовиз.) — от около 1150—1170 до около 1300. Съществува разногласие по отношение на горната хронологична граница на средновиз. нотация, като често се сочи 1400 (Е. Велес, К. Флорос). В бълг. музикознание се дава предпочитание на 1300, доколкото се приема, че промените в нотацията се обуславят от стилистичните изменения в музиката, които настъпват именно на границата между XIII и XIV в. (Е. Тончева). Условно е определението и на третия стадий като на късновизантийска (поствиз.) нотация, доколкото това е средновиз. тип нотно писмо, обогатено с редица големи невмени знаци. Приема се, че третият период завършва през 1814, когато се въвежда съвременната нововиз. нотация, наричана още модерна или Хрисантова, Хурмузиева, „нов метод“ и т.н. В последно време обаче в рамките на третия стадий се разграничава и период на т.нар. преходна екзегетическа нотация (от втората половина на XVII до втората половина на XVIII в.) (Гр. Статис, Е. Тончева). От 1814 започва четвъртият стадий в развитието на виз. нотация, който продължава до днес.

През първия период се приема паралелното съществуване на две нотационни системи, условно назовавани според изворите, в които за първи път са били открити: 1) Шартър-нотация (по атонския фрагмент № 1754, съответно л. 61 —67 от ръкописа Лавра Г. 67 от X—XI в., съхраняван доскоро в библиотеката на гр. Шартър, Франция) и 2) Коален-нотация (по ирмологий от сбирката Coislin № 220 от Националната библиотека в Париж, от XI—XII в.). Докато Шартър-нотацията се свързва предимно с Константинополската, Коален-нотацията се отнася към палестинската традиция (К. Флорос). Двете нотации са адиастематични (διάστημα — грц. класически термин за интервал; виз. термин е φονή — „глас“), т.е. не нотират точно мелодическите интервали, съставящи мелодията. Те включват изписани в един ред (над словесните редове) с черно или с червено мастило „малки“ невми, определящи главно посоката на мелодическото движение, и „големи“ невми — стенографски символи на двуи повечето нови мелодически фигури-формули (К. Флорос). Използуващи общ

756

невмен фонд (пет основни знака в Коален-нотацията), двете невмени системи се отличават по големите знаци, помногобройни в Шартър-нотацията. Различен е и броят на включените в знаковия фонд на двете нотации буквени „невми“ — съкращения на думи с музикално значение, които най-често поясняват основните невми. Към големите знаци-символи принадлежи и знакът тема (θέμα), графически изразен чрез грц. буква тита. Групата на темите включва две основни графически разновидности: тематизмос (θεματισμός) и тема аплун (θέμα ἀπλοῦν — проста тема). Знаците тема, изписвани единично или в комбинация с други малки или големи знаци, са означавали стенографски различни мелизми-формули (съобразно гласа и позицията в композиционното развитие). В нотациите участвуват и буквено-невмени комбинации с числена стойност — т.нар. гласови сигнатури или мартирии (μαρτυρία— „ключ“), които са определяли началните тонове на мелодиите или на техни дялове съобразно осмогласното (октоехос) циклизиране на църковнопевческия репертоар. Тези символи са означавали и специфично интонирани характерни за всеки глас сричкови поредици (напр. анеанес — за първи глас, неанес — за втори глас и т.н.); виз. термин за гласовите интонации е апихима (ἀπήχημα), енихима (ἐνήχημα). Със специални знаци — фторе (φθοράι — „промяна“) са отбелязвани гласовите (модалните) изменения (модулации); тяхна основна графия е грц. буква φ (фи). В стигналите до нас извори двете ранновиз. нотации невмират паралелен репертоар от Ирмология и Стихирара, като в най-ранните записи невмите се разполагат само над определени, а не над всички срички на текста. Приема се, че е била нотирана една и съща мелодическа версия, вероятно с повишена (или разнообразена) мелизматичност в Шартър-записите. Двете нотации преминават през няколко фази на развитие (Шартър — през четири, Коален — през шест) (К. Флорос). Но около средата на XI в. Шартър-нотацията престава да се практикува, отстъпвайки на нотацията Коален. Изследователите допускат, че двете ранни нотации произхождат от обща пранотация (О. Стрънк, К. Флорос), чието формиране започва ок. VIII в. (Е. Велес). В последно време се защитава становището, че двете нотации възникват едва в средата на X в. (М. Велимирович, Кр. Ханик). Предполага се, че през ранновиз. период е съществувала и специализирана асматична нотация, предназначена за нотиране на мелизматични хорови мелодии. Подобна нотация обаче е документирана само от един късен извор — ръкописа Костур № 8 от XIV в. (Л. Политис). Отличително за нея е разполагането на двата вида знаци в два реда — големите над малките, които обаче в извора са средновизантийски. За вероятно се приема и съществуването на специализирана псалтична нотация (за мелизматични солови мелодии), но нейни паметници не са запазени (К. Флорос). Основен принцип на невмената класификация през ранновиз. период е съотношението прости знаци (τόνοι ἅπλοι) и съставни знаци (τόνοι σύνθετοι); обособяват се и още три други класа невмени знаци — имитона, пневмата и мели (ἡμίτονα, πνεῦματα, μέλη). Докато първите два класа са включвали основните невми, класът на имитона е обособявал три знака за мелодически орнаменти, изпълнявани полугласно (К. Флорос), класът от четири пневмата (духове) е включвал невми, изписващи мелодически скокове, а с мели са обозначавани трите знака за мел изми. Така описаното класифициране е било променливо по отношение на знаковия състав. Най-ценният извор за невмената класификация през ранновиз. време е ръкописът от Парижката национална библиотека gr. 360 от XIV в., т.нар. Агиополитис (Й. Роостед). С нотнотехническия аспект са свързани и най-ранните изяви на виз. музикалнотеоретична мисъл — опитите за невмена класификация в описи. Най-ранният стигнал до нас невмен опис е в ръкописа Лавра Г. 67 от X—XI в., който съдържа невмите на Шартър-нотацията.

757

Около средата на XII в. (1150—1170) Коален-нотацията отстъпва на средновиз. нотно писмо, което е диастематично — прецизира количествената стойност на мелодическите интервали. Но това се постига по специфичен начин, чрез своеобразно организиране на невмения фонд, въз основа и на принципа за знаково съподчинение (ὑπόταξις), без участието на линии, респ. петолиние, както е в западноевроп. музикална практика. Поради това и виз. диастематично невмено писмо остава от „сричков“ тип — то не изписва единични определени по височина тонове, а мелодически ходове (мелодически интервали — секунди, терци, кварти и т.н.), изграждащи мелодиите, които са започвали от определен чрез гласовата сигнатура начален тон. Основният класификационен принцип на средно-късновиз. нотации е съотношението гласни (интервални знаци — ἔμφωνα, φωνητικά, σημάδια) и безгласни (неинтервални знаци — ἄφωνα σημάδια); обособява се и класът на т.нар. аргие (ἀργίαι) — знаци за ритмика. Знаците емфона се разделят също на два вида: знаци тела (σῶμα) — обозначаващи секундово мелодическо движение нагоре или надолу (десет на брой) и знаци духове (πνεῦμα) — изписващи мелодически скокове нагоре и надолу (четири на брой). Два знака остават извън тази класификация, доколкото означават две последователни низходящи секунди, различни по ритмика (ἀπορροή, κρατημοϋπόρροον — апорои, кратимоипороон). Колебливо е мястото и на исона (ίσον — исон — знак за тоново повторение). През късновиз. период особено се актуализира понятието хирономия (χειρονομία), свързано с характерното стилистично изменение (мелизматично разширение) на мелодиите въз основа на техниките калопистен и калофония — украсяване и сладкогласие. Поради това основният дял среднокъсновиз. невми са наречени и хирономични (извън този клас остават само знаците-духове). С хирономията се свързва и основната отличителна черта на късновиз. стадий в развитието на средновиз. нотация (XIV—XV в.), а именно значителното увеличаване на броя на големите афонни знаци, наричани още хирономични — т.нар. големи ипостази (μεγάλαι ὑποστάσεις). В невмените записи тези големи хирономични знаци са разграничавали традиционните мелодически фигури-формули, аналитично нотирани с интервалните невми, и са съобщавали синтетично основни техни музикални характеристики — ритмика, агогика, метрика, щрих и динамика, изразен нюанс. Основен дял от тези големи знаци принадлежи на ранновиз. писмо; тяхното реактуализиране през късновиз. период се свързва с името на прочутия творец от XIV в., българина Йоан Кукузел. Средновиз. невмени записи с участие на хирономични афонни знаци предлагат и певческите книги Асматикон и Псалтикон, нотирали специализиран репертоар за хорово и солово изпълнение с повишена мелизматичност. Основните паметници на тази практика, стигнали до нас, принадлежат обаче на южноиталианската виз. традиция от XII—XIII в. Средно-късновиз. невмена проблематика е систематизирана в редица музикалнотеоретични трактати. Появяват се т.нар. пападики (παπαδική) — теоретико-практически въведения в невменото писмо, оглавяващи характерните за периода жанрово-стилистични смесени сборници тип аколутии (антологии). От XV в. датират и три трактата, коментиращи основни проблеми на нотацията, мелодиката и модалната система — на Мануил Хризафис, Гавриил йеромонах и Йоан Ласкарис. Въвеждат се важни понятия като тезис (θέσις) — термин за мелодическа фигура-формула, определена като функционално паралелна на словото в граматиката, означавана чрез съответен хирономичен знак или жест (Хризафис, Гавриил) (Д. Кономос, Кр. Ханик). Разграничава се пеенето по паралаги (παραλλαγή), по метрон (метрофония) (μέτρον, μετροφωνία) — вид пеене тон по тон, от пеенето по тезиси — осмисляне на мелодията в поредица интонационни единства — музикални „слова“

758

(мелодически фигури-формули). Трактатите разкриват късновиз. мелодика като изключително фино нюансирана в метроритмично и динамично-изразно отношение музика. Семантиката на невмените знаци и тяхната хирономия се коментира в трактата на Михаил Влемид (XIII в.).

С разширяването в последно време на ареалните и хронологичните граници на виз. музика (Кр. Ханик) се стига до убеждението, че нотационната практика е твърде разнообразна и включва и редица локални проявления. Открито е паралелно на описаните ранновиз. нотации практикуване през X—XIII в. на примитивни нотации от стенографски тип, наречени още мелизма-нотации (във виз., сирийски и коптски извори) (Й. Роостед). В тях чрез определени знаци и знакови комбинации се отбелязват само онези срички от текста, които са интонирани мелизматично. Особено популярна между тях е тита-нотацията, с основен знак тема, изписван с черно или с червено мастило, с добавени или не други невми — малки и големи. Сравнителното изследване на цялостно и съкратено нотирани чрез тита-знаци паралелни текстове представя както съвпадения, така и различия в разполагането на титазнаците. Поради това не се изключва вероятността тита-нотацията да се е развивала самостоятелно (Й. Роостед); допустимо е още, че тита-нотацията е свързана и с различна мелодическа традиция (Е. Тончева).

Старобълг. паметници с виз. певческа нотация от IX—X в. не са запазени до нашата съвременност. Най-ранните известни слав. нотирани извори са руски. От XI—XIII в. датират пет руски кондакара-асматикони, нотирани с т.нар. кондакарна нотация, определена като асматична от ранновиз. тип (К. Диви, К. Флорос). Значителен дял от невмите ѝ (малки и големи, изписани и в два реда) се идентифицират с ранновиз. невми, по-специално с невми на Шартър-нотация (Р. Паликарова-Вердей, К. Флорос). От XII в. насам датират руските нотирани ирмолози и стихирари. Нотацията им, наричана знаменна — от знамение, знак; крюкова — от „крюк“, основен невмен знак; сематична — от σημεΐον (знак), се счита за пряко генетично свързана с ранновиз. нотация Коален (М. Велимирович, К. Флорос). Застъпва се становището, че слав. отклонение от нотационната практика във Византия е могло да стане едва в Русия (М. Велимирович, Кр. Ханик). В руската медиевистика се изказва и становището, че знаменната нотация не е буквално заимствувана, а е целенасочено преорганизирана в руски културен център с основно значение, какъвто е бил Новгород (Ю. В. Келдиш). Преценката, че слав. отклонение от виз. нотна практика е станало най-късно в края на X в. — началото на XI в. (К. Флорос), насочва към възможността и за бълг. участие в този процес. Тази възможност се потвърждава и от изворови данни. В три от най-ранните руски крюкови ръкописи (Служебен миней за ноември от началото на XII в. — Москва, Държ. истор. музей, № 203; Стихирар от Хилендарския манастир № 307 от XII в.; Стихирар от началото на XII в. — Държ. публична библиотека „М. Е. СалтиковШчедрин“ в С.-Петербург, Толстоева сбирка, ръкопис Q п.1.15) се откриват старобълг. музикалнотеоретични термини (Д. Петрович).

За най-ранен паметник на музикална писменост в Б-я, достигнал до нас, се счита т.нар. Преславска керамична плочка с богослужебни текстове от IX—X в., намерена в гроб край Кръглата църква в Преслав. Върху плочката са изписани на грц. ез. началата на седмичните прокименови рефрени — дохи (δοχή), които са от репертоара на асматикона; дните на седмицата са на бълг. език (двуезични са и въведените богослужебни термини, както и останалият богослужебен текст, нанесен върху плочката) (Ив. Гошев). Плочката съдържа единични знаци ипокризис, както и негови комбинации с втори знак, който се идентифицира отново като екфонетичен — сирматики (Хр. Кодов). По графия двата знака обаче могат да се идентифицират и като кондакарните змийца и тессара (Е. Тончева).

759

Засега обаче знаковата комбинация не се счита за обвързана с музикално значение. Еднократно в паметника се явява и знакът вария.

Макар и засвидетелствувана от по-късни извори (от XI—XIII в.), за пряко свързана със старобълг. богослужение се счита тита-нотацията, застъпена в многобройни извори (Хр. Кодов, Ст. Кожухаров). Най-ранният от тях е Фрагмент от триод-палимпсест от XI в.; между екфонетичните му знаци се открива уникална поява на знака тита. От XII в. датират Лист от постен триод (Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в С.-Петербург,

n.1.75), Битолският триод (Научен архив на БАН, № 38), Аргировият триод (НБКМ, № 933) с единични знаци тита. В Битолския триод (л. 91) първият икос на Богородичния акатист е разделен чрез коси двойни черти (с червено мастило) на фрази, най-вероятно съобразени с мелодическото членение; над някои от тях е нанесен знакът тита. Лист от служебен миней (Руска държ. библиотека в Москва, сбирка на В. И. Григорович, № 1727) представя комбинация на тита с разположени от двете ѝ страни оксии. Богат на невмени комбинации с тита е Шафариковият триод (Държ. публична библиотека „М. Е. СалтиковШчедрин“ в С.-Петербург, F.п.1.74); той съдържа 55 тита-съчетания, очертаващи девет групи с различна честота на употреба. Тук за първи път в старобълг. ръкописи се появява знакът тема аплун в съчетание с дипли и пиасма или с двоен апострофос и дипли. Паметници на титанотацията от XIII в. са: Загребският триод (Югосл. академия на науките и изкуствата в Загреб, IV.d. 107), между чиито многобройни тита-комбинации се включват съчетанието апострофос—тита—дипли и комбинацията пиасма—класма—дипли (на мястото на титазнака се явява ранновиз. знак класма, графически подобен на екфонетичния знак синемва); Орбелският триод (Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в С.-Петербург, F.п. 1.102) с 42 тита-комбинации с оксия и дипли, които се обособяват в десет групи с различна честота на поява (по този начин са нотирани 36 песнопения в ръкописа); Добриановият миней (Държ. публична библиотека в Одеса, сбирка на В. И. Григорович, № 4), който представя и съчетанието апострофос — двойна вария—тита—дипли—апострофос ; Празничният миней (Държ. публична библиотека в Одеса, сбирка на В. И. Григорович, № 5) с нов вариант на титасъчетание : апострофос—тита—двойна вария; Празничният скопски миней (НБКМ, № 522), в който се явява тита под титла, с апострофос; Служебният миней (НБКМ, № 113) — предлага многобройни случаи на повторение на гласни (белег за мелизматично изпълнение) със или без знаци тита; Октоих (НБКМ, № 556) — въвежда комбинацията на тита, дипли и катавасма (ранновиз. голям знак, графически сходен на лигатура на ипокризис). Изредените паметници очертават широкообхватен старобълг. стихираричен репертоар, свързан с тита-нотация (тита-нотирани са главно самогласни стихири). По-късните извори — Празничен миней (Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в С.-Петербург, F.п.1.72) от края на XIII — началото на XIV в., както и Триод № 40 (Държ. публична библиотека „М. Е. СалтиковШчедрин“ в С.-Петербург, сбирка на М. П. Погодин) от първата половина на XIV в., свидетелствуват за отмиране на традицията на тита-нотацията в Б-я.

Изредените тита-съчетания използуват само невми от прозодийно-екфонетичен вид (включени и в ранновиз. нотации). Невми от същия тип се явяват епизодично (изписани с червено мастило) в Битолския триод (л. 46) върху първите думи на ирмос от трипеснец: оксия, вария, дипли, апострофос, и в Аргировия триод (л. 316) върху текста на икос от трипеснец за Велики четвъртък: апострофос и огледалният му образ, подобен на исон, оксия — вария, дипли — пиазма, параклитики, кентимата, петасти (подобен на кремасти), елафрон (подобен на периспомени)

760

и огледалният му образ — клазма (подобен на синемва). Многобройни надредни знаци от прозодийно-екфонетичен вид съдържа среднобълг. Болонски псалтир от края на XIII в. (Университетска библиотека в Болоня, № 2499), чието музикално значение е дискусионно (Р. Паликарова-Вердей, Хр. Кодов). Своеобразен връх в развитието на старобълг. тита-практика представя Драгановият миней от Зографския манастир (№ 85, наричан още Зографски трефологий) от края на XIII в. Наред с единични тита-съчетания (главно симетрично разположени от двете страни на тита-знака пиазма и дипли, с еднократно добавени отпред исон и апострофос) ръкописът съдържа и седем цялостно нотирани песнопения; на л. 1536 — три припева към тропарите на девета песен на канона за Сретение господне — 2 февр., л. 151 — първа литийна стихира от вечернята срещу Сретение господне; на л. 3 — първа стихира на стиховните от службата за свещеномъченик Антим — 3 септ.; на л. 36—4 — „слава“ на стиховни от вечернята срещу празника на мъченик Захарий — 5 септ.; л. 121 — „слава“ на стиховни от вечернята срещу Обрезание господне — 1 ян. (Хр. Кодов). Досега не са известни преки паралели на тази нотация. Тя е съставена от малки и големи знаци, изписани с червено мастило в един ред. Невмите могат да се идентифицират по графия като знаци от прозодийно-екфонетичен тип, като при използуването им, изглежда, последователно е спазван принципът на икономия: знаците са малко на брой, но функционират в различни позиции, графически обръщения, комбинации. Малките невми са вария и оксия, пиазма и дипли, клазма и елафрон, апострофос и исон, а към големите принадлежат тита, подобен на сирматики, и графическият му огледален образ, подобен на катисти (негов графически паралел е и знакът хоревма — χόρευμα, голяма ипостаза от късновиз. нотация). Големите знаци се явяват в различни съчетания с малките. Изредените тита-паметници са все още недостатъчно проучени. Тита-знаците и техните комбинации имат паралели и в руските знаци фита. А аналогии с нотацията в Драгановия миней се търсят в ранновиз. нотация тип Шартър и в руската кондакарна нотация (Р. Паликарова-Вердей, Хр. Кодов). Последователното използуване в изредените паметници на знаци само от прозодийно-екфонетичен вид насочва към вероятността в страната да е била запазена и развита архаична нотация, отразяваща етап в прехода от екфонетичната към певческите музикалнописмени системи, преход, който по време е съотносим към епохата на Кирило-Методиевата просветителска дейност и нейното продължение в Б-я.

Досега не са известни старобълг. паметници със средновиз. нотация. Пет средновиз. по нотация гръцкоезични стихирара от XII—XIII в. са запазени в музикално-ръкописната колекция на Бачковския манастир (намират се в Църковния истор.-арх. инст. в София, № 812, 813, 815, 818, 913). Те предлагат редица особености, насочващи към вероятен местен произход, но досега не са били специално изследвани. Особено ценен е стихирар № 818 (Църковен истор.-архивен инст.) от 1281, към който е добавен т.нар. Бачковски фрагмент с мелизматично пеене от края на XIII в. — единственият известен досега балкански по произход ранен паметник на средновиз. мелизматична нотация. В него големите афонни знаци са мащабно увеличени спрямо малките и функционират действително като графични „подставки“ (ипостази) за мелодическите фигури-формули (тезиси), нотирани с малките невми. В последно време в музикалната старобългаристика са въведени редица двуезични грц.-слав. паметници на късновиз. писмо. Хронологично най-ранният от тях е Палаузовият препис на Синодика на цар Борил от втората половина на XIV в., свързван с музикалната дейност в Търновската книжовна школа на патриарх Евтимий. От XV в. датират три късновиз. двуезични извора. Т.нар. Рилски музикални приписки от първата половина на XV в. (записки с

761

музикално съдържание, нанесени в полетата и между редовете на Рилския глаголически лист от втората половина на XI в.) разкриват стремежа на слав. псалт (вероятно Владислав Граматик) да овладее късновиз. невмено писмо, по-специално практиката на музикалната „лексика44 — тезисите, респ. на техните хирономични знаци. Аналогична по предназначение приписка се открива на л. 1 в т.нар. Скопска антология от същото време (Народна библиотека в Белград, № 93), пряко свързана с Рилските музикални приписки. Третият ръкопис — Исаева антология от втората половина на XV в. (Национална библиотека в Атина, № 928), се отличава с музикално-палеографска особеност, разкриваща ретроспективна тенденция: в текстовите редове са въведени точки с музикалносегментираща функция, разграничаващи мелодическата лексика (тезиси). Ръкописът е ретроспективно насочен и спрямо по-ранната слав. традиция — на л. 306 се появява старобълг. музикален термин искрь (плагален). Скопската пападика и Исаевата антология са пряко свързани с имената на видни сръбски музикални творци (Исай Сърбин, Стефан Сърбин, Никола Сърбин и др.). Към двуезичните грц.слав. извори, документиращи общо за южните славяни музикално развитие през първите векове на турското владичество на Балканите, .принадлежат и десетте късновиз. антологии от молдовския манастир Путна от XVI в.

За вероятна аналогична двуезична певческа практика в Б-я по същото време свидетелствува един от молдовските ръкописи, включен в Бачковската музикалноръкописна колекция — Бачковският сборник от XVI в. (Църковен истор.-архивен инст., № 816). Поствиз. нотна практика от XVII —XVIII в. е представена в страната отново от гръцкоезични ръкописи главно от Бачковския манастир и от Рилския манастир. Грц.слав. двуезичие се появява едва през втората половина на XVIII в. в Рилската възрожденска църковнопевческа школа. С името на Йоасаф Рилски се свързват прояви на т.нар. музикална екзегетика (ръкописи от Рилската музикалноръкописна сбирка № 5/78, 6/11, 6/13, 6/26, 6/34, 6/40, Г 1550). Проблематиката на явлението музикална екзегетика засега е остро дискусионна. В нотнотехнически аспект нейните проявления започват през втората половина на XVII в. с умножаване на броя на хирономичните знаци в записите, с изяви на различно тълкуване чрез тях на лексикалния състав на мелодиите (умножават се свързаните с тях разночетения). През втората половина на XVIII в. започват опити за реформиране на нотацията, които завършват с реформата на грц. музикоучители в Цариград Хрисант Мадитски, Хурмузий Архивист и Григорий Протопсалт; тази реформа засяга редица страни на невмената нотация, усвоявайки още по-висока степен на аналитичност, в която се включват и знаците за ритмика, гласовите сигнатури и знаци за модулация, съкращава се и основният невмен фонд. Реформираната нововиз. нотация се усвоява през втората четвърт на XIX в. в Рилската църковнопевческа школа, оглавявана по това време от Неофит Рилски. Отношение към старобълг. музика има и киевската петолинейна квадратна нотация от XVII—XVIII в., въведена първоначално в Украйна и Белорусия, а по-късно и в Московска Русия; с нея е нотиран „болгарский роспев”. Засега обаче липсват сведения за нейно практикуване в Б-я.

            Лит.:

·       Thibaut J. В. Monuments de la notation ekphonétique et hagiopolite de l’église grecque. St. Pétersbourg, 1913, 16+148 p., 28 tabl.;

·       Тошев Ив. Преславски керамичен фрагмент е богослужебни текстове от IX—X в. — ГСУбф, 11, 1933—1934, 2, с. 1—19;

·       Бражников М. В. Пути развития знаменного роспева. М., 1949, 102 с.;

·       Palikarova-Verdeil R. La musique byzantine chez les Bulgares et les Russes de IX^e au XIV^e siècle. (Monumenta musicae Byzantinae. Subsidia, 3). Copenhague, 1953, 249 p.+21 tabl.;

·       Лазаров Ст. Синодикът на цар Борил като музикалноисторически паметник. — Известия на Института за музика, 7, 1961, с. 5—77;

·       Wellesz Е. A History of Byzantine Music and Hymnography. 2 изд. Oxford, 1961, 13+461 p.;

·       Raasted J. A Primitive Palaeobyzantine Musical Notation. — Classica et Mediaevalia, 23, 1962, p. 302—310;

·       Динев П. Ръководство по съвременна византийска невмена нотация. С., 1964, 170 с.;

762

·       Лазаров Ст. История на нотното писмо. С., 1965, с. 47—100;

·       Floros С. Die Entzifferung der Kondakarien-Notation. — Musik des Ostens, 3, 1965, р. 7—71; 4, 1967, p. 12—44;

·       Anfänge der slavischen Musik. Bratislava, 1966, 178 p.;

·       Levy K. Die slavische Kondakarien-Notation. — In: Anfänge der slavischen Musik. Bratislava, 1966, p. 77—92;

·       Floros C. Universale Neumenkunde. 1. Kassel, 1970, 391 p.; 2. Kassel, 1970, 287 p.; 3. Kassel, 1970, 376+127 p.;

·       Стефанович Д. Екфонетска нотащија у старим словенским рукописима. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 339—346;

·       Бражников М. В. Древнерусская теория музыки. Л., 1972, 422 с.;

·       Петров Ст., Хр. Кодов. Старобългарски музикални паметници. С., 1974, 359 с.;

·       Кожухаров Ст. Нотни начертания в Орбелския триод — среднобългарски книжовен паметник от XIII в. — БЕ, 24, 1974, с. 324—343;

·       Тончева Е. Проблеми на старата българска музика. С., 1975, 210 с.;

·       Stathis Gr. L’Exégèse de l’ancienne notation byzantine. Athènes, 1978, 155 p.;

·       Raasted J. Musical Notation and Quasi Notation in Syro-Melkite Liturgical Manuscripts. — Cahiers de l’Institut du Moyen âge grec et latin, 31, 1979, p. 11—37;

·       Floros C. Einführung in die Neumenkunde. Wilhelmshaven, 1980, 213 p.;

·       Карастоянов Б. Тонемите в знаменния разпев. — Българско музикознание, 10, 4, с. 50—66;

·       Кожухаров Ст. Палеографски проблеми на тита-нотацията в среднобългарските ръкописи от XII—XIII в. — В: Славянска палеография и дипломатика. С., 1980 с. 228—244;

·       Лазаров Ст. Средновековен славянски трактат по музика. — В: Търновска книжовна школа. 2. С., 1980, с. 555—572;

·       Тончева Е. Късновизантийската музика и нотация в славянската ръкописна практика от XIV—XVI в. — В: Славянска палеография и дипломатика. С., 1980, с. 255—265;

·       Куюмджиева Св. Музикалните ръкописи в библиотеката на Рилския манастир. — В: Славянска палеография и дипломатика. С., 1980, с. 266—272;

·       Тончева Е. Хирономическото певческо упражнение на Йоан Кукузел. — В: Йоан Кукузел — живот, творчество, епоха. С., 1981 (Музикални хоризонти, 18—19), с. 74—101;

·       Тончева Е. Манастирът „Голям скит“ — школа на „Болгарский роспев“. Скитски „Болгарски“ ирмолози от XVII—XVIII в. С., 1, 167 с.; 2., 700 с.;

·       Petrovič D. Osmoglasnik u muzičkoj tradiciji južnih slovena. Beograd, 1982. 1., 329 p.; 2., 109+15 p.;

·       История русской музыки. 1. Древняя Русь XI—XVII в. М., 1983, 382 с.;

·       Raasted J. The Hagiopolites. A Byzantine Treatise on Musical Theory. — Cahiers de l’Institut du Moyen âge grec et latin, 45, 1983, 99 p.;

·       Тончева Ε., Ε. Коцева. Рилски музикални приписки от XV в. — Българско музикознание, 13, 1983, 2, с. 3—44;

·       Тончева Е. Новооткрит паметник на средновековната музика от XIII в. в Бачковския манастир. — Българско музикознание, 14, 1984, 3, с. 3—6;

·       Бражников М. В. Лица и фиты знаменного распева. Л., 1984, 301 с.;

·       Velimirovič М. The Melodies of the Ninth-Century Kanon for St. Demetrius. — In: Russian and Soviet Music. Essays for Boris Schwarz. Michigan, 1984, p. 10—33;

·       Hannick Chr. Kyrillos und Methodios in der Musikgeschichte. — Musices Aptativ, 1, 1984—1985, p. 168—177;

·       Hannick Chr. Gabriel Hieromonachos. Abhandlungen über den Kirchengesang. Wien, 1985 (Monumenta Musicae Byzantinae. Corpus scriptorum de re musica, 1), 157 p.;

·       Conomos D. The Treatise of Manuel Chrysaphes, the Lampadarios. Wien, 1985 (Monumenta Musicae Byzantinae. Corpus Scriptorum de re mušica, 2), 119 p.;

·       Тончева Е. Музикалната традиция през вековете в Бачковския манастир (Бачковската музикално-ръкописна сбирка — начални наблюдения). — Музикални хоризонти, 15, 1987, 6, с. 54—70.

Елена Тончева

    (60). МУЗИКАТА В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ IX—X ВЕК. Средновековната богослужебна музика на източноправославния ритуал е въведена официално в Б-я с покръстването през 864. Старобълг. музика е само вокална (солова, хорова) и главно едногласна (монофонна). В Б-я се усвоява виз. богослужебна песенност, творчески приспособена към богослужебните текстове на старобълг. език. Трайно начало на старобълг. музика се поставя с дейността на слав. просветители Константин-Кирил и Методий. Съществува предположение, че богослужебно пеене на слав. език е практикувано и по-рано у християнизирани слав. среди на Балканите, но то не е потвърдено от конкретни данни. Нотирани паметници за Кирило-Методиевата музикална практика не са запазени, затова нейни основни извори са писмени източници като жития, похвали, послания, хроники и др. Според гл. 4 на ЖК Кирил е получил и музикално образование, доколкото е преминал през основните виз. образователни степени (тривиум и квадривиум), насочвайки се към философията и теологията.

„Изучи Омира и геометрията, а при Лъва и при Фотия — диалектиката и всички философски науки; а освен тях и риторика, и аритметика, и астрономия, и музика, и всички други елински изкуства.“

Важно сведение за музикална проява на Кирил по повод откриването на мощите на Климент Римски съдържа писмото на Анастасий Библиотекар, отправено до епископ Гаудерик:

„Впрочем в гръцките училища се пее това, което този наистина дивен философ тържествено написал

763

по случай откриването на достопочтимите мощи на блажения Климент за възхвала на всемогъщия Бог.“

Тази песенно-поетическа изява на Кирил го причислява към творците от IX в., които съдействуват за развитието на виз. химнография. Интересна е и по-нататъшната информация в писмото на Анастасий:

„А свитъка на химна, който същият този философ написал за възхвала на Бога и на блажения Климент, аз не преведох, понеже латинският превод би имал ту по-малко, ту повече срички и не би имал подходяща и съзвучна хармония на музиката.“

Думите на Анастасий свидетелствуват за важен принцип на музикалнопреводаческа дейност, който се изразява в стремеж да се запази броят на сричките в оригинала, за да не се наруши единството между текст и мелодия. Те показват още, че за извършването на подобна дейност е необходима висока поетическа култура. Несъмнено познания в областта на музиката е имал и Методий, вероятно получил образование, подобно на Кириловото. Според Похвалното слово за Кирил и Методий като монах на Олимп Методий е изпълнявал „псалми и духовни песни“. Според същия извор в Моравия той „украсил църквите с песни и духовни пеения“ („цр҃кви пѣсньми оукраси и пѣнии дуовьныими“). В науката се приема, че Методий е автор на първата известна химнографска творба на старобълг. език — Канон за Димитър Солунски.

Полиелейна мелодия „вулгарикон" („българско") в гръцки ръкопис от XIV в.

Изворите многократно изтъкват участието в богослужението както на речитативно, така и на певческо изпълнение на слав. език по време на Моравската мисия. Според ЖК, след като папа Адриан II благословил слав. книги в Рим, братята

„отслужиха литургия в църквата на светия апостол Петър на славянски език; и на другия ден служиха в църквата на света Петронила, а на следния ден в църквата на свети Андрей, а оттам пък в църквата на великия вселенски учител апостол Павел. И пяха цяла нощ, като славословеха Бога на славянски език, а на сутринта служиха пак литургия над светия му гроб“ (гл. 17).

За слав. превод на основни богослужебни текстове свидетелствуват редица изворови данни. Според ЖК след пристигането на слав. първоучител в Моравия „Ростислав го прие с големи почести и като събра ученици, даде му ги да ги учи. В кратко време той преведе целия църковен чин и ги научи на утринната, часовете, вечернята, повечерието и литургията“ (гл. 15). В писмото си до Светополк от 880 папа Йоан VIII изрично разграничава тържественото четене на Евангелието от богослужебното пеене:

„За вярата и учението естествено никак не е препятствие това, дали литургиите се служат [пеят] на славянски език и дали светото евангелие и божествените четения от Новия и Вехтия завет се четат и всички други служби се слушат добре преведени и изтълкувани на този език.“

Цитираните извори показват, че братята са превели текстове както от Евангелието и Апостола („от Новия завет“), така и от Паримейника („Вехтия завет“), а за слав. отслужване на денонощните служби и литургията са били необходими още преводи на текстове от Псалтира и от

764

химнографския репертоар. Преводът на Изборното евангелие (Л. П. Жуковска, Кр. Ханик) се потвърждава и от гл. 14 на ЖК:

„И той веднага състави азбуката и започна да пише евангелските думи: „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога и Бог бе Словото.“

Нестор летописец пък изрежда конкретно преведените книги: „апостол и евангелие. . . , псалтир и октоих и други книги“. За превод на Псалтира свидетелствува и гл. 15 на ЖМ:

„И като отслужи заедно с клира си светото тайно възношение [т.е. литургия], отпразнува паметта на свети Димитрий. Защото преди това той беше превел заедно с Философа само Псалтира, Евангелието и Апостола и избрани църковни служби“.

Позоваването на „и други книги“ насочва към вероятността братята да са превели дялове от циклизиран химнографски материал (тропологион) (Ив. Гошев, Й. Вайс). Изразът „избрани църковни служби“ дава основание да се предполага, че братята са превели подборно Ирмология, при което са създали неговата кратка версия (изворно потвърдена от ранните руски ирмологии); смята се, че именно при този подбор е поставено началото и на нов тип подреждане на ирмологическия репертоар — по песни вместо по канони (Кр. Ханик). Тази хипотеза се подкрепя и от създаването на Канона за св. Димитър, което е възможно при наличие на усвоен преводачески опит в жанра (Р. Якобсон). Различно се обяснява съотношението между принципите на подреждане на слав. ирмологий по песни и по канони от М. Велимирович. Той приема, че показаното в него предпочитание на подреждане по песни го сближава с ерусалимски тип практика; смесване на ерусалимски и константинополски модели той открива и в текстово, и в музикално отношение. За съществуването на превод на Стихирара свидетелствува откритият неотдавна стихирарически текст в среднобълг. препис, нанесен в полето на ръкопис от Парижката национална библиотека (гр. № 1808) от края на XII — началото на XIII в., чиито архаизми насочват към старобълг. време (Ст. Кожухаров, Кр. Станчев). Изписани са стихири за дните от 1 до 14 септ. със следи от литургическо произношение (повторение на вокали).

Единодушни относно наличието на музиката в просветителската дейност на Кирил и Методий, изследователите изказват различни съждения относно вида песенност в нея. Дискусиите по този повод са свързани и с въпроса за вида на практикувания от братята ритуал. В изследванията върху чешката музика от X—XI в. (определяна като непряко наследство на великоморавската слав. музикална богослужебна практика) се поставя въпросът за връзка между Методиевото богослужение и лат. хорал. За аргумент по този въпрос се привежда старочешката песен „Хосподине, помилуй ни“. Установено е, че тя е възникнала във връзка с християнизирането на езическите погребални обреди и е генетично свързана с традицията на народното „кириамина“ пеене (духовни песни, при които народът произнася „Кирие елеисон“ в различни обреди във и извън църквата; приема се, че тази практика се появява в средата на IX в. в немските диоцези, а в Залцбургската област — още през 734). Този паметник обаче не може да е пряко свидетелство за Методиевата музикална практика, тъй като той принадлежи към музиката на ранната чешка държава и води началото си от третата четвърт на X в. (представлява 8-стишен химн — тропиране на „Кирие елеисон“). Доскоро за важен паметник на Методиевото богослужение се приемаха глаголическите Киевски листове, свързани с Литургията на свети Петър, позната в грц. превод на ранната Източна църква (Фр, Загиба). Предатирането на слав. ѝ превод, отнесен към XIV—XV в. и локализиран в слав. манастири на п-в Атон, неутрализира този аргумент в полза на пролатинската теза за вида на Методиевото богослужение и респ. музика. Разколебана бе и оценката на надредните знаци в Киевските листове, считани за съчетание на лат. и виз. екфонетични елементи (Е. Кошмидер);

765

Миниатюра в Томичовия псалтир от 1360 г. (фигурите вляво са певци)

обоснована бе тяхната функция само на акцентни знаци (О. Неделкович). Аргументи в полза на пролатинската теза за облика на великоморавското богослужение и неговата музика се търсят и чрез изследването на паметници на музикалната традиция в западните крайбрежни слав. области на Балк. п-в, където отива част от Кирило-Методиевите ученици. Такива са Фрайзингенските молитви и Лекционариумът от Трогир (XII—XIII в. ). Установените мелодически сходства между песнопения от Лекционариума, популярните по далматинското крайбрежие народни литийни песни и старочешките песни „Хосподине, помилуй ни“ и „Св. Вацлаве“ се обясняват с общност на прототипната практика от великоморавското време. Популярна в чешкото музикознание е и тезата, че по време на мисията на слав. просветители е съществувала свобода при използуването на музикални елементи, тъй като не е имало съществено различие между западната и източната богослужебна практика (Й. Фукач). Тази свобода е позволила надделяването на лат. елементи в словено-хърватските области.

Най-правдоподобно остава становището, че като виз. мисионери братята са използували както виз. ритуал, така и речитативни и песенни образци на виз. музика. Изтъква се още, че идеята за биритуализъм или ритуални замени е несъстоятелна, тъй като православието е считало за „гротескно“ въвеждането на външни спрямо дадена културна традиция богослужебни форми без приспособяване; и макар че виз. патриарх, както и римският папа, се е борел срещу богослужебните партикуларизми, манастирските типици от X—XI в. свидетелствуват за относителна свобода на богослужебната практика в една система (Кр. Ханик). Силни аргументи в полза на виз. облик на музиката във Велика Моравия дава сравнителното изследване на запазените невмени записи на мелодиите, по които е изпълняван Канонът за Димитър Солунски от Методий. Творбата на Методий е създадена по образец на виз. канон за Успение Богородично (15 авг.), на четвърти глас (Л. Мокри). Преписи на този канон са намерени в най-ранните виз. нотирани ирмологии от средата на X в. Сравняването на невмените записи на виз. канон-модел (по извори от ранно- и средновиз. време) с невмени записи на неговия слав. паралел-превод (по Воскресенски ирмологий от XII—XIII в.) и на Канона за Димитър Солунски (по Синодалния московски миней за окт. от XII в. (дн. в Държ. истор. музей в Москва, Син. 160) показва, от една страна, следването на виз. мелодически модел, а от друга — „оригиналното“ използуване на интонационните възможности на жанра при слав. му усвояване и високите музикално-поетични достойнства на Методиевата творба (М. Велимирович).

Приема се, че една от основните задачи на Кирило-Методиевите ученици ведната след пристигането им в Б-я през 886 е била превеждането на необходимия целогодишен химнографски репертоар. За активна старобълг. химнографска дейност свидетелствуват поредица открития в последно време. При проучването на слав. Триод Г. Попов открива значителен химнографски принос на Константин Преславски и обосновава тезата, че задачата по превода на химнографския репертоар, разпределен между Кирило-Методиевите ученици, е била изпълнена в основни линии още в Плиска през 866. За музикалната дейност на Кирило-Методиевите ученици в

766

Б-я свидетелствуват и други изворови данни. Ценен извор е Пространното житие на Климент Охридски. По време на седемгодишното си учителствуване в слав. училище, създадено от него по нареждане на цар Борис I в областта Кутмичевица през 886, Климент Охридски обучава многобройни ученици (3500 — по 300 във всяка област), като ги подготвя за „четци, иподякони, дякони и свещеници“ (гл. 18). Изброените длъжности са изисквали знание за речитативно и песенно изпълнение. Според Легендата за откриване мощите на тивериуполските мъченици („Мъченичество на светите 15 свещеномъченици, пострадали в Тивериупол. . .“) в новопостроения за съхранение на мощите храм в епископия Брегалница по заповед на Борис I бил определен особен клир, обучен на бълг. език, който да служи постоянно в него и да извършва свещените песнопения (PG, t. 126, col. 207). Този клир е бил най-вероятно подбран измежду учениците на Климент, които постепенно заемат местата на грц. свещеници в бълг. църкви и въвеждат слав. богослужение и книги и богослужебната песенност на старобълг. език. Като „пръв епископ на български език“ Климент продължава своята свързана с музикални прояви просветителска дейност. Пространното му житие съобщава, че той

„учел клира си на църковния ред и на това, което се отнася до псалмопението и молитвите, та направил свещенослужителите на своята епископия да не отстъпват с нищо никому от прославените в тези неща, а те се подвизавали дори повече от всичките във всичко, което е достойно за похвала“ (гл. 21).

Климент

„богато снабдил църквата с псалмоподобни песнопения, едни от които са съставени за много от светиите, а други пък, молитвени и благодарствени, са в чест на всенепорочната Божия майка. Изобщо Климент е предал на нас българите всичко, което се отнася до църквата“ (гл. 22).

„Като предусетил смъртта си, поднесъл последния дар на българската църква и прибавил към Триода това, което му липсвало, защото тогава завършил тази част, която се пее от Новата неделя до Петдесетница“ (гл. 24).

Според новите изследвания цялостният превод на Триода (Постен и Цветен) се предприема от Константин Преславски, а Климент превежда само новосъставения за времето цикъл от канони за Цветния триод (Пентикостара) от Йосиф Химнописец (Г. Попов). Поредицата новооткрити от Г. Попов химнографски творби на Климент потвърждава изтъкнатото в края на житието Климентово авторство на „много химни и псалмови песнопения“ (гл. 29). Цитираните сведения, както и данните от Краткото житие на Климент, според което с изобретените от него букви били изписани и „свещените песни“ (гл. 14), водят до заключението, че музикалната педагогическа, изпълнителска и творческа дейност е заемала важно място в Климентовото просветителско дело в Б-я. Сходна музикална дейност е развивал несъмнено и Наум Охридски, основателят на слав. училище в манастира „Св. Пантелеймон“ край столицата Преслав; доказана бе и неговата химнографска активност (Ст. Кожухаров, 1984).

Изследването на най-ранните старобълг. книжовни паметници като извори за музикални данни обогатява представата за старобълг. певческа практика с факти за усвояване и на мелизматичните псалмодически жанрове. Проучването на гласовите обозначения към началата на старобълг. алилуяри (подбор на пети солистично стихове от Псалтира в литургията) в четири извора: Асем. ев. и Син. евх. — глаголически, и Сав. кн. и Ен. ап. — кирилски, показва своеобразна гласова динамика. Докато глагол ическите извори представят гласова (модална) алилуярна практика по ерусалимски образец (с шестогласие, застъпващо трети глас, но лишено от шести и седми глас) (Кр. Тодберг), кирилските извори разкриват шестогласие в цикъла по константинополски образец (без трети и седми глас) (Е. Тончева). Сходни резултати показва и изследването по същите паметници на старобълг. прокимени (Е. Тончева);

767

„Болгарский напев”, осмогласна слава на „Господи воззвах“, първи глас, за Успение Богородично в ирмолог с българско пеене от 1676 г.

прокимените са псалмови селекции, изпълнявани солово и хорово в богослужението (Г. Хинтце).

Паметник на прокименова песенна практика през старобълг. период е т.нар. Преславска керамична плочка (IX—X в.), намерена в гроб край Кръглата църква в Преслав, която се счита за най-ранния известен старобълг. извор с невмени знаци. Върху плочката са изписани началата на седмичните прокименови рефрени (от репертоара на Асматикона според нотираните виз. извори от XII—XIII в). Текстовете са на грц. език, а названията на седмичните дни са на бълг. език. Двуезично са изписани и богослужебните термини: вечерня наред с грц. наименование на утринна — ὄρθρος. Знаците от екфонетичен тип, които в плочката се явяват в краередна позиция, се считат за лишени от музикално значение (Ст. Петров, Хр. Кодов). Паметникът обаче насочва към възможността в Б-я по време на цар Симеон (893—927) да е била усвоявана константинополска хоровопевческа (асматична) практика по Устава на „Св. София“; през този ранен период тя ще е била двуезична (Е. Тончева).

За доказано въз основа на извори се приема практикуването през IX —X в. на виз. тип екфонезис (речитатив). Паметници на слав. екфонезис (старобълг. възглашеніе) са два руски извора, създадени по старобълг. протографи: Остромировото евангелие (1056—1057) и Новгородските листове (XI в.). Те показват и начина на приспособяване на виз. екфонезис към слав. текстове — чрез отбор спрямо възможните определени съобразно формалната и съдържателната характеристика на текста начини на тържествено четене (Р. Паликарова-Вердей, Д. Стефанович), при което се изявява и тенденция към известно опростяване (Е. Тончева). Изказана е хипотезата, че спецификата на слав. речева интонация е обусловила появата на оригинално, различно от виз. или лат. възглашение (Ст. Лазаров).

Преки паметници — нотирани старобълг. ръкописи от IX—X в., не са стигнали до нас; поради това се застъпват различни становища относно певческото изпълнение в старобълг. богослужение (вж. Музикални знаци). Липсата на паметници се смята за аргумент в полза на предположението, че в Б-я през IX—X в. се е пяло предимно на грц. език (Кр. Ханик, Р. Паликарова-Вердей). А обстоятелството, че най-ранните нотирани слав. певчески ръкописи произхождат от Русия (XI—XII в.), дава основание за твърдението, че цялостното приспособяване на виз. песенност към слав. богослужение, както и усвояването на виз. музикалнописмена система са станали ок. средата на XI в. в Русия, възприела християнството 124 години по-късно от Б-я (през 988/989) (Е. Кошмидер, М. Велимирович, Кр. Ханик). Особеностите на руската знаменна нотация от XV в.,

768

произлязла от ранновиз. тип Коален, но с отделни изменения (изоставяне на знаци, въвеждане на нови, необичайност на знакови комбинации), преценена като включила и елементи от ранновиз. тип Шартър-нотация и от руската нотация тип кондакарна, въвежда становището, че ранната руска невмена система не е била заимствувана от определен тип грц. ръкописи, а е била изработена съзнателно и целенасочено, и то вероятно в център с общоруско значение (какъвто е бил Новгород) в края на XI в. (Ю. В. Келдиш). Допуска се още, че особеностите на руската знаменна нотация отразяват особености в редакцията на напевите (К. Хьог, Ю. В. Келдиш). Сравнителното изследване на слав. химнографски материал по ранни руски нотирани ръкописи (с основни извори Хилендарски триод № 307 и Хилендарски ирмологий № 308 от XII в.) насочва към X в. като време на отклонение на слав. традиция от византийската (О. Стрънк). К. Флорос отнася систематизацията на стихирарическия репертоар по руските извори към ранния XI в., но посочва основания, предполагащи наличието на по-ранна слав. редакция на тази систематизация. Към IX—X в. като време на възникването ѝ насочва сравнителното изследване и на руския ирмологий (Р. Якобсон, М. Велимирович, Кр. Ханик). Сходни резултати се постигат и при сравнителното проучване на руските нотации (О. Стрънк). К. Флорос отнася отклонението на ранната знаменна нотация от виз. тип Коален най-късно към X в. А откритите в руската кондакарна (асматична) нотация архаизми отново насочват към X в. като вероятно време на усвояване на ранновиз. ѝ прототип (К. Диви, К. Флорос).

Сравнителното изследване на паралелни виз. и ранни руски нотирани текстове засвидетелствува висок певчески професионализъм: знание на интонационните стереотипи на виз. жанрова система и виз. осмогласие и на правилата за тяхното свързване с текстовете (О. Стрънк, К. Диви, М. Велимирович, К. Флорос). Въз основа на това знание възникват слав. мелодически версии, макар и в рамките на виз. стилистика. Но през X в. единствената слав. страна, в която е могъл да съществува подобен висок песеннопоетически професионализъм, е била Б-я. Славянизирането на църковната йерархия и на богослужението е било резултат на ок. 30-годишна целенасочена просветителна дейност в Плиска, Преслав и Кутмичевица — време, достатъчно дълго за професионално овладяване на виз. песенност и музикална писменост с оглед приспособяването им към старобълг. богослужение. Бълг. принос в основополагането на слав. разклонение на източноправославната певческа традиция подкрепя и сведението от т.нар. Йоакимова хроника (версия на руския историк В. Н. Татишчев от 1768, изложена в „История Российская с древнейших времен“). Достоверността на хрониката като истор. извор се оспорва, но сведението отразява правдоподобна при покръстването на Русия в края на X в. ситуация. Според него

„царь же болгарскій Симюнъ (Р. Паликарова-Вердей предполага, че става дума за малкия син на Петър I цар Роман, наследник на царския престол след убийството на брат му Борис II) присла ıереи учены и книги доволны. И посла Владимиръ во Царьградъ ко Царю и Патрıарху просити митрополита, они же вельма возрадоватся и прислаша митрополита Михаила, мужа весьма ученаго и богобоязненаго, болгарина суща, с нъмъ четыре Епископы и много ıереи, дıаконы и демественники (пѣвчıе) от славянъ.“

Сведението се потвърждава и от Хрониката на Никон (Р. Паликарова-Вердей).

В полза на същата хипотеза свидетелствуват и резултати от изследването на старобълг. музикална терминология, свързана с възприемането на виз. осмогласие. Наред с транслитериране на термини (напр. грц. στιχηρόν — старобълг. стихера, грц. ἀντίφωνος — старобълг. антїфонъ) и термини — буквални преводи от грц. на старобълг. (напр. глас βαρύς — старобълг. тѧжекь, грц. μακαρισμοὶ — старобълг. блажени,

769

грц. αναβαθμοί — старобълг. пѣснь степеньнаа), в най-ранните старобълг. извори (като глаголическите Син. пс. и Син. евх.) се въвеждат и термини — вид тълкуване, като старобълг. термин искрь (сроден, близък) (С. В. Лазаревич) за виз. термин πλάγιος (страничен, косвен) глас. В изворите са засвидетелствувани и двата вида гласово обозначение — византийското с поредни числа от 1 до 4, с добавяне на определението искрь (плагален) при производните 4 гласа и т.нар. непрекъснат начин на обозначаване с числа от 1 до 8, т.е. съобразно с по-ранна ерусалимска традиция (според грузинския канонар от VII в.) (Кр. Тодберг). В най-ранните руски нотирани извори преобладава непрекъснатият начин на гласово обозначаване, но не липсват и случаи на виз. тип обозначаване на гласовете, при което са използувани старобълг. термини искрь и тѧжекь (Служебен миней за ноември от началото на XII в., Държ. истор. музей — Москва, Син. библ., № 203; Хилендарски триод № 307 от XII в.; Стихирар от началото на XII в., Държ. публична библиотека — С.-Петербург, Толстоева сбирка, № Q.п.I.15; Непълен стихирар от XII в., Държ. истор. музей — Москва, Син. библ., № 279). Тези паралели се приемат като вероятни свидетелства за южнослав. влияние в ранната руска певческа практика (Д. Петрович). Хипотезата за възникването на слав. Ирмологий още в Кирило-Методиевото време в редакцията, засвидетелствувана от най-ранните руски нотирани ирмологии от XII в., също предполага бълг. посредничество при руското усвояване на химнографския материал и вероятно на нотацията, на която е изписан. Засега обаче проблемът остава дискусионен — нужни са по-нататъшни проучвания върху побогат руски изворов материал.

Нови възможности за реставриране на старобълг. музика от периода на формирането и ранното ѝ утвърждаване предлагат поредица новооткрити и нововъведени в последно време извори. Ценни са паметниците на тита-нотация от XI—XIII в., представящи репертоар от нотирани с тази „мелизма“-нотация самогласни стихири от Минея, Триода и Пентикостара, по-рядко — от Октоиха (Ст. Кожухаров, 1980). Палаузовият препис на Синодика на цар Борил от втората половина на XIV в. се оказва хронологически най-ранният паметник на богослужение на бълг. език с късновиз. нотация. Засвидетелствуваният от него процес на слав. овладяване на късновиз. музика, стилистика и нотация, чийто начален импулс вероятно се дава в Търновската книжовна школа на патриарх Евтимий (Е. Тончева), се разкрива убедително в двуезичните с късновиз. нотация извори от XV в. от района на Жеглиговския манастир и Рилския манастир: Рилски музикални приписки (музикални записки на изучаващ късновиз. певческо изкуство слав. псалт) от XV в., Скопската пападика от първата половина на XV в. (Народна библиотека в Белград, № 93), Исаевата антология от втората половина на XV в. (Национална библиотека в Атина, № 928) (Д. Стефанович, Е. Тончева, Ст. Лазаров, Св. Куюмджиева). Развитие на същия процес е засвидетелствувано и в десетте двуезични с късновиз. нотация антологии от XVI в. от молдовския манастир Путна, запазили богат репертоар на среднобълг. език (Евтимиева редакция). Тласък за по-нататъшни изследвания е даден с откриването на трите двуезични славяно-грц. ирмологии (антологии) на „болгарский роспев“ с киевска петолинейна нотация, произхождащи от манастира Велики скит (Манявски, Лвовски скит) (Е. Тончева, 1979—1981). Ръкописите идентифицират манастира Велики скит като център-школа на това наричано в изворите „болгарское пение стародавное“ (по Скитски ирмологий от 1684, Държавна библиотека в Букурещ, № 10845). Скитските ирмологии документират и преките музикални връзки между Велики скит и молдовския манастир Путна. Посочените музикални паметници актуализират изказаната още през 20-те г. на XX в. от бълг. композитор и теоретик Добри Христов хипотеза, че целогодишният църковно-

770

певчески репертоар, нотиран под названието „болгарский роспев“ в украински и белоруски ръкописи от края на XVI в. и през XVII—XVIII в., произхожда от времето на Първото бълг. царство. Предизвикал бурни дискусии, потвърждаващи или отхвърлящи бълг. му произход, „болгарский роспев“ единодушно се определя като специфичен в стилистично отношение. За негова отличителна особеност се счита „куплетността“ в композиционното развитие на мелодиите му (постигната чрез периодично повторение на мелодически модел — фраза или период); при това са използувани ограничен брой мелодически модели от псалмодически тип, общи за образци от различни жанрови разновидности (И. Вознесенски, Е. Тончева, Л. Корни). Тази стилистика, преценена като вероятно характеризираща популярен устен тип песенност, въвежда хипотезата за възможна генетична връзка между „болгарский роспев“ и устната песенна традиция, разкрита от ненотираните старобълг. богослужебни певчески книги, между които са и тита-паметниците от XI—XIII в. Хипотезата е подкрепена от сравнителното изследване на „слава“ на стиховните за Велики петък „Тебе одеющагося“, нотирана с тита-знаци в Аргировия триод от XII в. и на петолинейния запис на същото песнопение от „болгарский роспев“ (по Скитски ирмологий от 1676). В него точно означените чрез тита-знаци срички са озвучени с пространни вокализи — вид тита-мелизми, а цялостната композиция на песнопението е изградена куплетно, чрез периодично варирано повторение на мелодически модел-фраза (Е. Тончева). Сравнителните изследвания на паралелни по текст мелодии от скитските ирмологии и двуезичните антологии с късновиз. нотация идентифицират редица от тях като балкански по произход, преминали в певческата практика на Украйна. Разкрит е и процес на мелодическо разширение в духа на късновиз. композиционна процедура „калопистен“ (украсяване) на ранни слав. прототипове (Е. Тончева). Резултатите от изследванията дават основание за следното хипотетично реставриране на развойния ход и ареалното разпространение на старобълг. музика след IX—X в.: възпроизвеждана главно в устна традиция през XI—XII в., в периода на възстановяване и културен възход на бълг. държава през XIII в. бълг. музика навлиза в нов етап на развитие, през който започват опити за усвояване на посъвършени музикалнописмени средства. Така възниква уникалният по нотация паметник Зографски трефологий (Драганов миней) от XIII в. През XIV в. този процес извежда към усвояване — по времето на патриарх Евтимий в Търново, на късновиз. музика, стилистика, нотация. В по-нататъшното си развитие и разпространение музиката следва по време и място Евтимиевите книжовни традиции (Търново през XIV в., Рилския манастир и Жеглиговския манастир през XV в., молдовския манастир Путна през XVI в., откъдето се стига до центрове на балкано-украински културни връзки като Манявския Велики скит през XVII—XVIII в.). Макар и перспективни, така формулираните предположения се нуждаят от по-нататъшни сравнителни проучвания. Но изредените дотук данни, факти, извори и съображения позволяват да се направи заключението, че в разцвета на старобълг. култура през IX—X в. е участвувала и музиката. Усвоената в Б-я висока църковнопевческа култура е могла да посредничи при основополагането на църковнопевческата традиция на старобълг. език у другите слав. православни народи.

При християнизирането на Б-я през IX в. християнската професионална богослужебна музикална култура (специализирана, нефолклорна) влиза в контакт с жива обредно-обичайна фолклорна музикална традиция (Т. Ив. Живков). От IX—X в. датират редица сведения, които доказват нейната жизненост. Така в 35-а глава на Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите се съобщава, че те „били свикнали, когато отиват на сражение, да съблюдават дни и часове и да извършват „заклинания, игри, пеения и някакви гадания пред сражение“.

771

В своята Беседа против богомилите (X в.) презвитер Козма изрича анатема срещу ония, които „с гусли и игри и с бесовски песни пият вино, вярват в срещи, в сънища и какви ли не учения на сатаната“. Редица слав. ръкописи поднасят вести за народни танци (хоро, ръченица), да изяви на смешници (смехотворци, глумословци), за обреди (пеперуда, ладуване, коледуване), за музикални инструменти (Б. Ст. Ангелов). Фолклорната музикална традиция, споделяйки с християнската богослужебна песенност музикалното обслужване на средновековното бълг. общество (Д. С. Лиханов), влиза в определени взаимоотношения с нея. Проблемът за това взаимоотношение многократно занимава бълг. музикалноистор. наука, при което е изследвано предимно фолклорното влияние върху църковната песенност (П. Динев, Ст. Петров, В. Кръстев). В последно време се появява идеята за възможността в късновиз. антологии (от XIV в. насам) да са запазени интонационни реликти на старобълг. епическа песенност. Тази хипотеза се основава на записаните с късновиз. невми мелодии от различни жанрове, чиито наслови βουλγάρικον, ἡ βουλγάρα, βουλγάριτζα, превеждани съответно като „българско“, „българката“, „българчица“ (М. Велимирович, Кр. Станчев), са етимологично близки на определенията „бугарщица“, „бугаркиня“, „бугарене“, обозначаващи българско по произход епическо пеене на Балканите, съществувало до XVIII в. в западните балк. земи. Счита се, че негови следи пазят бълг. коледарски песни. Проблемът за взаимодействието между църковна и фолклорна музика вероятно засяга и явление като „секвенция булгарика“, проникнала наред със „секвенция грека“ в западноевроп. невмирани ръкописи от XI в. (А. Гастуе). Но включен в широкомащабния проблемен кръг на съотношението фолклорна култура — християнство на Балканите, този въпрос все още очаква своето както методологично, така и музикалноистор. и теоретично разработване.

            Лит.:

·       Вознесенский И. Осмогласные роспевы трех последных веков православной русской церкви. Болгарский роспев и напевы на „Бог господь“ Югозападной православной церкви. Техническое построение. 2. Киев, 1891, 121 с.;

·       Теофилакт Охридски. Мъченичествата на 15 свещеномъченици, пострадали в Тивериупол, именуван на български Струмица в царуването на злочестивия Юлиана Отстъпника. Притурка към писмата на Теофилакта Охридски, архиепископ Български. Прев. от грц. митрополит Симеон Варненски и Преславски. — СбБАН, 27, 1931, с. 239—269;

·       Koschmieder Е. Die ältesten Novgoroder Hirmologien-Fragmente. — ABAW, N.F., 35, 1952, 317 p.; 37, 1955, 7+98 p.; 45, 1958, 160 p.;

·       Palikarova-Verdeil R. La musique byzantine chez les Bulgares et les Russes de IX^e au XIV^e siècle. Copenhague, 1953 (Monumenta Musicae Byzantinae. S. Subsidia, 3), 249 p.+21 tabl.;

·       Hoeg C. The Oldest Slavonic Tradition of Byzantine Music. — Proceedings of the British Academy, 39, 1953, p. 37—66;

·       Кръстев В. Очерки върху развитието на българската музика. С., 1954, 376 с.;

·       Ангелов Б. Ст. Вести за народни игри и песни в старобългарската книжнина. — Известия на Института за музика, 2—3, 1955, с. 503—508;

·       Лазаров Ст. Няколко сведения за музикалната дейност на Кирил и Методий. — Българска музика, 6, 1956, 8, с. 20—23;

·       Ангелов Б. Ст. Вести за музикални инструменти в старобългарската книжнина. — Известия на Института за музика, 4, 1957, с. 219—232;

·       Fragmenta Chiliandarica Palaeoslavica. A. Sticherarium. Copenhague, 1957 (Monumenta Musicae Byzantinae. S. Principalis, 5a), 96p.+ 131 rv.;

·       Fragmenta Chiliandarica Palaeoslavica. B. Hirmologium. Copenhague, 1957 (Monumenta Musicae Byzantinae. S. Principalis, 5b), 13p.+72 rv.;

·       Динев П. Народнопесенни елементи в българския църковен напев. — Известия на Института за музика, 6, 1959, с. 39—64;

·       Петров Ст. Очерци по история на българската музикална култура. С., 1959, 348 с.;

·       Velimirović М. Studies on the Fragmenta Chiliandarica Palaeoslavica. Byzantine elements in Early slavic chant: the Hirmologium. Copenhagen, 1960 (Monumenta Musicae Byzantinae. Subsidia, 4), Pars Principalis, 140 p.; Pars Suppletoria, 8+75+12 p.;

·       Лазаров Ст. Из историята на българската музика през IX в. — Годишник на Висшия институт за театрално изкуство, 6, 1961, с. 308—315;

·       Лазаров Ст. Синодикът на цар Борил като музикално-исторически паметник. — Известия на Института за музика, 7, 1961, с. 5—77;

·       Ангелов Б. Ст. Из историята на българската музикална култура. — Българска музика, 13, 1962, 5, с. 21—25;

·       Динев П. За самобитността на „Болгарски роспев“. — Българска музика, 14, 1963, 3, с. 22—29;

·       Jakobson R. The Slavic Response to Byzantine Poetry. — In: Actes du XII^e Congrès International des études byzantines. Ochride, 10—16 septembre 1961. 1. Beograd, 1963, p. 249—267;

·       Nedeljković O. Akcenti ili neume u Kijevskim listićima? — Slovo, 14, 1964, p. 25—51;

·       Lazarevič S.V. An Unknown Early Slavic Modal Signature. — Bsl, 25, 1964, p. 93—108;

772

·       Ангелов Б. Ст. Из историята на българската музикална култура. — Известия на Института за музика, 11, 1965, с. 221—234;

·       Floros С. Die Entzifferung der Kondakarien-Notation. — Musik des Ostens, 3, 1965, p. 7—71; 4, 1967, p. 12—44;

·       Fukač J. Über den musikalischen Charakter der Epoche von Großmähren. — Magna Moravia, p. 417—434;

·       Петров Ст. Творци, паметници и традиции на старобългарската музикална култура. — Кл. Охр., с. 393—403;

·       Стефановић Д. Охридски неумски ракописи и почетоци на словенската музичка култура. — В: Словенска писменост (1050 години на Климент Охридски). Охрид, 1966, с. 129—139;

·       Anfänge der slavischen Musik. Bratislava, 1966, 178 p.;

·       Strunk O. Zwei Chilandari Chorbücher. — In: Anfänge der slavischen Musik. Bratislava, 1966, p. 65—78;

·       Thodberg Ch. Der byzantinische Alleluarionzyklus. Studien im kurzen Psaltikonstil. Copenhagen, 1966 (Monumenta Musicae Byzantinae. S. Subsidia, 8), 239 p.;

·       Williams E. John Koukouzeles’ Reform of Byzantine Chanting for Great Vespers in the Fourteenth Century. Ph. Dr. Thesis. Yale University, 1968;

·       Стефановић Д. Екфонетска нотација у старим словенским рукописима. — В: Симпозиум 1100 години од смртта на Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 339—345;

·       Floros С. Universale Neumenkunde. Kassel, 1970. 1., 391 p.; 2., 287 p.; 3., 376+127 p.;

·       Тончева Е. Към въпроса за музикалната дейност на славянските просветители Константин-Кирил и Методий. — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 81 — 102;

·       Успенский Н. Древнерусское певческое искусство. Μ., 1971, 622 с.;

·       Лазаров Ст. Глаголическата традиция в старобългарската музика. — Българска музика, 23, 1972, 3, с. 33—37;

·       Velimirovič М. The Bulgarian Musical Pieces in Byzantine Musical Manuscripts. — In: Proceedings of the 11^th International Musicological Society Congress. 2. Copenhagen, 1972, p. 795—796;

·       Петров Ст., Xp. Кодов. Старобългарски музикални паметници. С., 1973, 359 с.;

·       Hintze G. Das byzantinische Prokeimena-Repertoire. Untersuchungen und kritische Ausgabe. Hamburg, 1973 (Hamburger Beiträge zur Musikwissenschaft, 9), 271 p. + 17 tabl.;

·       Велимирович M. Българските песнопения във византийските ръкописи. — Известия на Института за музикознание, 18, 1974, с. 197—208;

·       Кожухаров Ст. Нотни начертания в Орбелския триод — среднобългарски книжовен паметник от XIII в. — БЕ, 24, 1974, с. 324—343;

·       Кожухаров Ст. Търновската книжовна школа и развитието на химническата поезия в старата българска литература. — В: Търновска книжовна школа. 1. С., 1974, с. 277—310;

·       Тончева Е. Проблеми на старата българска музика. С., 1975, 210 с.;

·       Moran N. The Ordinary Chants of the Byzantine Mass. Hamburg, 1975 (Hamburger Beiträge zur Musikwissenschaft, 12). 1., 199 p.; 2., 215+22 tabl.;

·       Der altrussische Kondakar. Blagoveščenskij Kondakar. Faksimileausgabe. Ed. A. Dostál, H. Rothe. Giessen, 1976, 260 p.;

·       Куюмджиева Св. О взаимоотношении международной и церковной песенностями в XV—XVIII в. в Болгарии. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 2, р. 70—75;

·       Станчев Kp., Е. Тончева. Българските песнопения във византийските аколутии. — Музикознание, 2, 1978, 2, с. 39—70;

·       Fundamental Problems of Early Slavic Music and Poetry. Ed. Chr. Hannick. Copenhagen, 1978 (Monumenta Musicae Byzantinae. S. Subsidia, 6), 257 p.;

·       Тончева Е. Молдавски ръкописи от XVI в. Велика вечерня. Репертоарно и палеографско-текстологическо изследване. (За музиката в Евтимиевата книжовна школа в Търново през XIV в.). Канд. дисерт. С., 1979, 1., 477 с.; 2., 131 с. (машинопис);

·       Лазаров Ст. Средновековен славянски трактат по музика. — В: Търновска книжовна школа. 2. С., 1980, с. 555—572;

·       Кожухаров Ст. Палеографски проблеми на тита-нотацията в среднобългарските ръкописи от XII—XIII в. — В: Славянска палеография и дипломатика. 1. С., 1980, с. 228—246;

·       Floros С. Einführung in die Neumenkunde. Wilhelmshaven, 1980, 213 p.;

·       Станчев Kp. Неизвестные и малоизвестные болгарские рукописи в Париже. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 3, р. 96—97;

·       Тончева Е. Манастирът Голям Скит — школа на „Болгарский роспев“. Скитски „Болгарски“ ирмолози от XVII-XVIII в. С., 1981, 1., 167 с.; 2., 700 с.;

·       Hannick Chr. Byzantinische, altslavische, georgische und armenische Musik. — In: Lexikon des Mittelalters. 2. 1982, col. 1208—1220;

·       Petrović D. Osmoglasnik u muzičkoj tradicij južnih slovena. Beograd, 1982. 1., 329 p.; 2., 109+15 p.;

·       Димитрова M. Служби за български светци в староруската музикална традиция. — Българско музикознание, 1983, 4, с. 36—49;

·       Куюмджиева Св. Българска музика през XV в. — Palaeobulgarica, 7, 1983, 2, р. 14—38;

·       Тончева Е., Е. Коцева. Рилски музикални приписки от XV в. — Българско музикознание, 13, 1983, 2, с. 3—44;

·       Кожухаров Ст. Песенното творчество на старобългарския книжовник Наум Охридски. — Литературна история, 12, 1984, с. 3—19;

·       Тончева Е. Новооткрит паметник на средновековната музика от XIII в. в Бачковския манастир. — Българско музикознание, 1984, 3, с. 3—46;

·       Hannick Chr. Kyrillos und Methodios in der Musikgeschichte. — Musices Aptativ Liber Annuarius, 1, 1984—1985, p. 168—177;

·       Попов Г. Триодни произведения на Константин Преславски. С., 1985 (Кирило-Методиевски студии, 2), 722 с.;

·       Тончева Е. Балкански нотирани извори за Скитския „Болгарский роспев“ в Украйна. — В: Търновска книжовна школа. 4, С., 1985, с. 412—429;

·       Куюмджиева Св. Какво са пеели Кирил и Методий през IX в. — Музикални хоризонти, 1985, 4, с. 4—14;

·       Тончева Е. Преславската керамична плочка с прокименов репертоар от IX—X в. като старобългарски музикален паметник. — Музикални хоризонти, 1985, 4, с. 15—42;

·       Карастоянов Б. Нотирани стихири за Иван Рилски в руския месечен стихирар. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 17. С., 1987, с. 165—184;

·       Тончева Е. За старобългарската полиелейна песенна практика — новооткрит ранен невмен запис на „български“ полиелей. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 340—364;

·       Тончева Е. Музикалната традиция през вековете в Бачковския манастир (Бачковската музикално-ръкописна сбирка — начални наблюдения). — Музикални хоризонти, 1987, 6, s. 54—70;

773

·       Tončeva E. Keramikplatte aus Preslav mit Prokeimena-Repertoire aus dem 9./10. Jahrhundert als altbulgarisches Musikdenkmal. — In: Symposium Methodianum. Beiträge der Internationalen Tagung in Regensburg (17. bis 24. April 1985) zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Method. Neuried, 1988, p. 315—340;

·       Карастоянов Б. Нотирани канони за Кирил и Методий в руски служебен миней от XII век. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 21. Кирило-Методиевски симпозиум. С., 1989, с. 364—371;

·       Тончева Е. За старобългарската алилуарна песенна практика. — В: 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 208—218.

Елена Тончева

    (61). МУРКО, Матия (Murko, М.) (10.II.1861—11.II.1952) — словенски филолог-славист, литературен историк и фолклорист. Роден в с. Дърстеля, близо до гр. Птуй (Словения). Учи и завършва гимназия в Птуй и гр. Марибор (1880), следва германистика и славистика във Виенския унив. (1880—1886) при Р. Хайнцел, Е. Шмид, Фр. Миклошич, който е негов пряк ръководител през последните три години. Защитава докторска дисертация, след което се посвещава напълно на славистиката. През 1887—1889 предприема научно пътуване в Русия, където изучава руски език и литература. Частен доц. (1896) и проф. (1897) по слав. филология във Виенския унив. Редовен проф. в университетите в Грац (1902—1917), Лайпциг (1917—1920) и Прага (1920—1931). Организатор на Слав. семинар и на Семинарната библиотека при Карловия унив., председател на Слав. инст. в Прага. Един от организаторите на Първия международен конгрес на славистите в Прага (1929), при откриването на който държи програмна реч (Slavia, 8, 1930, р. 840—849). М. е основоположник на сравнителното изучаване на слав. литератури. Съосновател на филологическото и културно-истор. издание „Wörter und Sachen“ (Хайделберг, 1909), съосновател и редактор на немското славистично сп. „Slavica“ (Хайделберг, 1919) и на чешкото „Slavia“ (Прага, 1922). Почетен д-р на Карловия унив., член на редица академии на науките, на многобройни славистични и други научни д-ва. Чуждестр. член на БАН (1926). Умира в Прага.

Матия Мурко

М. работи главно в областта на слав. езикознание, историята на слав. литература и култура и на слав. фолклор и етнография. Особен интерес проявява към литературата и фолклора на южните славяни. В труда си „Geschichte der älteren südslavischen Literaturen“ (1908) M. се спира на началния период от развитието на слав. писменост и литература, на дейността на Константин-Кирил Философ и Методий, на южнослав. характер на езика им. Обръща специално внимание на най-старите литературни паметници на южните славяни — българи, сърби, босненци, хървати, словенци, на развитието на книжнината им до турското нашествие на Балканите. В редица статии проследява съдбата на отделни литературни паметници в традициите на различни слав. литератури („Bugarski i srpski prijevod knjige о sedam mudraca“, 1890; „Die Geschichte von den sieben Weisen bei den Slaven“, 1890, и др.), на някои културни влияния („Die Bedeutung der Reformation und Gegenreformation für das geistige Leben der Südslaven“, 1925—1927) и езикови явления („PribinaPrivina“, 1923) в южнослав. културен ареал.

774

Голям дял в научните занимания на М. заемат трудовете му по история на славистиката. Много негови изследвания засягат историята на чешката и словашката славистика, на слав. филология в Германия и др. М. е автор на студии върху живота и научното дело на В. Облак, Фр. Миклошич, В. Ягич, Ян Колар, К. Иречек, Б. Копитар, В. Караджич. Други области, в които М. оставя значителни приноси, са южнослав. етнография и фолклор (основните му трудове са върху сърбо-хърватския народен епос, епическите певци, къщата в традиционния бит на южните славяни, и мн. др.).

            Съч.:

o   Bugarski i srpski prijevod knjige о sedam mudraca. Zagreb, 1890, 41 p.;

o   Die Geschichte von den sieben Weisen bei den Slaven. — SAWW, 122,1890, 10, 138 p.;

o   Vorbilder der Petrinischen Reform der cyrillischen Schrift. — ASPh, 12, 1890, p. 639—640;

o   Beiträge zur Textgeschichte der Historia septem sapientum. — Zeitschrift für vergleichende Literaturgeschichte, N.F., 4, 1890, p. 1—34;

o   Eine russische Stimme über die neueste ethnographische Karte der Slaven. — ASPh, 13, 1891, p. 616—622;

o   Franc Miklosich. [Nekrolog]. — Letopis Matice Slovenske, p. 251—269;

o   Enklitike v slovenščini. 1. Oblikoslovje. — Letopis Matice Slovenske, 1891, p. 1—64; 2. Skladnja. — Letopis Matice Slovenske, p. 51—86;

o   Ein Beitrag zur Kenntnis böhmischer Heiliger bei den Russen. — ASPh, 14, 1892, p. 159—160;

o   Die russische Übersetzung des Apollonius von Tyrus und der Gesta Romanorum. — ASPh, 14, p. 405—421;

o   Eine „Geschichte von Böhmen“ in russischer Sprache. — ASPh, 14, 1892, p. 158—159;

o   Kollárova vzájemnost slovanská. — In: Jan Kollár 1793—1852. Sborník statí o životě, působení a literární činnosti pěvce „Slávy dcery“. Ve Vidni, p. 201—232;

o   Jan Kollár. 1. Življenje, učenje in delovanje. — Letopis Matice Slovenske, 1894, p. 62—137; 2. Njegova děla. — Letopis Matice Slovenske, 1897, p. 162—224;

o   Prvi usporedivači sanskrita sa slovenskim jezicima. — RJAZU, 132, 1897, p. 103 — 115;

o   Deutsche Einflüsse auf die Anfänge der slavischen Romantik. 1. Die böhmische Romantik. Mit einem Anhang: Kollár in Jena und beim Wartburgfest. Graz, 1897, 12+374 p.;

o   Jihoslovaní. 1. Národopis. 2. Jazyk. 3. Literatura. — In: Ottův Slovník Naučný. 13. Praha, 1898, p. 365—367, 391—397, 403—421;

o   Miklosichs Jugendund Lehrjahre. — In: Forschungen zur neueren Literaturgeschichte. Festgabe für R. Heinzei. Weimar, 1898, p. 495—567;

o   Dr. Vatroslav Oblak. Ljubljana, 1899 (Slovenska matica, 6), p. 142—313;

o   Vatroslav Oblak. Ein Beitrag zur Geschichte der neuesten Slavistik. Wien, 1902, p. 1—62;

o   Die slavische Liturgie an der Adria. — Österreichische Rundschau, 2, 1905, 17, p. 163—177;

o   Zur Geschichte des volkstümlichen Hauses bei den Südslawen. — Mitteilungen der Anthropologischen Gesellschaft in Wien, 35, 1906, p. 308—330; 36, 1906, p. 12—40, 92—130;

o   Geschichte der älteren südslavischen Literaturen. Leipzig, 1908, 10+248 p.;

o   Kopitar a Vuk Karadžič. — Ljubljanski zvon, 28, 1908, p. 281—288, 347—356;

o   Zapadna „Epistoła о nedelji“ v južno-slovanski književnosti. — In: Jagić-Festschrift. Zbornik u slavu Vatroslava Jagicá. Berlin, 1908, p. 706—710;

o   Die Balkanslawen. — In: Veröffentlichungen der Handelshochschule München. 3. Die Balkanfrage. Leipzig, 1914, p. 19—46;

o   Ein neues Etymologisches Wörterbuch der slavischen Sprachen (рец.). — Deutsche Literaturzeitung, 35, 1914, 26, p. 1605—1620;

o   K. Jireček. Staat und Gesellschaft im mittelalterlichen Serbien (рец.). — Časopis za zgodovino in narodopisje, 12, 1915, p. 123—153;

o   Die slawische Philologie in Deutschland. — Internationale Monatsschrift für Wissenschaft, Kunst und Technik, 12, 1917, p. 225—252, 295—320;

o   Josef Konstantin Jireček (1854—1918). — Österreich. Zeitschrift für Geschichte, 1, 1918, p. 537—597;

o   Pribina-Privina. — In: Slovanský sborník, věnovaný prof. Františku Pastrnkovi k sedmdesátým narozeninám. 1853—1923. Praha, 1923, p. 23—25;

o   Nový seminář pro slovanskou filologii na Karlově universitě. — Naše doba, 30, 1923, p. 581—593;

o   Vatroslav Jagič. — Slavia, 2, 1923—1924, p. 195—204;

o   Die Bedeutung der Reformation und Gegenreformation für das geistige Leben der Südslaven. — Slavia, 4, 1925—1926, p. 499—522, 684—719; 5, 1926—1927, p. 65—99, 277—302, 500—534, 718—744 (същото: Prag—Heidelberg, 1927, 4+184 p.);

o   Vatroslav Jagič (6.7.1838 — 5.8.1923). — Neue Österreichische Bibliographie, 4, 1927, p. 141—155;

o   Die ersten Versuche der Verbreitung westeuropäischer Geistesströmungen unter den Bulgaren. — In: Jubiläumsalmanach Königreich Bulgarien. Leipzig—Sofia, 1928, p. 29—32;

o   Die tschechoslovakische Slavistik vor dem Kriege. — Prager Rundschau, 1931, 2, p. 130—143;

o   Auf den Spuren der Volksepik durch Jugoslavien. — Slavische Rundschau, 3, 1931, p. 173—183;

o   Epensängerinnen in Dalmatien. — Slavische Rundschau, 7, 1935, p. 36—43;

o   Rozpravy z oboru slovanské filologie. Praha, 1937, 14+619 p.;

o   Rozpravy z oboru slovanského národopisu. Praha, 1947, 341 p.;

o   Tragom srpsko-hrvatske narodne epike. Putovanja u godinama 1930-1932. 1. Zagreb, 1951, 530 p.; 2. Zagreb, 1951, p. 531—940.

            Лит.:

·       Jakubec J. Matyaš Murko. — In: Ottův slovník naučný. 17. Praha, 1901, p. 883—884;

·       M. Murko. Krátký životopis a soupis prací. — Годишник. Српска Краъевска Академија, 18, 1904, с. 360—367;

·       Кульман В. Профессор М. Мурко (1861—1926). — Славянская книга, 2, 1926, с. 7—11;

·       Графенауер К. Мурко Матија др. — В: Станојевић Ст. Народна енциклопедија српско-хрватско-словеначка. 2. Загреб, б.г., с. 920—921;

·       Pata J. Prof. Dr. Matyaš Murko. К sedmdesátinám slovinského slavisty, splutvůrce české slavistiky po světové válce. Praha, 1931, p. 1—21;

·       Burian V. Kulturno-nacionalni stiki med Čehoslovaki in Jugoslovani v preteklosti. Ljubljana, 1936, 22 p.;

·       Arneriová-Murková J. Bibliografický soupis literární činnosti prof. M. Murka. — In: Murko M. Rozpravy z oboru slovanské filologie. Praha, 1937, p. 579—597;

775

·       Slodnjak A. Matija Murko (1961—1952). — SR, 5—7, 1954, p. 41—75;

·       Murko Matija. — In: Enciklopedija Leksikografskog zavoda. 5. Zagreb, 1961, p. 306;

·       Slodnjak A. Murko, Matija. — In: Enciklopedija Jugoslavije. 6. Zagreb, 1965, p. 178;

·       Slodnjak A. Matija Murko. — In: Panonski zbornik. Ljubljana, 1966, p. 306—309.

Ана Стойкова

    (62). МУТАФЧИЕВ, Петър Стоянов (4/16.VII.1883—2.V.1943) — бълг. историк-мед иевист. Роден в с. Боженците, Ловешка област. Средно образование завършва в Русе (1901). Учителствува до 1906, когато се записва за студент по история и география в Софийския унив. Под влияние на В. Златарски насочва интересите си към средновековната бълг. и виз. история. През 1910 завършва висшето си образование и е назначен за уредник на Средновековния отдел на Народния музей в София. Със стипендия „Марин Дринов“ специализира виз. история и грц. палеография в Инст. по византология и новогрц. филология към Мюнхенския унив. под ръководството на проф. А. Хайзенберг (1920—1922). Редовен доц. (1923) по история на Източна Европа и Византия, извънреден проф. (1927), редовен проф. (1938) в Историко-филологическия фак. на Софийския унив. Доп. член (1929), действ, член (1937) на БАН. От 1938 ръководи катедрите по история на Б-я и по история на Източна Европа и Византия. Декан на Историко-филологическия фак. на Софийския унив. (1936—37). Почетен член на Инст. по славистика в Прага (1929), на Бълг. археол. инст. (1929), на Полския истор. инст. (1937), на Конвента на Научното д-во в гр. Дебрецен, Унгария (1938), почетен д-р на Софийския унив. (1938) и др. Умира в София.

Петър Мутафчиев

Научната дейност на М. е в областта на средновековната бълг. и виз. история и археология. Централни по обем и значение са изследванията му върху политическата история на средновековна Б-я. Дългогодишната работа на М. в Народния музей в София има за резултат редица проучвания на отделни бълг. селища, области и манастири, специални трудове по истор. география и археология — върху паметници на материалната култура (напр. на църковната архитектура), на изкуството и приложните занаяти. Не са загубили значението си студиите „Владетелите на Просек“ (1913), „Към историята на месемврийските манастири“ (1925), „Из нашите старопланински манастири“ (1931), „Към църковноисторическата география на Пловдивско“ (1931) и др. М. е един от основоположниците на бълг. византология. Отлично подготвен специалист, той оставя няколко солидни изследвания в тази област, между които най-значителното е „Войнишки земи и войници във Византия през XIII—XIV в.“ (1923).

М. проявява подчертана склонност към теоретично и философско осмисляне на бълг. истор. минало. Това се отнася най-вече до три негови работи — „Изток и Запад в европейското Средновековие“ (встъпителна лекция в Софийския унив., 1923; отпечатана през 1925), „Към философията на българската история. Византинизмът в средновековна България“ (1931)

776

и „Поп Богомил и св. Иван Рилски (Духът на отрицанието в нашата история)“ (1934). Той развива тезата за пагубното влияние на Византия върху истор. развитие на бълг. народ, опитва се да обясни всички превратности в него с възприемането на чуждите и вредни за бълг. самобитност образци, подценява реалния принос на Б-я във формирането на европ. цивилизация. Според него богомилството се появява като реакция от страна на народа срещу византинизацията на висшите слоеве на бълг. общество, като „религия на отчаянието“, лишена от идеали и градивни елементи. От такава позиция висините и спадовете в бълг. средновековно минало се разглеждат единствено като низ от преждевременни епохи на подем, по правило следвани от бърз и необясним провал. Оценени главно през призмата на идеята за зловредното влияние на византинизма, стремежите и постъпките на бълг. владетели са характеризирани като напразно прахосване на народните сили. Тези постановки са обосновани и в незавършената монография на М. „Книга за българите“ (издадена през 1987). Но тя съдържа и редица правдиви наблюдения и формулировки, съобразени с истор. факти и явления (взаимоотношенията между прабългари и славяни през първите две столетия от създаването на бълг. държава; ролята на Балкана в истор. съдба на Б-я; твърдението, че историята на бълг. народ през Средновековието често протича „извън историята на бълг. държава“; схващанията за културата и културните процеси и др.).

В първия том на „История на българския народ“ (1943) М. обхваща в четири глави събитията, свързани с покръстването на бълг. народ, началото на слав. писменост в Б-я, времето на цар Симеон (893—927) и упадъка на бълг. държава по времето на цар Петър I (927—970). Съвременната научна критика окачествява тези части, както и цялостния труд, като едно от най-добрите и последователни общи изложения върху средновековната бълг. история. При изясняването на част от въпросите обаче авторът застава на субективноидеалистически позиции.

Голямото внимание, с което М. се отнася към изворознанието, проличава в подробната му рецензия за труда на А. А. Шахматов „Разыскания о древнейших русских летописных сводах“ (1908). Като разглежда критично и отхвърля доводите на Шахматов за съществуването на неизвестен днес старобълг. летопис, от който в руските хроники били заети сведения за похода на киевския княз Светослав I Игоревич в бълг. земи в края на X в., той предлага хипотезата, че възможен извор на информация за покръстването на новгородския и киевски княз Владимир I (980—1015) е могло да бъде изгубеното по-късно житие на бълг. светец княз Борис I, което се е съхранявало в руски манастирски книгохранилища през Средновековието. Тази хипотеза се поддържа и в съвременната бълг. наука.

Противоречията в теоретичните и философските обобщения на М. са отражение на условията, в които се развива бълг. хуманитарна наука в периода между двете световни войни. Въпреки тях научното му дело го представя като един от първите майстори на истор. синтез в бълг. историография.

            Съч.:

o   Селското земевладение във Византия (според νὸμος γεοργικός). — СбНУ, 25, 1909, 2, с. 1—72;

o   Към въпроса за българските извори на руските летописни известия. — СпБАН, 3, 1912, с. 135—148;

o   Владетелите на Просек. Страници из историята на българите в края на XII и началото на XIII в. — СбБАН, 1, 1913, с. 1—85;

o   Стари градища и друмове из долината на Стрема и Тополница. С., 1915, 92 с.;

o   Боженишкият надпис. — СпБАН, 22, 1921, с. 88—115;

o   Войнишки земи и войници във Византия през XIII—XIV в. — СпБАН, 27, 1923, с. 1—114;

o   Пронията във Византия и отношението ѝ към военната служба. — ИБИД, 6, 1923, с. 1—30;

o   Изток и Запад в европейското Средновековие. Встъпителна лекция. — ГСУифф, 21, 1925, с. 1—34;

o   Към историята на месемврийските манастири. — В: Сборник в чест на В. Н. Златарски. С., 1925, с. 163—183;

o   Българи и румъни в историята на дунавските земи. — ГСУифф, 23, 1927, с. 1—247 (на фр. ез. Bulgares et Roumains dans l’histoire des pays danubiens. Sofia, 1932, 387 p.);

o   Съдбините на средновековния Дръстър. — В: Силистра и Добруджа. 1. С., 1927, с. 102—197;

777

o   Произходът на Асеневци. — МкП, 4, 1928, 4, с. 1—42;

o   Из нашите старопланински манастири. — СбБАН, 27, 1931, с. 1—121;

o   Към философията на българската история. Византинизмът в средновековна България. — Философски преглед, 3, 1931, 1, с. 27—37;

o   Русско-болгарские отношения при Святославе. — Seminarium Kondakovianum, 4, 1931, p. 71—94;

o   Към църковноисторическата география на Пловдивско. — В: Сборник в чест на Пловдивския митрополит Максим. С., 1931, с. 87—113;

o   Към въпроса за българо-румънските отношения в средните векове. — ГСУифф, 28, 1932, с. 1—56;

o   Поп Богомил и св. Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история. — Философски преглед, 6, 1934, 2, с. 97—112;

o   Маджарите и българо-византийските отношения в X век. — ГСУифф, 31, 1935, с. 3—35;

o   Старият друм през „Траянова врата“. — СпБАН, 55, 1937, с. 19—148;

o   Делото на Кирила и Методия в културната мисия на българския народ. — Просвета, 7, 1941—1942, 7, с. 756—763;

o   История на българския народ. 1. С., 1943, 16+394 с.; 2. С., 1943, 8+329 с. (2 изд. под ред. на Ив. Дуйчев. 1., 1. С., 1943, 28+304 с.; 1., 2. С., 1944, 12+280 с.);

o   История на Византия. 1 (395 — 1204). С., 1947, 545 с. (циклостил);

o   Избрани произведения в два тома. 1. С., 1973, 684 с.; 2. С., 1973, 752 с.;

o   История на българския народ (681 — 1323). 4 изд. под ред. на В. Гюзелев. С., 1986, 384 с.

            Лит.:

·       Крънджалов Д. Личността и заслугите на проф. П. Мутафчиев. — Просвета, 8, 1943, 10, с. 589—597;

·       Дуйчев Ив. Обаянието на проф. П. Мутафчиев. — Просвета, 8, 1943, 10, с. 583—586;

·       Дуйчев Ив. Професор Петър Мутафчиев (Животописен очерк). — В: Мутафчиев П. История на българския народ. 1., 1. С., 1948, с. 1—11;

·       Сто години Българска академия на науките. 1869—1969. 1. Академици и членове-кореспонденти. С., 1969, с. 450—451;

·       Ангелов Д. Предговор. — В: Мутафчиев П. Избрани произведения в два тома. С., 1973, 1., с. 7—21; 2., с. 7—17;

·       Чолов П. Български историци (Биографично-библиографски справочник). С., 1981, с. 281—282;

·       Гюзелев В. Петър Мутафчиев. Виден представител на българската буржоазна медиевистика. — ИП, 39, 1983, 2, с. 83—100;

·       Ангелов Д. Именит български историк. — Векове, 12, 1983, 1, с. 5—11;

·       Динеков П. Проф. Петър Мутафчиев и проблемите на старбългарската литература. — Старобългарска литература, 16, 1984, с. 26—32;

·       Гюзелев В. Живот и научно творчество на Петър Мутафчиев (1883—1943). — В: Мутафчиев П. История на българския народ (681—1323). С., 1986, с. 6—34;

·       Димитрова Д. Библиография на трудовете на проф. Петър Мутафчиев. — В: Мутафчиев П. История на българския народ (681—1323). С., 1986, с. 35—39;

·       Гюзелев В. Петър Мутафчиев. С., 1987, 106 с.;

·       Вълчев В. А. Петър Мутафчиев. Биобиблиография. С., 1992, 127 с.

Илия Илиев

    (63). МУТИМИР (IX в.) — сръбски княз (860—890). Сръбските племена се настаняват в западните части на Балк. п-в през VI—VII в.; тяхно главно средище става областта Рашка, разположена между горните течения на реките Дрина, Ибър и Западна Морава. Процесът на формиране на сръбската раннофеодална държава протича бавно. Някои изследователи търсят причините в географската откъснатост и обособеност на отделните сръбски племена. Центровете на държ. обединение на сърбите през Ранното средновековие не са постоянни — те се местят ту към морето, ту във вътрешността на страната. Важно значение за началната фаза на обособяване на раннофеодалната държавност у сърбите — времето ок. средата на IX в. — имат отношенията със съседната, засилваща могъществото си бълг. държава.

В началото на IX в. сърбите се споменават във връзка с въстанието на княза на панонските хървати Людевит Посавски (819—823), насочено срещу властта на франките. Людевит, който управлява територията между реките Драва и Сава (т.е. Панонска Хърватия), претърпява поражение през 822. Отначало отива при сърбите, след това при далматинските хървати, които са съюзници на франките; там той е убит (823). Неуспехът му не осигурява на Франкската империя търсеното надмощие в Средното Подунавие. През 827 българите завладяват Срем и Източна Славония. В останалата част от Панонска Хърватия започва да управлява като васал на бълг. държава княз Ратимир (829—838). Бълг. владетели имат военностратегическо превъзходство в Подунавието и се опитват да завладеят Рашка. Обаче към средата на IX в., по време на хан Пресиян (836—852), тригодишната война (от 839 до 842) завършва успешно за сръбския княз Властимир. Той е наследен от тримата си сина — М., Строймир и Гойник. В началните години от управлението си княз Борис I (852—889) прави несполучлив опит да подчини сърбите.

778

В Рашка се усилва процесът на военнополитическа консолидация. М. успява да прогони братята си, които избягват в Б-я, и започва да управлява самостоятелно (ок. 872).

В кирило-методиевските извори М. фигурира с едно писмо, изпратено до него от папа Йоан VIII (872—882) през 873 (по времето, когато папата изпраща в Бавария епископ Павел Анконски да освободи Методий). Част от него гласи:

„Quapropter monemus te, ut progenitorum tuorum secutus morem quantum potes ad Pannoniensem reverti studeas dioecesim. Et quia iam Deo gratias a Sede beati Petri apostoli episcopus ordinatus est, ad ipsius pastorałem reccuras sollicitudinem“

(„Затова ти напомняме да се погрижиш, колкото ти е възможно, съобразно обичая на твоите предци да се възвърнеш към Панонския диоцез. И понеже по Божия милост там е назначен вече от катедрата на блажения апостол Петър епископ, да се поставиш под пастирската му грижа“).

Увещанията М. да се присъедини към Панонския диоцез подсказват и активността на римските мисионери в Рашка. Самият Методий едва ли е имал някакви намерения по отношение на църковната юрисдикция на земите между реките Драва и Сава след освобождението си от баварския затвор. Между 873 и 880 той най-много да е мислил за подготвяне и изпращане на мисионери, които да разпространяват слав. богослужение. Чак след 881 моравско-панонският архиепископ би могъл да разпростре своята дейност на юг и на югоизток, достигайки дори границите на Б-я.

Не е известно как е реагирал М. на посланието на папата — сведенията за времето на неговото управление са твърде оскъдни. Възможно е той да не му е обърнал голямо внимание, тъй като е имал да решава много по-важни вътрешни и външнополитически задачи.

Писмото на Йоан VIII до сръбския княз е в духа на традиционната политика на папството по отношение на слав. страни, но то сочи и известна промяна, т.е. по-голяма гъвкавост на тази политика след неуспеха по отношение на бълг. църковен въпрос.

778-9

780

Римският първосвещеник може би вече е смятал, че моделът „панонски диоцез“ е трябвало да бъде приложен на Балканите, като се изключат, разбира се, далматинските хървати.

След смъртта на М. неговите синове Първослав, Стефан и Бран дори не успяват да наследят властта на баща си. Те са прогонени от своя братовчед Петър Гойникович, който си осигурява подкрепата на Византия.

            Лит.:

·       Dvornik Fr. Les Slaves, Byzance et Rome au IX^e siècle. Paris, 1926, p. 91, 95, 123, 227, 257, 259—260, 276—277, 309—310;

·       Историја народа Југославије. 1. Београд, 1953, c. 233;

·       История Югославии. 1. Μ., 1963, с. 64;

·       Magnae Moraviae Fontes historici. 3. Brno, 1969 (OUPB, 134), p. 173—174;

·       История на България. 2. С., 1981, с. 236.

Георги Сотиров

    МЮНХЕНСКИ АБЕЦЕДАР — вж. Абецедар.

    МЮНХЕНСКИ МОЛИТВИ — вж. Фрайзингенски молитви.

[Previous] [Next]

[Back to Index]