Кирило-методиевска енциклопедия. Том III

Лиляна Грашева (гл. ред.)

Св. Седмочисленици. Икона от Г. Желязков, ок. 1934 г.

 

 

 

__П_

  1. П  (П. Илчев, Б. Велчева)  27

      - Павел — популонски епископ. вж. Посолства на Рим в България през IX век
  2. Павел (Paulus) (IX в.) — епископ на Анкона  (М. Методиева)  28
  3. Павлова, Румяна Цветанова (8.V.1933)  (С. Богданова)  29
  4. Паисий Хилендарски (1722–1773)  (П. Колева)  33
  5. Палаузов, Спиридон Николаев (16/28.VII.1818–14/26.VIII.1872)  (Д. Господинов)  35
  6. Палацки, Франтишек (Palacký, F.) (14.VI.1798–26.VI.1876)  (М. Начева)  38
  7. Палеографски наръчници  (Б. Райков, Б. Христова)  41
  8. Паликарова-Вердей, Райна Тодорова (Palikarova-Verdeil, R.) (17.VIII.1904–24.XII.1960)  (Ел. Тончева)  46
  9. Палимпсест (грц. παλίμψηστος)  (А.-М. Тотоманова)  48
10. Палмов, Иван Савич (Пальмов, И.С.) (30.I./11.II.1856–28.IX.1920)  (М. Райкова)  49
11. Паметници на Кирил и Методий  (П. Колева, Ил. Пехливанов)  51
12. Пандекти (грц. πανδέκτης)  (А. Милтенова, Р. Павлова)  61
13. Панония (Pannonia)  (Г. Сотиров)  66
14. Панонска хипотеза  (Р. Златанова)  69

      - Панонски легенди — вж. Пространни жития на Кирил и Методий
15. Пантелич, Мария Агнезия (Pantelić, M.A.) (12.VI.1915)  (Н. Иванова)  83
16. Панцер, Балдур (Panzer, B.) (29.IV.1934)  (Р. Златанова)  87
17. Папастасис, Хараламбос (Παπαστάσις, Χ.) (8.VII.1940)  (П. Янева)  92
18. Папски енциклики и писма за Кирил и Методий  (Сл. Бърлиева)  95

      - Параклитик — вж. Октоих

19. Паренесис  (Ив. Карачорова)  99

      - Парижки абецедар — вж. Абецедар
20. Паримейник (грц. προφητολόγιον)  (Ив. Карачорова)  101
21. Пастърнек, Франтишек (Pastrnek, F.) (4.X.1853–17.II.1940)  (Ив. Буюклиев)  105
22. Пата, Йозеф (Páta, J.) (27.VIII.1866–24.VI.1942)  (И. Христова)  107
23. Патерик (грц. πατερικόν)  (Св. Николова)  109
24. Патлейна  116
25. Паулини, Еуген (Pauliny, E.) (13.XII.1912–20.V.1983)  (Ив. Буюклиев, Д. Атанасова)  116
26. Пацлова, Илона (Páclová, I.) (12.VIII.1933–23.IX.1988)  (И. Христова, Д. Атанасова)  118
27. Пекарж, Йозеф (Pekař, J.) (12.IV.1870–23.I.1937)  (М. Начева) 120

      - Пентикостар — вж. Триод
28. Перволф, Йосиф Йосифович (Первольф, И.И.; Perwolf, I.) (26.II.1841–21.XII.1891/2.I.1892)  (Е. Томова)  123
29. Пери, Виторио (Peri, V.) (26.V.1932)  (Ел. Велковска)  125
30. Петканова, Донка Николова (15.VIII.1930)  (Л. Грашева)  128
31. Петров, Петър Христов (31.VII.1924)  (П. Ангелов)  131
32. Петрович, Иванка (Petrović, I.) (14.VI.1939)  (Н. Гагова)  133
33. Петухов, Евгений Вячеславович (6/18.II.1863–2.XI.1948)  (Л. Грашева)  136
34. Петър I (неизв.–30.I.969)  (Ил. Илиев)  138
35. Петър Черноризец (X в.)  (Р. Павлова)  140
36. Пикио, Рикардо (Picchio, R.) (7.IX.1923)  (Кр. Станчев)  144
37. Плиска  (П. Георгиев)  148
38. Повести и разкази в старобългарската литература през IX-X век  (Св. Николова)  156
39. Повесть временных лет  (Д. Атанасова)  166
40. Погачник, Йоже (Pogaćnik, J.) (14.III.1933–18.VIII.2002)  (Н. Иванова)  170
41. Погодин, Михаил Петрович (11/23.XI.1800–8/20.XII.1875)  (Кл. Иванова)  173
42. Погодински кирилско-глаголически листове, Московски кирилско-глаголически листове  (А.-М. Тотоманова)  177
43. Погорелов, Валерий Александрович (21.III/3.IV.1872–2.ΙΧ.1955)  (Ив. Карачорова)  179
44. Поезия старобългарска  (Кр. Станчев)  182
45. Покръстване на българите  (П. Петров)  187
46. Полемически трудове на Константин-Кирил Философ  (Д. Петканова)  193
47. Поливка, Иржи (Polivka, J.) (6.III.1858–21.III.1933)  (М. Младенова)  197
48. Полихрон (грц. Πολυχρόνιος)  (Б. Николова)  201
49. Полковски, Игнаци (Polkowski, I.) (1833–27.VIII.1888)  (Г. Минчев)  202
50. Полуустав — тип писмо  (Б. Христова)  203
51. Поконстантинов, Казимир Константинов (17.IX.1942)  (Ст. Смядовски)  206
52. Попов, Андрей Николаевич (27.X.1841–30.V.1881)  (Ан. Милтенова)  209
53. Попов, Георги Атанасов (15.VII.1943)  (Л. Грашева)  212
54. Попруженко, Михаил Георгиевич (25.VII.1866–30.III.1944)  (Ан. Милтенова, Кр. Минкова)  215
55. Порфирий Успенски (светско име: Константин Александрович Успенский) (1804–19.IV./1.V.1885)  (Кл. Иванова)  219
56. Посолства на българите в Рим през IX век  (Ил. Илиев)  221
57. Посолства на Рим в България през IX век  (Ил. Илиев)  223
58. Поулик, Йозеф (Poulik, J.) (6.VIII.1910–28.II.1998)  (М. Младенова)  227
59. Похвали за цар Симеон  (Ан. Милтенова)  229
60. Похвално слово за Кирил, Похвала за Кирил  (Л. Грашева)  232
61. Похвално слово за Кирил и Методи, Обща похвала за Кирил и Методий  (Л. Грашева)  235
62. Прабългари, първобългари, протобългари  (В. Бешевлиев)  239
63. Прабългаризми в старобългарския език  (Ант. Андонова)  244
64. Прабългарски надписи, първобългарски надписи  (В. Бешевлиев)  250
65. Прабългарски рунически знаци  (М. Москов)  256
66. Правопис на старобългарските паметници  (Б. Велчева)  259

      - Православие — вж. Източни православни църкви и Християнство
67. Пражак, Алберт (Pražák, A.) (11.VI.1880–19.ΙΧ.1956)  (Ив. Павлов)  263
68. Пражки листове, Пражки глаголически фрагменти  (Анг. Минчева)  264
69. Празникът на Кирил и Методий  (П. Колева)  269

      - Праксапостол — вж. Апостол
70. Преводаческо изкуство на Константин-Кирил Философ  (П. Илчев)  277
71. Преводи на Константин-Кирил Философ  (Т. Славова)  282
72. Преводи на Методий  (Т. Славова)  286
73. Преводна литература в България през IX-X век  (Кл. Иванова)  290
74. Прейс, Пьотр Иванович (1810–10/23.V.1846)  (М. Райкова)  298
75. Пресиян (IX в.)  (Ил. Илиев)  300
76. Преслав, Велики Преслав  (Т. Тотев)  301

      - Преславски абецедар — вж. Абецедар
77. Преславско книжовно средище, Преславска книжовна школа  (Л. Грашева, Т. Славова)  312
78. Преспа  (П. Георгиев)  327

      - Прибина — слав. княз; вж. Блатненско княжество, Коцел, Нитра, Панония
79. Приложни изкуства в България през IX-X век  (М. Ваклинова)  331
80. Проглас към евангелието  (Кр. Станчев, В. Велинова)  336
81. Произведения, приписвани на Константин-Кирил Философ  (Хр. Трендафилов)  340
82. Произход на Кирил и Методий  (В. Тъпкова-Заимова, Д. Чешмеджиев)  343
83. Проложно житие на Кирил  (Ст. Бабалиевска)  349
84. Проложно житие на Кирил и Методий  (Ст. Бабалиевска)  352
85. Проложно житие на Методий  (Св. Николова)  354
86. Проповедническа литература в България през IX-X век  (Кл. Иванова)  358
87. Пространни жития на Кирил и Методий, Панонски легенди  (М. Иванова)  364
88. Пространно житие на Климент Охридски, Българска легенда, Legenda Bulgarica  (Ил. Илиев)  383

      - Протобългари — вж. Прабългари
89. Проучвания на археологически паметници от IX-X век в българските земи  (К. Попконстантинов)  387
90. Проучвания на археологически паметници от IX-X век на територията на Велика Моравия  (М. Младенова)  398
91. Проучвания на археологически паметници от IX-X век на територията на Панония  (Ана Стойкова)  405
92. Псалтир (грц. ψαλτήριον)  (Ив. Карачорова)  409
93. Псалтир на Димитър Олтарник  (Б. Велчева)  417
94. Пси  (Б. Велчева)  418

      - Първобългари — вж. Прабългари
95. Пърличев, Григор Ставрев (18.I.1830 или 1831–25.I.1893)  (Юл. Николова, П. Колева)  419
      - Пѣ — вж. П, буква
 

 

    (1). П —осемнайсетата буква в старобълг. азбуки (в северносемитското писмо знакът за п, наречен пе, е на седемнайсето място, в гръцкото съответният знак ,π, също е веднага след о). Нарича се покои (съществително име от м. р. ‘спокойствие’, ‘мир’). Числената ѝ стойност в глаголицата е 90, а в кирилицата — 80, както е и в грц. числена система.

 

Подобно на някои други начертания (срв. напр. близкото в азбучната последователност н), фигурката за глаголическото п не е симетрична нито вертикално, нито хоризонтално; в структурно отношение между него и глаголическия знак за звучния преграден лабиал б може да се открият известни сходства.

 

Конструкцията на п се състои от горна и долна част, като по-сложна е горната. Тя е изградена от изправена частица, вдясно от която е разположена петлица; тези два компонента са съединени в най-високите си точки чрез хоризонтален щрих (сх. ). Лявото стълбче невинаги е съвсем вертикално — то често е леко наведено (обикновено наляво), така че между него и продължението му в долната ивица на реда се явява ъгъл, близък до 180° (срв. хастата на глаголическата буква за а). Петлицата в старобълг. глаголически ръкописи по принцип е сравнително голяма и редовно стига до средната ос, а при някои почерци, като напр. в Рилските глаголически листове, у втория главен писач на Син. пс. и в интерполираната част на Зогр. ев., отива и по-ниско, в единични случаи чак до долната редова линия (сх. ). Обратно, в небълг. ръкописи тя обикновено е относително по-дребна. Формата ѝ, както трябва да се очаква, варира от неправилна окръжност, напр. в Асем. ев., Зогр. ев. или Син. евх., до подобна на четириъгълник фигурка, каквато може да бъде у втория главен писач на Син. пс., в Охридските листове, в Рилските глаголически листове; почти правилно квадратче е в Парижкия абецедар.

 

Долната част на п-знака е стълбче — продължение на също такава чертица в горната ивица на реда. При него най-интересни са щрихчетата, които се явяват в двата му края. Първоначално там, където се съединяват двете половини на така оформената хаста, е имало малък сериф, който постепенно се е стилизирал — започнали са да го третират като самостоятелен буквен елемент, а при маюскулите е можел да получи и орнаментална стойност; в тези случаи към външния му край е възможно да бъде добавена малка вертикална чертица, обърната надолу (по изключение и нагоре, напр. при маюскули в Син. евх.), или пък цялото да се развие като петлица (както е понякога при маюскули във втория главен почерк на Син. пс.). Обикновено това хоризонтално щрихче излиза вляво (сх. ), но в някои стари глаголически почерци може да се подава и вдясно (най-много такива примери има в Мар. ев.). Старобълг. калиграфи, респ. книжовни школи, за които това щрихче не е придобило самостоятелно графично значение, са можели да го занемаряват, затова постепенно то се изгубва в минускулния шрифт. Вероятно това се дължи на тенденцията към вертикално сплескване на буквените начертания в бълг. глаголица от средата на X в. насам и на появата на цели, т.е. едносъставни хасти, особено характерни за хърватската глаголица. П-знакове без средно щрихче се явяват още в старобълг. епоха; особено забележителен в това отношение е Син. евх. В долния си край хастата на знака за п също има сериф, който понякога е съвсем малък, но в други случаи се превръща в самостоятелна чертица, и то не хоризонтална,

 

 

28

 

а издигаща се от ляво към дясно (срв. напр. типа у първия копист на Син. пс. или в Син. евх.). За възможната мотивировка на глаголическия п-знак и за връзките му с други буквени фигури вж. Глаголица.

 

В славистиката е изказано предположението, че първоначалната глаголица е имала още един знак за п, т. нар. пѣ (срв. северносемитското название), който в азбучната последователност е стоял непосредствено след широкото о, на двайсет и шесто място, и е имал числена стойност 800. Основания за такова допускане се търсят в Азбучната молитва, където съответният стих № 26 започва с печаль (както и в други, по-късни азбучни молитви), в двата най-стари абецедара, в някои редакции на съчинението на Черноризец Храбър „За буквите“ (в него се намира пѣ), а също в появата на п-образен знак с числена стойност 800 в отделни късни кирилски паметници. Въпросът е свързан с много неясноти: в Парижкия абецедар наистина се среща название пе (лат. pe), но то стои над рисунката за глаголическото ц (във втория ред на този документ се забелязват известни обърквания, евентуално изпускане на букви); в Мюнхенския абецедар е даден някакъв чертеж между знаковете за широко о и за ц, но без никакво указание за названието (към края на този абецедар също има непълноти и неточности); в Бандуричевия абецедар липсва каквото и да било насочване за пѣ- от и ци са непосредствено едно до друго. Числото 800 в по-късни глаголически паметници се изразява от знака , в кирилицата, както е и в грц. система — от широкото o, респ. ѡ, но в по-късни ръкописи може да се намери на това място и — фигура, която е доста подобна на кирилското щ. Може би заслужава внимание и особената рисунка в кирилската част на Дивишевия (Стокхолмския) абецедар от XIV в., която стои между ѡ и ц — начертанието (тук се явява и хърватска стилизация на герв, и то на изконното си дванайсето място). В същинските старобълг. ръкописи не е намерен никакъв знак — нито като буква, нито като числено означение, който да може да бъде третиран като пѣ.

 

Кирилската буква п се променя малко в своя развой. Още в най-ранния период тя може да бъде по-квадратна или поиздължена нагоре със задебелени вертикални линии. Горната хоризонтална линия излиза обикновено като стряха над буквата — по-рано и по-често стряхата е само отляво. С развоя на писмото се нарушава отчасти симетричността на начертанието. по-явна е несиметричността при п в ръкописи с наклонен почерк.

 

Петър Илчев, Боряна Велчева

 

 

    ПАВЕЛ — популонски епископ; вж. Посолства на Рим в България през IX век.

 

 

    (2). ПАВЕЛ (Paulus) (IX в.) — епископ на гр. Анкона, дн. в Италия. Данните за него са откъслечни. Става епископ между869 и 872. Близък съмишленик е на папа Йоан VIII (872—882) още от началото на неговия понтификат. Методий е осъден от немските епископи през есента на 870 по инициатива на крал Лудвиг Немски (843—876). За това свидетелстват писмата на папа Йоан VIII до П. и до епископите Херманрих Пасавски (866—874) и Анон Фрайзингенски (854—875). В края на 872 и през 873 папата изпраща четири писма до П., от които става ясно, че го определя за свой представител, който да разследва събитията около задържането на Методий и условията за неговото освобождаване. През 873 П. е назначен за специален легат на Римската курия за преговорите с Баварския епископат. Той е упълномощен да защити пред краля правата на Римската курия върху Панонския диоцез и да отведе Методий при Светополк. Мисията завършва с успех. Не съществуват по-пълни сведения за конкретната дейност

 

 

29

 

на П. във връзка с този проблем. Липсва и информация за евентуална обратна кореспонденция. Участието на П. в съдбата на слав. първоучител се потвърждава и от единствен засега слав. извор — Успение Методиево, запазено в архива на П. И. Прейс и публикувано за пръв път от Кл. Иванова (1999). Според житийния текст папата възлага на П. да върне Методий на архиепископския престол

 

Друга мисия на П. е свързана пряко с историята на Б-я, по-точно с опитите на Римската църква да я върне под своята юрисдикция. През периода 872—879 папа Йоан VIII пише няколко писма до княз Борис I (852—889), с които обосновава убеждението си, че Б-я принадлежи на неговия диоцез. Аналогично писмо е отправено и в Цариград. През втората половина на 877 имп. Василий I Македонянин (867—886) чрез писмо моли папата да изпрати легати в Цариград за умиротворение на Църквата и за възстановяване наведа в Цариградската патриаршия. Йоан VIII определя за тази цел епископите П. и Евгений Остийски, но те по политически причини не заминават веднага, а година по-късно, като отнасят и седем писма: три за Цариград (две до императора, едно до патриарх Игнатий) и четири за Б-я. В края на 878 П. и Евгений Остийски са в Цариград, където обстановката вече е неблагоприятна за преговори — след смъртта на патриарх Игнатий (847—858; 867—877) на патриаршеския престол за втори път се е възкачил Фотий (858—867; 877—886). При това положение П. неуспешно се опитва да наложи волята на папата. Във връзка с това в края на 879 и началото на 880 заседава т. нар. Четвърти константинополски събор, на който присъстват епископите П. и Евгений Остийски, както и трети папски легат — кардинал Петър. Усилията им да защитят интересите на Римската курия остават напразни.

 

В края на понтификата на папа Йоан VIII П. продължава да играе важна роля в Римската курия. Неговата съдба обаче няма повече нищо общо с историята на Б-я и въобще с историята на славяните.

 

 

            Лит.:

·       Jaffé Ph. Regesta Pontificum Romanorum ab Condita Ecclesia ad annum post Christum natum 1198. 1. Berolini, 1851 (2 изд. Lipsiae, 1885), No 3130 (2357), 3118 (2363), 3246 (2466), 3268 (2487), 3271 (2491), 3273 (2496), 3275 (2494); PL, 126, p. 654 (No 6), 758 (No 108), 767 (No 114), 832 (No 217), 850 (No 239), 853 (No 243), 867 (No 246), 870 (No 248);

·       Johannis VIII. Papae Epistolae. — MGH. Epistolae. 7. Karolini aevi. 5. 1912, p. 58—60 (No 66), 67 (No 72), 146 (No 182), 160—161 (No 201), 166—176 (No 207), 181—186 (No 209), 188—190 (No 211), 375—380 (No 2) (reprint 1974);

·       Теодоров-Балан A. Кирил и Методи. 1. С., 1920, с. 103;

·       Златарски В. История на българската държава. 1., 2. С., 1927, с. 160—161, 170—172, 189 (2 изд. С., 1971, с. 172—173, 181—183, 198);

·       Dvornik F. The Photian Schism. History and Legend. Cambridge, Mass., 1948, p. 172, 173, 178—180, 193—194, 196, 338, 353, 368, 371, 418;

·       Grivec F., F. Tomšić. Constantinus et Methodius Thessalonicenses. Fontes. Zagreb, 1960, p. 68—70;

·       Папа Йоан VIII. — ЛИБИ, 2. С., 1960, с. 140—142 (№ 6), 142—143 (№ 7), 151—152 (№ 13), 152—154 (№ 14), 157—160 (№ 17), 172—173 (№ 28);

·       Dvornik F. Byzance et la Primauté Romaine. Paris, 1964, p. 160;

·       Климент Охридcки. Събрани съчинения. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. С., 1973, с. 208;

·       Иванова Кл. Успение Методиево. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 4, р. 24.

 

Маргарита Методиева

 

 

    (3). ПАВЛОВА, Румяна Цветанова (8.V.1933) — бълг. езиковедка, специалистка по история на руския и бълг. език. Родена в с. Горно Спанчево, Софийска област. Завършва средно образование в Ловеч (1951) и руска и бълг. филология в Софийския унив. (1956). Гимназиална учителка в София (1957—1962), преподавателка в Софийския унив. (от 1963). След задочна аспирантура (1966—1970) в Инст. по славянознание и балканистика при АН на СССР в Москва под ръководството на Е. В. Чешко защитава кандидатска дисертация на тема „Сопоставительное исследование конструкций с предлогами причинного значения в болгарском и русском современных литературных языках“ (1971).

 

 

30

 

Румяна Павлова

 

Доц. (1975) и проф. (1981) в Софийския унив., където чете лекции по истор. граматика на руския език, руска диалектология, спецкурсове върху българо-руските езикови и книжовни взаимоотношения. Специализира в Москва, Санкт Петербург, Киев, Берлин, Белград. Ръководител на Езиково-текстологичната лаборатория за проучване на старобълг. текстове в чужди ръкописи (1983—1991). Защитава докторска дисертация на тема „Петър Черноризец“ (1990). Член на Международния комитет на славистите (1984— 1988). Вицепрезидент на Международната асоциация на преподавателите по руски език и литература (МАПРЯЛ, 1986—1991). Гост-проф. в Хумболтовия унив. в Берлин (1984—1985) и в Кьолнския унив. (1989—1990, 1991—1995). Орден „Кирил и Методий“ I ст. (1983).

 

П. работи в областта на историята на руския език, българо-руските книжовни и езикови връзки, текстологията на старобълг. и староруски средновековни творби. Споделя схващането, че обект на истор. граматика на руския език е народно-разговорният език и подчертава принципно важното положение, че писмените паметници са само източник на данни за истор. граматика, нуждаещи се от териториално-диалектна интерпретация. При разглеждането на сложните проблеми на формирането на руския книжовен език следва традициите на А. И. Соболевски и А. А. Шахматов. В книгата си „Болгарско-русские и русско-болгарские языковые связи“ (1979) прави критичен преглед на концепциите за характера на староруския книжовен език и поддържа тезата, че старобълг. език се пренася в Русия със старобълг. книги и с религията и става там книжовен език. П. е убедена, че теорията за два книжовни езика в донационалния период в древна Русия (Киевска и Московска) не може да бъде научно защитена.

 

Според П. териториалните, икономическите, етническите и езиковите фактори обуславят непосредствената книжовно-църковна връзка на Киевска Русия с Б-я, поради което в Русия проникват голям брой старобълг. паметници; по отношение на X—XI в. е по-правилно да се говори не изобщо за южнослав. влияние върху староруската писменост и литература, а за старобълг. влияние, което тя разглежда на фонетично, морфологично, словообразувателно, синтактично и лексикално равнище. Началото на движението на руската книжнина към Б-я П. отнася към XII в. Отделя внимание и на сложните процеси на взаимодействие между църковнослав. език и живия бълг. език в бълг. книжнина и литература през XVII, XVIII и XIX в.

 

След H. Н. Дурново и С. Б. Бернщейн П. поставя отново въпроса за изследването на староруските ръкописи като източник за историята на бълг. език и набелязва програма за изучаването им в това отношение. Предлага система от критерии за определяне на старобълг. наследство в староруските ръкописи, посочва необходимостта от съпоставително

 

 

31

 

езиково-текстологическо изследване — вертикално (последователно хронологическо изследване на един и същ текст в староруската и старобълг. писменост) и хоризонтално (изследване на текста синхронно в двата езика).

 

Като обсъжда адаптирането на старобълг. език на народна почва, П. посочва, че изследването на отделните редакции на старобълг. език трябва да започне от изучаването на чуждите преписи от старобълг. протографи, а след това да обхване оригиналния ръкописен материал в съответната страна. Нормата на отделните редакции тя определя като истор. категория, изработена в процеса на появяването на някои местни фонетични и граматически особености и на формирането на правописна традиция. Въпросът за хронологическите рамки на редакциите според нея би могъл да се реши само при хронологически последователно изучаване на езиковите явления, които променят първоначалната си нормативност.

 

Монографията „Пространственные конструкции в древнерусском языке в сопоставлении с древнеболгарским языком“ (1977) е ценна с приложената методика на съпоставително изследване върху обширен материал от староруските грамоти от XI—XIV в., Повесть временных лет, агиографските текстове в Успенския сборник и от старобълг. паметници. Установява се, че даже такива първични, общославянски по произход предлози, като от, из, с, за, по, се различават на семантично равнище в староруския и старобълг. език.

 

Съществен принос в изучаването на старобълг. книжнина от X в. са изследванията на П. върху творчеството на Петър Черноризец. Тя анализира обстойно съдържанието, текстовите особености, езика и разпространението на неговите слова в различни видове ръкописни книги. Приведените културноистор., литературоведски, археографски, текстологически и езикови данни убедително доказват, че Петър Черноризец е бълг. книжовник от старобълг. епоха, може би синът на цар Симеон цар Петър I. При изучаването на езика на Петър Черноризец П. привлича ок. 200 преписа на творбите му. Езиковият анализ на руските преписи, осъществен от нея, може да служи за основа при изследването на процесите на русификация на старобълг. текстове, преписвани в Русия.

 

Археографското и езиково-текстологическото проучване на Пандектите на Никон Черноризец в средновековната слав. писменост дава възможност на П. да внесе уточнения в представите за характера и мястото на трите слав. превода на тази книга. Убедително се аргументира мнението, че третият поправен превод е български, а не сръбски, и че въпросът за мястото на първия превод изисква сериозно сравнително езиково и текстологическо изследване: предположението на И. И. Срезневски и Соболевски за руски произход на първия превод почива върху лексикален критерий и е направено, без да се познават ранните южнослав. преписи на книгата. В уводната статия към изданието на Пандектите (2000) тя установява, че малкото на брой за такъв обемен текст източнослав. думи реалии са явление на преписите, а не на превода — те не се срещат в южнослав. преписи, където липсват също така граматически и правописни русизми. Според П. цялата езикова система на първия превод на Пандектите е в подкрепа на мнението на Е. Калужняцки за неговия „славяно-болгарский характер“.

 

П. изследва проникването на оригинални староруски творби в южнослав. ръкописи през Ранното средновековие и заедно с тях — на езикови русизми в южнослав. писменост. Авторка е и на публикации върху началната руска оригинална агиография. Тя е убедена, че корпусът на текстовете за руски светци в южнослав. нестишни пролози не може да потвърди тезата на някои учени (напр. В. А.Мошин), че първоначалният превод

 

 

32

 

на паметника е руски. Някои резултати от проучванията ѝ в тази насока са изложени в уводната част на изданието „Станиславов (Лесновски) пролог от 1330 година“ (1999), където се подчертава, че имена на източнослав. светци се срещат в месецословите на южнослав. евангелия и апостоли, а и по-голямата част от четивата за тях не се откриват в източнослав. книжнина. Освен това в преводните текстове от съхранените южнослав. пролози не са засвидетелствани фонетично-правописни русизми, каквито непременно биха били налице, ако южнослав. книжовници са преписвали от източнослав. ръкописи. Според П. традицията за разширяване на слав. Нестишен (Прост, Обикновен) пролог с поучителни съчинения е била позната в Б-я (макар и рядко, поучения се срещат в бълг. пролози), но широкото развитие на поучителната част на паметника (или на т. нар. Пролог от втора редакция) става на източнослав. почва. Най-ранните ръкописи, отразяващи този факт, са от XIII в. Категорично е твърдението на П., че въпреки своя относително устойчив състав слав. Нестишен пролог се е възприемал като отворена структура. Запазилите се в южнослав. пролози под различни дати тропари не са били включени в първоначалния му състав.

 

П. има приносни изследвания върху източнослав. езикови особености в Изборника от 1073 и участва като автор и редактор в изданието „Симеонов сборник (по Светославовия препис от 1073)“.

 

 

            Съч.:

o   Конструкции, выражающие отношение причины в древнеболгарском языке. — ГСУфсф, 63, 1969, 2, с. 71—149;

o   Неизследван ръкописен руско—български речник. — ЕЛ, 28, 1973, 5, с. 49—54;

o   Неизвестен ръкопис с подписа на българския патриарх Теодосий Търновски. — ЕЛ, 30, 1975, 2, с. 25—38;

o   Русские рукописи Народной библиотеки им. Ивана Вазова в г. Пловдиве. — Болгарская русистика, 3, 1976, 5, с. 22—26;

o   Вопросы преподавания исторической грамматики русского языка в Болгарии. — Болгарская русистика, 3, 1976, 6, с. 25—27;

o   Пространственные конструкции в древнерусском языке в сопоставлении с древнеболгарским языком. С., 1977, 239 с.;

o   Причинные отношения в современном русском языке в сопоставлении с болгарским языком. С., 1978, 171 с.;

o   Среднеболгарская псалтырь XIII в. — Археографический ежегодник за 1977 (1978), с. 253—258;

o   Три рукописи XIV в. с подписью болгарского патриарха Феодосия. — В: Славистични изследвания. 4. С., с. 127—142;

o   Болгарско—русские и русско—болгарские языковые связи. С., 1979, 223 с.;

o   Учительные слова Петра Черноризца. — Palaeobulgarica, 3, 4, р. 51—63;

o   Староболгарский литературный язык на Руси. — Болгарская русистика, 6, 1979, 6, с. 34—45;

o   Староруските писмени паметници на историята на българския език. — БЕ, 30, 1980, с. 305—314;

o   К вопросу о русском языковом влиянии в Болгарии. — Русский язык в школе, 1980, 5, с. 65—71;

o   Нов Владимирски летописец. — ЕЛ, 35, 1980, 5, с. 1—11;

o   Към въпроса за книжовното наследство на Петър Черноризец. — Старобългарска литература, 9, 1981, с. 76—81;

o   Историческите лингвистични дисциплини в подготовката на филолозите—русисти. — Руски и западни езици, 1980, 1, с. 8—13;

o   Руските и съветски учени за древните културни и езикови българо—руски контакти (X—XI в.). — Руски и западни езици, 1980, 6, с. 2—10;

o   И. И. Срезневски (1812—1880). — Съпоставително езикознание, 5, 5, с. 116—117;

o   Петър Черноризец в старобългарската литература. — Руски и западни езици, 2, с. 6—10;

o   Вековни езикови взаимодействия между българи и руси. — Съпоставително езикознание, 6, 1981, 3—5, с. 42—50;

o   Значението на староруската книжнина за изучаване историята на българския език. — В: Първи международен конгрес по българистика. Симпозиум Кирилометодиевистика и старобългаристика. С., 1982, с. 321—330;

o   Федот Петрович Филин. — Съпоставително езикознание, 7, 1982, 5, с. 96—97;

o   Роль русского языка в обогащении современного болгарского литературного языка. — В: Современные славянские культуры: развитие, взаимодействие, международный контекст. Киев, 1982, с. 335—339;

o   Още един непознат среднобългарски ръкопис. — ЕЛ, 38, 1983, 5, с. 23—31;

o   Некоторые проблемы изучения языковых взаимодействий болгар и русских (X—XIV вв.). — СФ-С, 17, 1983, с. 33—44;

o   Горшкова К. В., Г. А. Хабургаев. Историческая грамматика русского языка (рец.). — Съпоставително езикознание, 8, 1983, 4, с. 100—102;

o   Словото на Петър Черноризец за богатите и бедните в руската книжнина. — В: Кирило—Методиевите традиции в славянските езици. Първи полско—български сборник. С., 1985, с. 126—143;

o   Неотбелязано съчинение в Берлинския сборник. — Palaeobulgarica, 9, 1985, 2, р. 120—121;

o   Въпроси на редакциите на старобългарския език. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 21. Симпозиум по кирилометодиевистика. С., 1986, с. 125—130;

o   Петр Черноризец в древнеболгарской литературе. — В: Дейността на братя Кирил и Методий в Панония. Ciril és Metod tevékenysé Pannóniában. Budapest, 1986 (Hungaro—Bulgarica, 1 ), p. 85—90;

o   Der Schriftsteller Petar Cernorizec im altbulgarischen Schrifttum. — In: Festschrift für Wolfgang Gesemann. 6. München, 1986, p. 203—211;

 

 

33

 

o   Тот, И. Русская редакция древнеболгарского языка в конце XI — начале XII вв. (рец.) — Palaeobulgarica 10, 1986, 1, р. 107—108;

o   Творчеството на Петър Черноризец като продължение на Кирило-Методиевото дело в България. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 311—314;

o   За творбите на Петър Черноризец в славянската писменост. — ЕЛ, 43, 1988, 1, с. 37—43;

o   Пандекты Никона Черногорца в славянской письменности. — СФ-С, 19, 1988, с. 99—116;

o   Сведения о Борисе и Глебе в южнославянской письменности XIII—XIV вв. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 4, р. 26—39;

o   Слово Петра Черноризца о посте и молитве, о церковном чине и уставе. — In: Tradycje Cyryla i Metodego w językach i literaturach słowiańskich. Warszawa, 1988, p. 107—119;

o   Житие княгини Ольги в южнославянских рукописях XIII—XIV вв. — Болгарская русистика, 16, 1989, 5, с. 42—53;

o   Климентови ли са „Поучение за спасението на душата“ и „Слово за душевната полза“? — ЕЛ, 46, 1991,2, с. 10—33;

o   За творчеството на Петър Черноризец. — Старобългарска литература, 25—26, 1991, с. 73—84;

o   Петър Черноризец. Старобългарски писател от X век. С., 1994 (Кирило—Методиевски студии, 9), 447 с.;

o   За историята на произведенията на Никон Черногорец в славянската писменост. — В: Търновска книжовна школа. 6. Велико Търново, 1999, с. 203—220;

o   Станиславов (Лесновски) пролог от 1330 година. Велико Търново, 1999, 343 с. [Павлова Р, В. Желязкова];

o   Die Pandekten des Nikon vom Schwarzen Berge (Nikon Cernogorec) in der ältesten slavischen Übersetzung. Frankfurt а. M., 2000, 1., 427 p.; 2., 411 p. [Pavlova R., S. Воgdanova].

 

            Лит.:

·       Богданова С., Цв. Ралева. Румяна Павлова на шейсет години. — Съпоставително езикознание, 18, 1993, 2, с. 95—98;

·       Богданова С., Цв. Радева. Библиография на трудовете на Румяна Павлова. — Съпоставително езикознание, 18, 1993, 2, с. 98—102;

·       Дилевски Н. Ценно монографично проучване на творчеството на старобългарски писател. — Palaeobulgarica, 20, 1996, 3, р. 136—139;

·       Стойкова А. Български славистични изследвания 1995—1996. — RSlav, 43, 1996, р. 530—533;

·       Радева Цв. Румяна Павлова на 65 години. — Palaeobulgarica, 22, 1998, 2, р. 121—125;

·       Радева Цв. — Старобългарска литература, 30, 1998, с. 89—93 (рец.);

·       Максимович К. А. Текстологические и языковые критерии локализации древне-славянских переводов (в связи с новым изданием „Пандектов“ Никона Черногорца). — Русский язык в научном освещении, 2001, 2, с. 191—224;

·       Славова Т. Ценно издание на славянския превод на Пандектите на Никон Черногорец. — Palaeobulgarica, 25, 2001, 3, р. 121—125.

 

Събка Богданова

 

 

    (4). ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ (1722—1773) — бълг. народен будител, пръв изразител на идеята за национално възраждане и освобождение на бълг. народ. Сведенията за живота му се изчерпват почти само със съобщеното от него в единствената му сигурна творба „История славеноболгарская“. Роден е в Самоковска епархия, най-вероятно в Банско. Не е учил „нито граматика, нито светски науки“. През 1745 отива в Хилендарския манастир, където по-късно е йеромонах и проигумен. С много труд две години събира материали (за тази цел ходи и в „Немска земя“) и започва да пише бълг. история, която завършва през 1762 в Зографския манастир. При обиколките си из бълг. земи като таксидиот носи и своя труд, за да се преписва и разпространява сред българите. Предполага се, че е умрял на път за Света гора в селището Ампелино (Лозница, дн. към Асеновград).

 

П. X. е олицетворение на прехода от Бълг. средновековие към епохата на националноосвободителното културно и политическо движение. Създаването на „История славеноболгарская“ по времето и при условията, в които той живее, е изключителен граждански и книжовен подвиг. Подтикван от патриотизъм и от тревога за съдбата на бълг. род и език, чрез своята „книжица“, като възкресява славното минало на българите, Паисий се стреми да събуди народностното им съзнание, да им внуши, че имат основание за високо национално самочувствие и гордост. Един от най-важните му аргументи за това е дейността на Константин-Кирил и на Методий. С оценките си за слав. първоапостоли той продължава средновековната традиция на преклонение пред тяхното дело, положило основата на богатата старобълг. култура. За съзнанието му, че те имат първостепенно значение в бълг. история, говори фактът, че той включва в труда си отделна глава под наслов „За славянските учители“.

 

 

34

 

Паисий Хилендарски. Картина от Ив. Мърквичка, 1898 г.

 

В нея П. X. дава животописни вести за тях, спира се на изнамирането на слав. писмо и създаването на общослав. книжовен език, посочва къде се осъществява мисията на Кирил и Методий и кой народ пръв е използвал преведените богослужебни книги. При трактовката на тези въпроси се проявява, съобразно с духа на епохата, романтичното отношение на автора към миналото на бълг. народ.

 

Сведенията за живота на слав. просветители в Паисиевата история не се различават съществено от известното за тях дотогава. Най-много градиво Паисий черпи от ЖК и ЖМ, податки извлича и от други ръкописи, като Успение Кирилово, Солунска легенда, похвални слова и служби, и от руски печатни книги; опира се и на народната памет. В биографичните данни е вмъкната легендата за пребиваването на Методий като живописец в ловния дворец на бълг. цар:

 

„Тогава Методий улучил удобно време, говорил на царя, поучавал го да приеме християнската вяра и обърнал Муртагона към нея... И многоброен български народ се покръстил в това време, понеже Методий им говорел и ги учел на български език“

(Паисий Хилендарски. Славянобългарска история. Предадена на съвременен език от Петър Динеков. С., 1980, с. 162).

 

След това Методий и Кирил приели епископски сан, за да учат българите и другите славяни на християнска вяра, „и ги нарекли български апостоли“. Проповедническата им дейност сред българите породила мисълта да съставят слав. писмо. Във връзка с изнамирането му и с първите преводи на свещените книги Паисий подчертава важна подробност — Кирил и Методий предоставили на императора, патриарха и на висши сановници във Византия да оценят делото им.

 

„И те много похвалили това — съобщава Паисий — и им казали да учат българите и славяните на техния език и да превеждат от гръцките книги на славянски“ (с. 162).

 

Така се изтъква, че слав. писменост е одобрена и благословена от най-висшите виз. институции, следователно борбата срещу нея няма основание. Освен това работата на солунските братя не се ограничава само в пределите на Б-я — по-късно Кирил и Методий били епископи на славяните в Морава и ги учели на християнска вяра. С особена гордост и настойчивост обаче Паисий многократно внушава основната си идея, че делото на Кирил и Методий е създадено преди всичко за българите, които първи се покръстват — „153 години преди русиянския и московски народ“, а сърбите „345 години след българите приели православната вяра“ (с. 166).

 

 

35

 

История славеноболгарская, препис от 1765 г.

 

Псалтирът, Евангелието и други книги били преведени първо за българите и били наречени от гърците български:

 

„Целият народ и четиримата патриарси, Ерусалим, Синая, Света гора — всички говорят българска или воргарска книга, а не сербска или словенска“ (с. 163).

 

„Така — заключава Паисий — от целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщение“ (с. 164).

 

Паисий нарича Кирило-Методиевия език „словенски“, но обяснява, че той е изграден освен от първоучителите от още „петима философи от българския род“, които знаели „елинските премъдрости и Писанието“:

 

„Климент, Сава, Наум, Еразъм, Ангелария — това са всичките свети пет мъже на българския народ, и така с Кирил и Методия станали седем учители, изкусни и премъдри“ (с. 163).

 

Те създали слав. книжовен език, като

 

„събирали избрани и прави думи от българите, от сърбите, от русите, от московите, от словените, от леховете“ (с. 163).

 

Така за пореден път Паисий насочва читателите си към втората си основна мисъл — за общославянския характер на Кирило-Методиевото дело. В главата за българските светци П. X. отново изброява петимата Кирило-Методиеви ученици и повтаря:

 

„Родом българи, изучени били по елински и водели свет, славен и прочут навсякъде живот“ (с. 181).

 

Разсъжденията на П. X. за светостта и бълг. характер на слав. азбука и на първите слав. книги са пряко свързани с доминиращия призив в неговата История: „Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!“ (с. 21).

 

Макар да няма строги научни доводи, с интуицията си на родолюбец и въз основа на тогавашни още живи устни предания и на навярно непознати днес книжовни източници с главните акценти в изложението си за Константин-Кирил и Методий П. X. защитава становища, които се приемат от повечето съвременни слависти.

 

 

            Изд.:

o   Паисий Хилендарски. История славяноболгарская. Стъкми за печат Й. Иванов. С., 1914, 91 с.;

o   Паисий Хилендарски. История славяноболгарская. Първи Софрониев препис от 1765 г. Увод, новобългарски текст и коментар Б. Райков. С., 1972, 176 с.;

o   Райков Б. Паисиевият ръкопис на „История славяноболгарская“, 1762. Наборно и фототипно издание на Зографската чернова. С., 1989, 1., 124 с.; 2., 61 л.

 

            Лит.:

·       Ангелов Б. Ст. Борба за делото на Кирил и Методий през Възраждането (Паисий — Априлов — Дринов). — В: Изследвания в чест на Марин С. Дринов. С., 1960, с. 243—248;

·       Райков Б. Светото Кирило-Методиево дело в отец Паисиевата история. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 257—261.

 

Петрана Колева

 

 

    (5). ПАЛАУЗОВ, Спиридон Николаев (16/28.VII.1818—14/26.VIII.1872) — бълг. историк и археограф. Роден в Одеса в семейството на емигранта от Габрово,

 

 

36

 

известния търговец и меценат Николай Ст. Палаузов. Получава солидно образование. Първоначално учи при частни учители. През 1838 завършва средния курс на Ришельовския лицей в Одеса. Изучава и овладява старогрц., средновековен грц., лат., немски, френски, италиански, турски и няколко слав. езика. През 1839—1840 е студент в Юридическия отд. на висшия курс на лицея. Продължава учението си в Германия — в Унив. на Бон (1840—1842), а през 1842—1843 следва държ. стопански науки в Мюнхен. Защитава дисертация за общественото стопанство на гърците (1843) и получава титлата „доктор по икономически науки“. След завръщането си в Одеса се запознава с В. И. Григорович; връзките му с него повлияват в значителна степен за определяне на научните му интереси. Посещава семинара по история на О. М. Бодянски и през 1845 го завършва с успешна защита на дисертация и научна ст. „кандидат на Философския фак.“ — при Първото отделение (Историко-филологическото) на Московския унив. През ян. 1846 е избран по препоръка на Бодянски за действ, член на московското Общество истории и древности российских. Плод на научна подготовка и продължителна работа е публикуваното през 1851 негово първо значително изследване „Ростислав Михайлович, русский удельный княз на Дунае в XIII веке“. През 1852 защитава като магистърска дисертация в Петербургския унив. под ръководството на И. И. Срезневски книгата си „Век болгарского царя Симеона“ и получава званието „магистър по слав. словесност“. През 1853—1855 взема участие в работата на Отделението за литература и език към Петербургската АН по набирането на материали за речник и граматика на слав. езици. През март-авг. 1854 участва в Кримската война (1853— 1856) като командирован при щаба на главнокомандващия и получава възможност да се запознае с някои слав. ръкописи, съхранявани в румънски манастири, издирва и неизвестни за науката писмени извори, които дават по-голяма научна стойност на по-късните му работи по история на румъните и славяните и най-вече на отпечатаната му през 1859 най-голяма по обем монография „Румынские государства Валахия и Молдавия в историко-политическом отношении“. Член на Петербургската археографска комисия (1868). Подготвя издаването на Макариевите чети-минеи (т. 2, част 1 и отчасти 2) и преиздаването на Ипатиевския летопис. Умира в гр. Павловск край Санкт Петербург.

 

Предпочитаните от П. теми са свързани с политическата история, съдбата на Църквата и културните постижения на българите през Средновековието. Книгата му „Век болгарского царя Симеона“ е първото обхватно монографично изследване върху историята на средновековна Б-я. Тя се състои от две части: I. Истор. преглед, И. Литературен преглед. Първата е сериозен научнокритически очерк върху политическата история на Първото бълг., царство (VII—XI в.). В нея е отделено значително място на историята на Кубратова Б-я, на управлението на хан Крум (803—814) и княз Борис I (852—859). За цялостното изясняване на редица въпроси П. използва наскоро публикуваното Пространно житие на Климент Охридски и въз основа на сведения от него изказва хипотезата, че при покръстването на княз Борис I, неговото семейство и бълг. народ важна роля е изиграл слав. просветител Методий. Основните истор. събития от времето на цар Симеон (893—927) са разкрити главно въз основа на сведенията на виз. хронисти, допълнени с данни от западни и унгарски хроники и старобълг. паметници (за пръв път е използван истор. разказ от X в. „Чудото на св. Георги с българина“). Втората част е посветена на книжовния живот в Б-я в края на IX в. и началото на X в. Донякъде тя е своеобразно продължение на книгата на К. Ф. Калайдович „Иоанн, экзарх болгарский“ (1824),

 

 

37

 

но в голяма степен е плод на самостоятелните проучвания на П. върху преписи от произведения на старобълг. писатели от Златния век в руски ръкописни сбирки. Тя е първият сериозен опит за цялостно очертаване на книжовното наследство на Б-я от времето на цар Симеон, с множество фактологични приноси. П. прави крачка напред след В. М. Ундолски при определяне на съчиненията на Климент Охридски; внася уточнения относно книжовната дейност на Йоан Екзарх и насочва вниманието на учените към неговите слова; прави опит за уточняване на трудовете на Константин Преславски; за пръв път публикува изцяло московския препис на „За буквите“ от Черноризец Храбър; разкрива какви богослужебни книги са били превеждани и използвани в Б-я през този период и др. П. смята, че старобълг. паметници са „несъмнено свидетелство за това, че литературната дейност в България във века на Симеон е била на такава висока степен на развитие, на каквато не е могла да бъде по това време литературата на никой млад народ в Европа“. Написана строго научно и със солидно познаване на разнообразните по език и характер извори и преди всичко на старобълг. книжовно наследство, книгата на П. не само полага основите на модерната бълг. медиевистика, но и чертае насоките на нейното развитие.

 

В други свои трудове П. проучва историята на Българската църква и нейните институции (в архива му са съхранени два големи ръкописа на тази тема), богомилството, въпроса за учредяването на независима Бълг. патриаршия по времето на цар Симеон и възобновяването ѝ през 1235 на събора в Лампсак, дейността на патриарх Евтимий Търновски. Особено плодотворни са заниманията му в областта на истор. изворознание — той прави достояние на науката препис на Бориловия синодик, превежда откъси от Пространното житие на Климент Охридски въз основа на изд. на Фр. Миклошич (1850). В руските научни среди П. се ползва и с авторитета на добър византолог. Цялостното научно дело на П. му отрежда ролята на родоначалник на модерната бълг. историография.

 

 

            Съч.:

o   Иоанн Гус и его последователи. М., 1845, 25 с.;

o   Исторический очерк Сербского государства до конца XV столетия. М., 1845, 34 с.;

o   Ростислав Михайлович, русский удельный князь на Дунае в XIII веке. СПб., 1851, 55 с.;

o   Век болгарского царя Симеона. СПб., 1852, 8+166 с.;

o   Юго-Восток Европы в XIV столетии. СПб., 1858, 79 с.;

o   Граммота патриарха Каллиста как новый источник истории болгарской церкви. — Известия Второго отделения Имп. академии наук, 7, 1858, 2, с. 155—163 (отд. отп. СПб., 1861, 14 с.);

o   Синодик царя Борила. Рукопись XIV века. — Български книжици, 1, 1858, с. 195—208; 2, с. 225—236;

o   Уния в царуването на Иоанна I Асена. — Български книжици, 1, 1858, 2, с. 51—63;

o   Ян Гуниади. СПб., 1860, 150 с.;

o   Об униатском движении в Болгарии. СПб., 1861, 15 с.;

o   Великие Минеи Четии, собранные всероссийским митрополитом Макарием. 2., 1. (Октябрь, дни 1-3). Изд. С. Н. Палаузова. СПб., 1870 (Памятники славяно-русской письменности, изданные Археографической комиссией, 1), 8 + 792 стлб.;

o   Великие Минеи Четии, собранные всероссийским митрополитом Макарием. 2., 2. (Октябрь, дни 14—18). Изд. С. Н. Палаузова, М. О. Кояловича. СПб., 1874 (Памятники славянорусской письменности, изданные Археографической комиссией, 1), стлб. 793—1534;

o   Летопись по Ипатскому списку, изданной Археографической комиссией. Под ред. С. Н. Палаузова. СПб., 1871, 616 с.;

o   Богумильство (Из бумаг С. Н. Палаузова). — ПО, 1873, 7, с. 158—182; 8, с. 297—312;

o   Избрани трудове. 1. Изследвания по история на България и европейския Югоизток през Средновековието. С., 1974, 608 с.; 2. Изследвания по средновековна и нова история на Югоизточна и Средна Европа. С., 1977, 831 с.

 

            Лит.:

·       Срезневский И. И. Библиографические записки. — ИИАН по РЯС, 1, 1852, с. 244;

·       Михневич И. Исторический обзор сорокалетия Ришельевского лицея с 1817 по 1857 года. Одесса, 1857, с. 193;

·       Летопись занятий Археографической комиссии за четыре года. 1867—1870. 5., 4. СПб., 1871, с. 39—44, 47—49, 75—77, 109—115, 120—122, 127, 131—140, 174;

·       Каравелов Л. Книжевни известия. — Свобода, 3, бр. 10, 2 септ. 1872, с. 79;

·       С. Н. Палаузов († 14 августа 1872). — Илюстрованная газета, 30, бр. 33, 24 авг. 1872, с. 120;

·       Воронов А. С. Спиридон Николаевич Палаузов (t 14 августа 1872). — Русская старина, 6, 1872, 10, с. 471—473;

·       Мурзакевич Н. Летопись Общества с 14—го ноября 1871 по 14—е ноября 1874. — Записки Имп. Одесского общества истории и древностей, 9, 1875, с. 372—374;

 

 

38

 

·       Барсов Н. Н. Одесское болгарское настоятельство за минувшее тридцатилетие его деятельности (1854—1884). — Известия С.-Петербургского славянского благотворительного общества, 2, 1887, с. 356—368;

·       Дневник О. М. Бодянского. — Русская старина, 22, 1888, 10, с. 401;

·       Половинкин И. Палаузов Спиридон Н. — В: Энциклопедический словарь. Изд. Ф. А. Брокгауз, И. А. Ефрон. 22. СПб., 1897, с. 605—606;

·       Маркевич А. Палаузов, Спиридон Николаевич. — В: Русский биографический словарь. 6. СПб., 1902, с. 132—135;

·       Касъров Л. Палаузов Спиридон. — В: Енциклопедически речник. 2. Пловдив, 1905, с. 1742—1743;

·       Попруженко М. Г. Синодик царя Борила. С., 1928, с. 19—23;

·       Минкова Л. Материали в архива на О. М. Бодянски за връзките му с българските възрожденци. — ИНБ „КМ“, 7 (13), 1967, с. 451—460;

·       Велева М. Виден историк и патриот (100 години от смъртта на Спиридон Палаузов). — Векове, 1, 1972, 6, с. 89—94;

·       Коларов Хр., В. Гюзелев. Спиридон Н. Палаузов като историк на средновековна България. — Векове, 1, 1972, 6, с. 50—57;

·       Николов И. Спиридон Палаузов като историк на европейския феодализъм (1818—1872). — ИП, 28, 1972, 6, с. 68—85;

·       Ровнякова Л. И. Спиридон Н. Палаузов — деятель болгарского просвещения. — Русская литература, 15, 1972, 2, с. 167—176;

·       Коларов Хр. За авторството на първата история на българската църква. — Трудове на Великотърновския университет „Кирил и Методий“, Филологически факултет, 10, 1972—1973, 2, с. 1—20;

·       Коларов Хр. Едно неизвестно изследване на Сп. Н. Палаузов. — В: Славистични проучвания (Сборник в чест на VII Международен славистичен конгрес). С., 1973, с. 313—324;

·       Велева М. Сп. Палаузов — живот и дейност. — ИБИД, 29, 1974, с. 69—87;

·       Гюзелев В., Хр. Коларов. Спиридон Палаузов — родоначалник на българската медиевистика. — ИБИД, 29, 1974, с. 99—107;

·       Гюзелев В., Хр. Коларов. Списък на трудове на Спиридон Н. Палаузов. — ИБИД, 29, 1974, с. 157—159;

·       Коларов Хр. Връзките на Спиридон Н. Палаузов с българските възрожденски дейци. — ИБИД, 29, 1974, с. 143—150;

·       Коларов Хр., Гюзелев. Спиридон Николаев Палаузов (1818—1872). — В: Палаузов С. Избрани трудове. 1. С., 1974, с. 7—73;

·       Коларов Хр., Н. Гюзелев. Библиография на трудовете на Спиридон Н. Палаузов. — В: Палаузов С. Избрани трудове. 1. С., 1974, с. 74—78;

·       Коларов Хр., Н. Гюзелев. Библиография на писаното за живота и научната дейност на Спиридон Н. Палаузов. — В: Палаузов С. Избрани трудове. С., 1974, с. 79—82;

·       Минкова Л. Спиридон Палаузов в кръга на руските слависти. — ИБИД, 29, 1974, с. 109—118;

·       Николов Й. Спиридон Николаев Палаузов — основоположник на средновековната обща история на България. — ИБИД, 29, 1974, с. 131—135;

·       Никулина М. В., С. Великов. Писма на Николай Христофоров Палаузов и Спиридон Николаев Палаузов до Михаил П. Погодин и Виктор И. Григорович. — Известия на Държавния архив, 27, 1974, с. 101—139;

·       Петров П. Спиридон Палаузов и Вук Караджич. — ИБИД, 29, 1974, с. 151—155;

·       Велева М. Спиридон Николаев Палаузов. — В: Палаузов С. Избрани трудове. 2. С., 1977, с. 7—48;

·       Минкова Л. Болгары-ученики проф. О. М. Бодянского на Филологическом факультете Московского университета. — В: Славянские культуры и Балканы. 2. С., 1978, с. 194—197.

 

Данчо Господинов

 

 

    (6). ПАЛАЦКИ, Франтишек (Palacký, F.) (14.VI.1798—26.V.1876) — чешки историк, философ и политик, публицист и идеолог на Чешкото национално възраждане. Роден в Ходславице, Чехия, в семейството на учител. Учи в Евангелистката гимназия в Тренчин (1809—1812), завършва богословско-философски курс в Евангелисткия лицей в Братислава (1819). От 1819 до 1823 работа като възпитател в словашки и унгарски дворянски семейства в Братислава, Виена и Дубник. През 1823 постъпва на служба в Прага като архивар и родописец при граф Ф. Щернберг. Негов учител е Й. Добровски. Пътува с научна цел в Германия, Италия, Франция и Швейцария, в чиито архиви и библиотеки добива богат историографски опит. През 1838 е провъзгласен за историограф на Чешкото кралство; възлага му се да напише история на чешкия народ. П. заема челно място в политическия и културния живот на Чехия по време на Възраждането. През 1848 оглавява Либералната партия; избран е за член на Националния комитет и за председател на Слав. събор в Прага.

 

П. е инициатор и организатор на редица чешки национални културни институции и на техни издания: Националния музей в Прага, създаден през 1818, и неговото научно списание „Časopis Společnosti vlasteneského museum v Čechách“ — първото научно периодично издание в Чехия (излиза от 1827 под негова редакция, дн. „Časopis Národního Muzea“);

 

 

39

 

Matice česká — организация, чиято главна задача е издаването на чешка научна литература; поредицата „Archiv český“, от която издава шест тома. Той е сред главните инициатори за създаването на Народния театър в Прага (строежът на сградата му започва през 1868). От 1868 е президент на Кралското чешко научно д-во, член е на много чуждестранни научни академии и д-ва. Удостоен е с почетен докторат по философия и право, отдава му се всеобща почит и уважение. Умира в Прага.

 

Франтишек Палацки

 

П. е родоначалник на чешката истор. наука, на истор. правна славистика, естетика и философия. Автор е на голям брой научни съчинения и есета, в които разглежда всички важни моменти и събития в старата чешка история. Голямо значение за историята на славистиката има интересът му към слав. свят и призивът му за неговото изучаване. По идея на Добровски и Ф. Щернберг от 1824 той започва да подготвя издаването на 18 чешки ръкописа, които публикува през 1829 под заглавие „Staří letopisové čeští od r. 1378 do r. 1527“. Преглед на 31 хронисти и на техните произведения — от Козма Пражки до Вацлав Хайек от Либочани (т. е. до XVI в.), П. прави във „Würdigung der alten böhmischen Geschichtsschreiber“ (1830), където освен описанието и броя на ръкописите и техните преписи или издания дава и критическа оценка на тяхната истор. стойност. Предговорът съдържа кратък обзор на чешката историография. На своя основен петтомен труд „Dějiny národu českého v Cechách a v Moravě“ (1848—1876) П. посвещава почти 50 г. от живота си. След извършеното от И.-Ф. Добнер той представлява втората научна ревизия на чешката история до XVI в. (П. стига до 1526). Първият том е публикуван през 1836 на немски език; след това П. продължава да пише на чешки и двете издания (на чешки и на немски език) излизат едновременно. П. разкрива разбирането си за истор. развитие на чешкия народ, който в продължение на столетия е принуден да се съпротивлява срещу немските институции и немското влияние. Особено внимание отделя на хуситското движение (определя го като върхов момент в старата чешка история, в която идеята за демократизъм е свързана с борбата за съхраняване на слав. самосъзнание и слав. ценности).

 

В първия том на труда си П. се спира на мястотр на Константин-Кирил и Методий в чешката история, на процеса на християнизация на чешкия народ, на съдбата на слав. богослужение в Чехия и Моравия (с. 80—104). Той споменава за гоненията на учениците на Кирил и Методий след смъртта на Методий и за тяхното заминаване за Б-я. Отбелязва, че слав. писмо и слав. литургия са се запазили в Моравия и Чехия като вяра и потребност до края на XI в., макар че не са били господстващи, а са съществували редом с лат. богослужение (с. 82). Когато се спира на възникването на Сазавския манастир през първата половина на XI в. и ролята му в чешката история (с. 149), той дава,висока оценка на дейността в него и ро определя като „семенището на кирилската литература“ в Чехия до края на XI в. П. подчертава

 

 

40

 

съществуването на слав. богослужение и по времето на княз Спитихнев II (10551061), когато се води остър богословски спор във връзка с основанията за съществуването на кирило-методиевската литургична практика в Чехия.

 

Събирайки сведения и материали за Историята, П. публикува и редица други статии и съчинения, в някои от които засяга развитието на кирило-методиевските традиции в Чехия. В статията „О umučení knížete Václava podle legendy slovanské, úvaha kritická“ (1837), опирайки се на езиковия анализ, предоставен му от П. И. Шафарик, той изказва убеждението си, че Вацлавската славянска легенда (т. е. Първото славянско житие на св. Вацлав) е възникнала в Чехия най-късно през втората половина на X в. и че нейният автор е бил вероятно чешки духовник. Изтъква и високата истор. стойност на творбата за чешката и слав. култура. Подчертава, че слав. богослужение процъфтява два пъти в Чехия — до 1097 по времето на князете Светополк (870—894) и Борживой (ок. 873—874 — ок. 891—894) и по времето на имп. Карл IV (1346—1378). Той не се съгласява с Добровски, според когото слав. богослужение е въведено в Чехия едва през 1030 от св. Прокоп, основател на Сазавския манастир. И по други поводи П. отбелязва благодатната роля на Кирило-Методиевото дело във Велика Моравия. В статията си за старочешкия календар (1829) посочва, че честването на Деня на Кирил и Методий (Църха и Страхота) на 9 март е въведено в Чехия през XIV в.

 

През 1840 П. издава съвместно с Шафарик „Die ältesten Denkmäler der Böhmischen Sprache: Libusa’s Gericht, Evangelium Johannis, Der Leitmeritzer Stiftungsbrief, Glossen der Mater Verborum“, където най-старата чешка история е представена в романтичен възрожденски дух. Тази своеобразна идеализация, възприета с ентусиазъм от патриотично настроената интелигенция, която вече познава изданието на П. на старите чешки летописи, изданието на Чешка хроника от Вацлав Хайек от Либочани и на някои други старочешки литературни образци, намира широко отражение в чешкото изобразително изкуство, музика, литература (напр. в творчеството на М. Алеш, И. Манес, Б. Сметана, К. X. Маха, А. Ирасек и др.).

 

По време на изследователската си работа в архива на Райхрадския бенедиктински манастир през 1837 П. открива т. нар. Райхрадски ръкопис Martyrologium Odonis. Той забелязва кирилските глоси в ръкописа, но успява да разчете съвсем малка част от тях и предоставя на Шафарик да се заеме с него (вж. Райхрадски глоси). Откритието на П. се превръща в сензация в средата на XIX в. и предизвиква интереса на много слав. учени (О. М. Бодянски, В. И. Григорович, И. И. Срезневски, Б. Копитар, Н. Н. Дурново и др.)· Около ръкописа възникват разгорещени дискусии — за неговата история и старинност, за съдбата на кирилицата в Чехия и др. П. е автор и на редица биографични студии за бележити личности в чешката история — Карл IY Ян Хус, Ян А. Коменски, Иржи от Поребради, Добровски и др.

 

Философското верую на П. за историята на чешкия народ, която според него не е стечение от случайни събития, а резултат от законна и справедлива борба за свобода и социален прогрес, е тясно свързано с панславянската идея за общо слав. начало, славно минало и още по-славно бъдеще на слав. народи както в културно, така и в политическо отношение. Първия разцвет на слав. култура П. вижда именно в делото на слав. първоучители Кирил и Методий, което поставя начало на дълготрайни традиции.

 

 

            Съч.:

o   Počátkowe českého básníctwá obzwláště prozodye [Palacký F., P. J. Šafařík]. Prešpurk, 1818, 128 p.;

o   národech uherských, zvláště Slovanech. — ČČM, 3, 1829, 1, p. 11—38;

o   Staří letopisové čeští od r. 1378 do 1527, čili pokračování o kronikách Přibíka Pulkavy a Beneše Hořovic, z rukopisů starých vydané. V Praze, 1829, 524 p.;

o   Würdigung der alten böhmischen Geschichtsschreiber. Prag, 1830, 312 p.;

 

 

41

 

o   národech Polských. — ČČM, 4, 1830, 1, p. 69—89;

o   Zběrky ze starožitnosti československé. — ČČM, 5, 1831, 1, p. 169—180;

o   Gazyk český na dwoře Litewském w XV. stoletj. — ČČM, 5, 1831, 3, p. 280—283;

o   Joseph Dobrowskÿ’s Leben und gelehrtes Wirken. Prag, 1833, 64 p.; O welikém stěhowánj národů z Asie do Europy. — ČČM, 8, 1834, 3, p. 305—324;

o   Srownánj zákonů cara Stefana Dušana Srbského s nejstaršjmi řády zemskými w Čechách. — ČČM, 11, 1837, 1, p. 68—110;

o   umučení sv. Václava, podle legendy slovanské, úvaha kritická. — ČČM, 11, 1837, 4, p. 406—417 (същото в: Františka Palackého Spisy drobné. 2. Články z oboru dějin. V Praze, 1901, p. 79—90);

o   České obyčeje a mrawy za wěku cjsaře Karla IV. — ČČM, 12, 1838, 1, p. 3—14;

o   Об исторических разысканиях и историографии в Богемии. — ЖМНП, 25, 1840, отд. 2, с. 108—124;

o   Archiv český, čili Staré písemné památky české i moravské, z archivůw domácích i cizích. Praha. 1., 1840, 612 p.; 2., 1842, 579 p.; 3., 1844, 628 p.; 4., 1846, 608 p.; 5., 1862, 606 p.; 6., 1872, 639 p.;

o   Die ältesten Denkmäler der Böhmischen Sprache: Libuša’s Gericht, Evangelium Johannis, der Leitmeritzer Stiftungsbrief, Glossen der Mater verborum [Pаlacký F., P. J. Šafařík]. Prag, 1840, 233 p.;

o   Об исторических разысканиях и историографии в Богемии. — ЖМНП, 25, 1840, 2, с. 108—124;

o   О Ruském knjžeti Rostislawowi, otci králowny české Kunhuty a rodu jeho, rozbor kritický. — ČČM, 16, 1842, 1, p. 23—41;

o   Popis králowství českého. Praha, 1848, 606 p.; Dějiny národu českého v Čechách a v Moravě, dle původních pramenů vypravuje Fr. Palacký. V Praze. 1. Od prvověkosti až do roku 1125.1848, 406 p.; 1., 2. Od roku 1125 až do roku 1253. 1854, 500 p.; 2., 1. Od roku 1253 do 1333. 1875, 504 p.; 2., 2. Od roku 1333 do 1403.1876, 422 p.; 3., 1. Od roku 1403 až do 1424 čili od počátku nepokojů až po smrt Zižkovu. 1850, 542 p.; 3., 2. Od roku 1424 až do 1439, čili od Žižkovy do Albrechtovy smrti. 1851, 447 p.; 4., 1. Od roku 1439 až do 1457. 1857, 476 p.; 4., 2. Od roku 1457 až do 1471. 1860, 614 p.; 5., 1. Od roku 1471-1500. 1865, 424 p.; 5., 2. Wěk Jagellonský. Kralování Wladislava II a Ludvíka I. Od roku 1500 do 1526. 1865, 521 p.;

o   Böhmen als erbliches Königreich unter den Přemysliden. Vom Jahre 1197 bis 1306. Prag, 1866, 392 p.;

o   Das Leben des J. A. Comenius und dessen Testament der Sterbenden Mutter der Brüder-Unität. Leipzig, 1866, 80 p.;

o   Zur Böhmischen Geschichtsschreibung. Prag, 1871, 216 p.;

o   Böhmen unter dem Hause Luxemburg, bis zum Kaiser Karls IV. Jahre 1306—1378. Prag, 1874, 398 p.;

o   Vlastní životopis Františka Palackého. Z pozůstalosti jeho vydává M. Červinková Riegrová. Praha, 1885, 85 p.;

o   Dějiny ve stručném přehledu a povahopisy. Přemysl Otakar II., Karel IV., Jiři z Poděbrad, Jan Hus, Jan Zižka, Jan Amos Komenský. Do roku 1526 napsal Fr. Palacký, pokračování do roku 1848 podal V. V. Tomek. Praha, 1898, 152 p.;

o   Politické myšlenky. Praha, 1898, 80 p.;

o   Staročeský všeobecný kalendář, čili o počítání dnů v roce u starých Čechů (1829). — In: Františka Palackého Spisy drobné. 2. Články z oboru dějin. Praha, 1901, p. 18—37;

o   Obrazy z dějin národu českého. V Praze — Karlině, 1919, 120 p.;

o   Obrana husitství. Praha 1926, 72 p.;

o   Řeči Františka Palackého a Pavla Josefa Šafaříka na Slovanském sjezde v Praze roku 1848. Praha, 1928, 29 p.;

o   Z dějin národu českého. Praha, 1957, 362 p.;

o   Geschichte der schönen Redekünste bei den Böhmen. Dějiny české slovesnosti. [Palacký F., S. K. Macháček]. K vydání připravili О. Králík a J. Skalička. Ostrava, 1968, 178 p.

 

            Лит.:

·       Елагин В. Об Истории Чехии Франца Палацкого. — ЧОИДЦ 3, 1848, 7, с. 1—44;

·       Первольф Й. Франц Палацкий, историограф чешского народа. Его ученая деятельность. — ЖМНП, 176, 1874, отд. 2, с. 197—270;

·       Kalousek J. Nástin životopisu Františka Palackého. Praha, 1876, 32 p.;

·       Památník na oslavu stých narozenin Františka Palackého. Praha, 1898, 726 p.;

·       Zíbrt Č. Bibliografie o Fr. Paláckem. — In: Památník na oslavu stých narozenin Františka Palackého. Praha, 1898, p. 713—723;

·       Goлл J. František Palacký. — ČČH, 4, 1898, 2, p. 211—279;

·       Masaryk T. G. Palacký’s Idee des böhmischen Volkes. Prag, 1898, 74 p.;

·       Пальмов И. С. Франтишек Палацкий (к столетию со дня рождения 14 июля 1798 г.). СПб., 1898, 8 с.;

·       Цонев Б. Славянски великани. 1. Франтишек Палацки. — БПр, 5, 1898, 1, с. 92—98;

·       Chaloupecký V. František Palacký. Praha, 1912, 196 p.;

·       Pekař J. František Palacký. Praha, 1912, 162 p.;

·       Hromádka J. Palackého osobnost a význam v národním probuzení. Praha, 1926, 71 p.; Nosovský K. Bibliografie Františka Palackého. — Literární rozhledy, 10, 1926, p. 356—360;

·       Scheinost J. František Palacký. — Literární rozhledy, 10, 1926, p. 354—356;

·       Кrofta K. Naše staré legendy a začátky našeho duchovního života. Praha, 1947, p. 35, 37, 109—110;

·       Вehyňová V., Z. Hauptová. Korespondence Pavla Josefa Šafaříka s Františkem Palackým. Praha, 1961, 235 p.;

·       Památník Palackého 1798—1968. Ostrava, 1968, 80 p.;

·       Šimeček Z. Palacký František. — In: Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských národů od r. 1760. Biograficko-bibliografický slovník. Praha, 1972, p. 352—354;

·       Hrabák J., D. Jeřábek, Z. Tichá. František Palacký a Pavel Josef Šafařík. — In: Průvodce po dějinách české literatury. Praha, 1978, p. 166—167;

·       František Palacký. — In: Čeští spisovatelé 19. a počátku 20. století. Slovníková příručka. Praha, 1982, p. 210—212;

·       Павлов И., В. Тодоров. История на чешката литература. С., 1986, с. 98, 260;

·       Лаптева Л. П. Чешский ученый XIX века Франтишек Палацкий и его связи с русской наукой. — Славяноведение, 1999, 3, с. 92—101.

 

Мира Начева

 

 

    (7). ПАЛЕОГРАФСКИ НАРЪЧНИЦИ — помагала за палеографско и археографско проучване на ръкописните паметници. Делят се на основни (типично палеографски) и допълнителни (с интердисциплинарен характер). Основни П. н. са ръководствата и учебниците по палеография, които съдържат обобщени наблюдения, изводи и правила, засягащи -

 

 

42

 

цялостното развитие на ръкописните паметници. Трябва да се има предвид обаче, че палеографията не е универсална наука, тъй като всяка писмена култура има свои особености, свои средища и т. н., поради което не може да се създаде общовалиден учебник по палеография. Има съществени отлики между лат., грц. и слав. кирилска палеография, а даже и между палеографските особености на писмените паметници на отделните слав. култури. Досега не е създадена бълг. палеография; основните наблюдения върху бълг. ръкописно наследство се търсят в учебниците по южнослав. палеография, дело на руски учени. Поради недоразбирането на тези особености ранните слав. палеографии невинаги са построени на правилна методологическа основа и често съдържат неточни изводи и обобщения (архимандрит Амфилохий, Д. И. Прозоровски, А. И. Соболевски, R Ф. Брандт и др.). Днес най-известните палеографии, основани на южнослав. и по-специално на бълг. материал, са палеографиите на В. Н. Шчепкин и Е. Ф. Карски. Те съдържат описание на целите и задачите на палеографията като наука, данни за началото на слав. писменост и разпространението на слав. азбуки, сведения за писмото (главно кирилското), орнамента, подвързията, материала за писане, правописните особености на ръкописните паметници (предимно за времето до XVII в.). Анализирани са основните методи за датировка и локализация на ръкописните книги, за разчитане на тайнописни текстове, за идентифициране на отделни кописти, без обаче да се разглеждат палеографските характеристики на всички писарски средища и на отделни изявени кописти, което остава основна задача на бъдещето. В тези палеографии не се отчита и необходимостта от по-широк, културологичен подход за решаване на някои основни палеографски проблеми. Към палеографиите трябва да бъдат причислени и истор. обзори върху развоя на тази дисциплина, които очертават основните ѝ етапи, посочват промяната в методологията и поставят нерешените проблеми.

 

Палеографията е наука предимно за писмото, затова сред основните наръчници са и палеографските албуми. Те са два вида — самостоятелни албуми и албуми към описите на отделни сбирки и колекции. И двата вида имат еднакво предназначение — представляват основа за атрибутиране, датиране и локализиране на ръкописните паметници въз основа на сравнение. За да изпълняват функциите си, необходимо е да отговарят на няколко важни изисквания. При съставянето им на първо място трябва да се излиза от разбирането, че те не са сбор от илюстрации, а съществен изворов материал. Затова снимките трябва да съдържат максимум детайли и характерни особености, които носят информация за писмото, украсата и цялостното оформление на страниците. Добре е също така те да бъдат представени в естествена големина, за да създават вярна представа за размера на паметника. От голямо значение е и въпросът за подреждането на материала. В досегашните албуми принципът е само хронологически, а би било по-добре, ако е съчетан с топографския. Самостоятелни палеографски албуми с голямо количество бълг. материал са албумите на П. А. Лавров и В. А. Мошин. Те представят едни от най-важните стари бълг. ръкописи, но в тях развоят на кирилското писмо в южнослав. традиция е онагледен главно до началото на XV в. Образци от глаголическите старобълг. ръкописи са представени в специализирания албум на H. М. Карински, а развоят на руското кирилско писмо до XVII в. може да се проследи в албумите на Соболевски, И. Ф. Колесников и други изследователи на старата писменост. Сред палеографските албуми, които предоставят данни за развитието на писмото в определени центрове или по колекции, най-подробни

 

 

43

 

са албумите на Мошин и Д. Богданович, албумите към описите на ръкописите в Зографския манастир, във Ватиканската апостолическа библиотека и др., които съдържат цветни и черно-бели образци от важни бълг. ръкописи.

 

Съществен дял от палеографията са и специализираните изследвания за писмото, които са няколко вида — изследвания върху глаголическото писмо (Й. Вайс, В. Ягич, П. Илчев, Ив. Добрев, Б. Велчева и др.) и върху кирилското писмо (Лавров, Мошин, П. Джорджич, Хр. Кодов, Б. Райков и др.); върху отделните типове кирилско писмо — устав, полуустав и скоропис; върху писмото на отделни школи, средища и центрове. Тези проучвания водят до задълбочаване на палеографския анализ и до детайлна основа за атрибуции на анонимните паметници.

 

Обстойна палеографска характеристика на ръкописните книги се съдържа в научните описи и каталози, в които са синтезирани резултатите от цялостното проучване на отделни сбирки и колекции. Особено полезни са описите на т. нар. органични сбирки от слав. ръкописи, защото в тях се разглежда исторически обусловен и органично свързан кръг от паметници, който от своя страна е надеждна основа за датировка и локализация. Подробни палеографски характеристики трябва да се търсят и в изданията на отделни паметници, особено на онези, които са свързани с Кирило-Методиевата епоха. Важни П. н. са и методическите указания за съставяне на описи, където има редица терминологични и практически уточнения, засягащи пряко палеографското изследване и описание на ръкописите.

 

Палеографското описание на всеки ръкописен паметник включва следните основни компоненти: датировка и локализация (евентуално и уточняване на кописта), физическо описание, правописно-езикова характеристика, разкриване на съдържанието, истор. бележки. Във връзка с всеки от тях са необходими някои основни справочници и наръчници. За прецизиране на датировката на хартиените ръкописи основни помагала са филиграноложките албуми, които съдържат копия от водни знаци, групирани по родов, видов и хронологичен белег. Основни филиграноложки албуми, свързани с бълг. ръкописна традиция, са албумите на Η. П. Лихачов, Мошин, Ш. Брике, където са събрани над 50 хиляди водни знака. Те са общи албуми, а съществуват и по-тясно специализирани, посветени само на един воден знак и неговото развитие — напр. „Пасхално агне“ на Мошин и М. Грозданович, „Три луни“ на А. Велков и Ст. Андреев, и др. Украсата на ръкописите (заставкй, инициали, концовки, маргинални орнаменти и миниатюри) има не само изкуствоведско, но и палеографско значение с оглед на датирането, а и на локализирането на всеки ръкописен паметник. Йзследването и описването на украсата на слав. ръкописи се подпомагат от проучванията върху всеки орнаментен стил, както и от албумите с образци от миниатюри, заставки и инициали, съставяни обикновено по три делитбени белега — според произхода на ръкописите (бълг., руски, сръбски и др.), по хронологически принцип и по школи. Във връзка с физическото описание на ръкописите са и наръчниците, отнасящи се до подвързиите и обковите на ръкописните книги, които също имат датираща и локализираща стойност. Изследването на подвързийните орнаментални схеми, които се променят през различните епохи и са различни за отделните книговезки ателиета, както и на обковите на напрестолните евангелия, намира израз в специални албуми, които съдържат сравнителен материал при палеографското описание на тези елементи на ръкописната книга. А при определянето на редакцията на всеки паметник и установяването на неговия произход от голямо значение са изследванията за правописните норми и

 

 

44

 

ортографските правила за отделните епохи, книжовни средища и кописти. Тези проучвания са съществени не само с оглед на класическите старобълг. паметници, които поставят основата на писмеността, но особено за ръкописите от епохата на османското владичество, когато във всички южнослав. средища господства ресавският правопис, в отделни случаи затрудняващ народностното определяне на ръкописи, в които няма бележка на книжовника. Към тези П. н. трябва да се причислят и публикациите с текстологически характер, тъй като текстологическото проучване е от голямо значение за разкриване на съдържанието на ръкописите и на източниците, използвани от старобълг. книжовници. За това са необходими и текстологическите изследвания на византийската, а отчасти и на лат. средновековна книжнина (тук трябва да се имат предвид и сводовете от инципита и ексципита от творбите на грц. автори — IPG, BHG, както и Patrologia Graeca). Тези и други подобни наръчници ограничават неправилното атрибутиране на оригинални творби на старобълг. писатели.

 

Към П. н. и помагала трябва да бъдат причислени и някои по-частни изследвания — напр. за надредните знаци и развитието на слав. акцентология; за музикалната нотация и нейните разновидности в средновековните текстове; за различните тайнописни системи и др. Особено важни помагала за палеографа са специализираните изследвания на книжовната продукция на определен център, средище, школа, особено ако те съдържат многоаспектна палеографска характеристика и осъществяват прилагането на културологичния подход към ръкописното наследство.

 

Като интердисциплинарна наука палеографията използва задължително и основните наръчници на други науки, като епиграфиката (за сравнителен анализ особено на ранните старобълг. паметници), кодикологията, която проучва книгата в нейната цялост и чиито методи трябва в отделни случаи да се прилагат при палеографската обработка на материала, археографията, която си поставя сходни задачи. Слав. палеография е в тясна връзка също с грц. и лат. палеография и кодикология и си служи с техните основни наръчници. В сравнителен план е построен напр. трудът на А. Джурова „Въведение в славянската кодикология“ (1997), в който са представени материалите, използвани за създаване на слав. ръкописи, и начините за тяхната обработка; технологията на подвързване и спецификата на инструментариума; организацията на текстовото поле, разчертаването на страниците, пикирането на тетрадите. Направен е и кратък преглед на типовете писмо в слав. ръкописи, на използваните лигатури и интерпунктуационни знаци. Специално внимание е обърнато на структурирането на текста в кодекса чрез типа писмо, орнамента и миниатюрата.

 

 

            Лит.:

·       Савва еп. Палеографические снимки с греческих и славянских рукописей Московской Синодальной библиотеки VI—XVII вв. М., 1863;

·       Амфилохий архим. Описание Воскресенской Новоиерусалимской библиотеки с приложением снимков со всех пергаменных рукописей и некоторых писанных на бумаге. М., 1875, 216 с.;

·       Стасов В. В. Славянский и восточный орнамент по рукописям древнего и нового времени. 1. СПб., 1884, с. 1—14+40 ил.; 2.-3. СПб., 1887, с. 15—78 + 11 ил.;

·       Прозоровский Д. И. Славяно-русская палеография. Чтения в Археологическом институте. СПб., 1886, 166 с.;

·       Тихонравов Н. С. Русская палеография. Курс, читанный в 1887—1888 гг. М., 1889, 144 с.;

·       Лихачев Η. П. Палеографическое значение бумажных водяных знаков. 1-3. СПб., 1899, 211 + 37 + 507 с.;

·       Соболевский А. И. Палеографические снимки с русских рукописей XII—XVII вв. СПб., 1901;

·       Симони П. Опыт сборника сведений по истории и технике книгопереплетного художества на Руси, преимущественно в до-Петровское время, с XI по XVII-oe столетие включительно. Тексты — материалы — снимки. СПб., 1903, 14+307 с.+ 72 табл.;

·       Лавров П. А. Юго-славянская палеография. Курс, читанный в Санкт-Петербургском Археологическом институте в 1903—1904 г. СПб., 1904, 67 с.+ 19 табл.;

·       Трусевич Я. И. Свод азбук и образцов кириллицы. Из снимков рукописей X—XVIII вв. русскои югославянских. 1. X—XIV в. СПб., 1905, 20 факс.; 2. XV—XVIII в. СПб., 1905, 21 факс.;

 

 

45

 

·       Каринский Н. М. Образцы глаголицы. 25 автотипических снимков с рукописных и печатных памятников и транскрипция текстов кирилловскими буквами. СПб., 1908, 9+14 с.;

·       Сборник снимков с русского письма XIII—XVIII вв. под редакцией К. А. Маркса и И. Ф. Колесникова. М., 1908, 78 с.;

·       Соболевский А. И. Славяно-русская палеография. Лекции. 2 изд. СПб., 1908, 120 с.;

·       Щепкин В. Н. Болгарский орнамент эпохи Иоанна Александра. — В: Сборник статей по славяноведению, посвященных профессору М. С. Дринову его учениками и почитателями. Харьков, 1908, с. 152—158;

·       Лекции по славянорусской палеографии, читанные в Московском археологическом институте в 1908, 1909 и 1910 гг. проф. Р. Ф. Брандтом. М., 1910, 70 с.+ 12 табл.;

·       Симони П. Собрание изображений окладов на русских богослужебных книгах XII—XVHI столетий. 1. Древнейшие церковные оклады XII—XIV столетий. СПб., 1910, 7 с., 3 табл.;

·       Ягич В. Глаголическое письмо. — В: Энциклопедия славянской филологии. 3. СПб., 1911, с. 51-262+36 табл.;

·       Костић Д. Тајно писање у јужнословенским ћирилским споменицима. — ГСАН, 92, Други разред, 54, 1913, с. 1—62;

·       Шляпкин И. А. Русская палеография. СПб., 1913, 102 с.;

·       Лавров П. А. Палеографическое обозрение кирилловского письма. Петроград, 1914 (Энциклопедия славянской филологии, 4., 1.), 342 с.;

·       Лавров П. А. Альбом снимков с юго-славянских рукописей болгарского и сербского письма. СПб., 1916, 130 табл.;

·       Щепкин В. Н. Учебник русской палеографии. М., 1918, 7+182 с.;

·       Briquet С. М. Les filigranes. 1-4. Leipzig, 1923, 836 р.+ 16 112 tabl.;

·       Райнов Н. Орнамент и буква в славянските ръкописи на Народната библиотека в Пловдив. С., 1925, 75 + 185 + 5 с.+ 37 факс.;

·       Карский Е. Ф. Славянская кирилловская палеография. Л., 1928, 21+294 с.;

·       Vajs J. Rukovet hlaholské paleografie. Praha, 1932, 8+178 p. + 54 tabl.;

·       Добиаш-Рождественская О. А. История письма в средние века. Руководство к изучению латинской палеографии. М. -Л., 1936, 227 с.;

·       Селищев А. М. Образцы древне-русского письма XI—XVII вв. М., 1939, 24 с.;

·       Чремошник Г. Студще из српске палеографије и дипломатике. — ГСНД, 21, 1940, с. 1—8;

·       Бражников М. В. Русские певческие рукописи и русская палеография. — ТОДРЛ, 7, 1949, с. 427—454;

·       Hamm J. Datiranje glagoljskih tekstova. — RSslI, 1, 1952, p. 5—72;

·       Дуйчев И. Средновековните български миниатюри. — Изкуство, 12, 1953, 4—5, с. 64—68;

·       Мирчев К. Поглед върху развоя на българското кирилско писмо. — БЕ, 3, 1953, с. 309—328;

·       Мошин В. Орнаментика неовизантщског и „балканског“ стила. — Godišnjak Balkanološkog instituta, 1, 1957, p. 259—351;

·       Mošin V., S. Μ. Traljić. Vodeni znakovi XIII i XIV vijeka. 1.-2. Zagreb, 1957, 173 p. + 854 tabl.;

·       Щепкин В. Η., M. В. Щепкина. Палеографическое значение водяных знаков. — В: Проблемы источниковедения. 6. М., 1958, с. 325—346;

·       Клепиков С. А. Из истории русского художественного переплета. — В: Книга. 1. М., 1959, с. 98—166;

·       Илина Т. За графичната украса в българските, сръбските и руските ръкописи в сбирките на Ленинград и Москва. — ИИИИ, 5, 1962, с. 89—110;

·       Атанасов П. Български художествени подвързии. — ИНБ „КМ“, 2 (8), 1963, с. 274—324;

·       Жуковская Л. П. Развитие славяно-русской палеографии (В дореволюционной России и СССР). М., 1963, 142 с.;

·       Клепиков С. А. Новые работы по филигранологии и филигранографии. — Записки Отдела рукописей. Государственная публичная библиотека СССР им. В. И. Ленина, 26, 1963, с. 486—491;

·       Недељковић О. Акценатски знаци jyжнocлoвeнcκиx доресавских рукописа. Београд, 1964, 208 с.;

·       Иванова-Мавродинова В. Украсата на старобългарските глаголически ръкописи. — Изкуство, 15, 1965, 7, с. 10—16;

·       Гьорнер Ф. За надредните знаци в старобългарските паметници до XIII в. — ЕЛ, 21, 1966, 6, с. 53—58;

·       Мошин В. Палеографски албум на jyжнocлoвeнcκoτo кирилско писмо. Скопје, 1966, 164 с.;

·       Тихомиров М. Н., А. В. Муравьев. Русская палеография. М., 1966, 67 с.+ 104 факс.;

·       Mošin V.,M.GrozdanovićР a j i ć. Agneau Pascal. Beograd, 1967, 62 p.+338 tabl.;

·       Клепиков C.A. Использование филиграней в работе с недатированными рукописными и печатными книгами XIII—XVI вв. — Советские архивы, 1968, 6, с. 50—57;

·       Босилков Св. Старобългарски миниатюри. С., 1968, 15 с.+ 12 табл.;

·       Иванова-Мавродинова В. За украсата на ръкописите от Преславската книжовна школа. — В: Преслав. 1. С., 1968, с. 80—124;

·       Кукушкина М. В. Советская палеография. — В: Вспомагательные исторические дисциплины. 1. СПб., 1968, с. 73—94;

·       Мошин В. Палеографско-правописне норме за jyжнocлoвeнcκe рукописе пергаменог раздобла. — В: Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 229—237;

·       Ђорђић П. Историја српске ћирилице. Палеографско-филолошки прилози. Београд, 1971, 532 с. (2 изд. 1990);

·       Mošin V. Anchor Watermarks. Amsterdam, 1973, 36+135 p. + 367 tabl.;

·       Стоянов M. Украса на славянските ръкописи в България. С., 1973, 250 с.;

·       Райков Б. За старите български художествени подвързии и обкови. — В: Зборник музеја примењене уметности, 18, 1974, с. 33—38;

·       Томовић Г. Морфологија ћириличких натписа на Балкану. Београд, 1974, 121 с.+ 23 табл.;

·       Клепиков С. А. Филиграни на бумаге русского производства XVIII — начала XIX вв. М., 1978, 238 с.;

·       Джурова А. Орнамент и миниатюра в българските ръкописи от X—XIV в. С., 1979, 6 С. + 24 табл.;

·       Райков Б. Орнамент и миниатюра в българските ръкописи от XV—XVIII в. С., 1979, 6 с.+24 табл.;

·       Райков Б. Българската палеография като помощна историческа дисциплина и поглед върху проблема за произхода и авторството на българските азбуки. — В: Помощни исторически дисциплини. 1. С., 1979, с. 176—189;

 

 

46

 

·       Васиљев Љ. Илуминација као један од елемената датирања средњовековних ћирилских рукописа. — В: Славянска палеография и дипломатика. 1. С., 1980, с. 168—173 + 7 табл.;

·       Иванова Кл. Правописно-езикови проблеми при описването на южнославянските кирилски ръкописи. — В: Славянска палеография и дипломатика. 1. С., 1980, с. 102—109;

·       Кожухаров Ст. Палеографски проблеми на θ-нотацията в среднобългарските ръкописи от ХII-ХIII век. — В: Славянска палеография и дипломатика. 1. С., 1980, с. 228—233 + 12 табл.;

·       Тончева Е. Късновизантийската музика и нотация в славянската ръкописна практика от XIV—XVI в. — В: Славянска палеография и дипломатика. 1. С., 1980, с. 255—265;

·       Зафиров М. Предварителни бележки към въпроса за появата и разпространението на хартията в България през XIII—XIV в. — В: Помощни исторически дисциплини. 2. С., 1980, с. 180—203;

·       Райков Б. Бележки към историята на българския тайнопис. — В: Помощни исторически дисциплини. 2. С., 1980, с. 237—241;

·       Джурова А. Хиляда години българска ръкописна книга. Орнамент и миниатюра. С., 1981, 142 с. + 317 ил. + 83 табл.;

·       Дыбо В. А. Славянская акцентология. Опыт реконструкции системы акцентных парадигм в праславянском. М., 1981, 272 с.;

·       Проблемы научного описания рукописей и факсимильного издания памятников письменности. Л., 1981, 264 с.;

·       Богдановић Д. Питање упоредности у развоју писма и орнамента. — В: Славянска палеография и дипломатика. 2. С., 1985, с. 190—192;

·       Répertoire de réglures dans les manuscrits grecs sur parchemin. Base de données par J.-H. Sautel a l’aide du fichier Leroy et des catalogues récents a l’Institut de recherche et d’histoire des textes (CRNS). Brepols, 1995, 407 p.;

·       Джурова A. Въведение в славянската кодикология. Византийският кодекс и рецепцията му сред славяните. С., 1997, 416 с.

 

Божидар Райков, Боряна Христова

 

 

    (8). ПАЛИКАРОВА-ВЕРДЕЙ, Райна Тодорова (Palikarova-Verdeil, R.) (17.VIII. 1904—24.XII.1960) — бълг. музиковедка. Родена в Добрич. Завършва гимназия във Видин и Държ. музикална академия в София като ученичка по цигулка на X. Кох. След двегодишна учителска практика във Видинската девическа гимназия, където преподава музика, през 1928—1930 следва и завършва с отличие музикология в Парижкия унив. при А. Пиро. Учителства още две години във Втора девическа гимназия в София. През 1933 се установява в Париж. Защитава два доктората: по музикология („La musique byzantine chez les Bulgares et les Russes (du IX^e au XIV^e siècle)“, 1948; трудът е издаден през 1953 със средства на Националния център за научни изследвания на Франция) и по история („Les événements bulgares de 1876 et l’opinion française“). Член на Френското д-во на музиколозите. Умира в Париж.

 

П.-В. формулира и систематизира основните теми в музикалната старобългаристика, поставяйки началото ѝ като съвременна наука, и очертава важни перспективи за развитието ѝ. Централно място в нейните проучвания заемат писмените извори и тяхната нотация. Тя въвежда в научно обръщение голям брой недостатъчно познати и нови музикални (нотирани) ръкописи — главно руски и български. За пръв път проследява в сравнителен план историята на виз. и на руската средновековна невмена нотация, като определя ролята на Б-я в нея. П.-В. аргументира тезата, че макар и да започва във Велика Моравия (главно с дейността на Константин-Кирил), превеждането на песенните богослужебни текстове, свързано с овладяване на съответните по време виз. мелодии и музикално писмо, се утвърждава в Б-я — в Охрид и Преслав, в певчески школи, създадени от Кирило-Методиевите ученици. От бълг. земи изключително високите постижения в областта на християнската песенност се пренасят в Русия в края на X в. Важно свидетелство за това са най-ранните руски нотирани ръкописи, в чиито текстове (до XIV в.) езикознанието открива българизми; тяхната нотация П.-В. определя като палеовизантийска от първи период, усвоена в Б-я успоредно с въвеждането на слав. писменост — докъм края на Симеоновото царуване. Нотацията от този период не се запазва във Византия; съхранени са паметници от т. нар. втори развоен етап — на нотация тип Коален от XII в. Наред с палеовиз. нотация, с която се записват прости мелодии, в Б-я се възприема и по-късно

 

 

47

 

се пренася в Русия и друг вид виз. нотация — кондакарната, която П.-В. основателно характеризира като предназначена за мелизматично пеене. Според П.-В. тази нотация, чийто по-късен етап е т. нар. Шартър-писменост (от XI в.), отпада от употреба във Византия през X в.; пренесена в Русия, тя престава да се употребява и там през XIII в. В Русия до XIV в. палеовиз. нотация тип Коален се запазва без промени (период на старо истиноречие); през XV—XVI в. тя започва да се изменя (разделноречие); голяма промяна настъпва в третия ѝ развоен период — от XVII в. (ново истиноречие), когато се изменя и самата музика. Това музикално развитие не следва развоя на виз. нотации, в който през XII в. започва периодът на диастематичната (изписваща точно мелодическите интервали) медиовизантийска нотация, а от XV в. до 1814 е периодът на неовизантийската нотация, наричана още „Кукузелова“. Невмената нотация от XIX в. насам П.-В. нарича „модерна“ византийска.

 

Райна Паликарова-Вердей

 

Предложените от П.-В. характеристики на невмените системи са прецизни и подкрепени с многобройни сравнителни таблици. От методологическо гледище много важна е постановката ѝ, че слав. музикално-писмени извори, запазили традициите на ранновиз. нотационен етап, могат да бъдат надеждни извори за изследването на най-старинните явления в съществуването на виз. музикална култура, за които не е съхранена документация. В това отношение внимание заслужава и предложената от П.-В. систематизация на основните слав. музикално-писмени извори. Според нея Остромировото евангелие и Новгородските листове са паметници на екфонетичната нотация. Надредните знаци в Болонския псалтир са невмени, свидетелство за преход между екфонетичната и палеовиз. нотация. В Драгановия миней е налице съчетание на палеовиз. невмена система от най-ранния ѝ период с ранна руска и ранна виз. мелизматична, респ. слав. кондакарна нотация (опит за създаване на оригинална бълг. невмена писменост). Невмираните мелодии в Палаузовия препис на Бориловия синодик са преходни между медиои неовиз. (Кукузелова) стилистика и нотация. За музикални паметници, свързани с Б-я, П.-В. приема и четири ръкописа от XVI в. от певческата школа в молдовския манастир Путна. Според нея техният репертоар е търновски и от него може да се направи заключението, че през Второто бълг. царство са меродавни виз. музикални образци, а не се продължава саробълг. певческа традиция, забравена по време на виз. робство. С т. нар. „болгарский роспев“, записан с петолинейна киевска нотация през XVII в. и по-късно, се предават пренесени устно в Украйна и съответно променени мелодии, различни от песенността в Търновската школа.

 

П.-В. отделя специално внимание на темата за Йоан Кукузел. Въз основа на разнообразни извори тя извлича първите достоверни сведения за живота му и

 

 

48

 

популяризира в превод на френски език обширната версия на житието му (по ръкопис от РНБ, № 239 οτΧΙΧ в., сбирка на Порфирий Успенски), като отбелязва мотивите, насочващи към вероятния бълг. етнически произход на Кукузел.

 

 

            Съч.:

o   La musique byzantine chez les Slaves, Bulgares et Russes aux IX^e et X^e siècles. — Bsl, 10, 1949, p. 268—284;

o   La musicologie byzantine et les documents slavons. — Bsl, 11, 1950, p. 82—89;

o   E. Wellesz. A History of Byzantine musie and hymnography. Oxford, 1949 (рец.). — In: Coptic studies in Honour of Walter Ewing Crum. Boston, 1950, p. 565—567;

o   La musique byzantine chez les Slaves (Bulgares et Russes) au IX^e et X^e siècles. — In: Actes du V^ie Congrès International des Etudes Byzantines. 2. Paris, 1951, p. 321—330;

o   La musique byzantine chez les Bulgares et les Russes (du IX^e au XIV^e siècle). Copenhague, 1953 (Monumenta Musicae Byzantinae. Série Subsidia, 3), 249 p. + 21 tabl.

 

            Лит.:

·       Koschmieder E. — BZ, 47, 1954, 2, p. 406—410 (рец.);

·       Брашованова Л. Вердей, Райна Паликарова. — В: Енциклопедия на българската музикална култура. С., 1967, с. 198;

·       Брашованова Л. Райна Паликарова. — Българска музика, 1974, 9, с. 50.

 

Елена Тончева

 

 

    (9). ПАЛИМПСЕСТ (грц. παλίμψηστος, от παλίν — ‘отново’, и ψάω — ‘изтривам’, ‘изстъргвам’) — пергаментен ръкопис, в който първоначалният текст е измит или изстърган и върху него е написан друг текст. Повторната употреба на един и същ пергамент през Средновековието се е налагала заради високата цена на материала. Следите от заличения текст понякога могат да се видят с просто око, а в други случаи — да се възстановят по различни фотографски или химически начини. В зависимост от качеството на пергамента, вида на мастилото и натиска, който перото на преписвача е упражнявало върху листа, реконструкцията на първоначалния текст може да бъде повече или по-малко успешна. Обикновено се е заличавал текстът на станали вече ненужни книги.

 

Кюстендилският палимпсест. Изборно евангелие от края на XII в.

 

Сред слав. ръкописи броят на П. е сравнително малък (23 според Е. Е. Гранстрем, която се опитва да им направи пълен списък). Най-често слав. текст е нанесен върху изтрит грц. текст или върху по-стар слав. глаголически текст; от втория вид са Боянският палимпсест и Зографският палимпсест (вж. Зографско евангелие). По-редки са случайте, когато заличеният текст е славянски и върху него е написан грц. текст. Сред този тип П. се открояват Барберинският палимпсест и Ватиканският палимпсест (вж. Ватиканско евангелие), които се пазят във Ватиканската апостолическа библиотека. Най-редки са П., където новият слав. текст е изписан върху изтрит лат. текст. Обикновено както заличените, така и новите текстове са с литургично съдържание, от което може да се заключи,

 

 

49

 

че повторната употреба на пергамента е била допускана при изработването на книги за всекидневно богослужение.

 

            Лит.:

·       Lunt H. On Slavonic Palimpsests. — In: American Contributions to the Fourth International Congress of Slavicists. Mouton, 1958, p. 191—210;

·       Гранстрем E. Э. Палимпсесты Государственной Публичной библиотеки им. Μ. Е. Салтыкова-Щедрина. — ВВр, 17, 1960, с. 78—84;

·       Гранстрем Е. Э. Славяно-русские палимпсесты. — АЕ за 1963 (1964), с. 218—222;

·       Кръстанов Тр. Славянските палимпсести. — In: Description et catalogage des manuscrits médiévaux. Sofia, 1984, p. 48—60.

 

Анна-Мария Тотоманова

 

 

    (10). ПАЛМОВ, Иван Савич (Пальмов, И. С.) (30.I./11.II.1856—28.IX.1920) — руски църковен историк. Роден в с. Ногайск, Рязанска губ., в семейството на свещеник. Завършва Рязанската духовна семинария (1876) и Санктпетербургската духовна академия (1880). През 1881 защитава магистърска дисертация на тема „Вопрос о чаше в гуситском движении“, през 1904 получава докторска степен за работата си „Чешские братья в своих конфессиях до начала сближения их с протестантами в конце первой четверти XVI столетия“. След защитата на магистърската си дисертация е изпратен в командировка във всички слав. страни, Гърция и Цариград, за да изучи историята и съвременното състояние на слав. църковна организация. През 1885 оглавява Катедрата по история на Слав. църква в Санктпетербургската духовна академия и остава професор в нея до 1917. Член на Съвета на Санктпетербургското слав. благотворително д-во (1888—1918) и редактор на неговото изд. „Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества“ (от 1889 — „Славянские известия“, от 1892 — „Славянское обозрение“). Член на Кралското чешко научно д-во в Прага (1907) и на Чешката академия на науките, литературата и изкуствата (1908). Членкор. (1913), акад. (1916). Умира в Петроград (дн. Санкт-Петербург).

 

Иван Палмов

 

По-голяма част от статиите на П. излизат в периодичните изд. „Церковный вестник“ и „Христианское чтение“; в тях от 1881 до 1904 той публикува и библиографски прегледи (част от тях са издадени и отделно) върху въпроси на Църквата в слав. страни.

 

В научната дейност на П. централно място заемат трудовете, посветени на чешката история през XV—XVI в. Възгледите му за хуситското движение постепенно се променят и се доближават до славянофилските, според които то е опит на чешкия народ за връщане към „изконно присъщата му религия“, т. е. към православието. Тъй като не намира достатъчно доказателства в подкрепа на тази теза, П. изразява схващането, че хуситското движение „не трябва да се отделя от реформационните опити в западнокатолическия свят“; той обаче не го възприема като близко до настаналата по-късно Реформация в Европа. Според П. източник на хуситската идеология е кирилометодиевската традиция. Той схваща хуситското движение предимно като религиозно, но същевременно открива в него и силни национални мотиви.

 

 

50

 

П. е автор и на трудове върху историята и съвременното състояние на Българската и на Сръбската църква, в които изтъква голямата им роля в освободителните борби на славяните на Балканския полуостров.

 

В научните занимания на П. значително място заема кирило-методиевската проблематика. Той се спира на някои страни от живота и делото на слав. първоучители във връзка с празнуваната през 1891 хилядогодишнина от смъртта на цариградския патриарх Фотий (858— 867, 877—886). Според П. дори само фактът на тясното общуване между солунските братя, от една страна, и патриарх Фотий, от друга, без да става дума за останалите му заслуги към Църквата, е достатъчен повод да бъде припомнена неговата дейност, както и да се разглежда отношението му към славянството. П. привежда сведения от ЖК и ЖМ, които показват близостта между Константин-Кирил и Методий и патриарх Фотий, и изказва мнение за ръководната му роля в организирането на Моравската мисия. Без да се спира по-обстойно върху проблемите за произхода на слав. азбуки, той мимоходом критикува хипотезата, че глаголицата е създадена много преди IX в. и че е дело на блажения Иероним.

 

П. проявява специален интерес към всички аспекти на кирило-методиевската традиция сред западните славяни. Той се стреми да покаже, че в народната памет са запазени следи от мисионерската дейност на двамата братя, която той оценява преди всичко като православна, византийска по характер, и събира сведения за свързаните с Кирил и Методий веществени паметници сред чешко-моравските християнски старини, напр. храмовете и параклисите, носещи името на св. Климент или свързани с виз. обред (църквите „Въздвижение на честния и животворящ кръст“ и „Успение на Божията майка“). На второ място като потвърждение за непрекъснатостта на традицията П. сочи имената на местности, които народното предание свързва с дейността на първоучителите, а също и някои кладенци с имената „кирилка“, „методка“, „апостолка“ — отглас от легендите за извършваното от тях кръщение. Към доказателствата той отнася и т. нар. кирило-методиевски кръстове. Жизнеността на кирило-методиевската традиция П. вижда и в църковното честване на първоучителите сред западните славяни. Според него под влияние на народните спомени Западната църква е принудена да определи 9 март като Ден на Кирил и Методий. П. анализира още книжовната част на култа към солунските братя — глаголическите мисали и бревиари, включващи календарни указания за деня на тяхната памет, литания за тях и далее (в бревиарите) цели служби. Със силата на кирило-методиевската традиция П. свързва също някои запазени в латинизираните слав. земи източноправославни обичаи (водосвет преди Богоявление, кръстния знак по източен обред и др.).

 

П. разглежда кирило-методиевските традиции в културния живот на западните славяни не само в историческа, но и в политическа насока. Като краен защитник на православието той прави опити да дискредитира положителното отношение на Католическата църква към делото на слав. първоучители. Според него Папската курия използва имената на Кирил и Методий и народната памет за тяхното мисионерство за открита агитация в полза на Папско-слав. църква. Особено остро П. реагира срещу тържествата през 1863. Той категорично отрича каквито и да са връзки на Кирил и Методий с политиката на Рим. В този смисъл през 1880 той оценява издадената от папа Лъв XIII (1878—1903) енциклика „Grande munus“ (30 септ. 1880) като политическа демагогия.

 

 

            Съч.:

o   Вопрос о чаше в гуситском движении. СПб., 1881, 582 с.;

o   Памятники кирилло-мефодиевской старины в Чехии и Моравии. — В: Сборник статей по славяноведению, составленный и изданный учениками В. И. Ламанского по случаю 25—летия его ученой и профессорской деятельности. СПб., 1883, с. 41—56;

 

 

51

 

o   Кирилло-мефодиевская идея в современном западном славянстве. — Странник, 6, 1885, 1, с. 634—649;

o   Кирилло-мефодиевские предания у югозападных славян латинского обряда. — ХЧ, 1885, 1, с. 741—770;

o   Об историческом значении нынешнего Велеграда (По поводу предстоящего паломничества латинников в Велеград). — Известия С.-Петербургского славянского благотворительного общества, 2, 1885, с. 63—74;

o   Окружное патриаршее и синодальное послание константинопольской патриархии по поводу энциклики папа Льва XIII. — Церковный вестник, 44—45, 1885;

o   Опровержение окружного послания папы Льва XIII. — Известия С.-Петербургского славянского благотворительного общества, 2, 1885, с. 162—164;

o   Отзыв о сочинениях, представленных на соискание Кирилло-Мефодиевской премии. — Известия С.-Петербургского славянского благотворительного общества, 2, 1885, с. 42—48;

o   Папско-славянские демонстрации по случаю предстоящего тысячелетия со дня кончины св. Мефодия. — Известия С.-Петербургского славянского благотворительного общества, 2, 1885, с. 7;

o   К вопросу об отношениях чехов-гуситов с восточною церковью по половине XV в. — ХЧ, 1888, 1, с. 79—109 (отд. отп. СПб, 1889, 85 с.);

o   День блаженной кончины св. Мефодия и последные годы т. н. Великой Моравии в современном славянском сознании. — Славянские известия, 1890, с. 287—295;

o   Цареградский патриарх Фотий и его отношение к современному ему славянству. СПб, 1890, 32 с. (същото в: Славянские известия, 1891, с. 222—233);

o   Исторический взгляд на начало автокефалии сербской церкви и учреждение патриаршества в древней Сербии. СПб, 1891, 64 с.;

o   Новые данные к вопросу об учреждении сербской архиепископии св. Саввою в XIII в. — ХЧ, 1892, 6, с. 421—458;

o   Новые данные к истории Охридской архиепископии XVI, XVII, XVIII вв. — Славянское обозрение, 2, 1894, с. 195—231 (отд. отп. СПб, 1894, 41 с.);

o   Болгарская экзархийская церковь. Первоначальное и современное ее устройство. СПб, 1896, 92 с.;

o   Православный восток в минувшем 1896 году. 2. СПб, 1897, 53 с.;

o   Основные черты церковного устройства у православных румын в Австро-Угрии. — ХЧ, 1898, 6—7, с. 873—910;

o   Православный восток в минувшем 1897 году. С очерком положения русских униатов. 3. СПб, 1898, 72 с.;

o   Франтишек Палацкий (к столетию со дня рождения 14 июля 1798 г.). СПб, 1898, 8 с.;

o   Чешские братья в своих конфессиях до начала сближения их с протестантами в конце первой четверти XVI столетия. Прага, 1904. 1, 1. Главнейшие источники и важнейшие пособия, 23+463 с.; 1., 2. Приложения, 20 + 400 с.;

o   Мануальник Вячеслава Коранды как источник для характеристики религиозно-реформационных идей чешского утраквизма второй половины XV в. — В: Новый сборник статей по славяноведению, составленный и изданный учениками В. И. Ламанского. СПб, 1905, с. 140—180;

o   Чешский гуситизм и его историческое значение. — Славянские известия, 1909, 2, с. 163—176; 3, с. 293—310;

o   Новейший Велеград и господствующее в нем так называемое „Кирилло-мефодьевское направление“. — Славянские известия, 1910, 8, с. 7—29;

o   Отчет о деятельности Отделения русского языка и словесности имп. Академии наук за 1918 г. Петроград, 1919, 49 с.;

o   Записка об ученых трудах проф. П. Н. Жуковича. — Известия Академии наук, 6—ая серия, 1, 1919, с. 6—7.

 

            Лит.:

·       Kalousek J. Ruské badání о příčinách a účelích hnutí husitského. — ČČM, 56, 1882, 1, p. 90—103;

·       Вidlo J. Ivan Palmov. Ceskie bratja v svoich konfessijach. 1, 1—2 (рец.). — ČČH, 1 1, 1905, 2, p. 203—212;

·       Яцимирскиѝ А. И. И. С. Пальмов. Чешские братья в своих конфессиях... (рец.). — Исторический вестник, 26, 1905, ноябрь, с. 741—742;

·       Библиографический словарь писателей, ученых и художников уроженцев (преимущественно) Рязанской губернии. Составлен И. В. Добролюбовым и дополнен С. Д. Яхонтовым. Рязань, 1910, с. 177—180;

·       Грот К. Памяти академика И. С. Пальмова. — Вестник литературы, 3, 1921, 1, с. 15;

·       Francev Vl. Profesor Ivan Savvič Palmov. — Almanach České akademie věd a umění, 33, 1923, p. 80—85;

·       Липатникова Г. И. К изучению гуситского движения в русской дореволюционной историографии. — В: Вопросы истории славян. 1. Воронеж, 1963, с. 87—89;

·       Лаптева Л. П. Прогрессивное направление русской дореволюционной историографии гуситского движения. — В: История и историки. Историографический ежегодник 1972. М., 1973, с. 189—193;

·       Лаптева Л. П. Пальмов Иван Саввич. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 259—261;

·       Медведев Н. Профессор СПб. Духовной Академии И. С. Пальмов (1856—1920) и его вклад в общее славяноведение. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 272—275.

 

Мария Райкова

 

 

    (11). ПАМЕТНИЦИ на Кирил и Методий. Личностите, делото, идеите, нравственият подвиг на слав. първоучители са пресъздадени в творби на всички изкуства (вж. Кирил и Методий в изобразителното изкуство, Кирил и Методий в музиката, Кирил и Методий в художествената литература). Голяма част от тях са произведения на монументалната и монументално-декоративната пластика. Скулптурните образи въздействат силно със своята мащабност

 

 

52

 

и дават визуална, макар и ограничена представа за духовната извисеност на слав. равноапостоли и за признателността на поколенията към тях, въпреки че тя само условно може да се измерва с физически величини.

 

Мраморна статуя на Кирил в катедралата „Св. Вит“ в Прага. Скулптор В. Леви, 1870 г. (фрагмент)

 

Мраморна статуя на Методий в катедралата „Св. Вит“ в Прага. Скулптори В. Леви и Й. В. Масълбек, 1870 г. (фрагмент)

 

Кирил и Методий. Скулптурна композиция от Ем. Макс в Тинския храм в Прага, 1845 г.

 

В народни легенди първите паметни знаци за Кирило-Методиевата дейност се свързват с т. нар. кирило-методиевски кръстове в истор. области Моравия, Бохемия, Силезия, край Новгород, в западните части на Русия и Украйна и другаде. Въпросите около тях са дискусионни; има мнения, че някои са от IX в., други изследователи ги датират от XIII до XVIII в.

 

Най-ранните скулптурни изображения на Константин-Кирил и Методий са създадени в дн. Чехия и Словакия, където изкуството още от XVIII в. се развива под знака на патриотизма и чувството за историзъм (в 1769 в Прага е основано Патриотично общество на приятелите на изкуството), а от началото на XIX в. — и на движението за народностно самоосъзнаване. Художествените образи на Кирил и Методий въплъщават Стремежите на чехите и словаците към културна автономност и национална сплотеност. Върху тях работят и най-известни, и по-малко популярни скулптори, с реализирането им са ангажирани десетки общински и квартални управи, строителни и юбилейни комитети, църковни настоятелства и обществени организации.

 

 

53

 

Св. Кирил и Методий сред народа в Моравия. Скулптурна група от Карловия мост в Прага, 1938 г.

 

Паметникът на Кирил и Методий в Нитра. К. Дворжак върху Скулптор Л. Цвенгрошова, 1991 г.

 

Издигат се монументи на открито, фигури се поставят в многобройни църкви. В течение на векове Кирил и Методий се утвърждават в общественото съзнание като символи на просветата и знанието, на новата вяра и културния възход на славянството, на моралната и духовната възвишеност. Затова при скулптурното им портретуване, независимо от еволюцията на естетическите принципи и индивидуалния почерк на всеки автор, те най-често са представяни в цял ръст, с книга и кръст в ръце.

 

Катедралата „Св. Вит“ в Прага (изграждана от XIV до XX в.) може да се нарече галерия от Кирило-Методиеви изображения (в нея напр. са известните витражи и картини на А. Муха). Най-старите скулптури са в горната част на Южния трифориум на църквата — бюстове на светите братя, изработени от П. Парлерж, един от архитектите и строителите на храма през XIV в. В параклиса „Св. Йоан Предтеча“ през 1870 са поставени мраморни статуи „Св. Кирил“ и „Св. Методий“. Без да е чужд на известна ефектност, резултат на техническа сръчност и красиви детайли, във фигурата на Константин-Кирил авторът В. Леви постига вътрешна цялост, ясен силует и убедителна истор. обагреност. Статуята на Методий е започната от Леви и завършена от неговия ученик и сътрудник Й. В. Масълбек,

 

 

54

 

Паметникът „Апотеоз на славянството“ в Новгород, 1862 г.

 

чиито по-късни произведения са един от върховете на чешкото монументално изкуство. Неговата фигура на Методий, стилово свързана с изображението на Кирил, се отличава с многообразие на пластическата характеристика и точен психологически нюанс; вярно е разкрит стоицизмът на прототипа. През XIX в. образите на Константин-Кирил и Методий украсяват почти всички олтари на катедралата. През XX в. броят на скулптурите продължава да расте. Върху дъбовите врати на Волмутовия параклис централно място между релефите на поредица просветители на чехите и моравците заемат изображенията на Кирил и Методий от Ст. Залешак; представени са прави, в цял ръст, Кирил — със слав. книга и в монашеско одеяние, а Методий — в епископско облекло и с жезъл в ръка. В самостоятелно поле под фигурите е показана срещата на Кирил и Методий с папа Адриан II, при която те му поднасят мощите на св. Климент Римски.

 

Кирил и Методий (фигурите вдясно) в скулптурната композиция от И. П. Кавалеридзе в Киев, 1911 г.

 

Паметникът на Кирил и Методий в Москва. Скулптор В. Кликов, 1992 г.

 

 

55

 

Неоготическата стилистика на релефите се различава от еднотипните образи, създадени в лоното на чешкото изкуство през XIX и началото на XX в.; авторът е преодолял установените схеми. В катедралата се намира и бронзовата композиция „Св. Методий кръщава княгиня Людмила“ (1933), изваяна от К. Покорни.

 

Оброчната плоча на Кирил и Методий в колиби Куцаровци, Великотърновска област, 1874 г.

 

Паметната плоча на Кирил и Методий в с. Керека, Габровска област, 1885 г.

 

През 1720—1748 скулпторът О. Зонера от Оломоуц създава отделни статуи на Кирил и Методий за фасадата на църквата „Св. Петър и Павел“ в Бърно. При нейното последно преустройство (1907) фасадата ѝ е върната в неоготически стил и фигурите са изпратени в гр. Бухлова, а на тяхното място са поставени две нови скулптури, проектирани от Ян Кастнер и изпълнени от виенчанина В. Фрюкауф. В интериора на храма е композицията „Св. Кирил и Методий“ (1775—1777) от моравския скулптор О. Шайгъл, която се характеризира с барокова раздвиженост, патетика и претрупаност. Пред Доминиканската църква в Бърно са поставени статуя на Кирил и статуя на Методий (1736) от Й. Винтерхалтер. В базиликата във Велеград (първият храм на нейното място е осветен на 27 дек. 1229; в сегашния си бароков стил е изградена през 1664—1735) има гипсова композиция на слав. просветители в цял ръст — копие, изработено от Ф. Нойман, от скулптурата от бял карарски мрамор (Рим, 1845) на Ем. Макс, която се намира в църквата „Св. Богородица“ (Тинския храм паметник) в Прага. Един от релефите на постамента ѝ е „Св. Кирил и Методий покръстват славяни“. Композицията е направена по поръчка на граф Ф. Коловрат, основател на Националния музей в Прага. Поради доброто си професионално равнище творбите на Макс стават „модел“ за тогавашните чешки художници. Главният олтар в базиликата във Велеград е изработен от скулптора К. Щайнхаусер в Рим (1864) от карарски мрамор със средства на архиепископ Б. Фюстенберг;

 

 

56

 

Паметникът на Кирил и Методий в Казанлък. Скулптор Ив. Топалов, 1934 г.

 

поръчан е по случай 1000-годишнината на Моравската мисия. На челната му страна има три релефни сцени, изобразяващи: прощаването на Кирил с Методий (когото според надписа Кирил моли „да не изоставя в беда добрите моравци“); Методий в момента, когато получава от папа Адриан II епископски палиум; прощаването на Методий с народа на Цветница, 885. На фасадата на Енорийската църква във Велеград по време на празненството на 24 май 1936 от името на Бълг. академическо д-во „Св. св. Кирил и Методий“ в Бърно е поставена паметна плоча с релефи на Кирил, който държи свитък с азбуката, и на Методий с книга и кръст в ръце.

 

Храмът „Св. Кирил и Методий“ в квартала Карлин в Прага е осветен на 18 август 1863 в чест на 1000-годишнината от Моравската мисия. В тимпана над централните врати е поставен бронзов релеф — „Кирил и Методий, благославяни от Христос“ (1869) от В. Леви. Още през 1853 ѝ. Манес е направил скици за украсата на средищния кораб, като е търсил художествения образ като олицетворение на националния тип. По негови проекти Л. Шимек и К. Дворжак моделират за централните врати на църквата бронзови композиции и орнаменти, поставени през 1879. Изобразени са Кирил и Методий в цял ръст, а по-долу — сцени от дейността им във Велика Моравия: „Св. Кирил проповядва християнската вяра“, „Св. Методий покръства Борживой“, „Св. Методий във Велика Моравия“. През 1936 в олтара на църквата са внесени две огромни дървени статуи на Константин-Кирил и на Методий от Б. Кафка. С бронзови релефи слав. просветители са представени и в църквата „Св. Вацлав“ в Прага. В пищния пражки бароков храм „Св. Игнац“ от двете страни на олтара в левия кораб през XIX в. са поставени мраморни статуи на Константин-Кирил и Методий от Е. Весели. Той е ученик на Макс и следва неговата стилова линия. С изчистените си форми фигурите напомнят за класицизирания реализъм, развиващ се в Чехия под италианско влияние. Релефни образи на Кирил и Методий има в ренесансовския дворец Белведере в Прага. В последната четвърт на XIX в. са издигнати П. на открито в гр. Бучовице и гр. Требич.

 

През 1931 по време на традиционния събор в Рожков (под връх Радхош в Източните Бескиди, Словакия) е осветен П. от А. Полачка, издигнат пред местната източноправославна църква „Св. Кирил и Методий“. Скулптурата е традиционна — двамата братя, изправени върху постамент, с кръст и книга в ръце. В Хусовия храм в Прага има керамична композиция „Св. Кирил и Методий“ (1936), която образува ансамбъл с поставените до нея керамични фигури на Ян Хус и Ян Амос Коменски; автор е Ян Зной.

 

 

57

 

Скулптурите на Кирил и Методий са част от пластиката върху фасадата на Староместкото кметство в чешката столица.

 

Великолепната скулптурна група „Св. Кирил и Методий сред народа в Моравия“, работена от К. Дворжак от 1928 до 1938, краси Карловия мост в Прага (до 1890 на нейното място е била фигурата на св. Игнац от Ф. Броков, паднала в реката при наводнение на Вълтава). Поставена е с решение на чехословашкото Министерство на просветата. Включването ѝ в скулптурния ансамбъл на моста, дело на прочути майстори (М. Браун, Ф. Броков), означава приобщаване на Константин-Кирил и Методий към носителите на националните истор. и идеологически ценности на тогавашното време. Композицията е изградена пирамидално — ръката на Методий е вдигната високо за богослов, стоящият по-долу Кирил държи книга и макет на храм, символи на просветата и Църквата, по-ниско са фигурите на девойка и млади мъже, въодушевени от проповедта на учителите. Реалистът Дворжак не се съобразява с естетиката на авангардизма, освободил се е от условността на ампира и класицизма и постига опредметеност на формата, раздвиженост на композицията и индивидуализация на типажа, като намира и съзвучие с другите скулптури на моста, създадени в началото на XVIII в.

 

Паметникът на Кирил и Методий пред Народната библиотека в София. Скулптор Вл. Гиновски, 1972 г.

 

През 1947 е поставена скулптура на Кирил и Методий в църква в Млинарце, Нитра. От 1991 на кралския път, на няколко метра от портите и каменния мост на Нитранската крепост, се намира П. — статуя на солунските братя. Единият от тях държи цилиндрично ковчеже за скъпоценности — дар, изпратен от виз. имп. Михаил III (842—867) на великоморавския владетел. Автор на П. е Л. Цвенгрошова, която създава и релефни изображения на Константин-Кирил и Методий (1975, 1980—1984). През 1991 в деня на Кирило-Методиевия празник (5 юли) е открит П. (с височина 3,5 м) в Девин; скулптор Ем. Венков. П. са издигнати и в Мартин (Словакия) и другаде. В чест на Кирил и Методий от името на словашкия народ са поставени пластични творби в Рим: символичен каменен гроб на Константин-Кирил (с височина 1,2 м) от А. Рудавски в църквата „Свети Климент Римски“; паметна плоча с бронзови скулптури на слав. просветители от М. Полонски в базиликата „Санта Мария Маджоре“; мраморна паметна плоча с релефи на двамата братя от Л. Ферхо в базиликата „Санта Праседе“.

 

Първите скулптурни изображения на Константин-Кирил и Методий в Русия са част от бронзовия монумент „Апотеоз на славянството“, издигнат в Новгород по проект на художника М. Е. Микешин през 1862 в чест на 1000-годишнината от създаването на слав. азбука. Той е във форма на огромна камбана; фигурите на първопросветителите са поставени на върха ѝ, а също и на околовръстния фриз, редом с изображенията на най-изтъкнатите дейци в историята на слав. народи.

 

 

58

 

Паметникът на Кирил и Методий във Виена. Скулптор Д. Бойков, 1975 г.

 

На 4 септ. 1911 в Киев е открита внушителна композиция (височина 9 м), част от която са скулптурите на Кирил и Методий — от лявата страна на централната фигура (на княгиня Олга; от дясната ѝ страна е фигурата на св. Андрей Първозвани). Под тях, на постамента, има надпис: „Св. равноапостольные Кирилл и Мефодий. Двоица священная, светом богопознания“. Автор на скулптурите е И. П. Кавалеридзе, студент в Киевския художествен инст.; той работа заедно със състудента си П. В. Сниткин. Цялостното строителство се ръководи от Ф. П. Балавенски, техен преподавател. Архитект е В. Н. Риков. На 5 септ, пред П. се покланят руският имп. Николай II и бълг. княз Борис. През 1919 фигурата на св. Олга е заменена с бюст на Т. Г. Шевченко (такава е първоначалната идея за П., 1909), а страничните фигури са покрити (според тогавашните разбирания те не съответствали на бюста). Поради нетрайния материал, от който са отлети (цимент, пясък и късчета мрамор), те започват да се рушат и през 1923 са свалени. През 1996 П. е възстановен.

 

На 24 май 1990 в Мурманск, където за пръв път в Русия е честван съвременният граждански Празник на Кирил и Методий (1986), е осветено точно копие от П. пред НБКМ в София, подарено от бълг. народ чрез Националния дарителски фонд „13 века България“. Пространството пред П., наречено Площад на първоучителите, става предпочитано място за масови духовни прояви в града. П. в чест на Кирил и Методий е издигнат и в Москва (1992, скулптор В. Кликов) близо до монумента на героите от боевете за Плевен по време на Руско-турската освободителна война (1877—1878). Мястото, където е поставен, е преименувано Славянски площад. П. е осветен от Алексий II, патриарх на Москва и на цяла Русия; в постамента е вградена негаснеща лампада със свещен огън, донесен с кръстно шествие от Божи гроб. Всяка година на 24 май на площада има тържество и поклонение.

 

За начало на Кирило-Методиевите П. в България би могла да се смята култовата каменна пластика, посветена на двамата братя. През втората половина на XIX в. те са включени в системата на оброчните празници като покровители на селския труд и се почитат на 11 май — особено в селища по северните склонове на Стара планина. На някои от оброчищата им има оброчни плочи. Най-старата засега (1867) е край с. Големаните, Великотърновска област, близо до Килифаревския манастир. Висока е над земята 95 см, широка — 65 см и дебела — 15 см. В центъра ѝ е издълбан кръст, над който са написани със старобълг. кирилски букви имената на светите братя.

 

 

59

 

Означен е и майсторът — Васил Марков Присовеца. Плочата от 1874 от колиби Куцаровци, Великотърновска област, има размери 130/50/18 см; в горната си част е оформена като кръст, в средата ѝ местният каменоделец Цоню Раюв е издълбал наивистични изображения на Кирил и Методий. На 11 май 1885 в с. Керека, Габровска област, е осветена каменна паметна плоча с надпис, поставена в църковния двор по случай 1000-годишнината от смъртта на Методий. По същия повод в 1885 и в с. Калагларе, дн. с. Долно Левски, Пазарджишка област, е поставена плоча на оброчището на Кирил и Методий. Кръст, посветен на двамата братя, има на оброчище в с. Заселе, Софийска област.

 

Паметникът на Кирил и Методий в Залавар, Унгария. Скулптор Фр. Янзер, 1985 г.

 

Първият бълг. П. със скулптурни фигури на Кирил и Методий (върху пиедестал, в цял ръст, с книга в ръце) е в двора на бившето Казанлъшко педагогическо училище „Св. св. Кирил и Методий“ (дн. едноименна гимназия). Създаден е по случай 50 г. от основаването на училището през 1883; осветен е на 24 май 1934. Скулптурната работа е извършена от учителя по рисуване Ив. Топалов, отливането от бронз става в Държ. военна фабрика и в Механо-техническото училище в града, като ученици и граждани събират необходимия материал. Въпреки че е локална проява, П. показва добрите творчески възможности на създателите си. През 1943 Ив. Лазаров изрязва образите на Кирил и Методий в релефа си „Свети Кирил и Методий и техните ученици“ (дърво; съхранява се в дома музей „Ив. Лазаров“ в София). Релеф с образите на солунските братя от Ст. Тодоров е поставен на фасадата на училището „Св. св. Кирил и Методий“ в с. Ново село, Видинска област (1961). Проектът на Вл. Гиновски за П. в София е избран чрез конкурс (1963—1965). Издигнат е през 1972 (архитект — Ив. Иванчев) пред НБКМ. П. е едно от най-добрите постижения на бълг. монументална пластика; върху гранитен постамент са бронзовите фигури на първоучителите, високи 4,20 м. Копие от П. освен в Мурманск има в парка на Посолството на Република България в Рим (1975). Втора награда в конкурса спечелва проектът на Ив. Колев (1964); допълнително представените глави на двете фигури (с височина ок. 60 см) са във фонда на Националната художествена галерия в София. Творчески сполуки са и скулптурната група „Кирил и Методий“ от Л. Далчев (1967), паметниците на Д. Бойков пред Бълг. културен център във Виена (1978) и пред Великотърновския унив. (1978). П. пред гимназията „Кирил и Методий“ в Благоевград, дн. Национална хуманитарна гимназия „Св. Кирил и Методий“ (бивша Солунска),

 

 

60

 

Паметникът на Кирил и Методий в Охрид. Скулптор Т. Серафимовски, 1992 г.

 

е издигнат през 1980 по случай нейната 100-годишнина. Той е дело на скулптора Н. Терзиев и архитекта В. Сандева. Своеобразна разработка на кирило-методиевската тема е П., който Е Малакчиев изгражда от скулптирани букви (кирилски и глаголически) — намира се в парка пред Националния дворец на културата в София; преди това букви от старите азбуки са пресъздадени в малки пластики от Ив. Колев, изложени в галерията с творби на скулптора в Трявна. Важен момент в развитието на кирилометодиевската тема в бълг. изкуство е изложбата „Български просветители и учители“, уредена от Комитета за култура, Съюза на бълг. художници и Министерството на науката и просветата (1985). Наред със 121 живописци и 33—ма графици в нея участват 51 скулптори с 60 творби. Открояват се скулптурите „Кирил“ и „Методий“ (глави) от Ив. Варчев и композицията „Първоучителите“ от Ив. Минеков. Общото в показаните образи на Константин-Кирил и Методий е, че „независимо от това, дали пресъздават двамата бележити първоучители с ореоли или без ореоли, българските художници ги виждат като личности, от които се излъчва светлина — като символи, които ни напомнят, че борбата срещу невежеството и догматизма в мисленето си остава вечна“ (Ат. Божков, 1989, с. 248).

 

На 13 окт. 2002 е осветен П. в Чикаго, издигнат от бълг. общност в града (дарител Д. Етимов); поставен е в двора на Американо-бълг. център „Св. Кирил и Методий“ между концертната зала и бълг. църква „Св. София“.

 

През юбилейната 1985 е открит П. от Фр. Янзер в Залавар, селище в окръг Зала, Унгария, което според археол. проучвания се намира на мястото, където е бил Блатноград. Кирил и Методий са изобразени прави от двете страни на плоча, върху която е изписан на старобълг. език с кирилица цитат от ЖК, гл. 11: „Огънят изпитва златото и среброто, а човек с разума си отделя лъжата от истината.“ (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 133.)

 

Също през 1985 върху стената на параклис в Елванген, Германия, където се предполага, че е бил заточен Методий, е поставено негово барелефно изображение от В. Минеков — в съседство с паметна плоча с релефи, сложена от бълг. правителствена делегация през 1975. П., дело на полския скулптор Д. Багински, има в областта Оберлаузитц, провинция Саксония, център на лужишките сърби католици; поръчан е от тяхното д-во „Кирил и Методий“ и е открит през 2000. П. е поставен и в гр. Баутцен, в околностите на който има и фигури на Кирил и Методий в католически църкви.

 

П. „Свети Кирил и Методий“ е издигнат през 1992 в Охрид, Македония; скулптор — Томе Серафимовски.

 

 

61

 

            Лит.:

·       Памятник свв. Мефодию и Кириллу в Праге. — ЖМНП, 53, 1847, с. 2;

·       Василиев Ас. Образи на Кирил и Методий в чуждото и нашето изобразително изкуство. — Хиляда и сто години, с. 417—419, 486—488;

·       Танчев-Болутов Хр. Образите на светите братя Кирил и Методий в Прага. — ЦВ, 77, бр. 17, 1 юни 1976, с. 5—7;

·       Танчев-Болутов Хр. Образите на славянските първоучители в Карлин (Прага). — Музеи и паметници на културата, 21, 1981, 3, с. 44—47;

·       Танчев-Болутов Хр. Светини на славянството. Кирил и Методий във Велехрад. — Паралели, 17, 1981, бр. 21;

·       Мутафов В. България остана вярна. — За буквите. Кирило-Методиевски вестник, бр. 11, окт. 1985, с. 2;

·       Гергов Ив. „И се поби камен“. — Антени, 18, бр. 21, 25 май 1988, с. 2;

·       Божков Ат. Изображенията на Кирил и Методий през вековете. С., 1989, 270 с.;

·       Киркевич В. Г. Двоица свещена. — За буквите. Кирило-Методиевски вестник, бр. 15, февр. 1989, с. 2;

·       Писарева Д. Светите братя в Саксония. — Габрово днес, бр. 100, 30 май 2002, с. 4.

 

Петрана Колева, Илия Пехливанов

 

 

    (12). ПАНДЕКТИ (грц. πανδέκτης — ‘съдържащ всичко’) — название на сборник с юридически текстове, наричан още Дигести, съставен по поръка на виз. император Юстиниан I (527—565). Във виз. и слав. средновековни ръкописи означава назидателно съчинение с компилативен характер, което съдържа обединени по теми в кратки по обем глави цитати от Свещеното писание, извадки от съчинения на църковните отци, от постановленията на църковните събори и от други паметници. П. са посветени на християнските морални норми на поведение и служат за справочник по канонично право и църковна дисциплина наред с т. нар. Кормчая (вж. Номоканон). В старобълг. литература са познати П. от виз. автори Антиох и Никон Черногорец.

 

Антиох (VII в.) е виз. монах, по произход галатянин от селището Медосага, близо до гр. Анкира в Мала Азия. Постриган е за монах в манастира Аталина; монашества в ерусалимската лавра „Св. Сава Освещени“; съвременник е на опожаряването на Ерусалим и околността му от персийския владетел Хозрой в 614. П. на Антиох са написани вероятно ок. 619—620 по поръка на Евстатий, игумен на манастира Аталина, като универсален и лесно преносим поучителен сборник с извлечения от Стария и Новия завет и от съчиненията на църковните отци, който да може да замести най-ценното от манастирската библиотека. Сборникът, озаглавен „Извлечения от Свещеното писание“ (Πανδέκτες τῆς ἁγίας γραφῆς. — PG, t. 89, 1865, col. 1422—1856), съдържа послание на автора към Евстатий, пролог, 130 глави и послесловие. В отделните глави се разглеждат въпроси за вярата (с противомонофизитска насоченост), покаянието, търпението, смирението, послушанието, упованието, скъперничеството, гнева, високомерието, поста, въздържанието, гостоприемството и др. Структурата на П. е ранен виз. образец на сборник от типа „флорилегий“, изграден от ексцерпти според тематичен принцип. Освен цитати от библейския текст той съдържа извлечения от съчиненията на: Псевдо-Климент Римски (I в.), Игнатий Антиохийски (I—II в.), Поликарп Смирненски (II в.), Ириней Лионски (II в.), Климент Александрийски (II—III в.), Евсевий Кесарийски (IV в.), Евагрий Понтийски (IV в.), Псевдо-Атанасий Александрийски (IV в.), Епифаний Кипърски (IV—V в.), Диадох Фотикийски (V в.), от творбата „Пастир“ на Ерм (II в.) и др.

 

Слав. превод на П. на Антиох е изследван от архимандрит Амфилохий, О. М. Бодянски, H. Н. Дурново, К. Ф. Калайдович, Π. М. Копко, Η. Μ. Карински и др. Съвременно обзорно текстологическо и лингвистично изследване и ьуштическо издание на текста публикува И. Поповски (1989). Според него слав. традиция на П. включва 18 ръкописа от XI до XIX в., които съдържат цялостен текст на творбата, и над 20 преписа на отделни части от нея (в състава на сборници с поучителен характер, в пролози и др.).

 

 

62

 

Пандектите на Антиох, препис от XI в.

 

Преобладаващата част от преписите са руски по произход; бълг. преписи не са запазени. Възприето е мнението, че първоначалният превод на П. е старобългарски, писан е с глаголица и вероятно възхожда към кръга на Кирило-Методиевите ученици. Вариантът на грц. текст, който е използван при превода, не е открит досега. Поповски смята, че слав. превод е възникнал сред южните славяни преди 950 (1989, р. 41—42). Той установява три групи преписи, различията между които според него са резултат от три кирилски транслитерации на глаголически първообраз.

 

Най-ранният ръкопис с пълен състав на П. е руски по произход, от XI в. (Воскр. 30, ГИМ). Съдържа 310 пергаментни листа, 4°, изписани с устав в две колони от няколко книжовника. Украсен е със заставки и инициали в старовиз. стил. Езикът и правописът добре пазят редица черти, присъщи на старобълг. извод. Дурново напр. подчертава, че ръкописът е преписан от южнослав. глаголически първообраз от няколко преписвача, които твърде точно следват своя оригинал. Локализацията му е несигурна — А. И. Соболевски смята, че е възникнал около Киев; А. Е. Кримски и И. Огиенко посочват, че носи белезите на руски паметници, писани в Новгород и Псков (среща се напр. ц вм. ч, з вм. ж, с вм. ш, с вм. з); Копко предполага, че текстът е транслитериран от трима монаси по време на пребиваването им „на юг“. Въз основа на палеографски белези и правописна норма Поповски разграничава петима книжовници, участвали в създаването на ръкописа. Библейските цитати съвпадат с най-стария превод на Изборното евангелие, Изборния апостол, Псалтира и на предполагаемия превод на книгите от Стария завет, направен от Методий. Важна черта на паметника е неговата лексикална вариативност (наличие на два или повече синонима за една и съща лексема):

 

В П. на Антиох са засвидетелствани редица редки лексеми, характерни за паметниците от Кирило-Методиевата епоха. Паралелно със старинни гърцизми се срещат старобълг. им еквиваленти с вероятен преславски произход. На определен етап от развоя на ръкописната традиция в полетата на текста са били внесени редица глоси — синоними, за голяма част от които също се предполага преславски произход. Поповски изброява 48 лексикални синонимии гнезда и е на мнение, че те са били нанесени в автографа на превода, тъй като не са познати в нито един от грц. преписи. В по-късните слав. ръкописи те

 

 

63

 

са вмъкнати в самия текст. Характерът на глосите е такъв, че те може да бъдат оценени като първия синонимен списък в слав. писмена традиция.

 

Никон Черногорец (1025 — между 1100—1110) е автор на две големи компилативни произведения на виз. литература — П. и Тактикой. Според биографичните сведения, съдържащи се в Тактикой, по произход Никон е грък, роден в Константинопол в семейство на архонти; замонашва се в Черна гора в Сирия, недалеч от Антиохия (оттук и прозвището му Черногорец); негов духовен наставник е настоятелят на манастира „Св. Богородица“ — Лука, който по-късно (според гл. 19 на Тактикой) възлага на Никон надзора за спазване на монашеския устав в манастира. В него Никон създава П. ок. 1060 по времето на имп. Константин X Дука (1059—1067) и на антиохийския патриарх Теодосий III. След разоряването на манастира Никон се премества в друга обител — на преподобния Симеон Дивногорец (Симеон Стълпник Нови, VI в.) близо до Антиохия; това е последното известно сведение за него. Високата оценка на съвременниците за п. на Никон личи от посланието, което му отправя антиохийският патриарх Йоан (996—1021) (гл. 27 на Тактикон) — то възхвалява съдържащата се в П. духовна благодат.

 

П. съдържат решения на църковните събори и откъси от творби на църковните отци в 63 глави. Поради големия си обем текстът обикновено се разделя при преписване в две книги. П. възникват по време, когато във виз. монашескоканонична литература се разпространяват т. нар. катени. В някои ръкописи П. са наречени „Златая щкпь“. В тях се срещат извадки от текстове на Василий Велики, Йоан Златоуст, Йоан Лествичник (VI в.), Атанасий Александрийски, Григорий Богослов, Теодор Студит. Използвани са също произведения на Григорий Нисийски (IV в.), Петър Александрийски (IV в.), Тимотей Александрийски (IV в.), Кирил Александрийски, Кирил Ерусалимски, Амоний (V—VI в.), Йоан Постник (VI в.), Анастасий Синаит (VII в.), Методий Константинополски (IX в.), Никифор Константинополски (IX в.) и др. Включени са и жития на светци, текстове от патерици, от хроники, от апостолски и съборни послания. Книгата дава напътствия за живота на православния християнин въобще и най-вече — на пребиваващите в монашеско общежитие и в уединение. Отделните глави тълкуват представите за добро, за различните съблазни, за отричането от мирското, за клеветата, гнева, примирението, прелюбодеянието, лъжливата клетва, невинността, милостинята, човеколюбието, лицемерието, богатството и бедността, молитвата, божествените тайни, приемането на изповедта, празниците и постите, храната на монасите в общество и в отшелничество, храната на миряните и др.

 

П. на Никон Черногорец са проучвани от А. В. Горски, К. И. Невоструев, А. И. Калужняцки, И. И. Срезневски, К. дьо Клерк, Х.-Г. Бек, Соболевски и др. Въпросите, свързани с археографията и съдържанието на слав. версия на паметника са относително изяснени, но историята на текста и особено езикът на слав. преводи не са изследвани достатъчно. Критично издание на слав. текст публикува Р. Павлова (2000). П. се разпространяват в средновековната писмена традиция не само като цялостна книга — извадки от тях се срещат в сборници с разнообразно съдържание, в минеите, в пролозите и др. Първият слав. превод на П. е доста съкратен. Броят на главите е същият, но са съкратени обемът и съставът на текстовете в тях. Най-старите известни засега преписи, които отразяват първоначалния превод, са руски и сръбски (№ 15583, от края на XII — началото на XIII в., Музея в гр. Ярославл; № 836 от 1296, ГИМ, Синодална сбирка; № 16 от XIV в., ГИМ, Чудова сбирка; № 267, РНБ, Сбирка на Погодин, и др.).

 

 

64

 

Първият превод има още една, по-съкратена разновидност (от която за основен може да се смята сръбският препис в ръкопис № 175 от Хилендарския манастир). За възникването на първия превод са изказани две мнения — че е старобългарски (А. И. Калужняцки, А. В. Поппе, Павлова, Ф. Томсън) и че е руски (Срезневски — с колебание; Соболевски; в последно време — К. Максимович, А. А. Турилов). Срезневски отделя осем лексеми, които смята за специфично руски: хорошь (= прибран); названията на парични единици: рѣзана, гривьна; вѣверица, вѣкъша, семьı-а (= начин на живот), посадникъ, крьноути (= купувам). Той прави своите заключения върху ръкопис № 16 от Чудовата сбирка, без да отчете, че в други преписи напр. вм. нехорошь се чете непохороненъ (а в № 175 от Хилендар е непохраньнь), вм. семьı-а — землı-а (а в № 175 вм. руските названия на парични единици се употребява мѣдница). След посочените лексеми Срезневски дава списък от 69 думи, които според него са свидетелство за русификацията на текста. Соболевски, който отнася паметника към „руските преводи от XI в.“, не добавя никакви нови аргументи към казаното от Срезневски. Разглеждането на тази лексика с прилагане на сравнителния метод я характеризира като специфична не само за староруския език, но и за най-старите слав. паметници, отразяващи Кирило-Методиеви преводи: напр. близньць (48) се среща още в Зогр. ев., Мар. ев., Асем. ев. и в Супр. сб.; брадовь (имыи брадовь въ кошѣ своемь) (43) — в Супр. сб.; бридъкъ (3, 10, 30) — в Супр. сб.; врѣдьнъ (20) — в Хилендарските листове и Син. евх.; врьста (2) — в Син. евх. и в Супр. сб.; верьбныı-а (праздникъ верьбныı-а неделı-а) (57) — в Син. пс., Клоц. сб., Супр. сб. и Син. евх.; гостндъ (20) — в Супр. сб.; дроужина (29) — в Зогр. ев., Мар. ев., Асем. ев., Клоц. сб., Син. евх., Супр. сб., Син. пс. и др. След внимателно изследване и на останалите речникови единици от списъка на Срезневски и Соболевски Павлова установява, че голяма част от тях се срещат със същата семантика в класическите старобълг. паметници, в старобълг. епиграфика, в среднобълг. паметници и в съвременните слав. езици. Следователно те не могат да се квалифицират като специфични лексеми само за източните славяни. Сред русизмите в първия превод биха могли да бъдат: медоуша, ларь, колоколъ, жьньчюгъ, посадникъ, ровнѧ, хрьноути, щюпати, отапица, врьста (мярка за разстояние), хорошавь. Лексикалните русизми в П. (относително малък брой за такъв обемен паметник) са последица от преписването на текста в източнослав. среда, т. е. те са често явление в руски преписи, а не изконно присъщи на превода. Смятаните за русизми вѣверица (разменна парична единица), оуха (чорба), капоуста (зеле) не са специфични само за руския език (Т. Славова, 2001). Резултатите от приложения лексикално-сравнителен анализ показват, че лексемите, възприемани досега като доказателство за локализация на превода, не потвърждават хипотезата за появата му сред източните славяни. Ако се вземе предвид и старинността на езика, може да се твърди, че най-вероятно П. са били преведени първоначално в Югозападна Б-я към края на XI и началото на XII в.

 

Вторият слав. превод на П. на Никон Черногорец е среднобългарски, предевтимиев; най-ранните запазени ръкописи, които го съдържат, са български по произход и са от XIV в. (№ 502, Архив на Петербургското отделение на Инст. за история, Колекция на Лихачов, и № 1, РГБ, Сбирка на Егоров) (Павлова, 1975, 1978). Вторият превод се съдържа и в други слав. ръкописи, някои от които са датирани (Павлова, 1988). По времето на патриарх Евтимий Търновски (1375—1393) вторият превод е сверен с грц. текст и с първия превод и в резултат се

 

 

65

 

появява нова версия. В нея е добавено предисловие, допълнително преведено от грц. език, вмъкнати са и нови пасажи към отделните глави, които носят следи от първия превод. Горски и Невоструев предполагат, че тази версия е преминала в Русия от Сърбия, но след откриването на бълг. ръкописи от XIV в. става ясно, че целенасочено прередактираният текст принадлежи на Търновското книжовно средище.

 

 

            Лит.:

·       Bandim А. М. Catalogus codicum manuscriptorum Bibliothecae Mediceae. 1. Florence, 1764, p. 92—100;

·       Книга преподобнааго и богоноснаго о҃ца нашегѡ Никона игумена черныѧ гор. Почаев, 1795;

·       Калайдович К. Ф. Йоан Ексарх Болгарский. Исследование, объясняющее историю славянского языка и литературы IX и X столетий. М., 1824, с. 12, 31, 95—96;

·       Амфилохий архим., И. И. Срезневский. Выписки из списка Пандекта Антиохова XI в. — ИИАН по РЯС, 7, 1858, стлб. 41—47, 147—155;

·       Срезневский И. И. Древные памятники русского письма и языка (X—XIV вв.). — ИИАН по РЯС, 10, 1861—1863, стлб. 21—22, 40, 173—175, 218;

·       Горский А. В., К. И. Невоструев. Описание славянских рукописей Московской Синодальной библиотеки. 2., 2. М., 1859, с. 247—267; 2., 3. М., 1862, с. 1—52 (фототипно изд. Wiesbaden, 1964);

·       PG, 89, 1865, col. 1422—1856;

·       Калужняцкий А. И. Обзор славяно-русских памятников языка и письма, находящихся в библиотеках и архивах Львовских. — В: Труды Третьего археологического съезда в России, бывшего в августе 1874 года. 2. Киев, 1876, с. 34—46;

·       Амфилохий архим. Описание Воскресенской Новоиерусалимской библиотеки. 2 изд. М., 1876, с. 45—57;

·       Срезневский И. И. Пандекты Никона Черногорца. — В: Срезневский И. И. Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках. 2., 4. СПб., 1876, с. 217—296;

·       Амфилохий архим. Исследование о пандекте Антиоха XI в., находящемся в Воскресенской Новоиерусалимской библиотеке. М., 1880, 184 с.;

·       Амфилохий архим. Словарь из пандекта Антиоха XI в. М., 1880, 167 с.;

·       Амфилохий архим. Описание рукописей Воскресенского монастыря. М., 1885, с. 101—106;

·       Krumbacher К. Geschichte der byzantinischen Literatur. München, 1897, p. 146— 147;

·       Лихачев Η. П. Рукопись, принадлежавшая патриарху Феодосию Тырновскому. — ИОРЯС, 10, 1905, 4, с. 312—319;

·       Крымский А.Е. Филология и Погодинская гипотеза. — Киевская старина, 1899, январь, с. 20—21;

·       Haidacher S. Nilus-Exzerpte im Pandekt des Antiochus. — Revue bénédictine, 22, 1905, p. 244—250;

·       Соболевский А. И. Особенности русских переводов домонгольского периода. — СОРЯС, 88, 1910, 3, с. 167;

·       Соболевский А. И. Материалы и исследования в области славянской филологии и археологии. СПб., 1910, с. 207;

·       Бодянский О. М. Пандект монаха Антиоха. По рукописи XI в., принадлежащей Воскресенскому монастырю. М., 1913, 46 с. + 1 факс.;

·       Копко П. М. Исследование о языке Пандектов Антиоха XI в. — ИОРЯС, 20, 1915, 3, с. 139—216; 4, с. 1—92;

·       Φωκυλίδης I. Ἀντίοχος μοναχὸς καὶ ὁ Στρατηγός. — Ἐκκλησιαστικὸς Φάρος, 22, 1923, p. 188—205;

·       Дурново Η. Η. Русские рукописи XI и XII вв., как памятники старославянского языка. — ЈФ, 4, 1924, с. 80, 88, 89, 92, 93; 5, 1925, с. 102; 6, 1926, с. 14—16, 22, 29, 34—44, 47—51, 56, 59, 62—64;

·       Каринский Н. М. Образцы письма древнейшего периода истории русской книги. Л., 1925, с. 8, 12—13, табл. 18—20;

·       Bardy G. Antiochus. — In: Dictionnaire de spiritualité. 1. Paris, 1937, p. 701—702;

·       De Clerqe C. Les textes juridiques dans les Pandectes de Nikon de la Montagne noire. Venezia, 1942 (Fonti, serie 2, fasc. 30), p. 1—93;

·       Paňkevič I. Antiochovy Pandekty z r. 1307 po stránce slovníkové. — In: Slovanské studie. Praha, 1948, p. 90—99;

·       Lunt H. The Orthography of Eleventh Century Russian Manuscripts. Michigan, 1949, p. 144—145;

·       Bardenhewer O. Geschichte der altkirchlichen Literatur. 5. Freiburg, 1955, p. 77—79;

·       Pankevich I. Mali Proroci v Antiochovych Pandektech z r. 1307. — Slavia, 25, 1956, p. 384—393;

·       Beck H.-G. Handbuch der Altertumswissenschaft. München, 1959, p. 353, 449, 482, 600;

·       Beck H.-G. Kirche und theologische Literatur im Byzantinischen Reich. München, 1959, p. 600;

·       Kirchmeyer J. Une source d’Antiochus de Saint-Sabas (Pandectes c. 127—128). — OChP, 28, 1962, p. 418—421;

·       Hahn J. Das Viktorov-Blatt. Ein neues altkirchenslavisches Sprachdenkmal. — WSl, 9, 1964, p. 84—89;

·       Kurz J. Učebnice jazyka staroslověnského. Praha, 1969, p. 38;

·       Poppе A. V. Słownik starożytności słowiańskich. 4. Wrocław-Warszawa-Kraków, 1970, p. 18—19;

·       Иванова-Константинова Кл. Об одной рукописи XIV в. Погодинского собрания. — ТОДРЛ, 25, 1970, с. 294—308;

·       Протасьева T. Н. Византийский орнамент. — В: Древнерусское искусство: рукописная книга. 2. М., 1974, с. 205—218;

·       Birkfellner G. Glagolitische und kyrillische Handschriften in Österreich. Wien, 1975, p. 126—128 (No II/40), 153—154 (No II/ 50);

·       Павлова P. Неизвестен ръкопис c подписа на българския патриарх Теодосий Търновски. — ЕЛ, 30, 1975, 2, с. 25—38;

·       Schühlein F. Antiochus. — In: Lexikon für Theologie und Kirche. 2 Aufl. 1. Freiburg i. Br., 1975, p. 501;

·       Tот И. Листок Викторова. — StS, 23, 1977, p. 1—22, 25, 26—27;

·       Павлова Р Три рукописи четырнадцатаго века с подписью болгарского патриарха Феодосия. — В: Славистични изследвания. 4. С., 1978, с. 127—142;

·       Clavis Patrum Graecorum. Cura et studio Mavritii Geerard. 3. Brepols-Turnhout, 1979, No 7842—7844;

·       Podskalsky G. Christentum und theologische Literatur in der Kiever Rus’ (988—1237). München, 1982, p. 145—146;

·       Павлова Е Още един непознат среднобългарски ръкопис. — ЕЛ, 38, 1983, 5, с. 23—31;

 

 

66

 

·       Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР. М., 1984, № 24, 32, 163, 166, 214;

·       Thоmsоn F. The Problem of the Réception of the Works of John IV Ieiunator of Constantinople among the Slavs: Nicon of the Black Mount and Cirycus of Novgorod. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 1, p. 23—45;

·       Πавлова Р. Пандекты Никона Черногорца в славянской письменности. — СФ-С, 19, 1988, с. 99—116;

·       Popovski J. Die Pandekten des Antiochus Monachus. 1—4. Amsterdam-Nijmegen, 1989;

·       Popovski J. The Pandects of Antiochus. Slavic Text in Transcription. Amsterdam, 1989 (Полата кънигописьнаı-а, 23—24), 202 p.;

·       Πavαγiώτη Κ. Χρ. Ελληνική Πατρολογία. 5. Θεσσαλονίκη, 1992, p. 404—406, 408— 409;

·       Турилов А. А. Памятники древнерусской литературы и письменности у южных славян XIIXIV вв. — В: XI Международный съезд славистов. Славянские литературы. М., 1993, с. 35—38;

·       Бояджиев А. Ранната старобългарска кирилица в писмеността на Киевска Русия XI—XII в. Дисертация. Машинопис. С., 1996, с. 167—184;

·       Максимович К. А. К проблеме происхождения древнейшего славянского перевода „Пандектов“ Никона Черногорца. — В: Славянское языкознание. XII Международный съезд славистов. Краков, 1998. Доклады российской делегации. М., 1998, с. 398—412;

·       Максимович К. Пандекты Никона Черногорца в древнерусском переводе XII века (Юридические тексты). М., 1998, 576 с.;

·       Павлова Р. За историята на произведенията на Никон Черногорец в славянската писменост. — В: Търновска книжовна школа. 6. Велико Търново, 1999, с. 203—220;

·       Pavlova R., S. Bogdanova. Die Pandekten des Nikon vom Schwarzen Berge (Nikon Cernogorec) in der ältesten slavischen Übersetzung. Frankfurt a. M., 2000 (Vergleichende Studien zu den slavischen Sprachen und Literaturen, 6). 1., 427 p.; 2., 410 p.;

·       Mаксимович К. А. Текстологические и языковые критерии локализации древнеславянских переводов (в связи с новым изданием „Пандектов“ Никона Черногорца). — Русский язык в научном освещении, 2001, 2, с. 191—224;

·       Славова Т. Ценно издание на славянския превод на Пандектите на Никон Черногорец. — Palaeobulgarica, 25, 2001, 3, р. 121—125;

·       Богданова С. Към изследването на лексиката на „Пандектите“ на Никон Черноризец в първия им славянски превод. — В: Преславска книжовна школа. 6. С., 2002, с. 131—142.

 

Анисава Милтеново, Румяна Павлова

 

 

    (13). ПАНОНИЯ (Pannonia) — низина в Средна Европа; римска провинция от 8 г. от н. е. Поради изгодното си стратегическо положение тя има важно значение за историята на континента през Ранното средновековие. Географско-полити

 

ческата ѝ роля на плацдарм в контактите и конфликтите между Римската империя и съседните и варвари, главно германците, се проявява в Късната античност. След военно-административната реформа на имп. Диоклециан (284—305) П. е включена към диоцеза Западен Илирик (префектура Италия) като две провинции — Горна П. и Долна П. (с метрополии Савария и Сирмиум). През 437 от състава на Западен Илирик са извадени провинциите Савия (метрополия Емона, дн. Любляна), Валерия (метрополия Sopianae, дн. Печ) и двете П. и са присъединени към префектурата Източен Илирик, която от 395 е подчинена на Източната римска империя. С разпространението на християнството през Късната античност се формира и църковната организация, която до голяма степен е повлияна от административната система на империята. Преди 395 Източен Илирик е под църковната юрисдикция на папството, но поради административните промени тя е премахната. Като църковни единици двете П., Валерия и Савия са извадени от пряката юрисдикция на римските папи и през 444, по времето на папа Лъв I Велики (440—461), са поставени под властта на солунските епископи в качеството им на vicarii рарае, т. е. папски наместници. С новела 131 от 545 на имп. Юстиниан I (527—565) се установява, че архиепископът на Прима Юстиниана трябва да има под своето върховенство епископите на Dacia Ripense, Dacia Međiterranea, Превалитания, Дардания, Горна Мизия и П. Но поради варварските нашествия този порядък не може да се въведе. Едва през 731 имп. Лъв III (717—741) отнема от юрисдикцията на папството онези части от Илирик, които вече владеела Византия, и ги поставя под властта на виз. патриарх.

 

Преди втората половина на V в. романското население на П. въпреки хетерогенния си произход и честите нахлувания на различни варвари все още се

 

 

67

 

задържа в областта. Изключение прави източната част на Панонската низина, където още след римското завоевание през I в. се появяват сарматите. Хуните ликвидират относителната им самостоятелност, но заедно с хуните идват и аланите сармати, които впоследствие стават римски федерати. Според унгарската историография сарматите пребивават в П. до 480, въпреки че част от тях вероятно са дочакали и първата вълна на аварската колонизация. След поражението на хуните при Каталунските поля и след смъртта на Атила (453) Хунският съюз се разпада. С това се създава етнически вакуум в П. и там се придвижват редица германски и негермански племена. Гепидите завземат Pannonia Sirmiensis (Сирмиум, дн. Сремска Митровица) и се сблъскват c настанилите се там от средата на V в. остготи. Конфликтите между готи и гепиди продължават и по-късно, но след средата на VI в., когато вече е унищожено Остготското кралство в Италия, експанзията на гепидите се разширява. След 488 повече от половин век в П. пребивават лангобардите, както и едно от най-войнствените германски племена — херулите.

 

Етническата и културната деградация на П. започват още в началото на V в., по-точно след първото масово нахлуване на всички погранични варвари (395) — сармати, вандали, хуни, маркомани, готи и алани. Но този процес протича по-интензивно през втората половина на V и през VI в. Както свидетелства житието на св. Северин, именно през втората половина на V в. въпреки старанията на епископа (самия св. Северин) църковната организация в П. и Норик се руши и в крайна сметка романизираното, неолатинското население на областта е принудено да се оттегли в Италия.

 

През 568 в П. за дълго време се настаняват номадите авари. Тяхното нахлуване е улеснено от войната между лангобарди и гепиди. Лангобардите сключват почти принудителен съюз с аварите, докато гепидите търсят безуспешно контакти с Византия. Гр. Сирмиум обаче аварите завладяват едва през 582 след двегодишна обсада. Важен момент в историята на Аварския съюз е обсадата на Константинопол през 626. Аварите и подвластните им народи (славяни, гепиди и прабългари) претърпяват тежко поражение при опита си да завземат столицата на империята. Може би по това време политическият център на тяхната държавност се измества на запад. Същевременно средноевроп. славяни временно отхвърлят зависимостта си от Аварския хаганат. Но още преди това, в края на VI в., започват по-широки военни стълкновения между аварите и франките, респ. баварците; в течение на 593—594 баварският херцог Тасило I (592—неизв.) претърпява тежко поражение.

 

От 70-те г. на VII в. (според данните от археол. проучвания) в П. нахлува втора аварска колонизационна вълна. Приблизително по същото време изчезва и династията на Баян — след смъртта на по-малкия Баянов син, който през 626 обсажда Константинопол. Археол. данни сочат също, че по времето на Първия хаганат аварите проявяват значителна веротърпимост спрямо християнството. Ако е християнка, съпругата можела да запази своята вяра. Рязка промяна в обратна насока се наблюдава от 80-те г. на VII в., по времето на Втория хаганат. Това се обяснява със засилването на конфликтите в Средна Европа, както и с характера на аварското общество. Въпреки могъществото на хаганата то все още пази военно-патриархалната си структура; аварите не успяват да се внедрят в средноевроп. регион — тяхната номадска култура остава чужда на неолатинското и слав. земеделско население.

 

През последното десетилетие на VIII в. избухват ожесточени франко-аварски войни, в резултат на които Аварският хаганат е унищожен напълно и аварите са изличени етнически от картата на Европа. Още през 787 положението на баварския

 

 

68

 

херцог Тасило III (749—788) е затруднено. Франките с военна сила го принуждават да се подчини, но въпреки наложената му васална зависимост запазват херцогското му достойнство. На следната година Тасило III се съюзява с аварите. На сейма в Ингелхайм франките обявяват амбициозния херцог за предател, след което той е лишен от херцогска власт и е арестуван. Смъртната му присъда е заменена с принудително замонашване. Франкският владетел Карл Велики (768—814) с указ създава Баварска марка и Бавария започва да се управлява от кралски чиновник с титлата „префект“. Същевременно границата с аварите е укрепена. През 790 хаганът протестира срещу тези явно враждебни действия чрез свои посланици на сейма във Вормс, но до споразумение не се стига и през 791 избухва война. Тя приключва с пълното поражение на аварите ок. 802.

 

Поражението на аварите поставя началото на т. нар. панонски християнски мисии. Главна роля в тях играят проповедници от Залцбург, Пасау и Аквилея. През 796 в завзетия аварски „хринг“ на брега на Дунав е свикан църковен събор. Епископската комисия заседава под председателството на аквилейския патриарх Паулин II (776—802). В запазения протокол от заседанията се обръща внимание на методите при покръстването. Християнизацията на П. се възприема като съвместно дело на Франкската империя и Църквата, но за да се избегнат нежеланите рецидиви (каквито напр. имало в Саксония), се настоява за по-широка пропаганда на „словото божие“. Но слабата населеност на П., етническата ѝ неустойчивост, продължителното прекъсване на късноантичните традиции на християнството, съперничеството между Залцбург и Аквилея не дават възможност да бъде изградена постоянна църковна организация веднага след края на VIII в.

 

Аварското владичество в Централна Европа променя до голяма степен късноантичната географска представа за П. През IX в. това понятие е с по-широк обхват — то включва и териториите на стария Норик, всички владения на аварите до р. Анижа са назовавани Авария или П. Същото се отнася и за южната граница на областта. Когато се разказва за въстанието на Людевит Посавски, под 818 във Франкските кралски анали водачът на въстаналите хървати се назовава „княз на Долна Панония“ (dux Рапnoniae inferions). Това разширяване на понятието П. понякога води до неточно назоваване на двете ѝ части. Когато се съобщава за войната през 827—828 с българите, в същите анали името на фриулския маркграф Балдерик се свързва с Горна П., където неговите правомощия явно не се разпростират. Безспорно е, че става дума за Долна П., на север от р. Драва, където българите са нахлували безпрепятствено.

 

Териториите, които франките завземат след 802, са разделени между две военноадминистративни погранични единици. От Горна П. (между реките Раба и Ен) е отделено австрийското Приалпие и е образувана Източната марка, където франките се настаняват трайно. Източната марка, Горна П. и Каринтия се администрират от общ аварски пограничен управител, маркграф. Към образуваната Фриулска марка са присъединени Крайна, Долен Щайер и Долна П. на север от Драва. Но в църковно отношение порядъкът е малко по-друг. През 796 Пипин, син на Карл Велики, след окончателната победа над аварите причислява част от Долна П. около езерото Балатон към Залцбург. Частта от Долна П. на юг от Драва остава под юрисдикцията на Аквилейската патриаршия. Каринтия пък се управлява от залцбургските църковни ректори. Но с ново решение на Пипин от 803, потвърдено от Карл Велики през 811, р. Драва става

 

 

69

 

граница между двата архидиоцеза и за Каринтия, откъдето идват и главните несъгласия между тях. В християнизацията на Горна П. участват манастирите в Кремсмюнстер, Нидералтайх и Мондзее, както и регенсбургските манастири „Св. Емерам“ и Метен. Ръководството е в ръцете на регионален пасауски хорепископ. В началото на IX в. хорепископи са Ерханфрид и Отгар (ок. 813), след тях е Анно (833—836), през 859 — Алберих, в началото на X в. се споменава Мадалвин.

 

Нападенията на българите в края на 20-те г. на IX в. открояват слабостта на панонската военна покрайнина, което налага реорганизация на цялата система на франкските марки в Подунавието. Тя е извършена от Лудвиг Благочестиви (814—840) през 828. Фриулската марка е раздробена, като към нея остават само Фриул, Далматинска Хърватия и Истрия, докато Посавието (Панонска Хърватия) и Долна П. преминават към новосформираната Източна префектура, която се управлява от горнопанонския граф. Но и реформата от 828 не урегулира отношенията на изток, въпреки започващата силна немска колонизация. Това показват и събитията около свалянето на Радбот, който бидейки източен префект и маркграф, държи в подчинение и горнопанонския граф Одалрик. На мястото на Радбот през 856 е поставен кралският син Карломан, но само като горнопанонски граф. Източната марка се управлява от двамата графове Вилем и Енгелшалк (от 853 до 871). Карломан обаче през 861 се съюзява с великоморавския княз Ростислав (843— 870), като прогонва не само графовете, които отговарят за панонската и каринтийската граница (т. е. маркграфовете), но и каринтийския граф Пабо. По това време е убит и долнопанонският княз Прибина. През 862 Карломан се помирява с баща си. Източната префектура е възстановена в старите си размери, но с ново име — Каринтия. Нова промяна е извършена през 876, когато наследникът на Карломан се отказва от горнопанонското графство. В Долна П., където слав. колонизация е по-силна, се образува слав. Блатненско княжество. Ок. 874 неговата автономия е ликвидирана и то е присъединено към владенията на Карломан (876—879) и Арнулф Баварски (887—899). В края на IX в. в тези земи се настаняват угрите (маджарите).

 

 

            Лит.:

·       Коs F. Gradivo za zgodovino Slovencev v Srednjem veku. 1. Ljubljana, 1902, p. 299, 331—332;

·       Hauptmann Lj. Postanek in razvoj frankovskih mark ob srednji Donavi. — Časopis za slovenski jezik, kniževnost in zgodovino, 2, 1920, p. 210—250;

·       Einhardi Vita Karoli imperatoris. — In: MGH. Scriptorum. 2. Ed. G. H. Pertz, Leipzig, 1925, p. 449—451;

·       Eugippius. Das Leben des heiligen Severin. Leteinisch und Deutsch. Einführung, Übersetzung und Erläuterungen R. Noll. Berlin, 1963, 8+150 p.;

·       Vavřínek V. Prědkyrilometodějské misie na Velké Moravě. — Slavia, 32, 1963, p. 471;

·       Кoller H. Die Awarenkriege Karls des Großen. — Mitteilungen der Österreichischen Arbeitsgemeinschaft für Urund Frühgeschichte, 15, 1964, 1—2, p. 1—12;

·       Deér J. Karl der Große und der Untergang des Awarenreiches. — In: Karl der Große. 1. Düsseldorf, 1965, p. 719—791;

·       Ковачевић J. Аварски каганат. Београд, 1977, с. 41—100, 206—208;

·       Deutsche Geschichte. 1. Von den Anfängen bis zum Ausbildung des Feudalismus. Mitte des 11. Jh. Berlin, 1982, p. 321—323, 370—372;

·       Glanz J., L. Häsler. Der Fall des letzten Stammesherzogs: Tassilo III. von Bayern. — In: Deutsche Geschichte. 1. Berlin, 1983, p. 289, 301—303, 343.

 

Георги Сотиров

 

 

    (14). ПАНОНСКА ХИПОТЕЗА. Въпросът за произхода и етническата принадлежност на първия слав. литературен език възниква още при зараждането на слав. филология като наука. Пръв го поставя основателят ѝ Й. Добровски. Той нарича Кирило-Методиевия език „Altslavonisch“ и го локализира на територията на старосръбския език (Slovanka, 1, 1814, с. 168). Тази формулировка съответства на тогавашното състояние на слав. етнография (с термина „сърби“ се означават всички славяни на юг от Дунав). В своята класификация на слав. езици по 11 характерни белега Добровски очертава две групи (бълг. език не се споменава отделно):

 

 

70

 

1) югоизточна — хърватски, сръбски, руски, словенски; 2) северозападна — чешки, словашки, полски, лужишки („Institutiones“, 1822, с. IV). Добровски смята, че езикът на Кирил и Методий се отнася към първата група и представлява „българско-македонско наречие на истинския старосръбски език“ („lingua serbica antiqua incorrupta“), който по-нататък се развива самостоятелно, докато Кириловото „сръбско наречие“ се запазва само като литературен „църковнославянски“ език, по-стара „сестра“ на слав. езици. Крайно ограниченият кръг от стари паметници, с които Добровски разполага по това време, както и недостатъчно точните сведения за южнослав. диалекти обуславят неопределеността на тази характеристика. Бълг. език не е признат за самостоятелен, причислен е към илирийските (сръбските) диалекти („Geschichte der böhmischen Sprache...“, 1792, с. 22; 2 изд. 1818, с. 32). Същевременно обаче в предговора на „Institutiones...“, с. V, Добровски посочва Б-я като родина на слав. писменост:

 

„Биографът на Климент, архиепископ български, свидетелства, че началото на преведените на славянски език от него [т. е. Константин] и брат му Методий свещени книги, най-необходими за извършване на богослужението, е било поставено в България.“

 

По-късно той променя до известна степен становището си, като включва и бълг. диалекти в основата на Кирило-Методиевия език, определен от него като „несмесено сръбско-българско-македонско наречие“ (1823, 1826).

 

От кореспонденцията му проличава, че това означение не е случайно. Той изтъква, че Кирил и Методий са родени в полугрц.-полуслав. гр. Солун и следователно тяхната слав. реч е била преди всичко езикът на солунските славяни, който двамата братя поставили в основата на първите слав. преводи.

 

През 1820 А. X. Востоков, който разполага с текста на руското Остромирово евангелие (най-стария датиран препис на изборно евангелие, 1056—1057), прилага за пръв път в славистиката сравнително-истор. метод на изследване и успява да даде точно описание на фонетичната система, залегнала в основата на ранната кирилица, установява звуковата стойност на ѫ и ѧ (откритие с важно методологическо значение за слав. езикознание в началото на XIX в.), на ь и ъ, както и следните особености на най-старите слав. паметници: 1) застъпване на *tj, *dj като шт, жд, в по-късни преписи и като с, dz, ћ, đ; 2) невъзможност за съчетаване на к, г, х с предни гласни и на ш, ж, ч, ц, шт, жд с непредни гласни в слав. думи; 3) два типа форми при прилагателните имена — прости и сложни; 4) липса на деепричастия; 5) употреба на неопределена глаголна форма на -тъ, -шть, наречена от Востоков „достигательное наклонение“ (т. е. супин), и др. Той споделя схващането на Добровски за голямата близост между слав. езици в епохата на първите писмени паметници, но прави уговорката, че Кирило-Методиевият език не е езикът източник (т. е. праславянският), от който са произлезли останалите слав. езици, а наречие на определено слав. племе („Рассуждение о славянском языке...“, 1820, с. 2). Според Востоков отговорът на въпроса за етническата принадлежност на най-старите църковни текстове може да бъде даден само след проучване на древните ръкописи, сред които той пръв разграничава различни редакции — българска, сръбска, северноруска (руска), южноруска (украинска). Така косвено Востоков насочва правилно бъдещите търсения към слав. племе, говорило езика на Кирил и Методий, което през 1824, след като се запознава с изследванията на В. Караджич (1822), той определя като българско.

 

Разсъжденията на Востоков, както и принципно вярната преценка на Добровски за родината на Кирило-Методиевия език не намират толкова последователи

 

 

71

 

и защитници, както т. нар. П. х., чиито авторитетни застъпници са словенците Б. Копитар и Фр. Миклошич. Според нея Кирило-Методиевият език е езикът на панонските славяни от княжеството на княз Коцел (861—874), където Методий поставя същинските основи на слав. богослужение, като си служи със словенския език и при превеждането на богослужебни книги. Копитар излага езикови и главно истор. аргументи, в чиято основа се очертават две главни схващания — за карантанизма и за панонизма.

 

Карантанизмът (свързан с някои особености на ранната словенска средновековна история) се оформя въз основа на етническото деление на южните славяни, което според Копитар (1811) обхваща: 1) славяно-сръбска или илирийска група (включва Южна Унгария, Б-я, Славония, Сърбия, Босна, Далмация, Хърватското Приморие и Истрия; по-късно той отделя бълг. група като равностойна на други две — сръбската и словенската; 2) словенска група — включва Каринтия, Крайна, Долна Щирия, Хърватско, Западна Унгария (жителите на Прекомурието и кайкавците); в граматиката си от 1808 (с. XX) Копитар говори само за илирийска и хърватска група; променя се мнението му по отношение на хърватската етническа група, която по силата на езикови и истор. особености според него трябва де се нарича „карантанска“ (т. е. в тесен смисъл словенска). Копитар застъпва мнението за езиковата близост и сливането на двете групи — панонска (Долна Щирия, Прекомурието, кайкавски хървати) и карантанска (Каринтия и Крайна) — в една „словенска“ етническа общност. Осъществяването на това сливане е основна задача и съдържание на карантанизма. За осмислянето му той го свързва и с определена културно-политическа програма за възраждането и етническото интегриране на южнослав. народи (за него това означава съчетаването на групата от сърби и хървати със словенците) в рамките на австрийската държава. В политическите си възгледи обаче той е убеден австрофил.

 

Кореспонденцията между Копитар и Добровски свидетелства за постепенното натрупване на предпоставките за оформянето на П. х., формулирана за пръв път през 1822 в рецензията на Копитар върху „Institutiones...“ на Добровски. Копитар подчертава ролята на словенския език:

 

„Изглежда от трите днешни южнославянски езика: български, сръбски и словенски, исторически и езиково пряк потомък на църковнославянския език от IX в. е словенският език. Казваме исторически, защото Методий е бил цял един човешки живот архиепископ панонски, и лингвистичен, защото този език днес е по-близък на старославянския, отколкото другите два.“

(„Österreichischer Beobachter“, № 52, 21 февр. 1822, с. 219; също „Wiener Jahrbücher der Literatur“, 17, 1822, с. 71—73.)

 

Когато Копитар се запознава с образците на новобълг. език, събрани от В. Караджич (1822), те безспорно му правят впечатление с разложеното именно склонение и липсата на флексия — това му дава основание да свърже генетично словенския, а не бълг. език с най-стария слав. писмен език. Независимо от това обаче негова е заслугата за събуждането на научния интерес към бълг. език, чиято важна роля при решаването на въпроса за родината на Кирило-Методиевия език той добре съзнава: езикът на Кирил според Копитар е бил древният език или на словенците, или на българите; сръбският е заемал трето място по близост до „църковнославянския“. Словенският изследовател признава фонетичната близост на бълг. език до Кирило-Методиевия (наличие на типичните бълг. съчетания шт, жд; срв. „Glagolita Clozianus“, 1836, с. XXXIII), но решаващо значение той придава на германизмите. Това са лексеми от западен, лат.-немски произход, като: олтаръ от лат. altare,

 

 

72

 

старовисоконемски altâri; крьстъ от старовисоконемски krist; крьстити; црькъı от герм. kirkô, старовисоконемски chirihla; попъ от старовисоконемски pfaffo; мънихъ от старовисоконемски munih; пость от старовисоконемски fasto и др. (1822, с. 71—72), които според Копитар са могли да проникнат само в езика на народ, живял в близост с лат.-германския свят и в сферата на неговото влияние. Такъв народ са могли да бъдат жителите на Панония, но не и бълг. славяни. Това становище Копитар повтаря в „Glagolita Clozianus“, където добавя още германизми: пькло (старовисоконемски pëh от лат. pix), срѣда (калка от старовисоконемски mittawëcha), цѣсарь (готски kaisar) (с. VIII-IX и XII), а също и папежь (лат.-грц. pappas), комканиѥ от лат. сошmunicare. По-късно той не променя това си становище, но полемично го заостря в „Hesychii Glossographi...“ (1839, с. 48—50 — главата „De linguae S. Methodii liturgicae pannonietatae“) и за последен път в предговора към труда си за Реймското евангелие („Prolegomena historica“, 1843, с. I—XIX). Откривайки обаче форми като ношта и рожденъ, както и други морфологични и структурни сходства на Кирило-Методиевия език с българския, той ги обяснява като южнослав. влияние в Панония и се опира на сведения за дейността на двамата братя преди пристигането им в Панония. Според него сто години преди появата на сърби и хървати бълг. и панонските славяни представлявали единна група, разположена на север от устието на Дунав. Езикът на бълг. славяни не се различавал от панонско-словенския. С подобни аргументи Копитар отстоява несъобразностите в хипотезата си.

 

От граматическото описание към подготвеното от Копитар през 1836 издание на Клоцовия сборник се вижда, че 15 г. след публикацията на Востоков Копитар не смята за доказано носовото произношение на ѫ и ѧ (за да избегне несъответствията с данните от Фрайзингенските молитви, в които се среща носовост). Поради това неопределено посочва, че ж означавало протегнато о (като в новословенски), а а — ё със звукова стойност на ą и ę (с. L); неточно определя развой на дъта от дата, аъж от ааж; смята, че ь произлиза от ъ в Τ()ΚΓ04ἘΚ и рьцн.

 

Почти по същото време (1838) П. Й. Шафарик вече разполага с текста на ЖК, а през 1843 А. В. Горски запознава славистичния свят с Пространните жития на Кирил и Методий, чието първо издание осъществява Шафарик през 1851. Опирайки се само на анонимното обвинение срещу дейността на Методий в Панония от Залцбургския меморандум („Glagolita Clozianus“) и без да познава още Пространните жития, Копитар не е могъл да знае, че Методий съвсем не е прекарал толкова дълго време в Панония. От друга страна, още през X в. словенският език (според Фрайзингенските молитви) има застъпници ч и j вм. шт и жд, слаби следи от назалност, оконч. -га вм. -го и др.

 

При преценката на възгледите на Копитар би трябвало да се има предвид, че те са свързани със съществени черти на Словенското възраждане през втората половина на XVIII в., когато в зависимите южнослав. страни се формират нациите, националните езици и литератури. Едва след това става възможно да се постави въпросът за държавата на съответната нация. Това своеобразие на истор. развитие е причина на преден план в комплекса от задачи на зародилата се славистика да бъдат поставени филологическите проблеми. Търсейки етническа мотивираност за своята хипотеза, Копитар се опитва да обоснове истор. приемственост и водещата културна роля на словенците сред южните славяни. Според него името на славяните от княжество Каринтия (VII-IX в.) става общо име на всички алпийски и

 

 

73

 

панонски славяни в областите Резия, Каринтия, Панония, Прекомурието; през Средновековието каринтиец означава предтеча на южните австрийски славяни и за няколко века придобива значение на днешното етническо име словенец. Именно каринтийците според Копитар първи от славяните приемат християнството от римски мисионери. От Панония богослужението се разпространява в Хърватско, Сърбия, Б-я и дори в Русия. В тези си твърдения той се опира на необоснованото, както се оказва по-късно, мнение на немския историк Е. Дюмлер, според когото през IX в. не само Панония, но и левият бряг на Дунав е бил заселен от предците на словенците, а не на чехите и словаците.

 

Подкрепена от изтъкнати творци и учени, като А. Мицкевич, Миклошич, по-късно и от Шафарик, П. х. се задържа в славистиката до края на XIX в. въпреки острите критики от страна на Добровски, Я. Грим, М. Чоп, Й. Шмелер. Методологическите ѝ принципи са актуализирани два пъти в словенската история от XIX в. Те намират отражение в дейността на следващото източнощирийско поколение — Миклошич доразвива хипотезата, Ст. Враз приема методологията ѝ и обогатява съдържателно илиризма, а през 60-те г. тя активизира филологическите занимания на Фр. Левстик и опитите му за етимологическо сближаване (архаизиране) на словенския книжовен език със старобългарския.

 

Застъпниците на *tj, kť — *dj —> шт — жд са между аргументите, въз основа на които Копитар и Миклошич обединяват в една група български (или българо-словенски) със старословенски в смисъл на старопанонско-словенски или днешния карантинско-словенски. П. х. не пречи на Миклошич да признае, че бълг. език е произлязъл от старословенския в най-широк смисъл на думата (той приема, че старословенският има четири диалекта: панонско-словенски, карантинско-словенски, дако-словенски и българо-словенски).

 

В първите си публикации Миклошич още не е привърженик на П. х. Независимо от големите си заслуги за проучването на бълг. езикова история, той не издава специален труд по въпроса за родината на Кирило-Методиевия език, поставен в основата на неговата монументална сравнителна слав. граматика (1852—1874). По отношение на началото на слав. писменост изказва мнението си на няколко места, най-пълно в предговора на кратката „Altslovenische Formenlehre in Paradigmen“ (1874, с. I—XXXV), където прибавя нови аргументи към указанията на своя учител Копитар. В рецензия върху направеното от Востоков издание на Остромировото евангелие той сочи, че основата на всички стари слав. паметници трябва да се търси в словенска Панония, югозападно и около Блатненското езеро, т. е. той смята, че етнографски понятието Панония трябва да обхване и Моравия (1874, с. III). Подкрепяйки Дюмлер, Миклошич заявява, че старословенското племе през IX в. населявало не само десния, но и левия северен бряг на Дунав. Като потвърждение се привежда името на моравския княз Светополк (870—894) във формата Zventibald, първата част на която (слав. свѧтъ-) посочва запазване на носовата гласна през този период за езика на моравските славяни, въпреки че в чехо-моравски липсва носовост. Оттук и изводът: в Моравия през X в. не са живели чехо-моравци. Обосновка на това свое твърдение той намира и в миналото на словенците, за които смята, че са живели на изток от моравците в северна Унгария и които до днес наричали страната си Slovensko, а своя език — slovenský. Чрез тези аргументи Миклошич смята, че отстранява противоречието между Копитаровата хипотеза и истор. свидетелства за Панония, без обаче да представи необходимите доказателства за твърденията си.

 

Впрочем още К. Ф. Калайдович при издаването на съчиненията на Йоан Екзарх (1824) обявява Моравия за родина

 

 

74

 

на Кирило-Методиевия език, тъй като според него през IX в. не е имало важни различия между езиците на моравци, българи, сърби и руси, а вероятно и между другите еднородни племена. Едва чрез превода на Свещеното писание този общ език получава достойнството на книжовен език (с. 8). Тук Калайдович повтаря безкритично неопределените възгледи на А. Шльоцер за отношението на Кирило-Методиевия език към живите слав. езици, като пренебрегва важните езикови различия между северозападните и югоизточните слав. езици, обособили се още преди IX в. — факт, който дава основание на Добровски да търси родината на този език на юг, в югоизточната група славяни.

 

Миклошич нарича езика на панонските моравци, станал по-късно църковен език на българи, сърби, хървати и руси, „старословенски“ (altslovenisch, раlaeoslovenica), за разлика от исторически наследилия го новословенски. Според него единствено „панонските“ паметници отразяват най-точно чистия „старословенски“ език, който трябва да бъде изходна точка при тълкуването на четирите му преправки (редакции): българска, сръбска, хърватска и руска. Това си становище той представя практически във всичките си граматически и лексикографски трудове, като след „старословенската“ форма на първо място поставя словенската, а след нея — българската.

 

Миклошич смята езика на Кирил и Методий за говор на измрелите по-късно панонски славяни и признава наличието на различни езици още през IX в. в Крайна, Панония и Б-я. Той разграничава: 1. Същински „панонски словенци“ — живели на североизток (около Блатненското езеро и по на север — до подножието на Карпатите). Езикът им е „старословенски“, основа на книжовния Кирило-Методиев език, по-късно изчезнал. 2. „Карантински или норически словенци“ — живели пò на запад (в Норическите Алпи). Езикът им е „новословенски“, отразен във Фрайзингенските молитви и в литературата на днешния словенски език в Щирия, Каринтия и Крайна. В т. I на сравнителната си граматика Миклошич прибавя към тях още две групи: българо-словенска и дакийско-словенска. Тези „четири диалекта още в историческо време са имали носово произношение, което старословенският е запазил най-добре“ (с. 33—34). Неслучайно Миклошич подчертава тази фонетична особеност, тъй като словенски, „църковнославянски“ и български се различават главно по употребата на ѫ, ѧ, ы, ѣ и групите шт, жд. Фрайзингенските молитви обаче показват, че през X в. употребата на носови гласни при карантинските словенци е в упадък — срв. sunt = сѫтъ, poronso = порѫчѫ, но: na zudinem dine (сѫдь-), moiu dusu (моѭ доушѫ), sopirnikom (сѫпьр-), bodete (бѫдете), ztradacho (-хѫ) и т. н.; няма следи от носовост и в повечето словенски говори днес. В този случай Миклошич се позовава на езика на сегашното население в Панония — унгарския, в който посочва слав. заемки с он, ун, ен вм. ѫ, ѧ: korong (крѫгъ), munka (мѫка), péntek (пѧтъкъ), rend (рѧдъ), и отбелязва, че тези думи отделят езика, от който са заети, от българския; този език не познавал носово произношение, както показвали всички български паметници (1874, с. XXIII), включително и новобългарският език. Това е приемлив за времето си отговор, когато не са били познати бълг. говори от географската област Македония с ъм, ем, ен вм. ѫ, ѧ. По-късно, във второто издание на своята сравнителна фонетика (1879), Миклошич признава, че по отношение на ѫ, ѧ бълг. език може да се постави наравно с новословенския (norisch-slovenische), посочва данни от В. И. Григорович,, цитирани по К. Иречек (Jireček, K. Starobulharské nosovky. — CCM, 1875, с. 325). Въпреки това заключава: „В резултат на тези факти смятам, че през IX в. не е възможна появата на паметник

 

 

75

 

с редовна употреба на носовки нито при карантинските (норическите), нито при българските словени“.

 

На езика на някогашното население в Панония Миклошич приписва (1874, с. X) и наличие на шт, жд, въпреки че в словенски на тяхно място се явяват застъпници č и j. За доказателство се сочат отново унгарските форми на заемките pest (произнася се като pešt, пешть), roszda (произнася се като rožda, ръждa), mostoha (маштеха), palást (плашть). Неубедително обаче е обяснението, че тези лексеми са заети именно от славяните на Западна Панония, като се има предвид, че маджарите се установяват не там, а в областта между Дунав и Тиса, а преди това на Долни Дунав са в досег с бълг. славяни, които дълго време владеят областите далеч на север от Пеща и Будим.

 

Различия между „старословенски“ и български Миклошич търси и в промените на ъ и ь в о и е: сонъ (от сънъ), день (от дьнь), докато за български посочва ъ на мястото на ъ и ь: мъглъ̀ (мьгла), стъ̀клън (стькльникъ, стьклѣнъ), сън (сънъ), или наличие само на един еров знак. В действителност бълг. паметници споделят със „старословенските“ най-важните фонетични признаци, т. е. наличие на ъ, ь, ѧ, ѫ, а по отношение на шт, жд са единствените, които са сходни с тях. За носовките Миклошич сочи, че в български има ѧ, ѩ вм. ѭ (1874, с. XXIII). Този факт обаче не е белег за друга народностна принадлежност на езика, а за следващ период в неговия развой. А тъй като в най-старите „словенски“ паметници (Зогр. ев., Клоц. сб., Асем. ев.) се открива единично смесване на ѫ и ѧ, не може да се отрече възможността езикът на бълг. паметници да се смята за истор. продължение на т. нар. старословенски. В този смисъл и привеждането на редките, специално „словенски“ форми (прост аорист, аорист със -c-, причастия от типа хваль, аорист бимь, 3 л. дв. ч. -те, форми за имперфект на -шета, -шете) загубва всякакво значение, защото в посочваните по-късни паметници от тях не са останали никакви следи, т. е. като стари форми те естествено са изместени от по-нови. Тези съображения Миклошич повтаря в защита на П. х. и в труда си върху звуковите означения в бълг. език (1883, с. 3—7). Тук той особено подчертава, че най-близки до старословенския език са новословенският, отмрелият дако-словенски и бълг. език, който бил особено важен за изучаването на най-стария писмен слав. език.

 

С неизяснените окончателно въпроси за състоянието на слав. езици през IX в., за отношението им към Кирило-Методиевия език, за двете азбуки и др. в Чехия се занимава Шафарик, който като Добровски до 1826 смята бълг. език за сръбски диалект. Скоро обаче той събира в Нови Сад известия и данни за южните славяни, за тяхното литературно и политическо минало и през целия си живот прави преписи на бълг. езикови паметници (между тях са важните грамоти на бълг. царе, някои от които публикува). Противопоставяйки се на Добровски и Копитар, Шафарик пръв отделя сръбския език от „църковнославянския“ („Serbische Lesekörner...“, 1833), описва фонетичните му особености и стига до убеждението, че бълг. език трябва да се смята за пряко продължение на Кирило-Методиевия език. В „Slovanské starožitnosti“ (1837) Шафарик посвещава специална глава на слав. първоапостоли и техния книжовен език (§ 41), преминал с богослужението и с бълг. език от Б-я в Моравия:

 

„От Пеща и Татра на югоизток в цялото Потисне е цъфтяло българско наречие, тези местности са били заселени от български колониста, а от 807 до 895 са били под властта на българите“.

 

Шафарик защитава бълг. характер на първите слав. преводи и най-решително се обявява

 

 

76

 

против възгледите на Копитар. Посочва в унгарския език много слав. думи, по-голяма част от които смята за старобългарски, а германизмите приема отчасти за готски (от времето на смесването на готи със славяни в Дакия и Мизия), отчасти — за проникнали от съседството с франките ок. 807. С изключение на твърдението, че Кирил и Методий развиват дейност най-напред в Тракия и Б-я, цялостното изложение и доказателственият материал у Шафарик съответстват на съвременното становище в славистиката за началото на слав. писменост. От писмата му до Μ. П. Погодин („Письма к Μ. Π. Погодину из славянских земель“. Вып. II. М., 1879, с. 147, 153) се разбира, че Шафарик е подготвял специален труд с намерението да докаже истор. връзка между „старобългарския, т. е. Кириловия диалект“, и новобълг. език (Писмо от 2 окт. 1835).

 

Откриването на Пространните жития на Кирил и Методий и особено на Пражките листове през 1855 дава нова насока на работата на Шафарик; подготвяйки изданието на Пражките листове от 1857, той мисли, че те са по-стари от времето на Климент Охридски (смятан от него за автор на глаголицата), а моравските им езикови особености го разколебават в застъпваното от него схващане за езика и мястото на първия слав. превод на богослужебните текстове (1858). Присъединявайки се към аргументите на Копитар и Миклошич, Шафарик прибавя нови съображения за по-голямата старинност на глаголическите паметници въз основа на езиковите и лексикалните им особености. Той допуска, че първоначалният превод е започнат в Константинопол, но е завършен в Моравия и Панония с местни помощници. При изследването на характерните глаголически форми и лексеми в текста на Псалтира, Евангелието и Апостола Шафарик открива техни съответствия в езика на словенците, хърватите (в по-късните хърватски глаголически паметници), както и в моравскослав. група. Към панонизмите, моравизмите и словенизмите отнася (подобно на Копитар): крижь, папежь, братръ, олтаръ, мнихь, попъ, крьстити, след това звука ћ, транскрибиран от него чрез dj — gy в унгарски (angyal, evangyeliom, gyehenna, György и др.), също така форми с въı- вм. изъ- (въıхъıтити, въıстоупити, въıзвати и др.), наличие на д пред л (вседли, модлити се), оу, о, е вм. ѫ и ѧ (вѣроую, соднъıи, светъıи, редъ), а за наличието на носови гласни, на шт и жд съди по слав. заемки в унгарски език galamb, rend, pentek, pest, rozsda. Освен тях Шафарик открива и редица думи, които се срещат само в словенски, в чешки и в говора на Хърватското Приморие, чиито жители са потомци на панонското население, избягало там след нашествието на маджарите. Такива „панонизми“ според него (1858, с. 33—34) са: локва (среща се като название за езеро и като местно име в Хърватско и Крайна), лѣкъı (в хърватско-чакавски като lěki, -о), окришлъ — и трите форми обаче не се срещат в най-старите глаголически паметници; отокъ ‘остров’ (у словенците и жителите на Приморието), ашоуть ‘напразно’ (в чешки ješutný), балии лечител’ и балованиѥ (имат съответствия във Фрайзингенските молитви, но баловать в по-общо значение съществува и в руски); блимика ‘родственик’ (в Хърватско, но не е характерна панонска лексема); братръ вм. братъ — във Фрайзингенските молитви е по-скоро моравско (чешко bratr), отколкото панонско; цѣста ‘площад’ с производен глагол оцѣстити ‘очиствам’ (в Хърватско и Далмация, известно е и на юг, но липсва в най-старите паметници; със значение ‘път’ се употребява у словаци, чехи и хървати); чрѣвиѥ (праслав., но не е засвидетелствано); година ‘час’ (запазено в чешки и словашки) и др. От формите са посочени бимь за условно наклонение, която съществува у хървати-чакавци (1858, с. 43), и др. Примерите показват,

 

 

77

 

че тези лексеми са застъпени както у моравските славяни, така и у хърватите и словенците, и следователно не могат да бъдат потвърждение за специфично панонската родина на „църковнославянския“ език, нямат и доказателствената сила на отличителни белези за по-ранната „глаголическа рецензия“, която Шафарик иска да противопостави на „кирилската“. Стремейки се да очертае родината на слав. писменост в стара Панония, т. е. в областта, „която лежи между Дунав и Драва и на запад достига до Птуй с център княжеския двор при вливането на Зала в Блатненското езеро“ (с. 32), той забелязва несъответствието, което възниква при свързване на фонетичните и граматическите особености на Кирило-Методиевия език с езика именно на тази част от Панония, и отбелязва: „Известно е исторически, че Кирил и Методий живеят и работят в Моравия и Панония“, т. е. неоснователно е да се пренебрегва или премълчава истор. роля на Моравия. И продължава:

 

„Кирил отначало живее и проповядва при Ростислав в Моравия, говори македонско-българския диалект от родния си край, който значително се различава от панонския, и тъй като освен посочените три книги той превежда и някои други, църковни песни, устав, то възниква следният трояк въпрос: защо първият превод не съдържа почти никакви моравизми? Защо Кирил не пише на своя македонско-български диалект? Защо от предишните му преводи не са запазени никакви преписи с ярко изразени признаци за панонски произход?“

 

И отговаря:

 

„За качеството на моравските ръкописи ние не знаем нищо повече от предлаганото ни от Пражките листове, които отчасти са метадиалектни преписи от панонски ръкописи.“

 

Подобни догадки според В. Ягич (1913, с. 202) се дължат на погрешна логика на мисълта, по силата на която всичко, за което Шафарик не намира съответствие в староморавски, се обявява за панонско по произход.

 

На второ място Шафарик предполага участие на местни панонски славяни в преводаческата дейност на двамата братя. Доказателства за това обаче липсват както у него, така и у Миклошич („Die christliche Terminologie...“, 1875).

 

Тези противоречия в П. х. изчезват, ако се приеме, че Константин-Кирил и сподвижниците му донасят напълно установени езикови норми от юг. В тях са могли да проникнат само отделни литургични термини от езика на моравските славяни (от немски или чрез немски — от латински, под влияние на немските проповедници), като комкати — communicare, олтаръ — altar, папежь — грц.-лат. pappas, мнихъ — старовисоконемски minuh, бискоупъ — старовисоконемски biscof, и др., докато лѣкъı, локва, крижь не се срещат в най-старите паметници.

 

Следователно главните основания на Π. X. са заетите думи в унгарски, истор. теза на Дюмлер и неверните позовавания на бълг. език.

 

През първата четвърт на XIX в. истинско откритие в областта на слав. филология представя излизането на „Додатак к Санктпетербургским сравнитељним рјечницима...“ от Караджич (1822), който съдържа първия граматически очерк за новобълг. език. С този труд се поставя основата за неоспоримото свързване на бълг. език със „старославянския църковен език“.

 

Успоредно с нарастващия интерес към бълг. език П. х. започва все повече да разкрива своята несъстоятелност. П. С. Билярски се застъпва за бълг. начало на слав. писменост в изследването си върху среднобълг. вокализъм (1848), направено въз основа на Московския препис на среднобълг. превод на Манасиевата хроника. Григорович дава първи сведения (1848) за остатъци от носово произношение в някои говори в Македония, което по-късно е потвърдено и от други изследователи. О. М. Бодянски анализира всички мнения по въпроса за произхода на слав. писменост (1855) и

 

 

78

 

посочва, че при съставянето на азбуката Кирил е имал предвид своето бълг. солунско наречие, което авторите на Пространните жития наричат словѣньско, защото с това име тогава все още се означавали българските славяни, а по-сетне тепърва се наложило името на „мизийските усвоители — българите“.

 

В Германия А. Шлайхер и учениците му В. Шмид и А. Лескин въвеждат термина „старобългарски“. В полемичната си статия „Ist das Altkirchenslavische Slovenisch?“ (1858) Шлайхер доказва, че словенският стои най-близо до сърбо-хърватските говори, докато „старобългарският“ е само по-стара форма на новобългарския, и посочва Фрайзингенските молитви като свидетелство за това, че през X в. „църковнославянският“ и словенският са били различни езици. От друга страна, М. Хатала (1855) и Л. Гайтлер (1873) сочат, че словенски и старобългарски се отнасят към една езикова група, и обосновават бълг. характер на Кирило-Методиевия език.

 

П. X. е опровергана аргументирано и окончателно от наследника на Миклошич във Виенския унив. Ягич и от неговия ученик — словенеца В. Облак. Още в първите си трудове В. Ягич поставя в основата на проучването си един от слав. езици — старобългарският („Gramatika jezika hervatskoga, osnovana na starobulgarskoj slovenštini“. Zagreb, 1864). В „Književnik“ (1865, II, c. 377—378) той възразява на Копитаровата хипотеза:

 

„Какво е по-съществено, дали няколко важни фонетични закона или няколко случайно заети думи? Днешният езиковед нито за миг не ще отложи отговора си, а ще каже, че от езикословна гледна точка първенство се пада на диалекта и името български, което се подкрепя и от историята. Толкова за Копитаровото панонство, причината за което е непознаването на българския език“.

 

Своевременно Ягич разглежда критично (ASPh, 1, 1876, с. 442—455) труда на Миклошич от 1874, в който се излагат основанията на П. X., а преглед на схващанията по въпроса за родината на Кирило-Методиевия език представя през 1885 („Вопрос о Кирилле и Мефодии...“). С абсолютна сигурност той определя бълг. характер на езика, залегнал в основата на Кирило-Методиевите преводи, като привежда техните главни черти и посочва пълното им покритие със съответните бълг. езикови особености. Той прави още една стъпка напред, като изтъква, че отличителните белези на Кирило-Методиевия език позволяват неговото локализиране в района между Цариград и Солун, южно от Кърджали (1913, с. 270—281, § 53).

 

П. X. е напълно опровергана след откритията на В. Облак. От труда му „Маcedonische Studien“ (1896) проличават ясно бълг. черти както на източнобълг. говори североизточно от Солун — с. Сухо, така и на западнобългарските северозападно от Солун — селата Ново Село, Градобор, Бугариево, Ватилък, Вадаровче, и на най-отдалечените говори на границата на Албания и Сърбия — Дебър, Галичник, Кленье и Обоки. Приведената фонетична и морфологична характеристика показва, че въпросът за родината и произхода на Кирило-Методиевия език може да бъде решен само в полза ва „българското наречие в Македония“. Непоследователно у Облак се срещат означенията „старобългарски език“ и „старобългарски паметници“ (с. 99, 126); названията Македония и „македонски“ в труда му са употребени в географския им смисъл. Доказателство за това е и рецензията му върху „Сръбско-българската етнографска препирня пред науката“ (1893) от Д. Матов, в която пише:

 

„От В. И. Григорович до А. Калина и П. А. Лавров македонските говори, със съвсем малки изключения, се причисляват към българския език и при сегашните ни познания едва ли има сериозен изследовател, който може да отрече тази връзка“ (ASPh, 16, 1894, с. 313).

 

Че Облак е отнасял македонските говори

 

 

79

 

според голямата част от характерните им белези към бълг. език, потвърждава и неговият биограф М. Мурко (1902, с. 40). В кореспонденцията на Ягич се съдържа следната формулировка: „Аз вече достатъчно съм определил положението на македонските говори, като съм ги сместил под заглавието „български език“ (Л. Милетич, 1926, 6, писмо № 2).

 

На критика се подлагат следните постановки на П. х.:

 

   1. Предположението на Миклошич, че в областите, населявани днес от чешките моравци и словаците, през X в. са живели словенци, не е подкрепено от каквито и да било сериозни основания. За да потвърди тезата на Миклошич, Дюмлер се изказва за словенския произход на моравците („Geschichte des ostfränkischen Reiches“. Bd. I. 2, 1862, с. 624—625). Фактите обаче показват, че в Древна Моравия през IX в. се говори език, който намира истор. продължение в съвременния чешки и в съвременния словашки език. Словаците наричат езика си slovenský, sloviensky, също както и жителите на Славония през XVI и в началото на XVII в. наричат езика си словенски, словѣне се среща при бълг. славяни, в Далмация, Русия и другаде, но от тъждеството на наименованията не следва тъждество и на езиците. Киевските листове и Пражките листове се отнасят към моравско-словашката езикова област. Името Zuentibaldus (Светополк), което се споменава в лат. източници от X в., е стара моравска форма, която показва наличие на носови гласни. Те обаче нищо не доказват. На латински се срещат и Wenceslaus, Zventislav, на немски — Wenzel за Václav, в грц. и лат. паметници някои лични сръбски имена са предадени с носови гласни, напр. Μωντιμήρος, Montemerus за Мѫтимиръ, въпреки че в сръбски, както и в словашки и в повечето словенски говори от най-старата епоха и днес липсват носовки (срв. от Фрайзингенските молитви zodni = сѫдьнъıи, ze = сѧ, zueti = свѧтъıи, zemlo = землѭ, zaglagolo = заглаголѭ, choku = хоштѫ, sopirnikom = сѫпьр- и др.). Следователно може да става въпрос само за Моравия като за място, където широко е въведено слав. богослужение от Константин-Кирил и Методий, а не за Панония, в която те пребивават по-кратко време.

 

   2. На отделяните от Копитар и Шафарик лексикални панонизми и германизми Облак придава второстепенно значение, тъй като те не засягат народностната основа на езика, а само периферията на граматическата и лексикалната система. Непоследователната им поява в превода на богослужебните книги, завършен в Моравия, говори само за наличие на немско и римско културно влияние в областите, където се развива и обогатява най-старият слав. книжовен език. Устната реч (моравските диалекти в Моравия и панонските в Панония) и Кирило-Методиевият писмен език се съотнасят като две отделни езикови системи, но с обща генетична основа. Старовисоконемските (старобаварските) наименования за някои християнски понятия и термини, възприети от западнослав. племена при християнизирането им през IX в., проникват естествено в слав. книжнина по времето на Моравската мисия на слав. първоучители. За голяма част от тях обаче (напр. олтаръ, попъ, монастъıръ) Ст. Младенов (1909) предполага общо индоевроп. потекло или лат.-грц. християнско наследство в езика на бълг. славяни.

 

В редица случаи лексемите, приемани за свойствени изключително на словенски, хърватски или чешки език, са могли да бъдат известни и на бълг. говори, както посочват Б. Цонев (1901, 1915, също „История на българский език“. 1. С., 1919, с. 67—90) и Младенов (1929, § 218). В съвременни публикации (Й. Русек, 1984; Ив. Добрев, 1987) също се потвърждава генетичното единство на бълг. реч в нейното диалектно разнообразие като истор. наследник и продължител

 

 

80

 

на лексикалното богатство на Кирило-Методиевите паметници.

 

Кирило-Методиевият език не е бил езикът на панонските славяни (със застъпници č, šč вм. шт, според данните от местни и лични словенски имена в лат. грамоти — gradiscsa, lencse и др.), нито на Моравия (спорадично е наличието на c, z вм. шт, жд, на роз-, въı- вм. раз-, изъ-: визжь, невѣзества, розьство, върозоумшаго, въıнесе, въıгъна и др.).

 

Мними са сочените от Миклошич различия между Кирило-Методиевия и бълг. език, а именно, че: а) в бълг. говори от IX в. няма последователно застъпване на носови гласни; б) има само един ер; в) отбелязва се упадък на много флективни форми. Данните от диалектоложките изследвания — от Облак до наши дни — показват запазена носовост както в югозападните, така и в редица източнобълг. говори и последователно различаване на застъпниците на носовите гласни. Облак отбелязва в говора на с. Сухо слогови m, n: zm̥p (зѫбъ), gm̥ba (гѫба), grn̥d’ä (грѫдь), rn̥ka (рѫка), и др., в говорите на север от Солун: zъmba (зѫбъ), вторичен назализъм — rendove, pendeset (1893, с. 19, 21 и сл.); наличие на шт, жд за *tj-kť, *dj; отворен гласеж на ѣ; промяна на ъ—>о, на ь—>е (сон, ден), както и в най-старите паметници — Мар. ев., Асем. ев. Такъв преход на ъ, ь познава само бълг. език, докато в словенски ъ и ь съвпадат в един звук (е, а) с различия по диалекти: san и dan или sen и den. В източнобългарски говори следите от старото различие между ъ и ь също са се запазили: сън и ден, докато в езика на словенците от Каринтия още през X в. има само един ер (според Фрайзингенските молитви). Загубата на склонението в бълг. език е по-късно явление, както показват остатъците от падежни форми в редица говори.

 

   3. Позоваванията на заетите в унгарски език слав. лексеми с групи шт, жд и следи от носови гласни нямат приписваната им доказателствена сила. А ако на словенския са били свойствени в миналото групите шт, жд от праслав. tj–kť, dj (у Миклошич mostoha, pest, rozsda, palást, mesgye), то как да се обясни редом с тях и наличието на č в: láncsa (лѫшта), lencse (лѧшта), szerencze (сърѧшта). Никакви следи от панонски говори с шт, жд не са открити в Южна Унгария, по р. Мур, в Хърватско, Щирия или пък на север от Дунав при словаците. Според истор. източници териториите на югоизток от Панония (между Дунав и Тиса) и на изток (в стара Дакия) са били заселени от бълг. славяни, от които маджарите заемат думи с шт, жд. Следователно допирът на маджарите с бълг. славяни от тези области преди настаняването им в Панония не подлежи и на най-малко съмнение. Ягич, Облак, В. Вондрак са на мнение, че заемките с č маджарите получават по-късно от словенците в Панония. Това обяснение се отхвърля от О. Ашбот (1900, 1902, с. 249 и сл.), който тълкува формите с č като резултат от звукова промяна на št след съгласна на унгарска почва, т. е. сърѧшта > szerenste, т. е. serentše или по съвременен правопис szerencse (cs = č); lenste  lentše (или lencse).

 

Още едно указание от по-късно време за междуезиковите лексикални влияния обезсилва П. х. М. Фасмер (1907) отбелязва думи от грц. произход в Кирило-Методиевия превод във форма, която е свидетелство за непосредствено заемане от устната реч. Напр. сѫбота от народния гръцки σάμβατον (вм. литературното σάββατον); кревато от народния гръцки κρέββατα (литературно κρέββατος); параскевгии, левгитъ от народния гръцки παρασκευγή, λευγίτης, а не от литературните παρασκευή, λευείτης, и др.

 

Изложените от Ягич истор. и лингвистични основания за определянето на родината на Кирило-Методиевия език не в Панония, а в южнобълг. езикова област между Солун и Цариград се възприемат

 

 

81

 

и потвърждават от следващите поколения слависти. Изяснени са редица фонетични особености на Кирило-Методиевия език, които са типични само за бълг. език (шт, жд за праслав. tj–kť, dj–gť; отворен гласеж на ѣ, отразен в звуковата стойност на глаголическия знак за ѣ — ; различаване на ъ и ь, ѕ и ; наличие на знак за палатален фрикатив — т. нар. герв (); отсъствие на йотация), някои граматически черти (неконтрахирани форми в склонението и спрежението; образуване на условно наклонение с бимь, бѫ и др.)· Важна доказателствена стойност имат предпочитанието на дат. пад. за принадлежност вместо род. пад., както и някои лексикални особености.

 

По-нататъшното проучване на югозападните бълг. говори в областта Македония води до заключението, че в тях се открива съвкупността от всички характерни черти на Кирило-Методиевия език. Знанията за тази част на бълг. езикова територия междувременно се разширяват значително с интересни и важни приноси на Й. Иванов, М. Малецки, Ст. Кабасанов и най-вече с лингвистично-географските наблюдения в рамките на работата над българските диалектни атласи (1964—1981; Й. Иванов, 1972, 1977; Бл. Шклифов, 1973, 1979). Установено е, че редица особености на Кирило-Методиевата писмена система имат свои покрития в говорите от близките и далечните околности на Солун (Ив. Гълъбов, 1952, 1969, 1973, 1974) и че първите Кирило-Методиеви преводи са направени на бълг. говор с белези, които днес намират отражение в изоглосите, преминаващи през областите на юг от Родопите. Вж. и Солунски говор.

 

 

            Лит.:

·       Dobrovský J. Geschichte der Böhmischen Sprache und Literatur. Prag, 1792, 219 p. (Ganz umgearbeitete Ausgabe. Prag, 1818, 16+408 p.);

·       Dobrovský J. Über die Altslavonische Sprache nach Schlözer mit Anmerkungen. — In: Dobrovský J. Slavin. Botschaft aus Böhmen an alle slavischen Völker, oder Beiträge zu ihrer Charakteristik, zur Kentniss ihrer Mythologie, ihrer Geschichte und Alterthümer, ihrer Literatur und ihrer Sprachkunde nach allen Mundarten. Prag, 1806, p. 362—388;

·       Kopitar В. Grammatik der slavischen Sprachen in Krain, Kärnten und Steyermark. Laibach, 1808, 48+420 p.+2 tabl.;

·       Kopitar В. Slavische Sprachkunde. — Annalen der Literatur und Kunst, 1811, April, p. 52—68;

·       Dobrovský J. Schlözers Klassifikation der slavischen Dialekte, mit Anmerkungen und Zusätzen. — In: Dobrovský J. Slovanka. Zur Kenntniss der alten und neuen slavischen Literatur, der Sprachkunde nach allen Mundarten, der Geschichte und Alterthümer. 1. Prag, 1814, p. 166—167;

·       Востоков А. X. Рассуждение о славянском языке, служащее введением к грамматике сего языка, составляемой по древнейшим оного письменным памятникам. — Труды Общества любителей российской словесности при Московском университете, 17, 1820, с. 61;

·       Карађић В. Додатак к Санктпетербургским сравнителньим рјечницима свију језика и наречија, с особитим огледима бугарског језика. У Бечу, 1822, с. 33—54 (същото в: Чуждестранни учени за югозападните български говори. С., 1979, с. 12—29);

·       Dobrovský J. Institutiones linguae slavicae dialecti veteris quae quum apud Russos, Serbos, aliosque ritus graeci, tum apud Dalmatas glagolitas ritus latini Slavos in libris sacris obtinent. Vindobonae, 1822, 48 + 722 p. (2 изд. 1852, 720 p.);

·       Kopitar B. J. Dobrovský. Institutiones linguae slavicae dialecti veteris. Vindobonae, 1822 (рец.). — Jahrbuch der Literatur, 18, 1822, p. 66—107;

·       Dobrovský J. Cyrill und Method der Slawen Apostel. Ein historisch-kritischer Versuch. Prag, 1823, 133 p. (същото на рус. ез.: Кирилл и Мефодий, словенские первоучители. Историко-критическое исследование. Прев. Μ. П. Погодин. М., 1825, 153 с.);

·       Калайдович К. Ф. Иоан Ексарх болгарский. Исследование, объясняющее историю славянского языка и литературы IX и X столетий. М., 1824, 5 + 218 с.;

·       Dobrovský J. Mährische Legende von Cyrill und Method. Nach Handschriften hrsg. mit anderen Legenden verglichen und erläutert. Prag, 1826, 124 p.;

·       Šafаřik P. J. Geschichte der slavischen Sprache und Literatur nach allen Mundarten. Ofen, 1826, 12 + 524+16 p. (2 изд. Prag, 1869, 527 +16 p.);

·       Добpовский И. Грамматика языка славянского по древнему наречию, на коем Россияне, Сербы и другие Славяне греческого исповедания и Далматы-Глаголиты римского исповедания имеют церковные книги. 1. М., 1833, 70+522 с.; 2. М., 1834, 148 с.; 3. М., 1834, 156 с.;

·       Šafařík P. J. Serbische Lesekörner, oder historisch-kritische Beleuchtung der serbischen Mundart. Pesth, 1833, 136 p. (същото: Novi Sad, 1957);

·       Kopitar В. Glagolita Clozianus, i. e. Codicis Glagolitici inter suos facile antiquissimi. Vindobonae, 1836, 80+86 p.;

·       Šafařík P. J. Slovanské starožitnosti. Praha, 1837, p. 776—793;

·       Šafařík P. J. Slovanský národopis. 3. Praha, 1837, p. 32—46 (на бълг. ез. в: Езиковедската българистика в Чехословакия. Съст. Я. Петър. С., 1987, с. 85—95);

·       Sсhmеllеr J. Kopitar J. Glagolita Clozianus, id est Codicis glagolitici inter suos facile antiquissimi olim, dum integer erat, veglae in thesauro Frangepaniano, habiti pro S. Hieronymi Bibliis croaticis, supparisque... Vindobonae, 1836 (рец.). — Gelehrte Anzeigen, Nr. 140, 15. Juli 1837, col. 90—91;

 

 

82

 

·       Корitar В. Ursprung der slavischen Liturgie in Pannonien. — Der österreichische Geschichtsforscher, 1, 1838, 3, p. 501—515;

·       Корitar B. Hesychii glossographi discipulus et ἐπιγλωσσιστῄς russus sec. ΧΙΙ—ΧΙΙΙ in ipsa Constantinopoli. Vindobonae, 1839, 24+72 p.;

·       Бодянский O. M. О древнейшем свидетельстве, что церковнокнижный язык есть славяно-булгарский. — ЖМНП, 38, 1843, 4—6, с. 130—168 (на бълг. ез.: Райков Д. Българите и България в старата руска книжнина. С., 1983, с. 353—370);

·       Miklosich F. Radices linguae slovenicae veteris dialecti. Lipsiae, 1845, 147 p.;

·       Miklosich F. Altslavisch. — Jahrbücher der Literatur, 119, 1847, p. 1—39;

·       Miklosich F. Altslovenische Formenlehre in Paradigmen. Mit Texten aus glagolitischen Quellen. Wien, 1847, 35 + 96 р.;

·       Билярский П. С. О средне-болгарском вокализме по патриаршему списку летописи Манассия. СПб., 1848, 144+4 с. (2 изд. 1858);

·       Григорович В. И. Очерк путешествия по Европейской Турции. Казань, 1848, 216 с. (2 изд. М., 1877, 181 с.; фототипно изд. С., 1978, 182 с.);

·       Šafařík P. J. Rozkvět slovanské literatury v Bulharsku. — ČČM, 22, 1848, 1, p. 1—32 (на бълг. ез. в: Райков Д. Българите и България в старата руска книжнина. С., 1983, с. 371—413);

·       Miklosich F. Lexicon linguae Slovenicae veteris dialecti. Vindobonae, 1850, 14+204 p. (reprint: München, 1970);

·       Kopitar B. Prolegomena historica in Evangelia slavicae quibus olim in Regum Francorum olio sacro inungendorum solemnibus uti solebat ecclesia Remensis. — In: Slavische Bibliothek. Beiträge zur slavischen Philologie und Geschichte. 1. Wien, 1851, p. 57—84 (reprint: Amsterdam, 1965);

·       Miklosich F. Vergleichende Grammatik der slavischen Sprachen. 1. Lautlehre. Wien, 1852, 16+518 p. (2 изд. 1879, 598 p.);

·       Бодянский О. M. О времени происхождения славянских письмен. 1. Μ., 1855, 499 с.;

·       Hattala М. О poměru cyriličiny k nynějším nářečím slovanským. — ČČM, 29, 1855, 1, p. 81—104;

·       Miklosich F. Vergleichende Formenlehre der slavischen Sprachen. Wien, 1856, 16+582 p. (2 изд. 1926, 24+504 р.); Schleicher A. Ist das Altkirchenslavische Slovenisch? — Beiträge zur vergleichende Sprachforschung, 1856, 1, p. 319—327;

·       Höfler A. C., P. J. Šafařík. Glagolitische Fragmente. Prag, 1857, 63 p.+5 tabl.;

·       Šafařík P. J. Über den Ursprung und die Heimat des Glagolitismus. Prag, 1858, 8+52 p.;

·       Miklosich F. Lexicon palaeoslovenico-graeco-latinum emendatum auctum. Vindobonae, 1862—1865, 22+1171 p. (reprint: Aalen, 1963);

·       Leskien A. Handbuch der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache. Weimar, 1871, 7+245 p. (2 изд. 1886);

·       Miklosich F. Die slavischen Elemente im Magyarischen. Wien, 1871 (DAWW, 21), 74 p.;

·       Geiller L. Starobulharská fonologie se stálým zřetelem k jazyku litevskému. V Praze, 1873, 6+132 p;

·       Miklosich F. Vergleichende Syntax der slavischen Sprachen. Wien, 1874, 12+896 p. (2 изд. 1883; 3 изд. 1926);

·       Miklosich F. Die christliche Terminologie der slavischen Sprachen. Wien, 1875, 58 p.;

·       Miklosich F. Vergleichende Wortbildungslehre der slavischen Sprachen. 2 изд. Wien, 1876, 551 p.;

·       Miklosich F. Geschichte der Lautbezeichning im Bulgarischen. Wien, 1883, 48 p. (същото в: DAWW, 34, 1884, p. 97—141);

·       Polívka J. Kterým jazykem psány jsou nejstarší památky církevního jazyka slovanského — starobulharsky či staroslověnsky? — In: Slovanský sborník. 2. Praha, 1883, p. 481—488, 545—554;

·       Голубинcкий Е. Е. Святые Константин и Мефодий, первоучители славянские. М., 1885, 69 с.;

·       Ягич В. Вопрос о Кирилле и Мефодии в славянской филологии. Речь, читанная в публичном собрании 2—го Отделения ИАН, 5 апреля 1881 года. Ćn6., 1885, 60 с.;

·       Ягич В. Письма Добровского и Копитара в повременном порядке. СПб., 1885, 751 с.;

·       Kalina A. Studja nad historią języka Bulgarskiego. 1. Kraków, 1891, 385 p.; 2. Kraków, 1891, 205 p.;

·       Облак В. Няколко бележки върху старославянските паметници. — СбНУ, 9, 1893, с. 1—20;

·       Oblak V. Zur Würdigung des Altslovenischen. — ASPh, 15, 1893, p. 338— 370;

·       Oblak V. Macedonische Studien. Die slavischen Dialekte des südlichen und nordwestlichen Macédoniens. Wien, 1896, 156 p.;

·       Ягич В. Новые письма Добровского, Копитара и других югозападных славян. СПб., 1897, 52+928 с.;

·       Брандт Р. Ф. Павел Иосиф Шафарик как исследователь славянских языков и письмен. — Древности. Труды славянской комиссии Московского археологического общества, 1, 1898, с. 1—13;

·       Asbóth О. Die Anfänge der ungarisch-slavischen ethnischen Berührung. — ASPh, 22, p. 433—487;

·       Лавров П. A. „Zur Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache“, von V. Jagić. Wien, 1900 (рец.). — ИОРЯС, 6, 1901, 1, с. 242—324;

·       Цонев Б. Увод в историята на българския език. А. Преглед върху българските говори. — СбНУ 18, с. 354—425;

·       Ашбот О. Несколько замечаний на сочинение В. И. Ягича об истории происхождения церковно-славянского языка. — ИОРЯС, 7, 1902, 3—4, с. 246—320;

·       Murko М. Vatroslav Oblak. Ein Beitrag zur Geschichte der neuesten Slavistik. Wien, 1902, 62 p.;

·       Фасмер M. Греко-славянские этюды. 2. Греческие заимствования в старославянском языке. — ИОРЯС, 12, 1907, 2, с. 197—289;

·       Младенов Ст. Старите германски елементи в славянските езици. — СбНУ 25, 1909, 7, с. 1—155;

·       Ягич В. История славянской филологии. СПб., 1910 (Энциклопедия славянской филологии, 3), 8+961 с. (фототипно изд. Leipzig, 1967);

·       Петровский Н. М. Копитар и Institutiones slavicae dialecti veteris Добровского. СПб., 1911, 187 с.;

·       Jаgić V. Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. 2 изд. Berlin, 1913, p. 266—267;

·       Петровский Η. M. О занятиях В. Копитаря болгарским языком. — СпБАН, 8, 1914, 5, с. 19—74;

·       Цонев Б. Кои новобългарски говори стоят най-близо до старобългарски в лексикално отношение. — СпБАН, 11, 1915, 7, с. 1—31;

·       Милетич Л. Професор В. Ягич за Македония (По неиздадени негови писма). — МкП, 2, 1926, 3, с. 1—64;

·       Милетич Л. Куљбакин С. M. О речничкој страни старословенског іазика (Из 138 књиге „Гласа“ Српске Кралевске академије). Београд, 1930 (рец.). — МкП, 6, 1931, 3, с. 125—136;

 

 

83

 

·       Младенов Ст. Старобългарският език в днешните наши народни говори. — Българска мисъл, 1931, 6, с. 157—164, 259—268;

·       Małecki M. Dwie gwary macedońskie (Suche i Wysoka w Soluńskiem). 1. Teksty. Kraków, 1934, 15 + 90 p.; 2. Słownik. Kraków, 1936, 135 p.;

·       Paul K. Pavel Jozef Šafařík a Bartoloměj Kopitar. — In: Přednášky slovanského ústavu v Praze. 8. Praha, 1938, p. 9—73;

·       Petre F. Poizkus ilirizma pri Slovencih: 1835—1849. Ljubljana, 1939, 372 p.;

·       Цонев Б. История на българский език. А. Обща част. 2 изд. 1. С., 1940, с. 53—94;

·       Petre F. Vpliv karantansko-panonske teorije na razplet ilirizma. — Slovenski jezik, 4, 1941, p. 112—121;

·       Гълъбов И. Към развоя на ы в именителен падеж на сложните прилагателни в български език. — ИИБЕ, 1, 1952, с. 169—180;

·       Kniezsa I. A magyar nyelv szláv jóvevényszavai. 1.-2. Budapest, 1955, 1044 p. (2 изд. 1974);

·       Филкова П. Интересът към българския език в Русия през XIX век. — БЕ, 9, 1959, с. 269—285;

·       Hamm J. Rückblick auf die Geschichte der Slavistik und die Slavistik in Jugoslavien. — WSJ, 8, 1960, p. 61—74;

·       Филкова П. А. X. Востоков и българският език (По случай 180 години от рождението му — 1781—1864). — БЕ, 11, 1961, с. 552—561;

·       Kurz J. Cyrilometodějské a církevně-slovanské problémy v díle Pavla Josefa Šafaříka. — Slavia, 30, 1961, p. 345—383;

·       Paul K. Pavel Jozef Šafařík, život a dílo. Praha, 1961, 360 р.;

·       Кабасанов Ст. Един старинен български говор. С., 1963, 106 с.;

·       Веhуňоvá V. Josef Dobrovský a česká bulharistika. Počátky poznávání Bulharska a bulharského jazyka u nas. Praha, 1963 (RČAV, 73. Rada společenských věd, 11), 85 p.;

·       Hafner S. Das Austro-slawische kulturpolitische Konzept in der ersten Hälfte des 19. Jahrhunderts. — Österreichische Osthefte, 5, 1963, p. 435—444;

·       Български диалектен атлас в четири тома. Съставен под ръководството на Ст. Стойков и С. Б. Бернщейн. С., 1964—1981;

·       Стойков Ст. Вук Караджич и българският език. — БЕ, 14, 1964, с. 293—314;

·       Львов А. С. Очерки по лексике памятников старославянской письменности. М., 1966, 320 с.;

·       Gălăbov I. Schrift- und Lautsysteme des Altbulgarischen. — WSl, 13, 1968, p. 376—404;

·       Стефанија Др. Словенечките филолози и прашањето за основата на старословенскиот јазик. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 1. Скопје, 1970, с. 227—242;

·       Иванов И. Н. Български диалектен атлас. Български говори от Егейска Македония. 1. Драмско, Сярско, Валовищко, Зиляховско. Карта. С., 1972; 2. Статии, коментари, показалци. С., 1981, 71 с.;

·       Гълъбов И. Историческа диалектология и лингвистична география. — БЕ, 23, 1973, с. 504—507;

·       Лиминг X. Улога Паноније у развоју старословенског језика. — Зборник за славистику, 4, 1973, 5, с. 137—143;

·       Шклифов Б. Костурският говор. С., 1973, 170 с.;

·       Grafenauer В. Pomen Karantanije v oblikovanju zgodnesrednjeveške skupnosti alpskih in panonskih Slovanov in njihovem kulturnem življenju 9. in 10. stoletja. — In: Koroški kulturni dnevi. 1. Maribor, 1973, p. 7—10;

·       Pogačnik J. Kopitarjeva zamisel о kulturno-zgodovinskem razvoju pri južnih Slovanih. — В: Реферати за VII Међународни конгрес слависта у Варшави. Нови Сад, 1973, с. 121—139;

·       Гълъбов И. Глаголического ъ-ı, началната история на глаголическата азбука и една особеност на диалектната микроструктура на южните български говорни области. — В: В памет на проф. Стойко Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, с. 515—521;

·       Pogačnik J. Jernej Kopitar und die Entstehung der Karantanisch-Pannonischen Theorie. — Methodiana, p. 77—91;

·       Иванов И. Български преселнически говори. Говорите от Драмско и Сярско. С., 1977, с. 37—47;

·       Pogačnik J. Jernej Kopitar. Ljubljana, 1977, 224 p.;

·       Цейтлин RM. Значение A. X. Востокова в славянской филологии. — In: Stúdie z dějin světověj slavistiky do polovice 19. storočia. Bratislava, 1978, p. 317—330;

·       Pogačnik J. Bartholomäus Kopitar. Leben und Werk. München, 1978, 231 p.;

·       Mладенов Ст. История на българския език. Превод и редакция на Ив. Дуриданов от немското издание през 1919 г. С., 1979, с. 38—48;

·       Дуриданов И. Иозеф Добровски и старобългарският език. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 3, р. 46—50;

·       Чуждестранни учени за югозападните български говори. Под ред. на К. Мирчев. С., 1979, 282 с.;

·       Шклифов Б. Долнопреспанският говор. Принос към проучването на югозападните български говори. С., 1979 (Трудове по българска диалектология, 11), 240 с.;

·       Кабасанов Ст. Езикът на Кирила и Методия в родопските говори. — ЕЛ, 37, 1982, 3, с. 76—82;

·       Мурдаров Вл. Ватрослав Облак и българският език. По случай 120-годишнината от рождението му. — ЕЛ, 39, 1984, 5, с. 7—14;

·       Rusek J. Studia z historii i słownictwa Bulgarskiego. Wrocław-Warszawa-Kraków-Gdańsk, 1984 (Monografie slawistyczne, 46), 208 р.;

·       Цейтлин R M. Лексика древнеболгарских рукописей X—XI вв. С., 1986, 356 с.;

·       Добрев И. Старинни народни думи. С., 1987, ПО с.;

·       Петър Я. История на езиковедската българистика в Чехословакия. — В: Езиковедската българистика в Чехословакия. С., 1987, с. 9—84;

·       Петър Я. Начало на изследването на новобългарския език от П. Й. Шафарик. — В: Езиковедската българистика в Чехословакия. С., 1987, с. 287—305.

 

Румяна Златанова

 

 

    ПАНОНСКИ ЛЕГЕНДИ — вж. Пространни жития на Кирил и Методий.

 

 

    (15). ПАНТЕЛИЧ, Мария Агнезия (Pantelić, M. A.) (12.VI.1915) — хърватска славистка. Родена във Фердинандовац, община Джурджевац, Хърватия. Завършва Философския фак. на Загребския унив. (1941), след което пет години учителства. От 1949 до края на 1987 работи в Старослав. инст. в Загреб. Специализира се в областта на глаголическата,

 

 

84

 

кирилската и лат. палеография. През 1960 защитава в Загребския унив. докторска дисертация на тема „Хърватски глаголически кодекси от Кърбавската област от XIV и XV в.“. От 1988 е почетен д-р по богословие в Католическия богословски фак. в Загреб. Член на редколегията на авторитетната хърватска поредица „Slovo“ (от 1972).

 

Мария Пантелич

 

Средищно място в научните занимания на П. заемат проблемите на кирилометодиевистиката и по-конкретно на хърватските глаголически паметници. В студиите ѝ палеографският, текстологическият и лингвистичният анализ се съчетават с проучване на богословско-доктриналните особености и на художественото оформление. С това се допринася за уточняване на авторството, мястото и обстоятелствата около създаването на редица ръкописи, както и за адекватното изясняване на тяхното съдържание и естетическа стойност.

 

В изследването си върху Киевските листове и Синайските фрагменти (1985) П. откроява значението на тези паметници като най-стари представители на слав. литургия, съответно на западния и източния обред. В Киевските листове тя установява следи от Грегорианския сакраментарий с източна лексика и фразеология, докато трите листа от Синайский евхологий според нея представят най-старата източна литургия, съчетана с молитви от западния обред. По-новите текстове в двата паметника тя датира към края на XI или началото на XII в. и потвърждава разпространението им в граничната за онова време територия на Дубровнишката епископия, както и на о-в Плещац и в Хумската област. С тази студия П. потвърждава и автентичността на Киевските листове.

 

Въведението на Виенските листове привлича вниманието на П. с темата за Страшния съд (1986). Библейският и богословският анализ на текста ѝ дава основание за хипотезата, че упрекът или дискретната санкция на Страшния съд във Виенските листове са свидетелство за авторството на солунските братя или на някого от техните ученици. В тези идейни рамки тя вмества и апологията на превода на Свещеното писание (Проглас към Евангелието от Константин Преславски), на Никейско-Цариградския символ на вярата (Написание за правата вяра), на глаголическото писмо (Черноризец Храбър). Изразено е мнение и за локализацията на паметниците. Според нея есхатологичните термини so̧dъnyi dьnь и strašno sudište делят най-старите паметници на северозападни и южни, като Виенските фрагменти принадлежат към южния дубровнишко-хумски ареал, както и първата страница от Киевските листове.

 

За възстановяването на културно-истор. атмосфера, в която възникват първите слав. преводи на Свещеното писание, допринася изследването на П. за западните варианти в старите слав. псалтири (1970). Общите варианти с псалтирни текстове на Западната църква от онова време, както и западната

 

 

85

 

лексика в тях според нея свидетелстват, че слав. първоучители освен с грц. оригинал са разполагали и с обичайния Римски псалтир. Привеждат се аргументи в полза на мнението, че Псалтирът, както и останалите старозаветни текстове, е преведен във Велика Моравия.

 

Своеобразната симбиоза на източни и западни културни традиции в Кирило-Методиевото дело П. проследява и при изследването на елементите на виз. химнография в хърватския глаголически текст H(rьst)ь v(ь)skr(ь)se iz mrtvihь във Връбнишкия трети бревиар от XV в. (1967). Установява се, че всички структурни елементи на този химн са познати и в най-старото богослужение на виз. обред. Единствено отклонение представляват пета строфа (превод от латински) и радостният възглас на Западната църква „алелуя“. Константин-Кирил и Методий са могли да включат тези елементи във Великденския химн при допира с лат. литургия в Моравия.

 

П. има несъмнен принос за цялостното проучване на глаголическите календари. Тя е автор на обобщаваща студия за пасхалните таблици и датирането на глаголическите кодекси (1976). Установява специфичния начин, по който хърватските глаголаши усвояват и адаптират лат. система при изчисляването на великденските дати. В този аспект анализира и отделни паметници — напр. Рочкия мисал, като подробно проследява начините за определяне на великденската дата и на подвижните празници. П. установява, че таблиците с хронологични елементи в паметника са сродни с най-стария хърватски глаголически мисал III₄ от първата половина на XIV в. Изследвайки календара на Втория новлянски бревиар (1495), П. осъществява подробно сравнително проучване върху лат., грц. и останалите глаголически календари, за да очертае цялостната панорама на литургичния култ на Европ. средновековие, представена в паметника. Календарните празници са били установени главно до X в., когато се унифицират литургичните книги в Централна и Северна Европа. Стигайки до следите от Кирило-Методиевата епоха, П. приема, че слав. първоучители са могли да намерят във Велика Моравия западен календар в лат. книги от Франкската и Долнорейнската област и да го обогатят със светци и дати от източната практика. Това се потвърждава и от дублетите Jozua/Jsus Návin, отразяващи съответно лат. и грц. източник. Проследяват се последвалите наслоения до XV в. — новите имена от францисканската редакция на Мисала и Бревиара през XIII в., въвеждането на локални далматински и истрийски светци и др.

 

Много често П. черпи аргументи за своите изводи от украсата на глаголическите паметници, но решаващото ѝ значение за установяването на произхода на даден литургичен кодекс най-ясно е показано в публикацията ѝ за Хървоевия мисал (1973). Паметникът е свързан с контактите между хърватските средновековни феодали и неаполитанските крале от Анжуйската династия. Затова неговата украса е синтез на френската готическа декорация с италианската, включва също елементи на виз.-ориенталската иконография, а допуска и проникването на местни национални форми. П. посочва, че украсата на мисала е свързана с културната и църковната история на гр. Сплит. Репертоарът на календарния фонд отразява култа към светците от областите, които са били в обхвата на неаполитанската Анжуйска династия, както и на земи, за които тя е претендирала. Въз основа на украсата на кодекса П. изгражда своя хипотеза за възникването му и за произхода на неговия оригинал.

 

При проучването на отделни паметници П. показва стремеж за свързването им със средновековната хърватска култура като цяло. Така напр. един хърватски глаголически фрагмент от Missale festivum е изследван с оглед на новите

 

 

86

 

сведения, които той дава за еволюцията на глаголическите мисали и за реконструкцията на по-старите от тях, възникнали преди францисканската редакция от XIII в. (1972). Глаголическияг Мавров бревиар от 1460 привлича интереса на П. преди всичко с някои специфични моменти в съдържанието (1965). Тя подробно анализира намиращия се в паметника трети вариант на Хърватската служба (или според някои мнения — Третата хърватска служба) за Кирил и Методий, идентифицира и единствения запазен, макар и непълен текст на Похвалното слово за Кирил от Климент Охридски в хърватска редакция. Прави се предположение, че в Службата за Кирил и Методий в Мавровия бревиар може би е запазен най-старият вариант на Хърватската служба за слав. първоучители. Критическото представяне на глаголическите кодекси на почти неизвестния книжовник и миниатюрист Бартол Кърбавац също е извършено на фона на общокултурните процеси (1964). Анализирани са някои обреди в мисалите на Бартол и връзката им с езическите вярвания. Изтъкнато е по-ранното разпространение на средновековното песнопение Dies irae при хърватите, което се свързва с дейността на силния францискански и бенедиктински скрипторий на св. Кражеван в Задар през XIII в. Показано е значението на Кърбавската област за разпространението на глаголическата книжнина на север към Кварнер и Истрия. Съпоставяйки първопечатния глаголически мисал от 1483 с мисала на княз Новак от 1368, П. установява важни подробности около историята на двата паметника и подчертава значението на още един силен глаголически център от края на XV в. в Истрия — гр. Роч (1967).

 

Всестранните и задълбочени познания позволяват на П. да открие интересни елементи на хърватската културна история в глаголическата литургична литература, за която по принцип се приема, че е консервативна по отношение на регионалните духовни процеси. Установява се отражението на манастирската, селската и градската феодална среда в глаголическите паметници. Докато хърватските глаголаши в Северна Далмация и Кърбава имат подкрепата на феодалните си господари, на истрийския терен и в Кварнерския басейн се образуват селски глаголашки центрове. Свързваща роля играят о-в Крък и особено Връбник, в чиито глаголически кодекси се откриват остатъците от най-стария книжовен репертоар от великоморавския период.

 

Въпреки че интересите на П. са насочени главно към литургичните паметници, тя е автор и на изследвания върху апокрифите — напр. цялостно проучва хърватски глаголически амулет с легендата за св. Сисин в ръкопис от Ватиканската библиотека — Cod. Illir. 11 (1973). В Източната легенда за светеца тя открива хилядолетни наслоения на различни религии и средища и определя мястото ѝ сред подобни румънски, руски и сръбски паметници.

 

П. участва и във важни колективни разработки — сътрудничи при изработването на христоматия на хърватската литература от Средновековието, съставена от В. Щефанич (1969), при издаването на първопечатния глаголически мисал от 1483 (1967), на Хървоевия мисал (1973), на Втория новлянски бревиар от 1495 (1977).

 

 

            Съч.:

o   Bibliografija izvornih radova J. Vajsa s područja hrvatske glagoljske književnosti (s uvodom). — Slovo, 6—8, 1957, p. 10—22;

o   Hronološki elementi u Ročkom misalu. — Slovo, 6—8, 1957, p. 263—277; Hrvatskoglagoljski misal iz god. 1402. — Slovo, 6—8, 1957, p. 380—383;

o   Supuk. Šibenski glagoljski spomenici (рец.). — Slovo, 9—10, 1960, p. 166—174;

o   И. Гошев. Рилски глаголически листове. С., 1956 (рец.). — Slovo, 9—10, 1960, p. 150—152;

o   Vj. Štefanić. Glagoljski rukopisi otoka Krka. (Djela Jugoslavenske akademije znanosti i umjetnosti, 51, 1960) (рец.). — Vjesnik bibliotekara hrvatske, 8, 1962, 1—2, p. 51—55;

o   Glagoljski kodeksi Bartola Kravca. — RSslI, 5, 1964, p. 5—98, 24 tabl.;

o   Život posvećen ćirilometodskoj problematici. Povodom 85-godišnjice života prof. dra Frana Grivca. — Slovo, 13, 1963, p. 177—193;

o   J. Vrana. L’Evangéliaire de Miroslav. Contribution à l’étude de son origine. ‘s-Gravenhage, 1961 (рец.). — Slovo, 14, 1964, p. 137—141;

 

 

87

 

o   Glagoljski breviar popa Mavra iz godine 1460. — Slovo, 15—16, 1965, p. 94—149; 65 godina vjernosti zavičaju (ocjena radova s bibliografijom prof. Vj. Štefanića prigodom 65 godina života i 35 godina znanstvenog rada). — Slovo, 15—16, 1965, p. 5—18;

o   Die päpstlichen und andere Dokumente in Salzburg über Athos, Dubrovnik und Kotor. — In: Acta Congressus historiae Slavicae Salisburgensis. In memoriam SS. Cyrilli et Methodii anno 1963 celebrati. Wiesbaden, 1967 (Annales Instituti slavíci, 1., 3), p. 98—104;

o   Prvotisak glagoljskog misala iz 1483. prema misalu kneza Novaka iz 1368. — RSslI, 6, 1967, p. 5—108;

o   Elementi bizantske himnologije u hrvatskoglagoljskoj himni „Hrbstb vskrbse iz mrtvihb“. — Slovo, 17, 1967, p. 37—59;

o   J. Hamm. Psalterium Vindobonense. Der kommentierte glagolitische Psalter der Österreichischen Nationalbibliothek. Wien, 1967 (рец.). — Slovo, 18—19, 1968, p. 405—409;

o   Povijesna podloga iluminacije Hrvojeva misala. — Slovo, 20, 1970, p. 39—96;

o   Zapadne varijante u staroslavenskim psaltirima. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 2. Ciconje, 1970, с. 291—299;

o   Znanstveni i stručni opus profesora Vjekoslava Štefanića. — In: Krčki zbornik. 1. Krk, 1970, p. 503—516;

o   Odraz sredine u hrvatskoglagoljskim liturgijskim kodeksima 14. — 15. stoleća. — Slovo, 21, 1971, p. 324—332;

o   Sadržaj i kulturnopovijesna komponenta misalskih tekstova. — In: Pretisak prvotiska glagoljskog misala iz god. 1483. Zagreb, 1971, p. XLV-LX;

o   Hrvatskoglagoljski odlomak „Missale festivum“. — Slovo, 22, 1972, p. 5—25;

o   Hrvatskoglagoljski misal Hrvoja Vukčića Hrvatnića. 2. Transkripcija i komentar. Zagreb-Ljubljana-Graz, 1973, 242 p. [Grabar B., A. Nazоr, M. Pantеlić, Vj. Štefanić];

o   Hrvatskoglagoljski amulet tipa Sisin i Mihael. — Slovo, 23, 1973, p. 161—203;

o   Srednjovjekovna vjerovanja u hrvatskoglagoljskom amuletu. — Dometi, 7—8, 1973, p. 11—16;

o   Kulturni ambient djelovanja Blaža Baromića, pisara i štampara glagoljskih knjiga. — In: Senjski zbornik. 6. Senj, 1975, p. 31—44;

o   Pashalne tabele i datiranje glagoljskih kodeksa. — Slovo, 25—26, 1976, p. 273—293;

o   Uvod. — In: II. Novljanski breviar iz godine 1495. Fototipsko izdanje. Zagreb-Graz, 1977, p. 9—38;

o   Kulturnopovjesni značaj hrvatskih glagoljskih kodeksa. — Crkva u svijetu, 3, 1977, p. 237—246;

o   Kalendar II. Novljanskog breviara iz 1495. god. — Slovo, 29, 1979, p. 31—82;

o   Senjski Lobkowiczov glagoljski kodeks iz 1359 — prototip srednjovjekovnih „Liber horarium“ laika. — In: Senjski zbornik. 8. Senj, 1980, p. 355—367;

o   Melodijski arhaizmi uskrsnog ciklusa u glagoljskim kodeksima. — In: Litterae slavicae medii aevi Francisco Venceslao Mareš sexagenario oblatae. München, 1985, p. 263—274;

o   О Kijevskim i Sinajskim listićima. — Slovo, 35, 1985, p. 5—56;

o   Tema Posljednjega suda u Bečkim listićima iz 11/12. stoljeća. — Slovo, 36, 1986, p. 95—110;

o   Fragmenti hrvatskoglagoljskoga brevijara starije redakcije iz 13. stoleća. — Slovo, 41—43, 1993, p. 61—146.

 

            Лит.:

·       Gоlub I. Marija Agnezija Pantelić — о sedamdesetjetoj obljetnici života. — Slovo, 39—40, 1990, p. 9—17;

·       Nazоr A. Bibliografija znanstvenih i stručnih radova Marije Pantelić. — Slovo, 39—40, 1990, p. 18—22.

 

Найда Иванова

 

 

    (16). ПАНЦЕР, Балдур (Panzer, В.) (29.IV.1934) — немски славист. Роден в Пестлин, Германия. Следва класическа филология, индоевроп. езикознание, философия и славистика (Кил, 1954—1956; Мюнхен и Хамбург, 1956—1961). Стипендиант (1961—1966) на Немското д-во за научни изследвания (Deutsche Forschungsgemeinschaft). Хабилитира се през 1966 в Мюнхен с труд върху слав. кондиционал (отпечатан през 1967). Доц. (1966—1972) и извънреден проф. (1972—1974) в Мюнхен. Редовен проф. в Хайделберг (от 1974), където е директор на Инст. по славистика (от 1977) и декан на Фак. по нови филологии (1977—1979). Член на Комисията по лексикология и лексикография към Международния комитет на славистите.

 

Всестранната езиковотеоретична подготовка на П. му дава възможност да изследва проблеми, обхващащи целокупния материал от слав. езици както в синхронен, така и в диахронен план, да преосмисли редица традиционни представи и да стигне до приносни наблюдения предимно в областта на слав. глаголна система, а също така и по отношение на фонетиката и фонологията, лексикологията и лексикографията, историята на слав. граматическа традиция, диалектологията, текстологията и др. При това неизменно се вземат под внимание праслав. епоха и особеностите на най-стария слав. литературен език.

 

Още с дисертацията си върху функцията на глаголния вид при сег. истор. време в руски език, защитена през 1961, П. допринася за изясняване на проблем, свързан с актуалната за времето си дискусия върху слав. аспектна система. В хабилитационния си труд той проучва формата на слав. кондиционал и комбинаторните признаци на съставящите го елементи (1—причастие + by-). Очертани са две подгрупи: 1) кондиционал без лична флексия; 2) кондиционал с лична флексия (сегашна или аористна) на кондиционална морфема, съответно кондиционален „спомагателен глагол“.

 

 

88

 

Балдур Панцер

 

Противно на досегашните схващания за връзка на старобълг. внмь с първоначален аорист (Фр. Миклошич) или с оптатив (А. Мейе, Фр. К. Бругман) П. приема наличието в старобълг. език на самостоятелен модален глагол със смесена сегашно-аористна флексия, който е носител на същинската функция на кондиционала. Той може да бъде заменен от аорист на въıтн, ако в съчетанието с темпорално неутралното 1—причастие на главния глагол собствената му темпорална функция бъде изключена (т. е. не е релевантна). Въз основа на формални критерии употребите на кондиционала се класифицират в две основни групи: 1) с въвеждащ съюз — „свързан кондиционал“; 2) с безсъюзен („свободен“) кондиционал — в главни и подчинени изречения. Допълнителен формален критерий за различаване е енклитичната позиция след съюзи — задължителна за свързания и факултативна за свободния кондиционал. Детайлните наблюдения поотделно за всеки език от трите групи съвременни слав. езици са изградени върху всеобхватен и разнообразен материал. Старобълг. материал е извлечен от граматиките на А. Лескин, П. Дилс, В. Вондрак и др. публикации и се използва за анализ с всички условности на описанието му като синхронна система. За установяване на функционалната релевантност на изследваната категория се прилага методът на субституцията с останалите форми на наклонение (индикатив и императив). Преди да пристъпи към заключителното дефиниране на кондиционалното значение, П. подлага на критичен и тематичен преглед съществуващите модални теории, които проследява хронологично — от областта на класическата филология и индоевроп. езикознание до най-новите славистични изследвания. Дефинирани са две функции на слав. кондиционал (комплементарии и контекстово обусловени) — за означаване на възможност за настъпване на дадено (несвързано с определен темпорален момент) действие във времето и за означаване на действие, което трябва да се осъществи (второстепенна функция). С цялостната си теоретична постановка и обхватен езиков анализ трудът заема съществено място в актуалната езиковедска дискусия за подхода при определяне функцията на една морфологична единица.

 

При решаването на дискусионния въпрос за естеството на [j] в старобълг. фонология и морфология (1971) П. изхожда от данните на глаголическите паметници и различава: 1. Наличие на фонетично-сегментен [j] пред е, ę, a, u, o̧, i < jь в началото на дума и сричка, т. е. при т. нар. йотувани гласни (кирилски ѩ, ѥ, ı-а, ю, ѭ). 2. Невъзможност за отделяне на [i] или [j] на синтагматично равнище — палатализираността е диференциален признак на č, ž, š, ń, ŕ, ĺ.

 

Въвеждането на [j] на морфонологично равнище спомага за формулиране на правила за явяващите се редувания напр. при глаголи от III спр. а) с основа

 

 

89

 

на съгласна (тип тмж, пишлу), за разлика от б) с основа на гласна (тип знаѭ), при които фонетичен [j] се явява автоматично. Предвид на тези особености П. преустройва класификацията на глаголните класове и отнася група а) към I спр. (тип несѫ). Проблемът за палатализациите го занимава и по отношение на праиндоевроп. и на отделните индоевроп. езици (1982), както и за грц. език от предистор. епоха (1983).

 

От теоретичен характер са съображенията на П. за основите на фонетиката и фонологията (1977). Според него три важни обстоятелства имат значение при фонемния анализ на старобълг. вокална система (1983/1984): 1. Глаголицата следва принципите на грц. фонемно писмо, което обаче поради петнайсетвековната си традиция не отразява промените в езика през IХ в. 2. Налице е графична вариантност при употребата на , но липсват точни графемни изследвания на отделните паметници. 3. За установяване на съответните фонетични стойности е необходимо съпоставително проучване на езика от предходния и следходния на глаголицата период. От сравнението на единствените фонемни интерпретации на H. С. Трубецкой (квалитативна, отразява по-късно развитие) и X. Лънт (изхожда от праславянски, предполага наличие на квантитет) не се стига до еднозначно датиране на прехода от квантитетни и квалитативни различия на вокалната система. Според П. старобълг. език отразява по-късната степен от протичането на тази промяна, когато вокалните дължини още се пазят, но са получили допълнителни вторични признаци на отвореност и закръгленост. Косвено потвърждение на това твърдение той открива в различните акцентни рефлекси на членуваните съществителни имена (брегъ̀т, морèто — брàта, рàлото), чието възникване е възможно само при несъвпадащи интонация и квантитет в периода на установяване на членната морфема. Оттук и изводът, че интонационните различия и квантитетът са съществували фонетично до оформянето на члена, т. е. през старобълг. период.

 

П. изследва системно и други недостатъчно или незадоволително изяснени проблеми на слав. глаголна система от оформянето ѝ до съвременността. Най-важните му публикации в тази област са събрани в сборник от студии върху слав. глагол („Studien zum slavischen Verbum“, 1991). П. предлага разработки във връзка с понятията актуалност и неактуалност в слав. аспектна и темпорална теория, с категориите залог и преходност в руския език, с езиковите средства за изразяване на итеративност, узуалност и неактуалност в слав. езици (по-специално в южнославянските и западнославянските), със съдържателното разчленение на сферата на модалността и подредните ѝ наклонения. Специално се разглеждат бълг. минали времена (мин. несв., мин. предварително и бъдеще в миналото) в модална функция за израз на иреални условия. П. представя система, различна от традиционната, на темпорални форми, глаголни видове и наклонения в съвременния бълг. език, при което въз основа не на морфологичната форма, а на употребата и функцията ѝ предлага нов категориален модел на темпоралните форми, излага оригинални наблюдения върху модалната им употреба и върху семантичната връзка между наклонение и вид, разкрива тенденции към нова диференциация на глаголната система във връзка с парадигматичното отношение на вид и време при мин. св. време и мин. несв. време.

 

Липсата на задоволително обяснение за морфологичното преустройство на слав. флексия в cer. време води Π. към съпоставка на слав. езици в диахронен и синхронен план. Според него този процес е резултат от започнала още в късния праславянски език тенденция към морфологично уеднаквяване на

 

 

90

 

флексията и последвало я вторично разграничение за избягване на омонимия, което за отделните слав. езици се осъществява по различни начини. За проблематичното 3 л. мн. ч. (< индоевроп. -nti, -nt) той смята, че в старобълг. език морфологичното изравняване настъпва по време на изпадането на краесловните слаби ерове и отстраняването на предхождащия ги палатализиран консонантен алофон (преди депалатализацията на č, ž и т. н.), т. е. през IX в. При графично отбелязване на t-окончанието в този случай се предпочита знакът за неутралния ъ.

 

Изследванията на П. върху слав. глаголна система намират синтетичен израз в големия му обобщаващ труд „Die slavischen Sprachen in Gegenwart und Geschichte“ (1991), по-специално в ч. II, озаглавена „Структури и категории в славянските езици“, в която в общослав. синхронен и съпоставителен план се представят областите: фонетика и фонология, морфонология, синтаксис, лексикология и диалектология след уводна глава върху прародината, разпространението и културното обособяване на славяните. В ч. I („Преглед на славянските езици“) са очертани особеностите на всеки от 12-те слав. езика поотделно по единна схема: обхват, история, писмо, фонетика (и фонология), морфология, синтаксис, лексикология, диалектно разчленение. Последният подраздел е посветен на старобълг. език (с. 158—174, 140, 153), определен като най-стария слав. литературен език (Altkirchenslavisch, Altbulgarisch-Altkirchenslavisch, с. 4, 5), създаден въз основа на македонско-бълг. диалект и постигнал най-големия си разцвет през IX—XI в. в Б-я (с. 1). П. отхвърля означението „старославянски“ като подвеждащо, тъй като става въпрос за означение на определен „южнославянски език с български особености“ (с. 2). Поради това, че същински руски или източнослав. литературен език от XI в. не е засвидетелстван в никакви писмени паметници (особено в областта на църковната литература), той намира употребата на означението староруски дори за неправомерна, защото е налице по-скоро източнослав. вариант на старобълг. език, или „староизточнославянски“, включващ най-старата засвидетелствана форма на днешните руски, украински и белоруски език (с. 4—5).

 

Във връзка с издаването на църковнослав. текстове П. формулира няколко принципни положения: 1. Издаването не на определени ръкописи, а на възможно най-близки до оригинала и реконструирани от издателя текстове може да даде представа за книжния фонд на старите слав. литератури. 2. След датиране и локализиране на първоначалния текст на оценка се подлагат съществуващите му преработки (интерполации, съкращения, удължавания и др.), които се издават отделно (в критическия им апарат се систематизират вариантите на различни преписи). Самите преписи се издават факсимилно. 3. Езиковата форма на издавания текст архетип представлява правописна (не фонетична) реконструкция според нормите на най-старите запазени паметници от съответната епоха.

 

От интерес за славистиката е предложената от П. класификация на южнослав. диалекти (1973) въз основа не на обичайните териториално-географски обусловени принципи, а според функционално-релевантни лингвистични критерии за дескриптивно и диахронно представяне на всеки отделен диалект.

 

След подробен анализ на отразените в ЖК диспути (гл. 5, 6, 9—11) с оглед на истор. им автентичност и литературната им функция (1968) и въз основа на интересен преглед на биографичната традиция от елинистичния и раннохристиянския период П. прави следните изводи. Житието отразява актуални за времето си събития, свързани с патриарх Йоан VII Граматик (837—843),

 

 

91

 

мисиите при арабите и хазарите, издирването на мощите на св. Климент Римски. От това обаче не следва, че Константин Философ в действителност е взел участие в тези събития. Агиографският жанр изисква обрисуването му като забележителен представител на своето време. Диалогът при диспутите принадлежи към обичайните стилистични средства, които в градация разкриват духовното израстване и съвършенство на Константин, превъзходството му като най-забележителния мисионер, какъвто е било възможно да се открие за славяните. Пълната истор. достоверност на изложението за житиеписеца не е от значение. Според П. гл. 10 е по-късна интерполация, която вероятно е съставена по съчинения на Константин. През 1987 П. поставя някои принципни въпроси около реконструкцията на първоначалния текст на ЖМ и оценката на неговите преписи. В светлината на важни разсъждения за съществуващата издателска практика спрямо първостепенни старобълг. оригинални творби, като Пространните жития на Кирил и Методий, Сказанието на Черноризец Храбър и др., П. съпоставя известните 15 преписа на ЖМ в хронологическа таблица, групира някои морфологични и лексикални различия в тях, отбелязва над 300 акцентни разночетения в издадените от О. М. Бодянски преписи. Според П. някои от тях насочват към южнослав. акцентни системи, въпреки източнослав. произход на преписите.

 

 

            Съч.:

o   Die Funktion des Verbalaspekts im Praesens historicum des Russischen. München, 1963, 106 p.; Kontextdetermination und Morphembedeutung (Theoretische Grundlagen zur Funktionbestimmung von Morphemen nach ihrer Verwendung). — In: Beiträge zur Sprachkunde und Informationsverarbeitung. 7. München, 1965, p. 7—28;

o   Die Relevanzprobe bei der Bedeutungsermittlung. — Kratylos, 11, 1966, p. 119 — 124;

o   Die Begriffe „Aktualität“ und „Nichtaktualität“ in der Aspektund Tempustheorie des Slavischen. — In: Aus der Geisteswelt der Slaven. München, 1967, p. 68—81;

o   Der slavische Konditional. Form — Gebrauch — Funktion. München, 1967, 317 p.;

o   Der morphologische Umbau der slavischen Präsensflexion. — ZSPh, 33, 1967, p. 290—304;

o   Die Disputationen in der aksl. Vita Constantini. Authentizität und literarische Funktion. — ZSPh, 34, 1968, p. 66—88;

o   Der Verbalaspekt im Konditional des Slavischen. — In: Slavistische Studien zum VI. Internationalen Slavistenkongreß in Prag 1968. München, 1968, p. 90—111;

o   Zur Definition und Hierarchisierung der Terminologie sprachlicher Alternationen. — Linguistische Berichte, 6, 1970, p. 51—66;

o   Zum Problem des (j) im Altkirchenslavischen in Phonologie und Morphologie. — In: Serta Slavica in memoriam Aloisii Schmaus. München, 1971, p. 549—556;

o   Einheit und Vielfalt des russischen Vokalismus (in synchronischer, diatopischer und diachronischer Sicht). — WSl, 16, 1971, p. 155—185;

o   The Word as a Linguistic Unit in Slavic. — In: Word. Proceeding of the International Slavistic Colloquium at the University of California, Los Angeles, 1970. The Hague-Paris, 1972, p. 11—40;

o   Zur Klassifikation der südslavischen Dialekte. — In: Slavistische Studien zur VII. Internationalen Slavistenkongreß in Warschau 1973. München, 1973, p. 419—432;

o   Modalitäten und Modi in der Linguistik. — In: Otázky slovanské syntaxe. 3. Brno, 1973, p. 63—72;

o   Diathese und Transitivität im Russischen. Heidelberg, 1973, 10 p.;

o   Strukturen des Russischen. Eine Einführung in die Methoden und Ergebnisse der deskriptiven Grammatik. München, 1975, 233 p.;

o   Zu den Grundlagen der Phonetik und Phonologie. — In: Korrespondenzen. Festschrift für Dietrich Gerhardt. Gießen, 1977 (Marburger Abhandlungen zur Geschichte und Kultur Osteuropas, 14), p. 298—311;

o   Der genetische Aufbau des Russischen. Statt einer historischen Grammatik. Heidelberg, 1978, 184 p.;

o   Struktur und Entwicklung des slavischen Verbalstammklassensystems. — In: Referate und Beiträge zum VIII. Internationalen Slavistenkongreß, Zagreb 1978. München, 1978, p. 95—126;

o   Iterativität, Usualität und Nichtaktualität im Slavischen. — In: Otázky slovanské syntaxe. 4., 1. Brno, 1979, p. 157—165;

o   Genetischer Aufbau und historische Grammatik, Sprachverwandtschaft und Sprachentwicklung. — Papiere zur Linguistik, 22, 1980, 1, p. 83—91;

o   Tempora in modaler Funktion im Bulgarischen. — Die slawischen Spachen, 1, 1982, p. 49—59;

o   Genetische und stratalinguistische Faktoren in den Entstehung der ostslavischen Schriftsprachen. — In: Die Leistung der Strataforschung und der Kreolistik. Typologische Aspekte der Sprachkontakte. Tübingen, 1982, p. 321—337;

o   Das altbulgarische Vokalsystem. — Die slawischen Sprachen, 3, 1983, p. 75—82 (същото в: Palaeobulgarica, 8, 1984, 1, p. 23—28);

o   Die griechischen j-Palatalisierungen. — In: Slavisches Spektrum. Festschrift für M. Braun zum 80. Geburtstag. Wiesbaden, 1983, p. 299—307;

o   Zur Entdeckung der Verbalkategorien in der bulgarischen Grammatik des 19. und 20. Jhs. — Die slawischen Sprachen, 3, 1983, p. 83—92;

o   Etymologie und Derivation: Abgrenzungsprobleme. — Die slawischen Sprachen, 6, 1984 (1985), p. 83—95;

o   Tempora, Aspekte und Modi im heutigen Bulgarischen. — In: Einundzwanzig Beiträge zum II. Internationalen Bulgaristik-Kongreß, Sofia 1986. Neuried, 1986, p. 201—221;

o   Das Derivationswörterbuch des serbokroatischen Verbs. — In: Theorie und Praxis des lexikographischen Prozesses bei historischen Wörterbüchern. Tübingen, 1987 (Lexikographica Series Maior, 23), p. 237—244;

 

 

92

 

o   Derivationskategorien des serbokroatischen Verbs. — In: Slavistische Studien zum X. Internationalen Slavistenkongreß, Sofia 1988. Köln-Wien, 1988, p. 169—184;

o   Zum Text der Method-Vita. — Die slawischen Sprahen, 13, 1987, p. 61—73 (същото в: Symposium Methodianum, p. 647—655);

o   Slavische Altund Neusprachen (Kontinuität, Entwicklung, Neubeginn). — Die slawischen Sprachen, 14, 1988, p. 99—120;

o   Die Funktion der Tempora (im Slavischen). — In: Studia Indogermanica et Slavica (Festschrift Thomas). München, 1988, p. 391—404;

o   Wie verständigten sich Waräger, Slaven und Byzantiner? — Die slawischen Sprachen, 19, 1989, p. 73—88;

o   Handbuch des serbokroatischen Verbs I: Derivation. — In: Wörterbuch in der Diskussion. Tübingen, 1989 (Lexikographica Sériés Maior, 27), p. 191—206;

o   Selius A. E. Vocabularium Russo-Germanicum (1707) und Russorum Formulae loquendi. Kritische Textausgabe der Handschrift Sign. Ms. Miscell D 40 55 der Ratsbücherei Lüneburg mit cyrillischer Interpretation der russischen Wörter sowie Indices der deutschen und russischen Wörter mit Stellenverweis von B. Panzer. Frankfurt a. M.-Bern-New York-Paris, 1989, 15+188 p.;

o   Handbuch des serbokroatischen Verbs. Derivation. Heidelberg, 1991, 13+938 p.;

o   Studien zum slavischen Verbum. Frankfurt a. M.-Bern-New York-Paris, 1991, 254 p.;

o   Die slavischen Sprachen in Gegenwart und Geschichte: Sprachstrukturen und Verwandtschaft. Frankfurt a. M.-Bern-New York-Paris, 1991, 440 p. (2 разш. и прераб. изд. 1996, 14+464 p.);

o   Sellius’ Vocabularium Russo-Germafiicum und die frühe deutsch-russische Lexikographie. — In: Symposium on Lexicography V. Proceedings of the Fifth International Symposium on Lexicography, May 3—5, 1990, at the University of Copenhagen. Tübingen, 1992, p. 189—200;

o   Zum Kasusgebrauch im Litauischen: der Genetiv. — In: Indogermanisch, Slavisch und Baltisch. Materialien des vom 21.-22. September 1989 in Jena in Zusammenarbeit mit der Indogermanischen Gesellschaft durchgeführten Kolloquiums. München, 1992, p. 117—126;

o   Zur Geschichte der russischen Standardsprache. Identität, Kontinuität, Entwicklung. — In: Nationalsprachentstehung in Osteuropa. Tübingen, 1992 (Sociolinguistica, 6), p. 1—10;

o   Der kleine Catechismus D. M. Lutheri: deutscher und litauischer Text nach der Handschrift Ms. Slav. Quart. 4 (Berlin/Krakau) (Maźas katgismas D. Mertino Lutteraus. Besorgt von D. Henrich Lysius. Tillsitt, 1719). Hrsg. sowie mit einem Inhalt-Verzeichnis, einer Kt. und einem litauisch-deutschen Wortindex vers von B. Panzer. Frankfurt am Main-Berlin-Bern-New York-Paris-Wien, 1993, 154+10 p.

 

            Лит.:

·       Křížková H. — Slavia, 34, 1965, p. 614—615 (рец.);

·       Kopečný F. — ZSPh, 34, 1969, p. 188—193 (рец.);

·       Gabka К. — ZS, 15, 1970, p. 111—114 (рец.);

·       Lötzsch R. — Deutsche Literaturzeitung, 91, 1970, p. 422—425 (рец.);

·       Naylоr K. Е. — SEEJ, 14, 1970, p. 234—235 (рец.)

·       Pohl H. D. — Die Sprache, 22, 1976, p. 180 (рец.);

·       Gladrow W., M. Reschke. — ZS, 23, 1978, p. 893—897;

·       Keil R.-D. — ZSPh, 40, 1978, p. 427—439 (рец.);

·       Pohl H. D. — Die Sprache, 25, 1979, p. 244—245 (рец.);

·       Zum Winkel H.-J. Das slavische Institut der Universität Heidelberg. Zur Vorgeschichte und Geschichte. — In: Materialien zur Geschichte der Slavistik in Deutschland. 1. Berlin, 1982, p. 150—152, 159—164;

·       Müller K. — Deutsche Literaturzeitung, 104, 1983, p. 626—628 (рец.);

·       Schаller H. W. Das Institut für Slavische Philologie an der Universität München. — In: Materialien zur Geschichte der Slavistik in Deutschland. 2. Wiesbaden, 1987, p. 219;

·       Wer ist wer? Das Deutsche Who’s who. 30. Ausg. Lübeck, 1991, p. 1027;

·       Kürschners Deutscher Gelehrten-Kalender. 16. Ausg. I-R. Berlin-New York, 1992, p. 2697;

·       Lehfeldt W. — ZSPh, 52, 1992, p. 157—168 (рец.);

·       Grünberg K., W. Potthoff. Vorwort. — In: Ars Philologica. Festschrift für Baldur Panzer zum 65. Geburtstag. Frankfurt a. M.-Berlin-Bern-Bruxelles-New York-Wien, 1999, p. XI—XII;

·       Schriftenverzeichnis [von Baldur Panzer]. — In: Ars Philologica. Festschrift für Baldur Panzer zum 65. Geburtstag. Frankfurt a. M.BerlinBern-Bruxelles-New York-Wien, 1999, p. XIII— XXIV;

·       Златанова P. Балдур Панцер — виден славист и българист. — БЕ, 48, 1999—2000, 1, с. 88—93.

 

Румяна Златанова

 

 

    (17). ПАПАСТАТИС, Хараламбос (Παπαστάύης, X.) (8.VII.1940) — грц. медиевист, историк на правото. Роден в Солун, където завършва Юридическия фак. на Солунския унив. (1964); от 1974 е асистент в Центъра за виз. изследвания при Университета. Д-р на Юридическия фак. (1978), доц. (1981), извънреден (1982) и редовен (1988) проф. по църковно право. Във връзка с научните си изследвания е работал в архивите и библиотеките в Света гора, Истанбул, Рим (1969), София (1970), Букурещ (1970), Прага (1971), Белград (1978), Вашингтон (1994) и Москва (1995). Зам.-председател на Грц. асоциация за славистични изследвания (от 1989), председател на Европ. консорциум за църковно-държ. изследвания (1993); главен секретар по вероизповеданията в Министерството на просветата и вероизповеданията на Гърция (1987—1988); член на Международната академия за свобода на религията и вероизповеданията (1995), председател на Центъра за културни изследвания „Свети Кирил и Методий“

 

 

93

 

при Д-вото за културни инициативи на бизнесмените от Северна Гърция в Солун. Носител на званието „Архонт Номофилакт“ на Вселенската патриаршия (1977), на юбилейния медал „1300 години България“ и на Почетния знак на Софийския унив. със синя лента.

 

Докторската дисертация на П. е посветена на юридическата дейност на Кирило-Методиевата мисия във Велика Моравия („Τὸ νομοθετικὸν ἔργον τῆς Κυριλλομεύοδιανῆς ἱεραποστολῆς ἐν Μεγάλῃ Μοραβίᾳ“, публикувана и като монография под същото заглавие). Централно място в нея е отделено на Анонимната хомилия в Клоцовия сборник. Според П. хомилията е адресирана до княз и местни владетели. Предназначена е за хора, приели наскоро християнството, и се е появила в резултат на казус, при който благородник е напуснал жена си и се е оженил за своя кръщелница или нейната майка. Анализът на съдържанието и езика на Анонимната хомилия, както и на отразените в нея основни правни моменти дават основания на П. да заключи, че във виз. и западното право няма нито една подобна творба. В нея е използван като модел текстът на Collatio legum mosaicarum et romanarum, известен още като Lex Dei, смятан за допълнение към виз. Еклога и преведен в Кормчая книга под заглавие Избраниı-а отъ закона Богомь даного Израилитомъ вероятно от същия книжовник, който е автор и на Анонимната хомилия. Въпреки мненията на Б. Копитар, В. Вондрак, Фр. Гривец, А. Ваяни и Й. Вашица П. защитава позицията, че Анонимната хомилия не е преводен, а оригинален текст, който обаче е създаден от грък за нуждите на славяни. С това според него се обяснява наличието на специфично грц. езикови конструкции.

 

Хараламбос Папастатис

 

По своя характер Анонимната хомилия представлява непълен правен текст. Съпоставката ѝ със Законъ соудный людьмъ и Номоканона показва, че правните въпроси в трите съчинения са разработени по подобен начин или се допълват взаимно, поради което П. предполага, че и трите текста са възникнали в резултат на усилията на Методий да осигури правната база на мисията в Моравия и не са били ползвани в Б-я. Доказателства за това са потърсени в четири основни направления: 1. Номоканонът не е нова правна версия, а текст, който с нищо не се отличава от традиционните виз. номоканони и представлява съкратен вариант на Номоканона на Йоан Схоластик. В този вариант обаче е използвано право, което се одобрява еднакво от двете църкви, като не се дава предимство нито на папата, нито на константинополския патриарх. 2. ЗСЛ следва предимно виз. Еклога и е кратко изложение на основни правни норми. Не е възможно той да е възникнал на бълг. почва, тъй като на територията на Б-я се е употребявал пълният вариант на Еклогата. Освен това единствените три глави, които са общи за ЗСЛ и Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите, се откриват също и в Еклогата. 3. В Анонимната хомилия се споменава „закон“, към който липсват иначе обичайните за този текст определения,

 

 

94

 

насочващи към Стария и Новия завет. П. идентифицира този закон с предхождащи Анонимната хомилия слав. юридически текстове — ЗСЛ и Номоканона. 4. В ЖК и ЖМ се откриват сведения както за правната дейност на слав. първоучители, така и за конкретно събитие, което може би е предизвикало появата на Анонимната хомилия. В съответствие с фактологията на ЖМ П. датира превода на Номоканона в 883.

 

Макар и съсредоточена основно върху нормите на църковното право, дисертацията на П. съдържа полезни обобщения на предхождащите я езиковедски и литературоведски изследвания на Клоц. сб., ЗСЛ и Номоканона. В книгата е поместена препечатка на грц. превод на Анонимната хомилия от изданието на А. Достал.

 

Анонимната хомилия е предмет на още две публикации на П. В статията „The Origin of the Penances in Methodios’ Anonymous Homily“ се изтъква, че произходът на посочените в нея епитимии не би могъл да се търси единствено във влиянието на libri poenitentiales, проникнали във Франкската църква през VIII в. Посочено е, че във виз. правна система също има наказания със смесен характер, които се изпълняват по предписанията едновременно на каноническото и на светското право. Във втората статия („The Procedural Principles of Methodius’ Anonymous Homily“) са разгледани някои правни принципи, отразени в Анонимната хомилия. Повечето от тях, като принципите за еднаквите привилегии на обвиняемия и ищеца, за непредубедеността при упражняването на правосъдието, за доказването чрез свидетели, за валидност само на писания закон, за липсата на обратна сила във валидността на закона, вече имат свои корени в римското, виз. и каноническото право. Методий се проявява като новатор, поставяйки сред тях принципа за законността, по силата на който никой, който не е съдия, няма право да съди (nemo iudex sine lege) и никой не може да бъде наказан, ако преди това не е бил осъден от законен съдебен процес (nulla poena sine processu).

 

Проблемите около приемането на виз. и западното право в ранните периоди от съществуването на бълг. държава са разгледани в статията „On the Application of Western Canon Law Provisions in Medieval Bulgaria“. В нея е проследен 75—ият от Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите. Подчертано е, че противно на очакванията си, княз Борис I (852—889) не е получил исканата от папата книга с епитимии, с която може би се е надявал да държи в подчинение настроените срещу християнството боляри, защото тази книга е трябвало да се използва само от свещенослужители, владеещи лат. език. Според П. малко вероятно е такава книга да се е използвала и по-късно, когато папските представители са пристигнали в Б-я. Главен аргумент за това твърдение е фактът, че патриарх Фотий (858— 867; 877—886) не споменава за нейната употреба в писмото до източните патриарси, с което отменя западните църковни норми, действащи по бълг. земи. Наличието на епитимии от западен тип в Синайския евхологий според П. се дължи не на употребата им в Б-я, а на традицията, поддържана от школата на Климент Охридски, за запазване, преписване и разпространяване на правните текстове, създадени от Кирил и Методий за Моравската мисия. Така в Син. евх. са се появили епитимии, близки по съдържание на включените в ЗСЛ, чието авторство П. приписва на Методий. На този паметник П. се спира и в статията „On the „Saint Constantine“ of the Zakon Sudnyj Ljudem“. В нея се аргументира мнението, че под името св. Константин, споменато и в двете версии на ЗСЛ, трябва да се разбира Константин Велики — автор на закон срещу езичеството и образец на християнско усърдие, с когото се сравняват владетелите

 

 

95

 

на всички слав. държави от времето на тяхното покръстване.

 

Останалите публикации на П. са посветени на разпространението на виз. право сред славяните, на Атон, на общи теми от историята на правото, на историята на Солун. Сред тях са и един библиографски обзор на славистични изследвания в Гърция през периода 1960—1969, както и проучвания върху Бълг. възраждане (за Гр. Пърличев като преводач, за униатското движение в Б-я и др.). Част от статиите на П., свързани с правни проблеми на Атон и с културната история на Солун и Грц. Македония от епохата на османското владичество и от по-ново време, са издадени в сб. „Θεσσαλονίκεια και Μακεδονικά Ανάλεκτα“ (1999).

 

 

            Съч.:

o   Πέντε ἔγγραφα τοῦ ἑλληνικοῦ προξενείου Θεσσαλονίκης περί τῆς ρωσσικῆς πολιτικῆς ἐν Ἁγίῳ Ὄρει. — Γρηγόριος ὁ Παλαμάς, 50, 1967, p. 476—489;

o   The Nationality of the Mount Athos Monks of Non-Greek Origin. — Balkan Studies, 8, 1967, p. 75—86;

o   Τά πρῶτα Ἑλληνικά τυπογραφεῖα τῆς Θεσσαλονίκης. — Μακεδονικά, 8, 1968, p. 239—256;

o   The Statute of the Athonitic Russian Cell’s Brotherhood According to the Constitutional Laws of Mount Athos. — In: Actes du 1^er Congrès International des Etudes balkaniques et Sud-Est-Européennes. 4. Sofia, 1969, p. 523—528;

o   Νομική βιβλιογραφία Ἀγίου Ὄρους. — Μακεδονικά, 10, 1970, p. 191—240;

o   Les études slaves en Grèce (1960—1969). — Cyrillomethodianum, 1, 1971, p. 182—203;

o   Τό Μοσχοπολίτικο „Συνταγμάτιον Ὀρθόδοξον“ καὶ ἡ ἰταλική του μετάφραση. — Ελληνικά, 25, 1972, p. 192—199;

o   Grigor Parličev traducteur de Chateaubriand en grec. — Cyrillomethodianum, 2, 1972—1973, p. 155—159;

o   Païsios Ligaridis et la formation des relations entre l’église et l’état en Russie au XVII siècle. — Cyrillomethodianum, 2, 1972—1973, p. 77—85;

o   L’ église et le droit coutumier aux Balkans pendant la domination ottoman. — В: Обичајно право и самоуправе на Балкану. Београд, 1974, с. 187—197;

o   Οἱ Ἕλληνες τῆς Ρέσνης κατά τάς ἀρχάς τοῦ 20οῦ αἰώνος. — Μακεδονικά, 14, 1974, p. 11—39;

o   Ἡ διάδοσις τῆς Ἑξαβίβλου τοῦ Ἁρμενοπούλου εἰς τόν σλαβικόν κόσμον. — Μακεδονικά, 15, 1975, p. 16—27;

o   Zur Verbreitung der „Hexabiblos“ des Harmenopoulos im slavischen Raum. — Balkan Studies, 17, 1976, p. 67—78;

o   Συμφωνητικό εσναφιών του Hadžioglu Pazardžik της Δοβρουτσάς στα 1857. — Μακεδονικά, 16, 1976, p. 309—315;

o   Bibliograhie de Michel Th. Lascaris. — Balkan Studies, 18, 1977, p. 179—198;

o   Ἕνα ὑπόμνημα γιά τήν πυρκαγιά τῆς Θεσσαλονίκης στά 1917 καί τήν περίθαλψη τῶν θυμάτων. — Μακεδονικά, 18, 1978, p. 143—171;

o   Τὸ νομοθετικὸν ἔργον τῆς κυριλλομεθοδιανῆς ἱεραποστολῆς ἐν Μεγάλῃ Μοραβίᾳ. Θεσσαλονίκη, 1978, 142 p.;

o   Byzantine Private Law and Codifications among the Bulgarians during the Ottoman Period (XVth-XIXth Centuries). — In: A’ ἑλληνο-βουλγαρικὸ συμπόσιο. Θεσσαλονίκη, 1980, p. 249—258;

o   Un document inédit de 1726—1727 sur le conflit hellèno-serbe concernant la chapelle grecque à Vienne. — Balkan Studies, 24, 1983, p. 581—607;

o   On the Application of Western Canon Law Provisions in Medieval Bulgaria (A Note on the LXXV Chapter of the Responsa Nicolai Papae). — In: Μνήμη Γεωργίου Πετροπούλου. 2. Αθήναμ 1984, p. 197—200;

o   Νομοκάνων Γεωργίου Τραπεζουντίου. Αθήναμ 1985, 276 p.;

o   The Procedural Principles of Methodius’ Anonymous Homily. — B: Хиляда и сто години от смъртта на Методий. С., 1987 (Кирило-Методиевски студии, 4), с. 272—273;

o   Η ειδική νομική μεταχείρηση των αγιορητών. Θεσσαλονίκη, 1988, 86 p.;

o   The Origin of the Penances in Methodios’ Anonymous Homily. — In: The Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moscow. Proceedings of the International Congress on the Millennium of the Conversion of Rus’ to Christianity. Thessaloniki, 26—28 November 1988. Thessaloniki, 1992, p. 71—74;

o   Κατάλογος των ελληνικών νομικών χειρογράφων των αποκειμένων στο Κέντρο Σλαβο-Βυζαντινών Σπουδών „Ivan Dujčev“ του Πανεπιστημίου „Sv. Kliment Ochridski“ της Σόφιας. Θεσσαλονίκη, 1994, 168 p.+68 tabl. [Κατσαρός B., X. Παπαστάθης, D. Getοv];

o   On the „Saint Constantine“ of the Zakon Sudnyj Ljudem. — In: ΣΤΦΑΝΟΣ. Studia byzantina ac slavica Vladimíro Vavřínek ad annum sexagesimum quintum dedicata. Praha, 1995 (Bsl, 56), p. 557—559;

o   Η διοικητική οργάνωση της Μακεδονίας μετά την απελευθέρωσή της. Λόγος πανηγυρικός, 26 Οκτ. 1995. Θεσσαλονίκη, 1996, 32 p.;

o   Ἐκκλησιαστικά χειρόγραφα τῆς Μονῆς τοῦ Τιμίου Προδρόμου Σερρῶν [Κατσαρός В., X. Παπαστάθης]. — In: Διεθνές συνέδριο. Οι Σέρρες και η περιοχή τους. Θεσσαλονίκη, 1998, p. 581—632;

o   Από την αλληλογραφία Μοσχοπολιτών εμπόρων. — In: Διεθνές συμπόσιο: Μοσχόπολις. Θεσσαλονίκη, 1999, p. 191—197;

o   Θεσσαλονίκεια και Μακεδονικά Ανάλεκτα. Θεσσαλονίκη, 1999, 383 p.;

o   Handbook of Ecclesiastical Law. Thessaloniki, 2000, 308 p.

 

            Лит.:

·       Who is who 1992. Athenes, 1992, p. 432.

 

Петя Янева

 

 

    (18). ПАПСКИ ЕНЦИКЛИКИ И ПИСМА за Кирил и Методий — официални документи, издадени от папската канцелария през съвременната епоха,

 

 

96

 

които съдържат оценки на Апостолическия престол за живота и делото на слав. първоучители. Отправени са към католическата общност или към целия християнски свят; някои от тях имат декретивно значение, а други само изразяват отношението на Римския понтифекс към дата или събитие, свързано с Кирил и Методий. Обнародват се в официалните издания на Ватикана „Acta apostolici sedis“ и в. „L’Osservatore Romano“ и са известни с първите думи от своя лат. текст. Това са: енцикликата Grande munus от 30 септ. 1880 на папа Лъв XIII, апостолическите писма Saepe nobis от 30 ноем. 1921 на папа Бенедикт XV; Quod S. Cyrillum от 13 февр. 1927 на папа Пий XI; Magnifici eventus от 11 май 1963 на папа Йоан XXIII; Antiquae nobilitatis от 2 февр. 1969 на папа Павел VI и неговото похвално слово (alocutio) от 14 февр.;1ае virtutis от 31 дек. 1980 на папа Йоан Павел II и писмата му от 2 февр. и 9 март 1985. Кирил и Методий се споменават и в други апостолически послания, които не са им пряко посветени, а засягат главно отношенията между Римската курия и източните църкви: Praeclara gratulationis от 1894 на папа Лъв XIII, Rerum orientalium от 1928 на папа Пий XI, Oriente lumen от 1995 на папа Йоан Павел II и др.

 

След 1870, когато римският епископ загубва своята светска власт и Рим е включен в състава на Италианската държава, Ватиканската курия се стреми да отстоява позициите си, от една страна, чрез създаване на масови демократични движения, и от друга, чрез сближаване и обединяване на всички християнски църкви под своята егида. Този стремеж е насочен най-вече към Православната църква, чието единение с католицизма до голяма степен зависи от верското единство на славяните.· Икуменическите идеи на Папския престол и слав. християнство намират пресечна точка в старата кирило-методиевска традиция. Тя се интерпретира като символ на приобщаването на славянството към европ. цивилизация, а Кирил и Методий се разглеждат като символи на икуменическото единство. Това е и основната идея на енцикликата Grande munus, обнародвана по повод 1000-годишнината от писмото Industriae tuae на папа Йоан VIII (872—882), с което той утвърждава Методий за моравски епископ. С Grande munus папа Лъв XIII (1878—1903) обявява слав. първоучители за „апостоли на икуменическото единство“, канонизира ги и включва празника им в Римския календар на 5 юли. При това се изтъква принадлежността на солунските братя към апостолите на Западната църква и се изброяват евангелизираните от тях области (Моравия, Панония, Б-я, Далмация, полски земи), съобщава се и за създаването на епископска катедра в Киев. Енцикликата аргументира правото на Курията за юрисдикция над всички тези области. Последвалото я апостолическо писмо до чешките епископи Bene cognitum от 14 юли 1881 съвсем недвусмислено подкрепя тези претенции. Двата документа не успяват да притъпят противоречията между православната и католическата общност и те посрещат силно противопоставени юбилейните тържества в памет на 1000-годишнината от смъртта на Методий, а Велеград и Киев се очертават като два противостоящи си центъра на католическия и православния панславизъм. Въпреки това през 1894 Лъв XIII отново се обръща към слав. народи в името на техните апостоли, за чиято прослава се е погрижил: „Направих това, за да се породи задълго между славяните и Римския понтифекс прекрасно разбирателство“ (Апостолическо писмо Praeclara gratulationis).

 

В своята икуменическа дейност следващите предстоятели на Римската църква продължават най-настойчиво да интерпретират Кирил и Методий като символи на християнското единство. Папа Бенедикт XV (1914—1922) им посвещава

 

 

97

 

писмото си до епископата на Чехословакия Saepe nobis, а папа Пий XI (1922—1939) в писмото си Quod S. Cyrillum ги нарича „украса и слава на Църквата“ и апостоли, присъединили славяните към „паството на Петровите наследници“. В повечето от посочените документи основен символ на икуменическата трактовка на кирило-методиевската идея е предсмъртната молитва на Кирил: „Господи,... издигни твоята църква с множество и съедини всички в единодушие“ (ЖК, гл. 18).

 

Папа Йоан XXIII (1958—1963) тълкува Кирило-Методиевото дело с още по-голяма широта и демократичност. Папата, който от 1925 е папски визитатор, а през 1931—1934 — апостолически делегат в София, е добър познавач на старобълг. език, старобълг. литература и на историята на православието. Това добавя към чисто догматическите елементи в неговите слова и писма и забележима културноистор. окраска. При откриването на Словашкия инст. „Кирил и Методий“ в Рим Йоан XXIII нарича слав. апостоли „идеал, наследство и символ на славянския дух и на славянския гений“. В неговото апостолическо писмо Magnifici eventus, посветено на 1000-годишнината на Моравската мисия, също се подчертава, че Кирил и Методий са присъединили слав. народи към световната цивилизация. Следващите предстоятели на Апостолическия престол влагат в тази идея същия икуменически дух, обогатен с признанието на нейното културно значение. Когато през 1963 отново намерените от Л. Бойл мощи на св. Кирил тържествено са положени в базиликата „Свети Климент Римски“, папа Павел VI (1963—1978) произнася слово, в което нарича мощите „залог за единство с Апостолическия престол“. Неговото апостолическо послание Antiquae nobilitatis до клира на Чехословакия, отбелязващо 1100-годишнината от смъртта на Кирил, също търси в дейността му стремеж към единство на Църквата и здрава връзка с Апостолическия престол и неговия понтифекс. С това писмо, проникнато от обновителния дух на Втория ватикански вселенски събор, слав. първоучители са обявени за миротворци — пример за слав. народи.

 

Йоан Павел II безспорно най-последователно подчертава значението на Кирило-Методиевото дело в изграждането на духовното единство на европ. цивилизация. Във всяко от посланията си, в които споменава слав. апостоли, той подчертава своето преклонение пред тях — и като първия славянин, предстоятел на Римокатолическата църква, пред първия архиепископ, хиротонисан в Рим за слав. народи, и пред неговия брат. Апостолическото писмо Egregiae virtutis, издадено по повод 1100-годишнината от писмото на Йоан VIII и 100-годишнината от обнародването на Grande munus, обявява Кирил и Методий за съпокровители на Европа заедно с основателя на западното монашество Бенедикт Нурсийски. Така тримата европ. патрони стават символ на обединяването на двете духовни традиции — източна и западна, които се преплитат и взаимно се допълват въз основа на християнството. Актът на папа Йоан Павел II е обнародван в момент, когато след Втория ватикански събор се правят решителни опити за обединение между Източната и Западната църква. Няколко месеца по-късно, по повод на кирило-методиевските празници на 5 юли във Велеград, папата отново определя делото им като пример захристиянски универсализъм.

 

Папа Йоан Павел II отбелязва през 1985 по най-тържествен начин и 1100-годишнината от смъртта на Методий. Още на 1 ян. той напомня на вярващите за двамата съпокровители на Европа и обявява годината за година на възпоменание за тях. В посланието си до клира на Чехословакия от 19 март подчертава актуалността на кирило-методиевската традиция в сложната съвременна епоха, а на 2 юни обнародва енцикликата Slavorum apostoli.

 

 

98

 

В духа на Grande munus и тази енциклика има животописна част, която обаче тук е последвана от обширен догматически и културноистор. анализ на делото на Кирил и Методий и неговото значение за слав. свят. То е етикирано със съвременния термин „инкултурация“ — евангелизиране на народите и въвеждане на културната им традиция като част от универсалната християнска култура. Създаването на азбука за слав. език и на книжовен слав. език и преводът на свещените книги са определени като „превъзходен принос“ за общите християнски корени на Европа и като една от главните опори за „ново и актуално ... обединение на континента“. Наследството на солунските братя папата определя като обединяващо звено между източната и западната традиция и образец в икуменическите усилия за преоткриване и единение на църквите от Изток и Запад. Десет години по-късно папа Йоан Павел II обнародва апостолическото послание Oriente lumen по повод 100-годишнината на енцикликата Orientalium dignitas на папа Лъв XIII, който през 1894 оповестява с нея, че Рим признава значимостта на източната християнска традиция. ЙоанПавел II актуализира акта на своя предшественик в съзвучие с процеса на присъединяване на страните от Централна и Източна Европа към Европ. общност. Призовавайки към политическа, културна и верска хармония на Стария континент, папата изразява своето съпричастие към този процес като син на един от слав. народи и отново се позовава на делото на първоучителите — „славен пример за апостоли на единството... в търсенето на обединяване между Изтока и Запада“.

 

 

            Изд.:

o   Leonis PP. XIII Littera encyclica. Grande munus. — In: Acta Sanctae Sedis. 13. Romae, 1880, p. 145—153;

o   Documenta respicienta Encyclicam Quod Bulgaros et Slavos. — In: Acta Sanctae Sedis. 13. Romae, 1880, p. 276—288;

o   Leonis XIII Epistola encyclica. Grande munus. — In: Ordinariátní list Pražské arcidiecesé. Č. 12—13. Praha, 1880, p. 45—48;

o   Leo PP. XIII. Epištola encyclica qua cultus SS. Cyrilli et Methodii ad universam ecclesiam extenditur. Grande munus. — In: Leonis XIII Pontificis Maximi acta. 2. Romae, 1882, p. 125—137;

o   Leo XIII. Epistola apostolica. Praeclara gratulationis. — In: Leonis XIII Pontificis Maximi acta. 14. Romae, 1894, p. 195—214;

o   Apoštolský list Jeho Svatosti papeže Lva XIII. Praeclara gratulationis. — In: Ordinariátní list Pražské arcidiecesé. 24—26. Praha, 1894, p. 96—97;

o   Pius PP. XL Epistolae III: Quod S. Cyrillum Thessalonicensem. — In: Acta Apostolici Sedis. 19. Citadel Vaticano, 1927, p. 93—96;

o   Pius PP. XI. Litterae encyclicae: Rerum orientalium. — In: Acta Apostolici Sedis. 20. Čitá del Vaticano, 1928, p. 278—290;

o   Joannes PP. XXIII. Epistula Apostolica. Magnifici eventus. — In: Acta Apostolici Sedis. 55. Čitá del Vaticano, 1963, p. 434—441 (същото на фр. ез. в: La Documentation Catolique, No. 1401. 2. VI. 1963, p. 706—712);

o   Paulus PP. VI. Encyclica apostolica „Antique nobilitatis“. — In: Konstantin-Kyrill aus Thessaloniki. Würzburg, 1969, p. XIII—XXIX;

o   Joannes Paulus PP. II. Lettera Apostolica. Egregiae virtutis. — In: Acta Apostolici Sedis. 73. Cita del Vaticano, 1981, p. 258—262 (същото в: L’Osservatore Romano, 121, No. 1, 1. I. 1981, p. 1—2; на итал. ез.: LOsservatore Romano, 121, No. 1, 1. I. 1981, p. 2; на фр. ез. в: La Documentation Catolique, No 1801, 1.1. 1981, p. 110—111; на бълг. ез. в: Йоан Павел И. Кирил и Методий. Благовестие и икуменизъм. С., 1996, с. 14—20);

o   Joannes Paulus PP. IL Lettera Apostolica. Slavorum apostoli. — In: Acta Apostolici Sedjs. 77. Cita del Vaticano, 1985, p. 792—796 (същото в: Йоан Павел II. Енциклика Славянските апостоли. Vaticana, [1985], 50 c.; също в: Йоан Павел II. Кирил и Методий. Благовестие и икуменизъм. С., 1996, с. 21—69);

o   Johannis Pauli PP. II Summi Pontificis Epistula ad universum clerum Cechoslovachiae MC anniversaria memoria incidente ab obitu S. Methodii. — LOsservatore Romano, 125, No. 83, 11. IV. 1985, p. 6 (на итал. ез. в: L’Osservatore Romano, 125, No. 83, 11. IV. 1985, p. 7; на фр. ез. в: La Documentation Catolique, No 1896. 19. V. 1985, p. 517—520);

o   Giovanni Paolo II. Lettera apostolica „Orientale lumen“. Cita del Vaticano, 1995, p. 5—6, 13—15.

 

            Лит.:

·       Платонов И. В. Антиэнциклика или братское слово православного славянина к славянам-католикам по поводу издания папою Львом XIII буллы о праздновании памяти свв. Кирилла и Мефодия. Харьков, 1882, 127 с. (на бълг. ез. С., 1884, 29 + 119 с.);

·       Marković G. Gli slavi ed i papi. 1. Zagabria, 1897, p. XI—XL;

·       Милаш H. Славянските апостоли Кирил и Методий и истината на православието по повод на Римското движение против православната църква в 1880—1881 година. С., 1903, с. 293—350;

·       Fuсhs А. Die Tradition Cyrills und Methods und die päpstliche Kurie. — Slavische Rundschau, 1, 1929, p. 153—159;

·       Winter E. Rußland und die slavischen Völker in der Diplomatie des Vatikans 1878—1903. Berlin, 1950, p. 23—30, 125—132;

 

 

99

 

·       Zagiba Fr. Die Umwandlung Österreichs in ein Slavenreich unter Habsburgs Zepter. — In: Das östliche Mitteleuropa in Geschichte und Gegenwart. Wiesbaden, 1966, p. 200—250;

·       Grivec Fr. SS. Cyrillus et Methodius Apostoli oecumenicae unitatis. — In: Cyrillo-methodianische Fragen, slavische Filologie und Altertumskunde. Wiesbaden, 1968, p. 193— 198;

·       Lück H. Papst Paul VI. Berlin, 1981, 35 p.;

·       Nikodim von Leningrad. Johannes XXIII. Papst einer Kirche im Aufbruch. Berlin, 1984, p. 62—68;

·       Kallis A. Kyrillos und Methodios — ihr Werk für Europa und die Ökumene. — Una Sancta. Zeitschrift für ökumenische Begegnung, 40, 1985, 3, p. 193—202;

·       Vodopivec J. I santi fratelli Cirillo e Metodio compatroni d’Europa. Roma, 1985, 175 p.;

·       Ауза Б. Светите братя Кирил и Методий — апостоли на славянските народи. — В: Йоан Павел II. Кирил и Методий. Благовестие и икуменизъм. С., 1996, с. 9—12.

 

Славия Бърлиева

 

 

    ПАРАКЛИТИК — вж. Октоих.

 

 

    (19). ПАРЕНЕСИС (старобълг. паренесисъ) — сборник със слова от сирийския богослов, писател и поет Ефрем Сирин. Основната част от него са поучителни и увещателни слова (грц. λόγοι παραινετικοί; παραίνεσις — ‘увещание, подбуждане, наставление’), предназначени за египетските монаси. По-голямата част от тях са наставления за току-що постъпилите в манастир. Нерядко се привеждат паралели между светския и монашеския живот, а някои от словата имат по-общо съдържание — в тях се проповядват християнски морални норми, задължения и добродетели. Съчиненията на Ефрем Сирин рядко се обединяват в по-големи групи в запазените грц. ръкописи. От изданието на Й. Асемани, където са описани подробно всички известни грц. кодекси с творби на Ефрем Сирин, се вижда, че нито един не прилича по състав на слав. П. Предполага се, че сборникът се появява на слав. почва. Броят на словата в слав. ръкописи не е еднакъв. В П. се срещат и някои слова, които не са известни в грц. ръкописи.

 

Преводът на П. на старобълг. език се отнася към най-стария период на слав. писменост. Приема се, че е бил направен през X в. в България. Според Ив. Гошев избрани слова са преведени още преди смъртта на Методий (885), а по времето на цар Симеон (893—927) е възникнал цялостният превод. Не са известни пълни преписи на П., които да са по-ранни от края на XIII в. Между фрагментарно запазените най-стари преписи са т. нар Рилски глаголически листове — части от глаголически кодекс, намерени по различно време в подвързиите на кирилски ръкописи от библиотеката на Рилския манастир. Пръв идентифицира съдържанието на тези фрагменти И. И. Срезневски. Той смята, че засвидетелстваният в тях превод е същият, който е представен и в пълните преписи. Установявайки наличието на великопостни молитви във фрагментите, Гошев твърди, че Рилските глаголически листове са части от сборник с великопостни текстове от Отеческите книги и молитви. Той отнася паметника към епоха, близка до времето, когато в Б-я се разгръща дейността на Кирило-Методиевите ученици. Според Й. Русек (1994) П. е преведен още по времето на Методий. И. Огрен (1989) свързва превода с управлението на цар Симеон. Към самото начало на неговото царуване го отнася и К. Фос (1997), който се произнася и за източнобълг. му произход. В изследванията върху слав. П. се приема, че всички известни преписи отразяват превода, познат от Рилските глаголически листове. Хр. Кодов е на мнение, че е съществувал и втори превод, вероятно от XIII в. Неговата теза обаче не е разгърната в специална публикация.

 

По мнението на А. С. Архангелски (1890) в най-старата си редакция П. се е състоял от 101—104 слова, тъй като различията се отнасят преди всичко до допълнителните слова. П. В. Владимиров оспорва това твърдение в рецензията си върху труда на Архангелски, като се основава на факта, че според Студийския устав (по препис от ГИМ, Синод. 330) за Неделя месопустна се предвижда за четене словото на Ефрем Сирин за Второто пришествие, а то в пълните преписи е под № 105.

 

 

100

 

Паренесисът на Ефрем Сирин, препис от втората половина на XIV в.

 

П. е бил много популярен сред славяните през Средновековието. Гошев подчертава неговото влияние върху Проглас към Евангелието, Синайския евхологий, Фрайзингенските молитви, Написание за правата вяра, Похвалното слово за Кирил и Методий, Завета на Иван Рилски. Изследвано е и влиянието му върху Пролога и Тълковната палея. Много слова от П., някои от които преработени, са включени в друг сборник с нравоучително съдържание, т. нар. Измарагд.

 

Първото издание на П. е отпечатано в Москва през 1647. Препечатвано е многократно; в изданието от 1701 са добавени новопреведените от Ф. Поликарпов 28 слова на Ефрем Сирин.

 

П. има научно издание в пет тома, осъществено под редакцията на Дж. Бойковски (Фрайбург, 1984—1990), в което за основен текст е избран руски препис в ръкопис № 71^а от XIII в. от сбирката на Μ. П. Погодин от РНБ в СанктПетербург. Успоредно с него са публикувани текстът на Лесновския паренесис от 1353 (НБКМ в София № 297), грц. текст по изданието на И. Асемани и немски превод. Привеждат се разночетения от три преписа — ръкопис № 298 от НБКМ от края на XIV в., ръкопис F п I 45 от сбирката на В. А. Фролов от РНБ от XIV в., и ръкопис III. 12 от библиотеката на Хърватската АН в Загреб, от средата на XIV в. Петият том обема индекси и снимки.

 

Историята на слав. превод на П. е изследвана подробно от Огрен (1989). За изходен материал тя избира руски препис от средата на XVI в., който се съхранява в Инст. за славянски и балтийски езици при Стокхолмския унив., като привлича за сравнение и петте преписа, включени в изданието от Фрайбург. Според Огрен разликите между преписите се дължат на частични поправки, направени по ралични грц. източници, и текстът не е подлаган на цялостно и последователно редактиране. Тя установява също влияние на лат. текст върху отделни произведения от П.

 

Задълбочен и многостранен анализ на лексиката на П. въз основа на материал от 10 бълг., сръбски, влахо-молдовски, руски и атонски ръкописа от периода XIII—XVI в. е направен в монографичния труд на Фос (1997). В него са разграничени различните лексикални слоеве в текста и е направена оценка както на първоначалния превод, така и на по-късните промени в него.

 

 

            Лит.:

o   Sancti Patris nostri Ephraem Syri opera omnia quae extant, Graece, Syriace, Latine. Ed. J. S. Assemani, P. Benedictus. 1—6. Romae, 1732—1746;

o   Архангельский А. С. Творения отцов церкви в древнерусской письменности. Извлечения рукописей и опыт историко-литературных изучений. 3. Паренесис Ефрема Сирина. Казань, 1890, 118 с.;

 

 

101

 

o   Погорелов В. К вопросу о Македонском глаголическом листке. — В: Сборник статей, посвященных учениками и почитателями академику и заслуженному профессору Ф. Ф. Фортунатову. Варшава, 1902, с. 492—499;

o   Цонев Б. Лесновский паренесис. — В: Сборник статей, посвященных почитателями академику и заслуженному профессору В. И. Ламанскому по случаю пятидесятилетия его ученой деятельности. 2. СПб., 1908, с. 914—924;

o   Ильинский ГА. Македонский глаголический листок. Отрывок глаголического текста Ефрема Сирина XI века. СПб., 1909 (Памятники старославянского языка. 1., 6), 32 с.;

o   Ильинский ГА. Запись в Лесновском Перенесисе Ефрема Сирина 1353 г. — СпБАН, 45, 1933, с. 67—74;

o   Гошев Ив. Рилски глаголически листове. С., 1956, 150 с.;

o   Vaillant A. Le saint Ephrem slave. — Bsl, 19, 1958, p. 279—286;

o   Lunt H. Contributions to the Study of Old Church Slavonic. 2. On the Rila Folia. — IJSLP, 1—2, 1959, p. 16—37;

o   Hemmerdinger-Iliadou D. L’Ephrem Slave et sa tradition manuscrite. — In: Geschichte der Ost- und Westkirche in ihren wechselseitigen Beziehungen. (Acta Congressus historiae Slavicae Salisburgensis in memoriam SS. Cyrilli et Methodii anno 1963 celebrati). Wiesbaden, 1967, p. 87—97;

o   Смядовски Ст. Към въпроса за състава на Рилските глаголически листове. — БЕ, 30, 1980, с. 500—501;

o   Paraenesis. Die altbulgarische Übersetzung von Werken Ephraims des Syrers. 1. Herausgegeben von G. Bojkovski. Freiburg i. Br., 1984, 18+291 p.; 2. Herausgegeben von G. Bojkovski, R. Aitzetmüller. Freiburg i. Br., 1986, 345 p.; 3. Herausgegeben von G. Bojkovski, R. Aitzetmüller. Freiburg i. Br., 1987, 319 p.; 5. Index, rückläufiges Wörterbuch. Faksimiles der Paraenesen aus den Handschriften F und S, die in den Handschriften P und Z fehlen. Herausgegeben von R. Aitzetmüller. Freiburg i. Br., 1990, 662 p. (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 20, 22, 24, 28);

o   Кодов Xp. Ефрем Сирин. — В: Кирило-Методиевска енциклопедия. 1. С., 1985, с. 679;

o   Aitzetmüller R. Zwei Notizen. — AnzSPh, 17, 1986, p. 141—142;

o   Буланин Д. M. „Паренесис“ Ефрема Сирина. — В: Словарь книжников и книжности Древней Руси. 1. (XI — первая половина XIV в.). Л., 1987, с. 296—299;

o   Огрен И. Частицы при условном союзе мце в староболгарском переводе поучений Ефрема Сирина. — Paleobulgarica, 11, 1987, 1, р. 95—103;

o   Огрен И. Паренесис Ефрема Сирина. К истории славянского перевода. Uppsala, 1989, 146 р.;

o   Thomson F. J. Towards a Typology of Quotations in Early Slavonic Literature, with an Assessment of Their Value for Textology. Illustrated by the Quotations from Ephraem Syrus’ Paraeneses in the „Patericon Kievocryptense“. — AnzSPh, 20, 1990, p. 38—39;

o   Weiher E. Einige Bemerkungen und Ergänzungen zu neueren Arbeiten über die altbulgarische Übersetzung der „Paraenesis“ Ephraims des Syrers und ihre Überlieferung. — AnzSph, 20, 1990, p. 135—145;

o   Pусек Й. За славянския превод на Паренесиса от Ефрем Сирин. — В: Търновска книжовна школа. 5. Велико Търново, с. 335—347;

o   Voss Ch. Zum lexikalischen Bestand des Textes der altbulgarischen Paränesis von Ephraim dem Syrer. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 2, p. 50—65;

o   Voss Ch. Die Handschrift № 137 (69) der Nationalbibliothek Bukarest: eine bisher kaum bemerkte Neuübersetzung der Paränesis Ephraims des Syrers. — Palaeobulgarica, 19, 1995, 2, p. 27—44;

o   Voss Ch. Die Paränesis Ephraims des Syrers in südslavischen Handschriften des 14.-16. Jahrhunderts. Zur Lexik der altbulgarischen Erstübersetzung und ihrer Überlieferung. Freiburg i. Br., 1997 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 38), 328 p.;

o   Voss Ch. Die Vertretung von lexikalischen textologischen Dubleten der Dichotomie Ochrid — Preslav in kirchenslavischen Abschriften der Paränesis Ephraims des Syrers. Ein Beitrag zur Datierung der Erstübersetzung. — AnzSPh, 24, 1997, p. 95—128;

o   Voss Ch. Möglichkeiten der statistischen Analyse der kyrillomethodianischen Lexik und Wortbildung in diachronischer Perspektive. — Bsl, 49, 1998, p. 351—366.

 

Ивона Карачорова

 

 

    ПАРИЖКИ АБЕЦЕДАР — вж. Абецедар.

 

 

    (20). ПАРИМЕЙНИК (грц. προφητολόγιον) — сборник с откъси (паримии, паремии; грц. παροιμία — ‘пословица, притча’; старобълг. паримиı-а, паремиı-а) от Стария завет, които се четат на вечерното богослужение в навечерието на съответен празник. Съгласно тълкователната християнска традиция те се свързват със събитието, което се чества, пророчестват за празника или прославят светеца. Паримиите са отделени една от друга с кратки песнопения (прокимени, тропари, стихове), а понякога и с указания за реда на богослужебния обред. В повечето случаи се изчитат три паримии, но за някои празници те са повече — пет за Благовещение, осем преди Рождество Христово, тринадесет за Богоявление, петнадесет на Великата събота.В П. влизат: цялата книга на пророк Йона, значителни части от Битие, Книгата на пророк Исая и Притчи Соломонови, а също така и по-малки откъси от други старозаветни книги. До XIV в., а на места до XV в., П. е богослужебна книга, без която не е било възможно да се извършват службите през Великия пост и в навечерието на определени празници.

 

 

102

 

Белградският паримейник, XIII в.

 

През XIV в. четенията от П. са въведени в Триода (общ, Постен и Цветен), Минея (общ, месечен и празничен) и в Требника. Така П. като богослужебна книга постепенно излиза от употреба. През XV и XVI в. се преписва рядко, а през XVII в. престава да служи в слав. православна практика.

 

Според разположението на библейските четения А. В. Михайлов (1908) разделя известните грц. преписи на профитология на месечни, в които паримиите са по месецослова от 1 септ., и рождественско-триодно-месечни, където паримиите са в следния ред: Рождество Христово, Богоявление, Постен и Цветен триод и накрая — различни празници по месецослова, като се започва от 1 септ. Вторият тип е по-старинен. Според Михайлов той води началото си от Константинополската църква. Слав. П. е преведен от него. Всички слав. преписи следват строго втория тип. Изключение прави само Лобковският П. (1294—1320), в който паримиите за Събота месопустна са в края на кодекса, след месечния отдел.

 

По съдържание Михайлов разделя паримиите в грц. профитологий на четири групи: 1) рождественско-богоявленски — осем за Рождество Христово и шестнадесет за Богоявление; 2) великопостни — за сряда и петък на Сирната седмица, за Четиридесетница и за Великата събота; 3) цветна група — четения от Цветния триод, които стоят след великопостната група в П. от най-стар тип; 4) месечна група, която е най-неустановеният раздел по преписите. В профитологиите, както и в П., има разлика в последователността на паметите, в техния брой, а също и в броя и състава на паримиите за определени празници. В някои от преписите са включени и празници с местно значение. Първоначалният обем на месечния раздел на П. може да бъде приблизително определен по състава на паметите, на които в почти всички профитологии и П. са положени едни и същи четения — 8, 13, 14 и 26 септ., 21 ноем., 25 март, 29 юни, 16 юли, 6 и 15 авг.

 

Триодният раздел на П. отразява почти пълното развитие на триодния кръг четения — от Сирната неделя до Неделята на всички светни. Михайлов предполага, че съединяването на паримиите за Рождество Христово и Богоявление с Триода е станало в периода VIIIX в. Той твърди, че системата на паримиите от рождественско-триодния кръг се е появила в Константинополската църква, където е била в употреба през IX в., както се вижда от Типика на Великата църква,

 

 

103

 

издаден от А. А. Дмитриевски по ръкописи от IX—X в.

 

Предполага се, че преводът на П. на старобълг. език е бил направен от Константин-Кирил и Методий през моравския период на тяхната дейност от грц. старозаветен текст по Лукиановата редакция. Някои автори приписват превода само на Методий (В. Ягич, 1913; Ф. В. Мареш, 1988). Вероятно в познатия вид той е бил използван в Охридското книжовно средище през X в., тъй като най-старият известен П. — Григоровичевият от края на XII — началото на XIII в., РГБ, Григ. 2 (М. 1685), носи следи от глаголическа основа. Кирило-Методиевият архетип на П. не е достигнал до наше време и не е възможно да се реконструира в пълен обем по запазените преписи от XII—XIV в. поради многото разлики както между славянските П., така и между грц. текстове в профитологиите.

 

В историята на слав. текст на П. се обособяват две редакции на Кирило-Методиевия превод. Представител на първата е Григоровичевият П., а на втората — Лобковският П. (ГИМ, Хлуд. 142). Предполага се, че едно от копията от втората редакция е послужило за основа на южнославянските, а друго — на множеството руски преписи. От друга страна, традиционно се разделят южнославянската и руската група преписи, като възникването на характерните им особености се отнася към втората половина на XI в. В резултат на включването в текстологическите съпоставки на три сръбски П. от XIII в.: Белградски — от сбирката на Народната библиотека в Белград (Pc 625), Хилендарски № 313 и Ленинградски — РНБ, Q.п. I. 51, Б. Иованович-Стипчевич (1976) отделя три редакции на първоначалния превод: 1) традиция на копиране на този превод с представител Григоровичевия П.; 2) редакция на първоначалния текст на основата на друг грц. текст, която се отнася към ранния преславско-охридски период; неин представител е Белградският П.; 3) редакция, в чието развитие се очертават три фази: частична поправка по друг грц. текст, направена от Методий и неговите ученици през моравско-панонския период, влияние на поправената втора редакция и самостоятелна еволюция, завършила с отделянето на руската група от южнославянската; представители на тази редакция са сръбският Хилендарски П. и руският Захарински П. от 1271 (РНБ, Q.n. I. 13). В историята на текста на П. се отделя и първоизточникът на един смесен преходен тип, към който се отнася Ленинградският П. (близък по основа до Григоровичевия, но поправен въз основа на втората редакция). В по-късна публикация (1988) Стипчевич предлага класификация на П. въз основа на разлики в цветния цикъл и обособява три групи: 1) текстове с цветен цикъл, разширен с неподвижни празници; 2) текстове с неразширен цветен цикъл; 3) текстове с неразширен цветен цикъл, към който е прибавен празникът Преполвение.

 

Слав. превод на П. е най-старият превод на старозаветните текстове. Установено е, че той е по-стар както от превода на пълния текст на Библията, така и на Библията с тълкования. В изследванията си върху старозаветните книги на пророк Исая и пророк Даниил И. Е. Евсеев (1897, 1905) изяснява, че преводът на паримейните части от тези книги е по-стар от превода на текстовете, незастъпени в П. Михайлов посвещава специално изследване на паримейните части от кн. Битие (1912). Според него тези текстове се различават съществено от пълния текст в неговите непаримейни части, които са били преведени по-късно и в друга диалектна среда (Източна Б-я). Обобщавайки изводите от изследванията върху старозаветните текстове, В. Ягич поставя в езиково отношение превода на П. наред с най-старите преписи на Евангелието, Псалтира и Апостола (1913).

 

В последните десетилетия на XX в. се появяват изследвания върху паримейните части и от други старозаветни книги:

 

 

104

 

Изход (А. А. Пичхадзе, 1984, 1986, 1991) и Йона (X. Бауерова, 1987, 1989; А. Г. Кравецки, 1991).

 

Още в края на XIX в. Е Ф. Брандт започва публикуването на Григоровичевия П. с разночетения по 13 ръкописни П. от XIII—XIV в., но изданието остава незавършено. През 1998 в Скопие излиза първата част от изданието на Григоровичевия П., подготвено от З. Рибарова и З. Хауптова. Тя съдържа пълния текст на ръкописа с разночетения по Лобковския П. и Захаринския П. Прибавени са показалци на тропарите, състава и разположението на четивата, на псалтирните и другите библейски стихове в Григоровичевия П., както и синоптичен преглед на библейските четива в трите П. Поместен е месецословът според Лобковския П. и Захаринския П.

 

Засега са известни около 70 преписа на П. (български, руски и сръбски).

 

 

            Лит.:

·       Мансветов И. Церковный устав (Типик): его образование и судьба в греческой и русской церкви. Μ., 1885, 4+448 с.;

·       Красносельцев Н. Ф. Типик церкви св. Софии в Константинополе (IX в.). — ЛИФОНУ 2. Византийское отделение, 1, 1892, с. 156—254;

·       Дмитриевский А. Богослужение Страстной и Пасхальной седмиц в св. Иерусалиме ΙΧ-Χ вв. Казань, 1894, 16+426+16 с.;

·       Брандт Р. Ф. Григоровичев паримейник в сличении с другими паримейниками. — ЧОИДЦ 1894, 1, с. 1—90; 3, с. 91—178; 1900, 2, с. 179—290; 1901, 2, с. 291—308;

·       Евсеев И. Е. Книга пророка Исаии в древнеславянском переводе. СПб., 1897, 145 с.;

·       Нахтигал Р. Несколько заметок о следах древнеславянского паримейника в хорватско-глаголической литературе. — Древности. Труды славянской комиссии Московского археологического общества, 3, 1902, с. 175—221;

·       Евсеев И. Е. Книга пророка Даниила в древнеславянском переводе. М., 1905, 223 с.;

·       Михайлов А. В. Греческие и древнеславянские паримейники (К вопросу о их составе и происхождении). — РФВ, 58, 1907, 4, с. 265—306 (същото: Варшава, 1908, 42 с.);

·       Михайлов А. В. Опыт изучения текста книги Бытия пророка Моисея в древнеславянском переводе. 1. Паримейный текст. Варшава, 1912, 21+342+460 с.;

·       Jagić V. Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. Berlin, 1913, p. 422—479;

·       Киас В. Положение исследования в области византийско-старославянского паримейника. — Bsl, 16, 1955, р. 374—376;

·       Куas V. Starozákonní citáty v Životě Konstantinově a Metodějově ve srovnání se staroslověnským parimejníkem. — Slavia, 32, 1963, p. 367—374;

·       Kuna H. Fragmenti parimejnika bosanske provenijencije u Centralnoj naučnoj biblioteci Akademije nauka Ukrainske RSR u Kijevu. — Slovo, 20, 1970, p. 97—102;

·       Стипчевић Б. О српским паримејницима. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 347—389;

·       Kyas V., Ž. Sarapatková. Přehled starozákonních lekcí staroslověnského parimejníku. — In: Palaeoslovenicav Sborník Oddělení srovnávací slovanské jazykovědy Ústavu jazyků a literatur ČSAV. Praha, 1971, p. 95—106;

·       Kyas V. Problém původní textu staroslověnského parimejníku. — In: Palaeoslovenica. Sborník Oddělení srovnávací slovanské jazykovědy Ústavu jazyků a literatur ČSAV. Praha, 1971, p. 81—94;

·       Мещерский H. А. Памятники вехтозаветной письменности в древней славяно-русской рукописной традиции. — В: Методическое пособие по описанию славяно-русских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР. М., 1973, с. 340—342;

·       Јовановић Б. Значај српских паримејника за текстолошко разврставање словенских преписа и реконструкцију првобитног Ћирило-Методског оригинала. — Зборник истоpије књижевности САНУ. Одељење іезика и књижевности, 10. Стара српска књижевност, 1976, с. 1—20;

·       Афанасьева Е. В., Е. М. Шварц. Древнейший славянский перевод книги Иова (по пергаменным рукописям). — В: Источниковедение литературы древней Руси. Л., 1980, с. 7—32;

·       Русек Й. Старозаветните части в триода и значението им за реконструкцията на първоначалния превод на паримейника. — ГСУфсф, 74, 1980, 3, с. 37—41;

·       Пичхадзе А. А. О причинах лексического варьирования в древнеславянском Паримейнике. — В: Международный симпозиум по проблемам этимологии, исторической лексикологии и лексикографии. Тезисы докладов. М., 1984, с. 85—87;

·       Рибарова З. Синоптички преглед на библиските четива во паремејниците. — Македонистика, 4, 1985, с. 582—599;

·       Sjöberg А. Словенски паргаменски одломци из паримејника који се чувају у Шведској и њихов однос према другим слованским паримејницима. — Научни састанак слависта у Вукове дане, 14, 1985, 1, с. 153—156;

·       Пичхадзе А. А. Типология паримейных чтений книги Исход. — Palaeobulgarica, 19, 1986, 1, р. 20—34;

·       Bauerová Н. К morfologickým archaismům textu proroka Jonáše v breviářním a parimejním čtení. — Acta Universitatis Palackianae Olomucensis. Philologica, 56, 1987, p. 197—203;

·       Рибарова З. Грчките синтактички елементи во Паримейникот и нивната дистрибуција во текстот. — В: Реферата на македонските слависта за X Мегународен славистички конгрес во Софија. Скопје, 1988, с. 75—80;

·       Рибарова З. Јазичните особенюсти на Лобковскиот (Хлудов) паримејник. — В: Кирило-Методиевскиот (старославенскиот) период и Кирило-Методиевската традиција во Македонка. Скопје, 1988, с. 119—126;

 

 

105

 

·       Јовановић-Стипчевић Б. Структура, историчност и поетика на грчко-словенскиот паримејник. — В: Кирило-Методиевскиот (старославенскиот) период и Кирило-Методиевската традиција во Македонија. Скопје, 1988, с. 57—70;

·       Шиваров Н. История и каноничност на старозаветния текст (С оглед на старобългарския му превод). — ГДА, 29 (55), 1988, с. 59—60;

·       Mareš F. V. Udział św. Metodego w początkach piśmennictwa słowiańskiego. — Zeszyty naukowe Wydziału humanistycznego Universytetu Gdańskiego. Slawistyka, 5, 1988, p. 15—22;

·       Bauerová H. K problematice předloh textu proroka Jonáše v charvátskohlaholských breviářích. — Slavia, 58, 1989, р. 353—364;

·       Рибарова З. Кон употребата на ı-а во Григоровичевиот паримник. — MJ, 40—41, 1989—1990 (1995), с. 477—482;

·       Кравецкий А. Г. К изучению текста богослужебных книг (Паримейная версия книги пророка Ионы). — ВЯ, 1991, 5, с. 72—84;

·       Пичхадзе А. А. К истории славянского Паримейника. (Паримейные чтения книги Исход). — В: Традиции древнейшей славянской письменности. М., 1991, с. 147—173;

·       Рибарова З. Григоровичев паримејник и глаголските традиции во македонската писменост. — В: Предавања на XXIII семинар за македонски јазик, литература и култура. Скопје-Охрид 1990. Скопје, 1991, с. 157—165;

·       Рибарова З. Кирилометодиевската традиција во паримејниот текст на триодите Орбелски и Хлудов. — В: Реферати на македонските слависти за XI Меѓународен славистички конгрес во Братислава. Скопје, 1993, с. 91—98;

·       Рибарова З. Основни правописни и фонетски особености на Григоровичевиот паримејник. — В: Македонските диалекти во Егејска Македонија. Скопје, 1994, с. 93—99;

·       Švábova J. Starozákonní citáty v kodexu Supraslském ve srovnání s nejstaršími dochovanými parimejníky. — Slavia, 63, 1994, p. 207—218;

·       Рибарова З. Архаизми и иновации во глаголскиот систем на Григоровичовиот паримејник. — В: Светите Климент и Наум Охридски и придонесот на Охридскиот духовен центар за словенската просвета и култура. Скопје, 1995, с. 121—127;

·       Тончева Хр. За някои палеографски особености на Лобковския (Хлудовия) паримейник — среднобългарски паметник от края на XIII — началото на XIV век. — Palaeobulgarica, 19, 2, р. 45—57;

·       Миовски М. Хлудов паримејник. Лингвистичка анализа. Скопје, 1996, 319 с.;

·       Bláhová Е. Griechische Lehnwörter in altkirchenslavischen Parömienbücher. — Bsl, 58, 1997, p. 350—362;

·       Рибарова З., З. Хауптова. Григоровичев паримејник. 1. Текст со критички апарат. Скопје, 1998, 453 с.

 

Ивона Карачорова

 

 

    (21). ПАСТЪРНЕК, Франтишек (Pastrnek, F.) (4.X.1853—17.II.1940) — чешки филолог — класик и славист. Роден в източноморавския гр. Келч, Чехия. Гимназиално образование получава в Оломоуц и Ухерске Храдище. Завършва класическа филология във Виенския унив. (1881), където с голям успех защитава теза върху творчеството на грц. поет Епихарм, но пренасочва интересите си към славистиката; посещава лекциите на Фр. Миклошич, Ян Хануш, Фр. Мюлер (специалист по общо езикознание), В. Ягич, който от 1886 ръководи Катедрата по слав. филология (Виенския слав. семинар). През 1886 П. защитава докторат по философия. На следващата година придружава Ягич при пътуването му до Русия по повод на конгрес по археология в Ярославл (междувременно П. е вече един от най-близките му съратници); от 1888 е доц. и чете лекции по южнослав. народна поезия, слав. митология и чешки език, като допълва широката славистична програма на Ягич с лекции по бълг. граматика и история на бълг. език, както и със специален лекционен цикъл, посветен на слав. първоучители Константин-Кирил и Методий.

 

Франтишек Пастърнек

 

От 1895 П. е проф. в Пражкия унив., където след М. Хатала оглавява Катедрата по славистика. През 1900—1902 заедно

 

 

106

 

с Л. Нидерле, И. Поливка и Й. Зубати издава „Věstník slovanské filologie а starožitnosti“. Редактор на „Listy filologické“. Основател и дългогодишен председател на Клуба на модерните филолози. Един от организаторите на Пражкия славистичен семинар (от 1896 е негов ръководител). От 1923 до смъртта си е председател на Трети отдел на Чешката академия на науките, литературата и изкуствата, участва и в ръководството на Кралското чешко научно д-во. Членкор. на АН на СССР (1925), чуждестр. член на БАН (1926). Умира в Прага.

 

В преподавателската и изследователската си работа П. се изявява като убеден привърженик на филологическия позитивизъм, поради което не проявява склонност към „сложни хипотези и крайни концепции“ (Вл. Мурдаров, 1999, с. 126). Широко известни са научните му постижения в бохемистиката и словакистиката (хабилитационният му труд е посветен на словашките диалекти), но основната тематична линия както в лекциите, така и в публикациите му е свързана с кирилометодиевистиката. Същността на докторската му дисертация е граматически разбор на Евангелието от Матей, една от най-ранните му публикации е посветена на научното творчество на Миклошич (1891—1892), най-значителният му библиографски принос обхваща изследванията по слав. филология за периода 1876—1891 и е наситен с полезни коментари и оценки (1892). И като рецензент П. се старае да привлича вниманието на научната общественост върху палеославистични трудове с висока стойност: руското издание на ръководството по старобълг. език на А. Лескин (1890), „Altkirchenslavische Grammatik“ на В. Вондрак (1901), „Glagolitica“ и „Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache“ на Ягич (1891, 1901), „Свети Климент Охридски в книжовния помен и в научното дирене“ и „Кирил и Методи“ (1) на Ал. Теодоров-Балан (1922—1923) и др.

 

Едно от водещите убеждения на П. произтича от познанията му върху старобълг. език (у него staroslověnský jazyk, staroslověnština) и неговите паметници. Той намира, че най-старият книжовен език на славяните е органичната основа на сравнителното езикознание, феномен с много голямо културноистор. значение, символизиращ началото на слав. литературна образованост. В лекциите си го разглежда в широк съпоставителен индоевроп. контекст. От тях по-късно съставя учебно пособие — „Tvarosloví jazyka staroslověnského s úvodem a ukázkami“ (1909, 2 изд. 1912), в което застъпва главно неговата морфология, а в уводната част представя научните становища за названието му, за слав. азбуки, за старобълг. паметници и др.

 

П. е автор на публикации за Супрасълския сборник, Киевските листове, Пражките листове, Реймското евангелие, проявява итерес и към т. нар. вацлавски агиографски кръг от паметници със сведения за слав. първоучители. През 1893 препечатва и разглежда подробно писмото на Анастасий Библиотекар до велетрийския епископ Гаудерик. В книгата „Dějiny slovanských apoštolů Cyrilla a Methoda s rozborem a otiskem hlavních pramenů“ (1902) систематизира научните постижения за най-важните слав., лат. и грц. извори за делото на Кирил и Методий и очертава някои дискусионни постановки, по които изказва становище. Сред обсъжданите паметници определя като най-достоверни ЖК и ЖМ (у него Моравско-Панонски легенди); Италианската легенда (у него Римска легенда) смята за вторична спрямо ЖК; защитава автентичността на папските писма, които изразяват в една или друга степен подкрепа за богослужението на слав. език; сведенията за т. нар. Българска мисия на солунските братя характеризира като късни и легендарни. Въз основа на изворите във втората част на книгата са изложени с бележки и коментари животът и дейността

 

 

107

 

на Кирил и Методий, а в третата част са поместени основните извори: ЖК и ЖМ (в нормализиран текст и лат. превод), Италианската легенда, папските писма, Пространното житие на Климент Охридски (в лат. превод) и др.

 

 

            Съч.:

o   Beiträge zur Lautlehre der slovakischen Sprache in Ungarn. Wien, 1888, 152 p.;

o   Moravismen in den ač. Sprachdenkmälern. — ASPh, 12, 1890, p. 180— 211;

o   Evangelium sázavo-emauzské čili remešské. — ČMM, 15, 1891, p. 331—340;

o   Nové objevené zlomky hlaholské [V. Jagié. Glagolitica. Würdigung neuentdeckter Fragmente. Wien, 1890]. — Athenaeum, 8, 1891, p. 182—187;

o   Miklosich a lidové básnictví slovanské. — Atheneum, 9, 1892, 1, p. 1—6;

o   Novější práce o slovanských apostolich Cyrillu a Methodovi. — ČMM, 15, 1891, 2, p. 129—138;

o   3, p. 207—215; Bibliographische Übersicht über die slavische Philologie 1876—1891. Zugleich Generalregister zu Archiv für slavische Philologie. Band 1—13. Berlin, 1892, 8+415 p.;

o   Nový pramen o svatem apoštolu slovanském Cyrillovi. — CMM, 17, 1893, p. 32—38, 98—107, 209—215;

o   starožitnických spisech Kollárových. — In: Jan Kollár. 1793—1852. Sborník statí o životě, působení a literární činnosti pěvce „Slávy dcery“. Ve Vídni, 1893, p. 233—239;

o   Starobylé dz ve slovanských nářečích a hlaholské zlomky Kyjevské a Pražské. — ČČM, 68, 1894, p. 68—73; Charvátsko-hlaholské zlomky vlasteneckého muzea Olomouckého. — ČMM, 19, 1895, 1, p. 3—10; 2, p. 117—123; 3, p. 223—231;

o   počátcích slovanské filologie v Čechách, zvláště o Fortunátovi Durichovi a jeho poměru k Dobrovskému. — ČČM, 70, 1896, p. 67—80;

o   Nová kniha o době cyrillo-methodějské. — ČČH, 3, 1897, 3, p. 1—12;

o   rukopise Supraslském. — LF, 24, 1897, p. 96—109;

o   Apoštolé slovanští Cyrill a Method. Nástin života a působení, jakož i význam jejich v dějinách osvěty slovanské. Karlín, 1900, 27 p.;

o   Papežská approbace liturgického jazyka slovanského r. 869 a 880. — ČČH, 7, 1901, p. 30—40;

o   V. Jagić. Zur Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache (DAWW, 47, 1900) (рец.). — ASPh, 23, 1901, p. 242—258;

o   W. Vondrák. Altkirchenslavische Grammatik. Berlin, 1900 (рец.). — ASPh, 23, 1901, p. 259—260;

o   Dějiny slovanských apoštolů Cyrilla a Methoda s rozborem a otiskem hlavních pramenů. Praha, 1902, 299 p.;

o   Die griechischen Artikelkonstruktionen in der altkirchenslavischen Psalterund Evangelienübersetzung. 1. — ASPh, 25, 1903, p. 366—391;

o   Slovanská legenda o sv. Václavu. — Věstník Královské České společnosti nauk. Třída filosoficko-historickojazykozpytná, 1903, 6, 88 p.;

o   Bibliografický soupis literární činnosti prof. V. Jagiče. — In: Jagič-Festschrift. Zbornik u slavu Vatroslava Jagiéa. Berlin, 1908, p. 130;

o   Tvarosloví jazyka staroslověnského s úvodem a ukázkami. Praha, 1909, 152 p.;

o   Stará jazyková památka slovenská. — Sborník filologický, 7, 1922, p. 100—127;

o   А. Теодоров-Балан. Свети Климент Охридски в книжовния помен и в научното дирене. С., 1919 (рец.). — Slavia, 1, 1922—1923, р. 133—136;

o   А. Теодоров-Балан. Кирил и Методи. 1. С., 1920 (рец.). — Slavia, 1, 1922—1923, р. 136—137;

o   А. Теодоров-Балан. Към тъй наречените панонски жития (ГСУифф, 19, 1923, 8, с. 1—31) (рец.). — Slavia, 3, 1924—1925, р. 141—144;

o   Fr. Grivec. Slovanská apostola sv. Ciril in Metod. Ljubljana, 1927 (рец.). — Slavia, 6, 1927—1928, p. 493—495;

o   Ci móžu Moravania v dobe cyrilo-metodejskej nazývaní byť „konvertiti“. — In: Ríša Velkomoravská. Praha, 1933, p. 227—229.

 

            Лит.:

·       Slovanský sborník věnovaný jeho magnificenci Prof. Františku Pastrnkovi, Rektoru University Karlovy k sedmdesátým narozeninám 1853—1923. Praha, 1923, 32+378 p.;

·       Weingart M. Život a dílo prof. Františka Pastrnka. — In: Slovanský sborník věnovaný jeho magnificenci Prof. Františku Pastrnkovi, Rektoru University Karlovy k sesmdesátým narozeninám 1853—1923. Praha, 1923, p. III—XXIX;

·       Rizner L. Bibliografia písemnictva slovenského (na spósob slovníka). 5. Turčianski sv. Martin, 1933, p. 24;

·       Xopa K. Проф. Франтишек Пастърнек (некролог). — Българска мисъл, 15, 1940, 2, с. 116—118;

·       Havránek В. František Pastrnek. 4. X. 1853 — 17. IL 1940. — Slavische Rundschau, 12, 1940, p. 136—138;

·       Vilímková M. František Pastrnek. — In: Österreichisches biographisches Lexikon. 1815—1950. Wien, 1977, p. 338—339;

·       Мурдаров Вл. Виенската славистика и българското езикознание 1822—1849—1918. Пловдив, 1999, с. 124—131.

 

Иван Буюклиев

 

 

    (22). ПАТА, Йозеф (Pata, J.) (27.VIII.1866—24.VI.1942) — чешки славист, специалист по южнослав. и лужишки езици и литератури. Роден в Литомишъл. Завършва чешка и слав. филология в Карловия унив. в Прага (1908), ученик на И. Поливка и Ян Махал. Д-р по философия (1909). Специализира в Загреб, Белград и София (1910—1911). Преподавател в Чехословашката търговска академия в Прага (1909—1914) и в Държ. реална гимназия в Прага (1919—1922). Лектор по бълг. език в Пражката политехника (1917—1920) и в Карловия унив. (от 1920). Доц. по лужишки език и литература в Карловия унив. (1922), проф. (1933). Организатор на първата в света университетска Катедра по сорабистика — за подготовка на специалисти по езика и културата на долните и горните лужичани (т. нар. лужишки сърби). Деен общественик, един от най-изявените членове на Чешко-бълг. д-во, основател на Чешко-лужишкото д-во, член на -

 

 

108

 

Чехословашко-югославската лига, на Кралското чешко научно д-во. Почетен д-р на Софийския унив. (1939). Посмъртно избран за редовен проф. по лужишкосръбски език и литература (1946). По време на хитлеристката окупация е член на нелегалната група на В. Холи в Литомишъл. Екзекутиран е от окупаторите в Прага.

 

Йозеф Пата

 

Научните интереси на П. са насочени към южните и лужишките славяни. Найсъществените му трудове са в областта на лужишката филология. В началото на научната си кариера проявява интерес към старобълг. език. Насочен от Поливка, изследва среднобълг. евангелски ръкописи, като анализира правописа и фонетиката им, както и някои техни морфологични и лексикални черти. Най-обстойно е проучването му на изборно евангелие от XIII в., № 397 от Народната библиотека в София (1915). П. допълва анализа на Б. Цонев на езиковите особености на Врачанското евангелие, като изказва предположение, че то е писано в Охридската област и че в него се откриват следи от родопските диалекти.

 

В статията си „Кирило-методиевският символ“ (1936), след като набелязва някои основни задачи на славистиката (да се издаде пълна кирило-методиевска библиография, да се изследват цялата литература за слав. първоучители и развитието на кирило-методиевската идея в слав. свят), П. нарича делото на Кирил и Методий „най-прекрасният символ на славянската просвета, първа велика проява на славянската култура“.

 

В информационни статии П. запознава чешката и словашката общественост с ръкописните сбирки на Народната библиотека в София, с изследванията, посветени на езика на старобълг. ръкописи, с постиженията на бълг. езикознание, с научната дейност на видни бълг. езиковеди — Л. Милетич, Б. Цонев, А. Теодоров-Балан. Публикува студии върху историята на бълг. книжовен език от П. Берон насам и за историята на чешката българистика. Като член на Чешко-бълг. д-во популяризира бълг. литература, наука и култура, на които посвещава десетки отзиви и бележки.

 

 

            Съч.:

o   Jagičovy dějiny slovanské filologie. — Slovanský přehled, 13, 1910—1911, p. 236—243;

o   W. Vondrák. Kirchenslavische Chrestomathie. Göttingen, 1910 (рец.). — Časopis pro moderní filologii, 1, 1911, p. 51—52;

o   Ze sofijske Národní knihovny. — Časopis pro moderní filologii, 4, 1915, p. 105—111, 193—201;

o   Zlomek evangelístáře XIII. století sofijske Národní knihovny (č. 397). — RČAV, 24, 1915, p. 1—145;

o   Nové příspěvky k dějinám středobulharského jazyka a písemnictví. Praha, 1916, 21 p.;

o   Nové příspěvky k životu a dílu prvního bulharského historika a buditele otce Paisije. — Časopis pro moderní filologii, 5, 1916, p. 18—28;

o   B. Conev: „Кои новобългарски говори стоят най-близо до старобългарски в лексикално отношение“ (Списание на БАН, кн. 11, 1915, 32 с.) (рец.). — LF, 43, 1916, 5, р. 363—368;

o   staroslověnských а středobulharských pracích prof. J. Polívky. — Časopis pro moderní filologii, 6, 1917, p. 329—343;

o   Konstantin Jireček. — Vlčkova Osvěta, 49, 1919, p. 135—141, 207—214, 291—298;

o   Drobný příspěvek k dějinám jazyka a písemnictví středobulharského. — In: Belićov sborník. Beograd, 1921, p. 220—224;

o   Пловдивско евангелие. Среднобългарски паметник от XIII в. — СпБАН, 22, Клон историко-филологичен и философско-обществен, 12, 1921, с. 208—226 (отд. отп. С., 1921, 21 с.);

 

 

109

 

o   Интерес у чехите към българския език. Казанлък, 1928, 9 с.;

o   Кирилометодиевският символ. — Св. св. Кирил и Методи. Издание на Комитета „Св. св. Кирил и Методи“, 24 май 1936, с. 10;

o   М. Попруженко, Ст. Романски. Библиографски преглед на славянските кирилски източници за живота и дейността на Кирила и Методия. С., 1935 (рец.). — Slavia, 14, 1936—1937, р. 306—307;

o   Lužické stati. Praha, 1937, 383 р.

 

            Лит.:

·       Vondrák V. — LF, 43, 1916, p. 146—149 (рец.);

·       Weingart Μ. — Časopis pro moderní filologii, 5, 1916, p. 259—261 (рец.);

·       Йоцов Б. Проф д-р Йозеф Пата. — Славянски глас, 27, 1933, 3—4, с. 137—139;

·       Попвасилев Ст. 25 години научен интерес на един чех към българистиката. — Училищен преглед, 32, 1933, с. 1257—1260;

·       Merčink J. Literární dílo prof. Josefa Pátý. — In: Pátá J. Lužické stati. Praha, 1937, p. 347—370;

·       Frinta A. Literární dílo Josefa Pátý. — In: Pardubický kraj. 7000 let Litomyše. Pardubice, 1959, p. 102—103;

·       Иванчев Св. Йозеф Пата, Антонин Фринта, Бохуслав Хавранек — отношения с българистиката. — Slavica Pragensia, 28, 1985, p. 161—170;

·       Hronková D. Josef Pátá o bulharské literatuře a česko-bulharských vztahích. — Slavica Pragensia, 28, 1985, p. 97—104;

·       Petr J. Nad bulharským dílem Josefa Pátý. — Slavica Pragensia, 28, 1985, p. 91—96;

·       Петър Я. Йозеф Пата (1886—1942). — Съпоставително езикознание, 11, 1986, 3, с. 110—113;

·       Урбан З., Л. Ржехачек. Прага и българската филология. С., 1992, с. 136—139;

·       Светославов В. Йозеф Пата („А би могъл, ако не се раздаваше...“). — ЕЛ, 49, 1994, 3, с. 118—125.

 

Искра Христова

 

 

    (23). ПАТЕРИК (грц. πατερικόν, старобълг. патерикъ) — сборник от разкази и поучения, свързани пряко или косвено с живота на монасите. Патеричните творби са създадени през периода от IV до VII в. на грц. и лат. език като съставна част на шест сборника: 1. Ἡ κατ’ Αἴγυπτον τῶν μοναχῶν ἱστορία („История на египетските монаси“), написан от неизвестен автор в края на IV в. (ок. 395—396); 2. Λαυσαϊκόν (Лавсаик) от епископа на Еленополис (Мала Азия) Паладий (ок. 364 — ок. 430), възникнал ок. 420; 3. Ἀνδρῶν ἁγίων βίβλος („Книга за светите мъже“), съставен от неизвестен книжовник вероятно през VI в.; 4. Ἀποφτέγματα τῶν ἁγίων γερόντων („Сентенции на светите старци“), също дело на неизвестен книжовник, вероятно от VII в.; 5. Dialogi de vita et miraculis patrům Italicorum et de aeternitate animarum („Диалози за живота и чудесата на италианските отци и за вечния живот на душата“), написан от папа Григорий I Велики (590—604) през 593—594 и преведен на грц. език от папа Захарий по време на понтификата му (741—752); 6. Λειμὼν πνευματικός („Духовно пасбище“) от Йоан Мосх (ок. средата на VI в. — 619 или 634), създаден през първата четвърт на VII в. Тези сборници са преведени изцяло или частично от гръцки на старобълг. език още в най-ранния етап от развитието на бълг. литература — периода до XII в. Преводите на част от Лавсаика и на почти пълния текст на „История на египетските монаси“ са обединени в един сборник с устойчив състав, известен в науката като Египетски П.; преводът на „Книга за светите мъже“ се нарича от изследователите Скитски П., на „Сентенции на светите старци“ — Азбучно-Ерусалимски П., на „Духовно пасбище“ — Синайски П., на „Диалози за живота и чудесата на италианските отци и за вечния живот на душата“ — Римски П. В Б-я е известен и още един сборник с устойчив състав, който се състои от творби, извлечени главно от Синайския, Скитския и Азбучно-Ерусалимския П.; познат е като Своден П.

 

Шестте старобълг. П. са разнородни по съдържание и форма. Животът на египетските монаси е предмет на повече от 2000 разказа и поучения, разпределени в състава на Скитския и Азбучно-Ерусалимския П. (някои са включени и в двата П.). В Скитския П. те са подредени тематично в ок. 20 глави, назовани според основните монашески добродетели и грехове; в първата част на Азбучно-Ерусалимския — според азбучния ред на имената на повече от 100 монаси, като са събрани в 24 глави според названията на буквите в грц. азбука, а във

 

 

110

 

втората му част, където са поместени безименните творби — тематично в 17 глави според монашеските добродетели. Синайският П. се състои от повече от 300 разказа и поучения, които отразяват непосредствените впечатления на автора от редица манастири главно в Палестина, Сирия и Египет. Римският П. съдържа ок. 150 патерични разказа, посветени на италианските монаси и разделени на четири книги според тематиката си; той е изграден като диалог между папа Григорий и дякона Петър, при който в отговор на всеки от задаваните от Петър въпроси Григорий привежда по един или по няколко разказа. Египетският П. е съставен от ок. 60 глави, съдържащи ок. 100 разказа; първата му половина — „История на египетските монаси“, представлява описание на пътуване из Египет през 394—395 на група светски лица, съпровождани от дякон, а втората (извлечение от Лавсаика, посветен на имп. сановник Лавса) — разкази за живота на монасите от Египет и Близкия Изток. Сводният П. е съставен от ок. 250 разказа и поучения, засягащи живота на монашеството в Египет, Близкия Изток и Византия.

 

Според повечето специалисти първият превод на патеричен сборник на старобълг. език е направен от Методий между 882 и 884: това е преводът, означен в гл. 15 на ЖМ с израза „отечески книги“. Идентифицирането на Отеческите книги е един от сложните проблеми в кирилометодиевистиката — все още не е установено кой П. е преведен от Методий. Най-популярно е мнението, че той е превел Скитския П. Според някои учени обаче Скитският П. се е появил в Б-я през последната четвърт на IX в., не по-късно от началото на X в. Към края на IX или началото на X в. се отнасят и старобълг. преводи на Синайския, Римския и Азбучно-Ерусалимския П. Старобълг. превод на Египетския П. датира най-вероятно от X в. — от времето след смъртта на Кирило-Методиевите ученици. В преписите на Скитския П. и на Синайския П. са намерени следи от глаголически оригинал. Сводният П. е възникнал не по-късно от края на XIII в. Някои П. са превеждани в Б-я и по-късно (напр. Римският П. е познат през XIV в. във втори пълен превод и в трети превод само на отделни творби от трета и четвърта книга, които може би имат връзка със съставения в края на X — началото на XI в. сборник от патерични разкази и агиографски творби, дело на монаха Павел Евергетинос от манастира „Св. Богородица Благодетелка“ в Константинопол). Известни са също случаи на редактиране на състава и текста на първоначалните преводи (напр. смята се, че в Западна Б-я по времето на цар Самуил (997—1014) е направено извлечение на Синайския П., разпространено под наименованието „Лимонис“; през XIV в. е редактиран текстът на Скитския П.).

 

Началният етап от проникването на П. в Б-я не е засвидетелстван документално. Най-ранният съхранен до днес старобълг. препис на патерична творба е разказът за Павел Препростия от Лавсаика, поместен в Супр. сб., чийто текст обаче не е извлечен от пълния старобълг. превод на този П. Най-ранните точно датирани преписи на старобълг. преводи на патерични разкази и поучения (от Скитския П. и Азбучно-Ерусалимския п .) са поместени в Изборника от 1076, но те вероятно също са извлечени не пряко от старобълг. преводи на тези П., а от предходна старобълг. компилация. В Изборника от 1076 се намира и най-старото свидетелство за употребата на термина П. в слав. средновековна книжнина (отъ патерика), използван за означаване на два кратки откъса от Лествицата на Йоан Синайски, оформени като патерични поучения. Най-ранният пълен препис на старобълг. превод на П. е староруският препис от края на XI в. от старобълг. протограф на Синайския П. (съхранява се в ГИМ, Синод. 551).

 

 

111

 

П. са широко разпространени в средновековната ръкописна традиция на православните славяни чак до XIX в. (днес има данни, че съществуват повече от 130 бълг. ръкописа, ок. 100 сръбски и над 500 руски). Патеричните творби се разпространяват по няколко начина: понякога те изпълват съдържанието на цели ръкописи, в други случаи се срещат като компактни групи в сборници, поместват се и като отделни произведения сред разнородни по форма и съдържание творби.

 

Патерик, Зографският препис от 70-те години на XIV в.

 

В бълг. средновековна писмена традиция са съхранени преписи на повече от 2000 патерични разказа и поучения. Най-старите пълни бълг. преписи на П. са от XIII—XIV в.: на Скитския П. — в ръкопис № 152 от края на XIII — началото на XIV в. от сбирката на Виенската национална библиотека; на Азбучно-Ерусалимския П. — в ръкопис № 421 от 1335—1345 от сбирката на Хилендарския манастир; на Египетския П. — в ръкопис № 1771 (510, 363) от 30-те години на XIV в., запазен частично, от сбирката на граф А. С. Уваров в ГИМ; на Римския П. — в ръкопис Q. I.275 от средата на XIV в. от сбирката на РНБ; на Сводния П. — в ръкопис № 237 от 1340—1350 от сбирката на А. И. Хлудов в ГИМ и в ръкопис № 83 от 70-те години на XIV в. от сбирката на Зографския манастир. Най-ранните бълг. извлечения от цялостните текстове на П. са от началото на XIV в.: от Синайския П. — в ръкопис № 41/М. 1467 от сбирката на П. И. Севастиянов в РГБ и от Азбучно-Ерусалимския и Сводния П. — в ръкопис № 77, сръбски, преписан от бълг. протограф — в сбирката на Научния архив на БАН. Най-старите бълг. преписи на отделни патерични разкази са от края на XIII — началото на XIV в. (в Пролог № 72 от края на XIII в. от сбирката на Научния архив на БАН и в Берлинския сборник от края на XIII — началото на XIV в. в Пруската държ. библиотека в Берлин, Wuk 48). В Б-я П. са предмет на особено внимание през XIV в., когато възникват една четвърт от всички техни бълг. преписи. По-късно интересът към тях замира. От XV в. пълните преписи на П. намаляват, през XVII и XVIII в. те вече липсват. През XV в. за пръв път съставител на сборник със смесено съдържание използва проложната редакция на патеричните разкази, а през XVI в. този процес се разширява. Изместването на класическите текстове от проложната им редакция продължава усилено през XVII в., когато те се поместват предимно в дамаскините. През XVIII в. в бълг. ръкописна традиция проложните текстове се използват повсеместно, но от тях са преписани само ок. 80. Бълг. книжовници понякога проявяват активно отношение както към текста на творбите,

 

 

112

 

така и към състава на П.: наред с точното възпроизвеждане на първоначалните преписи се срещат езикови, стилни и смислови изменения; в редица случаи промените настъпват в резултат на сверяване с грц. текстове.

 

В устойчивия състав на П. здраво са скрепени два жанра — патеричните поучения и патеричните разкази. Патеричните поучения са кратки назидателни творби, тематично ограничени в сферата на нормите на монашеския живот и предназначени предимно за практическо ръководство в изграждането на съвършена монашеска личност. По форма са непосредствено морализаторско изложение — пряко напътствие, афоризъм, въпрос и отговор или тълкуване на някаква постъпка. Особено интересни са афористичните патерични поучения, в които често се използва сравнението, основано на наблюдения от всекидневието. В някои патерични поучения тълкуваната постъпка е изложена по-обширно, като се оформя подобие на сюжетно развитие; те са преходен стадий към патеричните разкази.

 

Патеричните разкази са кратки повествователни творби, в които са представени религиозната страна от живота на монасите (напр. аскетичните им подвизи, пророчествата им, преминаването на душите в отвъдния свят, ересите), житейските им отношения в етичен план (техните морални добродетели и недъзи), отношенията им с околния животински и природен свят, контактите им с действителността извън манастирите и отделни явления от живота на светското общество, които привличат вниманието на монасите (социалната несправедливост, моралната поквара, милосърдието, саможертвата, високата нравственост, честността). Патеричните разкази са единственият жанр в старобълг. литература, в който е отразен разностранно и занимателно с присъщите на средновековната литература средства животът на обикновения човек. За тях са характерни герои от най-различни социални слоеве: монаси — добродетелни и порочни; бедни, външно с нищо незабележими хора, почти винаги носители на добродетели; представители на заможните слоеве, у които най-високо се цени милосърдието, а постоянен предмет на осъждане са алчността, безскрупулността и жестокостта. Образите са сравнително богати и изградени главно чрез косвена характеристика. Сюжетът, който играе важна роля, е концентриран в едно значително събитие и се отличава със силно изразена конфликтност, драматическа конструкция и грижливо мотивиране на всяко действие. Особеностите на тематиката, образите и композицията на патеричните разкази представят тази напълно обособена литературна форма като част от повестите и разказите, един от най-близките до съвременното художествено съзнание дялове на средновековната бълг. литература.

 

Патеричните разкази са едни от най-популярните творби в старата бълг. литература. За времето от XI до края на XVIII в. са известни повече от 100 ръкописа, в които са поместени към 1000 различни разказа. Широкото им разпространение свидетелства, че те са били близки до духовните интереси на средновековния българин. Някои сюжети от тях са преминали в бълг. народни приказки, а в патеричните разкази е несъмнено присъствието на архаични фолклорни теми и мотиви; вероятно много от тях са възникнали въз основа на устни разкази и това е улеснило по-късното обратно влияние върху фолклора.

 

Патеричните творби не са чужди на бълг. литература и по своята художествена същност. Свидетелство за това са заемките от тях в произведения от различни епохи: старобълг. писател от третата четвърт на X в. Презвитер Козма използва Скитския П.; сред изворите на Житието на Ромил Видински, написано от монаха Григорий през XIV в.,

 

 

113

 

е Синайският П.; той е известен и на Константин Костенечки. Тясната връзка на патеричните разкази с бълг. средновековна култура се потвърждава и от факта, че още през X в. възниква цикъл от сюжетно обединени подобни разкази за живота на бълг. монаси — Сказание за железния кръст.

 

Популярността на патеричните разкази в Б-я се поддържа и от широко разпространения през XVII и XVIII в. сборник от 70 разказа, сходни в жанрово отношение с тях — „Чудеса на Богородица“, трета част от книгата на грц. писател монах Агапиос Ландос „Спасение на грешните“ (публикувана във Венеция през 1641). Сборникът съдържа 15 оригинални творби, извлечени от италиански инкунабули, и няколко разказа, почерпани от Синайския П.

 

Някои сюжети и мотиви от патеричните разкази се срещат в европ. литератури до ново време: напр. в поемата на Лудовико Ариосто „Orlando Furioso“ („Безумният Ролан“, 1516); в сборника на Маргарита Наварска „Héptaméron“ („Хептамерон“, 1542—1548, издаден в 1559); в повестта „Гора“ и в около десет разказа, написани през периода 1885—1891 от Н. С. Лесков; в повестите „Дяволът“ (1889—1890) и „Отец Сергий“ (1890—1891, публикувана през 1912) от Л. Н. Толстой; в разказа „Les pains noirs“ („Черните хлябове“) от сборника „Le puits de sainte Claire“ („Изворът на света Клара“, 1895) от А. Франс; в разказа „Lost Face“ („Загубеното лице“, 1908) от Джек Лондон; в разказа „Очите на св. Спиридон“ от цикъла „Под манастирската лоза“ (1936) от Елин Пелин.

 

П. се проучват във филологическите науки повече от столетие и половина. Въпреки че в много отношения са намерени точни или приблизителни решения, все още съществуват незадоволително изследвани проблеми, свързани както с техните оригинални текстове, така и със старобълг. им преводи и с историята на текстовете им в бълг. и източноправославната средновековна слав. ръкописна традиция. Не са публикувани и научни издания на всички П. и на техните старобълг. преводи.

 

 

            Изд.:

o   Буслаев Ф. И. Историческая хрестоматия церковно-славянского и древнерусского языков. М., 1861, с. 333—342, 412—416;

o   Срезневский И. И. Патерик Синайский (в русском списке X1—XII в.). — В: Срезневский И. И. Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках, 82. СПб., 1879 (Приложение к ЗИАН, 34, 1879, 4), с. 49—110;

o   Butler С. The Lausiac History of Palladius. 1. Cambridge, 1898, 12+298 p.; 2. Cambridge, 1904, 104+278 p. (reprint: Butler C. The Lausiac History of Palladius. A Critical Discussion together with Notes on Early Egyptian Monasticism. 2 vols in 1 volume. Cambridge, 1898—1904; reprint: Hildesheim, 1967, 124+575 p.);

o   Северьянов С. Супрасльская рукопись. 1. рПб., 1904, с. 168—174;

o   Palladius. Histoire Lausiaque. Texte grec, introduction et traduction française par A. Lucot. Paris, 1912, 53 + 425 p.;

o   Великие минеи четии собранные всероссийским митрополитом Макарием. Декабрь. День 31. Выпуск 14. Тетрадь первая. М., 1914, стлб. 2511—2830;

o   Лавсаик или животопис на свв. отци от нреподобний Паладия епископ Еленополски. Превел на български архимандрит Партений. С., 1939, 147 с. (2 изд. 1940, 135 +; 3 изд. 1998, 141 с.);

o   70-те чудеса на Пресвета Богородица и други полезни поучения. Превод от славянски. С., 1939, 105 с. (фототипно изд. 1990);

o   Festugière A.-J. Historia monachorum in Aegypto. Edition critique du texte grec. Bruxelles, 1961, 133 + 138 p. (Subsidia Hagiographica, 34) (2 изд. Bruxelles, 1971 — Subsidia Hagiographica, 53);

o   Изборник 1076 года. Издание подготовили В. С. Голышенко, В. Ф. Дубровина, В. Г. Демьянов, Г. Ф. Нефедов. М., 1965, с. 618—619, 627—631, 638—641, 644—645, 687—700;

o   Синайский патерик. Издание подготовили В. С. Голышенко, В. Ф. Дубровина. М., 1967, 412 с.;

o   Динеков П. Старобългарски страници. Антология. 2 изд. С., 1968, с. 169—183, 617—618;

o   Palladio. La storia Lausiaca. Introduzione di Chr. Mohrmann. Testo critico e commento a cura di G. J. M. Bartelink. Traduzione di Marino Barchiesi. Milano, 1974 (Scrittori greci e latini. Vite dei santi, 2) (4 edizione 1990, 23+415 p.);

o   The Old Church Slavonic Translation of the Ἀνδρῶν ἁγίων βίβλος in the Edition of N. van Wijk. Edited by D. Armstrong, R. Pope, C. H. van Schoonefeld. The Hague-Paris, 1975, 9+310 p.;

o   Les sentences des pères du désert. Troisième recueil & tables. Par Dom L. Régnault, moine de Solesmes. Solesmes, 1976, 384 p.;

o   Veder W. R. The Scaliger Patericon. 2. Text in Facsimile, Transcription and Translation. Zug, 1978, 402 p.; 3. Indices. Zug, 1981, 196 p.; 4. Fascimile of Cod. Moskva, CGADA, MGAMID 603/11 and Reconstruction of the Hyparchetype. Zug, 1985, 123 p. [Veder W., R. Nowak] (Microfishes);

 

 

114

 

o   Федер У. Патерик Египетский краткий. Переделка Патерика Египетского до 1076 года. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 1, р. 8—34;

o   Birkfellner G. Das Römische Paterikon. 1. Studien zur serbischen, bulgarischen und russischen Überlieferung der Dialoge Gregors des Grossen mit einer Textedition. Wien, 1979, 270 p.; 2. (Textanhang). Wien, 1979, 89 p. (Schriften der Balkankommission. Linguistische Abteilung, 27);

o   Николова Св. Патеричните разкази в българската средновековна литература. С., 1980, с. 147—424;

o   Супрасълски или Ретков сборник. 1. Увод и коментар на старобългарския текст Й. Заимов. Подбор и коментар на гръцкия текст М. Капалдо. С., 1982, с. 354—367;

o   Nowak R., W. R. Veder. The Protopaterikon Scaligeri. Text in transcription. — Полата книгописьнаı-а, 12, 1985, с. 2—77;

o   Блажени Йоан Мосх. Духовни полета. Превел от руски Браницки епископ Герасим. С., 1993, 272 с.;

o   Les apophtegmes des pères. Collection systématique. Chapitres I-IX. Introduction, texte critique, traduction et notes par J.-C. Guy. Paris, 1993 (Sources chrétiennes, 387), 459 p.;

o   Древен патерик на духовната мъдрост на отците на пустинята. С., 1994, 224 с.;

o   Ca1darelli R. Paterik Alfabetico-anonimo in traduzione antico-slava. 1. Parte alfabetica. Edizione del testo slavo e dell’originale greco. Roma, 1996, 114+658 p.;

o   Die Großen Lesemenäen des Metropoliten Makarij. Uspenskij spisok. Freiburg i. Br., 1997 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris. Fontes et dissertationes, 39), p. 208—383;

o   Патерик Римский. Диалоги Григория Великого в древнеславянском переводе. Греческий и славянский тексты. Изд. подготовил Кристиану Дидди. М., 2001, 546 с.

 

            Лит.:

·       Ундольский В. М. Библиографические разыскания по случаю выхода описания библиотеки Московского общества истории и древностей российских, составленного П. Строевым. — Москвитянин, 1846, 11—12, с. 198, 200—206;

·       Петров М. Древние киевские религиозные сказания. Варшава, 1875, с. 16—24;

·       Мартынов И. М. Пергаментный сборник XIII в., хранящийся в Парижской национальной библиотеке. СПб., 1880, с. 19—31;

·       Леонид архим. Сведения о славянских и русских переводах патериков различных наименований и обзор редакций оных. — ЧОИДЕ 1890, 4, с. 1—3;

·       Соболевский А. Римский патерик в древнем церковно-славянском переводе. — Киевский изборник, 25, 1904, с. 1—28;

·       Преображенский В. С. Славянорусский скитский патерик. Опыт историко-библиографического исследования. Киев, 1909, 257 с.;

·       Смирнов И. М. Синайский патерик (Λειμὼν πνευματικός) в древне-славянском переводе в 3 частях. 1. Греческий оригинал Патерика со стороны своего текста. 2. Обзор рукописей славянского перевода Патерика и сравнительный анализ их текста. Сергиев Посад, 1917, 295 с.;

·       Соболевский А. И. Отзыв о труде свящ. И. М. Смирнова. — ИОРЯС, 23, 1921, 2, с. 289—295;

·       Дурново Η. Н. Русские рукописи XI и XII вв. — ЈФ, 4, 1924, с. 75, 79—80, 87—91, 94; 5, 1925—1926, с. 94, 102—103, 111; 6, 1926—1927, с. 11—13, 22, 28—29, 35, 40—42, 50, 54, 62;

·       Еремин І. „Сводный“ Патерик у південно-слов’янських, українському та московському письменствах. — Записки історично-філологічного відділу Української Академїі наук, 1927, 12, с. 48—77; 15, с. 54—101;

·       Абрамович Д. І. Ізборник Святослава 1076 року і Патерики. — В: Науковий збірник Ленінградського товариства дослідников української їсторїі, письменства, та мови. 3. Киев, 1931, с. 11—15;

·       Van Wijk N. Studien zu den altkirchenslavischen Paterika. — Verhandelingen der Koninklijke akademie van wetenschappen te Amsterdam. Afdeeling letterkunde, nieuwe reeks, 30, 1931, 2, p. 1—43;

·       Van Wijk N. Was ist ein Paterik Skitskij? — Annales Academie scientiarum Fennicae, ser, B, 27, 1932 (Mélanges de Philologie, offerts à M. J. J. Mikkola), p. 348—353;

·       Van Wijk N. Два славянских патерика. — Bsl, 4, 1932, p. 22—35;

·       Van Wijk N. Die slavische Redaktion des Μέγα Λειμωνάριον. — Bsl, 4, 1932, p. 236—252;

·       Van Wijk N. Zu den slavischen Paterika. — ZSPh, 9, 1932, p. 357—359;

·       Ван Вейк H. О происхождении Египетского патерика. — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му. С., 1933, с. 361—369;

·       Van Wijk N. Das gegenseitige Verhältnis einiger Redaktionen des Ἀνδρῶν ἁγίων βίβλος und die Entwicklungsgeschichte des Μέγα Λειμωνάριον. — Mededeelingen der Koninklijke akademie van wetenschappen. Afdeeling letterkunde, 75, ser. A, 1933, p. 91—155;

·       Van Wijk N. Die Erzählungen des Sketioten Daniel im Kirchenslavischen. — Slavia, 12, 1933—1934, p. 335—352;

·       Van Wijk N. Einige Kapitel aus Ioannes Moshos in zwei kirchenslavischen Überzetzungen. — ZSPh, 10, 1933, p. 60—66;

·       Van Wijk N. О pateriku, przetłumaszonym przez św. Metodego. — In: II Międzynarodowy zjazd slawistów (filologów słowiańskich). Księga referatów. Sekcja I. Językoznawstwo. Warszawa, 1934, p. 167—169;

·       Van Wijk N. Подробный обзор церковнославянского перевода Большого Лимонария. — Bsl, 6, 1935—1936, р. 38—84;

·       Еремин И. П. К истории древнерусской переводной повести. — ТОДРЛ, 3, 1936, с. 37—57;

·       Van Wijk N. O pateryku przetłumaczonym przez Metodego. — PF, 17, 1937, p. 59—65;

·       Van Wijk N. La traduction slave de l’Ἀνδρῶν ἁγίων βίβλος et son prototype grec. — Byzantion, 13, 1938, p. 233—241;

·       Van Wijk N. Der großmährische Erzbischof Method als Übersetzer von Erbauungsliteratur. — Slavische Rundschau, 10, 1938, 6, p. 6—9;

·       Van Wijk N. Ein junges, durch Textmischung entstandenes slavisches Paterikon. — ZSPh, 15, 1938, p. 1—17;

·       Aitzetmüller R. Die altbulgarische Übersetzung der Vita s. Pauli Simplicis. — WSl, 5, 1960, p. 225—232;

·       Guy J.-C. Recherches sur la tradition grecque des Apophthegmata Patrum. Bruxelles, 1962, 247 p. (2 доп. изд. Bruxelles, 1984, 245 p.) (Subsidia Hagiographica, 36);

·       Дубровина В. Ф. Из наблюдений над употреблением грецизмов в переводном тексте русской рукописи XI в. — В: Источниковедение и история русского языка. М., 1964, с. 44—58;

·       Иванова Т. А. Заметки о лексике Синайского патерика (К вопросу о переводе Патерика Мефодием). — В: Проблемы современной филологии. Сборник статей к семидесятилетию академика В. В. Виноградова. М., 1965, с. 149—152;

 

 

115

 

·       Николова Св. Патеричните разкази и фолклорът. — В: Фолклор и литература. С., 1968, с. 61—67;

·       Петканова-Тотева Д. Из гръцко-българските книжовни отношения през XVII—XVIII в. — ГСУфсф, 62, 1968, с. 61—87;

·       Николова Св. Ранните старобългарски преводи на патеричните сборници. — ККФ 1, с. 219—236;

·       Иванова-Константинова Кл. Об одной рукописи XIV в. Погодинского собрания. — ТОДРЛ, 25, 1970, с. 294—308;

·       Фролова И. А. Синонимика информативно-императивных конструкций в Синайском патерике. — В: Синтагматика, парадигматика и их взаимоотношения на уровне синтаксиса. Рига, 1970, с. 55—58;

·       Львов А. С. Синайский патерик. — СС, 1971, 6, с. 107—110;

·       Николова Св. Патеричните разкази в историята на старата българска литература. — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 167—191;

·       Zelinsky B. Leskovs Legenden. Eine interpretierende Einführung. — WSl, 16, 1971, p. 301—319;

·       Фролова И. А. Способы выражения синтаксического лица в древнеславянском предложении. (По Синайскому патерику). — Известия Воронежского педагогического института, 126, 1972, с. 171—176;

·       Mareš F. V. Welches griechische Paterikon wurde im IX. Jahrhundert ins Slavische übersetzt? — Anzeiger der Österreichischen Akademie der Wissenschaften in Wien. Philosophisch-historische Klasse, 109, 1972, 19, p. 205—221 (същото на чешки език: Který řecký paterik byl v 9. století přeložen do slovanského jazyka? — In: Mareš F. V. Cyrilometodějská tradice a slavistika. Praha, 2000, p. 119—133);

·       Фролова И. А. Из наблюдений над синтаксическим временем древнеславянского предложения (По „Синайскому патерику“). — В: Материалы по русско-славянскому языкознанию. Воронеж, 1973, с. 104—109;

·       Dumitrescu М. Синайский патерик. Указатель слов и форм. 1. A-M. Bucureşti, 1973, 179 р.; 2. H-IV. Bucureşti, 1976, 198 р.;

·       Vеder W. R. The Scaliger Paterikon. — Tijdschrift voor Slavische taalen letterkunde, 2, 1973, p. 111—119;

·       Николова Св. Търновската книжовна школа и преводната белетристична литература. — В: Търновска книжовна школа 1371—1971. С, 1974, с. 263—275;

·       Birkfеllner G. Gregorius I. der Grosse und die slavischen „Paterica“ (Anmerkungen zu einer Theorie). — Slovo, 24, 1974, p. 125—133;

·       Bolek A. Celownik niezależny w Pateryku sinajskim. — Zeszyty Naukowe Uniwersytetu Jagiellońskiego. Prace Językoznawcze, 42, 1974, p. 63—79;

·       Hamm J. Paterik kod hrvata. — Slovo, 24, 1974, p. 189—201;

·       Hannick Ch. Die griechische Überlieferung der Dialogi des Papstes Gregorius und ihre Verbreitung bei den Slaven im Mittelalter. — Slovo, 24, 1974, p. 41—57;

·       Jovanović В. Pečki paterik. Tri jezičke redakcije slovenskog prevoda Skitskog paterika. — Slovo, 24, 1974, p. 139—188;

·       Mareš F. V. S. Gregorii Magni Dialogorum Libri IV — „Die Bücher der Väter“ der Vita Methodii. — Slovo, 24, 1974, p. 17—39 (същото на чешки език: Čtyři knihy dialogů sv. Řehoře Velikého — „Knihy Otců“ Života Metodějova. — In: Mareš F. V. Cyrilometodějská tradice a slavistika. Praha, 2000, p. 134—152);

·       Moszyński L. Rzeczowniki złożone Synajskego pateryka na tle złożeń kanonu staro-cerkiewno-słowiańskiego. — Slovo, 24, 1974, p. 109—124;

·       Nedеljković O. Problem tipologije slavenskog paterika. — Slovo, 24, 1974, p. 7—16;

·       Rusek J. O tzw. Pateryku kompilacyjnym. — Slovo, 24, 1974, p. 95—107;

·       Veder W. R. La tradition slave des Apophthegmata Patrum (Aperçu de l’économie de la collection systématique). — Slovo, 24, 1974, p. 59—94;

·       Шонкай П. Из лексики Синайского патерика. — Acta Universitatis Szegedensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 9—10, 1975, p. 183—205;

·       Capaldo M. Caratteristiche strutturali e prototipi greci dell’Azbučno-Ierusalimskij Paterik e dell’Egipetskij Paterik. — Cyrillomethodianum, 3, 1975, p. 13—27;

·       Capaldo M. La tradizione slava della collezione Alfabetico-anonima degli Apophtegmata Patrum (Prototipo greco e struttura della parte alfabetica). — RSlav, 22—23, 1975—1976, p. 81—121;

·       Обратный словарь. Синайский патерик. Index a tergo. Составили Μ. Dumitrescu, M. Stan (Avramescu). Bucureşti, 1976, 90 p.;

·       Федеp В. Р. Сведения о славянских переводных патериках. — В: Методические рекомендации по описанию славянорусских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР 2., 1. М., 1976, с. 211—223;

·       Freydank D. Der Izbornik von 1076 und die Apophthegmata patrům. — ZS, 21, 1976, p. 357—365;

·       Veder W. The Scaliger Paterikon. 1. Palaeographic, Linguistic and Structural Description. Zug, 1976, 190 p. (Microfiches);

·       Capaldo M. Sul prototipo greco dello Skitski paterik. — В: Зборник Владимира Мошина. Београд, 1977, с. 53—55;

·       Дограмаджиева Е. Преводачески похвати при предаването на съюзните средства в синайския патерик. — Slovo, 28, 1978, р. 77—82;

·       Минчева А. За синтаксиса на синайския патерик. — Slovo, 28, 1978, р. 89—104;

·       Николова Св. Проблемът за издаването на Сводния патерик. — Slovo, 28, 1978, р. 17—24;

·       Николова Св. Постижения и задачи на изследванията върху преводните патерици в старите славянски литератури. — СФ-С, 16, 1978, с. 54—65;

·       Birkfellner G. Paulos Euergetinos und die dritte kirchenslavische Übersetzung der Dialoge Gregors des Grossen. — Slovo, 28, 1978, p. 45—56;

·       Moszyński L. Grecyzmy w Pateryku synajskim. — Slovo, 28, 1978, p. 67—76;

·       Naumow A. Miejsce Pateryka w systemie literatury cerkiewnosłowiańskiej. — Slovo, 28, 1978, p. 57—65;

·       Pope R. W. F. On the Comparative Literary Analysis of the Patericon Story (Translated and Original) in the Pre-Mongol Period. — In: Canadian Contribution to the Eighth International Congress of Slavists. The Hague, 1978, p. 1—23;

·       Rusek J. Pateryk rylski nr 2/25. — Slovo, 28, 1978, p. 107—119;

·       Stępniakówna W. Wyrazy nazywające kler w Pateryku skitskim i synaiskim. — Slovo, 28, 1978, p. 83—88;

·       Veder W. R. Welche Paterika lagen vor 1076 in slawischer Übersetzung vor? — Slovo, 28, 1978, p. 25—34;

·       Veder W. R. Der glagolitische Archetyp des Paterik Skitskij. — In: Dutch Contributions to the Eighth International Congress of Slavists. Lisse, 1979, p. 339—346;

 

 

116

 

·       Николова Св. Патеричните разкази в българската средновековна литература. С., 1980, с. 5—144;

·       Синайский патерик. Указатели. Новосибирск, 1980, 55 с.;

·       Capaldo М. L’Azbučno-Ierusalimskij paterik (Collection alphabetico-anonyme slave des Apophthegmata Patrum). — Полата книгописьнаı-а, 4, 1981, с. 26—49;

·       Veder W. R. L’alfavitnyj Paterik (Collection alphabétique dérivée du PIP et du SkP). — Полата книгописьнаı-а, 4, 1981, с. 50;

·       Veder W. R. Le Protopaterikon Scaligeri. — Полата книгописьнаı-а, 4, 1981, с. 76—78;

·       Veder W. R. Le Sistematičeskij Paterik (Collection systématique dérivée du SkP et du AIP). — Полата книгописьнаı-а, 4, 1981, с. 73—75;

·       Veder W. R. Le Skitskij paterik (Collection systématique slave des Apophthegmata patrum). — Полата книгописьнаı-а, 4, 1981, p. 51—72;

·       Харалампиeв Ив. По езиковите особености на сводния патерик. — ЕЛ, 37, 1982, 5, с. 88—92;

·       Reinhart J. М. Rekonstruktion des Archetypus der altkirchenslavischen Übersetzung der Dialoge Gregors des Großen auf der Grundlage zweier russisch-kirchenslavischer Handschriften des 16. Jahrhunderts (cod. Sin 265, cod. Pogod 909) [Lexikon]. — In: Philologie und Sprachwissenschaft. Akten der 10. Österrechischen Linguistentagung. Innsbruck, 23.-26. Oktober 1982. Innsbruck, 1983, p. 255—266;

·       Veder W. R. La basse littérature du Premier empire bulgare. — In: Atti dell Otto Congresso internationale di studi sull’alto medioevo. Spoleto, 1983, p. 359—367;

·       Методические указания к анализу текста Синайского патерика. Составитель Т. А. Иванова. Л., 1984, 32 с.;

·       Mareš F. V. De S. Gregorii Magni Dialogorum versione palaeoslovenica. — In: Colloques internationaux du CNRS — Grégoire le Grand. Paris, 1986, p. 569—574;

·       Словарь книжников и книжности Древней Руси. 1. (XI — первая половина XIV в.). Л., 1987, с. 299—308, 313—325;

·       Тихова М. Проблеми на текста на Римския патерик. — Die slawischen Sprachen, 12, 1987, p. 145—159;

·       Veder W. R. Kirchenslavische Handschriften und Texte im Werk Nikolaas Van Wijk. — Studies in Slavic and General Linguistics, 12, 1988, p. 151—159;

·       Азбучно-Иерусалимский патерик. Указатель начальных слов. Составитель Л. Б. Белова. СПб., 1991, 90 с.;

·       Veder W. R. The Merciful Nestor and Sozomen: Early Russian Text Transmission in a Stratigraphic Perspective. — Studies in Slavic and General Linguistics, 17, 1992, p. 321—382;

·       Veder W. R. Die Collatio XII Anachoretarum: Zur Rekonstruktion einer methodianischen Übersetzung und ihrer Überlieferung ca. 884—1050. — AnzSPh, 22, 1994, p. 177—197;

·       Veder W. R. One Translation — Many Transcriptions. — In: Dutch Contributions to the Eleventh International Congress of Slavists, Bratislava August 30 — September 9. Linguistics. Amsterdam, 1994 (Studies in Slavic and General Linguistics, 22), p. 433—465;

·       Минчева A. Архаична употреба на думата крьстъ в старобългарския превод на Римския патерик. — В: Кирило-Методиевски студии. 14. С., 2001, с. 45—53.

 

Светлина Николова

 

 

    (24). ПАТЛЕЙНА — местност в северното подножие на Преславско-Драгоевската планина в Източния Предбалкан, известна с разкритите останки на манастирски комплекс на 2—2,5 км южно от Преслав. В края на IX — началото на X в. в П. е построен манастирът „Свети Пантелеймон“, станал център на ателие за рисувана керамика.

 

 

    (25). ПАУЛИНИ, Еуген (Pauliny, Е.) (13.XII.1912—20.V.1983) — словашки езиковед. Роден в Зволен, Словакия, където получава средно образование. Завършва слав. и класическа филология във Философския фак. на Вратиславския унив. (1935). След двегодишно учителстване в родния си град е асистент в Слав. семинар към Философския фак. (1937—1943). Хабилитира се с труда „Структура на словашкия глагол. Лексикално-семантична студия“ (1943). Проф. (1945). Преподава словашки език до 1979, с кратко прекъсване (1950—1953), когато работи в Словашката АН и като редактор в Словашкото педагогическо издателство. Д-р на науките (1958), член-кор. на Словашката АН (1968). Основател на Вратиславския лингвистичен кръжок, редактор на периодичните издания „Linguistica Slovaca“ (1946—1948), „Slovo“ (1947—1950), „Sborník Filozofickej fakulty Univerzity Komenského. Philologica“ (1957—1967), „Jazykovědný časopis“ (1962—1966). Член на Международния комитет на славистите, основател и пръв директор на Летния семинар по словашки език и словашка литература в Братислава (Studia academica slovaca). Умира в Братислава.

 

П. е специалист в областта на съвременото словашко езикознание (фонология, морфология, стилистика), историята на словашкия език, диалектологията и общото езикознание. Един от ранните приноси на П. е участието му в създаването на проект за Словашки диалектен атлас. Научните му интереси обаче се съсредоточават главно върху езиковедското тълкуване на словесното художествено творчество.

 

 

117

 

П. с основание може да се смята за първосъздател на това направление в словашкото езикознание. Първоначално към подобни търсения го насочва руската формалистична школа, която му помага да вникне в художествената структура чрез анализ на езиковите средства. По-късно изследванията му се опират и на постиженията на Пражката лингвистична школа. П. изследва успешно стилистичната разчлененост на езика. В тази насока особено значими са трудовете му, посветени на диалога и монолога, на деловия стил в житията на Кирил и Методий (1947), на функционалното членение на словашкия книжовен език (1965) и др.

 

Друга област, в която П. оставя ценни трудове, получили известност извън пределите на Чехия и Словакия, е истор. и съвременната словашка фонология. И в тази насока той се опира на традициите на Пражката лингвистична школа и ги обогатява методологически; разработките му имат значение на модел, приложим и при описанието на други родствени езици. В книгата „Fonologický vývin slovenčiny“ (1963) развитието на езика е представено чрез хронологични срезове, при което проличава как промяната на един член на фонологичната опозиция води до изменение на цялата система. На тази основа са изведени най-важните тенденции в състоянието на трите главни диалектни зони на словашкия език — източната, централната и западната. Едновременно с това е разкрито и тяхното отношение към праслав. език основа.

 

Еужен Паулини

 

Много ценена е книгата на П. „Slovenská gramatika (Opis Jazykového systému“ (1981). Тя е разработена въз основа на модерната знакова теория за езика. Една от важните публикации на П. е отпечатана в Б-я — „Vznik rytmického zákona v slovenčině“ (1957).

 

П. разглежда историята на книжовния език преди всичко като история на стиловете и жанровете. Тази идея е прокарана ясно във фундаменталното изследване „Dějiny spisovnej slovenčiny“ (1948). Широк културно-истор. фон се търси при тълкуването на „предисторията“ на словашкия книжовен език в монографията „Slovesnosť а kultúrný jazyk Vel’kej Moravy“ (1964). Проследено е взаимодействието между предписмената култура на Велика Моравия и кирило-методиевската книжовна традиция. На фона на това взаимодействие се търсят и наченките на словашката народна култура. Представените в книгата оригинални и преводни произведения (текстовете са транслитерирани на латиница) очертават убедително картината на великоморавската литература, чийто апогей съвпада с дейността на Кирил и Методий. П. отстоява мнението, че мисионерският аспект в тази дейност е второстепенен и изтъква други две страни от същността ѝ — културно-образователната и законодателната. Според него делото на Кирил и Методий има значение в много висока степен за държ. и правната уредба, за вътрешната и международната политика, както и за общественото

 

 

118

 

устройство на Великоморавското княжество, като същевременно създава предпоставки за неговата културна и политическа независимост. В този смисъл той разкрива отражението на Кирило-Методиевото културно наследство в словашкия книжовен език.

 

Без да бъде централна, кирило-методиевската проблематика е застъпена в творчеството на П. и с други важни прояви. Посмъртно е издадена книгата му „Život а dielo Metoda“ (1985). Ръкописът на този труд, намерен сред архивите на П., е доработен от неговия ученик Ш. Ондруш. В книгата са поместени в превод на словашки Житието на Методий, извадки от Житието на Климент Охридски, Похвалното слово за Кирил и Методий от Климент Охридски, Службата за Методий, откъси от Кристиановата легенда, Житието на Църха и Страхота, Повесть временных лет, Законъ соудный людьмъ, Канон за Димитър Солунски, Епифаниевата хомилия и др. Една част от преводите са дело на самия П., друга — на Ондруш, който подготвя още справочния апарат и коментара към всички преведени текстове. Независимо от обстоятелството, че книгата е замислена от П. и осъществена от Ондруш като популярна, със своя богат справочен апарат и с интересния, макар и спорен в някои пунктове коментар, тя привлича вниманието на специалистите.

 

 

            Съч.:

o   Štruktúra slovenského slovesa. Bratislava, 1943, 115 p. (2 изд. 1973, 113 p.);

o   Dve kapitoly o spisovnom jazyku a nářečí. Bratislava, 1946, 45 p.;

o   Nárečie zátopových osád nad hornej Oravě. Martin, 1947, 131 p.;

o   Prvky rokovacieho štýlu vo vel’komoravskej pamiątkę. — Slovo a tvar, 1, 1947, p. 86—88;

o   Dějiny spisovnej slovenčiny. Bratislava, 1948 (2 изд. 1966, 103 p.; 3 изд. 1983, 253 p.);

o   Vznik rytmického zákona v slovenčině. — В: Езиковедски изследвания в чест на акад. Стефан Младенов. С., 1957, с. 317—320;

o   Fonologický vývin slovenčiny. Bratislava, 1963, 358 p.;

o   К 1100 výročiu vzniku slovanského písomníctva. — Jazykovědný časopis, 14, 1963, 2, p. 109—110;

o   Vývin a dnešný stav slovnej zásoby spisovnej slovenčiny. — Jazykovědné štúdie, 7, 1963, p. 100—109;

o   Slovesnosť a kultúrný jazyk Vel’kej Moravy. Bratislava, 1964, 244 p.;

o   funkčnom rozvrstení slovenského jazyka. — SaS, 25, 1965, p. 17—20;

o   Konštantín-Filozof — učitel’ slovienského národa. — Slovenská reč, 34, 1969, 4, p. 193—197;

o   Fonologia spisovnej slovenčiny. Bratislava, 1968, 124 p.;

o   Slovenská fonologia. Bratislava, 1979, 215 p.;

o   Konstantin Filozof ako teoretik překladu. — Revue svetovnej literatúry, 16, 1980, 1, p. 165—169;

o   Slovenská gramatika (Opis jazykového systému). Bratislava, 1981, 323 p.;

o   Život a dielo Metoda. Bratislava, 1985, 199 p. [Pauliny E., Š. Ondruš Š].

 

            Лит.:

·       Ondruš S. Profesor Eugen Pauliny a jeho lingvističke dielo. — SFFUKB. Philologica, 23—24, 1974, p. 3—6;

·       Буюклиев Ив. Еуген Паулини (1912—1983). — Съпоставително езикознание, 8, 1983, 5, с. 132—134;

·       Мistrík J. En honneur du 70 anniversaire du professeur Eugen Pauliny. — Recueil linguistique de Bratislava, 7, 1984, p. 11—14.

 

Иван Буюклиев, Десислава Атанасова

 

 

    (26). ПАЦЛОВА, Илона (Páclová, I.) ( 12. VIII.1933—23.IX.1988) — чешка лингвистка. Родена в Простейов, Чехия. Завършва класическа филология в Карловия унив. в Прага (1955). През 1956 е включена в авторския колектив на Старославянския речник („Slovník jazyka staroslověnského“), подготвян от Инст. за чешки език на Чехословашката АН. Авторка както на множество статии в него, така и на концепцията за Гръцко-славянския речник, който се съставя въз основа на грц. съответствия в Старославянския речник. Сътрудничи на сп. „Slavia“ с рецензии за издания на слав. текстове и за описи на ръкописи, и на сп. „Byzantionoslavica“ с материали в библиографския отдел. Работи и върху проблемите на правописа и фонетиката на античните имена в чешкия език. Умира в Прага.

 

Интересите на П. са насочени към езика (главно към синтаксиса и лексиката) на старите слав. писмени паметници, възникнали във великоморавските и по-късно в чешките земи. Специално внимание отделя на грц. и лат. влияние върху слав. книжовен език. Изследва синтактичните и лексикалните гърцизми в слав. текстове, за които се предполага, че са преведени от лат. език в Чехия през X—XI в. (Беседите на Григорий I Велики върху Евангелието, Никодимовото псевдоевангелие, Второто слав. житие на св. Вацлав).

 

 

119

 

Илона Пацлова

 

Като ги сравнява с най-старите слав. текстове, тя стига до заключението, че техните езикови особености свидетелстват за твърде съществено влияние — пряко или косвено — на виз. култура в Чехия през XI в. Според нея следите от подобно влияние са една от отличителните черти на изградения в предморавския и моравския период книжовен език; неговата до голяма степен утвърдена норма включва изработени устойчиви и продуктивни книжовни модели, удобни и подходящи да обслужват както преводаческите нужди, така и оригиналното творчество. Анализът на синтактичните особености на слав. преводи от лат. език откроява общите им черти с оглед наличието на гърцизми („К otázce vlivu řečtiny na církevněslovanské památky s latinskou předlohou“, 1970; „Řecké výpůjčky v českocírkevněslovanských památkách“, 1971). П. отбелязва, че в тези текстове могат да се проследят две взаимно преливащи се тенденции: от една страна, стремеж на преводачите към адекватен, често напълно дословен превод от лат. оригинал, а от друга, влияние на установените и онаследени от кирило-методиевската традиция книжовни норми, съставна част на които е използването на разнообразни стилистични и синтактични гърцизми. В статията „К otázce lexikálních grécismů v staroslověnských památkách s latinskou předlohou“ (1971) тя анализира лексиката на Беседите на Григорий I Велики, Никодимовото псевдоевангелие и Второто славянско житие на св. Вацлав, като подчертава, че грц. влияние е най-силно в групата на калкираните съставни думи и неологизмите, значителна част от които не се срещат в нито един от останалите слав. писмени паметници и нямат опора в лат. език. Особен интерес според нея представляват хибридните лат.-грц. калки, по-голямата част от които са hapax legomena. В статията „Přehled staroa novozákonních lekcí Besed Řehoře Velikého“ (1976) П. разглежда въпроса за отношението на библейските цитати в Беседите към лат. оригинал и най-старите слав. библейски преводи. Наблюденията ѝ показват, че преобладаващата част от тях представлява дословен превод от лат. език, а останалите могат да се разпределят в три групи: сходни с грц. оригинали и най-старите слав. преводи; сходни с грц. оригинали, но различаващи се от най-старите слав. преводи; различаващи се както от лат. и грц. оригинали, така и от най-старите слав. преводи.

 

Резултат от дългогодишната работа на П. като лексикограф е концепцията ѝ за създаването на отделен грц.-старослав. речник, който да не е механичен index verborum към Старославянския речник, а своеобразен тип истор. двуезичен речник. По нейно мнение той трябва да бъде съставен така, че да преодолява недостатъците на Старославянския речник — в него да бъде включен целият преведен от гръцки материал от речника на най-старите слав. текстове (IX — първата половина на X в.), така че да се постигне лексикален образ на езиковите пластове на

 

 

120

 

отделните паметници и да се демонстрира преводната техника на отделните автори („Ke koncepci řecko-staroslověnského slovníku”, 1986).

 

 

            Съч.:

o   Cyrilometodějské а Klímentské sborníky [Hauptová Z., I. Páclová, E. Bláhová].Slavia, 38, 1969, p. 307—319;

o   N. Radovich. Un frammento slavo del Protoevangelo di Giacomo. Napoli, 1969 (рец.). — Slavia, 38, 1969, p. 651—652;

o   VI^e Congrès international des slavistes (7—13 Août 1968). — Bsl, 30, 1969, p. 307—309;

o   Vaillant. L’Évangile de Nicodème. Genève-Paris, 1968 (рец.). — Slavia, 39, 1970, p. 429—431;

o   J. Hamm. Psalterium Vindobonense. Wien, 1967 (рец.). — IJSLP, 13, 1970, p. 181—184;

o   K otázce vlivu řečtiny na církevněslovanské památky s latinskou předlohou. — In: Studia balkanica bohemoslovaca. Brno, 1970, p. 213—220;

o   Symposium o Konstantinu-Filosofovi (Praha) [Vlásek J., Z. Hauptová, S. Wollman, I. Pádová, F. Svejkovský]. — Slavia, 39, 1970, p. 302—311;

o   N. Radovich. Le pericopi glagolitiche della Vita Constantini e la tradizione manoscritta cirillica. 1. Napoli, 1968 (рец.). — Bsl, 32, 1971, p. 357;

o   Řecké výpůjčky v českocírkevněslovanských památkách. — In: Palaeoslovenica. Sborník oddělení srovnávací slovanské jazykovědy. Praha, 1971, p. 109—123;

o   К otázce lexikálních grécismů v staroslověnských památkách s latinskou předlohou. — In: Studia Palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 277—284;

o   Staroslověnská a církevněslovanská problematika na VII mezinárodním sjezdu slavistů [Hauptová Z., I. Páclová]. — Slavia, 43, 1974, p. 154—157;

o   Přehled staroa novozákonních lekcí Besed Řehoře Velikého. — Slavia, 45, 1976, p. 36—45;

o   Byzantské legendy. Výběr textů ze IV.—XII. století. Přeložili E. Bláhová, Z. Hauptová, V. Konzal, I. Pádová. Praha, 1980, 410 p.;

o   Соупрасълски или Ретков сборник — Codex Suprasliensis. Einleitung und Kommentar zum altbulgarischen Text von J. Zaimov. Vorbereitung und Kommentar zum griechischen Text von M. Capaldo (рец.). — Bsl, 46, 1985, p. 203—205;

o   Ke koncepci řecko-staroslovenského slovníku. — Slavia, 55, 1986, p. 237—246;

o   Antická jména v české jazykové praxi. — In: Praktické kapitoly ze spisovné češtiny. Praha, 1987, p. 52—61.

 

            Лит.:

o   Hauptová Z. Ilona Pádová (12.8.1933—23.9.1988). — Slavia, 58, 1989, p. 447—448;

o   Ribarova Z. Ilona Pádová (18. kolovoza 1933 — 23. rujna 1988). — Slovo, 41—43, 1993, p. 249—250.

 

Искра Христова, Десислава Атанасова

 

 

    (27). ПЕКАРЖ, Йозеф (Pekař, J.) (12.IV.1870—23.I.1937) — чешки историк. Роден в с. Мали Рохозец край Турнов, Северна Чехия. Завършва гимназия в гр. Млада Болеслав. От 1888 следва история в Карловия утшв. в Прага, където през 1893 защитава докторат по философия с дисертация върху кандидатурите на крал Пршемисъл Отакар II за немския трон (публикувана в ČMM, 1617, 1892—1893). Специализира два семестъра в университетите в Ерланген и Берлин. Гимназиален учител по история в Млада Болеслав и Прага, директор на Страховската академия в Прага. През 1897 се хабилитира като доц. по австрийска история във Философския фак. на Карловия унив. с труд върху историята на Валдштейнския заговор (1630—1634), отпечатан в RČAV. От 1901 е проф. по австрийска история (след създаването на Чехословашката република през 1918 — проф. по чешка история). Посещава с научни цели Франция (1904) и неколкократно Германия и Италия. В продължение на повече от 30 г. заема челно място в чешката истор. наука. Декан на Философския фак. на Карловия унив. (1909—1910), ректор на Карловия унив. (1931—1932), член на Чешката академия за наука, литература и изкуство (1916) и председател на нейната Първа секция (1928), член на Кралското чешко научно д-во (1931), на Полската АН. От 1904 до края на живота си е председател на Истор. клуб. От 1898 е редактор на сп. „Český časopis historický” (до 1918 заедно с Я. Гол, след това — сам, през 1935—1936 — заедно с редакционна колегия). Умира в Прага.

 

П. е един от най-ярките представители на чешката позигивистка истор. школа (основана от Я. Гол). Научните му интереси обхващат различни периоди от чешката история — от най-ранното Средновековие до новата история на Чехословашката република. Той се отнася критично към редица научни становища от XIX в., засягащи особено хусизма и следбелохорския период (след 1620). Един от централните проблеми, които вълнуват новото поколение чешки историци в края на XIX и началото на XX в., е въпросът за „концепциите” за чешката история. Във връзка с тази проблематика

 

 

121

 

П. подлага на критичен анализ схващанията на Фр. Палацки, без да омаловажава мястото и ролята му в обществения живот и в историографията. Цялостна оценка за живота и делото на Палацки П. прави в няколко статии и в специална студия (1902), публикувана и отделно. Интерес представлява и отношението му към Т. Г. Масарик. В съчинението си „Masarykova česká filosofie“ (1912) той критикува неговата методология и се противопоставя на една от основните му идеи, според която водещата сила в чешката история е свързана с религиозното начало (респ. с хуманността, съдържаща се във вярата). На тази теза П. противопоставя схващането си за народностния мотив (народностното съзнание) като основна движеща сила в историята. Идеята си за позитивната роля и за мястото на чешкия народ в общото и културното развитие на човечеството П. обосновава още през 1897 в съчинението си „Cechové jako apoštolově barbařství“, възникнало в отговор на полемиката, повдигната от Т. Момзен, и претърпяло няколко издания, включително на руски и полски език.

 

Йозеф Пекарж

 

Трудовете на П., посветени на Ранното средновековие, заемат важно място в чешката и слав. наука и представляват интерес не само от историографско, но и от литературоведско и общокултурно гледище. Това се отнася най-вече за изследванията му върху старите слав. легенди. В студията си „Nejstarší kronika česká“ (отпечатана първоначално в „Český časopis historický“ през 1902, а през 1903 и самостоятелно) П. се обявява против становището на Й. Добровски за Кристиановата легенда като за фалшификат от по-късното Средновековие. Той подлага текста на съчинението на задълбочен фактологически, социален и културен анализ, за да защити тезата си, че тя е оригинална творба от края на X в. с огромно истор. и литературно значение. Според него това е най-ранният литературен източник за чешката история, следователно съществуват всички основания да бъде разглеждан като „хроника“. Становището на П. за автентичния характер на Кристиановата легенда, подкрепено и от редица по-късни изследователи, предизвиква оживени дискусии. Между неговите опоненти са Й. Kaлоусек и Б. Бретхолц, на чиито публикации П. отговаря през периода 1903—1905 в „Český časopis historický“. Към тази полемика се отнасят публикациите му „Eine unbekannt gebliebene Abhandlung über die Echtheit Christians“ (1905) и „Drei Aufsätze gegen B. Bretholz die Christianfrage betreffend“ (1906). В резултат на дискусията П. разширява проучванията си върху Кристиановата легенда с нови материали и доказателства, събрани в книгата „Die Wenzelsund Ludmila-Legenden und die Echtheit Christians“ (1906). Въз основа на сравнителен анализ и на други истор. източници и легенди той проследява сложната политическа ситуация в чешките земи през втората половина на X в., когато там се сблъскват източното и западното културно влияние, за да очертае появата, съдбата и традицията на ранната чешка славяно-виз.

 

 

122

 

културна ориентация и да определи мястото на Кристиановата легенда по отношение на другите легенди за св. Вацлав и св. Людмила (напр. Crescente fide, Второто слав. житие на св. Вацлав, легендите Oportret nos fratres u Oriente iam sole), а също и по отношение на Хрониката на Козма Пражки като един от вероятните нейни източници. Между другото П. смята, че хрониката е писана тенденциозно, със съзнателно изпускане на събитията, свързани със слав. богослужение. В приложение към книгата за пръв път са издадени две от по-късните легенди за св. Вацлав. По-късно П. отново се връща към Кристиановата легенда, като пише увод и коментар към нейното издание на чешки език — „Život а umučení Svatého Václava а báby jeho Svaté Ludmily dle sepsání Křišťanova“ (1921).

 

По повод честванията на св. Вацлав през 1929 П. създава студията „Svatý Václav“, която излиза в два варианта — кратък (1929) и разширен (1932). В нея се изследват предисторията и историята на вацлавската традиция в Чехия. Описвайки християнизацията на Велика Моравия и Чехия, П. се спира обстойно на делото на Константин-Кирил и Методий и на покръстването на чешкия владетел Борживой (ок. 873/874 — 891/894), изтъква позитивните страни на виз. влияние, придало според него образованост и блясък на пражкия двор, разглежда и развитието на образа на св. Вацлав в средновековната чешка житийна и истор. литература — от мъченик (през XI в.) до символ на освободител на чешката земя (легендата „Oriente iam sole“, средата на XIII в.). П. изразява отношението си и към още една легенда, свързана с развоя на кирило-методиевската традиция в Чехия — т. нар. Прокопова легенда, като подготвя критически истор. коментар към изданието на недовършено съчинение на Й. Добровски („Josefa Dobrovského Kritická rozprava o Legendě Prokopské“, 1929).

 

П. се произнася почти по всички дискутирани въпроси в областта на старата чешка история. В статията „O poloze starého Velehradu“ (1902) изказва предположенията си за местоположението на предполагаемата столица на Велика Моравия Велеград, опирайки се на археол. изследвания. Във връзка с продължилия десетки години спор за Краледворския и Зеленогорския ръкопис публикува още през 1890 в сп. „Atheneum“, а след шест години и в сп. „Listy filologické“ две малки статии, съдържащи конкретни данни от истор. топография (за местното име Hrubá Skála, което се среща едва от XVII в. и следователно не е възможно да присъства в ранни текстове). Твърдото си становище, че и двата ръкописа са явни и груби фалшификати, подкрепено от редица най-вече конкретни фактологически доказателства, П. изразява и в една от последните си недовършени работи — „Rukopisy se stanoviska historického“ (издадена посмъртно въз основа на ръкопис в архива му). На Хрониката на Козма Пражки, по-точно на частите в нея, посветени на крал Пршемисъл Отакар И, е посветено критическото му изследване „Příběhy krále Přemysla Otakara II“ (1894).

 

П. се занимава и с развитието на аграрните и стопанските отношения през периода на Ранното средновековие, с политическата история на средновековна Чехия, с историята на правните отношения и др.

 

 

            Съч.:

o   Kandidatury krále Přemysla Otakara II. na německý trůn. — ČMM, 16, 1892, p. 45—48, 94—105, 227—237, 297—302; 17, 1893, p. 38—49, 131—140;

o   Příběhy krále Přemysla Otakara II. — ČMM, 18, 1894, p. 128—136;

o   Dějiny Valdštejnského spiknutí (1630—1634). — RČAV, 4, 1895, 3, pv 507;

o   Hrubá Skála v RKém. — LF, 23, 1896, p. 259—264;

o   Čechové jako apoštolově barbařství. Praha, 1897, 18 p.;

o   К slovanské politice Čech ve středověku. — Česká revue, 1, 1897, p. 78—86;

o   Friedrich Westberg. Ibrahims Ibn Jakubs Reisebericht über die Slawenlande aus dem Jahre 965. — ČČH, 6, 1900, p. 184—185;

o   К sporu o zádruhu staroslovanskou. — ČČH, 6, 1900, p. 243—267;

o   К českým dějinám agrárním ve středověku. — ČČH, 7, 1901, p. 326—363;

 

 

123

 

o   poloze starého Velehradu. — ČČH, 8, 1902, p. 198—202;

o   František Palacký. — In: Ottův slovník naučný. 19. Praha, 1902, p. 39—73;

o   Nejstarší kronika česká. (Autoreferát). — ČČH, 9, 1903, p. 90—91;

o   Nejstarší kronika česká 14. — ČČH, 9, 1903, p. 125—163, 300—320, 398—411, 411—414; 5.—8. — ČČH, 10, 1904, p. 37—44, 314—317, 317—321, 414—433; 9. ČČH, 11, 1905, p. 267—300;

o   К sporu o zakládací listinu biskupství pražského. — ČČH, 10, 1904, p. 45—58;

o   Eine unbekannt gebliebene Abhandlung über die Echtheit Christians. — Sitzungsberichte der K. Böhmischen Gesellschaft der Wissenschaften, 2, 1905, p. 1—22;

o   Autoreferát o knize Die Wenzelsund Ludmila-Legenden. — ČČH, 12, 1906, p. 244—245;

o   Die Wenzels- und Ludmila-Legenden und die Echtheit Christians. Praha, 1906, 443 p.;

o   Die Wenzels-Legenden und die Echtheit Christians (posudky a polemiky). — ČČH, 13, 1907, p. 117—118, 347—353, 452—453; 14, 1908, p. 122, 472;

o   Masarykova česká filosofie. — ČČH, 18, 1912, p. 170—208 (същото: Praha, 1912, 46 p.);

o   Josef Kalousek. — ČČH, 22, 1916, p. 1—16;

o   Říjen 1918. Slavnostní přednáška Josefa Pekaře pronesená ve velké aule University Karlovy dne 28. října 1919. — ČČH, 25, 1919, p. 181—197;

o   Předmluva к českému překladu sepsání Kristiánova. — In: Život a umučení Svatého Václava a báby jeho Svaté Ludmily dle sepsání Křišťanova. Praha,v 1921, p. VIII—XXIV;

o   К sporu o rodiště Husovo. — ČČH, 29, J 923, p. 460—474;

o   Ještě к sporu o rodiště Husovo. — ČČH, 30, 1924, p. 109—132;

o   Jan Žižka. 1. Jan Žižka u Eneáše Sylvia. — ČČH, 30, 1924, p. 413—432;

o   Jan Žižka. 2. Zižkovo prostředí, zejména táborské, v lícní vrstevníku. — ČČH, 31, 1925, p. 1—112, 271—284;

o   К sporu o rodiště Husovo. — ČČH, 32, 1926, p. 126—134;

o   К jubileu Palackého. — ČČH, 32, 1926, p. 237—242;

o   Žižka a jeho doba. 1. Praha, 1927, 16+285 p. (2 изд. Praha, 1933); 2. Praha, 1928, 16+281 (2 изд. Praha, 1935); 3. Praha, 1930, 16+330 p.; 4. Praha, 1933, 19+298 p.;

o   Smysl českých dějin. O nový názor na české dějiny. Praha, 1929, 60 p.;

o   Poznámky historikovy. — In: Josefa Dobrovského Kritická rozprava o Legendě Prokopské. Praha, 1929, p. 51—60;

o   Svatý Václav. — ČČH, 35, 1929, p. 227—238;

o   O Kristiána. — ČČH, 37, 1931, p. 209—228;

o   České katastry 1654—1789. Praha, 1932, 368 p.;

o   Svatý Václav. — In: Svatováclavský sborník. 1 .v Praha, 1932, p. 9—101;

o   O periodisaci českých dějin. — ČČH, 38, 1932, p. 1—11;

o   Přehled dějin českých. — ČCH, 45, 1939, p. 1—8;

o   Rukopisy se stanoviska historického. — ČČH, 45, 1939, p. 209—235.

 

            Лит.:

·       Ottův slovník naučný. 19. Praha, 1902, p. 407—408;

·       Ottův slovník naučný nové doby. 4., 2. Praha, 1937, p. 963—965;

·       Klik J. Bibliografie prací Josefa Pekaře. — In: Od pravěku к dnešku. Sborník prací z dějin československých. К šedesátým narozeninám Josefa Pekaře. 2. Praha, 1930, p. 580—608;

·       Кrofta J. Josef Pekař. Praha, 1930, 34 p.;

·       Od pravěku к dnešku. Sborník prací z dějin československých. К šedesátým narozeninám Josefa Pekaře. 1. Praha, 1930, 462 p.; 2. Praha, 1930, 612 p.;

·       Krejčík L. Universitný profesor dr. Josef Pekař šedesátníkem. — Časopis společnosti přátel starožitností, 1930, p. 49—52;

·       Miklík К. Masaryk a Pekař o smyslu českých dějin. Praha, 1931, 70 p.;

·       Holinka R. Dílo Josefa Pekaře. — In: O Josefu Pekařovi. Příspěvky к životopisu a dílu. Praha, 1937, p. 31—144;

·       Josefu Pekařovi. Příspěvky к životopisu a dílu. Praha, 1937, 369 p.;

·       Šusta J. Památce Josefa Pekaře. — ČČH, 43, 1937, p. 237—252;

·       Vašica J. Pekařův Kristián. — In: O Josefu Pekařovi. Příspěvky к životopisu a dílu. Praha, 1937, p. 145—147;

·       Hrubý Fr. Un historien tchèque: Josef Pekař. — Le monde Slave, 14, 1937, 2, p. 12-—148;

·       Z. K. Zprávy a nekrolqgické úvahy o J. Pekařovi. — ČČH, 43, 1937, p. 609—610;

·       Šimeček Zd. Josef Pekař. — In: Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských národů od r. 1760. Biograficko-bibliogrfický slovník. Praha, 1972, p. 372—373.

 

Мира Начева

 

 

    ПЕНТИКОСТАР — вж. Триод.

 

 

    (28). ПЕРВОЛФ, Йосиф Йосифович (Первольф, И. И.; Perwolf, I.) (26.II.1841—21.XII.1891/2.I.1892) — историк славист от чешки произход. Роден в Чимелице, близо до гр. Писек, дн. в Чехия, в семейство на управител на имение. Завършва гимназия в Писек (1858). От същата година изучава история и филология във Философския фак. на Карловия унив. в Прага под ръководството на В. Томек, К. Гьофлер, М. Хатала и В. Ханка. Още като студент започва научната си дейност, като сътрудничи в издаването на първата чешка енциклопедия — Научния речник на Ф.-Л. Ригер (т. 1—10 и допълнителен том, 1860—1874), и в периодичния печат. През 1863—1871 работи в Националния музей в Прага. По покана на ректора на Варшавския унив. П. А. Лавровски постъпва като доц. в Катедрата по слав. филологии, преселва се във Варшава и приема руско поданство (1871). Чете лекции по история на слав. народи, слав. етнография и диалектология. Сътрудничи в редакцията на „Fontes rerum bohemicarum“. Защитава магистърска дисертация в Санктпетербургския унив. (1875) и става извънреден проф. За изследването „Германизация балтийских славян“ (1876) е удостоен с научната степен д-р по слав. филология. Редовен проф. във Варшавския унив. (1877). Умира във Варшава.

 

 

124

 

П. проучва предимно въпроси от историята на слав. народи, като ги разглежда от позициите на теорията за слав. взаимност. Не споделя славянофилската идеология и я смята за утопия. Лансира идеята, че славянството може да се съхрани, като се освободи от чуждото господство и се обедини на основата на федеративен принцип. Поддържа тезата за самобитността на отделните слав. народи и за самостоятелното развитие на тяхната култура. На тази методология са подчинени главните му трудове и особено „Славяне, их взаимные отношения и связи“ (1888—1890), където въз основа на обилен истор., литературен и обгцокултурен материал е осветлена темата за слав. взаимност от средните векове до най-ново време.

 

П. изучава старочешки и староруски истор. хроники и предания с цел да обоснове становището за общия произход на слав. народи. Особено внимание отделя на дейността на Константин-Кирил и Методий в Моравия, като посочва, че техните жития, създадени от учениците им, са получили широка известност в Русия. На руска почва писмените извори за слав. първоучители според него са използвани при съставянето на съчинения с летописен характер, разпространявани до XVII—XVIII в. П. проследява противодействието на привържениците на лат. богослужение спрямо славянското в западнослав. земи (Моравия, Чехия, Полша) и изяснява ролята му за откъсването на западните от източните славяни. Обръща внимание на остатъците от слав. богослужение в Чехия (в Сазавския манастир до XI в.) и възобновяването му при Карл IV (1347—1378) в Емаузкия манастир. В тази светлина определя значението на Кирило-Методиевото дело и на свързаните с него старочешки литературни паметници (житията на чешките светци Вацлав и Людмила и някои сказания за Борживой, Ростислав, Светополк, Коцел) в староруската книжнина. Обосновава и истор. необходимост на употребата на славянския Кирило-Методиев превод на Библията в богослужението на народен език в Чехия.

 

През 1873 в „Prameny dějin českých“ („Fontes rerum bohemicarum“) П. публикува част от кирило-методиевските извори: ЖК и ЖМ, Похвалното слово за Кирил, Похвалното слово за Кирил и Методий, проложните им жития, Пространното житие на Климент Охридски (откъс), Краткото житие на Климент Охридски, Италианската легенда (наречена от него Влашка), Моравската легенда — всички придружени с превод на съвременен чешки език. В уводните бележки П. прави кратък преглед на проучванията върху тях и дава археографски сведения за преписите им. Излага и становището си по основни въпроси около възникването и значението на подбраните паметници. Застъпено е мнението, че ЖК, ЖМ и похвалните слова са писани в Панония от Климент Охридски още преди унищожаването на великоморавската държава и следователно имат голяма истор. стойност; изтъква се ролята им на първоизвори по отношение на по-късни паметници — проложните жития и хърватските глаголически служби за първоучителите, Повесть временных лет и др. Според Π. Теофилакт Охридски не е автор на Пространното Климентово житие, а Италианската легенда вероятно е дело на велетрийския епископ Гаудерик.

 

Студията „Словенский язык и его судьбы у народов славянских“ (1885) е пространен обзор на кирило-методиевските традиции в славянските (айв някои неславянски) земи през IX—XVII в. В уводната част е характеризирана Моравската мисия; представено е географското разпространение на слав. езици (между другото се дават сведения за наличието на слав. лексика в унгарския и румънския език); обсъждат се отделни въпроси около възникването на слав. азбуки. Значителен дял от изследването

 

 

125

 

е посветен на първите старобълг. библейски преводи от грц. език и на съдбата на тази книжнина след последните десетилетия на X в. П. поставя акценти върху следните факти: наличието на слав. богослужение в Чехия, ролята на Сазавския манастир, опитите да се организира слав. богослужение в земите около Краков, дейността на хърватските глаголаши и влиянието им в Словения; разглежда и отношението на Папската курия към слав. богослужение според известните писмени източници; излага вижданията си за Б-я като главно убежище на Кирило-Методиевите ученици след 885, за основните черти на старобълг. език и неговите най-представителни кирилски и глаголически паметници, за условията, при които се оформят редакциите (у него „рецензии“ или „извори“) на старобълг. език (неговият термин е „славянобългарски“).

 

 

            Съч.:

o   Bulhaři а stolice papežská. Historický nástin poměrův římských papežů k Bulharům. — Obecné listy, 2, 1861, 4, p. 77—81; 5, p 102—104;

o   Vývin idey vzájemnosti u národů slovanských. Praha, 1867, 72 p.;

o   Sněmy v někdeži Rusi. — ČČM, 1867, 1, p. 365—418; 1868, 1, p. 3—32; 2, p. 182—204;

o   Rusko (Россия) země, stát i národ. 2. Dějiny Ruského národu a jeho kultury. V Praze, 1868, 376 p. [Perwolf J., J. Gebauer, V. Skřivan, J. Müller, E. Meliš];

o   Чехи и русские. Исторический очерк их взаимных отношений. — Беседа, 1872, 2/5, май, с. 260—294; июль, с. 57—93;

o   Вступительная лекция в Императорском Варшавском университете. — Варшавские университетские известия, 1873, 3, с. 189—202;

o   Životy Sw. Cyrilla a Methoda. Praha, 1873 (Prameny dějin cěských. Fontes rerum bohemicarum. 1. Životy svátých a některých jiných osob nábožných), 11 + 108 p.;

o   Франц Палацкий, историограф чешского народа. Его ученая деятельность. — ЖМНП, 176, 1874, с. 197—270;

o   Славянская взаимность с древнейших времен до XVIII в. СПб., 1874, 294 с.;

o   Германизация балтийских славян. СПб., 1876, 260 с.;

o   Варяги-Русь и балтийские славяне. — ЖМНП, 192, 1877, 7, с. 37—97;

o   Словенский язык и его судьбы у народов славянских. — В: Мефодиевский юбилейный сборник. Варшава, 1885, с. 1—126;

o   Речь на торжественном акте Императорского Варшавского университета 6 апреля 1885 г. — Известия С.-Петербургското славянского благотворительного общества, 2, 1885, с. 7—8;

o   Славяне, их взаимные отношения и связи. 1. Очерк истории славян до XVIII в. Варшава, 1886, 10+208 с.; 2. Славянская идея в литературе до XVIII в. Варшава, 1888, 10+616 с.; 3. Славянская идея в политических и культурных сношениях славян до конца XVIII в. 1. Западные славяне. Варшава, 1890, 4+262 с.;

o   Отчет о научных занятиях за границей в летнее ваканционное время 1888 г. ординарного профессора Варшавского университета Иосифа Первольфа. Варшава, 1889, 71 с.

 

            Лит.:

·       Чаланский М. Осип Осипович Первольф. — РФВ, 25—26, 1891, 4, с. 267—269;

·       Будилович А. Осип Осипович Первольф. — Славянское обозрение, 1892, 1, с. 89—91;

·       Грот К. Поминки о проф. Иосифе Иосифовиче Первольфе (ΐ 21 декабря 1891). Варшава, 1892, 34 с.;

·       Rački Fr. Josip Josipović Pervolf. — Vienac, 24, 1892, 5, p. 72—73;

·       Я-в H. Первольф, Осип Осипович. — Энциклопедический словарь. Изд. Ф. А. Брокгауз, И. А. Ефрон. 23. СПб., 1898, с. 172;

·       Dvořák L. Ruská činnost J. Perwolfa a jeho názor na Slovanstvo. — In: Kapitoly z dějin vzájemných vztahů národů CSR a SSSR. 2. Praha 1960, p. 47—80;

·       Šimeček Z. Pervolf Josif. — In: Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských národů od r. 1760. Praha, 1972, p. 376—378;

·       Dvořák L. Josef Perwolf (Studie s ukázkami z díla). Praha, 1972, 285 p.;

·       Лаптева Л. Первольф Иосиф Иосифович. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 263—264;

·       Славяноведение в дореволюционной России. Изучение южных и западных славян. М., 1988, с. 213, 216, 231, 279, 295, 297.

 

Елена Томова

 

 

    (29). ПЕРИ, Виторио (Peri, V.) (26.V.1932) — италиански църковен историк, филолог, богослов и византолог. Роден в гр. Гориция, Италия. Дипломира се в Католическия унив. в Милано с изследване по грц. патристика. От 1961 e seriptor graecus във Ватиканската апостолическа библиотека. През 1973 получава свободна доцентура в Държ. римски унив. „La Sapienza“ с дисертация по история на Църквата. От 1979 е член на Смесената международна комисия за богословски диалог между Католическата и Православната църква, постоянен орган, в който той е единственото светско лице сред 30-те католически участници.

 

Научните интереси на П. са насочени към филологически и истор. въпроси. Особено важни са изследванията му върху историята на взаимоотношенията

 

 

126

 

между Източната и Западната църква от най-стария период на съществуването им до епохата на Контрареформацията. П. се занимава и с истор. причини за различните дати за празнуване на Пасха на Изток и на Запад, както и с неуспешните опити за уеднаквяването им; с развитието на критериите за определяне и признаване на вселенските събори; с историята на богословската формула filioque като израз на догматично противопоставяне; с каноничните форми на вековното присъствие на Грц. църква в Италия; с въвеждането на модерното понятие за „ритуал“ в съвременната католическа еклезиология; с произхода на структурата и на патриаршеската титла в църквите.

 

П. е автор на единствения превод на италиански език (с встъпление и бележки) на Пространните жития на Кирил и Методий. Специфичните му кирилометодиевски интереси са свързани с по-общите насоки на научноизследователската му дейност. Той е един от най-солидните съвременни познавачи на църковноисторическите и каноническите страни на Кирило-Методиевите мисии и на дейността на Методий във Велика Моравия и Панония след 869, особено на каноническите аспекти във връзка с въвеждането на слав. език в литургията и отношението на Римската курия към него. Тези въпроси той разглежда в светлината на идеологическите различия между източния (императорския) и западния (папския) универсализъм. Според него в условията на изострените, но не и прекъснати отношения между Източната и Западната църква през IX в. Константин-Кирил и Методий се изявяват като верни чеда на все още единната Вселенска църква, уважаващи не само мандата на константинополския патриарх и на виз. император, но и изконната юрисдикция на папата в моравските и панонските земи в опозиция на франкското и немското духовенство. В този смисъл изследванията му продължават най-вече линията на Фр. Дворник.

 

П. разглежда въпроса за произхода на слав. азбуки не само от културноистор., но и от чисто палеографско гледище, което според него е недостатъчно застъпено в досегашните проучвания. Той смята, че при търсенето на произхода на отделни букви от различни семитски и други азбуки обикновено не са се отчитали цялостната палеографска система и фонетичните разлики в стойностите на знаците в слав. и в чуждите азбуки. Изводите му са категорично в полза на хронологическия приоритет на глаголицата спрямо кирилицата. Според П. обаче Константин Философ вероятно е създал кирилицата, много по-близка до неговата класическа грц. култура; краткото време, през което се създава слав. азбука преди Моравската мисия — само няколко месеца, също прави по-вероятно приспособяването на една вече позната графична система, а не създаването на радикално нова азбука. Друг аргумент на П. в полза на тази хипотеза са числените стойности на кирилските букви, съвпадащи с гръцките. От своя страна глаголицата е възникнала по-рано в дунавско-балк. зони, граничещи с лат. култура (Истрия, Каринтия), за целите на най-ранната мисионерска и катехизаторска дейност на ирландското, франкското и италианското духовенство сред славяните. Не става дума за „литургичния славянски“ на Константин Философ, а за много по-проста и неразвита форма на записване на слав. език. Косвено потвърждение на подобна хипотеза се намира в съчинението на Рабан Мавър „Liber Aethici...“, чийто извор П. намира в т. нар. Истрийски аноним от средата на VIII в. За него още X. Льове предполага, че говори за глаголически букви. Тази постановка П. предлага само като хипотеза.

 

Обширна студия на П. е посветена на каноническото положение на Методий

 

 

127

 

и на въвеждането на слав. език в литургията. Доказва се, че преди първото си пътуване до Рим Методий е бил монах и игумен, но не и свещеник. В Рим през 869 той е ръкоположен за свещеник, а едва при второто си посещение при папа Адриан II (867—872) по настояване на Коцел става и епископ. Отначало е етнически епископ „на славяните“, т. е. без седалище и с мисионерски статут, а по-късно папа Йоан VIII (872—882) го прави редовен териториален архиепископ със съборен храм и титла „архиепископ на светата Моравска църква“. Това води до разширяване на юрисдикцията му не само над славяните в държавата на Светополк, но и над всички обитатели на тази територия, на която се полагат поне двама подчинени епископи; един от тях е Вихинг. В десетилетния спор между папата и франкските епископи на Залцбург Методий е пратеник и защитник на папските интереси в панонските земи, поради което претърпява жестоки гонения от страна на германското духовенство. След нов внимателен прочит на документите на папската канцелария (писмата на папите Адриан II, Йоан VIII и Стефан V (885—891) П. е убеден, че не може да се говори за фалшификация на писмата от страна на Вихинг — теза, поддържана от А. Лапотр, Дворник, Аман и Фр. Гривец, а за неточна интерпретация. Според всички папски документи употребата на слав. език е догматично и доктринално законна, но се налагат чисто дисциплинарни ограничения: според учението както на Източната, така и на Западната църква, слав. език може да се използва официално само за четенето на Апостола и Евангелието в литургията, и то като втори език след прочитането им на „ромейски“ (римскы), т. е. на гръцки или латински. Първоначалният превод на слав. литургични книги приживе на Константин Философ е служел само за езиковата и литургичната подготовка на бъдещото слав. духовенство. Самата литургия не е можело да бъде служена на славянски преди ръкополагането на Методий и неговите ученици за свещеници в Рим през 869, понеже не е имало слав. свещеници. На практика обаче скоро след това очевидно мнозина от слав. духовници започват да служат изцяло на слав. език с помощта на новите книги и в противоречие с изричните папски забрани, което става причина за писмата на Йоан VIII от 873, 879 и 880 и за писмото на Стефан V от 885. За пръв път едва през 893 бълг. цар Симеон (893—927) официално узаконява цялостното богослужение на слав. език при „първия епископ на българския език“ Климент Охридски.

 

В статията си за епископското седалище на Климент Охридски П. подхожда към въпроса от каноническо и църковноадминистративно гледище според състоянието през IX и X в. В грц. Пространно житие на Климент Охридски се говори само за едно селище или район с две имена: „Драговища, тоест Велика“, факт, отговарящ и на безизключителната каноническа практика един епископ да може да има само една, а не две епархии. Δρουγουβίτεια, засвидетелствано само в грц. извори, е грц. название Велика — многократно срещащото се слав. име на епархията на Климент Охридски. Що се отнася до титлата „пръв епископ на български език“, тя означава, че едва тогава, в Климентовата епархия, за пръв път цялото богослужение се извършва на този език по решение на цар Симеон. С това се поставя край на дългогодишните спорове между Константинопол и Рим по въпроса за бълг. църква и се създава нова национална държава, явление, съпоставимо само с държ. акт на Карл Велики (768—814) за Франкската империя, но още по-радикално, защото включва за пръв път и основаването на нова национална Църква. С това бълг. държава единствена се нарежда сред големите традиционни християнски европ. империи: Византийската и Франкската.

 

 

128

 

            Съч.:

o   I concili e le Chiese. Roma, 1965, 123 p.;

o   Due date, un’unica Pasqua. Milano, 1967, 9+264 p.;

o   Chiesa Romana e „rito“ greco. Brescia, 1975, 304 p.;

o   Ricerche sull’ „editio princeps“ degli Atti greci del Concilio di Firenze. Città del Vaticano, 1975 (Studi e Testi, 275), 198 p.;

o   Omelie origeniane sui Salmi. Città del Vaticano, 1980, 196 p.; La „Grande Chiesa“ bizantina. L’ambito ecclesiale delF Ortodossia. Brescia, 1981, 436 p.;

o   Cirillo e Metodio. Le biografie paleoslave. Milano, 1981, 115 p.;

o   Bisanzio, Roma e i popoli slavi. I reciprocí rapporti dali’ epoca foziana alfinizio delle crociate. — In: The Common Christian Roots of the European Nations. An International Colloquium in the Vatican. 2. Firenze, 1982, p. 51—62;

o   Cirillo e Metodio: due santi per la Chiesa di oggi. — In: Storia religiosa dei popoli balcanici. Milano, 1983, p. 29—40;

o   Note preliminari e profane sulforigine paleografica degli alfabeti slavi. — Scrittura e Civilta, 8, 1984, p. 31—67;

o   Caratteri e libri delle tipografie promosse a Roma dai papi le lingue slave tra il XVI e il XVII secolo. — In: Tre alfabeti per gli slavi. Catalogo della mostra allestita nella Biblioteca Vaticana per Fundicesimo centenario della morte di San Metodio. Biblioteca Apostolica Vaticana, 1985, p. 99—124;

o   La pentarchia: instituzione ecclesiale (IV—VII sec.) e teoria canonico-teologica. — In: Bisanzio, Roma e l’Italia nell’Alto Medioevo. Spoleto, 1988 (XXXIV settimana di studi sull’ Alto Medioevo), p. 209—311;

o   Il mandato missionario e canonico di Metodio e Fingresso della lingua slava nella liturgia. — Archivum historiae pontificae, 26, 1988, p. 9—69;

o   La brama e lo zelo della Fede del popolo chiamato „Rhos“. — Harvard Ukrainian Studies, 12—13, 1988—1989, p. 115—131;

o   Tre schede cirillo-metodiane. — In: Filologia e letteratura nei Paesi Slavi. Studi in onore di Sante Graciotti. Roma, 1990, p. 919—929 (на бълг. език: Три кирило-методиевски бележки. — Старобългарска литература, 30, 1998, с. 22—31);

o   Velika (Dragvista) e il primo vescovo della Chiesa bulgara. — Bolletino della Badia greca di Grottaferrata, 46, 1992 (Miscellanea di studi in onore di P. Marco Petta per il LXX compleanno), p. 159—187;

o   Lo scambio fraterno tra le Chiese. Componenti storiche della comunione. Città del Vaticano, 1993, 493 p.

 

Елена Велковска

 

 

    (30). ПЕТКАНОВА, Донка Николова (15.VIII.1930) — бълг. литературна историчка. Родена в Бургас. Завършва гимназия в родния си град (1948) и бълг. филология в Софийския унив. (1952), където през 1952—1955 е редовна аспирантка по старобълг. литература. Кандидатска дисертация на тема „Дамаскините в българската литература“ защитава през 1957. Асистентка (1955), доц. (1970), проф. (1980) в Катедрата по бълг. литература в Софийския унив. и ръководителка на Катедрата по кирилометодиевистика (1980—1993). Чете общи лекционни курсове по старобълг. литература и фолклор (през 1971—1976 — и във Висшия педагогически инст. в Шумен) и спецкурсове върху връзките между апокрифната литература и фолклора, върху Пространните жития на Кирил и Методий, а в Пловдивския унив. — върху средновековната символика. Защитава докторска дисертация на тема „Апокрифи и фолклор“ (1977). Зам.-декан на Фак. по слав. филологии в Софийския унив. (1972—1976). Лекторка по бълг. език и литература в Хумболтовия унив. в Берлин (1965—1968) и в Свободния унив. в Западен Берлин (1976—1979), гост-проф. в Унив. в Кьолн (1983—1985) и в Залцбург (1987, 1990). Хердерова награда (1988) за целокупно научно дело и Кирило-Методиевска награда на БАН и Софийския унив. (1988) за университетския учебник „Старобългарска литература“. След пенсионирането си през 1995 е хоноруван преподавател в Бургаския свободен унив. (от 1997).

 

Проучванията на П. обхващат цялостното развитие на бълг. средновековна литература, времето на прехода към нова литература и някои страни от просветния живот на Ранното бълг. възраждане. В стремежа си да изясни същността на старобълг. писмено творчество в съпоставка с други сфери на средновековната духовна култура, тя се занимава и с проблеми на фолклора. Голяма част от публикациите ѝ са с обобщителен характер и осветляват типологията на книжовната дейност и авторското самосъзнание, на жанровата система, на поетиката, както и основни положения около връзките на старобълг. литература с други култури (античната, византийската, западноевропейската). Централно място в изследователската работа на п. заемат апокрифите — видова класификация, въпроси на генезиса, хронология на разпространението им и

 

 

129

 

специфика на съществуването им на бълг. почва, взаимопрониквания с фолклора, влиянието им върху личното творчество и другите изкуства.

 

Донка Петканова

 

В публикациите на П. кирило-методиевската проблематика е застъпена много широко. Тя е предмет на три книги — „Константин-Кирил. Денница на славянския род“ (1983), „Черноризец Храбър“ (1984) и „Старобългарска литература“ (ч. 1, 1986; ч. 2, 1987). В тях са представени истор. предпоставки, при които възниква и протича дейността на слав. първоучители, конкретната ѝ реализация във Велика Моравия и продължението на Кирило-Методиевите традиции в делото на техните ученици и последователи. Кирило-методиевски теми се обсъждат и в голям брой студии и статии на П. В тях по-специално внимание е отделено на кирило-методиевските извори с оглед на документалната и художествената им стойност. Без да отрича истор. основа на Пространните жития на Кирил и Методий, П. ги разглежда обстойно като литературни паметници, подчертавайки моментите, в които се проявяват изобразителната схема на епохата и присъщата ѝ символика — особено по отношение на употребата на числата в двата текста. Във връзка с ЖМ тя изтъква наличието на дълъг увод, който според нея има предназначението да мотивира канонизацията на Методий, и изяснява, че в сравнение с образа на Кирил в ЖК тук образът на Методий е по-едностранчив, но по-целенасочен (акцентът е върху посвещението му в служба на славянството). П. смята, че ЖМ възниква в бълг. среда след 893, когато настъпват най-благоприятни условия за признаването на Методий за светец; ЖМ, Похвалното слово за Кирил и Методий и Службата за Методий (вж. Служби за Кирил и Методий) образуват единен цикъл, възникнал по този повод. П. поддържа тезата, че ЖК и ЖМ са написани от различни автори; аргументите си търси предимно в композиционните, стиловоповествователните и фактологическите разлики между двата паметника, защото е убедена, че когато се определя авторството на средновековни творби от един и същ жанр, приликите между тях имат по-малка доказателствена сила. За най-вероятен явтор на ЖК тя приема Климент Охридски, а на ЖМ — Константин Преславски.

 

П. подлага на съмнение Кириловото авторство на молитвите, цитирани в ЖК, и допуска, че Климент Охридски е създателят на стихотворната молитва към Григорий Богослов; нейният текст в Житието е първичен, а не е превод от грц. език. Обратно, в ЖК според нея са запазени единствените следи от автентичните полемически трудове на Константин-Кирил Философ. Негова творба е и Проглас към Евангелието. В това стихотворение, както и в Азбучната молитва на Константин Преславски тя вижда специфичен композиционен принцип — вграждане на сакрални числа, натоварени с християнска символика.

 

С пълно основание П. обявява Солунската легенда за псевдоавтобиографична творба,

 

 

130

 

на която, както и на Успение Кирилово, не може да се приписва висока истор. достоверност. По повод на дискусиите около личността на Черноризец Храбър подкрепя мнението на специалистите, които предполагат, че заглавието на неговото съчинение предава личното име на книжовника и го определят като светско слав. име. П. публикува една от версиите на „Премъдростите на Кирил Философ“ (в апокрифен сборник от XVI в., № 1161 от сбирката на Църковния историко-археол. музей в София) и изяснява, че този текст няма нищо общо със слав. първоучител Константин-Кирил, а възхожда към популярните през XIII—XV в. във Византия сборници със сентенции.

 

Най-значителни сред изявите на П. като съставител и редактор са книгите „Стара българска литература. 1. Апокрифи“ (1981) и „Старобългарска литература. Енциклопедичен речник“ (1992).

 

 

            Съч.:

o   Към въпроса за връзките на фолклора с богомилството. — ИИБЛ, 6, 1958, с. 81—100;

o   Образът на старобългарския книжовник според приписките по българските ръкописи [Петканова Д., Ив. Буюклиев]. — Български език и литература, 5, 1962, 6, с. 15—22;

o   Делото на Кирил и Методий. С., 1963, 73 с.;

o   Литературни особености на Пространното житие на Константин-Кирил. — Хиляда и сто години, с. 125—154;

o   Старобългарският книжовник. — В: Славистични студии. С., 1963, с. 493—512;

o   Дамаскините в българската литература. С., 1965, 259 с.;

o   Въпроси на старобългарската литература. С., 1966, 159 с.;

o   Преславски писмена. С., 1967, 72 с.;

o   Zur Frage des Einflusses der griechischen Literatur in Bulgarien während des 16. bis 18. Jahrhunderts. — ZS, 12, 1967, p. 457—466;

o   Из гръцко-българските книжовни отношения през XVII—XVIII в. — ГСУфсф, 62, 1969, с. 51—151;

o   Кирил и Методий в някои легендарни книжовни паметници. — ККФ 1, с. 75—94;

o   По повод на някои мнения за старобългарската литература. — ЛМ, 13, 1969, 5, с. 24—40;

o   Природата в старобългарската литература. — ЛМ, 14, 1970, 5, с. 111—129;

o   Пословицата и сентенцията в старобългарската книжнина и фолклора. — В: Проблеми на българския фолклор. Доклади и изследвания. С., 1972, с. 295—325;

o   Нови черти на похвалното слово през XIV—XV в. — В: Търновска книжовна школа. 1371—1971. С., 1974, с. 89—112;

o   Реторическата проза през Средновековието. — ЛМ, 18, 1974, 6, с. 62—75;

o   Хилядолетна литература. Студии за развитието на българската литература от Кирил и Методий до Софроний Врачански. С., 1974, 288 с.;

o   Старобългарският книжовник и античната култура. — ЛМ, 19, 1975, 6, с. 54—68;

o   Die Apokryphen in der byzantinisch-slavischen Welt. — In: Enzyklopädie des Märchens. 1. Berlin-New York, 1977, p. 662—666;

o   Апокрифна литература и фолклор. С., 1978, 243 с.;

o   Апокрифна художествена проза (Видова класификация и характеристика). — Старобългарска литература, 3, 1978, с. 13—33;

o   Folklore und Literatur während des Mittelalters in der byzantinisch-slavischen Welt. — ZB, 15, 1979, p. 89—97;

o   Стара българска литература. 1. Апокрифи. Предговор. Съставителство и бележки. С., 1981, 427 с. (2 изд. С., 1982);

o   Апокрифната литература и личното творчество на старобългарските писатели. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 3, р. 3—9;

o   Богомилството и апокрифната литература. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 3, р. 143—153;

o   Приемственост между стара и нова българска литература. — ЛМ, 26, 1982, 6, с. 3—11;

o   Автобиографизъм и псевдоавтобиографизъм в старобългарската литература. — В: Първи международен конгрес по българистика. София, 23 май — 3 юни 1981. Доклади. Българската литература и световният литературен процес. С., 1983, с. 132—141;

o   Значението на числата в старобългарската литература. — Старобългарска литература, 13, 1983, с. 12—28;

o   Константин Кирил. Денница на славянския род. С., 1983, 124 с. (2 доп. изд. С., 1994);

o   „Красивото“ в апокрифите. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на академик Петър Динеков. С., 1983, с. 48—52;

o   Културни връзки на българите със Западна Европа през Средновековието (IX—XVII в.). — Старобългарска литература, 15, 1984, с. 22—50;

o   „Латини“ и „немци“ в старобългарската литература и в българската народна песен. — Български фолклор, 10, 1984, 4, с. 28—34;

o   Черноризец Храбър. С., 1984, 93 с.;

o   Гадателните книги и фолклорът. — Старобългарска литература, 18, 1985, с. 47—57;

o   Житието на Методий като паметник на ранната славянска агиография. — Български език и литература, 28, 1985, 2, с. 2—10;

o   Извори за делото на Константин-Кирил и Методий. — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 46—60;

o   Литературното дело на Константин-Кирил. — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 96—115;

o   Числата в Пространното житие на Кирил. — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 204—215;

o   Старобългарска литература. 1. IX—XII в. С., 1986, 427 с.; 2. XIII—XVIII в. С., 1987, 281 с. (2 прераб. изд. С., 1992, 602 с.; 3 доп. изд. С., 1997, 681 с.);

o   Към въпроса за авторството на житието на Методий. — ЕЛ, 41, 1986, 2, с. 5—10;

o   О некоторых особенностях Пространного жития Мефодия. — In: Cirill és Metod tevékénysége Pannóniában. Budapest, 1986, p. 66—75;

 

 

131

 

o   „Премъдростите“ на Кирил Философ. — Старобългарска литература, 19, 1986, с. 107—113;

o   Числата в Пространното житие на Кирил. — In: Studia Slavica Mediaevalia et Humanistica Riccardo Picchio Dicata. 2. Roma, 1986, p. 563—576;

o   Die polemischen Schriften Konstantin-Kyrills. — In: Szlávok-protobolgárok-Bizánc. Szeged, 1986, p. 5—18;

o   Апокрифни въпроси и отговори. — Старобългарска литература, 21, 1987, с. 3—25;

o   Числото 13 — „щастливо“ и „нещастно“. — ЕЛ, 41, 1987, 2, с. 41—47;

o   Die Anschauungen über die Frau in der mittelalterlichen Literatur. — In: Die Stellung der Frau auf dem Balkan. Berlin, 1987, p. 189—192;

o   Die Genres in der apokryphen Literatur. — In: Gattung und Narration in den älteren slavischen Literaturen. Zweite Berliner Fachtagung, 1984. Wiesbaden, 1987, p. 85—96;

o   Die kulturelle Bedeutung der Apokryphen. — СФ-С, 20, 1988, c. 35—46;

o   Zur Frage der Autorenschaft der Vita Methodik — Symposium Methodianum, p. 485—490;

o   Една неизвестна приписка на Иосиф Брадати. — Palaeobulgarica, 13, 1989, 1, p. 110—111;

o   Апокрифни мотиви в творчеството на Климент Охридски. — В: Кирило-Методиевски студии. 8. С., 1991, с. 11—21;

o   За условността на понятието ‘време’ в старобългарската агиография. — Palaeobulgarica, 15, 1991, 1, р. 13—18;

o   Средновековната литература като извор за балканския фолклор. — Старобългарска литература, 25—26, 1991, с. 85—89;

o   Vorstellungen vom menschlichen Körper in der Apokryphenliteratur. — In: Körper, Essen und Trinken im Kulturverständnis der Balkanvölker. Berlin, 1991, p. 249—255;

o   Народното четиво през XVI—XVIII в. Съставителство, предговор и бележки. С., 1992, 420 с.;

o   Приемственост и развитие. С., 1992, 350 с.;

o   Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. С., 1992, 519 с.;

o   Отново по въпроса апокрифи и фолклор. 1. Каин. 2. Детството на Исус. — ЕЛ, 47, 1992, 4, с. 124—138;

o   Старобългарска есхатология. Антология. 1993, С., 247 с. [Петканова Д., А. Милтенова];

o   Средновековна литературна символика. С., 1994, 142 с.;

o   Плачът и сълзите в средновековната литература. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 2, р. 82—93;

o   Схващания за името на човека във фолклора и в средновековната литература. — Старобългарска литература, 28—29, 1994, с. 52—55;

o   Многолетна мъдрост. Сентенции и поуки, извлечени от средновековните книжовни извори. С., 1995, 327 с. [Петканова Д., М. Йонова];

o   Апокрифните лечебни молитви. — Palaeobulgarica, 25, 2001, 3, р. 61—85;

o   Българска средновековна литература. Велико Търново, 2001, 790 с.

 

            Лит.:

·       Данчев Г. Принос в проучването на дамаскинската книжнина. — ЛМ, 10, 1966, 2, с. 152—156;

·       Нешев Г. — ИП, 22, 1966, 2, с. 136—137 (рец.);

·       Kulman D. — Südost-Forschungen, 25, 1966, p. 507—508 (рец.);

·       Tасhiаos A.-Е. — Cyrillomethodianum, 2, 1972—1973, p. 190—191 (рец.);

·       Станчев Kp. — ЛМ, 19, 1975, 4, с. 156—159 (рец.);

·       Стойкова Ст. Научно изследване върху взаимодействията между апокрифната литература и фолклора. — Български фолклор, 5, 1979, 2, с. 73—77;

·       Ангелов Б. Ст. — Старобългарска литература, 7, 1980, с. 108—111 (рец.);

·       Димитров П. — ЛМ, 24, 1980, 2, с. 134—136 (рец.);

·       Минчева А. Антология на средновековната българска литература в немски превод. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 1, р. 122—123;

·       Рождественская М. В. Болгарское издание славянских апокрифов. — Русская литература, 25, 1982, 3, с. 236—239;

·       Мiltenovа A. Eine erste größere Ausgabe der bulgarischen Apokryphen in neubulgarischer Übertragung. — Palaeobulgarica, 7, 1983, 3, p. 107—110;

·       Ангушева-Тиханова А., А. Mилтенова. Подборна библиография на публикациите на проф. д-р Донка Петканова. — В: Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40-годишната творческа дейност на проф. Донка Петканова. С., 1998, с. 22—26;

·       Милтенова А. Четири десетилетия научно творчество в областта на старобългарската литература и фолклора. — В: Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40-годишната творческа дейност на проф. Донка Петканова. С., 1998, с. 9—21.

 

Лиляна Грашева

 

 

    (31). ПЕТРОВ, Петър Христов (31.VII. 1924) — бълг. историк, специалист в областта на средновековната бълг. история и османския период. Роден в с. Върбешница, Врачанска област. Завършва история в Софийския унив. (1949). През 1953 защитава кандидатска дисертация на тема „Въстанието на Ивайло“. Ст. преподавател (1953), доц. (1962), проф. (1984) в Катедрата по бълг. история към Истор. фак. на Софийския унив. През 1982 защитава докторска дисертация на тема „Образуване на българската държава“. Чете лекции и спецкурсове по средновековна бълг. история. Специализира в Унгария (1955) и неколкократно в Дубровник през периода 1964—1972. Зам.-председател (1964—1970), организационен секретар (1970—1976), главен секретар (1976—1984) на Централния съвет на Бълг. истор. дружество. Член на редколегиите на ГСХ сп. „Векове“, сп. „Археология“, ИБИД и др.

 

В две монографични изследвания — „Образуване на българската държава“ (1981) и „Възстановяване на българската държава (1185—1197)“ (1985),

 

 

132

 

Петър Петров

 

наред с другите въпроси П. разглежда социалноикономическите и политическите предпоставки за формирането на старобълг. култура и защитава идеята за несъмнената политическа и културна приемственост между Първата и Втората бълг. държава. Към този тематичен кръг се отнасят и неговите статии „Още за годината, когато е била изнамерена славянската азбука“ (1958) и „Историческите основи на Кирило-Методиевото дело“ (1963). П. обосновава схващането, че създаването на слав. азбука не е случаен акт, а закономерна последица от цялостното обществено-икономическо и политическо развитие на Б-я и останалия слав. свят. При изясняването на тази проблематика той отделя по-специално внимание на виз. дипломатическа стратегия от средата и втората половина на IX в.; убеден е, че „през цялото време Кирил и Методий действували като византийски мисионери“ и че „с нито едно свое действие те не нарушили поставените им от Цариград задачи“ („Историческите основи...“, с. 86). Същевременно представя развоя на Моравската мисия в светлината на нейните обективни истор. резултати, които от своя страна характеризират Кирил и Методий като велики слав. просветители. П. отстоява становището, че 855 трябва да се приеме за година на създаване на Константин-Кириловата азбука. В статиите си, посветени на Климент Охридски, той откроява четири периода от житейския му път: участие в създаването на слав. писменост и книжнина (до 862); участие в Моравската мисия (863—885); дейност като пръв учител и ръководител на Охридската школа (886—893); пръв епископ на бълг. език (893—916). П. смята, че с положителност е доказано участието на бълг. славяни Климент и Наум в изнамирането на първата слав. азбука и този факт не бива да се пренебрегва. Успешната дейност на Климент в Б-я трябва да се свърже с блестящата школовка, която той получава при слав. първоучители в манастира Полихрон и във Велика Моравия. Според П. Климент „се очертава като пръв бълг. учен-енциклопедист, обладател на всички необходими за онова време знания“ („Климент Охридски — бележит български държавен деец“, с. 81). Нееднократно се изтъква, че чрез работата си в югозападните бълг. земи (покръстване на многоройно слав. население, изграждане и ръководство на църковна йерархия и на Охридската книжовна школа, изиграла роля на пръв слав. университет, създаване на богато лично книжовно дело, учителстване, принос в установяването на бълг. църковна самостоятелност и на слав. език като държавен, книжовен и богослужебен) Климент изпълнява първостепенни държ. функции и трябва да бъде смятан за един от най-изтъкнатите дейци на бълг. държава по времето на княз Борис I и цар Симеон. Между другото П. е склонен да подкрепи популярната хипотеза, че с името на Климент трябва да се свърже изнамирането

 

 

133

 

на „нова, по-съвършена славянска азбука — кирилицата“ („Климент Охридски и неговата епоха“, с. 49).

 

Обект на специално изследване от страна на П. е един от важните старобълг. писмени паметници — Виргинската грамота на цар Константин Асен (1257—1277). Цялостното проучване на грамотата, придружено с необходимия палеографски и езиковедски анализ, довежда П. до заключението, че тя е фалшификат, съставен през втората половина на XIV в. на основата на по-стари бълг. и сръбски дарствени хрисовули. В приложение към същото изследване П. дава ново истор. тълкуване на Боянския надпис от 1259, което представя в нова светлина връзките между династиите на Асеновци и на Неманичите в Сърбия.

 

П. се занимава целенасочено и с проучването на писмени паметници от епохата на османското владичество в Б-я. Издирва и публикува за пръв път редица документи, разкриващи борбата на българите срещу асимилаторската политика на османската власт. Специално внимание отделя на връзките между бълг. възрожденски дейци и видни представители на Балк. възраждане, като И. Ю. Щросмайер, Фр. Рачки, В. Караджич и др. В изследванията си на тази тема привлича нов, както и малко използван изворов материал, значителна част от който е издирена в дубровнишките архиви.

 

 

            Съч.:

o   Въстанието на Ивайло (1277—1280). — ГСУфиф, 49, 1955, 1, с. 175—260;

o   Към въпроса за автентичността на Виргинската грамота и достоверността на съдържащите се в нея сведения. — ГСУфиф, 51, 1957, 2, с. 171—254;

o   За годината на изнамирането на славянската азбука. — История и география, 1958, 3, с. 53—56;

o   Още за годината, когато била изнамерена славянската азбука. — ИП, 14, 1958, 5, с. 92—101;

o   Образуване и укрепване на Западната българска държава. 1. Към хронологията на периода 966—986. — ГСУфиф, 53, 1959, 3, с. 131—190;

o   Протосеваст Прибо, български феодален владетел в Македония през първата половина на XIII в. — В: Изследвания в чест на Марин С. Дринов. С, 1960, с. 521—533;

o   Въстанието на Константин и Фружин. — ИИИ, 9, 1960, с. 187—214;

o   Историческите основи на Кирило-Методиевото дело. — Хиляда и сто години, с. 71—91;

o   За годината на налагане на християнството в България. — ИИИ, 14—15, 1964, с. 569—590;

o   Покръстване на българите. — ИП, 21, 1965, 3, с. 33—60;

o   Българските летописни сведения за помохамеданчването в Чепино. — В: Родопски сборник. 1. С., 1965, с. 11—40;

o   Климент Охридски и неговата епоха. — Кл. Охр., с. 39—52;

o   Le politique étranger de la Bulgarie au milieu du IX^e siècle et la conversion des Bulgares. — Bbg, 2, 1966, p. 41—52;

o   Търговски връзки между България и Дубровник през XIV в. — ИБИД, 25, 1967, с. 93—115;

o   Кореспонденция на българи с Щросмайер, Рачки и Шишич. — ИИИ, 18, 1967, с. 247—288;

o   Климент Охридски — бележит български държавен деец. — В: Климент Охридски. Материали за неговото чествуване по случай 1050 години от смъртта му. С., 1968, с. 79—82;

o   Александър Бурмов като историк на средновековна България. — В: Бурмов А. Избрани произведения. 1. С., 1968, с. 7—18;

o   Спиридон Палаузов и Вук Караджич. — ИБИД, 29, 1974, с. 151—155;

o   Образуване на българската държава. С., 1981, 398 с.;

o   Възстановяване на българската държава (1185—1197). С., 1985, 389 с.;

o   Търново и политическата история на България (1185—1393). — В: История на Велико Търново. 1. С., 1986, с. 87—121;

o   По следите на насилието. 1. С., 1987, 650 с.; 2. С., 1988, 855 с.;

o   Хан Тервел: ханът-кесар. Стара Загора, 1994, 31 с.

 

            Лит.:

·       Андреев И., С. Атанасов. Проф. д-р Петър Христов Петров на 60 години. — Векове, 1984, 3, с. 84—87;

 

Петър Ангелов

 

 

    (32). ПЕТРОВИЧ, Иванка (Petrović, I.) (14.VI.1939) — хърватска литературна историчка медиевистка. Родена в Скопие, Македония. Завършва класическа гимназия в Загреб (1957) и хърватски език и югославски литератури във Философския фак. на Загребския унив. (1962); магистър (1970) и доктор (1975) на Университета. От 1964 работи в Старословенския инст. в Загреб; научен съветник (редовен проф.) от 1984. От 1969 осъществява многобройни и продължителни научни командировки във Франция, Англия и Италия; преподава в университетите в Падуа и Венеция (1982), Киев (1983), Париж (1985), Рим (1985), Милано (1988). Главен редактор на сп. „Radovi Staroslavenskog zavoda“, редактор в „Hrvatski biografski leksikon“, сътрудник

 

 

134

 

във 2 изд. на „Enciklopedija Jugoslavije“, издавана от Югославския лексикографски инст. в Загреб.

 

Главните научни интереси на П. са в областта на сравнителното изучаване на хърватската и европ. литератури през Средновековието (особено на агиографията), на кирило-методиевското наследство у хърватите и неговата връзка с общослав. кирило-методиевска традиция. По повод 1100-годишнината от създаването на слав. писменост П. публикува обширен научен обзор, в който са събрани и коментирани издания, библиографии и прегледи, както и научните форуми по случай юбилея. В първата част на работата (1967) се дават сведения за конгреси, симпозиуми, юбилейни издания, популярни и научнопопулярни публикации в слав. и неслав. страни. Втората част (1969) представя научните изследвания (в кратки резюмета с коментар), разпределени по основните проблеми на широката кирило-методиевска тема: извори, живот и дейност на слав. първоучители, слав. азбуки, първия слав. книжовен език и неговите редакции, най-ранната слав. литургия и нейните паметници, Кирило-Методиевото наследство сред славяни, унгарци и румънци, библиографски прегледи и др. В отделен дял е представена проблематиката, засягаща Велика Моравия (история, политика, етнически състав на великоморавската държава, мисии сред славяните, материална и музикална култура). Работата завършва с библиография. Изследването на П. дава много добра представа за състоянието на кирилометодиевистиката през 60-те г. на XX в.

 

В статията си за съдържателните и литературните особености на фрагменти от Житието на Константин-Кирил в хърватскоглаголически и руски текстове (1983) П. анализира обстойно глаголическата и кирилската (руската) традиция на тези откъси и тяхното значение за кирило-методиевската проблематика. По-пълно са разгледани хърватските глаголически фрагменти. Те се намират в състава на Службата за Кирил и Методий, поместена в хърватскоглаголически бревиари от XIV—XVI в. След като представя изследователските мнения за произхода и датирането ѝ, П. уточнява включените в отделните преписи фрагменти. Тя подчертава, че в Службата се забелязват следи от Похвалното слово за Кирил, а в Мавровия бревиар се съдържа голям откъс от него. П. заключава, че при ексцерпирането на фрагментите са подбрани онези части от ЖК, които най-пряко засягат слав. култура: пратеничеството на княз Ростислав при виз. имп. Михаил III, подготовката на Константин за мисията сред славяните (изготвянето на азбуката), пристигането на солунските братя и учениците им във Велика Моравия и тяхната дейност там до първите сблъсъци с франкско-баварското духовенство, епизодът със смъртта на Кирил. Руската традиция на фрагментите от ЖК е представена по-обзорно — поради големия ѝ обем и разнообразието както в техния състав, така и по отношение на ръкописите, в които се поместват. П. изяснява, че фрагменти се разпространяват в руската литература от XIII до XIX в. (и особено през XVI и XVII в.) в състава на пролози, хронографи, тълковни псалтири, в Тълковната палея, в минеи, различни сборници, включително в компилации с други произведения на ранната бълг. и руска литература (Азбучната молитва, Проложното житие на Кирил, текстове за християнизацията на Русия, житийни текстове за княз Владимир Киевски, за князете Борис и Глеб и др.) Обикновено фрагментите съдържат само един епизод или една глава от ЖК; малка част предават текста на няколко епизода или глави. Най-често срещани според П. са епизодите за Кириловото определение на философията, дадено на логотета Теоктист, и разчитането на пророчеството

 

 

135

 

върху Соломоновата чаша (съответно гл. 4 и гл. 13 от ЖК). Отделна голяма група образуват извадките с полемиките от житието. П. коментира промените в текста на фрагментите в руската традиция и се спира на няколко случая на силно изразена „русификация“ (главно в състава на разкази за покръстването на Руската земя). Тя установява, че хърватските и руските фрагменти се различават значително по състав, обем и функции. Хърватските следват отблизо оригиналния текст на ЖК и са много важни за текстовата му критика и за възстановяването на неговия архетип, тъй като някои от тях предхождат с около столетие най-ранния препис на пълния текст. Промените в тях съответстват преди всичко на приспособяването към изискванията на жанра „чтения“ в състава на службата, а подборът на съдържанието е във връзка с факта, че фрагментите са единственият текст от кирило-методиевската агиография в хърватската традиция. Фрагментите от руската традиция придружават богатото разпространение на пълния текст на ЖК и на Проложното житие на Кирил; ексцерпирани са разнообразно и свободно.

 

Студията на П. за първите срещи на хърватите с източниците на тяхната средновековна култура (1988) представя състоянието на проучванията върху кирило-методиевското наследство в хърватските земи около средата на 80-те г. на XX в. Централно място в нея заема „най-тъмният“ период от историята на глаголическата традиция — времето до XI в., откогато датират най-старите глаголически паметници. П. очертава ранната изследователска традиция по проблема и първата оформила се в хърватската историография и слав. филология от XIX в. теза относно контактите на хърватите с Кирило-Методиевата мисия във Велика Моравия и Панония, според която те се осъществяват предимно в северните хърватски земи и на територията на Хърватското княжество. През следващия изследователски период — 20-те — 70-те г. на XX в., се развива и аргументира нова концепция, възприета и от П. Според нея хърватският глаголизъм най-напред се е развил в областта на далматинските епископии и градове и оттам е бил разпространен по-късно по цялата хърватска територия. П. допълва това мнение за ранния период на хърватския глаголизъм, коментирайки данни от различни кирилометодиевски извори (слав. и грц. жития на Наум Охридски, документите от Сплитските събори, Залцбургския меморандум, писмото на папа Йоан VIII до далматинските свещеници от 879 и др.). Тя приема мнението, че Кирило-Методиевата мисия е пътувала към Велика Моравия по море, а не по суша през Б-я. Предположението за избрания път — по Via Egnatia от Константинопол през Солун до Драч, оттам по море до Венеция и по суша през Далмация до Моравия, според нея може да се подкрепи със сведението от Второто славянско житие на Наум, че мисията е действала и сред „далматинския род“. Тя заключава, че първите контакти на хърватите с Кирило-Методиевата слав. писменост и книжнина са могли да бъдат осъществени още по време на самата мисия през 863, която на път за Велика Моравия е преминала през виз. Далмация. Възможно е Кирил и Методий да са оставили и свои ученици в тези виз. селища (напр. по някои от Кварнерските острови), тъй като далматинските епископи не са имали причина да не допуснат слав. език в литургичната практика сред хърватите (може дори да са били поощрени за това от Константинопол). Не е изключено и Методий да е минал по същия път, когато през 882 посещава Константинопол. Твърде вероятно е някои от Кирило-Методиевите ученици да са потърсили убежище между хърватите след провала на мисията в Панония през 874 и особено през пролетта на 886, когато Методиевите последователи са

 

 

136

 

принудени да се разпръснат. Може да се смята за сигурно, че някои от слав. свещеници са се завърнали в Константинопол през виз. Далмация, както е много вероятно продадените във Венеция като роби Кирило-Методиеви ученици, след като са били освободени, да са останали във виз. селища по далматинските острови. Вкореняването на слав. писменост в тези райони според П. би могло да е поощрено по-късно от виз. имп. Василий I Македонянин (867—886), за да се противодейства на лат. влияние. Перспективите при изясняването на проблема П. вижда във внимателното изследване на изворите, както и в текстологическото проучване на късните глаголически паметници.

 

В специално изследване (1979) П. характеризира научното дело на Фр. Рачки, определяйки го като „баща на хърватската кирилометодиана“. Разгледани са проучванията му в тази област (и по-специално посветените на глаголическата литературна традиция) в контекста на развитието на слав. филология през XVIII и XIX в.

 

 

            Съч.:

o   Literatura o Cirilu i Metodiju prilikom 1100. jubileja slavenske pismenosti. — Slovo, 17, 1967, p. 136—188; 18—19, 1969, p. 233—382;

o   Bogorodična čudesa u Ivančićevu zborniku, hrvatskoglagoljskom spomeniku 14/15. st. — RSslI, 7, 1972, p. 123—210;

o   Marijini mirakuli u hrvatskim glagoljskim zbirkama i njihovi evropski izvori. Zagreb, 1977 (RSslI, 8), 225 p.;

o   Franjo Rački — otac hrvatske Cyrillo-Methodiane. — Zbornik Zavoda za povjesne znanosti JAZU, 9, 1979, p. 47—99;

o   „Sto čudesa“ Matije Divkovića u kontekstu zapadnoevropske i hrvatskoglagoljske književnosti. — In: Zbornik radova о Matiji Divkoviću. Sarajevo, 1982, p. 175—206;

o   Sadržajne i literarne osobine odlomaka „Žitija Konstantina-Cirila“ u hrvatskoglagoljskim i ruskim tekstovima. — Croatica, 19, 1983, p. 113—129 (същото на итал. ез.: Bsl, 46, 1985, p. 5—18);

o   Ciril i Metodije. — In: Enciklopedija Jugoslavije. 3. Zagreb, 1984, p. 329—333;

o   Hagiografsko-legendarna književnost hrvatskog srednjovjekovlja i senjski „Marijni mirakuli“. Izvori, žanrovske, tematske i tipološke karakteristike. — Slovo, 34, 1984, p. 181—201;

o   Biserka Grabar (1932—1986). In memoriam. Bibliografija znanstvenih i stručnih radova Biserke Grabar. — Slovo, 36, 1986, p. 239—254;

o   Prvi susret Hrvata s ćirilometodskim izvorištem svoje srednjovjekovne kulture. — Slovo, 38, 1988, p. 5—54.

 

Нина Гагова

 

 

    (33). ПЕТУХОВ, Евгений Вячеславович (6/18.II.1863—2.XI.1948) — руски литературен историк славист. Роден в Томск, където завършва класическа гимназия (1881). Виеше образование получава в Историко-филологическия фак. на Санктпетербургския унив. (1881—1885). След подготовка за професорско звание в Катедрата по руска литература защитава магистърска дисертация на тема „Серапион Владимирский, русский проповедник XIII века“ (1888). Преподавателската си работа започва през 1888—1889 в Санкт Петербург — във Висшите женски курсове с лекции по история на руския език, в Мариинския женски инст. с лекции по руски език и литература и като частен доц. в Университета със спецкурсове върху преводната староруска литература и „Слово о полку Игореве“. Извънреден проф. в Катедрата по руска литература в Историко-филологическия инст. на княз А. А. Безбородко в гр. Нежин (от края на 1889). През 1895 защитава докторска дисертация на тема „Очерки из литературной истории Синодика“. През 1895—1918 е редовен проф. в Университета в гр. Юриев (дн. Тарту, Естония). Поради преместването през 1918 на Университета в гр. Воронеж прекарва около година там, след което се установява в Кримския унив. в гр. Симферопол и ръководи Катедрата по слав. филология, а от 1920 — Катедрата по история на руската литература (оглавява я и след превръщането на Педагогическия фак. на Кримския унив. в Педагогически инст. през 1925). Член на Московското археол. д-во (1896), на Д-вото на любителите на руската словесност при Московския унив. (1898), член-кор. на Петербургската АН (1916). Заслужил проф. (1918). Умира в Симферопол.

 

Изследванията на П. са главно в областта на староруската книжнина и култура и на руската литература от XVIII и XIX в. (върху М. В. Ломоносов, В. А. Жуковски, И. А. Крилов, А. С. Пушкин, М. Ю. Лермонтов, Н. В. Гогол, И. С. Тургенев, Ф. И. Тютчев и др.).

 

 

137

 

Част от публикациите му осветляват моменти от историята на славистиката (дейността на П. Й. Шафарик, В. Ханка, А. X. Востоков, А. А. Котляревски, М. И. Сухомлинов и др.), както и историко-етнографски проблеми на отделни слав. земи (напр. проучването върху лужишките сърби, пътеписните бележки за Приморска Хърватия, Далмация, Черна гора).

 

Евгений Петухов

 

С палеославистична проблематика са няколко представителни за П. работи. През 1886 той издава и коментира девет старинни великопостни поучения (предназначени за времето от Неделята на митаря и фарисея до Петата неделя на Великия пост), които според него се отнасят към много ранен период от християнската просвета сред славяните. Макар и да не се решава да подкрепи мнението на епископ Филарет Черниговски, че те са от времето на Климент Охридски и Константин Преславски, той не приема за достоверно показанието на заглавията им за авторство на Йоан Златоуст. Във връзка с тези текстове П. излага наблюденията си за типологията на сборниците златоусти, златоструи, измарагди, учителни евангелия и др. Подобен характер има серията публикации на П., обединени под общото заглавие „Материалы и заметки из истории древней русской письменности“ (1894, 1905). В тях той изказва съображенията си относно историята на слав. Пролог (по този повод издава още 12 кратки поучения, които някои изследователи отнасят към книжовното дело на Климент Охридски); отделя внимание на Слово за Богоявление от Йоан Екзарх и го обнародва по препис от XVII в. (между другото съобщава, че се среща книжовник с име Йоан Презвитер (вж. Йоан), който не е идентичен с Йоан Екзарх); публикува „Поучение Петра о посте и молитве“ по препис от ХII-ХIII в., което смята за старинно и вероятно руско. Тъй като в случая не разполага с достатъчно изворови данни и с материал за сравнение, П. не стига до извода, че всъщност е попаднал на творба на старобълг. книжовник Петър Черноризец. В кръга на поучителните слова, привлекли неговото внимание, попада и едно назидателно обръщение на баща към син. Като разглежда неговите редакционни обработки, П. подчертава несъмнената му първооснова в Изборника от 1076.

 

В студията „Болгарские литературные деятели древнейшей эпохи на русской почве“ (1893) П. обобщава известните до този момент научни резултати за делото на Климент Охридски, Йоан Екзарх и Константин Преславски върху фона на съхранената руска книжовна традиция. Сведенията за тримата старобълг. писатели се предхождат от кратка, но много съдържателна характеристика на „изумителната по своята енергия“ просветителска и книжовна дейност в Б-я през IX—X в., на нейното богатство и на общослав. ѝ значение. П. нарича книжовната продукция в бълг. земи през тази епоха „почти единствен извор“ за старата руска литература.

 

 

138

 

            Съч.:

o   Древние поучения на воскресные дни великого поста. — СОРЯС, 40, 1886, 3, 19+44 с.;

o   К вопросу о Кириллах-авторах в древней русской литературе. — СОРЯС, 42, 1887, 3, с. 1—33;

o   Несколько новых данных из научной и литературной деятельности А. X. Востокова. — ЖМНП, 268, 1890, март, с. 56—118;

o   Болгарские литературные деятели древнейшей эпохи на русской почве (Историко-библиографические очерки). — ЖМНП, 286, 1893, апрель, с. 298—322;

o   Материалы и заметки из истории древней русской письменности. 1. 1—3. Киев, 1894, 68 с.; 2. 4—9. СПб., 1905, 32 с. (същото в: ИОРЯС, 9, 1904, 4);

o   Заметки о некоторых рукописях, хранящихся в библиотеке Историко-филологического института князя Безбородко. Киев, 1895, 56 с.;

o   Очерки из литературной истории Синодика. СПб., 1895, 406 с.;

o   Юрьевский, бывший Дерптский, университет в последний период своего существования (1855—1902). — ЖМНП, 361, 1905, ноябрь, с. 264—317; 362, 1905, декабрь, с. 1—60, 324—381; н. с., 1, 1906, январь, с. 1—40;

o   Русская литература. Исторический обзор главнейших литературных явлений древнего и нового периода. 1. Древний период. Юрьев, 1911, 768 с.

 

            Лит.:

·       Биографический словарь профессоров и преподавателей имп. С.-Петербургского университета за истекшую третью четверть века его существования. 1869—1894. 2. СПб., 1898, с. 142—144;

·       Историко-филологический институт князя Безбородко в Нежине. 1875—1900. Преподаватели и воспитанники. Нежин, 1900, с. 51—53;

·       Биографический словарь профессоров и преподавателей имп. Юрьевского, бывшего Дерптского, университета за сто лет его существования (1802— 1902). 2. Юрьев, 1903, с. 362—364;

·       Шмурло Е. Ф. Отзыв о сочинениях Е. В. Петухова. СПб., 1905, 22 с.;

·       Истрин В. М. — ЖМНП, н. с., 36, 1911, декабрь, с. 356—377 (рец.);

·       Словарь членов Общества любителей российской словесности при Московском университете. 1811—1911. М., 1911, с. 237—239;

·       Историко-филологический институт князя Безбородко в Нежине. 1901—1912. Преподаватели и воспитанники. Нежин, 1913, с. 45—47;

·       Императорское Московское археологическое общество в первое пятидесятилетие его существования (1864—1914 гг.). 2. М., 1915, с. 296, 158—159;

·       Лукьяненко А. М. Очерк научной и педагогической деятельности проф. Е. В. Петухова к моменту ее сорокалетия (1887—1927). — Известия Крымского педагогического института имени М. В. Фрунзе. 1. Симферополь, 1927, с. 145—149;

·       Правдин Б. Русская филология в Тартуском университете. — Ученые записки Тартуского государственного университета, 35. Труды Историко-филологического факультета, 1954, с. 158—161;

·       Лаптева Л. П. Петухов Евгений Вячеславович. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 270;

·       Логачев К. И. Вклад ученых Петербургского-Петроградского-Ленинградского университета в разработку кирилло-мефодиевской проблематики. — Palaeobulgarica, 9, 1985, 4, р. 12—13.

 

Лиляна Грашева

 

 

    (34). ПЕТЪР I (неизв. — 30.I.969) — бълг. цар (927—969). П. I е най-големият син на бълг. цар Симеон (893—927) от втория му брак (със сестрата на болярина Георги Сурсувул). В началните години на управлението си изпитва силното влияние на вуйчо си. Опасността, че византийците, маджарите, хърватите и сърбите ще се вдигнат срещу Б-я при вестта за Симеоновата смърт, е реална. Направената от младия владетел и неговите съветници преценка на вътрешната и международната обстановка показва, че войната срещу Византия не може да бъде доведена до мечтания от цар Симеон край. Така се стига до решението да се преговаря с Византия за уреждане на мирни отношения. Още през есента на 927 в Константинопол е сключен 30-годишен мирен договор, според който на Б-я се признават териториалните придобивки от началото на Симеоновото управление, на П. I — титлата цар, а на бълг. духовен глава — патриарх. Сключен е и бракът на бълг. владетел с внучката на виз. император Роман I Лакапин (920—944) Мария, която получава символичното име Ирина (грц. εἰρήνη ‘мир’). Определен е и годишен данък, който Виз. империя плаща на Б-я в продължение на ок. 40 г.

 

В Б-я обаче започват вътрешни междуособици. Начело на недоволните от новата външна политика боляри застава по-малкият брат на царя — Иван. Съзаклятието (928) е разкрито и планът на съзаклятниците — осуетен, не без намесата на виз. император, чийто пратеник отвежда пленения брат на царя в Константинопол. През 930 най-големият Симеонов син — Михаил, който е принудително

 

 

139

 

замонашен от баща си, напуска манастира и застава начело на голямо въстание срещу Π. I в Струмската област. Въстанието е потушено поради внезапната смърт на неговия предводител. Използвайки вътрешната нестабилност на Б-я, сръбският княз Чеслав, задържан в Преслав след покоряването на сърбите през 924, успява да избяга и връща независимостта на своята страна (931) с подкрепата на Византия.

 

Смъртта на цар Петър. Миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата хроника, XIV в.

 

От началото на 30-те г. на X в. Б-я и целият Балк. п-в са подложени на опустошителни маджарски набези. Макар и привидно да обещават помощ срещу угрите, виз. императори гледат на Б-я като на щит срещу тези варварски нападения. По същите съображения през 943 към североизточните бълг. земи са насочени печенезите (за да бъдат запазени виз. владения в Северното Причерноморие); нахлуването им е предотвратено от решителната намеса на жупан Димитър, управител на граничната област.

 

В края на 50-те г. на X в. изтича срокът на мирния договор с Византия. Имп. Роман I Лакапин и неговата внучка Мария-Ирина са вече покойници. Отслабената от външни нападения и вътрешни размирици бълг. държава е трябвало да изпрати в Константинопол царските синове Борис и Роман като заложници за подновяването на мира (963). При това става ясно, че на виз. помощ срещу маджарските нападения не може да се разчита. Π. I се опитва да сключи съюз с германския имп. Отон I (936—973), за да се премахне опасността от северозапад, но това не се осъществява. През 965 се постига споразумение със самите маджари да преминават безпрепятствено през Б-я при походите си срещу виз. територии, но да не опустошават бълг. земи. Българо-маджарският договор показва вече открито разграничаване от дотогавашната линия на българо-виз. мирни отношения. Още през следващата година, когато бълг. пратеници поискват от виз. имп. Никифор II Фока (963—969) годишния данък, те са изгонени. Виз. войски преминават бълг. граница в Тракия, но това е само демонстрация на сила. Започват се преговори с бълг. цар, а в това време се подготвя изненадващ удар в тила на Б-я. От североизток с цената на много дарове и злато са докарани войските на киевския княз Светослав (962—972), които опустошават плодородните земи на Добруджа. С това Византия постига две цели — отклонява руската опасност от своите владения около Херсон и блокира бълг. военни сили на североизток.

 

Първият поход на княз Светослав (968) завършва с превземането на някои бълг. крепости на устията на Дунав, между които е и цветущият търговски център Преславец. Бълг. цар отново се обръща към Константинопол. Византия принуждава Б-я да приеме унизителни условия за договорените мирни отношения. През същата година срещу Киев са изпратени печенежките орди и княз Светослав е принуден да спасява своята столица. Междувременно здравето на бълг. цар рязко се влошава. Той се оттегля в манастир, където скоро умира.

 

Управлението на Π. I обикновено пресилено се преценява като време на

 

 

140

 

всестранен упадък в бълг. общество, като се има предвид главно политическата история от последните години на неговото царуване. Изтъкват се вътрешните междуособици, народното недоволство срещу нарастващия феодален гнет, изразено в богомилството и отшелничеството (вж. Иван Рилски), както и неспособността на царя да води самостоятелна и успешна външна политика. Всъщност мирният период по времето на П. I продължава десетилетия, което осигурява стопански напредък. Процесите и събитията в бълг. общество, довели до неговия упадък и в крайна сметка до загуба на политическата независимост на страната половин столетие по-късно, се обуславят от обективни истор. причини, които се коренят в самия ход на неговото развитие.

 

Времето на П. I не може да се отдели рязко от многостранния духовен подем и от изявите на народностна консолидация, които са най-съществената характеристика на Симеоновия Златен век. През втората половина на X и в началото на XI в. просветната и книжовната дейност в бълг. земи все още дават богати плодове. През тази епоха живеят Презвитер Козма и Петър Черноризец, когото някои специалисти отъждествяват със самия П. I.

 

П. I е канонизиран — вероятно скоро след смъртта си. Паметта му се чества на 30 ян. Документалните свидетелства за това са ясни и многобройни — упоменания в евангелия и пролози, определения в книжовни паметници, като Българския апокрифен летопис от XI в., Разказа (житието) за Зографските мъченици от XIII в., Виргинската грамота на цар Константин Асен от 1277 и др. Най-значителният текст в това отношение е Службата на цар П. I, запазена в два фрагментарни преписа (Й. Иванов, 1931). Изследванията са установили, че това е служба от студийски тип, създадена още през X в. вероятно в някой от преславските манастири, дело на подготвен книжовник, представител на Преславско-Охридската химнографска школа (Ст. Кожухаров, 1974).

 

 

            Лит.:

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 383—394;

·       Мутафчиев П. Маджарите и българо-византийските отношения през третата четвърт на X в. — ГСУфиф, 31, 1935, с. 1—34;

·       Карышковский П. К истории балканских войн Святослава. — ВВр, 7, 1953, с. 224—243;

·       Stokes А. The Background and Chronology of the Balkan Campaigns of Svyatoslav Igorevich. — SEER, 40, 1961—1962, p. 44—57;

·       Ангелов Д. Богомилството в България. С., 1969, с. 69—118;

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 2 изд. 1., 2. С., 1971, с. 495—563;

·       Кожухаров Ст. Търновската книжовна школа и развитието на химничната поезия в старата българска литература. — В: Търновска книжовна школа. 1. С., 1974, с. 288;

·       Fine J. А Fresh Look at Bulgaria under Tsar Peter (927—969). — Byzantine Studies, 5, 1978, p. 88—95;

·       История на България. 2. С., 1981, с. 370—374;

·       Коледаров П. Петър I. — Военно-исторически сборник, 51, 1982, 4, с. 192—207;

·       Димитров П. Характер и значение на Следсимеоновата епоха. — В: Преслав. 3. Варна, 1983, с. 115—123;

·       Коледаров П. Кога е завършил българският „Златен век“? — Отечество, 9, 1984, 21, с. 23—26;

·       Мутафчиев П. История на българския народ. С., 1986, с. 200—221;

·       Андреев Й. Българските ханове и царе VII—XIV в. Историко-хронологичен справочник. С., 1988, с. 73—79;

·       Пириватрић С. Два хронолошка прилога o крају Првог бугарског царства. — ЗбРВИ, 34, 1995, с. 55—62;

·       Пириватрич С. Самуиловата държава. Обхват и характер. С., 2000, 270 с.;

·       Билярски Ив. Небесните покровители: св. цар Петър. — Историческо бъдеще, 2001, 2, с. 32—44.

 

Илия Илиев

 

 

    (35). ПЕТЪР ЧЕРНОРИЗЕЦ (X в.) — старобълг. писател, автор на поучителни слова. Живял е най-вероятно непосредствено преди падането на Североизточна Б-я под виз. власт (971). Засега науката не разполага с каквито и да са свидетелства за личната му съдба. През 1904 Е. В. Петухов издава една от неговите творби (Слово за поста) по препис от XII в., но смята, че авторът ѝ („Петър Недостойни“) е книжовникът Петър Руски, споменат в някои ръкописи като автор на „нелъжовни книги“ и отъждествяван нерядко от специалистите с руския

 

 

141

 

митрополит Петър (починал през 1326 и канонизиран през 1339). Това предположение е неприемливо, тъй като с името на митрополит Петър се свързват шест послания, различни по тематика, език и стил от словата на П. Ч.; освен това са известни преписи от словата на П. Ч. от XII и XIII в., т. е. хронологически по-ранни от времето, когато е живял митрополит Петър. Другите руски светци с това име — Петър Ростовски (XV в.) и Петър мъченик Казански (починал вероятно през 1290), са покръстили се мохамедани, които не са били книжовници. А. И. Соболевски (1908), като се основава главно на езикови данни, е убеден, че П. Ч. е старобълг. автор, зад името на когото той е склонен да види цар Петър I (927—969). Догадката на Соболевски се превръща в категорично мнение у Й. Иванов, Е. Георгиев, П. Димитров. Всъщност, като се вземат предвид данните, с които разполага славистичната наука, би могло да се формулира хипотезата, че П. Ч. и цар Петър I са едно и също лице. Аргументите за нея са следните:

 

1. Добавката „черноризец“ към името на Петър от преписвачите на неговите поучителни слова (сам авторът нарича себе си „Петър Недостойни“, „Петър някой си“) показва, че става дума за монах. Не съществува съмнение относно факта, че цар Петър също е бил монах (черноризец). Насловът на Зографския фрагмент от Службата за цар Петър в Драгановия миней гласи:

 

В Слово за различната неправда на П. Ч. е вплетен текст изповед за отричане от житейското и обричане на монашеството, в който авторът говори от първо лице. Макар че тази изповед е подчинена на структурните и съдържателните изисквания за подобен текст, все пак става ясно, че монашеският обет се поема от лице, което преди това е имало богатство и сан и се измъчва от „първоначална рат и тежки грехове“ по време на ранната си младост. 2. Както личи от наслова на някои негови слова, П. Ч. не е само монах, той е монах светец. Това съобщение се обвързва със сведенията от различни извори, че и цар Петър е бил светец. 3. Творчеството на П. Ч. е започнало да се разпространява в бълг. земи много рано — още през X в. Ръкописната традиция е запазила някои съобщения, че цар Петър също се е занимавал с книжовна дейност. В два сборника от XIV в. (ръкопис № 940 от сбирката на Μ. П. Погодин в РНБ и ръкопис № 585 от сбирката на В. М. Ундолски, ф. 310, РГБ) има фраза, приписвана на цар Петър, която гласи: „Петър цар рече: да не бъде твоята уста врата за зли речи, нито езикът ти да изнася зло. Гърлото ти да не бъде път за грешни речи“. Тематично тя съвпада с подобен цитат в Поучение за спасение на душата от П. Ч. В Зографския фрагмент на Службата за цар Петър се съобщава, че царят монах е дал на манастира добър устав, което подсказва, че той може би се е занимавал с книжовна дейност. Интересно е съобщението за цар Петър в книгата „Различни потреби“, издадена от Яков Крайков през 1572. На л. 112б Яков е напечатал обяснение: съи изьводь ѡбрѣтохъ азь ı-аковь вь книгахь петра ц҃ра бльглского... През 1852 Π. Р. Славейков съобщава на Сп. Палаузов, че в един ръкописен требник пише за съставена от цар Петър пасхалия. Тези и някои други данни (срв. Р. Павлова, Петър Черноризец, с. 20—30) дават основание да се постави въпросът, дали през X в. е имало двама автори с еднакво име — единият черноризец, замонашил се на старини, след като е имал сан и власт, а другият — самият цар Петър. Поради недостатъчно изворови данни не може със сигурност

 

 

142

 

да се твърди, че цар Петър и П. Ч. са едно и също лице, както и че двете имена не са на една и съща личност.

 

П. Ч. е познат в слав. средновековна ръкописна традиция като автор на поучителни слова. Соболевски (1908) изрежда шест слова, като за пръв път ги сочи като творби на един автор:

 1. Пѣтра недостоинаго съказаниѥ о постѣ и о молитвѣ оустава церковьнаго; 2. Пооучениѥ о спасении доушевнѣмь; 3. Слово св. петра черноризца о супротивьи житьи; 4. Слово пѣтра нѣкоѥго о супротивьи всѧцѣмь; 5. Слово петра черноризца о житии семь; 6. Слово петра черноризца на богатыѧ и оубогыѧ. В слав. средновековна писменост обаче (в сборници, в разширения Пролог, в чети-минеите, в Измарагда, в Златоуста) броят им е двойно по-голям. Словата на П. Ч. могат да се разделят на три групи:

            I. Пространни творби, които са най-ранни: 1) Съказаниѥ о постѣ и о мл҃твѣ оустава и чина цр҃кьнаго (СП); 2) Пооучениѥ о спасении дш҃внѣмь (ПСД); 3) Слово о врѣменьнѣмь житии семь (СВЖ); 4) Слово о сѫпротивии вьсѧцѣмь (ССВ).

            II. Кратки слова, получени чрез извличане от пространните: 1) Слово о постѣ — има кратък вариант (началото на пространното СП); 2) Слово о доушевнѣи ползѣ (СДП), извадка от ПСД; 3, 4) Слово о врѣменьнѣмь житии семь, получено чрез разделяне на пространното СВЖ на две неравномерни по обем части, разпространявани като отделни произведения: първата част е по-голяма и е запазила наслова от пространната творба, а втората по-малка част от края на пространното СВЖ се разпространява под наслова Слово на богатыѧ и оубогыѧ; 5) Слово о правдѣ и неправдѣ, извлечено от пространното ССВ.

            III. Слова, компилирани чрез заемане на откъси от пространните и кратките съчинения, прибавяне на текст от други произведения или на пасажи, съчинени от съставителя чрез обработка на езика и др.: 1) Слово о постѣ велицѣмь и о петровѣ говѣнии и ѡ филиповѣ — първата част на творбата няма общи места със СП, а втората ѝ част е съставена чрез използване на откъси от него; 2) Слово о житии семь, съставено чрез заемане и промяна на пасажи и изрази от ПСД и чрез добавяне на друг текст; 3) Слово о правдѣ и неправдѣ, което е преработка на краткото слово със същото заглавие; 4) Слово ст҃ыхъ ѡ҃ць о врѣменьнѣмь житии семь, съставено чрез използване на изрази и пасажи от СДП. Някои учени определят две от тези слова за творби на Климент Охридски: Слово за душевната полза (Л. Стоянович)\ ПСД и Слово за душевната полза (Хр. Кодов).

 

С горещата си проповед, със съвсем достъпните си обяснения на елементарни правила за християнско благочестие, със своята емоционалност и високи художествени качества поучителните слова на П. Ч. са в хармония с основните тенденции на ранната старобълг. литература. Темата за отношенията между човека и Бога, между човека и обществото, между отделните личности се допълва у П. Ч. със сведения за светите таинства, с разяснения за сътворението на света, за поста и божиите празници и най-вече с пространното и богато тълкование на божиите заповеди. Като характеризира продукцията на Преславското книжовно средище, П. Динеков (1988) се спира на една важна нейна особеност — „конфликтността“, постоянния сблъсък на мирогледни начала. За П. Ч. антитезата е основен похват. Противопоставянето на езичеството и християнството е ярко изразено в творбите му. Авторът констатира, че хората не се боят от Бога и престъпват заповедите му поради неизживяното си езичество, и изрежда в подкрепа на твърдението си явления от езическата религиозна система: идолослужене, магьосничество, водни моления,

 

 

143

 

бесовски песни и игри, носене на амулети. На езическите идоли П. Ч. противопоставя християнския Бог, който е светлина и всемогъщ творец на всичко, правда и велика любов, милостив спасител. П. Ч. се спира специално на християнското тълкование за правда и неправда и му посвещава отделно слово. Антиезическите обяснения, тълкованията на божиите заповеди и празници, разясняването на трите поста (без Богородичния) насочват към паралели с Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите и свързват творчеството на П. Ч. с произведения на други старобълг. писатели. В слав. ръкописи словата на П. Ч. обикновено се срещат заедно с откъси от Беседата против богомилите на Презвитер Козма, т. е. двамата автори или са били съвременници, или са творили в хронологически близко време. И Презвитер Козма, и П. Ч. служат на едно дело — утвърждават и защитават официалното християнство, но се различават по своя почерк. Презвитер Козма великолепно владее острата полемика. Проповедта на п. ч. се отличава с мекота и любов. Силните страхови въздействия и гневният спор не са в стила му. В конфликта официално християнство — богомилство Презвитер Козма участва директно, с открито и безапелационно отричане на ереста. П. Ч. внушава официалните схващания чрез метода на утвърждаването и обяснението, без да споменава пряко еретичните възгледи. Това би могло да се обясни с избрания от него жанр, а психологически — с чувството му на достойнство, с желанието преди всичко да приобщава, а не да съди.

 

 

            Изд.:

 

            СП:

o   ПС, 1858, 1, с. 141—167;

o   Пономарев А. И. Поучения о разных истинах веры, благочестия и христианской жизни. — В: Памятники древнерусской церковно-учительной литературы. 3. СПб., 1897, с. 97—108;

o   Петухов Е. В. Материалы и заметки из истории древней русской письменности. 5. Поучение Петра о посте и молитве. — ИОРЯС, 9, 1904, 4, с. 151—153;

o   Соболевский А. И. Слова Петра Черноризца. — ИОРЯС, 13, 1908, 3, с. 314—316;

o   Галковский Н. Борьба христианства с остатками язычества в Древней Руси. — Записки Имп. Московского археологического института, 18, 1913, с. 141—142;

o   Павлова Р. Неотбелязано съчинение в Берлинския сборник. — Palaeobulgarica, 9, 1985, 2, р. 120—121;

o   Miklas Н. Berlinski sborník. Graz, 1988, f. 8v-9v;

o   Popovski J., Fr. Thomson, W. Veder. The Troickij Sborník. Text in Transcription. — Полата кънигописьнаı-а, 21—22, 1988, л. 56v-58v;

o   Павлова Р. Петър Черноризец. Старобългарски писател от X век. С., 1994 (Кирило-методиевски студии, 9), с. 271—299;

 

            СПВПФ:

o   ПС, 1859, 3, с. 445—452;

o   Галковский Н. Борьба христианства с остатками язычества в Древней Руси. — Записки Имп. Московского археологического института, 18, 1913, с. 224, 245—247;

o   Павлова Р. Петър Черноризец. С., 1994, с. 300—312;

 

            ПСД:

o   Попов А. Н. Первое прибавление к описанию рукописей и каталогу книг церковной печати библиотеки А. И. Хлудова. М. , 1875, с. 45—52;

o   Климент Охридски. Събрани съчинения. 2. С., 1977, с. 561—595;

o   Павлова R Учительные слова Петра Черноризца. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 4, р. 55—63;

o   Павлова Р. Петър Черноризец. С., 1994, с. 313—328;

 

            СДП:

o   Стоянович Л. Новые слова Климента Словенского. — СОРЯС, 80, 1905, 1, с. 105—106;

o   Климент Охридски. Събрани съчинения. 2. С., 1977, с. 599—602;

o   Павлова Р. Климентови ли са „Поучение за спасението на душата“ и „Слово за душевната полза“? — ЕЛ, 46, 1991, 2, с. 15—17;

o   Павлова Р. Петър Черноризец. С., 1994, с. 328—336;

 

            СЖС:

o   Павлова Р. Климентови ли са „Поучение за спасението на душата“ и „Слово за душевната полза“? — ЕЛ, 46, 1991, 2, с. 24—30;

o   Павлова Е Петър Черноризец. С., 1994, с. 336—344;

 

            СВЖ:

o   Иванов Й. Български старини из Македония. 2 доп. изд. С., 1931, с. 385—386 (фототипно изд. С., 1970);

o   Ангелов Б. Ст. Слова на Петър Черноризец. — В: Ангелов Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. [1.] С., 1958, с. 65—68;

o   Павлова Р. Петър Черноризец. С., 1994, с. 345—369;

 

            СБУ:

o   Павлова Р. Учительные слова Петра Черноризца. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 4, р. 63;

o   Павлова Р. Петър Черноризец. С., 1994, с. 369—374;

 

            ССВ:

o   Ангелов Б. Ст. Слова на Петър Черноризец. — В: Ангелов Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. [1.] С., 1958, с. 61—65;

o   Павлова Р. Петър Черноризец. С., 1994, с. 375—397;

 

            СПН:

o   Костомаров Н. Повести религиозного содержания, древние поучения и послания, извлеченные из рукописей Н. Костомарова. СПб., 1862 (Памятники старинной русской литературы, издаваемые графом Гр. Кушлевым-Безбородко, 4), с. 213;

 

 

144

 

o   Пономарев А. И. Поучения о разных истинах веры, благочестия и христианской жизни. — В: Памятники древнерусской церковно-учительной литературы. 3. СПб., 1897, с. 84—85;

o   Павлова Р. Петър Черноризец. С., 1994, с. 393—405.

 

            Лит.:

·       Соболевский А. И. Слова Петра Черноризца. — ИОРЯС, 13, 1908, 3, с. 314—319;

·       Иванов И. Служби на св. цар Петър. — В: Иванов И. Български старини из Македония. 2 доп. изд. С., 1931, с. 383—394 (фототипно изд. С., 1970);

·       Ангелов Б. Ст. Слова на Петър Черноризец. — В: Ангелов Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. [1.] С., 1958, с. 51—68;

·       Георгиев Е. Литература на изострени борби в средновековна България. С., 1966, с. 17—29;

·       Павлова Р. Учительные слова Петра Черноризца. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 4, р. 51—63;

·       История на България. 2. Първа българска държава. С., 1981, с. 437;

·       Павлова Р Към въпроса за книжовното наследство на Петър Черноризец. — Старобългарска литература, 9, 1981, с. 76—81;

·       Павлова Р. Петър Черноризец в старобългарската литература. — Руски и западни езици, 1981, 2, с. 6—10;

·       Мечев К. В дни на ратни беди. Очерк за времето и личността на Презвитер Козма. С., 1983, с. 57—72;

·       Павлова Р. Петър Черноризец и неговите слова. Малко известен старобългарски книжовник. — Антени, бр. 21, 25 май 1983, с. 13;

·       Павлова Р. Неотбелязано съчинение в Берлинския сборник. — Palaeobulgarica, 9, 1985, 2, р. 120—121;

·       Павлова Р. Словото на Петър Черноризец за богатите и бедните в руската книжнина. — В: Кирило-Методиевите традиции в славянските езици. С., 1985, с. 126—143;

·       Петканова Д. Старобългарска литература. 1. (IX—XII в.). С., 1986, с. 344—356;

·       Димитров П. Петър Черноризец. — Старобългарска литература, 21, 1987, с. 26—49;

·       Павлова Р. За творбите на Петър Черноризец в славянската писменост. — ЕЛ, 43, 1988, 1, с. 38—43;

·       Павлова Р. Слово Петра Черноризца о посте и молитве, о церковном чине и уставе. — In: Tradycie Cyrila i Metodego w językach i literaturach słowiańskich. Warszawa, 1988, p. 107—109;

·       Павлова P. Петър Черноризец — старобългарски писател от X век. С., 1994 (Кирило-Методиевски студии, 9), 446 с.;

·       Димитров П. Петър Черноризец. Шумен, 1995, 200 с.

 

Румяна Павлова

 

 

    (36). ПИКИО, Рикардо (Picchio, R.) (7.IX.1923) — италиански славист. Роден в Александрия, Италия. През 1941 постъпва в Римския унив. с намерение да изучава германистика, но скоро се преориентира към славистиката. Под ръководството на Е. Дамиани насочва вниманието си към бълг. език и бълг. литература. През 1942/1943 учебна година е изпратен в София на специализация, прекратена преждевременно. След кратко прекъсване възстановява следването си и се дипломира като доктор по филология с теза върху творчеството на Пенчо Славейков (1946). През 1947—1949 е лектор по италиански език и италианска литература във Варшавския унив. Специализира (1949—1951) в Париж в Националното училище за живи източни езици под ръководството на Р. Бернар и получава диплом за специализация по бълг. език. В същото време задълбочава заниманията си с полска и обща слав. филология и история, а под ръководството на А. Мазон изучава системно руската средновековна литература. След завръщането си в Италия се отдава на преводаческо-издателска и публицистична дейност, като същевременно разширява подготовката си по слав. филология под ръководството на Дж. Мавер. Двамата планират и издават първия том на италианския славистичен годишник „Ricerche Slavistiche“ (1952), на който П. дълго остава редактор-издател.

 

През 1953 П. се хабилитира като свободен доц. по слав. филология. Преподава стара и съвременна руска литература в Унив. във Флоренция (1954—1961) и сравнителна средновековна слав. литература в Унив. в Пиза (1959—1961). Редовен проф. по слав. филология и полска литература в Римския унив. (1961—1969), където заема и поста директор на Инст. по слав. филология. Гост-проф. във Варшавския унир. (1947—1949) и в Колумбийския унив. в Ню Йорк (1965—1966) От 1969 е проф. по слав. литератури в Йейлския унив. в Ню Хейвън, САЩ. През 1971 преминава изцяло на работа в Йейл, като сътрудничи дейно и на Украинския изследователски инст. в Харвард. От 1984 ръководи Катедрата по руска литература в Източния инст. към Унив. в Неапол (временно ръководи

 

 

145

 

и Катедрата по бълг. литература). През 1986 се установява в Италия, оставайки член на Научния съвет на Украинския изследователски инст. Представител на Италия в Международния комитет на славистите (1961—1968). Създател и главен редактор на поредицата „Studia Historica et Philologica“ (Флоренция). Член на Американската медиевистична академия и на Академията „Адам Мицкевич“ в Болоня. Чуждестранен член на БАН (1981). Носител на орден „Кирил и Методий“ I ст., на почетното звание „Лауреат на международната награда „Братя Кирил и Методий“ (1983), почетен д-р на Софийския унив. (1988).

 

Рикардо Пикио

 

Професионалните занимания на П. са в няколко области: обща слав. филология, история на руската, българската, полската и украинската литература, сравнително литературознание. Проучванията му са съсредоточени главно върху проблемите на сравнителното изучаване на средновековните слав. литератури. Те го интересуват като продукт на цялостната система на средновековното славянство, която той разглежда като единство на две големи подсистеми — православно славянство (Slavia Orthodoxa) и римско славянство (Slavia Romana). Съобразно научния си профил П. се интересува предимно от Slavia Orthodoxa. Тази „терминологична формула“ (според собствения му израз) той въвежда в някои свои публикации от края на 50-те и началото на 60-те г., след това многократно я доизяснява; най-пълно изложение на концепцията си дава в студията „Православното славянство и римското славянство“ (в книгата си с избрани работи на бълг. език „Православното славянство и старобългарската културна традиция“, 1993).

 

В концепцията на П. за православното славянство като културна общност и изобщо в изследванията му кирилометодиевската проблематика заема водещо място. Няколко негови студии са посветени на Пространните жития на Кирил и Методий. Между тях са „Компилация и повествователност в житията на Константин и Методий“ (на италиански език, 1960), „Светопавловите конотации относно Кирило-Методиевото апостолство в ЖК и ЖМ“ (на английски език, 1982), „Глава 13 на Кириловото житие: нейният текст и контекстуалните ѝ функции“ (на английски език, 1985). Третата публикация е особено важна. С нея П. се включва в обсъждането на един от най-неясните въпроси в кирилометодиевското изворознание — функцията на епизода с т. нар. Соломонова чаша в ЖК. Анализът на П. е разгърнат на широка основа с цел „строго символичните и следователно трудно разбираеми изрази“ в гл. 13 да бъдат поставени във „всяка възможна връзка с други религиозни и литературни традиции“. Установява се, че тази глава е „един вид пауза“ в повествователната структура на житието; тя откроява поврата в житейския път на възхвалявания герой към апостолска дейност сред славяните. П. привежда убедителни доводи за съществения извод, че предполагаемите апокрифни извори на гл. 13 са били носители на специфичен псевдоекзегетичен смисъл,

 

 

146

 

докато житийният епизод е имал предназначението на точно определено доктринално известие.

 

Неведнъж П. се обръща и към съчинението на Черноризец Храбър „За буквите“ като основен кирило-методиевски извор — както в отделни студии, така и в по-общи изследвания. Основавайки се на принципите на критиката на текста, той нееднократно изтъква, че преди да се позовава на Храбър, науката трябва да предложи обстойно изследване на текста и издание на паметника (подобно издание осъществява А. Джамбелука-Коссова, която следва идеите и принципите, лансирани от П.). От позициите на същите текстологически изисквания той разглежда и Проглас към Евангелието, отбелязвайки, че все още неизяснената му авторска традиция налага предпазливост по въпроса за неговата изворова стойност. Според П. текстът носи явни следи от по-късни намеси както в композицията, така и в ритмиката. По тази причина възстановката му е проблематична, но независимо от това стихотворението се вписва много добре в система от изоколни структури. Не е доказано, че названието „Проглас“ е автентично — не по-малко мотивиран е вариантът „Пригласие“ (според Гилфердинговия препис от XVI в.). Науката не разполага със следи от историята на текста преди XIII в. Може да се предполага все пак, че творбата е възникнала по време на Първото бълг. царство и отразява идеите на слав. първоучител Константин-Кирил. Това не решава обаче автоматично въпроса за авторството — възникването ѝ може да се дължи и на перото на Константин Преславски, Климент Охридски или на друг Кирило-Методиев ученик.

 

П. отделя специално внимание на въпроса за книжовния слав. език — от Кирило-Методиевата епоха до Възраждането. Той организира написването и издаването на големите монографии „Изследвания върху въпроса за езика сред славяните“ (на италиански език, 1972) и „Аспекти на славянския езиков въпрос“ (два тома на английски език, 1984). В първата е поместена обширната му студия „Въпросът за езика и кирилометодиевското славянство“, в която са изложени основните му възгледи по проблема, доразвити в докладите му на Първия и Втория конгрес по българистика (1981, 1986). Според П. във Велика Моравия книжовният език, създаден от Кирил и Методий, е изпълнявал функциите на апостолски, мисионерски език („апостолски диалект“) и едва в Б-я след пристигането на Кирило-Методиевите ученици се превръща в официален държ.-църковен, т. е. „свещен“, „осветен език“, функционално равностоен на гръцкия и латинския. В дискусиите си с П. някои специалисти изказват опасение, че функционалното разделение на Кирило-Методиевия език от старобълг. книжовен език води до разкъсване на представата за етнолингвистичното единство на най-стария книжовен език на славяните, възникнал на старобълг. говорна основа.

 

Иследвайки православнослав. литературно наследство, П. изяснява аргументирано някои същностни черти на литературната техника, като изоколичното членение (изоколните структури) на текстовете, библейските тематични ключове и други „правила на играта“. Тези явления той илюстрира с произведения както от Кирило-Методиевата епоха, така и от по-късно време (от бълг. литература интереса му привличат автори като Евтимий Търновски, Григорий Цамблак и изобщо Търновската книжовна школа, а от по-ново време — Паисий Хилендарски, на когото посвещава няколко свои приносни изследвания). Многогодишните проучвания на П. върху старата бълг. литература го довеждат до широкомащабни обобщения, намерили израз в студиите му „Мястото на старата българска литература в културата на средновековна Европа“ (1981) и „Литературни и езикови аспекти на старобългарската традиция“ (1986).

 

 

147

 

В тях той подчертава ролята на старобълг. литература като „литература от парадигми“, т. е. като създателка на модели и образци, които в много отношения определят развитието на православнослав. литератури чак до прага на Новото време. Според него

 

„старобългарската литература не се е ограничила в ролята на посредница между възникналата култура на християнската Славия и другите славянски литератури от Балканите до Русия. Тя е създала нови тематични и структурноформални образци. Някои идеологически и изразни схеми, кодифицирани в средновековна България, обусловиха създаването на една специфична литературна система, която впоследствие е била властваща в по-голямата част от славянските православни литератури чак до прага на модерната епоха. Тези характеристики ни упълномощават да гледаме на старата българска литература като на „първичен извор на модели“, т. е. като на „литература на образци“ (1981, с. 34).

 

П. оказва съществено влияние върху развитието на съвременната палеославистика не само с научноизследователската, но и с педагогическата си дейност. Редица негови възпитаници в Италия и САЩ доразвиват неговите идеи и изследователски проекти, свързани с практическото проучване и издаване на Пространните жития на Кирил и Методий, на Храбровия трактат „За буквите“, на граматическото съчинение на Константин Костенечки. Влиянието на неговата научна школа се чувства и в изследванията на редица палеослависти от по-младото поколение в много други страни.

 

 

            Съч.:

o   La „Istorija slavěnobolgarskaja“ sullo sfondo linguistico-culturale della Slavia Ortodossa. — RSlav, 6, 1958, p. 103—118;

o   „Prerinascimento esteuroрео“ e „Rinascita slava ortodossa“. — RSlav, 6, 1958, p. 185—199;

o   Compilazione e trama narrativa nelle „Vite“ di Constantino e Metodio. — RSlav, 8, 1960, p. 61—95;

o   cerkiewnosłowiańskiej wspólnocie kulturalno-jçzykowej. — Sprawozdania z posiedzeń Komisji odzialu PAN, 6, 1962, p. 449—454;

o   A proposito della Slavia Ortodossa e della comunita linguistica slava ecclesiastica. — RSlav, 11, 1963, p. 105—127;

o   Lo slavobulgaro di Paisij. — RSlav, 14, 1966, p. 77—112;

o   Slave ecclésiastique, slavons et rédactions. — In: To Honor Roman Jakobson. 2. The Hague-Paris, 1967, p. 1527—1544;

o   On the Textual Criticism of Xrabr’s Treatise. — In: Studies in Slavic Linguistics and Poetics in Honor of Boris O. Unbegaun. New York-London, 1968, p. 139—147;

o   Toward the Definition of Slavo-Bulgarian. — RSlav, 16, 1968—1969, p. 247—251;

o   Strutture isocoliche e poesia slava medievale: a proposito dei capitoli III e XIII della Vita Constantini. — RSlav, 17—19, 1970—1972, p. 419—445;

o   Questione della lingua e Slavia Cirillometodiana. — In: Studi sulla questione della lingua presso gli Slavi. Roma, 1972, p. 7—120;

o   Models and Patterns in the Literary Tradition of Medieval Orthodox Slavdom. — In: American Contributions to the Seventh International ConL gress of Slavists. 2. Literature and Folklore. The Hague-Paris, 1973, p. 439—467;

o   The Function of Biblical Thematic Clues in the Literary Code of „Slavia Orthodoxa“. — Slavica Hierosolymitana, 1, 1977, p. 131;

o   L’„intreccio delle parole“ e gli stili letterari presso gli Slavi ortodossi. — In: Studi slavistici in ricordo di Carlo Verdiani. Pisa, 1979, p. 245—262;

o   Върху изоколните структури в средновековната славянска проза. — ЛМ, 24, 1980, 3, с. 75—107 (същото на итал ез. в: Annali dell’ Instituto Universitario Orientale. Sezione letteraria-artistica. Nuovo serie, 2, 1984, p. 7—50);

o   Мястото на старата българска литература в културата на средновековна Европа. — ЛМ, 25, 1981, 8, с. 19—36 (същото на итал. ез в: RSlav, 27—28, 1980—1981, р. 37—64);

o   Compilation and Composition: Two Levels of Authorship in the Orthodox Slavic Tradition. — Cyrillomethodianum, 5, 1981, p. 1—4;

o   On Church Slavonic Isonorms. — In: Slavic Linguistics and Poetics. Studies for Edward Stankiewicz on His 60th Birthday. Columbus, 1982 (IJSLP, 25—26), p. 367—378;

o   VC and VM’s Pauline Connotations of Cyril and Methodius’ Apostleship. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 3, p. 112—118;

o   Lingua d’apostolato e lingua liturgica nella chiesa latina e nello Primo impero bulgaro. — In: Atti dell’ 8° Congresso internatonale di studi sull’ alto Medioevo. Spoleto, 1983, p. 269—279;

o   Guidelines for a Comparative Study of the Language Question among the Slavs. — In: Aspects of the Slavic Language Question. 1. Church Slavonic — South Slavic — West Slavic. Ed. by R. Picchio and H. Goldblatt. New Haven, 1984, p. 1—42;

o   Chapter 13 of Vita Constantini: Its Text and Contextual Function. — Slavica Hierosolymitana, 7, 1985, p. 133—152;

o   Литературни и езикови аспекти на старобългарската традиция. — В: Втори международен конгрес по българистика. 1. Пленарни доклади. С., 1986, с. 79—101;

o   Изоколическая традиция и возникновение русского стихосложения. — Europa Orientalis, 7, 1988, p. 1—24;

o   Quelques remarques sur le texte du „Proglas“. — RES, 60, 1988, p. 313—324;

o   From Boris to Volodimer: Some Remarks on the Emergence of Proto-Orthodox Slavdom. — Harvard Ukrainian Studies, 12—13, 1988—1989, p. 200—213;

o   Povest’ e slovo. Osservazioni sul rapporto fra narrativa e omiletica nella tradizione scrittoria dell’antica Rus’. — Europa Orientalis, 9, 1990, p. 23—36;

 

 

148

 

o   Letteratura della Slavia Ortodossa. Bari, 1991, 556 p.;

o   Православното славянство и старобългарската културна традиция. С., 1993, 724 с.;

o   Alle prese con la Vita Constantini. — ΑΙΟΝ. Slavistica, 1, 1993, p. 29—63;

o   Epiphanius the Wise’s „Poetics of Prayer“. — Russica Romana, 1, 1994, p. 9—28;

o   Considerazioni sulla poesia di Christofor Zefarovič. — In: La rinascita nazionale bulgara e cultura italiana. Atti del Quinto Convegno Italo-Bulgaro. Roma, 1995, p. 123—139;

o   Storia della civiltà letteraria russa. 1. Torino, 1997, 789 p. [Colucci M., R. Piсchio];

o   Open Questiones in the Study of the „Orthodox Slavic“ and „Roman Slavic“ Variants of Slavic Culture. — In: Contributi italiani al XII Congresso Internationale degli Slavisti (Cracovia 26 Agosto — 3 Settembre 1998). Napoli, 1998, p. 1—23;

o   Studia z filologii słowiańskiej i polskiej. Kraków, 1999, 262 p.;

o   История древнерусской литературы. Μ., 2002, 350 с.

 

            Лит.:

·       Трифуновић Ђ. — ПКЈИФ, 38, 1972, с. 143—144 (рец.);

·       Nedeljković О. Славянская филология в трудах италианского слависта профессора Рикардо Пиккио. — Slovo, 29, 1979, р. 97—132;

·       Станчев Kp. Проф. Рикардо Пикио. — Литературна история, 7, 1981, с. 69—72;

·       Грашева Л. Старобългарската литература през погледа на проф. Рикардо Пикио. — Кръгозор, 1984, 1, с. 223—229;

·       Studia Slavica Mediaevalia et Humanistica Riccardo Picchio Dicata. M. Colucci, G. dell’ Agata, H. Goldblatt curantibus. 1.-2. Roma, 1986, 841 p.;

·       Naumow A. „Veselije i věnecъ radosti“, czyli o niektórych koncepcjach Riccarda Picchia. — In: Studia Slavica Mediaevalia et Humanistica Riccardo Picchio Dicata. 2. Roma, 1986, p. 527—538;

·       Goldblatt H. A Bio-Bibliographical Profile of Riccardo Picchio. — In: Studia Slavica Mediaevalia et Humanistica Riccardo Picchio Dicata. 1. Roma, 1986, p. XXIII—LIX;

·       Димов Г. Черти на една богата славистична и българистична научна дейност. — ЛМ, 34, 1990, 1, с. 112—126;

·       Naumоw A. R. Picchio. Letteratura della Slavia Ortodossa (X—XVIII sec.). Bari, 1991 (рец.). — Slavia Orientalis, 41, 1992, 4, p. 127—129;

·       Станчев Kp. Една италианска история на руската литературна цивилизация. — ЛМ, 41, 1997—1998, 1, с. 199—207;

·       Станчев Кр. Професор Рикардо Пикио на 75 години. — Palaeobulgarica, 22, 1998, 4, p. 111—114.

 

Красимир Станчев

 

 

    (37). ПЛИСКА — първата столица на средновековната бълг. държава (681—893).

 

   Извори и локализация. Единствените сведения за създаването на П. по времето на хан Аспарух (681—702) се съдържат в т. нар. Български апокрифен летопис от XI в.: „Онь [Испор] съзыда и Плюска град...“ Във виз. източници (Лъв Дякон, Ана Комнина) името се среща под формата Плисков (Πλίσκουβα, Πλίσκοβα) и се споменава във връзка със събития от края на X и XI в. До края на XIX в. мястото на града не е локализирано. Едва през 1884 К. Иречек го идентифицира с руините при с. Абоба, Новопазарско (дн. гр. Плиска), известни дотогава на европ. учени пътешественици (К. Нибур, Ф. Каниц) като останки от голям римски военен лагер. Разкопките през 1899 и 1900 под ръководството на К. Шкорпил и Ф. И. Успенски потвърждават локализацията на Иречек. Едновременно с това те доказват, че познатият от X—XI в. Плисков е съществувал и преди това и е бил първата столица на бълг. държава. В открития през 1905 Чаталарски надпис на хан Омуртаг от 821—822 за пръв път се назовава и нейното име: Πλσκας. В по-ново време името и мястото на П. са установени върху географски карти от XVII и XVIII в.

 

   Археологически проучвания. От 1900 периодично, с големи прекъсвания, а след 1944 ежегодно на територията на П. се правят разкопки, които постепенно изясняват облика ѝ и дават разнообразни данни за бита, материалната и духовната култура на нейните обитатели. Добитите при проучванията материали позволяват обхватът на живот и строителство в П. да се датира в границите от края на VII докъм края на XII в. Досега не са открити данни за наличие на нейното място на по-ранни антични или късноантични строежи или останки от живот, както допускат в миналото някои учени. Слав. характер на името обикновено дава основание да се предполага, че преди заселването на Аспаруховите българи — прабългарите — на същото място през VI—VII в. е имало слав. селище. Досега обаче следи от него не са открити и затова

 

 

149

 

някои изследователи допускат, че с името П. се е означавало не селище, а малката река, която протича през нея.

 

   Местоположение. П. е разположена сред дн. Плисковско поле, прорязано от малки реки и суходолия. Равнинният характер на местността, континенталният климат и буйната растителност привличат вниманието на привикналите със степите прабългари. Затворени почти отвсякъде с височини, върху които още в V—VI в. са изградени виз. крепости, полето и военният лагер сред него са били трудно достъпни за неприятели.

 

   Укрепления. Укрепителната система на П. се състои от три концентрични отбранителни пояса: землено укрепление, каменна крепостна стена и тухлена ограда. Напоследък е открит и още един отбранителен пояс, разположен, изглежда, между каменната и тухлената стена. Най-ранно е земленото укрепление. То е изградено още в края на VII в. във връзка с оформянето на централен военен лагер на новосъздадената бълг. държава. Състои се от широк до 16 м и дълбок ок. 5 м ров и насипан от вътрешната му страна землен вал. Дължината на укрепителната линия надминава 20 км и затваря в обширен правоъгълник площ над 23,5 км2. С подобни ровове и валове са защитени и други селища върху територията на Първото бълг. царство, а също и някои от неговите граници. Характерът им издава прабълг. традиции в този род строителство.

 

   Укрепеният стан. Върху защитената с ров и вал територия бил разположен просторен мирновременен и военен стан с големи пасища. Като военен лагер (κάνπον) П. се споменава в Чаталарския надпис. Разположен от двете страни на пълноводната в миналото р. Асардере, станът е бил напълно пригоден за скотовъдния поминък на основната част от населението. Там то е било съсредоточено в отделни поселения, пръснати на голяма площ край реката или край земленото укрепление. Жилищата са били предимно полувкопани в терена землянки и по-рядко наземни, вероятно юртообразни домове. Най-честите находки в тях са гърнета с врязана или излъскана украса, кани и стомни със сива или покрита с червена ангоба повърхност, костени шила, каменни точила, коланни токи и апликации, пръстени и различни предмети на бита. Досега не са открити находки, пряко свързани с развито земеделие. Големите количества кости от животни и риба в жилищата или край тях говорят, че основната храна е била месна, което е в съгласие и с останалите данни за лов и скотовъдство: рисунки на ловни сцени, рибарски принадлежности и др. Данни за земеделие има от IX в., когато върху каменни блокове, тухли или водопроводни тръби се рисуват изображения на рала. Открити са значителен брой земеделски сечива от Χ—ΧΙ в.: палешници за рала, мотики, сърпове, косери и др. Без съмнение по това време земеделието става основен поминък на населението на П. Заедно с това се развиват и занаяти: каменоделство, грънчарство и производство на строителна керамика, обработка на желязо, стъклопроизводство и др. По това време при поселенията израстват феодални имения, които се превръщат в центрове на селскостопанска и занаятчийска дейност.

 

   Ханската резиденция от VIII в. е разположена почти в средата на земленото укрепление. Имала е самостоятелно отбранително съоръжение, чийто характер още не е изяснен напълно, но вероятно ще се идентифицира със споменатата във връзка с превземането на бълг. столица през 811 „ограда от поставени едно до друго дървета“. Отначало в резиденцията са се издигали само обикновени юртообразни жилища. Някои от тях са били със солидна дървена конструкция и големи размери и може би са принадлежали на управляващата прабълг. върхушка.

 

 

150

 

Плиска. Болярско жилище

 

През VIII в. на мястото на големите юртообразни постройки израстват монументални дворцови сгради. Най-внушителната сред тях е Крумовият дворец — главната сграда на ханската резиденция до опожаряването ѝ през 811. Той е с правилна четириъгълна форма със солидни квадратни кули в ъглите. Площта му надминава 4700 м². От монументалния му градеж са оцелели само подложките за основи. Те очертават плана на приземната част, съставена от 63 помещения. Дворецът е бил вероятно двуетажен. Изкачването към горния етаж е ставало посредством вити стълби, разположени в ъгловите кули. В двореца е протичал не само личният живот на хана и неговото семейство. В него се е намирала и официалната, представителната част от резиденцията. В съседство с Крумовия дворец са разкрити и други, главно обслужващи сгради и постройки: водохранилище с вместимост над 500 м³, бани и др. Между някои от проучените досега сгради в резиденцията са открити подземни галерии, които образуват цялостна мрежа и се насочват на север и юг, извън нейното укрепление. Те са служели за скрита връзка между отделните части на резиденцията и за безопасен излаз извън нея. Изграждането им се свързва с междуособните борби в ханския двор ок. средата и втората половина на VIII в. Резултатите от разкопките показват, че ханската резиденция от VIII в. е била унищожена от силен пожар. Това е станало през 811, когато бълг. столица е била превзета от виз. войски на имп. Никифор I Геник (802—811), разграбена и опожарена, както свидетелства т. нар. Анонимен ватикански разказ.

 

   Възстановяване и поява на градски черти. Възстановяването на столичния център започва непосредствено след победите на хан Крум (802—814) над Византия, но е било завършено при неговия наследник хан Омуртаг (814—831). По това време на мястото на опожарената ханска резиденция с нейното дървено укрепление се изгражда обширен комплекс от дворцови сгради и солидна каменна крепост, които служат за ядро и рамка на начеващия през първата половина на IX в. развитието си ранносредновековен град. Крепостната стена е построена от големи дялани блокове, споени с червен хоросан. Дебелината и достига 2,60 м, а височината е надминавала 10 м. На всяка от четирите страни на крепостта има по една порта, оформена във височина като масивна кула, както и по две петоъгълни кули. В ъглите кулите са кръгли. Зад крепостната стена се е намирал т. нар. Вътрешен град — същинска част на оформящия се през IX и X в. градски организъм с присъщите му елементи: сравнително гъсто застроена площ, улична мрежа, занаятчийски и търговски постройки и жилищни сгради. Площта му надминава 500 дка. По-голямата част от населението на столицата обаче е продължавала да живее в своите традиционни жилища извън крепостта, в рамките на земленото укрепление (т. нар. Външен град).

 

Дворцовият комплекс е разположен в средата на Вътрешния град и е съставен

 

 

151

 

Плиска. Северозападната кръгла кула на Вътрешната крепост

 

от три основни части: представителна, жилищна и култова. Строежите на всяка от тях са групирани около централния площад на столицата. Големият дворец (Тронната палата) се намира срещу главната Източна порта на крепостта и като нея е изграден от дялани блокове. Размерите му достигат 52 х 26,5 м. Приземната му част е била покрита с масивни тухлени сводове, над които се е намирала голяма трикорабна зала с дълбока апсида в северния край. Пред широката ѝ дъга е бил поставен тронът на владетеля, а от юг, пред залата има широко преддверие. Залата е служела за приеми, устройвани от владетеля за чужди посолства, за съд и други държ. дела. В Тронната палата е протичал официалният живот на столицата. Жилищните дворци, обслужващите постройки (водохранилище, бани), както и единият от двата известни езически храма са затворени с тухлена оградна стена, която ги е изолирала от останалата част на града и е изпълнявала ролята на негова цитадела. Големият езически храм е разположен извън нея, точно срещу Тронната палата. Планът му е съставен от два вписани един в друг правоъгълника, от които вътрешният е бил с дебели каменни стени, а външният е служел за стилобат на колонада. Върху всяка от мраморните колони е бил изсечен кратък надпис с името на завоюван от Византия

 

 

152

 

Дворцовият комплекс в Плиска

 

по времето на хан Крум град или мястото на забележително сражение. Храмът, изглежда, е бил посветен на главния бог на прабългарите, дарителя на бълг. победи Тенгри (Тангра). Площадът, около който са се издигали тези сгради, е бил главното място за военни, култови и други официални церемонии в П. през първата половина на IX в. Той, както и околните сгради, са били украсени с мраморни колони с т. нар. прабългарски надписи и скулптури от мед или мрамор, взети като трофеи от околностите на Цариград. В средата му, върху специални постамента са били издигнати четири големи колони с издълбани върху тях текстове на мирните договори между Б-я и Византия, сключени по времето на хан Омуртаг. Във виз. източник този площад е наречен „медното гумно“ на българите, в смисъл на политически и духовен център и символ на езическа Б-я.

 

   Църковно и манастирско строителство. След покръстването през 864 езическите храмове в П., както и в Преслав, Мадара и останалите средновековни бълг. центрове, са били разрушени до основи или преустроени набързо в църкви. Така напр. храмът в рамките на тухлената ограда е бил сринат и заличен напълно. Поради ориентацията си на изток голямото езическо капище срещу Тронната палата за съвсем къс срок е било превърнато в църковна постройка, която след това още два пъти трябвало да бъде преустройвана. Промените в плана и устройството на олтара на тази църква отразяват промените в богослужението, наложено от пребиваващите в П. виз. религиозни мисии през 864 и 870, както и от латинската

 

 

153

 

през 866—869. За кратко време в началния период на християнизацията тази църква е съборен храм на столицата и седалище на установяващата се църковна власт в Б-я.

 

Център на победилото християнство в столицата става изградената през 70-те г. на IX в. във Външния град внушителна църква, известна като Голямата базилика. Олтарът и е издигнат над останките от малка кръстовидна църква, за която се предполага, че е построена още в навечерието на покръстването над лобното място на първия местен християнин мъченик Енравота-Воин и разрушена по време на бунта на болярите срещу християнството през 865. Огромните размери на базиликата — 99 м дължина и 29,5 м ширина, е трябвало да внушават на доскорошните езичници респект и преклонение пред силата и възможностите на новата религия и представляващата я в П. княжеска и църковна власт. Ктитор на базиликата и на строежите около нея е княз Борис I (852—889). Голямата базилика е била княжеска и съборна църква на столицата. С Вътрешния град е свързана посредством специален път, настлан с големи плочести камъни. Тя има класически за този тип църкви план. По всяка вероятност в базиликата са били погребани мощите на княз Борис I, който е провъзгласен за светец скоро след смъртта си през 907.

 

Около базиликата, успоредно с нейното изграждане, израства обширен комплекс от сгради, затворен от висока до 4 м ограда, увенчана с каменни зъбери. С това манастирът при Голямата базилика е наподобявал малка крепост във Външния град на столицата. В него се е намирало седалището на Бълг. архиепископия — духовно-религиозен и културен център на страната през втората половина на IX в. Северно от базиликата са открити архиепископският дворец, бани, жилищни и стопански постройки, както и манастирската кухня и трапезарията. Подобно на Дворцовия комплекс и Архиепископията е била отлично благоустроена, което говори за нейното важно значение в столицата.

 

Южно от Голямата базилика е разкрита голяма сграда, която по своето място и връзка с църквата, както и по намерените писала (стила) за обучение в писане върху покрити с восък таблички, се тълкува като училище (дидаскалия). От нея са запазени само основите, които очертават плана на приземния етаж: две големи зали и неголямо помещение вестибюл между тях. Същото разпределение е имал вероятно и горният етаж. Големите размери на сградата (над 35 м дължина) и разпределението ѝ дават основание да се мисли, че в нея е развивана не само просветна, но и книжовна дейност. До 886—887 тя е била водена на грц. език, с грц. азбука. От това време при разкопките на базиликата са открити фрагментарно запазени грц. надгробни надписи. Това може да се обясни не само с присъствието на виз. духовенство начело с изпратения през 870 от Цариград архиепископ на Б-я, но и с традициите на грц. език и грц. писменост в бълг. столица, използвани докъм края на IX в. в бълг. държавна канцелария и в младата Бълг. църква. В Б-я те са в приложение още през VIII в., но се утвърждават и разширяват употребата си през първата половина на IX в., откогато датират множество прабълг. надписи, намерени най-вече в П. или в нейната околност. Грц. писменост е засвидетелствана в П. не само в официални, но и в обикновени надписи графити, което говори за нейното разпространение сред населението на бълг. столица през IX в.

 

  Славянско книжовно-просветно средище. Едно от най-важните събития в П. през втората половина на IX в. е пристигането и настаняването на учениците на Кирил и Методий, за което се черпят сведения от Пространното житие на Климент Охридски.

 

 

154

 

Княз Борис посреща Кирило-Методиевите ученици в Плиска. Стенопис от А. Гидов в църквата „Св. Седмочисленици“ в София, 1990 г.

 

След пристигането си в Б-я Климент, Наум и Ангеларий са изпратени от граничните власти при княз Борис I, т. е. в столицата П., там са приети радушно и настанени отначало в княжеския дворец, а по-късно в домовете на доверените велможи на княза Есхач и Чеслав. Първоначално на Кирило-Методиевите ученици е забранено да проповядват на слав. език, както и да посещават частни домове без разрешение от княза. Учителската си дейност те съсредоточават в княжеския дворец пред владетеля и неговите приближени, а школата при Голямата базилика остава недостъпна за тях. Присъствието на виз. духовенство начело с архиепископ грък в столицата, както и традициите на грц. език и грц. писменост сред част от бълг. население се оказват сериозно препятствие пред разпространението на слав. книжовност. Тази обстановка обаче е временна. Още към края на 885 или началото на 886 княз Борис предприема решителни мерки за премахване на пречките за утвърждаване на Кирило-Методиевото дело в страната. За целта той оказва дипломатически натиск спрямо Византия за признаване на слав. писменост в Б-я. За сполучливия изход от дипломатическата борба свидетелства последното писмо на патриарх Фотий (858—867, 877—886) до княз Борис, писано между септ, и дек. 886. От него става ясно, че виз. духовенство, което се противопоставя на княжеската политика за утвърждаване на слав. писменост, е порицано от новите императори Лъв VI Философ (886—912) и Александър (912—913),

 

 

155

 

както и от самия Фотий, а архиепископът, изглежда, е бил отзован. На негово място, както се сочи в старобълг. разказ „Чудото с българина Георги“, княз Борис „довел“ нов архиепископ — Стефан (в други преписи — Йосиф) с „други (т. е. славянски, а не гръцки) учители и наставници“. Между тях несъмнено са били както настанените в П. още през 885 Климент, Наум и Ангеларий, така и откупените във Венеция други Методиеви ученици. Така в 886 в скриптория и дидаскалията при Голямата базилика в П. започва своята дейност първата слав. книжовно-просветна школа в Б-я. Макар че работи само няколко години, тя допринася за подготовката на значителен брой духовни и книжовно-просветни кадри, благодарение на които става възможно утвърждаването на слав. писменост и провеждането на реформата „приложение книгъ“. В школата при Бълг. архиепископия в П. творят най-видните книжовници от последните десетилетия на IX в.: презвитер Наум (вж. Наум Охридски), презвитер Константин (по-късно епископ Константин Преславски), а за кратко време до заминаването си за югозападните бълг. земи и презвитер Климент (вж. Климент Охридски). В този кръг ще да е попаднал и завърналият се по това време от Цариградската Магнаурска школа княз Симеон, както и приелият през 889 монашески чин княз Борис. Наред с просветната дейност в школата са били превеждани и писани книги. С голяма вероятност може да се твърди напр., че завършеният през 893—894 превод на Учителното евангелие на презвитер Константин е бил започнат в П. Благодарение на добре организираното начало става възможно да бъдат открити нови просветни средища в различни части на бълг. държава: в Девол през 887, в Равненския манастир „Св. Богородица“ след 889 и на други места. Доказателства за дейността на слав. книжовно-просветна школа в П. са намерените цели и фрагментарни старобълг. надписи (вж. Старобългарски паметници). Особено значение сред тях има двуезичният надгробен надпис на Лазар от манастирския некропол при Голямата базилика, който се датира към края на IX или началото на X в. и отразява процеса на преминаване от грц. към старобълг. писмо. Старобълг. кирилски надписи и знаци с начертание на глаголически букви са открити както в манастира при базиликата, така и извън него. Към кирилските надписи от П. трябва да се отнесе и известният от по-рано надпис, намерен в руините на църква близо до с. Теке козлуджа (дн. с. Избул, Шуменска област), разположено в непосредствена близост до земленото укрепление на бълг. столица. Според едни учени споменатият в него презвитер Йоан може да се идентифицира с бъдещия виден деец на Бълг. църква Йоан Екзарх, а според други това може да е едноименният преводач от Преславското книжовно средище, споменат от презвитер Козма като Йоан презвитер Нови.

 

След преместването на столицата през 893 школата при Бълг. архиепископия пренася своята дейност в Преслав, където разгръща широка книжовна дейност и добива известност по името на новия си център.

 

   Следстоличен период. Преместването на столицата в Преслав не се отразява особено върху общото развитие на П. като град. През X в. тя продължава да е един от важните стопански, политически и културни центрове на бълг. държава, но без предишното си първостепенно значение. Върху територията на Външния град след края на IX в. израстват големи комплекси от жилищни и стопански сгради с неголеми църкви, които стават средища на големи феодални имения. При южната порта на Вътрешния град са разкрити наредени във верига от едната страна на улица занаятчийски и търговски помещения,

 

 

156

 

а извън крепостта — и кервансарай. Тези и други данни от разкопките сочат стопанския разцвет на града през X в. Известен упадък настъпва към края на X и началото на XI в., когато заедно с другите градове и селища в североизточна Б-я П. попада под виз. власт. По това време населението на Външния град се оттегля зад стените на каменната крепост. Към средата на XI в. в резултат на зачестилите печенежки нашествия П. постепенно запада като град, макар че следи от живот в нея се проследяват чак докъм края на XII в.

 

 

            Лит.:

·       Абоба-Плиска. — ИРАИК, 10, 1905, 596 с.;

·       Мавродинов Н. Базиликата в Плиска и българският дворцов церемониал. — ИБАИ, 13, 1939, с. 246—252;

·       Миятев Кр. Крумовият дворец и други новооткрити постройки в Плиска. — ИБАИ, 14, 1940—1942, с. 73—135;

·       Karasimeonоff Р. Neue Ausgrabungen in der Residenz von Pliska. — ИБАИ, 14, 1940—1942, c. 136—168;

·       Михайлов Ст. Разкопки в Плиска през 1945—1947 година. — РП, 3, 1948, с. 171—225;

·       Иванова В. Надписът на чъргубиля Мостич и преславският епиграфски материал. — В: Надписът на чъргубиля Мостич. С., 1955, с. 43—144;

·       Михайлов Ст. Археологически материали от Плиска. — ИАИ, 20, 1955, с. 49—181;

·        Михайлов Ст. Дворцовата църква в Плиска. — ИАИ, 20, 1955, с. 229—264;

·       Станчев Ст. За периодизацията на Плисковския дворцов център. — В: Изследвания в памет на Карел Шкорпил. С., 1961, с. 101—109;

·       Бешевлиев В. Из късноантичната и средновековна география на североизточна България. — ИАИ, 25, 1962, с. 1—18;

·       Stаnčеv St. Pliska — théories et faits. — Bbg, 1, 1962, p. 349—365;

·       Антонова В. За произхода на античните материали в средновековна Плиска. — ИП, 21, 1965, 5, с. 67—69;

·       Миятев Кр. Архитектурата в средновековна България. С., 1965, с. 30—36, 48—53;

·       Ваклинов Ст. Плиска за тридесет години. — Археология, 16, 1974, 3, с. 28—39;

·       Тотев Т. Кой е презвитер Йоан от един старобългарски надпис. — Известия на Народния музей — Варна, 10 (25), 1974, с. 317—321;

·       Ваклинов Ст. Формиране на старобългарската култура VI—ΧΙ в. С., 1977, с. 84—96, 103—120, 132—136, 169—172;

·       Georgiev Р. Eine zweisprachigfe Grabinschrift aus Pliska. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 3, p. 32—43;

·       Бешевлиев В. Първобългарски надписи. С., 1979, с. 30;

·       Рашев Р. Плиска — разкопки, проблеми и задачи. — Векове, 8, 1979, 4, с. 36—48;

·       Балабанов Т. Основни занаятчийски производства в Плиска. — В: Средновековният български град. С., 1980, с. 91—99;

·       Георгиев П. Старобългарски писала от Плиска и Преслав. — Археология, 22, 1980, 3, с. 43—50;

·       Дончева-Петкова Л. Знаци върху археологически паметници от средновековна България VII—X в. С., 1980, с. 9—15;

·       Георгиев П. За един надгробен надпис от Плиска. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 1, р. 88—93;

·       Георгиев П. Ранносредновековно селище в района на Голямата базилика в Плиска. — В: Плиска-Преслав. 2. С., 1981, с. 190—198;

·       Рашев Р. Землената укрепителна система на Първото българско царство. — В: Плиска-Преслав. 2. С., 1981, с. 99—104;

·       Георгиев П. За първоначалното седалище на българската архиепископия. — В: Средновековна България и Черноморието. Варна, 1982, с. 67—78;

·       Георгиев П. Плиска — първи християнски култов център в средновековна България. — В: България 1300. Институции и държавна традиция. 2. С., 1982, с. 245—255;

·       Георгиев П., Т. Смядовски. Параклисът при Голямата базилика в Плиска. — Археология, 24, 1982, 2, с. 13—27;

·       Овчаров Д. Български средновековни рисунки-графити. С., 1982, с. 9, 10, 12, 14, 16, 17, 21;

·       Тотев Т. Кръстовидна църква под основите на Голямата базилика в Плиска. — В: Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов. С., 1984, с. 160—170;

·       Георгиев Π. ΙΣ ΤΗΣ ΠΛΣΚΑΣ TON ΚΑΝΠΟΝ. Градът Плисков (произход и значение на името). — Трудове на катедрите по история и богословие. Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“, 3, 1999, с. 12—31.

 

Павел Георгиев

 

 

    (38). ПОВЕСТИ И РАЗКАЗИ в старобългарската литература през ΙΧ—Χ век — повествователни творби предимно със светска тематика, понякога означавани и с термина старобълг. белетристика; най-често са преводни, с популярни сюжети от грц. и източната повествователна проза и разширяват житейските познания и естетическите хоризонти на средновековния българин.

 

Редица важни въпроси, свързани с П. и р., не са достатъчно осветлени от текстологията, литературната история и литературната теория. Все още не е напълно ясно кога и по какви пътища проникват в Б-я първите творби от този тип и какво е тяхното значение за възникването на оригиналната старобълг. белетристика, кои са техните грц. оригинали и какво е съотношението им с

 

 

157

 

бълг. текстове, каква е съдбата на преведените произведения в Б-я, как се отнасят към тях старобълг. читатели, какво място заемат в жанровата система на бълг. средновековна литература, какво е значението им за изясняването на нейните общи особености и на развитието и. Смята се, че едно от най-рано възприетите в Б-я белетристични произведения е т. нар. Александрия, героичноистор. повест за бележития пълководец Александър III Велики (Македонски) (356—323 пр. н. е.). Възникването ѝ се свързва първоначално с името на Калистен от Олинт на Халкидическия п-ов (IV в. пр. н. е.) — племенник и ученик на Аристотел, придружавал чичо си по времето, когато е учител на Александър след 343 пр. н. е., участник в походите на Александър в Азия и техен официален историограф, умрял през 327 пр. н. е. при неизяснени обстоятелства след конфликт с владетеля. Известно е, че творбата му е обхващала събитията от преминаването на Александър в Азия (334 пр. н. е.) до последната битка с персийския цар Дарий III Кодоман при Гавгамела (331 пр. н. е.) и е останала недовършена. В епохата на късния елинизъм, когато започват да се рушат неговите представи и обичаи, вероятно ок. 280—270 пр. н. е. или 310—300 пр. н. е. елинистическият автор Клитарх от Александрия (IV—III в. пр. н. е.), основавайки се на Калистен, на недостигнали до днес истор. и поетически съчинения, както и на предания за Александър Македонски, пише в Египет творба за него в 12 книги, известна в науката под названието Αἱ περί Ἀλεξάνδρου ἱστορία или Τά περί Ἀλεξάνδρου. Предполага се, че именно тази творба, смятана от някои учени за основно достижение на елинизма, стои в основата на Александрията, чийто текст се оформя от II—I в. пр. н. е. до III в. от н. е., като са използвани също действителни и легендарни писма на Александър и писма до него, истор. съчинения и фолклорни предания. Най-старият текст на Александрията (т. нар. редакция А, запазена в най-стар ръкопис от XI в.), отличаващ се със силни египетско-александрийски тенденции, който носи заглавие Βίος Ἀλεξάνδρου τοῦ Μακεδόνος, запазил само някои фрагменти от съчинението на Клитарх, е дело на неизвестен александрийски автор и вероятно е възникнал през III в. Неговата втора редакция (В), появила се не преди IV в. (известна в най-ранен ръкопис от XIII в.), в която за пръв път творбата се приписва на Калистен (поради което в науката се назовава Псевдокалистенова Александрия) носи заглавие Καλλιστένης ἱστοριογράφος ὁ τὰ περὶ τῶν ἑλλήνων συγγραφόμενος οὗτος ἱστορεῖ Ἀλεξάνδρου πράξεις и е най-широко разпространена през Средновековието. Тя съдържа редица промени, които ограничават александрийско-египетските черти на творбата и засилват елинистическите тенденции (премахнати са част от александрийските предания и точните географски указания, възхвалата на египетските мъдреци в началото на произведението, увеличени са чудесата, видени от Александър в източните страни, направен е опит описанието на събитията до смъртта на Дарий III Кодоман да се доближи до познатите тогава истор. данни). В науката е установено мнението, че Псевдокалистеновата Александрия прониква в слав. свят именно чрез втората редакция на творбата, макар че взаимоотношенията между откритите и изследвани до днес грц. ръкописи и познатите слав. текстове от епохата на Средновековието, възникнали в източноправославните слав. страни, все още не са подложени на цялостен анализ и не е установен конкретният грц. оригинал, поради което въпросът се нуждае от по-нататъшни проучвания.

 

Няма единно мнение относно времето и мястото на поява на първия слав. превод на Псевдокалистеновата Александрия. Повечето изследователи смятат, че той възниква в Б-я през X в.,

 

 

158

 

по времето на цар Симеон (А. М. Оболенски, 1851; В. Ягич, 1871; Ст. Новакович, 1878, А. А. Шахматов, 1900; П. А. Лавров, 1908; Й. Иванов, 1935 и др.). Според В. М. Истрин (1893), който посочва наличието на белези от среднобълг. оригинал и русизми в езика на най-ранните слав. преписи (руски от XV—XVI в.), не може да се реши точно къде е възникнал преводът (в Русия или сред южните славяни), но през XII в. той вече е съществувал; по-късно Истрин допуска съществуването му в Б-я през X в. (1903). Има и мнение, че преводът е от време, не по-късно от средата на XIII в. (Словарь, 1987).

 

Най-ранният старобълг. превод на Псевдокалистеновата Александрия не повтаря буквално грц. редакция В, а съдържа и някои белези на други грц. редакции. В него има някои пропуски; в известните днес преписи са засвидетелствани две важни добавки (епизодът за влизането на Александър в Ерусалим в част първа на творбата, зает от старобълг. превод на Хрониката на Георги Амартол, и разказът за рахманите в част трета, поместен само в редакция А на грц. текст), които според някои учени не принадлежат на първоначалния превод (Истрин, 1893). В този си вид Александрията представя в хронологическа последователност живота на Александър Македонски, смесвайки истор. достоверни и фантастични случки, многобройни бързо сменящи се картини на военни походи и сражения, описания на пътешествия в екзотични страни и драматични или лирично-сантиментални сцени от семейния живот, като се прави известен опит повествованието да се доближи в отделни случаи до монотеизма и дори до християнските представи. За средновековния бълг. читател този превод на Александрията е бил интересен също с образа на Александър, представен като цар философ, обграден от ореол на героизъм, величие и слава, и същевременно като обикновен човек, жаден за знания, благороден и духовно красив.

 

Старобълг. превод на Александрията не е запазен до днес в бълг. ръкописна традиция. Той е известен само в руски ръкописи на хронографски сборници и поради това е познат в науката с названието Хронографска Александрия. Според досегашните проучвания неговият най-стар текст е т. нар. Първа редакция на Хронографската Александрия, засвидетелствана в два от известните днес три преписа на т. нар. Юдейски хронограф, възникнал не по-късно от средата на XIII в. (Архивския хронограф от РГАДА, ф. 181, № 3 279/658 от втората половина на XV в., л. 331а-342а със заглавие Книгы Александръ, и Вилненския хронограф от Библиотеката на Литовската АН във Вилнюс, ф. 19, № 109 от 30-е г. на XVI в., л. 459а-496б) и в основната част на три от четирите известни преписа на първата редакция на т. нар. Летописец елински и римски, появил се не преди XIII—XIV в. (ръкописите Син. 280 от началото на XVI в. и Увар. № 10/1334 от XVI в. в ГИМ, без начало, и ръкопис Пог. № 1437 от началото на XVI в. в РНБ). В науката са аргументирани три основни мнения относно пътя, по който Хронографската Александрия е попаднала в руските хронографски компилации. Според първото, обосновано от Шахматов (1900), тя е била част от гигантска старобълг. енциклопедична компилация, съставена по времето на цар Симеон преди 920 и попаднала в Русия още през XI в., в основата на която лежат преводите на хрониките на Йоан Малала и Георги Амартол (вж. Исторически съчинения в българската литература през IX—XII в.), Александрията и част от библейските книги на Стария завет; от нея независимо един от друг са заети текстовете на Александрията в Юдейския хронограф (според неговата терминология — четвърта редакция на Елинския летописец) и в първите две редакции на същия летописец. Второто мнение, обосновано

 

 

159

 

от Истрин (1903), е, че паметниците, влизащи в състава на Елинския летописец, които са съществували в Б-я през X в., включително Александрията, са преминали поотделно в Русия и самият Летописец е съставен там, като втората редакция на творбата се е появила на основата на първата в Русия не преди XIII—XIV в. Третото мнение изразява О. В. Творогов (1975). Според него първоначално Хронографската Александрия е била включена в сборник, съдържащ една от разновидностите на най-старата руска хронографска компилация, т. нар. Хронограф по великому изложению, съставен през XI в.; оттук е преминала в предполагаемата архетипна редакция на Летописец елински и римски, появила се през XIII—XIV в., а от нея по независими един от друг пътища — в неговата първа редакция, която съдържа и смятаната днес за най-стара Първа редакция на Хронографската Александрия, и във втората му редакция, появила се през средата на XV в., не по-късно от 1453, която съдържа и Втората редакция на творбата със заглавие Житие и жизнь и дѣı-анїе и всѧ бра^н Александра царѧ макидонсксго (позната днес от 13 руски ръкописа от XV до XVII в., най-ранният от които, от последната четвърт на XV в., се намира в Библиотеката на РАН, № 33.8.13).

 

Трябва да се имат предвид обаче две обстоятелства. Първо, независимо от това, дали посредникът, чрез който Хронографската Александрия е попаднала в руските хронографи, е бил бълг. сборник от X в. или руски сборник отпреди XIII в., текстовете на по-голямата част от съчиненията, които са влизали изцяло или частично в този архетипен ръкопис, имат сигурен или предположително бълг. произход от времето на Плиско-Преславската книжовна школа от края на IX — началото на X в. (Именника на българските ханове, хрониките на Йоан Малала и Георги Амартол, Осмокнижието, Книгите Царства, Книгата на пророк Даниил с тълкования на Иполит Римски). Второ, първата редакция на Александрията, заемаща около една седма част от обема на целия Летописец, е органическа част от повествование, в което е поместена след VII кн. на Хрониката на Йоан Малала, като след това има малък откъс от Хрониката на Георги Амартол и продължава VIII кн. на Хрониката на Йоан Малала. Затова не може да има съмнение — първоначалният слав. превод на Псевдокалистеновата Александрия е бил разпространяван в бълг. средновековна книжнина или самостоятелно, или като съставна част от непозната днес хронографска компилация и е част от старобълг. преводна литература.

 

Животът на Александър Македонски предизвиква интереса на бълг. читател през цялото Средновековие. В бълг. ръкописна традиция се разпространява като отделна книга през XVI—XVII в. т. нар. Сръбска Александрия, слав. превод адаптация, направен в края на XIII — началото на XIV в. в Сърбия по неизвестна днес средногрц. обработка от XIII в. или по нейния протограф. Познати са също четири бълг. преписа от XVI—XVIII в. (най-ранният, от XVI в., е в сб. 433 от НБКМ) на един кратък легендарен разказ, написан или преведен вероятно в Б-я в края на XIII — началото на XIV в. и посветен на неуспешния опит на Александър да стане безсмъртен („Как са станали самодивите“). Без съмнение основан на Псевдокалистеновата Александрия, той е създаден по-вероятно в резултат на запознаване с текст на Хронографската, отколкото на Сръбската Александрия и се разпространява също в руската, сръбската и украинската книжнина (познати са два руски преписа от XV и XVIII в., един сръбски от XIV в. и един украински от XVII—XVIII в.). Възможно е на Хронографската Александрия (чрез руските печатни книги) да се основава и разказът Повесть ради ц҃ра Алеѯандрию), който повествува за смъртта на Александър Македонски.

 

 

160

 

Негов автор може би е поп Пуйчо от с. Мокреш, Ломско, който го помества в своята преработка на „История славеноболгарская“ от Паисий Хилендарски, включена в сборника му от 1796 (НБКМ, № 693).

 

Много вероятно е, че именно в резултат на познаването на Хронографската Александрия се появяват някои споменавания на Александър Македонски в бълг. литература от XIV в. — напр. сравнението с Александър на един от най-авторитетните бълг. владетели цар Иван-Александър (1331—1371) в Похвалата за него, поместена в Софийския псалтир от 1337 (ръкопис № 2 от сбирката на Научния архив на БАН); сравнението на войските на султан Баязид I (1389—1402) с военните сили на цар Дарий III Кодоман и на Александър Македонски в Похвалното слово за Евтимий Търновски от Григорий Цамблак.

 

Наред с Александрията в Б-я преминават от виз. литература стотици други белетристични творби, създадени през IV—VII в. на грц. и на лат. език и познати под названието „патерични разкази“ (вж. Патерик). Те въвеждат в бълг. средновековна книжнина нравоучителната белетристика, която утвърждава моралните норми на християнството чрез изобилие на теми и сюжети, свързани най-често с всекидневието на монасите, но понякога отразяващи и отделни явления от живота на светското общество. Патеричните разкази се отличават също с богатството и разнообразието на героите си, притежаващи различни, понякога противоречащи си качества, със силно изразена конфликтност на повествованието и с драматическата му конструкция. Съчетаването на тези привлекателни белези на съдържанието и формата с идейно осветление, което не излиза вън от принципите на християнската нравственост, довежда до широкото разпространение на патеричните разкази в Б-я. До днес са съхранени повече от 100 бълг. ръкописа, които съдържат ок. 1000 различни патерични разказа. Те са преписани от XI до края на XVIII в. и свидетелстват, че патеричните разкази са най-популярните белетристични творби в средновековна Б-я.

 

С традицията на патеричните разкази може да се свърже и началото на бълг. оригинална белетристика. Поставя го цикъл от тясно обединени в общ сюжет десет разказа, известен в науката с названието „Сказание за железния кръст“. В него са представени чудесата на един от най-популярните християнски светци — св. Георги. Важна съставна част на Сказанието е интересното белетристично произведение, познато от средата на XIX в. като самостоятелна творба — т. нар. Чудо с българина. Цялостният текст на Сказанието за железния кръст е публикуван от Б. Ангелов (1971).

 

Сюжетът на Сказанието е построен като повествование на автора разказвач, странстващия монах Ходул, за събития, наблюдавани лично от него или съобщени му от други лица. Съединителна нишка между повечето разкази е мотивът за извършване на чудесата чрез железен кръст, направен от българина Георги по внушение на св. Георги. Поради това централно място в изложението заемат разказите на Георги, обикновен редник от конницата на княз Симеон. Макар че приема християнството сравнително късно, когато вече е женен, Георги е убеден негов привърженик и неслучайно започва своето повествование с възхвала на заслугите на княз Борис за покръстването на българите и изкореняването на езичеството, очертавайки лаконично дейността му като организатор на Църквата и просветата. Най-важните моменти в разказите на Георги представят неговото участие в две сражения по време на войната с маджарите, оздравяването на болната му жена, приемането на монашеството, пребиваването му при монаха Софроний в планината близо до гр. Безмер (предполага се,

 

 

161

 

че става дума за Месемврия, дн. Несебър), където Георги научава грц. език и излекува болния крак на един от петимата посетители на Софроний, дошли от североизточните бълг. земи (четирима българи и гърка свещеник Ефрем), посещението на Никейския манастир, където преди смъртта си героят разказва историята на своя живот на игумена Петър, като му предава чудотворния железен кръст. Възлови звена в творбата са също разказът на българина монах Козма, освободил се от грц. плен с помощта на св. Георги, разказът на самия автор разказвач Ходул за болестта на придружаващия го монах Теодор по време на престоя им в манастира на игумена Петър в Никея и разказът на българина Климент за спасяването му от св. Георги по време на неуспешната битка на Симеон с маджарите.

 

Пълният текст на Сказанието за железния кръст е известен само в руски сборници: в два пълни преписа (най-ранният и с най-пълно запазен текст, съхраняван в ГИМ, Увар. 434—1°/Царск. 717, е от средата на XVI в.; вторият, съхраняван в РГБ в сбирката на А. И. Маркушевич, № 6, е от втората четвърт на XVII в.) и в четири относително пълни преписа (от третата четвърт на XVI до средата на XVII в.). Отделните чудеса са запазени в около 20 руски преписа от XIV до XVIII в. и в един сръбски ръкопис от XVI—XVII в. Един от широко разпространените сред тях е Чудото с българина, от което до днес са издирени 11 руски преписа и един български, разпределени в две редакции — пространна (известна в един руски ръкопис от сбирката на Троицко-Сергиевата лавра, ф. 304.1, № 5 в РГБ, пролог за септ.-ноем. от края на XIV в., при четивата за 26 ноем., и в един западнобълг. или югозападнобълг. ръкопис от сбирката на Научния архив на БАН, № 73, пролог за март-авг. от първата половина на XV в., при четивата за 23 апр.) и кратка (известна в 10 руски преписа от последната трета на XV в. до началото на XVII в. в състава на пролози и други видове сборници, както и в два ръкописа от XVII в. в превод на украинско-белоруски език).

 

Макар в Сказанието да се забелязва ясно старобълг. езикова основа, нито един препис не е съхранил първоначалния текст на произведението (очевидни са внасяните при преписването изменения, особено от руските книжовници, както в езика, така и в съществени моменти от съдържанието). Досега не е направен и опит да се установят по-късните промени чрез анализ на текста. Поради това, както и поради оскъдните данни в самата творба и недостатъчния интерес на изследователите към нея решенията на важни въпроси около нейния произход, стойността ѝ като литературно произведение и истор. извор все още са в областта на предположенията.

 

До днес са обосновани най-различни мнения относно произхода на Сказанието за железния кръст. Според Хр. Лопарев Чудото с българина е написано на грц. език през X в. и е преведено в Б-я през ХII-ХIII в. (мнението му се възприема и от И. Иванов). Ив. Снегаров смята, че това „чудо“ е написано на старобълг. език въз основа на устно грц. предание, оформено в бълг. книжовна среда в началото на X в. Б. Ангелов застъпва становището, че Сказанието е бълг. компилация на грц. и бълг. разкази за св. Георги. Съображения за ранен старобълг. произход на Чудото с българина и на цялото Сказание привеждат Е. Георгиев, Н. Драгова и Б. Велчева. Развитие търпи мнението на изследователя, който се е занимавал най-подробно със Сказанието — А. А. Турилов. Първоначално той определя като несъмнен неговия бълг. произход и го разглежда като цикъл от виз. и предимно бълг. чудеса, въпреки че смята за възможно първоначално да е записано на грц. език (1983, 1986). По-късно го поставя сред

 

 

162

 

корпуса от текстове, създадени сред южните славяни или битували сред тях през най-старата епоха от развитието на слав. писменост, а после завърнали се на Балканите с руско посредничество, и за пръв път използва названието „Сказание на монаха Христодул“ (1993). След това тълкува Сказанието като част от бълг. гръкоезична литература от епохата на Първото бълг. царство, дело на грц. автор, като смята, че бълг. превод е възникнал в Б-я през първата четвърт — втората трета на X в. или в Киевска Русия през XI в., и не изключва наличието на първоначално старобълг. ядро, съществувало в устна форма (1996). В последно време Турилов аргументира становището, че произведението принадлежи на виз. литература (и на нейната слав. версия) от X в. и е дело на неизвестен автор, като отнася създаването му като цяло към 907; преводът според него е български, от началото на X в. (2000).

 

Обобщаването на досегашните проучвания дава възможност някои от изказаните мнения да се приемат като вероятни в голяма степен. Не може да има съмнение, че произведението възниква през X в. Трудно може да се уточни къде е написано. Не е изключено да е създадено, докато авторът разказвач се е намирал в Никейския манастир на игумена Петър. Възможно е да е било написано на грц. език, но може също да се допусне, че първоначалният текст е старобългарски, макар и възникнал върху основата на устни грц. предания; възможно е също произведението да е бълг. компилация, осъществена чрез свързването на оригинални бълг. и преводни грц. разкази. Не е напълно ясно, дали авторът му, монахът Ходул, е грък или българин. Името Ходул най-вероятно се е появило в резултат на загубата на титлата за съкращаване при преписването от протографа на съкратеното име Христодул или е възникнало при някаква трансформация на известното в бълг. книжнина и литература от XIV в. име Фудул. Във всеки случай авторът знае грц. език, посещава малоазийската част на Византия, живо е заинтересуван от събития, свързани с Б-я и българите.

 

С известна предпазливост Сказанието за железния кръст може да се използва като истор. извор. В него се съдържат важни данни за въвеждането на християнството в Б-я и борбата против езичеството, за войните на княз Симеон с маджарите през 895—896, за бълг. бит и обществения живот в края на IX — началото на X в. (особен интерес представляват свидетелствата за наличието на българи монаси в манастирите на Византия и на грц. свещеници в Североизточна Б-я). Две от чудесата, включени в Сказанието (с българите Георги и Климент), се сочат като доказателства за преки (или чрез руско посредничество) връзки между Б-я и Скандинавия — въз основа на сходството с мотива за спасение на воини в малка гора от преследване на неприятели с помощта на специално направен кръст в сагата за норвежкия крал Олав Тригвасон (995—1000), с когото се свързва покръстването на страната; сагата е написана от исландския монах Од Сноресен в манастира Тингерар ок. 1190. В руските преписи на Чудото с българина се сочат езикови следи от преписването на текста не по-късно от XII в. в Новгород и се смята за възможно по този път то да е било пренесено на север. Сказанието за железния кръст е уникална творба на старобълг. литература както по своето съдържание, така и по формата си. Тя е изградена почти напълно върху епизоди от живота на герои българи; представя единствения в бълг. средновековна литература случай, когато воинската тема се разгръща в повествователна форма чрез сюжет, извлечен от тогавашната бълг. действителност. Интерес представляват някои от композиционните похвати: оформянето на композиционна рамка, в която е вложен цялостният сюжет,

 

 

163

 

а също — рамкирането на някои от съставните разкази и вмъкването на разказ в разказа. С тези похвати, както и по своя стил, произведението се доближава до традициите на патеричните разкази.

 

Понякога за оригинално произведение на бълг. средновековна литература от ранния период на нейното развитие се смята разказът „Българската царкиня Персика“. Вече е доказано, че творбата е тясно свързана по език, стил и проблематика с руските любовно-авантюристични повести от първата четвърт на XVIII в. и че е възникнала в началото на XVIII в. в Русия, вероятно като творческа преработка на разказа за невинно преследваната от своята мащеха девойка с отсечени ръце, поместен в сборника на грц. писател Агапий Критски „Спасение на грешните“ (1641). Въпреки това разказът заслужава внимание поради отнасянето на сюжета към бълг. действителност от IX в. — факт, който напоследък се обяснява като резултат от българо-руските връзки (на църковни дейци от Охридската архиепископия с руски църковни и държ. дейци в Москва) през втората половина на XVII — началото на XVIII в.

 

П. и р. се отличават от другите дялове на старата бълг. литература с редица особености на идейно-тематичното си съдържание и на художествената си форма. Те са богати по съдържание: в тях е показана открито непосредната действителност, проследени са стъпките на героите в далечни страни, представени са непознати нрави и отношения между хората, обрисувани са разнообразни прояви на човешка мъдрост и героизъм. В широкия кръг от явления, обхванати в средновековните бълг. П. и р., са потърсени съществени общочовешки проблеми, различни по своята мащабност и значение — от конкретните нравствени въпроси до вечния проблем за смисъла на човешкия живот. Обикновено техните решения не са предопределени от дидактическите авторски внушения, а на читателя е предоставена възможност в хода на изложението сам да намери своя отговор. Между най-важните жанрови белези на П. и р. са фантастиката, приказният тон на повествованието, ярката философска окраска. В образите на героите, по принцип изградени в съответствие с нормите на средновековната идеализация, често са въплътени разнообразни душевни качества, които невинаги дават основания носителите им да бъдат определени като напълно положителни или напълно отрицателни. Освен това героите на П. и р., представяни обикновено чрез своите действия, се отличават с непозната в други жанрове динамика на психологическото си състояние. Една от най-характерните особености на П. и р. е занимателността на техните сюжети. Те са организирани в увлекателно повествование, основано често върху приключения и борба с препятствия, неочаквани сюжетни обрати, съзнателна усложненост на разказа, интересни битови подробности, ярки и вълнуващи диалози.

 

Тези особености на старобълг. П. и р. ги доближават в редица отношения до повествователното творчество на Новото време. Ето защо този дял от литературата на средновековна Б-я представлява интерес не само за литературната история, но е в състояние да привлече вниманието и на съвременния читател. Запазвайки до голяма степен значението си на художествено четиво, П. и р. могат да изпълнят успешно ролята на посредник между литературните традиции на Средновековието и естетическите принципи на Новото време.

 

 

            Лит.:

·       Филарет еп. Рижский. Кирилл и Мефодий славянские просветители. — ЧОИДЦ 1846, 4, с. 5;

·       Оболенский А. М. Летописец Переяславля Суздальского, составленный в начале XIII в. — Временник Императорского Московского общества истории и древностей российских, 9, 1851, с. XXIII—XXXVI;

·       Палаузов Сп. Век болгарского царя Симеона. СПб., 1852, с. 23;

·       Бодянский О. О времени происхождения славянских письмен. М., 1855, с. 357—358, CXIV—CXV;

 

 

164

 

·       Пыпин А. Н. Очерк литературной истории старинных повестей и сказок русских. СПб., 1857 (Ученые записки Второго отделения имп. Академии наук, 4, 1858), с. 1—360;

·       Срезневский И. И. Древние памятники русского письма и языка (X—XIV веков). Общее повременное обозрение. СПб., 1863, с. 259—260;

·       Попов А. Обзор хронографов русской редакции. 1. М., 1868, 228 с.; 2. М., 1869, 289 с.;

·       Дринов М. Исторически преглед на българската църква от самото ѝ начало и до днес. Виена, 1869, с. 24—25, 26;

·       Голубинский Е. Краткий очерк истории православных церквей. М., 1871, с. 34, 256;

·       Jagić V. Život Aleksandra Velikoga. — Starine, 3, 1871, p. 206—208;

·       Каравелов Л. Сокол. Сборник от разни списания за прочитане. 1. Букурещ, 1875, с. 152—153;

·       Wesselofsky A. Zur bulgarischen Alexandersage. — ASPh, 1, 1876, p. 608—611;

·       Миллер В. О. Отголоски Александрии в болгаро-русских былинах. — ЖМНП, 1877, октябрь, с. 115—132;

·       Новаковић Ст. Приповетка о Александру Великом у старој српској књижевности. Критички текст и расправа. Београд, 1878 (Гласник српског ученог друштва. Друго одељење, 9), с. I—VI, ХIII—ХХII;

·       Срезневский И. И. Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках. LXXXIV. Русский исторический сборник XV века Московского главного архива Министерства иностранных дел. — СОРЯС, 20, 1879, 4, с. 130—133;

·       Веселовский А. Н. Из истории романа и повести. Материалы и исследования. 1. Греко-византийский период. СПб., 1886 (СОРЯС, 40, 2), с. 129—511;

·       Истрин В. М. Александрия русских хронографов. Исследование и текст. М., 1893 (ЧОИДР, 1894, 1), 8 + 361 + 380 с. (2 изд. Leipzig, 1985);

·       Лопарев X. Чудо святого Георгия о болгарине. СПб., 1894 (Памятники древней письменности, 100), 24 с.;

·       Шахматов А. А. Древнеболгарская энциклопедия X века. — ВВр, 7, 1900, 1—2, с. 1—35;

·       Истрин В. М. Один только перевод Псевдокаллисфена, а древнеболгарская энциклопедия — мнимая. — ВВр, 10, 1903, 1—2, с. 1—30;

·       Истрин В. М. Из области древнерусской литературы. 3. Краткий хронограф с хроникой Иоанна Малалы. — ЖМНП, 350, 1903, с. 167—185;

·       Πоповић П. Приповетка о девојци без руку. Београд, 1905, 123 с.;

·       Сиповский В. В. Русские повести XVII—XVIII в. СПб., 1905, с. 254—267;

·       Ausfеld А. Der griechische Alexanderroman. Leipzig, 1907, 253 p.;

·       Златарски В. H. Известията за българите в хрониката на Симеона Метафраста и Логотета. — СбНУ 24, 1908, с. 87—90, 110 (същото в: Златарски В. Н. Избрани произведения. 1. С., 1972, с. 472—476, 503—506);

·       Лавров П. А. Где была переведена Александрия первой редакции. — Сборник Харьковского историко-филологического общества, 15, 1908, с. 281—285;

·       Kroll W. Kallisthenes. — In: Paulys Real-Encyclopädie der classischen Altertumswissenschaft. Neue Bearbeitung. 10., 2. Stuttgart, 1919, col. 1674—1726;

·       Ангелов Б., M. Генов. Стара българска литература в примери, преводи и библиография. С., 1922, с. 304—310;

·       Истрин В. М. Очерк истории древнерусской литературы домосковского периода. Петроград, 1922, с. 98—102;

·       Истрин В. М. Хроника Георгия Амартола в древнем славянорусском переводе. 2. Петроград, 1922, с. 399—404;

·       Jakoby F. Kleitarchos, 2. — In: Paulys Real-Encyclopädie der classischen Altertumswissenschaft. Neue Bearbeitung. II., 1. Stuttgart, 1922, col. 622—654;

·       Орлов А. С. К вопросу о Ипатьевской летописи. — ИОРЯС, 31, 1926, 1, с. 106, 115—117;

·       Historia Alexandri Magni (Pseudo-Callisthenes). 1. Resensio vetusta. Ed. W. Kroll. Berlin, 1926, 166 p. (2 изд. 1958; 3 изд. Dublin-Zürich, 1977, 16+166 p.);

·       Златарски B. H. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1927, с. 252, 260—262, 281—282, 298 (2 изд. С., 1971, с. 256, 263—266, 283, 298);

·       Гошев Ив. Един средновековен барелеф от Созопол. — ГСУбф, 6, 1928—1929 (1929), с. 90—93;

·       Иванов Й. Старобългарски разкази. С., 1935, с. 29—48, 149—162, 175—176, 213—215, 273—284;

·       Генов М. Начало и разцвет на българската литература. С., 1937, с. 88—93;

·       Чолаков Р. Любен Каравелов и „Чудото с българина“. — ДК, 20, 1939, 1—2, с. 34—35;

·       Дуйчев Ив. Из старата българска книжнина. 1. Книжовни и исторически паметници от Първото българско царство. С., 1940, с. 70—73, 202—204 (2 изд. С., 1943, с. 70—73, 210—212);

·       Древнерусская повесть. Составили В. П. Адрианова-Перетц и В. Ф. Покровская. 1. М.-Л., 1940, с. 26—50;

·       Генов М. Старобългарска литература. Антология. С., 1947, с. 127—131;

·       Динеков П. Стара българска литература. 1. С., 1950, с. 149—154, 160—163;

·       Снегаров Ив. Неизвестен досега препис на разказа „Чудо с българина Георги“. — ИИИ, 3—4, 1951, с. 295—296;

·       Merkelbасh R. Die Quellen des griechischen Alexanderromans. München, 1954, 255 p. (2 прераб. изд. München, 1977, 285 p.);

·       Снегаров Ив. Старобългарският разказ „Чудо на св. Георги с българина“ като исторически извор. — ГДА, 4 (30), 1954—1955, 2, с. 217—241;

·       Ангелов Б. Ст. Старославянски текстове. — ИИЛ, 3, 1955, с. 167—177;

·       Библиография древнерусской повести. Составил А. А. Назаревский. М.-Л., 1955, с. 34—43;

·       Кузьмина В. Д. Источник повести о царевне Персике. — ТОДРЛ, 14, 1958, с. 449—452;

·       Динеков П., К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература. С., 1961, с. 182, 184, 185—192, 211—214 (2 изд. С., 1967, с. 225, 227, 228—235, 255—260; 3 стереотипно изд. С., 1974; 4 стереотипно изд. С., 1978);

·       История на българската литература. 1. Старобългарска литература. С., 1962, с. 165—170, 175—176;

·       Георгиев Е. Разцветът на българската литература в IX—X в. С., 1962, с. 340—346;

 

 

165

 

·       Der griechische Alexanderroman. Rezension γ. Buch 1. Nach der Handschrift R. Hrsg, von U. v. Lauenstein. Meisenheim am Glan, 1962 (Beiträge zur klassischen Philologie, 4), 12 + 151 p.; Buch 2. Hrsg, von H. Engelmann. Meisenheim am Glan, 1963 (Beiträge zur klassischen Philologie, 12), p. 152—329; Buch 3. Hrsg, von F. Parthe. Meisenheim am Glan, 1969 (Beiträge zur klassischen Philologie, 33), 10+463 p.;

·       Mечeв К. Из художествения свят на три старобългарски разказа. — ИИЛ, 14—15, 1963, с. 220—224;

·       Динеков П. Старобългарски страници. Антология. С., 1966, с. 61—69, 78—79, 122—136, 481—483 (2 изд. С., 1968, с. 73—83, 95—96, 150—183);

·       Alexander the Great. The Main Problems. New York, 1966, 382 р.;

·       Грашева Л. Старобългарската белетристика. — Септември, 20, 1967, 3, с. 220—232;

·       Bergson L. Der griechische Alexanderroman. Rezension β. Stockholm, 1965 (Acta Universitatis Stockholmiensis. Studia Graeca Stockholmiensia, 3), 36+210 p.;

·       Mitsakis K. Der byzantinische Alexanderroman nach dem Codex Vindob. Theol. gr. 244. München, 1967 (Miscellanea Byzantina Monacensia, 7), 96 p.;

·       Trumpf J. Zur Überlieferung des mittelgriechischen Prosa-Alexanders und der Φυλλάδα τοῦ Μεγαλεξάνδρου. — BZ, 60, 1967, p. 3—40;

·       Кузьмина В. Д. Вопросы сравнительно-исторического изучения сюжета в восточнославянской и южнославянской литературной и устной традиции (невинногонимая безрукая падчерица). — В: Славянские литературы. VI международный съезд славистов. М., 1968, с. 166—186;

·       Vеlоudis G. Der neugriechische Alexander. Tradition in Bewahrung und Wandel. München, 1968 (Miscellanea Byzantina Monacensia, 8), 10+308 p.;

·       Кодов Хр. Опис на славянските ръкописи в Библиотеката на Българската академия на науките. С., 1969, с. 143—145;

·       Кузнецова Т. И. Историческая тема в греческом романе „Роман об Александре“. — В: Античный роман. М., 1969, с. 186—229;

·       Маринковић Р. Српска Александрида. Историја основног текста. Београд, 1969 (Филолошки факултет Београдског универзитета. Монографије, 30), с. 17, 19—29, 36—37, 39—49;

·       Dragоljubоvić D. Južnoslovenska legenda o Alexandru Velikom na izvoru života. — ПКШФ, 35, 1969, c. 1—17;

·       Ангeлов Б. Ст. Три страници от историята на българската литература. — ДМ, 14, 1970, 3, с. 133— 134 (същото в: Ангелов Б. Ст. Старобългарско книжовно наследство. С., 1983, с. 158—160);

·       Ангелов Б. Ст. Сказание за железния кръст. — ЕЛ, 25, 1970, 2, с. 69—73; Творогов О. В. Беллетристические элементы в переводном историческом повествовании XI—XIII в. — В: Истоки русской беллетристики. Л., 1970, с. 130—141;

·       Μητσάκης К. Διήγησις περὶ τοῦ Ἀλεξάνδρου καὶ τῶν μεγάλων πολέμων. — Byzantinisch-neugriechische Jahrbücher, 20, 1970, p. 228—301;

·       Ангелов Б. Ст. Сказание за железния кръст. — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 121—155 (същото в: Ангелов Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. 3. С., 1978, с. 61—98);

·       Божилов Ив. Към хронологията на българомаджарската война при цар Симеон (894—896). — Военно-исторически сборник, 1971, 6, с. 20—33;

·       Anonymi byzantini Vita Alexandri regis Macedonum. Edidit J. Trumpf. Stutgardiae, 1974, 27+205 p.;

·       Tворогов О. В. Древнерусские хронографы. Л., 1975, с. 4, 20—45, 56—57, 66—67, 69, 75—76, 83—90, 96—97, 119—126, 140—143, 161—162, 194—195, 240, 264, 277, 288;

·       Tarn W. W. Alexander the Great. 1. Narrative. Cambridge, 1979, 10+165 p; 2. Sources and Studies. Cambridge, 1979, 13+481 p.;

·       Николова Св. Патеричните разкази в българската средновековна литература. С., 1980, 425 с.;

·       Памятники литературы Древней Руси. Вторая половина XV века. Μ., 1982, с. 178—181, 585—593, 595;

·       Банков Тр. За един исторически разказ от края на XVIII в. — ЛМ, 27, 1983, 5, с. 144—149;

·       Божилов Ив. Цар Симеон Велики (893—927): Златният век на Средновековна България. С., 1983, с. 65, 91, 194, 200—201, 206;

·       Ps.-Kallisthenes. Zwei mittelgriechische Prosa-Fassungen des Alexander-Romans. 2. Hrsg, von V. L. Konstantinopulos. Königstein, 1983 (Beiträge zur klassischen Philologie, 150), 224 p.;

·       Siedem niebios i ziemia. Antologia dawniej prozy Bulgarskiej. Wybór, przekład, wstęp T. Dąbek-Wirgowa. Warszawa, 1983, p. 96—106, 131—148, 152—161, 275;

·       Афанасьева E. В. К вопросу о связях древнегреческой, среднегреческой и сербской редакции романа об Александре Македонском. — В: Древнерусская литература. Источниковедение. Л., 1984, с. 31—44;

·       Николова С. Переводная беллетристика в древнеболгарской литературе. — В: Проблемы изучения культурного наследия. М., 1985, с. 107—109, 112—113;

·       Петканова Д. Старобългарска литература. 1. С., 1986, с. 357—360, 362—364, 367—369, 425—426 (2 изд. 1992, с. 301—304, 305—306, 309—311, 587—588, 3 изд. 1997, с. 340—343, 349—351);

·       Турилов А. А. Христодул — авторът на „Сказание за железния кръст“. — В: Българистика и българисти. Статии и изследвания. Българистиката в чужбина. Портрети на българисти 1981 — 1986. С., 1986, с. 183—185;

·       Турилов А. А. „Сказание о железном креете“ как источник по истории и общественно-политической мысли Болгарии конца IX — нач. X в. — В: Идеология и общественно-политическая мысль в странах Центральной и Юго-Восточной Европы периода средневековья. Сборник материалов и тезисов IV чтений в памяти В. Д. Королюка. М., 1986, с. 36—37;

·       Драгова Н. Българската тема в разказите с чудеса на свети Георги в славяно-византийската традиция (IX—XV в.). — ГСУ. Научен център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 1, 1987, 229—242;

·       Йонова М. Съпоставителен анализ на Хронографската и Сръбската Александрия. — ЕЛ, 41, 1987, 1, с. 112—119;

 

 

166

 

·       Милтенов а А. Сказание о происхождении русалок (К истории книжной деятельности книгописца XV в. Ефросина). — В: Исследования по древней и новой литературе. Л., 1987, с. 147—154;

·       Словарь книжников и книжности Древней Руси. 1. Л., 1987, с. 35—37, 475—478;

·       Турилов А. А. Новосибирский список „Сказания инока Христодула“. — В: Общественное сознание, книжность, литература периода феодализма. Новосибирск, 1990, с. 220—222;

·       Hannick Ch. Historismus und Aktualisierungstendenzen im Alexanderroman in den slavischen Literaturen. — In: Kontinuität und Transformation der Antike im Mittelalter. Veröffentlichungen der Kongreßakten zum Freiburger Symposion des Mediävistenverbandes. Sigmaringen, 1990, p. 121—127;

·       Богданов Б. Животът на Александър. Един дълговечен сюжет. — В: Животът на Александър, цар на македонците. От неизвестен византийски автор. Превела от старогръцки Н. Генова. С., 1991, с. 5—10;

·       Йонова М. Белетристиката в системата на старата българска литература. С., 1992, с. 7—33, 103—150;

·       Турилов А. А. Памятники древнерусской литературы и письменности у южных славян в XII—XIV вв. (проблемы и перспективы изучения). — В: Славянские литературы. XI Международный съезд славистов. Братислава, сентябрь 1993 г. Доклады советской делегации. М., 1993, с. 38;

·       Животът на Александър Македонски. Хронографска редакция. Превод А. Делева. Предговор М. Йонова. С., 1994, 159 с.;

·       Вълчанов В. Старобългарска литературна традиция в сагата за Олав Тригвасон от Од Мунк Сноресон. — Palaeobulgarica, 20, 1996, 3, р. 20—29;

·       Рукописные собрания Государственной библиотеки СССР имени В. И. Ленина. Указатель. 1., 3. (1948—1979). М., 1996, с. 229, 449—450;

·       Турилов А. А. Византийский и славянский пласты в „Сказании инока Христодула“ (к вопросу о происхождении памятника). — В: Славяне и их соседи. 6. Греческий и славянский мир в средние века и раннее новое время. Сборник статей к 70-летию академика Геннадия Григорьевича Литаврина. М., 1996, с. 81—99;

·       Стойкова А. Кой седи на коня зад свети Георги? — Palaeobulgarica, 21, 1997, 2, р. 26—27, 29—31;

·       Павлов Пл. „Повестта за българската царкиня Персика“ и българо-руските връзки през XVII—XVIII в. (Опит за изясняване на обстоятелствата около възникването на творбата). — В: Българистични проучвания. 3. Велико Търново, 1998, с. 197—212;

·       Летописец Еллинский и Римский. 1. Текст. СПб., 1999, 513 с.; 2. Комментарий и исследование О. В. Творогова. СПб., 2001, 270 с.;

·       Турилов А. А. К изучению Сказания инока Христодула: датировка цикла и имя автора. — В: Florilegium. К 60-летию Б. Н. Флори. М., 2000, с. 412—427;

·       Велчева Б. Пътешествията на един разказ от X век. — В: Християнската идея в историята и културата на Европа. Материали от VIII лятна научна среща, посветена на 2000-годишнината от рождението на Исус Христос. Варна 24—25 юни 2000 г. С., 2001, с. 161—165;

·       Турилов А. А. „Мъдра Пльсковская“ и „Мъдра Дръсторская“ — две Мундраги первой болгаро-венгерской войны (география чудес вмч. Георгия в Сказании инока Христодула). — В: Славяне и их соседи. 10. Славяне и кочевой мир. К 75-летию академика Г. Г. Литаврина. М., 2001, с. 40—58.

 

Светлина Николова

 

 

    (39). ПОВЕСТЬ ВРЕМЕННЫХ ЛЕТ — едно от най-ранните летописни съчинения в старата руска литература, съставено ок. 1113 от Нестор, монах в Киево-ечерския манастир. Известна е също като Хроника на Нестор и Несторова хроника; в превод на бълг. език: Повест за изминалите години. Запазена е в две по-късни редакции. Втората редакция (1116) — дело на Силвестър, игумен на Михайловския манастир във Видубиц до Киев е съхранена в състава на Лаврентиевския летопис от 1377, в Радзивиловския и Московско-Академическия летопис от XV в., а третата редакция (1118) — в Ипатиевския летопис от XV в. П. в. л. е съставена въз основа както на домашни и чужди писмени историографски източници (Древнейший Киевский свод от 30-те — 40-те г. на XI в., Никоновский свод от 1073, Начальный свод от 1095, Хрониката на Георги Амартол, хипотетичната Хроника на цар Симеон), на някои виз., старобълг. и староруски агиографски съчинения, така и на множество фолклорни предания и легенди (за заселването на славяните, за идването на ап. Андрей по руските земи, за основаването на руската държава и първите руски князе и др.). На свой ред П. в. л. става неотменна съставна част на повечето по-късни руски летописи. В нея са включени две известия за дейността на Константин-Кирил и Методий. Първото, условно обозначавано като Сказание о преложении книг, е записано под годината 6406 (898) и представлява кратка история за създаването на слав. книги.

 

 

167

 

Второто е поместено под годината 6494 (986), по съдържание представлява „поучение“ на грц. мисионер към руския княз Владимир Светославич (969—1015) и е известно като Речта на философа.

 

Сред слав. писмени извори не могат да се посочат преки паралели на текста на Сказанието като цяло. То съдържа сведения за създаването на слав. писменост, които или не са известни от други извори, или отчасти съвпадат с ЖК и ЖМ, или имат паралели в по-късни южнослав. източници, а също и в паметници от западнослав. произход. Поради тези причини въпросите за неговите източници, за времето и мястото на възникването му се третират различно. Представите за неговата поява се движат в хронологическите граници от края на XI до XIV в., а източниците му се търсят сред реално съществуващи и предполагаеми лат. и слав. писмени паметници — от западнослав. или старобълг. произход. С изключение на изолираното мнение за руски произход на Сказанието (И. У. Будовниц), днес всички изследователи са убедени, че то е съставено по чужди литературни източници.

 

Върху сходствата на Сказанието с някои западнослав. извори за живота и делото на Константин-Кирил и Методий, както и върху самото Сказание изобщо, пръв обръща внимание Й. Добровски (1923). Той определя статията в руския летопис като късна добавка с преки лат. източници, в това число и Кристиановата легенда, която според него е паметник от XIV в. Руските слависти от тази епоха обаче подчертават голямата близост на Сказанието до ЖК (О. М. Бодянски) или говорят за него като за втора слав. версия на разказа за създаването на азбуката (В. И. Ламански). Изследването на чешкия медиевист Й. Пекарж върху Кристиановата легенда (1906), с което той доказва нейния ранен произход (X в.), коригира становището на Добровски по отношение както на датирането на Сказанието, което той отнася към XI в., така и на връзките му с вероятните му западнослав. извори. Според Пекарж близостта между Кристиановата легенда и Сказанието може да се обясни по-скоро със съществуването на старинни общослав. писмени текстове за началото на слав. писменост, отколкото с пряко влияние. Така се формулира тезата за западнослав. източници на Сказанието, най-последователно защитавана от А. А. Шахматов (1908, 1940). Той смята, че във вече готов вид Сказанието е включено едва във втората редакция на руския летопис, и се опитва да възстанови неговото съдържание. На това схващане се противопоставя Н. К. Николски (1930), който смята, че Сказанието е включено още в първата редакция и представлява остатък от по-ранен киевски летопис, възхождащ към древно, значително по обем моравско-панонско историографско съчинение за съдбата на западните славяни и полянорусите. Макар че отхвърля тезата на Николски, Г. А. Илински също е убеден, че някакво неизвестно в ново време съчинение от школата на Методий вероятно прониква в Русия много рано (по обичайния път чрез Б-я) и впоследствие става общ източник за П. в. л. и Кристиановата легенда. Това произведение той отъждествява с т. нар. „Epilogus“, един от цитираните от Козма Пражки неизвестни днес документи за началото на чешката история. Подобно гледище имат и други специалисти. Според Р. Якобсон латинският оригинал на „Epilogus“ е използван от Кристиан, докато съставителят на руския летопис е разполагал с готов негов слав. превод. О. Кралик се опитва да докаже, че оригиналът на предполагаемия паметник е славянски и е съставен въз основа на Кристиановата легенда в средата на XI в. в Сазавския манастир, откъдето попада в руското истор. съчинение. Подобно е и мнението на Б. Н. Флоря, който, макар и да не идентифицира възможния чешки източник на Сказанието с неизвестния днес „Epilogus“, смята, че то е написано през 80-те — 90-те г. на XI в. в

 

 

168

 

Сазавския манастир като опит на слав. духовенство там да защити правото си да използва слав. език в богослужението. Редица други изследователи също приемат тезата за влиянието на западнослав. извори при оформянето на Сказанието (В. М. Истрин, 1932; Д. С. Лихачов, 1950; А. В. Флоровски, В. А. Мошин).

 

Съществува обаче и становище, според което първоизточниците на Сказанието трябва да се търсят в старобълг. историографска традиция. Още В. Ягич твърди, че не грц. оригинал, а старобълг. превод на Хрониката на Георги Амартол, направен през Симеоновата епоха от презвитер Григорий, е използван при възникването на целия летописен свод. Въз основа на съвпадението на годината 6406 в Сказанието и в Историкии на Константин Преславски не се изключва и възможността самото Сказание да е съставено в Б-я от някой Методиев ученик, най-вероятно Константин Преславски (В. Н. Златарски, М. Каймакамова). Някои специалисти виждат неговите корени в хипотетичната Симеонова хроника (Л. Боева), а други смятат, че като основно градиво са използвани ЖК и ЖМ с добавки от някои по-късни бълг. извори и патриотични предания (К. Мечев). Като отдава особено голямо значение на факта, че Сказанието „органично“ се вписва в тъканта на летописа, А. И. Рогов отхвърля както тезата за западнославянски, така и становището за бълг. източници на Сказанието, като се присъединява към мнението на Лихачов, че в него по памет е предадено съдържанието на Пространните жития на Кирил и Методий.

 

Първите изследователи на Речта на философа я разглеждат в тясна връзка с Тълковната палея и с руските летописи (М. Н. Сухомлинов, И. И. Срезневски, Ф. И. Успенски). Нов опит за уточняване на изворите на Речта прави Николски (1902), който стига до заключението, че тя е съществувала в самостоятелен вид преди съставянето на летописа. В по-нататъшните проучвания върху произхода ѝ важно място има предложената от Шахматов (1908) хипотеза, че Речта е включена в руския летопис чрез посредничеството на несъхранен бълг. летопис и че в първоначалния си вид тя е представлявала реч на грц. проповедник мисионер (Методий) пред новопокръстения бълг. княз Борис-Михаил. Предположението на Ламански, че Речта е съставена от Константин-Кирил по време на Хазарската мисия, когато са покръстени и руските славяни, не намира положителен отклик в науката. След задълбочен литературоведски анализ Лихачов (1947, 1950) изразява мнение, че тя е част от хипотетично Сказание за първоначалното разпространение на християнството в Русия, което е залегнало в основата на първите руски летописни сводове, като само външно е прикрепено към разказа за покръстването на Владимир. В приносното си проучване върху езика на Речта (1968), в който се разграничават няколко езикови пласта — архаичен, западнославянски, следи от редакции в Североизточна Б-я и изменения на руска почва, А. С. Лвов подкрепя наблюденията на Лихачов за външното приспособяване на произведението към покръстването на Владимир и изказва предположението, че Речта е съставена от Константин-Кирил на гръцки, а след това е преведена от Методий и е била позната в Моравия, Чехия и Б-я, откъдето попада в Русия. Според Л. Боева недостигнали до наши дни старобълг. летописни творби, вероятно и предполагаемата Хроника на цар Симеон, са повлияли и на летописния разказ за покръстването на княз Владимир и цяла Русия. Известни допълнения и корекции в хипотезата за Кирилово авторство на съчинението внася Хр. Трендафилов. Според него пророческият дял от Речта има текстова връзка с полемиките на Константин-Кирил с юдаистите; те са преведени и използвани от Методий в написаната от него Реч, послужила за верско наставление към някой западнослав. княз в периода 873—885.

 

 

169

 

Речта на философа се отнася към широко разпространен виз. литературен жанр — сюжети за покръстване на езически царе, т. нар. сократически диалог, който не получава развитие в старите слав. литератури.

 

 

            Изд.:

o   Шахматов А. А. Повесть временных лет. 1. Вводная часть. Текст. Примечания. Петроград, 1916, с. 26—28;

o   Лаврентьевская летопись. Повесть временных лет. 2 изд. Л., 1926 (Полное собрание русских летописей, 1), стлб. 26—28 (фототипно изд. М., 1962);

o   Лихачев Д. С. Повесть временных лет. По Лаврентьевской летописи 1377 года. 1. Текст и перевод. М.-Л., 1950, с. 21—23, 218—219; 2. Приложения. М.-Л., 1950, с. 256—261 (2 изд. СПб., 1996);

o   Повесть временных лет. Подготовка текста и комментарий О. В. Творогова. — В: Памятники литературы древней Руси. Начало русской литературы. XI — начало XII века. М., 1978, с. 40—43, 427.

 

            Лит.:

·       Dobrovský J. Cyrill und Method der Slawen Apostel. Prag, 1823;

·       Бодянский О. О времени происхождения славянских письмен. М., 1855, с. 61—62;

·       Ягич В. История сербохорватской литературы. Казань, 1871, с. 86;

·       Успенский В. М. Толковая Палея. Казань, 1876, с. 117—127;

·       Никольский Н. К. К вопросу об источниках летописного сказания о св. Владимире. — ХЧ, 1902, 7, июль, с. 92—96;

·       Ламанский В. И. Славянское житие св. Кирилла как религиозно-эпическое произведение и как исторический источник. — ЖМНП, 1904, с. 104;

·       Реkař J. Die Wenzels- und Ludmila-Legenden und die Echtheit Christians. Praha, 1906, p. 184;

·       Суxомлинов М. Н. О псевдонимах в древней русской письменности. — СОРЯС, 85, 1908, с. 62—64;

·       Шахматов А. А. Один из источников летописного сказания о крещении Владимира. — В: Сборник статей по славяноведению, посвященных профессору М. С. Дринову его учениками и почитателями. Харьков, 1908, с. 63—74;

·       Шахматов А. А. Разыскания о древнейших русских летописных сводах. СПб., 1908, с. 152—155;

·       Шахматов А. А. Сказание о преложении книг на словенский язык. — In: Jagić-Festschrift. Zbornik u slavu Vatroslava Jagića. Berlin, 1908, p. 171—188;

·       Никольский H. К. Повесть временных лет как источник для истории начального периода русской письменности и культуры. К вопросу о древнейшем русском летописании. — Сборник по русскому языку и словесности, 2, 1930, 1, с. 1—108;

·       Ильинский Г. — Bsl, 2, 1930, р. 432—436;

·       Златарский В. Н. Болгарский историко-литературный элемент в русском летописании. — В: Труды V съезда Академических организаций за границей. С., 1931, с. 337—352;

·       Истрин В. М. Моравская история славян и история Поляно-Руси как предполагаемые источники Начальной русской летописи. — Bsl, 3, 1931, р. 308—332; 4, 1932, р. 36—55;

·       Шахматов А. А. „Повесть временных лет“ и ее источники. — ТОДРЛ, 4, 1940, с. 80—92;

·       Лихачев Д. С. Русские летописи и их культурно-историческое значение. М.-Л., 1947, с. 73—74;

·       Macůrek J. Dobrovského pojetí českých dějin a stanovisko k našemu historickému vývoji. — Slavia, 22, 1954, p. 164—190;

·       Jakobson R. Minor Native Sources for the Early History of the Slavic Church. — Harvard Slavic Studies, 2, 1954, p. 39—73;

·       Флоровский A. B. Чешские струи в русском литературном развитии. — СФ-М, 3, 1958, с. 215—216;

·       Будовниц И. У. Общественно-политическая мысль Древней Руси. М., 1960, с. 26—32;

·       Кралик О. Повесть временных лет и легенда Кристиана о святых Вячеславе и Людмиле. — ТОДРЛ, 19, 1963, с. 176—191;

·       Мошин В. О периодизации русско-южнославянских литературных связей X—XV вв. — ТОДРЛ, 19, 1963, с. 35—39;

·       Львов А. С. Исследование Речи философа. — В: Памятники древнерусской письменности. Язык и текстология. М., 1968, с. 339—354, 376, 386, 392, 396;

·       Зыков Э. Г. Известия о Болгарии в „Повести временных лет“ и их источник. — ТОДРЛ, 24, 1969, с. 48—53;

·       Мечев К. За произхода на староруския летописен разказ „Сказание о преложении книг“. — ИП, 30, 1974, 2, с. 88—104;

·       Мечев К. Кирило-Методиевото дело и началното руско летописание (С оглед на летописната статия под 898 г.). — СФ-С, 16, 1978, с. 46—53; Сказания о начале славянской письменности. Вступительная статья, перевод и комментарии Б. Н. Флори. М., 1981, с. 105—106;

·       Боева Л. „Повесть временных лет“ — болгарские источники и параллели. — СФ-С, 19, 1983, с. 27—36;

·       Каймакамова М. Старобългарската летописна традиция и „Повесть временных лет“. — В: Българско Средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. С., 1980, с. 212—224;

·       Рогов А. И. Великая Моравия в письменности Древней Руси. — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 269—281;

·       Флоря Б. Н. Сказание о преложении книг на славянский язык. Источники, время и место написании. — Bsl, 46, 1985, р. 121—130;

·       Трендафилов Хр. Речта на философа в староруската „Повесть временных лет“ и полемичните традиции на Константин-Кирил. — Старобългарска литература, 22, 1990, с. 34—46;

·       Атанасова Д. Проблемът за западнославянските (чешки) източници на Кирило-Методиевския пасаж в „Повесть временных лет“. — В: Медиевистични изследвания. В памет на Пейо Димитров. Шумен, 1996, с. 213—222;

·       Lunt H. G. Повесть врѣменьныхъ лѣтъ? or Повѣсть врѣменъ и лѣтъ? — Palaeoslavica, 5, 1997, р. 317—326;

·       Ostrówski D. Principles of Editing the Povest' vremennykh let. — Palaeoslavica, 7, 1999, p. 5—25.

 

Десислава Атанасова

 

 

170

 

 

    (40). ПОГАЧНИК, Йоже (Pogaćnik, J.) (14.III.1933—18.VIII.2002) — словенски литературовед. Роден в с. Ковор, Словения. През 1958 завършва Философския фак. в Любляна (първа специалност словенски език и литература, допълнителни — сърбохърватски език и югославски литератури, полски език и литература; междувременно научава и останалите слав. езици). От 1959 е асистент по словенска литература във Философския фак. в Загребския унив., където през 1963 защитава докторска дисертация на тема: „Stritarjev literarni nazor“. Доц. (1969) във Философския фак. в Нови Сад, където е извънреден (1971) и редовен проф. (1975) по словенска литература и словенски език. От 1981 е проф. по словенска литература, словенски език и компаративна югославистика в Унив. в Осйека; проф. в Унив. в Марибор (от 1992). Специализирал е в Германия и САЩ, като гост-професор е чел лекции в унив. във Виена, Грац, Залцбург, Будапеща, София, Мюнхен, Гьотинген и др. Член на редколегиите на „Geschichte, Kultur und Geisteswelt der Slovenen“, „Münchener Zeitschrift für Balkankunde“. Член-кор. на Словенската академия на науките и изкуствата (1991), акад. (1997). Умира в Риека, Хърватия.

 

П. работи в областта на словенистиката, сравнителното слав. литературознание и културологията. Автор е на монографии и студии за видни словенски културни дейци и книжовници (И. Стритар, Б. Копитар, П. Воранц, П. Трубар, Ю. Тамаш и др.), в които въз основа на обширен фактически материал изяснява идейната, естетико-теоретичната и философската страна на тяхното творчество, на обобщаващи трудове за словенската детска литература, за съвременната словенска поезия, както и на няколко панорамни монографични изследвания върху историята на словенската литература.

 

П. проявява траен интерес към проблемите на старата словенска литература и на кирилометодиевистиката. Изследванията му в тази област се основават на убеждението, че средновековната литература не трябва да бъде обект само на филологията, историята и богословието, а и на специфични проучвания върху естетико-художествената ѝ стойност. Сред теоретичните му постановки особено ценна е дефиницията му за понятието „средновековна литература“, която той съобразява с развитието на южнослав. литератури. Привърженик на идеята за взаимното допълване на литературните и фолклорните жанрове, покриващи цялата обществена действителност през тази епоха, той приема, че между тях настъпва „интерференция“, в която всеки жанр може да бъде за другия образец, конститутивен елемент или мотивен импулс. Според П. разделянето на устна и писмена литература все повече се оказва погрешно. Средновековните текстове са предназначени за слушател (а не за читател) и това изисква стилистични похвати, които могат да отговорят на устната прозаическа или стихотворна структура. Тъй като в средновековната култура непознаването на писмеността е широко разпространено и рецепцията по принцип е колективна, функцията на текстовете трябва да бъде приспособена към житейския, верския или феодалния ритуал. П. напомня неоснователното пренебрегване на неслав. текстове, чиито идейни и стилистично-композиционни особености могат да обяснят редица явления в слав. писмена практика.

 

Една от първите работи на П. е посветена на композицията на ЖМ. Според него хармоничността и чувството за симетрия в творбата отразяват влиянието на древногрц. традиция, потвърждаващо се и от определени тропи, фигури от някогашни молитви, свързани с култа към Аполон. Стилистичните особености на ЖМ отразяват стремежа на Християнската църква да открие и вкорени в античната традиция алегоричността

 

 

171

 

на своите верски представи. Ритмическата организация на съчинението също отразява влиянието на средновековната риторика. От друга страна, яснотата и конкретността на стила, обективизацията, която е органично присъща на текста, са свързани с конкретността на понятийния и емоционалния свят на славянството. Въз основа на естетическия анализ на Житието П. защитава изолирано в науката схващане по въпроса за неговото авторство. Според него авторът е бил грък, пребивавал заедно с Методий във Велика Моравия и Панония, а Житието е възникнало на балк. територия като превод от грц. оригинал най-късно през първото десетилетие на X в.

 

Йоже Погачник

 

Естетико-художественият анализ на П. се оказва особено резултатен при изследването на Фрайзингенските молитви. Към втория фрайзингенски фрагмент той подхожда като към образец на романския стил в словенската литература. Проследяват се особеностите на композицията, които отразяват теоцентризма и стремежа към абсолютна симетрия, характерен за средновековния идеализъм. Установяват се конкретните елементи на поетическата структура, въз основа на които паметникът се причислява към съчиненията от епохата на Каролингския ренесанс.

 

П. изследва всестранно ролята на кирило-методиевската традиция в средновековната словенска литература. В подробна съпоставка с ирландската и баварската мисия той установява идеологическото своеобразие на Кирило-Методиевата мисия сред славяните и нейната „нова наука“. Преди идването на Методий в Панония съществува определена литературно-езикова традиция, която произхожда от латински (чрез посредничеството на старовисоконемски) извори. Според П. слав. мисия се опира на тази традиция и я приема продуктивно, от позициите на грц. патриотична философия, която от своя страна е свързана с античните риторични принципи. С идеята за правото на народите да приемат християнството на матерния си език „новата наука“ открива възможност и за реализация на слав. художествена култура. П. установява важни тенденции във взаимодействието между западната и Кирило-Методиевата словесност. Но в изводите му за образуването на „нов културен език“ в Моравия и Панония се чувства нуждата от по-ясна позиция относно социолингвистичния статус на редакциите на старобълг. книжовен език. Същата неопределеност се проявява и при оценката за панонската хипотеза на Б. Копитар.

 

В специална публикация П. излага тезата си за „вертикалните и хоризонталните координати“ в дейността на Климент Охридски. В центъра на наблюденията му е отношението на бележития книжовник към писмената реч като израз на континуитета на Кирило-Методиевата инициатива. Според П. съдържателното ядро на Климентовия текст е носител на традицията, а творческият принос в него е резултат от езиковата транспозиция (стила) и вътрешната

 

 

172

 

последователност (композицията). Този авторски подход е определен като „вариация на тема традиция“ и е илюстриран с анализ на конкретни произведения. Използвайки терминологията на Пражката лингвистична школа, П. приема, че вертикалната координата в дейността на Климент Охридски е неговата принадлежност към Кирило-Методиевата инициатива, която той пази от всякакви адаптации и иновации. Хоризонталната координата очертава Климентовото влияние върху тематичния и жанровия репертоар на южнослав. литератури, а в по-широка перспектива — и върху духовното развитие на източните и западните славяни. Тезата на П. съдържа някои спорни концептуални и фактологически моменти, свързани с понятията Охридска книжовна школа и Преславска книжовна школа, включително с тяхното противопоставяне като типове графично-правописна и езикова практика.

 

П. изследва кирило-методиевската проблематика и с оглед на осмислянето на историята на славистичната наука — по-специално генезиса, същността и значението на панонската хипотеза. Тезата за карантинизма в словенската истор. наука и панонската хипотеза в езикознанието са тясно свързани с възрожденската програма на Ж. Цойс и неговите привърженици. П. проследява актуализирането на методологическите принципи на панонската хипотеза след смъртта на Копитар във възгледите на Фр. Миклошич, Ст. Враз, Фр. Левстик до 80-те г. на XIX в., когато към тази проблематика се насочва Ст. Шкрабец. Със заника на романтическите идеи все повече надделява убеждението, че единствената реална истор. основа на словенския книжовен език е езикът на словенските реформатори от XVI в.

 

П. изследва австро-славизма на Копитар като систематизирана политическа доктрина със стратегическо значение за своето време. Според него Копитаровата славистична концепция е повлияна не толкова от хуманистично-бароковата традиция на XVIII в., колкото от австро-славистичната нагласа от лоялнодинастичен тип, характерна за словенци, хървати и чехи. П. изяснява идеологическите аргументи на Копитар и предлаганите от него организационни и институционни мерки, на които той подчинява представата си за културноистор. и социално-политическата роля на южните славяни.

 

В редица свои изследвания П. изтъква необходимостта от интердисциплинарен подход към кирило-методиевската проблематика — нуждата от знания по славистика, германистика, романистика, класическа филология, информираност в областта на философията, богословието, социологията и психологията. Тъй като подобна енциклопедична подготовка е извън възможностите на един човек, той отдава голямо значение на колективните научни разработки.

 

 

            Съч.:

o   Zgradba in slog Metodijevega žitija. — MJ, 10, 1959, 1—2, c. 57—78 (същото в: Riflessi dei movimenti letterari europei nella letteratura slovena antica. — RSlav, 9, 1961, p. 3—38);

o   O zgradbi II. Brižinskega spomenika. — Jezik in slovstvo, 7, 1961—1962, 4, p. 114—117;

o   Čas v besedi. Zgradba in slog Metodijevega žitija. Maribor, 1963, 183 p.; II. Brižinski spomenik kot literarni problem. — Jezik in slovstvo, 9, 1963—1964, 6, p. 171—173;

o   Drugi tekst Fryzyński jako problem historycznoliteracki. — Pamętnik słowiański, 14, 1964, p. 96—121; II. Brižinski spomenik kot literarnozgodovinski problem. — Slovo, 14, 1965, p. 78—100;

o   Das Schicksal der Denkmäler in der Slawistik. — In: Freisinger Denkmäler Brižinski spomeniki — Monumenta Frisingensia. München, 1968, p. 3—11;

o   Kompositorische und stilistische Besonderheiten der Freisinger Denkmäler. — In: Freisinger Denkmäler — Brižinski spomeniki — Monumenta Frisingensia. München, 1968, p. 121—215;

o   Übersetzungen: Ins Slowenische. — In: Freisinger Denkmäler — Brižinski spomeniki — Monumenta Frisingensia. München, 1968, p. 216—217;

o   Das zweite Freisinger Denkmal als literaturgeschichtliches Problem. — In: Cyrillomethodianische Fragen, slavische Filologie und Altertumskunde. Wiesbaden, 1968 (Acta Congressus historiae slavicae Salisburgensis. In memoriam SS. Cyrilli et Methodii anno 1963 celebrati. 1., 4), p. 175—178;

o   Zgodovina slovenskega slovstva I: srednji vek, reformacija in protireformacija, manirizem in barok. Maribor, 1968, 247 p.;

 

 

173

 

o    Zgodovina slovenskega slovstva II: klasicizem in predromantika. Maribor, 1969, 234 p.;

o   Zgodovina slovenskega slovstva III: klasika in romantika. Maribor, 1969, 208 p.;

o   Zgodovina slovenskega slovstva IV: realizem. Maribor, 1970, 303 p.;

o   Die Entstehung des mittelalterlichen slowenischen Schrifttums. — In: Das heidnische und christliche Slaventum. 2., 2. Wiesbaden, 1970 (Acta II Congressus internationalis historiae Slavicae Salisburgo-Ratisbonensis anno 1967 celebrati. 2., 2.), p. 148—158;

o   Slovensko srednjeveško slovstvo in Ciril-metodijska tradicija. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. Скопје, 1970, с. 187—197;

o   Jernej Kopitar in nastanek karantansko-panonske teorije. — Годишньак Филозофског факултета у Новом Саду, 13, 1970, 1, с. 421—432;

o   Zgodovina slovenskega slovstva VIII: eksistencializem in strukturalizem. Maribor, 1972, 430 p.;

o   Josef Kurz (1901—1972). — Зборник за славистику, 5, 1973, с. 247—248;

o   Jernej Kopitar und die Entstehung der karantanisch-pannonischen Theorie. — Methodiana, p. 77—91;

o   Srednjeveško slovstvo: izbrano delo. Ljubljana, 1976, 327 p.;

o   Jernej Kopitar. Ljubljana, 1977, 221 p.;

o   Von der Dekoration zur Narration: zur Entstehungsgeschichte der slovenischen Literatur. München, 1977, 165 p.;

o   Tipologija starejših dob v južnoslovanskih književnostih. — Jezik in slovstvo, 23, 1977—1978, 7—8, p. 294—306;

o   Bartholomäus Kopitar: Leben und Werk. München, 1978 (Geschichte, Kultur und Geisteswelt der Slowenen, 15), 231 p.;

o   Kopitar — kulturologische Anschauungen. — StS, 24, 1978, p. 259—294;

o   Tipologija starijih razdoblja u južnoslavenskim književnostima. — In: Jugoslovenski seminar za strane slaviste. Beograd, 1979, p. 134—150;

o   Jernej Kopitar in problemi jugovzhodne Evrope. — Sodobnost, 28, 1980, 1, p. 1—9;

o   Jernej Kopitar i problem austroslavizma. — JIMC, 156, 1980, 426, c. 478—491;

o   Starejše slovensko slovstvo: od Brižinskih spomenikov do Linhartovega Matička. Izbral, uredil, spremno besedo in opombe napisał J. Pogačnik. Maribor, 1980, 520+7 p.;

o   Norme i forme. Beograd, 1981, 268 p.;

o   Raziskovalna vprašanja v srednjeveškem slovstvu. — Glasnik Slovenske matice, 5, 1981, 2, p. 72—78;

o   Određenje pojma „srednjevekovna književnost“. — Зборник Матице Српске за кььижевност и језик, 33, 1985, 2, р. 321—332;

o   Ćirilo-metodijska iniciativa: kulturološke premise u ćirilometodijskoj tradiciji. — Oko, 13, 1985, 340, p. 14—15;

o   Književni susreti s drugima: jugoslavističke teme. Rijeka, 1986 (Biblioteka Dometi, nova serija, 49), 240 p.;

o   Brižinski spomeniki. — In: Enciklopedija Slovenije. 1. Ljubljana, 1987, p. 383—384;

o   Vertikalne i horizontalne književne odrednice u delu Klimenta Ohridskog. — Revija, 28, 1988, 8—9, p. 901—909;

o   Kyrillo-Methodianische kulturologische Initiative. — In: Filologia e letteratura nei paesi slavi. Studi in onore di Sante Graciotti. Roma, 1990, p. 931—938;

o   Starejše slovensko slovstvo. Ljubljana, 1990, 392 p.;

o   Jernej Kopitar. — In: Dvanajst velikih Slovencev. Ljubljana, 1994, p. 123—148;

o   Brižinski spomeniki. — In: Enciklopedija Slovenije. 1. (A-Ca). Ljubljana, 1998, p. 383—384;

o   Brižinski spomeniki. — In: Ilustrovaná zgodovina Slovencev. Ljubljana, 1999, p. 57.

 

            Лит.:

·       Gibalne linije. — In: Pričevanja, december 1984: iz lastnih korenin: avtobiografski eseji. Ljubljana, 1984, p. 195—236;

·       U području nemira: prof. dr. Jože Pogačnik. — Oko, 15, 1987, 397, p. 10;

·       Petković B. Profesor i znanstvenik Jože Pogačnik. — Ten, 5, 1988, 46, p. 14—15;

·       Jože Pogačnik. — Letopis Slovenske akademije znanosti in umetnosti, 42, 1991 (1992), p. 85—86;

·       Grdina I. Sestdeset let profesorja Jožeta Pogačnika. — Jezik in slovstvo, 38, 1992—1993, 7—8, p. 281—283;

·       Grum M. Bibliografija Jožeta Pogačnika ob šestdesetletnici. — SR, 41, 1993, p. 297—328;

·       Zadravec Fr. Jože Pogačnik. — Letopis Slovenske akademije znanosti in umetnosti, 44, 1993 (1994), p. 46;

·       Pogovor z Jožetom Pogačnikom. — Nova revija, 8, 1994, p. 91—107;

·       Jože Pogačnik. — Letopis Slovenske akademije znanosti in umetnosti, 45, 1994 (1995), p. 58—59;

·       Rajh B. Pogovor z prof. dr. Jožetom Pogačnikom. — Dialogi, 31, 1995, p. 3—15;

·       Znanost bez granica. — Vjenac, 305, 1996, p. 16—17;

·       Jože Pogačnik. — In: Slovenska akademija znanosti in umetnosti ob šestdesetletnici. Biografski zbornik. Ljubljana, 1998, p. 109—110;

·       Orešnik J. Jože Pogačnik. — Letopis Slovenske akademije znanosti in umetnosti, 48, 1997 (1998), p. 56—57;

·       Rustja B. Gost meseca: akademik dr. Jože Pogačnik. — Ognišče, 35, 1999, p. 6—10.

 

Найда Иванова

 

 

    (41). ПОГОДИН, Михаил Петрович (11/23.XI.1800—8/20.XII.1875) — руски историк славист, археограф, журналист, обществен деец, писател. Роден в Москва. Завършва Първа московска гимназия и Московския унив. (1821). Преподавател по география в Московския благороднически пансион. Магистър (1825), редовен проф. (1833); от 1826 преподавател по всеобща история, а през 1835—1844 — и по руска история в Московския унив. Член-кор. (1826), действ, член (1836), акад. (1841) на Петербургската АН. Действ. член (1825), секретар (1834—1845) и председател (1875) на Общество истории и древностей российских. Член (1824), секретар (1834) и председател (1860—1866) на Общество любителей российской словесности. Един от организаторите (1858) и председател (от 1861) на Московския слав. благотворителен комитет. Почетен д-р по философия на Пражкия унив. Умира в Москва.

 

Основно място в научната, научнопопуляризаторската и публицистичната дейност на П. заемат всички аспекти на слав. проблематика.

 

 

174

 

Михаил Погодин

 

Още като студент той започва заниманията си по история на славяните и превежда на руски език книгата на Й. Добровски „Cyrill und Method der Slawen Apostel“ („Кирилл и Мефодий. Славянские первоучители. Историко-критическое исследование“. М., 1825); в приложението обнародва първото си голямо откритие — Азбучната молитва (по два преписа). През 1833 превежда от лат. език първия том на старослав. граматика на Добровски. Заниманията му с палеославистика стават по-интензивни след научните му пътувания из Европа — през 1835 (пребивава главно в Прага), 1839 (близо година отново обикаля основните славистични центрове), 1842 (Галиция, Мариенбад, Виена, Франция и др.) и 1846 (извън обичайния си маршрут посещава Сърбия, Галац, Одеса). При пътешествието си до Цариград и оттам — до Египет и Палестина (1867) П. живо се интересува от бълг. църковен въпрос. Връзките му с чуждестранни учени изиграват съществена роля в организацията на славистичните изследвания — на мнозина той помага да се издадат трудовете им на руски език, обнародва техни статии в свои издания или им предоставя за работа ръкописи и справки от колекцията си.

 

П. оформя възгледите си под влияние на т.нар. теория на официалната народност, според която руската империя има три опори — православие, самодържавие и народност. Според П. руската народност е част от общата народностна слав. основа, чиито корени, история, древни паметници и книжовен език трябва да се изучават и пропагандират, а намиращите се под чуждоверско робство слав. народи — да се подкрепят. До края на живота си той остава убеден поддръжник на схващането, че славянството е самостоятелен, нравствено запазен свят, който трябва да върви по собствен път, различен от европейския. П. изповядва панславизма — всички славяни трябва да се съединят под егидата на православието и под скиптъра на руския царизъм. На тази консервативна основа той изгражда своите представи за истор. процес. Научните му обобщения и изводи се подчиняват на идейно-политическите му възгледи. В съответствие с тях П. е изключително отзивчив, щедър и доброжелателен към всички българи, пребиваващи или учещи в Москва. Поради интереса си към бълг. минало той напр. поощрява заниманията на Ю. И. Венелин, издава със свои средства първата част на „Древние и нынешние болгаре“ и защитава нейния автор от основателните критики на славистите; урежда командировката на Венелин в Б-я (1830), а след ранната му смърт обнародва фрагменти от неговото изследване за слав. писменост като втори том на „Древние и нынешние болгаре“. През 40-те г. П. става централна политическа фигура при официалната интерпретация на слав. въпрос.

 

П. започва издателската си дейност с „Московский вестник“ (1827—1830), но истинският му принос за славистиката е сп. „Москвитянин“ (1841—1856), отначало издавано с участието на С. П. Шевирьов.

 

 

175

 

Списанието изразява преди всичко възгледите на университетската партия на славянофилите; в раздела „Славянские известия“, превърнал се в своеобразна трибуна на палеославистиката, поместват свои изследвания именити съвременници на П.: А. В. Горски публикува първите сведения за ЖК и ЖМ (1843), И. П. Сахаров — послесловието на Йоан презвитер към превода на Житието на Антоний Велики (1845); с изследвания участват О. М. Бодянски, А. X. Востоков, И. И. Срезневски, Ф. И. Буслаев, В. И. Григорович, А. Ф. Гилфердинг и много други. В раздела „Отрывки из переписки редактора“ П. печата писма от българи (напр. от Н. Геров) и съобщения за положението в Б-я, както и откъси от кореспонденцията си с руски и чуждестранни палеослависти по различни поводи, свързани с открития около делото на първоучителите и техните следовници. Така напр. П. съобщава на Горски за цикъл древни проповеди, част от които по-късно се приемат за вероятно Климентови, а Горски му отговаря с обширен анализ върху началото на проповедническата литература у славяните (1843); по повод запитването на П. Й. Шафарик, дали съществуват преписи на Климентови съчинения в Русия, П. пише възвание до руските изследователи да търсят „скритите драгоценности“ на старината (Η. П. Барсуков, 7, с. 166). След смъртта му Н. А. Попов печата в ЧОИДР писма до него от 24 лица, между които са Бодянски, Шафарик, Добровски, Л. Гай, Б. Копитар, Фр. Миклошич, В. Ханка, В. Караджич, З. Княжески, С. Филаретов и др.

 

В 1855 П. подарява на Московския унив. частица от мощите (от ръката) на св. Кирил, която му е връчена в Прага през 1835 от каноника на църквата „Св. Вит“ В. Пешина („Письма к Μ. П. Погодину...“, с. 471). Особено активен е интересът му към Кирило-Методиевото дело около юбилейната 1863. Под негово ръководство Общество любителей российской словесности става един от организаторите на честванията на 1000-годишнината от създаването на слав. азбука. На тържественото заседание на Д-вото на 11 май 1863 П. прочита своите разсъждения за солунските братя и за значението на богослужението на слав. език за единството на славяните, издава и най-значителния юбилеен сборник, посветен на 1000-годишнината (1865). В него той помества много важни за кирилометодиевистиката изследвания от Горски, Гилфердинг, Григорович, А. Е. Викторов, А. И. Соболевски, К. И. Невоструев и др., а също Херсонската легенда и Италианската легенда (без коментар и без името на издателя). В своите трудове върху най-старата и средновековната история на Русия и на славянския свят П. обсъжда и делото на Кирил и Методий. Възгледите му по тази тема са обобщени в „Речь, произнесенная в заседании Московского общества любителей российской словесности председателем Μ. П. Погодиным, 11 мая 1863 года, в память о св. Кирилле и Мефодие“; откъс от нея: „Кирилл и Мефодий — славяне, а не греки (отрывок из разсуждения)“, е отпечатан през 1864, а цялата — през 1865. След обширен обзор на изворите и изследванията до 1863 П. поставя въпросите за народността на солунските братя, за причините за създаване на азбуката, за наречието, на което са извършени преводите им. Той категорично се присъединява към учените, които не се съмняват в слав. им произход. Според него в 862 преводът на части от Свещеното писание е бил вече факт, но е бил направен през 855. Кирил и Методий по своя инициатива са създали азбуката и първите преводи и са започнали да ги употребяват „сред единоплеменниците си в Солун и Брегалница“, после в Б-я и чак след това — във Велика Моравия (с. 111—113). Методий лично е кръстил княз Борис (с. 112—121). П. отстоява отречената днес хипотеза, че глаголицата е руското писмо,

 

 

176

 

с което Кирил се е запознал в Херсон, а кирилицата е негово дело. Що се отнася до езика на първите преводи, П. погрешно смята, че той е старото наречие на „поляните“, разселили се от Русия на юг и стигнали до територията на Б-я, т.е. че това е великоруски диалект, генетически свързан с българския (с. 131—142). П. пръв изказва предположение за Кириловото авторство на Херсонската легенда, коригирайки мнението на Горски от първата му публикация върху ЖК, че тя е дело на неизвестен автор (с. 81—82).

 

Твърде повърхностен като филолог и слаб историк, често защитаващ романтични, но ненаучни хипотези, П. има изключително вярно чувство за стойността на слав. старини — от археол. находки до ръкописни книги. Неговите албуми с документи, скици, карти и образци от почерци, макар и издадени ненаучно, са използвани широко от медиевистите в следващите десетилетия. В образците му са намерили място копия от най-ценните старобълг. паметници както от колекцията му, така и от други сбирки. „Книгохранилището“ на П. има огромно значение за палеославистиката. То обема повече от 2000 слав. ръкописа и фрагмента (ΧΙ—ΧΙΧ в.), 79 от които — пергаментни, както и много други старини, включително и старопечатни книги — между тях и уникална сбирка от слав. венециански издания. В състава му са освен придобитите от П. кодекси (значителна част от южнославянските — чрез Караджич) също и ръкописи на П. М. Строев, И. П. Лаптев, Т. Ф. Болшаков, Григорович, К. Ф. Калайдович и много други. Закупено от Императорската публична библиотека (1852), днес то е притежание на РНБ.

 

 

            Съч.:

o   Нечто о святых изобретателях славянской грамоты Кирилле и Мефодие. — Славянский архив, 1826, 4, с. 348—357;

o   Из письма ординарного профессора Московского университета Погодина к г. Министру народного просвящения из Германии. — ЖМНП, 11, 1836, 9, с. 671—675;

o   Образцы славяно-русского древлеписания. М., 1840, 2 с.+24 табл.;

o   Год в чужих краях (1839). Дорожный дневник. 1. М., [1844], с. 50—54;

o   О новых приобретениях в моем древнехранилище. — Москвитянин, 1847, 2, с. 246—248;

o   Св. Кирилл и Мефодий, славянские первоучители. — Русские ведомости, 1863, бр. 1, 3, 4, 7;

o   Отрывки из рассуждения о св. Кирилле и Мефодии, читанного председателем в прошлом заседании Общества любителей российской словесности 11 мая. — Московские ведомости, 1863, бр. 135;

o   Кирилл и Мефодий — славяне, а не греки (отрывок из рассуждения). — Православное обозрение, 14, 1864, 5, с. 1—9;

o   Речь, произнесенная в заседании Московского общества любителей российской словесности председателем Μ. П. Погодиным, 11 мая 1863 года, в память о св. Кирилле и Мефодие. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник. В память о совершившемся тысячелетии славянской письменности и христианства в России, изданный по определению Московского общества любителей российской словесности М. Погодиным. М., 1865, с. 81—144;

o   Слово о перенесении мощей св. Климента Римского. — В: Кирило-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 319—326; Окружное послание к славянам 1862 г., марта 25, в день Благовещения. — В: Кирило-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 542—549;

o   Древняя русская история до монгольского ига. 1—2. М., 1871, 825 с.; 3., 1. М., 1871, 160 илл. + 72 с.; 3., 2. Атлас исторический, археологический с объяснением. М., 1871, 129 с.;

o   Собрание статей, писем и речей по поводу Славянского вопроса. М., 1878, 166 с.;

o   Письма Μ. П. Погодина к О. М. Бодянскому. — ЧОИДЦ 1884, 3, с. 1—26.

 

            Лит.:

·       Отчет Имп. Публичной библиотеки за 1853 год. СПб., 1853, с. 21—58;

·       Rački Fr. Mihail Petrović Pogodin, počastni član JAZU. [Nekrolog]. Zagreb, 1877, 28 p.;

·       Письма к Μ. П. Погодину из славянских земель (1835—1861). С предисловием и примечаниями Н. Попова. 1—3. Μ., 1879—1880, 18+744+4 с.;

·       Барсуков Η. П. Жизнь и труды Μ. П. Погодина. 1—22. СПб., 1888—1910;

·       Иваск У. Г. Частные библиотеки в России. 2. СПб., 1912, с. 26—27;

·       Попруженко М. Г. Памяти Μ. П. Погодина. (Из заметок по истории Болгарского возрождения). — В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски по случай 30—годишната му научна и професорска дейност. С., 1925, с. 277—289;

·       Козьменко И. В. Архив Μ. П. Погодина. — Записки Отдела рукописей. Государственная публичная библиотека СССР им. В. И. Ленина, 11, 1950, с. 39—54;

·       Иванова Кл. Български, сръбски и молдо-влахийски кирилски ръкописи в сбирката на Μ. П. Погодин. С., 1981, 576 с.

 

Климентина Иванова

 

 

177

 

 

    (42). ПОГОДИНСКИ КИРИЛСКО-ГЛАГОЛИЧЕСКИ ЛИСТОВЕ, Московски кирилско-глаголически листове — два пергаментни листа от XII в., изписани с кирилица, на места с отделни глаголически букви. Били са част от тетрада, използвана за подвързия на друга книга, поради което вътрешните страници са много изтрити. Наречени са по името на своя пръв притежател Μ. П. Погодин, но не е известно как той се е сдобил с тях. Сега се намират в Руската национална библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в Санкт Петербург, в сбирката на Погодин, № 68. Пръв за П. к.-г. л. съобщава О. М. Бодянски в частно писмо от 6 февр. 1856 до П. Й. Шафарик, където доста подробно ги описва. По-късно той публикува това описание в ЧОИДР (кн. 1 за 1859) под заглавие „Московские глагольские отрывки“ и с малко предисловие, от което става ясно, че за пръв път е видял ръкописа у Погодин през 1848. Бодянски прави кратка характеристика на ръкописа и неговото писмо, но допуска някои грешки и неточности, напр. приема за русизми такива явления, като преминаването на силния ъ в о, наставката -овъ след гласна (мосѣовъ), щ вместо шт, е вместо ѥ, групите чю, шю. Глаголицата според него обаче е българска. Той твърди, че П. к.-г. л. не са изключение, а са част от група руски ръкописи с примес на глаголица, които той познава, и затова допуска, че след покръстването ѝ в Русия са се използвали едновременно и кирилицата, и глаголицата. Бодянски публикува и снимки от двете четливи страници на ръкописа. През 1858 П. А. Лавровски вече е издал същите две страници от текста с някои грешки и неточности в разчитането и в транслитерацията на глаголическите букви. Той смята, че текстът е откъс от някакво поучение в руска редакция (навсякъде ѫ се заменя с оу), а начертанията ж и ч са сходни с начертанията на същите букви от Остромировото евангелие. Според Лавровски руският преписвач си е служел лошо с глаголицата, защото не я е познавал добре. П. к.-г. л. привличат вниманието и на И. И. Срезневски, който също не успява да изясни съдържанието на текста. Според него „първата външна страница заедно с обратната вътрешна представлява едно цяло — част от поучение, писано на кирилица, смесена с глаголица. Другата половина на откъса, писана само на кирилица, е част от особено поучение. От това се вижда, че този откъс е част от тетрада, на чиито средни листове е завършвало едно поучение и е започвало друго“ („Древние памятники ...“, с. 218—219). Срезневски публикува и текста на двете вътрешни страници, които е успял да разчете. Най-голям принос за определянето на съдържанието на текста има Г. А. Илински (1929). Той открива, че двете страници, смятани за вътрешни (1v и 2), са всъщност външни, а външните — вътрешни, и с помощта на Ф. И. Покровски установява, че п. к.-г. л. са част от Тълкованията на св. Иполит, папа римски, за книгата на пророк Даниил „За видението на дървото и за това как бе изгонен Навуходоносор“ (по-точно част от петото видение от всичко дванайсетте в тълкованията на Иполит). На Илински принадлежи и най-точното издание на текста, тъй като той е разполагал с успореден грц. текст, приведен и в самото издание, и това му е позволило да възстанови текста и върху похабените страници. Той е автор и на пълното палеографско и езиково описание на ръкописа и съставител на пълен речник индекс към него.

 

П. к.-г. л. са написани на доста грубо обработен пергамент с размери 20,8 х 16,4 см, зацапан на места; долните десни ъгли на двата листа са откъснати. На л. 1 в края на пети ред има малка дупка, по-голяма има на л. 2 срещу р. 7, 8 и 9 отдолу. Дупка има и на л. 2v. Страниците са разчертани на 27 реда.

 

 

178

 

Подобно на Бодянски, Илински смята, че Русия едва ли е получила от Б-я само кирилски книги, защото по присъствието на глаголически букви в текста П. к.-г. л. се родеят с още 14 руски ръкописа от същото време. Противно на Лавровски обаче той твърди, че глаголическият почерк на преписвача е твърд и уверен, което означава, че той е владеел еднакво добре и двете азбуки, а глаголическите букви е внасял случайно. Глаголическите знаци се срещат 91 пъти и то не само на първите две страници, както твърди Срезневски. Знакът (а) се среща 5 пъти, (б) — 7 пъти, (в) — 15 пъти, (ж) — 4 пъти, (ѕ) — 7 пъти, начертанието на () е много архаично и се среща 13 пъти, () — 1 път, (о) — 1 път, (п) — 10 пъти, ь (р) — 2 пъти, (с) — 1 път, (т) — 10 пъти, (х) — 8 пъти, (щ) — 6 пъти и (ѣ) — само веднъж. Или всъщност в П. к.-г. л. се срещат само 15 глаголически букви. Кирилицата в тях представлява дребен устав. Писмото е изправено, но доста стегнато. Отсъства знакът ѫ, а ѧ се употребява на етимологичното си място и доста по-рядко на мястото на ’а; знак у се употребява вместо , а знак за ѕ има само в глаголицата. Срещат се и знаци ю, ı-а и ѥ. Преписвачът употребява надреден знак в началото на сричка над знак за гласна. В текста почти няма изясняване на еровете, а процесът на изпадане на слабите ерове е едва в началото си. На мястото на сонантичното праслав. л стои група ъл — тъ/л/коуı-а, а ър и ьр се употребяват на мястото на р-сонантите — гърдоѥ, кърмлѧ, кърмлѧаше, дьржавно, растьрза/и/те и веднъж — гордость. Вместо рѣ от праслав. tert се пише ре — древа, средѣ, предъ, реориваı-а, премѣнить и др. Два пъти се среща ж вместо жд на мястото на dj — ноужааше, расоугжающе, но на мястото на tj стои винаги щ без изключение. Характерни за текста са и контрахираните форми на имперфекта. Морфологичните особености са сравнително малко — веднъж е употребен зв. пад. по й-основи в/алта/сароу на име с изконна о-основа, среща се и форма за мест. пад. по й-основи саноу, както и листове — им. пад. мн. ч. Веднъж родителната форма ничсоже е употребена като именително-винителна.

 

Въпреки малкия си обем П. к.-г. л. имат важно значение за кирилометодиевистиката не само поради примеса на глаголически букви в текста, но и поради факта, че те са най-старият препис на съчиненията на Иполит, които в слав. преписи са запазени по-добре, отколкото в гръцки. Според И. Е. Евсеев (1902, 1905) Иполитовото тълкование е било преведено заедно с неговото Слово за Антихриста в Б-я по времето на цар Симеон (893—927); неизвестният преводач на двете съчинения е преписвал библейските цитати с почти буквална точност от нетълковния превод на книгата на пророк Даниил, направен от Симеоновия кръжец, така че П. к.-г. л. са ранен руски препис на отломка от Златния век и могат да се използват при реконструкцията на превода на Библията, направен по времето на този владетел.

 

 

            Лит.:

·       Лавровский П. А. Описание семи рукописей Санкт-Петербургской Публичной библиотеки. — ЧОИДЦ 1858, 4, 3, с. 51—54;

·       Бодянский О. М. Московские глагольские отрывки. — ЧОИДР, 1859, 1, 3, с. 1—8;

·       Срезневский И. И. Древние памятники русского письма и языка X—XIV вв. Общее повременное обозрение и дополнения с палеографическими указаниями, выписками и указателем. — ПИАН по РЯС, 10, 1861—1863, с. 40, 218—219 (същото: СПб., 1863; 2 изд. 1882);

·       Волков Н. В. Статистические сведения о сохранившихся древнерусских книгах XI—XIV вв. и их указатель. СПб., 1897 (Памятники древней письменности, 123), с. 94, № 691;

·       Евсеев И. Е. Толкование на книгу пророка Даниила в древнеславянской и старинной русской письменности. — Древности. Труды славянской комиссии Имп. Академии наук, 3, 1902, 2 + 36 с.;

·       Евсеев И. Е. Книга пророка Даниила в древнеславянском переводе. Введение и тексты. М., 1905, 90+183 с.;

·       Каринский Η. М. Образцы глаголицы. СПб., 1908, табл. XXI;

·       Лавров П. А. Палеографическое обозрение кирилловского письма. Петроград, 1914 (Энциклопедия славянской филологии, 4., 1), с. 5;

 

 

179

 

·       Kарский Е. Ф. Славянская кирилловская палеография. Л., 1928, с. 213 (фототипно изд. М., 1979);

·       Iljinskij G. Погодинские кирилловско-глаголические листки. — Bsl, 1, 1929, р. 86—118;

·       Сводный каталог славянорусских рукописных книг, хранящихся в СССР (XI—XIII вв.). М., 1984, с. 134, № 105.

 

Анна-Мария Тотоманова

 

 

    (43). ПОГОРЕЛОВ, Валерий Александрович (21.III./3.IV.1872—2.IX.1955) — руски славист. Роден в Санкт Петербург. Завършва гимназия във Феодосия (1890). Следва във Варшавския (1890—1891) и в Московския (1891—1894) унив. Работа като библиотекар в Московската синодална типография (1896—1902). Преподавател по слав. езици в Московския унив. (1901—1903). Хабилитира се във Варшавския унив. (1903), където през 1911 става проф. по сравнителна граматика на слав. езици. По-късно е проф. в Унив. в Ростов на Дон (1918—1920). От 1920 до 1922 живее в Б-я. От 1923 работи в Унив. в Братислава, където през 1924 е избран за извънреден проф. по руски език и литература и е лектор по руски, сърбохърватски и бълг. език. Член (от 1895) и секретар (1898—1901) на Слав. комисия на Московското археол. д-во; член на Д-вото за история, филология и право при Варшавския унив. и на Научното д-во „П. Й. Шафарик“ в Братислава.

 

Значително място в научните занимания на П. заемат описите на ръкописни и старопечатни сбирки. Негово дело са някои от описите на ръкописите от библиотеката на Московската синодална типография; особено важни са изследванията му върху преписите на Псалтира в тази сбирка, въз основа на които прави изводите си за редакциите на старобълг. псалтирен превод. При съпоставката на преписите, в която включва и текста на Син. пс. по изданието на Л. Гайтлер, П. отделя четири редакции в развоя на текста: 1. Първоначална или южнославянска, която е преводът на Константин-Кирил и Методий и по време и място на възникване се свързва с останалите първи преводи на Свещеното писание; този текст е засвидетелстван в Син. пс. 2. Тълковна, представена от псалтирния текст, придружен от Тълкованията на Теодорит Кирски; според П. тя е била направена в Б-я по времето на цар Симеон (893—927), като едновременно с превода на тълкованията на Псалтира е бил редактиран и текстът на първоначалната редакция. 3. Руска редакция, която обединява голяма група руски преписи, съдържащи според него дребни единични лексикални и граматически поправки, направени на различно място и по различно време, неподчинени на обща идея; П. предполага, че разнородните промени евентуално се дължат на наслагването на няколко редакции. 4. Нова (поправена) редакция, която П. най-общо свързва с дейността на книжовническия кръг около Евтимий Търновски; в нея последователно е изразен стремежът при редактирането текстът да се поправи изцяло в лексикално и граматическо отношение. Магистърската дисертация на П. „Толкования Феодорита Киррского на Псалтырь в древнеболгарском переводе“ (1910) е посветена на Тълковната редакция на старобълг. псалтирен текст. П. издава и текста на Чудовския псалтир от XI в. — най-стария известен препис на текста от тази редакция, запазен фрагментарно. В отговора си на рецензията, която Е. Ф. Карски пише за изданието, критикувайки го предимно за терминологията, П. публикува „разяснение“ в защита на названието „старобългарски“ за езика на Константин-Кирил и Методий и уточнява терминологията, свързана с изучаването на старите слав. паметници.

 

П. изследва и историята на двете слав. азбуки. В доклад от 1901 на тема „Замечания об изобретении славянского алфавита“, като анализира известните от слав. извори сведения, той обосновава тезата,

 

 

180

 

че Кирил е автор на глаголицата, която предшества кирилицата. Разглежда и въпроса за разпространението на двете азбуки. Отделно изследване посвещава на данните за слав. азбуки в съчинението на Черноризец Храбър „За буквите“. Според него е обяснимо, че няма свидетелства за възникването на кирилицата, тъй като тя вероятно не се е появила изведнъж, а отделни букви от познатата на славяните и преди Кирил грц. азбука постепенно са замествали някои глаголически начертания до пълното приемане на втората слав. азбука. Запазили са се само тези знакове, които не са имали съответствие в грц. азбука, като са били подложени на известна стилизация в съответствие с начертанията на останалите букви. Именно по този начин според П. по времето на Черноризец Храбър е започнала да се заражда кирилицата; в трактата си Храбър се обявява срещу славяните — привърженици на всичко гръцко, и срещу въвежданото от тях гърцизирано писмо (кирилицата).

 

Въз основа на материал от слав. текст на Евангелието П. проучва някои характерни особености на старобълг. преводи от гръцки: употребата на формите на сложните времена, написанията на грц. думи и предаването им на старобългарски. Той е убеден, че част от грц. думи са влезли в народната реч много преди Кирило-Методиевата епоха, като някои от тях са претърпели известни промени и в този вид се срещат в евангелския текст. Други са запазили написанията си, доколкото знаците на грц. азбука са намирали съответствие в слав. реч, но общо взето грц. думи се предават съгласно слав. им произношение. В резултат на наблюдения над старобълг. евангелски текст и сравняването му със Септуагинтата и Вулгатата П. открива в него следи от лат. влияние. В отделна публикация представя думите със суфикс -чи (от тюркски произход) в старобълг. текстове. Според него те са характерни изключително за източнобълг. паметници от епохата на цар Симеон. П. се спира на особеностите на тяхното склонение и смята, че първоначалната форма за им. пад. ед. ч. е била -чи, а по-късно е станала -чии, -чеи.

 

Анализирайки езиковите данни от Македонския глаголически лист, който съдържа откъс от словата на Ефрем Сирин, П. отнася паметника към една група със Супр. сб. и Хилендарските листове. Направената от него съпоставка с книжовни паметници от преславския кръг доказва, че преводът на тези слова, съхранен в Паренесиса на Ефрем Сирин и в Македонския глаголически лист, е направен в Б-я по времето на цар Симеон. (Вж. Рилски глаголически листове.)

 

По сложния въпрос за етническата принадлежност на слав. първоучители П. има категорично становище — убеден е, че те произхождат от племената на бълг. славяни. Аргументите му са от културноистор. и филологически характер. Той смята, че високото административно положение на Лъв, бащата на солунските братя, е било в съответствие с виз. практика да се назначават и чужденци на отговорни постове, а обучението на Константин в елитни среди е било начин да се гарантира верноподаността на сановник чужденец. От друга страна, за византийците не е било типично да изучават „варварски“ езици — следователно съвършеният слав. език на Кирил и Методий ги характеризира като славяни. Примерите за „неразбиране на гръцкия текст“ в старобълг. евангелски превод, макар и редки, биха били недопустими за преводачи, чийто матерен език е бил гръцкият („O národnosti apoštolov slavianstva“, 1927).

 

П. засяга и оживено дискутираната тема за авторството на ЖК и ЖМ. Като отхвърля възможността двата житийни текста да са имали грц. оригинали, той обосновава няколко положения: Методий и най-близките му ученици не са създатели на ЖК (авторът говори въз

 

 

181

 

основа на „чути“ сведения и допуска неточности); ЖМ се отличава с още по-слаба осведоменост на автора си; житията нямат общ автор (налице са разлики в предаването на фактологията); и двата паметника са възникнали в чешки земи и са свидетелство за поддържането на кирило-методиевските традиции в тях докъм края на XI в. („На каком языке были написаны так называемые Паннонские жития?“, 1932; „Чешские продолжатели Кирилло-Мефодиевской литературной традиции“, 1936).

 

Обект на специалното внимание на П. са още Изборникът от 1073 (започва подготовка за издаването му), Савината книга (изучава я от палеографска гледна точка), както и един по-късен паметник — Даниловият четириезичник (речник на грц., бълг., румънски и албански думи), издаден за пръв път в Мосхопол през 1760 или 1770. Той е важен за историята на бълг. език, защото в него е засвидетелстван текст от югозападен бълг. говор, записан в края на XVIII или началото на XIX в. П. го описва подробно по второто му издание, направено във Венеция през 1802.

 

П. е автор на рецензии, които са съществени научни приноси. Обстойни и задълбочени са отзивите му за изданието на Болонския псалтир на В. Ягич, за изданието на грамотите на бълг. царе от Г. А. Илински, за описа на Б. Цонев на ръкописите в Народната библиотека в София, за първите два броя на списанието за библиография „Книгописец“, издавано от Ал. Теодоров-Балан и Н. Николаев, и др. По време на престоя си в Б-я П. описва бълг. старопечатни книги от периода 1802—1877 (1923).

 

 

            Съч.:

o   Библиотека Московской Синодальной типографии. 2. Сборники и лексиконы. Μ., 1899, 7 + 108 с.; 3. Псалтыри. С приложением статьи „О редакциях славянского перевода Псалтыри“. М., 1901, с. III-LXIV, 1—175;

o   Заметка по поводу сказания Храбра о писменех. — ИОРЯС, 6, 1901, 4, с. 340—345;

o   К вопросу о Македонском глаголическом листке. — В: Сборник статей, посвященных учениками и почитателями академику и заслуженному профессору Ф. Ф. Фортунатову. Варшава, 1902, с. 492—499 ( също в: РФВ, 49, 1902, с. 24—31);

o   Латино-славянский словарь XVII в. — РФВ, 51, 1904, с. 337—340;

o   Обзор изучения болгарского языка (Вступительная лекция, читанная в Имп. Варшавском университете 13 сентября 1903 г.). — Варшавские университетские известия, 1904, 2, с. 1—17;

o   Ал. Теодоров-Балан Един особит звук в родопското наречие (рец.). — РФВ, 53, 1905, 1, с. 155—156;

o   Славянская псалтырь. Psalterium Bononiense. Ed. V. Jagić (рец.). — ИОРЯС, 13, 1908, 1, с. 440—464;

o   Словарь к толкованиям Феодорита Киррского на Псалтырь в древнеболгарском переводе. Варшава, 1910, 7+245 с.;

o   Толкования Феодорита Киррского на Псалтырь в древнеболгарском переводе. Рассмотрение списков и исследование особенностей псалтырного текста. Варшава, 1910, 237 с.;

o   Чудовская псалтырь XI века, отрывок Толкования Феодорита Киррского на Псалтырь в древнеболгарском переводе. СПб., 1910, 273 с.+2 ил.;

o   Краткая сербская хрестоматия (Пособие для студентов). Варшава, 1911, 68 с.;

o   Разъяснение [в связи с рец. Е. Ф. Карского на книгу Погорелова о „Толковании“ Феодорита]. — РФВ, 66, 1911, 3—4, с. 409—411;

o   Г А. Ильинский. Грамоты болгарских царей. М., 1911 (рец.). — ЖМНП, новая серия, 37, 1912, февраль, с. 343—357;

o   Лекции по истории сербского языка. Варшава, 1914, 235 с.;

o   Лекции по сравнительной грамматике славянских наречий, читанные студентам-словесникам IV курса Имп. Варшавского университета в 1913—1914 уч. г. Варшава, 1914. 1., 15 с.; 2., 240 с.;

o   Образование имен существительных с окончанием -чи в древнеболгарском языке. Варшава, 1914, 16 с.;

o   Лекции по сербскому языку. Ростов на Дону, 1916, 235 с.;

o   Опис на старите печатни български книги (1802—1877). С., 1923, 6+795 с.;

o   Данаиловият четириезичник. — СбБАН, 17, 1925, 11, с. 1—48;

o   Из наблюдений в области древнеславянской переводной литературы. 1. Латинское влияние в переводе Евангелия. 2. Употребление форм прошедшего сложного в тексте Евангелия. — SFFUKB, 3, 1925, 32 (6), р. 207—226;

o   Из наблюдений в области древнеславянской переводной литературы. 3. Опыт изучения текста Саввиной книги. — SFFUKB, 4, 1927, 46 (1), р. 1—119;

o   О národnosti apoštolov slavianstva. — Bratislava, 1, 1927, p. 183—193;

o   Проф. А. В. Михайлов. — Slavia, 6, 1926—1927, p. 823—827;

o   Написания греческих слов в Кирилло-Мефодиевском переводе Евангелия. — Slavia, 7, 1928—1929, р. 871—884;

o   Формы греческих слов в Кирилло-Мефодиевском переводе Евангелия. — Bsl, 2, 1930, 1—26;

o   На каком языке были написаны так называемые Паннонские жития? — Bsl, 4, 1932, р. 13—21;

o   Западно-славянские элементы в Кирилло-Мефодиевской лексике. — In: Sborník prací I. sjezdu slovanských filologů v Praze 1929. 2. Praha, 1932, p. 667;

o    Чешские продолжатели Кирилло-Мефодиевской литературной традиции. — ИБАИ, 10, 1936, с. 3—15;

 

 

182

 

o   Sv. Cyril, sv. Metod i Gorazd, ich činnost a původ. — Sborník literárno-vědeckého odboru spolku sv. Vojtěcha, 3, 1936, 1—2, p. 7—36;

o   Importance de la forme des mots grecs dans la traduction Cyrillo-Méthodienne. — In: Studi bizantini e neoellenici. 1. Roma, 1939, p. 534—540.

 

            Лит.:

·       Протокол 41-го заседания Славянской комиссии Имп. Московского археологического общества. — Древности. Труды славянской комиссии Московского археологического общества, 19, 1902, 3, с. 19—21;

·       Протокол 53-го заседания Славянской комиссии Имп. Московского археологического общества. — Древности. Труды славянской комиссии Московского археологического общества, 19, 1902, 3, с. 41—42;

·       Speranskij М. — ASPh, 24, 1902, р. 272—275 (рец.);

·       Карский Е. Ф. — РФВ, 65, 1911, 1—2, с. 273—274 (рец.);

·       Карский Е. Ф. Примечание. — РФВ, 66, 1911, 3—4, с. 411—413;

·       Багрий А. Вопрос о Сказании черноризца Храбра и Киевские списки „Сказания“. — Филологические записки, 52 , 1912, 2, с. 261—275;

·       Джурович Д. П. — РФВ, 68, 1912, с. 1—6 (рец.);

·       Карский Е. Ф. — РФВ, 73, 1915, 1, с. 187 (рец.);

·       Соболевский А. И. — РФВ, 73, 1915, 2, с. 402—403 (рец.);

·       Романски Ст. — Училищен преглед, 26, 1927, с. 1482—1491 (рец.);

·       Розов Вл. — Slavia, 10, 1931, р. 807—815 (рец.);

·       Vеčerka R. Pogorelov, Valerij Aleksandrovič. — In: Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských národů od roku 1760. Biograficko-bibliografický slovník. Praha, 1972, p. 387;

·       Булахов Μ. Г. Погорелов, В. А. — В: Булаxов М. Г. Восточнославянские языковеды. Биобиблиографический словарь. 3. Минск, 1978, с. 142—144;

·       Алексеев А. А. Погорелов, В. А. — В: Славяноведение в дореволюционной России. М., 1979, с. 273—274.

 

Ивона Карачорова

 

 

    (44). ПОЕЗИЯ старобългарска — един от основните дялове на старобълг. литература през IX—X в., отличаващ се от прозаическите и ораторските жанрове по системната ритмическа организация на речта. Старобълг. книжовници са осъзнавали специфичния характер на поетическата реч и това намира отражение в употребяваните от тях термини: гърцизма „стихове“ и неговото старобълг. съответствие гранеса, производно от което е краегранесие, т. е. акростих. Според тяхната терминология стиховете се „плетат“ (срв. днешното пейоративно „стихоплетство“), но се плете и „пението“, напр. Прости... мѫжа грѣшна исплетшаго гранесе и Плести пѣнїе сїе малое (Кр. Станчев, 1972, с. 223). Разграничението между „стих“ и „пеене“ отразява реалната подялба на П. на две структурно-функционални (жанрови) групи: 1) песенна П. или химнография, която се основава на музикално-речевия ритъм и има богослужебно предназначение; 2) непесенна П., в която се използва или силабическо, или синтактично-тоническо стихосложение и чиито самостоятелни произведения по принцип нямат богослужебно предназначение; понякога е наричана и декламационна, което не е съвсем точно, тъй като в повечето случаи не е била предназначена за публично изпълнение, а за индивидуално визуално възприемане.

 

Основоположници на П. са Константин-Кирил и Методий, макар че преките следи от тяхното поетическо творчество в старобълг. традиция са спорни. От писмото на Анастасий Библиотекар до велетрийския епископ Гуадерик е известно, че след като открива мощите на св. Климент Римски, Кирил е написал на грц. език един химн, най-вероятно Канон за Климент Римски, който не е запазен в оригинал. Дали този химн е съхранен в слав. превод и дали един наскоро открит канон представя именно този превод (Μ. Ф. Мурянов, 1991; Е. М. Верешчагин, 1994), е въпрос, който все още се нуждае от по-нататъшни изследвания. Авторството на старобълг. Канон за Димитър Солунски, приписван от някои изследователи на Методий, от други — на Кирил или пък на някого от учениците им, също не е установено със сигурност. С по-голяма увереност може да се твърди, че Константин-Кирил (а не Константин Преславски) е най-вероятният автор на Проглас към Евангелието и че именно с него той е създал модела на старобълг. изосилабизъм. В светлината на откритията за поетическото творчество на Константин Преславски

 

 

183

 

може да се смята за окончателно решен в полза на неговото авторство и спорът около възникването на друго забележително старобълг. стихотворение — Азбучната молитва, приписвано от някои изследователи на Константин-Кирил (Е. Георгиев, 1938 и др.).

 

До средата на XX в. интересът на изследователите на старобълг. литература се ограничава с Проглас към Евангелието, Азбучната молитва и анонимната Похвала за цар Симеон и само в редки случаи обсегът на издирванията на поетически изяви се разширява по посока на силабически фрагменти в химнографски или агиографски произведения (Р. Якобсон, 1923, 1957, 1963). Схващането, че силабиката е единствената форма на поетически ритъм в ранната православнослав. книжнина, налага задълго убеждението, че поезията е слабо развит дял на старобълг. литературно творчество. Това убеждение се подсилва от представата, че старобълг. химнография по принцип е преводна, с изключение на няколкото служби на слав. светци. Така напр. за труда на слав. преводачи на химнографски текстове дори В. Ягич изразява следното мнение: „Не обращая внимания на данный текст как на произведение греческой поэзии, они конечно в своем переводе не соблюдали ни размера стихов, ни таких поэтических украшений, как акростихи“ (1886, с. LXXVIII).

 

Съществена промяна в тези възгледи настъпва през 60-те г. на XX в. На основата на въведеното от Пражкия лингвистичен кръг понятие „безразмерен стих“ специалистите започват да търсят несилабическо обяснение на поетическия ритъм в химнографията — заговарят за „кондакарен стих“ (А. В. Позднеев, 1965), за „молитвословен стих“ (К. Ф. Тарановски, 1968), за „музикално-речев ритъм“ (Станчев, 1973 и др.), за „мелодически стих“ (С. Матхаузерова, 1976, с. 85). Установено е и наличието на друг тип непесенен ритъм, алтернативен на силабическия, който се основава на синтактично-интонационния паралелизъм и на тоническите структури, използвайки анафората като външен сигнал за граница на стиха или строфата (Станчев, 1969, 1973; Ал. Наумов, 1980, с. 41—43). През 70-те г. и по-късно ревизирането на негативните възгледи за П. получава нов подтик благодарение на забележителните открития за авторските приноси на Кирило-Методиевите ученици Константин Преславски, Климент Охридски и Наум Охридски, а наред с тях и на редица анонимни старобълг. книжовници в областта на химнографията. Разчитането на акростихове — сигурен белег за оригиналност (т. е. непреводност) на творбите, довежда до идентифицирането на множество неизвестни преди това произведения на старобълг. песенна П. Чрез изследванията на Кл. Иванова, Ст. Кожухаров, Г. Попов, М. Йовчева, А. А. Турилов, Л. А. Мошкова и др. до края на XX в. в научно обръщение са въведени 117 нови композиции (служби, канони, цикли от стихири), които заедно с по-рано известните служби довеждат броя на оригиналните химнографски произведения до 125, от които 58 са предназначени за Служебния миней, 35 — за Триода и 32 — за Октоиха. Значително се обогатяват и представите за химнографската продукция от по-късно време, в частност за сътвореното от Евтимий Търновски и неговата литературна школа, в която се откроява името на неизвестния по-рано химнописец Ефрем (П. Матеич, 1982). Вече е ясно, че песенната П. всъщност е една от най-развитите жанрови групи на оригиналната старобълг. литература.

 

Разчитането на неизвестни по-рано акростихове в химнографски творби обогатява с нови произведения и сравнително скромната по обем група на оригиналната силабическа П. от IX—X в., като изяснява и проблема за нейната ритмика. Стихотворението „Гранеса добра Константинова“, разчетено от Попов

 

 

184

 

в акростиха на оригинален триоден цикъл, дело на Константин Преславски, е своеобразен автограф: реконструирането на акростиха представя творбата във вида, в който я е създал нейният автор, без да е необходимо критическо възстановяване на текста (освен добавянето на звучащите по онова време ерови гласни, които не са могли да бъдат включени в акростиха). Именно това ясно прецизира формулата на старобълг. изосилабизъм (Станчев, 1986), възхождащ към грц. ямбически триметър. Попов добавя към произведенията на старобълг. изосилабическа П. още едно произведение на Константин Преславски: тристишие с ритмически строеж 5+8, включено в акростиха на Канон за Рождество Христово (Попов, 1997, 1998), който на свой ред е Константинова перифраза на подобен канон от Йоан Дамаскин. Интересното в случая е, че „при съставянето на канона старобългарският книжовник се е придържал последователно и към заложената в ирмосите 12-срична структура“ (Попов, 1998, с. 7) — ново свидетелство, че в отделни случаи изосилабизмът през IX—X в. се е използвал и в песенната П., без да бъде водещ тип ритъм. И двете открити от Попов силабически стихотворения не се отличават съществено по своята функция от вече познатите: и те са пролози обръщения към читателя, но не са предисловия към цяла книга (както напр. при Учителното евангелие и Изборника от 1073), а са своеобразни „шифровани“ предисловия към отделен химнографски цикъл или произведение. След X в. поради промените в старобълг. фонетична-система (изпадането на слабите ерове) силабическите произведения губят своя изосилабически характер, а литературната ситуация по време на виз. владичество (1018—1186) не стимулира създаването на нови произведения от този тип, тясно свързани с предходния разцвет на официалната литература. През първата половина на XIV в. в Б-я се извършва превод адаптиране на Стишния пролог от грц. език, в който кратките жития на светците са предшествани от проложни стихове (отново с функция на предисловие) — най-често тристишия или двустишия, които синтетично изразяват подвига на светеца. Виз. проложни стихове са изградени в ямбически триметър с характерното за него преобладаване на 12-сричния строеж, но „българският преводач не е успял да запази точно ритмиката на грц. оригинал“ (Г. Петков, 2000, с. 75) — преводните стихове имат неравен и увеличен брой срички (напр. 14, 15, 16). През този период ямбическият триметър очевидно вече не поражда бълг. изосилабическо съответствие, както това става през IX—X в.; независимо от обозначението „стих“, не е спазен единен поетически ритъм и в неголямата група оригинални проложни стихове, посветени на бълг. светци (Кожухаров, 1977).

 

Третият вид старобълг. поетически ритъм, синтактично-тоническият с анафора, се появява през IX—X в. в химничните кулминации на някои похвални слова, особено у Климент Охридски. Единствената самостоятелна поетическа творба, изградена въз основа на този ритъм, е „Молитва към Богородица“ от Димитър Кантакузин (последната четвърт на XV в.). Тя е съставена от 77 четиристишни строфи, във всяка от които стиховете имат анафорично начало (повтаря се една и съща начална дума или само представката); стиховете са изградени на основата на синтактично-интонационния паралелизъм, в строфите е добре доловима тоническата симетрия (рядко изотонизъм), без обаче да съществува единен модел на тоническа организация. Броят на сричките варира между 10 и 14 и би могъл да се приеме като свободна интерпретация на формулата на старобълг. изосилабизъм.

 

 

            Лит.:

·       Ягич В. Служебные минеи за сентябрь, октябрь и ноябрь в церковнославянском переводе по русским рукописям 1095—1097 г. СПб., 1886, с. I—XXXII;

 

 

185

 

·       Соболевский А. И. Церковнославянские стихотворения конца IX — начала X века. — Библиограф, 8, 1892, 12, с. 375—384;

·       Соболевский А. И. Черковнославянските стихотворения от IX—X в. и тяхното значение за черковнославянския език. — СбНУ, 16—17, 1900, с. 314—324;

·       Frankо I. Kleine Beiträge zur Geschichte der kirchenslavischen Literatur. 1. Konstantins „Alphabetisches Gebet“. — ASPh, 35, 1914, p. 150—179;

·       Franko I. Kleine Beiträge zur Geschichte der kirchenslavischen Literatur. 2. „Vorrede zum Evangelium“. — ASPh, 36, 1916, p. 201—217;

·       Якобсон R Заметка о древнеболгарском стихосложении. — ИОРЯС, 24, 1923, 2, с. 351—359;

·       Георгиев Е. Две произведения на св. Кирила. С., 1938, 142 с.;

·       Nahtigal R. Rekonstrukcija treh starocerkvenoslovanskih izvirnih pesnitev. — Razprave. Akademija znanosti in umetnosti v Ljubljani, 1, 1943, p. 43—156;

·       Якобсон Р. Стихотворные цитаты в великоморавской агиографии. — SR, 10, 1957, р. 111—118 (същото в: Jakobsоn R. Selected Writings. 6., 1. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, p. 277—285);

·       Якобсон R Таинаı-а слȣжба Константина Философа и дальнейшее развитие старославянской поэзии. — ЗбРВИ, 8, 1963, с. 153—166 (същото в: Jakobson R. Selected Writings. 6., 1. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, p. 260—276);

·       Jakobson R. The Slavic Response to Byzantine Poetry. — In: XII^e Congrès International des Etudes Byzantines. Ochride, 1961. Rapports VIII. Belgrade-Ochride, 1961, 17 p. (същото в: Jakobson R. Selected Writings. 6., 1. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, p. 240—259);

·       Позднеев A. В. Стихосложение древней русской поэзии. — ScS, 9, 1965, p. 5—24;

·       Тарановcкий К. Формы общеславянского и церковнославянского стиха в древнерусской литературе XI—XIII вв. — In: American Contributions to the Sixth International Congress of Slavists (Prague, 1968, August 7—13). 1. Linguistic Contributions. The Hague-Paris, 1968, p. 377—394;

·       Ангелов Б. Ст. Климент Охридски — автор на общи служби. — ККФ 1, с. 237— 259 (същото в: Ангелов Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. 3. С., 1978, с. 17—37);

·       Георгиев Е. Първият български и славянски поет. — В: Георгиев Е. Кирил и Методий — истината за създателите на славянската писменост. С., 1969, с. 216—252;

·       Станчев Кр. Ритмичната структура в химничната поезия на Климент Охридски. — БЕ, 19, 1969, 6, с. 523— 531;

·       Иванова Кл. Два неизвестни азбучни акростиха с глаголическа подредба на буквите в среднобългарски празничен миней. — ККФ 2, с. 341—365;

·       Станчев Кр. Старобългарската поезия — графично оформяне и термини за означаването и. — БЕ, 22, 1972, 3, с. 221—224;

·       Куев К. Симеоновият сборник и неговите потомци. — ГСУфсф, 67, 1973, 2 (1974), с. 1—48;

·       Станчев Кр. Ритмични основи на старобългарската поезия. — В: Славистични изследвания. 3. С., 1973, с. 264—270;

·       Кожухаров Ст. Към въпроса за обема на понятието „старобългарска поезия“. — ЛМ, 20, 1976, 7, с. 35—54;

·       Матхаузерова С. Древнерусские теории искусства слова. Прага, 1976, 147 с.;

·       Кожухаров Ст. Старобългарски проложни стихове. — Литературна история, 1, 1977, с. 44—56;

·       Попов Г. Новооткрита оригинална старобългарска част в текста на Триода. — БЕ, 28, 1978, 2, с. 497—507;

·       Hauptová Z. Antické tradice ve velkomoravském písemnictví. — LF, 101, 1978, p. 139—160;

·       Hauptová Z. Der altkirchenslavische Vers und seine byzantinischen Vorbilder. — In: Beiträge zur byzantinischen Geschichte im 9.-11. Jahrhundert. Praha, 1978, p. 335—360;

·       Ангелов Б. Ст. За три съчинения в Симеоновите сборници. — Старобългарска литература, 5, 1979, с. 10—20;

·       Наумов А. По въпросите на най-старата славянска поезия. — Старобългарска литература, 8, 1980, с. 37—45;

·       Загребин В. М. Заупокойные стихири азьбуковне в сербском требнике XIII века. — Археографски прилози, 3, 1981, с. 65—91;

·       Хауптова 3. Похвала царю Симеону, ее автор и византийские образцы. — Старобългарска литература, 10, с. 88—94;

·       Матеич Пр. Българският химнописец Ефрем от XIV век. Дело и значение. С., 1982, 344 с.;

·       Πопов Г. Новооткрити химнографски произведения на Климент Охридски и Константин Преславски. — БЕ, 32, 1982, 1, с. 3—26;

·       Станчев К. Поетика на старобългарската литература. Основни принципи и проблеми. С., с. 144—165;

·       Кожухаров Ст. Пѣти достоитъ архистратига. (Новооткрито произведение на Константин Преславски). — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на академик Петър Динеков. С., 1983, с. 59—62;

·       Naumow A. Biblia w strukturze artystycznej utworów cerkiewnosłowiańskich. Kraków, 1983, p. 53—76;

·       Станчев Кр. Старобългарската поезия. Кратък исторически преглед. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на академик Петър Динеков. С., 1983, с. 53—58;

·       Кожухаров Ст. Песенното творчество на старобългарския книжовник Наум Охридски. — Литературна история, 12, 1984, с. 3—19 (същото в: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 85—95);

·       Попов Г. Триодни произведения на Константин Преславски. С., 1985 (Кирило-Методиевски студии, 2), 620 С. + 100 факс.;

·       Станчев Кр. Стилистика и жанрове на старобългарската литература. С., 1985, с. 62—74, 102—104 (2 прераб. изд. С., 1995, с. 65—78, 109—110);

·       Jakobson R. Sketches for the History of the Oldest Slavic Hymnody: Commemoration of Christ’s Saint and Great Martyr Demetrius. — In: Jakobson R. Selected Writings. 6., 1. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, p. 286—346;

 

 

186

 

·       Станчев Кр. Ритмичната структура на Кириловия Проглас към Евангелието и произведенията от Преславския стихотворен цикъл (Старобългарският изосилабизъм). — In: Studia slavica mediaevalia et humanistica Riccardo Picchio dicata. 2. Roma, 1986, p. 645—652;

·       Кожухаров Ст. Мефодий и Наум Охридский и формирование славянской гимнографической традиции. — Symposium Methodianum, p. 421—430;

·       Popov G. Das hymnographische Werk von Methods Schüler Konstantin von Preslav. — Symposium Methodianum, p. 513—520;

·       Былинин В. К. К проблеме стиха старославянской гимнографии (Х-ХIII вв). — В: Славянские литературы. X Международный съезд славистов. София, сентябрь 1988 г. Доклады советской делегации. М., 1988, с. 33—51;

·       Станчев К., Г. Попов. Климент Охридски. Живот и творчество. С., 1988, с. 112—219;

·       Кожухаров Ст. Преславският канон за Въведение Богородично (Към проблема „акростих — реконструкция на състава“). — Palaeobulgarica, 15, 1991, 4, p. 28—38;

·       Мурьянов М. Ф. Страницы гимнографии Киевской Руси. — В: Традиции древнейшей славянской письменности и языковая культура восточных славян. М., 1991, с. 69—143;

·       Rothe Η., Е. М. Vereščagin. Gottesdienstmenäum für den Monat Dezember nach den slavischen Handschriften der Rus’ des 12. und 13. Jahrhunderts. Facsimile der Handschriften CGADA F. 381 Nr. 96 und 97. Köln-Weimar-Wien, 1993;

·       Сыpцова Е. Канон апостолу Андрею Наума Охридского (Опыт философско-апокрифического комментария к поэтике христианской гимнографии). — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 58—68;

·       Верещагин Е. М. Последование под 30—м января из минеи № 98 (Ф. 381) РГАДА (Москва) — предполагаемый гимн первоучителя славян Кирилла. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 1, р. 3—21;

·       Поп-Атанасов Г. Охридската химнографска школа во IX—X век. — В: Светите Климент и Наум Охридски и придонесот на Охридскиот духовен центар за словенската просвета и култура. Скопје, 1995, с. 115—119;

·       Попов Г. Из химнографското наследство на Константин Преславски (Новооткрит трипеснец за предпразненство на Успение Богородично). — Palaeobulgarica, 19, 1995, 3, p. 3—31;

·       Попов Г. Произведения на Климент Охридски и Константин Преславски. — В: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 96—114;

·       Rоthе H., Е. M. Vereščagin. Gottesdienstmenäum für den Monat Dezember nach den slavischen Handschriften der Rus’ des 12. und 13. Jahrhunderts. 1. 1. bis 8. Dezember. OpladenDüsseldorf, 1996; 2. 9. bis 19. Dezember. Opladen-Düsseldorf, 1997; 3. 20.—24. Dezember. Opladen-Düsseldorf, 1999;

·       Верещагин E. M. Ветхозаветные аллюзии в новонайденном каноне славянского первоучителя Кирилла. — В: Верещагин Е. М. Христианская книжность Древней Руси. М., 1996, с. 185— 192;

·       Попов Г. Новооткрит канон на Константин Преславски с тайнописно поетическо послание. — Palaeobulgarica, 21, 1997, 4, р. 3—17;

·       Верещагин Е. М. Уникальный девиативный канон на Рождество Христово в Декабрьской служебной минее XIII в. — In: Florilegium slavicum. Liber ad honorandum Herbert Jelitte. Frankfurt a. M.-Berlin-Bern-New York-Paris-Wien, 1998, p. 293—303;

·       Мошкова Л. A., A. A. Tуpилов. „Моравскые земле велеи гражданин“ (Неизвестная древняя служба первоучителю Мефодию). — Славяноведение, 1998, 4, с. 3—23;

·       Попов Г. Канон за Рождество Христово от Константин Преславски. — Palaeobulgarica, 22, 1998, 4, p. 3—26;

·       Спасова М. Още веднъж за Похвалата на цар Симеон. — В: Българистични проучвания. 3. Велико Търново, 1998, с. 29—50;

·       Станчев Кр. Жанр, стиль и модус в средневековой литературе православных славян. Методологические и терминологические проблемы. — In: Contributi italiani al XII Congresso Internationale degli Slavisti (Cracovia 26 Agosto — 3 Settembre 1998). Napoli, 1998, p. 25—60;

·       Уханова E. В. Служба св. Клименту, папе Римскому, в контексте крещения Руси великим князем Владимиром. — В: Историческому музею 125 лет. М., 1998, с. 143—152;

·       Matejko L. К poezii Zlatého veku. — In: Slovensko-bulharské jazykové a literarne vzťahy. Bratislava, 1998, p. 25—31;

·       Верещагин Е. Дальнейшее исследование Рождественского парафрастического канона Константина Преславското с иным прочтением концовки его акростиха. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 4, р. 25—40;

·       Йовчева М. Новооткрити химнографски произведения на Климент Охридски в Октоиха. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 3, р. 3—30;

·       Мошкова Л. В. Гимнографические произведения Климента Охридского (Структурно-содержательные особенности). — Славяноведение, 1999, 1, с. 5—21;

·       Мошкова Л. А., А. А. Tурилов. Неизвестный памятник древнейшей славянской гимнографии (Канон Климента Охридского на Успение Богородицы). — Славяноведение, 1999, 2, с. 24—36;

·       Попов Г. Хвална пı-аниı-а константинова (Богоявленски предпразнични стихири на Константин Преславски в руски миней от ХII-ХIII в.). — Старобългарска литература, 31, 1999, с. 3—29;

·       Крашенинникова О. А. Три канона из Октоиха Климента Охридского (Неизвестные страницы древнеславянской гимнографии). — Славяноведение, 2000, 2, с. 29—41;

·       Мирчева Б. Службата за св. Климент Охридски в празничен миней № 122 от Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София. — Palaeobulgarica, 24, 2000, 2, р. 70—84;

·       Мошкова Л. Два комбинированных канона на Успение Богородицы (принципы объединения). — Palaeobulgarica, 24, 2000, 1, р. 53—76;

·       Петков Г. Стишният пролог в старата българска, сръбска и руска литература (XIV—XV век). Археография, текстология и издание на проложните стихове. Пловдив, 2000, 560 с.;

 

 

187

 

·       Πопов Г. Химнографското наследство на св. Климент Охридски. — В: Климент Охридски — живот и дело. С., 2000 (Кирило-Методиевски студии, 13), с. 42—49;

·       Попов Г. Службата за славянския първоучител Методий в Хлудовия миней 156. — Старобългарска литература, 32, 2001, с. 3—20.

 

Красимир Станчев

 

 

    (45). ПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ — държавно-политически акт от изключителна важност за истор. развитие на бълг. държава през Ранното средновековие, определил насоката на нейното съществуване и международното и положение за векове.

 

Създадената в края на VII в. бълг. държава започва да се развива като феодална формация. През VIII и началото на IX в. са изградени нейните политикоадминистративни структури: централна и провинциална власт, войска, съдилища и др. По времето на хан Омуртаг (814—831) съюзният характер на държавата преминава в централизирано управление: страната е разделена на военноадминистративни области (комитати), управлявани от назначавани от владетеля областни управители (кòмити). Това засилва централизираната власт. Възниква и необходимостта от идеология, която да обуславя идейно тази власт, да ѝ приписва божествен характер. През първата половина на IX в. феодалните отношения изискват промени в правото, етиката, религията. Старото обичайно право с неговите традиции и морал вече не отговаря на новите обществени отношения. Още в началото на IX в. при хан Крум (803— 814) в страната са въведени първите писани закони. Нуждата от законодателство, което да защитава феодалната собственост, става все по-остра. От друга страна, след образуването на бълг. държава в страната започва процес на сближаване между отделните етнически общности, на формиране на бълг. народност. Той обаче сериозно е затруднен поради наличието на различни езици, обичаи, традиции и религиозни вярвания. Нито една от религиите на трите основни етнически елемента (славяни, прабългари, траки) не взема връх над останалите. Единството на бълг. народ изисква и единна религия.

 

От IV в. християнството започва да се налага като общоевроп. религия. Зад големите християнски центрове Рим и Цариград стоят две мощни империи — Франкската империя и Византия, които определят европ. политика и характера на европ. култура. По необходимост всички европ. държави трябвало да станат християнски. По този път тръгват през IX в. слав. страни Велика Моравия, Блатненското княжество, Хърватско, Б-я, Сърбия, а през X в. — и Русия.

 

В историографската литература съществуват големи спорове относно степента на проникването на християнството в бълг. земи и сред бълг. народ до официалното П. б. през 864. Едни специалисти са убедени в масовото проникване на християнската религия сред народа, особено сред славяните. Други намират, че то е било твърде слабо и че дори векове след официалното приемане на християнството българите пазят езическите си обичаи. Сведенията за разпространението на християнството в бълг. земи до средата на IX в. са твърде оскъдни. Несъмнено още от началото на IV в., когато е призната за официална, новата вяра е налагана сред местното балк. население. Но размерите на този процес не бива да се преувеличават. Езичеството било здраво вкоренено в бита на населението. Освен това политическата нестабилност, свързана с големите нашествия на готи, хуни, прабългари, авари и славяни, не създавала благоприятна обстановка за спокойна и резултатна християнска пропаганда. Най-сетне масовото заселване на славяни на Балканския полуостров през първата половина на VII в. довежда до

 

 

188

 

ликвидиране на виз. гражданска и църковна администрация в някои райони на п-ва, особено в земите на север от Стара планина, където висшите църковни служители напускат епархиите си и църковната организация е разстроена.

 

В продължение на повече от век и половина след създаването си бълг. държава се намира в непрекъснат двубой с Византия, за да защити правото си да бъде балк. страна. Конфликтът между двете държави е не само политически и военен; той има и религиозна основа: византийците са християни, българите — езичници. При описването на събития от VIII и началото на IX в. виз. хронисти се оплакват от действията на „беззаконните езичници“ българи, които се заканвали да изколят християните и вършели „голяма сеч сред измъченото християнско племе“, т.е. над ромеите. В един от надписите на хан Пресиян (836—852) византийците също са обозначени като християни. В Синаксара на Цариградската църква се описва как хан Крум и хан Омуртаг с най-големи жестокости, с „безброй мъки и различни изтезания“ се опитвали да принудят виз. военнопленници „да се отрекат от Христа“. Менологият на имп. Василий II Българоубиец (976—1025) съдържа подробен разказ за преследване на византийци християни, извършено от болярите Диценг и Цог. Пленниците християни били принуждавани да се отрекат от вярата си, а онези, които отказвали, били избивани. Пострадалите, предимно стратези и епископи — 337 души, са незначителен брой в сравнение с огромното число виз. военнопленници, като се има предвид, че само през есента на 813 в Б-я били доведени 50 000 души. Явно е, че преследването засягало само отделни представители на виз. аристокрация и било свързано с активна езическа политика, както личи от Малкия катехизис на Теодор Студит. В него се говори, че през 814 било издадено нареждане, което „целяло да унищожи вярата“ на виз. военнопленници. Бълг. владетел наредил те да ядат месо по време на великденските пости — „които склонят, щели да запазят живота си, а които не се подчинят, щели да бъдат убити“. Когато нареждането влязло в сила, всички се подчинили, с изключение на 14 души, които били незабавно убити. Продължителят на Теофан. допълва, че били преследвани само някои от по-знатните виз. военнопленници. Към приелото християнската религия бълг. население и към останалите византийци не били приложени никакви санкции. Поради това на антихристиянската акция в Б-я не трябва да се гледа като на широка кампания — тя е краткотрайна и засяга само ограничен кръг хора. По всяка вероятност политическите подбуди са били на преден план, което довежда и до изселването на военнопленници в земите на север от Дунав. Друг тип сведения за разпространение на християнството в бълг. земи не са познати. Единичните случаи на проникването му в двореца (известията за Омуртаговия син Енравота и сестрата на княз Борис I (852—889) не променят общата картина. Те не свидетелстват за широко разпространение на християнството в бълг. земи, а за лични контакти: Енравота изпаднал под влияние на държания в двореца военнопленник Кинам, а сестрата на Борис била пленена от византийците и била покръстена във Византия.

 

Несъмнено християни в бълг. земи е имало още по времето, когато славяните се заселват на Балк. п-в; влияние оказвали и виз. мисионери и военнопленници, които живеели сред българите; по-значителни християнски маси вероятно са обитавали земите на юг от Стара планина, които са присъединени към бълг. държава едва през първата половина на IX в. и сред които Виз. църква е развивала продължителна дейност. Но може определено да се твърди, че хипотезата за масово разпространение на християнството сред българите

 

 

189

 

все още остава недоказана. Поради това е напълно обяснимо защо инициативата за П. б. излиза от бълг. хански двор и защо новата религия е наложена със силата на държ. власт.

 

Приемането на християнството трябвало да стане от един от двата религиозни центъра — Цариград или Рим. Това означавало обвързване със съответната страна, поради което проблемът придобива подчертано политически характер. И понеже заплахата от страна на Византия е непосредствена и постоянна, погледите на бълг. управляващи среди са обърнати към Западната църква. Междувременно конфликтът в Централна и Югоизточна Европа става неизбежен. През 862 се оформят напълно два политически съюза. От едната страна стоят Велика Моравия, Византия, Сърбия, Хърватско и Карломан (876—880), непокорният син на Лудвиг Немски (843—876), а от другата — Б-я и Немското кралство. Сключеният през 862 българо-немски договор предвиждал съвместни военни действия още през пролетта на 863 — българите да настъпят от изток, а Лудвиг Немски да се справи с Карломан. Същевременно според договора българите трябвало да приемат християнството от Западната църква. Категорични са сведенията в едно писмо на папа Николай I (858—867) от май 864 до епископа на Констанция Соломон, изпратено във връзка със запитвания на Лудвиг Немски. В него не само е отбелязано желанието на бълг. владетел да приеме християнството, но е и изтъкнато, че мнозина от неговите поданици „били станали християни“. Това навежда на мисълта, че предвиденото по съюзния договор П. б. вероятно е започнало още през 862 или най-късно през 863 и е обхванало предимно северозападните бълг. области.

 

През 863 обаче събитията вземат съвсем друг обрат. Лудвиг Немски успява чрез хитрост да се справи с Карломан, но действията на бълг. войски не довеждат до очаквания резултат. Един бълг. отряд заедно с бъдещия княз Владимир (889—893) и 12 боляри попада на засада в Сърбия и е пленен. Войната с Хърватско също не завършва с благоприятни резултати. Не е постигнат успех и в действията против Велика Моравия. В началото на септ. 863 виз. войски сразяват арабите в Мала Азия и още същата есен, водени от имп. Михаил III (842—867) и кесаря Варда, преминават на Балк. п-в, притискат българите и от югоизток, като превземат Месемврия (дн. Несебър). Положението става неудържимо и бълг. владетел е принуден да иска мир. През есента на 863 са установени мирни отношения с Византия, Сърбия и Хърватско. Мирният договор с Византия урежда преди всичко гранични въпроси. Б-я губи част от Черноморското крайбрежие с Месемврия, срещу което ѝ е отстъпена областта Загора между планината Странджа и крепостта Девелт (дн. с. Дебелт, Бургаска област). Промени стават и в други участъци. Най-важните точки от договора обаче имат политически характер: българо-немският съюз е преустановен и княз Борис се задължава да приеме християнството от Цариград.

 

Веднага след сключването на мирния договор бълг. пратеничество в Цариград е покръстено. След това във виз. столица започва трескава подготовка за предстоящата кампания в Б-я — „всичко извършиха с бързина“, съобщава по-късно Теофилакт Охридски. Виз. духовници заминават за Б-я. В столицата Плиска княз Борис е покръстен тайно през нощта, като получава кръстното име Михаил.

 

„Заедно с Борис — по думите на Теофилакт — били покръстени и други между българите, които се отличавали по род, значение и богатство“.

 

След това започва покръстването и на населението в столицата и в страната.

 

Несъмнено е, че П. б. е извършено от изпратеното специално за целта виз. духовенство.

 

 

190

 

Българският народ решава да приеме християнската вяра. Миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица, XII — XIII в.

 

Същевременно обаче в кампанията се включват и други мисионери. Напр. в своите Допитвания до папа Николай I княз Борис съобщава, че

 

в Б-я „дошли от разни места християни, които своеволно разправят много и различни неща“.

 

В страната проникват дори мохамедански проповедници. Така разпространението на новата вяра първоначално се осъществява твърде стихийно. От друга страна, то протича нерядко и с упражняване на насилие. Едно от свидетелствата за това се съдържа в старобълг. разказ „Чудото на св. Георги с българина“. Според него княз Борис

 

„с Христовата сила и с кръстния знак победи коравото и непокорливо българско племе, просвети с благоразумна светлина неговото сърце, помрачено от зломишленото дяволско дело, отвърна го от тъмните, измамни, смрадни и богоненавистни жертви, изведе го от мрак на виделина, от измама и кривда към истина; отхвърли смрадните и нечисти техни храни, и жертвениците им разори“.

 

За начина, по който е разпространявано християнството в Б-я, е счел за необходимо да спомене и бълг. преводач на Манасиевата хроника. В една от добавките си той отбелязва, че княз Борис покръства българите „едни доброволно, а други насила“. За насилие говорят и редица виз. автори.

 

Съвременната бълг. наука приема следния хронологически ред за събитията, свързани с П. б.: сключване на мирния договор с Византия и покръстване на бълг. пратеничество — през есента на 863; подготовка на виз. духовенство за мисията в Б-я — през зимата на 863—864; покръстване на княз Борис и на неговия двор — през пролетта на 864; разпространение на християнството в Б-я и продължителни преговори с Цариград за уреждане на бълг. църковен въпрос — през втората половина на 864 и първата половина на 865; разрив с Византия, антихристиянски метеж и решение да се подновят връзките с Рим и Немското кралство — през втората половина на 865; свързване с Лудвиг Немски и папа Николай I — през 866.

 

Веднага след П. б. княз Борис започва преговори с Византия за уреждане на бълг. църковен въпрос. Той разбира много добре какво означава присъствието на виз. духовенство в страната и се стреми да постигне самостоятелност на Българската църква. Започва оживена преписка, която е изпълнена с най-учтиви и високопарни слова, но всъщност отразява цялата мъчителност и безплодност на дипломатическите преговори. За съществуването на обширна кореспонденция свидетелства особено ясно едно от писмата на патриарх Фотий (858—867, 877—886) до княз Борис; духът на преговорите личи от специално послание на Фотий до княза, в което подробно са описани предимството на християнската вяра, качествата на християнина и поведението на владетеля. Същевременно обаче в посланието Фотий упорито отбягва да отговори на жизнено важни за Б-я въпроси, като уреждането на Бълг. църква и отношенията между светската и църковната власт. Когато преговорите се проточват повече от година и не дават никакъв резултат, всякакви връзки с Цариград са прекъснати и бълг. владетел отново насочва вниманието си към Римската курия. По всичко изглежда, че това решение е свързано и с избухналия в страната

 

 

191

 

антихристиански бунт, потушен от княза по най-жесток начин. В научната литература този метеж с очевидно големи размери се оценява различно — като болярска реакция поради привързаност към старата вяра или като много по-широко движение. Най-вероятно е, че в него са участвали широки народни маси, свързани с традицията и настроени отрицателно към християнството. Особено недоволно ще да е било жреческото съсловие, което губело своите позиции. Начело на недоволните застават боляри. Тяхното участие трябва да се обясни и с привързаност към старата вяра, и с политически амбиции, и с недоволство от обвързването с Византия. Не бива да се забравя, че три десетилетия по-късно, по времето на княз Владимир, в Б-я се намират сили, които отново се опитват да насочат външната политика на страната към съюз с немците и дори да възстановят езичеството.

 

Покръстването на Преславския двор. Картина от Н. Павлович, 1873 г.

 

Следващите събития продължават да се развиват в сферата на политическите взаимоотношения и комбинации. През 866 бълг. пратеничество се явява при папа Николай I (вж. Посолства на българите в Рим), а друго пристига в двора на Лудвиг Немски.

 

 

192

 

Княз Борис I — монах. Картина от Д. Гюдженов, 1926 г.

 

По този начин Византия се оказва в по-тежко положение отколкото през 862. Тя е изправена пред заплахата от възобновяване на българо-немския съюз, духовенството ѝ е изгонено от Б-я и на негово място скоро се настаняват папски пратеници. Има опасност империята да изгуби много — не само в Б-я, но и сред останалите славяни. Тогава във виз. столица правят крайно погрешна стъпка: скъсват отношенията с Рим и анатемосват папа Николай I. Той отвръща със същото по отношение на Цариград. Така големият разрив между двете европ. църкви настава по повод на бълг. църковен въпрос. За онзи момент изглежда, че няма сила, която да изгони папското духовенство от Б-я и да върне византийското. Сложната политическа обстановка обаче бързо налага по-друг подход в отношенията на Цариград с Б-я. С възкачването на престола на имп. Василий I Македонянин през 867 неотстъпчивият Фотий е принуден де се откаже от патриаршеската си длъжност и да отстъпи мястото на по-склонния към преговори и компромиси Игнатий (847—858, 867—877). От своя страна след дълги и също безплодни преговори с Рим княз Борис се убеждава, че и папството преследва свои политически цели на Балк. п-в. Затова още през 869 той отново се ориентира към Цариград. При коренно променената обстановка виз. управляващи кръгове са склонни да направят необходимите отстъпки. На църковния събор в Цариград през 870 бълг. църковен въпрос е разрешен сравнително леко. Призната е автономията на Бълг. църква, за което във Византия преди пет години не искали и да помислят. П. б. и създаването на самостоятелна църковна организация създават условия за етническа консолидация и културен напредък в страната. Решаваща роля в разгръщането на тези процеси изиграва въвеждането на слав. писменост с участието на Кирило-Методиевите ученици.

 

 

            Лит.:

·       Голубинский Е. Краткий очерк истории православных церквей. Μ., 1871, с. 16—33;

·       Соколов М. Из древней истории болгар. 2. Принятие христианства болгарскими славянами. СПб., 1879, с. 97—211;

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1., 1. С., 1918, с. 31—152; 1., 2. С., 1927, с. 1—84 (2 изд. С., 1971, с. 29—165);

·       Dvornik F. Les Slaves, Byzance et Rome au IX^e siècle. Paris,. 1926, p. 184—185;

·       Успенский Ф. И. История Византийской империи. 2. Л., 1929, с. 451—479;

·       Runciman S.A. History of the First Bulgarian Empire. London, 1930, p. 90—130;

·       Vaillant A., M. Lascaris. La date de la conversion des Bulgares. — RES, 13, 1933, p. 5—15;

·       Снегаров Ив. Кратка история на съвременните православни църкви (българска, руска, сръбска). 2. С., 1946, с. 22—29;

·       Бурмов Ал. Против буржоазно-идеалистическите становища по въпроса за налагането на християнството в България през IX век. — ИП, 10, 2, с. 36—52;

·       Георгиев Ем. По въпроса за християнизирането на Средновековна България. — ИП, 10, 1954, 5, с. 82—104;

·       Снегаров Ив. Старобългарският разказ „Чудо на св. Георги с българина“ като исторически извор. — ГДА, 4, 2, с. 217—240;

·       Снегаров Ив. Християнството в България преди покръстването на княз Бориса (865). — ГДА, 5, 1956, с. 193—220;

·       Dujčеv I. Légendes byzantines sur la conversion des Bulgares. — SPFFBU, 10, 1962, 8, p. 7—17;

·       Петров П. За годината на налагане на християнството в България. — ИИИ, 14—15, 1964, с. 569—589;

·       Ангелов Д. По някои въпроси около покръстването на българите. — ИП, 21, 1965, 6, с. 38—57;

 

 

193

 

·       Петров И. Покръстване на българите. — ИИ, 21, 1965, 3, с. 33—60;

·       Снегаров Ив. В коя година се е покръстил българският княз Борис. — ИИ, 22, 1966, 5, с. 92—99;

·       Събев Т. Проникване на християнството в България до 865 г. — ГДА, 15, 1966, с. 3—34;

·       Petrov P. Le politique étranger de la Bulgarie au milieu du IX^e siècle et la conversion des Bulgares. — Bbg, 2, 1966, p. 41—52;

·       Sullivan E. Khan Boris and Conversion of Bulgaria. — Studies in Medieval and Renaissance History, 3, 1966, p. 53—139;

·       Гюзелев В. Княз Борис Първи. България през втората половина на IX век. С., 1969, 530 с.;

·       Vlasto А. Р. The Entry of the Slavs into Christendom. An Introduction to the Medieval History of the Slavs. Cambridge, 1970, p. 155—187;

·       Döpmann H. Die Legende von der lateinischen Taufe Bulgariens. — Studia Byzantina, 44, 1973, p. 169—176;

·       Gyuzеlev V. The Adoption of Christianity in Bulgaria. Sofia, 1976, 96 p.;

·       История на България. 2. Първа българска държава. С., 1981, с. 213—228;

·       Sаnsterre J.-М. Les missionaires latins, grecs et orientaux en Bulgarie dans le second’moitié du IX^e siècle. — Byzantion, 52, 1982, p. 375—388;

·       Събев T. Самостойна народностна църква в средновековна България. С., 1987, с. 158—195;

·       Литаврин Г. Г. Введение христианства в Болгарии (IX — начало X в.). — В: Принятие христианства народами Центральной и Восточной Европы и крещение Руси. М., 1988, с. 30—67;

·       Литаврин Г. Г. Религия и политика в Болгарии накануне и в период утверждения христианства (VIII — конец IX в.). — В: История, культура, этнография и фольклор славянских народов. X Международный съезд славистов. София, сентябрь, 1988. Доклады советской делегации. М., 1988, с. 82—100;

·       Стойнев А. Покръстването и промените — очаквания и реалности. — Философска мисъл, 47, 1991, 8, с. 29—41;

·       Георгиев П. Мартириумът в Плиска и началото на християнството в България. С., 1993, 143 с.;

·       Гюзелев В. Покръстването на българския народ според някои малко познати извори и исторически съчинения От IX—XV в. — Родина, 1996, 2, с. 5—26;

·       Бърлиева Сл., Ст. Баталова. Покръстването на българите в хронографията на Западното средновековие. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 418—432;

·       Влаевска-Станчева А. Мотивът за покръстването на българите в бенедиктинската изобразителна традиция. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 433—443;

·       Döpmann H.-D. Die unterschiedlichen Interessen der Franken von Rom und Byzanz bezüglich der Taufe der Bulgaren. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 411—417.

 

Петър Петров

 

 

    (46). ПОЛЕМИЧЕСКИ ТРУДОВЕ НА КОНСТАНТИН-КИРИЛ ФИЛОСОФ — предполагаеми творби на Константин-Кирил, написани на грц. език и посветени на богословско-догматически и обществено-политически проблеми. За техния обхват и за съдържанието им се съди по основния и най-достоверен извор за живота и делото на Кирил — ЖК, в което са изложени неговите диспути с патриарх Йоан VII, с араби по време на Сарацинската мисия, с евреи и мохамедани по време на Хазарската мисия, с привърженици на триезичната ерес във Венеция. П. т. К.-К. Ф. са органическа част от полемическата традиция на виз. литература; особено през VII—IX и през XIV в. в нея са засвидетелствани множество разнообразни диспути. Голяма част от тях не отразяват реално състояли се прения, а са литературни съчинения с богословско-догматическа тематика. Ето защо при анализа на ЖК особено важни са два въпроса: дали изложените в него спорове са исторически, или са литературни построения на житиеписеца в духа на епохата, и ако Константин действително е водил такъв род диспути, откъде житиеписецът черпи конкретни сведения за техния ход — от устни разкази или от Кирилови полемически творби.

 

Спорът с патриарх Йоан VII Граматик (837—843) е кратък. Някои изследователи се съмняват в историческата му достоверност (А. Д. Воронов, Фр. Пастърнек, Б. Панцер и др.). Смята се за невероятно Константин да е бил определен за такъв важен богословски спор в толкова млада възраст (19—20-годишен). Освен това изложената в него аргументация в полза на иконопочитанието се счита за повърхностна. Панцер е категоричен, че житиеписецът е „измислил“ диспута. В науката обаче преобладава мнението, че между патриарха иконоборец и Константин действително се е състоял спор. Истор. подробности, които авторът на Житието посочва, са верни.

 

 

194

 

Йоан VII наистина насилствено е свален и изпратен на заточение. Ако се приеме, че диспутът е реален истор. факт, не е ясно, дали се е водил само устно или е документиран и чрез полемически творба на Кирил. Житийният диалог, в който той е отразен, е остроумен, издава висока култура и показва стилова близост с другите прения на първоучителя. Редица учени (Ив. Дуйчев, Е. Георгиев, Фр. Гривец и др.) разглеждат диалога като извлечение от Кирилова творба против иконоборството. В полза на мнението, че Константин е дал литературен израз на своя спор с патриарх Йоан, говори практиката често реалните спорове по важни църковни и държавни проблеми във Византия да бъдат съпровождани с литературни полемически творби, които остават като завещания в борбата срещу чужди идеологии и ереси. Един начетен и даровит житиеписец обаче също би могъл да построи подобен диалог, след като е знаел неговата насоченост. А отбелязаната стилова близост може да се обясни с обстоятелството, че всички диспути в житийната им редакция са оформени от един и същ автор. В ЖК прението би могло да бъде свободно построение на писателя въз основа на устни свидетелства или на иконоборска литература. В него има аргументи, познати от тази литература (у Йоан Дамаскин, патриарх Герман I, Теодор Студит), а също така и от някои виз. жития. Тъй като съществуват достатъчно съображения както в подкрепа, така и против становището, че Константин е написал полемическа беседа против иконоборството, реалното ѝ съществуване остава все още спорно.

 

По-различно стои въпросът с полемиките на Константин-Кирил срещу мохамеданството и юдаизма. Участието на Константин в религиозно-политически мисии в сарацинската държава и в Хазария не подлежи на дискусия. Трябва да се смята за сигурно и това, че по повод на тези мисии Константин написва полемически беседи, които отразяват хода и характера на водените диспути с мохамедани и евреи. В гл. 10 от ЖК по повод изложението на споровете в Хазария се казва:

 

„От многото [прения] ние, като ги съкратихме, изложихме тук само малко — колкото за знание (памети ради); а който иска да подири тези беседи както са, в пълнота, ще ги намери в съчиненията му, които преведе нашият учител архиепископ Методий, като ги раздели на осем части (ѡсмь словесь)“.

 

В този пасаж са съобщени няколко важни сведения: 1) Константин е изложил писмено беседите, водени в Хазария; 2) творбите са написани на грц. език, а Методий ги е превел на славянски; 3) житиеписецът, който най-вероятно е използвал слав. текст, е изложил от тях съкратено някои важни моменти; 4) при превода на Кириловите съчинения Методий ги е подредил в „осем слова“. Само при последната вест съществува неяснота — дали става дума за сборник с осем полемически беседи, отразяващи диспута само в Хазария, или за сборник, който обхваща цялостното полемическо творчество на Константин, състоящо се от осем слова (дяла), или пък се имат предвид осем групи съчинения, представящи целокупното творчество на Константин-Кирил, което обхваща различни в жанрово отношение творби. Тъй като житиеписецът говори за Кириловата словесна сила, насочена „като пламък срещу противниците“, най-логично е да се допусне, че слав. просветител е написал осем полемически слова. Вероятно те са отразявали цялостната полемическа дейност на Константин.

 

След като излага Кириловата защита на слав. книги във Венеция, житиеписецът заключава:

 

„С тези думи и с много други [Философът] ги посрами, остави ги и си отиде“ (гл. 16).

 

Изразът „тези думи“ трябва да се тълкува в смисъл, че споменатата защита е цитат от Константинова творба, а изразът „и с много други“ показва, че и в този случай житиеписецът

 

 

195

 

не представя творбата в пълнота, както прави и при диспутите с араби и юдеи. Както и другите беседи, тя е била написана първоначално на грц. език, но най-вероятно е имала и лат. превод, за да бъде разбирана от всички духовници на събора. Лат. ѝ текст сигурно е достигнал и до Рим. С писмото си от 880 до княз Светополк папа Йоан VIII разрешава слав. богослужение и подкрепя решението си със същите цитати от Свещеното писание, които Кирил привежда като аргументация. Този факт едва ли е случаен. Не е изключено пана Йоан да е използвал творбата на Кирил.

 

В подкрепа на мнението, че по повод на своите мисии Константин е оставил писмени полемически творби, говорят още няколко съображения. Спорът на Кирил с арабите, изложен в ЖК, е оригинален и лишен от шаблон и отразява атмосферата на времето. Същото може да се каже и за речта на Константин във Венеция. Тя носи белези на Константиновата поетическа реч, известна от други негови творби, както и идеите му за значението на словото, писано на роден език. Долавя се също идейният и образният свят на Григорий Богослов, когото Константин обича и старателно изучава. Още по-голяма доказателствена сила има духовното присъствие на патриарх Фотий (858—867, 877—886) в пренията на Константин. Именно Фотий е негов пряк учител и той го изпраща като мисионер сред далечни народи, негова е и мисълта, изразена от Константин пред арабите, че всички науки са произлезли от гърците. Влиянието на Фотий може да се открие и в идеята за голямата роля на разума в познаването на истината, и в отношението на Константин към триезичието.

 

През XIX в. В. И. Ламански се усъмнява в автентичността на диспутите в ЖК и ги обявява за интерполации. Но всички известни преписи на Житието показват единство на текста. Ето защо може да се смята, че известният днес текст на ЖК отразява оригинала на неговия създател. Без да отричат самите мисии, Вл. Вавржинек и Панцер също изказват недоверие към автентичността на диспутите и особено към представата, че Константин ги е документирал в писмена форма. Един от аргументите е, че въпреки идеологическата важност на дискутираните проблеми, съчиненията на Константин не са запазени нито на слав., нито на грц. език. Многобройни са обаче в слав. средновековни литератури случаите на написани, а несъхранени творби. На изследователите прави впечатление също нелогичността на някои връзки и струпването на много цитати. Но това лесно се обяснява с обстоятелството, че житиеписецъг преразказва и цитира отделни моменти от беседите на Константин, а не ги предава в пълнота.

 

Анализът на сведенията в ЖК, подкрепен с логически съображения въз основа на духа на епохата и на житийния текст, дава основания да се приеме, че Константин е автор на следния кръг полемически творби, събрани и преведени от Методий на старобълг. език: 1) беседи против мохамедани по повод на Сарацинската мисия; 2) беседи против евреи и мохамедани по повод на Хазарската мисия; 3) беседа против триезичниците, произнесена на събор във Венеция. Тъй като полемиките срещу мохамедани и евреи са съкратени и преразказани, ЖК не може да даде точна представа за тяхната композиция. Гривец, Фр. Дворник, Георгиев допускат, че Константин е написал творбите си във вид на диалог. Това е възможно, тъй като през VIII и IX в. някои съчинения срещу иконоборци и араби са в диалогична форма. Не е изключено обаче те да са били създадени и в обичайната полемическа постройка с привеждане на мненията на противника с цел да им се даде отговор (каквито са напр. случаите с Черноризец Храбър и Презвитер Козма).

 

 

196

 

От извлеченията в ЖК може да се получи представа за полемическото майсторство на Константин-Кирил и преди всичко за характера на аргументацията, която той използва (цитата от различни книги, истор. факти, логически съображения, примери от живота, притчи). При споровете с евреите той не се позовава на новозаветните книги. Неговите цитата аргумента са извлечени само от Стария завет (от Петокнижието и от книгите на пророците), понеже той е свещен и за евреите. Освен това той цитира Акила, особено почитан от евреите, които са предпочитали неговия превод пред Септуагинтата, особено при диспутите с християни. При сарацините Константин си служи с малък брой цитати от Библията, въпреки че арабите я познават, и търси други средства за въздействие — логическото съждение, притчата и цитати от Корана. Често използвани похвати в споровете по време на Сарацинската и на Хазарската мисия са примерът и иносказанието (притчата). Чрез тях се онагледяват и изясняват сложни мисли, постига се образност на стила. Според ЖК самите хазари молят Константин да им говори с притчи. Няма съмнение обаче, че иносказанието в пренията разкрива творческата индивидуалност на Константин — образната му мисъл, умението му да разяснява богословски въпроси по художествен път и да създава сентенции. Забележителен е фактът, че тази негова способност е възхвалена в едно от най-ранните произведения на старобълг. литература — Служба за Кирил.

 

Диспутът на Константин-Кирил с триезичниците във Венеция преминава главно под знака на друг тип аргументация, която е много убедителна. Това са реалните и неоспорими истор. факти — има много народи, „които имат книги и славят Бога всеки на свой език“. Константин изрежда повече от десет: арменци, перси, абазги, ивери, сугди, готи, авари, тирси, хазари, араби, египтяни, сирийци. Повечето от тях действително са имали писмо и на свой език са писали книги и извършвали богослужение през IX в.; такива са арменците, египтяните, арабите, иверите (грузинците), готите, персите. Други народи са нямали своя азбука, но са използвали чуждо писмо, за да славят своя Бог на роден език. Напр. хазарите са използвали грц. или арабското писмо, абазгите (сродни с грузинците) — грузинското писмо. Очевидно Кирил е бил много добре ориентиран в историята на писмената култура на народите; тези факти не са били чужди и на неговата образована аудитория във Венеция. Затова подтекстът на цитираните думи на Константин е ясен — ако Бог години наред е търпял и търпи толкова много народи да имат собствено богослужение, значи признава това богослужение и книгите на родни езици; следователно триезичната теория няма основания, а това означава, че няма пречки и славяните да славят Бога с книги на своя език.

 

Третият тип аргументация — най-авторитетната — използвана във венецианския диспут от Константин, е позоваването на Свещеното писание. От него той посочва мисли, които оправдават богослужението на родните езици: „Ако не искате да разберете от тези примери, поне от Писанието познайте Бога...“ Авторът извлича цитати от Псалтира, от евангелията на Марк и Матей, от ап. Павел. За убедителност той редува аргументи, взети от различни старозаветни и новозаветни книги, като най-голямо внимание отделя на цитатите от ап. Павел, един от най-почитаните апостоли на Запад. Според църковното предание той проповядва в Рим, измъчван е в римските затвори и е убит в Рим. Очевидно е, че при подбора на цитатите Константин и в този случай се съобразява с обкръжението: аудиторията на събора във Венеция е християнска, високообразована, състои се главно от духовници, при това латински.

 

 

197

 

Чрез цитирането на каноничните книги и особено на ап. Павел Константин оборва всякакви възражения срещу правото на всеки народ да има книги и да извършва богослужение на роден език.

 

Диспутите на Константин-Кирил го представят като отлично подготвен богослов с остър ум и разностранна култура, съчетаващ щастливо фигуративното поетическо мислене със здравата логика. Полемическите му съчинения, преведени на славянски, са имали голямо обществено значение. Те отразяват не частни, локални борби, а епоха на съдбоносни, драматични религиозни и политически стълкновения, свързани с жизнените интереси на няколко народа в средновековния свят. За учениците на слав. първоучители те са примери за блестяща ораторска проза и извор на знания. Според свидетелството на Теофилакт Охридски хвърлените в затвора Методиеви ученици водят продължителни и смели спорове с триезичниците главно по догмата за Св. Троица; по всяка вероятност те са следвали заветите на Кирил, използвали са може би и моменти от неговите творби. По-късно в Б-я Черноризец Храбър също е силно повлиян от творчеството на Кирил. Той се учи от идеите му за несъстоятелността на триезичната теория, за зачитането на истор. факти, черпи самочувствие от делото му.

 

 

            Лит.:

·       Pastrnek F. Dějiny slovanských apoštolů Cyrilla a Methoda. Praha, 1902, p. 44—50, 56—61, 80—83;

·       Ламанский В. И. Славянское житие св. Кирилла как религиозно-эпическое произведение и как исторический источник. Критические заметки. — ЖМНП, 346, 1903, 4, с. 358—359;

·       Трифонов Ю. Константин Философ (св. Кирил) като царски пратеник при сарацини и хазари. — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му. С., 1933, с. 307—320;

·       Dvornik F. Les légendes de Constantin et de Méthode, vues de Byzance. Prague, 1933, p. 71—78, 104—11 1, 198—205 (2 изд. Hattiesburg, 1969);

·       Dujčev I. Zur literarischen Tätigkeit Konstantins des Philosophen. — BZ, 44, 1951, p. 105—110;

·       Георгиев Е. Кирил и Методий — основоположници на славянските литератури. С., с. 48—57, 88—93, 208—212;

·       Георгиев Е. „Книгите“ на славянския просветител Константин-Кирил, преведени от неговия брат Методий на славянски (старобългарски) език. — SR, 10, р. 119—128;

·       Grivec F. Konstantin und Method, Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960, p. 37—42, 47—54, 73—77;

·       Vavřinek V. Staroslověnské životy Konstantina a Metoděje. — RČAV, 73, 1963, 7, p. 66—80;

·       Panzer В. Die Disputationen in der aksl. Vita Constantini. Authentizität und literarische Funktion. — ZSPh, 34, 1968, p. 66—88;

·       Георгиев Е. Кирил и Методий. Истината за създателите на българската и славянска писменост. С., 1969, с. 119—129;

·       Dujčеv I. Constantino Filosofo-Cirillo e Giovanni VII Grammatico. — ЗбРВИ, 12, 1970, c. 15—19;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. Подг. за печат Б. Ст. Ангелов, Хр. Кодов. С., 1973, с. 152, 157;

·       Trendafilov Ch. Книгите на Константин-Кирил и словата на Методий (Методий — редактор на антиюдейското съчинение на Константин-Кирил). — Die slawischen Sprachen, 9, 1985, p. 105—118;

·       Петканова Д. Старобългарска литература. 1. С., 1986, с. 145—150;

·       Трендафилов Хр. Речта на философа в староруската Повесть временных лет и полемичните традиции на Константин-Кирил. — Старобългарска литература, 22, 1990, с. 34—46;

·       Трендафилов Хр. Хазарската полемика на Константин-Кирил и старобългарската култура от края на IX — началото на X век. — В: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 138—149;

·       Трендафилов Хр. Хазарската полемика на Константин-Кирил. С., 1999, 254 с.

 

Донка Петканова

 

 

    (47). ПОЛИВКА, Иржи (Polívka, J.) (6.III.1858—21.III.1933) — чешки фололог — фолклорист, лингвист и историк на литературата. Роден в Енс, Австрия. Следва славистика в Прага при Ян Гебауер. По-късно продължава образованието си в Загреб при Л. Гайтлер. През 1882 става д-р по философия във Виена. От 1884 е доц., а от 1895 — проф. по слав. филология в Карловия унив. в Прага. Член на Чешката академия на науките, литературата и изкуствата, на АН в Ленинград (дн. РАН в Москва), Киев, Загреб, Белград, София, Осло, Амстердам и др. Умира в Прага.

 

От обширното научно дело на П. най-голяма известност получават трудовете

 

 

198

 

му в областта на фолклористиката, които са основополагащи за изучаването на чешките, словашките и изобщо на слав. народни приказки. Но неговото разбиране за слав. филология като наука е твърде широко и интересите му обхващат широк кръг въпроси, свързани с лингвистиката, старобългаристиката, слав. диалектология и литературознанието.

 

Иржи Поливка

 

Старобългаристичните занимания на П. са най-интензивни в началото на неговия професионален път. Те са в пряка връзка с усилено разискваните през 70-те и 80-те г. на XIX в. проблеми в чешката славистика и изобщо в чешкото общество — за характера на Кирило-Методиевия език, за автентичността на Краледворския и Зеленогорския ръкопис, като същевременно включват и работи, съдържащи собствен богат емпиричен материал. Такива са напр. публикациите му върху разпространението на Физиолога и на Никодимовото евангелие в слав. литератури, както и върху редица старобълг. и среднобълг. паметници. От органичното единство на тази проблематика естествено произтичат и проучванията му върху взаимоотношенията между слав. езиици в предписмения и писмения период, както и върху произхода и езиковата принадлежност на някои по-късни евангелия.

 

Първите старобългаристични бележки на П. се появяват в началото на 80-те г. на XIX в. в реферативното списание „Slovanský sborník“, където той съобщава за най-новите трудове по актуални проблеми на слав. филология. Дебютът му е свързан с проблематиката, върху която активно работи неговият учител — чехът Гайтлер. По това време той подготвя своя голям труд по слав. палеография, а през 1873 е издал „Starobulharská fonologie se stálým zřetelem k jazyku litevskému“. П. съобщава за тези трудове в „Slovanský sborník“, като информира и за пътуванията на Гайтлер на Балканите, на Синай и за откриването на Синайским псалтир и Синайским евхологий, в които още тогава основателно вижда паметници с изключително значение за проучването на старобълг. език. Актуалността на фонетичните и фонологичните аспекти в проучването на старобълг. език насочва вниманието на П. към един от най-интересните и най-важните въпроси в славистиката — за произхода и взаимоотношенията между двете слав. азбуки. В по-обстойната си и аналитична рецензия за изданието на Син. пс. и Син. евх. (1884) той анализира надредните знаци в двата паметника и стига до извода, че те всъщност се опират върху произношението и означават йотация. Неговата обстойна аргументация със собствен материал от слав. диалекти показва стремежа му към изчерпателност в областта на достъпния езиков материал. Новаторският му критичен поглед прокарва пътя на широко разбирания сравнителен метод, когато старобълг. езикови явления се разглеждат на най-широк фон, в съпоставка с езиков материал от живите слав. езици и диалекти.

 

Към проблема за слав. азбуки и за произхода на глаголицата П. се връща

 

 

199

 

в специална статия от 1885, в която прави критичен анализ на дотогавашните проучвания върху произхода на слав. азбуки. Той отхвърля като неправдоподобно мнението на Гайтлер за албанско посредничество в създаването на глаголицата и се присъединява към хипотезата на И. Тейлър, че източник за създаването и е грц. минускулно писмо. Своята позиция аргументира с обстоятелството, че като източник е могла да служи вече известна и приета сред славяните писмена система.

 

Друг важен и актуален по онова време за славистиката въпрос е за названието на първия слав. книжовен език, който всъщност е тъждествен с въпроса, за предходник на кой от съвременните слав. езици трябва да се смята Кирило-Методиевият език. Във втория том на „Slovanský sborník“ П. отпечатва реферативно-аналитичната статия с проблемно заглавие „Kterým jazykem psány jsou nejstarší památky církevního jazyka slovanského — starobulharsky či staroslověnsky?“. Освен преглед на дотогавашните мнения по въпроса и истор. и филологическите аргументи в полза на двете противоположни мнения тя съдържа още и анализ на изобилни езикови (особено лексикални) примери, които водят до заключението, че първият слав. книжовен език е по-близък до съвременния български отколкото до съвременния словенски език и че езикът на панонските славяни е дал сравнително слабо отражение върху структурата му. По времето, когато бълг. език едва навлиза в науката като равноправен на останалите слав. езици обект на изследване, а диалектите му са съвсем слабо проучени, П. разглежда голямо количество бълг. диалектен материал. Той решително отхвърля разпространеното по онова време мнение, че слав. език на Свещеното писание е „изкуствен и смесен“, и ясно отделя смесването на елементи от няколко езика в сравнително по-късен процес, протекъл в руска и сръбска езикова среда при употребата на старобълг. книжовен език. Тази статия изиграва важна роля за налагането в чешката научна традиция на много популярния термин „staroslověnský jazyk“, който се опира върху самоназванието на езика словѣньскъ, без да съвпада в чешкия език с никое друго от многобройните названия на слав. езици от корена слав-/слов-. П. се отказва от термина „starobulharský“, за да избегне смесването му с прабългарския език, чието название „protobulharský“ е оформено по-късно. Своя термин той използва и в полското издание на хабилитационния си труд „Czas przyszły w języku starosłowieńskim“ (1888). Освен c този термин хабилитационният труд на П. се откроява и с пълното описание на всички начини за изразяване на бъдеще време в старобълг. език — включително и описателните, образувани с помощта на модалните глаголи имѣти и хотѣти, както и изобщо с факта, че в центъра на проучването застава синтактичната проблематика — област на проучване, празнините в която славистиката попълва в течение на целия XX в. За отличното познаване на старобълг. език говори обстоятелството, че П. откроява относително късното възникване и все още силно изразения модален характер на формите за бъдеще време, образувани с помощта на глаголите имѣти и хотѣти. Новаторски в славистичната наука е подходът му към аргументирането на регионалния характер на съответния паметник с доказателства из областта на лексиката, характерен за повечето негови студии.

 

В духа на чешката национална научна традиция характер на рецензия студия има и публикацията на П. „Nejnovější publikace památek staroslověnského písemnictví“ (1884), в която той се спира на изданията на Син. пс. и Син. евх., осъществени от Гайтлер, на изданието на Мариинското евангелие на В. Ягич и на антологията на Ягич „Образцы языка черковнославянского“ (1882).

 

 

200

 

П. оценява епохалното значение на Мар. ев. за опознаването на старобълг. език.

 

Освен върху съществените и актуални за своето време по-общи проблеми П. се съсредоточава и върху редица конкретни страни на отделни паметници, както и на тяхното издаване, с което улеснява по-нататъшните проучвания върху първия книжовен език на славяните. Още в самото начало на своята научна дейност той се занимава с личния архив на П. Й. Шафарик, съхраняван в Чешкия музей в Прага. По-късно, през 1894, заедно с М. Н. Сперански отпечатва в Москва каталог на ръкописите от сбирката на Шафарик. Дотогавашните му занимания със старобълг. проблематика и наблюденията върху ръкописите от сбирката на Шафарик насочват интереса му към междинните фази от развоя на езика — от старобългарски към среднобългарски и новобългарски. Така възниква работата му „Příspěvky k historii středobulharského jazyka a písemnictví“ (1887), в която представя някои от ръкописите от сбирката на Шафарик. Първият от тях е български часослов от XVI в., на който той прави подробен фонетично-правописен разбор. Следващият му принос в тази насока е публикацията „Bugarsko četverojevanđelje u biblioteci češkog muzeja u Pragu“ (1887). Анализират се правописът и морфологията на паметника, издадени са предговорите на бълг. архиепископ Теофилакт към всяко от четирите евангелия и са представени текстовите варианти, различаващи се от Мар. ев. През същата година П. публикува изследването „Palaeographische, grammatische und kritische Eigentümlichkeiten in dem makedonischen Praxapostolus“, в което представя западнобълг. апостол от сбирката на Ягич. Неговият анализ на паметника му дава възможност да направи допълнения към установеното от Фр. Миклошич в областта на синтаксиса. Включен е и речник на по-трудноразбираемите думи. П. доказва, че този апостол е представител на ранната редакция. Тези три публикации са най-значителният принос на П. в областта на историята на бълг. език и по-точно на среднобълг. период от развитието му. Сведения за няколко други старобълг. паметника са влючени и в описанията на южнослав. ръкописи от сбирката на Шафарик, където преобладават други типове южнослав. ръкописи.

 

П. спира вниманието си и на въпроса за влиянието на старобълг. език върху старочешкия, който поради ограниченото количество реално засвидетелстван истор. и езиков материал все още може да се причисли към дискусионните в науката. Ожесточената полемика в тази насока между В. Вондрак и Й. Флайшханс фактически приключва благодарение на намесата на П. с умереното мнение, че още няма достатъчно фактически данни за разрешаването на този въпрос („Ještě slovo k otázce o vlivu církenví slovanštiny na starou češtinu“, 1895). Подобна трезвост и умереност на възгледите му личи и в критичното му отношение към големия брой кирилометодиевски работи, излезли във връзка с честването през 1885 на 1000-годишнината от смъртта на Методий („Naše nejnovější literatura Cyrillo-Methodějská“, 1886). Използвайки и истор. аргументация, той отхвърля увлеченията на някои католически автори при осветляването на отношенията на Кирил и Методий с Римската курия и доказва, че искането на княз Вратислав II (1061—1092) да бъде разрешена от папата слав. литургия в Чехия не се е отнасяло за всеобщото ѝ въвеждане, а е засягало само отделни книжовни центрове.

 

Едновременно със заниманията си в областта на езиковедската старобългаристика П. работи и по проблеми из областта на старите слав. литератури. Заслужават внимание редица работи върху отделни сюжети и мотиви от старата чешка литература, които го насочват постепенно към фолклорната проблематика.

 

 

201

 

В тази област освен обобщаващите два тома „Slovanské pohádky“ (вторият том е в ръкопис) той издава множество студии върху отделни сюжети, както и голям брой сборници с народни умотворения.

 

 

            Съч.:

o   Kterým jazykem psány jsou nejstarší památky církevního jazyka slovanského, starobulharsky či staroslověnsky? — Slovanský sborník, 3, 1883, p. 481—488, 545—554;

o   Nové objevení na poli hlaholského písemnictví. — Slovanský sborník, 3, 1883, p. 101—102;

o   Nejnovější publikace památek staroslověnského písemnictví. — LF, 11, 1884, p. 390—412;

o   Novější hypothèse o původu písem slovanských. — LF, 12, 1885, p. 92—120;

o   Hlavní otázky slovanské filologie. — Atheneum, 2, 1885, p. 163—167, 233—237;

o   Naše nejnovější literatura Cyrillo-Methodějská. — Atheneum, 3, 1886, p. 9—18;

o   Palaeographische, grammatische und kritische Eigentümlichkeiten in dem makedonischen Praxapostolus. — ASPh, 10, 1887, p. 106—132, 417—483;

o   Bugarsko četverojevanđelje u biblioteci češkog muzeja u Pragu. — Starine, 19, 1887, p. 193—250;

o   Příspěvky k historii středobulharského jazyka a písemnictví. — LF, 14, 1887, p. 19—36;

o   Ostatni zwrot w sporze o starożytności rękopisów Królodworskiego i Zielenogórskiego. — PF, 2, 1887—1888, p. 479—537;

o   Czas przyszły w języku starosłowieńskim. — PF, 2, 1887—1888, p. 175—195;

o   Opisi i izvodi iz nekoliko jugoslavenski rukopisa u Pragu. — Starine, 21, 1889, p. 184—224; 22, 1890, p. 195—220; 24, p. 113—160;

o   Evangelium Nikodémovo v literaturách slovanských. — ČČM, 64, 1890, p. 255—275, 535— 568; 65, 1891, p. 94—101, 440—460;

o   Zur Geschichte des Physiologus in den slavischen Literaturen. — ASPh, 14, p. 373—404; 15, 1893, p. 246—273; 17, 1895, p. 635; 18, 1896, p. 523—539;

o   Amulette mit glagolitischen Schriftzeichen. — ASPh, 16, 1894, p. 616—617;

o   Zur Visio S. Pauli. — ASPh, 16, 1894, p. 611—616;

o   Ještě slovo k otázce o vlivu církevní slovanštiny na starou češtinu. — ČČM, 69, 1895, p. 501—502;

o   Přehled jazykozpytných a palaeografických prací P. J. Šafaříka. — LF, 22, 1895, p. 249—269;

o   Zpráva o studijní cestě do klášterů Fruškogorských a do Bělehradu. — Věstník České akademie věd a umění, 4, 1895, p. 154—168;

o   Střídnice za ъ, ь v polštině. — LF, 24, 1897, p. 110—116, 179—186,256—267;

o   Proti T. D. Florinskému po vydání Lekcij po slav. jazykoznaniju. 2. Kyjev, 1897. — LF, 25, 1898, p. 208—215;

o   Srednjebugarsko jevanđelje Srećkovićevo i njegov odnošaj prema ostalim crkveno-slovenskim verzijama jevanđelja. — Starine, 29, 1898, p. 95—256;

o   O staročeské předloze staropolské bible. — In: Sborník filologický. 6. Praha, 1917, p. 1—39;

o   Nový pokus o klasifikaci slovanských jazyků (рец.). — Slavia, 1, 1922—1923, p. 120—127;

o   Slovanské pohádky. 1. Úvod. Východoslovanské pohádky. Praha, 1932, 255 p.; 2. Pohádky západních a jižních slovanů (ръкопис).

 

            Лит.:

·       Páta J. O staroslověnských a středobulharských pracích prof. J. Polívky. — Časopis pro moderní filologii, 6, 1918, p. 329—343;

·       Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských národů od roku 1760. Biograficko-bibliografický slovník. Praha, 1972, p. 389—392;

·       Урбан З., Л. Ржехачек, Прага и българската филология. С., 1992, с. 146—148;

·       Rusek J. Jiří Polívka. — In: Slavica Pragensia ad tempora nostra. Praha, 1998, p. 28—31.

 

Маргарита Младенова

 

 

    (48). ПОЛИХРОН (грц. Πολυχρόνιος, старобълг. Полихронъ) — виз. манастир, в който според гл. 4 на ЖМ Методий е поставен за игумен от патриарха и императора след връщането си от Хазарската мисия и след като отказва да бъде ръкоположен за „архиепископ на почетно място, където има нужда от такъв мъж“. Преобладава мнението, че П. е идентичен с манастира Полихнион (Поλύχνιον) в района Сигриани, място на малоазийската крайбрежна ивица близо до Агрос. Манастирът е известен от Житието на хрониста Теофан Изповедник (починал в 817), написано от цариградския патриарх Методий I (843—847); в него се съобщава, че Теофан постъпва именно в Полихнион. Една кратка версия на житието съдържа името на манастира във формата Πολυχρόνια, която изследователите приемат за грешка от Πολύχνιον. Съществуването на тази форма е аргумент в полза на идентичността на двата манастира.

 

В ЖМ не се посочва мястото, където се е намирал П., но със сигурност може да се каже, че ако П. и Полихнион са идентични, Методий е напуснал Олимп, тъй като Сигриани не се включва в областта на Олимп. Освен това Полихнион е един от богатите семейни манастири, а в ЖМ е отбелязано, че П. е обител със 70 монаси (нещо рядко за манастирските братства, обикновено ненадвишаващи 20 души). Буди недоумение и сведението, че доходът на П. е 24 „спуда“ (споудь — ‘крина’) злато.

 

 

202

 

Явно е, че това абсурдно сведение се дължи на някаква грешка. Съществува и мнение, че сведенията за П. не са съобразени с истор. истина, а са литературно отражение на целта на автора да подчертае значимостта на П. като духовно средище.

 

В науката съществува разногласие и по въпроса, защо Методий е бил поставен за игумен точно на П. Според П. А. Лавров и Фр. Гривец той е постъпил в П., чиито монаси са били привърженици на патриарх Игнатий (847—858), в знак на несъгласие с Фотиевата политика, а според Фр. Дворник и П. Христу Методий е бил изпратен от самия патриарх Фотий (858—867, 877—886) в П. като негов доверен човек. Хр. Кодов определя и двете предположения като догадки, неприемливи в много отношения (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 206).

 

 

            Лит.:

·       Бильбасов В. А. Кирилл и Мефодий. 2. СПб., 1871, с. 80;

·       Малышевский И. Св. Кирилл и Мефодий, первоучители славянские. Киев, 1886, с. 459, 469—472;

·       Лавров П. А. Кирило та Методій в давньослов’янському письменстві Київ, 1928, с. 61;

·       Dvornik F. Les légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, p. 210—211,285;

·       Χρήστου Π. Ἐπιδιώξεις τῆς ἀποστολῆς Κυρίλλου καὶ Μεθοδίου εἰς τὴν Κεντρικὴν Εὐρώπην. — In: Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος 1, p. 1, 8;

·       Львов А. С. О пребывании Константина Философа в монастыре Полихрон. — СС, 1971, 5, с. 80—86;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. Подг. за печат Б. Ст. Ангелов, Хр. Кодов. С., 1973, с. 206;

·       Mango С., I. Šеvčеnkо. Some Churches and Monasteries on the Southern Shores of the Sea of Marmara. — Dumbarton Oaks Papers, 27, 1973, p. 268—270;

·       Janin R. Les églises et les monastères des grands centres byzantins. Paris, 1975, p. 207—209.

 

Бистра Николова

 

 

    (49). ПОЛКОВСКИ, Игнаци (Polkowski, I.) (1833—27.VIII.1888) — полски историк и теолог. Роден в с. Здуни, близо до Лович. Завършва Духовната семинария във Варшава. Известно време е енорийски свещеник, след което изцяло се отдава на научна работа. От 1877 е член на Археографската комисия към АН в Краков, от 1878 — член-кор. към Филологическото отделение на Академията. Умира в Краков.

 

П. е специалист в областта на средновековната история, архивистиката и библиографията. Автор е на над 60 научни труда върху изворите за историята на Полша и по средновековна лат. палеография. Издава критически житията на полския епископ и мъченик св. Станислав. През 1885 публикува книга за паметта на светите Кирил и Методий в Полша според литургичните книги и легенди от края на XIII в., посветена на 1000-годишнината от смъртта на Методий. Така той се намесва в големия спор за влиянието на кирило-методиевските традиции върху културата на средновековната полска държава. П. проследява развитието на култа към двамата братя в Полша от края на XII — началото на XIV в. до края на XVI в. на основата на неизвестни дотогава извори, открити в католически ръкописни и старопечатни богослужебни книги — пасионали, бревиари, мисали. За пръв път публикува текста на Краковската легенда и показва зависимостта ѝ от други кирило-методиевски извори. В книгата на П. са отпечатани също така молитви и четива за Кирил и Методий, открити от него в ръкописни и печатни бревиари от XV—XVI в. (празникът на двамата братя се е чествал на 9 март). П. разделя текстовете на пет редакции, най-старата от които е от средата на XV в. Публикувани са и молитви за Кирил и Методий, поместени в бревиари и мисали откъм края на XV до края на XVI в. В края на труда си П. съставя компилация от известните по това време слав. и лат. извори за дейността на двамата братя, която нарича житие на равноапостолите. Независимо от неточностите и тенденциозността на този текст (П. напр. смята, че в Моравия Кирил и Методий са превели богослужебните

 

 

203

 

книги от латински, а не от гръцки), като цяло книгата е ценна най-вече с публикуваните неизвестни лат. извори за слав. първоучители.

 

 

            Съч.:

o   Cześć śś. Cyryla i Metodego w Polsce według ksiąg liturgicznych i legend od końca XIII wieku. W Krakowie, 1885, 64 p.

 

            Лит.:

·       Szcześniak W. Obrządek słowiański w Polsce pierwotnej rozważony w świetle dziejopisarstwa polskiego. Warszawa, 1904, 207 p.;

·       Polkowski I. — In: Polski słownik biograficzny. 27., 2. Warszawa, 1982, p. 322—324;

·       Schenk W. Kult liturgiczny świętych Cyrila i Metodego w Polsce. — Zeszyty naukowe Wydziału humanistycznego Universytetu Gdańskiego. Slawistyka, 3, 1982, p. 57—62;

·       Bender R. — In: Polski słownik biograficzny. Wrocław etc., 1983, p. 322—324;

·       Kumor B. Problem chrześcijaństwa metodiańskiego w Polsce południowej w świetle historiografii. — In: Dziedzictwo misji słowiańskiej Cyryla i Metodego. Materiały sesji naukowej w WSP w Kielcach 4—5 XII 1985. Kielce, 1988, p. 135—150;

·       Estreicher K. Bibliografia polska XIX. stolecia: lata 1881—1900. 3. Kraków, 1991, p. 411—412.

 

Георги Минчев

 

 

    (50). ПОЛУУСТАВ — тип писмо в слав. кирилска ръкописна традиция, резултат от еволюция на устава във връзка с демократизацията и по-широкото разпространение на писмената култура. Повсеместното навлизане на П. във всички писарски средища съвпада с важен период на промени в създаването на книгата — изместване на пергамента от хартията като основен писмен материал, установяване на нови правописни правила, промяна изцяло на концепцията за книжнината и нейния облик. В този смисъл П. е универсално писмо, а това обуславя и дългия период на използването му. Същевременно той е писмо с богата вариантност в начертанията на буквите и допуска по-голяма индивидуалност от устава. Поради тези причини липсва точно и еднозначно определение за П. Неговите най-общи характеристики са следните: четирилинейност на графичната система, нарушаване на буквената симетрия и на геометричния принцип, наличие на голям брой лигатури и съкращения, използване на регламентирана система от надредни знаци. Тенденциите при П. са към закръгляване на ъглите и замяна на дъговите елементи с линейни. Могат да се посочат и някои типични характеристики за отделни букви, като трикрачно т, ѣ с вълниста кобилица, панделковидно ж, неравномерно и несиметрично изписване на в, к, м и др., калиграфски удължения на хастите и опашките на някои букви, като а, з, х, м, ȣ, и др. П. има няколко разновидности — едър, среден и дребен П. в зависимост от височината на буквите. В бълг. археографска практика се използват още и определенията „калиграфски полуустав“ за школувано полууставно писмо; „полуустав с курсивни елементи“, чието широко разпространение заменя в отделни случаи скорописа, неполучил развитие в бълг. писмена традиция; „неправилен (небрежен) полуустав“ и др.

 

В бълг. книжнина преминаването от устав към П. е постепенен и продължителен процес, чието начало може да се търси още през XIII в. в дипломатическите документи, каквато е напр. Дубровнишката грамота (1230) на цар Иван Асен II. Преходни начертания се откриват и в редица ръкописи от началото на XIV в., а от втората половина на века има ръкописи вече изцяло изписани с полууставно писмо. От края на XIV — началото на XV в. в бълг. книжнина се употребява само П., който се използва до края на XVIII в., като през различни периоди има диференциращи характеристики. През втората половина на XIV в. се появява т.нар. гърцизиран П., оформен в резултат на все по-тесните връзки с виз. книжнина, на създаването и активизирането на славяно-виз. духовни общности на п-в Атон, разпространението на исихазма и дейността на школата на Теодосий Търновски. Особена разновидност на гърцизирания П. е т. нар. александрийско (попгерасимово) писмо, чиито типични образци са Евтимиевият служебник и преписът на Бориловия синодик от 80-те г. на XIV в.

 

 

204

 

Етрополски калиграфски полуустав — триод от XVII в.

 

В края на XIV в. се появяват т.нар. монашески полууставни почерци, които се отличават с голямо разнообразие и индивидуалност при отделните кописти. През XV в., когато водещ книжовен център за бълг. земи е Рилският манастир, се откроява изисканият калиграфски П. в ръкописите на Владислав Граматик и неговите ученици и последователи от Рилското книжовно средище. Същевременно широко разпространение получават т. нар. западнобългарски полууставни почерци, които се отличават с уедрени начертания на буквите и несиметричност при оформянето на графичния ред. Най-важната особеност в развоя на кирилското писмо в бълг. писмена култура през този период е отсъствието на водещ калиграфски център. Поради това на писмото са присъщи голяма нееднородност и вариативност. През XVI в. се наблюдава също значително разнообразие от полууставни почерци. Между писарските центрове се открояват Кратово, Слепче и др. Софийският център, който е литературна, а не калиграфска школа, поръчва в Кратово при видния калиграф поп Йоан Кратовски някои представителни кодекси. В Кратово се обучават и бълг. книжовници, като поп Петър от с. Пролеша и поп Лазар, които работят също през XVI в. и пишат с едър калиграфски П., заимстващ редица черти на търновския литургически устав. В Слепченския манастир „Св. Йоан Предтеча“ се постига доста голяма унификация на писмото — среден изискан П. с калиграфски удължения и специфични лигатури. Този П. отличава ръкописите на Висарион Дебърски, Пахомий Слепченски и други представители на центъра.

 

Силна калиграфска школа се създава през XVII в. в Етрополския манастир „Св. Троица“, където работи известният калиграф и професионален копист йеромонах Даниил Етрополски. Писмото на представителите на тази школа е познато в бълг. палеография като „етрополски калиграфски полуустав“. То включва елементи от по-ранни графични образци и има орнаментен характер; съчетава два основни графични принципа — буквена стилизация на основата на похватите на геометричното везано писмо и успоредност на графичните компоненти във вертикална и хоризонтална плоскост. Генетично свързан с етрополския П. е и т.нар. средногорски калиграфски П., който характеризира новосъздадените книжовни и писарски центрове в района на Средна Стара планина и Средногорието. В практиката на книжовниците от тези центрове калиграфският П. се влияе от индивидуалността на отделните кописти, буквите значително

 

 

205

 

се намаляват, появяват се и някои курсивни елементи, но се запазват константността на буквените начертания и орнаментният характер на писмото. През XVII в. това писмо е характерно за голяма част от дамаскините от т.нар. средногорски кръг.

 

Средногорски изискан полуустав — Еленският дамаскин, XVII в.

 

През XVIII в., в залеза на бълг. ръкописна книга, се формира и т.нар. котленски П., типичен за ръкописите, които произхождат от Котленския книжовен център. Особеностите на този издържан среден разреден П. могат да се открият в автографите на най-видните представители на школата — Милко Котленски и Стойко Владиславов (Софроний Врачански). По това време по подражание на печатните руски богослужебни книги се изгражда и друг вид П. Той наподобява църковнослав. печатен шрифт и е типичен за определен кръг преписи на богослужебни книги. През последната четвърт на столетието в Б-я работят и някои преки ученици на известния молдовски книжовник Паисий Величковски — йеросхимонах Спиридон, Памво Калоферски и др., които пишат ръкописи с П. от южноруски тип.

 

Поради спецификата на бълг. културна история ръкописната традиция продължава до средата на XIX в. независимо от все по-широкото разпространение на печатната книга. През XIX в. продължава да се използва полууставното писмо. За ръкописите от този период е създаден терминът „нов полуустав“, който разграничава средновековната традиция от възрожденския период. П. отмира заедно с ръкописната традиция в Б-я.

 

 

            Лит.:

·       Лавров П. А. Палеографическое обозрение кирилловского письма. Петроград, 1914, с. 163—170;

·       Калужняцкий Е. Кирилловское письмо у румын. — В: Энциклопедия славянской филологии. 4., 2. Петроград, 1915, с. 8—19;

·       Щепкин В. Н. Учебник русской палеографии. М., 1918, с. 92—94, 106—107, 121—124;

·       Карский Е. Ф. Славянская кирилловская палеография. Л., 1928, с. 171—174 (фототипно изд. М., 1979);

·       Mošin V. Metodološke bilješke о tipovima pisma u ćirilicu. — Slovo, 15—16, 1965, p. 172—180;

·       Ђорђић П. Историја српске ћирилице. Београд, 1971, с. 83, 107—108;

·       Кодева Е. Александрийско-попгерасимово писмо в български ръкопис от втората половина на XIV в. — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 369—401;

·       Райков Б. Етрополската калиграфско-художествена школа през XVI—XVII век. — ИНБ „КМ“, 12 (18), 1972, с. 19—40;

·       Амосов А. А. Развитие кириллического письма в России до XV века. — В: Славянска палеография и дипломатика. 2. С., 1985, с. 48—62;

·       Богдановић Д. Развој ћирилског писма у Србији до XV века. — В: Славянска палеография и дипломатика. 2. С., 1985, с. 63—75;

·       Коцева Е. Развитие на българското кирилско писмо през XIV—XV в. — В: Славянска палеография и дипломатика. 2. С., 1985, с. 23—47;

·       Мошин Вл. Словенска палеографија. Скопје, 2000, с. 52—53, 57—61.

 

Боряна Христова

 

 

206

 

 

    (51). ПОПКОНСТАНТИНОВ, Казимир Константинов (17.IX.1942) — бълг. археолог. Роден в с. Гарван, Силистренска област. Завършва Духовната семинария в Черепиш (1961) и история във Великотърновския унив. (1968). Защитава кандидатска дисертация на тема „Гражданската архитектура в Средновековна България (VIII—XI в.)“ (1968); през същата година постъпва на работа във Филиала на Археол. инст. с музей при БАН в Шумен, където е н. с. от 1975. Доц. (1987) и проф. (1996) по археология във Великотърновския унив. Д-р на истор. науки с дисертация на тема „Епиграфските паметници и писмената традиция в България (IX—XI в.)“. Кирило-Методиевска награда (1985) за книгата „Надписи из Круглой церкви в Преславе“ (1984, съавтор А. А. Мединцева).

 

Основните научни интереси на П. са насочени към бълг. и слав. епиграфика във връзка с възникването на просветните средища през IX—X в., към скалните обители, появата и разпространението на старобълг. писменост. Проучвайки един надпис, публикуван само с факсимиле (без разчитане) от К. Шкорпил (вж. Абоба-Плиска. Альбом к X тому ИРАИК, Виена, 1905, табл. XCVII, 20), П. попада на най-стария от известните до днес датирани старобълг. (и въобще слав.) епиграфски паметници. Въпреки че в сравнително добро състояние са само първите три реда, той установява неговата схема (1977). Надписът е типично надгробен и съобщава годината, месеца (и деня?) на смъртта, както и името на починалия. Паметникът е с дата 6430 (= 921), окт. П. осветлява важни въпроси, породени и от друг типично надгробен надпис, познат от началото на XX в., но недостатъчно проучен, който съобщава за смъртта на „светия отец Антуни“. П. го оценява като много съществен представител на лапидарното писмо и предлага тълкуване на съдържащата се в него клетвена формула.

 

Ценна е студията на П., посветена на състоянието на старобълг. надписи в скалния манастир при с. Мурфатлар, дн. с. Басараб, Северна Добруджа, Румъния (вж. Добруджански надписи). Сред тях се открояват около 60 надписа с руническо писмо, два с глаголическо, петнадесетина с кирилица и два с грц. писмо. П. изследва материала на място и прави ред важни изводи. Според него четенията на по-голямата част от надписите, предложени от Г. Михаила, И. Барня, Д. П. Богдан, са погрешни. Неправдоподобно е свързването на руническите надписи с някакво норманско „автохтонно проторумънско население“; напротив, те трябва да се свържат с прабълг. реликти, тъй като съществува очевидна прилика между тях и руническите надписи и знаци, намерени по бълг. земи. Руническата писменост от прабълг. произход е била в употреба не само в дохристиянския период, но и след християнизацията, макар и спорадично, както се вижда от редица находки от Плиска, с. Крепча, Търговищка област, от старобълг. книжовно средище край с. Равна, Варненска област. За пръв път П. събира и представя в отделна студия (1993) всички рунически надписи (над 40), открити на територията на средновековна Б-я, и излага свои виждания за произхода на тази графична система, както и за принадлежността на надписите към руническата традиция, известна от други райони на Европа и Азия.

 

Приносни са изследванията на П. върху епиграфиката на Равненския манастир „Св. Богородица“ (X в.). Досега там са открити ок. 200 надписа на старобълг. език (с кирилица и глаголица), грц. надписи, двуезични (на гръцки и старобългарски), рунически и особено интересна билингва със смесено кирилско-руническо писмо). Публикуваните материали от с. Равна дават основания на П. за някои предварителни изводи:

 

 

207

 

1. Може да се говори за континуитет на руническата писменост след въвеждането и налагането на слав. писменост. 2. Кирило-методиевската писменост не запълва графичен вакуум, а се настанява в общество, което има известни писмени традиции. 3. Смесените грц.-бълг. надписи говорят за културната симбиоза на двете писмености в ранната старобълг. епоха, за все още съществуваща необходимост от употреба на грц. език по бълг. земи, за високоразвитата виз. цивилизация като предпоставка в процеса на приобщаването на бълг. държава към духовния живот на Европ. югоизток. Водещата функция на грц. език постепенно и неотменно се поема от старобълг. книжовен език, но през IX—X в. грц. език е все още необходим, макар и на втори план, за епохалната културно-преводаческа дейност на бълг. книжовници (неговото изучаване в творческите центрове е факт, за който говорят и грц. абецедари в Равна — с култова или чисто образователна функция, те са културен феномен).

 

Казимир Попконстантинов

 

Значителни са заслугите на П. в проучването на епиграфския материал от Кръглата църква в Преслав. През 1961 Ив. Гошев издава монографията си „Старобългарски глаголически и кирилски надписи от IX и X в.“, в която са представени и епиграфските находки от Кръглата църква. Поради ясно изразеното съмнение относно достоверността на част от публикувания материал (вж. Кодов Xр. Преславските надписи. — ЕЛ, 18, 1963, 4, с. 86—95), възниква необходимост целият епиграфски материал от Кръглата църква да се огледа наново и обективно да се прецени постигнатото от изследователите. Такава цел си поставят П. и Мединцева в монографията, посветена на надписите от Преславската ротонда. Те установяват, че в основата на заключенията на Гошев за „негръцките протокирилски букви с глаголически облик“ стоят или невярно прочетени надписи и знаци, или графити в много лошо епиграфско състояние, а в много случаи и надписи, които никога не са съществували реално. Схващанията за развитието на негрц. протоглаголически букви и за пътя им на опростяване под влияние на кирилицата, представени в таблиците на Гошев, не се подкрепят от фактически материал. Част от монографията на П. и Мединцева е посветена на хипотезата на Ив. Гълъбов за т. нар. преславска едноерова школа, която в светлината на истинското състояние на надписите засега остава хипотеза без доказателствена основа.

 

В съавторство с О. Кронщайнер П. издава двутомен корпус на средновековните бълг. надписи от IX—XV в. (1994, 1997). В първия том са включени 130 надписа на кирилица и глаголица от територията на Първото бълг. царство (ок. половината от тях са открити от П. при проучване на различни обекти — манастири, крепости, надгробни паметници). Вторият том съдържа 150 епиграфски паметника от територията на Второто бълг. царство — врязани върху стени на храмове и манастири, върху мраморни колони, съдове, пръстени, кръстове. Особено важни са надписите

 

 

208

 

с точно посочена дата, които са повече от 20. Представянето на материала по географски принцип (т. е. по местонамиране) разкрива развитието на графичните системи (руническа, гръцка, глаголическа, кирилска) и динамиката на писмената традиция. Надписите са представени и в превод на немски език; томовете са снабдени с речник, снимки, факсимилета, карти, библиография. Трудът документира важна страна от езиковата ситуация в бълг. земи през Средновековието, а чрез нея — и етнокултурните процеси на Балканите.

 

През 80-те и 90-те г. на XX в. П. въвежда в научно обръщение твърде рядък вид паметници — надписи върху над 30 средновековни оловни амулета, които обогатяват старобълг. епиграфика и литература с текстове заклинания против болести (нежит, тресавици, огници), против вещици, против дявола, както и с молитви за плодородие и благополучие. Неговите анализи осветляват историята на апокрифни творби, познати доскоро само по книжовни, при това по-късни източници. В някои случаи П. открива първоосновата на заклинателните текстове в паметници от античната и ранновиз. епоха, което означава, че магическите практики в средновековна Б-я са проява на културен феномен, общ за европ. цивилизация.

 

 

            Съч.:

o   Два старобългарски надписа от скалния манастир при с. Крепча, Търговищки окръг. — Археология, 19, 1977, 3, с. 19—29;

o   Новооткрити старобългарски надписи от X в. в Североизточна България. — В: Славянска палеография и дипломатика. 1. С., 1980, с. 288—310;

o   Два старобългарски надписа от Преслав. — Векове, 9, 1980, 4, с. 25—31;

o   Старобългарски ктиторски надпис от с. Троица, Шуменски окръг. — Археология, 22, 1980, 4, с. 56—65;

o   За глаголическите надписи от X в. — Археология, 24, 1982, 2, с. 27—38;

o   За четенето и тълкуването на надписа от с. Цар Асен, Силистренско. — Археология, 24, 1982, 3—4, с. 42—51;

o   Още веднъж за надписа на Иво Граматик. — Археология, 25, 1983, 1—2, с. 98—105;

o   Епиграфски паметници. — В: Перник. 2. С., 1983, с. 117—177;

o   За почитането на Климент папа Римски в средновековна България (по епиграфски данни). — Palaeobulgarica, 7, 1983, 4, р. 86—93;

o   Надписи из Круглой церкви в Преславе. С., 1984, 131 с. [Попконстантинов К., А. Мединцева];

o   Двуезични надписи и абецедари от старобългарския манастир при с. Равна, Варненско. — Известия на Народния музей — Варна, 20 (35), 1984, с. 65—83;

o   За надписите „с дата“ от скалния манастир при с. Мурфатлар. — В: Преслав. 3. Варна, 1984, с. 135—148;

o   Към въпроса за черноризец Тудор и неговата приписка [Попконстантинов К., В. Константинова]. — Старобългарска литература, 15, 1984, с. 106—118;

o   Новооткрит двуезичен надпис от Равна. — В: Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов. С., 1984, с. 231—236;

o   Старобългарската епиграфика през последните 10 години (1974—1984). — Археология, 26, 1984, 4, с. 33—46;

o   Die Verbreitung des altbulgarischen Schrifttums. Auf Grund von Inschriften. — Die slawischen Sprachen, 8, 1985, p. 167—200;

o   Надпис с дата от c. Горно Новково, Търговищко. — В: Културата на средновековния Търнов. С., 1985, с. 170—175;

o   Разпространение на старобългарската писменост през IX—X в. (по епиграфски данни). — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 39—70;

o   Die Verbreitung des altbulgarischen Schrifttums im 9.-11. Jh. (Nach epigrafischen Daten). — Mitteilungen des Bulgarischen Forschungsinstituts in Österreich, 1 (8), 1986, p. 85—90;

o   Книжовен и просветен център от IX—X век. — Музеи и паметници на културата, 1986, 2, с. 46—50;

o   Още веднъж за надписа с дата от старобългарския манастир при с. Равна, Варненски окръг. — Археология, 28, 1986, 1, с. 8—19;

o   Die Inschriften des Felsklosters Murfatlar. — Die slawischen Sprachen, 10, 1986, p. 77—106;

o   Апокрифна молитва от X в. върху оловна пластина [Константинова В., К. Попконстантинов]. — Die slawischen Sprachen, 13, 1987, p. 45—54;

o   Глаголическата писмена традиция в средновековна България през IX—XI в. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 283—290;

o   Българските имена в „Liber Confraternitatum Vetustior“ от манастира „Св. Петър“ в Залцбург. — ГСУ. Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 1, 1987 (1990), с. 123—133;

o   Латинската мисия през 866—870 г. и отражението ѝ в старобългарската култура. По археологически и епиграфски данни. — Die slawischen Sprachen, 11, 1987, p. 115—121;

o   Les inscriptions du monastère rupestre près du village Murfatlar (Basarab). Etat, théories et faits. — In: Dobrudža. Etudes ethnoculturelles. Sofia, 1987, p. 115—145;

o   3a грамотността в средновековното селище при Одърци, Толбухинско [Дончева-Петкова Л., К. Попконстантинов]. — Добруджа, 5, 1988, с. 93—101;

o   За два амулета с апокрифни молитви от X в. [Попконстантинов К., В. Константинова]. — В: Палеославистика и епиграфика. В памет на Иван Гълъбов. Велико Търново, 1988, с. 28—35;

o   Traditionen von Kyrill und Methodius im altbulgarischen Literaturund Ausbildungszentrum des 9. und 10. Jahrhunderts beim Dorf Ravna, Bezirk Varna (nach epigrafischen Angaben). — Symposium Methodianum, p. 491—511;

 

 

209

 

o   Апокрифна молитва от X в. върху оловна пластина [Константинова В., К. Попконстантинов]. — Die slawischen Sprachen, 13, 1989, p. 45—54;

o   Въпроси около гроба и надписа на чъргубиля Мостич. — В: Плиска-Преслав. 5. Шумен, 1992, с. 268—274;

o   За два епиграфски паметника от Герлово [Πопконстантинов К., А. Конаклие в]. — В: Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от XIV—XVIII в. Сборник материали от Международна научна конференция, Велико Търново, 20—22 май 1987. Велико Търново, 1992, с. 134—141;

o   За два паметника от IX—X в. с псалтирни текстове от Равна. — В: Приноси към българската археология. 1. С., 1992, с. 113—119;

o   Епиграфски паметници от XII—XIV век от средновековния Шумен [Попконстантинов К., В. Антонова]. — В: Преслав. 4. С., с. 353—367;

o   Оловна пластинка с надпис от X в. [Попконстантинов К., Г. Атанасов] — В: Плиска-Преслав. 6. С., 1993, с. 149—151;

o   Рунически надписи от средновековна България. — В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. B чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1993, с. 141—161;

o   Altbulgarische Inschriften. 1. Salzburg-Wien, 1994 (Die slawischen Sprachen, 36), 266 p. [Kronsteiner O., K. Popkonstantinоv]; 2. Salzburg-Wien, 1997 (Die slawischen Sprachen, 52), 254 p. [Popkonstantinov K., O. Kronsteiner];

o   Апокрифна молитва от X—XI в. върху оловен амулет от с. Одърци, Толбухинско [Попконстантинов К., Л. Дончева]. — В: Сборник в чест на акад. Д. Ангелов. С., 1994, с. 288—292;

o   Два надписа от X в. от манастира при Черноглавци, Шуменско. — Епохи, 2, 1994, 4, с. 105—111;

o   Епиграфски бележки за Иван, Царсимеоновия син. — В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. 3. Велико Търново, 1994, с. 71—80;

o   Старобългарски надписи от X в. от Хотница, Великотърновско [Попконстантинов К., В. Илчева]. — В: Историко-археологически изследвания в памет на проф. д-р Станчо Ваклинов. Велико Търново, 1995, с. 97—102;

o   Die Inschriften des Felsklosters Murfatlar [Popkonstantinov К., V. Konstantinovа]. — В: Палеобалканистика и старобългаристика. Първи есенни национални четения „Професор Иван Гълъбов“. Велико Търново, 1995, с. 111—134;

o   Das altbulgarische Kloster bei Ravna — das Schrifttum- und Kulturzentrum. — In: Actes du Premier Colloque International du L.A.R.H.C.O.R. Wroclaw-Ksiaz, 30 nov. — 4 dec. 1994. Wroclaw, 1995, p. 691—701;

o   Прабългарските имена от манастирите при Мурфатлар и Равна. — В: Българите в Северного Причерноморие. Изследвания и материали. 5. Велико Търново, 1996, с. 101—108;

o   Молитва против нежит върху амулет от X в. от Пъкуйул луи соаре. — В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. 6. Велико Търново, 1997, с. 123—129;

o   Към въпроса за отшелническите практики в България през X в.: светият отец Антони от Крепча и св. Йоан Рилски. — В: Светогорска обител Зограф. 3. С., 1999, с. 83—89;

o   Два средновековни амулета от Добруджа. — В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. 7. Велико Търново, 2000, с. 181—187;

o   Поклоннически надписи от скалния манастир при Мурфатлар (Басараб), Румъния. — В: Палеобалканистика и старобългаристика. Втори есенни международни четения „Проф. Иван Гълъбов“. Велико Търново, 2001, с. 47—79;

o   Скрипторият в Равненския манастир: още веднъж за украсата на старобългарските ръкописи от IX—X век [Попконстантинов К., Р Костова]. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 719—725.

 

Стефан Смядовски

 

 

    (52). ПОПОВ, Андрей Николаевич (27.Х.1841—30.V.1881) — руски палеославист, изворовед и археограф. Роден в Тамбов. Завършва Московския унив. в края на 50-те г. на XIX в. с магистърска степен. Ученик на О. М. Бодянски. Отрано проявява интерес към историята на старите слав. литератури и към средновековните ръкописи. Научната си дейност започва с труд, отличен с Уваровска премия — „Обзор хронографов русской редакции“ (1—2, 1866—1869). Няколко години по-късно му е присъдена титлата почетен д-р по руска словесност на Московския унив. Член-кор. на Петербургската АН (1872). До края на живота си е преподавател по руски език и литература в средни учебни заведения, чете и лекции като извънщатен проф. в Лазаревския инст. в Москва. Във връзка с преподавателската си дейност съставя „Пособие при изучении образцов русской литературы“, което дълго остава едно от най-необходимите помагала за преподавателите по история на руската литература. Член е на Общество истории и древностей российских; след смъртта на Бодянски е избран за негов секретар (1877). По същото време поема редактирането на поредицата

 

 

210

 

„Чтения в Обществе истории и древностей российских“ (от кн. 3, 1877) и в продължение на три години и половина успява да обнародва редица ценни паметници на старата бълг. литература, подготвени от него, както и подготвени от Бодянски издания, които довършва: Богословие от Йоан Дамаскин в превода на Йоан Екзарх (ЧОИДВ 1877, 4), Шестоднев от Йоан Екзарх (ЧОИДВ 1879, 3), Житие на Теодосий Печерски (ЧОИДД 1879, 1). П. става втори път лауреат на Уваровска премия през 1877 за книгата „Историко-литературный обзор древнерусских полемических сочинений против латинян XI—XV в.“ (1875). Умира в Тамбов.

 

Андрей Попов

 

Научната дейност на П. е съсредоточена предимно върху изследването и издаването на част от най-старите оригинални и преводни произведения на старата бълг. и старата руска литература. В процеса на работата си в руските книгохранилища и архивохранилища той придобива богат опит и оставя име на откривател и издател на ценни паметници, напр. на Именника на българските ханове (1866). В областта на кирило-методиевската проблематика публикува неизвестен препис на Проглас към Евангелието („Описание рукописей и каталог книг церковной печати библиотеки А. И. Хлудова“, 1872, с. 12—14), както и пет слова, принадлежащи според него на Климент Охридски — Похвалното слово за Йоан Кръстител („Описание рукописей...“, с. 388—392); Похвалното слово за Михаил и Гавриил („Первое прибавление...“, с. 53—56); словата за Богоявление, за Рождество Христово и за Зачатието на Йоан Предтеча (ЧОИДВ 1880, 3, с. 155—310, 311—316). По материали от архива на П. по-късно В. Н. Шчепкин публикува друг препис на Похвалното слово за Михаил и Гавриил, както и Похвалното слово за Климент Римски (вж. Климент Охридски. Събрани съчинения, 1, с. 31). П. е автор на предговора към изданието на Шестоднева на Йоан Екзарх, подготвено от Бодянски, в който проличава всестранното му познаване на ръкописната традиция на този паметник. Вниманието му привличат и изображенията на Константин-Кирил и Методий, за които издирва допълнителни материали („Икона со славянской надписью в храме св. Петра в Риме“, 1859).

 

Трудът на П. „Обзор хронографов русской редакции“, допълнен с „Изборник славянских и русских сочинений и статей, внесенных в хронографы русской редакции“ (1866—1869), представлява изследване с основополагащ характер. В него е класифициран огромен материал, проучен в съпоставка с виз. образци, като са издирени източниците на преобладаващата част от преводите. Публикувани са извънредно интересни откъси от неизвестни ръкописи и за пръв път са описани с професионална вещина руските хронографи. И. И. Срезневски оценява труда като капитална придобивка за руската наука и за славистиката изобщо. Заниманията на П. в областта на археографията най-пълно са представени в описанието му на

 

 

211

 

сбирката от ръкописи, принадлежащи на А. И. Хлудов, чрез което се включват в научно обръщение голям брой неизвестни бълг., сръбски и руски ръкописи.

 

Съществен дял от изследванията на П. е посветен на слав. полемически съчинения през Средновековието. „Историко-литературный обзор древнерусских полемических сочинений против латинян (XI—XV вв.)“ е труд, който не е загубил значението си и днес. Състои се от три основни части: словата против латините в състава на Кормчаята и в състава на хронографите, някои послания на църковни дейци на тази тема и техните източници; най-старите сборници със слова против латините, съставени сред южните славяни; най-старите руски съчинения против латините като резултат от Флорентийския събор. Особено ценно е изследването на ръкописната традиция на „Прение на Панагиот с Азимит“ в сръбски и руски преписи, на Тактикон от Никон Черногорец, както и на съчиненията на Григорий Палама и Нил Кавасила, за които П. изказва предположението, че преводът им е свързан с идейните движения на Балканите през XIV в. и по-специално с исихазма. Внесено е уточнение и по отношение на историята на Кормчаята, редактирана на бълг. почва през XIII в., за което свидетелства преписът от 1262, изпратен на митрополит Кирил II в Киев от деспот Яков Светослав. Темата за полемическите съчинения е продължена от П. в проучванията „Древнерусские полемические сочинения против протестантов“ (1878), „Обличительные списания против жидов и латинян“ (1879), „Материалы для истории церковной унии в юго-западной Руси“ (1879) и др.

 

Важен принос на П. в изучаването на старите слав. литератури е изданието на Историческата палея (1881). Той публикува в сборник многобройни археографски бележки и текстове — „Библиографические материалы, собранные А. Н. Поповым“ (1880), които съдържат извороведски приноси.

 

 

            Съч.:

o   Шлецер. Рассуждение о русской историографии. — В: Московский литературный и ученый сборник. М., 1847, с. 399—483;

o   Икона со славянской надписью в храме св. Петра в Риме. — Известия Санкт-Петербургского археологического общества, 1, 1859, с. 96;

o   Обзор хронографов русской редакции. 1. М., 1866, 4+226 с.; 2. М., 1869, 287 с.;

o   Изборник славянских и русских сочинений и статей, внесенных в хронографы русской редакции. М. , 1869, 6+543 с.;

o   Пособие при изучении образцов русской литературы. 3 доп. изд. М., 1870, 594 с.;

o   Описание рукописей и каталог книг церковной печати библиотеки А. И. Хлудова. М., 1872, 664+54 с.;

o   Первое прибавление к описанию рукописей и каталогу книг церковной печати библиотеки А. И. Хлудова. М., 1875, 94+5 с.;

o   Историко-литературный обзор древнерусских полемических сочинений против латинян (XI—XV вв.). М., 1875, 7+417 с.;

o   Древнерусские полемические сочинения против протестантов. 1. Ответ царя Иоанна Васильевича Грозного Яну Роките. — ЧОИДВ 1878, 2, с. а҃-ѯ҃а, 1—33;

o   Библиографические материалы, собранные А. Н. Поповым. 1. Описание сборника русского письма конца XII века. М., 1879, 2+48 с.; 2—7. Слово Иоанна Богослова об Успении. — Слово Иоанна архиепископа Солунского на Успение. — Южнорусский сборник 1679 года. — Послание Геннадия архиепископа Новгородского ... 1489 г. — Слово на Рождество Христово ... XIV века. — Слово на зачатие Иоанна Предтечи ... XVI века. М., 1880, 2 + 316 с.; 8. Книга Еразма о Святой Троице. М., 1880, 14+124 с.; 9—14. Повесть о разорении Московского государства и всея Российской земли. — Две ложные статьи в сборнике XVI века. — Сведение о неизвестной книге Виленской печати 1586 года. — О знамениях небесных. — Сказание о святой Афонской горе ... 1551 г. — Запись Нифонта епископа Крутицкого. М., 1881, 2+63 с.; 15—19. Деяния апостолов Петра и Павла. — Учения апостола Андрея. — Слово о лжи и клевете. — Хронографы Московского Чудова монастыря. М., 1889, 259 с.; 20. Сборник Чудова монастыря № 20. М., 1890, 2+31 + 152 + 37 с.; 21. „Слово кратко“ в защиту монастырских имуществ. М., 1901, 2 + 29+68 с.;

o   Материалы для истории церковной унии в юго-западной Руси. — ЧОИДЦ 1879, 1, 8 + 30 с.;

o   Обличительные списания против жидов и латинян. По рукописи имп. Публичной библиотеки 1580 года. — ЧОИДЦ 1879, 1, с. I—XII, 1—41;

o   Послание многословное. Сочинение инока Зиновия по рукописи XVI века. — ЧОИДЦ 1880, 2, с. I—XIX, 1—305;

 

 

212

 

o   Слово на Рождество Христово и Чтение на Крещение Господне. — ЧОИДЦ 1880, 3, с. 155—310;

o   Слово на Зачатие Предтечи. — ЧОИДР 1880, 3, с. 311—316;

o   Книга Бытия небеси и земли (Палея историческая). С приложением сокращенной Палеи русской редакции. — ЧОИДР 1881, 1, 34+172+92+16 с.

 

            Лит.:

·       Андрей Николаевич Попов [Некролог]. — ЖМНП, 1881, 7, с. 36—41;

·       А. Н. Попов [Некролог]. — Вестник Европы, 16, 1881, 7, с. 453—455;

·       Андрей Николаевич Попов (Некролог). — РФВ, 6, 1881, с. 199—201;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 1. С., 1970, с. 30—31;

·       Куев К. Съдбата на старобългарската ръкописна книга през вековете. С., 1986, с. 84, 88, 90—95, 236, 237.

 

Анисава Милтенова

 

 

    (53). ПОПОВ, Георги Атанасов (15.VII.1943) — бълг. езиковед медиевист и текстолог. Роден в Асеновград, в семейство на свещеник. Завършва Духовната семинария в София (1963) и бълг. филология с втора специалност руски език в Софийския унив. (1970). Гимназиален учител в Пловдив (1970—1974). Задочен аспирант по история на бълг. език в Инст. за бълг. език при БАН (1973); през периода 1974—1989 на щатна длъжност в него като филолог специалист, н. с. (1976), ст. н. с. II ст. (1989). Лектор по бълг. език в Инст. по славистика при Унив. в Залцбург, Австрия (1988—1992), където същевременно води семинарни занимания (по старобълг. поезия, слав. палеография и текстология) и лекции (по старобълг. граматика, история на бълг. език и съвременен бълг. език, бълг. диалектология). Ст. н. с. II ст. (1993) и ст. н. с. I ст. (2001) в Кирило-Методиевския научен център при БАН. Хоноруван преподавател по старобълг. език и история на бълг. език в Пловдивския унив. (1976—1988), по църковнослав. език и старобълг. книжнина в Богословския фак. на Софийския унив. (от 1999), по църковнослав. език в Нов бълг. унив. в София (от 1999). Редовен проф. в Богословския фак. на Софийския унив. (2002). Специализации в Москва и Ленинград, дн. Санкт Петербург (1977, 1980). Д-р на филологическите науки (1987) с монография на тема „Триодни произведения на Константин Преславски“ (1985, отличена с наградата „Академик Александър Теодоров-Балан“ на БАН и Софийския унив. през 1987). Кирило-Методиевска награда (1989) за книгата „Климент Охридски. Живот и творчество“ (1988, съвм. с Кр. Станчев). Член на редколегиите на списанията „Palaeobulgarica“ (от 2000) и „Богословска мисъл“ (от 2001).

 

В първите си проучвания П. се насочва към някои явления от развоя на говоримия бълг. език, като коментира примери от среднобълг. ръкописи с богослужебно съдържание (1977, 1979). С постъпването си в Инст. за бълг. език се включва в подготовката на колективния труд „Старобългарски речник“ (т. 1, 1999—). Най-значителна по интензивност и резултати е работата му върху слав. и виз. химнография, протекла в бълг. и чуждестранни книгохранилища (в Москва, Санкт Петербург, Белград, Нови Сад, Солун и другаде). За около две десетилетия публикациите му регистрират серия от открития и внасят прелом в палеославистиката по отношение на тази важна съставка на православната култура, респ. в познанията за организацията на богослужението и просветния живот в бълг. държава след 886, за конкретните носители на кирило-методиевските традиции, за типологията, жанрологията и поетиката на старобълг. поезия изобщо. Към известните старобълг. химнографски текстове П. добавя следните оригинални (непреводни) творби:

   1. Цикъл триодни произведения на Константин Преславски — канони (30 трипеснеца и 6 четирипеснеца), предназначени за делничното великопостно богослужение и включващи в състава си ок. 440 тропара (строфи); ок. 70 еднострофични жанрови форми (седални и подобни стихири) също с великопостно съдържание.

 

 

213

 

Георги Попов

 

По запазени преписи на каноните в слав. ръкописни триоди от XII—XV в. П. възстановява уникален акростих, който представлява творба от 18 стиха; първият от тях съдържа името на автора — Гранеса добра Константинова („Добри стихове Константинови“). П. подчертава, че това е най-големият засега стихотворен акростих — не само в старобългарската, но и в цялата средновековна християнска поезия.

   2. Канон за Рождество Христово от Константин Преславски — също върхово постижение от епохата на Златния век. Открит е в състава на ранни слав. ръкописни минеи; ритмическата му структура наподобява един от най-сложните образци на виз. църковна поезия — ямбическия Канон за Рождество Христово на Йоан Дамаскин. Бълг. книжовник създава 24 самостоятелни тропара (строфи) от по 5 стиха; от началните букви на 120-те стиха се образува наслов с тристишно поетическо послание към новопокръстените славяни. Освен името на автора в наслова се чете и неговият духовен сан, който свидетелства за ранното възникване на творбата — Канон на Рождство Хрстово створен Константином попом („Канон за Рождество Христово, сътворен от поп Константин“).

   3. Цикъл предпразнични стихири за Богоявление с авторски фразов акростих на Константин Преславски — Хвалн[а] пѣниı-а Константинова („Хвалитни песнопения Константинови“).

   4. Трипеснец за предпразненство на Успение Богородично — също с авторски акростих на Константин Преславски.

   5. Цикъл предпразнични трипеснеци за Рождество Христово от Климент Охридски — обхваща 6 трипеснеца. От началните букви на тропарите е образуван акростих с името на автора и указания за предназначението и музикално-композиционните особености на творбата — Климента пı-асни прѣдпраздна Хрстовоу розствоу трипı-асна осмоглас („Песни на Климент. Предпразнични трипеснеци за Рождество Христово по реда на осмогласието“).

   6. Канон за св. Евтимий Велики от Климент Охридски. Установено е, че текстът е преработен от неизвестен книжовник като канон за св. Йоаким Осоговски.

   7. Канон за ризата и пояса на Св. Богородица, съдържащ авторски акростих на Климент Охридски.

   8. Три стихири от Климент Охридски, посветени на църковната памет Пренасяне мощите на св. Йоан Златоуст.

   9. Цикъл трипеснеци за Богоявление с анонимен акростих, който представлява молитвено двустишие. Вероятен автор на творбата е Климент Охридски.

   10. Канон за Богоявление с анонимен акростих. В акростиха са налице важни граматически доказателства (глаголни форми в мн. ч.) за съвместно химнографско творчество на Кирило-Методиевите ученици.

   11. Два цикъла азбучни стихири за Рождество Христово и Богоявление.

   12. Канон за св. Симеон Богоприимец. Съдържа частично запазен акростих. П. изказва мнение за вероятно Климентово участие в написването на творбата.

 

Освен с тази съвкупност от нововъведения П. разширява представата за

 

 

214

 

слав. песенна поезия с нови археографски факти и с аргументация, която подкрепя становища на други специалисти. Така напр. вече може да се смята за неоспорима хипотезата на Б. Ангелов за Климентовото авторство на цикъла „Общи служби“; по-правдоподобно изглежда и предположението, че Климент е участвал в създаването на Общия канон за Кирил и Методий; с по-голяма сигурност днес се говори за Азбучната молитва като за част от книжовното наследство на Константин Преславски. П. публикува два нови преписа на Канона за апостол Андрей, дело на Наум Охридски; частично запазен препис от Канона за Архангел Михаил, създаден от Константин Преславски, сведения за разпространението на два цикъла азбучни стихири, известни от публикация на Кл. Иванова, и др.

 

От начина, по който П. представя химнографската проблематика в своите публикации, произтичат и изводи от пообгц характер. Един от най-съществените засяга книжовната дейност на Кирило-Методиевите ученици в Б-я в края на IX и началото на X в. П. я определя като широка по мащаби, съвместна, подчинена на предварително съставен план и общи цели, осмислена от общи творчески принципи. Тази стабилно документирана характеристика свидетелства за единството на старобълг. книжовни средища.

 

П. подлага на езиков анализ организираните в акростих текстове, защото ги оценява като непосредствени езикови паметници от началната епоха на слав. писменост, т.е. като извори за Кирило-Методиевия книжовен език. Той изрежда фонетични, морфологични и синтактични особености, които недвусмислено доказват българската му народностна принадлежност. Между другото се изяснява, че т.нар. моравизми се употребяват предимно като традиционно утвърдена християнска терминология. Посочени са и следите, които разкриват глаголическия първообраз на „най-старите засега достигнали до нас преки старобългарски текстове от IX в.“ („Триодни произведения...“, с. 145).

 

Може да се твърди, че приносите на П. към текстологията на Триода имат етапно значение в историята на неговото проучване. П. предлага класификация на съхранените староизводни слав. триоди (XI—XV в.) въз основа на наличието или отсъствието в техния състав на преписи от акростиховите канони на Константин Преславски; проследява еволюцията на великопостните трипеснеци и четирипеснеци в състава на Триода на виз. и слав. почва чрез състоянието, което се наблюдава в запазените ръкописи — гръцки и славянски; уточнява по време и авторство появата на старобълг. превод на Триода и допълването му с оригинални части; потвърждава участието на Климент Охридски в създаването на неговата Цветна част (от Томина неделя до Петдесетница); установява важни обстоятелства около съдбата на новоизводния среднобълг. текст на Триода (в основата на т.нар. Евтимиева редакция е залегнал светогорският превод на бълг. книжовник от първата половина на XIV в. стареца Йосиф); в отделна статия (1991) разглежда въпроса за паримийния старозаветен превод в Триода и посочва някои отличителни белези между староизводната и новоизводната редакция; проучва и по-частния въпрос за промените в тропарите, посветени на Кирил и Методий в Канона за Събота сиропустна.

 

 

            Съч.:

o   Към примерите за аналитична сравнителна степен в среднобългарските паметници. — БЕ, 27, 1977, 6, с. 493—498;

o   Eine wertvolle Ausgabe eines bulgarischen Schriftdenkmals vom Anfang des XII. Jhs. (рец.) — Palaeobulgarica, 1, 1977, 2, p. 97—102;

o   За едно споменаване на триезичници в Битолския триод. — Старобългарска литература, 3, 1978, с. 86—90;

o   Някои текстологични наблюдения върху Битолския триод и други триодни ръкописи. — Старобългарска литература, 4, 1978, с. 3—20;

o   Новооткрито сведение за преводаческа дейност на български книжовници от Света гора през първата половина на XIV в. — БЕ, 28, 1978, 5, с. 402—410;

 

 

215

 

o   Новооткрита оригинална старобългарска част в текста на Триода. — БЕ, 28, 1978, 6, с. 497—507;

o   Ранна употреба на предлог за при обективно (делиберативно) отношение. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 286—288;

o   Из тексгологическата проблематика на славянския Триод (Новооткрити творби на Константин Преславски). — В: Славянска палеография и дипломатика. 1. С., 1980, с. 72—86;

o   О наличии древнеболгарской гимнографической части в триоди. — В: Язык и письменность среднеболгарского периода. М., 1982, с. 122—131;

o   Новооткрити химнографски произведения на Климент Охридски и Константин Преславски. — БЕ, 32, 1982, 1, с. 3—26;

o   Триодни произведения на Константин Преславски. С., 1985 (Кирило-Мегодиевски студии, 2), 620 с.+ 100 факс.;

o   Прославата на Кирил и Методий в канона за Събота сиронустна. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 79—90;

o   Климент Охридски. Живот и творчество. С., 1988, 219 с.+ 24 факс. [Станчев Kp., Г. Πопов];

o   Das hymnographische Werk von Methods Schüler Konstantin von Preslav. — Symposium Methodianum, p. 513—520;

o   Старобългарският триод в светлината на най-новите открития. — RS, 46, 1986, 1, p. 29—43;

o   Книжовното наследство на Кирило-Методиевите ученици. — ЛМ, 32, 1988, 1, с. 3—8;

o   Химнографското творчество на Климент Охридски. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 21. С., 1989, с. 307—318;

o   Към въпроса за ветхозаветните текстове в Триода. — Die slawischen Sprachen, 28, 1991, p. 103—120;

o   Следи от разпространението на Наумовия Канон за св. апостол Андрей. — Старобългарска литература, 28—29, 1994, с. 10—22;

o   Стефан Кожухаров на 60 години. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 4, p. 119—124 [Попов Г, Л. Грашева];

o   Из химнографското наследство на Константин Преславски (Новооткрит трипеснец за предпразненство на Успение Богородично). — Palaeobulgarica, 19, 1995, 3, p. 3—31;

o   Произведения на Константин Преславски и Климент Охридски. — В: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 96—114;

o   Новооткрит канон на Константин Преславски с гайнописно поетическо послание. — Palaeobulgarica, 21, 1997, 4, р. 3—17;

o   Канон за Рождество Христово от Константин Преславски. — Palaeobulgarica, 22, 1998, 4, p. 3—26;

o   Хвална пı-аниı-а Константинова (Богоявленски предпразнични стихири на Константин Преславски в руски миней от ХII-ХIII в.). — Старобългарска литература, 31, 1999, с. 3—23;

o   Über einen neuentdeckten Kanon zu Christi Geburt mit Akrostichon von Konstantin Preslavski. — In: Ars philologica. Festschrift für Baldur Panzer zum 65. Geburtstag. Frankfurt a. M.-Berlin-Bern-Bruxelles-New York-Wien, 1999, p. 654—659;

o   Химнографското наследство на св. Климент Охридски. — В: Кирило-Методиевски студии. 13. С., 2000, с. 42—57;

o   Службата за славянския първоучител Методий в Хлудовия миней 156. — Старобългарска литература, 32, 2001, с. 3—20; Химнографското творчество на Кирило-Методиевите ученици. — Богословска мисъл, 6, 2001, 1—4, с. 5—20; Византийската химнографска традиция и песеннотворческите прояви на Кирило-Методиевите ученици. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 370—381.

 

            Лит.:

·       Bláhová Е. — Slavia, 55, 1986, р. 408—411 (рец.);

·       Станчев Kp. — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 162—165 (рец.);

·       Трифонова А. Нов принос на българската славистика. — ДК, 66, 10, с. 30—33;

·       Добрев Ив. Старобългарското химнографско наследство в светлината на едно ново откритие. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 2, p. 122—128;

·       Keller F. — AnzSPh, 18, 1987, p. 164—168 (рец.);

·       Христова И. Нов значителен принос към Климентовата проблематика. — Palaeobulgarica, 15, 1991, 1, р. 120—121;

·       Динеков П. — Старобългарска литература, 27, 1994, с. 122—125 (рец.);

·       Шнитеp М., Д. Чешмеджиев. — ЕЛ, 49, 1994, 1, с. 136—138 (рец.).

 

Лиляна Грашева

 

 

    (54). ПОПРУЖЕНКО, Михаил Георгиевич (25.VII.1866—30.III.1944) — украински филолог славист. Роден в Одеса, където получава средно образование и завършва слав. филология в Новоросийския унив. (1888). Научните му интереси се зараждат под влиянието на Ф. И. Успенски. Защитава магистърска дисертация върху творчеството на Константин Костенечки — „Из истории литературной деятельности в Сербии XV века“ (1894) и докторска дисертация „Синодик царя Борила“ (издадена първоначално в: ИРАИК, 2, 1897; 5, 1899; отделна книга: Одеса, 1899; С., 1928). Проф. по слав. филология в Новоросийския унив. (1891—1919), където чете лекции по история на руската литература и на руския книжовен език, по история, бит и литература на западните славяни. Д-р на Харковския унив. (1899). След 1917 емигрира и от 1919 живее в Б-я. Редовен проф. в Катедрата по слав. литератури в Историко-филологическия фак. на

 

 

216

 

Софийския унив. (1920—1941), лектор в Балканския близкоизточен инст.; Доп. член на БАН (1923), действ, член на Българския археологически инст. (1928), чуждестр. член на Славянския инст. в Прага (1934), почетен член на Славянското д-во в Б-я (1936), член на Македонския научен инст. в София (1938). Почетен д-р на Софийския унив. (1939), редовен член на БАН (1941). Умира в София.

 

П. има приноси в областта на кирилометодиевистиката, на средновековната и на новата бълг. литература и история, на историята и литературата на Бълг. Възраждане. В редица публикации определя кирило-методиевската проблематика за основополагаща в слав. филология — „сбор от въпроси, които се отнасят не само до личното дело на двамата братя, славянски просветители, но и до културния живот на целокупното славянство изобщо“ (предговор към книгата на Г. А. Илински „Опыт систематической Кирилло-Мефодьевской библиографии“, С., 1934, с. III). В обема на това понятие според него се включват „език, писмо, книжнина и книжовни паметници, просветен и религиозен живот, национален подем и съзнание за единство на всички славянски народи, без оглед на религиозна принадлежност и на социалните условия на политически и културен живот, сетне — влияние върху околните народи и разни други неща, които в едно или друго отношение стоят във връзка с тях“ (с. III). В отделна публикация П. анализира хипотезите за възникването на глаголицата и нейната същност (1891). Поддържа мнението, че тя е най-старата слав. азбука и неин създател е Константин-Кирил; проследява възникването и и очертава кръга на глаголическите паметници. Той е категоричен привърженик на тезата за бълг. произход на Кирило-Методиевия език, като привежда редица доказателства от извороведски характер в нейна полза. П. е един от авторите на основните кирило-методиевски библиографии. Идеите си за създаването на подобни справочници излага още в началото на творческата си дейност („Заметки по Кирилло-Мефодиевскому вопросу“, 1982). Заедно със Ст. Романски П. е инициатор за издаването на библиографията на Г. А. Илински в Б-я (1934) и системно работи върху нейното продължение, излязло през 1942. В книгата, която в общи линии следва структурата на труда на Илински, са събрани 878 библиографски единици, част от които са анотирани. Данните се отличават с голяма точност, като в някои случаи допълват и поправят сведенията от библиографията на Илински. „Библиографски преглед на славянските кирилски източници за живота и дейността на Кирила и Методия“ (1935) също включва не само библиография, посветена на дейността на слав. апостоли, но и подробни анотации и други сведения във връзка със систематизираната информация. П. периодично прави обзори на нови книги и статии с кирилометодиевска проблематика. Оценките му винаги изразяват собствено гледище. В представянето на редица учени той изтъква приноса им именно като кирилометодиевисти (напр. на Успенски, А. И. Соболевски, В. Ягич, Μ. Н. Сперански, Г. А. Воскресенски, А. А. Кочубински и др.). Изказва и мнението си за важни трудове и издания, напр. на П. А. Лавров, Ал. Теодоров-Балан, И. Огиенко, Ив. Гошев и др.

 

П. е член на Кирило-Методиевската комисия при БАН, един от инициаторите и съосновател (1934) на международната Комисия за издаване на изворите за живота и дейността на Кирил и Методий при БАН. Заедно с Романски очертава стратегията на Комисията и съставя „Репертоар на кирилските извори за живота и дейността на Кирил и Методий“ (1935); в Комисията работи и върху събирането на преписите от Пространното житие на Кирил. Всъщност той ратува за пълно издание на изворите

 

 

217

 

за живота и дейността на Кирил и Методий. В кратки бележки разглежда кирило-методиевските традиции сред другите слав. и неславянски народи — хървати, руси, албанци и др. Смята, че Кирил и Методий са допринесли за християнизацията на населението на Херсон по време на Хазарската мисия. Допуска, че още преди смъртта на Методий (885) християнството се разпространява в Киевска Русия и че проповедта на слав. апостоли достига до западните ѝ краища (Карпатите) („България и Киевска Русь“, с. 27). Изследва взаимоотношенията между славяните и Византия в културно-политически план в специална студия (1915—1916). Многократно подчертава значението на Празника на Кирил и Методий за българите и обединяващата му роля за слав. народи.

 

Изданията на Синодика на цар Борил (1928) и Беседата на Презвитер Козма (1936), подготвени от П., не са изгубили своето значение. Те са изработени въз основа на щателно издирени и анализирани преписи и на нови материали от виз. извори. Синодикът е издаден чрез паралелно публикуване на два основни преписа — Палаузовския и Дриновския, с паралелен грц. текст; за пръв път е напечатано включеното в Синодика славословие за Кирил и Методий и техните ученици (с. 59—60). Изданието е снабдено с коментар и се предхожда от обширно филологическо изследване. Беседата на Презвитер Козма е анализирана в обстойно историко-филологическо проучване, в което аргументирано се доказва, че старобълг. писател е живял през X в., по времето на цар Петър I (927—969). П. смята, че в Беседата са обединени две самостоятелни творби: полемическо съчинение против еретиците и поучително слово. Според него те са възникнали независимо една от друга и са слети от по-късни преписвачи. Беседата е разгледана на широк фон, привеждат се съпоставки с най-ранната слав. традиция (напр. с ЖК и ЖМ), за част от която се смята произведението. Поставен е въпросът за новия превод на богослужебните книги по времето на цар Симеон (893—927) (т. нар. Симеоновска редакция), като се дава характеристика на Златния век и на преводната литература по това време (богословскотълкувателна, историческа, поучителна, житийна).

 

П. има заслуга за издаването на събраните съчинения на В. И. Григорович („Собрание сочинений В. И. Грогоровича, издано с примечаниями и под редакцией М. Г. Попруженко“. Одесса, 1916), голяма част от които са посветени на кирило-методиевската проблематика. Обработва архивни документи, запазени в БАН, и осветлява делото на бълг. и руски дейци от XIX в. (Н. Геров, Ю. И. Венелин, Μ. П. Погодин и др.). Изучава политическите движения и културните прояви на българите през Възраждането, живели или учили в Русия. Голям е приносът му в проучването на Одеса като средище на бълг. емиграция през Възраждането. П. работи и върху история на България, която остава непубликувана.

 

 

            Съч.:

o   Прошлое глаголицы. — Филологические записки, 30, 1891, 5, с. 1—92;

o   Заметки по Кирилло-Мефодиевскому вопросу. — ЛИФОНУ, 2, 1892, Византийское отделение, с. 43—64 (отд. отп. Одесса, 1892, 24 с.);

o   Из истории литературной деятельности в Сербии XV века. „Книга царств“ в собрании рукописей Библиотеки Императорского Новороссийского университета. Одесса, 1894, 2 + 185 с.;

o   Синодик царя Бориса. Одесса, 1899, 15 + 82+175 + 55 с.;

o   Е. Спространов. Опис на ръкописите в библиотеката на Св. Синод на българската църква в София (рец.). — ЖМНП, 335, май, с. 229—232;

o   Материалы для библиографии по Кирилло-Мефодиевскому вопросу. — ЖМНП, 341, 1902, май, с. 87—125;

o   Материалы для истории славянских колоний в России. Одесса, 1902, 40 с.;

o   Очерки по истории возрождения болгарского народа. — ЖМНП, 344, 1902, ноябрь, с. 1—34; 349, 1903, сентябрь-октябрь, с. 327—346; Н. с., 2, 1906, март-апрель, с. 337—352;

o   Ю. И. Венелин и неговото значение в историята на българското Възраждане. С., 1903, 24 с.;

o   Абагар. Из истории возрождения болгарского народа. СПб., 1906, 30 с.+2 факс. (отд. отп. от: ИОРЯС, 10, 1905, 4);

 

 

218

 

o   Св. Козмы Пресвитера Слово на еретики и поучение от божественных книг. — Г1ДПИ, 167, 1907, 16 + 86 с.+ 2 факс.;

o   Историко-литературные труды профессора А. А. Кочубинского. Одесса, 1909, 15 с.;

o   Из материалов по истории славянских колоний в России. Одесса, 1909, 34 с. (отд. отп. от: Записки Императорского Одесского общества истории и древности, 28); Козма Пресвитер. — ИРАИК, 15, 1911, с. 124—205;

o   Сорокалетие ученой деятельности академика Ф. И. Успенского. Одесса, 1912, 41 с.+ 2 факс.;

o   Участие Одессы в возрождении народа болгарского. Одесса, 1912, 20 с.;

o   Славяне и Византия. — ВВр, 22, 1915—1916, с. 253—280;

o   А. Теодоров-Балан. Св. Климент Охридски в книжевния помен и научното дирене. С., 1919 (рец.). — Славянски глас, 14, 1920, 1—2, с. 34—36;

o   Към въпроса за ролята на славянството в световната история. С., 1920 (Славянска библиотека, 1), 29 с.;

o   Pages de l’histoire de Bulgarie. — L’Opinion Libre, 1921, 1, p. 8—11;

o   Les Bogomiles. — L’Opinion Libre, 1921,3—4, p. 53—55;

o   Слава Кириллу и Мефодию. — В: Св. Св. Кирил и Методий. 24/11 май 1921. Изд. на Министерството на народното просвещение. С., 1921, с. 6—7 (същото в: Равноапостолите Кирил и Методий. Литературен сборник. С., 1936, с. 102—109);

o   Страницы из истории болгар. — В: Сборник в чест на проф. А. Медведев. С., 1922, с. 24—34;

o   А. Теодоров-Балан. Кирил и Методи. 1. Жития на Кирила и Методия и похвални тем слова. С., 1920 (рец.). — Славянски глас, 16, 1922, 1—2, с. 31—33;

o   [Передовая статья по случаю дня свв. Кирилла и Мефодия]. — Русь, бр. 93, 25 мая 1923, с. 1;

o   Страницы из болгарской истории. — В: Сборник в чест и в памет на Луи Леже (1843—1923). С., 1925, с. 1—20;

o   Памяти Μ. П. Погодина. — В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски. С., 1925, с. 277—289;

o   Из истории религиозных движений в Болгарии в XIV в. — Slavia, 7, 1928, р. 536—548;

o   България в трудовете на Т. И. Успенски. — МкП, 4, 1928, 4, с. 79—98;

o   Синодик царя Борила. С., 1928 (Български старини, 8), 179 + 96 с.+4 табл.;

o   А. И. Соболевский (1856—26 май 1929). — ЛБАН, 12, 1928—1929 (1931), с. 183—187;

o   Козма Презвитер. — БПр, 1, 1929, 1, с. 22—38;

o   Документи за българската история. 1. С., 1930, 592 с.; 2. С., 1932, 317 с.;

o   Из историята на старобългарската проповедническа литература. — БПр, 1, 1930, 3, с. 245—353;

o   А. Ф. Гильфердинг. — Славянски календар, 22, 1932, с. 47—54;

o   Козма Пресвитер и новгородские еретики XV в. — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му (1863—1933). С., 1933, с. 321—332;

o   Нови трудове по кирилометодиевския въпрос. — БПр, 2, 1933, 1, с. 123—129;

o   Ильинский ГА. Опыт систематической Кирилло-Мефодьевской библиографии. Под редакцией и дополнениями М. Г. Попруженка и Ст. М. Романского. С., 1934, 303 с.;

o   Библиографски преглед на славянските кирилски източници за живота и дейността на Кирила и Методия. С., 1935, 68 с. [Попруженко М., Ст. Романски];

o   Козма Пресвитер, болгарский писатель X века. С., 1936 (БСт, 12), 299 + 92 с.;

o   Подвигът на св. братя Кирил и Методи. — Св. св. Кирил и Методи. Изд. на Комитета „Св. св. Кирил и Методи“, бр. 2, 24 май 1937, с. 5;

o   М. Н. Сперански (1863 — 12 април 1938). — ЛБАН, 21, 1937—1938 (1941), с. 95—100;

o   Ватрослав Ягич и българознанието. — Родина, 1, 1938, 1, с. 134—136;

o   България и Киевска Русь. — Родина, 1, 1939, 3, с. 25—31;

o   Проф. протоиерей Ив. Гошев. Светите братя Кирил и Методий. Материали из ръкописите на Синодалния църковен музей в София (рец.). — Родина, 1, 1939, 3, с. 186—188;

o   Кирилометодиевска библиография за 1934—1940 год. С., 1942, 28 + 169 с. [Попруженко М., Ст. Романски].

 

            Лит.:

·       Златарски В. Н. — БПр, 5, 1899, 9—10, с. 268—270 (рец.);

·       Флорински Т. Я. — Университетские известия. Имп. Университет св. Владимира, 40, 1900, 6, с. 187—190 (рец.);

·       Лавров П. А. К вопросу о Синодике царя Борила (рец.). — ЛИФОНУ, 8, 1900, с. 35—136;

·       Соболевский А. С. Козмы Пресвитера Слово на еретики. Сообщение М. Г. Попруженко. — ЖМНП, Н.С., 12, 1907, ноябрь, с. 427—429;

·       Руски професори в Софийския университет. Η. П. Кондаков и М. Г. Попруженко. — Славянски глас, 1920, 3—4, с. 95;

·       Цонев Б. [Доклади за избор на нови редовни и дописни членове на БАН]. — ЛБАН, 6, 1921—1922 (1924), с. 73—74;

·       Пата Й. — Slavia, 14, 1936—1937, р. 306—307;

·       Младенов Ст. — Училищен преглед, 36, 1937, 4, с. 501—508;

·       Романски Ст., Ю. Трифонов, П. Мутафчиев. [Доклад за избор на нови редовни и дописни членове.] Михаил Георгиевич Попруженко. — ЛБАН, 24, 1940—1941 (1945), с. 69—74;

·       Динеков П. Библиографски преглед на славянските кирилски източници. — В: Равноапостолните Кирил и Методи. Литературен сборник. С., 1956, с. 96—101; 100 години БАН. 1. С., 1969, с. 594—595;

·       Митряев А. И. Попруженко Михаил Георгиевич. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 278—279;

·       Любенова Л. Руски учени-хуманитаристи в България в периода между двете световни войни. — СФ-С, 21, 1993, с. 352—359;

·       Станчев М. Украинските изследвания върху проблемите на българската култура. — Балканистичен форум, 2, 1993, 1, с. 63—69;

·       Любенова Л. Славянофилството в творчеството на Михаил Попруженко. — В: Славянската взаимност — минало и съвременност. Славянски летописи. 1. С., 1994, с. 90—99;

·       Станчев Μ. Μ. Г. Попруженко — страницы жизни и творчества. — Болгарский ежегодник, 1, 1994, с. 122—135;

 

 

219

 

·       Любенова Л. Непубликувана „История на България“ от Михаил Попруженко (1866—1944). — Родина, 3, 1997, 1—2, с. 253—260;

·       Любенова Л., Г. Рупчева. Нови постъпления в архива на Михаил Попруженко. — В: Славянските култури и съвременната цивилизация. Славянски летописи. 3. С., 1999, с. 132—142;

·       Пантев А., Б. Гаврилов. 100-те най-влиятелни чужденци в българската история. С., 1999, с. 349—350.

 

Анисава Милтенова, Красимира Минкова

 

 

    (55). ПОРФИРИЙ УСПЕНСКИ (светско име: Константин Александрович Успенский) (1804—19.IV/1.V.1885) — руски църковен деец и историк, археограф, палеограф. Роден в Кострома, където завършва семинария. Учи в Петербургската духовна академия (1824—1829) и по време на следването си се замонашва под името Порфирий. Учител, а от 1838 — проф. по богословие и по църковна история и право в Ришельовския лицей в Одеса. Настоятел на руската посолска църква във Виена (1841—1842). През 1841 предприема научно пътуване до областта Далмация, където започва да изучава слав. археол. и книжовни паметници. През 1845 посещава за пръв път п-в Атон и работи с грамотите и ръкописите в манастирските библиотеки. Началник на Руската духовна мисия в Ерусалим (1847—1854). По време на престоя си там обикаля всички големи центрове на християнската култура в Палестина и Египет. С дейността на П. У. в Ерусалим започва периодът на неговия активен научен интерес към слав. книжовно наследство на Изтока. През 1857—1861 посещава неколкократно светогорските манастири и други обители в Гърция и продължава да събира материал за историята на християнския Изток. Епископ на Чигирин (1865) и игумен на Новоспаския манастир в Москва (1878). Умира в Москва.

 

Порфирий Успенски

 

Вниманието на П. У. е насочено към историята и състоянието на християнските средища на Изтока и към запазените там паметници на православната култура. Той изучава грц., слав., сирийски, арабски и грузински ръкописи и епиграфски материали. Палеографията и археографията заемат централно място в разностранните му интереси. Той издирва, открива, каталогизира и събира многобройни писмени паметници. Ценните му указания за датировката, езика и писмото на слав. кодекси, както и значителните извлечения от труднодостъпни или недостъпни слав. ръкописи бележат нов етап в славистиката. Описанията на П. У. не са загубили своето значение и до днес. Особено големи са заслугите му за разкриването на книжовното богатство на манастира „Света Екатерина“ на Синайския полуостров. Той пръв забелязва знаменития грц. Синайски библейски кодекс от IV в., както и Синайския псалтир и Синайския евхологий („Второе путешествие в Синайский монастырь...“, с. 136, 163); на него принадлежи и първият обзор на слав. ръкописи на Синай. Научните наблюдения на П. У. най-често са включени в рамките на неговите поклоннически

 

 

220

 

пътешествия. Авторът съчетава традиционния пътеписен жанр с изследователски бележки за книжовни, епиграфски и други паметници. Мимоходом той изказва свои мнения и хипотези за основни моменти от историята на слав. писменост. Многогодишното изучаване на Изтока и на п-в Атон е обобщено в труда на П. У. „Восток христианский“. Посмъртно излиза от печат неговата автобиографична „Книга бытия моего“ в осем тома.

 

Кирило-Методиевото дело занимава П. У. в рамките на общия му интерес към слав. старина. В описанията си той отбелязва и коментира преписи от творби на Константин-Кирил и Методий, слова от Климент Охридски, произведения на други старобълг. писатели. Като приема, че Солунската легенда има истор. основа, П. У. стига до погрешни изводи за личността на Константин-Кирил и за двете слав. азбуки. Той смята, че съществуват две личности с името Кирил. Първия нарича „Каппадоко-Солунский“ и „Каппадоко-Дамасский“. Според него този Кирил живее през втората половина на VII в. и създава за славяните кирилицата. Така П. У. обяснява разликите в преводите на Свещеното писание, преданията за дейността на първоучителите сред бълг. славяни и сходството на кирилицата с гръко-йонийското писмо, употребявано в Палестина, Кападокия и Египет много преди IX в. (срв. „Первое путешествие в Афонские монастыри...“, 2, 1, с. 103—106).

 

П. У. е страстен и неуморим колекционер на старини, включително и на слав. ръкописи. След неговата смърт изключително богатите му сбирки, както и значителна част от научното му наследство, което остава неиздадено, попадат на две места: през 1883 Държ. публична библиотека в Санкт Петербург, дн. РНБ, получава 108 ръкописа (главно фрагменти, откъснати от най-ценните кодекси) и две кутии с ръкописни записки на П. У. за ръкописи в атонските манастири, а през 1886 по завещание на П. У. в Академичната библиотека в Санкт Петербург постъпват три колекции и 154 тома ръкописи.

 

 

            Съч.:

o   Указатель актов, хранящихся в обителях св. Горы Афонской. — ЖМНП, 52, 1847, 7, с. 36—74; 8, с. 169—200;

o   Путешествие по Египту и в монастыри св. Антония Великого и преп. Павла Фивейского в 1850 году. СПб., 1856, 294 с.;

o   Св. Кирилл, архиепископ Иерусалимский. — Прибавления к творениям святых отцев, 14, 1855, с. 89—138;

o   Первое путешествие в Синайский монастырь в 1845 году. СПб., 1856, 351 с.;

o   Второе путешествие в Синайский монастырь в 1850 году с двумя картами Синая. СПб., 1856, 397 с.;

o   Восток христианский. Египет и Синай. Виды, очерки, планы и надписи к путешествиям. Б. м., 1857, 90 табл.+2 с.;

o   Мнение о Синайской рукописи, содержащей в себе Ветхий завет неполный и весь Новый завет с посланием святого апостола Варнавы и книгою Ермы. СПб., 1862, 29 с.;

o   Суждение об Афоно-Иверском акте 982 года и о глаголической подписи на нем попа Георгия. — Известия Императорского археологического общества, 5, 1863, 1, с. 14—19;

o   Четыре беседы Фотия, святейшего архиепископа Константинопольского и рассуждение от них. СПб., 1864, 120 с.;

o   Известия о глаголической псалтыри, хранящейся в библиотеке Синайского монастыря. — Известия Императорского археологического общества, 5, 1863, 1, с. 19—20;

o   Восток христианский. Абиссиния. Участие России в судьбе Абиссинии. Киев, 1866, 146 с.;

o   Восток христианский. Нитрийские монастыри в Ливии. Киев, 1868, 129 с.;

o   Восток христианский. Богослужение абиссинцев. Киев, 1869, 77 с.;

o   Главы церковные. — ТКДА, 1, 1873, с. 906—910;

o   Первое путешествие в Афонские монастыри и скиты в 1845 году. 1, 1. Киев, 1877, 386 с.; 1, 2. Киев, 1877, 341 с.; 2. М., 1881,454 с.;

o   Восток христианский. История Афона. 1. Афон языческий. Киев, 1877, 228 с. + 1 карта; 2. Афон христианский, мирский. Киев, 1877, 179 с.; 3. Афон монашеский. Киев, 1877, 383 с.;

o   Восток христианский. Афон. М., 1880, 529 с.;

o   Второе путешествие по святой горе Афонской в годы 1858, 1859 и 1861, и описание скитов Афонских. М., 1880, 529 с.;

o   Книга бытия моего. Дневники и автобиографические записки. Под редакцией П. А. Сырку. 1. СПб., 1894, 13 + 777 с.; 2. СПб., 1895, 551 с.; 3. СПб., 1896, 718 с.; 4. СПб., 1896, 470 с.; 5. СПб., 1899, 536 с.; 6. СПб., 1900, 424 с.; 7. СПб., 1901, 445 с.; 8. СПб., 1902, 608 с.;

o   Восток христианский. Путешествие в Метеорский и Оссоликийский монастыри Фессалии в 1850 году. Под редакцией П. А. Сырку. СПб., 1896, 30+614 с.;

o   Восток христианский. Александрийская патриархия. Сборник материалов, исследований и записок, относящихся до истории Александрийской патриархии. 1. Под редакцией X. М. Лопарева. СПб., 1898, 127+415+32 с.;

 

 

221

 

o   Иконы Синайской и Афонской коллекции преосв. Порфирия, издаваемые в лично им изготовленных 23 таблицах. Объяснительный текст Н. П. Кондакова. СПб., 1902, 25 с.+ 23 табл.;

o   Описание греческих рукописей монастыря св. Екатерины на Синае. 1. Замечательные рукописи в Библиотеке Синайского монастыря и Синаеджувантийского подворья (в Каире). Под редакцией и с дополнениями В. Н. Бенешевича. СПб., 1911, 28+663 с.

 

            Лит.:

·       Куев К. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. С., 1979, с. 66—70 (2 изд. 1986, с. 72—75);

·       Розов Н. Н. Успенский Константин Александрович (в монашестве Порфирий). — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 337—338;

·       Христианство. Энциклопедический словарь. 2. Л-С. М., 1995, с. 371—372;

·       Герцман Е. В. В поисках песнопений греческой церкви. Преосвященный Порфирий Успенский и его коллекция древних музикальных рукописей. М., 1996, 227 с.

 

Климентина Иванова

 

 

    (56). ПОСОЛСТВА НА БЪЛГАРИТЕ В РИМ през IX век. През втората половина на IX в. отношенията между Константинополската патриаршия и бълг. княз Борис I (852—889) се усложняват. Процесът на християнизация на бълг. народ е още в самото си начало. За да го продължи, князът решава да насочи своите дипломатически усилия към другия световен център на християнската цивилизация, папския Рим. Той се обръща към предстоятеля на Римската църква папа Николай I (858—867) с многобройни въпроси, които се отнасят до устройството и управлението, както и до всекидневния живот на скоро покръстената и все още покръстваща се страна.

 

Първото бълг. пратеничество пристига в Рим на 29 авг. 866. В него участват Борисовият родственик боляринът Петър (водач на посланиците) и велможите Иван и Мартин. Те носят текста на допитванията и много дарове за светите места в Рим и за папата, включително и въоръжението, с което бълг. княз се справил с противниците на покръстването.

 

„Щом преблаженият папа научил това, изпълнен от голяма радост, въздал похвали на Христа и благодарейки заедно с цялата поверена му свише Църква, с предано сърце и смирен глас прославил безкрайно нашия бог, който в последно време направил толкова голямо чудо“

 

— така описва реакцията, предизвикана в папската резиденция от пристигането на бълг. пратеници, Анастасий Библиотекар, съвременник и биограф на папа Николай I (ЛИБИ, 2, с. 184). Бълг. делегация е приета с вежливост и почести и е задържана в Рим до приготвянето на папските отговори по допитванията на българите. Първоначалната радост от появата на бълг. пратеничество е донякъде охладена от съдържанието на въпросите, зададени от княз Борис. Не може да има съмнение, че папа Николай I е схванал основните цели, които си е поставял бълг. владетел: търсене на по-приемлив за Б-я модел на християнските норми от византийския, изграждане на църковна организация, подчинена на интересите на княза и неговите съветници, и осигуряване на Бълг. църква на статут, който да ѝ предоставя в необходимата степен автономност от нейната учредителка — Римската църква. Поради това отговорите на папата са съставени с голяма предпазливост и гъвкавост.

 

В състава на своето пратеничество (вж. Посолства на Рим в България) папа Николай I включва един от видните епископи на Римската църква, опитния дипломат Формоза Портуенски, с поръчение да съдейства на бълг. княз при християнизирането на народа и създаването на църковна организация. Характерът и способностите на този папски легат до такава степен допадат на княз Борис и неговите приближени, че от този момент до края на българо-римските контакти последователно и настойчиво той изисква от Рим да ръкоположи и изпрати Формоза за глава на Бълг. църква.

 

Това била целта на следващото бълг. пратеничество при папа Николай I.

 

 

222

 

Сандъкът от Терачина, IX в, — вероятен дар от княз Борис I за папа Николай I

 

В биографията на този римски първосвещеник се съобщава:

 

„А славният български княз, приобщен чрез съветите на този благочестив отец, започнал да гори с такъв пламък във вярата, че изгонил от царството си всички чужденци, и като слушал проповедта само на апостолическите пратеници-прелати, решил да се подкрепя постоянно с храна, която дава вечен живот, и поискал едного от тях — Формоза, истински епископ по живот и нрави, да му бъде даден за архиепископ. Тогава той повторно проводил свои пратеници в Рим...“ (ЛИБИ, 2, с. 185—186).

 

Начело на новото пратеничество отново застава бълг. болярин кавханът Петър, придружен от болярина Георги, ичиргу боила Стасис и кана багатур Сондоке — така те сами се представят на неизвестния монах скриптор от манастира край гр. Аквилея. Това става на връщане от пратеничеството, когато имената им са записани в Чивидалското евангелие наред с имената на членовете на бълг. владетелска фамилия. От второто бълг. пратеничество, с което се цели да се уреди бълг. църковна организация и по-специално да се реши въпросът за нейния предстоятел, е зависело до голяма степен какви ще бъдат отношенията на Бълг. църква с Рим. Вероятно князът е преценил, че с човек като Формоза начело на Бълг. църква нейната реална автономност лесно ще се постигне.

 

Изображение на княз Борис (лицето, държащо меч) във фреска от църквата „Моите Челио“ в Рим

 

Папа Николай I и неговият приемник папа Адриан II (867—872) обаче имат съмнения относно лоялността на Формоза към Апостолическата катедра и затова са взети мерки той по дипломатически път да бъде отстранен от Б-я. Подозренията на папата дават повод и по-късно на противниците на Формоза да го обвиняват в предателство към интересите на папската власт и в тайни уговорки за съвместни действия с бълг. владетел.

 

След отстраняването на Формоза изборът на българите пада върху друг известен деец на Римската църква — дякон Марин, пребивавал в Б-я в състава на последното папско пратеничество. Това решение на бълг. княз отнася в Рим отново кавханът Петър, който пристига там в началото на 868 заедно със завръщащите се от Б-я епископи Формоза и Павел.

 

„Този пратеник [кавхан Петър] донесъл заедно с царските дарове и писмо от княза, който молел много върховния предстоятел да му изпрати или добре познатия му дякон Марин, след като го ръкоположи за архиепископ, или да изпрати някого от кардиналите на своята църква, мъж най-достоен да бъде избран от българите за архиегшскопска длъжност поради мъдростта, характера и живота си, та, след като бъде одобрен от тях и се завърне при папата,

 

 

223

 

да бъде удостоен с архиепископско звание“ (ЛИБИ, 2, с. 193—194).

 

Последвалата реакция на Рим е недвусмислено доказателство за неотстъпчивостта и последователността в позицията му по бълг. църковен въпрос. При това положение княз Борис и неговите съветници правят последен опит да получат от Римската църква желаното. Пристигналият папски кандидат за бълг. църковен глава — поддякон Силвестър, доверен човек на папа Адриан II, веднага е отпратен в Рим с писмо до папата, в което с ултимативен тон се иска да бъде ръкоположен и изпратен в Б-я или дякон Марин, или епископ Формоза. Това става в навечерието на свикания в Константинопол църковен събор (869— 870), на който бълг. църковен въпрос е окончателно решен в полза и според желанията на бълг. владетел. Той отговаря с вежлива сдържаност на многобройните послания на папа Йоан VIII (872—882), без обаче да изпрати нито веднъж послание с конкретни предложения. Доказателство е писмото на римския първосвещеник до княз Борис от 878:

 

„Сега, ако послушате нас и се завърнете в лоното на свети Петър, ще ви приемем като най-любими синове с отворени обятия, ще ви прегърнем с разтворени ръце, ще ви имаме всякога в недрата на Христовата любов и не ще престанем да ви поднасяме или да ви даваме, ако има нещо свято, нещо спасително или нещо подходящо за вас. Получихме изпратения от вас дар, донесен от монаха Урс. Ние благодарим за него на вашата любезност и възхвалихме бога, който те научи да дадеш с преданост дар, а както се надяваме, ти скоро ще ни предадеш напълно и всецяло и самия себе си“ (ЛИБИ, 2, с. 150).

 

Отговорът на бълг. княз отново е само акт на любезност — през 879 бълг. велможа Сондоке пристига като пратеник в Рим, но вместо многоочакваното послание от страна на княз Борис, поднася на папата само княжеските уважения и подаръци. Оттогава княз Борис запазва пълно мълчание по отношение на призивите за общение, изпращани по различни поводи от столицата на Римската църква.

 

 

            Лит.:

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1927, с. 85—201 (2 изд. С., 1971, с. 105—209);

·       Гюзелев В. Княз Борис Първи. България през втората половина на IX век. С., 1969, с. 191—294;

·       История на България. 2. С., 1981, с. 219—228.

 

Илия Илиев

 

 

    (57). ПОСОЛСТВА НА РИМ В БЪЛГАРИЯ през IX век. През втората половина на IX в. се води напрегната борба между Римската и Константинополската църква за надмощие в някои спорни църковни области на Балканите и в Централна Европа. Сблъсъкът на двете главни сили на Християнската църква допълнително се изостря от възникналия през 60-те г. на IX в. бълг. църковен въпрос — за върховенство над бълг. диоцез. Началото на борбата между Рим и Цариград, продължила повече от две десетилетия, е поставено още с намеренията на княз Борис I (852—889) да свърже покръстването на българите с Римската църква. Редица обстоятелства попречват на този план и в крайна сметка Б-я приема християнството от Византия. Тази победа на Цариград не е забравена от папа Николай I (858—867). Той изчаква удобен момент за реванш, който настъпва скоро. Все пак инициативата за българско-римските контакти принадлежи отново на княз Борис. Веднага след официалното приемане на християнството бълг. владетел се възползва от възможността да свърже строителството на Бълг. църква с римските първосвещеници и изпраща свои представители при папа Николай I, които му представят подробен списък от въпроси, засягащи всички страни от живота и управлението на държавата (вж. Посолства на българите в Рим). Папата посреща пратениците с възторг, за който свидетелства негово писмо до реймския архиепископ Хинкмар.

 

 

224

 

Княз Борис I между княз Ландулф и херцог Лутвин. Стенопис от Фр. Мароне в църквата „Санта Мария ин Органо“ във Верона, 1495 г.

 

От писмото личи стратегическото значение на бълг. църковен диоцез за Римската църква. Николай I приготвя своите отговори по допитванията на българите много внимателно, опитва се да отгатне и да задоволи, доколкото е възможно, всички техни желания. От друга страна, той не се отказва от претенцията си за върховенство над светските владетели, нито позволява новостроящата се Бълг. църква да разчита на някаква самостоятелност от Престола на св. Петър.

 

Първото папско пратеничество в Б-я оглавяват опитните дипломати на Апостолическата катедра епископите Павел Популонски и Формоза Портуенски. Освен тях в състава на делегацията влизат епископ Донат Остийски, Лъв, презвитер на Римската църква, и Марин, дякон на Апостолическата катедра. Тримата са натоварени освен с просветителска работа в Б-я и със задачата да занесат в Цариград папските послания, заклеймяващи възкачването на Фотий (858—867, 877—886) на патриаршеския престол. Пратениците на Николай I пристигат в Б-я в края на 866 и с ентусиазъм се залавят за работа. По указания на папата бълг. народ се кръщава отново, отново се освещават храмовете, изгонени са виз. духовници, въвеждат се правилата и законите на християнството, тъй както са установени и спазвани в Римската църква. Поставя се и въпросът за избиране на духовник из средата на папските пратеници, който да бъде ръкоположен в Рим за глава на Бълг. църква. Малко преди смъртта си (13 ноем. 867) папа Николай I се разпорежда за Б-я да замине ново пратеничество, в състава на което влизат епископите Доминик Тривенски и Гримоалд Полимартийски. На намиращия се вече в Б-я Павел Популонски и на Гримоалд се възлага да продължат светителската дейност. На допадналия на княз Борис Формоза и на Доминик е наредено да заминат за Цариград с дипломатическа мисия, която те не успяват да изпълнят, тъй като са спрени на българо-виз. граница (папската делегация се забавя доста в Рим, преди да замине за Плиска, поради смъртта на папа Николай I; изчаква се възшествието на неговия приемник — Адриан II). Новият римски първосвещеник се възкачва на престола на 14 дек. 867 и не променя нищо в политиката на предшественика си по бълг. църковен въпрос. В самото начало на 868 в бълг. столица пристига второто папско пратеничество, но и след него въпросите за бълг. църковен глава и за статута на Бълг. църква остават открити.

 

Княз Борис I и неговите приближени решават да направят опит за постигане на компромис с Рим. Те предлагат за архиепископ на Бълг. църква да бъде ръкоположен добре познатият им (познат и на папата като близък привърженик на Формоза) дякон на Апостолическата катедра Марин. Отговорът на Адриан II е донесен в Плиска от третото папско пратеничество в Б-я. Оглавява го някой си Силвестър (според някои източници иподякон), верен човек на папата. Той обаче е изпратен веднага обратно с ултимативни искания веднага да бъде решен спорният въпрос.

 

 

225

 

Поставя се и условието за бълг. архиепископ да бъде ръкоположен или дякон Марин, или епископ Формоза. Папа Адриан II отговаря на бълг. ултиматум с твърде неопределена покана българите да посочат кого желаят да им бъде ръкоположен за първосвещеник. Този отговор предполага, че епископ Формоза и дякон Марии не се вземат предвид като евентуални кандидати за бълг. църковен престол.

 

Новият педстоятел на Римската църква папа Йоан VIII (872—882) подхваща с голяма енергия опитите за възстановяване на загубените позиции в бълг. диоцез. За това свидетелства обемистата му кореспонденция по този въпрос, запазена в архивите на Ватикан. Още през 872—873, съвсем скоро след възкачването си на папския престол, той прави първия си опит да върне княз Борис I и бълг. народ в лоното на Римската църква. Тонът на папското послание е назидателен, дори строг, а отговорът на бълг. владетел — красноречиво мълчание. През 874—875 папа Йоан VIII отново пише на „скъпия си син“, бълг. княз, че пътят, който следва, не води към истинското християнство. Като не получава отговор и на това писмо, той е принуден да изчака по-удобен момент за намеса в бълг. църковни работи. През 877 виз. имп. Василий I Македонянин (867—886) се обръща към него с предложение да се сложи ред в отношенията между двете църкви. Папските пратеници, епископите Евгений Остийски и Павел Анконски, носят освен три писма, предназначени за Константинопол, и други четири, адресирани до княз Борис, до брат му (вероятно известния Докс Черноризец), до княжеския роднина — болярина Петър, и до всички виз. духовници в Б-я. Тонът на папата в последното писмо е остър и осъдителен, а в писмата, предназначени за княза и неговите най-близки — любезен и дори ласкателен. Епископите Павел и Евгений успяват да посетят бълг. столица и да разговарят с княза и неговите приближени, но поради „помрачение“ не успяват да изпълнят папските заръки.

 

Надпис от Преслав, свързан с пребиваването на латинското духовенство в България

 

Римският първосвещеник не се разколебава от този неуспех и решава да продължи опитите за диалог. Още през пролетта на 879 той съставя писмо, в което освен че поднася своите извинения за поведението на епископите Евгений и Павел, припомня близкото минало, когато Бълг. и Римската църква са в най-близки отношения. Към възвръщане на тези добри отношения папата приканва и най-близките съветници на княза — брат му Докс, болярина Петър и ичиргу боила Стасис, като в отделно писмо, адресирано до тях, намеква, че е готов да приеме всякакви условия, стига те да склонят своя владетел да се върне към

 

 

226

 

общение с Апостолическата катедра. Тези писма не достигат до своите адресата поради политическите промени, станали в Хърватско, откъдето трябвало да мине на път за Б-я папският пратеник (вероятно презвитер Йоан Венециански). Той спешно се връща в Рим, за да уведоми за настъпилите промени на хърватския престол, и отново отива в Хърватско, за да уреди повторното приобщаване на хърватските и далматинските земи към Римската църква. Поради това двете писма за Б-я остават в архивите на папската канцелария.

 

По-късно, пак през 879, презвитер Йоан Венециански отнася в Плиска ново послание от своя архиерей. То се различава съществено от предишните две писма. В него няма и следа от извинения, увещания и намеци за готовност да бъдат приети бълг. условия; проникнато е от увереност в благоприятното за Рим разрешаване на бълг. църковен въпрос. Вместо да изрази съгласие за приемане на римски пратеници за преговори, княз Борис I изпраща на папата своите уважения и почетни дарове, занесени в Рим от багатура Сондоке през лятото на 879.

 

Невъзможността да повлияе пряко на бълг. княз подтиква папата да се опита да постигне целта си чрез своите пратеници на Константинополския църковен събор през 879—880. Когато и това не му се удава, той избира за свой пратеник в Б-я нинския епископ Теодосий, наскоро ръкоположен за глава на новоучредената Хърватска църква. Папата вероятно се надява примерът на новата слав. църква да привлече княз Борис I към преговори с Рим. Епископ Теодосий оправдава донякъде надеждите на Йоан VIII. Бълг. владетел обещава да изпрати пратеници в Рим за разговори по разглеждания въпрос. Въпреки това папата изпраща към края на 880 писмо на бълг. княз, в което без да скрива своето нетърпение, пише:

 

„Учудваме се, че макар и да измина толкова много време, вие не сте изпратили ваши пратеници до вашата майка — светата Римска църква — и до нас. И наистина, ти си обещал, както ни докладва досточтимият епископ Теодосий, да изпратиш пратениците си с него, но ние не знаем поради каква причина си пропуснал да ги изпратиш... Ето защо с това наше апостолическо писмо ви напомняме и подканяме, като най-скъпи синове, да не се колебаете да изпратите веднага при нас подходящи пратеници...“ (ЛИБИ, 2, с. 179).

 

Отговор от Плиска не пристига. До края на живота си папата не престава да се надява и да повтаря своите покани и любезни обещания. В едно писмо от 882 отново се срещат познатите мисли:

 

„... прескъпи сине, побързайте да поправите това, което сте направили несправедливо; и при всеки случай и без всякакво бавене съобщете ни чрез ваш пратеник всичко, което искате да поправите...“ (ЛИБИ, 2, с. 181).

 

С това послание, останало също без отговор, завършват дългогодишните усилия на папа Йоан VIII да постигне съюз между Бълг. и Римската църква. Някои изследователи предполагат, че при следващите предстоятели на Апостолическата катедра — папа Марин I (882—884) и папа Формоза (891—896), между Б-я и папския Рим наново са установени контакти и дори е сключен съюз. Тази хипотеза не се подкрепя от изворови данни.

 

            Лит.:

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1927, с. 85—201 (2 изд. С., 1971, с. 105—209);

·       Папа Николай I. Писма. 1. — ЛИБИ, 2. С., 1960, с. 63—64, 179—181;

·       Гюзелев В. Княз Борис Първи. България през втората половина на IX век. С., 1969, с. 191—294;

·       Smedovski T. Latin Mission in Bulgaria in 866—870. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 1, p. 39—55; 2, p. 39—51;

·       История на България. 2. С., 1981, с. 219—228;

·       Попконстантинов К. Латинската мисия през 866—870 г. и отражението ѝ в старобългарската култура. По археологически и епиграфски данни. — Die slawischen Sprachen, 11, 1987, p. 115—121.

 

Илия Илиев

 

 

227

 

 

    (58). ПОУЛИК, Йозеф (Poulík, J.) (6.VIII. 1910—28.11.1998) — чешки археолог. Роден в Йиржиковице край Бърно. Основно образование получава в родното си място, където за пръв път влиза в допир с археол. находки от моравските земи. През 1930 завършва текстилно училище в Бърно, а след това — и гимназия като частен ученик. Следва история, археология и история на изкуството в Бърненския унив. при Е. Шимек. По време на учението си и по-късно работи в Моравския музей (Moravské museum) и насочва интересите си към най-древните слав. култури в Централна Европа. Завършва слав. археология в Карловия унив. в Прага (1946). Ръководител на Филиала на Държ. археол. институт (Státní archeologický ústav) в Бърно (1945—1990). Доц. (1962) и проф. (1966) в Бърненския унив., член-кор. (1968), акад. (1972) и вицепрезидент (1970) на Чехословашката АН. Председател на Чехословашкия национален археол. комитет и на Чехословашкия комитет на славистите. Чуждестр. член на БАН (1979), на АН на ГДР на Саксонската АН в Лайпциг. Носител на орден „Кирил и Методий“ I ст.

 

Йозеф Поулик

 

След 1948 П. участва в широката програма за археол. проучване на Моравия, особено на южна Моравия. Ръководи разкопките и проучването на великоморавското находище край с. Микулчице (от 1954), с което са свързани редица открития относно материалната и духовната култура на моравските славяни. Някои от тях коренно променят дотогавашните научни представи, опиращи се на недостатъчен фактически материал. Първо място в това отношение заемат разкритите основи на 12 зидани каменни църкви със следи от мазилка отвън и отвътре и фрагменти от цветни фрески. Те свидетелстват не само за високата степен на развитие на строителното изкуство и изобщо на големия напредък в областта на материалната култура в сравнение с предходния археол. хоризонт, но и за времето на покръстването и развитието в областта на духовната култура. Доказва се и напредналият стадий на християнизацията на великоморавските земи през IX в., известен дотогава само от бегли споменавания в писмени истор. извори, включително и кирило-методиевските. Наблюденията и откритията на П. в тази област са изложени в монографичния му труд за двете великоморавски ротонди от Микулчице (1963). В него се обръща внимание и на определени архитектурни влияния от други страни, насочващи към християнските центрове, откъдето произхождат мисиите, осъществили покръстването на Велика Моравия.

 

Цялостното проучване на добре запазените останки от великоморавското селище Микулчице дава възможност на П. да направи важни обобщения както за всестранното развитие на материалната култура във Велика Моравия, така и за социалното разслоение и обществените институции във великоморавското общество. Синтезът, осъществен в монографията му за Микулчице като седалище и крепост на великоморавските князе (1975), се основава на археол. свидетелства за съществуването на княжеска

 

 

228

 

военна дружина и на добре осигурена в материално отношение обществена прослойка, за чиито нужди са работили специализирани занаятчийски работилници. Широко разпространени по онова време са грънчарството, тъкачеството, ковачеството, както и специализирани занаяти за производство на предмети на лукса (златарство, бижутерия). Производствените техники и орнаментацията говорят за връзката с различни области на тогавашна Европа и не дават основание да се предполагат едностранни влияния, още повече, че в местното производство се наблюдава своеобразен синтез на външните модели с местните традиции от предходните археол. хоризонти. Изводите на П. за социалното разслоение на великоморавското общество се опират и върху рязкото различие между селищата на князете и велможите и на околното земеделско население. Той отбелязва съществени разлики както в строежа и устройството на жилищата, така и в предметите на бита и изобщо в начина на живот. Докато за земеделските селища са характерни полуземлянките с каменно огнище в единия ъгъл, а от предметите на бита — керамиката, изработвана на ръчно грънчарско колело, и железните сечива, укрепените селища с оформящи се градски черти се отличават с развита диференциация и специализация. Зиданите каменни църкви и строените по същия начин надземни дворци на велможи с подове от хоросан, както и отнасящите се към тях украшения и оръжия от благородни метали са недвусмислени белези за оформянето на богата управляваща прослойка. Дървените надземни къщи, оръжието на княжеската военна дружина, работилниците и инструментите на занаятчиите показват сравнително високата степен на специализация и разделение на труда във великоморавското общество. Те са съществени доказателства за напредналия стадий на неговото развитие, който естествено води до образуването на слав. държава в Централна Европа. Според П. държ. организация, икономическото и културното равнище на Велика Моравия се отличават със същата степен на развитие, която е присъща и на съседната Франкска империя.

 

Особено авторитетно е аргументирано убеждението на П., че както материалната, така и духовната култура на Велика Моравия през периода от края на VIII до края на IX в. се отличават със значително единство в сравнение с предходните и следващите археол. хоризонти. Ценни свидетелства в това отношение са следите от развитието на духовната култура — промените във вярванията за задгробния живот и във връзка с тях — промените в погребалния ритуал, състоянието на различни езически обредни култови практики, възприемането на християнския култ и свързаната с него книжовна и педагогическа дейност. Много важни са изводите на П. за териториалното разпространение и географското уточняване на разкритите находища, както и за основните резултати от систематичните археол. проучвания, изложени в студията му върху свидетелствата на проучванията и археол. извори за Велика Моравия (1985). Във връзка със становището, че Велика Моравия трябва да се локализира южно от р. Дунав, П. изтъква необосноваността му от гледище на археологията. Според него широкото разпространение на територията на Моравия и Западна Словакия на една необичайно монолитна за IX в. материална култура говори недвусмислено, че за нея е била характерна и единна държ. организация. Опитите тази култура да се припише на номадски етнос, не издържат критика, тъй като укрепените селища и уседналото земеделско население по тези територии са в пълно противоречие с подобни твърдения. В същото време опитите да се локализира Моравия на князете Ростислав (846—870) и Светополк (870—894) южно от р. Дунав, в Сремска Митровица, не могат

 

 

229

 

да се подкрепят с археол. находки от IX в., които при това да съответстват и на сведенията за Велика Моравия от истор. извори. В това отношение проучванията на П. опровергават категорично тази недостатъчно обоснована теория.

 

 

            Съч.:

o   Staroslovanská Morava. Praha, 1948 (Monumenta archaeologica, 1), 181 p.+ 78 ill.;

o   Jižní Morava, země dávných slovanů. Brno, 1950, 170 p.;

o   Nové slovanské výzkumy na Moravě. — In: Vznik a počátky slovanů. 1. Praha, 1956, p. 239—258;

o   Výsledky výzkumů na velkomoravském hradišti „Valy“ u Mikulčic. — Památky archeologické, 48, 1957, p. 241—388;

o   The Latest Archeological Discoveries from the Period of the Great Moravia Empire. — Historica, 1, 1959, p. 7—70;

o   Staří Moravané budují svůj stát. Gottwaldov, 1960, 303 p.;

o   Archeologické objevy o Velké Moravě. — In: Konferencia o Vel’kej Moravě a Byzantskej misii, Brno-Nitra 1.-4.X. 1963. Referáty. Nitra, 1963, p. 75—101;

o   Dvě velkomoravské rotundy v Mikulčicích. Praha, 1963 (Monumenta archaeologica, 12), 235 p.+62 ill.;

o   Velká Morava ve světle nejnovějších archeologických objevů. — In: Velká Morava. Tisíciletá tradice státu a kultury. Praha, 1963, p. 39—76;

o   Archäologische Entdeckungen und Großmähren. — In: Das Großmährische Reich. Tagung der wissenschaftlichen Konferenz des Archäologischen Instituts der Tschechoslowakischen Akademie der Wissenschaften. Brno-Nitra, 1.-4. X. 1963. Praha, 1966, p. 11—47;

o   Mikulčice. Sídlo a pevnost knížat velkomoravských. Praha, 1975, 207 p.+93 tabl.;

o   Вклад чехословацкой археологии в изучение истории Великой Моравии. — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 28—49;

o   Svědectví výzkumů a pramenů archeologických о Velké Moravě. — In: Velká Morava a počátky československé státnosti. PrahaBratislava, 1985, p. 9—80;

o   Velká Morava — Cyrilo-metodějská mise. Praha, 1985, 40 p.;

o   Великая Моравия и Кирилло-Мефодиевская миссия. — В: Хиляда и сто години от смъртта на Методий. С., 1987 (Кирило-Методиевски студии, 4), с. 111—120;

o   Die Zeugenschaft der archäologischen Grabungen und Quellen über Großmähren. — In: Großmähren und die Anfänge der tschechoslowakischen Staatlichkeit. Prag, 1986, p. 9—89.

 

            Лит.:

·       Filip J. Josef Poulik. — Památky archeologické, 61, 1970, p. 8—9;

·       Sborník Jozefu Poulíkovi k šedesátinám. Praha, 1970, 153 p.;

·       Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských národů od r. 1760. Biograficko-bibliografický slovník. Praha, 1972, p. 395—396;

·       Martererová V., J. Rataj. Bibliografia prací akademika J. Poulíka 1970—1979. — Archeologické rozhledy, 32, 1980, p. 363—364;

·       Tichý R. Životní jubileum akademika Josefa Poulíka. — Archeologické rozhledy, 32, 1980, p. 361—363;

·       Stuchlík S. Prof. PhDr. Josef Poulík, DrSc (1910—1988). — Archeologické rozhledy, 50, 1988, p. 717—719;

·       Slavica na Masarykově univerzitě v Brně. Literární věda, jazykověda, historiografie, uměnovědy. Brno, 1993, p. 200—201;

·       Ceдов В. В. Памяти Йозефа Поулика (1910—1998). — Российская археология, 1999, 3, с. 252—253.

 

Маргарита Младенова

 

 

    (59). ПОХВАЛИ ЗА ЦАР СИМЕОН — две оригинални старобълг. съчинения от X в. (стихотворно и прозаическо), в които се възхвалява цар Симеон (893—927). Анонимната стихотворна похвала е поместена два пъти (на л. 2а-2б и на л. 263б-264а) в Изборника от 1073 (ръкопис № 1043 от Синодалната сбирка в ГИМ). В нея върху изтрит текст стои името на киевския княз Светослав II Ярославович (1073—1076). Въведена е в палеославистиката от К. Ф. Калайдович (1924). А. В. Горски и К. И. Невоструев я разглеждат като „предуведомление“, „предисловие“, „послепис“, публикуват я, без да я разделят на стихове, и смятат, че е адресирана към княз Светослав II Ярославович, който е наредил текстът да бъде повторен в началото на кодекса от по-старо копие, принадлежащо на киевския княз Изяслав Ярославич (1054—1068, 1069—1073, 1077—1078). През 1847 С. П. Шевирьов открива друг препис на похвалата в ръкопис № 118, л. 66, от Кирило-Белозерския манастир (дн. Кир.-Белозер. 5/1082 от РНБ); преписът, датиран от Н. Н. Розов от края на XV и началото на XVI в., е важен с това, че в него се чете името на цар Симеон — великыи въ цр҃ıхъ сѵмеѡнъ, а не името на княз Светослав, както е в Синодалния препис от 1073. През 1980 И. В. Льовочкин публикува резултатите от оптико-фотографския анализ на Синодалния препис в изтритите участъци на пергамента и убедително показва, че първоначално там е било написано — великыи въ цр҃ьхъ/цр҃ь сѵмеонъ. Правен е опит името Симеон да се идентифицира не с бълг. владетел, а с московския княз Симеон Горди (1340—1353) (Л. П. Жуковская, 1987, с. 48), който поради своята несъстоятелност е отхвърлен в палеославистиката.

 

 

230

 

Похвалата за цар Симеон в Изборника от 1073 г.

 

Похвалата се състои от 27 равносрични стиха; ритмическата структура следва образци от виз. литература — 12-сричен размер с цезура след петата или след седмата сричка. Установено е, че поетическата форма наподобява стихотворна похвала, посветена на виз. император Василий I Македонянин (867— 886), която има не само същата структура, но и същия брой стихове (З. Хауптова). Кл. Иванова определя жанра ѝ като „владетелска ода“. Изказано е мнение, че е възможно неин автор да е Йоан Екзарх (Е. Георгиев). Цар Симеон е представен преди всичко като „книголюбец“ и е наречен „нов Птолемей“ — сравнението е или с египетския фараон Птолемей I Сотер (305—283 пр.н.е.), основател на Александрийската библиотека, или с египетския фараон Птолемей II Филаделф (283—246 пр.н.е.), по времето на когото е извършен преводът на Стария завет от еврейски на грц. език (т. нар. Септуагинта). Владетелят е обладан от стремежа „да извади наяве скритите мисли“ от дълбочината на „многомъчните книги“; подобно на трудолюбива пчела той събира в сърцето си знанията, за да ги разлее „като сладък мед от своите уста пред болярите, за да просвети техните мисли“. Според Б. Ангелов похвалата е била позната на бълг., сръбски и руски книжовници и е повлияла върху подобни текстове в по-късни ръкописи: послесловие, посветено на сръбския деспот Стефан Лазаревич (1389—1427), към Одеския препис на Книга царства от 1416—1418 (донесен в Одеса от В. И. Григорович от Рилския манастир); похвала на великия княз Йоан Калека (XV в.); похвала на тверския княз Борис Александрович (1425—1461) от инок Тома (1453), и др. Ангелов допуска, че един от бълг. книжовници, които добре са познавали похвалата, е бил Константин Костенечки.

 

Анонимната прозаическа похвала на цар Симеон е поместена като встъпление в пълната редакция на Златоструй — преводен от грц. език сборник от слова на Йоан Златоуст, въведен в науката от В. Н. Малинин (най-ранен препис: 33.2.12 от Библиотеката на РАН в Санкт Петербург). Неизвестният книжовник я нарича прилогъ, а обект на прославата са образоваността на владетеля и неговото усърдие в изучаването на книгите. Речта е ритмизирана и наситена с епитети и сравнения. Мненията за жанровата ѝ природа са противоречиви. Пръв изказва идея за поетичния характер на текста А. И. Соболевски, който прави опит за реконструкция на старобълг. текст. В тази насока е и тълкуванието на П. Димитров, според когото творбата е аналог на стихотворната похвала за цар Симеон. Хауптова обаче смята, че текстът е построен не на изосилабически, а на изоколичен принцип. Иванова разграничава в него и стихотворна, и прозаическа част,

 

 

231

 

маркирани от смяната на ракурса: повествовател/аз-повествование; в първата част се наблюдава „относително стабилна изосилабична структура с обичайните отстъпления от 12-сричковия модел“, втората е оформена в два риторични периода и съставителят говори от свое име. С известна предпазливост тя твърди, че е налице поръчителска воля, т. е. че има основание втората част да се приписва на цар Симеон. Съществува и друго предположение, според което по език и стил предисловието похвала напомня за творчеството на Йоан Екзарх (Е. Георгиев).

 

По дух и обща насоченост двете похвали са сходни — породени са от обща идея (възхвала на владетеля) и от общ повод (създаване на книга по негова поръка). Подобен характер има и приписката към молдавски ръкопис от XVII в., открит от А. И. Яцимирски, в която се говори за царете книголюбци: А се многы царıе мѫдри бѣшѫ и книгы многы исписавшѫ..., като сред изброените владетели се споменава и името на бълг. цар: а Симеонь цьрь блъгарскы исписа многы книгы и ı-ако Давидъ царь на златы строуи играаше и книгы паче въсего любѣаше... Съвпадението с образни сравнения от П. ц. С. свидетелства за продължителна традиция в разпространението на тези текстове в слав. кирилски ръкописи и за влиянието им върху книжовната продукция през Средновековието.

 

 

            Лит.:

·       Калайдович К. Ф. Иоанн Ексарх болгарский. Исследование, объясняющее историю словенского языка и литературы IX и X столетий. М., 1824, с. 102—103, 213—217;

·       Горский А. В., К. И. Невоструев. Описание славянских рукописей Московской Синодальной библиотеки. 2., 2. М., 1859, с. 367;

·       Мasing L. Studien zur Kenntnis des Izbornik Svjatoslava vom Jahre 1073 nebst Bemerkunden zu den jüngeren Handschriften. — ASPh, 8, 1885, p. 357—395; 9, 1886, p. 77—112;

·       Милетич Л. Цар Симеон споменат в един среднобългарски ръкопис. — БПр, 4, 1898, 7, с. 156;

·       Соболевский А. И. Черковнославянските стихотворения от IX—X в. и тяхното значение за черковнославянския език. — СбНУ 16—17, 1900, с. 314—324;

·       Яцимирский А. И. Мелкие тексты и заметки по старинной славянской и русской литературам. 1. СПб., 1908, с. 3—5, № 11;

·       Соболевский А. И. Материалы и исследования в области славянской филологии и археологии. СПб., 1910, с. 11—12;

·       Ангелов Б. Ст. Похвала за цар Симеон. — ЛМ, 20, 1976, 1, с. 142—149;

·       Ангелов Б. Ст. Похвала царю Симеону. — В: Изборник Святослава 1073 г. М., 1977, с. 247—263;

·       Георгиев Е. К вопросу о возникновении и составителях Изборника Симеона — Святослава, известного по рукописи 1073 г. — В: Изборник Святослава 1073 г. М., 1977, с. 267—269;

·       Жуковская Л. П. Изборник 1073 г. Судьба книги, состояние и задачи изучения. — В: Изборник Святослава 1073 г. М., 1977, с. 8—10;

·       Hauptova Z. Der altkirchenslavische Vers und seine byzantinischen Vorbilder. — In: Beiträge zur byzantinischen Geschichte im 9.-11. Jahrhundert. Praha, 1978, p. 335—360;

·       Ангелов Б. Ст. За три съчинения в Симеоновите сборници. 1. Похвала за цар Симеон. — Старобългарска литература, 5, 1979, с. 10—20;

·       Левочкин И. В. Изборник Святослава и его славянский протограф. — Старобългарска литература, 8, 1980, с. 46—49;

·       Димитров П. Около предисловието и названието на „Златоструй“. — ЕЛ, 35, 1980, 2, с. 17—28;

·       Розов H. Н. О датировке и локализации Кирилло-Белозерского списка Изборника Симеона — Святослава. — В: Русско-болгарские связи в области книжного дела. Сборник научных трудов. М., 1981 (Актуальные проблемы книговедения, 5), с. 22—35;

·       Хауптова З. Похвала царю Симеону, ее автор и византийские образцы. — Старобългарска литература, 10, 1981, с. 88—94;

·       Львов А. С. Исследование Похвалы великому князю Святославу и царю Симеону. — В: История русского языка. Исследовения и тексты. М., 1982, с. 162—197;

·       Божилов Ив. Цар Симеон Велики (893—927): Златният век на Средновековна България. С., 1983, с. 162—165;

·       Левочкин И. В. Изборник Святослава 1073 года — памятник древнерусской культуры. — В: Изборник Святослава 1073 года. Научный аппарат факсимильного издания. М., 1983, с. 10;

·       Куев К. Похвалата на цар Симеон — реконструкция и разбор. — Palaeobulgarica, 10, 1986, 2, р. 3—23;

·       Жуковская Л. П. Загадки записи Изборника Святослава 1073 года. — В: Древнерусский литературный язык в его отношении к старославянскому. М., 1987, с. 45—62;

·       Симеонов Сборник (по Светославовия препис от 1073 г.). 1. Изследвания и текст. С., 1991, с. 30, 202—203, 720—721;

·       Thomson F. The Symeonic Florilegium — Problems of its Origin, Content, Textology and Edition, Together with an English Translation of the Eulogy of Tzar Symeon. — Palaeobulgarica, 17, 1993, 1, p. 46—47, 50—53;

·       Тържество на словото. Златният век на българската книжнина. Съст. и ред. Кл. Иванова, Св. Николова. С., 1995, с. 17—18, 23—26;

·       Копреева T. Н. Какой Изборник открывала „Похвала“ царю Симеону? — В: Немеркнущий свет. Из истории книжных связей Болгарии и России. XI — начало XIX веков. Велико Търново, 1996, с. 24—47;

 

 

232

 

·       Спасова М. Още веднъж за Похвалата на цар Симеон. — В: Българистични проучвания. 3. Велико Търново, 1998, с. 29—50.

 

Анисава Милтенова

 

 

    (60). ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА КИРИЛ, Похвала за Кирил — една от сигурните творби на Климент Охридски, многократно определяна като високо постижение на ораторското му изкуство и на старобълг. тържествено красноречие изобщо, основен извор за делото на Кирил и Методий. Въведено е в науката от В. М. Ундолски с доклад, прочетен на заседание на московското Общество истории и древностей российских през 1845; Ундолски го нарича „едва ли не най-забележителното от всички творения на Климент“ (Климент Охридски. Събрани съчинения, 1, с. 415). Познато е в две редакции: първична, представена само от един бълг. препис (XIII в.), намерен от П. И. Севастиянов в Света гора (дн. в РГБ, ф. 270, № 1467), и вторична, засвидетелствана в ок. 30 преписа, предимно руски, от XIV до XVII в.; повечето от тях съдържат в заглавието си името на Климент като автор и от текстологическа гледна точка не се различават съществено. След критически анализ на 12 от преписите (включително Севастияновия) А. Джамбелука-Коссова (1986) оспорва твърдението за две редакции на похвалата и окачествява ръкописната ѝ традиция като „затворена“. Ив. Добрев (1990) изследва подробно Севастияновия препис (по-специално схемата на облажаванията в него) и обосновава извода, че първичната версия е била подложена няколко пъти на съществена преработка от по-късни преписвачи. Т. Лалева (1991) привежда доказателства за по-голямата старинност на текста в Севастияновия препис, но същевременно отбелязва, че вторичната версия е почти непроменена лексикално; новото в нея са някои допълнителни биографични вести за Кирил. За разлика от специалистите от по-старите поколения тя не смята, че и вторичната редакция е Климентово дело (вж. и Св. Николова, 1984, с. 100—101). Много съществен за текстовата история на П. с. К. е фактът, че то е оставило следи и в хърватската глаголическа традиция — части от него и от ЖК са използвани като четива в Службата за Кирил и Методий, поместена в поп-Мавровия бревиар от 1460 (М. Пантелич, 1965; И. Петрович, 1983; Б. Грабар, 1986; Й. Братулич, 1992; А. Зарадия Киш, 1995).

 

През втората половина на XIX и в първите десетилетия на XX в. на основата на разширяващата се информация за личността и книжовното дело на Климент Охридски са направени първите издания на П. с. К. от П. Й. Шафарик (1851), А. Е. Викторов (1865), И. И. Срезневски (1867), Й. Й. Перволф (1873), П. А. Лавров (1895, 1930), Ал. Теодоров-Балан (1920), Й. Иванов (1931) и др. Оправдано е предпочитанието на издателите към най-ранните преписи на похвалата, на първо място към Севастияновия препис, възприеман от мнозина като възхождащ към Климентовия първообраз, и към двата сръбски преписа от XIV в. — Загребския (Михановичевия) от Библиотеката на Хърватската академия на науките и изкуствата в Загреб (№ III. с.22) и Хлудовия (ГИМ, Хлуд. № 195). Изминава твърде дълъг период от времето на Ундолски, докато П. с. К. попада в най-подходящото си обкръжение — тритомното издание на Климентовите събрани съчинения (С., 1970—1976); в него то намира място като равностойна част от творческа система и същевременно като еталон, с оглед на който се разисква авторството на предполагаемите Климентови слова.

 

По въпросите за голямата старинност на П. с. К., за мястото му сред най-значителните кирило-методиевски извори и за неговата достоверност не съществуват особени разногласия. Обсъжданията в този проблемен кръг обикновено

 

 

233

 

но са центрирани около сравняването му с ЖК, с Похвалното слово за Кирил и Методий, отчасти и с ЖМ. Близостта му с ЖК по отношение на съдържанието е очевидна и навежда на мисълта за общ автор (В. Вондрак, 1903). Извършеният обаче от В. Василев (1969) глотометричен анализ с много голяма степен на вероятност обвързва с оглед на авторството П. с. К. не с ЖК, а с ЖМ; с помощта на статистическите методи се установява значителна стилистична и морфологична идентичност на похвалата и Методиевото житие. От друга страна, откроява се още една зависимост: П. с. К. не противоречи на ЖК, но и не го допълва, което означава, че според заложената в него фактология то би могло да се разглежда като извлечение от житийния текст, съобразено с жанровите норми на похвалното слово. Освен в този план някои изследователи разграничават двата паметника по засиленото прославянско осветление на Кириловия образ в похвалата, което обясняват с друга географска среда и друга истор. обстановка, респ. с двата етапа от житейския път на Климент Охридски — великоморавския и българския (срв. В. Велчев, 1939).

 

Похвалното слово за Кирил, Севастияновият препис от XIII в.

 

Палеославистиката не е изградила единна представа за възникването на П. с. К. Част от изследователите го свързват със западнослав. земи и с близките години след смъртта на Кирил (869). Братулич се произнася за много ранно време — според него Климент Охридски е започнал да пише първата му редакция още в Рим, а втората е създадена в Панония. Като паметник на великоморавската книжнина го разглеждат Др. Костин (1939), Фр. Гривец (1951), Ю. Долански (1965), авторите на „Magnae Моraviae fontes historici“ (1967), Б. Н. Флоря (1988) и др. Поради липса на документални свидетелства обаче това становище се опира на т. нар. аргументи „ех silentio“. Втората теза има много поддръжници, но също почива само на логически основания. Според нея П. с. К. се появява в Б-я през 886, по време на началната просветителска дейност на Кирило-Методиевите ученици в страната и изиграва съществена роля в първия етап от формирането на църковния култ към първоучителите. Най-силният довод на тази теза е всепризнатата благоприятна обстановка, в която Климент Охридски осъществява учителските си задължения в бълг. земи.

 

Нова линия в проучването на П. с. К. през последните десетилетия очертават публикациите, засягащи жанровата му природа и белезите на Климентовия ораторски стил. В светлината на основни за средновековната естетика и поетика изобразителни принципи са разгледани редица въпроси: реализацията на

 

 

234

 

Кирило-Методиевата идеология в похвалата и свързания с нея избор на прототип (в случая апостол Павел); способите, чрез които на Кириловия образ се придава „апостолско достойнство“ и се развива доминиращата тема за разпространението на божието слово на роден език; функционирането на традиционната символика и превръщането ѝ в конкретни значения; схемата и типологията на библейските цитати; великолепната композиция и поддържащият я единен семантично-стилистичен регистър; нормативната по характер, но творчески комбинирана плеонастична синонимика; характерната за Климентовия стил светлинна образност; ефектите на синтактично-интонационния ритъм (Е. Велковска, 1982, 1984; А. Джамбелука-Коссова, 1984, 1986; М. И. Лекомцева, 1980, 1992, и др.).

 

 

            Изд.:

o   Šafařík P. J. Památky dřevního písemnictví Jihoslovanů. V Praze, 1851, p. 28—30 (2 изд. 1873); [Викторов A. Е.]. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 309—312;

o   Савваитов П. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 313—318;

o   Срезневский И. И. Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках. СПб., 1867, с. 55—60 (№ 37);

o   Perwolf J. Prameny dějin českých. 1. V Praze, 1873, p. 53—57;

o   Лавров П. А. Климент, епископ словенский. Труд В. М. Ундольского. М., 1895, с. 34—38;

o   Баласчев Г. Климент, епископ словенски. С., 1898, с. 55—57;

o   Теодоров-Балан А. Кирил и Методи. 1. С., 1920, с. 109—113;

o   Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. 93—95, 95—99;

o   Иванов И. Български старини из Македония. С., 1931, с. 328—333;

o   Magnae Moraviae fontes historici. 2. Brno, 1967 (OUPB, 118), p. 116—119;

o   Климент Охридски. Събрани съчинения. 1. Обработили Б. Ст. Ангелов, К. Куев, Хр. Кодов. С., 1970, с. 415—442;

o   Динеков П., К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература. С., 1967, с. 32—38;

o   Бончев Ат. архим. Св. Климент Охридски. Слова и поучения. С., 1970, с. 37—41.

 

            Лит.:

·       Петров А. Н. Кирилл и Мефодий. Жития свв. славянских апостолов и похвальные слова им в употреблении древнерусской церкви. СПб., 1894, 19 с.;

·       Vondrák V. Studie z oboru církevněslovanského písemnictví. V Praze, 1903, p. 96—101;

·       Попруженко M., Ст. Романски. Библиографски преглед на славянските кирилски източници за живота и дейността на Кирила и Методия. С., 1935, с. 35—37;

·       Велчев В. Константин-Кирил и Методий в старобългарската книжнина. С., 1939, с. 99—109;

·       Костић Д. Датирање старословенских књижевних споменика о Кирилу и Методију. — В: Саопштења и реферати. III Међународни конгрес слависта (словенских филолога), 18—25. IX. 1939. 2. Београд, [1939], с. 111—113;

·       Žitja Konstantina in Metodija. Viri. Zitje Konstantina — Zitje Metodija — Pohvala sv. Cirilu in Metodiju — Italska legenda — Frizinški spomeniki. Pojasnil in převel Fr. Grivec. Ljubljana, 1951, p. 25—26;

·       Ангелов Б. Ст. Славянски извори за Кирил и Методий. — ИНБ „ВК“ за 1956 (1958), с. 192—193;

·       Доланский Ю. Значение славянской азбуки и письменности для развития чехословацкой культуры. — В: Тържествена сесия за 1100-годишнината на славянската писменост. 863—1963. Доклади и материали. С., 1965, с. 64;

·       Pantelić М. Glagoljski brevijar popa Mavra iz godine 1460. — Slovo, 15—16, 1965, p. 94—149;

·       Василев В. Климент Охридски и авторството на „Панонските легенди“. — БЕ, 19, 1969, 3, с. 235—239;

·       Stanislav J. Staroslověnsky jazyk. 1. Veíka Morava a Panónia. Kultúrny jazyk a písomníctvo. Konstantin Filozof, Metod a Kliment sloviensky. Fonetika. Bratislava, 1978, p. 249—280;

·       Лекомцева M. И. Семантика некоторых риторических фигур, основанных на тавтологии (на материале „Похвального слова Кириллу Философу“ Климента Охридского. — В: Структура текста. М., 1980, с. 184—197;

·       Лекомцева М. И. К структуре текста у Климента Охридского (фигуры эпанода и полиптотона). — Ученые записки Тартуского государственного университета, 515, 1981, с. 29—35;

·       Матеич М. Хилендарски препис на „Слово за Сретение“ от Йоан Екзарх. — Старобългарска литература, 9, 1981, с. 82, 85;

·       Велковска Е. Бележки върху библейските цитати в Похвалното слово за Кирил от Климент Охридски. — Старобългарска литература, 12, 1982, с. 64—69;

·       Petrović I. Sadržajne i literarne osobine odlomaka „Žitija Konstantina-Cirila“ u hrvatskoglagoljskim i ruskim tekstovima. — Croatica, 19, 1983, p. 113—129;

·       Велковска E. Наблюдения върху строежа на „Похвално слово за Кирил“ от Климент Охридски. — В: Кирило-Методиевски студии. 1. С., 1984, с. 159—185;

·       Джамбелука-Коссова А. Наблюдения върху литературното наследство на Климент Охридски — към интерпретацията на „Похвално слово за Кирил“. — В: Кирило-Методиевски студии. 1. С., 1984, с. 120—139;

·       Николова Св. Някои текстологични проблеми в панегиричното творчество на Климент Охридски (По материали от „Похвално слово за пророк Илия“). — В: Кирило-Методиевски студии. 1. С., 1984, с. 100—101;

 

 

235

 

·       Иванова В. Проблеми на индивидуалния стил в похвалните слова на Климент Охридски. — ЕЛ, 40, 1985, 4, с. 27—36;

·       Grabar В. Kult Ćirila i Metodija u Hrvata. — Slovo, 36, 1986, p. 141—145;

·       Джамбелука-Коссова А. Принос към изучаване на ръкописната традиция на Похвално слово за Кирил от Климент Охридски. — In: Studia slavica mediaevalia et humanistica Riccardo Picchio dicata. Roma, 1986, p. 287—297;

·       Кенанов Д. Белокриницки сборник от XVI в. с житието и Похвалното слово за Константин-Кирил Философ. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 65—68;

·       Флоря Б. Н. Кирилло-мефодиевские традиции в развитии средневековой болгарской культуры. — В: История, культура, этнография и фольклор славянских народов. X Международный съезд славистов. София, сентябрь 1988 г. Доклады советской делегации. М., 1988, с. 160;

·       Иванова Кл. Неизвестни преписи от творби на Климент Охридски в книгохранилищата на Югославия. — Palaeobulgarica, 13, 1989, 4, р. 56—57;

·       Добрев Ив. Текстологични проблеми на Климентовото творчество. — Старобългарска литература, 22, 1990, с. 24—33;

·       Лалева Т. Редакции на Климентовото Похвално слово за Кирил. — В: Кирило-Методиевски студии. 8. С., 1991, с. 32—44;

·       Лекомцева М. И. Статус оксюморонной фигурации в редакциях „Похвального слова Кириллу Философу“ Климента Охридского. — В: Болгарская культура в веках. Тезисы докладов научной конференции. (Москва, 26—27 мая 1992 г.). М., 1992, с. 9—10;

·       Петканова Д. Старобългарска литература IX—XVIII век. 2 изд. С., 1992, с. 149—152;

·       Žitja Konstantina Ćirila i Metodija i druga vrela. Preveo i protumačio J. Bratulić. 2 изд. Zagreb, 1992, p. 22;

·       Zaradijа Кiš A. Hrvatskoglagoljska verzija Klimentove Pohvale Svetom Ćirilu. — В: Светите Климент и Наум Охридски и придонесот на Охридскиот духовен центар за словенската просвета и култура. Прилози од научен собир одржан на 13—15 септември 1993. Скопје, 1995, с. 75—86.

 

Лиляна Грашева

 

 

    (61). ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА КИРИЛ И МЕТОДИЙ, Обща похвала за Кирил и Методий — един от най-ранните, с висока документална стойност извори за делото на слав. първоучители. Известно е в две редакции, условно определяни като първична и вторична (хронологическата им последователност и отношението им спрямо първообраза не са изяснени напълно). Първичната е по-обширна и е представена от ок. 30 руски преписа, много близки по текст и с някои езикови особености, възхождащи към бълг. източник. Най-старинният сред тях е преписът в Успенския сборник от края на XII — началото на XIII в., който от 1920 се съхранява в Отдела за ръкописи на ГИМ (Син. 1063/4). Вторичната редакция е позната по три южнослав. датирани преписа — в ръкописите на Владислав Граматик Загребски сборник от 1469 (дн. в Библиотеката на Хърватската академия на науките и изкуствата в Загреб, № III а 47) и Рилски панегирик от 1479 (дн. в НМРМ, № 4/8), както и в сръбски сборник панегирик от 1598 от сбирката на манастира Хопово, Фружка гора (дн. в Библиотеката на Сръбската патриаршия, № 282). През 1981 М. Матеич съобщава лаконично за препис на П. с. К. и М. в сръбския Аверкиев панегирик от 1626 (от сбирката на Хилендарския манастир, № 444), без да засяга въпроса за принадлежността му към едната или другата редакция.

 

Според Б. Ангелов вторичната редакция е запазила „в по-добра форма“ някои изрази от първообраза на похвалата, а отделни думи и словосъчетания в нея разкриват „лично и близко отношение към прославяните дейци“; той намира, че може да се говори и за по-голямо сходство между Хоповския и Успенския препис (Климент Охридски. Събрани съчинения, 1, с. 476—477). Като продължава наблюденията в тази насока, Б. Н. Флоря (1986) уточнява механичните пропуски и целенасочените промени в южнослав. преписи (втората група разлики според него са главно от синонимен характер), поддържа гледището на Ангелов, че Хоповският препис възпроизвежда най-добре протографа на южнослав. редакция, оценява редакторската работа на Владислав Граматик като сближаване с езиковите норми на неговото време и същевременно като отдалечаване от общия протограф на двете редакции. Всичко това, смята той, не изключва възможността в отделни случаи южнослав. преписи да пазят по-

 

 

236

 

добре особеностите на този протограф. Съществува и мнение, че ръкописната традиция на похвалата не дава основания да се обособяват редакции (А. Джамбелука-Коссова, 1985, с. 110—111).

 

Похвалното слово за Кирил и Методий, препис в Успенския сборник, края на XII — началото на XIII в.

 

Първото издание на П. с. К. и М. е направено от О. М. Бодянски през 1865—1866. Той публикува едновременно 15 преписа, но без да въвежда разночетения или съпоставки от друг род; въпреки това обнародваните от него текстове се оказват много полезни — дълго време те се препечатват и се използват за извличане на варианти. В духа на съвременни едиционни принципи (включително в контекста на обширни и стабилни научни изложения) похвалата е издадена в три книги от последната трета на XX в.: „Климент Охридски. Събрани съчинения“ (1. С., 1970), „Успенский сборник ХП-ХШ вв.“ (М., 1971) и „Жития Кирилла и Мефодия“ (М.-С., 1986).

 

В основата на научната представа за П. с. К. и М. стои отдавна установеното убеждение за голямата му старинност и за пряката му връзка с кръга на най-близките сподвижници на слав. първоучители. Творбата е извлечение от ЖК и ЖМ с облик на органична словесна конструкция, оформена по правилата на тържественото красноречие, с единични отклонения в съдържанието от житийните текстове. В нито един от преписите ѝ не е означено името на автора и не се дават конкретни сведения за времето и мястото на създаването ѝ. Поради това в историята на палеославистиката тя поражда противоречиви хипотези, още повече че коментарите по традиция включват сравнения с останалите кирило-методиевски извори (най-често ЖК, ЖМ, Похвалното слово за Кирил и службите за Кирил и Методий), които също са обект на дискусии. При тези възможности за анализ немалък брой изследователи отнасят П. с. К. и М. към времето непосредствено след смъртта на архиепископ Методий (885), но преди прогонването на учениците му от западнослав. земи, и с различна степен на вероятност приемат за автор Климент Охридски (срв. напр. Magnae Moraviae fontes historici, 2, 1967). Вариант на това становище неколкократно оповестява Фр. Гривец (1947, 1950, 1951, 1960). Според него в съдържанието на похвалата не се открива намек за гонения на учениците, но се долавя обстановка на притеснение и прибързаност (белези за това са прекалената зависимост от източниците и недостатъчното съгласуване на заетите от тях фрагмента). Възможно е, твърди Гривец, в написването на похвалата да са взели участие повече ученици на солунските братя (включително и Климент), а Константин Преславски да е оформил текста в окончателния му вид (неговите творби Служба за Методий и Азбучна молитва доказват поетическите му заложби, а П. с. К. и М. отразява достатъчно ясно съзнанието за заслугите

 

 

237

 

на Методий в църковното пеене и химнотворчеството).

 

Други специалисти поддържат тезата за Б-я като територия, където възниква П. с. К. и М. — много скоро след пристигането на прогонените от Велика Моравия Кирило-Методиеви ученици. Но и в този тип разсъждения липсва единомислие по въпроса за неговата атрибуция. Др. Костич (1939) напр. намира, че е малко вероятно то да е Климентово, а мястото и времето на написването му определя с думите „на Балканите, на Изток“ и „след 900 година“ (с. 113). В. Велчев се произнася в полза на Климентовото авторство и отхвърля моравската теза с много съществен „географски“ аргумент: създателят на похвалата косвено локализира себе си в южна земя, заявявайки, че първоучителите са вършили мисионерското си дело „в източните, западните и северните страни“:

(Климент Охридски, 1, с. 473). След анализ на творбата от литургическа гледна точка С. Сакач (1964) е категоричен, че тя е могла да се появи „не в римско-славянската, а във византийско-славянската България“ (с. 422); без колебание той подчертава също, че епископ Константин — „голям поет и високоценèн сътрудник на младия княз Симеон“, е бил в състояние да организира ок. 886—887 официалната прослава на Кирил и Методий в страната и да създаде с тази цел подходящи текстове в стихове и проза (с. 429). В общи линии това е гледището и на Е. Георгиев (1962), докато Ангелов (1966, 1970) и К. Мечев (1966, 1969) настоятелно се придържат към мнението, че П. с. К. и М. е част от книжовното наследство на Климент Охридски.

 

В познанията за П. с. К. и М. не биха настъпили радикални промени без наличието на нови извори. Засега може да се твърди, че през последните десетилетия се увеличават публикациите, в които с различни доводи се поддържа предположението за авторството на Константин Преславски и се мисли за Б-я като за място, осигурило подходящите условия за възникването на похвалата (Флоря, 1981; Ю. К. Бегунов, 1988; В. Иванова, 1985, 1989; М. Спасова, 1996). Внесена е яснота и по друг важен въпрос — за пътя, по който творбата прониква в староруската книжнина. Въз основа на някои нарушения в календарния ред на четивата в Успенския сборник (в него ЖМ и П. с. К. и М. са поместени едно след друго и в близко съседство с „Житие и мъчение на св. Вит“) Флоря (1986) уточнява моменти от редакторската работа на съставителя на сборника и стига до заключението, че той е познавал източник, свидетелстващ за въвеждането на общ празник на първоучителите с дата 11 май. Тази традиция се заражда в бълг. земи, откъдето идва и практиката ЖМ и П. с. К. и М. да се включват едно до друго в четиминейни сборници. Трябва да се предполага следователно, че похвалата попада в Киевска Русия от Б-я, а не от Пршемисловска Чехия, както допускат някои специалисти. В подчертано дискусионната проблематика около паметника перспективни се оказват също наблюденията върху източниците на неговия автор (Д. Фрайданк, 1987), темите за връзките му с каноничните текстове (Джамбелука-Коссова, 1985; К. Мишчинска, 1989), за мястото му в развитието на кирило-методиевските традиции (К. Нихоритис, 1986; Флоря, 1988), за жанровата му природа (Бегунов, 1988; У. Бауман, 1988) и др.

 

 

            Изд.:

o   Бодянский О. М. — ЧОИДЦ 1865, 2, с. 1—64; 1866, 2, с. 65—143;

o   Dаničić Dj. Rukopis Vladislava Gramatika. 3. Pohvala sv. Cirilu i Metodu. — Starine, 1, 1869, p. 60—65;

o   Perwolf J. Prameny dějin českých. Praha, 1873, p. 58—68;

o   Лавров П. А. Житие святого Мефодия и Похвальное слово св. Кириллу и Мефодию по списку XII в. М., 1898, с. 15—23;

o   Сборник XII в. Московского Успенского собора. 1. Издан под наблюдением А. А. Шахматова, И. А. Лаврова. — ЧОИДР, 1899, 2, с. 159—167;

 

 

238

 

o   Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 1. С., 1920, с. 118—129;

o   Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. 79—87;

o   Гошев Ив. Светите братя Кирил и Методий. Материали из ръкописите на Синодалния църковен музей в София. — ГСУбф, 15, 1937—1938, 3, с. 78—98;

o   Magnae Moraviae fontes historici. 2. Brno, 1967 (OUPB, 118), p. 167—176;

o   Климент Охридски. Събрани съчинения. 1. С., 1970, с. 443—510;

o   Успенский сборник ХН-ХШ вв. Издание подготовили О. А. Князевская, В. Т. Демьянов, M. В. Ляпон. Μ., 1971, с. 198—208;

o   Жития Кирилла и Мефодия. М.-С., 1986, с. 198—210, 230—246.

 

            Лит.:

·       Воронов А. Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и Мефодия. Киев, 1877, с. 185—186;

·       Петров А. Н. Кирилл и Мефодий. Жития свв. славянских апостолов и похвальные слова им в употреблении древнерусской церкви. СПб., 1894, 19 с.;

·       Vоndrák V. Studie z oboru církevně-slovanského písemnictví. Praha, 1903, p. 101—110;

·       Ильинский Г. А. О грамоте папы Адриана II в Похвальном слове Кириллу и Мефодию. Саратов, 1921, 12 с.;

·       Лавров П. А. Кирило та Методій в давньослов’янському письменстві. Київ, 1928, с. 98—101;

·       Огіенко I. Костянтин i Мефодій, їх життя та діяльність. 2. Варшава, 1928, с. 286—289;

·       Велчев В. Константин-Кирил и Методий в старобългарската книжнина. С., 1939, с. 96—98, 110—116;

·       Костић Д. Датирање старословенских књижевних споменика о Кирилу и Методију. — В: Саопштења и реферати. III Међународни конгрес слависта (словенских филолога). 18—25. IX. 1939. 2. Београд, [1939], с. 111—113;

·       Grivec Fr. Sermo panegyricus in memoriam ss. Cyrilli et Methodik — AAV, 18, 1947, p. 1—25;

·       Weingart M. Československý typ cirkevnej slovančiny. Bratislava, 1949, p. 67—68;

·       Grivec Fr. Pohvala sv. Cirilu in Metodiju. — Razprave. Slovenska akademija znanosti in umetnosti. Razred za filološke in literarne vede, 1, 1950, p. 27—58

·       [Grivec Fr.] Žitja Konstantina in Metodija. Viri — Zitje Konstantina — Zitje Metodija — Pohvala CM — Italska legenda — Frizinški spomeniki. Ljubljana, 1951, p. 26—27;

·       Grivec Fr., Fr.Tomšić. Constantinus et Methodius Thessalonicenses. Fontes. Zagreb, 1960 (Radovi Staroslavenskog instituta, 4), p. 28—30;

·       Grivec Fr. Konstantin und Method — Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960, p. 227;

·       Георгиев Е. Разцветът на българската литература в IX—X в. С., 1962, с. 143;

·       Sakač S. Die kürzere slavische Fassung des Briefes „Gloria in excelsis Deo“ Hadrians II. — Cyrillo-Methodiana, p. 411—431;

·       Ангелов Б. Ст. Няколко наблюдения върху книжовното дело на Климент Охридски. — Кл. Охр., с. 102—105;

·       Мечев К. Климент Охридски и общото похвално слово за Кирил и Методий. — Кл. Охр., с. 279—290;

·       М е ч е в К. Към литературната характеристика на общото Похвално слово за Кирил и Методий. — ККФ 1, с. 95—104;

·       Vlasto А. Р. The Entry of the Slavs into Christendom. An Introduction to the Medieval History of the Slavs. Cambridge, 1970, p. 31;

·       Marsina R. Studie k slovenskému diplomatáru. 1. — Historické studie, 16, 1971, p. 20—27;

·       Зыков Э. Г. О литературном наследии Константина Преславского. — Старобългарска литература, 3, 1978, с. 45—46;

·       Stanislav J. Staroslověnsky jazyk. 1. Velká Morava a Panonia. Kultúrny jazyk a písomníctvo. Konstantin Filozof, Metod a Kliment Sloviensky. Fonetika. Bratislava, 1978, p. 249—280;

·       Матеич M. Хилендарски препис на „Слово за Сретение“ от Йоан Екзарх. — Старобългарска литература, 9, 1981, с. 82, 85;

·       Флоря Б. Н. Сказания о начале славянской письменности и современная им эпоха. — В: Сказания о начале славянской письменности. М., 1981, с. 49—50;

·       Джамбелука-Коссова А. Законът и благодатта в Похвално слово за Кирил и Методий. Принос към проучването на славянската теза за приемствеността на апостолството. — Полата кънигописьнаı-а, 14—15, 1985, с. 109—121;

·       Иванова В. Проблеми на авторството на Похвално слово за Кирил и Методий. — Palaeobulgarica, 9, 1985, 4, p. 103—111;

·       Флоря Б. Н. Рукописная традиция памятников Кирилло-Мефодиевского цикла (Итоги и задачи изучения). — В: Жития Кирилла и Мефодия. М.-С., 1986, с. 34—37;

·       Niсhоritis K. Cyril and Methodius in the Greek Literary Tradition. — Cyrillomethodianum, 10, 1986, p. 17;

·       Фрайданк Д. Литературные традиции Похвального слова Кириллу и Мефодию. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 91—95;

·       Baumann W. Die Gestalt Methods in der Preisrede Kliment Ochridskis. — Symposium Methodianum, p. 393—402;

·       Бегунов Ю. К. Похвальное слово Мефодию как произведение художественной ораторской прозы. — Symposium Methodianum, p. 403—414;

·       Флоря Б. Н. Кирилло-мефодиевские традиции в развитии средневековой болгарской культуры. — В: История, культура, этнография и фольклор славянских народов. X Международный съезд славистов. София, сентябрь 1988. Доклады советской делегации. М., 1988, с. 159—168;

·       Иванова В. Проблеми на авторството на похвалните слова на Климент Охридски. — В: Втори международен конгрес по българистика. София 23 май — 3 юни 1986. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. Симпозиум. С., 1989, с. 324—325;

·       Иванова Кл. Неизвестни преписи от творби на Климент Охридски в книгохранилищата на Югославия. — Palaeobulgarica, 13, 1989, 4, р. 57;

·       Мишчинска К. Кирило-методиевската мисия в сотериологичен аспект. — В: Втори международен конгрес по българистика. София 23 май — 3 юни 1986. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. Симпозиум. С., 1989, с. 278—284;

 

 

239

 

·       Luszczyńska Е. Porównanie języka „Żywotu Metodego“ z językiem „Pochwały Cyryla i Metodego“ Klemensa z Ochrydy. — В: Светите Климент и Наум Охридски и придонесот на Охридскиот духовен центар за словенската просвета и култура. Прилози од научен собир одржан на 13—15 септември 1993. Скопје, 1995, с. 87—91;

·       Спасова М. Към въпроса за първоначалния текст и авторството на Похвално слово за Кирил и Методий. — Palaeobulgarica, 20, 1996, 3, р. 55—75.

 

Лиляна Грашева

 

 

    (62). ПРАБЪЛГАРИ, първобългари, протобългари — тюркоезични племена, обитавали ок. IV в. (а може би и по-рано) областите на север от Кавказките планини — около р. Кубан и Азовско море докъм р. Днепър. На виз., лат. и арменски автори те са известни под общото име българи; термините П., първобългари, протобългари влизат в научна употреба през XX в. Според виз. хронисти Теофан Изповедник (ок. 752—817) и патриарх Никифор I (806—815) „Старата“ Б-я, „Голямата“ Б-я се простирала от Меотийското езеро (дн. Азовско море) до р. Кофис (дн. Кубан). В арменската география на Ананий Ширакаци (VII в.) се съобщава, че българите живеели на север от гр. Никопс (дн. гр. Нечепсухо) и че отделните бълг. племена носели имената на тамошните реки: Купи-булгар, Дучи-булкар, Олхонтор-болкар и Чдар-болкар. Теофан Изповедник, патриарх Никифор I и имп. Константин VII Багренородни (913—959) говорят само за племето уногундури или оногундури, което се отъждествява с „вгндур-булгар“ у арменския историк Мовсес Хоренаци (Мойсей Хоренски, V в.) и с „в-н-нт-три“ от писмо на хазарския владетел Йосиф. Според виз. историк Захарий Ритор (средата на VI в.) българите живеели в шатри отвъд Каспийските врата, т. е. югоизточния Кавказки проход. На въпросите къде са живели преди това и какво значи името „българ“, днес може да се отговори само с предположения или догадки с различни степени на вероятност. Обикновено се приема, че са дошли от някои по-източни краища на обширната средноазиатска територия.

 

Модел на прабългарска юрта от Девня, VIII-IX в.

 

Тюркските степни държави се състоят от две основни единици: род и племе. Държавата представлява обединение на няколко племена, често с различни езици и с различна етническа принадлежност, при което името на ръководното племе става название на цялото държ. обединение. Такива племена са и българите. От прабългарските надписи и от Именника на българските ханове са познати следните родове: Ермиар, Кубиар, Кюригир, Чакаар, Дуло, Вокил или Укил, Угаин и Ерми (вероятно един и същ с Ермиар от надписите). Към тях трябва да се добавят и т. нар. котраги.

 

Означението „българи“ се появява в края на IV — началото на V в., след разпадането на хунската държава на Атила, в поречието на Тиса, в римската провинция Панония („панонски българи“). Дали тези българи са част от бълг. племена при Кавказ и дали напускат доброволно селищата си, или са увлечени от хуните, е неизвестно. По-късно те образуват, както изглежда, обща държава с германското племе гепиди, на което са съюзници срещу готите. Дълго време тези българи преминават Дунав и плячкосват

 

 

240

 

богатите виз. земи. Често са привличани като наемници във виз. войски в Италия. През 568 и 569 кралят на лангобардите Албоин, който покорява гепидите, заселва част от тях и от българите в днешната италианска област Ломбардия, където до XV в. името българи се среща като лично и като местно име. Известно е, че през 538 българи от Кавказката област идват за плячка на Балк. п-в, но са разбити и прогонени.

 

Бронзов амулет с изображение на конник, VIII-IX в.

 

Апликация от златен коланен накит от Мадара, VIII в .

 

Останалите в Кавказката област бълг. племена са покорени от аварите и са управлявани от аварски наместник. За кратко време такъв управител става Кубрат, вожд на племето уногундури, който въстава, прогонва аварския гарнизон и образува самостоятелна бълг. държава. Под натиска на нахлуващите хазари четирима от петте сина на Кубрат след неговата смърт са принудени да напуснат родната си страна и да дирят нови поселища на запад. Един от тях стига до Италия, където остава да живее в областта Кампобасо под властта на лангобардите. Вторият син — Кубер, отива при аварите в Панония и става аварски поданик. По-късно той се отцепва от тях, преминава в Македония и се опитва безуспешно да образува държава със седалище Солун. Все пак водените от него българи се заселват в Солунско в съседство с многобройните слав. племена от областта. Техните следи се запазват до IX в. Най-старият син на Кубрат — Батбаян, остава в Кавказката област и се подчинява на хазарите. Третият син — Аспарух, след престой от

 

 

241

 

десетина години в Южна Бесарабия, в т. нар. Онглос (Ъгъл) преминава Дунав, разбива виз. войски в Добруджа и се установява в днешна Североизточна Б-я, като поставя началото на днешната бълг. държава.

 

Сведения за бита, вярата и държ. уредба на П. съобщават главно виз. хронисти и историци и т. нар. прабългарски надписи на грц. език от IX в. Според един строителен надпис от времето на хан Маламир (831—836) в бълг. държава на Дунав имало две знатни съсловия — боили и багаини, от които първите били по-висши, и обикновен народ. Имало и особен вид благородници, наречени таркани. Съществувало прозвище багатур (храбрец, юнак) — вероятно за тези, които се отличавали в сраженията. Според 17-ия отговор на папа Николай I (858—867) по допитванията на българите боилите и багаините можели да заемат висши военни и административни служби. Начело на държавата стоял владетел, който във времето на Омуртаг (814—831) се наричал „кана сюбиги“ — ‘поставен от бога’. Сюбиги е сложен прабълг. израз, образуван от сю — ‘войска’, биг или бег — ‘господар’, и тюркския суфикс за притежание при съгласни -и, и значи ‘господар на войската’ (срв. сюбаши — ‘главатар на войската’). Пръв помощник на хана в управлението бил боилът капхан — почти втори владетел и главнокомандващ войските. Във времето на хан Крум (803—814) той бил началник на войската на дясното крило, покрай Черноморския бряг. По чин след него идвал т. нар. ичиргу боил, т. е. вътрешен боил, пръв съветник на хана и главнокомандващ лявото крило на войската. В мирно време той ръководел и отношенията с чуждите страни и бил пръв дипломат. Йоан Екзарх съобщава в Шестоднев, че при българите синът наследявал баща си или братът брат си, както било у хазарите, т. е. престолонаследието ставало по старшинство на семейните членове.

 

Мечът на хан Кубрат от съкровището в Малая Перешчепина, Украйна, VII в.

 

Висшият бог у П. се наричал Тангра (Тенгри у други тюркски народи), което значи ‘небе’. Те почитали и някои животни (кучето), слънцето и луната и др. Принасяли в жертва не само животни, но и хора. Обичайната клетва била заклеване в меч. Свещените обреди, предсказания и други магически действия се извършвали от т. нар. колобри или кулубри, които съответстват на шаманите или знахарите у други средноазиатски народи. П. вярвали в добри и лоши дни и часове. Носели амулети, които представяли човешка брадата глава, яхнала кон, или кръгли пластинки от метал за окачване, на които се намирал обикновено знакът IYI. Той, вероятно символ на бог Тангра, се среща начертан върху различни други предмети — тухли, водопроводни тръби, камъни и др., за да носи здраве и да отблъсква лошите сили, както и кръстният знак в християнската религия.

 

 

242

 

Хан Омуртаг изпраща вестители при имп. Михаил II. Миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица, XII — XIII в.

 

Неговата употреба е запазена и досега в Родопите, където се поставя върху оброчни хлябове. За много голяма чест се смятало участието в трапезата на хана. Затова в надгробните или във възпоменателните надписи покрай името и титлата на покойника се посочва винаги, че той е „хранен човек“ на хана, т. е. участник в ханската трапеза.

 

Езикът на П. вероятно е вид старотюркски диалект. Има и опити да се свърже с иранската група на индоевроп. езици. От него са запазени само отделни титли в прабълг. надписи, цял надпис, съставен на прабългарски, но написан с грц. букви, малък откъслек от надпис, неслав. леточислени изрази в Именника на българските ханове и в приписката на Тудор Доксов към Четири слова против арианите от Атанасий Александрийски в превод на Константин Преславски, както и някои лични имена. Така напр. юк багаин значи Торен (главен) багаин’, ичиргу багаин — ‘вътрешен багаин’. Понякога към титлата е прибавено име на животно, напр. бир багаин — ‘вълк багаин’, също барс — ‘рис’. В днешния слав. бълг. език само за малък брой думи се приема, че са прабългаризми (напр. белег, капище, кумир, тояга, сан и др.).

 

П., както много средноазиатски народи, си служели за броене на годините с т. нар. цикъл на дванадесетте животни, т. е. всяка година от този цикъл била наречена по името на определено животно (напр. сигор — Товедо’, сомор — ‘мишка’, дилом — ‘змия’, и пр.). Месеците били означени с числителни (напр. алем — ‘първи’, вечем — ‘трети’, и т. н.). Така са датирани управленията на владетелите в Именника на българските ханове и в един строителен надпис на Омуртаг. Арабският писател Ибн ал Надим съобщава, че дунавските, както и волжките българи имали писмо от резки. За това съобщава и Черноризец Храбър, според когото, преди да имат своя азбука, славяните четели и броели с черти и резки. Тази азбука, която била предимно сричкова, а не фонетична, и на която са написани старотюркските рунически надписи от долината на р. Орхон, Средна Азия, била забравена скоро след приемането на християнството. От нея се срещат само отделни знаци по прабълг. строежи.

 

За загубването на прабълг. елемент в състава на днешния бълг. народ има различни причини. Най-вероятната е възприемането на християнството и обявяването му за официална религия (вж. Покръстване на българите). Още преди масовото заселване на славяните на Балк. п-в, който е важна област на Източната римска империя, т. е. на християнска Византия, официалното вероизповедание на нейните поданици е християнството, залегнало дълбоко в тяхното съзнание. Вероятно мнозина от новодошлите славяни приемат доброволно или насилствено християнството, което е държ. религия не само на Балк. п-в, но и в съседните му западни страни. То прониква и сред управляващите кръгове; то е и вярата на избягалите от Византия, но приети на бълг. служба византийци. Въпреки гоненията на християните по времето на хан Омуртаг християнството започва да се разпространява сред обикновените П.

 

 

243

 

Кула от двореца край с. Болгари, Чувашия

 

Български войници. Миниатюра от Менология на имп. Василий II, XI в.

 

Редица обществено-политически причини принуждават княз Борис I (852—889) да приеме християнството и да обяви слав. език, за който е създадена и азбука, за официален. Новата вяра се натъква на голяма съпротива от страна на управляващия прабълг. елемент. Управниците на десет области се надигат срещу владетеля вероотстъпник. Бунтът е потушен; избити са всички знатни, особено висши управници с целите си родове. Така цветът на дейните управляващи П. е унищожен. Понятието П. добива значение на езичник, държ. враг и принуждава мнозина П. да приемат християнството, за да се спасят. Все пак общоприетият прабълг. знак IYI дълго време се състезава с християнския кръстен знак. В течение на тези процеси П. се претопяват в обкръжаващата ги голяма маса славяни. Остават само името българи и малкият брой прабълг. думи.

 

 

            Лит.:

·       Шишманов Ив. Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името „българин“. — СбНУ, 16—17, 1900, с. 505—753;

·       Младенов Ст. Вероятни и мними остатъци от езика на Аспаруховите прабългари в новобългарската реч. — ГСУифф, 17, 1921, с. 201—287;

·       Moravcsik Gy. Byzantinoturcica. 2. Sprachreste der Türkenvölker in den byzantinischen Quellen. Berlin, 1958, p. 98—106;

·       Tryjarski E. Protobulgarzy. — In: Hunowie, Europejscy, Protobulgarzy, Chazarowie, Pieczyngowie. Wrocław-Warszawa-Kraków-Gdańsk, 1975, p. 147—376;

·       Németh J. Die Bedeutung des bulgarischen Volksnamens. — In: Studia in honorem Veselini Beševliev. Sofia, 1978, p. 68—71;

·       Гюзелев В. Произход и ранна история на прабългарите. — В: Лекции за следдипломна квалификация на учителите. Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Исторически факултет. Катедра по История на България. 3. С., 1979, с. 27—112;

·       Гюзелев В. Икономическо развитие, социална структура и форми на социална и политическа организация на прабългарите до образуването на българската държава (IV—VII в.). — Археология, 21, 1979, 4, с. 12—21;

·       Gyuzelev V. The Proto-Bulgarians. Pre-History of Asparouhian Bulgaria. Sofia, 1979, 76 p.;

·       Бешевлиев В. Българи-наемници в походите на Велизарий и Нарсес в Италия. — В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. С., 1980, с. 52—54;

·       Тафраджийска Цв. Към въпроса за етногенезиса на прабългарите (по ономастични и исторически данни от източните извори). — В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. С., 1980, с. 43—51;

·       Баранов И. А. Некоторые итоги изучения тюрко-болгарских памятников Крыма. — В: Плиска-Преслав. 2. С., 1981, с. 57—71;

·       Бешевлиев В. За разнородната същност на първобългарите. — В: Плиска-Преслав. 2. С., 1981, с. 20—25;

·       Бешевлиев В. Прабългарски епиграфски паметници. С., 1981, 184 с.;

·       Бешевлиев В. Първобългарите. Бит и култура. С., 1981, 167 с.;

·       Димитров Б. Следи от прабългарско заселване по южното Черноморие. — В: Плиска-Преслав. 2. С., 1981, с. 215—217;

·       Димитров Д. Ил. Състояние и задачи на археологическите проучвания на прабългарите по Долния Дунав. — В: Плиска-Преслав. 2. С., 1981, с. 26—35;

·       Йорданов Й. Ал. Портретна реконструкция на лицето и главата по четири прабългарски черепа от IX и X в., или за физическия облик на прабългарите. — В: Плиска-Преслав. 2. С., 1981, с. 206—211;

 

 

244

 

·       Ковалевская В. Б. Археологические следы пребывания древних болгар на Северном Кавказе. — В: Плиска-Преслав. 2. С., 1981, с. 43—52;

·       Плетнева С. А. Древние болгары в бассейне Дона и Приазовья. — В: Плиска-Преслав. 2. С., 1981, с. 9—19;

·       Прабългари. Библиографски указател. Съставител П. Чолов. С., 1981, 202 с.;

·       Станилов Ст. Към въпроса за заселването на прабългарите на юг от Дунав. — В: Плиска-Преслав. 2. С., 1981, с. 53—56;

·       Тотев Т. Прабългарски амулети от Преслав. — В: Плиска-Преслав. 2. С., 1981, с. 182—186;

·       Халиков А. X. Изучение археологической культуры ранних болгар на Волге. — В: Плиска-Преслав. 2. С., 1981, с. 36—42;

·       Бешевлиев В. Произходът и етническата принадлежност на първобългарите според византийските и латинските извори. — В: Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов. С., 1984, с. 15—17;

·       Кляшторный С. Г. Праболгарский Тангра и древнетюркский пантеон. — В: Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов. С., 1984, с. 18—22;

·       Tekin Т. Tuna Bulgarlarý ve dilleri. Ankara, 1987, 70 p.;

·       Тафраджийска Цв. Произход на името българи и на неговите носители (по данни от източните извори). — Acta Associationis Internationalis Terra Antiqua Balcanica, 4, 1990, p. 197—245;

·       Проблеми на прабългарската история и култура. 1. С., 1989, 468 с.; 2. С., 1991, 295 с.; 3. С., 1997, 411 с.;

·       Browning R. Bulgars, Turkic. — In: The Oxford Dictionary of Byzantium. 1. New York-Oxford, 1991, p. 338;

·       Parzymies A. Język protobulgarski. Przyczynek do rekonstrukcji na podstawie porównań tureckosłowiańskich. Warszawa, 1994 (Dissertationes Universitatis Varsoviensis, 381), 177 p.;

·       Божилов Ив., Хр. Димитров. Protobulgarica (Заметки по истории протоболгар до середины IX в.). — Bbg, 9, 1995, р. 7—61;

·       Димитров Стр. За съдбините на прабългарите след X век. — В: Проблеми на прабългарската история и култура. 3. Шумен, 1997, с. 3—18;

·       Стоянов В. Етнонимът „българи“. За българотюркските смешения. С., 1997 (Bulgaro-Turcica, 1), 95 р.;

·       Гюзелев В. Езическа България. — В: Божилов Ив., В. Гюзелев. История на средновековна България. С., 1999, с. 55—166;

·       Аладжов Ж. Паметници на прабългарското езичество. С., 1999, 44 с.+ 100 ил.; Рашев Р. Прабългарите през V—VII век. Велико Търново, 2000, 192 с.

 

Веселин Бешевлиев

 

 

    (63). ПРАБЪЛГАРИЗМИ в старобългарския език — думи, които славяните възприемат от езика на Аспаруховите и Куберовите българи при своето съжителство с тях паралелно с формирането на бълг. общество в края на VII в. и развитието му в рамките на Първото бълг. царство (VII—ΧΙ в.). Част от прабълг. заемки са тюркски по произход, други са тюркизирани монголски, китайски и ирански думи. Поради липса на значими отлики между езиците на тюркските племена в състава на Хунската, а и на Аварската степна империя, като п. се означават също и общослав. заемки от тюркска езикова среда, възприети при славяно-тюркските контакти преди края на VII в. Трябва да се има предвид, че определянето на хунския и прабългарския като тюркски езици е условно. То има единствено лингвистична стойност, защото тюркският етнос е по-млад (VI в.), а първите старотюркски епиграфски паметници са едва от VII—VIII в. Основателното отнасяне на хунски и прабългарски към групата на тюркските езици почива на значителните езикови сходства с по-късните тюркски езици, което сочи общ произход и позволява тези два езика да се интерпретират като най-ранните представители на групата.

 

Не всички прабълг. заемки намират място в речниковия фонд на книжовния старобълг. език. За наличието на некнижовна лексика от прабълг. произход се съди по данните от съвременните бълг. диалекти.

 

Към групата на П. с различна степен на вероятност се включват ок. 100 лексеми. Историята на тяхното проучване разкрива усилията да се идентифицира езиковата принадлежност на прабългарите и да се установи конкретният състав на групата П. в старобълг. (респ. бълг.) език. Хипотезата за угро-финската езикова принадлежност на прабълг. език (П. Й. Шафарик, 1863; П. Рьослер, 1871), аргументирано отречена от М. Дринов (1909), противоречи на истор. и лингвистичните данни и не предлага реално познание върху проблема. Хипотезата за тюркския произход на прабълг. език (Фр. Миклошич, 1884—1889; Ив. Шишманов, 1900; Ст. Младенов, 1986) създава възможност за интерпретация

 

 

245

 

на езиковите факти в рамките на алтайските езици и по-конкретно в групата на западнотюркските. В резултат на изследването на П. в контекста на истор. граматика на алтайските езици (В. Томашек, 1899; 3. Гомбош, 1912; К. Менгес, 1951; О. Притцак, 1955, 1982; Е. Боев, 1968; В. Бешиевлиев, 1979; Б. Симеонов, 1979; М. Москов, 1988) вече са осветлени произходът, значението, първоначалният облик на голяма част от думите, етапите на заемането им, както и основните характеристики на прабълг. език.

 

Актуалните изследвания върху П. са съсредоточени не само върху идентификацията на отделните думи и езикови характеристики (Б. фон Арним, 1956; И. Русек — М. Рачева, 1980; Ив. Добрев, 1983; И. Райнхарт, 1995), но и върху културологичните проблеми на формирането и функционирането на старобълг. речников фонд с оглед на условията, при които прониква и функционира неслав. лексика в него.

 

Старобълг. писмени паметници са главният извор на познание върху характеристиките на прабълг. език, който не е засвидетелстван в собствена писмена среда. Анализът на заемките потвърждава принадлежността му към групата на тюркските езици и очертава архаичността на някои негови особености по следните признаци: [d-] в инициална позиция (наблюдава се и в хунски) в заемките диломъ, διλον ‘змия’ < *dylăm (чувашки śělen < ylän, татарски žylan, османски турски jilan ‘змия’), дохъторъ ‘възглавница’ ~ *dogtar / *doxtar ~ jogdar; Δυγε ~ *dügä- и в хунското име Δονάτ — *donat // старотюркски yonat ‘кон’; палатална хармония в συβηγη (от инициалната формула на прабълг. ханове) ~ *sübügü / *sibigi ~ старотюркски yabgu  ирански *su-bhagah < *su(hu-) ‘добър’ + bhaga’щастие’; ротацизъм в коурѣлъкъ ‘прототип’, ‘калъп’ ~ *köräluq < kör-ä-luq  *kör ‘гледам’ + -ä (девербален афикс за образуване на причастни форми) + -luq (-l-uq) (контаминиран афикс от показателя за събирателна множественост -l- и афикса -uq/yq, генетически свързан с афикса за образуване на отглаголни имена за локализиране на действието), твиремъ ‘девети’ ~ *tovirem < toqor ‘девет’ + -°m (афикс за образуване на числителни редни) в сравнение с toquz в рунните старотюркски надписи, волжко-бълг. toxur; чувашки txr / txxr; ламбдацизъм в бѣлъчоугъ ‘пръстен’, ‘обръч’ ( унгарски bölcso (= bölcö) ‘люлка’ < *bälčük, пратюркски *bäsük); аглутинация в тльмачь ‘преводач’ ~ *til-mač < *til-ma-č ( унгарски tolmacs) < *til ‘език’ < ti/ tę’говоря’ + -l- (афикс за множествени отглаголни форми) + -ma (афикс за цел, направление при отглаголни имена) + -č (афикс за образуване имена на деятели); формообразувателни и словообразувателни паралели, напр. вечемъ ‘трети’ ~ väčem < *üč-im < *üč ‘три’ + -°m (срв. старотюркски рунни надписи, древноуйгурски, волжко-бълг., турски, алтайски üč, чувашки viś / viś / viśś ‘три’; чувашки viz’em , волжко-бълг. öčem / üčem ‘трети’); лексикални паралели, напр. алемъ ‘начален’, ‘преден’ ~ *älm < *äl-°m ~ пратюркски *ä:l ‘начален’, ‘преден’, срв. чувашки ulэm < ilэm, ilэmэ ‘преден’; багъръ ‘пурпурна царска дреха’ ~ старотюркски baqyr; baγyr ‘мед’  арабски maγra ‘мед’. С промяна m- ~ b-, характерна за тюркските езици; бльхъчии ‘занаятчия’ ~ *bilgüči < bil+ -gü (афикс за оръдие на действието) ‘знак’ < bil- ’зная’ + -či; брачинъ, брачина ‘копринена тъкан’, ‘украшение’ ~ *barčyn, barčïn (чувашки puržyń ‘коприна’ > унгарски *bársony ‘бархат’ < староунгарски *barsin).

 

Регистрацията на П. в старобълг. речников фонд датира от най-ранните глаголически и кирилски паметници, напр. багъръ, бъıл̑ı-а ‘боил’ (титла) (Супр. сб.), бисьръ ‘бисер’ (Зогр. ев., Мар. ев., Клоц. сб., Супр. сб.),

 

 

246

 

бльхъчии, капь ‘вместилище’, ‘съд’, ‘ножница’; ‘изображение’, ‘подобие’, Статуя’ (Шестоднев на Йоан Екзарх, в превода на Четири слова против арианите на Атанасий Александрийски), дохъторъ (Зогр. ев.).

 

При възприемането и функционирането на прабълг. заемки в старобълг. език настъпват промени на морфонологично и семантично ниво, свързани с адаптацията в славяноезична среда и с процеса на християнизация в бълг. общество от средата на IX в. Част от П. имат случайна регистрация и не образуват производни на старобълг. езикова основа. Такива са числителните редни, названията на годините и някои от имената в Именника на българските ханове, както и други рядко употребявани лексеми или hapax legomenon от старобълг. паметници:

 

бехти ‘пети’,

верени ‘дракон’,

дван ‘заек’, Доуло ‘Дуло’ (родово име),

имѧ ‘кон’,

текоу ‘куче’,

кьлоу (титла) (κουλου-τερκανος, καλου-τρακανος ~ кълоутраканъ, кълоу-брии),

блъванъ ‘стълб’ (Изборник от 1073, Златоструй),

бльхъчии, богони (кирилски надпис № 702 по изд. на В. Бешевлиев, 1979),

канъпилии ‘колан’, ‘кожен пояс за пренасяне на монети’ (Синайски патерик),

катъ ‘стан’, ‘лагер’, ‘бивак’ (Изборник от 1073),

крагоуилъ, крагоуи ‘ястреб’ (ЖК),

коурилъ ‘първообраз’, ‘прототип’, ‘калъп’ (Изборник от 1073),

кълъıгъ ‘храненик’, ‘паразит’ (Златоструй),

мечьтъ ‘видение’, ‘мираж’ (Изборник от 1073, 13 слова на Григорий Богослов, Първо послание към коринтяни 13:12),

тел̑ı-ага ‘каруца’ (ЖК),

тетегъ ‘лектика’, ‘носилка’,

тѫганъ ‘сокол’ (Кирилски надпис на жупан Георги),

оусмаръ ‘кожар’ (Шестоднев на Йоан Екзарх),

хорѫгъı ‘знаме’, ‘скицтър’, ‘тояга’; ‘племе’, ‘коляно’ (Супр. сб.),

хръзанъ ‘бич’, ‘камшик’ (Супр. сб.),

чаи ‘отвара’,

чеканъ ‘чук’, ‘кирка’, ‘топор’ (Златоструй),

чрьгоубъıл̑ı-а ‘ичиргу боил’ (длъжност) (Надпис на чъргубиля Мостич),

чьпагъ ‘чанта’, ‘връхна дреха’ (Изборник от 1073),

ı-атъхоульница ‘странноприемница’; ‘помещение с място за печене на хляб’, ‘жилище’ (Супр. сб.).

 

Други П. са с висока фреквентност и образуват производни със старобълг. наставки. Такива са напр. лексемите

 

бисьръ,

блъгаринъ,

бол̑ı-аринъ ‘болярин’,

бѣлѣгъ ‘знак’, ‘белег’, ‘символ’,

капь,

ковъчегъ ‘ковчег’, ‘кивот’, ‘гроб’, ‘могила’, ‘насип’,

коштоуна ‘басня’, ‘приказка’, ‘измислица’,

комърогъ, гомръ, гоморъ ‘съд за вода’; ‘неголям съд за пренос на пари’,

кръчагъ ‘съд за пиене’, ‘чаша’,

коумиръ ‘форма’, ‘статуя’, ‘езическо божество’, ‘олтар’,

коупъ ‘купчина’; ‘събрание’, ‘събиране’,

кън̑игъчи(и) ‘книжник’, ‘книжовник’,

кън̑игъı ‘чертеж’, ‘рисунка’; ‘дъска за писане’, ‘свитък’; ‘азбука’; ‘книжовност’, ‘ученост’; ‘послание’, ‘писмо’; ‘списък’, ‘документ’, ‘пòлица’; ‘кòла’, ‘страница’, ‘ред’; ‘текст’, ‘книга’, ‘книжно тяло’; ‘Светото писание’, ‘надпис’,

оиминъ ‘войник’,

печать ‘образец’, ‘свидетелство’,

санъ ‘длъжност’, ‘титла’, ‘достойнство’, ‘власт’, ‘право’,

сапогъ ‘кожена обувка’, ‘сандал’, ‘ботуш’,

слонъ ‘слон’,

съıнъ ‘кула’.

 

Подобно на всички останали групи от заемки в старобълг. език групата на П. в голямата си част съдържа имена. Тяхната адаптация към актуалните в старобългарски склонитбени типове и видове потвърждава продуктивността на вокалните основи и най-вече на о-/а-склонения и техните палатални варианти (единствено хорѫгъı (-ъве) е по консонантни u-основи). Ориентацията по родов признак (в тюркските езици тази категория не съществува) разкрива приоритета на имената, осмислени като мъжкородови.

 

При образуването на старобълг. производни от прабълг. заемки най-продуктивни са наставките:

 

 

247

 

            -(ьн)икъ (за образуване на съществителни имена от основи на прилагателни имена на (-ьн)-ъ с локативно значение) в

 

коумирьникъ ‘езически храм’ (коумиръ), кънижьникъ (= кънигъчии; кънигъı ‘книга’), сановьникъ ‘придворен’ (санъ), чрьтожьникъ ‘младоженец’ (чрьтогъ ‘брачна стая’, ‘спалня’);

 

            -(ьн)ица (за образуване на производни имена в ж. р. от мъжкородови имена, най-често с локативно значение или умалителни, а също и на мъжкородови имена за означаване по професионален белег) в

 

слоница (слонъ), чрьтожьница ‘младоженка’ (чрьтогъ), коумирьница ‘езически храм’ (коумиръ, коумирьнъ), капиштьница ‘езически храм’, ‘жертвеник’, ‘оброчище’ (капь, капиште, капиштьнъ), кънижьница ‘библиотека’, кънжица ‘книжка’ (кънигъı), сокальница ‘кухня’ (сокалъ ‘кухня’); ı-атъхоульница ‘хотел’ (*ı-атъхоулъ), шарьница ‘живописец’ (шаръ ‘боя’, ‘багра’, ‘цвят’).

 

Продуктивен в старобългарски е заетият от прабългарски суфикс за образуване на имена на деятели -чии ~ *-či

 

(прабълг. бльхъчии, кръчагъчии, кръчии, кън̑игъчии, самъчии, чьванъчии, шаръчии; сокачии, тлъмачь), регистриран в производните бан-ъ-чии, бѣл-ъ-чии, възъпомин-ъ-чии, граб-ъ-чии, зьд-ъ-чии, иконожьг-ъ-чии, корабъ-чии, кораблı-апловь-чии, кръм-ъ-чии > кръмъ-ч-ьствиѥ > кръмь-ч-ьствовати, ласк-ъ-чии, писк-ъ-чии, среброклеп-чии, сребропродав-ъ-чии, чрьп-ъ-чии. Както показват примерите, този суфикс се присъединява както към именни, така и към глаголни основи, като при съчетаването на крайната съгласна от корена и началната съгласна от суфикса е налице ерова епентеза.

 

Висока е продуктивността на наставката -ьнъ (за образуване на прилагателни имена за означаване на качество, признак на мотивиращото съществително име): бисьрьнъ ‘бисерен’ (бисьръ), капиштьнъ ‘езически’, ‘идолски’ (капиште ‘езически храм’, ‘статуя на езическо божество’), коумирьнъ ‘езически’ (коумиръ). Към тази група са и производните от названия за професии: кръчиинъ ‘ковашки’ (кръчии ‘ковач’, ‘златар’), сокачиинъ ‘от, на готвача’ (сокачь, сокачии); кънижьнъ ‘книжен’, ‘книжовен’ (кънигъı); сановьнъ ‘високопоставен’, благороден’, ‘придворен’, ‘издигнат’ (санъ); сапожьнъ ‘от, на обувка’, ботуш’ (сапогъ); слоновьнъ ‘от, на слона’ (слонъ); сокалъчьнъ ‘кухненски’ (сокалъкъ ‘кухня’); чрьтожьнъ ‘младоженски’, ‘новобрачен’ (чрьтогъ); шаротьнъ ‘живописен’ (шарота ‘цвят’, багра’ <— шаръ).

 

Подобно на случаите с производни прилагателни от основи на домашни думи и при производни от прабълг. заемки наставката -ьск-ъ се съчетава изключително със съществителни имена. Генералното значение на дериватите от този тип е „който се отнася, който е характерен или който принадлежи на назованото с мотивиращата дума“: блъгарьскъ ‘български’ (блъгарьскъı — твор. пад. мн. ч. ‘на български’) (блъгар-, срв. блъгаринъ), болı-арьскъ ‘от, на болярина’; ‘болярски’ (болı-ар-ь-скъ < болı-ар-ь-), което съответства в преводите на семантиката на грц. συγκλητικός, коумирьскъ ‘езически’ (коумиръ), сановитьскъ, образувано с две словообразувателни наставки: -ит-, -ьск-. В старобългарски се употребява и производно само с първата от посочените представки: сановитъ; срв. сапожьничьскъ ‘обущарски’, ‘кожарски’ (сапогъ; *сапожьникъ). Към тази група са и производните от названия за професии: сокачиискъ ‘кухненски’ и сокачьскъ ‘месарски’ (образувани съответно от двете регистрирани форми на името: сокачь, сокачии) и производното от нерегистрирана основа сокачитьскъ ‘кухненски’, ‘месарски’ (сокачь, сокачии, *сокачитъ).

 

 

248

 

Моделът, по който прабълг. заемки влизат в състава на сложни думи в съчетание с дума от домашен произход, не се отличава от модела на старобълг. композита: колимог-о-творьць ‘майстор на шатри’ (колимогъ ‘шатра’, ‘палатка’), колимог-о-шьвьць ‘майстор на шатри’, ‘този, който сшива кожите за шатрата, палатката’, коумир-о-любьць ‘който се покланя на езически божества’, коумир-о-слоужитель ‘който служи на езически божества’, коумир-о-сложеньѥ ‘служене на езически божества’, коумир-о-творьць ‘който прави статуи, изображения на езически божества’, къниг-о-письць ‘автор на книги’, къниг-о-хранитель ‘който пази книгите’, сапог-о-шьвьць ‘който шие обуща, ботуши’, шар-о-писатель ‘зограф’, ‘живописец’, шар-о-письць ‘живописец’. При имена с палатална основа съединителната гласна е прегласена (-е-): тѣльч-е-слонъ (слонъ). Прилагателни имена композита: багър-о-рожденъ ‘багренороден’, престолонаследник’ (багъръ), бисьр-о-носьнъ, бисьр-о-образ-ьнъ ‘подобен на бисер’, бисероточьнъ ‘който сипе, рони бисер’, коумир-о-жрьтвьнъ (коумиръ), коупьн-о-родьнъ (коупъ —> коупьнъ), капьно-крилъ (капь —> *капьнъ). При някои от посочените сложни думи е включена незасвидетелствана в самостоятелна употреба форма на прабълг. заемка.

 

В старобългарски са регистрирани и производни наречия и глаголи от прабълг. заемки. По словообразувателния си модел тези думи не се отличават от домашните производни: коупьно (ср. р. ед. ч. от прилагателното коупьнъ), срв. вѣчено (вѣчьнъ), вѣрьно (вѣрьнъ), въкоупѣ — вкаменяла форма за мест. пад. ед. ч., употребена слято с предлога въ (коупъ); деноминативни глаголи, производни от прабълг. съществителни имена или композита бѣлѣжити, -жѫ, -жиши (бѣлѣгъ) (IV спр.) с палатализация на крайната веларна съгласна г —> ж /-I-; шар̑ı-ати сѧ, -ı-аѭ, -ı-аѥши сѧ (несв. вид, възвратен, III спр. + -j-a/ti) ‘оцветявам се’, ‘придобивам багра, цвят’. Срв. още и коумир-о-слоужити (—> коумирослоуженьѥ), коумир-о-ı-асти (коумиръ).

 

При функционирането на П. и техните производни в старобългарски възникват сложни и нееднозначни синонимии отношения. Когато се образуват производни думи, освен новоразвилите се значения, свързани със спецификата на употребената наставка, се запазват и някои от значенията на изходната прабълг. дума: багъръ — багърѣница, капиште ~ капиштьница, капь ~ капиште.

 

Особен интерес представляват синонимните отношения между прабълг. заемки, думите от домашен произход и (ако са регистрирани) заемките от други езици в старобългарски. Някои от тях се употребяват синхронно в текстовете, докато други — не; така напр. при багъръ ~ порфоура ~ прапрѫда (-дъ) / прѣпрѫда (-дъ) ‘пурпурна царска одежда’, ‘плащеница’, прабълг. заемка се употребява в неевангелски текстове, докато в старобълг. преписи на Евангелието е предпочетена домашната дума. Среднобълг. евангелски преписи регистрират употребата на производната от прабълг. заемка лексема багърѣница. В синонимии отношения са бѣлѣгъ ~ знаменьѥ ‘знак’, дохъторъ ~ възглавьница, капиште ~ идолъ ~ исторуканъ ~ коумиръ ~ образъ ~ трѣбиште ‘статуя’, капиште ~ ковьчегъ ‘форма’, ‘обвивка’, ‘съд’, капиште ~ трѣбьникъ ‘езически храм’. Възникват и синонимии връзки между отделни прабълг. заемки: капь ~ коумиръ ‘статуя’.

 

 

249

 

За няколко прабълг. заемки не са регистрирани разночетения. Това са имена (народностни, родови, лични), названия на конкретни професии и обекти, в една или друга степен неприсъщи или непознати на езика приемник, названия, свързани с прабълг. календар, с въоръжението, администрацията и културата в новосъздадената и по-късно покръстена бълг. държава. Такива са напр. алемъ, бисьръ, брачинъ, брачина, блъгаринъ, бльхъчи, богоıн, болı-аринъ, болı-арька, болı-арьскъ, болı-арьство.

 

Немногобройни и неиндоевропейски по произход, прабълг. заемки се усвояват според спецификата на старобълг. книжовен език. Пълното им приспособяване към неговата фонетична и склонитбена система е основание да се говори за реалното им функциониране на всички езикови равнища.

 

 

            Лит.:

·       Šafařík Р. Slovanské starožitnosti. Praha, 1837, p. 632—633;

·       Rössler R. Romanische Studien. Untersuchungen zur älteren Geschichte Romaniens. Leipzig, 1871, 259 p.;

·       Miklosich F. Die türkischen Elemente in den südostund osteuropäischen Sprachen. Wien, 1884, 192 p. (същото в DA WW, 35, 1885, p. 105—192; 37, 1889, p. 1—88);

·       Tomaschek W. Bulgares. — In: Paulys Real-Encyclopädie der classischen Altertumswissenschaft. Neue Bearbeitung. 3. Stuttgart, 1899, col. 1044;

·       Шишманов И. Критичен поглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името „българин“. — СбНУ 16—17, 1900, с. 505—753;

·       Дринов М. Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история. -В: Дринов М. Съчинения. 1. С., 1909, с. 1—69 (2 изд. С., 1971, с. 43—122);

·       Marquart J. Die altbulgarischen Ausdrücke in der Inschrift von Catalar und die altbulgarischen Fürstenliste. — ИРАИК, 15, c. 1—30;

·       Gombocz Z. Die bulgarisch-türkischen Lehnwörter in der ungarischen Sprache. Helsinki, 1912, 252 p.;

·       Miletitsch L. Bulgarien geschichtlich und ethnographisch. — Illustrierte Zeitung, 147, № 3, 30. November 1916, p. 2—3;

·       Младенов Ст. Мнимите фински думи в българския език. — В: Сборник в чест на проф. Иван Шишманов по случай тридесетгодишната му научна дейност. С., 1920, с. 74—95;

·       Младенов Ст. Болярин или „болярин“. — В: Възхвала. Сборник в чест на Стефан С. Бобчев. С., 1921, с. 97—100;

·       Младенов Ст. Вероятни и мними остатъци от езика на Аспаруховите българи в новобългарската реч. — ГСУифф, 17, 1920—1921, с. 201—287;

·       Фехер Г. Остатъци от езика на Дунавските прабългари. — ИБАИ, 5, 1929, с. 127—158;

·       Меngеs K. H. Altaic Elements in the Protobulgarian Inscriptions. — Byzantion, 21, 1951, p. 85—118;

·       Дyйчев Ив. Най-ранна връзка между славяни и прабългари. — ИАИ, 19, 1955 (Сборник Гаврил Кацаров. Статии, посветени по случай 70годишнината му), с. 327—337;

·       Серебренников Б. А. О взаимодействии языков (Проблема субстрата). — ВЯ, 4, 1955, 1, с. 10;

·       Beševliev V. What Was the Title ητζίργου (ητζυργου) βοιλας in the Protobulgarian Inscriptions? — Bsl, 16, 1955, p. 120—124;

·       Pritzak О. Die bulgarische Fürstenliste und die Sprache der Protobulgaren. Wiesbaden, 1955, 105 p.;

·       Von Arnim B. Urbulgarisch къlubrъ — κουλούβρος. — In: Festschrift für Max Vasmer zum 70. Geburtstag. Wiesbaden, 1956, p. 45—46;

·       Menges K. Schwierige slawisch-orientalische Lehnbeziehungen. — Ural-Altaische Jahrbücher, 31, 1959, p. 177—190;

·       Дуриданов И. Стари тюркски заемки в българския език. — В: Изследвания в чест на Марин С. Дринов. С., 1960, с. 429—446;

·       Боев Е. За предтурското тюркско езиково влияние в българския език. — БЕ, 15, 1965, 1, с. 1—17;

·       Боев Е. За българо-тюркските езикови връзки. — ИИБЕ, 16, 1968, с. 177—183;

·       Львов А. С. Из лексикологических наблюдений. 4. Об этимологии слова ковригь, -га. — В: Этимология 1966. Проблемы лингвогеографии и межъязыковых контактов. М., 1968, с. 154—158;

·       Въжарова Ж. Славяни и прабългари (тюркобългари) в светлината на археологическите данни. — Археология, 13, 1971, 1, с. 1—23;

·       Бешевлиев В. Първобългарски надписи. С., 1979, 253 с.;

·       Tryjarski Е. РгоtoBulgarzy. — In: Hunowie, Europejscy, Protobulgarzy, Chazarowie, Pieczyngowie. Wrocław-Warszawa-Kraków-Gdańsk, 1975, p. 147—376;

·       Симеонов Б. Прабългарската съставка на нашия език. — В: Помагало по българска лексикография. С., 1979, с. 130—137;

·       Русек Й., М. Рачева. К древнейшим заимствованиям тюркского происхождения в болгарском языке: тлъпъıгъ „мешок из целой кожи“. — Linguistique balkanique, 23, 1980, 1, p. 39—41;

·       Бешевлиев В. За разнородната същност на първобългарите. — В: Плиска — Преслав. 2. С., 1981, с. 20—25;

·       Рачева М. К этимологической проблематике ранних тюркизмов в славянских языках. — В: Этимология 1979. М., 1981, с. 68—74;

·       Pritzak О. The Hunnic Language of the Attila Chan. — Harvard Ukrainian Studies, 6, 1982, 4, p. 428—476;

·       Добрев Ив. Из българската историческа лексикология. 3. Още една прабългарска дума в езика ни — старобълг. капь, среднобълг. капиı-а, новобълг. капия „ножница“. — БЕ, 33, 1983, 2, с. 137—138;

·       Младенов Ст. Следи от езика на Аспаруховите българи в съвременния български език. — В: Помагало по историческа лексикология. С., 1986, с. 54—65;

 

 

250

 

·       Rusek J. Protobulgarzy i ich rola w dziejach języka Bulgarskiego. — SFPS, 24, 1987, p. 231—244;

·       Mосков M. Именник на българските ханове. (Ново тълкуване). С., 1988, 368 с.;

·       Проблеми на прабългарската история и култура. Втора международна среща по прабългарска археология, Шумен 1986. С., 1989, 465 с.;

·       Browning R. Protobulgarian Inscriptions. — In: The Oxford Dictionary of Byzantium. 3. New York-Oxford, 1991, col. 1744;

·       Reinhart J. (Alt)kirchenslavisch tetegъ „Sänfte“. — WSJ, 41, 1995, p. 135—142;

·       Делевa A. Прабългарските заемки в старобългарския език като материал за предписмената история на българския език. — В: Медиевистични изследвания в памет на Пейо Димитров. Шумен, 1996, с. 119—128;

·       Делева А. Книгı — произход и значение на думата. — В: Преславска книжовна школа. 2. Шумен, 1997, с. 31—40;

·       Делева А. Прабългарските заемки в старобългарския език. (Механизми на езиковата адаптация). Автореферат на дисертация. С., 1997, 31 с.;

·       Делева А. Прабългарската заемка в старобългарски кьпь. (Проект за речник на прабългарските заемки в старобългарския речников фонд). — В: Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40—годишната творческа дейност на проф. Донка Петканова. С., 1998, с. 452—469;

·       Делева А. Прабългари и прабългарски заемки. Върху материали от старобългарските писмени паметници. — In: Acta palaeoslavica. 1. Sofia, 2000, p. 109—115;

·       Делева А. Тудор — Произход и значение на името. — ГСУ. Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 90 (9), 2000, с. 351—355.

 

Антоанета Андонова

 

 

    (64). ПРАБЪЛГАРСКИ НАДПИСИ, първобългарски надписи — първостепенни по значение епиграфски паметници от най-ранния (езическия) период на бълг. държава (главно от първата половина на IX в.), в преобладаващата си част издълбани върху камък на грц. език (малка група са надписите върху метални предмети — златен медальон, сребърна чаша, златен пръстен и 5 оловни печата). Открити са в различно време предимно в Североизточна Б-я (най-често в столицата Плиска и околностите ѝ); по правило произхождат от ханската канцелария. В научната литература се срещат и определенията „ханобългарски“ (В. Томашек), „старобългарски“ (К. Шкорпил), „гръцки на езическите българи“ (К. Иречек), „гръцко-български“ (Фр. Дворник), „български надписи от IX в.“ (В. Златарски). Значителен брой от П. н. са запазени цялостно; само няколко са датирани (съхранени са следи от прабълг. 12-годишен календарен цикъл, както и от виз. летоброене), поради което хронологията им се възстановява по елементи от съдържанието или по палеографски белези.

 

Засега са известни стотина П. н. (два от тях са на езика на прабългарите, но с грц. букви); това количество очертава широко разпространена по време и територия практика с автентична изворова стойност за историографията. П. н. съдържат преки, непосредствени сведения за първоначалната държ. и военна уредба на бълг. държава, за нейните строежи, за взаимоотношенията ѝ с Виз. империя, за политическия мироглед, за езика на прабългарите. Съпоставени с книжовните извори, които почти винаги разкриват идеологически или лични пристрастия и настроения, а и са познати най-често по късни преписи, съдържащи обикновено най-различни грешки, пропуски и редакционни промени, П. н. изпъкват като неподправени документи за събития и факти от миналото. Вярно е, че те съобщават отделни, единични неща (само в редки случаи предлагат повече информация) и са непълни в сравнение напр. с хрониките и летописите, в които събитията са изложени в хронологически ред или в зависимост едно от друго. Но спрямо литературните извори надписите имат предимството на по-голямата обективност, от която най-вече произтича значението им.

 

П. н. са известни от началото на XVIII в. Най-рано (1707) е намерен надписът от античния град Филипи (дн. развалини между Драма и Кавала, Гърция). Той е от времето на хан Пресиян (836—852), издаван е няколко пъти, но без да бъде отнасян към бълг. история; с течение на времето е засипан с пръст и е преоткрит (заедно с нови части от него) в периода 1923—1933. През 1831 в Шумен е направен

 

 

251

 

препис на надпис с името на хан Маламир (831—836); колоната, върху която е издълбан, днес е с неизвестно местонахождение. Трети по ред е открит в 1858 надписът на хан Омуртаг (814—831) върху подпорна колона на църквата „Св. 40 мъченици“ в Търново; той е обнародван през следващата година от О. М. Бодянски. Унгарският пътешественик Ф. Каниц през 1872 попада в Провадия на два надписа от времето на хан Омуртаг и веднага след това посещава скалите при Мадара и прави достояние на науката релефа на Мадарския конник с надписите около него, които обаче обявява погрешно за латински.

 

След Освобождението на Б-я (1878) П. н. са специален обект на внимание в научните занимания на К. Иречек, К. и X. Шкорпил, Томашек. Благодарение на техните проучвания и особено след публикацията на братя Шкорпил „Старобългарски надписи по съобщения на X. и К. Шкорпил“ (на немски език, 1896) се поставя началото на нов раздел в грц. епиграфика — прабълг. епиграфика; този вид паметници се свързват вече окончателно с бълг. история.

 

Първият бълг. учен, който използва надписите като истор. извори, е Златарски. В резултат на разкопките в Плиска, осъществени през 1899 и 1900 от Руския археол. инст. в Константинопол под ръководството на Ф. И. Успенски и К. Шкорпил, се появява изданието на Успенски (1905), в което са събрани за пръв път почти всички известни дотогава надписи. Те са предадени обаче с правописа на класическия грц. език, което намалява стойността му. Много полезна е епиграфската сбирка на Е. Калинка (1906). В нея надписите са издадени с голяма точност и са придружени с ценен езиков коментар, но броят им е малък.

 

В първите десетилетия на XX в. и особено след Първата световна война (1914—1918) изучаването на П. н. се оживява и задълбочава. Специалистите насочват интереса си главно към надписите около Мадарския конник, но и към редица други проблеми, породени от нови находки (Г. Баласчев, Й. Иванов, П. Ников, Ив. Венедиков, Ст. Ваклинов, Б. фон Арним, Н. Йорга, А. Грегоар, Дворник и др.). Междувременно стават известни Наръшкият надпис, намерен при с. Наръш, дн. Неа Филаделфия, Гърция (на 22 км северно от Солун), надписът от с. Балши в Албания, първият надпис на езика на прабългарите от околностите на Преслав, надписът от с. Василика, близо до Солун. Появяват се сбирката от 11 надписа на Г. Фехер (1925), изданията на В. Бешевлиев (1926, 1934, 1963), а през 1979 — и допълненият корпус на надписите, подготвен и коментиран също от него. (Подробности за историята на проучванията вж. у Бешевлиев, 1979, 1986.)

 

Представата за характера на грц. език в П. н. претърпява значително развитие. В по-стари изследвания е изразено мнение, че той е неправилен, „лош“, следователно не е матерен за съставителите на текста. Пръв Иречек (1899) се ориентира към уместната постановка на въпроса, но тя се налага в науката значително по-късно. Всъщност „в цялата граматика на първобългарските гръцки надписи не се забелязват явления, чужди на гръцкия език“; по отношение на надписите той е „съвременната на тях жива говорима народна реч и последната стъпка на старото койне към новогръцки“; в този език „не могат да се открият следи нито от преводен, нито от варваризиран гръцки език“ (Бешевлиев, 1979, с. 46). Затова П. н. са рядко и ценно свидетелство за говоримия, простонародния грц. език от IX в. и важен извор за историята на грц. език изобщо. Несъмнено е, че те са били писани от гърци или от лица, владеещи грц. език като роден. Може да се предполага, че това са били духовници, може би монаси от все още запазените виз. манастири в Б-я. Но съдържанието на надписите е било определяно без съмнение от българи (вероятно дворцови летописци) с участието

 

 

252

 

и на други представители на ханската канцелария. Това личи от възприетите схеми, т. е. от познанията по отношениеша титулатурата на хана, датирането, акламациите, както и от други формули и подробности от усвоения виз. протокол.

 

Силистренският надпис на хан Крум (вероятно 813—814 г.)

 

Установено е, че по време на настаняването си в земите между реките Днестър и Дунав (т. нар. Онглос), а по-късно и на юг от Дунав прабългарите са били носители на известни писмени традиции. Доказателство за това са прабългарските рунически знаци. Тази писменост била позната в Дунавска Б-я само на определен кръг лица, но отделни руни били широко използвани и много по-късно като магически знаци и за други, вероятно религиозни цели, както може да се съди по намерените надписи с руническа азбука редом с кирилица в скалните църкви в с. Мурфатлар, дн. с. Басараб, Северна Добруджа, Румъния. Съществуването на П. н. и особено тяхното разнообразие, съобразено с различни държ. нужди, също говори за стари традиции. Според съдържанието си П. н. попадат в няколко групи: 1) летописни; 2) триумфални; 3) мирни договори; 4) военни; 5) строителни; 6) възпоменателни; 7) с разнообразно съдържание (varia).

 

Летописните надписи са 16 на брой, но само 5 от тях са запазени в по-цялостен вид. Най-забележителните са около Мадарския конник, от с. Хамбарлии (дн. с. Маломирово, Ямболска област), Силистра, Филипи и Василика. Сравнително добре се чете горният десен надпис пред Мадарския конен релеф:

 

„... на българите... и дошъл при Тервел. На носоотрязания император не повярваха моите чичовци в Солун[ско] и си отидоха в Кисинските [селища]... негов един... чрез договор вождът Тервел даде на императора... 5 хиляди... императорът заедно с мене победи добре“ (Бешевлиев, 1979, с. 94).

 

Изяснено е, че в него се говори за помощта, която хан Тервел оказва през 705 на сваления виз. имп. Юстиниан II Ринотмет (685—695; 705—711), за да се върне отново на престола. Надписът от Хамбарлии разказва за победите и завоеванията на хан Крум (803—814), надписът от Силистра, известен по три несвързани откъслека, също увековечава неговите подвизи, в надписа върху гранитна колона от Томбул джамия в Шумен се съобщава:

 

„[Кан сюбиги Маламир] от Бога архонт: дядо ми Крум намери с нас тези произведения (?)... Баща ми Омуртаг архонтът, като сключи 30-годишен мир, добре живя с гърците и отначало и аз добре живеех, но гърците опустошиха нашите земи и архонтът Маламир, който управляваше заедно с капхан Исбул, отиде с войска срещу гърците и опустоши крепостта Проват и крепостта Бурдизон и земите на гърците и придоби всякаква слава и дойде във Филипопол и гърците избягаха и тогава капхан Исбул заедно с преславния архонт направи среща с филипополийците“ (Бешевлиев, 1979, с. 128).

 

От запазените части на надписа от Филипи се разчита следното:

 

„Пресиян, от Бога архонт на многото българи, изпрати Исбул, капхана, като му даде войски и ичиргу боила

 

 

253

 

и кана колобра. И капханът към смоляните... Който търси истината, Бог вижда, и който лъже, Бог вижда. На християните българите направиха много добрини и християните ги забравиха, но Бог вижда“ (Бешевлиев, 1979, с. 134).

 

Този текст документира помощта, която бълг. владетел оказва на византийците срещу разбунтувалите се славяни в Солунската област.

 

Триумфалните надписи представляват имена на крепости и на места, свързани с победи за бълг. войски. Известни са 25 надписа от този вид, от които само 12 са изцяло запазени или могат сигурно да се допълнят, напр.: „Битка при Серее“ (има се предвид сражението през 809), „Битка при Версиникия“ (813), „Крепост Бурдизу“, „Крепост Вукелон“ и др. Приема се, че тези надписи са образували триумфална алея в Плиска.

 

Надписите мирни договори (към тях се отнасят и т. нар. гранични надписи) се отличават с по-изискан грц. език. В тях византийците са наречени ромеи, а не християни или гърци; названието ромеи предхожда винаги названието българи. Поради това се предполага, че текстът на тези договори е бил съставен в Цариград. Към тази група се отнася намереният през 1898 Наръшки надпис от времето на цар Симеон (893—927), с който се определя държ. граница:

 

„Лято 6412 от създаването на света (=904), индиктион 7, граница на ромеи и българи при Симеон, архонт от Бога на българите, при Теодор олгутаркана и при Дристър комита“ (Бешевлиев, 1979, с. 171).

 

Сюлейманкьойският надпис — част от мирен договор

 

Военните надписи са списъци на въоръжение, предоставено на определено лице; те съдържат само съответната военна титла без лично име и отразяват следователно общи положения, напр.

 

„Багатур багаинът има ризници всичко 53 и шлемове 45“,

 

„Юк боилът има 26 ризници, ичиргу багаинът 12, зиткомирът 17, юк багаинът 22, бири багаинът 22“ (Бешевлиев, 1979, с. 180, 182).

 

Само един е надписът, който представлява заповед (разпоредба), издълбана на камък, за разположението на бълг. войска по време на похода, на хан Крум срещу Византия през 813 (той е изготвен през същата година или, както допуска А. Грегоар, през 814). Сведенията в него са важни в много отношения, включително и с тази подробност, че се споменава за виз. стратези на бълг. военна служба.

 

Известни са четири надписа, които съобщават за строежи. С един от тях (Търновският от църквата „Св. 40 мъченици“ — датира се преди 822) е ознаменуван

 

 

254

 

издигнатият от хан Омуртаг великолепен дворец на Дунав (с най-вероятна локализация Силистра). Надписът е забележителен с включената във втората му част философска сентенция:

 

„... човек и добре да живее, умира, и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омуртаг кан сюбиги. Нека Бог да го удостои да преживее сто години“ (Бешевлиев, 1979, с. 193).

 

Много ценен за историографията е и т. нар. Чаталарски надпис на хан Омуртаг, намерен в с. Чаталар (дн. с. Хан Крум, Шуменска област) — единственият надпис, датиран по прабълг. леточисление и съхранил отзвук не само от грандиозната строителна дейност на хана, но и от намесата му във виз. гражданска война (въстанието на Тома Славянина). В него акламацията за дълголетие е в разширен вид:

 

„... Нека Бог удостои поставения от Бога архонт, като гази (или — да гази) добре с крака си императора, докато тече Тича и докато..., като владее над многото българи и като подчинява враговете си, да проживее в радост и веселие сто години. Времето пък, когато се съгради [това], беше по български сигор елем, а по гръцки 15 индиктион“(Бешевлиев, 1979, с. 201).

 

Възпоменателните надписи, наричани още надгробни или почетни, са най-многобройни и наподобяват некролози. Съставени са по определена схема, която включва титлата и името на хана, името на покойника, неговата титла или служба, мястото и причината за смъртта, евентуално родовата му принадлежност, напр.:

 

„Кан сюбиги Омуртаг: Корсис, копанът, беше мой храненик. Като отиде във войската, удави се в река Днепър. Той беше от рода Чакарар“ (надпис от Провадия);

 

„Кан сюбиги Омуртаг: Шун, жупан тарканът, беше мой храненик и умря във войската. Неговият род беше Кюригир“ (надпис от Голямата базилика в Плиска) (Бешевлиев, 1979, с. 212, 213).

 

От особено значение е въпросът за П. н. като свидетелство за културното равнище на прабълг. етнос. До това време в земите на полуострова само две високоразвити култури — старогръцката и римската, оставят писмени паметници на камък. По-късно чрез посредничеството на християнството обичаят е възприет и от други народи, които стават техни преки или непреки наследници. Но всички тези надписи нито са така многобройни, нито така съсредоточени по време и място, нито така разнообразни както първобългарските. Докато надписите във Византия продължават съществуваща от хилядолетия традиция, което важи и за някогашните провинции на Римската империя, като Галия и Испания, за самата Италия, а и за други народи, сред които се разпространява християнството (напр. германските), появата на П. н. не е резултат от влияние на Християнската църква. Те са съвършено самобитно явление, което стои уединено в средновековната култура на съседни и по-далечни народи. За някои видове П. н. в грц. и лат. епиграфика или няма съответствия, или те са само приблизителни, какъвто е случаят с летописните надписи. Може да се допусне, че тъкмо този вид епиграфски паметници възхождат към практика, позната и от историята на тюрките, макар и с някои второстепенни разлики. Триумфални надписи не са известни нито от древността, нито от Византия — те са съвършено оригинално бълг. творение; виз. надписи, които определят държ. граници, също не са познати (до наше време са достигнали само надписи, които се отнасят до граници на частни имоти или селски общини); не съществуват и виз. мирни договори, издълбани на камък; военните инвентарни надписи нямат никакви успоредици във виз. и лат. епиграфика; строителните П. н. показват сходство

 

 

255

 

само до известна степен със съответните по-стари лат. и виз. надписи; възпоменателните надписи се различават съществено от съвременните им християнски. Тези обстоятелства, както и фактът, че най-старият от надписите около Мадарския конник е издълбан ок. 705—707, са основание да се приеме, че увековечаването чрез слово върху камък е било практика, пренесена от старата родина на прабългарите.

 

Грц. език на П. н. не накърнява тяхната самобитност. Известно е, че писмената култура на много народи започва съществуването си на чужд език. В това отношение прабългарите не правят изключение. Със старотюркско руническо писмо не е било възможно да се съставят по-сложни текстове. Тъй като грц. език е бил познат като международен по Северното Черноморие, в Приазовието, в Кубанска Б-я, а и в завладените от прабългарите земи на Балк. п-в е бил официален език за етнически разнородното население, употребата му в П. н. е естествена и не омаловажава тяхната стойност. Едва след покръстването на Б-я в 864, по-точно през последните две десетилетия на IX в., когато в страната се ускоряват процесите на славянизация и народностна консолидация, грц. език е изместен от всичките си официални позиции от книжовния старобълг. език (срв. Дограмаджиева Е. Обществени функции на старобългарския книжовен език. — БЕ, 33, 1983, 4, с. 286—289).

 

Около средата на XX в. вече е създадена солидна научна основа, върху която се оформя становището за П. н. като най-стар дял на бълг. литература. То е обосновано най-ясно в публикации на П. Динеков (1958, 1960 и др.), който намира достатъчно аргументи, за да отнесе нейното възникване към началото на VIII в. — „когато са създадени надписите за Тервел и Кормесий при Мадарския конник“. Без да отрича характера на П. н. като делова, приложна писменост и наличието на известна фрагментарност и елементарност вутях, той ги разглежда със съзнание за относителност на понятието за художественост, обръща внимание на епическите елементи в тях и главно на светския им облик — отглас на обществени и държ. събития, на непосредната истор. действителност.

 

 

            Лит.:

·       Даскалов Хр. Открытия в древней столице болгарской Тырнове. Письмо к О. М. Бодянскому. — ЧОИДЦ 1859, 2, с. 1—30;

·       Кanitz F. Donau-Bulgarien und der Balkan. Historisch-geographisch-ethnographische Reisestudien aus den Jahren 1860—1878. 3. Leipzig, 1879, p. 112—113, 335—357;

·       Škоrpil H., K. Škоrpil. Antike Inschriften aus Bulgarien. — Archäologisch-epigraphische Mitteilungen aus Österreich-Ungarn, 15, 1892, p. 91—110, 204—222;

·       Škоrpil H. Antike Inschriften aus Bulgarien. — Archäologisch-epigraphische Mitteilungen aus ÖsterreichUngarn, 17, 1894, p. 170—224;

·       Škorpil K. Altbulgarische Inschriften. — Archäologisch-epigraphische Mitteilungen aus Österreich-Ungarn, 19, 1896, p. 237—248;

·       Баласчев Г. Новонайденият надпис от времето на цар Симеона. — БПр, 4, 1897, 12, с. 61—78;

·       Златарски В. Два известни български надписа от IX в. — СбНУ 15, 1898, с. 131—144;

·       Marquart J. Die Chronologie der alttürkischen Inschriften. Leipzig, 1898, 7+112 p.;

·       Jireček K. Griechische Inschriften der heidnischen Bulgaren. — ASPh, 21, 1899, p. 610—613;

·       Шкорпил К., X. Шкорпил. Първата българска столица до Абоба. — В: Годишен отчет на Варненската държавна мъжка гимназия за 1900—1901 г. Варна, 1901, с. 3—18;

·       Успенский Ф. Надписи староболгарские. — ИРАИК, 10, 1905, с. 173—242;

·       Kalinka Е. Antike Denkmäler in Bulgarien. Wien, 1906, 440 p.;

·       Walde A. Sprachliches aus antiken Denkmälern Bulgariens. — Zeitschrift für die österreichischen Gymnasien, 58, 1907, p. 309—402;

·       Баласчев Г. Старобългарските каменни надписи от времето на великия кан Омуртаг. — Минало, 1, 1909, 3, с. 219—238; 4, с. 327—345;

·       Marquart J. Die altbulgarischen Ausdrücke in der Inschrift von Catalar und der altbulgarischen Fürstenliste. — ИРАИК, 15, 1911, c. 1—30 (същото в : Минало, 4, 1912, 7, с. 227—258);

·       Bury J. В. A History of the Eastern Roman Empire from the Fall of Irene to the Accession of Basil I (A. D. 802—867). London, 1912, р. 332—374;

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1., 1. С., 1918, с. 292—331, 335, 441—459 (2 изд. С., 1970);

·       Златарски В. Намереният в Албания надпис с името на българския княз Борис-Михаил. — Slavia, 2, 1923—1924, p. 61—91;

·       Фехер Г. Паметниците на прабългарската култура. — ИБАИ, 3, 1925, с. 1—90;

·       Бешевлиев В. Гръцкият език в прабългарските надписи. — Годишник на Народния музей, 4, 1922—1925 (1926), с. 381—428;

 

 

256

 

·       Фехер Г. Мадарският конник. Погребални обичаи на прабългарите. — Известия на Народния етнографски музей в София, 6, 1926, с. 81—106;

·       Фехер Г. Надписът на Мадарския конник. С., 1928, 144 с.;

·       Dvornik F. Deux inscriptions gréco-bulgares de Philippes. — Bulletin de correspondance hellénique, 52, 1928, p. 125—147;

·       Шкорпил К. Надписи от първото българско царство в Черноморската област на Балканския полуостров. — Bsl, 2, 1930, р. 189—195; 3, 1931, р. 333—382;

·       Ников П. Хан Омуртаг и кавхан Исбул. — Българска историческа библиотека, 4, 1931, с. 1—55;

·       Шкорпил К. Мадаро-Могилското плато. — Bsl, 4, 1932, р. 124—128;

·       Бешевлиев В. Исторически преглед на досегашните издания на първобългарските надписи. — ГСУифф, 30, 1934, с. 1—12;

·       Grégоire H. Les sources épigraphiques de l’histoire bulgare. — Byzantion, 9, 1934, p. 745—786;

·       Beševliev V. Die byzantinischen Bestandteile der protobulgarischen Inschriften. — ИБАИ, 9, 1935, с. 269—272;

·       Бешевлиев В. Първобългарски надписи. — ГСУифф, 31, 1935, с. 1—162; 32, 1936, с. 1—48;

·       Венедиков И. Новооткритият в Преслав първобългарски надпис. — ИАИ, 15, 1946, с. 146—160;

·       Venedikov I. Trois inscriptions protobulgares. — РП, 4, 1950, с. 167—187;

·       Меngеs K. H. Altaic Elements in the Protobulgarian Inscriptions. — Byzantion, 21, 1951, p. 85—118;

·       Бешевлиев B. Славянизми в първобългарските надписи. — В: Сборник в чест на акад. Александър Теодоров-Балан по случай деветдесет и петата му годишнина. С., 1955, с. 99—103; Мадарският конник. (Проучвания върху надписите и релефа). С., 1956, 234 с.;

·       Динеков П. Първобългарските каменни надписи и началото на българската литература. — In: Mélanges linguistiques offerts à Emil Petrovici par ses amis étrangers à l’occasion de son soixantième anniversaire. Bucureşti, 1958 (Cercetâri de linguistica, 3), p. 153—156;

·       Beševliev V. Die protobulgarischen Inschriften und die Slavistik. — ZS, 1, 1958, p. 1—7;

·       Moravcsik Gy. Byzantinoturcica. 2 изд. 1. Budapest, 1958, p. 303—304; 2. Budapest, 1958, p. 352—354;

·       Въжарова Ж. Руските учени и българските старини. С., 1960, 452 с.;

·       Dinеkov P. Über die Anfänge der bulgarischen Literatur. — IJSLP, 3, 1960, p. 109—121;

·       Beševliev V. Die protobulgarischen Inschriften. Berlin, 1963, 382 p.;

·       Tотев Т. Сребърна чаша с надпис от Преслав. — ИАИ, 27, 1964, с. 15;

·       Dujčеv I. Kenotaphia. Zur Deutung der protobulgarischen Grabinschriften. — JOB, 13, 1964, p. 9—11;

·       Бешевлиев В. Културно-историческото значение на първобългарските надписи. — СпБАН, 14, 1969, 3—4, с. 91—104;

·       Михайлов Ст. Новооткрит старобългарски надпис от Плиска. — Археология, 12, 1970, 4, с. 1—8 (същото в: Byzantion, 1970, p. 421—434);

·       Динеков П. Старата българска литература и националната историческа съдба. — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 11;

·       Beševliev V. Les inscriptions protobulgares et leur portée culturelle et historique. — Bsl, 32, 1971, p. 35—51;

·       Бешевлиев В. Първобългарски амулети. — Известия на Народния музей — Варна, 9 (24), 1973, с. 53—63;

·       Бешевлиев В. Нов възпоменателен първобългарски надпис. — В: Сборник в памет на проф. Ал. Бурмов. С., 1973, с. 412—418;

·       Воžilоv I. One of Omurtag’s Memorial Inscriptions. — BHR, 1, 1973, p. 72—76;

·       Dinekov P. Les premières manifestations de la pensée historique chez les bulgares. — In: Studia in honorem Veselini Beševliev. Sofia, 1978, р. 90—95;

·       Бешевлиев В. Първобългарски надписи. С., 1979, 276 с. (2 прераб. и доп. изд. С., 1992, 269 с.+205 прил.);

·       Бешевлиев В. Прабългарски епиграфски паметници. С., 1981, 184 с.;

·       Бешевлиев В. Прабългарските надписи като извор и израз на култура. — Балканистика, 1, 1986, с. 272—291;

·       Beševliev V. Kulturhistorische Bedeutung der protobulgarischen Inschriften (8.-9. Jh.). — Mitteilungen des Bulgarischen Forschunginstituts in Österreich, 9, 1987, 1, p. 33—43;

·       Browning R. Proto-Bulgarian Inscriptions. — In: The Oxford Dictionary of Byzantium. 3. New York-Oxford, 1991, col. 1744;

·       Динеков П. Предистория на българската литература. — В: Studia protobulgarica et medieaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1993, с. 271—279 (същото в: Динеков П. Размисли върху българската литература и култура. С., 2001, с. 113—125);

·       Николов Г. TON ΠΟΛΩΝ ΒΟΥΛΓΑΡΩΝ. — В: Проблеми на прабългарската история и култура. 3. Шумен, 1997, с. 67—75.

 

Веселин Бешевлиев

 

 

    (65). ПРАБЪЛГАРСКИ РУНИЧЕСКИ ЗНАЦИ. Писмеността, свързана с прабълг. азбуки (глаголица и кирилица), се предхожда от употребата на рунически знаци — единични, знакосъчетания, кратки надписи. Това се потвърждава в съчинението на Черноризец Храбър „За буквите“: „И така, изпървом славяните нямаха книги, но с черти и резки четяха и гадаеха, бидейки още езичници“. Върху значителна част от археол. паметници от средновековна Б-я (VII—X в.) са врязани, издълбани, нарисувани, релефно изобразени, отлети в единичен и комбиниран вид стотици знаци. Те се срещат върху строителни материали (блокове, тухли, керемиди, колони), върху керамични съдове, камъни, скулптурни фигури, накити, амулети, пръстени, върху скали и в пещери.

 

 

257

 

Откривани са главно при разкопки в над 60 селища и преди всичко в Североизточна Б-я, но също в Румъния (Северна Добруджа, Мунтения, Олтения, Банат и другаде), както и в земи на бивша Югославия (напр. Шудиково) — области, които през IX—X в. са били в пределите на бълг. държава.

 

По-голямата част от този тип знаци са открити в старите бълг. столици и в селищата около тях: в Плиска — около и във Голямата базилика, Архиепископския дворец, оградната стена, Западната и Южната порта и на други обекти; в Преслав — в Дворцовия комплекс, църкви, манастири, граждански и занаятчийски постройки и др. Начало на събирането и описването им поставя чешкият учен К. Шкорпил. Делото му продължават Г. Фехер (1925), Кр. Миятев (1927), Р. Попов (1934) и Ал. Рашенов (1934). През 1948 археол. разкопки се възстановяват; открити са стотици нови знаци в Плиска (1955—1973 — В. Иванова-Мавродинова, Н. Мавродинов, Ст. Михайлов, Ст. Ваклинов и др.) и в Преслав (1955—1973 — Л. Огненова, С. Георгиева, Ст. Ваклинов, Г. Джингов, Й. Чангова, Т. Тотев, Р. Рашев и др.). Пълно изследване на откритите до 1980 знаци е направено от Л. Дончева-Петкова. След 1980 са открити нови знаци и надписи в Шуменско от К. Попконстантинов, Тотев, Рашев и др.

 

Основната част от знаците са рунически: единични руни (над 500); рунически съчетания (над 300); възможни надписи от три и повече руни (над 20). Част от тях са варианти на един основен знак — ориентиран наляво или надясно, в обърнат вид спрямо необърнат, без и със допълнителни чертички, и др. Ако се разгледат в съотношение на графеми и алографи, броят на основните типове знаци ще бъде много по-малък. Руническите надписи, намерени в Б-я, са кратки — състоят се от 3—4 до двадесетина знака; възможно е да бъдат отделени думи — от една до няколко. Предполага се, че знаците върху тухли, керемиди, блокове, камъни са марки на каменоделци — с тях

 

Соларни знаци

 

Знак идеограма от Плиска

 

е определяно мястото на блоковете в сградата, означавани са камъните по форма и размери; знаците върху керамичните съдове (дъно, шийка и др.) са марки на грънчари. По произход тези знаци (строителни, керамични) може би са родови белези за собственост. Част от знаците (особено върху пръстени, амулети, розетки, накити) очевидно са магически символи с култов характер. Руническите знаци са от времето на Първото българско царство (681—1018) и са употребявани както през езическата (681—864),

 

 

258

 

така и през християнската епоха (от 864 до края на X в.).

 

Рогче със знаци от Плиска

 

Много изследователи (Фехер, Миятев, Ив. Велков, Ив. Гошев, В. Антонова, В. Бешиевлиев, Е. Георгиев, Дончева-Петкова, Попконстантинов, Тотев, Рашев, Б. Симеонов, М. Москов и др.) поддържат мнението, че знаците върху археол. паметници от VII—X в. (без отделните глаголически, кирилски, с грц. букви, геометрични фигури) имат връзка с рунното писмо на тюркските народи. Те са взети от някакво прабълг. писмо, което е било познато само на определен кръг от хора и е било използвано за религиозни цели и тайнопис. П. р. з. очевидно са били пренесени от ордата на хан Аспарух на юг от Дунав приблизително от 668 до 681. Това предполага, че са били в употреба в границите на прабълг. военно-племенен съюз Велика Б-я на хан Кубрат (632—665) и сина му хан Батбаян (665—668). Руническото писмо е било разпространено в географска област със следните граници: на север — горното течение на р. Дон, на изток — завоя на р. Волга, на юг — Кавказките планини, на запад — долното течение на р. Дон, Приазовието. В тази област от VI до X в. са обитавали булгари, алани, угри, хазари, печенези. В нея са намирани рунически знаци и надписи в градищата Маяцко, Хумаринско, Каракентско, крепостта Саркел и другаде. Сведения за писмо у хуните (булгарите са влизали в хунския съюз) дава Захарий Ритор. Арабският хронист Фахр ад дин Мубарак шах съобщава, че тюрките са ползвали тогузогузка азбука (28 букви се пишат от дясно на ляво, буквите не са свързани помежду си). Той е имал предвид руническото писмо, което през VII-IX в. е получило широко разпространение в три варианта — орхонско (Източнотюркския хаганат), енисейско (киргизи), таласко (от р. Талас).

 

Руническото писмо у тюрките е възникнало в Средна Азия чрез преобразуване на някаква друга азбука. Допуска се, че през VI в. то е било вече в употреба в границите на Тюркския хаганат преди и след разделянето му на две части. В Източнотюркския хаганат знаците са се обособили в писмо и азбука — т. нар. орхоно-енисейска писменост, представена от десетки писмени паметници от VII—IX в. В Западнотюркския хаганат те не са получили такова развитие, включително и сред освободилите се от него булгари, хазари и др.

 

Някои изследователи предполагат, че единични глаголически и кирилски букви (със звукова стойност ж, ч, ш) са заети от руническото писмо.

 

 

            Лит.:

·       Шкорпил К. Знаки на строительном материале. — В: Абоба — Плиска. С., 1905 (ИРАИК, 10), с. 250—264;

·       Шкорпил К., X. Шкорпил. Неизвестно писмо и крайбрежни насипи. — Известия на Варненското археологическо дружество, 4, 1910, с. 77—86;

·       Фехер Г. Паметници на прабългарската култура. — ИБАИ, 3, 1925, с. 53—54;

·       Шкорпил К. Паметници от столицата Преслав. — В: България 1000 години (927—1927). С., 1927, с. 221;

·       Миятев Кр. Старобългарски надпис при с. Калугерица. — В: Сборник Б. Дякович. Пловдив, 1927 (Годишник на Пловдивската народна библиотека и музей), с. 322—323;

·       Попов R Допълнителни проучвания върху басейна в Мадара. — В: Мадара. Разкопки и проучвания. 1. С., 1934, с. 202—216;

 

 

259

 

·       Рашенов А. Мадарският строеж. — В: Мадара. Разкопки и проучвания. 1. С., 1934, с. 182;

·       Феxер Г. Писмени паметници на прабългарите в Мадара. — В: Мадара. Разкопки и проучвания. 1. С, 1934, с. 399;

·       Иванова В. Разкопки на Аврадака в Преслав. — РП, 3, 1948, с. 13—64;

·       Мавродинов Н. Разкопки и проучвания в Плиска. — РП, 3, 1948, с. 159—170;

·       Станчев Ст. Грънчарски знаци от Плиска, Мадара и Преслав. — РП, 3, 1948, с. 235—246;

·       Малов С. Е. Памятники древнетюркской письменности. М.-Л., 1951, 452 с.;

·       Радойчич Си. Шудиковски знаци. — Pitanja književnosti i jezika, 4—5, 1957—1958, sv. A, p. 191—195;

·       Малов С. E. Памятники древнетюркской письменности Монголии и Киргизии. М.-Л., 1959, 112 с.;

·       Гошев Ив. Старобългарски глаголически и кирилски надписи от IX и X в. С., 1961, 196 с.;

·       Рudič L. Šudikovski znaci. — Godišnjak Naučnog društva Bosne i Hercegovine, 3, 1965, p. 179—185;

·       Антонова В. Средновековни лапидарни паметници с надписи и рисунки от Коларовградско. — Известия на Народния музей в Коларовград, 3, 1965, с. 25—36;

·       Тотев Т. Каменна колона със знаци от Преслав. — Музеи и паметници на културата, 9, 1969, 3, с. 20—22;

·       Щербак А. М. О рунической письменности в Юговосточной Европе. — Советская тюркология, 1971, 4, с. 76—82;

·       Дончев Сл. Писмеността на прабългарите и славянската азбука. — ИП, 27, 1972, 2, с. 101;

·       Михайлов Ст. Разкопки на западната порта в Плиска. — ИАИ, 34, 1974, с. 204—250;

·       Бешевлиев В. Етническата принадлежност на руините надписи при Мурфатлар. — Векове, 5, 1976, 5, с. 12—23;

·       Gerasimov Т. Protobulgarische Zeichen. — In: Studia in honorem Veselini Beševliev. Sofia, 1978, p. 235—244;

·       Vaklinov S. Ein Denkmal runischen Schrifttums Pliskas. — In: Studia in honorem Veselini Beševliev. Sofia, 1978, p. 245;

·       Дончева-Петкова Л. Знаци върху археологически паметници от Средновековна България VII—X век. С., 1980, 188 с.;

·       Кононов А. Н. Грамматика языка тюркских рунических памятников (VII-IX вв.). Л., 1980, 256 с.;

·       Бешевлиев В. Първобългарите. Бит и култура. С., 1981, 167 с.;

·       Симеонов Б. Дославянское руническое письмо древних булгар. — БалкЕ, 24, 1981, 4, с. 11—16;

·       Москов М. Прабългарски рунически надпис (Разчитане и тълкуване). — Palaeobulgarica, 7, 1983, 1, p. 35—46;

·       Runen, Tamgas und Graffiti aus Asien und Osteuropa. Wiesbaden, 1985, 9+166 p.;

·       Mосков M. Прабългарски рунически знак IYI за теонима Тангра (Разчитане и тълкуване). — Palaeobulgarica, 11, 1987, 1, p. 15—22;

·       Рашев Р. За хронологията и произхода на знака „ипсилон с две хасти“. — В: Приноси към българската археология. 1. С., 1992, с. 96—102;

·       Сефтерски Р. Старобългарска руническа писменост от VII—XI в. (Разпространение, писмени различия и произход). — СпБАН, 38, 1992, 3, с. 85—95;

·       Попконстантинов К. Рунически надписи от средновековна България. — В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1993, с. 141—162;

·       Георгиев П. За характера на руническото писмо в средновековна България. — В: Проблеми на прабългарската история и култура. 3. Шумен, 1997, с. 96—108;

·       Георгиев П. Методологически основи в дешифрирането на руническото писмо в средновековна България. — Трудове на катедрите по история и богословие, 1, 1997, с. 67—74;

·       Михайлов Ст. Имали ли са прабългарите руническа писменост. — Palaeobulgarica, 21, 1997, 1, р. 108—111;

·       Попконстантинов К. Рунически надписи и знаци от манастира при Равна, Провадийско, и техните анализи. — В: Проблеми на прабългарската история и култура. 3. Шумен, 1997, с. 110—118.

 

Моско Москов

 

 

    (66). ПРАВОПИС на старобългарските паметници. Старобълг. книжовен език се изгражда върху системата на жив и реално изпълняващ комуникативни функции език и това дава възможност в него да проникват постоянно особености от народните говори не само като нарушения на приетите езиковоправописни норми, но и като системно свързани черти в П. Правописното разнообразие на старобълг. ръкописи и епиграфски паметници е голямо — изглежда, че всеки добре подготвен книжовник, всяка книжовна школа или скрипторий търсят начини да усъвършенстват П. В тази пъстрота се проявява по своеобразен начин средновековното филологическо творчество. Черноризец Храбър говори за „доустрояване“ на писмеността като за нужен и естествен процес.

 

Старобълг. П. може да се изучава като културно явление и характеристика на книжовните центрове, както и като отражение на народния език през тогавашната епоха. От особено значение е създаването на правописна класификация на старобълг. паметници. Дълго време в славистиката се приема традиционно разделяне на старобълг. ръкописи на глаголически (охридски) и кирилски

 

 

260

 

(преславски), въпреки че още в края на 20-те г. на XX в. са открити първите надписи с глаголица в Преслав и още през 1930 в Лайпциг е издадена книгата на Б. фон Арним върху Синайския псалтир, в която е предложена нова класификация на старобълг. глаголически паметници. За активно използване на глаголицата в Плиска и Преслав през IX—X в. свидетелстват също преписите на оригиналните химнографски творби на Климент Охридски, Константин Преславски и Наум Охридски. Вече може да се смята за установено, че най-късно в началото на X в. и двете азбуки са били познати в големите старобълг. книжовни центрове.

 

Между глаголическите и кирилските паметници се наблюдават несъмнени правописни и диалектни успоредици. Общи правописни особености има напр. между глаголическото Зографско евангелие и кирилския Супрасълски сборник, между Клоцовия сборник и Савината книга, и др. Различният набор от писмени знаци в глаголическите и в кирилските ръкописи обаче налага все пак при една правописна класификация тяхното отделно разглеждане.

 

Сред паметниците, писани с глаголица до началото на XII в., се открояват главно три правописни групи:

 

   1. Двуеров П. с употреба на буква и специална буква за звучния африкат [dz] — , употреба на знака за [i] след съгласни, наличие на три диграми за носовки — , и . Буквата първоначално означава назален заден консонант. Този П. се възстановява по данни от Синайския псалтир, Киевските листове (без буквата ) и Охридските листове. Следи от този П. се откриват в останалите глаголически паметници. Напр. за Асеманиевото евангелие са известни сравнително чести случаи с за нейотувана носовка. Примерите трябва да се тълкуват не като случаи със смекчени съгласни (напр. сѩ вм. сѧ), а като следи от стар глаголически П. Паметниците с този П. се характеризират също така с „висящо“ писмо и не съвсем кръгли начертания на буквите. По всяка вероятност П. с три носовки е най-ранен и е свързан с дейността на Константин-Кирил и Методий.

 

Късен едноеров глаголически П. характеризира бълг. глаголически паметници от последните десетилетия на XI до началото на XIII в. Ерът, който се употребява в тях, е (ъ) — изключение прави късната глаголица в Асем. ев. (л. 29—30), където има П. с (ь). Освен с едноеров П. късната глаголица се характеризира със смесване на букви за йотувани и нейотувани носовки, напр. употреба на в началото на дума или след гласна. Запазените паметници с късна глаголица са отделни откъслеци, редове или страници в палимпсести, приписки и др. Такива са напр. Боянският палимпсест (XI в.), Ленинградският палимпсест, добавената страница в Киевските листове, глаголицата в Охридския апостол (XII в.), късната част в Зогр. ев., късната глаголица в текста и приписките на Асем. ев. и др. Появата на късен глаголически П. подкрепя по-новото становище за по-продължителна глаголическа традиция в бълг. писмени школи.

 

   2. Двуеров П. с ш (шт) вместо и с вместо , употреба на след съгласна и за „ъı“, употреба на четири букви за назализирани гласни — , , , (в Зогр. ев. и Мариинското евангелие се среща рядко и пета носовка — ). Новата буква за нейотувана предна назална гласна създава противопоставяне на букви за йотувани и нейотувани носовки. Този П. се възстановява преди всичко по Зогр. ев., а Също така по данни от Map. ев., Клоц. сб., Асем. ев., Синайския евхологий, Рилските глаголически листове. Той има успоредици в „класическия“ кирилски П., напр. в П. на Супр. сб. и на Остромировото евангелие.

 

П. с четири глаголически носовки се среща в две разновидности, които се

 

 

261 

 

проявяват при предаването на задната назална гласна след етимологични меки сонорни (*lj, *nj, *rj) и етимологични групи от устнена съгласна и j (*bj, *mj, *pj), напр. землѭ в Син. евх., Асем. ев., Рилските глаголически листове, землѫ в Клоц. сб. Повечето паметници с този глаголически „четириносов“ П. се характеризират със „стоящо“ писмо и закръглено писмо („кръгла глаголица“). Някои успоредици с глаголицата в епиграфиката в Североизточна Б-я и Северна Добруджа дават основания да се предположи, че кръглата глаголица и този П. са възникнали в североизточен бълг. книжовен център, може би в Преслав, в края на IX в.

 

   3. Едноеров П. с (ъ) и четири букви за назални съгласни — , , , . Открива се в няколко глаголически паметника, които са намерени през 1975 в Синайския манастир „Света Екатерина“: в Псалтир на Димитър Олтарник (№ 3/N) — в двата почерка и в приписките и във вмъкнатите листове, съдържащи лекарственик, и в т. нар. Синайски малък миней (№ 4/N). Този П. се възстановява и по запазени откъси, писани с късна бълг. глаголица.

 

Сред паметниците, написани с кирилица до началото на XII в., се открояват главно четири правописни групи:

 

   1. Едноеров П. с ъ, с две носовки ѫ и ѧ (), употреба на букви и , употреба на ѣ в интервокално положение, отсъствие на букви за йотувани гласни. Такъв П. се възстановява по Енинския апостол, Листовете на Ундолски, по някои от старобълг. епиграфски паметници. Следи от него се наблюдават в много от среднобълг. ръкописи.

 

   2. Едноеров П. с ь, с две носовки ѫ и , шт вместо , поява на буква за йотувано е — ѥ, употреба на ѣ в интервокално положение, непоследователност в употребата на . Такъв П. се открива в епиграфски паметници от Североизточна Б-я, в някои редове от Битолския надпис на Иван-Владислав, в т. нар. Македонски кирилски лист, във втория почерк на Супр. сб. (л. 129, 131, 218), в приписка с ранна глаголица на л. 386 в Асем. ев. и др. Ив. Гълъбов свързва този П. с Преслав и със Симеоновия кръг книжовници. Той смята също така, че на основата на тази правописна школа е възникнал старият сръбски книжовен език. Такъв П. или следи от него са широко разпространени в староруски преписи.

 

   3. Двуеров кирилски П. с четири носовки и употреба на буква ı-а в интервокално положение. Характерни паметници с такъв П., напр. Супр. сб., познават също така буква ѥ, нямат букви и . Този П. става известен рано в славистиката благодарение на популярността на Остромировото евангелие и обикновено се смята за „класически старобългарски правопис“. Двуерова и четириюсова употреба има в Супр. сб., Сав. кн., Зографските листове, Хилендарските листове, открива се в старобълг. епиграфика, а също така в староруски ръкописи.

 

В тази правописна група се наблюдават няколко разновидности и преходи между типовете. Голямо разнообразие има в употребата на буквите за предна назална гласна, срв. напр. буквите за нейотувана и йотувана носовка — и ѧ в Супр. сб., и ѧ в Зографските листове и Сав. кн., ѧ и в Хилендарските листове. Знакът е рядко срещан в старобълг. език. Отделни случаи познава Супр. сб. По-добре е засвидетелстван в ранни староруски преписи. Най-важни в тази правописна група са различията в употребата на ѣ/ı-а и буквите за задната назална гласна след етимологични съчетания от сонорна +j и устнена +j, напр. волı-а и волѣ, земѣ и земı-а, (землѣ и землı-а), боурѣ, боурı-а и боура, вонѣ и вонı-а, волѭ и волѫ, земѭ и земѫ (землѭ и землѫ), вонѭ и вонѫ, боурѭ и боурѫ и др. Напр. Супр. сб. познава написания с ѣ и с ı-а в тези случаи, Хилендарските листове, Листовете на Ундолски и Ен. ап. — с ѣ, Зографските листове — с ı-а, Сав. кн. — с лѣ, нı-а и ра;

 

 

262

 

Супр. сб. познава написания с ѫ, ʼѫ и по-рядко ѭ в случаите след буква за етимологична мека сонорна съгласна, Сав. кн. — само ѫ (срв. също различията във втория глаголически П.).

 

   4. Правописен ред в тази пъстрота от употреби на носовките и ѣ слага една реформа, която носи следи както на кирилска, така и на глаголическа старобълг. писмена практика. Новият П., възникнал по всяка вероятност не по-късно от края на XI в., е известен като „среднобългарско смесване на носовките“. П. със „смесени носовки“ характеризира бълг. ръкописи от XII, XIII и XIV в. Общ за ранните ръкописи със смесени носовки (Слепченски апостол, Охридски апостол, Григоровичев паримейник, Болонски псалтир) е едноеровият П. с ъ. За среднобълг. П. е характерно също така отсъствието на букви за йотувани назални гласни, наличие на , употреба на ѫ вместо ѧ след ш, ж (разновидностите в П. засягат употребата на ѫ или на ѧ след и *j), употреба на ѣ и ѧ вместо ı-а и ѭ след етимологични меки сонорни и устнени съгласни, напр. волѣ, им. пад., волѧ вин. пад. ед. ч., земѣ и землѣ им. пад., любѧа или люблѧ 1л. ед. ч. П. със „смесени носовки“, който се смята за среднобългарски, приема всъщност най-старите написания, характерни и за глаголическите паметници: волѣ, боурѣ, землѣ и др. Написанията волѧ, боурѧ вместо волѭ, боурѭ съответстват на глаголическите с в най-ранния тип глаголически П., където бележи предна гласна. Всичко това показва, че смесването на носовките е белег на късен старобълг. П. Както късната глаголица, така и П. със „смесени носовки“ отразяват късни старобълг. кирилско-глаголически взаимни влияния.

 

Най-характерната черта на този П. — писането на ѫ след етимологични меки шушкави съгласни, напр. жѫтва, ходишѫ и др., е отразила жива говорна особеност, която и днес се среща на бълг. диалектна територия (срв. напр. форми като жътва, жъден, шътам в балк. говори, жатва, жаден, шатам в някои западнобълг. говори).

 

 

            Лит.:

·       Von Arnim В. Studien zum altbulgarischen Psalterium Sinaiticum. Leipzig, 1930, 297 p.;

·       Дурново H. H. Славянское правописание X—XII вв. — Slavia, 12, 1933—1934, p. 45—82;

·       Велчева Б. Норма и традиция в българския книжовен език от XVI—XVIII в. — БЕ, 16, 1966, 1, с. 110—122;

·       Gălăbov I. La Rotonde de Syméon dans Phistoire du vieux-bulgare littéraire. — Bsl, 28, 1967, p. 98—117;

·       Гълъбов И. Ранни школи на стария български книжовен език. — БЕ, 18, 1968, 2, с. 141—148;

·       Велчева Б. Към установяването на среднобългарските правописни типове (Стаматово четвероевангелие от XIII в.). — ИИБЕ, 17, 1969, с. 233—286;

·       Райков Б. Към историята на ресавския правопис в България. — В: Зборник Владимира Мошина. Београд, 1977, с. 213—222;

·       Велчева Б. К правописной классификации древнеболгарских памятников. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae. Sectio linguistica, 15, 1982, p. 89—95;

·       Тот И, Русская редакция древнеболгарского языка в конце XI — начале XII вв. С., 1985, 358 с.;

·       Vеlčеvа В. Glagolica, Kyrillica, Orthographie und Sprache. — Symposium Methodianum, p. 703—707;

·       Велчева Б. Правописът на Светославовия изборник от 1073 г. и неговите старобългарски успоредици. — В: Симеонов сборник (но Светославовия препис от 1073 г.). 1. Изследвания и текст. С., 1991, с. 130—147;

·       Добрев Ив. Рашката писменост и българският правопис през Средновековието. — В: Кирило-Методиевски студии. 8. С., 1991, с. 216—252;

·       Бояджиев А. Житието на св. Кондрат — първоначалната история на неговия славянски текст и развитието на старобългарската правописна система с голям ер. — В: Кирило-Методиевски студии. 10. С., 1995, с. 46—81;

·       Тот И. Орфографические школы времени Иоанна Экзарха. — В: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 186—191;

·       Велчева Б. Късната българска глаголица. — В: Кирило-Методиевски студии. 12. С., 1999, с. 87—152;

·       Даскалова А. Евтимиевият правопис и царските грамоти от края на XIV в. — В: Търновска книжовна школа. 6. Велико Търново, 1999, с. 165—174.

 

Боряна Велчева

 

 

    ПРАВОСЛАВИЕ — вж. Източни православни църкви и Християнство.

 

 

263

 

 

    (67). ПРАЖАК, Алберт (Pražák, A.) (11.VI.1880—19.IX.1956) — чешки филолог славист. Роден в Хроустовице до Високе Мито, Чехия. Завършва слав. и немска филология в Прага, ученик на Т. Г. Масарик и Ян Гебауер. Работи като гимназиален учител в Прага, а след обявяването на независимостта на Чехословакия през 1918 е един от основателите на унив. „Я. А. Коменски“ в Братислава, където през 1921 е избран за редовен проф. по чешка и словашка литература. От 1933 е проф. по същата специалност в Карловия унив. в Прага. Основател на Литературно-истор. д-во в Прага, което впоследствие прераства в Инст. по чешка литература. Един от основателите на Д-вото за изучаване на наследството на П. И. Шафарик в Братислава (Učená společnost Šafaříková) и редактор на неговото сп. „Bratislava“ (1927—1933). Член на Чешката академия на науките, литературата и изкуствата. През 1945 е председател на революционния Чешки национален съвет. Умира в Прага.

 

Основните интереси на П. са в областта на историята на чешката и словашката литература от възникването им до 20-те — 30-те г. на XX в. Привърженик на идеята на Ян Колар за слав. взаимност, той обръща внимание и на междуслав. литературни и културни взаимоотношения. Важно място в проучванията му заемат делото на Й. Добровски, Колар, П. Й. Шафарик и проблемите на Чешкото възраждане, обобщени в труда „České obrození“ (1948). В сравнителен план е построена и най-обширната му медиевистична монография за старочешката „Александрия“.

 

Алберт Пражак

 

П. възприема делото на Константин-Кирил и Методий не само като начало за езиковото и литературното развитие на славяните, но и като актуален фактор за поддържането на националния дух — особено през годините на Втората световна война (1939—1945). В основите на чешкото национално самосъзнание той поставя борбите на слав. първоучители и техните ученици за право на слав. писменост и независима Църква, укрепили авторитета на слав. държави през Ранното средновековие. Научната задълбоченост на неговите аргументи се редува с публицистичен патос в книгите „Míza stromu“ (1940), „Vlast а národ v českém písemnictví“ (1940), „Národ se bránil“ (1945), „O národ“ (1946) и др. От делото на солунските братя П. извежда линията на защитни слова и позицията на отстояване на народната, а през Възраждането — на националната книжовност и културното самочувствие. В специална студия върху кирило-методиевските и великоморавските елементи в чешката книжнина (1948), поместена в сборник, посветен на научното творчество на Й. Вайс, той разглежда кирило-методиевската символика в чешката история и в чешкия литературен и културен живот, като извлича от отделните факти смисъла на обществено-политическите и духовните процеси, определили ролята на Чехия като приемница на Велика Моравия. Специално внимание е обърнато на ролята на Сазавския манастир и на Емаузкия манастир като средновековни

 

 

264

 

културни средища. П. разглежда схващанията на чешките реформатори начело с Ян Хус като продължение на кирило-методиевската традиция в отношението към родния език и латинизираната Католическа църква. Според него създателят на принципите на съвременната педагогика Я. А. Коменски също е повлиян от примера на първите слав. просветители. П. проследява метаморфозите на издигнатия от Католическата църква култ към светците Кирил и Методий по време на католическата Противореформация и отношението към него от страна на патриотично настроените чешки интелектуалци през Възраждането. Всенародното честване на 1000-годишнината от началото на Моравската мисия през 1863 е разгледано като мощен импулс за разгръщането на кирилометодиевската тема в чешката литература през XIX в. В студията е проследено и състоянието на тази традиция по време на политическите борби в Чехия в края на XIX и началото на XX в.

 

 

            Съч.:

o   Kollárova myšlenka slovanské vzájemnosti a Slováci. — In: Slovanská vzájemnost 1836—1936. Sborník prací k 100. výročí vydání Rozpravy J. Kollára o Slovanské vzájemnosti. Praha, 1938, p. 298—338;

o   Jan Jakubec. Praha, 1940, 147 p.; Míza stromu. Praha, 1940, 227 p.;

o   Vlast a národ v českém písemnictví. Praha, 1940, 53 p.;

o   Naše nejstarší tradice. — In: Strážce tradice. Arnu Novákovi na památku. Praha-Olomouc, 1940, p. 79—97;

o   Národ se bránil. Obrany národa a jazyka českého od nejstarších dob po přítomnosti. Praha, 1945, 409 p.;

o   Staročeská báseň o Alexandru Velikém. Praha, 1945, 285 p.;

o   O národ. Praha, 1946, 529 p.;

o   Cyrilometodějské a velkomoravské prvky v české slovesnosti. — In: Slovanské studie. Sbírka statí věnovaných prelátu univ. prof. Dr. J. Vajsovi k uctění jeho životního díla. Praha, 1948, p. 232—254;

o   Dějiny slovenské literatury. 1. Od nejstarších časů do nové doby. Praha, 1950, 376 p.

 

            Лит.:

·       Albert Pražák (1880—1940). Praha, 1940;

·       Grund A. Dílo Alberta Prážaka. — LF, 74, 1950, p. 193—202;

·       Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských národů od r. 1760. Biografickobibliografický slovník. Praha, 1972, p. 397—398.

 

Иван Павлов

 

 

    (68). ПРАЖКИ ЛИСТОВЕ, Пражки глаголически фрагменти — два пергаментни силно повредени листа на глаголица, които се съхраняват в Архива на Пражкия Храд (сигн. NLVII). Намерени са в 1855 от К. Хьофлер в подвързията на лат. ръкопис от XI в. в библиотеката на църквата „Св. Вит“ в Прага. Първият лист е палимпсест, като по-старият текст също е писан на глаголица. Двата листа съдържат отделни, несъставящи цялост откъси най-вероятно от две литургични книги: л. I — кратки химни, т. нар. светилни (exaposteilaria), които представляват десет песнопения при неделните и празничните служби (първото е силно повредено), а на л. 1а следват: на Преполовение, на Преображение, за Неделята на всички светци, за Неделята на слепия, на Възнесение; на л. 16: на Петдесетница, Рождество, апостол Петър, Успение на Богородица; л. II — част от службата за Велики петък. Преведени са от грц. език и обредът е източен, византийски. В този си облик и ред на четене тези богослужебни текстове не са се запазили в друг славянски ръкопис, календарът не е нито византийски, нито римски (Е. Блахова, 1988). Предполага се, че подобен тип литургични книги са били използвани в Сазавския манастир, а един от светилните (за Всички светци) е възможно да има лат. произход и да е влязъл в паметника при писането му в чешка среда (Ф. В. Мареш). Най-вероятно П. л. са откъси от литургични ръкописи, които са се използвали в манастира Сазава. Й. Врана ги поставя в пряка връзка с Кирило-Методиевото дело във Велика Моравия и ги разглежда като свидетелство за непрекъснатостта на слав. богослужение в чешките земи до XI в. Тази част на слав. ръкописно наследство, продължение на слав. литургия в Сазава, е още слабо проучена, поради което повечето изследователи допускат, че макар и свързани

 

 

265

 

с великоморавската епоха, протографите на П. л. са минали през бълг., евентуално и руска среда. Няма съмнение, че ръкописите, от които са останали двата листа, са създадени в чешките земи, и то в център, в който е имало стара традиция на слав. богослужение. За това свидетелстват явните бохемизми на П. л., които обаче, от друга страна, се отличават и с редица архаични черти в езика и начертанията на буквите. Изхождайки от тези белези, изследователите почти единодушно отнасят листовете към XI в., но са изказвани и други мнения (П. И. Шафарик ги датира ок. 862—950, В. В. Макушев и В. И. Ламански — XIII—XIV в., В. Облак — началото на XII в.).

 

Спорове предизвиква определянето на произхода на по-ранните ръкописи, които са послужили за непосредствена основа на П. л. Още в началото на изследванията върху тях се оформят две мнения: подробно аргументираното становище на В. Вондрак, че оригиналът на П. л. е бил български, и обоснованото чрез текстологически сравнения със староруски химнографски сборници (стихирари и триоди) заключение на И. И. Срезневски за руско посредничество. Най-целенасочено второто мнение се защитава в последно време от Мареш, който смята не само, че последният апограф на паметника е бил създаден в Русия, а и че оригиналът на П. л. е бил написан на кирилица. В. Ягич говори за бълг.-руска основа, като предполага белоруски области; Р. Вечерка (така мисли и Блахова) допуска, че руският оригинал може би се е опирал на бълг. ръкопис. Врана смята, че такива предположения са необосновани и П. л. са част от непрекъсвана местна традиция с начало Кирило-Методиевата дейност във Велика Моравия, която постепенно е отпаднала, но не е била подлагана на странични влияния.

 

Пражките глаголически листове, XI в.

 

Облак вижда в П. л. доста ясни следи от по-нова, произхождаща от Б-я редакция, но допуска по-сложно движение на ръкописите — от Северна Б-я през стара Дакия, а от там вливане и съживяване на автохтонната глаголическа писменост на моравско-словашка почва. Мареш предполага следния път: Велика Моравия — Б-я (Македония — препис) — Русия (препис) — Чехия (препис).

 

Вондрак (1904) отговаря на възраженията на Срезневски, като посочва, пак въз основа на сравнение на използваните от Срезневски текстове, че в някои случаи П. л. пазят още по-старо четене на текста по отношение на руските редакции, даже и на най-старите. Той изяснява, че тези текстове са се запазили не само в руски, а и в южнослав. ръкописи, при това — в същия превод, а от това би следвало, че основата на П. л. има бълг. произход. В своето издание на П. л. (1905) H. К. Грунски не се съгласява с

 

 

266

 

твърденията на Вондрак, че в П. л. има българизми.

 

Обстоен палеографски анализ на П. л. правят Шафарик, Вондрак и Врана. Шафарик установява на л. I две ръце, въпреки че текстът е непрекъснат; от палимпсеста е запазен инициал с животински глави вместо кръгчета. Врана посочва, че животински глави се срещат и в някои инициали на лат. ръкопис, в чиято подвързия (задния лист и задната корица) са намерени П. л. Според Шафарик и Вондрак писмото на л. II е по-древно от глаголицата на л. I. Врана смята, че в начертанията на първия (л. Iа) и втория писач (л. Iб) може да се види определена връзка. Тъй като в езика се наблюдават едни и същи бохемизми, Вондрак мисли, че фрагментите са възникнали в една и съща среда и отразяват едни и същи традиции. Писмото не е висящо, глаголицата на л. Iа е полуобла, на л. Iб и л. II — с елементи на ъгловатост. Врана смята за най-важно писмото на л. Iб. Той вижда при него известни сходства с лат. минускул, които показва и писачът на л. II. Въз основа на това Врана предполага, че вторият писач е бил лат. писач, научил се да пише глаголица, т. е. той може да бъде смятан за човек с лат. култура, но вече привикнал към писането и структурата на глаголицата. В сравнение с най-древното глаголическо писмо, съхранено в Киевските листове, Врана определя П. л. като нов етап на развитие. Според Вондрак съществуват прилики с писмото на Син. пс.

 

Към архаичните черти в езика на П. л. спадат форми като въкоушъ, сътворъшаго за минало деятелно причастие I на глаголи от IV спр., форми за вин. пад. ед. ч. на съществителни от о-основи за лица, като прѣдати спасъ, непреведени грц. термини в лексиката (трапеза, антифонъ и др.). Влиянието на чешката среда се проявява в рефлекса ц за праслав. *tj и *kt (хвалѩцимъ), з за праслав. *dj (оутврьзение), шч за *stj (на соудишчи), окончание за твор. пад. ед. ч. о-основи м. р. и ср. р. -ъмь (дрѣвъмъ) както в Киевските листове. Към бохемизмите спадат още: липса на епентетично л (земѣ, проѣвѣаше, но прѣполовление — само един пример); запазена група *dl (модлитвами, свѣтидлъна), ш във формите на местоимението вьсь (въшѣхъ), оу за ѫ (боудетъ, славоу). Морфологични чешки черти са форма мне за род. пад. ед. ч. на личното местоимение за I л., им. пад. на -и от типа на къзни, милости.

 

В изследванията върху фонетично-правописните особености на П. л. е направена систематизация на употребата на буквените знаци, тяхната дистрибуция и фонетична стойност. Изтъква се групата явления, които свидетелстват за влияние на чешката езикова среда, като се отделя и пласт, произхождащ от протографа, респ. от по-старите оригинали на преписа. Споровете са по втория пункт — извличането и оценката на по-старите правописни белези, които преписвачите на П. л. са възприели или модифицирали при създаването на новия кодекс. Сведения за това дават знаците за носови гласни, еровете и ѣ. Прецизен и изчерпателен анализ на тяхната употреба е направен в специалната статия на Мареш (1949), значително място им отделя в своята студия и Врана (1970). Положението с ѫ (26 етимологични позиции за ѫ, от които само на три места е изписана буквата) не крие загадки — употребата на гласна у е нормална за чешката правописна редакция, но малката носовка ѧ продължава да се употребява (42 етимологични позиции за ѧ, в които 11 пъти тя е заменена с други букви). Най-трудни за обяснение са четири случая, в които ѧ е заменена с а (всички само в аористното окончание за 3 л. мн. ч. -шѧ и само на л. II). Въз основа на тях Мареш прави предположение, че протографът на П. л.

 

 

267

 

е руски, при това — кирилски. Врана отхвърля обяснението на Мареш и смята, че причините за такава замяна трябва да се търсят в тогавашното състояние на чешкия език и тогавашния глаголически правопис. Замяната означава не само деназализация на носовката, но и депалатализация на предходната съгласна. Зад употребата на ѣ вм. ѧ (род. пад. ж.р. ед.ч. б͆цѣ, вин. пад. мн. ч. м.р. снѣ) по общо мнение на изследователите се крие чешко фонетично явление, независимо от разликите в конкретните обяснения. Употреба на два ера има само на л. Iб, т. е. при втория преписвач, другите три страници са написани с едноеров — с ъ () правопис. Не във всички етимологични позиции е запазено означаването на ерова гласна, но тези случаи са единични. На л. Iб, където според Врана най-добре е запазен старият глаголически правопис, знаците за двата ера са употребени общо 30 пъти. Етимологически правилно ь е употребен девет пъти (от тях два пъти в силна позиция), знакът за ъ — 16 пъти (само в слаба позиция, два пъти в грц. дума пѩтътикости, -тие), пет пъти ъ заменя ь в слаба позиция. В 3 л. ед. ч. сег. време — пет случая — нито веднъж не се среща окончание -ть, а само -тъ. Макар че данните са доста оскъдни, Мареш приема, че оригиналът трябва да е бил точен в различаването на двата ера. Според него силната експанзия на ъ най-вероятно е бохемизъм на последните преписвачи. Врана смята, че когато е бил създаден оригиналът на първия лист, двата ера все още са се писали правилно. По време на писането на П. л. в ход вече е бил процес на депалатализация на съгласните, поради което се разпространява и писане само с ъ. Като единичен архаизъм трябва да се разглежда употребеният осем пъти -знак за и (пет пъти на л. Iб, един път — на л. Iа, два пъти на л. II). Употребата на втория знак — — съвсем ясно преобладава, с него се пише и знакът за ъı (). При употребата на буквените знаци с числена стойност, напълно отговаряща на глаголическото писане, се забелязва една аномалия — използване на знак (), т. е. двайсетично и, за означаване на (два случая: (г)лась и IIа 19 и, вероятно, (от)ъпѣло и IIа 16). Тук Мареш вижда грешка на преписвача, обусловена от евентуалния кирилски оригинал на П. л. Врана смята, че по-вероятно е предположението на Шафарик за означение на началото на съответна слав. дума, предаваща гръцка.

 

В споровете около мястото и времето на възникване на П. л. е подлагана на анализ и тяхната лексика. В това отношение П. л. не са така своеобразни както Киевските листове (те имат с тях само една обща дума — цѣсарити), нито стоят в същата линия на използване на местна църковна терминология, съдържаща латинизми и „панонизми“. Независимо от това и тук не липсват въпроси, които чакат отговор. Според статистиката на Н. Радович, направена въз основа на Речника на Садник–Айцетмюлер, П. л. съдържат 200 думи (според Мареш — 214), 16 от които са хапакси. Няколко думи се приемат като характерни за чешкия църковнославянски: изволѥникъ (в старобълг. ръкописи избьранъıи), цѣсарити (срещу цѣсарьствовати), лъжесъвѣстовати (също не от типа със суфикс -ьстовати), крижьнъ (срещу производните от крьстъ), може би и немѣрньъıи (срещу безмѣрьнь, употребявано в старобълг. ръкописи). Рядката дума възношениѥ се среща още в Син. пс., приснотекъı — в Син. евх., къзнь — в Супр. сб. В своята студия за лексиката на П. л. (1951) 100 думи Мареш отнася към общия речник на т. нар. канонически старобълг. ръкописи и по-късните техни преписи. Още 65 думи спадат към Кирило-Методиевия словен фонд, така че думите, индиферентни хронологически и локално, съставят 165 лексеми или 77 % от лексиката на П. л. Мареш отделя 20 лексеми, които свидетелстват за архаич ност

 

 

268

 

на текста, тъй като срещу тях в по-късни паметници могат да се появят и по-нови думи (такива заместници се срещат още в Асем. ев., Сав. кн. и Супр. сб.). Към най-стария пласт могат да се отнесат общо 25 думи. По този път на ръзсъждения Мареш стига до заключение, че към кирило-методиевската лексика спадат общо 190 думи (почти 89 % от лексиката на П. л.). Глаголът почрьпнѫти и наречието еза според Мареш са след кирило-методиевски и сочат вероятно към Русия, подобно на живоносьнъ и свѣтоносьнъ, но само с известна степен на вероятност. Указание за западен произход на светилния за Всички светци той вижда в употребените именно в него думи изволѥникъ и цѣсарити. Въз основа на всички данни Мареш обобщава, че архетипът на П. л. е имал кирило-методиевски произход, а речниковите свидетелства за руска среда, респ. руски оригинал, са слаби и неизразителни, но все пак подкрепят неговите изводи от фонетичния анализ. Чешкият произход на последния препис личи ясно.

 

Най-новите открития (Г Попов, Ст. Кожухаров) в областта на старобълг. химнографско наследство (триодните песнопения на Константин Преславски, нови Климентови съчинения и др.), новооткритите синайски ръкописи, изследванията върху късната глаголица на Балканите, с които значително се увеличават сведенията за облика и състава на най-ранните слав. литургични книги, предлагат нови аспекти в оценката на П. л. Бъдеща задача е да се съпостави лексиката на П. л. с колкото се може по-широк кръг литургични текстове в различни преписи, тъй като този тип ръкописи обикновено са били подценявани при изучаването на слав. (и специално на старобълг.) книжовна лексика. Що се отнася до правописните особености на П. л., техният едноеров правопис (с изключение на л. Iб) се съгласува с една от ранните правописни системи на по-късната глаголица, засвидетелствана особено добре в новооткритите паметници от Синайския манастир „Света Екатерина“ (срв. № 3/N и № 4/N по Описа на Й. Тарнанидис; за правописа вж. Велчева Б. Глаголицата на Балканите до началото на XIII в. Автореферат на докторска дисертация. С., 1989). Б. Велчева определя тази глаголица като „старобългарска“, „не по-късна от XI в.“, и установява, че едноеровият ъ (?)- правопис продължава да бъде характерен и за късната бълг. глаголица от края на XI до началото на XII в. Едноеров ъ-правопис е характерен за бълг. и хърватски паметници от XII и началото на XIII в. В този контекст преобладаването на ъ в правописа на П. л. получава по-мотивирано обяснение с оглед на глаголическия архетип, а не като намеса на последния чешки преписвач, който би влязъл в силно противоречие с предполагаемия двуеров руски кирилски оригинал. Трябва да се отбележи още една установена от Велчева особеност на глаголицата от XII в. — тенденцията, отразена в различна степен в паметниците, да се обобщи само една буква за и — (т. е. глаголическия знак с числена стойност 20). Това би могло да обясни нелогичното от гледна точка на ранната глаголица използване на този знак с цифрова стойност 8 (и в кирилицата) в двата случая в П. л., при възможно влияние и на кирилски ръкописи. Случаите със замяна на аористното окончание -шѧ със -ша на л. II и палеографските разлики между двата листа навеждат на предположение, че последният препис може да е правен въз основа на литургични книги, между които е имало и кирилски ръкописи, съответно от два протографа — единият глаголически, а другият кирилски, може би произхождащ от Русия. Що се отнася до пътя на глаголическите литургични ръкописи, между които са се намирали протографите на П. л., склонни сме да приемем за по-вероятно като източник за част от литургичния фонд на Сазавския манастир обменянето и движението

 

 

269

 

на глаголически ръкописи на юг от Дунав между няколко основни центъра — най-ранните Плиска-Преслав и Охрид и манастира „Св. Екатерина“ на Синай.

 

 

            Лит.:

·       Нöfler К. А. С., P. J. Šafařík. Glagolitische Fragmente. — ABGW, 5 Folge, 10, 1857, p. 57—62;

·       Срезневский И. И. Из обозрения глаголических памятников. 3. Богослужебные книги. Пражские отрывки. СПб., 1861, с. 33—35;

·       Срезневский И. И. Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках. 2. СПб., 1876, с. 490—493, 529—545;

·       Vondrák V. Prager glagolitische Fragmente. — In: Vondrák V. Altslovenische Studien. Wien, 1890 (SAWW, 122), p. 75—78;

·       Vondrák V. O původu Kijevských listů a Pražských zlomků a o bohemismech v starších církevnčslovanských památkách vůbec. Praha, 1904, p. 48—83, 87—90, 105—110;

·       Геунский H. К. Пражские глаголические отрывки. СПб., 1905 (Памятники старославянского языка. 1., 4), 27 с.;

·       Jagić V. Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. Berlin, 1913, p. 99—112;

·       Vajs J. Rukovět hlaholské paleografie. Praha, 1932, табл. V, VI;

·       Pомански Ст. Старобългарски език в образци. С., 1945, табл. XV;

·       Wеingart М. Československý typ cirkevnej slovančiny. Bratislava, 1949, p. 68—83;

·       Weingart M., J. Кurz. Texty ke studiu jazyka a písemnictví staroslověnského. Praha, 1949, p. 146—149;

·       Mareš F. V. Pražské zlomky a jejich předloha v světle hláskoslovného rozboru. — Slavia, 19, 1949, p. 54—61;

·       Mareš F. V. Pražské zlomky a jejich původ v světle lexikálního rozboru. — Slavia, 20, 1951, p. 219—232;

·       Večerka R. Slovanské počátky české knižní vzdělanosti. Praha, 1963, p. 83—91;

·       Vrana J. Praški glagoljski odlomci kao svjedok neprekidne ćirilometodske tradicije u Češkoj do kraja XI stoljeća. — Slavia, 39, 1970, p. 238—249;

·       Mareš F. V. An Anthology of Church Slavonic Texts of Western (Czech) Origin. München, 1979, p. 41—45;

·       Hannick Ch. Der liturgische Standort der Prager glagolitischen Fragmente. — In: Litterae Slavicae medii aevi. Francisco Venceslao Mareš Sexagenario Oblatae. München, 1985, p. 107—117;

·       Reichertová К., E. Bláhová, V. Dvořáková, V. Huňáček. Sázava, památník staroslověnské kultury v Čechách. Praha, 1988, p. 28—46, 55—70, 104—116;

·       Йовчева M. Пражките глаголически листове в контекста на старобългарската химнография. — WSJ, 47, 2001, р. 51—72.

 

Ангелина Минчева

 

 

    (69). ПРАЗНИКЪТ НА КИРИЛ И МЕТОДИЙ. Скоро след смъртта на слав. първоучители се утвърждава обгцоцърковното съзнание за тяхната святост. Приема се, че канонизацията на Кирил и Методий се извършва спонтанно към края на IX — началото на X в. Те „продължават“ своята мисия сред славяните и тя става един от важните фактори в усилията за тяхното оцеляване, особено за съхраняването на българите. В предбългарския период на Кирило-Методиевия култ са създадени първите творби за прослава на Кирил — ЖК (вж. Пространни жития на Кирил и Методий), Службата за Кирил (вж. Служби за Кирил и Методий) и първите му живописни образи (вж. Гроб на Константин-Кирил Философ и Кирил и Методий в изобразителното изкуство). Може да се предполага, че в Б-я култът започва да се въвежда след пристигането на Кирило-Методиевите ученици в Плиска (886); те вероятно донасят посветените на Константин-Кирил книжовни паметници и продължават създадената във Велика Моравия практика за честване на неговата памет, в което вече е включен и Методий. Още тогава се очертава изключително важното място на прославата на солунските братя в стремежа на бълг. държавна власт и Църквата да консолидират бълг. народност и да я приобщят към християнската цивилизация чрез самостоятелно духовно развитие, да отстояват бълг. културна самобитност и политическа независимост, застрашени от неизбежното виз. влияние, проникващо с покръстването на българите (864) и разпространяването на новата вяра от виз. духовници на грц. език. Всичко това обуславя не само църковното, но и гражданското, държавното и културното значение на Кирило-Методиевия празник още при зараждането му, обяснява неговата непреходност и централната му роля в изграждането на бълг. истор. и обществено съзнание. Мнението, че църковен П. К. и М. съществува от Х в., поддържат А. В. Горски (1865), Й. Й. Перволф (Мефодиевский юбилейный сборник, 1885, с. 112—113), В. Ягич („Вопрос о Кирилле и Мефодии в славянской филологии“, 1885, с. 2), А. Н. Петров (1893), М. Дринов (1911, с. 252),

 

 

270

 

Ал. Теодоров-Балан (1920, с. 67, 96—97, 113, 129; 1934, с. 9, 12, 74), Ив. Гошев (Светите братя Кирил и Методий. — ГСУбф, 15, 1937—1938, 3, с. 96). В Б-я се появяват нови съчинения за първите бълг. светци. Климент Охридски написва Похвално слово за Кирил, в края на което се изтъква, че Кириловите ученици почитат деня на неговото успение. За църковния П. К. и М. през Средновековието се съобщава в различни по произход (български, сръбски, руски) и по жанр (евангелия, апостоли, псалтири, минеи, пролози, жития и др.) ръкописи. В многобройни вести за Кирил и Методий в писмени паметници от X в. насам (най-ранни от тях са Асеманиевото евангелие, Остромировото евангелие, Савината книга) се посочват поменалните им дни — най-често датите на смъртта им: 14 февр. за Кирил и 6 април за Методий; срещат се съответно и 14 окт. и 11 май. Успение Кирилово е първият бълг. празник в църковната година, необвързан с виз. църковен календар. Около границата между XI и XII в. започва отбелязването на общ празник за двамата светци — отначало на различни дати: 14 окт., 14 февр., 6 апр., 11 май, 25 авг., а по-късно постепенно установен на 11 май. Преобладава мнението, че тази дата е определена произволно, но общият култ е търсен съзнателно — още в края на IX — началото на X в. са създадени общо Похвално слово за Кирил и Методий и Проложно житие на Кирил и Методий. В бълг., сръбски и източнослав. преписи от ΧΙΙ—ΧΙΙΙ в. са засвидетелствани и къси химнични възхвали (тропари, кондаци, слави) за Кирил, за Методий и общи за двамата.

 

В честването на Кирил и Методий могат да се проследят две силно свързани идеи — апостолска и българска. В първите паметници двамата братя се сравняват с раннохристиянските апостоли, след това се обявяват за равноапостоли и за вселенски апостоли, което показва стремежа на новопокръстените слав. народи към равностойност с другите християни във Вселенската църква. Елемент от този процес е контаминацията им с някои от великите църковни отци. След като Б-я става център на слав. литургия и просвета, Кирило-Методиевият култ целенасочено се българизира. Този процес особено се засилва след падането на бълг. държава под виз. власт (1018), което личи дори в произведения, писани от гърци — напр. в Пространното житие на Климент Охридски от Теофилакт Охридски. След възстановяването на бълг. царство (1186) култът се свързва с отново започналата борба за държ. и църковна независимост. В идентифицираните през 1992 стенописни образи на Кирил и Климент от 1191 в църквата „Св. Георги“ в с. Курбиново (на 15 км от Преспанското езеро) те са означени като „учители на българите“. Един от най-значителните моменти в честването на Кирил и Методий е славословието за тях, поместено в Синодика на Бълг. църква (1211) и предназначено за четене в църквите при службата за възстановяване на православието. В него се провъзгласява вечна слава

 

„на Кирила Философа, който преведе Божественото писание от гръцки на български и просвети българския род“

и

„на неговия брат Методий, архиепископ на Моравия Панонска, тъй като и той много се потрудил за славянската книга“

(Дуйчев Ив. Из старата българска книжнина, 2, С., 1943, с. 168).

 

Имената на Кирил и Методий са включени в официалния сборник с решенията на Търновския църковен събор (1211) редом с имената на Андрей Критски, Теодор Студит, Методий I и на други висши йерарси на Източната църква. Това показва първостепенното място на техния култ в богослужебния цикъл на църковната година и в официалната доктрина на Бълг. църква. Същевременно се изтъкват техните заслуги за бълг. православие и за бълг. просвета. Според Б. Н. Флоря (1988, с. 165) характеристиката на

 

 

271

 

Константин-Кирил в т. нар. Борилов синодик го превръща в „истински национален герой на българите“ и го свързва неразривно с тяхната истор. съдба.

 

Честването на Кирил и Методий в църквите и манастирите на средновековна Б-я никога не е прекъсвано, включително и през вековете на турското робство. От ръкописите сведенията за П. К. и М. преминават в печатните издания (вж. Кирил и Методий в славянските печатни книги от XV—XVII век). Димитрий Ростовски в своята „Книга житий святых“ (края на XVII в.) под датата 11 май поставя общо житие на Кирил и Методий, което е негова преработка на Пространните жития. Според Теодоров-Балан (1934, с. 13) то „заслонило“ дотогавашните житийни текстове и по него се създал „новият църковен обичай за православен празник 11 май“. Въпреки известната неравномерност в развитието на култа към Кирил и Методий и някои тенденции в него през

XIV—XV в. към русизация (вж. Константин Костенечки) съвременните изследователи приемат, че през средните векове в Б-я Константин-Кирил и Методий са елитарни светци, почитани главно от образованите българи (духовната и светската аристокрация); досега не са намерени данни за участието на народа в прославата им. Утвърдена е традиция да се извършва църковна служба в тяхна чест, създадени са богата книжнина, икони, стенописи, песнопения, вдъхновени от техните поменални дни. Редица изследователи разглеждат тези творби като свидетелства за единство и непрекъсваемост на техния култ (Б. Ангелов, 1956; Флоря, 1988; Д. Чешмеджиев, 2001). Днес в бълг. църковен календар има три П. К. и М. — 14 февр. (Успение на св. Кирил Славянобългарски), 6 апр. (Успение на св. Методий Славянобългарски) и 11 май (Св. Кирил и Методий).

 

През Средновековието църковното почитание на слав. просветители се извършва от сърбите (на 25 авг.) и от русите, белорусите и украинците (предимно на датите, определени в бълг. църковна практика). В приетия от Руската църква през 1682 Ерусалимски типик светите Кирил и Методий не са включени, но много руски писмени паметници показват, че честването им продължава. В руския църковен календар то е възстановено официално през 1863. У чехите и моравците също се създава традиция за прослава на Кирил и Методий. По настояване на чешкия крал Карл I (1346—1378, от 1347 — Карл IV, имп. на „Свещената римска империя“) съборът в Оломоуц ги канонизира (1349); съставени са „пасион“ и служби за тях, засвидетелствани в бревиари от XIV—XV в. под датата 9 март. Има писмени сведения, че този ден се празнува и през XVII в. От Чехия честването на 9 март се пренася в Полша — утвърдено е официално през 1346 в решение на Краковския синод; възприема се и от хърватите.

 

Според някои специалисти почитанието на Кирил и Методий в Рим започва да заглъхва след унищожаването на Велика Моравия (907—908). Официално слав. първоучители са канонизирани от Римокатолическата църква с папската енциклика Grande munus (1880), в която празникът им се определя на 5 юли. От 1897 той се чества от Католическата църква на 7 юли, а от 1970 римският църковен календар предвижда служба за Кирил и Методий на 14 февр. На 31 дек. 1980 в апостолическо писмо папа Иоан-Павел II провъзгласява светите Кирил и Методий за съпокровители на Европа редом със св. Бенедикт, обявен за неин патрон през 1874. По повод на 1100-годишнината от смъртта на Методий (1985) се разпространява „Послание на Римския папа Иоан-Павел II до епископите, свещениците, религиозните братства, до всички вярващи християни за възпоменаване на делото на разпространителите на Евангелието Св. Св. Кирил и Методий след 11 века“. Вж. и Папски енциклики и писма за Кирил и Методий.

 

 

272

 

Св. св. Кирил и Методий. Икона от Ст. Доспевски в църквата „Св. Богородица“ в Пазарджик, 1856 г.

 

В гръкоезичната църковна литература образите на Кирил и Методий намират място откъм края на XI до XIX в. само във връзка с дейността на техните ученици. Според Kp. Станчев (1989, с. 156) първият житиен текст, посветен изцяло на Кирил и Методий, е преводът на грц. език на сводното житие от Димитрий Ростовски, направен през 1869 от Филарет, проигумен на Ватопедския манастир. В грц. църковен календар П. К. и М. е включен през Възраждането, след появата на Мосхополските издания (най-ранното е от 1742) и на изданията на богослужебни книги, отпечатани в гр. Берат,

 

 

272

 

дн. в Албания (предполага се, че са от XVIII в.). През 1966 с благословията на Св. Синод на Еладската църква и по поръка на солунския митрополит Панталеймон I светогорският монах Герасим Химнописец от скита „Малка св. Ана“ създава Служба за Кирил и Методий, по която се изпълнява църковният ритуал при честването им на 11 май.

 

През епохата на Бълг. възраждане в съответствие с променените обществено-икономически и политически условия П. К. и М. излиза от обсега на църквата и добива нови мащаби, роля и значение. Възрожденците подчертават националната и общослав. идея в делото на първопросветителите, изтъкват като главна тяхна заслуга, че са дали на българите и на останалите славяни „книжевността, без която няма народност“ (Читалище, 1872, 16, с. 712). Паисий Хилендарски в „История славеноболгарская“ (1762) изразява гордостта си, че Кирил и Методий създали азбуката за българите, а след това тя се разпространила и сред другите славяни. От втората четвърт на XIX в. тази мисъл се подема от бълг. културни дейци, у които се изгражда убеждението, че светите братя могат да се почитат най-добре с „народополезни работи“ (Читалище, 1872, 16, с. 712). Заражда се научният интерес към Кирило-Методиевото дело (началото му поставя В. Априлов, 1841), превеждат се съчинения на западнослав. и руски слависти, имената на Кирил и Методий се появяват във възрожденския печат (в уводната статия в първия брой на първия бълг. вестник — „Български орел“, 1846, редакторът му Ив. Богоров призовава съвременниците си да продължат апостолското им дело) (вж. Българското възраждане и делото на Кирил и Методий).

 

Към средата на XIX в. бълг. общество е подготвено за повсеместно тържествено отбелязване на Кирило-Методиевия ден. По традиция той остава на 11 (нов стил 24) май.

 

 

273

 

Като училищен празник се чества за пръв път през 1851 в Епархийското училище в Пловдив (наречено тогава „Св. св. Кирил и Методий“) по почин на главния учител Н. Геров, а след това — на неговите приемници К. Геров (през 1856—1858) и Й. Груев (през 1856—1868). Първите писмени свидетелства за П. К. и М. през Възраждането се намират в книги на Неофит Рилски, поместил в своята „Христоматия славянскаго языка“ (1852) под датата 11 май Житието на Кирил и Методий от Димитрий Ростовски, и на В. Королеев, който в „Месецослов или календар вечний...“ (1853) под заглавие „Месяц май ден 11-й“ пише, че е нужно общо честване на Кирил и Методий и нарича празника „особит“, понеже „са тия светни след отцев святих“, измислили са славянобълг. букви и са превели Свещеното писание на славянобълг. език (с. 47). През 1857 на 11 май е отслужена литургия и е произнесено слово в бълг. църква в Цариград; „Цариградски вестник“ (бр. 329, 18 май 1857) отпечатва съобщение за това събитие и приканва примерът на цариградските българи да се възприеме „по сичка България“. Атмосферата на празника се долавя в редакционния коментар, че сърцата на българите, развълнувани „от божествена промисъл и от родолюбие, искрено тържествуват духовно... за слава и чест на своите просветители“. В бр. 376 от 26 апр. 1858 „Цариградски вестник“ публикува пожеланието на Й. Груев  „да почетем като покровители на нашите учебни заведения нашите първосвятители св. Кирила и Мефодия и деня 11 май... с торжествено празнование и водосвящение на нашите училища“. През 1857 вече е имало честване в Шумен, вероятно и в Лом; през 1858 празнуват във Велес, Видин, Калофер, Карлово, Копривщица, Русе, Свищов, Скопие, Сопот, София, Стара Загора, Чирпан; в 1859 — в Горна Джумая (дн. Благоевград), Габрово, Елена, Казанлък, Клисура, Пазарджик, Панагюрище, Сливен, Ески Джумая (дн. Търговище), Ямбол. През следващите години Кирил и Методий са прославяни във все повече градове и села както във „вътрешните“ бълг. земи, така и в Македония, Тракия, Северна Добруджа — Скопие (1860, 1868, 1869, 1871), Велес (1860, 1867, 1868), Солун (1862, 1868, 1871, 1873, 1874)и солунските села Царово (1873) и Гюмен (1875), Прилеп (1864, 1865, 1867, 1871), Охрид (1865, 1866, 1870), Кукуш (1866, 1867, 1874), Крива паланка (1868, 1869), Щип (1869), Битоля (1871), Воден (1872, 1874), Сяр (1873), Лозенград (1862, 1867, 1870, 1871), Одрин (1862, 1874, 1878), Родосто (1866), Тулча (1861, 1862, 1864, 1865, 1866, 1868, 1871, 1872), Мачин (1864, 1870, 1874), Везир Козлуджа (1870), Черна вода (1870), Кюстенджа и Карапча (1872), добруджанските села Крапец (1871) и Черна (1872) и др. До Освобождението (1878) по непълни данни празникът е устройван над 400 пъти в 135 селища във и извън Б-я. В 32 бълг. периодични издания има повече от 430 публикации (съобщения, дописки, статии) за П. К. и М.

 

Организатори на тържествата са главно училищата, респ. учителите, но наред с тях — и свещеници, читалища (в Букурещ, 1867; Плоещ, дн. в Румъния, 1870; Александрия, Румъния, 1872, и другаде), училищни и църковни настоятелства, ученически и женски (Русе, 1874) д-ва, еснафски организации (терзийският еснаф в Котел, 1860) и др. Денят 11 май се празнува „като втори Великден“ (България, бр. 9, 23 май, и бр. 11, 6 юни 1859) и „по-тържествено от Великден“ (България, бр. 62, 25 май, и бр. 63, 1 юни 1860). Празникът започва с литургия, в която често освен Кирил и Методий се почитат дарители на училища, читалища, църкви — Дим. Хаджирусев, Анг. Хаджоолу, Ив. Денкоглу (Русе, 1858); Хр. Николов (Казанлък, 1859); П. Берон, А. Ранков, М. Бенли (Шумен, 1871) и др. Винаги службата се извършва на български или на църковнослав. език, нерядко от внушителен брой свещеници (през 1859 в Казанлък четирима,

 

 

274

 

в Карлово — четирима свещеници и един дякон, в Пловдив — митрополиты и шестима свещеници; през 1861 в Тетевен — шестима свещеници; през 1863 в Браила — седем; през 1867 в София — архимандрит Хрисант с дванайсет свещеници; през 1868 във Варна — Панарет Хилендарски с дванайсет свещеници). В литургиите участват червенският митрополит (Русе, 1858), Иларион Макариополски (Цариград, 1859), екзарх Антим I (Цариград, 1872 — провъзгласява се Бълг. екзархия, и 1873), Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански (Цариград, 1872), Климент Браницки (Търново, 1874) и други високопоставени йерарси. Изключително показателни са богослуженията през 1860, когато по примера на великденския акт в Цариград повсеместно се отхвърля властта на Цариградската патриаршия и фанариотските владици (Габрово, Клисура, Копривщица, Кюстендил, Нова Загора, Пазарджик, Панагюрище, Самоков, Севлиево, София, Стара Загора, Хаджиоглу Базарджик, дн. Добрич, Чирпан, Шумен и другаде). След църковната служба обикновено учениците манифестират с песни, с ликовете на Кирил и Методий, обкичени с цветя (в Болград, дн. в Украйна, 1865 — със знамето на бълг. гимназия с образите им). В Шумен (1860) начело на колоната има музика; в Кукуш (1867) 250 ученици с иконата на просветителите и с песни се отправят към църквата, а след службата — към главното, взаимното и девическото училище. Цялото население се стича в църквата и съпровожда шествието до училището, където се прави водосвет; някъде има годишни изпити (Севлиево, 1861; Видин, 1867; с. Равна, дн. във Варненска област, 1872) и литературномузикални програми. Неотменна част от тържествата са словата (често по няколко), в които се прославя Кирило-Методиевото дело, отправят се призиви за народностно свестяване, напредък на просветата, независимост на църквата, за въвеждане на бълг. език в богослужението и училището, а по-късно — и за политическа свобода, за слав. солидарност. Между ораторите са именити възрожденци: Й. Груев , С. Доброплодни, Б. Петков, Т. Бурмов, П. Р. Славейков, Мих. Буботинов (той съчинява и химн за Кирил и Методий), Л. Каравелов, Хр. Ботев, В. Д. Стоянов, В. Друмев, П. Бонев, Гр. Пърличев и много други. Слова произнасят и учителки: Р Барак-Душанова, Хр. Бояджиева Милева, И. Генова, Ст. Маринова; говорят ученици, студенти, чужденци (напр. американският мисионер и книжовник А. Лонг) и др. На П. К. и М. има и други прояви на бълг. духовен и културен живот. Освещават се църкви, някои от които приемат за патрони Кирил и Методий — във Варна, 1865; Букурещ, 1869; Кюстенджа, дн. Констанца, Румъния, 1872, и другаде (вж. Храмове с имената на Кирил и Методий). В Цариград на 11 май 1859 се взема решение да се построи нова бълг. църква, в Търново (1878) едно от имената, дадени на храма „Св. 40 мъченици“, е „Св. св. Кирил и Методий“. На 11 май се откриват училища — във Варна, 1862; Черна вода, дн. в Румъния, 1870; Бобошево, 1871; Лясковец — главно училище, 1871, и Богословското училище „Св. св. Петър и Павел“, 1874, и другаде (вж. Учебни заведения с имената на Кирил и Методий). Основават се и се отбелязват годишнини на читалища — в Свищов, 1858; Карлово, 1862; Берковица, 1873 (вж. Читалища с имената на Кирил и Методий); честват се заслужили за възраждането на българите личности (Ю. И. Венелин — в Чирпан, 1867); свикват се учителски събори (Чирпан, 1870); поставя се начало на културни д-ва (в Търново през 1868 Ив. Момчилов създава д-во за издаване и разпространение на книги). Някъде за тържествената обстановка допринасят внушителни ефекти — в Солун (1862) има фойерверки, в Силистра (1872) пускат доставен от румънски учител балон с надпис „Тържествуването на св. Кирил и Методия, Силистра, 11 май“.

 

 

275

 

Своеобразен облик има П. К. и М. за бълг. заточеници в Диарбекир, Югоизточна Турция, които полагат много усилия, за да осигурят православно богослужение, да подготвят слова; за тях 11 май е извор на нравствени сили и вяра в бъдещата по-добра съдба на отечеството. Бълг. емиграция празнува с носталгични чувства, но и по-свободно, с повече светски прояви — в Браила (1866, 1868, 1869, 1870), Букурещ (1866), Болград (1870) се представят патриотични драми от Д. Войников; в Цариград (1868) З. Струмски свири на фортепиано; в 1875 в Турну Мъгуреле, дн. в Румъния, в градината на Грандхотела градската музика изпълнява бълг. народни песни и хора; в Плоещ, Румъния, през 1877 празникът се чества в лагера на Бълг. опълчение, което минава в церемониален марш пред генерал Н. Г. Столетов със Самарското знаме с образите на Кирил и Методий. В Москва първото честване е през 1862 по инициатива на славянофилите. В Одеса през 1870 българи и руси почитат заедно деня на слав. апостоли; присъства и В. И. Григорович.

 

Навсякъде П. К. и М. се чества масово, „без всякакви поръчвания и наредби..., само от едно всеобщо сердечно влечение“ (Бълг. книжици, 1862, 12, с. 628). Участват всички социални слоеве, деца, младежи, възрастни. В Цариград през 1861 се събират повече от 5000 души, през 1867 — българите „от островите, от Боаза, от Пера, от всяка страна на просторната столица..., работници, еснафи, търговци от България, Тракия и Македония...“ (Македония, бр. 24, 13 май 1867). През 1864 в Тетевен и в Тулча, дн. в Румъния, отиват жители от околните села; през 1866 в Родосто, дн. Такирдаг, Турция, празнуват занаятчии и търговци, абаджийският еснаф обявява 11 май за свой патронен празник (вместо Арахангеловден); през 1867 в София е свикан събор от 25 кази; през 1872 в Белград след литургията празненството продължава при бълг. градинари.

 

Грц. духовенство и гъркоманите отначало подценяват честванията, по-късно остро се съпротивляват и се опитват чрез турската власт да ги осуетяват, но до забрана не се стига; сведения за сериозни конфликти в навечерието на 11 май има от Пловдив (1859), Силистра (1860), Тулча (1862), Неврокоп, дн. Гоце Делчев (1863), Малко Търново (1870), Черна вода (1870) и от други места. Въпреки това празникът става все по-популярен и дори гърци се включват в него (Шумен, 1859; Смирна, дн. Измир, Турция, 1867; Неврокоп, 1868). В градове с пъстър етнически състав на населението той добива многонационален характер — в Цариград участват бошнаци, турци, араби (1867), руси, хървати, сърби, черногорци, моряци далматинци (1870); в Букурещ — руси, сърби, гърци (1870), в Силистра — учениците от влашкото училище (1872); в Белград речи произнасят сръбски и чешки студенти (1872). В Букурещ и Цариград тържествата са посещавани от чуждестранни консули.

 

В дописка във в. „България“ (бр. 10, 30 май 1859) за П. К. и М. в Пловдив се казва, че той е „ден, който изпълва сърцето на всякой болгарин с най-мила радост и събужда горещи чувства за народно съзнание“. Така непретенциозно е определена същността му през възрожденската епоха, когато Константин-Кирил и Методий и тяхното дело стават символи на бълг. културен възход и извор на патриотична гордост и самочувствие. Празникът се превръща в своеобразно противодействие срещу духовното и политическото потисничество, чуждопоклонството и невежеството; става ден на стремежа към знание, на творческия човешки дух, градиво за новия светоглед и за народопсихологията на българите.

 

Идеолозите на националноосвободителното движение безусловно го подкрепят и подчертават неговата роля в борбата за постигане на върховната цел на Бълг. възраждане.

 

 

276

 

Васил Левски отделя място в тефтерчето си за славословие за Кирил и Методий, за тях нееднократно пишат Г. С. Раковски, П. Р. Славейков, Л. Каравелов. През 1871 Бълг. централен революционен комитет в своя прокламация призовава: „Братия българе! Молете се на нашите светли равноапостолни братия Кирила и Методия и приготовлявайте се за бой!“ (Страшимиров Д. Т. Васил Левски. T. I. С., 1929, с. 503.) Хр. Ботев в уводна статия във в. „Знаме“ (бр. 15, 9 май 1875) най-синтезирано оценява значението на Кирило-Методиевото дело за българите, за всички славяни и за цялото човечество и нарича 11 май „празник за нашето историческо възрождение..., празник народен, празник, който ни напомня нашето преминало и настояще, и празник, който трябва да ни въодушевлява с идеята за пълно духовно и политическо освобождение“.

 

П. К. и М. запазва общонародния си характер и след Освобождението. Независимо от променящите се политически обстоятелства той остава въплъщение на най-възвишените духовни стремежи на българите, намерили израз и в химна за първоучителите „Върви, народе възродени!“ (текст Ст. Михайловски, 1892; музика П. Пипков, 1901). Днес в Б-я 24 май е официален светски празник. Той се чества и в Русия (от 1986); светски прояви има и в други страни в дните на църковните П. К. и М.

 

 

            Лит.:

·       Горский А. В. О древних канонах святым Кириллу и Мефодию. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 271—284;

·       Вазов Ив. Пловдив, събота, 8 май 1882 г. — Народний глас, бр. 288, 8 май 1882 (същото в: Вазов Ив. Събрани съчинения. 18. С., 1957, с. 160—162);

·       Петров А. Н. Чествование свв. апостолов Кирилла и Мефодия в древнерусской церкви (по служебным минеям и месяцесловам до 1682 года). — ХЧ, 72, 1893, 1, с. 526—547;

·       Груев Й. Епархийското в Пловдив училище „Св. Кирил и Методи“. — БПр, 3, 1896, 7—8, с. 128—130;

·       Банков Н. Ив. Денят 11 май до Освобождението ни. — Право дело, 4, 1901, 4, с. 296—304;

·       Начов Н. Градиво за историята на калоферските училища. — Училищен преглед, 7, 1902, 2, с. 27—28;

·       Дринов М. Как са почитали старите българе паметта на словенските първоучителье и техните ученици. — В: Дринов М. Съчинения. 2. С., 1911, с. 252—255;

·       Дринов М. Новый церковнославянский памятник с упоминанием о славянских первоучителях. — В: Дринов М. Съчинения. 2. С., 1911, с. 332—362;

·       Стоилов А. П. Празнуване паметта на св. св. Кирила и Методия. — Училищен преглед, 21, 1922, 5—6, с. 331—337;

·       Начов Н. Цариград като културен център на българите до 1877 година. — СбБАН, 19, 1925, с. 96—99;

·       Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 8—16;

·       Блъсков Ил. Е Денят на светите братя в Шумен през 1861 година. — Св. св. Кирил и Методий, 1, бр. 1, 24 май 1936, с. 12—13;

·       Васильов Т. Преди 75 години. Празникът на Св. св. Кирила и Методия. — Св. св. Кирил и Методий, 1, бр. 1, 24 май 1936, с. 12;

·       Миладинова-Алексиева Ц. Последното празнуване. — Св. св. Кирил и Методий, 1, бр. 1, 24 май 1936, с. 12—13;

·       Ганчев Н. Първият праздник „Св. Св. Кирил и Методий“ в Прилеп 1867 г. — В: Сто години ново българско училище в гр. Прилеп. 1843—1943. Скопие, 1943, с. 69—71;

·       Ангелов Б. Ст. Празникът на славянските просветители Кирил и Методий (Произход и развитие). — ИИБИ, 5, 1954, с. 253—290;

·       Ангелов Б. Ст. Към историята на празника на Кирил и Методий през средните векове. — В: Сборник в чест на академик Александър Теодоров-Балан по случай деветдесет и петата му годишнина. С., 1955, с. 55—68;

·       100 години ден на народната просвета и култура. Юбилеен лист. 24 май 1957, 4 с.;

·       Кулелиев Й. Нови данни за първото чествуване паметта на светите братя Кирил и Методий в Търново. — ДК, 41, 1961, 5, с. 21—24;

·       Йонков Хр. Празникът на Кирил и Методий по време на Българското възраждане. — ИПИ, 14—15, 1964, с. 411—428;

·       Ангелов Б. Ст. Борба за делото на Кирил и Методий. С., 1969, с. 100—153;

·       Зографов Д. Последното празнуване на „Кирил и Методий“ в Солун. — В: Пламъкът на солунския светилник. С., 1970, с. 135—138;

·       Попова-Юрукова Л. Неповторими години. — В: Пламъкът на солунския светилник. С., 1970, с. 126—129;

·       Свети Кирил-Константин Философ. Юбилеен сборник от материали за църковното чествуване на 1100-годишнината от блажената му кончина. С., 1971, 252 с.;

·       Дописка до в. „Српски дневник“ за празнуването на деня на българската и славянската просвета в Габрово, Ямбол, Панагюрище, Сопот, Велес и други места. — В: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 165;

·       Дописки от Кукуш до в. „Македония“ за отпразнуването в града деня на Кирил и Методий. — В: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 226—227;

·       Тодоров Ил. Делото на Кирил и Методий и Българското възраждане. — В: Кирило-методиевски страници. С., 1983, с. 286—292;

 

 

277

 

·       Флоря Б. Н. Кирилло-Мефодиевские традиции в развитии средневековой болгарской культуры. — В: История, культура, этнография и фольклор славянских народов. X Международный съезд славистов, София, сентябрь 1988. Доклады советской делегации. М., 1988, с. 159—168;

·       Данчев Г. Прослава на Константин Философ — св. Кирил, редом с южнославянски светци, в ръкописи, съхранявани в Папския ориенталски институт — Рим. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 241—245;

·       Денев И. 11 май — денят на св. братя Кирил и Методий като тема за благовестие през епохата на българското възраждане. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 294—302;

·       Димитрова Г. Учениците и празникът, посветен на св. Кирил и Методий през Възраждането. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 249—252;

·       Нешев Г. Историческият спомен за славянските първоучители, съхранен в старинните български манастири. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 236—240;

·       Нихоритис К. Атон и съхраняването на Кирило-Методиевите традиции. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 226—235;

·       Поптодоров Р. Относно канонизацията изобщо и по-частно канонизацията на св. братя Кирил и Методий. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 71—74;

·       Станчев Кр. Образите на св. Кирил и Методий във византийската и гръцката литература (XI—XIX в.). — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 154—156;

·       Чолаков Г. Делото на св. Кирил и Методий на страниците на в. „Право“. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 265—270;

·       Аврамова А. Ръкописи за прослава на Кирил и Методий в Народната библиотека „Иван Вазов“. — Библиотекар, 37, 1990, 5, с. 18—21;

·       Šivarov N. Kanonizace a liturgická oslava svátých Cyrila a Metoděje. — In: Kulturně historické styky jižní Moravy. XX Mikulovské symposium 22—25 října 1990. Brno, 1990, p. 17—22;

·       Из българския възрожденски печат. С., 1992, с. 303, 310, 313—319, 320—321, 322, 337—342, 343—344, 358—363, 366—367, 370, 375—384, 389, 396, 403—407;

·       Бакалова Е. Живописна интерпретация на сакрализирания образ в средновековното изкуство (Св. Кирил и Методий и техните ученици). — Palaeobulgarica, 18, 1994, 1, p. 96—107;

·       Йонков Xp. Празникът на българската нация [24 май]. — Македония, 1995, 4, с. 3—4;

·       Турилов А. А. Гипотеза о происхождении майской и августовской памятей Кирилла и Мефодия. — Славяноведение, 2000, 2, с. 18—28;

·       Чешмеджиев Д. Кирил и Методий в българската историческа памет през средните векове. С., 2001, 189 с.

 

Петрана Колева

 

 

    ПРАКСАПОСТОЛ — вж. Апостол.

 

 

    (70). ПРЕВОДАЧЕСКО ИЗКУСТВО на Константин-Кирил Философ. Най-голямата заслуга на Константин-Кирил към бълг. и слав. просвета и книжовна култура се състои в създаването на първата цялостна и систематизирана слав. азбука — глаголицата, и в превода на най-необходимите християнски богослужебни текстове: Евангелие, Апостол, Псалтир и др. Какво е участието на Методий в това дело преди 869, не е известно; докато и двамата са живи, той остава до голяма степен в сянката на своя гениален брат. Със сигурност може да се твърди, че след смъртта на Кирил Методий превежда почти цялата Библия, а също и други религиозни съчинения.

 

Да се превежда Евангелието (както и изобщо Свещеното писание) през Ранното средновековие е било много трудно: текстът е бил смятан за боговдъхновен, в него не е можело нищо да се добави или да се извади (срв. Мт 5:18 „защото истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота или една чертица от закона няма да премине“), т. е. броят на думите в оригинала и в превода е трябвало да бъде един и същ; имало е стремеж големината, морфемният състав, дори родът на думата да бъдат еднакви. Затова някои по-ранни преводи, напр. на Аквила, който превежда Стария завет от евр. на грц. език (II в.) или на Улфила, който го превежда от грц. на готски език (IV в.), показват големи недостатъци. От друга страна, старобълг. език до 862/863 е бил безписмен, напълно необработен в литературно отношение, докато гръцкият е имал хилядолетна

 

 

278

 

книжовна традиция. Константин-Кирил изпълнява своята задача с поразително съвършенство. В неговия превод няма робско наподобяване на оригинала; той е ясен, логичен и обоснован, всичко в него е изцяло в духа на слав. езикови норми.

 

Така напр. една типична слав. особеност — употребата на притежателни прилагателни от съществителни, главно имена на лица — е намерила широк достъп още в първите преводи. С тях Константин-Кирил предава притежателния род. пад., срв. Мт 8:14 домъ Петровъ (съгласувано определение) и ἡ οἰκία (τοῦ) Πέτρου (несъгласувано определение, буквално ‘къщата на Петър’), Йоан 18:26 рабъ архиереовъ и ὁ δοῦλος τοῦ ἀρχιερέως, Мт 22:32 азъ есмь богъ авраамл̉ь и богъ исаковъ и богъ ѣковл̉ь, или за ж.р. съıнъ мариинъ Мк 6:3 и τῆς Μαρίας, и т. н. Друга специфична за бълг. език от IX в. черта — двойственото число, също е проведена последователно, докато в грц. език дуалните форми вече са били изчезнали. Показателна е и появата на ср.р. ед.ч. срещу ср.р. мн.ч. в гръцки, напр. честото вьсе се покрай вьсѣ си за πάντα ταῦτα. Същото може да се каже за изцяло слав. употреба на падежите, срв. напр. при род. пад.: Мт 21:19 ничьсоже не обрѣте (отрицание) — οὐδέν εὗρεν, Мт 10:9 не сътѧжите злата ни съребра ни мѣди — μὴ κτήσεστε χρυσὸν μηδὲ ἄργυρον μηδὲ χαλκὸν, Йоан 3:35 отьць любитъ съıна (род.-вин. при имена на лица-мъже) — ὁ πατὴρ ἀγαπᾷ τὸν υἱὸν, Лк 3:13 ничьтоже боле повелѣнаего вамъ творите (сравнение) — παρὰ τὸ διατεταγμένον, Лк 15:17 коликоу наимьникъ — πόσοι μίσθιοι, Йоан 2:9 въкоуси вина — ἐγεύσατο οἷνον, Лк 19:12 чловѣкъ добра рода за εὐγενής, и др. Така е и при употребата на останалите падежи, вж. и наченките на дат. притежателен в Мт 10:36 врази чловѣкоу домаштьнии его (в грц. текст род. пад.: ἐχθροί τοῦ ἀνθρώπου), Лк 11:6 дроугъ ми при φίλος μου (впрочем и в двата случая все още се чувства дативността, но срв. Мт 4:21 видѣ ıоана брата емоу в Зогр. ев. при τὸν ἀδελφὸν αὐτοῦ). Важно е да се изтъкне и топиката на показателните местоимения в дейктична и в анафорична функция (тъ родъ : родъ тъ); от задпоставната употреба по-късно се развива членът.

 

Константин-Кирил владее отлично и използва извънредно умело цялата слав. специфика на старобълг. език до най-големите ѝ тънкости — това може да се види във всеки ред от неговия превод. Същевременно неговият текст е удивително точен и правилен — без да е буквален, той предава напълно вярно смисъла на всеки отделен пасаж. Концепцията за предимството на смисловия превод пред буквалния е била обсъждана още в старобълг. период. Това показват Македонският кирилски лист, който съдържа откъс от съчинение по теория на превода, смятано от мнозина за творба на самия Константин-Кирил, и Предговорът на Йоан Екзарх към неговия превод на Богословието на Йоан Дамаскин.

 

С необикновен усет и дълбоко вникване в контекста Константин-Кирил използва бълг. синонимика. Една и съща дума от оригинала се предава по различни начини в зависимост от някой смислов нюанс, поради което в много случаи старобълг. текст показва по-голяма семантична и стилистична диференцираност от гръцкия. Така напр. когато грц. πηγή означава конкретен воден извор, Константин го превежда с кладѧзъ или стоуденьць, но когато е употребено преносно — с источьникъ; грц. αἰγιαλός понякога е поморие — ‘крайбрежие’, друг път (когато трябва да се изтъкне височината) е брѣгъ, както в съвременните бълг. говори, а може да бъде предадено и адвербиално с на краи (за кораби); различно значение имат домъ (‘дом’, но и ‘род’, срв. Лк 1:27, 2:3 отъ домоу давъıдова)

 

 

279

 

и храмъ, храмина (само сградата) за грц. οἷκος, οἰκία, στέγη; много изразителен е преводът на ὄρνις — ‘птица, домашна птица, кокошка, петел’ с лѧждѣ — ‘квачка’ (пасажът Мт 23:37 гласи: „колко пъти исках да събера децата ти, както квачката събира своите пиленца под крилата си“); прилагателното ὑγιής се превежда съдравъ, но ако става дума за току-що излекуван, е щѣлъ (срв. цѣлити); λευκός е бѣлъ, но когато определя узряла и жълтееща нива, е плавъ ‘жълт, жълтеникав, златист’, и др. Със същото умение са използвани и другите части на речта, срв. напр. разликата между тоун̑е ‘даром, безплатно, безвъзмездно’ и спъıти ‘напразно, неоснователно’ (в оригинала навсякъде δωρεάν): Мт 10:9 тоун̑е приѩсте тоун̑е же дадите и Йоан 15:25 възненавидѣшѧ мѧ спъıти; правѣ, право означава ‘право, вярно, законосъобразно’, но изцеленият ням започва да говори не право, а чисто (в грц. текст все ὀρθῶς); пролиѣти се използва за течности, но за твърди тела е расъıпати (в грц. само ἐκχέω); дивити сѧ се подбира, когато е станало чудо, а по-слабото чоудити сѧ е ‘учудвам се, изненадвам се’ (грц. θαυμάξω), срв. Мт 9:33 изгънаноу бѣсоу проглагола нѣмъıи и дивиша сѧ народи и Йоан 6:27 оученици его чоуждаахѧ сѧ ѣко съ женоıѫ глаголааше; оударити, когато подлогът е човек, поразити, когато подлог е божеството (грц. πατάσσω); по три начина — надѣѣти сѧ, оупъвати и чаѣти — се предава ἐλπίξω; различните нюанси на βάλλω са предадени с 33 различни думи.

 

Кирил и Методий създават славянската азбука. Стенопис от А. Алексов и Г. Данчов в Араповския манастир, 1864 г.

 

Приведените примери дават съвсем бегла представа за някои от достойнствата на първите преводи. Константин-Кирил вниква дълбоко в значението на всяка дума, на всяка ситуация от евангелския разказ и го предава нерядко по-точно, отколкото е в оригиналния текст. Това доказва напр. смяната на гледната точка в Лк 15:23, 27 и 30: за бащата и за слугата закланият по случай завръщането на блудния син телец е оупитѣнъı ‘угоен’, но за по-големия син, които смята това за несправедливо, той е питомъı ‘угояван’ (т. е. който трябва да продължава да бъде угояван) (в грц. само σιτευτός). Но не само за точността и изразителността на своя превод се е грижел Константин-Кирил — той е мислел също така за стройността на отделните изречения, за тяхното стилово съвършенство и емоциален заряд (срв. напр. употребата на етимологичните фигури съкръıваите съкровишта Мт 6:19 и 20, желаниемь въжделѣхъ Лк 22:15, пожьрѣте жрьтвѫ псалм 4:6, срв. и новобълг.

 

 

280

 

песен пея, ден денувам и др.). Нещо повече, първоначалният превод е обработен и за речитативно произнасяне, евентуално за пеене, затова отделните фрази може да имат своя музикална структура — специалистите говорят за избор на гласни, за мелодична линия, за изграждане на музикално заключение (каденца) във всяка фраза.

 

Така Константин-Кирил създава върху фонетико-морфологичната основа на един от старите южни бълг. диалекти — солунския говор, първия слав. литературен език. Обработката на този език се е състояла в изграждане на средства, чрез които да се предават всички особености и тънкости на високоразвития грц. литературен език, и е засягала преди всичко лексиката, фразеологията и синтаксиса. Константин-Кирил е трябвало да въведе голям брой думи за изразяване на нови, непознати дотогава на славяните понятия, да придаде нови значения или отсенки на съществуващи лексеми, да изработи нови синтактични модели. С тези изключително трудни задачи той се справя блестящо.

 

Константин-Кирил е оставил непреведени думи, които са били разпространени вече като народни в южните говори на тогавашния бълг. език (напр. сѫбота, стратигъ, трапеза, мерни и парични единици, названия на облекла и др.), както и специфични елементи на църковната терминология (анћелъ, апостолъ, днѣволъ, ћеена, сатана, църковните санове и др.). Новите слав. думи в неговия превод може да бъдат не само калки (напр. благословити, зълословити за εῦ- или каκολογέω, евентуално такива като безаконие, безочьство, безоумие, величие и др.), но и създадени изцяло от Константин-Кирил (напр. лицемѣръ срещу ὑπόκριτις ‘който придава различен израз на лицето си в зависимост от събеседника’). Нови значения или нюанси имат думите бѣсьнъ ‘в когото се е вселил зъл дух’, оттам ‘болен’ (грц. δαιμονιζόμενος), вина ‘причина’ (αἰτία), възлежати ‘вечерям’ (κατακεῖσθαι), отьць в израза ‘небесен баща’, ‘бог’, оусънѫти ‘умра’, сила ‘чудо’ (δύναμις), слово ‘причина, равносметка’ (λόγος), и др.

 

В областта на морфологичните и синтактичните структури Константин е обобщил и нормализирал такива тенденции и обрати, които дотогава са били по-малко развити в народната реч, като се започне от суфиксацията — напр. образуването на абстрактни имена (с наставките -(и)не, -ьство и др.), на деятелни имена (с -тель), разширяването на префиксацията (напр. пророкъ при προφήτης, пророчьство и др., възвѣстити при ἀπαγγέλλω, въздати при ἀποδίδωμι и др.) и се стигне до големи и сложни конструкции от рода на инфинитивните, дат. самостоятелен и др. Няма съмнение, че и рязко повишената честота на деятелните причастия (сегашно и минало I) в речта е пряко свързано с първите преводи.

 

Обработеният книжовен старобълг. език, на който скоро се появява богата литература, се разпространява върху огромна територия в Централна и Източна Европа — най-напред във Велика Моравия и Панония, по-късно в Русия, Сърбия и Румъния; с това той става втори международен литературен език след латинския (вж. Редакции на старобългарския език). Той има важна роля при формирането не само на книжовния бълг. език, но и в развоя на други слав. литературни езици.

 

 

            Лит.:

·       Невоструев К. Записка о переводе Евангелия на славянский язык, сделанном св. Кириллом и Мефодием. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 209—234;

·       Воскресенский Г. А. Древний славянский перевод Апостола и его судьбы до XV века. М., 1879, 349 с.;

·       Будилович А. С. Несколько мыслей о греко-славянском характере деятельности свв. Кирилла и Мефодия. — В: Мефодиевский юбилейный сборник. Варшава, 1885, с. 1—117;

·       Воскресенский ГА. К вопросу о славянском переводе Евангелия. СПб., 1886, 41 с.;

 

 

281

 

·       Сперанский М. Н. К истории славянского перевода Евангелия. — РФВ, 41, 1899, с. 198—218; 43, 1900, с. 9—28;

·       Slοński S. Die Übertragung der griechischen Nebensatzkonstruktionen in den altbulgarischen Sprachdenkmälern. Leipzig, 1908, 79 p.;

·       Grünenthal О. Die Übersetzungstechnik der altkirchenslavischen Evangelienübersetzung. — ASPh, 31, 1910, p. 321—366, 507—528; 32, 1911, p. 1—48;

·       Berneker E. Kyrills Übersetzungskunst. — Indogermanische Forschungen, 31, 1912—1913, p. 399—412;

·       Jagić V. Zum altkirchenslavischen Apostolus. 1. Grammatisches und kritisches. 2. Lexikalisches. Die Physiognomie der slavischen Übersetzung (1 ). 3. Lexikalisches. Die Physiognomie der slavischen Übersetzung (2). — SAWW, 191, 1919, 99 p.; 193, 1919, 128 p.; 197, 1920, 133 p.;

·       Vajs J. Řecká předloha staroslověnského překladu evangelního. — Slavia, 3, 1924—1925, p. 470—474;

·       Vondrák V. O cksl. překladu evangelia v jeho dvou růžných částech a jak se nám zachoval v hlavnějších rukopisech. — In: Daničićev zbornik. Beograd-Ljubljana, 1925, p. 9—27;

·       Погорелов В. А. Написания греческих слов в Кирилло-Мефодиевском переводе Евангелия. — Slavia, 7, 1928—1929, р. 871—884;

·       Vajs J. Byzantská recense a evangelijní kodexy staroslověnské. — Bsl, 1, 1929, p. 1—9; 4, 1932, p. 1—10;

·       Von Arnim В. Beiträge zum Studium der altbulgarischen und altkirchenslavischen Übersetzungskunst. — Sitzungsberichte der Preußischen Akademie der Wissenschaften. Philologisch-historische Klasse, 32, 1931, p. 952—1024;

·       Weingart M. Le vocabulaire du vieuxslave dans ses relations avec le vocabulaire grec. — In: Atti del V Congresso Internationale di studi bizantini. Roma, 1939, p. 564—577;

·       Vajs J. Které recense byla řecká předloha staroslověnského překladu žaltáře. — Bsl, 8, 1939—1946, p. 55—86;

·       Horálek K. Evangeliáře a čtveroevangelia. Příspěvky k textové kritické a k dějinám staroslověnského překladu evangelia. Praha, 1954, 313 р.;

·       Grivec F. O svobodnih prevodih v staroslovenskih evangelijih. — Slavia, 25, 1956, p. 194—197;

·       Bauer J. Vliv řečtiny a latiny na vývoj syntaktické stavby slovanských jazyků. — In: Československé přednášky pro IV. mezinárodní sjezd slavistů v Moskvě. Praha, 1958, p. 73—95;

·       Birnbaum H. Zur Aussonderung der syntaktischen Gräzismen im Altkirchenslavischen. Einige methodische Bemerkungen. — ScS, 4, 1958, p. 239—257;

·       Růžička R. Griechische Lehnsyntax im Altslavischen. — ZS, 3, 1958, p. 173—185;

·       Schumann K. Die griechischen Lehnbildungen und Lehnbedeutungen im Altbulgarischen. Berlin-Wiesbaden, 1958, 13 + 66 p.;

·       Horálek K. La traduction vieux-slave de l’Evangile — sa version originale et son développement ultérieur. — Bsl, 20, 1959, p. 267—284;

·       Vrana J. Über das vergleichende Sprach- und Textstudium altkirchenslavischer Evangelien. — WSJ, 5, 1960, p. 418—428;

·       Мирчев К. Из историята на Кирило-Методиевия евангелски превод в българските земи. — Хиляда и сто години, с. 155—164;

·       Růžička R. Das syntaktische System der altslavischen Partizipien und sein Verhältnis zum Griechischen. Berlin, 1963 (Veröffentlichungen des Instituts für Slawistik der Deutschen Akademie der Wissenschaften zu Berlin, 27), 17+395 р.;

·       Пацнерова Л. Синтаксис инфинитива в старославянских кодексах с точки зрения техники перевода. — Slavia, 33, 1964, р. 534—557;

·       Мolnár N. The Calques of Greek Origin in the Most Ancient Old Slavonic Gospel Texts. — StS, 10, 1964, p. 99—146;

·       Мирчев K. Kohстантин-Кирил, създател на старобългарския книжовен език. — В: Тържествена сесия за 1100-годишнината на славянската писменост. Доклади и материали. 863—1963. С., 1965, с. 67—76;

·       Львов А. С. Очерки по лексике памятников старославянской письменности. Μ., 1966, 320 с.;

·       Ionescu-Nişсоv Tr. Sur la tradition cyrillo-méthodienne dans l’histoire des Slaves occidentaux. — Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος 2, p. 177—192;

·       Vlášek J. О vztahu překladové techniky a poetiky staroslověnského žaltáře. — Slavia, 38, 1969, p. 607—615;

·       Kyas V. Problém původní textu staroslověnského parímejníku. — In: Palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 81—94;

·       Верещагин E. Из истории возникновения первого литературного языка славян. 1. Переводческая техника Кирилла и Мефодия. М., 1971, 255 с.; 2. Варьирование средств выражения в переводческой технике Кирилла и Мефодия. М., 1972, 199 с.;

·       Скупский Б. И. К вопросу о качестве первоначального славянского перевода евангелия. — In: Bereiche der Slavistik. Festschrift zu Ehren von Josip Hamm. Wien, 1975, p. 277—285;

·       Иванова T. А. У истоков славянской письменности. (К переводческой деятельности Мефодия). — В: Культурное наследие древней Руси. М., 1976, с. 24—27;

·       Lunt H.G. The Old Church Slavonic Version. — In: Metzger B. M. The Early Versions of the New Testament: Their Origin, Transmission, and Limitations. Oxford, 1977, p. 394—442;

·       Хауптова 3. Древнейший славянский перевод текста Апостола. — Palaeobulgarica, 8, 1984, 1, р. 59—63;

·       Алексеев А. А. Проект текстологического исследования кирилло-мефодиевского перевода Евангелия. — СС, 1985, 1, с. 82—94;

·       Минчева А. За преводаческите принципи на Константин-Кирил. — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 116—128;

·       Скупский Б. И. Из наблюдений над языком первоначального славянского перевода евангелия. — Slovo, 37, 1987, р. 41—51;

·       Карачорова И. Към въпроса за Кирило-Методиевия старобългарски превод на Псалтира. — В: Кирило-Методиевски студии. 6. С., 1989, с. 130—245;

·       Пенев П. Към историята на Кирило-Методиевия старобългарски превод на Апостола. — В: Кирило-Методиевски студии. 6. С., 1989, с. 246—317;

·       Алексеев А. А. Вопросы текстологии и перевода Священного Писания. — Церковь и время, 2 (11), 2000, с. 51—85.

 

Петър Илчев

 

 

282

 

 

    (71). ПРЕВОДИ НА КОНСТАНТИН-КИРИЛ ФИЛОСОФ. Както свидетелства житиеписецът на Константин-Кирил (ЖК, гл. 14), преди да се отправи за Велика Моравия, слав. първоучител

 

„ ... започна да пише евангелските думи: „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“

 

Фактът, че Кирил започва старобълг. превод на Евангелието с Йоан 1:1, е в полза на предположението, че става дума за текст на Апракос евангелието (Изборното евангелие), евентуално на т. нар. Кратък апракос. Такова становище застъпват в своите изследвания мнозинството от специалистите (напр. В. Вондрак, Й. Вайс, Й. Врана, Л. Мошински, О. Неделкович, З. Хауптова). Други са склонни да мислят, че той е превел не Кратък апракос, а само единадесетте неделни евангелски четива, които влизат в неделните утринни служби (М. Решетар, 1913). Сходно схващане поддържа и Л. П. Жуковска, според която първата преведена от грц. език книга е Неделният (Празничният) апракос, включващ четива само за неделните (понякога и за съботните) дни от църковната година с изключение на Страстната седмица, представена с четива за всичките седем дни. Подобни предположения не са лишени от основания, като се има предвид сведението от ЖМ (гл. 15), че слав. първоучители са превели най-напред

 

„само Псалтира, Евангелието с Апостола и избрани църковни служби

 

В същия дух са и думите на Йоан Екзарх в предговора към Богословие от Йоан Дамаскин (отъ евангелиı-а и ап҃ла прѣлагаı-а изборъ), както и съобщението на Повесть временных лет (прѣложиста апостолъ и еѵангелье). Тези свидетелства са основание да се оформи хипотезата, че първоначално за нуждите на слав. литургия Кирил и Методий създават новозаветен наръчник с евангелски и апостолски откъси. В него най-ранният старобълг. превод на Евангелието к Апостола ще да е бил значително по-кратък от оцелелите до наши дни евангелски и апостолски кратки апракоси.

 

Според Италианската легенда във Велика Моравия Кирил и Методий създават „всички писания, необходими за църковното богослужение“ (scripta ibi reliquerunt omnia, quae ad ecclesiae ministerium necessaria videbantur), а според ЖК (гл. 15) на моравска почва те превеждат целия църковен чин: вь скорѣ же вьсь црьковьнъıи чинъ прѣложь. Най-вероятно задължителна част на този чин е бил и Паримейникът, чийто старобълг. превод редица изследователи все по-категорично нареждат сред първите преводи на слав. първоучители, осъществени преди Кириловата смърт (869). През 1837 О. Новицки отнася Паримейника към преводаческата дейност на Кирил и Методий. И. Е. Евсеев (1897) е склонен да приеме, че преводът на Паримейника е осъществен от същото лице, на което принадлежи и първоначалният превод на Евангелието, Апостола и Псалтира. По мнението на А. В. Михайлов Паримейникът в неговия най-ранен състав е дело на Кирил или по-вероятно — съвместен труд на двамата първоучители. Филологически доказателства в подкрепа на това мнение привежда и Вл. Киас, подчертавайки съвпадението на старозаветните цитати в ЖК и ЖМ с четенията в Паримейника.

 

Мнозина специалисти виждат потвърждение за Кирилов превод на целия църковен чин в твърдението на неговия житиеписец (ЖК, гл. 15), че слав. първоучител научил великоморавските християни на „утринната, часовете, вечернята, повечерието и литургията“ (и наоучї а оутренїи. и годинамъ обѣднѣи. и вечернїи. и таинѣи слȣжбѣ). Както посочва Фр. Дворник, изброените църковни термини, които са калки от гръцки, свидетелстват, че Кирил е превел текст,

 

 

283

 

употребяван именно в богослужението на Виз. църква. Някои изследователи изцяло се доверяват на житиеписеца и приемат, че Кирил действително е превел целия църковен ред. Изразител на тази тенденция е Сп. Палаузов, който приписва на Кирил превода на Часослова, Псалтира, Паримейника, Служебника, Требника и Октоиха на Йоан Дамаскин. Б. Н. Флоря отбелязва, че изброените в Житието термини обхващат практически всички части на църковната служба с изключение само на обикновените молитви, но за него това е случаен пропуск. Други изследователи обаче смятат, че тези предположения са доста пресилени, още повече, че според ЖМ Методий заедно с Философа превел само „избрани църковни служби“. В науката съществува тълкуване (Фр. Гривец, Фр. Томшич, Е. Георгиев, Б. Ангелов, Хр. Кодов, Ив. Дуйчев и др.), че под този израз навярно трябва да се разбират някои части от използвания в Константинополската църква Молитвослов (εὐχολόγιον), който е съдържал всички богослужебни текстове и молитви, влезли по-късно в състава на Служебника и Требника. Към „избрани църковни служби“ К. Куев причислява и някои песнопения от Октоиха и Триода. Изказано е мнението, че ако освен евангелски и апостолски четива първата старобълг. книга е включвала и други литургични текстове, особено внимание трябва да се обърне на глаголическата част на Реймското евангелие, в която има и перикопи от Апокалипсиса и от Стария завет. Така поради недостатъчните и противоречиви указания на истор. извори, както и поради незадоволителното състояние на съвременните научни изследвания, все още в кирилометодиевистиката не е решен окончателно въпросът за възможен Кирилов превод на основни богослужебни книги като Часослова, Требника и Служебника.

 

През първата четвърт на XIX в. на науката става известно съчинението „Написание за правата вяра“ (Написанїе ѡ правѣи вѣрѣ · изȣщеное кѡнстантиномъ бдаженымъ фїлософомъ оучителемь о б҃зѣ словѣнскомоу ѫзыкоу), чието начало най-напред обнародва К. Ф. Калайдович (1824). И до днес не стихват дискусиите във връзка с тази творба — преди всичко около проблемите за нейния автор и езика, на който първоначално е била написана — гръцки или старобългарски. По отношение на атрибуцията ѝ се оформят няколко становища. Повечето учени застъпват тезата, че Кирил е нейният несъмнен автор. Г. А. Илински не намира никакви основания да се съмнява в Кириловото авторство и след неговата публикация от 1925 това становище става почти общоприето в славистиката. Нови аргументи в тази насока привежда Ю. Трифонов (1935), посочвайки влиянието на Григорий Богослов и Дионисий Псевдо-Ареопагит върху Написание за правата вяра. А според архимандрит Серафим при съставянето на творбата Кирил се е опирал преди всичко върху възгледите на Григорий Богослов, Василий Велики и Йоан Златоуст. И за С. Б. Бернщейн (1984) всички доводи говорят в полза на Кириловото авторство. По мнението на Калайдович, митрополит Макарий, архиепископ Филарет, Гривец, Куев, Д. Петканова и др. в този текст слав. първоучител изповядва своята вяра пред папа Адриан II (867—872), когато в края на живота си пожелава да приеме схимата. И. И. Малишевски вижда в творбата предсмъртното завещание на Кирил към Методий и учениците им. А според Илински Написание за правата вяра е трактат, оставен от първоучителя малко преди двамата братя да се отправят от Моравия към Рим. Н. Кочев аргументира мнението, че Написание за правата вяра е разширено от Константин-Кирил тълковно представяне на Никео-Цариградския символ на вярата. Схващане срещу възможно Кирилово авторство изразяват П. Й. Шафарик

 

 

284

 

и В. А. Билбасов, за които автор на Написание за правата вяра е Константин Преславски. Трета научна хипотеза защитават А. Д. Воронов и Е. Е. Голубински; те отнасят създаването на творбата към втората половина на XII в., когато във Византия са били особено актуални въпросите около Св. Троица. Те я смятат за дело на керкирския митрополит Константин, обвинен в еретизъм от Цариградския събор през 1170. Това мнение по-късно поддържа и В. Грюмел, според когото Написание за правата вяра първоначално е било написано на гръцки от Константин Керкирски, а впоследствие е било приписано на Константин-Кирил от някой среднобълг. преписвач. Тезата за неговия преводен характер застъпва още В. Ткадълчик. Е. М. Верешчагин и А. И. Юрченко прибавят нови аргументи в полза на хипотезата за преводния характер на творбата. Те откриват гръцкия ѝ първоизточник в произведение на константинополския патриарх Никифор I (806—815).

 

В гл. 8 на ЖК се споменава, че след като пристигнал в Херсон, Кирил изучил евр. език и книжнина и превел „осемте части на граматиката“, от което придобил „по-голямо познание“ (осмъ чѧстїи грамотикїа преложь · и ѿ того разоумъ болїи въспрїимъ). В науката не е изяснено какво точно представлява този превод. Думите на житиеписеца предизвикват съмнения у изследователите, тъй като все още не е получил задоволителен отговор въпросът за съществуването на граматика на евр. език по времето на Кирил и Методий — смята се, че най-ранната му граматика е написана на границата между IX и X в. Спорен е и въпросът за нейните дялове, но се знае, че граматиките на семитските езици са обикновено от три части, докато осем части са присъщи на грц. граматически съчинения. Според Б. Ангелов и Хр. Кодов най-правдоподобно би било да се предположи, че Кирил е редактирал на гръцки някои намерени от него в Херсон бележки върху евр. език, като ги е систематизирал в осем части в съответствие с възприетата от грц. граматическа наука подялба. С пълно доверие към думите на житиеписеца се отнася Е. Георгиев, който приема Кириловия превод на „осемте части на граматиката“ като свидетелство за филологическите интереси и занимания на първоучителя. Той смята, че този превод е послужил за основа на разпространеното в слав. книжнина съчинение „За осемте части на речта“, често приписвано на Йоан Екзарх.

 

 

            Лит.:

·       Новицкий О. О первоначальном переводе Св. Писания на славянский язык. Киев, 1837, с. 1—81;

·       Шафарик П. Расцвет славянской письменности в Булгарин. — ЧОИДЦ 3, 1847, 7, с. 37—59 (отд. отп. М., 1948);

·       Палаузов С. Век болгарского царя Симеона. СПб., 1852 (на бълг. ез. в: Палаузов С. Избрани трудове. 1. С., 1974, с. 135);

·       Невоструев К. Записка о переводе евангелия на славянский язык, сделанном Кириллом и Мефодием. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 209—304;

·       Воронов А. Д. Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и Мефодия. Киев, 1877, с. 250—266;

·       Воскресенский ГА. Древний славянский перевод Апостола и его судьбы до XV в. М., 1879, 349 с.;

·       Воскресенский ГА. Характеристические черты главных редакций славянского перевода Евангелия по рукописям XI—XV вв. — В: Труды VI археологического съезда в Одессе, 1884.1. Одесса, 1886, с. 276—306;

·       Евсеев И. Е. Книга пророка Исаии в древнеславянском переводе. СПб., 1897, с. 21;

·       Михайлов А. В. К вопросу о литературном наследии свв. Кирилла и Мефодия в глаголических хорватских миссалах и бревиариях. Варшава, 1904, 145 с.;

·       Михайлов А. В. Греческие и древне-славянские паримейники. (К вопросу о их составе и происхождении). — РФВ, 58, 1907, 4, р. 265—306 (същото: Варшава, 1908, 42 с.);

·       Михайлов А. В. Опыт изучения текста книги Бытия пророка Моисея в древнеславянском переводе. 1. Паримейный текст. Варшава, 1912, с. СССХIII;

·       Jagić V. Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. Berlin, 1913, 552 p.;

·       Rešetar M. Zur Übersetzungstätigkeit Methods. — ASPh, 34, 1913, p. 234—239;

·       Jagić V. Zum altkirchenslavischen Apostolus. 1. Grammatisches und Kritisches. 2. Lexikalisches. — SAWW, 191, 1919, 99 p.; 193, 1919, 128 р.;

·       Ильинcкий Г. А. Написание о правой вере Константина Философа. — В: Сборник в чест на В. Н. Златарски. С., 1925, с. 79—89;

·       Vondrák W. О církevněslovanském překladu evangelia v jeho dvou různých částech a jak se nám zachoval v hlavnějších rukopisech. — В: Даничићев зборник. Београд-Љбљана, 1925, с. 9—27;

 

 

285

 

·       Grumel V. Le „Napisanie o právej věrě“ de Constantin le Philosophe. — Echos d’Orient, 28, 1929, p. 283—294;

·       Vajs V. K charakteristice nejstarších evangelských rukopisů staroslověnských. — Bsl, 5, 1933—1934, p. 113—119;

·       Трифонов Ю. Съчинението на Константина Философа (св. Кирила) „Написание ѡ правѣи вѣрѣ“. — СпБАН, 52, 1935, 25, с. 1—85;

·       Horalek К. Evangrliáře a čtveroevangelia. Příspěvky к textové kritice а к dějinám staroslověnského překladu evangelia. Praha, 1954, 316 p.;

·       Киас В. Положение исследования в области византийско-старославянского паримейника. — Bsl, 16, 1955, р. 374—376;

·       Георгиев Е. Кирил и Методий — основоположници на славянските литератури. С., 1956, с. 69—75, 130—134;

·       Moszyński L. Staro-cerkiewnosłowiański aprakos. — SFPS, 2, 1957, p. 373—395;

·       Vrana J. O tipovima, redakcijama i međusobnom odnosu staroslovenskih evanđelja. — Slavia, 26, 1957, p. 321—336; 29, 1960, p. 552—571;

·       Куeв К. Към въпроса за началото на славянската писменост. — ГСУфф, 54, 1960, с. 90—101;

·       Grivec F. Konstantin und Method, Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960, p. 225—227;

·       Grivec F., F. Tomšić. Constantinus et Methodius Thessalonicenses. Fontes. Zagreb, 1960, p. 234—235;

·       Жуковская Л. П. Об объеме первой славянской книги, переведенной с греческого Кириллом и Мефодием. — ВСЯ, 7, 1963, с. 78—81;

·       Куas V. Starozákonní citáty v životě Konstantinově a Metodějově ve srovnání se stsl. parimejníkem. — Slavia, 32, 1963, p. 367—374;

·       Soukupová D. Překladatelská a literární činnost Konstantina a Metoděje. — Náboženská revue, 34, 1963, 1—2, p. 40—53;

·       Львов А. С. Очерки no лексике памятников старославянской письменности. Μ., 1966, 320 с.;

·       Добрев Ив. Към въпроса за прототиповете на старобългарския глаголически тетраевангелски текст Codex Zographensis. — БЕ, 17, 1967, с. 144—146;

·       Жуковская Л. П. Типология рукописей древнерусского полного апракоса XI — XIV вв. в связи с лингвистическим изучением их. — В: Памятники древнерусской письменности. Язык и текстология. М., 1968, с. 199—332;

·       Жуковская Л. П. Текстологическое исследование наследия Кирилла Философа. — ККФ 2, с. 31—40;

·       Hauptová Z. Konstantinova misijní činnost a prameny slovanského pisma. — Slavia, 38, 1969, p. 570;

·       Tkadlčík V. Das Napisanije o pravěi věrě: seine usprüngliche Fassung und sein Autor. — Das östliche Christentum, N. F., 22, 1969, p. 186—209;

·       Верешчагин Е. Към въпроса за принципите в преводаческата дейност на славянските първоучители Кирил и Методий. — ЕЛ, 25, 1970, 4, с. 41—50;

·       Недеьковић О. Редакције старословенског јеванђеља и старословенска синонимика. — В: Кирил Солунски. Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 269—279;

·       Верещагин Е. М. Из истории возникновения первого литературного языка славян. 1. Переводческая техника Кирилла и Мефодия. М., 1971, 255 с.;

·       Нauрtоvá Z. К otázce vstahu perikopního a doplňkového textu staroslověnského apoštola. — In: Palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 31—51;

·       Nedeljković O. Problem strukturnih redakcija staroslovenskog prijevoda Apostola. — Slovo, 22, 1972, p. 27—40;

·       Верещагин E. M. Из истории возникновения первого литературното языка славян. К проблеме греческо-славянских лексических и грамматических вариантов в древнейших славянских переводах. М., 1973, 50 с.;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. Подг. за печат Б. Ст. Ангелов, Хр. Кодов. С., 1973, с. 149—150, 155—156;

·       Жуковская Л. П. Текстология и язык древнейших славянских памятников. Μ., 1976, 368 с.;

·       Иванова Т. А. У истоков славянской письменности. К переводческой деятельности Мефодия. — В: Культурное наследие древней Руси. Истоки. Становление. Традиции. М., 1976, с. 24—27;

·       Добрев Ив. Гръцките думи в Супрасълския сборник и втората редакция на старобългарските богослужебни книги. — БЕ, 28, 1978, с. 89—98;

·       Куев К. Иван Александровият сборник от 1348 г. С., 1981, с. 141—182;

·       Бeрнштейн С. Б. Константин Философ и Мефодий. Начальные главы из истории славянской письменности. М., 1984, с. 62—63, 91—94, 102—103;

·       Мошин Вл. Почему Кирилл Философ перевел Мт XI : 5 и ЛК VII : 22 — и нищие благовествуют. — В: Зборник во чест на Блаже Конески по повод шеесетгодишнината. Скопје, 1984, с. 181—191;

·       Smolik М. Slovanská liturgija svetega Cirila in Metoda. — Bogoslovni vestnik, 45, 1985, 2, p. 155—162;

·       Флopя Б. Н. [Комментарии]. — В: Пространное житие Константина-Кирилла Философа. Пространное житие Мефодия. М.-С., 1986, с. 102, 110—111;

·       Николова Св. Проблемът за изданието на съчиненията на Кирил и Методий. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 1, p. 74—78;

·       Юрченко А. К проблеме идентификации „Написания о правой вере“. — В: Балто-славянские исследования, 1985. М., 1987, с. 221—232;

·       Верещагин Е., А. Юрченко. Греческий источник „Написания о правой вере“ Константина-Кирилла Философа. — СС, 1989, 3, с. 54—63;

·       Юрченко А. И. К проблеме идентификации „Написания о правой вере“. — ТОДРЛ, 43, 1990, с. 255—262;

·       Кочев Н. Еретичните учения в ареала на византийската ортодоксия през VIII—IX век и появата на защитни текстове на църковната вероизповед („Написания о правой вере“ от Константин Философ — св. Кирил). — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 78—87;

·       Николова Св. Актуални текстологически проблеми на кирилометодиевистиката. — СФ-С, 21, 1993, с. 35—40;

·       Темчин С. Ю. Было ли краткоапракосное Евангелие первой славянской книгой переведенной с греческого. — В: Исследования по славянскому историческому языкознанию. Памяти профессора Г. А. Хабургаева. М., 1993, с. 13—28;

 

 

286

 

·       Темчин С. Ю. История формирования славянского краткоапракосного Евангелия: попытка обобщения. — Slavia, 66, 1997, р. 21—34;

·       Алексеев А. А. Текстология славянской Библии. СПб., 1999, с. 145—153;

·       Темчин С. Ю. Что представляла собой первая славянская книга, переведенная с греческого Кириллом и Мефодием. — Bsl, 60, 1999, р. 114—154;

·       Цуркан R Славянский перевод Библии. СПб., 2001, с. 81—140.

 

Татяна Славова

 

 

    (72). ПРЕВОДИ НА МЕТОДИЙ. Сведения за преводаческата дейност на слав. първоучител Методий са се съхранили в няколко истор. извора. Според ЖМ (гл. 15) заедно с Кирил той превежда най-напред „Псалтира, Евангелието с Апостола и избрани църковни служби“, а според ЖК (гл. 15) във Велика Моравия двамата братя превеждат целия църковен чин, необходим за извършване на слав. богослужение. В източниците не се уточнява личният принос на всеки от тях, но мнозина изследователи приемат, че при превода на първите богослужебни книги (Апракос евангелие, Апракос апостол, Псалтир и Паримейник) от гръцки на старобълг. език е участвал и Методий.

 

Повече спорове предизвиква въпросът за възможен негов цялостен превод на останалите книги от Библията: небогослужебните части на Евангелието и Апостола, Апокалипсиса и старозаветните книги с изключение на Псалтира. Истор. свидетелство за това съдържа пак ЖМ, гл. 15:

 

 

, т. е. с помощта на трима (М. Решетар, 1913) свещеници-скорописци за осем (Матиесен, 1967) месеца Методий превел „бързо от гръцки език на славянски всичките библейски книги в пълнота с изключение на Макавеите“.

 

За Методиев превод на всичките уставни 60 библейски книги съобщава и Йоан Екзарх в предговора към Богословие от Йоан Дамаскин:

 

 

Подобно сведение има и в Проложното житие на Кирил и Методий, според което Методий е превел от гръцки на славянски всичките 60 книги от Стария и Новия завет. Някои учени изцяло се доверяват на истор. извори и смятат, че всички канонични книги от Свещеното писание са били преведени с неговото пряко или косвено участие. През 1824 К. Ф. Калайдович обнародва предговора на Йоан Екзарх към Богословие от Йоан Дамаскин и като го приема за напълно достоверен източник, заключава, че използваната през XIX в. слав. Библия е дело на Методий и отчасти на Кирил. Съгласие с Калайдович по-късно изразяват О. Новицки (1837) и архиепископ Филарет (1846), според които Методий е превел 60 канонични библейски книги (33 старозаветни и 27 новозаветни) без неканоничните Товит, Юдит, Премъдрост Соломонова, II и III кн. Ездра, Барух, I, II и III кн. Макавейска. Новицки очертава три типа старозаветни преводи: Кирилови, Методиеви и един по-късен, от XIII—XIV в., за апокрифните старозаветни книги. ЖМ е напълно надежден извор и за А. В. Горски, според когото до смъртта на Кирил (869) вече са били преведени целият Нов завет, Псалтирът и Паримейникът, а Методий завършва превода на Петокнижието, Иисус Навин, Съдии, Рут и Притчи Соломонови. Други специалисти не приемат за достоверни сведенията на Методиевия житиеписец и на Йоан Екзарх. В своите изследвания те се опират само върху текста на най-ранния пълен слав. свод на Библията (Генадиевския от 1499). За Й. Добровски единствената старозаветна книга, преведена от слав.

 

 

287

 

първоучители, е Псалтирът. С особен скептицизъм към свидетелството от ЖМ се отнася В. Ягич, защото: първо, за такъв кратък срок според него Методий не би могъл да направи пълен превод на цялата Библия и второ, науката не познава пълен, та бил той и Методиев, превод на Библията, върху който в края на XV в. би могъл да бъде съставен Генадиевският свод. На това становище възразяват редица изследователи (И. Е. Евсеев, А. В. Михайлов), които се обединяват срещу тезата този свод да се приема като показател за обема на извършените от Методий преводи. Според тях Генадиевската библия доказва само това, че през XV в. в Русия Методиевият превод може би вече е бил изгубен или пък нейните съставители не са успели да го издирят.

 

Св. Методий довършва преди смъртта си превода на Библията. Стенопис от Фр. Женишек в Националния музей в Прага, 1900 г. (детайл)

 

Изход в решаването на проблема за съществуването на Методиеви старозаветен преводи много слависти намират в привличането и изследването на ръкописни старозаветен текстове — глаголически и кирилски, паримейни и пълни, включително и на такива извън състава на Генадиевската библия. Лингвистично-текстологическите проучвания на Горски, П. Й. Шафарик, Евсеев, А. И. Соболевски, Р. Нахтигал, Й. Вайс, Михайлов, А. А. Алексеев и др. сочат, че сред старозаветните ръкописи има и такива, в които е съхранен Методиев превод. Важно значение за славистиката има установеното най-напред от Горски различие в преводите на паримейните и на пълните текстове от Свещеното писание. Според него до смъртта на Методий (885) библейските книги са съществували в два вида слав. превод: а) Кирилов (Кирило-Методиев), запазен преди всичко в богослужебни текстове; б) Методиев, оцелял главно в небогослужебни текстове. Схващането, че Методий е превел цялата Библия (без апокрифните старозаветен книги и без по-рано преведените с участието на Кирил Евангелие, Апостол, Псалтир и Паримейник) първоначално защитава и Шафарик (1847), твърдейки, че в Петокнижието може да се открие архаичен Методиев превод. Ценен принос в издирването на Методиевото наследство в пророческите книги Йеремия (и Барух), Даниил, Софония, Агей, Захария и Малахия прави Евсеев (1899). Той намира (1898) следи от Методиев превод и в кн. Естер (в Житието на Стефан Лазаревич от Константин Костенечки), подробно изследва текста на кн. на пророк Даниил и посочва три нейни превода: а) паримеен, дело на Кирил (и Методий); б) пълен небогослужебен, дело на Методий, запазен в два хронографа от XV и XVI в. — N 902/1468 от Архива на Министерството на външните работи (дн. РГАДА, Москва, ф. 181, 3, 279/653) и N 147 от Публичната библиотека във Вилнюс (дн. Библиотека на Литовската AH, N 109); в) тълковен, запазен в т. нар. Тълковни пророчества. Евсеев (1911) е склонен да мисли, че в своите непаримейни части Тълковните пророчества се опират на пълния Методиев превод, докато техните паримейни части възхождат към първоначалния Кирило-Методиев превод на Паримейника. По-късно (1916) той изразява мнението, че издателите на Острожката библия (1581) са използвали нестигнали до наше време ръкописи с Методиев

 

 

288

 

превод на книгите Битие и Иисус Навин. Евсеев предполага, че такива следи има и в превода на книгите Битие, Царства и Апокалипсис, запазен в една група южнослав. старозаветни ръкописи. Въз основа на лексикални моравизми Соболевски (1900) отнася превода на I и II кн. Царства в среднобълг. ръкопис от втората половина на XIV в. от РНБ, F.I. 461, към преводаческата дейност на Методий (по-късно това становище е възприето и от Св. Николова, 1984). Нахтигал (1902) свързва с Методий превода на малките пророци (Осия, Йоил, Амос, Авдия, Михей, Наум и Авакум), оцелял в хърватските глаголически бревиари. Методиевото преводаческо наследство в хърватските глаголически текстове (часослови, мисали и бревиари) е изследвано и от Вайс, който стига до извода, че непаримейнитечасти на редица библейски книги (Рут, Йоил, Осия, Авакум, Премъдрост на Иисус, син Сирахов), писани на глаголица, представят Методиев превод, много близък до паримейния и рязко отличаващ се от пълния небогослужебен превод в кирилските преписи. По отношение на глаголическия текст на кн. Йов Михайлов (1912) също е склонен да вижда остатък от Методиев превод, макар и в някаква степен побългарен, а за глаголическия текст на кн. Рут заключенията му (1908) са още по-категорични — тя е преведена във Велика Моравия и представлява труд на Методий и неговите помощници. Алексеев смята, че протографът на среднобълг. редакция на пълния текст на кн. Песен на песните (по ръкопис от РНБ, EL 461) е преписан от хърватски глаголически протограф, а това е свидетелство, че пълният превод на Песен на песните е Методиев. Алексеев отхвърля версията за безвъзвратната загуба на Методиевия превод на библейските книги и смята твърде вероятно дори в Генадиевската библия да се открият следи от него, напр. в кн. Премъдрост на Иисус, син Сирахов. Така отделните лингвистично-текстологически проучвания на старозаветни ръкописи потвърждават сведенията от истор. извори, които все повече изследователи приемат за достоверни, макар че досега не е намерен пълен слав. препис на Библията, за който може да се твърди, че отразява Методиевия превод. Все по-убедително в кирилометодиевистиката се налага мнението, че старата слав. Библия е била позната в три превода: а) богослужебен, осъществен от Кирил (и Методий); б) пълен небогослужебен, осъществен от Методий след 869; в) тълковен. Въз основа на сведенията от ЖМ и от предговора на Йоан Екзарх мнозина изследователи допускат, че във Велика Моравия Методий е превел и останалите непреведени след смъртта на Кирил части от Евангелието и Апостола. В науката засега като най-убедителна се приема тезата на В. Вондрак, Вайс, Й. Врана, Л. Мошински, К. Хоралек и др., според която на моравска почва с вероятното участие на Методий Краткото изборно евангелие е било допълнено до Четириевангелие, а Краткият изборен апостол — до Пълен апостол. Съществуват обаче и мнения, че към преводаческото дело на Методий трябва да се отнесат Пълното изборно евангелие и Пълният изборен апостол.

 

Авторът на ЖМ съобщава, че слав. първоучител е превел и Номоканона (тъгда же и номоканонъ рекъше законоу правило... прѣложи). В славистиката е общоприето схващането, изразено най-напред от А. С. Павлов (1869), че за основа на този превод е послужил Сводът (Ξυναγωγή) на константинополския патриарх Йоан III Схоластик (565—577) в 50 титула, чийто най-ранен препис е от XIII—XIV в. (Устюжка кормчая). Според Й. Вашица (1955) Методиевият превод не е буквално предаване на грц. първоизточник, а негова своеобразна преработка, тъй като слав. първоучител не само е превеждал, но е и подбирал църковните правила.

 

 

289

 

Той не е включил около 1/3 от влизащите в състава на виз. сборник постановления, опитвайки се да състави един кратък и по-лесно използваем наръчник (И. И. Срезневски, 1897).

 

Друг Методиев превод, за който споменава неговият житиеписец, е преводът на отеческите книги (и о҃чьскъ книгъı прѣложи). Идентифицирането и на това название е все още спорен за науката проблем, около който се оформят две основни хипотези. Повечето изследователи смятат, че с „отечески книги“ е означен някой от патериците: Скитския (В. Преображенски, Н. ван Вейк), Синайския (архимандрит Леонид), Римския (Соболевски, Ф. В. Мареш) или Сводния (Николова). Сред най-често привежданите доказателства в подкрепа на становището, че под това название се крие патеричен сборник, са грц. съответствие πατερικὸν, назоваването на монасите в ЖМ с името отци, отнасянето на съчиненията, в които се среща изразът „Отечески книги“, към патеричната литература. Други изследователи (Нахтигал, Фр. Гривец, Е. Блахова) застъпват мнението, че в ЖМ става дума за съчинения на църковните отци, и предполагат, че Методий е превел сборник от проповеди на раннохристиянски църковни писатели. Такъв тип сборник от хомилии те виждат в прототипа на Клоцовия сборник и в Михановичевия хомилиар. Изказани са и становища, че под „Отечески книги“ трябва да се разбира сборник от типа на „Пчела“ (Р. Айцетмюлер); патерик, съчетан с хомилиар (У. Федер) или с тълкования на библейски текстове (Р. Поп).

 

 

            Лит.:

·       Калайдович К. Ф. Иоанн Экзарх Болгарский. Μ., 1824, 8+218 с.;

·       Добровский Й. Кирилл и Мефодий. Славянские первоучители. Историко-критическое исследование. М., 1825, с. 40—43;

·       Новицкий О. О первоначальном переводе Св. Писания на славянский язык. Киев, 1837, с. 1—38;

·       Горский А. О св. св. Кирилле и Мефодии. — Москвитянин, 3, 1843, 6, с. 405—434;

·       Филарет еп. Рижский. Кирилл и Мефодий, славянские просветители. — ЧОИДР 4, 1846, с. 1—28;

·       Шафарик П. Расцвет славянской письменности в Булгарии. — ЧОИДЦ 3, 1847, 7, с. 37—59 (отд. отп. М., 1948);

·       Šafařík P. J. Památky hlaholského písemnictví. Praha, 1853, p. VII—XXII;

·       Горский A. В., К. И. Heвостpуeв. Описание славянских рукописей Московской сйнодальной библиотеки. 1. Священное писание. М., 1855, 14+340 с.;

·       Павлов А. Первоначальный славяно-русский Номоканон. Казань, 1869, 100 с.;

·       Vоndrák V. О mluvě Jana Exarcha Bulharského. Příspěvek k dějinám církevní slovanštiny. Praha, 1896, 102 p.;

·       Евcеев И. Е. Книга пророка Исаии в древнеславянском переводе. СПб., 1897, 145 с.;

·       Срезневский И. И. Обозрение древных русских списков Кормчей книги. СПб., 1897 (СОРЯС, 65), 154+207 с.;

·       Евсеев И. Е. Заметки по древнеславянскому переводу Св. Писания. 2. О книге Есфирь. — ПИАН, 8, 1898, 5, с. 329—344;

·       Евсеев И. Е. Заметки по древнеславянскому переводу Св. Писания. 3. Следы утраченного первоначального полного перевода пророческих книг на славянском языке. — ПИАН, 10, 1899, 4, с. 355—373;

·       Соболевский А. И. Церковнославянские тексты моравского происхождения. — РФВ, 43, 1900, с. 150—217;

·       Нахтигал Р. Несколько заметок о следах древнеславянского паримейника в хорватско-глаголической литературе. — Древности. Труды славянской комиссии Московского археологического общества, 3, 1902, с. 175—221;

·       Jagić V. Zur Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. — DAWW, 47, 1902, 1—2, 88+96 p.;

·       Vajs V. Liber Job. Veglae, 1903, 74+8+10 p.;

·       Mиxайлов А. В. К вопросу о литературном наследии свв. Кирилла и Мефодия в глаголических хорватских миссалах и бревиариях. Варшава, 1904, 145 с.;

·       Соболевский А. И. Римский Патерик в древнем церковно-славянском переводе. — В: Изборник Киевский. Киев, 1904, с. 1—28;

·       Евсеев И. Е. Книга пророка Даниила в древнеславянском переводе. Введение и тексты. М., 1905, 90+183 с.;

·       Vajs V. Liber Ruth. Veglae, 1905, 32 p.;

·       Mиxайлов А. В. Древнеславянский перевод кн. Руфь. Варшава, 1908, 36 с.;

·       Vajs V. Propheta Joel. Pragae, 1908, 8 + 64 p.;

·       Преображенский В. С. Славянорусский скитский патерик. Опыт историко-библиографического исследования. Киев, 1909, 7+257 с.;

·       Vajs V. Propheta Oseas.Veglae, 1910, 12+50 p.;

·       Eвcеев И. E. Рукописное предание славянской Библии. СПб., 1911, 32 с.;

·       Миxайлов А. В. Опыт изучения текста книги Бытия пророка Моисея в древнеславянском переводе. 1. Паримейный текст. Варшава, 1912, 21+342+460 с.;

·       Vajs V. Propheta Habacuc. Veglae, 1912, 8+49 p.;

·       Jagić V. Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. Berlin, 1913, p. 81—83;

·       Řešetar M. Zur Übersetztungstätigkeit Methods. — ASPh, 34, 1913, p. 234—239;

·       Евсеев И. E. Очерки по истории славянского перевода Библии. Петроград, 1916, 166 с.;

·       Vоndrák W. О církevněslovanském překladu evangelia v jeho dvou různých částech a jak se nám zachoval v hlavnějších rukopisech. — B: Даничићев зборник. Београд-Љубљана, 1925, с. 9—27;

 

 

290

 

·       Van Wijk N. Studien zu den altkirchenslavischen Paterica. Amsterdam, 1931, 43 p.;

·       Ван Вeйк. Два славянских патерика. — Bsl, 4, 1932, p. 22—35;

·       Van Wijk N. Was ist ein Paterik Skitskij? — Annales Academiae Scientiarum Fennicae, ser. B, 27, 1932, p. 348—358;

·       Vajs V. К charakteristice nejstarších evangelských rukopisů staroslověnských. — Bsl, 5, 1933—1934, p. 113—119;

·       Van Wijk N. O pateryku przetłumaczonym przez Metodego. — PF, 17, 1937, p. 59—65;

·       Nahtigal R. Otbčbsky kbnigy (Zitije Metodovo pogl. XV). — Razprave. Slovenska akademija znanosti in umetnosti. Razred za filološke in literarne vede, 1, 1950, р. 16—24;

·       Horálek K. Evangeliáře a čtveroevangelia. Příspěvky k textové kritice a k dějinám staroslověnského překladu evangelia. Praha, 1954, 316 p.;

·       Vašica J. Metodějův překlad Nomokánonu. — Slavia, 24, 1955, p. 9—41;

·       Moszyński L. Staro-cerkiewno-słowiański aprakos. — SFPS, 2, 1957, p. 373—395;

·       Vrana J. O tipovima, redakcijama i međusobnom odnosu staroslovenskih evanđelja. — Slavia, 26, 1957, p. 321—336; 29, 1960, p. 552—571;

·       Soukupová D. Překladatelská a literární činnost Konstantina a Metoděje. — Náboženská revue, 34, 1963, 1—2, p. 40—53;

·       Mathiesen R. An Emendation to the Vita Methodii XV. 1. — Зборник за филологију и лингвистику, 10, 1967, с. 51—53;

·       Bláhová Е. К otázce „otbčbskychb knigb“. — Slavia, 38, 1969, p. 582—590;

·       Veder W. R. Was ist Methods Väterbuch? — In: Dutch Contributions to the Seventh International Congress of Slavists. The Hague, 1973, p. 153—162;

·       Иванова T. А. У истоков славянской письменности (К переводческой деятельности Мефодия). — В: Культурное наследие Древней Руси. М., 1976, с. 24—27;

·       Николова Св. Патеричните разкази в българската средновековна литература. С., 1980, с. 17—22;

·       Алексеев А. А. К определению объема литературного наследия Мефодия (Четий перевод Песни песней). — ТОДРЛ, 37, 1983, с. 229—255;

·       Алексеев А. А. Принципы историко-филологического изучения литературного наследия Кирилла и Мефодия. — СС, 1984, 2, с. 99—104;

·       Николова Св. Някои текстологически проблеми в панегеричното творчество на Климент Охридски (по материали от „Похвално слово за пророк Илия“). — В: Кирило-Методиевски студии. 1. С., с. 112—118;

·       Верещагин Е. М. Повтор как поэтический прием в переводах Мефодия. — Bsl, 46, 1985, р. 50—60;

·       Алексеев А. А. Цитаты из Песни песней в славянской письменности. (Цитаты и текстология). — Старобългарска литература, 18, 1985, с. 74—92;

·       Щапов Я. Н. „Номоканон“ Мефодия в Великой Моравии и на Руси. — В: Великая Моравия. Ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 238—253;

·       Smolik М. Slovanská liturgija svetega Cirila in Metoda. — Bogoslovni vestnik, 45, 1985, 2, p. 155—162;

·       Николова Св. Проблемът за изданието на съчиненията на Кирил и Методий. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 1, р. 74—78;

·       Алексеев А. А. Кирилло-мефодиевское переводческое наследие и его исторические судьбы (Переводы св. Писания в славянской письменности). — В: История, культура, этнография и фольклор славянских народов. X Международный съезд славистов. Доклады советской делегации. М., 1988, с. 124—145;

·       Rusek J. Das Problem der Teilnahme Methods an der Übersetzung liturgischer Bücher. — In: Selecta Slavica. 13. Neuried, 1988, p. 247—253;

·       Иннокентий Павлов игум. Византийская традиция Священного писания у южных славян и на Руси. — Cyrillomethodianum, 12, 1988, р. 93—108;

·       Николова Св. Актуални текстологически проблеми на кирилометодиевистиката. — СФ-С, 21, 1993, с. 35—40;

·       Николова Св. За най-стария български средновековен ръкопис на Стария завет. — Старобългарска литература, 28—29, 1994, с. 110—118;

·       Пичхадзе А. Из истории четьего текста славянского Восьмикнижия. — ТОДРЛ, 49, 1996, с. 10—21;

·       Алексеев А. А. Текстология славянской Библии. СПб., 1999, с. 145—162;

·       Цуркан Р Славянский перевод Библии. СПб., 2001, с. 81—140;

·       Максимович К. А. Древнейший памятник славянского права „Закон судный людем“: композиция, переводческая техника, проблема авторства. — ВВр, 61 (86), 2002, с. 24—37.

 

Татяна Славова

 

 

    (73). ПРЕВОДНАТА ЛИТЕРАТУРА в България през IX—X вeк — основен и най-голям по обем дял от средновековната книжовна продукция, създаден на старобълг. език и обогатил не само българската, но и останалите православни литератури — общ техен фонд, съществувал през цялото Средновековие. Възникването ѝ е в тясна зависимост от християнизацията на славяните; ролята ѝ се определя от християнската гносеология, според която Словото е атрибут на Бога — текстът е инструмент на свещеното познание, неговото съдържание се свежда до основни константни истини, а вариативни са само възможностите за техния изказ. Чрез избора на означаващите думи, т. е. чрез формулирането на мислите те самите стават идентични с означаваното и могат да породят добро или зло битие. Затова и преводът на библейските и богослужебните текстове на друг език се възприема

 

 

291

 

като по-високостоящ от писането на собствени произведения. Превеждането е съучастие в създаването на нова изразна система, чиято адекватност по смисъл с оригинала е предварително зададена; затова трудът на преводача е колкото филологически, толкова и философски анализ и интерпретация (Е. Ханзак, 1981, 1995). Преводите са в основата на адаптацията на виз. култура и на виз. теология в слав. свят. Историята на П. л. бележи етапите в развитието на старобълг. литература, философия, екзегетика и най-вече — на книжовния език.

 

Репертоарът на П. л. в Б-я се основава главно на източници на грц. език. Преводите от лат. език са маргинални и не оставят значими следи (вж. Киевски листове, Фрайзингенски молитви, Виенски листове), а и образците на част от тях основателно се поставят под съмнение в съвременната наука. Така напр. дълги години шест жития се приемат за преведени от латински сред западните славяни (А. И. Соболевски, 1903), но Ф. Томсън категорично доказва, че Житието на св. Георги и Житието на св. Стефан имат грц. оригинали (1983, с. 331—336). Не се възприема и становището, че някои старобълг. преводи са могли да възникнат директно от евр. език.

 

Началото на П. л. се поставя чрез дейността на Константин-Кирил и Методий при подготовката и осъществяването на Моравската мисия (863—885). Апостолската задача на първоучителите да продължат и завършат християнизирането на част от западните славяни изисква преди есичко превод на най-важните части от Библията — Евангелието, Апостола, Псалтира, а след това — осигуряване на допълнителен свод от текстове, задължително необходими за богослужението. Според ЖК (гл. 14) след съставянето на азбуката Кирил започва да пише първите думи от слав. текст на Йоановото евангелие, а според ЖМ (гл. 5) — евангелска беседа. Повечето изследователи приемат, че и в двата случая става дума за началото на П. л. с превода на Изборното евангелие. Пак според ЖК (гл. 15) в Моравия той превежда „целия църковен чин“. ЖМ (гл. 15) свидетелства, че преводите на първоучителите и техните сътрудници до смъртта на Кирил са „псалтира, евангелието с апостола и избрани църковни служби“; към тях трябва да се прибави и „светото тайно възношение“ (т. е. Литуиргията). Сведенията от ЖМ за преводите на Методий след завръщането му от Цариград дават основание за различни тълкувания. Големият обем на посочения превод от Стария завет смущава някои изследователи, затова те предполагат, че моравският архиепископ превежда само старозаветните четива с богослужебна употреба (Паримейника). Но в гл. 15 на ЖМ изрично е подчертана пълнотата на Методиевия библейски превод (вьсѧ книгъı вьсѧ испъл͐нь развѣ Макавѣи), така че е по-вероятно Методий да е включил и допълнил вече преведените паримии, влизащи в „избраните служби“, до пълния библейски текст, като го е разширил с невключените в богослужението книги — напр. с Апокалипсиса. Не е известно кога Методий е превел от гръцки и полемическите трудове на Константин-Кирил Философ, за което съобщава ЖК (гл. 10), посочвайки мястото им „в книгите му“, а също и това, че при превода Методий ги е разделил на осем „слова“. Това може би е първият Методиев превод извън библейските и богослужебните текстове. Засега той не е идентифициран. И. Е. Евсеев (1907) изказва хипотезата, че руският паметник от XV в. „Словеса святых пророк“ пази следи от този превод. Е. Георгиев (1957) смята, че „книгите“, споменати в ЖК, са сборник от преводи на всички грц. творби на Кирил. Засега въпросът остава открит.

 

Сътворяването на новия книжовен език означава налагане на християнско мислене чрез словесна система, много ограничена до този момент в изразните

 

 

292

 

си средства и в абстрактната си лексика. То се извършва със съзнанието, че на този език се предават божествените слова и най-важното — Тайнствата (нещо, отказвано на слав. език от триезичната ерес); на него се говори с Бога и за Бога. За да отговорят на подобни изисквания, литургичните текстове на слав. език трябва да са сакрални на всички равнища; щом съдържанието има алегорическо и мистическо значение, дори редът на думите е свещенодействие, чието нарушаване може да изкриви истинския божествен смисъл. Съвършеният превод, особено на нов мисионерски език, означава идентичност и по смисъл, и по форма (Ханзак, 1975; Томсън, 1988).

 

Д. Иванова-Мирчева въвежда термина „българска преводаческа школа“ (1977) въз основа на убеждението, че понятието „преводаческа школа“ в най-общо значение е техника на превода изобщо, с определено отношение към оригинала, от който се превежда, и към езика, от който се прави преводът. Според нея има две старобълг. школи, респ. две системи на преводачески норми в старобълг. език. Най-старата е Кирило-Методиевата, втората е Преславската, определена като „спътница и заместница“ на Кирило-Методиевата. по-късните изследвания в областта на П. л. прецизират фактите, като насочват повече към отделни преводи, за да се натрупа емпиричен материал, водещ към по-точни теоретични обобщения върху нейния характер.

 

В историята на П. л. се обособяват два периода. Първият протича извън Б-я, а вторият — в бълг. земи. През първия чрез преводите се създават основите на книжовния език, през втория П. л. обогатява този език с възможността за пълноценна литературна комуникация. Началните Кирило-Методиеви преводи разкриват търсене на точната мяра между разбираемостта и придържането към буквализъм при формата, стремеж да не се превеждат основни сакрални термини и към синтактичен строеж, който ги приспособява за пеене и за възприемане на слух. Теорията на този тип „мяра“ при превода е изложена в Македонския кирилски лист, възприеман от редица палеослависти (А. Ваян, К. Трост, Р. Айцетмюлер, Ханзак, А. Минчева) като изложение на Константин-Кирил, създадено на гръцки, а по-късно преведено на славянски в кръга на Кирило-Методиевите ученици и близки съратници, за чието участие в създаването на слав. книжнина във Велика Моравия се споменава в ЖК и ЖМ.

 

Вторият период на П. л. протича в Б-я. Традиционно се приема, че хронологически той започва най-рано от късната есен на 885 (това се потвърждава и от посланието на папа Стефан V от септ. 885, предвиждащо изгнание за служещите слав. литургия). Не е изключено обаче двамата ученици, поп и дякон, които според ЖМ (гл. 13) били оставени „с книги“ в Цариград през втората половина на 881 по време на Методиевото посещение във виз. столица, да са започнали работа в Плиска по размножаването и допълването на първите слав. преводи. И. Добрев (1985) допуска дори, че връзките между Б-я и първоучителите са били непосредствено осъществявани до 885. За край на този период трябва да се приеме окончателният разгром на Първото бълг. царство, т. е. 1018. За малко повече от столетие се създава огромният корпус на старобълг. П. л., чийто истински обем все още остава неизвестен за палеославистите. Преводният репертоар е запазен частично и продължава да се идентифицира чрез изследвания върху текстове, отдалечени и по място, и по време от своите протографи. Многобройните и разнообразни в жанрово отношение преводи превръщат П. л. в „литература-парадигма“ (Р. Пикио, 1981, с. 20). Чрез преводните и компилативните текстове, чрез идейни и формални образци, получавайки статут на литургично равноправна с византийската,

 

 

293

 

П. л. впоследствие става „класическа“ за останалите слав. православни литератури, „литература-посредница“ (Д. С. Лихачов, 1970, с. 23—44).

 

До 1018 репертоарът на П. л. се попълва на два етапа, разграничени до голяма степен условно. Първият завършва с Преславския събор (893) и с възкачването на престола на Симеон (893— 927) и е посветен на подготовка за славянизацията на Църквата и държавата. Водеща роля в П. л. имат преките Кирило-Методиеви ученици, които възстановяват и разширяват обема на преводните текстове главно с химнографски сборници и с необходими за богослужението четива. Преводаческата им практика, доколкото може да се съди по сигурните и предполагаемите преводи, е в насоката, фиксирана от отразените в Македонския кирилски лист принципи. Минчева дори предполага, че преводач на текста му от гръцки е Константин Преславски (1981).

 

При избора на виз. оригинали П. л. е зависима от значителните промени в манастирското и епархиалното богослужение, характеризиращи преходния период в църковния живот на Византия след възстановяването на иконопочитанието докъм средата на X в. Неустановеността на виз. богослужение при въвеждането на Студийския устав, както и някои провинциални (може би малоазийски и старосаваитски) влияния върху практиката на изграждащото се слав. богослужение допринасят за избора на текстовете за превод. Кирило-Методиевите преводачески принципи се спазват за химничните и някои четивни текстове. Едновременно в по-късната П. л. се наблюдават уникална свобода при авторизиране главно на химнографски творби, както и насоченост към компилативно изграждане на проповеднически текстове. Компилацията се изразява в заместването на виз. песнопения в Триода, Минея и Октоиха с подобни по съдържание, идейни мотиви и формални особености песнопения, но с открояване на славянския им произход. Същинската слав. част (стихотворни и прозаични предговори) е маргинална по отношение на основния текст или се намира в „скритите“ полета на рецепцията — в азбучни и фразови акростихове (някои от тях — образци на декламационна поезия), чието разчитане от посветените демонстрира идеята за възможностите на слав. писменост (вж. Константин Преславски, Климент Охридски, Наум Охридски, Г. Попов). Затова в по-късни преписи се пазят самите преводи, а съпровождащите или структуриращите ги оригинални старобълг. части най-често липсват. Въпреки че до 893 вече се оформят две книжовни зони (в Североизточна Б-я — Плиска и околните манастири, включително и Равна, и в земите на югозапад от Хемус — Девол, Кутмичевица, Охрид), палеославистите нямат сигурни критерии за локализирането на ранните бълг. преводи в едната или в другата област. След 893, с напредващата славянизация на държавата и Църквата, статутът на слав. книжовен език е утвърден и параметрите на П. л. се разширяват. Те обхващат всички области на християнското знание, необходими за възпитанието и за духовните потребности на бълг. общество, възпроизвеждащо господстващия вече във Византия манастирски културен модел.

 

Основната работа върху преводите се извършва в Преславското книжовно средище, което не изключва преводи, направени и в Охридското книжовно средище, тъй като между тях няма противопоставяне. До 916 Климент Охридски и Наум Охридски продължават Кирило-Методиевите традиции, но през X в. усилията се съсредоточават в нови области на знанието, което обуславя промени в техниката на превода. В това отношение книжовниците се ръководят от ясни общи принципи. Те са изследвани главно върху материал от преводите и компилациите на Йоан Екзарх, но са

 

 

294

 

валидни за всички текстове, включени в преводния репертоар до края на X в. До наше време са достигнали няколко текста с разсъждения върху превода. Всички те са обединени от идеята, поетично изразена в Похвалата за цар Симеон: задължително е да се запази тъждеството на мисълта поради невъзможност да се съхрани и тъждеството на речта (Симеонов сборник, с. 202). Същите мисли се откриват в Пролога към Богословието на Йоан Екзарх, както и в послеслова на презвитер Йоан към Житието на Антоний Велики (Кр. Костова, 2000). Теоретичните постановки в тях С. Матхаузерова означава като „отворена теория на превода“ (1976). Тези мисли обаче са за текстове, които имат изключително важни екзегетични и идейни функции, но не са пряко свързани с богослужението („Сбор от много отци ...за заучаване и готов отговор“, Житието на Антоний Велики, основни части от Богословието — богословско-философски компендиум от Йоан Дамаскин). Това навежда на мисълта, че разсъжденията представят не само новото отношение на преводачите към утвърдилия се вече книжовен език — водещ е смисълът, а не формата — но и сигнализират за различни нюанси в преводаческата техника в зависимост от йерархията на жанровете и предназначението на творбите.

 

Тези теоретични мисли се основават върху практиката на преводачите от Симеоновата епоха. Политиката на владетеля Симеон е да се усвои вярата не повърхностно, а „отвътре“, да се направи непознаваемото познато (или поне познаваемо), да се осъзнае чрез слав. език триединството Закон-Благодат-християнска история. С това акцентът на П. л. се отмества към тълкувателната и алегоричната същност на основните преводни текстове. Предпочитат се ония преводи, които могат да доведат до „незабавно“ и най-резултатно познание (в Прилога към Златоструй директно се заявява, че изборът от Йоан Златоуст се прави, за да не се уморят четящите). От друга страна, ценностните критерии на паганистичното старобълг. общество вече са унищожени, изисква се налагане на нови, християнски критерии, затова е актуална и П. л. с нравствено-назидателен и катехизистично-учителен характер.

 

Същевременно продължава да се разширява обемът на богослужебните преводи. Започва и редактиране на съществуващите преводи на библейски текстове, което вероятно първоначално съпровожда транслитерацията от глаголица на кирилица. Според Т. Славова може да се приеме, че библейските книги, които не са имали църковна употреба, са били преведени отново. Старозаветната книга Рут напр. е запазена в два текстови варианта — глаголическият носи признаци на първичния паримиен превод, а кирилският — на небогослужебния. При пророческите книги също са налице два превода (Славова, 1985, 1989). Изобщо П. л., както доказват изследванията, се обогатява с тълковни библейски (както старозаветни, така и новозаветни) текстове. Като поставят техните преводи в доста широка хронологическа рамка — до края на X в., палеославистите (Евсеев, Л. Н. Туницки, В. А. Погорелов, В. Ягич, Добрев, Славова и др.) ги смятат за възникнали в рамките на Преславското книжовно средище. Осмокнижието (А. А. Пичхадзе, 1996) се свързва с преводаческата дейност на презвитер Григорий, чиято приписка, запазена в Архивския хронограф, се тълкува различно. Някои изследователи са склонни да припишат на презвитер Григорий по-широк кръг преводи, главно на истор. съчинения.

 

Сред П. л., създадена след 893, значителен дял заемат преводи, насочени към адаптационен избор на по-ниско равнище — към превеждане на определени виз. състави, но и към прегрупиране и компилации, отразяващи слав. интерес, както и личния избор на владетеля Симеон. Такива са сборниците от рода на

 

 

295

 

флорилегиите и еротапокритичните (въпросо-отговорните) съчинения. Използвани във виз. манастирски общности като по-достъпно четиво, те отговарят на началната фаза на християнизацията, когато неукрепналото ново верско съзнание е склонно да задава повече въпроси, а отговорите се възприемат като. част от елементарното и задължително знание. Количеството на такива текстове е неочаквано голямо и продължава да се попълва при нови изследвания в палеославистиката. У. Федер определя част от съставите като текстове калейдоскопи (1990); той прилага термина не само спрямо съществуващите днес кодекси, но и към техните протографи, при все че в част от тях по-късно се включват вторични пластове. Така за него определението на първичния текст, към който възхожда Изборникът от 1073, е „Княжески сборник“ (Федер датира превода между 919 и 972); Скалигеровият протопатерик, възникнал преди 972, е определен като механичен сбор от Скитския патерик, Краткия египетски патерик, Лествицата и още един текст (Федер, 1981); „Изборникът на грешния Йоан“, от който директно е преписан Изборникът от 1076, е „компилация от компилации“, съставена преди 972 (Федер, 1983), и т. н. Особеност на посочения тип сборници е, че с изключение на Изборника от 1073, чийто грц. оригинал е познат и анализиран (М. В. Бибиков, 1996), преводите в тях са комбинирани вероятно на бълг. почва. Това се отнася както до Изборника от 1076, така и за други, които не са издадени и не са влезли така категорично в научно обръщение. В т. нар. Трети Симеонов сборник, запазен в три преписа (определението е условно — Кл. Иванова, 1979), монашеската тема е по-широко застъпена, но освен нея се четат многобройни пасажи от светоотчески писания, части от апостолските уставни правила, есхатологични творби, една редакция на „Пчела“ и др.

 

Към преславските паметници Д. М. Буланин (1990) причислява още един състав, наречен от него Минеен изборник, запазен в късни руски преписи и със следи от вторични преработки и по-нови пластове в текстовете. Някои статии от него се срещат в ранни руски сборници, включително и в Изборника от 1076. Първоначалното му ядро според Буланин обединява кратки статии извлечения от Максим Изповедник, Енхиридион от Епиктет (в християнска перифраза, приспособила учебника по стоицизъм към нуждите на иноческия живот), редакция на Агапитовите наставления, Житието на Павел Тивейски и др. Като принадлежаща към същия тип сводни текстове се приема и Тълковната палея (Славова, 2002). Ако за локализирането на посочените сборници свидетелстват преди всичко техните езикови особености, то времето на превода и на съставянето им може да се определи най-общо — до унищожаването на Преслав, т. е. до 972.

 

   Проповедническата литература, влязла в старобълг. репертоар до края на XI в., е значителна част от П. л. Авторските сборници на Атанасий Александрийски (Четири слова против арианите), Ефрем Сирин (Паренесис), Йоан Лествичник (Лествица), Кирил Ерусалимски (Катехизистични беседи) са преведени не по-късно от началото на X в. Към ранните преводи се числят и календарни сборници със слова за празниците. Поради постоянния интерес на палеославистиката към такива паметници, като Клоц. сб., Супр. сб., Германовия сборник, Ягичевия златоуст и т. н., включените в тях образци на ораторската проза са многократно анализирани. Нещо повече — изследванията върху преводаческите принципи и върху етапите на ранните преводи се основават и върху преводи на проповеднически текстове. В края на IX — началото на X в. е направен и преводът на 16-те слова на Григорий Богослов, чийто протограф

 

 

296

 

навярно е глаголически (М. Спасова, 1994).

 

В състава на П. л. се включват и обемисти виз. жития, някои от които по-късно са отново преведени, а други остават уникални. Преводите на презвитер Йоан (житията на Антоний Велики и на Панкратий Тавроменийски) и Житието на Нифонт Константинополски, Житието на Сава Освещени, Житието на Теодор Едески, Житието на Теодор Студит (Словарь..., 1987) се срещат в по-късни руски преписи, но носят чертите на преславски преводи. Те са вън от календарните чети-минеи с преводни жития и слова, чиято окончателна редакция вероятно е част от преславската манастирска култура по времето на цар Петър I (927—969).

 

Добре представена в П. л. е и старобълг. белетристика. Повестите и разказите, преведени до края на XI в., включват както светски, така и религиозни сюжети. Най-разпространени са преводите на патериците. Хронографската Александрия също се причислява към П. л. от този период. Засега не е сигурно дали Сказанието за железния кръст (или част от него) е възникнало на виз. почва, а по-късно е преведено на старобълг. език (А. А. Турилов, 1996).

 

Вероятно през втората половина на X в. някои от богослужебните и четивните преводи от предишните десетилетия са подложени на редакционни промени, като са сравнявани с виз. текстове. Възможно е служебните минеи във вида, в който са известни от най-старите руски преписи, да са оформени по времето на цар Петър. До падането на Преслав може най-общо да се датират редица преводни исторически съчинения, познати също в по-късни руски преписи. В П. л. се включват също и необходими юридически текстове, продължаващи традицията на Номоканона на Методий, напр. Номоканона на 14-те титула.

 

П. л., възникнала през виз. владичество, все още не е достатъчно изследвана. Преводите, направени на територията на Охридската архиепископия, се свързват главно с манастирите в Западна Б-я. От тях по-пълно са анализирани есхатологичните съчинения и апокрифите (В. Тъпкова-Заимова, А. Милтенова, 1996).

 

Повечето преводни съчинения, възникнали по бълг. земи до края на XI в., не са достигнали до наши дни и са познати в сръбски и източнослав. преписи.

 

 

            Лит.:

·       [Иосиф архим.]. Подробное оглавление Великих четиих миней Всероссийского митрополита Макария, хранящихся в Московской патриаршей (ныне Синодальной) библиотеке. М., 1892, 4 С.+532+502 стлб.;

·       Соболевский А. И. Жития святых в древнем переводе на церковнославянский с латинского языка. — ИОРЯС, 8, 1903, 1, с. 278—296; 2, с. 103—137; 4, с. 320—327 (същото: СПб., 1904, 3 + 162 с.);

·       Евсеев И. Е. „Словеса святых пророк“ — противоиудейский памятник по рукописи XV века. — Древности. Труды славянской комиссии Московского археологического общества, 4, 1907, 1, с. 153—200;

·       Vaillant A. La traduction vieux-slave des Catéchèses de Cyrille de Jérusalem: la deuxième catéchèse. — Bsl, 4, 1932, p. 253—302;

·       Vaillant A. La préface de l’Évangéliaire vieux-slave. — RES, 24, 1948, p. 5—20;

·       Георгиев E. За „книгите“ на славянския просветител Константин-Кирил, преведени от неговия брат Методий на славянски език. — SR, 10, 1957, р. 119—128;

·       Мещерский Н. А. Искусство перевода Киевской Руси. — ТОДРЛ, 15, 1958, с. 54—72;

·       Мещерский Н. А. Значение древнеславянских переводных памятников для реконструкции их греческих архетипов. — В: IV Международный съезд славистов. Материалы дискуссии. 1. М., 1962, с. 105—106;

·       Мещерский Н. А. Проблемы изучения славянорусской переводной литературы XI—XV веков. — ТОДРЛ, 20, 1964, с. 180—231;

·       Trost К. Die übersetzungstheoretischen Konzeptionen des Kyrillisch-mazedonischen Blattes und des Prologs zum Bogoslovie des Exarchen Joann. Zugleich ein Beitrag zur Frage der Autorschaft Konstantin Kyrills. — In: Slavistische Studien zum VII. Internationalen Slavistenkongreß in Warschau 1973. München, 1973, p. 497—525;

·       Hansack E. Die Vita des Johannes Chrysostomos des Georgius von Alexandrien in kirchenslavischer Übersetzung. 1. Würzburg, 1975 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 10), p. 18—66;

·       Матхаузерова С. Древнерусские теории искусства слова. Прага, 1976, 147 с.;

·       Иванова-Мирчева Д. К вопросу о характеристике болгарских переводческих школ от IX—X до XIV века. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 1, р. 37—48;

 

 

297

 

·       Динеков П. Преводите в развитието на старите славянски литератури (Методологически въпроси). — СФ-С, 16, 1978, с. 38—45;

·       Trost К. Untersuchungen zur Übersetzungstheorie und -praxis des späteren Kirchenslavischen: Die Abstrakta in der Hexaemeronübersetzung des Zagreber Zbornik von 1469. München, 1978, 381 р.;

·       Мещерский H. A. Источники и состав древней славяно-русской переводной письменности IX—XV веков. Л., 1978, 112 с.;

 

·       Иванова Кл. За Хилендарския препис на първия Симеонов сборник. — Старобългарска литература, 5, 1979, с. 57—96;

·       Miklas Н. Ergebnisse und Perspektiven bei der Erforschung der kirchenslavisch-griechischen Übersetzungstheorie und Übersetzungspraxis. — Palaeobulgarica, 4, 1980, 3, p. 98—111;

·       Добрев Ив. Агиографската реформа на Симеон Метафраст и съставът на Супрасълския сборник. — Старобългарска литература, 10, 1981, с. 16—38;

·       Иванова Кл. Агиографско-хомилитичните сборници с устойчив състав в южнославянските литератури. — Cyrillomethodianum, 5, 1981, p. 11—21;

·       Добpев Ив. Съдържа ли Македонският кирилски лист откъс от произведение на Константин-Кирил Философ за преводаческото изкуство? — Старобългарска литература, 9, 1981, с. 20—32;

·       Hansack Е. Die theoretischen Grundlagen des Übersetzungsstils des Exarchen Johannes. — WSl, 26, 1981, p. 15—36;

·       Veder W. Le Protopaterikon Scaligeri. — Полата кънигописьнаı-а, 4, 1981, p. 76—78;

·       Thomson Fr. A Survey of the Vitae Allegedly Translated from Latin into Slavonic in Bohemia in the Tenth and Eleventh Centuries. — In: Atti dell’ 8. Congresso internazionale di studi sull’Alto Medioevo. Spoleto, 1983, p. 331—348;

·       Veder W. The Izbornik of John the Sinner: a Compilation from Compilations. — Полата кънигописьнаı-а, 8, 1983, p. 15—37;

·       Добрев Ив. Кирило-Методиевите ученици през първите години след пристигането им в България (886—893). — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 161—173;

·       Минчева А. За преводаческите принципи на Константин-Кирил. — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 116—128;

·       Славова Т. Преславска редакция на старобългарските богослужебни книги. — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 161—174;

·       Словарь книжников и книжности Древней Руси. 1. (XI — первая половина XIV в.). Л., 1987, с. 172—179;

·       Thomson Fr. „Sensus“ or „Proprietas Verborum“. Mediaeval Theories of Translation as Exemplified by Translations from Greek into Latin and Slavonic. — Symposium Methodianum, p. 675—691; Thomson Fr. Towards a Typology of Errors in Slavonic Translations. — Orientalia Christiana analecta, 231, 1988, p. 351—380;

·       Capaldо M. Contributi allô studio delle collezioni agiografico-omiletiche in ares slava. Struttura e preistoria del „Panegirico di Mileseva“. — Europa orientalis, 8, 1989, p. 209—252;

·       Славова T. Преславската редакция на Кирило-Методиевия старобългарски евангелски превод. — В: Кирило-Методиевски студии. 6. С., 1989, с. 15—130;

·       Буланин Д. М. Неизвестный источник Изборника 1076 года. — ТОДРЛ, 44, 1990, с. 161—178;

·       Райнхарт Й., А. А. Tурилов. Будапештский глаголический отрывок: древнейший славянский список жития Симеона Столпника. — Slovo, 39—40, 1989—1990, р. 37—44;

·       Veder W. Literature as Kaleidoscope. The Structure of Slavic Cetii Sborniki. — In: Semantic Analysis of Literary Texts. 5. Amsterdam, 1990, p. 599—613;

·       Симеонов сборник (по Светославовия препис от 1073 г.). 1. Изследвания и текст. С., 1991, с. 202;

·       Дегтев С. В. Замечания о двух переводах в составе сочинения Григория Назианзина „Тринадцать слов“. — В: Традиции древнейшей славянской письменности и языковая культура восточных славян. М., 1991, с. 36—41;

·       Пичхадзе А. А. К истории славянского Паримейника. (Паримейные чтения книги Исход). — В: Традиции древнейшей славянской письменности и языковая культура восточных славян. М., 1991, с. 147—173;

·       Thomson Fr. „Made in Russia“. A Survey of the Translations Allegedly Made in Kievan Russia. — In: Millenium Russiae Christianae. Tausend Jahre Christliches Rußland 988—1988. Vorträge des Symposiums anläßlich der Tausendjahrfeier der Christianisierung Rußlands in Münster vom 5. bis 9. Juni 1988. Köln-Weimar-Wien, 1993, p. 295—354;

·       Vorläufiger Katalog kirchenslavischer Homilien des beweglichen Jahreszyklus. Предварительный каталог церковнославянских гомилий подвижного календарного цикла по рукописям XI—XVI вв. преимущественно восточнославянского происхождения. Составлен Т. В. Черторицкой под редакцией X. Миклас. Opladen, 1994, 783 р.;

·       Спасова М. Старобългарският и среднобългарският превод на словата на Григорий Богослов. Археографски бележки. — В: Търновска книжовна школа. 5. Велико Търново, 1994, с. 305—319;

·       Xанзак Е. Теоретични предпоставки за преводаческия стил на Йоан Екзарх. — В: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 192—197;

·       Буланин Д. Житие Павла Фивейского — болгарский перевод X века. — В: Кирило-Методиевски студии. 10. С., 1995, с. 5—21;

·       Йовчева М., Л. Тасева. Двата старобългарски превода на Псевдо-Методиевото откровение. — В: Кирило-Методиевски студии. 10. С., 1995, с. 22—45;

·       Бибиков М. В. Византийский прототип древнейшей славянской книги (Изборник Святослава 1073 г.). Μ., 1996, 403 с.;

·       Пичхадзе А. А. К истории четьего текста славянского Восьмикнижия. — ТОДРЛ, 49, 1996, с. 10—21;

·       Тъпкова-Заимова В., А. Милтенова. Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България. С., 1996, 360 с.; Турилов А. А., С. А. Иванов. Переводная литература у южных и восточных славян в эпоху раннего средневековья. — В: Очерки истории культуры славян. М., 1996, с. 276—298;

 

 

298

 

·       Турилов А. А. Византийский и славянский пласты в „Сказании инока Христодула“. — В: Славяне и их соседы. 6. Греческий и славянский мир в средние века и раннее новое время. Сборник статей к 70—летию академика Геннадия Григорьевича Литаврина. М., 1996, с. 81—99;

·       Алексеев А. А. Кое-что о переводах в Древней Руси (по поводу статьи Фр. Дж. Томсона „Made in Russia“). — ТОДРЛ, 49, 1996, с. 278—296;

·       Иоанн Златоуст в древнерусской и южнославянской письменности XI—XVI веков. Каталог гомилий. Составители Е. Э. Гранстрем, О. В. Творогов, А. Валевичюс. СПб., 1998, 209 с.;

·       Костова Kp. Правопис и фонетика на преславските текстове. Велико Търново-София, 2000, с. 5—30;

·       Турилов А. А., Л. В. Мошкова. К оценке культурно-исторической ситуации в Болгарии X в. (на материале богослужебных текстов). — В: Становление славянского мира и Византии в эпоху раннего средневековья. Сборник тезисов. М., 2001, с. 112—113;

·       Славова Т. Тълковната палея в контекста на старобългарската книжнина. С., 2002, 579 с.

 

Климентина Иванова

 

 

    (74). ПРЕЙС, Пьотър Иванович (1810—10/23.V.1846) — руски филолог, един от първите слависта в Русия. Роден вероятно в Псков. Баща му, чех по националност, живее в Русия от края на XVIII в. и е учител по музика. През 1824 П. постъпва в Историко-филологическия фак. на Петербургския унив., но по семейни причини го напуска половин година преди да завърши обучението си. През 1828 е назначен за младши, през 1837 — за старши учител по руски език в гимназията в гр. Дерпт (дн. Тарту, Естония); същевременно самостоятелно попълва знанията си в Дерптската университетска библиотека. Според приетия през 1835 университетски устав в Петербургския, Московския, Харковския и Казанския унив. се откриват катедри по славистика; определени са четирима млади учени, които след подготовка в чужбина да ги ръководят. По препоръка на Съвета на Петербургския унив. П. е избран да заеме катедрата в Петербург със задължение в течение на една година да издържи кандидатски и магистърски изпит. През есента на 1838 е зачислен към Петербургския унив., където под ръководството на А. X. Востоков се подготвя за изпита и за предстоящата командировка. През есента на 1839 започва пътешествието му в Кьонигсберг (дн. Гданск), Познан, Гнезно, Берлин, Хале, Лайпциг, Прага, Виена, Истрия, Далмация, Нови Сад, Краков и другаде, по време на което изучава литовски и чешки, полски и кашубски език (в сравнителен план) и др., запознава се с много видни учени, занимава се главно с чешки и бълг. ръкописи. На 16 ноем. 1842 се завръща в Петербург, но поради сериозно заболяване едва през март 1843 заема Катедрата по слав. литератури като извънреден проф. До смъртта си води успоредно четири курса — увод; история, литература и езици на южните славяни със старобълг. граматика; чешка и словашка история и литература; полска история и литература със сведения за лужичаните и полабските славяни. Същевременно преподава и старобълг. граматика на студенти нефилолози. През юли 1844 получава разрешение да се яви направо на изпит за степен магистър. За тема на магистърската си дисертация, чийто ръкопис не е запазен, избира богомилството — един напълно неизследван преди него проблем. Умира в Петербург.

 

П. проявява интереси в различни области на славистиката, но поради ранната му смърт са отпечатани малко негови работи. Ценно е изследването му върху сръбската епическа поезия, в което е залегнала идеята за историзма на епоса. П. отделя специално внимание на слав. езици. За пръв път определя отношението на кашубския език към полския и полабския, изтъква необходимостта за славистиката да се изучава литовският език.

 

Още през периода 1823—1839 П. изследва главно старобълг. език (нарича го църковнославянски) и отношенията му с „живите славянски наречия“; съсредоточава вниманието си върху системата на гласните, защото смята, че дълго време тя е била разглеждана повърхностно.

 

 

299

 

Според него в граматиката на Й. Добровски най-слаба е фонетичната страна. Въз основа на наблюдения върху Манасиевата хроника П. подчертава, че „българският от XIV в. вече е изгубил и изменил много от това, което му е принадлежало някога“, и стига до извода, че ѫ е равно на ъı или на ъ (ь). Спира се и на проблема за отпадането на падежната система в съвременния бълг. език.

 

По време на задграничната си командировка П. редовно изпраща отчети до министъра на народната просвета, които се публикуват в ЖМНП; те по своята същност са ценни научни статии. В отчета си от Краков с дата 29 окт. 1842 той се спира на въпроса за глаголическата писменост. Подкрепя теорията на Добровски за по-голямата старинност на кирилицата (според Добровски глаголицата е преработка от XIII в. на кирилицата и е създадена сред хърватите като защита срещу преследванията на Римската църква). П. изследва езика (правопис, граматически форми и лексика) на глаголически ръкописи в сравнение с кирилски и стига до изводите на Добровски за родината на глаголицата. И според него тя е възникнала в приморско Хърватско, затова трябва да бъде наричана хърватско писмо; съставителят ѝ е използвал за образец „гръкославянската азбука на св. Кирил“. П. предполага, че преди забраната на „Кирило-славянската литургия“ в Далмация не е имало нужда от създаване на нова азбука; такава необходимост е могла да се появи ок. 925. За разлика от Добровски, той приема, че глаголицата е могла да бъде създадена още в началото на X в. П., както и Добровски, по време на научната си командировка работи с по-късни хърватски ръкописи, чиято ъглеста глаголица не говори за голяма старинност и може би това е едно от обясненията на факта, че той приема и развива теорията за по-ранния произход на кирилицата.

 

В процеса на заниманията си с ръкописната сбирка на Фрушкогорския манастир Кувеждин през 1842 П. открива неизвестен житиен текст за слав. първоучител Методий в пролог от 1560. Отделни сведения за ръкописа и житието той съобщава в писмо до П. Й. Шафарик от 24 юни 1843, но не предприема издаването му. Едва в 1987 Кл. Иванова идентифицира описания от П. пролог с ръкопис № 323 от сбирката на Музея на църковното изкуство в Сремска Митровица, а през 1998 издирва копието на житието в архива на П., съхраняван в Архива на РАН в Санкт Петербург, и осъществява първата му научна публикация (1999), наричайки го Успение Методиево.

 

 

            Съч.:

o   О волохах Нестора. — ЖМНП, 14, 1837, с. 213—235;

o   Изображение Чернобога в Бамберге. — ЖМНП, 18, 1838, 5, с. 227—243;

o   Книги, изданные на немецком языке по славянской истории и древностям. — ЖМНП, 22, 1839, с. 85—104; 23, 1839, с. 219—236;

o   Донесения г-ну Министру народного просвящения. Донесение..., из Кенигсберга от 1 марта (17 февр.) 1840 г. — ЖМНП, 26, 1840, 5, отд. 4, с. 17—30;

o   Донесение..., из Праги, от 26 дек. 1840 г. — ЖМНП, 29, 1841, отд. 4, с. 31—52;

o   Донесение..., из Загреба, от 10 нояб. 1841 г. — ЖМНП, 33, 1842, 4, с. 43—62;

o   О глагольской письменности. — ЖМНП, 37, 1843, 2, с. 184—238;

o   О эпической народной поэзии сербов. — В: Годичный акт в Имп. Санкт-Петербургском университете. СПб., 1845, с. 133—167;

o   Письма П. И. Прейса М. С. Куторге, И. И. Срезневскому, П. О. Шафарику, Куршату и др. (1836—1846). — Живая старина, 1, 1890, 2, с. 108—136; 1, 1891, 3, с. 1—48; 4, с. 1—42 (същото в: Материалы к истории славяноведения. Изд. В. И. Ламанским. СПб., 1892, 120 с.).

 

            Лит.:

·       П. И. Прейс [некролог]. — ЖМНП, 50, 1846, с. 40;

·       Срезневский И. И. На память о Бодянском, Григоровиче и Прейсе, первых преподавателях славянской филологии. — СОРЯС, 18, 1878, прил. 6, с. 4—14;

·       Старчевский А. В. Воспоминания старого литератора. — Исторический вестник, 8, 1888, 10, с. 113—114;

·       Пыпин А. Н. Новые данные о славянских делах. — Вестник Европы, 28, 1893, 7, с. 281—312;

·       Котляревский А. А. Древняя русская письменность. Опыт библиографического изложения истории ее изучения. — СОРЯС, 50, 1895, с. 307—308, 379—381;

 

 

300

 

·       П[етровск]ий Μ. П. Григорович и Прейс. К истории славяноведения на Руси. — ИОРЯС, 2, 1897, 3, с. 722—744 (отд. отп. СПб., 1897, 23 с.);

·       Прейс Петр Иванович. — В: Энциклопедический словарь. Изд. Ф. А. Брокгауз и И. А. Ефрон. 25. СПб., 1898, с. 55;

·       Шилов А. Прейс П. И. — В: Русский биографический словарь. 7. СПб., 1905, с. 752—757;

·       Ягич В. И. История славянской филологии. — В: Энциклопедия славянской филологии. 1. СПб., 1910, с. 330—338, 477—479;

·       Гусев В. Е. Вук Караджич и русская фольклористика. — Русская литература, 7, 1964, 2, с. 156, 158—160;

·       Минкова Л. Осип Максимович Бодянски и Българското възраждане. С., 1978, с. 6—7, 20, 29, 32—34, 40—41, 73, 75, 96;

·       Минкова Л. Петр Иванович Прейс — первый болгарист Петербургского университета. — ЕН, 8, 1978, р. 75—86;

·       Гусев В. Е. Прейс Петр Иванович. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 283—285;

·       Савватий В. Смирнов. Петр Иванович Прейс (К 150—летию начала преподавания славяноведения в университетах России и СССР). — Palaeobulgarica, 9, 1985, 2, р. 41—55;

·       Иванова Кл. По следите на един недостигнал до нас текст на Методиево проложно житие. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 69—75;

·       Иванова Кл. Успение Методиево. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 4, р. 7—24.

 

Мария Райкова

 

 

    (75). ПРЕСИЯН (IX в.) — бълг. хан (836—852), син на Звиница и племенник на предходния бълг. владетел хан Маламир (831—836). Управлението му се характеризира с насочване на външната политика на Б-я към оставащите до този момент извън пределите на държавата слав. племена от бълг. група в Беломорието и Македония. Те са подпомогнати от българите да пресекат опитите на Византия да ги подчини.

 

През 837 слав. племе на смоляните, населяващо Родопско-Беломорския район, се вдига на голямо въстание. Бълг. войски се появяват в помощ на славяните и блокират опитите на Виз. империя да потуши въстанието. Ударите на изпратените военни контингенти са насочени към Солун и Христопол (дн. Кавала, Гърция), където е била базата на виз. армия, командвана от Алексий Мозеле — зет на императора. По това време Византия води тежки битки в Мала Азия с арабите на халифа Ал Мутасим (833—842) и не е в състояние да отдели по-големи сили за намеса в събитията на Балканите. Бълг. войска, командвана от кавхана Исбул, удържа победа в Беломорието и превзема крепостта Филипи (дн. развалини между Драма и Кавала, Гърция). Тук е бил поставен каменен надпис, разказващ за тези събития. Това, което е останало от него, гласи:

 

„Пресиян, от Бога архонт на многото българи, изпрати Исбул, капхана, като му даде войски и ичиргу боила и кана колобра. И капханът към смоляните... Който търси истината, Бог вижда, и който лъже, Бог вижда. На християните българите направиха много добрини и християните ги забравиха, но Бог вижда.“

(В. Бешевлиев. Първобългарски надписи. С., 1979, с. 134).

 

Вероятно по същото време е спечелена и битка срещу византийците при Сяр (дн. Серес, Гърция), за която говори триумфалният надпис, намерен при Голямата базилика в Плиска. С това племето на смоляните и неговата територия са присъединени към бълг. държава.

 

Успешните действия на бълг. войски и сложното вътрешно и международно положение на Византия създават предпоставки за по-нататъшно разширение на Б-я на юг-югозапад. Империята се опитва да попречи на тези планове на хан П. Отначало преселените от хан Крум (803—814) отвъд Дунав виз. пленници са подтикнати да се върнат по родните си места с помощта на виз. флота, хвърлила котва в устията на Дунав. Предизвиканите размирици в Североизточна Б-я, свързани с това преселение, не отклоняват бълг. владетел от основната насока на неговата външна политика. Не го спира и войната, която е принуден да води срещу подстрекаваните от Византия сръбски племена. Б-я методично и планомерно постига успехи в приобщаването на славяните от Западна и Централна Македония.

 

 

301

 

За това способстват и стремежите на самите слав. племена от тези земи да се обединят със своите съплеменници в пределите на Б-я. Не са запазени сведения, кога точно и при какви обстоятелства земите по поречията на Струма, Вардар и Черни Дрин, на Косово, Пелагония, Прилеп и Охрид влизат в пределите на бълг. държава. Със сигурност може само да се твърди, че това става през управлението на П., в края на 30-те и началото на 40-те г. на IX в., и е резултат от неговата далновидна политика спрямо слав. племена от бълг. група.

 

Единственото, което Византия постига, е да възстанови своята власт над укрепените градове по Беломорското крайбрежие, които осигуряват сухопътна връзка на имперската столица с втория по значение виз. град на Балканите — Солун. Това става едва след 845, когато имп. Михаил III (842—867) сключва мир с арабите. В средата на IX в. Б-я става мощен притегателен център за всички славяни от югоизточната част на Балк. п-в — място, където се реализират техните стремежи за обединение и самоопределение. Слав. елемент в бълг. държава придобива основно значение и постепенно определя облика на формиращата се бълг. народност. Бълг. политика спрямо слав. племена, водена от П., е продължена и от неговите приемници на престола през IX и X в. Това довежда до по-нататъшното укрепване на Б-я, която скоро се превръща в първостепенна полит, сила в Европ. югоизток.

 

 

            Лит.:

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1., 1. С., 1918, с. 337—352 (2 изд. С., 1970, с. 430—447);

·       История на България. 2. С., 1981, с. 159—161;

·       Андреев И. Българските ханове и царе. VII— XIV век. Историко-хронологически справочник. С., 1988, с. 46—47.

 

Илия Илиев

 

 

    (76). ПРЕСЛАВ, Велики Преслав — втората столица (893—971) на средновековната бълг. държава. Най-старият домашен писмен извор, в който се говори за П., е съчинението „Шестоднев“ на Йоан Екзарх. В два неголеми откъса бележитият писател представя великолепието на неговите постройки и внушителната осанка на владетеля. Описанието свидетелства за високата материална култура на П. Достоверността му се потвърждава от археол. находки. Според друго писмено известие — Българския апокрифен летопис от XI в. — цар Симеон градил и украсявал столицата си в продължение на 28 г. И в това полулегендарно сведение се съдържа отглас от истор. истина. Сведения за града дават и преславските надписи. Известията на виз. хронисти Лъв Дякон и Йоан Скилица датират от последните дни на столичния град и не съдържат други подробности освен съобщението за двете крепостни стени във връзка със завладяването му. Името П. продължава да се среща в истор. и пътеписната литература и след като той загубва значението си на политически и културен център. Яков Бонгарсиус, Петър Богдан Бакшич, Хаджи Калфа, Луиджи Марсили, Карстен Нибур, Феликс Каниц и др. са оставили кратки бележки за П., но за времето, когато той вече е бил изоставен в развалини.

 

П. се е намирал на юг от дн. гр. Велики Преслав, като е достигал до мястото, където р. Тича (дн. Камчия) излиза от живописното дефиле на Върбишкия проход. Освен с буйния разцвет на културата и изкуството през X в. П. се свързва c личността на изключително културен владетел — държавник, воин и книжовник — цар Симеон (893—927), който прави от града столица, достойна за Б-я през нейния Златен век.

 

Въз основа на археол. разкопки и проучвания в миналото на П. се разграничават три главни периода: предстоличен, столичен и следстоличен, които са неравномерно изяснени от писмените сведения и от археол. материали. Най-многобройни и убедителни са паметниците от столичния период.

 

 

302

 

Тогава П. е не само административен и военен център на Б-я, но и голямо средище на интензивен и разностранен културен живот. Върховете, които достигат в града занаятите, изкуствата, писмеността, определят всъщност облика и чертите на ранната бълг. култура. Със здравата си отбранителна система, с богато строените дворци и църкви, с обширните ансамбли — граждански и манастирски, с многобройните работилници и ателиета, бани, водопроводни съоръжения, с великолепието на многоцветната си керамична и каменнопластична декорация П. е самостоятелен творчески център в старобълг. материална и духовна култура през IX—X в. В града работят талантливи писатели и преводачи, като Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Тудор Доксов, презвитер Григорий и др., които създават огромна книжовна продукция, определена от специалистите като Златен век на бълг. литература.

 

От системните археол. проучвания по случай 1300-годишнината на бълг. държава постъпват данни и за предстоличното минало на П. Реконструирана е доста убедително картината на неговото възникване. Началото му трябва да се свърже със селище край военна крепост (аул). Докато за аула има редица данни и е известно как е станало неговото разширяване от север и как отчасти е изглеждал центърът му в края на IX в. при обявяването на П. за столица на Б-я, за ранното селище се знае все още малко (от разкопките върху терасата, на която през столичния период на града се е издигал манастирът около прочутата Кръгла църква). Селището е от периода на трайното настаняване на славяните на юг от Дунав (края на VI — началото на VII в.).

 

Все още е трудно да се доловят промените, които настъпват в резултат на териториалния допир на неговите жители с настанилите се в областта в края на VII в. прабългари. Сигурен показател за присъствието им в границите на селището е разкритото капище. С изграждането на аул в близост до селището през първите две-три десетилетия на IX в. настъпват промени, които се отразяват на неговия живот дълбоко и всестранно. Те засягат отбранителната система и градоустройството, начина на живот на обитателите, икономиката. В резултат през 893 селището става столица на държавата.

 

Паметниците от следстоличното минало на П., което обхваща четири столетия, също са значителни. Особено интересни са данните за живота в града през близо двувековното виз. владичество. Намерените 500—600 виз. печата показват, че П. и през XI—XII в. остава укрепен град и средище на значителен виз. гарнизон. Внушителната сигилографска колекция потвърждава съобщението на някои виз. хронисти, че за известно време градът е сменил старото си име Велики П. с Йоанопол. Известни са имената и на някои от неговите стратези и чиновници през този период.

 

По време на Второто бълг. царство животът в града протича главно в чертите на вътрешната му крепост. След отхвърлянето на виз. власт в П. живее отказалият се от престола брат на цар Асен — Петър, и затова областта на изток от Провадия е назована в някои писмени извори „Петрова земя“. Към XII—XIV в. се отнасят както многобройни керамични материали от съдове със сграфито украса, така и луксозни накитни предмети от сребро и злато, монети на бълг. царе, владетелски и митрополитски печати, надписи и др. В надпис от по-далечната околност на града се чете:

 

„Сава, митрополит на богоспасения и прототронен град Преслав“.

 

Трудно е да се каже по-определено как е изглеждал П. при превземането му от турците през 1388. При отсъствието на конкретни археол. сведения единствено името, дадено му от завоевателите — Ески Стамбол, т.е. стар Цариград

 

 

303

 

(в смисъл на стара столица), свидетелства, че споменът за някогашния блясък и величие още живее в паметта на завареното от турците население. Съдбата на П. през годините на турското владичество се илюстрира от откритите при археол. проучвания многобройни пещи за вар и от разнесените и вторично използвани в градежа на джамии и военни укрепления варовикови блокове и други архитектурни детайли.

 

 

   Начало на археологическите проучвания в П. поставя В. Златарски, който през 1897, малко преди започването на разкопките в Плиска от Руския археол. институт в Цариград, частично разкрива една от сградите на Дворцовия комплекс. Тези разкопки, макар и да са останали незавършени и резултатите от тях да не са публикувани, са началният момент на теренните археол. издирвания в бълг. стари столици. На К. Шкорпил и директора на Руския археол. институт в Цариград Ф. И. Успенски се дължат първите научно организирани разкопки в П. (1905). Към този начален етап се отнася и дейността на Кр. Миятев, представител на Народния музей в София, на И. Господинов с основаното от него и от Шкорпил Археол. д-во „Тича“ в П. Първите изследователи, и особено Й. Господинов, работят с ентусиазъм и техните разкопки, макар и безсистемни поради ограничените парични средства, откриват забележителни паметници, като манастирът в местността Патлейна, Кръглата (Златната) църква, части от Дворцовия комплекс и редица ценни находки на рисуваната преславска керамика и на други приложни изкуства, които позволяват да се оформи представата за богатството на П. като водещ център на старобълг. култура през IX—X в. и да се разсее напълно песимизмът на Успенски, според когото разкопките на П. „обещават много малко в научно отношение“.

 

Кула в Преслав

 

Проучванията в П. в средата и втората половина на XX в. се правят по план за различни участъци в укрепения град (Външния и Вътрешния), а също в близката и по-далечната околност. Ръководят се от колектив на Археологическия инст. с музей при БАН (от 1977 Инст. по археология с музей), начело на който в продължение на 30 г. стоят видни изследователи на старобълг. култура и познавачи на Преславската цивилизация, като В. Иванова-Мавродинова и Ст. Ваклинов. След 1970 проблемите на столиците Плиска и П. се обединяват и разработката им се поверява на разширен състав от сътрудници и специалисти на Археол. инст. с музей при БАН и създадения за тази цел негов филиал в Шумен. Вниманието на колектива се насочва към разкриване и изучаване на паметници, с които се решават важни въпроси за културата на Първото бълг. царство — крепостни стени и съоръжения от отбранителната система, сгради от владетелския дворцов център, църкви, манастири, граждански ансамбли, некрополи и др.

 

   Укрепленията на П. са представлявали два отбранителни пояса — външен и вътрешен, изградени от каменни блокове. Външната крепостна стена следва конфигурацията на полупланинския терен, затова единствено от север е с права посока. В западния край на днешния град северната стена прави

 

 

304

 

ъгъл в южна посока и като пресече Румска река, се изкачва върху билото на високия скат Зъбуите и защитава града от запад. От юг и изток стената е съобразена с Тича. В югоизточната ниска крайречна част на Външния град над терена е оцелял единствен къс от градската стена. Неустойчивата наносна почва на това място е наложила строителите да подготвят за основите на крепостната стена подложка от набити отвесно дървени колове (пилоти) с насипан над тях речен чакъл, над която са следвали каменните редове на зидарията. След първия отстъп на стената основата ѝ се свързва със специално изграден каменен масив, който се спуска стръмно, подобно на кей към реката. Този своеобразен напречен „вълнолом“ е служел за щит срещу приижданията на Тича и не е позволявал да се подриват основите на стената. На всеки от ъглите на градската крепостна стена се издигали кръгли кули. Към северното протежение на Северозападната кула са установени два силно издадени навън тесни правоъгълни бастиона. Такива фронтални „зъбци“, изглежда, е имало на 100—150 м един от друг по цялата дължина на стената. Как се е влизало в града показват разкритите две градски порти: Северна и Южна. Те са с еднакъв план и размери и са представлявали почти квадратни кули, прорязани в приземието от проход, в двете страни на който опирала крепостната стена. Поради тесните си размери правоъгълните крила не са позволявали да се развият помещения в приземието и стълби за изкачване в тях не е имало. Проходът по цялата си дължина е бил засводен и на етажа над него се е помещавала стражата.

 

Преслав — търговски помещения до южната стена на Вътрешния град

 

В средата на пространството от 3,5 км², включено в първия отбранителен пояс, върху хоризонталната най-източна тераса в подножието на ската Зъбуите се е издигала втората крепостна стена. Тя е градена както първата от дялани варовикови блокове. Същата е и украсата ѝ от профилиран торус на зъберите. Разлика има единствено в дебелината на стените — 3,25 м за външната и 2,80—3 м за стената на Вътрешния град. При разкопките става ясно, че преславската вътрешна крепост в южната си половина включва едно ранно (достолично) укрепление, което при владетелстването на цар Симеон се разширява от север и се оформя с кръгли ъглови кули, а по фронта — с кули с правоъгълна форма. Откритите досега три порти на стената са с почти еднакво устройство, а Южната и Източната имат и еднакви размери. Всяка от тях се състои от по четири кули, долепени по две от всяка страна на прохода, отляво и отдясно на който се е долепвала куртината на стената.

 

 

305

 

Над свода на портата четирите кули са се съединявали в обща голяма надвратна кула, която е бранела прохода. Изкачването в горните етажи е ставало по стълба, вместена в една от вътрешните кули. Затварянето на прохода на Северната порта, която е била главна („желязна“), е ставало с три врати, а на Южната и Източната — с по две. Обяснение за това, а също и за някои други отлики, които Южната и Източната порта имат в сравнение със Северната, изглежда, трябва да се търси в достоличното отбранително строителство, от което засега е разкрита по цялото си протежение северната стена на аула върху терасата с издигащата се на нея порта.

 

Владетелският дворец в Преслав

 

 

   Владетелските дворци са разположени почти в центъра на Вътрешния град и части от тях до началото на XIX в. са стърчали високо над земята. Многогодишните проучвания под ръководството на Ст. Ваклинов изясняват планово-пространствената композиция на дворцовия ансамбъл и периодите на изграждането му. Сградите се групират около два основни корпуса — източен и западен. Източният, т.нар. Тронна зала, е изцяло дело на цар Симеон. С правоъгълния си план, ориентиран по дългата ос с посока север-юг, Симеоновата тронна зала напомня донякъде за Големия дворец в Плиска. Сградата е имала приземие и горен етаж. Планът на приземието позволява да се направи заключение за разпределението и характера на същинската зала, която се е издигала над него. Северната ѝ фасада е оформена симетрично с пет входа; централният от тях представлява широк портал по оста ѝ. Северната част е била тържествен вестибюл, разпределен на три части, от които се е влизало направо в същинската зала на юг с базиликален план, но не в класическия му вид, познат от християнските култови постройки. Приземието е било третирано като висок цокъл, над който е стъпвал етажът. Фасадните плоскости са се оживявали от издадени напред лизени, които над цокъла са продължавали като колони с капители под тежкия, украсен с полуцилиндричен торус каменен корниз. Особено интересно е била оформена челната (северната) фасада. Симетричните входове към приземието насочват към извода, че и във височина симетрията е диктувала оформянето на фасадата — отворите за прозорците са подчертавали ритъма на входовете в приземния вестибюл.

 

От североизточния ъгъл на Източния дворец започва триделна постройка към Западния (Малкия) дворец. Нейната северна фасада била продължение на северната фасада на Тронната зала. Пред фасадата личат местата на редица колони от бял мрамор, над които пред етажа се е издигал чардак. Подобна сграда е свързвала основните дворцови корпуси откъм юг.

 

Западният дворец е заемал най-високата част на терасата. На юг той е завършвал с дълбока апсида. Помещенията са от двете страни на тесен коридор. Те са девет на брой и входове за влизане в тях откъм коридора не са оставени. От север сградата е имала две преддверия:

 

 

306

 

просторна предвходна зала и тесен вестибюл пред дългия коридор с помещенията встрани от него. В историята на Западния дворец са установени ранни строителни фази, които според Ст. Ваклинов се отнасят към предстоличното минало на П.

 

Зад главните дворцови корпуси от юг се издигали и други постройки, включени в просторен двор зад висока каменна ограда. Вероятно там са били същинските покои на владетелското семейство, баните, стопанските и складовите постройки, за разположението и плана на които с увереност ще може да се съди след като завършат разкопките в южната половина на Вътрешния град.

 

В непосредствена близост с Източния дворец от юг са разкрити дълбоко вкопани основи на монументална църква с базиликален план. Местоположението, внушителните размери и разноцветните пана от рязана мраморна подова мозайка от типа опус сектиле, запазила се на няколко места в притвора и наоса, определено сочат връзката на църквата с дворцовите обитатели. Разкритата на запад от църквата друга монументална постройка позволява да се смята, че в този сектор на града, в близост до владетелските дворци може да се търси Архиепископията в П.

 

На 100—150 м южно от дворците са разкрити монументална постройка с правоъгълен план и триделно преддверие, от разкопките на която постъпва сфрагистичната колекция от 500—600 виз. оловни печата, една баня до западното трасе на засвидетелстваната в тази част стена от периода на достоличното отбранително строителство върху терасата и две постройки с верижна планова композиция в района на южната порта. С това почти се изчерпва картината на проучените досега по археол. път строе-» жи в границите на Вътрешния град на П.

 

 

   В строителната програма на цар Симеон за столицата се налага типът на кръстокуполните църкви с всичките негови разновидности. В Плиска и в достоличния П. се строят базилики. Обяснение за диференцирането на двата църковни типа с основание се търси в сложната истор. обстановка, настъпила след покръстването на Б-я в 864, и по-точно в отношенията с Византия и страните на Православния изток, от една страна, и със Запада и Римската курия, от друга.

 

Известните до днес пет църкви с базиликален план в П. се отнасят по време към църковното и манастирското строителство на княз Борис I (852—889) и имат подчертано сходство с монументалните базилики в първата бълг. столица. Три от тях (Дворцовата, в местностите Гебеклисе и Черешето) са върху укрепената градска територия на П., а две са в местностите Стамбол йолу и Сакалова могила — в недалечната му източна околност, на брега на Тича. Изследванията определено показват, че всички те са просъществували и през столичната епоха — едни като манастирски, други като представителни градски и квартални църкви.

 

Останалите ок. 30 църковни постройки в Симеоновия град според общото архитектурно решение, броя на подкуполните подпори (колони или стълбове) и изграждането на олтарното пространство принадлежат на следните четири варианта на кръстокуполната църква: 1) преходен между трикорабна базилика и кръстокуполна църква; 2) с четири свободни подпори, известен още като цариградски или сложен вариант; 3) с две подпори, т.нар. съкратен или провинциален вариант; 4) със запълнени междурамия, или вариант с вградени подпори.

 

Първият вариант, който наследява от базиликата засводените кораби, разделени помежду си със стени, е представен от старата църква на манастира в местността Тузлалъка. Разпределението на нейните форми и покритието ѝ разкриват някои особености, характерни за църкви в източните виз. провиции.

 

 

307

 

Куполът над квадрата, образуван при пресичането на напречния и средния кораб, е стъпвал върху свободните ъгли на четирите помещенния, вместени в кръстните междурамия — две пред страничните апсиди и две пред вътрешната стена на притвора. Запазвайки кръстовидните сводове с барабан и купол в средата на кръста, църквата е имала кръстовидна форма на наосното пространств о, отговарящо на кръстокуполното покритие. Сравнително малките размери и почти квадратната форма на отделенията в кръстните междурамия, служещи за гробнични нужди, позволяват да се приеме, че са били покрити с кръстати сводове. Това е по-вероятно и поради факта, че рамената на кръста са тесни и биха могли да се покрият единствено с полуцилиндричен свод с невисок център, който не позволява да се мисли за покритие на страничните отделения в църквата с калоти. Притворът с един вход от запад е бил покрит с напречен на църковната ос свод. Манастирската църква в Тузлалъка е забележителна с богатството на рисуваната си керамична украса. Заедно с интересните рисувани и релефни керамични икони от олтарната църковнна преграда при разкопките постъпват сигурни данни за предназначението на разноцветните керамични плочки като стенна декорация и за инкрустирането им в легла върху варовикови плочи, покриващи гробничните отделения на църквата.

 

Керамични плочки от Преслав

 

За първообраз на развитата кръстокуполна църква с четири свободни подпори е послужила т.нар. Нова църква, построена ок. 880 от имп. Василий I Македонянин (867—886) в цариградския дворец „Неа“. Към този цариградски вариант принадлежат манастирските църкви № 1 и № 2 в местността Аврадака, църква № 1 в долината Бял бряг, манастирската църква с гроба на чъргубиля Мостич, църквата в местността Дългата поляна, двете църкви, строени една над друга до чупката на вътрешната крепостна стена и средищната църква в Дворцовия манастир. Независимо от многобройните си аналогии с паметници от Цариград и виз. Изток изброените преславски църкви имат някои местни особености, като отсъствие на задължителното за цариградските църкви съответствие между външно и вътрешно конструктивно членене на стените, неразчлененост на притворите, предпочитание към каменния градеж и полукръглите апсиди и др. С галериите си от три страни и на църковния етаж църквата при чупката на вътрешната крепостна стена се отделя от църквите в тази група, които включват в корпусите си само наос, олтар и притвор. Нейната многосъставност може да се обясни с предназначението ѝ на голяма и представителна градска църква.

 

Групата от съкратения („провициалния“) вариант на кръстокуполната църква включва църкви № 3 и № 4 в местността Селище, църква № 3 в Бял бряг, горната църква на манастира в Тузлалъка, манастирските църкви в Патлейна и Под Вълкашина, т.нар. църква на каменаря след преустройството ѝ, църквата в местността Въбилин дол и гробничната църква до източната стена на Вътрешния град през втория ѝ период. От почти квадратния им неголям наос и по-малкия брой подпори за купола произлиза

 

 

308

 

отсъствието на предапсидно пространство и източни междурамия. При това положение западното рамо на кръста и междурамията му, засводени обикновено с полуцилиндричен свод, получават удължаване, продиктувано от вкуса на отделните строители. От нееднаквостта главно на кръстните рамена произтичат някои отклонения в отделните представители на третия, кръстокуполен вариант. По отношение на конструкцията си те се отличават от църквите на „сложния“ вариант единствено по броя на свободните подпори, отсъствието на предапсидно пространство и източни междурамия. Всеки от тях има особености, които се отнасят до вида на куполните подпори, формата на олтарната апсида, третирането на стенните плоскости, входовете на еднопространствения притвор, вида и характера на нишите в църковната вътрешност и др.

 

Кръглата църква в Преслав

 

Към последния вариант — кръстокуполни църкви с вписан кръст и запълнени междурамия, се отнасят църквите в местостта Делидушка, № 2 в Селище, № 2 в Бял бряг, църквата на каменаря, църквата до източната крепостна стена на Вътрешния град преди преустройството, малката църква в Дворцовия манастир, гробничната църква на левия бряг на Румска река и № 8 в парка на дн. град. Кръстовидният наос при всяка от тях е с малки размери и купол, стъпил върху вътрешните ъгли на зидарията, запълваща междураменните пространства. Западните кръстни рамена на всички с изключение на църквата на каменаря след преустройството са скосени. На изток завършват с единична олтарна апсида, а на запад — с еднопространствен притвор. Като разновидност на варианта се отделят църква № 8 и църквата край Румска река, които са със скъсени кръстни рамена и просторен притвор. Другите отлики между отделните представители засягат преди всичко архитектурното третиране на стенните плоскости.

 

Вариантите и някои разновидности на кръстокуполните преславски църкви са свързани с известни различия по отношение на обемното и фасадното решение на цялостния им архитектурен образ. Във всички случаи най-характерният момент е проектирането на кръста. Той се е откроявал при степенуването на обемите както в горните части на църковните постройки, така и по техните фасади. Особен интерес предизвиква декоративното оформяне на богато строените църкви, за което донякъде може да се съди от постъпилите при археол. им разкриване корнизни дялове, архиволти, капители, бази за колони, олтарни прегради, триизмерни изображения (напр. лъвските глави от манастирската църква в местността Аврадака), мраморни детайли за подова мозайка опус сектиле

 

 

309

 

и многобройни керамични плочки, запълнени с рисувани орнаментални мотиви и изображения.

 

Образец на най-високите постижения на старобълг. култура и по-точно на тенденциите на монументалното изкуство през Симеоновия Златен век е Кръглата църква. Тя принадлежи към групата на църквите с центричен план. Открита и проучена в периода 1919—1976, тя и днес е в центъра на вниманието на изследователите на П. и ранната бълг. култура. И макар да са ѝ посветени монографии, студии, статии, графични и макетни реконструкции, нейната проблематика не е изчерпана. Идентифицирането на Кръглата църква като Симеонова църква според приписката на Тудор Доксов от 907 и нейната датировка може да се приемат за безспорни. Анализът на архитектурния ѝ тип показва, че тя не е изолиран за своето време паметник. Ротондата — кръгла и разчленена с ниши, има представители както на Изток (Армения), така и на Запад (ротондата в Аахен от края на VIII в.). За появата ѝ в П. значение ще да е имала голямата култура на цар Симеон, който вероятно е бил и неин ктитор. Разкопките върху терасата, на която е стъпила църквата, разкриват значителен ансамбъл от постройки, с който тя не само не е в хронологически разрез, а и участва в него като архитектурен кулминационен обем. Данните, добити от приписката на Тудор Доксов и по археол. път, потвърждават, че при нея още през първите години на X в. е възникнал значителен по размери и богато строен царски манастир, с който могат да се обяснят някои от най-ярките прояви на преславската цивилизация.

 

Керамична чаша от Дворцовия манастир в Преслав

 

   Въз основа на местоположението си преславските манастири се групират в градски манастирски ансамбли, включени в защитеното от градската крепостна стена на Външния град пространство, и извънградски манастири, които са пръснати в гънките и по живописните ридове на планинските възвишения вън от крепостните стени. Към първите се отнасят манастирът в местността Черешето, манастирът около църквата с гроба на Мостич в Селище, при Кръглата църква и Дворцовият манастир, разположен на северозапад от владетелския дворец. Във втората група влизат манастирът „Свети Пантелеймон“ в местността Патлейна и манастирите в местностите Аврадака, Под Вълкашина, Тузлалъка и Сакалова могила.

 

На строителната политика на княз Борис I освен манастира в местността Черешето могат да се отдадат и други от преславските извънградски и градски манастири. Рисковано е обаче на този етап на проучванията да се посочат показатели за това, кои от тях са възникнали по време на неговото владетелстване, кои при Симеон и кои при неговия син Петър I. Съвсем сигурно е обаче, че възникването и разрастването на повечето преславски обители като част от старобълг. манастири е резултат на новите тенденции, които настъпват в държ. и църковния живот през Симеоновото царуване. Наред с книжовнопросветните си функции в новата столица на Б-я те се превръщат в средища за християнско благочестие и усърдие и налагат своеобразен отпечатък на обитателите

 

 

310

 

на владетелския дворец и на най-приближените му боляри и сановници. Особено ярко този официален начин на живот в столицата П. се илюстрира от примера на цар Петър I (927—969) и на ичиргу боила Мостич, които прекарват последните години на своя живот зад манастирската ограда.

 

Керамично блюдо от Преслав

 

В светлината на данните от археол. разкопки преславските манастири все по-ясно се очертават като центрове на интензивни книжовни занимания и разностранна художествена дейност. В тях се формира интелектуален елит, от чийто среди израстват видни дейци и йерарси на Бълг. църква и забележителни представители на преславската цивилизация.

 

 

            Лит.:

·       Шкорпил К. Преслав. — Известия на Варненското археологическо дружество, 3, 1910, с. 101—146;

·       Господинов Й. Разкопките в Патлейна. — ИБАД, 4, 1914, с. 113—128;

·       Шкорпил К. Бележки за старата българска столица Преслав. — ИБАД, 4, 1914, с. 129—147;

·       Господинов Й. Преслав, минало и старини. Шумен, 1928, 36 с.;

·       Златарски В. Н. Към историята на открития в местността Патлейна стар български манастир. — ИБАИ, 1, 1921—1922, с. 146—162;

·       Иванова В. Проучване на църквата Гебе-Клисе. — ГНМ, 5, 1926—1931, с. 229—232;

·       Миятев Кр. Разкопките на Преслав през 1930 г. — ГНМ, 5, 1926—1931, с. 189—221;

·       Шкорпил К. Паметници от столица Преслав. — В: България 1000 години. С., 1930, с. 183—223 + 50 табл.;

·       Миятев Кр. Кръглата църква в Преслав. С., 1932, 281 с.;

·       Миятев Кр. Разкопки на „Вътрешния град“ в Преслав. — ИИД, 11—12, 1931—1932, с. 151—159;

·       Миятев Кр. Преславската керамика. С., 1936, 154 С.+28 табл. +86 изобр.; Венедиков И. Новооткритият в Преслав първобългарски надпис. — ИБАИ, 15, 1946, с. 146—160;

·       Господинов Й. Нови находки в Преслав. — ИБАИ, 15, 1946, с. 82—85;

·       Акрабова И. Декоративната керамика от Тузлалъка в Преслав. — РП, 3, 1948 (1949), с. 101—128;

·       Господинов Й. Гробнични църкви на Тузлалъка в Преслав. — РП, 3, 1948 (1949), с. 97—100;

·       Иванова В. Базилика на Делидушка в Преслав. — РП, 3, 1948 (1949), с. 65—72;

·       Иванова В. Две църкви на Бял бряг в Преслав. — РП, 3, 1948 (1949), с. 149—157;

·       Иванова В. Разкопки на Аврадака в Преслав. — РП, 3, 1948 (1949), с. 13—64;

·       Станчев Ст. Три новоразкрити църкви в Преслав. — РП, 3, 1948 (1949), с. 79—95;

·       Ангелов Н., Ст. Станчев. Гражданска постройка в долината на Бял бряг при Преслав. — ИАИ, 20, 1955, с. 429—444;

·       Иванова-Мавродинова В. Надписът на Мостич и преславският епиграфски материал. — В: Надписът на чъргубиля Мостич. С., 1955, с. 43—144;

·       Огненова Л., С. Георгиева. Разкопките на манастира под Вълкашина в Преслав през 1948—1949 г. — ИАИ, 20, 1955, с. 373—417;

·       Станчев Ст. Надгробният надпис на чъргубиля Мостич. — В: Надписът на чъргубиля Мостич. С., 1955, с. 3—42;

·       Станчев Ст. Разкопки по десния бряг на р. Тича в Преслав през 1951—1952 г. — ИАИ, 20, 1955, с. 419—428;

·       Чангова Й. Търговски помещения край южната крепостна стена в Преслав. — ИАИ, 21, 1956, с. 233—290;

·       Иванова В. Велики Преслав. — В: Археологически открития в България. С., 1957, с. 161—194;

·       Акрабова-Жандова И. Принос към проучването на керамичното производство в Преслав. — ИАИ, 22, 1959, с. 223—238;

·       Иванова-Мавродинова В. Южната порта на Вътрешния град в Преслав, нейният градеж и архитектурен тип. — ИАИ, 22, 1959, с. 133—171;

·       Мавродинов Н. Старобългарското изкуство. Изкуството на Първото българско царство. С., 1959, с. 135—175, 209—211;

·       Миятев Кр. Два поетически фрагмента у Йоан Екзарх като исторически извори. — Археология, 1, 1959, 1—2, с. 9—16;

·       Бояджиев Ст. Църквата в Патлейна в светлината на нови данни. — Археология, 2, 1960, 4, с. 23—33;

·       Иванова-Мавродинова В. Преслав. Водач за старините и музея. Варна, 1962, 60 с. (2 изд. С., 1963, 112 с.; 3 изд. Варна, 1966, 92 с.; 4 доп. изд. С., 1974, 76 с.);

 

 

311

 

·       Ваклинов Ст. Двадесет години разкопки в Преслав. — Археология, 6, 1964, 3, с. 18—23;

·       Тотев Т. Към въпроса за водоснабдяването в средновековен Преслав. — Известия на Народния музей — Шумен, 3, 1964, с. 61—66;

·       Тотев Т. Сребърна чаша с надпис от Преслав. — ИАИ, 27, 1964, с. 5—15;

·       Миятев Кр. Архитектурата в средновековна България. С., 1965, с. 30—56;

·       Ваклинов Ст. Велики Преслав. (Археологически очерк). С., 1966, 92 с.;

·       Тотев Т. Два нови старобългарски надписа от Преслав. — БЕ, 16, 1966, 1, с. 39—45;

·       Тотев Т. Нов старобългарски писмен паметник от Преслав. — ИАИ, 19, 1966, с. 61—66;

·       Акрабова-Жандова И. Ново в Патлейна след Йордан Господинов. — В: Преслав. 1. С., 1968, с. 69—79;

·       Антонова В., Цв. Дремсизова. Проучвания в местността „Селище“ в Преслав. — В: Преслав. 1. С., 1968, с. 158—172;

·       Станчев-Ваклинов Ст. Преславският дворец. Състояние и задачи на проучването му. — В: Преслав. 1. С., 1968, с. 49—68;

·       Венедиков И. Преслав преди да стане столица на България. — В: Преслав. 1. С., 1968, с. 39—48;

·       Дуйчев И. Проблеми на средновековната история на Преслав. — В: Преслав. 1. С., 1968, с. 29—38;

·       Иванова-Мавродинова В. За украсата на ръкописите от преславската книжовна школа. — В: Преслав. 1. С., 1968, с. 80—124;

·       Преслав. 1. С., 1968, 184 с.; 2. С., 1976, 272 с.; 3. Варна, 1983, 301 с.; 4. С., 1993, 404 с.; 5. С., 1993, 216 с.;

·       Чангова Й. За гражданските постройки в Преслав. — В: Преслав. 1. С., 1968, с. 139—157;

·       Тотев Т. Проучвания в гробницата на Преслав през 1963 и 1964. — Известия на Народния музей — Шумен, 5, 1972, с. 41—56;

·       Тотев Т., Ст. Станилов. Граждански постройки на левия бряг на река Тича и Преслав. — Известия на Народния музей — Шумен, 5, 1972, с. 57—76;

·       Тотев Т. Старобългарски производствен център за строителна керамика в чашата на язовир „Виница“. — Известия на Народния музей — Шумен, 6, 1973, с. 159—187;

·       Тотев Т. Северната порта на Външния град в Преслав и някои наблюдения за градската крепостна стена покрай Тича (р. Камчия). — Известия на Народния музей — Варна, 9, 1973, с. 304—312;

·       Тотев Т. Тридесет години археологически разкопки в Преслав. — Археология, 16, 1974, 3, с. 48—60;

·       Овчаров Д. Нови данни за укрепителната система на Преслав. — В: Архитектурата на Първата и Втората българска държава. С., 1975, с. 102—120;

·       Акрабова-Жандова И. Преславската рисувана трапезна керамика. — В: Преслав. 2. С., 1976, с. 62—85;

·       Жандова И., Д. Василева. Баня във Вътрешния град на Преслав. — В: Преслав. 2. С., 1976, с. 258—270;

·       Герасимов Т. Български и византийски печати от Преслав. — В: Преслав. 2. С., 1976, с. 125—143;

·       Тотев Т. За новооткритите рисувани керамични икони от Преслав. — Изкуство, 26, 1976, 2, с. 25—29;

·       Чангова Й. Кръстокуполна църква с гробница в местността Селище в Преслав. — В: Преслав. 2. С., 1976, с. 93—106;

·       Ваклинов Ст. Формиране на старобългарската култура (VI—ΧΙ в.). С., 1977, с. 180—227;

·       Тотев Т, П. Георгиев. Две църкви в Преслав. — В: Плиска-Преслав. Проучвания и материали. 1. С., 1979, с. 18—31;

·       Тотев Т. Велики Преслав. — В: Стари български столици. С., 1980, с. 71—91;

·       Тотев Т, П. Георгиев. Нови данни за облика на някои манастири в Плиска и Преслав. — В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Ив. Дуйчев. С., 1980, с. 130—136;

·       Чанева-Дечевска Н. Църкви и манастири от Велики Преслав. С., 1980, 198 с.;

·       Тотев Т. Манастирът в „Тузлалъка“ — център на рисувана керамика в Преслав през IX—X в. С., 1982 (РП, 8), 78 с.;

·       Тотев Т. Преславското златно съкровище. Изследване. С., 1982, 103 с.;

·       Георгиев П. Манастирска баня в Преслав. — В: Преслав. 3. Варна, с. 81—90;

·       Иванов Й. Нови данни за Преслав от края на X в. — В: Преслав. 3. Варна, 1983, с. 104—114;

·       Акрабова-Жандова И. Златна апликация с изображение на лъв от Преслав. — В: Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов. С., с. 173—180;

·       Георгиев П. Изображение на четирилико славянско божество от Преслав. — Археология, 26, 1984, 1, с. 16—28;

·       Мединцева А., К. Попконстантинов. Надписи из Круглой церкви в Преславе. С., 1984, 132 с.;

·       Чанева-Дечевска Н. Църковната архитектура на Първата българска държава. С., 1984, 248 с.;

·       Ваклинова М. Преславският дворец. (Главните дворцови постройки през столичния период). — В: Историко-археологически изследвания. В памет на проф. д-р Станчо Ваклинов. Велико Търново, 1991, с. 45—58;

·       Овчаров Д., Ж. Аладжов, Н. Овчаров. Големият царски дворец във Велики Преслав. 1. Преславската патриаршия през X век. С., 1991, 177 с.;

·       Тотев Т. Преславското съкровище. Шумен, 1993, 112 с.;

·       Ваклинова М. Велики Преслав — някои пластични идеи в украсата на сградите му. — В: Приноси към българската археология. 2. С., 1993, с. 40—51;

·       Бояджиев Ст. Култовата архитектура във Велики Преслав — историко-архитектурно и типологическо изследване. — В: 1100 години Велики Преслав. 1. Шумен, 1995, с. 109—114;

·       Георгиев П. Богоспасеният град Велики Преслав. — В: 1100 години Велики Преслав. 1. Шумен, 1995, с.. 87—102;

·       Тоtеv T. Nouvelles données archéologiques sur Preslav. — Bsl, 56, 1995, p. 779—784;

·       Тотев T. Дворцовият манастир в Преслав. Шумен, 1998, 139 с.

 

Тотю Тотев

 

 

312

 

 

    ПРЕСЛАВСКИ АБЕЦЕДАР — вж. Абецедар.

 

 

    (77). ПРЕСЛАВСКО КНИЖОВНО СРЕДИЩЕ, Преславска книжовна школа — едно от двете най-ранни огнища на старобълг. просвета и култура. Възниква към края на IX в. в североизточните предели на Б-я почти едновременно с Охридското книжовно средище и заедно с него в течение на няколко десетилетия покрива хронологически и съдържателно епохата, известна в палеославистиката като Златен век на бълг. литература. Двете средища са органично и закономерно свързани — съществуването им е изява на единна държ. стратегия. Те функционират върху незначително отличаващи се диалектни бази на един и същ език — старобългарския от IX—X в., използват първоначално и двете старобълг. азбуки — глаголицата и кирилицата, развиват се в духа на общи верски и народностни начала под закрилата на бълг. владетелски двор, поради което книжовната им продукция стои в основата на вековни традиции и създава славата на Б-я като класическа страна на средновековната писменост.

 

В историографията върху П. к. с. понятията средище, школа, център се употребяват като синоними и твърде рядко се обсъждат специално. П. Динеков (1982) отбелязва тенденция към зачестила употреба на названието „книжовен център“ в по-нови изследвания. Според него то дава възможност да се обхванат повече явления от духовния живот, докато „школа“ изисква по-определена система от задължителни принципи, за каквито в книжовната дейност, извършвана в Преславската област, едва ли може да се говори, въпреки единството в просветителските възгледи. Обобщението му гласи, че означението „школа“ не е съвсем точно; сам той обаче предпочита да използва съчетанието „Преславска школа“ — „в името на традицията“ (с. 4). В подробно аргументирана публикация по темата Д. Богданович (1995) излага сходни наблюдения, като обвързва представата си за „школа“ с белези на индивидуалност в поетиката, стила, езика, тематиката и жанровете, при това валидни за повече от една генерация книжовни дейци. Същевременно обаче напомня, че определящи за Средновековието са не индивидуалните решения, а универсални норми и значения, строга жанрова система, канони и топика, следователно понятието книжовно средище — несъмнено по-динамично, по-конкретно, с повече съставни елементи, неподатливо на абсолютизация в сравнение с „школа“ — е адекватното съответствие на средновековното творчество и на средновековния тип организация на книжовния живот. В терминологичните обсъждания около П. к. с. Ив. Божилов въвежда доводи за съществуването на „преславска цивилизация“ (1983, 1993), характеризирайки я в няколко направления, включително и в отношението ѝ спрямо феномена Златен век на бълг. литература с присъщата му богата символика. В неговата концепция ясно се откроява убеждението, че книжовниците от Симеоновия кръг „са съзнавали, че участват в процеси, непознати дотогава“, че „се докосват до необичайни явления“, които ще бъдат „обект на възхита“ за бъдещите поколения, че са „част от една блестяща епоха, в която основният символ, основният знак е било златото“. Извън метафориката това означава, че П. к. с. има специална роля в началната история на Slavia Orthodoxa — то формира модели и установява параметри, които „създават облика на славянството във византийско-славянската политическа, религиозна и културна общност“ (1993, с. 46—47). В тази насока представя оценката си за П. к. с. и Р. Пикио (1981). Като използва означението „школа“, той я схваща преди всичко като първия нормативен център на новия литературен език, а книжовната ѝ продукция — като

 

 

313

 

„литература-парадигма“ и по-точно като корпус от парадигми (езикови, идейни и формални образци); тази кодификаторска същност според него е нещо повече от духовно и литературно посредничество.

 

Появата на П. к. с. е резултат от процеси и събития от втората половина на IX в., между които особено важни са покръстването на българите (864) и учредяването на независима Бълг. архиепископия под юрисдикцията на Цариградската патриаршия (870), което ѝ осигурява вътрешна автономия и до голяма степен независимост в международните връзки, но същевременно обрича страната на опасно виз. влияние. Пространното житие на Климент Охридски от архиепископ Теофилакт документира силното желание на княз Борис I (852—889) да осигури противодействие на това влияние в лицето на слав. църковни кадри. Известно е, че той е изпращал младежи, включително и сина си Симеон, да учат във виз. просветни средища. Тъкмо затова пристигането на учениците на Кирил и Методий в Б-я след смъртта на архиепископ Методий (885) и въвеждането на слав. език и слав. писменост в църковния и просветния живот се оказват решаващи за приобщаването към новата религия, за духовния стабилитет на страната и изобщо за консолидирането на бълг. народност.

 

Средищната (главната) църква на Дворцовия манастир в Преслав

 

Прогонени от Велика Моравия, до Б-я се добират Климент Охридски, Наум Охридски и Ангеларий. По други пътища и по друго време, сам или в група от събратя по съдба, в бълг. столица Плиска пристига и Константин Преславски. Съществува хипотеза, че той е единият от двамата Методиеви ученици („поп и дякон“), които според ЖМ (гл. 13) придружават Методий при посещението му в Цариград (най-вероятно към края на 881) и са оставени незадълго там „с книги“; „дяконът“ е презвитер Григорий; Йоан Екзарх, който в Пролога към своя превод на Богословие говори за Методий като за жив, е „един от първите преводачи или пръв преводач“, „обучен от попа и дякона“ и заедно с тях започнал работа в П. к. с., но преди Климент и Наум да стъпят на бълг. земя (Е. Георгиев, 1956, 1962, 1995).

 

Тази хипотеза изрично отнася възникването на П. к. с. към време с няколко години по-ранно от 885 и го локализира направо в Преслав и по-точно (в съгласие с популярно в миналото допускане) — в манастира „Свети Пантелеймон“ (Георгиев, 1995, с. 14). В най-общ смисъл цялата постановка е логически правдоподобна, но няма фактологическа опора в изворови данни. Обратно, солидно защитено е становището, според което есенните месеци на 885 или пролетните на 886, ознаменували началото на спасителната мисия на Б-я за Кирило-Методиевото дело и за слав. просветна кауза изобщо, са хронологически сигурният момент, след който вече може да се търсят внушителните очертания на книжовното средище, създадено в района на Плиска-Преслав.

 

В резултат на археол. и филологически проучвания от последните дветри десетилетия са изяснени функциите и значението на манастирския ансамбъл при Голямата базилика в Плиска, в който е била съсредоточена значителна учебна и книжовна дейност;

 

 

314

 

Цар Симеон и писателите. Картина от Д. Гюдженов, 1935 г.

 

това е мястото, където княз Борис I посреща Кирило-Методиевите ученици и в разговори с тях оформя плановете си за славянизирането на църковния и просветния живот. Обогатени са сведенията и за други ранни манастири в близките и по-далечните околности на първата бълг. столица. Особено ценни са археол. находки, които осветляват историята на Равненския манастир „Св. Богородица“, просъществувал докъм началото на XI в. (Т. Тотев-П. Георгиев, 1980; Т. Тотев, 1988; П. Георгиев, 1980, 1987, 1995; К. Попконстантинов, 1985, и др.). С изключителна документална стойност са фактите и заключенията за Плиска като първи организационен център на старобълг. книжнина, изложени в серия публикации на Г. Попов. По повод на откритите от него химнографски произведения на Климент Охридски и Константин Преславски той категорично обобщава въз основа на неопровержими текстови свидетелства, че всички попаднали в Б-я ученици на слав. първоучители на първо време са работили заедно; мястото е Плиска, а времето е „от момента на тяхното събиране там до заминаването на Климент за Кутмичевица“ (1995, с. 109).

 

През есента на 893, след като сваля от престола първородния си син Владимир (889—893) и осуетява опита му за

 

 

314

 

реставриране на езичеството и промяна на държ. политика, княз Борис поверява управлението на страната на третия си син Симеон. Столицата е преместена в Преслав, старобълг. език става официален в богослужението и всички административни сфери. Оповестени тържествено скоро след това на свикания в столичния град народен събор, тези решения създават условия за многостранния подем на П. к. с. Междувременно Климент и Наум последователно са изпратени в Охридската област, защото в югозападните земи на страната опасността от културната експанзия на Византия е най-голяма. В новата столица продължават дейността си презвитер Константин (не по-късно от 906 той вече е преславски епископ), преводачите презвитер Григорий и презвитер Йоан; сред организаторите на просветния живот е братът на княз Борис — черноризец Докс, с книжовна работа се занимава и синът му Тудор Доксов; в края на IX в. се откроява с преводаческа опитност и философски познания Йоан Екзарх; уникална по съдържание и жанр творба създава Черноризец Храбър. Ръководител и вдъхновител на посветените на книжовен труд е сам владетелят Симеон (893—927). Неговото книголюбие, християнското му усърдие, смисълът на политическата му идеология и размахът на културната му политика са традиционни теми в медиевистиката. В най-нови публикации се срещат ключовите формулировки „богоспасеният град Велики Преслав“, „Преслав — място на светостта“, които имат пряко отношение към просветителската му програма и цивилизационните му замисли и постижения (П. Георгиев, 1995; У. Федер, 1996). В тази насока науката вече разполага с увеличена информация за храмовото и манастирското строителство в столицата и околностите ѝ — една от най-убедителните характеристики за старобълг. духовност и културата на тази епоха (Тотев, 1985, 1987, 1990).

 

 

315

 

Творческата дейност в П. к. с. разширява обществените функции на старобълг. книжовен език, който — за разлика от времето на първоучителите — вече обслужва всички най-престижни за Средновековието институции — държ. власт, църковната организация, богослужението, образованието, както и двете разновидности на книжнината — художествената и специалната литература, напр. юридическата (Е. Дограмаджиева, 1983). Едва след края на Моравската мисия „езиковият инструмент“, създаден от славянско-византийските мисионери, се трансформира според израза на Пикио от „апостолски диалект“ в официален църковен език на Борисова и Симеонова България; оформя се нова езикова ситуация, старобълг. език се приравнява „към структурите на ерудирания и свещен гръцки и най-общо към утвърдения официален език на църковната и административната традиция“, т. е. придобива „самостоятелно достойнство“, сравнимо със статута на църковния латински на Запад и на гръцкия на Изток (Пикио, 1981, с. 26—28). Преславските книжовници са водещите личности в устремен процес на етнолингвистично самоосъзнаване. В градивна обстановка, която във висока степен отличава и втората половина на X в., тяхната духовна активност продължава да има значението на пробив в догматичната схема на триезичната ерес. С преклонение и постоянство те създават и поддържат култа към първоучителите, като полагат началото на една от най-самобитните линии в историята на бълг. словесно творчество. Само за няколко десетилетия сътвореното от тях превръща Б-я в равноправен строител на източноправославната култура, предоставяйки на останалите южни и на източните славяни не само богослужебни книги и обработен книжовен език (К. А. Максимович, 2001), но и огромно количество жанрово и тематично разнообразни съчинения.

 

Преводната литература на П. к. с. (често с компилативен характер и с отделни оригинални части) е представена с естественонаучно-богословски трудове (Шестоднев и Богословие в превод на Йоан Екзарх; Диалози на Псевдо-Кесарий, известни още като Въпроси и отговори на Силвестър и Антоний; според някои изследователи — и с Християнска топография на Козма Индикоплевст), енциклопедични богословски сборници (Изборник от 1073 и Изборник от 1076), сборници със съчинения на светите отци на църквата (Тринадесет слова на Григорий Богослов, Златоструй — избор от слова от Йоан Златоуст, Паренесис на Ефрем Сирин), проповеднически сборници (Учително евангелие на Константин Преславски по катените на тълкованията върху Евангелието на Йоан Златоуст и Кирил Александрийски), сборници на църковното законодателство (Номоканон на Йоан Схоластик и Номоканон на Фотий, запазен в Ефремовската кормчая; според някои изследователи — и Законъ соуднъıи людьмъ и Земеделския закон), цялостен корпус на библейските богослужебни книги и свод от старозаветни и новозаветни тълковни книги (коментари на Теодорит Кирски към Псалтира и пророческите книги, коментари на Иполит Римски към книгата на пророк Даниил; според някои изследователи — и коментарите на Псевдо-Атанасий към Псалтира, коментарите на Андрей Кесарийски към Апокалипсиса), хронографски компилативни сборници (Архивски, Вилненски и Варшавски хронограф), исторически съчинения (Историкии на Константин Преславски; Кратка хронография на патриарх Никифор I — Χρονογραφικὸν σύντομον; Хроника на Йоан Малала; според някои изследователи — и Хроника на Георги Арматол), природонаучни съчинения (откъс от Физиолога), ораторска проза (поучителни и похвални слова на Йоан Екзарх, Четири слова против арианите на Атанасий Александрийски

 

 

316

 

в превод на Константин Преславски, слова на Йоан Златоуст, слова на Петър Черноризец), житийна литература (жития за месец март в Супр. сб., жития на Йоан Златоуст, Антоний Велики, Панкратий Тавроминийски и Павел Тивейски; кратко житие на св. Бенедикт), църковно-теоретични съчинения, като Черковно сказание от патриарх Герман I в превод на Константин Преславски и Катехези на Кирил Ерусалимски (с вероятен преводач Константин Преславски, вж. Хилендарски листове), патерични сборници, апокрифи (Завети на дванадесетте патриарси, според някои изследователи — и апокрифна Лествица и Откровение Аврамово), календарни астрономически съчинения (пасхалии; седемхилядници; Учение за числата, преписано от Кирик Новгородец през 1136), съчинения на антични философи (Енхиридион на Епиктет). Към предполагаемата преводна книжнина, свързана с продукцията на П. к. с., отделни изследователи отнасят още Диалектика на Йоан Дамаскин, Осемте части на граматиката, Пандекти на Антиох, Апокалипсис от Псевдо-Методий Патарски, Слово на Иполит за Антихриста, Лествица от Йоан Климакс, Хроника на Георги Синкел, Тълковната палея, Юдейската война от Йосиф Флавий, Александрията на Псевдо-Калистен, „Пчела“, Тълкования на Теодорит Кир ски върху Петокнижието, житията на Теодор Студит, Нифонт, Андрей Юродиви и Сава Освещени.

 

Съществен дял от книжнината на П. к. с. са авторските творби на Черноризец Храбър („За буквите“), Константин Преславски (Азбучната молитва; Службата за Методий с два акростихови канона — вторият е от Климент Охридски, Канон с акростих за архангел Михаил, триоден цикъл трипеснеци и четирипеснеци за Велики пости с акростих, стихири с акростих за Четиридесетница, Рождество Христово и Богоявление, трипеснец с акростих в предпразничната Служба за Успение Богородично; Канон за Рождество Христово; цялата 42—а беседа, встъпленията и заключенията към останалите беседи в Учителното евангелие), Йоан Екзарх (Пролог към Богословието; началото и краят на Пролога към Шестоднева и отделни части в някои слова от Шестоднева; отделни пасажи в някои слова), Похвалата за цар Симеон в Изборника от 1073 (според някои изследователи неин автор е Йоан Екзарх), Беседа против богомилите от Презвитер Козма, словата на Петър Черноризец, Службата за цар Петър, авторските части в Палеята (Тълковната и пълната Хронографска палея), преславският Канон за Въведение Богородично от анонимен автор, предисловия и послесловия на старобълг. книжовници (на презвитер Григорий в Архивския хронограф, на презвитер Йоан в Житието на Антоний Велики, на Тудор Доксов в Четири слова против арианите в превод на Константин Преславски, на Константин Преславски към Учителното евангелие, предисловието към Златоструй). За предполагаеми оригинални съчинения на Константин Преславски някои учени приемат и ЖМ, Похвалното слово за Кирил и Методий, Службата за Кирил и Методий, Македонския кирилски лист, а други отнасят към предполагаемите авторски съчинения на Йоан Екзарх Македонския кирилски лист и предисловието към Тълковното евангелие.

 

Най-ранните старобълг. книжовни паметници, свързани в различна степен с П. к. с., са стигнали до наши дни само в кирилски преписи (Сав. кн., Супр. сб., Златоструй на Бичков, Македонски кирилски лист, Хилендарски листове; към този кръг могат да се причислят и неоцелелите преславски протографи на Остромировото евангелие от 1056—1057 и Изборника от 1073). Без съмнение обаче немалко творби на преславски книжовници първоначално са създадени на глаголица.

 

 

317

 

Археол. разкопки през последните десетилетия на XX в. опровергават разпространяваното дълго време схващане, че глаголицата е употребявана само в югозападните старобълг. области, а кирилицата — само в североизточните. Множеството открити глаголически надписи в Преслав (напр. надписът върху северната стена на баптистерия в Кръглата църква и глаголическият абецедар там, както и глаголическите букви по рисуваните керамични плочки от Патлейна), с. Равна, с. Мурфатлар, дн. с. Басараб, Северна Добруджа; смесеното глаголическо и кирилско писмо в надписите от с. Цар Асен (Силистренска област) и с. Крепча (Търговищка област) свидетелстват, че глаголицата е използвана и в столицата Преслав, и в по-отдалечените от нея краища през първата половина на X в. Въпреки липсата на старобълг. глаголически ръкописи, които могат безспорно да се свържат с дейността на П. к. с. (в известна степен само Зографското евангелие би могло да се отнесе към североизточен старобълг. книжовен център), филологическите изследвания доказват, че през 90-те г. на IX в. съществува преславска глаголическа традиция. Част от нея са акростиховите химнографски творби на Константин Преславски, Азбучната молитва (с акростих според глаголическата азбука), „За буквите“ на Черноризец Храбър (срв. глаголическия състав на азбуката и някои цифрови означения в Московския препис). Македонският кирилски лист вероятно е имал глаголически оригинал. Предполага се, че Йоан Екзарх е създал преводите си на Богословието и на Шестоднева на глаголица (доказателство за това са някои цифрови несъответствия, особено явни в сръбския препис от 1263). Следи от глаголическо писмо има и в 13-те слова на Григорий Богослов (буквите , , , в най-ранния препис от XI в.). Съществува мнение, че и Симеоновият прототип на Изборника от 1073 е глаголически (основната му част от л. 86а до л. 264а разкрива глаголически правописен архетип). Първоначалният слав. превод на някои старозаветни библейски книги с тълкования също е с глаголическа първооснова (напр. глаголически букви има в тълковните книги на 16-те пророци). Основателно е да се смята, че глаголически е и старобълг. превод на коментарите на Иполит към книгата на пророк Даниил, фрагмент от който е оцелял в Погодинските кирилско-глаголически листове от XII в. (там са налице множество глаголически букви). Не е изключено и коментарите на Теодорит Кирски към Псалтира първоначално също да са писани на глаголица. С глаголически букви е бил осъществен и преводът на някои истор. съчинения от продукцията на П. к. с., напр. Историкиите на Константин Преславски и Кратката хронография на патриарх Никифор. Следи от глаголическо писмо се откриват в преводни съчинения по хронология, напр. в кратките хронографски статии и в календарния трактат с пасхалия в състава на Тълковната палея, както и в седемхилядниците. От глаголически протограф са преписани Пандектите на Антиох, както показва кирилският препис от XI в. Някои специалисти предполагат глаголически първообраз за Златоструя от XII в. (л. 4—62, 114—188, 189, 190—195), Катехезите на Кирил Ерусалимски (вж. реда с глаголически букви в най-ранния кирилски препис от XII в.), превода на Константин Преславски на Четири слова против арианите (вж. разминаванията в числените стойности на годините в приписката на Тудор Доксов; това мнение се оспорва от Ив. Дуйчев (1940) и се подкрепя от А. Ваян (1954) и Попконстантинов — В. Константинова (1984).

 

Следователно през първите две десетилетия на X в. в скрипториите във и около Преслав двете азбучни системи — глаголицата и кирилицата — се употребяват едновременно (според някои изследователи първата е използвана само

 

 

318

 

за църковни нужди, а втората има само светска употреба в битовата и канцеларската писменост). Замяната на глаголицата с кирилица до окончателното ѝ налагане като официална азбука в Източна Б-я не става изведнъж, а е продължителен процес, при който новите кирилски книги съжителстват с глаголическите. В светлината на тези данни трябва да се разглежда и истор. известие за т. нар. прѣложение кънигъ в Повесть временных лет и в Лѣтописецъ въскорѣ на патриарх Никифор I, което се тълкува различно — като замяна на глаголицата с кирилица или като извършване на слав. превод на Свещеното писание и замяна на грц. богослужебни книги със славянски. Равностойното функциониране на двете графични системи в П. к. с. през първите десетилетия на X в. показва, че прѣложение кънигъ не може да означава промяна на писмената система и обявяване на кирилицата за единствено официално писмо като част от постановлението на всенародния събор през 893. Ако този събор е наложил кирилицата като официално писмо, труден за обяснение е фактът, че приблизително три десетилетия след него в Б-я продължава да се създава глаголическа книжнина на най-високо държ. и църковно равнище.

 

Съществена част от дейността на П. к. с. е извършеното вероятно в първите десетилетия на X в. редактиране на Кирило-Методиевия библейски превод. През ΧΙΧ—ΧΧ в. палеославистиката установява наличие на преславска редакция (според някои изследователи — превод) на книгите от Осмокнижието, I—IV книга Царства, Книгата на Йов, Псалтира с коментари на Теодорит Кирски, Песен на песните с тълкования, пророческите тълковни книги (на Исая и Даниил, Йеремия, Йезекиил, Дванадесетте малки пророци), Евангелието и Апостола (И. Е. Евсеев, 1897, 1905; В. А. Погорелов, 1901, 1910; А. В. Михайлов, 1908, 1912; Н. Л. Туницки, 1918; Μ. Г. Попруженко, 1936; Ив. Добрев, 1978, 1979; А. А. Алексеев, 1985, 1988). В техния текст се срещат едни и същи лексикални замени, характерни и за преславските небиблейски преводни и оригинални паметници. Това единство по отношение на лексикални предпочитания и норми, както и фактът, че редакцията на библейските книги е засвидетелствана под формата на цитати в съчинения от Златния век на старобълг. книжнина, са доводи за нейната атрибуция към книжнината на П. к. с. Редактираният библейски текст е в пълния си обем и в голямата си част е придружен с тълкования на светите отци, поради което се предполага, че не е имал богослужебна употреба, а е бил библиотечно (частно) притежание.

 

Една от особеностите на преславската лексикална редакция е освобождаването от ненужните гърцизми (включително и от някои староевр. заемки), които последователно се превеждат със слав. съответствия. От друга страна, в редактирания в П. к. с. библейски текст има определен кръг предпочитани лексикални синоними, които или заменят по-архаичните речникови варианти, или съществуват редом с тях. Специфична черта е и наличието на прабългаризми.

 

Липсата на последователно и цялостно редактирани ръкописи показва, че лексикалната норма в П. к. с. няма строго задължителен характер, а е „отворена“, допускаща вариативност както по отношение на лексикалните дублети, така и по отношение на морфологичните варианти и синтактичните конструкции. Изборът между кирило-методиевски и преславски синоними зависи от индивидуалните предпочитания на книжовника, от стила и подготовката му, а може би и от нормите на конкретното манастирско средище. Редакционните поправки в Преслав целят обновяване и разширяване на лексикалното богатство на съществуващия превод. Затова в ръкописите със следи от преславска редакция

 

 

319

 

са налице и лексикални особености, характерни за първоначалния библейски превод. Преславската книжовна лексика, обогатена с думи от старобълг. говори в Североизточна Б-я, не отхвърля по-архаичната Кирило-Методиева лексика, а най-често съществува редом с нея като синонимна. Така преславските текстове се включват в корпуса на единния, общ старобълг. книжовен език.

 

Въпреки липсата на ръкопис, който стопроцентово и в цялостен обем да отразява резултатите от преславската редакция на старобълг. библейски книги, оцелелите по-късни преписи разкриват с достатъчна яснота следите от тази редакторска дейност. За нея по отношение на Евангелието свидетелстват преди всичко староруските пълни апракоси от XII в. (евангелията Юриевско, Мстиславово, Добрилово, Типографско № 6 от РГАДА), както и палимпсестовите части на Зографското евангелие, староруското Архангелско евангелие от 1092, отделни разночетения от староруското Галичко евангелие от 1143, редица среднобълг. евангелия (Добромировото от XII в., Боянското от XIII в., Търновското от 1273, Тертеровото от 1323 и др.), някои старосръбски евангелия от XIII в. (Вълкановото евангелие, Рашкото, Мокрополското). Отделните преписи пазят в различна степен лексикалните редакционни поправки, които понякога са концентрирани в една или повече части, а в други случаи са разпръснати из целия евангелски текст успоредно с по-архаичните лексикални варианти.

 

В П. к. с. е редактиран и текстът на Апостола, последиците от което най-цялостно са отразени в староруския Толстовски апостол от XIV в. и частично в Слепченския, Христинополския и в някои други руски преписи на Апостола от XIV в. Проучванията на Попруженко (1936) и Добрев (1984) установяват, че именно с текста на Толстовския апостол (представител на втората редакция у Г. А. Воскресенски) съвпадат апостолските цитати от Беседа против богомилите на Презвитер Козма, написана най-вероятно ок. 968—970, следователно тази редакция е съществувала преди това време.

 

Преславски по тип образци са съхранени в два староруски преписа на Псалтира от XI в. — Чудовския с коментарите на Теодорит Кирски и богослужебния Бичковски псалтир. Изследователската традиция представя текстовата им версия като резултат от преработка в преславски книжовен кръг (Погорелов, 1910; Х. Лънт, 1976).

 

В преславска книжовническа среда е редактиран и първоначалният Методиев превод на Осмокнижието, както личи от оцелелите слав. пълни (чети) ръкописи. Най-явни са следите от тази редакторска дейност в руските преписи на Осмокнижието от XIV—XVI в. (в еднаква степен по отношение на паримейните и непаримейните части); те са по-слаби в ръкописите от т. нар. междинна група (по-последователно са редактирани непаримейните им части) и най-слаби — в южнослав. ръкописи (при тях съвсем незначително са редактирани паримиите). Важно значение за датирането на редакцията на библейския текст имат някои истор. свидетелства в междинната група преписи на Осмокнижието — хронографските фрагменти (от 944) в най-ранния (XIV в.) слав. ръкопис (РГБ, ф. 304, ТСЛ № 1) и списъкът на виз. императори (до 920) в Архивския хронограф (РГАДА, ф. 181, № 3, 279/685) и Варшавския хронограф (Националната библиотека във Варшава, BOZ cim 83), както и титулуването на Симеон като княз в поместената в него приписка на презвитер Григорий. Преславската текстова версия на Осмокнижието е станала известна на руските книжовници най-късно в началото на XII в., както показва включването ѝ в Посланието на митрополит Климент Смолятич (1147—1155) до презвитер Тома. Така подобно на руските преписи на Евангелието,

 

 

320

 

Апостола и Псалтира, и руските четипреписи на Осмокнижието най-цялостно отразяват редакторската дейност на преславските книжовници. Именно затова немалко изследователи обявяват преславската редакция на библейските книги за руска; надценявайки статистиката от случайно оцелелите преписи, те допускат методологическа грешка, като не разграничават въпроса за произхода ѝ от въпроса за разпространението ѝ. Ръкописите се обявяват за руски не само по отношение на тяхната графика, правопис и фонетика, но и по отношение на морфосинтаксиса и лексиката им и по този начин се пренебрегва фактът, че първоначалният превод е български и следователно в тях на граматическо и лексикално равнище е отразена старобълг. езикова норма (Воскресенски, 1896; Михайлов, 1896).

 

От гледна точка на морфосинтаксиса редактираните в П. к. с. библейски книги показват редица характерни особености: предаване на грц. членуван инфинитив в род. пад. с конструкцията дaже (ı-ако, ı-акоже) и инфинитив; предаване на грц. членувани причастия с подчинени изречения с иже-конструкции; наличие на форми само за II сигматичен аорист; предпочитане на причастни форми при глаголите от IV старобълг. спр. на -ити от типа родивъ; употреба на творителен предикативен пад.; употреба на някои съюзни средства, засвидетелствани предимно в текстове от Преслав; честа употреба на суфикс за притежание * -jь при образуването на притежателни прилагателни срещу грц. род. пад. с притежателна функция; предаване на грц. род. притежателен пад. със старобълг. генетивни форми вместо с притежателни прилагателни; предпочитане на синтетични императивни форми; предаване на грц. пасив с възвратни глаголни форми със сѧ вм. с причастни форми в страдателен залог; случаи на задпоставни показателни местоимения с тенденции към развой на членни форми, и др.

 

Голяма част от тези особености са присъщи и на небиблейските произведения (преводни и оригинални) от П. к. с., които, макар и запазени в по-късни преписи (предимно руски и по-малко сръбски), отразяват лексикалната и морфосинтактичната езикова структура на първоначалния превод. Така за преславската книжнина е установен комплекс от езикови средства с нормативен характер, присъщи на източнобълг. диалектна област, като

 

            - употреба на задпоставни показателни местоимения (предимно тъ, та, то и сь, си, се) с тенденция към функция на членни форми (Супр. сб., Шестоднева и словата на Йоан Екзарх, Учителното евангелие на Константин Преславски, Похвалата на цар Симеон в Изборника от 1073, Златоструй от XII в., словата на Петър Черноризец) (В. Вондрак, 1896; Ив. Гълъбов, 1962, 1976; А. Минчева, 1991; М. Тихова, 1995);

 

            - предпочитане на кратките форми на личното и възвратно-личното местоимение за вин. и дат. пад., особено на дателните притежателни енклитики ми, ти, си и дателните и винителните форми нъı, въı (Сав. кн., триодните песнопения и Учителното евангелие на Константин Преславски, словата на Йоан Екзарх, Похвалата на цар Симеон в Изборника от 1073, Златоструй от XII в.) (Вондрак, 1896; Д. Иванова-Мирчева, 1971; Минчева, 1991);

 

            - форми за перфект без спомагателен глагол и самостоятелна употреба на еловите причастия със засилена несвидетелска функция (Супр. сб., Учителното евангелие на Константин Преславски, Златоструй от XII в., Изборника от 1073, надписа върху източната крепостна стена на Вътрешния град в Преслав (Тихова, 1995, 1996);

 

            - употреба на въпросителни местоимения (Супр. сб., Златоструй от XII в., Шестоднева на Йоан Екзарх);

 

            - разширени относителни и обобщителни местоимения с формантите -то и -се (Супр. сб., Шестоднева на Йоан Екзарх, Златоструй от XII в., Беседа против богомилите на Презвитер Козма) (Гълъбов, 1957);

 

 

321

 

            - склонност към дублетни местоимения, наречия и съюзи с формант -же (Похвалата на цар Симеон в Изборника от 1073);

 

            - сегашни глаголни форми за 3 л. ед. и мн. ч. без окончание -тъ (Супр. сб., творби на Йоан Екзарх, Похвалата на цар Симеон в Изборника от 1073, Златоструй от XII в.);

 

            - сегашни форми за 1 л. мн. ч. с окончание -мъı при тематични глаголи (Супр. сб., Похвалата на цар Симеон в Изборника от 1073, словата на Петър Черноризец);

 

            - склонност към синтетични императивни форми за 1 л. мн. ч. наред с аналогични описателни форми (Похвалата на цар Симеон в Изборника от 1073);

 

            - предпочитане на прости форми за бъдеще време (Похвалата на цар Симеон в Изборника от 1073), но успоредно с това разширяване на описателните форми за бъдеще време с имѣти;

 

            - по-голяма граматикализация при описателните форми за бъдеще време с хотѣти;

 

            - отрицателни императивни форми за забрана от типа не мози и инфинитив (Супр. сб., Шестоднева на Йоан Екзарх, Йзборника от 1073);

 

            - добре запазени консонантни кратки -u- и -s- основи не само при съществителни от това склонение, но и при съществителни от други склонитбени типове (Супр. сб., Похвалата на цар Симеон в Изборника от 1073, словата на Петър Черноризец);

 

            - честа употреба на притежателни прилагателни със суфикс -jь (Похвалата на цар Симеон в Изборника от 1073).

 

            - По отношение на падежната система повече или по-малко присъщи на преславските текстове са формите на творителен предикативен пад. (Шестоднева на Йоан Екзарх, Похвалата на цар Симеон в Изборника от 1073, Псевдо-Методиевото Откровение) (Минчева, 1973, 1991);

 

            - разширяване на винителните форми особено след предлозите въ и на;

 

            - предпочитане на конструкции с предлог отъ;

 

            - някои редки старинни предложно-падежни употреби;

 

            - дателни форми за прякото допълнение към хотѣти.

 

По-голямата част от посочените характеристики са лингвистични иновации (често от балк. тип), засегнали по-бързо източния ареал на старобълг. говори, други може да се разглеждат като общослав. архаизми; повечето явления са със статус на книжовна норма, но има и такива, които са варианти в рамките на по-старата книжовна практика, а трети са предимно стилистично маркирани в границите на даден преславски текст. Специално са проучени редица лингвистични особености у Йоан Екзарх (предимно в текста на Шестоднева), напр. синтаксиса на номиналните конструкции (Е. Дворжакова, 1959), формите за бъдеще време (Иванова-Мирчева, 1987), аналитичните и синтетичните варианти при управлението на глаголите verda dicendi (А. Шьоберг, 1995).

 

Изследванията върху съюзната система на преславски по произход текстове (Дограмаджиева, 1980; Добрев, 1981; Минчева, 1981 и др.) показват предпочитания и честа употреба на причинните съюзи имь, имьже, имьжесе, елма; съюза да в подчинено изречение за условие предимно в състава на сложния съюз аще да; присъединителния съюз таче; съчинителния съюз ти; съюзите акъı, отънелѣже, донелѣже, не бо, не бо нъ, ино бо, задлозите дѣлѧ и дѣльма; въвеждането на главното изречение с корелат то, ако се предхожда от подчинено изречение за условие (Сав. кн., Супр. сб., Шестоднева и Богословието на Йоан Екзарх, Похвалата на Йоан Екзарх за Йоан Богослов, Македонския кирилски лист, Беседата против богомилите на Презвитер Козма, словата на Петър Черноризец). Въпреки естественото гръцко влияние в преводните съчинения синтаксисът на преславските книжовници запазва слав. си специфика, като развива и разширява някои по-стари синтактични конструкции. Така в Богословието и Шестоднева Йоан Екзарх предава genitivus absolutus и διὰ cum infinitivo не само чрез аналогични книжовни конструкции, но и чрез по-близките до слав. реч подчинени обстоятелствени изречения.

 

 

322

 

В превода на Четири слова против арианите Константин Преславски предава genitivus absolutus и accusativus cum infinitivo както със съответните старобълг. конструкции dativus absolutus и dativus cum infinitivo, така и с подчинени изречения, за да изрази мисълта си по-достъпно и разбираемо (Ал. Милев, 1977). Пак там книжовникът превежда грц. членуван инфинитив с различни изразни средства — не само със старобълг. инфинитив, но и със съществителни имена или спретнати глаголни форми. Той проявява избирателност и в преводните части на Учителното евангелие по отношение на грц. конструкции модален глагол + дат. пад. + инфинитив, но не винаги следва дословно грц. образец (Ив. Иванова, 1994).

 

Широкият жанров и тематичен обхват на преславската книжнина определя и нейния много богат речников фонд, формиращ нов етап в развитието на книжовния старобълг. език. Обогатяването на Кирило-Методиевото словно наследство става чрез включване на лексеми от източнобълг. говорна област, функциониращи често като дублети в рамките на единния книжовен език. Преславските книжовници предпочитат определен кръг речникови синоними, които се откриват и в преводните, и в оригиналните им творби. Научни изследвания установяват напр. лексикални паралели между Златоструя и Супр. сб.; Изборника от 1073 и Лествицата на Йоан Синайски, Шестоднева на Йоан Екзарх и Учителното евангелие на Константин Преславски; Паренесиса на Ефрем Сирин и редица преславски текстове; съчиненията на Йоан Екзарх и Сав. кн., Супр. сб., Златоструя и Беседата на Презвитер Козма; Службата за цар Петър и Беседата на Презвитер Козма, и др. Вариативният характер на лексикалната норма определя и характерното за произведенията на П. к. с. изобилие от речникови синоними и дублети. Въвеждат се в обръщение нови думи (лексикални неологизми), разширява се семантиката на стари думи. Изгражда се научна, философска и богословска терминология — за пръв път се формират термини в областта на астрономията, анатомията, зоологията, ботаниката, психологията, географията, поетиката, архитектурата. Създават се множество нови сложни думи — някои с праслав. потекло, други по подобие на народноразговорни модели, а трети са калки от гръцки. Обект на редица лексиколожки проучвания са чуждите думи и тяхната адаптация в преславските текстове (преки и опосредствани гърцизми; прабългаризми; латински по произход думи, определяни като моравизми); редките лексеми и хапаксите в отделни творби; абстрактната лексика и нейните семантични и структурни особености. Проучването на словообразуването в паметниците от П. к. с. показва придържане към традициите на слав. словообразувателни модели, като предпочитането на някои от тях се разглежда като последица от влиянието на народноразговорната реч, напр. отглаголни съществителни с наставка -ъ вм. -не (Шестоднева на Йоан Екзарх, Супр. сб.), деятелни съществителни с наставка -ьць вм. -тель (Шестоднева на Йоан Екзарх). С голяма честота е употребата на абстрактни съществителни с наставки -ость и -ьство (Шестоднева на Йоан Екзарх, Изборника от 1073), събирателни съществителни с наставка -ые (Шестоднева на Йоан Екзарх, Супр. сб.), отглаголни съществителни с отвлечено значение на -не (Шестоднева на Йоан Екзарх, Изборника от 1073).

 

Преводаческите норми и стилът на свързваните с П. к. с. текстове се формират въз основа на лексикални и синтактични критерии. Преславските книжовници доразвиват Кирило-Методиевата традиция за точен превод с адекватно отразяване и на съдържанието, и на израза, т. е. смисълът на оригинала се

 

 

323

 

запазва при възможно максимално следване на формата и съобразяване с особеностите на слав. реч. Днес вече е коригирано господстващото дълго време схващане за съзнателен буквализъм спрямо грц. първообрази; в преобладаващите случаи преводът в преславските текстове е точен, ясен и художествен. Отглас от принципа да се пази тъждеството на смисъла и да се преодолява буквалният превод (срв. Похвалата в Изборника от 1073, Македонския кирилски лист, Пролога на Йоан Екзарх към Богословието) са някои похвати, представени различно в различните преславски преводи: превеждане на една и съща грц. дума по два и повече начина според контекста и значението ѝ; относително рядко заемане на чуждици и запазване на малък брой непреведени гърцизми обикновено като термини; по-свободно предаване на отделни грц. думи наред с дословното; запазване на слав. рекция при глаголите; следване на грц. словоред, ако не се нарушава смисълът, но ако грц. словоред противоречи на слав. модели — предпочитане на слав. езикова структура, и др. Някои книжовници от П. к. с. се придържат в по-голяма степен към Кирило-Методиевите норми на превод, а у други (напр. у Йоан Екзарх) тези норми придобиват специфично развитие чрез двойния превод на една грц. дума или чрез по-изявената техника на вариране.

 

Книжовната продукция на Преславската школа е продължение на Кирило-Методиевите традиции, техен естествен развой, обогатил практиката с нови граматически и лексикални характеристики. Преславските книжовници не нарушават езиковите норми в старите образци, а само разширяват употребите на отделни морфо-синтактични явления, допълват Кирило-Методиевото словно наследство с нови книжовни и диалектни лексеми, които най-често съжителстват с по-старите в границите на общия книжовен речников фонд. Като следват и доразвиват уменията на първоучителите, те превръщат единния книжовен старобълг. език в полифункционална нормативна система.

 

 

            Лит.:

·       Палаузов Сп. Век болгарского царя Симеона. СПб., 1852, 8+166 с.;

·       Будилович А. С. Исследование языка древнеславянского перевода XIII слов Григория Богослова по рукописи имп. Публичной библиотеки XI века. СПб., 1871, 152 с.;

·       Малинин В. Исследование Златоструя по рукописи XII в. имп. Публичной библиотеки. Киев, 1878, 422 с.;

·       Воскресенский Г.А. Древний славянский перевод Апостола и его судьбы до XV века. Опыт исследования языка и текста славянского по рукописям XII—XV вв. М., 1879, 349 с.;

·       Леонид архим. Библиографические разыскания в области древнейшего периода славянской письменности IX—X вв. — ЧОИДВ 1890, 3, с. 1—19;

·       Воскресенский ГА. Древнеславянский Апостол. Послания Св. Апостола Павла по основным спискам четырех редакций рукописного апостольского текста. С разночтениями из пятидесяти одной рукописи Апостола XII—XVI вв. 1. Послание к римлянам. Сергиев Посад, 1892, 51+227 с.; 2. Послание святого апостола Павла к коринтянам 1-ое. Сергиев Посад, 1906, 26 + 209 с.; 3.-5. Послание святого апостола Павла к коринтянам 2-ое, к галатам и к ефесянам. Сергиев Посад, 1908, 16 + 328+45 с.;

·       Воскресенский Г. А. Характеристические черты четырех редакций славянского перевода Евангелия от Марка по 112 рукописям Евангелия XI—XVI вв. М., 1896, 8 + 305 с.;

·       Михайлов А. В. К вопросу о тексте книги Бытия пророка Моисея в Толковой Палее. — Варшавские университетские известия, 1896, 1, с. 1—23;

·       Vondrák V. О mluvě Jana Exarcha bulharského. Příspěvek k dějinám církevní slovanštiny. Praha, 1896, 102 p.;

·       Eвcеев И. E. Книга пророка Исаии в древнеславянском переводе. СПб., 1897, 145 с.;

·       Шахматов А. А. Древнеболгарская энциклопедия X века. — ВВр, 7, 1900, с. 1—15;

·       Погорелов В. Библиотека Московской Синодальной типографии. 3. Псалтыри. С приложением статьи „О редакциях славянского перевода Псалтыри“. М., 1901, с. III-LXIV, 1—175;

·       Евсеев И. Е. Григорий пресвитер, переводчик времени болгарского царя Симеона. — ИОРЯС, 7, 1902, 3, с. 356—366;

·       Leskien A. Zum Sestodnev des Exarchen Johannes. — ASPh, 26, 1904, p. 1—70;

·       Евсеев И. Е. Книга пророка Даниила в древнеславянском переводе. СПб., 1905, 90 + 183 с.;

·       Михайлов А. В. Древнеславянский перевод книги Руфь. — РФВ, 60, 1908, 3—4, с. 1—36;

·       Погорелов В. Толкования Феодорита Киррского на Псалтырь в древнеболгарском переводе. Рассмотрение списков и исследование особенностей псалтырного текста. Варшава, 1910, 237 с.;

 

 

324

 

·       Михайлов А. В. Опыт изучения текста книги Бытия пророка Моисея в древнеславянском переводе. 1. Паримейный текст. Варшава, 1912, 21+342+460 с.;

·       Jagić V. Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. 2 изд. Berlin, 1913, 552 p.;

·       Tуницкий Л. Книги XII малых пророков с толкованиями в древнеславянском переводе. 1. Книги Осии, Иоиля, Амоса, Авдия и Ионы. Сергиев Посад, 1918; Iljinskij G. Погодинские кирилловско-глаголические листки. — Bsl, 1, 1929, р. 86—118;

·       Миятев Кр. Симеоновата църква в Преслав и нейният епиграфичен материал. — БПр, 1, 1929—1930, 1, с. 100—124;

·       Ильинский Г. А. Где, когда, кем и с какой целью глаголица была заменена „кириллицей“? — Bsl, 3, 1931, р. 79—88;

·       Иванова В. Следите от глаголица в Източна България. 1. Глаголският надпис в Преслав. 2. Кирилският надпис над с. Калугерица. — Bsl, 4, 1932, p. 227—235;

·       Попруженко M. Козма Пресвитер. Болгарский писатель X века. С., 1936 (БСт, 12), 299+92 с.;

·       Дуйчев Ив. Из старата българска книжнина. 1. Книжовни и исторически паметници от Първото българско царство. С., 1940, 24+263 с.;

·       Vaillant A. Les dates dans la Chronologie de Constantin le Prêtre. — Bsl, 9, 1948, p. 186—191;

·       Vaillant A. Discours contre les Ariens de Saint Athanase. Version slave et traduction en français. Sofia, 1954, 266 p.;

·       Гeоpгиев Е. Пренасянето на Кирилометодиевата книжовна традиция от Велика Моравия в България. — В: Сборник в чест на академик Александър Теодоров-Балан по случай деветдесет и петата му годишнина. С., 1956, с. 203—212;

·       Гълъбов Ив. Към историята на относителните местоимения в българския език. — В: Езиковедски изследвания в чест на акад. Ст. Младенов. С., 1957, с. 65—72;

·       Конески Бл. Словата на Чована Егзарха. — MJ, 7 1957, 1, с. 13—25;

·       Jaksche Н. Glagolitische Spuren im Sestodnev des Exarchen Johannes. — WSl, 3, 1958, p. 138—142;

·       Dvořáková E. К překladu nominálních konstrukcí v Sestodněvu Joanna Exarchy. — Bulletin Vysoké školy ruského jazyka a literatury, 3, 1959, p. 141—167;

·       Георгиев Е. Разцветът на българската литература в IX—X в. С., 1962, с. 56—68;

·       Гълъбов Ив. Проблемът за члена в български и румънски език. С., 1962, с. 70—99;

·       Weiher Е. Studien zur philosophischen Terminologie des Kirchenslavischen. — WSl, 9, 1964, p. 147—175;

·       Миятев Кр. Средища на старобългарската култура. — В: Тържествена сесия за 1100-годишнината на славянската писменост. 863—1963. Доклади и материали. С., 1965, с. 97—100;

·       Lägreid А. Der rhetorische Stil im Šestodnev des Exarchen Johannes. Wiesbaden, 1965 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 4), 90 p.;

·       Soulis G. C. The Legacy of Cyril and Methodius to the Southern Slavs. — Dumbarton Oaks Papers, 19, 1965, p. 19—43;

·       Гълъбов Ив. Преслав в историята на стария български книжовен език. — В: Преслав. 1. С., 1968, с. 125—137;

·       Гълъбов Ив. Ранни школи на стария български книжовен език. — БЕ, 18, 1968, с. 141—148;

·       Иванова-Мавродинова В. За украсата на ръкописите от Преславската книжовна школа. — В: Преслав. 1. С., 1968, с. 80—124;

·       Лихачов Д. С. Размисли за националното своеобразие и европейското значение на старобългарската литература. — ЛМ, 14, 1970, 2, с. 78;

·       Златарски В. Н. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1971, с. 227—232, 244—265, 338—350;

·       Иванова-Мирчева Д. Йоан Екзарх Български. Слова. 1. С., 1971, с. 70—71, 136—140;

·       Birnbaum Н. Zum infiniten Ausdruck der Prädikation bei Johannes dem Exarchen. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 37—47;

·       Минчева А. Творительный предикативный в „Шестодневе“ Иоанна Экзарха. — ВМУ историкофилологическая серия, 1973, 2, с. 67—73;

·       Баранкова Г. С. О словообразовании существительных в списках „Шестоднева“ Иоанна экзарха Болгарского. — В: Памятники русского языка. Вопросы исследования и издания. М., 1974, с. 141—156;

·       Гълъбов Ив. Една интересна и важна особеност на Учителното евангелие на Константин Преславски. — В: Преслав. 2. С., 1976, с. 86—90;

·       Lunt Н. The Byčkov Psalter. — Slovo, 25—26, 1976, p. 255—261;

·       Иванова-Мирчева Д. К вопросу о характеристике болгарских переводческих школ от IX—X до XIV века. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 1, p. 37—48;

·       Милев А. Старобългарският превод на „Четири слова против арианите“. — Старобългарска литература, 2, 1977, с. 61—73;

·       Hansасk Е. Der Übersetzungsstil des Exarchen Johannes. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 3, p. 33—59;

·       Добрев Ив. Гръцките думи в Супрасълския сборник и втората редакция на старобългарските богослужебни книги. — БЕ, 28, 1978, с. 89—98;

·       Минчева А. За синтаксиса в Синайския патерик. — Slovo, 28, 1978, р. 89—104;

·       Добрев Ив. Текстът на Добромировото евангелие и втората редакция на старобългарските богослужебни книги. — БЕ, 29, 1979, с. 9—21;

·       Иванова Кл. За Хилендарския препис на първия Симеонов сборник. — Старобългарска литература, 5, 1979, с. 57—96;

·       Sadnik L. Zur Lexik des Exarchen Johannes. — StS, 25, 1979, p. 345—351;

·       Георгиев П. Старобългарски писала от Плиска и Преслав. — Археология, 22, 1980, 3, с. 43—50;

·       Дограмаджиева Е. Въпроси на книжовната теория и практика у Йоан Екзарх с материал от съюзната система на „Шестоднева“. — БЕ, 30, 1980, с. 108—115;

·       Тотев Т., П. Георгиев. Нови данни за облика на някои манастири в Плиска и Преслав. — В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. С., 1980, с. 130—136;

·       Велчев В. Традициите на Преславската книжовна школа в историята на старобългарската литература. — ЕЛ, 36, 1981, 6, с. 1—15;

 

 

325

 

·       Добрев Ив. Съдържали Македонският кирилски лист откъс от произведение на Константин Философ — Кирил за преводаческото изкуство? — Старобългарска литература, 9, 1981, с. 20—32;

·       Дограмаджиева Е. Своеобразие этапов книжного староболгарского языка. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 1, р. 55—61;

·       История на България. 2. Първа българска държава. С., 1981, с. 238—243, 251—260, 296—323;

·       Марков Н., С. Лисицов. Нов старобългарски писмен паметник от Преслав. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 2, p. 79—85;

·       Минчева А. За текста на Македонския кирилски лист и неговия автор. — Старобългарска литература, 9, 1981, с. 3—19;

·       Пикио Р. Мястото на старата българска литература в културата на средновековна Европа. — ЛМ, 25, 1981, 8, с. 19—36;

·       Баранкова Г. С. Лексикални особености в паметниците от Преславската книжовна школа. — ЕЛ, 37, 1982, 1, с. 40—48;

·       Георгиев Е. Возникновение Преславской литературной школы. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 1, р. 16—28;

·       Динеков П. Някои въпроси около Преславската книжовна школа. — Старобългарска литература, 12, 1982, с. 3—13;

·       Дограмаджиева Е. Разпространение на книжовния старобългарски език в българска езикова среда. — В: Първи международен конгрес по българистика. София, 23 май—3 юни 1981. Симпозиум кирилометодиевистика и старобългаристика. С., 1982, с. 115—127;

·       Минчева А. Към въпроса за кирило-методиевските традиции в дейността на преславските книжовници. — ЕЛ, 37, 1982, 6, с. 29—39;

·       Божилов Ив. Цар Симеон Велики (893—927). Златният век на Средновековна България. С., 1983, с. 41—86;

·       Димитров П. Характер и значение на Следсимеоновата епоха. — В: Преслав. 3. Варна, 1983, с. 115—123;

·       Дограмаджиева Е. Обществени функции на старобългарския книжовен език. — БЕ, 33, 1983, с. 286—289;

·       Добрев Ив. Апостолските цитати в Беседата на Презвитер Козма и преславската редакция на Кирило-Методиевия превод на Апостола. — В: Кирило-Методиевски студии. 1. С., 1984, с. 44—62;

·       Карачорова И. Лексиката на Чудовския псалтир и преславската редакция на старобългарските богослужебни книги. — БЕ, 34, 1984, с. 53—61;

·       Коледаров П. Кога е завършил българският „Златен век“? — Отечество, 9, 1984, 21, с. 23—26;

·       Поп Константинов К., В. Константинова. Към въпроса за черноризец Тудор и неговата приписка. — Старобългарска литература, 15, 1984, с. 106—118;

·       Минчева А. Предложните конструкции в „Шестоднева“ на Йоан Екзарх в светлината на българския исторически синтаксис. — Зборник Матице Српске за филологију и лингвистику, 27—28, 1984—1985, с. 479—485;

·       Алексеев А. А. Цитаты из Песни песней в славянской письменности (цитаты и текстология). — Старобългарска литература, 18, 1985, с. 74—92;

·       Добрев Ив. Кирило-Методиевите ученици през първите години след пристигането им в България (886—893). — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 129—160;

·       Дуйчев Ив. Първата културно-просветна школа в средновековна България.— -В: Дуйчев Ив. Пътеки от утрото. С., 1985, с. 57—72;

·       Пенев П. Основни проблеми около появата на първия старобългарски превод на Апостола и неговата по-нататъшна съдба (Преглед на изследванията). — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 113—116;

·       Попконстантинов К. Разпространение на старобългарската писменост през IX—XI в. (По епиграфски данни). — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 39—69;

·       Тотев Т. Дворцовият манастир в Преслав. — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 70—84;

·       Вайер Е., X. Миклас. Преводачески похвати в Богословието на Йоан Екзарх в сравнение с по-късни паралелни преводи. — Старобългарска литература, 19, 1986, с. 29—59;

·       Златанова Р. Комуникативни типове изречения в книжовния старобългарски език (по материал и от превода на „Слова против арианите“ от Константин Преславски). — Palaeobulgarica, 10, 1986, 3, р. 20—39;

·       Петканова Д. Старобългарска литература. 1. IX—XII в. С., 1986, с. 201—272;

·       Георгиев П. За началото на славянската просветна и книжовна дейност в България (886—893 г.). — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 291—303;

·       Мирчева Д. Сложните форми за бъдеще време в езика на Йоан Екзарх Български. — В: Въпроси на българския книжовен език до Възраждането. С., 1987, с. 250—261;

·       Попконстантинов К. Глаголическата писмена традиция в средновековна България през IX—XI в. (по епиграфски данни). — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 283—290;

·       Тотев Т. Родов манастир на владетелите в Преслав. — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 120—128;

·       Федер У., Р. Новак. За приноса на Методиевите ученици в тълкувателната литература. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 304—310;

·       Шрайнер П. Греческий язык и кириллица на территории Болгарии. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 274—282;

·       Алексеев А. А. Четий перевод св. Мефодия между Служебным и Толковым текстами св. Писания у славян. — Symposium Methodianum, p. 565—577;

·       Новикова А. Некоторые наблюдения над лексикой Воскресенского евангелия. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 3, р. 66—86;

·       Тотев Т. Епиграфски свидетелства за старобългарската писменост. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 2, p. 83—92;

·       Славова T. Преславска редакция на Кирило-Методиевия старобългарски евангелски превод. — В: Кирило-Методиевски студии. 6. С., 1989, с. 15—129;

·       Димитров П. Изборниците на цар Симеон. — ЛМ, 37, 1990, 7, с. 3—16 (същото в: Die slawischen Sprachen, 21, 1990, p. 17—39);

 

 

326

 

·       Лалева Т. Така нареченото Четвърто слово от Атанасий Александрийски срещу арианите в превод на Константин Преславски. — Старобългарска литература, 22, 1990, с. 108—162;

·       Минчева А. Архаизми и нови черти в езика на Преславската книжнина. — СФ-С, 19, 1990, с. 138—144;

·       Тотев Т. Старобългарските манастири в светлината на археологическите разкопки и проучвания. — Старобългарска литература, 22, 1990, с. 3—13;

·       Велчева Б. Правописът на Светославовия изборник от 1073 г. и неговите старобългарски успоредици. — В: Симеонов сборник (по Светославовия препис от 1073 г.). 1. Изследвания и текст. С., 1991, с. 130—147;

·       Минчева А. Старобългарският книжовен език в Симеоновия сборник по преписа от 1073 г. — В: Симеонов сборник (по Светославовия препис от 1073 г.). 1. Изследвания и текст. С., 1991, с. 162—181;

·       Славова Т. Евангелски и апостолски цитати в словата на Климент Охридски и преславската книжнина. — В: Кирило-Методиевски студии. 8. С., 1991, с. 60—83;

·       Станков Р. Локализация древнеболгарских переводных текстов в свете так называемой „охридской“ и „преславской“ лексики (На материале Исторической Палеи). — Palaeobulgarica, 15, 1991, 4, р. 83—91;

·       Thomson Fr. John the Exarch’s Theological Education and Proficiency in Greek as Revealed by His Abridged Translation of John of Damascus’ „De Fide Orthodoxa“. — Palaeobulgarica, 15, 1991, 1, p. 35—58;

·       Zlatanova R. Zur altbulgarischen Übersetzung des Zwölfprophetenbuches. — Die slawischen Sprachen, 28, 1991, p. 173—197;

·       Костова Kp. Преславските текстове и проблемите на българската историческа диалектология. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 3, р. 17—22;

·       Божилов Ив. Преславската цивилизация. — В: Преслав. 4. С., 1993, с. 33—48;

·       Миклас X. От Преславския събор до Преславската школа. Въпроси на графематиката. — Palaeobulgarica, 17, 1993, 3, р. 3—12;

·       Мострова Т. За преславската основа на най-ранния превод на Лествицата. — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на Наум Охридски. С., 1993, с. 204—213;

·       Иванова Ив. За един тип модални конструкции в Учителното евангелие на Константин Преславски. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 2, р. 66—71;

·       Николова Св. За най-стария български средновековен препис на Стария завет. — Старобългарска литература, 28—29, 1994, с. 110—118;

·       Русек И. За славянския превод на Паренесиса от Ефрем Сирин. — В: Търновска книжовна школа. 5. Велико Търново, 1994, с. 335—347;

·       Спасова М. Към въпроса за значението на чрьтл и положение кънигъ в препис от преславски превод на словата на Григорий Богослов. — Проглас, 3, 1994, 2, с. 13—23;

·       Шиваров Н. Взаимни трудове и общ възход. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 1, р. 89—95;

·       Богдановић Д. Кшижевна школа и књижевно средиште. — В: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 37—40;

·       Буланин Д. Житие Павла Фивейского — болгарский перевод X века. — В: Кирило-Методиевски студии. 10. С., 1995, с. 5—21;

·       Верещагин Е. М. К дальнейшему изучению переводческого искусства Иоанна Экзарха Болгарского. — В: Преславска книжовна школа. 1. Шумен, 1995, с. 212—225;

·       Вечеркa R К толкованию языковых норм Преславской литературной школы. — В: Преславска книжовна школа. 1. Шумен, 1995, с. 181—185;

·       Георгиев Е. Възникването на Преславската книжовна школа. — В: Преславска книжовна школа. 1. Шумен, 1995, с. 7—18;

·       Георгиев П. Богоспасеният град Велики Преслав. — В: 1100 години Велики Преслав. 1. Шумен, 1995, с. 87—102;

·       Георгиев П. Манастирът при Голямата базилика в Плиска — средище на просветна и книжовна дейност през IX—X век. — В: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 332—337;

·       Георгиева Т. Към характеристиката на „Златоструй“ от XII век. — В: 1100 години Велики Преслав. 2. Шумен, 1995, с. 334—348;

·       Давидов А. Някои лексикални успоредици между Йоан Екзарх и Презвитер Козма. — В: Преславска книжовна школа. 1. Шумен, 1995, с. 290—296;

·       Дунков Д. Преславската лексика в староруското евангелие — пълен апракос от сбирката на Хлудов. — В: Преславска книжовна школа. 1. Шумен, 1995, с. 353—358;

·       Златанова Р. Преславският превод на Дванадесетте малки пророци. — В: 1100 години Велики Преслав. 1. Шумен, 1995, с. 229—272;

·       Йовчева М., Л. Тасева. Преславската книжовна норма в Берлинския препис на псевдо-Методиевото откровение. — В: 1100 години Велики Преслав. 2. Шумен, 1995, с. 290—306;

·       Мострова Т. Старобългарският превод на книгата Иеремия по преписи от XIV—XVI век. — Palaeobulgarica, 19, 1995, 2, р. 9—27;

·       Пичхадзе А. К истории четьего текста славянского Восьмикнижия. — Jews and Slavs, 3, 1995, p. 94—107;

·       Попов Г. Произведения на Климент Охридски и Константин Преславски. — В: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 96—114;

·       Русек Й. Из наблюденията върху лексиката на Екзарховия „Шестоднев“. — В: Преславска книжовна школа. 1. Шумен, 1995, с. 262—268;

·       Славски Ф. Няколко бележки за езика на Йоан Екзарх Български. — В: Преславска книжовна школа. 1. Шумен, 1995, с. 250—253;

·       Тасева Л., М. Йовчева. Преводачески особености в книга на пророк Иезекиил по ръкопис F. I. 461 от Руската национална библиотека. — Palaeobulgarica, 19, 1995, 4, р. 40—52;

·       Тихова М. За някои езикови особености в Учителното евангелие на Константин Преславски. — В: 1100 години Велики Преслав. 2. Шумен, 1995, с. 313—333;

·       Тихова М. Към синтаксиса на словата на Петър Черноризец. — В: Преславска книжовна школа. 1. Шумен, 1995, с. 297—300;

·       Тот И. Орфографические школы времени Иоанна Экзарха. — В: Преславска книжовна школа. 1. Шумен, 1995, с. 186—191;

 

 

327

 

·       Шьоберг А. Синонимическое употребление синтетического и аналитического управления глаголов verba dicendi в Шестодневе Иоанна Экзарха. — В: Преславска книжовна школа. 1. Шумен, 1995, с. 240—244;

·       Темчин С. Текстологическая значимость церковнославянской лексики: восточноболгарская лексика в древнерусском Мстиславовом евангелии. — Славяноведение, 1996, 1, с. 63—72;

·       Тихова М. Самостоятелни елови причастия в Учителното евангелие на Константин Преславски. — В: Медиевистични изследвания в памет на Пейо Димитров. Шумен, 1996, с. 58—66;

·       Федер У. Преслав — място на светостта в българското национално самосъзнание. — В: Свети места на Балканите. Благоевград, 1996, с. 277—280;

·       Георгиева Т. Наблюдение над някои езикови особености на Златоструй от XII век. — Проглас, 6, 1997, 1—2, с. 48—58;

·       Иванова К. Приименна употреба на показателните местоимения в Учителното евангелие на епископ Константин Преславски. — В: Преславска книжовна школа. 2. Шумен, 1997, с. 41—56;

·       Минчева А. Актуални езикови проблеми на преславската книжнина. — В: Преславска книжовна школа. 2. Шумен, 1997, с. 15—22;

·       Мирчева Е. Прояви на Преславската преводаческа и редакторска школа в Слово № 21 от Супрасълския сборник. — Palaeobulgarica, 21, 1997, 2, р. 12—22;

·       Панайотов В., Н. Николов. Архивски сборник — археографски бележки (апокрифът „Завети на дванадесетте патриарси“). — В: Преславска книжовна школа. 2. Шумен, 1997, с. 95—115;

·       Самойлова Н. Преславская лексика в евангельских цитатах Супрасльского сборника. — Palaeobulgarica, 21, 1997, 1, р. 85—89;

·       Тихова М. Книгата Битие в библиотеката на цар Симеон. — В: Преславска книжовна школа. 2. Шумен, 1997, с. 116—150;

·       Алексеев А. А. Текстология славянской Библии. СПб., 1999, с. 163—171;

·       Славова Т. Глаголическата традиция в преславската книжнина. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 1, р. 35—46;

·       Костова Kp. Правопис и фонетика на преславските текстове. С приложение Житие на Антоний Велики. Велико Търново, 91 с.;

·       Полывянный Д. И. Культурное своеобразие средневековой Болгарии в контексте византийско-славянской общности IX—XV веков. Иваново, 2000, с. 30—93;

·       Темчин С. О развитии письменной культуры Восточной Болгарии до 971 года. — Slavistica Vilnensis, 49, 2000, 2, р. 61—77;

·       Максимович К. А. К оценке вклада Кирилла и Мефодия в создание общеславянского книжно-письменного языка. — Palaeoslavica, 9, с. 222—239;

·       Василева Н. „Лествицата“ и преславската редакция на старобългарския книжовен език. — В: Преславска книжовна школа. 6. С., 2002, с. 165—174.

 

Лиляна Грашева, Татяна Славова

 

 

    (78). ПРЕСПА — средновековен град (X—XIV в.), столица на бълг. държава от 80-те г. на X в. докъм 1015. В източниците П. се споменава като топоним — име на езеро или на селище върху остров. По тази причина и поради липсата на достатъчно писмени известия истор. топография на града с всичките му съставни части не е ясна. Целенасочени археол. проучвания са затруднени от обстоятелството, че районът е на територията на три съвременни държави: Македония, Гърция и Албания. С името П. днес се означава високата планинска котловина в Западна Македония, затворена от планините Баба, Петрино (Исток), Галичица, Звезда (Иван) и Горбец. В средата ѝ са разположени Голямото Преспанско езеро и Малкото Преспанско езеро, свързани с тесен проток. Двете езера с прилежащите им части от сушата и островите спадат към два дяла на котловината, наричани съответно Горна П. и Мала (Долна) П.

 

Резултатите от теренните обхождания и откъслечните разкопки, записаните народни предания и сведенията от истор. източници ситуират живот и строителство от края на Ранното средновековие на следните места: 1) големия о-в Св. Ахил в Малкото Преспанско езеро; 2) църквата „Св. Герман“ в с. Герман; 3) о-вите Град и Мали град в Голямото Преспанско езеро; 4) царското имение (βασιλικὴαὐλὴ) на северния бряг на езерото при с. Царев двор; 5) крепостта Василида (Βασιλίδα) на билото на планината между П. и Охрид. Всички се намират на голямо разстояние помежду си (до 40 и повече км), имат различно местоположение и трудно може да се схващат като единно селище, а представляват по-скоро голяма агломерация от различни елементи на един поселищен организъм, свързани от басейна на двете езера и поради това означавани в изворите като τὴν λίμνην τὴν λεγομένην Πρέσπαν (залива, наречен Преспа).

 

Върху о-ва Св. Ахил е разположен същинският град П. Размерите му —

 

 

328

 

Църквата „Св. Ахил“ в Преспа, графична реконструкция

 

ок.1700 м дължина и до 500 м ширина, са достатъчни за голям град през периода X—XIV в. Централната му част се издига на височина до 60 м над езерото, а периферията е ниска и обрасла с тръстика. Наличните данни сочат, че централната част от острова е била укрепена, като височините Кале и Кулата в двата ѝ края са имали самостоятелни укрепления. В първото от тях според Й. Иванов е бил царският дворец, а при другото — Патриаршията. Склоновете и крайбрежието на острова влизат в рамките на „външен“ град, където са били разположени повечето от църквите и вероятно жилищните квартали. Северният край на острова, където са съвременното с. Ахил (Аил) и пристанът за лодките, е познат под името Порта, което дава известни основания да се предполага, че градът е имал и външни укрепления. По наличието на порта пристан П. може да бъде сравнена с ранносредновековния бълг. град на дунавския о-в Пъкуюл луй Соаре (Румъния), а по концентричното разположение на „външен“ и „вътрешен“ град — със старите столици Плиска и Преслав.

 

До началото на XX в. местните жители си спомнят местата на 10—12 църкви, а общият им брой според бележките на В. И. Григорович е бил над 40. Най-значим сред тях е катедралният храм „Св. Ахил“, чиято олтарна част е сравнително добре запазена. През 60-те г. на XX в. той е проучен цялостно от Н. Муцопулос. В план църквата е трикорабна базилика с неразчленен притвор. Страничните кораби са били с галерии, а протезисът и диакониконът са били увенчани с малки куполи. Размерите на храма са внушителни — дължина над 41 м и ширина над 21 м. „Св. Ахил“ се смята за една от седемте съборни църкви на княз Борис I (852—889). В централната апсида е запазен многостъпален синтрон, а над него върху стенната мазилка са нарисувани 18 арки с имената на епископските катедри, подчинени на бълг. архиепископ-патриарх по времето на Западното бълг. царство. Списъкът е доказателство, че „Св. Ахил“ е бил катедрален храм на Преспанската архиепископия-патриаршия, за която се знае от т. нар. Дюканжов списък на бълг. архиепископи и от втората грамота (1020) на имп. Василий II Българоубиец (976—1025). Според археол. материали църквата е съществувала от края на X докъм началото на XV в. В истор. източници тя се споменава в периода от края на X до началото на XII в. и отразява най-пълно историята на П. от това време. Построяването ѝ се отнася към времето непосредствено след завземането на гр. Лариса (дн. в Гърция) от бълг. войски (983) и пренасянето на мощите на почитания там епископ св. Ахил (IV в.) в П., където са се намирали дворците на цар Самуил (997—1014), издигнал разкошен и величествен храм на името на светеца. С църквата са свързани редица събития от живота на цар Самуил, на неговото семейство и на приемниците му цар Гаврил-Радомир (1014—1015) и цар Иван-Владислав (1015—1018). В нея е погребан самият Самуил, починал „на блатистия остров Преспа“, както Михаил Аталиат нарича о-ва Св. Ахил. При разкопките на Н. Муцопулос в южния кораб на базиликата е открито погребение (в саркофаг „Г“),

 

 

329

 

чиито особености позволяват неговото идентифициране с гроба на цар Самуил.

 

Църквата „Св. Герман“ е разположена на източния бряг на Малкото Преспанско езеро, по пътя от о-в Св. Ахил към Битоля. От западната ѝ страна е открит Самуиловият надпис (993), изрязан в единия от ъглите на голяма плоча с гнезда за инкрустация на три метални кръста, в памет на родителите на Самуил и на неговия най-голям брат Давид. Църквата е малка кръстокуполна постройка с клетъчен градеж, характерен за местното строителство през X—XI в. Двата надписа върху стенописта ѝ (от 1743) говорят, че тя е посветена на цариградския патриарх Герман I (715—730), който се сочи и за неин ктитор. Това обаче основателно се отхвърля като недостоверно, тъй като архитектурата на храма не може да се датира преди края на X в. Има основание да се приеме, че той е бил построен по времето и по инициатива на бълг. патриарх Герман-Гаврил, чиято Катедра според Дюканжовия списък на бълг. архиепископи е била в П. Изглежда, че името на цариградския патриарх е било прието за патрон на църквата от едноименния бълг. патриарх Герман-Гаврил. В единия от надписите е посочено, че повторното стенописване на храма е извършено през 1006. Най-вероятно е той да се е намирал в границите на манастир, основан от бълг. патриарх през 80-те г. на X в. В него по-късно са били погребани родителите и братът на цар Самуил, а също така и самият патриарх Герман-Гаврил.

 

О-вите Град и Мали град вероятно са имали характер на крепости замъци в съседство със столичния град. При непрекъснатите войни с Византия те са били много необходими. При военна опасност са могли да се използват за резервни резиденции. Бреговете на островите са скалисти и високи, а климатът им през летните месеци е по-здравословен в сравнение с климата на о-в Св. Ахил. Археол. проучвания на по-големия остров напоследък дават възможност да се изследва едната от двете еднокорабни църкви от XIV в. Източно от нея е установен некропол с гробове от Античността и Ранното средновековие (X—XI в.). Според предание на острова е имало общо 7 църкви и дворец с градини на царя (вероятно Самуил), а също и затвор. Известното може да се свърже твърде хипотетично с истор. сведения за заточаването на зетския княз Иван-Владимир през 90-те г. на X в. в „охридските краища, на едно място, което се нарича Преспа и дето се намираха дворците на този император“ (т. е. на Самуил).

 

Царското имение при с. Царев двор се локализира според данни на топонимията, народни предания и истор. сведения от началото на XIII в. Разположено в най-плодородната част от Преспанската котловина, то води началото си от времето, когато П. е владетелска резиденция и столичен център.

 

Крепостта Василида се споменава два пъти в Хрониката на Йоан Скилица — Георги Кедрин във връзка със събития от 1018 и 1040. Според нея тя е била изградена от Василий II Българоубиец по пътя от Охрид към П. „на върха ... на междинната планина“, която се идентифицира с планината Петрино. Името на крепостта („Царствена гледка“) отговаря точно на местоположението ѝ и на величествения изглед, който се открива от нея към Охридското и Преспанското езеро. Името Василида може да означава още и „Царска гора (планина)“ или „Царско имение“. Може да се предположи, че тази изключителна местност е била собственост на бълг. царе от П. и Охрид, а след 1018 — на виз. императори. Крепостта е охранявала най-прекия път между двата центъра на бълг. държава и е съществувала преди виз. завоевание. Подобни на нея крепости вероятно е имало и на други места по планинските

 

 

330

 

височини около Преспанската котловина.

 

Популярно е становището, че П. е политически и духовно-религиозен център на Западната бълг. държава за кратко време и при провъзгласяването на Самуил за цар (997) столицата е преместена в стария административен и църковен център Охрид. Наличните истор. сведения опровергават това и сочат, че П. е главен център на държавата в продължение на повече от 35 г. Столицата и седалището на Църквата са пренесени в Охрид едва при Иван-Владислав, след като престолът е узурпиран от него и Давид е назначен за бълг. патриарх. След покоряването на бълг. държава от гърците през 1018 П. влиза в състава на Охридската архиепископия, без да е епископско седалище. По време на въстанията на Петър Делян (1040) и Георги Войтех (1072) градът играе отново ролята на политически център на възстановената за кратко време бълг. власт. Вследствие на това през 1072 той е опустошен от западни наемници във виз. армия, които „унищожили останалите в Преспа български дворци и ограбили местния храм, издигнат на името на св. Ахил”. По времето на архиепископ Теофилакт Охридски П. е възстановена и през 1107 там се свиква епископски събор. През XII—XIII в. градът се споменава спорадично във връзка най-вече с военни конфликти в района. По това време той е провинциален център в рамките на Византия и Б-я. Окончателно запада към XIV в. След унищожаването на Охридската архиепископия (1767) местната епархия е наречена Преспанска митрополия поради старата слава на П. като църковен център, но седалището на Катедрата остава в Охрид.

 

 

            Лит.:

·       Григорович В. Очерк путешествия по европейской Турции. Μ., 1877, с. 112—113; Милюков П. Христианские древности Западной Македонии. — ИРАИК, 4, 1899, с. 47—53;

·       Иванов Й. Цар Самуиловата столица в Преспа. — ИБАД, 1, 1910, с. 55—80;

·       Трайчев Г. Преспа. С., 1923, 92 с.;

·       Снегаров И. История на Охридската архиепископия. 1. С., 1924, с. 25;

·       Злоковић М. Старе цркве у областима Преспе и Охрида. — Старинар, 3, 1924—1925, 3, с. 116—120;

·       Иванов Й. Дюканжов списък на българските архиепископи. — В: Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 566 (фототипно изд. С., 1970);

·       Иванов Й. Ктиторски надписи от църквата в с. Герман. — В: Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 255—263 (фототипно изд. С., 1970);

·       Иванов Й. Самуиловият надпис от 993 г. — В: Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 25 (фототипно изд. С., 1970);

·       Симеон митрополит. Писмата на Теофилакта Охридски, архиепископ български. — СбБАН, 27, 1931, с, 81, 132, 151—152, 214—215;

·       Πελεκανίδης Σ. Βυζαντινὰ καὶ μεταβυζαντινὰ μνημεῖα τῆς Πρέσπας. Θεσσαλονίκη, 1960, 152 p.;

·       Снегаров И. Преспа през погледа на един гръцки археолог. — ИИИ, 11, 1962, с. 241—250;

·       Annales anonymi presbyteri de Dioclea. — ИБИ, 12. C., 1965, c. 174;

·       Grabar A. Deux témoignages archéologiques sur l’autocéphalie d’une église: Prespa et Ochrid. — ЗбРВИ, 8, 1964, 2, c. 163—168;

·       Attaleiatae M. Historia. — ИБИ, 11. C., 1965, c. 186;

·       Scylitzes I., G. Cedrenus. Historarium compendium. — ИБИ, 11. C., 1965, c. 276, 292, 295, 303, 337;

·       Sigilla Basilii. — ИБИ, 11. C., 1965, c. 41;

·       Кънчов В. Избрани произведения. 1. С., 1970, с. 399—401;

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1971, с. 603—604; 2. С., 1972, с. 55, 148, 319, 346, 503—507;

·       Томоски Т. Белешки за некой месности во Македония во почетокот на XI век. — В: 1000 години од востанието на Комитопулите и создавањето на Самуиловата държава. Зборник материали. Скопје, 1971, с. 203—212;

·       Томоски Т. Преспа во средниот век. Историја. — Списание на сојузот на Друштвото на историчарите на СР Македонија, 15, 1979, 2, с. 49—80;

·       История на България. 2. С., 1981, с. 402—405;

·       Грабар А. Две археологични доказателства за автокефалията на една църква. Преспа и Охрид. — В: Грабар А. Избрани произведения. 2. С., 1983, с. 322—325;

·       Алексова Б. Курбиново, Преспа. Архитектонска декоративна пластика. — Лихнид. Зборник на трудови, 5, 1983, с. 57—70;

·       Moutsopoulos N. Le tombeau du tsar Samuil dans la basilique de Saint Achille à Prespa. — EB, 20, 1984, 3, p. 114—126;

·       Prinzing G. Historisch-geographische Bemerkungen zu Zarev dvor und Malaina. — Bsl, 49, 1988, p. 213—220;

·       Битракова-Грозданова В. Археолошките истражувања во Преспа во 1967—1968 година. — Macedoniae acta archaeologica, 9, 1988, p. 187—202;

·       Битракова-Грозданова В. Ископувањата на Голем град во 1980 година. — Macedoniae acta archaeologica, 9, 1988, p. 203—210;

 

 

331

 

·       Гeоpгиев П. За столицата Преспа след Йордан Иванов. — Известия на Историческия музей — Кюстендил, 4 [за 1992], 1996, с. 89—299;

·       Пириватрич С. Самуиловата държава. Обхват и характер. С., 2000, с. 188—199.

 

Павел Георгиев

 

 

    ПРИБИНА — слав. княз; вж. Блатненско княжество, Коцел, Нитра, Панония.

 

 

    (79). ПРИЛОЖНИ ИЗКУСТВА в България през IX—X век. Проучванията на ранносредновековните бълг. селища създават сравнително широка и ясна картина за развитието на приложните художествени дейности в тях. На границата между занаята и художественото творчество, П. и. достигат особено висока степен на развитие във втората бълг. столица Преслав в края на IX и през X в. Това се отнася за всички видове дейности, свързани с украсата на сградите, облеклото, накитите и бита. В градските ателиета се създават най-добрите местни образци на каменната декоративна пластика, рисуваната керамика за украса на сградите и за бита, златарството и металопластиката, художествената обработка на кост. П. и. са в тясна взаимозависимост в репертоарно, стилово и дори в изразно отношение както помежду си, така и с монументалните изкуства, с производството на декоративни тъкани, с художествената илюстрация на книгата. Същата закономерност се забелязва и при развитието на виз. П. и. Преливането на общи елементи в жанровете на П. и. през Средновековието е тяхна характерна особеност. Развитието на този вид творчество в Б-я през Ранното средновековие е в пряка зависимост от голямото строителство и организацията на държ. центрове, от промените в изискванията на бълг. общество при напредъка във феодализацията на държавата и нуждите на най-висшите слоеве във феодалната йерархия.

 

   Металопластиката е свързана с производството на ателиета на Балк. п-в, обслужвали виз. градове, включени през IX в. в пределите на бълг. държава. От друга страна, металопластиката не е непозната и в номадския бит на прабългарите, донесли умения за художествена обработка на метала от дългия си път към Балканите. В Б-я при контактите между двете традиции се създава основа и за масово, и за елитно производство на метални изделия.

 

Редките произведения на торевтиката (съдовете от Съкровището от Наг Сент Миклош и сребърната чаша с надпис на жупан Сивин от Преслав) независимо от стиловата общност, която показват с други произведения на бълг. изкуство, имат и много общи белези с изкуството на голям ареал в Евразия. В науката съществуват различни мнения за техния произход, притежание и датировка. Чашата на жупан Сивин е подчертано близка с виз. металопластика. В нея има мотиви от източни образци, характерни за иконоборския период във Византия. Същевременно тя е подобна по форма на глинени съдове от Преслав, а и ред произведения на различни П. и. от това време имат същата орнаментика. Това се отнася и до техниката на произведения на металопластиката, създадени в Б-я за масови нужди. Друга чаша от тази група, намерена в съкровището от Готланд, занесена там от нормана Харалд Хардрат, също се приписва на бълг. торевтика. Не може да се изключи обаче възможността и двете чаши да са производство на виз. ателиета. Затова те не могат да бъдат категорични свидетелства за бълг. модели.

 

Най-добра представа за развитието на художествената обработка на метала през IX—X в. дават моделите, по които се изливат или изковават украси за апликиране към т. нар. български колани. Техен образец са намерените части от златни апликации от Мадара и Плиска. Те доказват, че майсторите на луксозния

 

 

332

 

накит в Б-я са познавали и прилагали съвършено всички традиционни обработки. Античните и виз. техники се съчетават със стилове и техники, познати и усвоени в Северен Кавказ, както и със стари ирански и сарматски традиции. Стилът на тези накити и на други групи произведения (напр. сребърни произведения на т. нар. маджарски стил — апликации за конски сбруи и др.) показва липса на единство. Те са еклектични и характерни както за Византия, така и за номадите.

 

Преславското съкровище

 

Голяма група от откритите художествени накити са работени в античен стил. Те произхождат най-вече от Южна Б-я и се свързват с производствената практика на виз. ателиета за накити, запазили се в бълг. държава. Най-забележителната находка на накитни предмети е т. нар. Преславско съкровище, заровено по време на българо-виз. войни през X в. в околностите на бълг. столица. То съдържа луксозни златни бижута, украсени с емайли и скъпи камъни. Между тях са: части на диадема от златни пластинки с емайлови изображения, изработени вероятно в императорските ателиета на Константинопол, огърлица от златни верижки с емайлови пластинки, обици, висулки, апликации и др. Част от бижутата може би са изработени в Преслав. Накитите в съкровището се датират от IX—X в.; принадлежали са на жена от висшата аристокрация — вероятно от Преславския двор. Към същата група спадат един троен (енколпион) златен кръст с изображения, украсен с ниелоа (от Плиска), както и златни апликации с перли и ажурни животински изображения (от Преслав). Като цяло накитите свидетелстват за проникване на висококачествени виз. произведения, които стават модели в развитието на художествената металопластика през Ранното бълг. средновековие.

 

  Стара практика за местното антично и ранновиз. наследство си резбата върху кост. Тя има собствени традиции и у прабългарите. Съчетават се две техники — гравиране и дялане в релеф. Резбата се използва за украса на различни предмети от бита. В Преслав се намират и костени предмети, предназначени за съчетание с друг материал (дърво, мрамор и др.). В костта се заимстват в миниатюрно пространство мотиви от художествената обработка на камъка и дори техники, взети от нея. Общите мотиви са въжето, плетеницата, растителният повлек (той се среща и в металообработването). Обикновено в релеф са изработвани костени произведения с чисто декоративни функции, а имащите практическо предназначение се гравират. В Преслав са съществували ателиета за работа върху кост (като изкуство и като занаят). Намерени са и екземпляри от вече украсени костени предмети. Редките образци от изображения на животни или светци следват стила на другите

 

 

333

 

изкуства от IX—X в. Съществува мнение (Ст. Бонев), че монументалната украса е оказала въздействие върху цялостното стилово оформяне на художествената косторезба. Професионалното равнище, на което са изпълнени някои от произведенията ѝ, свидетелства за дейността на майстори приложници с изграден вече вкус.

 

Нови за изкуството на IX—X в. са две приложни техники — на каменната декоративна пластика и на рисуваната и глазирана белоглинена декоративна керамика.

 

   Познанията за каменната пластика не позволяват да се откроят етапите, предшестващи високата степен на развитието ѝ. Тя се появява в напълно завършен вид във връзка с широкото и богато строителство във Велики Преслав. Наистина в Плиска през първата половина на IX в. съществува вкус към монументалната скулптура, както и към декоративните елементи от по-ранни строежи. Каменната украса на постройките обаче не е била задължителен елемент на градската украса. При строителството в Преслав към пластичния декор се подхожда по нов начин. Сградите се проектират с великолепна външна и вътрешна декорация от камък и мрамор.

 

Костена плочка с релефни изображения на светци от местността Селище

 

Има всички основания да се мисли, че внезапната поява на началните произведения от каменната резба, единни стилово и осъществени на много високо техническо равнище, е резултат от внос на специалисти от Византия. Те вероятно създават единна концепция за украсата на първите представителни сгради в столицата (Двореца, Дворцовата базилика и други църковни постройки). Тази концепция се отличава с познания за композиция и мода, с много висока степен на декоративност, представена е от екземпляри на пластика, предназначени за точно определено място. Репертоарът от мотиви е разнообразен, целенасочено се търсят множество ефекти. Този първи етап на пластично-декоративното майсторство в Преслав създава забележителни произведения и изгражда декоративния стил за по-нататъшното развитие на пластичното творчество. В последвалите два етапа, вече през X в., се долавят известни промени в стила по отношение на чуждите влияния. Приблизително на границата между първия и втория етап стои внушителната пластична украса на Кръглата църква в Преслав.

 

 

334

 

Рисуван керамичен съд от Дворцовия манастир в Преслав

 

Друг образец на пластичната идея и нейното развитие в Преслав е малката църква в местността Аврадака, в която вече усвоените средства за декоративна украса се реализират в триизмерните фасадни скулптирани животински форми, характерни за т. нар. предромански тенденции на ранносредновековното европ. изкуство.

 

Мотивите, използвани в каменната пластика, са съобразени с богатия репертоар на пластичното творчество на Средиземноморието от Античността през ранновиз. епоха до съвременното на Преслав изкуство. Те регистрират богатство от идеи и постижения, които вече са трансформирани и включени в композиции съобразно с християнските естетически изисквания. Особено значение имат пластичните зооморфни изображения върху архитектурните детайли. Митологични, фантастични или реалистични, те се изработват с най-добрата техника на релефа, но са стилизирани в духа на декоративност, присъщ на Средновековието. Заслужават внимание конзолите с релефи на зайци и патици; рамката за врата с изображение на крилат лъв от Двореца и др.

 

Каменната декоративна пластика украсява сградите с архитектонични детайли, използват се сполии и се правят нови образци, стените се облицоват с орнаментирани в духа на арабеската фризове и ортостати. Помещенията са с антични корнизи с релефни палмети. Касите на входовете или оформленията на прозоречните отвори също са богато украсени, като за всеки детайл се подбират специални мотиви. При запазено стилово единство е постигнато разнообразие във вариантите на мотивите.

 

Техниките на изработка на детайлите са различни: от плоския лентест релеф до заоблената повърхност на животинските релефни изображения, от ажурния мотив до плоската суха резба. Повърхностите са не само орнаментално, но и пластично моделирани в различни профили. Откритите в Преслав отпадъци и инструментариум свидетелстват, че производството е ставало на място, при самите строежи. Доказани са само места за производство на детайли за подова мозайка в опус сектиле от рязани в различни форми разноцветни мраморни кубчета, които оформят подовите настилки като килим. Вероятно в ателиета са били работени детайлите, в които са инкрустирани в гнезда разноцветни и различни по форма мрамори, глазирана керамика, стъкло, кост и др. Те са били предназначени за вътрешно обзавеждане на представителни сгради или църкви в столицата. Това е една от най-интересните приложни техники на Преслав, показваща висока степен на синтез в П. и.

 

   Рисуваната и глазираната керамика е особено типична за престолния град. Предназначението ѝ е различно — за керамична иконопис, оформления за иконостаси, облицовки за архитектурни детайли в интериора, инкрустации и самостоятелни декоративни елементи (напр. розетата от Кръглата църква), както и за битови съдове. Производството на керамика възниква също към края на IX в. в Преслав и остава ограничено в неговите ателиета. То е източно по тип, предфаянсово по техника.

 

 

335

 

Използват се светлите глини на района, рисува се с цветни бои и глазури. Орнаменталните мотиви и композициите им са разнообразни. Работи се във временни ателиета до строежите, където керамиката се използва в по-големи количества, но и в постоянни ателиета (в местностите Тузлалъка, Патлейна, Под манастира), които задоволяват и пазарни потребности. Ателиетата са в чертите на манастирски и граждански комплекси, в тях работят специалисти. Производството на декоративни керамични елементи е предназначено за подови настилки (Кръглата църква, Тузлалъка), за корнизни облицовки, облицовки на колони и капители (Патлейна), облицовки за арки, за инкрустация в каменни елементи от украсата. В тази функция рисуваната керамика от преславски тип свидетелства за широкия синтез между изкуствата и приложните дейности през IX—X в. в бълг. столица. Мотивите в керамиката принадлежат към широкия кръг на орнаменталния репертоар, познат и от другите П. и., но техниката на рисуване ги обогатява с разноцветните си ефекти. Битовата керамика (трапезните съдове) е много богата по орнаментика и форми, но нейното разпространение е доста ограничено, което показва, че тя е била предназначена само за най-луксозния бит.

 

Глазирана стомна с релефна украса от Дворцовия манастир в Преслав

 

Квадратни керамични плочки с птици от Дворцовия манастир

 

По въпроса за произхода и източника на рисуваната и глазирана керамика, както и за точното време на появата ѝ в Преслав няма съществени различия в становищата на специалистите. Смята се, че това става към самия край на IX в., а източникът ѝ е Месопотамия, която предава техниката ѝ на Константинопол и на Б-я с посредничеството на арабското изкуство в Източното Средиземноморие.

 

Общността в стила на П. и., степента на развитието им в Преслав (а за някои по-традиционни — и в други старобълг. центрове), постиженията и собственият почерк на творците им показват, че те са самостоятелна проява на ранносредновековното бълг. изкуство. Може да се говори за собствен стил и собствени ателиета, но не и за школи. Несъмнена е същността им на вариант на средновековното изкуство на Евразия.

 

 

336

 

            Лит.:

·       Миятев Кр. Кръглата църква в Преслав. С., 1932, 282 с.;

·       Миятев Кр. Преславската керамика. С., 1936, 156 с.;

·       Акрабова-Жандова И. Принос към проучването на керамичното производство в Преслав. — ИАИ, 22, 1959, с. 223—238;

·       Мавродинов Н. Старобългарското изкуство. С., 1959, с. 115—132, 179—184, 221—256;

·       Тотев Т. Сребърна чаша с надпис от Преслав. — ИАИ, 27, 1964, с. 5—15;

·       Акрабова-Жандова И. Преславската рисувана трапезна керамика. — В: Преслав. 2. С., 1976, с. 62—85;

·       Друмев Д. Златарското изкуство. С., 1976, 647 с.;

·       История на българското изобразително изкуство. 1. С., 1976, с. 119—138;

·       Ваклинов Ст. Формиране на старобългарската култура (VI—XI в.). С., 1977, с. 182—186, 214—220;

·       Тотев Т. Манастирът в Тузлалъка — център на рисувана керамика в Преслав през IX—X в. С., 1982 (РП, 8), 78 с.;

·       Бонев С. Художествената резба върху кост — връзки и влияния с другите приложни техники през X в. — В: Преслав. 3. Варна, 1983, с. 149—158;

·       Михайлова Т. Нови данни за производството на накити в Преслав. — В: Приноси към българската археология. 1. С., 1992, с. 214—219.

 

Маргарита Ваклинова

 

 

    (80). ПРОГЛАС КЪМ ЕВАНГЕЛИЕТО — творба на старобълг. декламационна (т. е. непесенна и небогослужебна) поезия. В науката категорично се възприема като паметник с голяма изворова и естетическа стойност — първостепенен поетически документ за началния стадий на слав. писмена култура. Известен е в четири преписа: три пълни (Хилендарски от третата четвърт на XIII в., Хлудов и Печки от XIV в. — и трите в сръбски четириевангелия) и един непълен (Троицки, в руски сборник Золотая цепь от XVI в.).

 

П. Е. е открит от А. Ф. Гилфердинг в Печ (1857). Обнародван е от него през следващата година; Печкия препис (РНБ, Гильф. 2) публикуват също И. И. Срезневски (1858, с нормализиран старобълг. правопис), А. И. Соболевски (1910) и Ив. Франко (1916). Хилендарският препис (в ръкопис № 23 от сбирката на Хилендарския манастир) е въведен в научно обръщение от архимандрит Леонид (1868); издават го и Н. Дучич (1884), Й. Иванов (1908, 1931), П. А. Лавров (1930). А. Н. Попов издава Хлудовия препис (ГИМ, Хлуд. 13) през 1872. Троицкият препис (РГБ, ф. 304, № 214) е обнародван няколко пъти от Соболевски, който пръв предлага реконструкция на авторския текст (1910); следващите опити за реконструкция са на Е. Георгиев (1938), Франко, Р. Нахтигал (1943), Р. Якобсон (1954, 1963), А. Ваян (1956), М. Шапиро (1968), Р. Пикио (1988).

 

Запазените четири преписа на П. Е. не са достатъчни, за да се реконструира надеждно неговият текст. Редакционните различия между тях не са радикални. Трите сръбски преписа имат големи сходства помежду си, съдържат и следи от по-значителни редакционни намеси в сравнение с Троицкия препис, смятан от някои специалисти (Ваян, Пикио) за поизправен, независимо че не е запазен изцяло. Така напр. в Троицкия препис на пета позиция (ако се брои и стихът заглавие) се чете следното: Се сїе сбысть сѧ в седмыи вѣкъ сь (според реконструкцията на Нахтигал: Се сѧ събыстъ въ седмы вѣкъ сь). По мнението на някои изследователи това е късна интерполация (Ваян, Пикио), но според други (Франко, Нахтигал, Якобсон, В. Н. Топоров) стихът е пряко свързан с идейната насоченост на творбата и едва ли е добавен от преписвача на Троицкия препис. Основният аргумент за тази теза е съответствието между въпросния стих и израза ѥже сѧ и събъıсть въ .з̃. вѣкъ нашь от Похвалното слово за Кирил и Методий (Климент Охридски. Събрани съчинения, 1, с. 468). По-вероятно е стихът да принадлежи на първоначалния текст или на негова ранна руска редакция. В зависимост от това стиховете в първообраза на П. Е., обособени в преписите чрез пунктуацията, са не 110, а 111, като в общия брой се включва и стихът заглавие

 

 

337

 

Прогласъ ѥстъ свѧтаго ѥѵангелиı-а (срв. подобен стих заглавие у Константин Преславски — Гранеса добра Константинова).

 

Заглавието също поражда въпроси, тъй като в четирите преписа думата „проглас“ е изписана различно. В Хилендарския и Печкия препис формата е прогласъ, в Хлудовия — пригласыѥ (според Пикио прогласъ и ѥстъ са слети механично), в Троицкия — пригласъ. Във всеки случай различните опити за реконструкция срещат трудности при определяне на грц. дума, съответна на проглас. Ваян смята, че прогласъ е калка на грц. προσφώνησις ‘обръщение’, ‘посвещение’, докато Пикио предлага вариант προεῖπεν, προείρηκεν ‘предизвестявам’ и възможен паралел с лат. praedictio. Тези опити за интерпретиране на разночетенията в четирите преписа засягат предимно идейната рамка на творбата, без да обясняват нейните жанрови особености. Насловът на П. Е. в преписите Бл(а)женаго оучителı-а нашего Ко(н)стантина философа слово с вариант Пре(д)словие еѵа(г)льско с҃тго Кирила в Троицкия препис свидетелства, че по-късната традиция не означава поетическата структура на текста. Затова П. Е. се определя и като „версифицирана хомилия“ (Ваян) или като „образец на славянската хомилетична поезия“ (Якобсон, 1985).

 

Обстоятелството, че името Константин Философ фигурира в насловите на преписите, показва, че ръкописната традиция е възприемала П. Е. като произведение на слав. първоучител. Това схващане днес е преобладаващо в славистиката, въпреки че редица авторитетни изследователи приписват стихотворението на Константин Преславски поради някои сходства с Азбучната молитва. Напр. още Соболевски, а след него и Иванов, Ваян, П. Динеков, Пикио оспорват авторството на Кирил с доводите, че той е писал само на гръцки и че идеите, заложени в П. Е., са актуални за времето на пребиваването на Кирило-Методиевите ученици в Б-я.

 

Проглас към евангелието, Хилендарският препис от XIII в.

 

Солидни основания в полза на Кириловото авторство привеждат Георгиев (той приема и Азбучната молитва за творба на Кирил), Якобсон, както и други бълг. и руски палеослависти (К. Куев, В. Велчев, Д. Петканова, Кр. Станчев, Топоров, А. А. Турилов).

 

Не се оспорва възникването на стихотворението в зората на слав. писменост като възторжена прокламация, съпътстваща първия слав. превод na Евангелието. Не е ясно обаче дали тя е била посветена на превода на Изборното евангелие (според отдавна наложено в науката схващане Константин-Кирил превежда именно него), или на превода на Четириевангелието.

 

 

338

 

Съображения в полза на втората теза са както поместването на сръбските преписи на П. Е. в началото на четириевангелия, така и изброяването на имената на четиримата евангелисти в стих 14 по реда им в Четириевангелието: Матей, Марк, Лука, Йоан. Към тези съображения би следвало да се прибави и фактът, че в текста на П. Е. (стихове 65–67) се привлича притчата за сеяча според Евангелието на Марк (4: 26–29), която не фигурира в изборните евангелия. Решаването на въпроса зависи и от хронологията на старобълг. евангелски преводи, която все още не е напълно изяснена; според някои изследователи текстът на запазените четириевангелия от X—XI в. се отличава с по-голяма старинност от текста на изборните евангелия. Засега безусловно се приема обстоятелството, че съдържанието на П. Е. разкрива позицията на човек, поднесъл за пръв път на славяните евангелското слово на техен език.

 

Поетическият ритъм на П. Е. се основава на изосилабизма. Стиховете (ако се възстановят изпадналите ерови гласни) са 12-срични с отделни отклонения до 13 и 14 срички и с цезура след петата, след седмата и понякога след шестата сричка. Както отбелязва Георгиев, този изосилабически модел най-вероятно възхожда към образците на грц. ямбически триметър (шестостъпен ямб), който до XI в. е най-разпространеният вид стихосложение в непесенната виз. поезия. Именно с подражаването на виз. произведения, изградени в ямбически триметър, може да се обясни колебанието в дължината на стиха и в мястото на цезурата (Кр. Станчев, 1986, с. 647). Блестящ майстор на ямбическата поезия е бил Григорий Богослов, когото Константин-Кирил особено е почитал. Избраният модел за старобълг. изосилабизъм трябва да се търси именно в поезията на този християнски писател. Това обстоятелство подкрепя тезата за Кириловото авторство на П. Е. В повечето опити за реконструкция се възстановява 12-сричен стих с цезура след петата сричка (рядко се допуска цезура след седмата или шестата); в съответствие със структуралистичния си подход към текста Якобсон отбелязва и междинните, логическите цезури след всяка дума.

 

П. Е. е създаден вероятно непосредствено след появата на старобълг. евангелски превод. В стихотворението се възпроизвежда една от основните християнски концепции — учението за Логоса, синтезирано в Евангелието от Йоан и разгърнато в светоотеческата традиция. Цялостната семантика на П. Е. е обвързана с идеята за Божието слово като път към Премъдростта. Творбата е опит да се формулират най-важните идеи, подготвящи адекватното възприемане на евангелския текст. Централната идея за писаното Слово като път към богопознание и душевно спасение е преплетена с отделни евангелски мотиви, набелязани чрез цитати или свободни реминисценции, основани на устойчиви библейски прототипи. Така се образува най-дълбокото ниво на прочит на текста — нивото, което формира религиозното християнско мислене и създава свещената предистория на новопокръстените славяни. Поради това предоставената на славяните писменост се обявява още в началото за резултат на пророческо предсказание, което ги причислява към народите, творящи Свещената история. Стихотворението маркира своята първа част с една старозаветна/новозаветна парафраза: „Както пророците са предрекли, Христос иде да събере народите, защото е светлина на целия тоя свят“ (по Исая 64: 18 и Йоан 8: 12). Според пророчеството „слепите ще прогледнат, глухите ще чуят буквеното слово...“. Този съдбовен преход от незнанието на езичника към познанието на Бога, достъпно само за християнина, е основното смислово ядро на целия текст. Стихотворението е мощен призив към славяните да слушат Словото божие, което е дар за спасението на душите;

 

 

339

 

внушава се мисълта, че „безкнижната душа е мъртва у хората“.

 

Смисловото поле се затваря с цитат от Първото послание на апостол Павел до коринтяните (13: 1); оповестява се, че „неразумният ум, като слуша Словото на чужд език, го чува като глас на меден звънец“ (стихове 47–50). Мотивът е добре познат от целия цикъл старобълг. произведения, посветени на Кирил и Методий. Стихове 47–50 са интерпретирани различно от изследователите. В тях някои виждат отгласи от споровете на Константин-Кирил с триезичниците (Георгиев, Велчев); Пикио ги привежда като доказателство в полза на тезата за същността на Кирило-Методиевия език като мисионерски език („апостолски диалект“); разглеждат ги и като аргумент за Кириловото авторство на П. Е. Несъмнено е едно — умелото вплитане на библейските цитати в авторския текст създава забележително по своето въздействие стихотворение, в което догматически постановки на християнството се поднасят в органично единство с идеята за писаното Слово (слово боуквъное) на роден език. В този контекст възниква и приетата за Кирилова сентенция: „Голи са без книги всички народи, не можейки да се борят без оръжие с противника на нашите души“. Логически издържаният завършек на прославата на слав. писменост обединява гносеологичното и сотириологичното начало на новата азбука — без книгите на роден, разбираем език не може да се познае Бог, а без богопознание не е възможно индивидуалното спасение. Тази идея е централна за цялостната Кирило-Методиева мисионерска дейност. Поетическото ѝ извисяване в П. Е. има много допирни точки с описанието на Кириловия диспут с триезичниците във Венеция, представен в гл. 16 на ЖК.

 

Философското съдържание и образната форма на П. Е. са породили научни оценки от различни гледни точки. В стихотворението Ф. Свейковски открива средновековното противопоставяне Homo animalis (езичника) — Homo Spiritualis (позналия Бога), Топоров — реализация на идеята за софийността на Словото, Якобсон — прослава на разума като инструмент на богопознанието, и др. Безспорни качества на неизвестния създател на творбата са висок интелект, богословска начетеност, риторическа школовка и поетически усет. Въпреки че Константин-Кирил ги притежава, авторството на П. Е. засега може да се свърже с неговото име само в сферата на логическите конструкции и остава сред нерешените окончателно въпроси в палеославистиката.

 

 

            Изд.:

o   Гильфердинг А. Ф. Предисловие св. Кирилла, просветителя славянского, к переводу евангелия. — Русская беседа, 3, 1858, 9, с. 108—116;

o   Срезневский И. И. Блаженнаго учителя нашего Константина слово. — ИИАН, 7, 1858, 3, с. 145—148;

o   Леонид архим. Историческое описание сербской царской лавры Хиландаря. М., 1868, с. 119—121;

o   Попов А. Описание рукописей и каталог книг церковной печати библиотеки А. И. Хлудова. М., 1872, с. 12—13;

o   Дучић Н. Старине Хиландарске. 10. Слово Константина Филозофа, бугарског пресвитера. — Гласник Српског ученог друштва, 6, 1884, с. 111—113;

o   Соболевский А. И. Церковнославянские стихотворения IX—X в. и их значение для изучения церковнославянского языка. — Библиограф, 8, 1892, с. 379—381 (същото в: Труды XI Археологического съезда в Киеве 1899. 2. М., 1902, с. 36—37; на бълг. език: Черковнославянските стихотворения от IX.—X. век и тяхното значение за черковнославянския език. — СбНУ, 16—17, 1900, с. 323—324);

o   Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1908, с. 72—74 (2 изд. С., 1931, с. 339—342);

o   Соболевский А. И. Древние церковно-славянские стихотворения IX—X веков. — В: Соболевский А. И. Материалы и исследования в области славянской филологии и археологии. СПб., 1910 (СОРЯС, 88, 3), с. 17—27;

o   Franko I. Kleine Beiträge zur Geschichte der kirchenslavischen Literatur. 2. „Vorrede zum Evangelium“. — ASPh, 36, 1916, p. 209—212;

o   Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. 196—198;

o   Георгиев Е. Две произведения на св. Кирила. С., 1938, с. 12—17;

o   Nahtigal R. Rekonstrukcija treh starocerkvenoslovanskih izvirnih pesnitev. — Razprave. Akademija znanosti in umetnosti v Ljubljani. Razred za filološke in literarne vede, 1, 1943, p. 81—85, 93—96.

 

 

340

 

            Лит.:

·       Георгиев Е. Кирил и Методий — основоположници на славянските литератури. С., 1956, с. 165—201;

·       Vaillant A. Une poésie vieuxslave: la Préface de l’Évangile. — RES, 33, 1956, p. 7—25;

·       Jakobson R. St. Constantine’s Prologue to the Gospels. — St. Vladimir’s Seminary Quarterly, 7, 1963, 1, p. 14—19 (същото в: Jakobson R. Selected Writings. 6. Berlin-New York-Amsterdam 1985, p. 191—206);

·       Vašica J. Literární památky epochy velkomoravské 863—885. Praha, 1966, p. 25—29;

·       Shapiro M. Constantine’s Proglas: An Accentological Commentary. — In: Studies Presented to Prof. R. Jakobson by His Students. Cambridge, Mass., 1968, p. 299—308;

·       Svejkovský F. Homo animalis — homo spiritualis v „Proglasu“ (К interpretaci básnické struktury). — Slavia, 39, 1970, p. 181—197;

·       Urbańczyk S. Dwa zabytki staro-cerkiewno-słowiańskiej poezji: „Proglas“ i „Modlitwa abecadlowa“. — Pamiętnik słowiański, 22, 1972, p. 345—360;

·       Топоров В. H. „Проглас“ Константина Философа как образец старославянской поэзии. — В: Славянское и балканское языкознание. История литературных языков и письменность. М., 1979, с. 23—46;

·       Трендафилов Хр. Проглас към Евангелието на Константин-Кирил като средновековен манифест. — В: Изследвания в чест на проф. д-р Симеон Русакиев. Шумен, 1982, с. 147—153;

·       Велчев В. „Прогласът към Евангелието“ — възвестявяне на културното самоопределение на славянския етнос. — ЕЛ, 38, 1983, 4, с. 17—34 (същото в: Кирило-Методиевски студии. 1. С., 1984, с. 21—38);

·       Топоров В. Н. О ведущем композиционном принципе „Прогласа“ Константина Философа. — Slavica Hierosolymitana, 7, 1985, p. 211—238;

·       Станчев К. Ритмичната структура на Кириловия „Проглас към Евангелието“ и на произведенията от Преславския стихотворен цикъл. (Старобългарският изосилабизъм). — In: Studia Slavica Mediaevalia et Humanistica Riccardo Picchio Dicata. 2. Roma, 1986, p. 645—652;

·       Piсchio R. Quelques remarques sur l’interprétation du „Proglas“. — RES, 60, 1988, p. 313—324;

·       Георгиева H. Ключови думи и християнски символи в стихотворението на Константин-Кирил Философ „Проглас към Евангелието“. — Тракия, 1994, 4, с. 57—59;

·       Топоров В. Н. Слово и Премудрость („логосная структура“): „Проглас“ Константина Философа. (К кирилломефодиевскому наследию на Руси). — В: Топоров В. Н. Святость и святые в русской духовной культуре. 1. Первый век христианства на Руси. М., 1995, с. 17—256;

·       Илиевски П. Хр. Проглас кон св. Евангелие на Константин Филозоф. — В: Илиевски П. Хр. За античката просодија во македонски препев. Скопје, 1997, с. 98—112 (същото в: Илиевски П. Хр. Светила незаодни. Словенските првоучители и нивните ученици. Скопје, 1999, с. 124—143).

 

Красимир Станчев, Вася Велинова

 

 

    (81). ПРОИЗВЕДЕНИЯ, ПРИПИСВАНИ НА КОНСТАНТИН-КИРИЛ ФИЛОСОФ. В слав. средновековни ръкописи са поместени немалко съчинения (нееднородни по време и място на възникване и по жанров облик), които се свързват с книжовното наследство на Константин-Кирил поради наличието на името му в заглавията (като автор книжовниците сочат най-често Кирил Философ, Кирил Славянски, Кирил Мних и др.; случаите на подобна атрибуция по правило не намират подкрепа в достоверни истор. извори). Основни причини за тази практика са специфичното за Средновековието разбиране за авторството и авторското самосъзнание и произтичащите от него възможности да се изпускат, добавят, смесват, преиначават авторски имена. Затруднения са създавали и еднаквите имена: Кирил Ерусалимски (IV в.), Кирил Александрийски (IV—V в.), Кирил Кападокийски (VII в.), виз. мисионер Кирил, проповядвал сред русите през IX в., и др. Смесването на личностите става особено често в Русия, където до XIV в. се изявяват няколко книжовни и църковни дейци с име Кирил: Кирил Туровски (починал до 1182), Кирил епископ Ростовски (починал в 1230), Кирил митрополит Киевски (починал в 1233), Кирил II митрополит Киевски (починал в 1280) и др. В кръга на пораждащите асоциации личности с еднакви имена несъмнено има място и Константин Преславски, чието книжовническо и обществено поведение (според собственото му признание) е било насочвано от примера на учителя Константин Философ.

 

Огромното нравствено обаяние на Кирил като светец, създател на слав. азбука и преводач на богослужебните книги рефлектира върху значителен брой псевдоепиграфи. Традицията е толкова устойчива, че поражда своеобразна инерция и сред изследователите през XIX и XX в. — на Кирил се приписват съчинения с аргументация, основаваща се единствено на неговия авторитет.

 

 

341

 

Научният интерес към проблема за оригиналните и приписваните на Константин-Кирил творби присъства неизменно в развитието на славистиката. Още И. Добровски в труда си „Cyrill und Method der Slawen Apostel. Ein historischkritischer Versuch“ (1923) отхвърля авторството на Кирил върху т. нар. аполози (Speculum Sapientiae), които са се разпространявали в Западна Европа с името на Кирил. Според него истинският им автор е поетът Кирил Гвидонски (XIII в.). Мнението на Добровски среща възражения, но е безспорна заслугата му за очертаването на важна тематична линия в слав. филология. Към втората половина на XIX в. се отнасят няколко сериозни научни опита да се установят предполагаемите произведения на Кирил. Важна роля изиграват трудовете на М. Н. Сухомлинов, Е. В. Петухов и В. М. Безобразова, които публикуват с научен коментар редица слова, максими и откъси от съчинения, носещи в наслова си неговото име. Техните изследвания се опират на богат ръкописен материал и затова не са загубили значението си и днес. През втората половина на XIX в. се обособява и паралелна изследователска линия — да се публикуват истор. извори и литературни произведения, свързани с живота и дейността на Кирил и Методий. Важно място в това отношение заемат „Кирилло-Мефодиевский сборник“ (1865) и трудът на И. И. Срезневски „Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках“ (1867—1879). Благодарение на тях се поставя на здрава фактологическа основа и въпросът за приписваните на Константин-Кирил съчинения. На нея гради наблюденията си H. К. Николски, който за пръв път използва широко сравнителния метод и анализира значителен брой свързани с името на Кирил текстове, като извежда няколко литературни стереотипа, специфични за писателския му маниер, и показва методологическите перспективи на всестранния литературно-истор. и езиков анализ. Николски изброява повече от 30 текста и ги класифицира в седем раздела: 1) притчи (изречения); 2) аполози; 3) нравоучителни наставления; 4) слова; 5) полемически творби; 6) молитви; 7) стихотворни творби. Редица положения в работите на Николски и други учени са обобщени в изследването на Е. Георгиев „Произведенията, приписвани на св. Кирила“ (1939). Кратка, но съдържателна информация по темата се съдържа и в монографията на К. Куев „Азбучната молитва в славянските литератури“ (1974).

 

Псевдоепиграфите на Константин-Кирил могат да се групират в два раздела. В първия попадат текстове, които са отнесени към творчеството му в средновековната ръкописна традиция; вторият обхваща творби, определяни като негово дело по силата на изследователски съображения.

 

Текстовете от първия раздел са главно три вида: слова, молитви, притчи. Към словата се числят: 1) Слов̃ стаго Кырила Философа, ȣчитела словеньскоу ѫзѣкоу — това е всъщност бълг. преработка от XIII в. на съчинението „За буквите“ на Черноризец Храбър (К. Куев, 1967, с. 167); 2. Цикъл от слова, третиращи определени теми за всеки ден от седмицата, поместени в служебен шестоднев от XV в. (А. И. Соболевски, 1901; Георгиев, 1939, с. 40—93); 3. Поучения, разясняващи въпроси на християнската нравственост (напр. ѡ хмелномъ питїи ко всѣм людем; о злых, о невѣрных ч҃лвецех; о исходѣ д҃шн и др.) (Петухов, 1887; Куев, 1974, с. 75); 4. Слово Кырила философа како оувѣри боулгаре — това е Солунската легенда (Б. Ангелов, 1967, с. 44—66); 5. Широко популярно е едно тържествено слово за Рождество Богородично с името на Кирил Философ в заглавието. Според А. А. Турилов (1985) то е възникнало във Велика Моравия, пренесено е от учениците на Кирил и Методий в Б-я след

 

 

342

 

Meтодиевата смърт (885), не по-късно от XI в. става известно в Русия и вторично се разпространява в бълг., молдовски и украински земи. Турилов допуска възможността действителният автор да е Константин Преславски. Към този раздел би трябвало да се отнесат Молитва на „кир Кирил“ (Ю. К. Бегунов, 1970), Поучително евангелие от XV в., което няма нищо общо с Учителното евангелие на Константин Преславски, Канон — „творение на Кирил Философ“ в руски богослужебен сборник от XVI в. (Ангелов, 1967, с. 36—43), Пасхалия на Кирил Философ — това са пасхалните таблици на Кирил Александрийски (Куев, 1974, с. 77), Миней с общи служби (Леонид архимандрит, 1887, с. 325). Групата на притчите е двуделна. Слав. притчи (изречения) са корпус от сентенции и кратки поучения с нравоучителен характер. Някои от тях имат връзка с пасажи от ЖК. Лат. притчи (аполози) са сравнително по-обширни и са сродни на баснята (Георгиев, 1939, с. 20—39).

 

Втория раздел от приписваните на Кирил творби съставят съчинения, в които отделни изследователи виждат белези на Кириловото литературно творчество или отражение на моменти от житейския път на солунските братя. Слово похвалние свѧщенномоученикȣ Климентоу оученикоу свѧтаго апостола Петра възхожда към слав. превод на т. нар. Климентини — ранновиз. роман за странстванията и мъченията на Климент Римски. Бегунов (1972) го съпоставя с Кириловия цикъл от творби, ознаменувал откриването на мощите на светеца в Херсон по време на Хазарската мисия на Кирил и Методий. Изразявано е и мнение, че Константин Философ е съчинил Канон за Димитър Солунски; преобладаващо обаче е убеждението, че негов автор е Методий (Георгиев, 1956, с. 264—266). Р. Якобсон (1950) отнася към литературното дело на Кирил старочешката религиозна песен „Hospodine, pomiluj пу“. Дълго и настойчиво е поддържана дискусията около създателя на Азбучната молитва. И в наши дни тезата за Кириловото авторство не е без поддръжници. Все повече обаче се налага убеждението, че тя е творение на Константин Преславски (Куев, 1974, с. 22—36). Популярното в по-старо време предположение, че апологията „За буквите“ е написана от Константин-Кирил, е преодолян етап в науката, въпреки че личността на Черноризец Храбър в много отношения остава загадъчна.

 

 

            Лит.:

·       Dobrovský J. Cyrill und Method der Slaven Apostel. Ein historisch-kritischer Versuch. Prag, 1823, 133 p. (на рус. ез.: Добровский Й. Кирилл и Мефодий, славянские первоучители. Историко-критическое исследование. М., 1825, с. 44—47);

·       Dobrovský J. Cyrills Apologen. — In: Slavin. Botschaft aus Böhmen an alle slavischen Völker, oder Beiträge zu ihrer Charakteristik, zur Kenntnis ihrer Mythologie, ihrer Geschichte und Altertümer, ihrer Literatur und ihrer Sprachkunde nach allen Mundarten. Prag, 1806, p. 162;

·       Сухомлинов M. И. О псевдонимах в древней русской словесности. — ИИАН по РЯС, 4, 1855, 3, с. 117—159;

·       Коларь И. О притчах св. Кирилла. — Русский архив, 2, 1864, с. 434—446;

·       Соболевский С. А. Притчи святого Кирилла-Философа, учителя славянского. — Русский архив, 2, 1864, с. 172—177 (същото в: Кирилло-Мефодиевский сборник в память о совершившимся тысящелетии славянской письменности и христианства в России. Изданный по определению Московского общества любителей русской словесности М. Погодиным. М., 1865, с. 528—533);

·       Леонид архим. Сведения о славянских пергаменных и бумажных рукописях, поступивших из книгохранилища Свято-Троицкой Сергиевой лавры в библиотеку Троицкой духовной семинарии в 1747 г. (ныне находящейся в библиотеке Московской духовной академии). 1—2. М., 1887, с. 325;

·       Платонов И. Исследование об апологах или притчах св. Кирилла. — ЖМНП, 138, 1868, с. 378—404;

·       Лавровский П. Действительно ли св. Кирилл Солунский автор латинских апологов (притчей)? — ЖМНП, 139, 1868, с. 297—307;

·       Halabala М. Apology mravné čili Bajky, podobenství a přísloví z mravného mudrosloví. Zrcadlo moudrosti sv. Cyrilla čili Konstantina, apoštola i učitele slovanského. Brno, 1885, 126 p.;

·       Петухов Е. В. К вопросу о Кириллах-авторах в древней русской литературе. — СОРЯС, 42, 1887, 3, с. 1—33;

·       Безобразова М. В. Изречения св. Кирилла. — ИОРЯС, 3, 1898, 4, с. 1072—1079;

·       Соболевский А. П. Шестоднев Кирилла Философа. — ИОРЯС, 6, 1901, 2, с. 177—202;

·       Груздев Б. Кирилл, автор апологов. — В: Богословская энциклопедия. 10. СПб., 1909, с. 419—422;

 

 

343

 

·       Sоbolevskij A. Kyrills Sprüche (Притчи). — ASPh, 31, 1910, р. 443—447;

·       Никольский Н. К. К вопросу о русских письменах, упоминаемых в Житии Константина Философа. — И по РЯС, 1, 1928, 1, с. 1—37;

·       Никольский Н. К. К вопросу о сочинениях, приписываемых Кириллу Философу. — И по РЯС, 1, 1928, 2, с. 446—450;

·       Ильинский Г. А. Где, когда, кем и с какой целью глаголица была заменена „кириллицей“. — Bsl, 3, 1931, р. 79—88;

·       Ильинский Г. А. Опыт систематической кирилло-мефодьевской библиографии. С., 1934, с. 131—136;

·       Георгиев Е. Произведенията, приписвани на св. Кирила. С., 1939, 94 с. (Studia historico-philologica Serdicensia. Supplementi, 5);

·       Πопpужeнко М. Г, Ст. Романски. Кирилометодиевска библиография за 1934—1940 год. С., 1942, с. 82—84;

·       Киселков В. Сл. Книжовни трудове, приписвани на Кирила и Методия. — В: Киселков В. Сл. Славянските просветители Кирил и Методий. С., 1946, с. 417—420;

·       Якобсон Р. О стихотворных реликтах раннего Средневековья в чешской литературной традиции. — SR, 3, 1950, 3—4, р. 267—273;

·       Георгиев Е. Кирил и Методий — основоположници на славянските литератури. С., 1956, с. 231—238;

·       Jakobson R. Стихотворные цитаты в великоморавской агиографии. — SR, 10, 1957, 1—4, р. 111—118;

·       Ангелов Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. 2. С., 1967, с. 44—66;

·       Куев К. Черноризец Храбър. С., 1967, с. 167—170;

·       Бегунов Ю. К. Покаянная молитва с именем Кирилла Философа (Шестаковский список). — WSl, 15, 1970, р. 20—50;

·       Бегунов Ю. К. „Слово похвальное Клименту Римскому“ — предполагаемо съчинение на Константин-Кирил Философ. — ЕЛ, 27, 1972, 2, с. 83—88;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. Подг. за печат Б. Ст. Ангелов и Хр. Кодов. С., 1973, с. 141—159;

·       Куев К. Азбучната молитва в славянските литератури. С., 1974, с. 74—85;

·       Можаева И. Е. Библиография по кирилло-мефодиевской проблематике. 1945—1974 гг. Μ., 1980, с. 111—114;

·       Сказания о начале славянской письменности. М., 1981, с. 107—121;

·       Дуйчев И., А. Кирмагов а, А. Паунова. Кирилометодиевска библиография 1940—1980. С., 1983, с. 107—109, 446—449;

·       Мечев К. „Мъдри мисли“, свързани с името на Константин-Кирил Философ. — В: Кирило-Методиевски студии. 1. С., 1984, с. 140—145;

·       Турилов А. А. К истории великоморавского наследия в литературах южных и восточных славян (Слово „О похвале Богородице Кирилла Философа“ в рукописной традиции XV—XVII вв.). — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 253—269.

 

Христо Трендафилов

 

 

    (82). ПРОИЗХОД НА КИРИЛ И МЕТОДИЙ. Въпросът за етническата принадлежност на слав. първоучители е един от най-дискусионните в кирилометодиевистиката. Споровете са породени от крайно недостатъчните и противоречиви сведения в съществуващите истор. извори. Лат. извори съдържат откъслечни споменавания. Така напр. в Залцбургския меморандум се казва, че Методий е грък:

 

„Quidam Graecus Methodius nomine noviter inventis Sclavinis litteris linguam Latinam doctrinamque Romanam atque litteras auctorales Latinas philosophice superducens“

(„Един грък на име Методий изнамерил славянска азбука и превел мъдро от латински език учението на Римската църква и свещените латински книги“);

 

в добавка от XIII в. към същия паметник се посочва, че Методий е славянин:

 

„supervenit quidam Sclavus ab Hystrie et Dalmatie partibus nomine Methodiusqui adinvenit Sclavicas litteras et Sclavice celebravit divinum officium“

(„дошъл един славянин от пределите на Истрия и Далмация на име Методий, който изнамерил славянска азбука и изпълнявал божествената служба на славянски“) (ЛИБИ, 2, с. 132—135).

 

Кристиановата легенда определя Методий също като грък — „natione graecus“; в духа на лат. традиция „грък“ в тези случаи вероятно означава или източноправославно вероизповедание, или поданик на Виз. империя. В Моравската легенда, Чешката легенда и Дуклянската хроника се говори за покръстителска мисия на Константин-Кирил сред българите преди Моравската мисия, но не се отбелязва етническата му принадлежност.

 

Главните слав. извори — ЖК и ЖМ, също не предлагат пряка информация по въпроса, но дават възможност за предположения във връзка с фамилния произход и социалната среда на първоучителите. В ЖК се съобщава, че Кирил произхождал от Солун и че баща му Лъв, „благороден и богат мъж“, имал сан „друнгарий под стратега“.

 

 

344

 

Според Фр. Дворник (1933) смисълът на титлата е длъжност „под [властта на] стратег“. Ив. Дуйчев (1943) е убеден, че тя е нещо повече от стратег. Ал. Милев (1972) я поставя на трето място в таблицата на виз. административни длъжности: стратег, мерарх, друнгарий, комит, пентарх и декарх. В Проложното житие на Кирил грц. термин е заменен със „стотник“. След подробен анализ И. Шевченко (1971) твърди, че титлата не е изисквала непременно благороднически произход, а Б. Н. Флоря (1981) смята, че Лъв е имал военен чин от средно значение в провинциалната войска. В ЖМ също се изтъква, че по бащина и по майчина линия Методий е от знатен род, което личало от неговия външен вид (тѣлесьнъıи образъ); родът му бил добре известен в Солунската област. Различни тълкувания предизвиква един пасаж от гл. 2 в ЖМ, според който Методий бил обичан от учените люде в детството си. Изхождайки от разночетенията в преписите на житието, някои изследователи реконструират фразата като „гърците го обичаха още от детството му“ и откриват в нея указание за слав. му произход (Дуйчев, 1943). Сведението от ЖМ, че Методий бил удостоен да управлява слав. княжество, за да се запознае с всички слав. обичаи и да обикне славяните постепенно, също се тълкува по различен начин. Едни изследователи смятат, че пасажът е доказателство за грц. произход на слав. просветители (А.-Е. Тахиаос, 1968), а други не го приемат за категоричен аргумент в тази насока (Е. Георгиев, 1956; В. Тъпкова-Заимова, 1969; Т. Василевски, 1997). Най-често като доказателство за слав. произход се сочи фразата от ЖМ (гл. 5), произнесена от виз. император:

 

Въı бо ѥста селоунѧнина, да селоънѧне вьси чисто словѣньскъı бесѣдоують

„Защото вие, сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски“ (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 188, 199),

 

която без съмнение е важно свидетелство за характера на етническите взаимоотношения във Византия през IX в. (Ф. Малингудис, 1991).

 

В проложните жития на Кирил и Методий се съдържа кратко сведение, че двамата братя са родени в Солун и са със знатен произход, без да се добавят повече подробности в сравнение с ЖК и ЖМ. Успение Кирилово (възникнало вероятно през XIII в.) е паметник, който единствен сред относително ранните средновековни извори пряко посочва бълг. произход на Константин-Кирил: рѡдом сын блъгаринь (Иванов И. Български старини из Македония. С., 1931, с. 284). Трябва да се има предвид обаче, че житието е повлияно от легендарни източници, а и фразата „българин по род“ е общо място, характерно и за други проложни жития, възникнали по времето на Асеновци, и отразява характерни идейни тенденции на епохата (Кл. Иванова, 1986, с. 511).

 

В някои по-късни слав. паметници, напр. в компилация по ЖК и ЖМ в сръбски пролог (1560) от манастира Кувеждин на Фрушка гора и в едно предание, разказано от Арсений Суханов (руски книжовник от XVII в.), се споменава, че Кирил произхожда от баща българин и майка гъркиня (Б. Ангелов, 1967, с. 2526). Вероятно това е заемка от Успение Кирилово или от друг легендарен източник. Сходен характер имат данните в една Служба за Кирил, позната по единствен бълг. препис от XVII в., поместена в Празничен миней от Баварската библиотека в Мюнхен (Cod. Slav. 32) (Иванова, 1992), и в една късна прослава на Кирил (ръкопис № 73 от Църковния историко-археол. инст., XVI—XVII в.) (Ив. Гошев, 1938, с. 122; Б. Ангелов, 1967, с. 23); и в двата случая се предполага влияние на Солунската легенда.

 

Палеославистите от последните десетилетия на XIX в. приемат, че Кирил и Методий са гърци по произход. К. Я. Грот (1885) подчертава грц. култура и тесните връзки на слав. просветители с

 

 

345

 

Константинополския двор. П. А. Лавровски (1863) се основава на съобщеното в Залцбургския меморандум. А. Брюкнер (1906) търси в постъпките на двамата братя грц. патриотизъм и анализирайки писмото на Анастасий Библиотекар до епископ Гаудерик Велетрийски, заключава, че Кирил никога не е писал на славянски. А. Лескин подчертава билингвизма на първоучителите, благодарение на който те постигат съвършенство в преводаческата си работа. М. Вайнгарт (1935) първоначално приема, че слав. просветители имат грц. произход; по-късно обаче става привърженик на схващането, че са от елинизирано смесено семейство. М. Малецки (1946) обосновава гледището, че Кирил и Методий не биха се ориентирали така добре в слав. фонетична система, ако не им е помогнал техният солунски грц. говор, принадлежащ към северногрц. диалектна област, която по отношение на фонетичната си система не се е различавала почти по нищо от повечето славянобълг. говори в Южна Македония през IX в.

 

Редица грц. учени поддържат същата теза. П. Христу (1966) се аргументира с църковно-мисионерския характер на делото на „елинските апостоли“ сред слав. народи. Й. Анастасиу (1968) изтъква, че блестящото образование, което двамата виз. мисионери получават в Константинопол, е било достатъчно основание, за да бъдат натоварени с мисия сред западните славяни. Изхождайки от името на бащата на Кирил (Лъв) и длъжността му (друнгарий), К. Бонис (1966, 1967, 1969) изгражда генеалогия, която свързва семейството на Кирил и Методий с Платон, вуйчото на Теодор Студит, през имп. Константин VI и имп. Теодора до имп. Михаил II и патриарх Фотий, като използва някои писма на Теодор Студит и надписи от мозайките в църквата „Св. Димитър“ в Солун. Тази хипотеза не се споделя от редица учени (Тъпкова-Заимова, 1969, с. 63—68; П. Николов, 1985, с. 9—29; Василевски, 1997, с. 71, и др.). Тахиаос (1968, 1972—1973) търси аргументи за грц. произход на слав. апостоли в ЖМ, ЖК и похвалните слова за Кирил и Методий. Според него благородническата фамилия, към която принадлежат двамата братя, не може да е славянска, защото съществуват само изолирани сведения за славяни в района на Солун през VIII—IX в., а още по-малко вероятно е те да са служили на високи постове. Твърдението си той подкрепя с примери от ЖМ: мястото, в което се говори за изпращането на Методий като управител на слав. княжество, изричното изтъкване на благородническия му произход и др. Тахиаос смята, че в гл. 2 от ЖМ съществуват доказателства за различната етническа принадлежност на слав. автор на ЖМ и на самия Методий. Сходно по смисъл тълкуване той дава на едно място от вторичната редакция на общото Похвално слово за Кирил и Методий, където се казва, че двамата братя, за разлика от Авраам, са просветили един чужд народ. М. Алтбауер (1960) обосновава грц. произход на първоучителите и техния билингвизъм с лексикален анализ на слав. евангелски превод. Грц. хипотеза за произхода на солунските братя поддържа и Е. М. Верешчагин (2001). В новооткрит препис на Канона за Димитър Солунски в т. нар. Ильина книга (РГАДА, ф. 381, № 131) в тропар 3 на IX песен се говори за „варвари“. Според него това са славяните, различни по произход от самия автор — Методий.

 

Пръв Ю. И. Венелин се опитва да ревизира схващането за грц. произход на слав. просветители. Според него трудностите, понесени от Кирил и Методий и техните ученици за въвеждането на слав. писменост и за християнизирането на българите ги характеризират като истински бълг. патриоти. Идеите му са подети от В. Априлов (1841), който търси доказателства за бълг. народност на

 

 

346

 

слав. първоучители главно в тяхното дело. Според Априлов „може да се каже утвърдително, че жителите на Солун Кирил и Методий са били по произход българи. Иначе те не биха могли да знаят съвършено българския език, да изнамерят букви за него и да преведат част от днешните църковни книги“ (1968, с. 29). След като в 1843 са открити Пространните жития на Кирил и Методий, въпросът се поставя в нова светлина. Μ. П. Погодин (1865) поддържа възгледа, че всички извлечени от тях основания за грц. произход са оборими. Той придава особена тежест на съобщението в ЖМ, че според виз. император братята говорят „чисто славянски“. Пасажът в гл. 2 на ЖМ по томоу же и пьрьци, любѧше и из дѣтьска превежда в смисъл, че „гърците ги обичали от детски години“, т. е., че те са имали слав. произход. Погодин за пръв път се осланя на пасажи от Успение Кирилово (за бълг. произход на Кирил), от Похвалното слово за Кирил (той е прославен за това, че е „превел целия църковен закон от гръцки на славянски език“), на сведението от Атонското предание на Арсений Суханов и др. Важен аргумент за него е фактът, че грц. хронисти не отразяват дейността на Кирил и Методий. В. А. Погорелов (1930) допълва тези идеи, като насочва вниманието си към „примери за неразбиране на гръцкия текст“ в старобълг. превод на евангелските текстове. Това според него е недопустимо за преводач, чийто матерен език е гръцкият. Част от тези „неправилности“ са учудващи, като се вземе предвид образованието на Константин-Кирил. Погорелов сумира южнослав. фонетични особености на преводите и заключава, че двамата братя произхождат от онези южни славяни, които впоследствие влизат в границите на Първото бълг. царство (1930, с. 1—26). Аргументите му са подкрепени от Л. Милетич и Ст. Романски. Опровергават ги обаче В. Розов и Б. Геров, които намират, че в примерите, преведени от Погорелов, личи добро познаване не само на слав. диалекти, но и на грц. език. Езиковата характеристика на Кирило-Методиевия език се използва като аргумент в полза на възможната им връзка с балк. славяни от В. Ягич, Б. Цонев и др. Полемиката продължава Георгиев (1956, 1969), който се опира на интерпретацията на Погодин, Ф. И. Успенски, Погорелов и др.

 

В по-различен план разглеждат въпроса А. X. Е. фон Сулмтал и М. Маргаритов (1980, 1989). Те основават предположението си за „славянобългарски произход“ на Кирил и Методий върху гл. 9 от ЖК, в която се разказва за посещението им у хагана по време на Хазарската мисия. Като отхвърлят традиционните коментари, според които тук става дума за възстановяване на „Адамовата чест“ (Фр. Гривец — Фр. Томшич, 1960, с. 242—246; Флоря, 1981, с. 120, и др.), двамата автори приемат, че това не е алюзия от библейския текст, а указание за бълг. произход на Кирил, който произхождал от семейство на прогонени от Б-я славянобългари от болярски род, близки до ханския двор. Идеята се подкрепя от К. Мечев (1989, с. 7—16, 40—41), който се опитва да намери допълнителни аргументи в тази насока, твърдейки, че родът на слав. просветители е прабългарски. В този тип разсъждения агиографски клишета се приемат за исторически достоверни факти. Поради това хипотезата е подложена на основателна критика (Д. Гонис, 1986, с. 217—254; Д. Чешмеджиев, 1989, с. 58—61, и др.).

 

Като разглежда както славянски, така и грц. извори (по-специално житията на Климент Охридски) Ал. Милев (1972, 1977) привежда доказателства в полза на убеждението за слав. произход на солунските братя и техните най-близки ученици. Тъпкова-Заимова (1969) изтъква, че при подготовката на религиозни мисии сред други народи виз. власти обикновено избирали лица от местен

 

 

347

 

произход по отношение на тези народи (напр. Улфила). Тя предполага, че бащата на Кирил и Методий е бил славянин християнин от местното солунско население. Въз основа на имената на Кирил и Методий — Църха и Страхота — които се срещат в стари чешки текстове от XIV в. и по-късно, също се търси потвърждение за славянския им произход (Ив. Павлов 1980, с. 68—70). Тази хипотеза е доста уязвима, защото паметниците са късни, а и Методий някъде е наречен Хрознота, което потвърждава, че става дума за превод на чешки на лат. дума „metus“ ‘страх’, с която се уподобява името на слав. просветител.

 

Привърженик на тезата за слав. произход на Кирил и Методий е и Василевски (1991, 1997). Полемизирайки с Тахиаос, той определя представянето на Методий като „грък“ в Залцбургския меморандум за конфесионално. Според неговото виждане бащата на слав. просветители е бил елинизиран слав. племенен вожд, назначен за друнгарий в слав. архонтия. Методий става архонт по наследство, тъй като виз. императори поставяли начело на подобни територии единствено представители на местната аристокрация; не е известен случай на назначение на имп. чиновник от грц. произход, чужд на съответната област, който да е титулуван архонт. Василевски заключава, че имп. двор не би бил достъпен за синовете на един обикновен друнгарий и Константин-Кирил е могъл да попадне в него само като син на слав. княз.

 

В науката съществува и теза за смесен (гръко-славянски) произход на първоучителите. Тя се появява доста рано. А. С. Будилович напр. смята, че Кирил и Методий „ако не фактически, то поне в желанието си са слели в жилите си гръцка и славянска кръв“ (1885). Фр. Гривец, който изтъква лоялността на братята към виз. императорски двор (1927, с. 510—511; 1960, с. 41, 52, 60, 239), изказва мнение, че би могло съпругата на Лъв да е славянка, и по такъв начин обяснява факта, защо слав. език изглежда като майчин за двамата братя. Скептичен към възможностите за някакво дефинитивно разрешение на въпроса е Й. Вайс (1928). В дискусията си с Погорелов той подчертава, че филологическите доказателства трябва да се основават само на съхранените текстове, като напомня за голямата разлика във времето между епохата, в която са създадени първообразите (IX в.), и оцелелите най-ранни преписи — повече от 200 г. Дуйчев (1971, с. 115—116) след детайлен анализ е склонен да приеме Кирил и Методий за билингвисти, произхождащи от гърцизирана слав. фамилия от Солун.

 

В последните десетилетия на XX в. все повече изследователи на виз.-слав. Средновековие се придържат към схващането, че етническият произход на слав. първоучители не е от най-важните проблеми в контекста на цялостното значение и богатите традиции на тяхното дело. Съществена е блестящо изпълнената задача на мисионери, на творци на нов книжовен език, нова литература и култура в Европа. За народностната принадлежност на Кирил и Методий трябва да се разсъждава от „по-мъдри позиции“ и те да се възприемат като славяни „по език и самосъзнание“, без да се абсолютизира въпросът за „тяхната кръв — славянска, гръцка или някаква друга“ (П. Динеков — Д. С. Лихачов, 1986, с. 9).

 

 

            Лит.:

·       Априлов В. Е. Болгарские книжники или какому словенскому племени собственно принадлежит кирилловская азбука? Одесса, 1841, 22 с. (същото в: Априлов В. Съчинения. С., 1968, с. 214—231);

·       Априлов В. Денница болгарского образования. 1. Одесса, 1841, с. 4—6 (същото в: Априлов В. Съчинения. С., 1968, с. 28—29);

·       Венелин Ю. И. Критические исследования об истории болгар. М., 1849, с. 48—68;

·       Лавровский П. А. Кирилл и Мефодий как православные проповедники у западных славян, в связи с современной им историей церковных несогласий между востоком и западом. Харьков, 1863, с. 216;

·       Погодин Μ. П. Кирилл и Мефодий — славяне, а не греки (отрывок из рассуждения). — ПО, 14, 1864, 5, с. 1—9;

 

 

348

 

·       Погодин М. И. Речь, произнесенная в заседании Московского общества любителей российской словесности 11 мая 1863 года, в память о св. Кирилле и Мефодие. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник в память о совершившемся тысячелетии славянской письменности и христианства в России. Изданный по определению Московского общества любителей российской словесности М. Погодиным. М., 1865, с. 96—100;

·       Будилович А. С. Несколько мыслей о греко-славянском характере деятельности свв. Кирилла и Мефодия. — В: Мефодиевский юбилейный сборник. Варшава, 1885, с. 1—117;

·       Грот К. Я. Взгляд на подвиг славянских первоучителей с точки зрения их греческого происхождения. — В: Мефодиевский юбилейный сборник. Варшава, 1885, с. 1—22;

·       Успенский Ф. И. На память тысячелетней годовщины славянских просветителей. Речь на торжественном собрании Одесского славянского благотворительного общества, 6. IV. 1885. — Киевская старина, 12, 1885, май, с. 110—111, 121—122;

·       Brückner A. Cyrillo-Methodiana. 2. Thesen zur Cyrillo-Methodianischen Frage. — ASPh, 28, 1906, p. 186—229;

·       Вrückner A. Die Wahrheit über die Slavenapostel. Tübingen, 1913, p. 21;

·       Милетич Л. V. Pogorělov. O národnosti apoštolov slavianstva (Bratislava, 1, 1927, p. 183—193) (рец.). — МкП, 3, 1927, 3, с. 120—123;

·       Романски Ст. За народността на Кирила и Методия. — Училищен преглед, 26, 1927, с. 1482—1491;

·       Grivec Fr. О národnosti slovanských apoštolův. — Bratislava, 1, 1927, p. 510—511;

·       Pogorělov V. O národnosti apoštolov slavianstva. — Bratislava, 1, 1927, p. 183—193;

·       Vajs J. Několik poznámek k članku prof. Val. Pogorělova „O národnosti apoštolov slavianstva“. — Bratislava, 2, 1928, p. 231—232;

·       Погорелов В. Формы греческих слов в Кирилло-Мефодиевском переводе Евангелия. — Bsl, 2, 1930, р. 1—26;

·       Розов В. В. Погорелов. Формы греческих слов в Кирилло-Мефодиевском переводе Евангелия (Bsl, 2, 1930, р. 1—26) (рец.). — Slavia, 10, 1931, р. 807—815;

·       Dvornik Fr. Les Légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, p. 2;

·       Weingart Μ. О narodnosti Konstantina a Metoděje. — Bsl, 6, 1935—1936, p. 495—499;

·       Романски Ст. Кирил и Методий българи. — Св.св. Кирил и Методий, 1, 1936, бр. 1, 24 май 1936, с. 11;

·       Стойков Ст. Езикът и народността на Кирила и Методия. — ДК, 72, 1936, с. 495—499;

·       Тошев Ив. Светите братя Кирил и Методий. Материали из ръкописите на Синодалния църковен музей в София. — ГСУбф, 15, 1938, с. 121—124;

·       Геров Б. Към въпроса за народността на Кирил и Методий. — Slavia, 17, 1939, р. 38—53;

·       Василева В. Въпросът за народността на св. Кирила и Методия. — Родина, 3, 1941, 3, с. 146—154;

·       Дуйчев Ив. Из старата българска книжнина. 1. С., 1943, с. 190—191;

·       Małecki М. Czy św. Cyryl i Metody byli Słowianami? — In: Inter arma. Zbiór prac, ofiarowany prof. Kazimierzowi Nitschowi w siedemdziesiątą rocznicę urodzin. Kraków, 1946, p. 51—57;

·       Малецки M. Славяни ли са били св. Кирил и Методий? — ЕЛ, 2, 1947, 1, с. 54—58;

·       Георгиев Е. Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури. С., 1956, с. 18—21;

·       Altbauer M. Scs. locativus pluralis въ содомѣхъ. — Slovo, 9—10, 1960, p. 129—133;

·       Grivec Fr. Konstantin und Method, Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960, p. 19—26;

·       Grivec Fr., Fr. Tоmšić. Constantinus et Methodius Thessalonicenses. Fontes. Zagreb, 1960, p. 242—246;

·       Dujčev I. Graeci amantes eum a puero. — Wiener Archiv für Geschichte des Slaventums und Osteuropas, 5, 1966, 3, p. 15—19;

·       Μπόvη К. Γ. Οἱ ἄγιοι Κύριλλος καὶ Μεθόδιος, οἱ τῶν Σλάβων ἀπόστολοι, καὶ ἡ Βασιλικὴ τοῦ Δημητρίου Θεσσαλονίκης. — Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ 1, p. 249—289;

·       Χρήστου Π. Ἐπιδιώξεις τῆς ἀποστολῆς Κυρίλλου καὶ Μεθοδίου εἰς τὴν Κεντρικὴν Εὐρώπην. — Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἐόρτιος 1, p. 1—28;

·       Ангелов Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. 2. С., 1967, с. 25—26;

·       Μπόνη К. Γ. Οἱ Ἔλληνες ἱεραπόστολοι τῶν Σλάβων Κύριλλος καὶ Μεθόδιος ὑπὸ τὸ νέον φῶς τῆς ἐπιστήμης· μελέτη δεύτερα. Ἀθῆναι, 1967 (Ἀνάτυπον ἐκ τίς Ἐπιστημονικής Ἐπετηρίδος τῆς Θεολογικῆς Σχολῆς τοῦ Πανεπιστημίου Ἀθηνῶν, 16), 28 p.;

·       Ταχιἀος Ἀ.-Αἰ. Ἡ ἐθνικότης Κυρίλλου καὶ Μεθοδίου κατὰ τὰς σλαβικός ἱστορικὰς πηγὰς καὶ μαρτυρίας. — Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος 2, p. 83—132;

·       Ἀναστασίου I. Βίος Κονστατίνου-Κυρίλλου, Βίος Μεθοδίου, Βίος Κλήμεντος Ἀχρίδος. — Ἐπιστημονικὴ ἐπετηρὶς Θεολογικῆς Σχολῆς τοῦ Πανεπιστημίου Θεσσαλονίκης, 12, 1968, 147 p.;

·       Георгиев Е. Кирил и Методий. Истината за създателите на българската и славянска писменост. С., 1969, с. 96—100;

·       Георгиев Е. Родината на Кирило-Методиевото дело. — ККФ 1, с. 31—43;

·       Мечев К. Към литературната характеристика на общото похвално слово за Кирил и Методий. — ККФ 1, с. 95—104;

·       Петканова Д. Кирил и Методий в някои легендарни книжовни паметници. — ККФ 1, с. 75—94;

·       Тъпкова-Заимова В. Солунските славяни и произходът на Кирил и Методий. — ККФ 1, с. 63—68 (същото в: Byzance et Balkans à partir du VI^e siècle. Les mouvements ethniques et les états. London, 1979, p. 61—69);

·       Bonis K. G. Die Slawenapostel Kyrillos und Methodios und die Basilika des Hl. Demetrios von Thessalonike. Ein Beitrag zur Klärung der Familie dieser Heiligen und eine Deutung gewisser Mosaiken und Aufschriften des Hl. Demetrios von Thessalonike. Athen, 1969, 154 p. + 26 tabl.;

·       Horálek К. Několik sporných cyrilometodějských otázek. — Slavia, 38, 1969, p. 528—532;

 

 

349

 

·       Dujčev I. Problèmes cyrillométhodiens. — In: Medioevo Bizantino-Slavo. 3. Roma, 1971, p. 115—117;

·       Ševčenko I. On the Social Background of Cyril and Methodius. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 341—351 (същото в: Ševčenko I. Byzantium and the Slavs in Letters and Culture. Cambridge, Mass.-Naples, 1991, p. 479—492);

·       Тъпкова-Заимова В. Средата, в която израснаха. — В: Делото на Константин-Кирил Философ. Година на световна прослава. С., 1972, с. 229—231;

·       Милев А. За народността на Кирил и Методий. — В: Делото на Константин-Кирил Философ. Година на световна прослава. С., 1972, с. 232—235;

·       Тасhiaоs A.-E. L’origine de Cyrille et Méthode. Vérité et légende dans les sources slaves. — Cyrillomethodianum, 2, 1972—1973, p. 98—140;

·       Милев A. За народността на светите братя Кирил и Методий. — ДК, 57, 1977, 7, с. 18—20;

·       Мечев К. Юрий Иванович Венелин и вопрос о национальной принадлежности Кирилла и Мефодия. — BHR, 6, 1978, 2, р. 72—85;

·       Павлов Ив. Чешки доказателства за името Страхота. — Palaeobulgarica, 4, 1980, 1, р. 68—72;

·       Hoffer Edle von Sulmtаl А., Μ. Margaritoff. Ein Versuch zur Bestimmung der Natonalität der Slawenapostel Konstantin und Method und zur Deutung einiger damit zusammenhängender Umstände. Hamburg, 1980, 48 p.;

·       Mечeв К. Жребий на българите. Делото на Константин-Кирил Философ. С., 1981, 14 с.;

·       Флоря Б. Н. Сказания о начале славянской письменности. М., 1981, с. 145—146;

·       Margaritoff М., А. Xофер. Опит за анализ на отговора на Константин-Кирил в двореца на хазарите като принос към въпроса за произхода на неговата фамилия. — В: Първи международен конгрес по българистика. Симпозиум Кирилометодиевистика. Доклади. С., 1982, с. 96—105 (същото в: ДК, 63, 1983, 2, с. 23—28);

·       Mečеv К. L’appartenance nationale des éducateurs slaves Cyrille et Méthode. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 3, p. 174—179;

·       De vos P. L’origine ethnique des saints Cyrille et Méthode. — AB, 102, 1984, p. 414;

·       Hиколов П. Константин Философ — Кирил и Методий и славяните. — Известия на Българската патриаршия, 3, 1985, с. 14—20;

·       Динеков И., Д. С. Лихачев. Дело Константина-Кирилла Философа и его брата Мефодия. — В: Жития Кирилла и Мефодия. М.-С., 1986, с. 8—9;

·       Иванова Кл. Бележки. — В: Стара българска литература. 4. Житиеписни творби. С., 1986, с. 511;

·       Γόνη Δ. Ἡ καταγωγή τοῦ ἁγίου Κυρίλλου καὶ ἡ ἀπάντηση τοῦ γιʼαὐτή, στό δεῖπνο τοῦ ἁζάρου χαγάνου. — In: Πρακτικά συνεδρίου ἑορταστικαί ἐκδηλώκεις. Θεσσαλονίκη, 1986, p. 217—254;

·       Φлоря Б. Η. Кирилло-мефодиевские традиции в развитии средневековой болгарской культуры. — В: История, культура, этнография и фольклор славянских народов. X Международный съезд славистов. София, сентябрь, 1988. Доклады советской делегации. М., 1988, с. 159—168;

·       Мечев К. Средновековни българи. Книжовници, държавници, борци. С., 1989, с. 7—16, 40—41;

·       Хофер Едле фон Сулмтал А., М. Маргаритов. За Кирил и Методий. Опит за определяне на народността на славянските апостоли Константин и Методий и обяснение на някои свързани с този въпрос обстоятелства. С., 1989, 335 с.;

·       Чешмеджиев Д. Невероятна хипотеза за Кирил и Методий. — Векове, 18, 1989, 3, с. 58—62;

·       Василевский Т. Славянское происхождение солунских братьев Константина-Кирилла и Мефодия. — СС, 1991, 4, с. 49—59;

·       Μαλιγκούδης Φ. Η Θεσσαλονίκη και о κόσμος των Σλάβων. Εισαγωγικά δοκίμια. Θεσσαλονίκη, 1991, 155 p.;

·       Иванова Кл. Неизвестна служба за св. Кирил в състава на Празничен миней от XVII в. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 2, р. 16—32; 3, р. 37—40;

·       Василевски Т. България и Византия (IX—XV в.). С., 1997, с. 71—72;

·       Верещагин Е. М. Еще раз об этнической принадлежности славянских первоучителей Кирилла и Мефодия. — В: Становление славянского мира и Византия в эпоху раннего средневековья. Сборник тезисов. М., 2001, с. 15—20.

 

Василка Тъпкова-Заимова, Димо Чешмеджиев

 

 

    (83). ПРОЛОЖНО ЖИТИЕ НА КИРИЛ — кратък житиен текст с неустановен по време и място произход, поместван в състава на руския Пролог под датата 14 февр. Предава сбито, в приказно-легендарен стил някои известия от ЖК — за благородния по произход баща на Кирил, съня на седемгодишното дете, в който бъдещият слав. просветител избира Премъдростта за своя невяста, способността му за бързо усвояване на виз. образованост в царския двор, оттеглянето му в манастир, Сарацинската мисия и Хазарската мисия. Житието заема сведения и от Службата за Кирил, примесени с чудотворни елементи — напр., че по време на Моравската мисия Кирил убива чрез молитва еретика Замбрий, после отива при българите и ги покръства, както и „всички градове сред славяните и по Дунава“, че като епископ на град Канаон написва 38 букви за книгите на слав. език, умира в дълбока старост и е погребан в същия град.

 

Най-ранните известни преписи на Житието са поместени в пролог от втората

 

 

350

 

половина на XIV в. (ЦГАДА, ф. 381, № 153) и в Прилуцкия пролог от XIV—XV в. (РНБ, ф. 573, СПб. Д. А. № А. I. 264). По-късно то влиза и в състава на руския печатен Пролог. К. Куев показва широкото разпространение на съчинението в руската ръкописна традиция; той съобщава за 42 преписа само в петербургските книгохранилища. Има археографски данни за ок. 70 преписа, но те не са проучени системно.

 

Проложното житие на Кирил, препис от края на XIV — началото на XV в.

 

В научно обръщение Житието е въведено през 1825 с публикувания от Μ. П. Погодин своден текст към „Кирилл и Мефодий, словенские первоучители“ — руски превод на книгата на Й. Добровски „Cyrill und Method der Slawen Apostel“ (1823). Специалистите са единодушни, че то е създадено след основните кирило-методиевски извори, въз основа главно на ЖК и Службата за Кирил, но виждат по различен начин връзките му с източниците. Докато според О. М. Бодянски до епизода със Замбрий всичко в текста е извлечение, понякога дори дословно, от ЖК, А. Д. Воронов го възприема не толкова като съкращение, колкото като кратък свод на известия, заимствани от различни източници, при това събрани по памет и смесени с личните възгледи и съображения на автора. Б. Н. Флоря предполага, че има още един извор на Житието. Според него сведението за създадените от Кирил 38 букви е взето от съчинението на Черноризец Храбър „За буквите“.

 

Широкото разпространение на П. ж. К. единствено в руската ръкописна традиция дава основание на някои учени да смятат, че то е възникнало в средновековна Русия. Но според Воронов авторът (написал също и Проложното житие на Методий) е южен славянин. Флоря смята, че сведението за мисията на Кирил сред българите, която следва Моравската мисия, е проникнало именно от това житие в руския летописен свод Повесть временных лет от началото на XII в. Това му дава основание да предположи, че е възникнало в Б-я през втората половина на XI в. Според Бодянски обаче възможно е обратното — авторът да е заимствал от летописа. Дори да има бълг. първообраз, смята Кл. Иванова, той е преработен на руска почва и е силно изменен.

 

Текстът на Житието е коментиран най-вече във връзка със споменаването на странния еретик Замбрий и на града Канаон. Общо е мнението, че пренията на Константин-Кирил, изложени в ЖК, са дали основание да се въведе името на Замбрий в П. ж. К. Според Бодянски подтик за това е епизодът от гл. 9 на ЖК, според който опитен и хитър мъж посреща с прение Кирил по пътя му към столицата на хазарите. Първоначалния източник на пасажа със Замбрий Бодянски вижда в Хрониката на Георги Амартол, където се посочва, че при пренията

 

 

351

 

на римския папа Силвестър с евреите се появява неговият противник, евреинът Замбрий. Към това мнение се придържат и Ал. Теодоров-Балан и Иванова. В. А. Билбасов свързва Замбрий с евр. мъдрец Исак Сангари, който през VIII в. скланя хазарския владетел Булан да приеме юдаизма. Че Замбрий е библейски персонаж, намерил място в Службата за Кирил, а после и в проложните жития, смятат Воронов, Куев и Флоря; Воронов говори по-точно за прозвището Анис на сваления цариградски патриарх иконоборец Йоан VII Граматик (837—843), с когото младият Кирил спори според гл. 5 на ЖК. За Д. Петканова и Флоря неясното сравнение от Службата за Кирил ı-ако Зѫбриѫ води до появата на този митичен враг на Кирил. Името Замбрий, подчертава Куев, е било широко популярно през Средновековието като синоним на вълшебник, чародей, магьосник, неверник.

 

Името на града Канаон (Канаонѣ градѣ, Канонѣ градѣ, Катаонѣ градѣ, Кананѣ градѣ) също е широко коментирано. Според Бодянски тук трябва да се търси смесване на Константин-Кирил Философ с Константин Костенечки и влияние на Житието на Кирил Катански, помествано при четивата за 21 март. Тезата за смесването на Кирил Философ с Кирил Катански е предложена от Порфирий Успенски и развита от Й. Иванов (става дума за виз. проповедник от IX в.), а според Д. Чешмеджиев контаминацията на Кирил Философ е с Кирил Катански, ученик на апостол Петър, ръкоположен от него за пръв епископ на гр. Катана, Сицилия. За Воронов името на града е заимствано от Службата за Кирил, където то се е появило вследствие погрешно разчитане на израза въ Окнанѣ. Към това мнение се придържа и М. Дринов. Според H. Л. Туницки името идва от погрешно разчетения грц. израз „κατὰ ναὸν“ — „в храма“ (като уточнение на мястото, където Кирил е погребан), и в резултат от появата му по-късно името на слав. първоучител се смесва с името на Кирил Катански. Тезата на Туницки почива на опроверганото вече в науката мнение, че проложните жития заимстват от Хилендарската повест, използвана от Атанасий Пароски, в която Туницки открива и древната грц. основа на ЖК и ЖМ. В друга насока разсъждава П. А. Лавров, допускайки, че първата форма на това име в Службата за Кирил е била най-близо до Панонѣ. Това мнение споделят Теодоров-Балан, Иванова, Флоря.

 

В жанрово отношение Житието напълно се доближава до типа на проложните жития и най-вероятно е възникнало именно като проложно четиво. Подчертаното внимание към антиеретическите подвизи на Кирил, споменаването на учителстването му и създаването на азбуката оформят облика (в известно противоречие с ЖК) на типичен светец, проповедник на християнството и борец за чистотата на вярата. За автора на П. ж. К. сътворяването и съществуването на слав. азбука са неоспорими факти, а борбата с ересите и влиянията на чуждите религии несъмнено са основните въпроси на неговото време.

 

 

            Изд.:

o   Добровский И. Кирилл и Мефодий, словенские первоучители. Μ., 1825, с. 103—105;

o   Perwolf J. Životy sw. Cyrilla a Methoda. Praha, 1873, p. 71—73;

o   Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. 101—102, XXXIII;

o   Теодоров-Балан А. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 34—37;

o   Динеков П. Прослава на Кирил и Методий. С., 1963, с. 82—83;

o   Куев К. Проложните жития на Кирил и Методий в ленинградските книгохранилища. — Palaeobulgarica, 9, 1985, 1, р. 21—24;

o   Жития Кирилла и Мефодия. М.-С., 1986, с. 248—251, 252—255;

o   Стара българска литература. 4. Житиеписни творби. Съставителство и редакция Кл. Иванова. С., 1986, с. 67—68, 513—515.

 

            Лит.:

·       Бодянский О. М. О времени происхождения славянских письмен. М., 1855, с. 65—75;

·       Воронов А. Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и Мефодия. Киев, 1877, с. 205—207;

·       Иванов Й. Северна Македония. С., 1906, с. 66—72;

·       Туницкий Н. Л. Св. Климент, епископ словенский. Его жизнь и просветительная деятельность. Сергиев Посад, 1913, с. 27—40;

 

 

352

 

·       Лавров П. А. Кирило та Методій в давньослов’янському письменстві Київ, 1928, с. 121—128;

·       Огіенко І. Історія церковно-слов’яньскої мови. 1. Костянтин i Мефодій, їх життя та діяльніть. 4., 2. Варшава, 1928, с. 290—291;

·       Петканова-Тотева Д. Кирил и Методий в някои легендарни книжовни паметници. — ККФ 1, с. 75—94;

·       Флоря Б. Н. Кирилло-Мефодиевские традиции в развитии средневековой болгарской культуры. — В: История, культура, этнография и фольклор славянских народов. X международный съезд славистов. М., 1988, с. 159—168;

·       Чешмеджиев Д. Кирил Катански и Константин-Кирил Философ. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 3, р. 55—60.

 

Стоянка Бабалиевска

 

 

    (84). ПРОЛОЖНО ЖИТИЕ НА КИРИЛ И МЕТОДИЙ — житиен текст, с чийто наслов и финална молитва се отбелязва паметта на слав. първоучители Константин-Кирил и Методий, но разказът е посветен само на Методий. Убедително е аргументирано становището, че това е най-ранният опит в старобълг. литература да се създаде кратко житие, което да бъде включено в състава на службата за светеца по време на богослужението (Кл. Иванова). По тип и функция Житието е твърде сходно със схемата на проложните жития; с навлизането на Пролога в бълг. книжнина то попада в състава на т. нар. Прост пролог под датата 25 авг., която единствено в този случай се свързва с паметта на солунските братя.

 

Има археографски данни (някои от тях съвсем непълни) за седем преписа на Житието. В научно обръщение обаче са само два от тях — публикуваният за пръв път от К. Ф. Калайдович (1824) сръбски препис от края на XIII — началото на XIV в. в ръкопис № 319 от сбирката на Румянцевския музей в РГБ, с който съчинението е въведено в науката, и преписът в бълг. Станиславов пролог от 1330, № 83 от библиотеката на Сръбската академия на науките и изкуствата в Белград, публикуван за пръв път от Я. Шафарик (1863). И двата преписа са многократно издавани.

 

Изследователите са единодушни, че Житието е създадено скоро след смъртта на Методий (885). П. А. Лавров смята, че то е написано в Моравско-Панонската област, а В. А. Билбасов — в Сърбия, където Методиевите ученици отиват след смъртта на своя учител. Според Й. Добровски Житието е българско. О. М. Бодянски също подчертава, че макар и да е открито в сръбски пролог, много е вероятно то да е българско по произход. Според него изразът: а Блъгаромь ѿ ба б҃а кнѧзь Борысь насочва към автор бълг. славянин (този израз обаче според Лавров вероятно е добавен в текста след неговото пренасяне в Б-я). За Е. Георгиев П. ж. К. и М. е част от най-ранния агиографски цикъл в старата бълг. литература и може да бъде смятано за произведение на Климент Охридски. Според Иванова сведението от Житието, че Методий е превел „всичките 60 книги на Стария и Новия Завет“ (вьса ѯ к’нигь вет’хаго и новааго закона), засвидетелствано и от Йоан Екзарх в Пролога му към „Небеса“, насочва към по-късна от ЖК и ЖМ агиографска традиция и дава основание да се смята, че то е написано в Б-я.

 

С недоверие към известията в Житието се отнасят Добровски, А. Д. Воронов, И. И. Срезневски. Според Билбасов „степента на доверие към подробностите следва да се определи след подробно изследване на неговите отделни части“. За повечето специалиста, възприемащи ранната датировка на паметника, той е ценен истор. извор независимо от непълнотите, вероятните грешки и по-късните добавки.

 

Общоприето е мнението, че определянето на Кирил заедно с Методий като моравски архиепископ в наслова на Житието е грешка, допусната при опита то да бъде пригодено за общо честване на двамата братя. В самия текст обаче само

 

 

353

 

Методий е назован „архиепископ на Горна Морава“ (ар͡^хиппь Вышнѧѫ Морьв’ы). Това титулуване съвпада с данните от Асеманиевото евангелие и може би е преминало в него от Житието (К. Петков). Назованата Методиева архиепископия е коментирана в науката и от гледна точки на средновековната европ. топонимия. Може да се каже, че сведенията в Житието са разисквани преди всичко с оглед на тяхната съгласуваност с ЖК и ЖМ. Независимо от това, че е невъзможно да се докажат преки текстуални заемки, повечето изследователи приемат, че неговият автор е познавал ЖМ. Бодянски уточнява, че е възможно той да е работил и независимо от ЖМ, но както и създателят на ЖМ е непосредствен Методиев ученик. Известието, че Методий е придружавал Константин Философ и в Сарацинската мисия (в противоречие с ЖК и ЖМ) се свързва с Похвалното слово за Кирил и Методий, а също и с наложеното в истор. памет впечатление, че Методий е спътник на своя по-млад брат във всичките му мисии. Споменаването на папа Григорий I Велики (590—604) („според пустословието на Григорий Диалог“ — по изблѫдению Глигорѣ Диѡлога) Лавров свързва с духа на гл. 16 от ЖК, а също и с мнението на Грц. църква, че този папа е свързан с налагането на триезичието. Т. Смядовски предполага, че този израз е добавен в текста след голямата схизма от преписвал, който не е знаел, че папа Григорий I е почитан за светец и от Православната църква. За Б. Н. Флоря обаче изразът показва, че Житието възниква в Б-я.

 

Общо е становището (въпреки известни различия в преизчисляването според съвременното летоброене), че при посочването на годината, в която Методий е завършил своя превод на свещените книги, е допусната грешка и несъмнено става дума за 6393 (885) — годината на смъртта на Методий. Билбасов не вижда в това грешка, тъй като преводът на Свещеното писание е дело на целия живот на слав. първоучители. Той обаче, присъединявайки се към мнението на Добровски, изразява съмнение в посочения обем на преведените книги. А. И. Соболевски смята, че датата (6363 според него) се отнася по-скоро до първия превод на Евангелието от Кирил, отколкото до превода на Стария завет от Методий. Повечето изследователи подчертават близостта на данните от Житието за Методиевия превод до известието на Йоан Екзарх в Пролога му към „Небеса“, както и тяхното противоречие с ЖМ.

 

Най-широко коментирано е сведението за гроба на Методий. Добровски го обявява за невярно, тъй като Методий според него е починал в Рим, според Воронов става дума за привидно обективно сведение, изградено по подобие на сведението за погребението на Кирил в ЖК, а за Бодянски това е сведение на очевидец, намерило подкрепа и в ЖМ, и в Службата за Кирил и Методий. Билбасов, Лавров, И. Огиенко, Й. Иванов смятат, че това е ценно сведение, заслужаващо доверие. R Якобсон предлага свое четене на неясното място в Житието за точното местоположение на Методиевия гроб. При всичките неясноти — неизменен белег на дълга ръкописна традиция, този паметник е важен извор за историята на култа към Кирил и Методий в бълг. средновековна култура.

 

 

            Изд.:

o   Калайдович К. Иоанн Ексарх Болгарский. М., 1824, с. 90—91;

o   Dobrowsky J. Mährische Legende von Cyrill und Method. Prag, 1826, p. 121—123;

o   Бильбасов В. А. Кирилл и Мефодий по западным легендам. СПб., 1871, с. 274—275, 340;

o   Шафарик Я. Житие светог Методия, првог архиепископа моравског, равноапостолног учитеља и просветитеља словена. — Гласник Друштва српске словесности, 16, 1863, с. 33—34;

o   Ламанский В. О некоторых славянских рукописях в Белграде, Загребе и Вене с филологическими и историческими примечаниями. СПб., 1864 (Прил. к ЗИАН, 6., 1), с. 112—113;

o   Срезневский И. И. Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках. 1., 3. СПб., 1867, с. 16—19;

 

 

354

 

o   Perwolf J. Životy svv. Cyrilla a Methoda. Praha, 1873, p. 69—70;

o   Лавров П. А. Кирило та Методій в давньослов’янському письменстві. Київ, 1928 (факсимиле);

o   Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. 100—101, XXXII—XXXIII;

o   Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 288—290;

o   Теодоров-Балан А. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 42—44;

o   Magnae Moraviae fontes historici. 2. Praha, 1967 (OUPB, 118), p. 164—166;

o   Стара българска литература. 4. Житиеписни творби. Съставителство и редакция Кл. Иванова. С., 1986, с. 78, 521—523;

o   Иванова Кл. По следите на един недостигнал до нас текст на Методиево проложно житие. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 73;

o   Тържество на словото. Златният век на българската книжнина. Съставителство, редакция и научен коментар Кл. Иванова, Св. Николова. С., 1995, с. 167, 175—176;

o   Павлова Р. Пролог PC 705 от Народната библиотека на Сърбия в Белград. — Palaeobulgarica, 20, 1996, 2, р. 110—128;

o   Павлова Р., В. Желязкова. Станиславов (Лесновски) пролог. С., 1999, с. 333—334.

 

            Лит.:

·       Бодянский О. М. О времени происхождения славянских письмен. М., 1855, с. 75—79;

·       Бильбасов В. А. Кирилл и Мефодий по западным легендам. СПб., 1871, с. 108—114;

·       Воронов А. Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и Мефодия. Киев, 1877, с. 203— 205;

·       Соболевский А. И. Материалы и исследования в области славянской филологии и археологии. — СОРЯС, 88, 1910, 3, с. 110—112;

·       Лавров П. А. Кирило та Методій в давньослов’янському письменствь Київ, 1928, с. 121—123;

·       Огiенко І. Історія церковно-слов’янської мові. 1. Костянтин i Мефодій, їх життя та діяльність. 4., 2. Варшава, 1928, с. 55, 125, 291;

·       Динеков П. Стара българска литература. 1. С., 1950, с. 72—73;

·       Якобсон Р. Великая Моравия или Великая над Моравой? — В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на академик Стоян Романски. С., 1960, с. 483—486;

·       Георгиев Е. Родината на Кирило-Методиевото дело. — ККФ 1, с. 31—43;

·       Георгиев Е. Состояние Кирилло-Мефодиевской научной проблематики в канун 1150-летней годовщины рождения Константина-Кирилла Философа. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 2, р. 3—24;

·       Флоря Б. Н. Кирилло-Мефодиевские традиции в развитии средневековой болгарской культуры. — В: История, культура, этнография и фольклор славянских народов. X-международный съезд славистов. Доклады советской делегации. М., 1988, с. 159—168;

·       Смядовски Т. Един неясен израз в Краткото житие на Методий. — БЕ, 30, 1980, 2, с. 145;

·       Петков К. Традиции в спомена за Кирил и Методий в България през XIII—XIV век — опит за нова интерпретация. — Palaeobulgarica, 17, 1993, 2, р. 46—61;

·       Бабалиевска Ст. Бележки върху Проложното житие на Кирил и Методий. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 3, p. 77—82.

 

Стоянка Бабалиевска

 

 

    (85). ПРОЛОЖНО ЖИТИЕ НА МЕТОДИЙ — кратка житийна творба, посветена на слав. първоучител. Помества се с малко изключения в сборник с устойчив състав, наречен Пролог, който съдържа четива, подредени по календарен ред от 1 септ. до 31 авг., затова се определя като „проложно“. П. ж. М. е включено в т. нар. втора редакция на Пролога, появила се в средновековната книжнина на източноправославните славяни през XIII или още в края на XII в., която съдържа много добавени оригинални слав. творби. Рядко то се открива в Стишния пролог, който е преведен в Търново през първата половина на XIV в.; има и случаи, когато е поместено в минейни ръкописи. Отнесено е винаги към четивата за 11 май. Използвано е в богослужението (свидетелство за това е включването му в минейни ръкописи след VI песен на канона, кондака и икоса в службата за 11 май).

 

П. ж. М. представя в стегнато фабулно изложение основни моменти от живота на Методий от рождението до смъртта му, съчетани с легендарни елементи: семейството и средата, в която израства; пребиваването му сред славяните и овладяването на „славянския“ език; приемането на монашеството; участието в Хазарската мисия; получаването на епископски сан; борбата с езичниците и юдеите; няколко прижизнени чудеса и смъртта му. То съдържа уникални сведения, непотвърдени от други извори или срещащи се в тях по изключение (напр. името на майката на Методий — Мария, известно само от Успение Кирилово, уточнението, че Методий бил княз на славяните 10 г.). Някои данни в него несъмнено са легендарни (напр. „царят“ изпратил Кирил да изгони евреите

 

 

355

 

от хазарската земя и двамата братя действително направили това; виз. патриарх посветил Методий в епископски сан в Константинопол и го изпратил в гр. Каон в Моравия).

 

Не е напълно ясно кои са изворите на п. ж. М. Предполага се, че неизвестният автор е използвал Пространните жития на Кирил и Методий, Службата за Кирил (вж. Служби за Кирил и Методий), някои библейски книги (Числа, III и IV книга Царства, Първа книга Макавейска, Книгата на пророк Йеремия), Успение Кирилово. Не винаги обаче е сигурна посоката на влиянието (напр. възможно е Успение Кирилово да е черпило от П. ж. М.; в някои случаи може би близостта с библейските текстове се дължи на използването на Службата за Кирил). Не може да се отговори категорично и на въпроса за взаимоотношенията между П. ж. М. и Проложното житие на Кирил. Според някои изследователи П. ж. М. е написано след Проложното житие на Кирил и е дело на друг автор (Б. Н. Флоря); съществува и мнение, че двете жития са възникнали по едно и също време и са дело на един автор (А. Д. Воронов).

 

В науката се приема, че П. ж. М. е написано в Б-я. Не е установено обаче точното време на възникването му. Езиково-правописните особености на запазените до днес текстове не дават основания да се смята, че то се е появило преди началото на XII в. Понякога се привеждат аргументи за създаването му след окончателното разделяне на Римската и Византийската църква (1054), т. е. към края на виз. владичество в Б-я (Флоря). Най-вероятно то е възникнало през XIII или XII в.

 

Проложното житие на Методий, препис в Успенския пролог от 1406 г.

 

До днес са издирени ок. 150 руски преписа на П. ж. М. от края на XIV — началото на XV в. до XVIII в. Най-старият от тях се намира в т. нар. Прилуцки пролог от XIV—XV в., писан от монах Федот в Прилуцкия манастир край гр. Вологда (северно от Москва), сега в РНБ (ф. 573, СПб. Д. А. № А. I. 264). Най-старият точно датиран препис е в т. нар. Успенски пролог, завършен на 24 септ. 1406, писан от Окинф и предназначен от поръчителя Фьодор за храм или манастир, посветен на светците Борис и Глеб, по времето на московския велик княз Василий I Дмитриевич и митрополит Фотий, само осем дена след смъртта на московския и всеруски митрополит българина Киприан Цамблак; до 1895 ръкописът е принадлежал на Успенската съборна църква в московския Кремъл, където е погребан Киприан (днес се намира в ГИМ, Усп. 3 п/Син. 1063 а). От останалите известни руски преписи 12 са от XV — началото на XVI в. (най-ранният е от 1473—1489), повече от 100 са от XVI в., близо 30 — от XVII в. и няколко — от XVIII в. Известен е и един среднобълг. препис, претърпял руско влияние,

 

 

356

 

произхождащ вероятно от Молдова; той е от XVI в. и е поместен в служебен миней за месец май (съхранява се в библиотеката към църквата „Св. Николай“ в гр. Брашов, Румъния).

 

Цялостната история на текста на П. ж. М. все още не е проучена, но вече е установено, че във всички преписи до XVI в. включително са запазени езиково-правописни следи от бълг. оригинал, по-ясни в ръкописите, произхождащи от Южна и Югозападна Русия, както и в преписа от Молдова. Вероятно това е резултат от използването на среднобълг. език като официален в Молдова през XV—XVII в. и от възприемането на българизирания езиково-правописен облик като норма в южноруските и западноруските книжовни центрове. Следите от бълг. оригинал са по-слабо отразени в ръкописите, възникнали в Московското княжество. Съхраняването на бълг. езиково-правописни черти в руските ръкописи несъмнено е подпомогнато от второто южнослав. влияние, започнало в Русия в края на XIV — началото на XV в. В преписите на Житието има само няколко по-съществени смислови различия (напр. в част от тях се съобщава, че българите са молели за човек, който да ги наставлява, в други — че за това са молели „волоси“; в някои преписи се споменава за създаването на азбуката от двамата солунски братя, в други — не; някъде липсват имената на родителите на Методий; в отделни случаи се сочи, че Методий станал княз на славяните на 20-годишна възраст, в други — на 12 г.).

 

От руската ръкописна традиция П. ж. М. преминава в московските печатни издания на Пролога. То е включено още в първото издание на текстовете за месец март — август (1643). Житието присъства във всички 15 следващи издания на Пролога от XVII и XVIII в. Чрез руските печатни пролози то се разпространява широко в бълг. земи през XVII—XIX в. В средата на XVII в. кюстендилският митрополит Михаил (1647 — ок. началото на 1666), който пребивава в Москва от 21 ноем. 1651 до 1 апр. 1654 и от 11 дек. 1657 до края на окт. 1660, получава книги като дар от руския цар Алексей Михайлович (1645—1676). В един запазен техен списък от 1652 фигурира и пролог. Митрополит Михаил изпраща тези книги в земите на сръбската Печка патриаршия, в чийто диоцез след 1557 е включена Кюстендилската епархия. Монахът Методий от Кукленския манастир „Св. врачи Козма и Дамян“ (на югозапад от с. Куклен, Пловдивска област), важно бълг. книжовно средище от края на XVII и XVIII в., донася екземпляр от мартенския том на издание на Пролога от 1689 и отбелязва това в приписка върху книгата (от 1697). Екземпляри от московските издания се намират в много бълг. църкви и манастири (само в Рилския манастир има повече от 30 екземпляра; най-ранното представено тук издание е от 1675).

 

Данни от П. ж. М. са включени през XVIII в. във втория превод на Пространното житие на Климент Охридски на новогрц. език, направен от Атанасий Пароски и поместен в книгата му „Небесен съд“ („Οὐρανοῦ κρίσις“), отпечатана в Лайпциг през 1805 (преиздадена през 1807 и 1850). В предисловието към превода Атанасий съобщава, че източник на данните за Кирил и Методий е някакво „Хилендарско сказание“ („Ηιλανδαρικὴ διήγησις“) за слав. просветители, което му е съобщено от скевофилакса на Хилендарския манастир проигумена Даниил, родом от Стара Загора. Това сказание остава неизвестно до днес, но е установено, че данните за Кирил и Методий в „Небесен съд“ са преведени от Житието на Кирил и Методий, поместено в книгата на Димитрий Ростовски „Книга житий святых“ (1689—1705), сред изворите на което е и П. ж. М., без съмнение известно на автора от руските ръкописи на Пролога. Същите сведения от Житието са поместени в издадената през 1823 в Буда книга

 

 

357

 

„Истиннаѧ повесть ѡ Кѵрїллѣ и Меөодїи и ѡ изобрѣтенїи богоданныхъ кѵрїллическихъ и славенскихъ называемыхъ письменъ“, която представлява църковнослав. превод от „Небесен рай“ с някои промени. Оригиналы на това издание, двуезичен грц.-църковнослав. ръкопис от 1820, писан от Лука Милованов Георгиевич (1784—1828), превел „Истиннаѧ повѣсть“ от гръцки на църковнославянски по поръчение на православния епископ на Буда гърка Дионисий Попович (1791—1828), е запазен до днес в библиотеката на сръбската православна Будимска епархия в Сент Ендре, Унгария. Така чрез грц. и църковнослав. печатни книги от XVIII и XIX в. данни от П. ж. М. поддържат кирило-методиевските традиции сред източноправославните славяни.

 

Много проблеми, свързани с П. ж. Μ., са все още нерешени: идентифицирането на отделни местни и лични имена; по-точното установяване на времето, когато то е възникнало; пълното разкриване на историята на текста; определянето на най-близкия до оригинала запазен препис и на облика на първоначалния текст; отношението на Житието спрямо появата и развитието на слав. Пролог; взаимоотношенията с другите оригинални слав. проложни жития и мястото му сред тях.

 

 

            Изд.:

o   Добровский И. Кирилл и Мефодий, словенские первоучители. Историко-критическое исследование. Перевод с немецкого [М. Погодина]. М., 1825, с. VI, 105—107;

o   Perwolf J. Legendy о sv. Cyrillu a Metodu. — In: Prameny dějin českých. Fontes rerum bohemicarum. 1. Životy svátých a některých jiných osob nábožných. Praha, 1873, p. IX, 74—75;

o   Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. XXXIII—XXXIV, 102—103;

o   Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 38—41;

o   Динеков П. Прослава на Кирил и Методий. С., 1963, с. 84—85, 165;

o   Magnae Moraviae fontes historici. 2. Textus biographici, hagiographici, liturgici. Brno, 1967 (OUPB, 118), p. 240, 242—244;

o   Николова Св. За възникването на Проложното Методиево житие. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на академик Петър Динеков. С., 1983, с. 89—92;

o   Куев К. Проложните жития на Кирил и Методий в ленинградските книгохранилища. — Раlaeobulgarica, 9, 1985, 1, р. 21—24, 32—36;

o   Жития Кирилла и Мефодия. М.-С., 1986, с. 37—39, 40, 252—253, 257—264;

o   Стара българска литература. 4. Житиеписни творби. Съставителство и редакция Кл. Иванова. С., 1986, с. 79, 523—524;

o   Державина О. А. Древняя Русь в русской литературе XIX века. (Сюжеты и образы древнерусской литературы в творчестве писателей XIX века). Пролог. Избранные тексты. М., 1990, с. 333—334.

 

            Лит.:

·       Бодянский О. М. О времени происхождения славянских письмен. М., 1855, с. XLIV—XLIX, 65—75;

·       Гильфердинг А. Ф. Собрание сочинений. 1. СПб., 1868, с. 307—308;

·       Воронов А. Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и Мефодия. Киев, 1877, с. 148—151, 203—207;

·       Ламанский В. М. Славянское житие св. Кирилла как религиозно-эпическое произведение и как исторический источник. — ЖМНП, 352, 1904, апрель, с. 222;

·       Туницкий Н. Обзор источников для истории, жизни и деятельности св. Климента Охридского. — БВ, 19, 1910, 3, с. 79—102 (същото с някои промени в: Туницкий Н. Св. Климент епископ словенский. Его жизнь и просветительная деятельность. Сергиев Посад, 1913, с. 26—42);

·       Иванов Й. Гръцко-български отношения преди църковната борба. 2. Климентово житие от Атанасия Пароски. — В: Сборник в чест на Л. Милетич. С., 1912, с. 175—179 (същото в: Иванов Й. Избрани произведения. 1. С., 1982, с. 171—176);

·       Лавров П. Туницкий Н. Л. Св. Климент, епископ словенский. Его жизнь и просветительная деятельность. Сергиев Посад, 1913 (рец.). — ЖМНП, н. с., 52, 1914, с. 169—191;

·       Лавров П. Кирило та Методій в давньослов’янському письменстві. Київ, 1928, с. 121—128;

·       Огiенко I. Костянтин i Мефодій, їх життя та діяльність. Історично-літературна монографія. 2. Варшава, 1928, с. 126, 290—291;

·       Гошев Ив. Стари записки и надписи. — ГСУбф, 6, 1928—1929, с. 7—9, 16;

·       Попруженко М., Ст. Романски. Библиографски преглед на славянските кирилски източници за живота и дейността на Кирила и Методия. С., 1935, с. 42—43;

·       Георгиев Е. Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури. С., 1956, с. 283—284;

·       Ангелов Б. Ст. Славянски извори за Кирил и Методий. — ИДБ „ВК“ за 1956 (1958), с. 189—192;

·       Георгиев Е. Кирил и Методий. Истината за създателите на българската и славянска писменост. С., 1969, с. 337—338;

·       Мечев К. Кирил и Методий. Исторически извори и литературни паметници. С., 1969, с. 94—95;

·       Петканова-Тотева Д. Кирил и Методий в някои легендарни книжовни паметници. — ККФ 1, с. 84;

 

 

358

 

·       Атанасов П. Московските старопечатни пролози и Българското възраждане. — ИП, 34, 1978, 2, с. 60—68;

·       Державина О. А., А. С. Демин. Циклы сюжетов в Прологе. — В: Литературный сборник XVII века Пролог. М., 1978, с. 241;

·       Атанасов П. Руските старопечатни книги в Рилския манастир. — Старобългарска литература, 12, 1982, с. 90;

·       Фет Е. А. Пролог. — В: Словарь книжников и книжности Древней Руси. 1. (XI — первая половина XIV в.). Ответственный редактор Д. С. Лихачев. Л., 1987, с. 376—381;

·       Николова Св. К истории текста проложного жития Мефодия. — Symposium Methodianum, р. 473—484;

·       Флоря Б. Н. Кирилло-Мефодиевские традиции в развитии средневековой болгарской культуры. — В: История, культура, этнография и фольклор славянских народов. X Международный съезд славистов. София, сентябрь 1988. Доклады советской делегации. М., 1988, с. 163—164;

·       Николова Св. Разпространение на Проложното житие на св. Методий в Русия. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 100—109;

·       Синдик H. R, М. Гроздановић-Пајић, К. Мано-Зиси. Опис рукописа и старих штампаних књига библиотеке српске православие епархије Будимске у Сентандреји. Београд—Нови Сад, 1991, с. 146—147;

·       Иванова Кл. Пролог. — В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. С., 1992, с. 372—373;

·       Гнатенко Л. Просвітителі Кирило i Мефодій у писемних джерелах Інституту рукопису ЦНБ НАН України. Каталог рукописів другої половини XV-першої чверті XX ст. Київ, 1995, с. 45—47;

·       Naumоw А. Krakowskie cyrillomethodiana. — В: Кирило-Методиевски студии. 10. С., 1995, с. 141, 143;

·       Кирай П. Истиннаѧ повѣсть ѡ Курїллѣ и Меөодїи. С., 2001, 222 с.

 

Светлина Николова

 

 

    (86). ПРОПОВЕДНИЧЕСКА ЛИТЕРАТУРА в България през IX—X век (грц. κήρυγμα, κηρύττειν, старобълг. проповѣдь, проповѣдати) — основен дял от средновековната книжнина, вид риторическо изкуство, чиято цел е да убеждава в ценностите на християнската догматика, етика и хеортология; означава се и с термините омилетика (грц. ὁμιλέω — ‘общувам, беседвам’) и ораторска проза. П. л. е наследник на античните разновидности на ораторската проза като обществена практика в политиката, съда, образованието, общуването. Възприемана първоначално като област на доказателствата, още през древността риториката (грц. ρητορική, старобълг. риторикиı-а) се превръща в изкуство на изказа. Високи постижения имат редица древногрц. и римски ритори, между които особено изявени са Горгий (ок. 483—376 пр. н. е.) и Изократ (436—338 пр. н. е.), майстор на ритмичното слово, на амплификацията и създател на специална схема за единицата на риторичния ритъм — периода. Между известните теоретици на ораторското изкуство, наред с Платон и Аристотел, са перипатетикът Теофраст (IV—III в. пр. н. е.), Дионисий от Халикарнас (I в. пр. н. е.), Деметрий (ок. 350—283 пр. н. е.) (Античные риторики, 1987, с. 5—12, 287—345; Ал. Ничев, 1993) и Хермоген от Таре (II в.), чието ръководство по риторика, заедно с „Прогимнасмати“ на Авзоний (ок. 310 — ок. края на IV в.), ученик на Либаний (314—393), залягат в основата на виз. риторики (сред тях най-популярен е трактатът „Риторика“ от Йосиф Ракендит, 1280 — ок. 1330).

 

След официалното налагане на християнството в Източната римска империя първоначалната предпазливост по отношение на „външните“ риторски умения бързо е преодоляна. Формалните особености на риториката стават задължителни и за все още съществуващите езически школи, и за йереите от всички центрове — от Рим и Лат. Африка, Антиохия и Ерусалим, до Атина и Константинопол (Е. Велковска, 1998). На тенденцията да се утвърди всеобщото значение на риториката — в образованието и културата като цяло, се подчиняват и най-големите християнски проповедници. Гражданската аудитория се превръща в църковна общност от пасоми, а правото на проповед се предоставя само на епископа и на ръкоположените от него презвитери — законоположение, фиксирано още в апостолските правила и останало валидно в живота на Църквата. В т. нар. апостолски постановления се вписват наказания за епископ

 

 

359

 

или презвитер, който не поучава народа (апостолско правило 58; вж. Правилата на св. Православна църква, 1, с. 161—164), и се определят задълженията на предстоятелите на църкви „всеки ден, а особено в деня Господен, да поучават целия клир и народа в благочестие, като избират от божественото писание мисли и разсъждения за истините...“ — правило 19 на Пето-шестия (Трулския) вселенски събор (692); вж. Правилата на св. Православна църква, 2, с. 120—125. Съборът регламентира за образци проповедите на отците на църквата от IV—V в., които са най-тясно свързани с модела на античната риторика. Чрез постановленията на съборите и чрез по-късните юридически допълнения и тълкования светоотеческата п. л. става общозадължителна. Във виз. словесна култура обсегът на П. л. се определя от постоянно възпроизвеждащи се текстове, а нови творби се създават от оторизиран духовен авторитет, който също се опира върху установените модели, копирани на различни литературни равнища; „опознаването“ им като присъщи на светоотеческите текстове (наред с цитатите и топосите) е съпроводено с положителни емоции, тъй като тяхната употреба е очаквана и се смята за художествено достойнство. Мястото на П. л. в богослужението я превръща окончателно в изкуство на писмения текст, въпреки че пасомите са най-вече аудитория, а по-малко — четящи хора. Дисциплинарните разпоредби на следващите събори потвърждават и уточняват мястото на проповедта в живота на християнската общност. По думите на папа Григорий I Велики (590—604) „проповедникът трябва да трогва и поучава сърцата на слушателите с едно учение, макар и не по един и същ начин“ (А. Говоров, с. 694). Запазвайки жанровите разновидности, композицията и до голяма степен стилистиката на античния ораторски модел, формулирани още от Аристотел, П. л. се променя откъм съдържание, престава да служи на народностни или социални цели и поема изключително важни за християнската общност идеологически и духовни функции. От IV в. трите основни дяла на класическата антична риторика се трансформират. Съдебната реч за обвинение или защита получава още по-ярко полемическо звучене и се превръща в полемическа П. л., целяща да опровергае отклоненията от християнските ценности и да защити правата вяра. Поучителният модус на съвещателното красноречие е присъщ на учителната и/или напътствената литература. При учителната П. л. разсъжденията за полезното и вредното са изцяло в границите на християнската етика и начин на живот. Опозицията възможно/невъзможно се превръща в опозиция възможно за Бога/възможно или не за човека. Тържествената реч по граждански повод, възпяваща красивото, благородното и героичното и порицаваща грозното и недостойното в обществото (ἐπιδεικτικὸς λόγος — демонстративно или епидейктическо красноречие; πανηγυρικὸς λόγος — панегирик, хвалебствена реч; ἐνκώμιον — възхвала, похвала, риторична или поетична), се превръща в хомилия (ὁμιλία — проповед за празниците с преобладаващ екзегетичен елемент) и панегирик (енкомион) за светците, включени в християнския календар; много рядко — и в похвала за личности и събития, значими за гражданската история.

 

В следиконоборската епоха, през IX в., мястото и деловата функция на П. л. във виз. литература са вече напълно установени. По-късните автори само усъвършенстват и разширяват риторическия код, отдавайки му определено предпочитание при създаването и на други типове текстове — исторически, наративни и т. н. Към предисторията на слав. П. л. се отнася Похвалното слово от Константин-Кирил, посветено на Климент Римски, недостигнало до наше време, но познато от писмото на Анастасий Библиотекар,

 

 

360

 

който го превежда от грц. на лат. език. Изворите не посочват други проповеди на Константин-Кирил. Предположението на А. А. Турилов, че слав. първоучител е автор на едно слово за Рождество, познато в късната ръкописна традиция от XV—XVII в. (1985, с. 253—269), остава изолирано в науката.

 

В началния период на слав. книжнина П. л. влиза в нея като задължителни текстове, придружаващи богослужението и подпомагащи възприемането на християнската догматика и етика. Р. Нахтигал (1950), Е. Блахова (1966, 1971) и др. свързват възникването на първите преводи на П. л. с Велика Моравия (Блахова дори изказва хипотезата, че текстът на беседа № 3 от Клоцовия сборник насочва към преводаческата техника на Константин-Кирил). Повечето изследователи смятат Анонимната хомилия в Клоц. сб. за Методиева творба — първата проповед, създадена на слав. език. След идването на Кирило-Методиевите ученици в Б-я започват да се превеждат и създават текстове и от трите типа П. л. На слав. почва, макар и по-късно, в превода на Предисловието на Никита Ираклийски (XI в.) към словата на Григорий Богослов те се класифицират чрез следните жанрови определения: „съветващо“, т. е. учително, „препирателно“, т. е. полемическо, и „тържествено“ слово:

 

Вьсако риторско слово раздѣлı-аѥть се вь сьвѣрноѥ и прѣпирателноѥ и трьжьстьвноѥ. Есть же сьвѣтноѥ еже сьвѣтовати отстоупати злыихь, блага же въсприѥмати. Прѣпирателно же, еже прети се сь нѣкымь. Трьжьстьвноѥ же, еже оукрашати и празновати и трьжьствовати (Б. Ангелов, 1967, с. 92.)

 

Генерализиращият термин е слово, означаващо родова принадлежност към П. л., както и непосредственото слухово възприемане на текста. Отделните дялове на П. л. рядко са в „чист“ вид. Риториката пронизва цялата П. л., но полемиката и изобличението са невъзможни без апологията, а дидактиката — без апологията и полемиката. Разделението на П. л. на полемически, учителни и тържествени слова е имплицитно и условно — според преобладаващия елемент в комуникацията.

 

Полемическите преводни произведения отразяват общите за християнството конфликти — борбата срещу дохристиянските и нехристиянските идеи, срещу неправедния живот или срещу ересите вътре в християнството (напр. многобройните извлечения от полемиките срещу езичниците от Йоан Златоуст, включени в сборници от типа на Златоструй, Изборник от 1073 и др., или Четири слова против арианите от Атанасий Александрийски в превод на Константин Преславски и в препис на Тудор Доксов). Оригиналните текстове са отговор на конфликтите в бълг. държава — на външната и вътрешната реакция срещу слав. писменост („За буквите“ от Черноризец Храбър) или срещу богомилството (Беседа против богомилите от Презвитер Козма). Ранните старобълг. преводни и оригинални полемически творби се разпространяват широко в руската книжнина, където се използват като идейно оръжие и образци за П. л.

 

Учителната част от П. л., директно и открито дидактична, е изключително продуктивна в бълг. книжнина. Найобщо тя може да се раздели на два типа — епархиални поучения, задължителни в богослужението (разяснение на смисъла на Свещеното писание или на празника — поученията на Климент Охридски, Учителното евангелие на Константин Преславски, анонимни поучения, за които не са открити грц. оригинали), и поучения, произнасяни или четени без връзка с някакво календарно фиксирано събитие (напр. анонимното Слово нѣкоѥго калоугера о чтенıи кънигъ от Изборника от 1076, както и други статии от подобни състави; њ в една от редакциите на Златоструя;

 

 

361

 

творбите на Петър Черноризец, сред които се редуват епархиални и манастирски поучения). Първият дял е по-обемист, но границата между двата вида е размита и в по-късните им преписи те се преориентират в едната или в другата посока (напр. едни и същи или сходни текстове в сборника Златоуст са в календарен ред, а в Измарагд — не). Учителните текстове имат различна художествена стойност. Степента на риторичност се колебае в изключително широки параметри. На най-ниското равнище са кратките и непретенциозни обръщения към богомолците (най-често самоназоваващи се „поучения“), които съдържат догматични и катехизистични мотиви, решавани увещателно (такива са напр. голяма част от поученията, принадлежащи или приписвани на Климент Охридски. На другия полюс са учителните беседи от отците на църквата, в които риториката се изгражда с поетическите възможности на най-добрите антични образци. Още при княз Борис I (852—889) и при цар Симеон (893—927) са преведени: Катехизистичните беседи на Кирил Ерусалимски (вероятно от Константин Преславски); Паренесисът на Ефрем Сирин; Лествицата на Йоан Синайски (Лествичник) и др. Учително-догматични или учително-екзегетични по съдържание и цел, по поетика те принадлежат към тържественото красноречие и биха могли да се причислят и към този дял на П. л. (подобни текстове са в основата на компилативните слова на Йоан Екзарх). Освен известните Златоустови творби, поместени в Златоструя или в сборниците, свързани с името на цар Симеон, някои поучения по-късно на южнослав. почва се включват в панегирици или сборници със смесен състав. Все още не е определен пълният кръг от учителни текстове, преведени, компилирани или създадени до края на X в. П. Димитров изказва предположение, че в най-ранния период на бълг. книжнина е съществувал годишен сборник с поучения, първата част на който е включвала Учителното евангелие на Константин Преславски (т. е. поучения върху неделните евангелски четива), а втората (месецословната) — Климентовите поучения за празниците. Димитров формулира и хипотезата, че към общите служби в ранния Миней Климент Охридски е създал учителна част от 17 поучения — по едно за всяка обща служба, и обнародва 15 катехизистични поучения, извлечени от два късни руски сборника (1987, с. 65—71), но не привежда категорични доказателства за ранния произход на текстовете, които по-скоро биха могли да са късни руски подражания на Климентовите поучения, каквито има и измежду похвалите. На руска почва значителна част от поученията, преведени или създадени в Б-я до края на X в., влизат в състава на Пролога.

 

Панегириците — тържествени или похвални слова, хомилии (в палеославистиката терминът е синоним на риторична проповед), са най-значими от художествена гледна точка. Те отразяват утвърдена вече във Византия столична практика — след неделната и празничната литургия да се произнася тържествена проповед. Такива текстове рано започват да се възприемат като паралел на евхаристията, като своеобразна словесна жертва, принасяна в чест на празника. Диференциални признаци на тяхната жанрова поетика са: стройната триделна композиция, високата емоционалност, екстатичната отдаденост на възхвалата, съотнесеността между реалното и трансцендентното време-пространство, в което водеща е номинацията, а не разказът. Основно средство на стиловото изграждане е амплификацията, в която словесният рисунък, съответстващ на повишената експресивност, съчетава фигурите и другите изразни средства в организирани периоди — най-често чрез анафорични структури в рамките на няколко синтактично-паралелни ритмични кòлони.

 

 

362

 

Обособената похвална част, присъща за всички тържествени проповеди, е най-характерният, но не единственият признак за текстовете, възприемащи се като панегирици. Творбите зависят от типа на празника или на светеца (типът не е еднозначно детерминиран дори и в насловите); този нелитературен признак създава структурно-композиционно и стилистично разнообразие при изграждането на словата и затруднява съвременните изследователи в жанровото им разграничаване. Д. Петканова говори за тържествена ораторска проза, която разделя на похвални слова за светци, за събития, светски похвали и надгробни слова (2001, с. 41—51); В. Велинова въвежда система от допълнителни „поджанрови“ разграничители, за да прецизира същата класификация. Според наблюденията ѝ върху творчеството на Климент Охридски словата за господските и богородичните празници се изграждат в традицията на беседата, а похвалите за агиогероите — в традициите на енкомиона (1998,с. 44—67).

 

В репертоара на старобълг. литература се включват едновременно както преводни, така и оригинални слова. Вероятно в началото са били преведени творби, свързани с подвижните празници — за неделите преди и след Пасха и за Пасхалната седмица. Някои изследователи отъждествяват Отеческите книги, преведени от Методий, със сборник от слова за празниците (от типа на Клоц. сб., Супрасълския сборник или т. нар. Хомилиар на Миханович). Това мнение е сериозно обосновано в трудовете на Нахтигал (1950), Д. Иванова-Мирчева (1968), Блахова (1969) и др. Последователността в превода или в попълването на панегириците още не е ясна, но несъмнено те не са съставени на слав. почва, а следват съдържанието на грц. кодекси от типа на полугодишните панегирици и хомилиари (по класификацията на А. Ерхард, 1, 1937, с. 1—134). В приетите за ранни преводи виз. П. л. е представена от най-известните писатели не само от ранновиз. период до управлението на имп. Ираклий (610—641), а и от някои по-късни представители на константинополските школи. Последен по време автор в поредицата преводи на образци от виз. П. л. е патриарх Фотий (858—867, 877—886) — неговото Слово за Връбница и за Лазар е поместено в Супр. сб. Най-много са превеждани проповедите, сигурно или предположително принадлежащи на Йоан Златоуст, но наред с тях — и на Атанасий Александрийски, Григорий Нисийски, Григорий Неокесарийски, Андрей Критски, Кирил Ерусалимски, Георги Никомидийски, Ефрем Сирин, Епифаний Кипърски, Йоан Дамаскин, патриарх Герман I (715—730) и др. Отделно, вероятно още в края на IX — началото на X в., на старобългарски, на глаголица, се появява преводът на 16-те слова на Григорий Богослов (М. Спасова, 1994). Части от проповеди на виз. писатели са включени в Изборника от 1073, Изборника от 1076, в Златоструя и в други състави, преведени до края на X в. Хронологията на преводите и локализирането им според различни преводачески практики до края на X в. са отчасти изследвани само върху текстовете на Клоц. сб., Супр. сб., Германовия сборник и Михановичевия хомилиар и не са показателни в синхронен план. Опит да разреши този проблем прави Иванова-Мирчева, като въвежда термина „старобългарски хомилиар“ за съвкупността от всички проповеди, възникнали в старобълг. период. Неговото съдържание е значително по-широко от съдържанието на който и да е от реално съществуващите или реконструираните сборници с проповеди, т. е. „старобългарският хомилиар“ е списък на реално или хипотетично битували в различна среда и по различно време текстове, някои от които са два превода или редакции на една грц. творба. Иванова-Мирчева подчертава, че всяко слово от абстрактния „старобългарски хомилиар“

 

 

363

 

трябва да се изследва отделно (1969, с. 309—310).

 

Оригиналните старобълг. проповеди принадлежат на Климент Охридски — „едновременно и родоначалник, и първия класик на жанра“ (Л. Грашева, 1982, с. 13), на Йоан Екзарх и на анонимни автори. Те са създадени под непосредственото влияние на различни виз. модели. При липсата на индивидуален стил се очертава добре избирателността, която книжовниците проявяват спрямо риторичните образци. Климент Охридски интерпретира свободно мотиви и художествени образи, а Йоан Екзарх предпочита компилативната структура, подчертавайки своето авторство чрез поетическите възможности на слав. слово (Иванова-Мирчева, 1966, с. 243—265). Преобладават творби, посветени на общохристиянски празници (словата на Йоан Екзарх всъщност образуват един цикъл за господските празници и вероятно са създадени именно с такава цел). Чрез перото на Климент Охридски П. л. се обогатява с най-забележителното слово, посветено на първия слав. светец — Похвално слово за Кирил. Похвалата е създадена по общоприетите закони за панегирична характеристика и същевременно е проникната в най-висока степен от истор. и емоционална достоверност. Похвалното слово за Кирил и Методий, приписвано на Климент Охридски, но вероятно дело на друг автор, има същия народностен и идеен заряд, но отстъпва на Похвалното слово за Кирил по поетическо внушение и майсторство при изграждането на текста. Както преводните, така и оригиналните тържествени проповеди се поместват в календарни сборници, структурирани според църковната година; словата за празниците от Климент Охридски и Йоан Екзарх се срещат в такъв контекст. За южнослав. ръкописи е възприето названието „панегирик“, отразяващо най-разпространеното самоназвание на книгата. Терминът е синоним на „тържественик“ според руската ръкописна традиция. За подвижните празници панегирикът е триоден (вж. Триод), а за неподвижните — минеен. Най-ранните слав. панегирици са от смесен тип — триодни и минейни — Супр. сб., Михановичев хомилиар и др. (Кл. Иванова, 1985). Като се изключат Клоц. сб. и Супр. сб., останалите кодекси, по които се възстановява кръгът на П. л., са от по-късно време и повечето по произход са руски и сръбски. Тъй като водещ в структурирането на панегириците е календарният принцип, в някои случаи те дори могат да се съчетаят в един кодекс с триодни или минейни песнопения (Иванова, 1987). Най-ценните бълг. ръкописи, съдържащи преводни и оригинални тържествени проповеди, са Германовият сборник и Ягичевият златоуст.

 

 

            Лит.:

·       Зеленецкий К. Риторика. 1. Общая риторика. Одесса, 1849, 138 с.; 2. Частная риторика. Одесса, 1849, 167 с.;

·       Архангельский А. С. Творения отцов церкви в древнерусской письменности (обозрение рукописного материала). — ЖМНП, 258, 1888, август, с. 1—49, 204—295;

·       Архангельский А. С. Творения отцов церкви в древнерусской письменности. Извлечения из рукописей и опыти историко-литературных изучений. 1—5. Казань, 1889—1891;

·       Памятники древне-русской церковно-учительной литературы. Под. ред. А. И. Пономарева. 1—2. СПб., 1894—1896;

·       Певницкий В. Ф. Церковное красноречие и его основные законы. Киев, 1906, 296 с.;

·       Говоров А. Церковно-ораторское искусство. — Странник, 1909, 2, с. 685—705;

·       Правилата на св. Православна църква с тълкованията им. С., 1913. 1., с. 161—164; 2., с. 120—125;

·       Еhrhard А. Überlieferung und Bestand der hagiographischen und homiletischen Literatur der griechischen Kirche von den Anfängen bis zum Ende des 16. Jahrhunderts. 1. Leipzig, 1937, p. 1—305;

·       Nahtigаl R. Otъčьsky kъnigy (Žitije Metodovo pogl. XV). — Razprave. Slovenska akademija znanosti in umetnosti. Razred za filološke in literarne vede, 1, 1950, p. 1—24;

·       Поптодоров Т. Омилетика. 1. Теория на проповедта. С., 1956, 332 с.; 2. История на проповедта. С., 1956, 435 с. (фототипно изд. С., 1992);

·       Beck Н.G. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, p. 398—402, 467—496, 500—506, 514—515, 520—557, 591—598;

·       Lausberg H. Handbuch der literarischen Rhetorik. Eine Grundlegung der Literaturwissenschaft. 1.-2. München, 1960, 983 p.;

 

 

364

 

·       Жирмунский В. О ритмической прозе. — Русская литература, 3, 1960, 4, с. 103—114;

·       Мирковић Л. Хеортология или историйки развитак и богослужеше празника Православие источне цркве. Београд, 1961, 320 с.;

·       Благова Э. Гомилии Супрасльского и Успенского сборников. — В: Исследования источников по истории русского языка и письменности. М., 1966, с. 77—86;

·       Иванова-Мирчева Д. Климент Охридски и Йоан Екзарх като създатели на слова. — Кл. Охр., с. 243—265;

·       Ангелов Б. Ст. Георги Хировоск — за поетическите фигури. — В: Ангелов Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. 2. С., 1967, с. 89—105;

·       Иванова-Мирчева Д. Хомилиарът на Миханович. — ИИБЕ, 16, 1968, с. 381—391;

·       Иванова-Мирчева Д. Из старобългарския хомилиар (Новооткрити преводи). — ККФ 1, с. 309—314;

·       Bláhová Е. К otázce „otъčьskychъ kъnigъ“. — Slavia, 38, 1969, p. 582—590;

·       Bláhová E. Příspěvek ke zkoumání stsl. homiletických textů (Trojí překlad Chrysostomovy homilie o Jidášově zradě). — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 49—64;

·       Адрианова-Перетц В. П. Человек в учительной литературе древней Руси. — ТОДРЛ, 27, 1972, с. 3—68;

·       Сазонова Л. И. Принцип ритмической организации в древнерусской повествовательной прозе. — Русская литература, 16, 1973, 3, с. 82—96;

·       Петканова-Тотева Д. Реторическата проза през Средновековието. Родове, особености, обща характеристика. — ЛМ, 18, 1974, 6, с. 62—75;

·       Иванова Кл. Цикл великопостных гомилий в Гомилиаре Михановича. — ТОДРЛ, 32, 1977, с. 219—244;

·       Античные риторики. Собрание текстов, статьи, комментарий и общая редакция А. А. Taxo-Годи. М., 1978, 350 с.;

·       Иванова Кл. Агиографско-хомилитичните сборници с устойчив състав в южнославянските литератури. — Cyrillomethodianum, 5, p. 11—21;

·       Грашева Л. Поглед върху старобългарската ораторска проза. — В: Стара българска литература. 2. Ораторска проза. Съставителство и редакция Л. Грашева. С., 1982, с. 5—23; Станчев Кр. Поетика на старобългарската литература (Основни принципи и проблеми). С., с. 144—177;

·       Станчев Кр. Ораторската проза на българското Средновековие. — Palaeobulgarica, 7, 1983, 4, p. 118—119;

·       Иванова Кл. Класификация, типология и каталогизация на някои типове сборници в балканската славянска ръкописна традиция. — В: Славянска палеография и дипломатика. 2. С., 1985, с. 173—182;

·       Tурилов А. А. К истории великоморавского наследия в литературах южных и восточных славян (Слово „О похвале Богородице Кирилла Философа“ в рукописной традиции XV—XVII вв.). — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 253—269;

·       Станчев Кр. Стилистика и жанрове на старобългарската литература. С., 1985, с. 78—90 (2 изд. 1995);

·       Цоневски И. Патрология. Живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели. С., 1986, 557 с.;

·       Димитров П. Поученията на Климент Охридски. — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 57—86;

·       Иванова Кл. Неизвестна редакция на триодния панегирик в състава на триода. — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 20—39;

·       Ничев Ал. „Реториката“ — поетика на прозата. — В: Аристотел. Реторика. С., 1993, с. 11—37;

·       Пикио Р. Функцията на библейските тематични ключове в литературния код на православното славянство. — В: Пикио Р. Православното славянство и старобългарската културна традиция. С., 1993, с. 385—435;

·       Пикио Р. Върху изоколните структури в средновековната славянска проза. — В: Пикио Р. Православното славянство и старобългарската културна традиция. С., 1993, с. 473—530;

·       Попова В. Българската стилистика до 50-те години на XX в. С., 1994, 231 с.;

·       Спасова М. Старобългарският и среднобългарският превод на словата на Григорий Богослов. Археографски бележки. — В: Търновска книжовна школа. 5. Велико Търново, 1994, с. 305—319;

·       Vorläufiger Katalog kirchenslavischer Homilien des beweglichen Jahreszyklus. Предварительный каталог церковнославянских гомилий подвижного календарного цикла по рукописям XI—XVI вв. преимущественно восточнославянского происхождения. Составлен Т. В. Черторицкой под ред. X. Миклас. Opladen, 1994, 783 р.;

·       Иоанн Златоуст в древнерусской и южнославянской письменности XI—XVI веков. Каталог гомилий. Составители Е. Э. Гранстрем, О. В. Творогов, А. Валевичюс. СПб., 1998, 209 с.;

·       Велинова В. Тържествената ораторска проза в България IX—X век. С., 1998, 128 с.;

·       Велковска Е. Эксплицитное и имплицитное в отношении ранневизантийской проповеди к античной риторике. — Старобългарска литература, 30, 1998, с. 16—21;

·       Петканова Д. Българска средновековна литература. Велико Търново, 2001, с. 41—51.

 

Климентина Иванова

 

 

    (87). ПРОСТРАННИ ЖИТИЯ НА КИРИЛ И МЕТОДИЙ, Панонски легенди — първите слав. агиографски текстове, основни извори за делото на Кирил и Методий. Открити от А. В. Горски през 1843. Определението Панонски легенди е широко използвано в науката, но днес се схваща като анахронизъм. Названията Моравско-панонски легенди (Фр. Пастърнек, 1902) и Българоморавски легенди (Ал. Теодоров-Балан, 1920, 1923)

 

 

365

 

не придобиват популярност, а Житие Кирилово и Житие Методиево (И. Огиенко, 1928) са лаконични и предпочитани от изследователите.

 

Въпросите около възникването на П. ж. К. и М., за тяхното авторство, за езика им, за първоначалното им разпространение не са изяснени окончателно. Житията са създадени в близки, но все пак различни периоди и в различна среда на една и съща епоха, поради което между тях съществуват както връзки, така и разлики във фактологията и нейното осмисляне.

 

Пространното житие на Кирил. Барсовият препис от началото на XV в.

 

Приема се, че ЖК е написано във Велика Моравия скоро след смъртта на Константин-Кирил (869) и преди смъртта на Методий (885). Като се има предвид, че канонизацията на Кирил не би могла да стане веднага след 869 и че се предполага зависимост на Италианската легенда (писана между 876 и 882) от Житието, то може да се датира преди 882. Съществуват обаче и мнения за по-късното му създаване (в самия край на IX в. — А. Ваян, П. Дютийол; IX—X в. — Д. Хемердингер-Елиаду; XIII в. — В. Киселков). С тези мнения е свързана хипотезата, че ЖК е написано в Б-я (А. Д. Воронов, В. Ягич, Фр. Снопек, Дютийол, X. Бирнбаум, Й. Погачник). Несъмнено текстът е създаден на глаголица, но глаголически преписи не са запазени. Науката разполага с 66 пълни кирилски преписа от XV—XIX в.; най-ранният от тях е руски, от началото на XV в. (№ 619 от сбирката на Е. В. Барсов в ГИМ). Съществуват и други хипотези: че житието е написано първоначално на грц. език и след това е преведено на старобългарски (Воронов, Й. Бери, Фр. Томшич, Ваян, Хемердингер-Елиаду, Й. Тарнанидис и др.). Труден за изясняване е и проблемът за авторството. Още О. М. Бодянски, В. М. Ундолски и П. А. Лавров сочат Климент като най-вероятен създател на ЖК. По-късно към това мнение се придържат Фр. Дворник, В. Вондрак, Е. Георгиев, Ив. Дуйчев, Хр. Кодов, К. Куев, Дж. Радойчич и др. Основанията на тези специалисти са следните: 1) апостолската дейност на Кирил е предадена детайлно от близък негов съвременник; 2) авторът е бил обучен във Византия, привърженик е на теологическите схващания на Константинопол, а не на Рим; 3) съществува езикова и стилова близост със сигурните Климентови ораторски творби; 4) Климент е автор на Похвалното слово за Кирил, вероятно и на Похвалното слово за Кирил и Методий, със сигурност негови са похвалите за Климент Римски и за Димитър Солунски — всички те оформят своеобразен кирило-методиевски цикъл, съставянето на който се възприема като цел на един автор. Въпреки съображенията в полза на Климентовото авторство възникват и колебания: Климент е имал авторски маниер да вписва името си в насловите на творбите си или в акростихове (напр. в цикъла трипеснеци за Предпразненството на Рождество Христово в Октоиха), а в нито един от преписите на ЖК то не е засвидетелствано; в Пространното житие на Климент Охридски подробно е очертан обемът на книжовното му дело, но не се отбелязва, че е писал жития. Следователно не е изключено автор да е друга личност, напр. Методий (Ягич).

 

 

366

 

Кирил и Методий поднасят славянската азбука на имп. Михаил III. Гравюра от Л. Серяков, 1886 г.

 

Широко разпространено е мнението, че ЖК е колективно дело на няколко Кирило-Методиеви ученици, в което има участие и Методий.

 

ЖМ е създадено най-вероятно в източните предели на Б-я — в Преслав. Няма конкретни данни за канонизацията на Методий, но не е възможно тя да е осъществена до есента на 885, когато учениците на слав. първоучители са били изгонени от Велика Моравия. Може би канонизацията е била подготвена във времето около Преславския събор (893). В трактата на Черноризец Храбър „За буквите“, чието възникване се свързва също със събитията, предизвикали събора, Кирил е наречен „свети“, а Методий — не, което дава основание да се мисли, че към тази дата ЖМ все още не е било написано. Изясняването на terminus ante quem тясно се обвързва с хипотезите за авторството. Както и при ЖК, анонимният агиограф се търси измежду учениците на солунските братя. Ако се приеме, че това е Климент Охридски, той би могъл да напише Житието до 888, защото след тази година е изпратен за учител в областта Кутмичевица. Р. Нахтигал, Др. Костич, Фр. Гривец, Д. Петканова и др. виждат аргументи за авторство на Константин Преславски както във факта, че в същия период той създава Службата за Методий, така и в общата насоченост на обширния увод на ЖМ и на съчиненията на Константин Преславски (предимно преводите на Черковно сказание, Четири слова против арианите и Учително евангелие). В такъв случай възникването на Житието може да се отнесе дори до 906 (данни за Константин Преславски има до 907). Съществуват и други хипотези — П. И. Шафарик смята, че автор е Горазд; Е. Е. Голубински, без да посочва име, обобщава, че авторът не е българин, а моравец; Лавров също пише за моравски

 

 

367

 

произход на двете жития; Й. А. Гинцел изказва мнение, че ЖМ е „фабрикувано от грък-схизматик“.

 

При опита да се внесе по-голяма яснота по въпроса за авторството на П. ж. К. и М. с помощта на статистически метод също не е постигната категоричност. Приложеният от В. Василев глотометричен анализ (1969) не доказва „достатъчно убедително“ единоавторството на двете жития и свидетелства само за „възможно“ авторство на Климент Охридски (в по-висока степен по отношение на ЖМ).

 

Няма съмнение, че и ЖМ е било написано на глаголица. Явен знак за грешка при транслитерирането на кирилица съдържа пасажът от гл. 15 „и преведе бързо от гръцки език на славянски всичките [библейски] книги в пълнота, с изключение на Макавеите, в продължение на шест месеца, започвайки от месец март до двадесет и шестия ден на месец октомври“. В оригинала броят на месеците е бил означен с (8), в кирилския вариант е била изписана съответната буква ѕ, чиято числена стойност обаче е 6. Засега са известни 18 преписа на ЖМ — всички в руска езикова редакция. Най-старият от тях е в Успенския сборник от края на XII — началото на XIII в. (ГИМ, Усп. 4).

 

Кирил и Методий защитават славянската писменост пред папа Адриан II. Картина от Д. Вълчев

 

В статията си „О свв. Кирилле и Мефодии“ Горски поставя въпросите за авторството на житията, за мястото и времето на тяхното написване, предава и коментира съдържанието им, обсъжда достоверността на изложените факти и ги сравнява с други източници. Негова заслуга е, че формулира ясно смисловата връзка, заложена в уводните им части. Ягич оценява работата на Горски като „епоха в историята за Кирил и Методий“. Повече от век и половина след него се поддържа основната насока в проучването на двете жития — издирването и описването на техните преписи. То се осъществява главно от руски, чешки и немски слависти от XIX в. В развитието на слав. филология това е времето, през което съзнателно се натрупва изворов материал (процесът е отразен главно в кореспонденцията на Шафарик и Бодянски). През XIX в. се оформя почти цялостният корпус на наличните преписи на житията.

 

След 1843 и Ундолски, и Б. Копитар, и В. Ватенбах, и Бодянски възнамеряват да издадат двете жития по един или друг препис, но идеята осъществява Шафарик (1851, 2 изд. 1873). Той обнародва ЖК по преписа на Владислав Граматик от 1479, а ЖМ — по единствения му познат препис от XVI в., № 93 от Московската духовна академия, изпратен му от Μ. П. Погодин. При изданието титлите са разгърнати, надредните букви са свалени в реда, поставени са препинателни знаци и специално за ЖК са възстановени някои четения по други ръкописи. Шафарик пръв разделя текста на житията на глави — практика, която по-късно се възприема от повечето издатели. Следващото по значение издание прави Бодянски. Той публикува 16 преписа от ЖК (1863, 1864, 1873) и 8 от ЖМ (1865—1866) — всеки препис отделно, като главната му цел е текстовете да се възпроизведат вярно и отчетливо. Бодянски запазва титлите, надредните знаци и

 

 

368

 

пунктуацията и за пръв път посочва използваните библейски цитати. След изданията на Е.-Л. Дюмлер и Миклошич (1870), на Лавров (1899) и Пастърнек (1902) се появява първото бълг. научно издание на житията, осъществено от Теодоров-Балан (1920). Текстът за ЖК в него възпроизвежда изданието на Миклошич от 1870 (Лвовски I препис), но той е непълен, затова от гл. 15 до края е включен Владислав-Граматиковият препис от 1479, сравнен с текстовете у Шафарик и Пастърнек. ЖМ е издадено по текста, представен от Лавров (1898), сравнен с изданията на Шафарик, Миклошич и Пастърнек. Под линия са поместени бележки, в голямата си част граматически, а в края — бележки към съдържанията на двете жития. Критическото издание на Лавров от 1930 е въз основа на 22 преписа от ЖК: 16-те преписа, издадени от Бодянски, и още 6. Лавров ги разделя на две групи — руски и южнославянски. Двата представителни за групите преписа са обнародвани по различни принципи. През 1938 Ив. Гошев издава само ЖК по Рилския препис от 1479, като се опитва да се съобрази с всички особености на оригинала. Под черта са приложени обяснителни бележки, подбрани да изяснят главно смисъла на неясните места или да съобщят различията в сравнение с другите най-важни преписи.

 

През 1960 Гривец и Томшич подготвят критическо издание на ЖК по препис № 444 от сбирката на Хилендарския манастир, който дотогава не е публикуван. Според издателите преписът е по-добър (в смисъл на по-автентичен) и трябва да се приеме като най-архаичния от всички южнослав. преписи на ЖК. В изданието са взети предвид по-значителните варианти от други преписи. За ЖМ изборът отново пада на Успенския препис. В изданието е приложен лат. превод, направен и публикуван от Гривец още през 1941. В подробен коментар към него са обяснени важни истор., идеологически и филологически въпроси.

 

ЖК и ЖМ са включени в т. 2 на четиритомното чехословашко издание на изворите за историята на Велика Моравия (1967). За ЖК издателите избират препис МДА 19, тъй като той е един от най-старите; към него са дадени варианти, използвани в изданията на Лавров (1930) и на Гривец-Томшич (1960). Текстът се публикува паралелно с чешки превод, под линия са добавени някои разночетения и обяснителни бележки, отбелязват се и библейските цитати. Същият подход е приложен и при издаването на ЖМ — използван е Успенският препис.

 

В том 3 (1973) на академичното издание на съчиненията на Климент Охридски Б. Ангелов и Хр. Кодов представят ЖК по Владислав-Граматиковия препис от 1469 и ЖМ по Успенския препис. Взети са предвид приведените от Лавров разночетения. Въведен е в обръщение нов ценен материал за изучаването на ръкописната традиция — 19 нови преписа от ЖК. Това обогатява много критическия апарат и дава по-стабилна основа за сравнение и изводи. Преписите, посочени в археографската справка към изданието, са 48 на брой за ЖК и 15 за ЖМ. При нормализирането на текстовете са запазени титлите и надредните букви, отстранени са обаче различните диакритични знаци, установен е съвременен правопис (главни букви, препинателни знаци, нови редове и др.).

 

В прецизно осъщественото издание на А. А. Турилов, И. В. Льовочкин, О. А. Князевская и Б. Н. Флоря (1986) са представени два преписа от ЖК — МДА № 19 и Барс. 619, за който Лавров споменава още през 1930, без обаче да обозначи сигнатурата му. Поради това този препис десетилетия остава неразпознат. Едва през 1983 Льовочкин привлича вниманието на изследователите върху него. Макар и недатиран, той е най-старият

 

 

369

 

известен до момента. ЖМ е публикувано по Успенския препис. В своето издание на ЖМ (1989) О. Кронщайнер постига максимална близост с Успенския препис и чрез критически апарат, включващ старобълг.-немски речник и имената на личности и области, се стреми да обоснове нови концептуални виждания по редица въпроси, напр. за локализацията на Моравското княжество.

 

Кирил и Методий. Картина от М. Венка, 1961 г.

 

Централно място в изследванията на ЖК и ЖМ откъм съдържанието им заема въпросът за тяхната истор. достоверност. Основни крачки в придвижването на научното познание по тази линия са статията на Горски (1843), Кирило-Методиевският сборник (Москва, 1865), Методиевският юбилеен сборник (Варшава, 1885) и забележителното изследване на Дворник (1933). В тези хронологически граници интересът към делото на слав. първоучители и респ. към техните жития се оживява около юбилейните години — 1863, 1869, 1885; не остава без отглас и енцикликата на папа Лъв XIII (1878—1903) Grande munus от 30 септ. 1880, с която Кирил и Методий са провъзгласени за светци на Католическата църква. Проучването на съвкупността от обстоятелства около възникването на слав. писменост неизменно се обвързва с информацията, която дават по този въпрос П. ж. К. и М. Многопосочната им изворова стойност е доказана от труда на Бодянски „О времени происхождения славянских письмен“ (1855). В обширното си изследване „Кирилл и Мефодий как православные проповедники у западных славян...“ (1863) П. А. Лавровски поставя ЖК и ЖМ на първо място сред слав. кирило-методиевски извори, като съсредоточава вниманието си върху позициите на слав. първоучители по въпроса за Източната и Западната църква. Изводите му са следните: до края на живота си Константин-Кирил остава в единение с Константинополската църква; солунските братя са неоспоримо верни на православните догми; комуникацията им с Рим не трябва да се тълкува като признаване на върховенството на Папския престол. Лавровски се опитва да изясни и въпроса за духовния сан на Кирил. Изследванията на Воронов (1877), Ягич (1880, 1885), В. А. Билбасов (1868, 1871) и статиите на А. С. Будилович и Я. К. Грот също доказват, че успехите на славистиката в уточняването на дейността на Кирил и Методий са в пряка връзка с тълкуването на Пространните им жития. Общ за тези публикации е стремежът да се отсеят легендарните напластявания в тях.

 

В периода 1886—1891 И. И. Малишевски осветлява в няколко публикации биографиите на Кирил и Методий, като разглежда въпроси във връзка с логотета Теоктист, патриарх Фотий (858— 867, 877—886), Олимп, евреите в южна Русия и Киев, съдбата на слав. църковни институции в Моравия и Панония. Най-значителна е монографията му „Святые Кирилл и Мефодий — первоучители славянские“ (1885), в която П. ж. К. и М. са представени отново като основни истор. източници.

 

В. И. Ламански разглежда Кирило-Методиевото дело в светлината на панславянската идея — сочи го като пример за единение на славянството („Кирилло-Мефодиевская идея“, 1885).

 

 

370

 

Най-важният му труд обаче е „Славянское житие св. Кирилла как религиозно-эпическое произведение и как исторический источник“ (1903—1904). Той не разчита на буквалния прочит на Житието. Според него то трябва да се анализира с по-голяма свобода и широта — не само като хроника, а и като литературно произведение, обусловено от особеностите на съответната епоха, т. е. като своеобразен религиозен епос. Така Ламански набелязва ново направление — възможността да се намери мястото на ЖК в цялостната византийско-слав. агиографска традиция. Подобен опит е направен през 1915 от чешките изследователки Ф. Прохаскова и П. Суха, които сравняват Π. ж. К. и М. с виз. агиографски паметници от VIH-Х в. Дворник отбелязва, че този опит е „скромен, но интересен“.

 

В двутомния си труд (1927—1928) Огиенко представя П. ж. К. и М. като надеждни истор. извори, но подчертава наличието на чисто агиографски моменти в тях. С особено проникновение се отличават многобройните публикации на Гривец върху кирило-методиевската проблематика изобщо и в частност върху двете жития, които той приема за основни, почти документални източници. Книгите на Лавров „Кирило та Методій в давньослов’янському письменстві“ (1928) и „Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности“ (1930) са обобщение на направеното в науката дотогава. Особено полезна е текстологическата им насоченост по отношение на ЖК и ЖМ, която активизира изследователския интерес спрямо тяхната ръкописна традиция.

 

Успоредно с посочените магистрални изследвания се появяват публикации, чийто предмет са вече частни въпроси във връзка с П. ж. К. и М. А. Н. Петров (1894, 1896) работи по темите за Соломоновата чаша, за Хазарската мисия, за мисионерството на Кирил и Методий изобщо. А. Брюкнер оспорва истор. стойност на житията и се съсредоточава върху личните подбуди на Кирил за Моравската мисия. През 1903 В. Вондрак издава книгата „ Studie z oboru církevněslovanského písemnictví“, a през 1906 в отговор на тази монография Снопек изгражда сложната си хипотеза за автора на П. ж. К. и М. (според него в старобълг. текстове са оставили следи двама Климентовци — единият е пряк ученик на солунските братя и е бил с тях в Моравия, другият получава образованието си в Константинопол и е едно и също лице с Черноризец Храбър; той е и авторът на ЖК и ЖМ). През 1906 на страниците на „Archiv für slavische Philologie“ се оформя кирило-методиевски цикъл, който обединява критически текстове на Ламански, Брюкнер и Ив. Франко. В специална статия (1923) Теодоров-Балан поставя въпросите за наименованието на житията и преписваческата традиция, а В. А. Погорелов (1932) въз основа на подробен езиков анализ защитава мнението, че те не са създадени на грц. език.

 

Дворник отделя място на живота и дейността на Кирил и Методий още през 1926 в труда си „Les Slaves, Byzance et Rome au IX^e siècle“. Той е убеден, че кирило-методиевският въпрос заслужава много по-задълбочено изследване върху основата на виз. история от края на IX в. Съвсем закономерна е появата на следващата му книга с основополагащ характер „Les Légendes de Constantin et de Méthode, vues de Byzance“ (1933). Дворник обосновава мнението, че „двете легенди са всъщност нашите най-добри източници за Кирил и Методий“, и доказва, че по отделните фабулни единици, изградени по изискванията на агиографския жанр, е възможно да се реконструират истор. факти.

 

Трудът на Дворник предизвиква интерес най-вече със своята научна обективност. Фактът, че въз основа на пространните житийни текстове в по-общ план е възстановена убедително фактологията на Кирило-Методиевата история,

 

 

371

 

дава възможност през следващите десетилетия усилията на специалистите да се съсредоточат върху немалко частни теми. Поставя се въпросът за източниците на житията, за автентичността на отделни пасажи, за възможните по-късни интерполации (Кодов, Куев, Дуйчев, А. С. Лвов, И. Шевченко, Д. Маречкова). Целта на такъв тип разработки е не да се огласи абсолютната и безусловна истор. достоверност на П. ж. К. и М., а да се докаже, че те са написани в духа и етикетността на породилата ги епоха. Това е начинът да бъдат забелязани и евентуалните късни актуализации. В същото време отделни учени продължават по подобие на Дворник да оценяват данните от житията (В. Вавржинек, Б. Панцер), но и с голяма доза критицизъм да отричат част от информацията за мисиите на Кирил и да я разглеждат като чисто агиографски похват. Не е нова и тенденцията в П. ж. К. и М. да се търсят влияния от други литературни източници. Още Гривец отбелязва връзката между конструирането на двата текста, от една страна, и панегириците на Григорий Богослов, от друга. Вавржинек доказва, че тази връзка е преди всичко идейна, а не буквална. Литературоведско-интерпретаторски характер имат и разработките на Р. Якобсон, В. Велчев, Р. Вечерка, Петканова. Оформя се и друго направление от изследвания — върху езика (лексиката и синтаксиса) и стила на житията (Н. ван Вейк, О. Неделкович, Бирнбаум, Кронщайнер). Анализите разкриват наличието на архаизми в двата паметника; на лексика, отразяваща особеностите на западнослав. говори; на църковна терминология както с византийски, така и с латински и старонемски характер. Трудове по литургика и богословие включват осмислянето на църковноритуалната дейност на слав. първоучители във Византия и Моравия и направените от тях преводи на богослужебните книги. В това отношение сведенията от ЖК (гл. 14 и 15) и ЖМ (гл. 15) се сравняват и с други източници (Тошев, Куев, Бл. Чифлянов). Съществуват немалко опити да бъдат формулирани философските възгледи на Константин-Кирил с оглед на фундаментални постановки или странични влияния в рамките на средновековната богословска и естетическа култура. Осветляването на книжовното наследство на първоучителите също се опира на житията (вж. Преводи на Константин-Кирил Философ и Преводи на Методий).

 

Нова насока в текстологическите изследвания на житията през последните десетилетия се оформя от идеята за реконструкция на частите от ЖК, запазени в хърватските глаголически бревиари. С тази задача се заемат почти едновременно Н. Радович и Вл. Киас. Работата на Радович (1968) е положена на широка основа. Според него разграничаването, което Лавров прави на преписите (руски и южнославянски), не е задоволително, защото тези традиции не са затворени в себе си. Разделянето, което предлага Ван Вейк (1941), въвеждайки и в южнославянската, и в руската традиция повече редакции, той приема за по-основателно. Поставя и проблема за времето и средата, в която са възникнали службите от бревиарите, като по този начин се концентрира върху традицията на хърватските глаголически откъслеци. Радович е на мнение, че хърватските глаголаши са пригаждали текста на ЖК към службите, но лексиката на откъслеците е останала в достатъчна степен недокосната и затова те могат да бъдат от полза при оценката на автентичната кирилска традиция. Идеята на Киас (1969) е да бъдат сравнени „хърватската, сръбската и руската традиция“, за да може да се създаде основа за реконструкцията на целия текст. Крайната цел на труда, както и при Радович, е реконструкцията на ЖК. В две следващи публикации (1971, 1985) Киас продължава изследванията си върху текстовата история на паметника въз основа на по-голям брой преписи.

 

 

372

 

Погребението на св. Кирил. Стенопис от А. Алексов и Г. Данчов в Араповския манастир, 1864 г.

 

Без да включва традицията на хърватските глаголически откъслеци, той прави ново разделение на преписите. Обръща специално внимание на руските, като за разделителен белег посочва двете дати за честването на Кирил (14 февр. и 14 окт.) и поместването на ЖК в чети-минеите за февр. и окт. (преписите от група А и група В). Като трета група (група С) Киас определя преписите, разпространени в различни типове сборници.

 

Досега пълните преписи на ЖК не са съпоставяни с многобройните преписи извлечения от него. Б. Ангелов оповестява ок. 60 източнослав. извлечения, съхранени в ръкописи от XIV до XVIII в. — текстовете са с различен обем и от различни части на произведението (диспутите на Кирил, пребиваването му в Рим, отсичането на дървото Александър, тълкованието на Соломоновата чаша, отговорът на Кирил за това, що е философия).

 

През 90-те г. на XX в. върху историята на ръкописната традиция на ЖК работят задълбочено италианските учени Р. Пикио, М. Капалдо и Дж. Дзифер. Дзифер предлага нова стема на преписите, като концентрира вниманието си върху руската група — пред обобщените понятия на Лавров „руски юг“ и „руски север“ той предпочита за целите на класификацията делението на „югозападноруски“ и „югоизточноруски“ преписи. В тези параметри той отделя по-малки групи и подгрупи, слизайки почти до равнището на единични преписи. Прави и опит да не надценява значимостта на препис МДА 19, върху който се опират повечето досегашни изследователи текстолози. Капалдо (1992) е на мнение, че Дзифер не съгласува определените от него основни разклонения с традиционните групирания на ЖК, които остават непроменени от Ван Вейк до Радович и Киас.

 

Може да се твърди, че ръкописната традиция на ЖМ днес е сравнително добре проучена. Недостатъчно изяснени са обаче проблемите, които поставя Успенският препис: Житието там е поместено под дата 10 май, следва Похвалното слово за Кирил и Методий, при което е отбелязано: м͡^сца тог͡^жо въ ·ѕ͆·. Заедно с тези произведения са преписани също и Житие и мъчение на св. Вит, житията на Пахомий, Еразъм, Февроний. Според някои чешки изследователи това е белег, че ЖМ и конвоиращите го текстове са заети направо от чешки сборници. Този опит да се изясни как ЖМ попада в Русия, не е достатъчно убедителен. Като се има предвид, че комбинацията между ЖМ и Похвалното слово за Кирил и Методий е ранно явление, може да се изкаже предположение, че Житието

 

 

373

 

е пренесено в староруската книжнина от бълг. земи. Остават и други неизяснени проблеми — липсата на южнослав. текстови носители и на извадки от ЖМ (практика, много широко засвидетелствана при ЖК), по-слабото разпространение на Житието в старите слав. ръкописи (в сравнение отново с ЖК). В преписите на ЖМ не се забелязват особени текстови различия, но неведнъж са обсъждани въпросите за датата 10 май в Успенския препис и за лексикалната отлика пърци — гърцъı (и досега не е ясно коя от двете думи е стояла в протографа).

 

Целта, която си поставят редица съвременни изследователи (Велчев, Пикио, П. Динеков, Петканова, Вечерка, В. Топоров, Станчев и др.) — тълкуването на житията в светлината на виз.-слав, отношения с оглед на формирането на християнската легенда и изобщо на своеобразната поетика в източноправославния регион — може да се открие и в детайлната работа на Капалдо върху един малък отрязък от текста на ЖК (гл. 13), в която е демонстрирана старателно изработена методология. Голямо значение в случая има точният превод на слав. текст, търсенето на скрития смисъл, на символичните значения, на специфичните кодове (1990).

 

Пространното житие на Методий, препис в Усиенския сборник, края на XIIначалото на XIII в.

 

Многократно е коментирана и жанровата форма на ЖК и ЖМ. Установено е, че като литературни произведения те са носители на най-добрите тенденции на дометафрастовата агиография, но в това отношение не пораждат традиции на бълг. почва. Композицията им е триделна — ясно се разграничават риторичен увод, изложение и заключение. В уводите и на двете жития мотивът за милостта на Бога е ключов. Съпоставянето на текстовете доказва безспорно тяхната „обърнатост“ един към друг. Различните стилистики създават усещане за художествена автономност, без обаче това да променя общото послание. Библейският цитат от Тим. 2:4, с който започва ЖК („Милостивият и щедър Бог, който очаква хората да се покаят, та всички да се спасят и да достигнат до познание на истината...“) се съдържа и в ЖМ. И в двете жития агиогероите се появяват в точно определено от Бога време, след другите праведници, по отношение на които хронологията и типизацията са строго спазени. В ЖК идеята за божието милосърдие е наложена лаконично, в ЖМ е разгърната епично. Появата на Методий в човешката история („в наше време и за нашия народ“) е мотивирана. Повествованията за първия наставник и учител на славяните (ЖК) и за първия им архиепископ (ЖМ) са самостойни, но това не изключва метатекстовата им обвързаност. Информацията за детските и младежките години на Константин говори за подчертан стремеж към достоверност. От друга страна обаче, чрез типични агиографски похвати е изведена линията за изключителността му.

 

 

374

 

Погребението на св. Методий. Стенопис от А. Алексов и Г. Данчов в Араповския манастир, 1864 г.

 

Персонификацията на висшето християнско качество — премъдростта, и мистичната женитба между нея и Константин са белег на избраност. Неслучайно агиографът подробно разказва за Кириловото обучение. Това не е само добра информираност, но и съзнание за типа светителство — представя се герой с „апостолска святост“, който по-късно в деянията си ще изразява Божествената истина преди всичко чрез словото. Смислоизграждащи символни кодове са налице и по-нататък в текста. Те подготвят едно или друго действие на Кирил (усамотяването в манастир преди диспута с Аний, усамотяването след това на Олимп преди сътворяването на слав. писмо, разчитането на надписа върху Соломоновата чаша преди Моравската мисия и др.). От друга страна, неговите мисии — публичният диспут със сваления патриарх иконоборец, Сарацинската и Хазарската, подготвят читателя за най-същностния момент от деянията на Кирил — учителството му при славяните и оформянето на езика им като сакрално-литургичен и равен на другите литургични езици. Смъртта на агиогероя в свещения Рим и почитта, която му оказват най-високопоставените мъже на епохата, приемането на монашеството като предчувствие за изпълнен дълг и символното предаване на делото в ръцете на по-големия брат смислово и композиционно завършват разказа за слав. първоучител в рамките на Житието.

 

Многократно с основание е изказвано мнението, че ЖМ трябва да бъде схващано като своеобразно продължение на ЖК, т. е. че то само маркира част от събитията, разгърнати в по-ранния текст на ЖК. Изложението представлява добре обмислен, макар и с несъразмерно разширен увод наратив. Видимо е неговото поделяне на две части (събитията до смъртта на Кирил и след това, до смъртта на Методий), като това не пречи да бъдат проследени деянията на героя. Осъществено е различно по модалност (спрямо ЖК) повествование (разликата се определя като сдържаност, сухост на разказа). Също както в ЖК за етническия произход на Методий не се говори. Но в ЖМ, създадено поне десетилетие след агиографския текст за Кирил при други културни условия, се наблюдава известно избистряне на слав. идея. Всяко събитие от живота на Методий е представено като провиденчески акт — подготовка за Моравската мисия между славяните. Това е тенденция, разгърната и в други произведения на най-старата бълг. книжнина, напр. в Похвалното слово за Кирил. В ЖК идеята не е така ясно центрирана — мисиите на агиогероя са равнопоставени; цели сюжетни звена от ЖК могат да съществуват напълно самостоятелно,

 

 

375

 

без смислово да им липсва конвоиращият текст. Днешният синтетичен прочит, обогатен от хилядолетната традиция, преосмисля акцентите и прави от Моравската мисия централно събитие. В ЖМ във всяко деяние на Методий се подчертава неговата предопределеност: изпращането му за архонт на слав. княжество

 

(„Най-сетне царят, като узна за неговите способности, даде му да управлява славянско княжество — като че ли предвиждаше, бих казал аз, че ще го изпрати за учител и пръв архиепископ на славяните, та да изучи всичките им обичаи и постепенно да ги обикне“, гл. 2);

 

отиването му на Олимп, където наред с всичко друго се занимава „усърдно с книгите“.

 

Според Рилския препис на ЖК от 1469 на Олимп се осъществява духовното, повторното побратимяване на Кирил и Методий

 

(„Той отиде в Олимп при брата си Методий и остана да живее там, отправяйки непрестанни молитви към Бога и беседвайки само с книгите. Денонощно се занимаваше с тях заедно с брата си; водейки достоен живот и насочвайки в сърцето си пътеките си към Бога, той прибавяше труд към труд и преуспяваше твърде много в божиите добродетели. Но за тези неща засега ще кажем само толкова“, гл. 7).

 

Този текст, засвидетелстван само в първия препис на Владислав Граматик, е схващан от едни изследователи като изпаднал при преписването от оригинала, а от други — като късна интерполация. Върху него се крепи и хипотезата за създаването на слав. азбука през 855. Макар и да не е изяснен текстологическият проблем „препис — прототекст“ по отношение на пасажа от ЖК, налице е очевидната му близост с ЖМ

 

(„...като отиде в Олимп, където живеят свети отци, пострига се, облече черна дреха и се повинуваше покорно, като изпълняваше напълно цялото монашеско правило и се занимаваше усърдно с книгите“, гл. 3).

 

Общите ключови думи, отварящи различни семантични прочита, и в двете жития са „Олимп“ и „книги“.

 

В предсмъртното обръщение на Кирил към Методий (ЖМ, гл. 7) е вложена идеята за препредаване на делото, за неговата непрекъснатост: Кирил е слуга на Св. Троица и на Божията премъдрост, затова може да ги изрази и изяви; Методий е слуга на Кирил и именно това доброволно избрано служене го издига до ранга на продължител. Оказва се, че в края на своя живот Методий също е помислил за свой духовен наследник

 

(„Той им посочи един от известните свои ученици, на име Горазд, и рече: „Този е един свободен мъж от вашата земя, начетен е добре в латинските книги и е правоверен; нека да бъде върху него Божията воля и вашата обич, както и моята“, гл. 17).

 

В тази спираловидност на мотива в двата текста отново се открива идеята за Божията благодат, която може да намери израз единствено чрез смиреността на избраниците. Предсмъртното послание на Кирил бележи новото позициониране на Методий в повествованието. Ако до този момент двойката, теглеща една бразда, поравно е поемала товара, то останалият сам преодолява по-големи препятствия и трудности, но наградата за това е „по-доброто спасение“ —

 

„Ето, брате, ние бяхме една двойка, впрегната да тегли една бразда. Аз привършвам дните си и падам на нивата. Ти пък обичаш твърде много планината; но недей зарад планината да изоставиш своето учителство, защото чрез него можеш по-добре да се спасиш“ (гл. 7).

 

Нелекият живот на Кирил е белязан изцяло от успеха, затова житието му се възприема като разказ за триумфа на усилията му. Тържественото отслужване на слав. литургия в най-големите съборни катедрали на Свещения град, който приема тялото на Кирил, е достоен завършек не само на живота му. Във връзка с това във втората част на ЖМ по-големият брат е представен не просто като заместник на Кирил, а като основна фигура в новия етап на общото им дело.

 

 

376

 

            Изд.:

            [Под дата 11 май]. —

o   В: Димитрий (Туптало) Ростовский. Книга житий святых в славу святыя животворящия Троицы Бога хвалимого в святых своих. Изд. Киево-Печерской лавры, 1770, с. ф҃л–ф҃мв;

o   Šafařík P. J. Památky dřevního písemnictví Jihoslovanů. Praha, 1851 (2 изд. Praha, 1873, 250 p.);

o   Dümmler E. Die Pannonische Legende vom heiligen Methodius. — Archiv für Kunde österreichischer Geschichtsquellen, 13, 1854, p. 145—199;

o   Miklosich F. Chrestomathia palaeoslovenica. Vindobonae, 1861, p. 55—78;

o   Bielówski A. Vita S. Methodii. Lwów, 1864 (Monumenta historica Poloniae, 1), p. 84—92;

o   Бодянский Ο. Μ. Кирилл и Мефодий. Собрание памятников, до деятельности святых первоучителей и просветителей славянских племен относящихся. 1. Пространные жития Константина Философа. Списки I—XVI. — ЧОИДР, 1863, 2, с. 1—224; 1864, 2, с. 225—398; 1873, 1, с. 399—534; 2. Житие Мефодия архиепископа моравского. Списки I—VIII. — ЧОИДР 1865, 1, с. 1—98; 3, с. 1—64; 1866, 2, с. 64—151;

o   Dümmler E., F. Miklosich. Die Legende vom Heiligen Cyrillus. — DAWW, 19, 1870, p. 203—248;

o   Miklosich F. Vita sancti Methodii russico-slovenicae et latinae. Vindobonae, 1870, 29 p.;

o   Бильбасов В. А. Кирилл и Мефодий по документальным источникам. 2. Кирилл и Мефодий по западным легендам. Критика легенд. Легендарный образ Кирилла и Мефодия. Codex Legendarium. СПб., 1871, с. 249—273;

o   Perwolf J. Životy Sw. Cyrilla a Methoda. Praha, 1873 (Prameny dějin cěských. Fontes rerum bohemicarum. 1. Životy svátých a některých jiných osob nábožných), p. V—XI, 1—38, 39—52;

o   Великие Минеи Четии, собранные митрополитом Макарием, октябрь, дни 4—18. СПб., 1874, стлб. 976—1010; апрель, дни 1—8. М., 1910, стлб. 268—295;

o   Лавров П. А. Житие святого Мефодия и Похвальное слово св. Кириллу и Мефодию по списку XII в. М., 1898, 3+23 с.;

o   Vajs J. Pannonský životopis sv. Methoda. — Časopis katolického duchovenstva, 41, 1900, p. 387—395;

o   Pastrnek F. Dějiny slovanských apoštolů Cyrilla a Methoda s rozborem a otiskem hlavních pramenů. Praha, 1902, p. 154— 215, 216—238;

o   Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 1. С., 1920, с. 29—67, 81—97;

o   Лавров П. А. Кирило та Методій в давньослов’янському письменстві. Київ, 1928, с. 239—294, 295—313;

o   Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. 1—39, 39—66, 67—78;

o   Гошев Ив. Светите братя Кирил и Методий. Материали из ръкописите на Синодалния църковен музей в София. — ГСУбф, 15, 1937—1938, 3, с. 9—55;

o   Lehr-Spławiński T. Żywoty Konstantyna i Metodego (obszerne). Poznań, 1959, p. 1—93, 96—121;

o   Grivec Fr., Fr. Tomšič. Constantinus et Methodius Thessalonicenses. Fontes. Zagreb, 1960 (Radovi Staroslavenskog instituta, 4), p. 95—143, 144—167;

o   Pадojчић Ђ. Хиландарски рукописи о постанку словенске писмености. Нови Сад, 1963, с. 6—73;

o   Magnae Moraviae fontes historici. 2. Brno, 1967 (OUPB, 118), p. 57—115, 134—163;

o   Успенский сборник XII-XIII вв. Издание подготовили О. А. Князевская, В. Т. Демьянов, М. В. Ляпон. М., 1971, с. 188—198;

o   Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. Подготвили за печат Б. Ст. Ангелов, Хр. Кодов. С., 1973, с. 89—119, 185—195;

o   Жития Кирилла и Мефодия. М.-С., 1986, с. 42—93, 94—130, 132—165, 166—180, 182—211, 212—250;

o   Kronsteiner О. Житие блаженааго Меөодиа архиепискоупа моравьскааго. Das Leben des hl. Method des Erzbischofs von Sirmium. Salzburg, 1989 (Die slawischen Sprachen, 18), p. 30—89;

o   Трендафилов Хр. Пространното житие на Константин-Кирил по Супрасълски препис от 1558 г. — В: Преславска книжовна школа. 2. Шумен, 1997, с. 208—242;

o   Мечев К. Произход на славяно-българската писменост. С., 1999, с. 373—496.

 

            Лит.:

·       [Горский А.] О свв. Кирилле и Мефодии. — Москвитянин, 3, 1843, 6, с. 405—434 (същото в: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 5—42);

·       Hanka V. О sv. Kyrille i Methodiu. — ČČM, 20, 1846, 1, p. 5—33;

·       Бодянский O. O времени происхождения славянских письмен. 1. Μ., 1855, с. 37—44, 144—161, 172—269, 348—381;

·       Rački Fr. Je lije podmetnuta poslanica Hadriana II. na Rostislava i Kocelja što se nalazi u Panonskoj legendi? — In: Arkiv za poviestnicu jugoslavensku. 4. Zagreb, 1857, p. 281—298;

·       Rački Fr. Njekoje opazke vrhu dvujih legendah о slavenskih apostolih. — In: Arkiv za povjestnicu jugoslavensku. 4. Zagreb, 1857, p. 98—108;

·       Ginzel J. A. Geschichte der Slawenapostel Cyrill und Method und der slawischen Liturgie. 2 изд. Wien, 1861, p. 11—174;

·       Лавpовский П. Кирилл и Мефодий как православные проповедники у западных славян, в связи с современной им историей церковных несогласий между востоком и западом. Харьков, 1863, 588 с.;

·       Викторов А. Кирилл и Мефодий. Новые источники и ученые труды для истории слявянских апостолов. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 343—440;

·       Филарет архиеп. Кирилл и Мефодий славянские первоучители. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 43—80;

·       Бильбасов В. А. Кирилл и Мефодий по документальным источникам. Критика документов. Римские папы и славянские первоучители. Monumenta Diplomatiса. СПб., 1868, 179 с.;

·       Daničić Dj. Rukopis Vladislava Gramatika, pisan godine 1469. 2. Život sv. Čiřila. — Starine, 1, 1869, p. 55—60;

·       Бильбасов В. А. Кирилл и Мефодий. 2. Кирил и Мефодий по западным легендам. Критика легенд. Легендарный образ Кирилла и Мефодия. Codex Legendarium. СПб., 1871, 394 с.;

·       Воронов А. Кирилл и Мефодий. Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и Мефодия. Киев, 1877, 331 с.;

 

 

377

 

·       Воронов А. К вопросу об источиках для истории свв. Кирилла и Мефодия. — ТКДА, 19, 1878, 1, с. 220—245;

·       Малышевский И. Вопросы критики относительно некоторых источников для истории святых Кирилла и Мефодия. — ТКДА, 19, 1878, 3, с. 791—799;

·       Jagić V. Die neuesten Forschungen über die slavischen Apostel Cyrill und Methodius. — ASPh, 4, 1880, p. 97—128, 297—316;

·       Воронов А. Научное движение по вопросу о свв. Кирилле и Мефодии. — ТКДА, 22, 1881, 2, с. 391—416;

·       Голубинский Е. Е. Святые Константин и Мефодий, первоучители славянские. М., 1885, 69 с.;

·       Будилович А. С. Несколько мыслей о греко-славянском характере деятельности свв. Кирилла и Мефодия. — В: Мефодиевский юбилейный сборник. Варшава, 1885, с. 1—117;

·       Ламанский В. Кирилло-Мефодиевская идея. — Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества, 1885, 4, с. 208—212;

·       Ягич В. Вопрос о Кирилле и Мефодии в славянской филологии. СПб., 1885, 60 с.;

·       Малышевский И. Святые Кирилл и Мефодий, первоучители славянские. — ТКДА, 26, 1885, 1, с. 84—121, 149—208, 380—410, 526—581; 3, с. 49—105, 275—310, 424—469;

·       Snopek F. Mnich Chrabr a pannonské legendy. — Časopis Vlasteneckého muzejního spolku olomouckého, 3, 1886, 9, p. 40—41; 10, p. 89—90;

·       Петров А. Кирилл и Мефодий. Жития св. славянских апостолов и похвальные слова им в употреблении древнерусской церкви. — Библиограф, 10, 1894, с. 103—119;

·       Петров А. Пятидесятилетие научной разработки пространного жития св. Константина Философа (1843—1893). — ЧМОЛДП, 31, 1894, с. 559—614;

·       Петров А. К вопросу о проповедническо-просветительной деятельности св. славянских апостолов у хазар (по новым данным). — Странник, 16, 1896, 2, с. 145—153;

·       Snopek F. О některých nesrovnalostech v pannonských legendách. — Sborník historického kroužku, 5, p. 157—168;

·       Götz L. Geschichte der Slavenapostel Konstantinus (Kyrillus) und Methodius. Gotha, 272 p.;

·       Спepански М. Загребският ръкопис на Владислава Граматика. — СбНУ, 16—17, 1900, с. 325—338;

·       Ламанский В. Славянское житие св. Кирилла как религиозно-эпическое произведение и как исторический источник. — ЖМНП, 1903, 346, с. 345—388; 347, с. 161, 350—388; 350, с. 370—405; 1904, 351, с. 173; 352, с. 215—239; 353, с. 131—168;

·       Vondrák V. Studie z oboru církevněslovanského písemnictví. O původu obou tak zvaných pannonských legend. Praha, 1903, p. 67—95;

·       Милаш H. Славянските апостоли Кирил и Методий и истината на православието. По повод на римското движение против православната църква в 1880—1881 г. С., 1903, с. 293—355;

·       Brückner A. Legendy о Cyrylu i Metodym wobec prawdy dziejowej. — Rocznik Towarzystwa przyjaciół nauk Poznańskiego, 30, 1904, p. 1—49;

·       Lamanskij V. Vita Cyrilli. Kritische Bemerkungen (Fortsetzung). — ASPh, 28, 1906, p. 162—186;

·       Brückner A. Cyrillo-Methodiana. 2. Thesen zur Cyrillo-Methodianischen Frage. — ASPh, 28, 1906, p. 186—229;

·       Franko I. Beiträge zur Quellenkritik der Cyrillo-Methodianischen Legenden. — ASPh, 28, 1906, p. 229—255;

·       Snopek F. Studie cyrillomethodějské. Brno, 1906, 170 p.;

·       Snopek F. Konstantinus-Cyrillus und Methodius, die Slavenapostel. Kremsier, 1911, p. 6—34, 313—327;

·       Начов H. Пространните или така наречени Панонски жития на свв. Кирила и Методия. — Библиотека. Приложение на ЦВ, 21, с. 35—84;

·       Попова И. Паннонское житие св. Мефодия по древнейшему из дошедших списков со стороны своего языка. — РФВ, 69, 1, с. 39—47; 2, с. 395—403; 70, 1913, 4, с. 364—372; 71, 1914, 1, с. 114—132;

·       Brückner А. Die Wahrheit überdie Slavenapostel. Tübingen, 1913, 127 p.;

·       Бери Й. Върху някои от изворите за историята на Константина и Методия. — ИИД, 4, 1915, с. 184—188;

·       Procházkоvá F., Р. Suchá. Poměr t. zv. pannonských legend к legendám byzantským století VIII—IX. — CMM, 39, 1915, p. 28—66;

·       Grivec F. Pravovernost sv. Čiřila in Metoda. — Bogoslovni věstník, 1, 1921, p. 1—43;

·       Теодоров-Бaлан Ал. Към тъй наречените Панонски жития. — ГСУифф, 19, 1922—1923, с. 1—31;

·       Dvornik F. Les Slaves, Byzance et Rome au IX^e siècle. Paris, 1926, 360 p. (2 изд. Hattiesburg, 1970, 14 + 360 p.);

·       Лавров П. Кирило та Методій в давньослов’янському письменстві. Київ, 1928, с. 9—97;

·       Огiенко I. Костянтин i Мефодій, їх життя та діяльність. 2. Варшава, 1928, с. 5—131, 199—335;

·       Лавров П. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930 (Труды Славянской комиссии, 1), с. I-II, 9—79;

·       Погорелов В. На каком языке были написаны так называемые Паннонские жития? — Bsl, 4, 1932, p. 13—21;

·       Dvornik F. La „Vita Constantin!“ étudiée du point de vue de Phistoire byzantine. — In: Sborník prací I. Sjezdu slovanských filologů v Praze 1929. 2. Praha, 1932, p. 49—51;

·       Трифонов Ю. Константин Философ (св. Кирил) като царски пратеник при сарацини и хазари. — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му (1863—1933). С., 1933, с. 307—320;

·       Dvornik F. Les Légendes de Constantin et de Méthode, vues de Byzance. Prague, 1933, 10+443 (2 изд. Hattiesburg, 1969);

·       Grivec F. Iz teologije sv. Cirila in Metoda. — Bogoslovni věstník, 14, 1934, p. 181—189;

·       Trubetzkoj N. Ein altkirchenslavisches Gedicht. — ZSPh, 11, 1934, p. 52—54;

·       Duthilleul P. Les sources de l’histore des saints Cyrille et Méthode. — Échos d’Orient, 34, 1935, p. 272—306;

·       Grivec F. Bibliéne zgodbe sv. Cirila in Metoda. — Bogoslovni vestnik, 15, 1935, p. 1—32;

·       Grivec F. Iz teologije sv. Cirila Solunskega. — Bogoslovni vestnik, 15, 1935, p. 211—216;

·       Grivec F. Viri staroslovenskega Zitja Metodija. — JIČ, 1, 1935, p. 336—351;

·       Grivec F. Zaroka sv. Cirila s Sofijo. — Bogoslovni vestnik, 15, 1935, p. 82—94;

 

 

378

 

·       Schaeder Н. Geschichte und Legende im Werk der Slavenmissionäre Konstantin und Method. — Historische Zeitschrift, 152, 1935, p. 229—256;

·       Vaillant A. Les lettres russes de la Vie de Constantin. — RES, 15, 1935, p. 75—77;

·       Weingart M. Analyse philologique des légendes slaves de Constantin et de Méthode. — In: Actes du IV^e Congrès international des études byzantines, Sofia, septembre 1934. 1. Sofia, 1935 (ИБАИ, 9), p. 101—109;

·       Grivec F. Slog staroslovenskih Žitij sv. Cirila in Metodija. — Dom in svet, 49, 1936, p. 59—71;

·       Велчев В. Константин-Кирил и Методий в старобългарската книжина. Първо българско царство. С., 1939, с. 11—95;

·       Велчев В. Славянският дух в пространните животописи на Кирила и Методия. — Славянски глас, 31—33, 1937—1940, 1—6, с. 6—15;

·       Grivеc F. Učitelj v Žitijih Konstantina in Metodija. — Bogoslovni vestnik, 19, 1939, p. 1—22;

·       Ohijenkо I. Die sprachliche Zugehörigkeit der Vitae Konstantins und Methods. — ZSPh, 16, 1939, p. 69—76;

·       Jakobson R. Saint Constantin et la langue syriaque. — Annuaire de l’Institut de Philologie et d’Histoire Orientales et Slaves, 7, 1939—1944, p. 181—186 (същото на англ. ез. в: Jakоbsοn R. Selected Writings. 6., 1. Berlin-New York-Amsterdam 1985, p. 153—158);

·       Van Wijk N. Zur Rekonstruktion des Urtextes der altkirchenslavischen Vita Constantini. — ZSPh, 17, 1941, p. 268—284;

·       Van Wijk N. Zur sprachlichen und stilistischen Würdigung der altkirchenslavischen Vita Constantini. — Südost-Forschungen, 6, 1941, p. 74—102;

·       Gnidovec F. Vpliv sv. Gregorija Nazianškega na sv. Cirila in Metoda ter na njini žitji. Ljubljana, 1942, 68 p.;

·       Grivec F. O idejah a izrazili žitij Konstantina in Metodija. — Razprave. Filozofsko-filološko-historični razred Akademije znanosti in umetnosti, 2, 1944, p. 169—194;

·       Grivec F. Težka města v žitijih Konstantina in Metodija. — LS, 3, 1944, p. 73—83;

·       Киселков В. По въпроса за народността на светите братя Кирил и Методий. — ДК, 25, 4—5, с. 21—27;

·       Grivеc F. Cyrilova křestanská moudrost. (Z doplňků k novému vydáni života slovanských apoštolů). — Apoštolát sv. Cyrila a Metoděje, 33, p. 328—329;

·       Grivec F. Adnotationes ad Vitas Constantini et Methodii. — LS, 4—6, 1946—1948, p. 70—75;

·       Малецки M. Славяни ли са били св. Кирил и Методи. — ЕЛ, 2, 1947, 1, с. 54—58;

·       Jagić V. Je li obadvije Panonske legende napisao Kliment. — In: Jagić V. Izbrani kraci spisi. Zagreb, 1948, p. 356—364;

·       Lehr-Spławiński T. Konstantyn i Metodiusz w walce o liturgię słowiańską. — Przegląd Zachodni, 5, 1949, 12, p. 626—638;

·       Nahtigal R. „Otьčьsky kъnigy“ (Žitije Metodovo pogl. XV). — Razprave. Slovenska akademija znanosti in umetnosti. Razred za filološke in literarne vede, 1, 1950, p. 1—24;

·       Dujčev I. Zur literarischen Tätigkeit Konstantins des Philosophen. — BZ, 44, 1951, p. 105—110;

·       Grivec F. Pripombe k žitiju Konstantina. — SR, 4, 1951, p. 264—268;

·       Gerhard D. Goten, Slaven oder Syrer im alten Cherson? — Beiträge zur Namenforschung, 4, 1953, p. 78—88;

·       Събев T. Богословието на светите братя Кирил и Методий. — ДК, 34, 1954, 5, с. 26—32;

·       Anastos М. V. The Political Theory in the Lives of the Slavic Saints Constantine and Methodius. — Harvard Slavic Studies, 2, 1954, p. 11—38;

·       Dujčev I. Un episodo dell’attivita di Costantino Filosofo in Moravia. — RSlav, 3, 1954, p. 90—96;

·       Lehr-Spławiński T. Dwa najstarsze słowiańskie działa literackie. — In: Lehr-Spławiński T. Rozprawy i szkice z dziejów kultury Słowian. Warszawa, 1954, p. 171—181;

·       Lehr-Spławiński T. Przyczynek do badań nad żywotem Konstantyna-Cyryla (tzw. obszernym). — В: Сборник в чест на академик Александър Теодоров-Балан по случай деветдесет и петата му годишнина. С., 1955, с. 307—310;

·       Tomšič F. Vita Methodii. (Tekstnokritične opombe). — SR, 8, 1955, p. 195—208; 9, 1956, p. 65—79;

·       Ангелов Б. Ct. Славянски извори за Кирил и Методий. — ИДБ „ВК“ за 1956 (1958), с. 179—215;

·       Šеvčеnkо I. The Definition of Philosophy in the Life of Saint Constantine. — In: For Roman Jakobson. Essays on the Occasion of His Sixtieth Birthday, 11 October 1956. The Hague, 1956, p. 449—457;

·       Repp F. Zur Erklärung von Кар. XV der Legende von Konstantin. — ZSPh, 26, p. 114—118;

·       Гошев Ив. С какво писмо са били написани двете книги, които създателят на славянското писмо намерил в Херсон. Към проблема за произхода на славянското писмо. — ЕЛ, 13, 1958, 4, с. 244—250;

·       Grivеc F. Cyrill und Method zwischen Ost und West. — WSl, 3, 1958, p. 225—231;

·       Kurz J. Patriarcha, císař a papež v Životě Konstantinově a Metodějově. — In: Sborník Franku Wollmanovi k sedmdesátinám. Praha, 1958, p. 22—34;

·       Stankiewicz E. The Life of Methodius in the Light of Related Sources. — Indiana Slavic Studies, 2, p. 145—161;

·       Hrabak J. Život Konstantinův a život Metodějův. — In: Dějiny české literatury. 1. Praha, p. 41—45;

·       Lehr-Spławiński T. Żywoty Konstantyna i Metodego (obszerne). Poznań, 1959, 40+152 p.;

·       Pogačnik J. Zgradba in slog Metodijevega žitija. — MJ, 10, 1959, 1—2, c. 57—78;

·       Kyeв К. Въпроси около появата на азбуката и превода на книгите. — ГСУфф, 54, 1960, с. 82—103;

·       Кодов Хр. Духовният чин на Кирила. — ДК, 40, 1960, 5, с. 16—20;

·       Лвов А. С. Някои въпроси на кирилометодиевската проблематика. — БЕ, 10, 1960, 4, с. 297—319;

·       Львов А. С. Старославянское къыигы — бочгкъвм. — Краткие сообщения Института славяноведения, 28, 1960, с. 61—69;

·       Dujčev I. Il problema delle lingue nazionali nel Medio Evo e gli Slavi. — RSlav, 8, 1960, p. 39—60;

·       Picchio R. Compilazione e trama narrativa nelle „Vite“ di Constantino е Metodio. — RSlav, 8, 1960, p. 61—95;

·       Lehr-Spławiński T. Przyczynki krytyczne do dziejów dawnych Wiślan. — In: Lehr-Spławiński T. Od piętnastu wieków. Warszawa, 1961, p. 35—41;

·       Киселков В. За авторството на пространните жития на Кирил и Методий. — ИИЛ, 11, 1961, с. 31—53;

·       Каждан А. П. Кем и когда написаны жития Кирилла и Мефодия. — ВИ, 18, 1962, 9, с. 183—185;

·       Grivec F. Ciril-Metodijska ideja. — Zbornik razprav Teološke fakultete v Ljubljani, 1962, р. 47—58;

 

 

379

 

·       Vavřínek V. Staroslověnské životy Konstantina a Metoděje a panegyriky Řehoře z Nazianzu. — LF, 85, 1962, p. 96—122;

·       Ангелов Д. Кирил и Методий и византийската култура и политика. — Хиляда и сто години, с. 51—69;

·       Георгиев Е. Кирил и Методий и развитието на българската култура. — Хиляда и сто години, с. 21—49;

·       Динеков П. Делото на Кирил и Методий и развоят на старата българска литература. — Хиляда и сто години, с. 5—19;

·       Дуйчев Ив. Към тълкуването на Пространните жития на Кирила и Методия. — Хиляда и сто години, с. 93—117;

·       Куев К. Към въпроса за Кириловото пространно житие като исторически паметник. — Хиляда и сто години, с. 119—126 (същото в; ККФ 4, с. 288—297);

·       Петканова Д. Литературните особености на Пространното житие на Константин-Кирил. — Хиляда и сто години, с. 127—154 (същото в: Петканова Д. Въпроси на старобългарската литература. С., 1966, с. 94—120);

·       Петров П. Историческите основи на Кирило-Методиевото дело. — Хиляда и сто години, с. 71—91;

·       Dujčev I. L’activité de Constantin Philosophe-Cyrille en Moravie. — Bsl, 24, 1963, p. 219—228;

·       Nedeljković О. Prilog proučavanju leksike Panonskih žitija. — Slovo, 13, 1963, p. 194—202;

·       Novak J. Theologie moravskopanonských životu Konstantina a Methode. — Náboženská revue, 1963, 1—2, p. 73—79;

·       Salajka A. Prameny k životu a dějinám Konstantina-Cyrila a Metoděje. — In: Solunští bratři. Praha, 1963, p. 192—237;

·       Stefanić V. Tisuću i sto godina od Moravske misije. — Slovo, 13, 1963, p. 5—27;

·       Vaillant A. Quelques notes sur la Vie de Méthode. — Bsl, 24, p. 229—235;

·       Vavřínek V. Staroslověnské životy Konstantina a Metoděje. Praha, 1963 (RČAV, 73, 7), 124 p.;

·       Кurz J. Der byzantino-slavische Hintergrund in der Vita Constantini und der Vita Methodii. (Charakteristik der Kyrillo-Methodianischen Epoche). — In: Byzantinistische Beiträge. Berlin, 1964, p. 121—137;

·       Schröpfer R. Eine armenische Quelle der slavischen Vita Methodii, Кар. IX. — Cyrillo-Methodiana, p. 432—439;

·       Ševčenko I. Three Paradoxes of the Cyrillo-Methodian Mission. — Slavic Review, 23, 2, p. 220—236;

·       Иванов Й. Сарацинска (арабска) мисия на Кирил Философ. — ИИЛ, 16, 1965, с. 91—104;

·       Мечев К. Към въпроса за авторството на Пространните жития на Кирил и Методий. — ИИЛ, 16, 1965, с. 105—124;

·       Perko F. Teološkovsebinski pogled v zgradbo Metodijevega žitija. — Bogoslovni vestnik, 1965, p. 124—132;

·       Радойчич Д. У истоков славянской литературы (К вопросу о датировке „Жития“ Константина-Кирилла). — В: Вопросы истории славян. 2. Воронеж, 1966, с. 110—113;

·       Куas V. Charvátskohlaholské texty Života Konstantinova. — Slavia, 35, 1966, p. 530—553;

·       Mareš F. „Jestliže někdo zabije člověka (?), ať pije tři měsíce z dřevěné číše a skleněné ať se nedotýká“ (Vita Constantini 15, 10). — Slavia, 35, 1966, p. 525—529;

·       Vašica J. Staroslověnské legendy o sv. Konstantinu Cyrilu a Metoději. — In: Vašica J. Literární památky epochy velkomoravské 863—885. Praha, 1966, p. 88—90;

·       Auty R. The Gospel and Psalter of Cherson: Syriac or Russian? — In: To Honor Roman Jakobson. 1. The HagueParis, 1967,p. 114—117;

·       Lehr-Splawiński T. Jedenastowiecze misji słowiańskiej Konstantyna i Metodego. — In: Lehr-Splawiński T. Konstantyn i Metody. Warszawa, 1967, p. 308—318;

·       Mathiesen R. An Emendation to the Vita Methodii, XV. 1. — Зборник за филологију u лингвистику, 10, 1967, с. 51—53;

·       Moravesik Gy. Beiträge zu der Vita des Slavenapostels Konstantin. — In: To Honor Roman Jakobson. 2. The Hague-Paris, 1967, p. 1373—1377;

·       Ševčenko I. The Greek Source of the Inscription on Solomon’s Chalice in the Vita Constantini. — In: To Honor Roman Jakobson. 3. The Hague-Paris, 1967, p. 1806—1817;

·       Hemmerdinger-Ἠλιάδου D. Imagination et réalité dans l’histoire de Cyrille et Méthode. — Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος 2, p. 133— 159;

·       Lunt Η. Vita Methodii XIV and Watersouts. — RS, 29, 1968, p. 39—41;

·       Marečková D. Rostislavovo poselství v Životech Konstantinově a Metodějově ve světle středověkých listů a listin. — LF, 91, 1968, p. 401—414;

·       Panzer В. Die Disputationen in der aksl. Vita Constantini. Authentizität und literarische Funktion. — ZSPh, 34, 1968, p. 66—88;

·       Radovich N. Le pericopi glagolitiche della Vita Constantini e la tradizione manoscritta cirillica. Napoli, 1968, 172 p.;

·       Wytzens G. Zur Stil der Vita Constantini. — In: CirilloMetodianische Fragen, slavische Philologie und Altertumskunde. Wiesbaden, 1968, p. 43—50;

·       Василев B. Климент Охридски и авторството на „Панонските легенди“. — БЕ, 19, 1969, 3, с. 229—240;

·       Георгиев Е. Кирил и Методий. Истината за създателите на българската и славянска писменост. С., 1969, с. 17—20, 96—306;

·       Събев Т. По някои въпроси на хазарската мисия. — ККФ 1, с. 105—125;

·       Тъпкова-Заимова В. Солунските славяни и произходът на Кирил и Методий. — ККФ 1, с. 63—68;

·       Kyas V. Delší а kratší čtení v rukopisech Života Konstantinova. — Slavia, 38, 1969, p. 574—581;

·       Marečková D. Ještě k slovu „učitel“ v Životech Konstantinově a Metodějově. — Slavica Slovaca, 4, 1969, p. 225—235;

·       Marečková D. Moravské poselství do Carihradu jako řecký dokument. (K výkladu 5. kapitoly Života Metodějova, 14. kapitoly Života Konstantinova a začátku Zákona sudného ljudem). — Slovo, 18—19, 1969, p. 109—140;

·       Salajka A. Die Quellen zum Leben und zur Geschichte von KonstantinKyrill und Method. — In: Konstantin-Kyrill aus Thessalonike. Würzburg, 1969, p. 1—60;

·       Tăpkova-Zaimova V. La mission de Cyrille et Méthode dans le cadre de l’éppque. — EB, 5, 1969, 4, p. 5—13;

·       Bratulić J. Žitja Konstantina Čiřila i Metodija i staroslavenska asketskopoučna literatura. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 1. Скопје, 1970, с. 75—83;

·       Aitzetmüller R. Vermischte Beiträge. 1. Zu den Väterbüchern der Vita Methodii. — AnzSPh, 4, 1970, p. 48—52;

 

 

380

 

·       Jakobson R. Похвала Константина Философа Григорию Богослову. — Slavia, 39, 1970, р. 334—361;

·       Mayer F. Causa Methodii. — WSl, 15, 1970, p. 335—360;

·       Piсchio R. Strutture isocoliche e poesia slava medievale; a proposito dei capitoli III e XIII della Vita Constantini. — RSlav, 17—19, 1970—1972, p. 419—445;

·       Tschižewskij D. Ein kirchenslavisches Gedicht, vermutlich ein Werk des hl. Method. — Slovo, 20, 1970, p. 29—37;

·       Георгиев Е. Състоянието на Кирило-Методиевата научна проблематика към 1100-годишнината от смъртта на Кирил. — ККФ 2, с. 13—29;

·       Кодов X. Около житието на Кирил Философ. — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 53—64 (същото в: ККФ 4, с. 271—287);

·       Львов А. С. О пребывании Константина Философа в монастыре Полихрон. — СС, 1971, 5, с. 80—86;

·       Никодим митр. Мисионерското дело на св. Кирил сред хазарите. — В: Св. Кирил-Константин Философ. Юбилеен сборник от материали за църковното чествуване на 1100-годишнината от блажената му кончина. С., 1971, с. 55—67;

·       Събев Т. Пространното житие на Константин-Кирил първостепенен исторически извор захазарската мисия. — ККФ 2, с. 305—315;

·       Тахиаос А.-Е. Создание и деятелность литературного круга Константина-Кирилла до Моравской миссии. — ККФ 2, с. 285—293;

·       Томов Т. Една възможна българска успоредица на легендата за Грала (Из Житието на Константин-Кирил Философ). — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 65—80;

·       Anastasiou I. Е. Conceptions Concerning the Emperors in the Vitae of Constantin-Cyril and Methodius. — Byzantina, 3, 1971, p. 3—14;

·       Kyas V. Zásady rekonstrukce textu Života Konstantinova. — In; Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 195—200;

·       Řeháček L. Sugdové v stsl. Živote Konstantinově. — SPr, 13, 1971, p. 53—70;

·       Tkadlčík V. Byzantinischer und römischer Ritus in der slavischen Liturgie. — In; Wegzeichen. Festgabe zum 60. Geburtstag von Prof. Dr. H. M. Biedermann. Würzburg, 1971 (Das östliche Christentum, N. F., 25), p. 313—332;

·       Кочев H. Хазарите и мисията на Константин-Кирил. — ИИ, 28, 1972, 6, с. 54—67;

·       Мечев К. В борба за просвета на славяните. (Черти от образа на Константин-Кирил Философ според някои негови мисли и постъпки). — В: Делото на Константин-Кирил Философ. С., 1972, с. 278—283;

·       Милев А. За народността на Кирил и Методий. — В: Делото на Константин-Кирил Философ. С., 1972, с. 232—235;

·       Пейчев Б. Кириловото определение на философията. — В: Делото на Константин-Кирил Философ. С., 1972, с. 268—274;

·       Сване Г. Кирил и Методий, славянски апостоли. — В: Делото на Константин-Кирил Философ. С., 1972, с. 213—218;

·       Славски Ф. Първото славянско писмо. — В: Делото на Константин-Кирил Философ. С., 1972, с. 163—168;

·       Picchiо R. Questione della lingua e Slavia Cirillometodiana. — In; Studi sulla questione della lingua presso gli Slavi. Roma, 1972, p. 7—120;

·       Чифлянов Б. Богослужебният чин, преведен от св. братя Кирил и Методий в началото на тяхната моравска мисия. — ГДА, 22, 1972—1973, с. 223—385;

·       Tachiaоs А.-Е. L’origine de Cyrille et de Méthode. Vérité et légende dans les sources slaves. — Cyrillomethodianum, 2, 1972—1973, p. 98—140;

·       Николовa C. Съвременно състояние на Кирило-Методиевите проучвания в чужбина. — СпБАН, 19, 1973, 2, с. 25—30; 3, с. 27—31;

·       Birnbaum Н. Zur Syntax des Uspenskij sborník. 1. Die Vita Methodii. — In: Birnbaum H. On Medieval and Renaissance Slavic Writing. The Hague-Paris, 1974, p. 151—181;

·       Večerka R. K staroslověnským životům Konstantinovu a Metodějovu. — In: Classica atque mediaevalia Jaroslao Ludvíkovský octognario oblata. Brno, 1975, p. 129—138;

·       Львов А. О чтении одного места Жития Мефодия. — В: Источники по истории русского языка. М., 1976, с. 75—79;

·       Királly Р. ZK VIII. 23: вльч’скъıи въıюще. — Slovo, 25—26, 1976, р. 121—126;

·       Schütz J. Anmerkungen zur Vita Methodii. — Slovo, 25—26, 1976, p. 127—137;

·       Picchio R. The Function of Biblical Thematic Clues in the Literary Code of Slavia Orthodoxa. — Slavica Hierosolymitana, 1, 1977, p. 1—31 (същото на бълг. език: Функцията на библейските тематични ключове в литературния код на православното славянство. — В: Пикиo R Православното славянство и старобългарската културна традиция. С., 1993, с. 385—402);

·       Георгиев Е. Возникновение оригинальной староболгарской агиографии. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 4, p. 3—23;

·       Георгиев Е. Състоянието на Кирило-Методиевата научна проблематика към 1150годишнината от рождението на Константин-Кирил Философ. — В: Основи на славистиката и българистиката. С., 1979, с. 229—255;

·       Димитров П., М. Тиxова. Предсмъртната молитва на Контантин-Кирил Философ. — ЕЛ, 34, 1979, 4, с. 1—10;

·       Станчев К. О философско-эстетических взглядах Константина-Кирилла Философа. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 2, p. 7—11;

·       Mareš F. Cyril — the Monastic Name of Constantine the Philosopher. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 259—260;

·       Бъчваров М. Константин-Кирил Философ и българската философска култура. — Проблеми на културата, 3, 1980, 6, с. 67—74;

·       Birkfellner G. Einmal mehr zur Frage der „отьчьскъıѧ кънигъı” (Vita Methodii, XV). — WSJ, 26, 1980, p. 112—133;

·       Ridley R. T. Anonymity in the Vita Constantini. — Byzantion, 50, p. 241—258;

·       Куeв К. История на триезичната доктрина и борбата на Кирил и Методий срещу нея. — Проблеми на културата, 4, 1981, 4, с. 38—44;

·       Милев А. Старобългарските жития на Методий. — В: Българистика и българисти. С., с. 38—43;

·       Мориясу Т. Хазарская миссия Константина (Ее значение в Житии Кирилла). — Старобългарска литература, 10, 1981, с. 39—51;

 

 

381

 

·       Николова С. Постижения и перспективи на кирило-методиевските изследвания. — Palacobulgarica, 5, 1981, 4, Ρ· 36—40;

·       Тот И. Константин-Кирил и Методий. С., 1981, 153 с.;

·       Тот И. Константин-Кирил като философ. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 4, р. 33—35;

·       Тъпкова-Заимова В. „Византинизмът“ и делото на Кирил и Методий. — ККФ 3, с. 152—158;

·       Флоря Б. Сказания о начале славянской письменности. М., 1981, с. 50—70;

·       Danti A. L’itinerario spirituale di un santo: dalla saggezza alla Sapienca. Note sul cap. III della Vita Constantini. — ККФ 3, c. 37—58;

·       Кочев H. Към въпроса за характера на Константин-Кириловото определение за философията. — Проблеми на културата, 5, 1982, 2, с. 77—78;

·       Рiссhiо R. VC and VM’s Pauline-Connotations of Cyril and Methodius’ Apostleship. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 3, p. 112—118;

·       Левочкин И. В. Древнейший список Пространного жития Константина Философа. — СС, 14, 1983, 2, с. 75—79;

·       Николова С. Съвременно състояние на Кирило-Методиевите проучвания в чужбина. — ККФ 4, с. 339—347;

·       Станчев К. Константин-Кирил Философ и формирането на естетическите възгледи в средновековна България. — ККФ 4, с. 195—203;

·       Христова В. Индекс на словоформите от Пространните жития на Кирил и Методий. — ГСУфсф, 77, 1983, 1, с. 261—330;

·       Реtrović I. Sadržajne i literarne osobine odlomaka „Zitija Konstantina-Cirila“ u hrvatskoglagoljskim i ruskim tekstovima. — Croatica, 19, 1983, p. 113—129 (същото на итал. ез.: Bsl, 46, 1985, p. 5—18);

·       Бернштейн С. Б. Константин Философ и Мефодий. Начальные главы из истории славянской письменности. М., 1984, 166 с.;

·       Елевтеров С. Хазарската мисия на Константин-Кирил. — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 216—253;

·       Лалева Т. Възникване, развой и съвременно състояние на научния интерес към делото на Кирил и Методий. — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 20—26;

·       Мечев К. За датировката на Мегодиевото пространно житие. Според данни, съдържащи се в самото произведение. — ДК, 65, 1985, 2, с. 12—17;

·       Николова С. Делото на великия славянски просветител Методий. — ЛМ, 29, 1985, 6, с. 3—16;

·       Петканова Д. Житието на Методий като паметник на ранната славянска агиография. — Български език и литература, 28, 1985, 2, с. 2—10;

·       Петканова Д. Числата в Пространното житие на Кирил. — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 204—215;

·       Kyas V. Problém původnícho textu Života Konstantinova a Metodějova. — Slavia, 54, 1985, p. 174—176;

·       Picchio R. Chapter 13 of Vita Constantini. Its Text and Contextual Function. — Slavica Hierosolymitana, 7, 1985, p. 133— 152 (същото на бълг. език: Глава XIII на Пространното житие на Кирил: текст и контекстуална функция. — В: Пикио Р. Православното славянство и старобългарската културна традиция. С., 1993, с. 437—472);

·       Ratkоs P. Die Sankt-Petrus-Kirmes in Großmähren gemäß der Vita Methodii. — Bsl, 46, 1985, p. 61—66;

·       Буланин Д. Несколько параллелей к главам III—IV Жития Константина-Кирилла. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., с. 91—107;

·       Мичева В. Комуникативни типове изречения в езика на Пространните жития на Кирил и Методий. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 108—116;

·       Паникян А. Художествени средства и похвати за изграждане образа на Методий в Пространното му житие. — Родна реч, 30, 1986, 5, с. 7—10;

·       Петканова Д. Към въпроса за авторството на житието на Методий. — ЕЛ, 41, 1986, 2, с. 5—10;

·       Петканова Д. О некоторых особенностях Пространного жития Мефодия. — In: Cirill ěs Metod tevékénysége Pannóniában. Budapest, 1986, p. 66—75;

·       Флоpя Б. Рукописная традиция памятников Кирилло-Мефодиевского цикла. Итоги и задачи изучения. — В: Жития Кирилла и Мефодия. М.-С., 1986, с. 25—34;

·       Goldblatt Н. On „Russkymi písmeny“ in the Vita Constantini and Rus’ian Religious Patriotism. — In: Studia slavica mediaevalia et humanistica Riccardo Picchio dicata. 1. Roma, 1986, p. 311—328;

·       Дуйчев Ив. Главни моменти в биографията на архиепископ Методий. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., с. 12—17;

·       Кенанов Д. Белокриницки сборник от XVI в. с Житието и Похвалното слово за Константин-Кирил Философ. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 65—68;

·       Николова С. Източници за живота и делото на Методий — проблеми и перспективи на изследванията. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 57—64;

·       Станчев К. Пространното Житие на Методий — проблеми на структурата и семантиката. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 81—85;

·       Тъпкова-Заимова В. Проблеми на юридическата и държавната терминология в пространните жития на Кирил и Методий. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 86—90;

·       Николова С. Проблемът за философските възгледи на Константин-Кирил. — В: Кирило-Методиевски студии. 5. С., 1988, с. 17—48;

·       Panzer В. Zum Text der Method-Vita. — Symposium Methodianum, p. 647—655;

·       Petkanova D. Zur Frage der Autorenschaft der Vita Methodii. — Symposium Methodianum, p. 485—490;

·       Schmücker A. Die Vita Methodii als hagiographischer Text. — Symposium Methodianum, p. 521—530;

·       Vavřínek V. Byzantský model a původní prvky v nejstarší slovanské hagiografii. — In: Československá slavistika. Praha, 1988, p. 15—26;

·       Ватев Й. Идеята за светлината в Пространното житие на Константин Философ — св. Кирил. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 35—38;

·       Дуйчев Ив. Първоучителят св. Методий — обединително звено между славяните, Византия и Запада. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 81—85;

 

 

382

 

·       Инокентий (Павлов) йером. К вопросу о составе Кирилло-Мефодиевского перевода Священного Писания. Комментарий к выражению „Въсѧ книгъı исполнь, развѣ Макавѣи“ из XV главы Жития Мефодия. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 22—28;

·       Кочев Н. Цв. Константин Философ — св. Кирил в контекста на философската мисъл на IX в. Тезиси. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 29—34;

·       Пенев П. Към историята на Кирило-Методиевия старобългарски превод на Апостола. — В: Кирило-Методиевски студии. 6. С., 1989, с. 246—317;

·       Трифонова А. Старообрядческите ръкописи на Поморската школа и Пространните жития на св. Кирил и Методий. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 246—249;

·       Dittriсh Z. R. Die grossmährische Tätigkeit des Hl. Methods und ihre Würdigung in der Hagiographie. — B: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 78—80;

·       Hanniсk Ch. Das Hirmologion in der Übersetzung des Methodios. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 109—117;

·       Schulz Н. Das Missionwerk der heiligen Kyrill und Method: Dienst an Ostkirche und Ökumene. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 71—77;

·       Ziffer G. Konstantin und die Chazaren. — WSl, 34, 1989, p. 354—361;

·       Бычков В. Житие Константина как один из основых источников философско-эстетической мысли средневековых славян. — Старобългарска литература, 23—24, 1990, с. 8—12;

·       Налбантян В. Семантика на чашата и надписът — Соломоновият комплекс в Житието на Константин. — ЛМ, 34, 1990, 6, с. 93—102;

·       Capaldo М. Rispetto del testo tràdito o avventura congetturale? su di una recente interpretazione di Vita Constantini 13. — Europa Orientalis, 9, 1990, p. 541—644;

·       Perry V. Tre schede cirillo-metodiane. — In: Filologia e letteratura nei Paesi Slavi. Studi in onore di Sante Graciotti. Roma, 1990, p. 919—929 (на бълг. ез.: Три кирило-методиевски бележки. — Старобългарска литература, 30, 1998, с. 22—31);

·       Дзиффeр Дж. Рукописная традиция пространного Жития Константина. — СС, 1991, 3, с. 59—63;

·       Смядовски С. Георги Полаша (?) в Пространното житие на Константин-Кирил Философ. — Старобългарска литература, 25—26, 1991, с. 98—101;

·       Stеinkе К. Die Methodios-Vita als Apologie der Slavenmission. — In: Leben und Werk der byzantinischen Slavenapostel Methodios und Kyrillos. Beiträge eines Symposions der griechischdeutschen Initiative. Würzburg im Wasserschloß Mitwitz vom 25.-27. Juli 1985 zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Methodios. Münsterschwarzach, 1991, p. 43—48;

·       Vlásek J. Staroslověnský život Metodějův jako dílo velkomoravské literární školy. — Slavia, 60, 1991, p. 300—307;

·       Ziffer G. Il contributo di un congresso agli studi cirillometodiani. — OChP, 57, 1991, p. 423—428;

·       Ziffer G. La tradizione russa sudoccidentale della Vita Constantini. — In: Studi slavičí offerti a Alessandro Ivanov nel suo 70. compleanno. Udine, 1992, p. 370—397;

·       Бернштейн С. Б. Паннонские жития святых Кирилла и Мефодия в контексте славяно-византийских отношений в конце IX в. — В: Болгарская культура в веках. Тезисы докладов научной конференции, Москва, 26—17 мая 1992 г. М., 1992, с. 3—5;

·       Минчева А. За една спорна дума в Пространното житие на св. Методий. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 2, p. 33—37;

·       Capaldo М. Sulla Vita Constantini. Questioni minori di metodo, di esegesi, di critica testuale. — Europa Orientalis, 11, 1992, p. 295—356;

·       Ziffer G. La tradizione della letteratura cirillometodiana („Vita Constantini“, „Vita Methodii“, „Encomio di Cirillo“, „Panegerico di Constantino e Metodio“, „Sulle lettere“ di Chrabr). — In: Contributi Italiani all’XI Congresso Internazionale degli Slavisti, Bratislava, 30 agosto — 8 settebre 1993. Roma, 1993 (RSlav, 39—40, 1), p. 263—289;

·       Дзиффер Д. Новые данные о традиции и тексте пространного Жития Константина. — Славяноведение, 1994, 1, с. 60—66;

·       Топоров В. Н. Слово и Премудрость („логосная структура“): „Проглас“ Константина Философа. (К кирилло-мефодиевскому наследию на Руси). Приложение 3. Константин Философ в „Житии“. — В: Топоров В. Н. Святость и святые в русской духовной культуре. 1. Первый век христианства на Руси. М., 1995, с. 19—67, 103—256;

·       Чешмеджиев Д. За „руските букви“ в Пространното житие на Константин-Кирил Философ. — В: Кирило-Методиевски студии. 10. С., 1995, с. 116—137;

·       Ziffer G. Hagiographie und Geschichte. Die altkirchenslavische „Vita Constantini“. — In: Rhytmus und Saisonalität. Kongreßakten des 5. Symposions des Mediävistenverbandes in Göttingen, 1993. Sigmaringen, 1995, p. 143—150;

·       Ziffer G. Nota sulla tradizione manoscritta della Vita Constantini. — Quaterni Utinensi, 15—16, 1996, p. 321—324;

·       Ziffer G. Per la tradizione manoscritta dell Vita Constantini. — Quaterni Utinensi, 15—16, 1996, p. 399—419;

·       Ziffer G. Un nuovo gruppo di testimoni (frammentari) della Vita Constantini: II „Grupo della paleja“. — Slovo, 44—46, 1996, p. 7—25;

·       Атанасова Д. Познати ли са били Пространните жития на Константин-Кирил и Методий в Чехия nje3 X—XI в. — ЛМ, 41—42, 1997—1998, 1, с. 191—198;

·       Ševčenko I. Constantine-Cyril, Apostle of the Slavs, as „Bibliothecary“, or How Byzantine Was the Author of Constantine’s Vita? — In:... The Man of Many Devices, Who Wandered Full Many Ways... Festschrift in Honor of Jánoš M. Bak. Budapest, 1998, p. 214—221;

·       Mечeв К. Произход на славяно-българската писменост. По данни на български, руски, византийски и латински извори. С., 1999, с. 114—169, 170—211, 212—237;

 

 

383

 

·       Иванова М. Типове наслови в преписваческата традиция на Житието на Константин-Кирил. — Palaeobulgarica, 24, 2000, 1, р. 41—52;

·       Podskalsky G. Theologische Literatur des Mittelalters in Bulgarien und Serbien, 865—1459. München, 2000, p. 272—276;

·       Vulchanov V. The Lives of SS Constantine-Cyril and Methodius. Two Hagiographie Works in Honour of the Slavic Apostles. A Dr Artum Thesis presented to The Department of Scandinavian Studies and Comparative Literature. Norvegian University of Science and Technology. Trondheim, 2000, 204 p.;

·       Иванова М. Едно изречение от Пространното житие на св. Константин-Кирил. Лексикални варианти. — В: Традиции, приемственост, новаторство. В памет на Петър Динеков. С., 2001, с. 199—206;

·       Иванова М. Фотокопията и микрофилмите от преписите на Пространното житие на св. Константин-Кирил Философ в Научния архив на БАН — София. — Palaeobulgarica, 26, 2002, 2, р. 34—61;

·       Bartula Cz. Ze słownictwa Żywotów Konstantyna i Metodego. — In: Dzeje Słowian w świetle leksyki pamięci Profesora Franciszka Sławskiego. Kraków, 2002, p. 377—380;

·       Tachiaos A.-E. Cyril and Methodius’ Visit to Rome in 868: Was It Scheduled or Fortuitous? — In: ΧΡΥΣΑΙ ΠΥΛΑΙ. ЗЛАТАI-А ВРАТА. Essays Presented to Ihor Ševčenko on His Eightieth Birthday by His Colleagues and Students. 2. Cambridge, Mass., 2002 (Palaeoslavica, 10., 2), p. 210—221.

 

Мая Иванова

 

 

    (88). ПРОСТРАННО ЖИТИЕ НА КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ, Българска легенда, Legenda Bulgarica — основен истор. извор за живота и делото на Климент Охридски. Написано е на грц. език в края на XI — началото на XII в. от Теофилакт Охридски, предстоятел на Охридската архиепископия най-вероятно между 1089/1090 и 1125/1126. Съдържа разнообразни и ценни сведения за бълг. история през IX—X в., както и за съвремието на своя автор. В славистичната наука е въведено от В. И. Григорович, който през 1845 попада на негов препис в Охрид (Григорович. Очерк путешествия по Европейской Турции. Казань, 1848; 2 изд. М., 1877, с. 99, 101).

 

П. ж. К. О. е познато по девет преписа — три пълни и шест фрагментарни. Най-ранен от пълните преписи е Охридският (Московският), който се датира от XIV в. (РГБ, № 113); Ватопедският (№ 1134 от Ватопедския манастир на п-в Атон) е от XIV—XV в.; Урбанският (по произход също светогорски, съхраняван в Университетската библиотека в гр. Урбана, щат Илинойс, САЩ, под № 2) е от XVI в. Проучванията установяват, че Ватопедският и Урбанският препис имат общ, неизвестен днес протограф, различен от протографа на Охридския препис. Най-ранен от фрагментарните, а и от всички преписи е Ватиканският от XIII в. (Ватиканска библиотека, № 1409). На второ място по старинност е Римският малък откъс от житието, запазен в ръкопис от XIV в. (№ 43 от Библиотека „Анжелика“ в Рим). Иверският препис (в ръкопис № 382 от светогорския Иверски манастир) е датиран от XV в.; от него са направени останалите три известни фрагмента — всички от XVI в.: един в Библиотеката на Народното събрание на Гърция (Атински препис, № 83) и два от светогорския Дионисиев манастир (№ 280 и № 274). В достъпната днес информация за ръкописната традиция на Житието ясно се откроява активната роля на атонските манастири (К. Нихоритис, 1989, 1990).

 

Науката разполага с косвени сведения и за несъхранени в наше време преписи на П. ж. К. О. За тях свидетелстват първите старопечатни издания на текста. През 1665 Лъв Алаций публикува три откъса от Житието, но не посочва от кой източник ги е заел. Монасите Григорий Константинидис и Михаил Гора правят първото печатно издание на пълния текст (1742), служейки си (по собствените им думи) със стари ръкописи. Без да познава тяхното издание, Амврозий Памперей подготвя ново печатно издание на пълния текст, публикувано във Виена през 1802. В основата му стои неизвестен ръкопис, притежание на манастира „Св. Наум“ край Охридското езеро (същият ръкопис вероятно е бил използван и за изданието от 1742, защото са налице големи правописни сходства).

 

 

384

 

Пространното житие на Климент Охридски, Урбанският препис от XVI в.

 

Първото научно издание на П. ж. К. О. е дело на Фр. Миклошич (1847). Той сравнява старопечатните издания и публикува много добър текст, останал в употреба чак до началото на XX в. Н. Л. Туницки обнародва Житието (1918) по Охридския препис, като взема предвид и трите фрагментарни светогорски преписа. Приблизително по същото време стават известни и останалите пълни преписи, както и фрагментите от Рим, Атина и Ватикан. Те обаче са непознати (или недостъпни) за Ал. Милев, който издава два пъти Житието (1955, 1966), използвайки текста у Туницки. В дисертационния си труд от 1968 византологът П. Готие подготвя първото критическо издание на паметника, но не успява да го публикува. Нихоритис издава фототипно Ватопедския препис (1968). Най-новото критическо издание по всички преписи е осъществено от И. Илиев (1995).

 

По въпросите кой е авторът и кога е написано П. ж. К. О. са изказани най-противоречиви мнения. Днес може безусловно да се приеме, че най-късната хронологическа граница за възникването му е средата на XIII в., откогато датира най-ранният препис. От текста на Житието личи, че е писано от високообразован духовник, свързан тясно с Охридската архиепископия, на когото матерен език е гръцкият. Тази констатация насочва към времето след 30-те г. на XI в., когато на охридския архиепископски престол е поставен първият грък архиепископ. От друга страна, догматическите спорове за изхождението на Св. Дух., изложени в творбата, са отражение на богословските позиции, на които стои Константинополската патриаршия. Те са актуални и през 1089, когато в Константинопол с пратеници на папата се обсъжда възможността да бъде свикан църковен събор и да се постигне сближение между Източната и Римската църква (Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия от основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците. 1. С., 1924, с. 272). Запазен е трактатът на Теофилакт Охридски „В какво се обвиняват латинците“, в който са изложени догматическите различия между двете църкви (вж. Filioque). Този трактат е използван като документ за официалната позиция на Източната църква по спорните въпроси. Сравняването на трактата със съответната част от П. ж. К. О. показва, че то е написано именно след есента на 1089, но и преди пролетта на 1091, когато става ясно, че предвижданото помирение между Източната и Римската църква няма да се осъществи. В заключителната

 

 

385

 

част на Житието има сведения, които позволяват да се определи още по-точно времето на написването му. Това е съобщението, че в бълг. земи по това време нахлуват варварски племена и опустошават всичко по пътя си. Ако известието се свърже с посочената граница (есента на 1089 — пролетта на 1091), може да се приеме, че споменатото варварско нашествие в бълг. земи е на печенезите. Те нападат балк. предели на Византия от 1087 до 1091, когато на 29 апр. имп. Алексий I Комнин (1081—1118) им нанася съкрушително поражение. Именно през 1090—1091 бълг. земи стават арена на едно от най-кръвопролитните печенежки нападения. Следователно това е и времето, когато е написано П. ж. К. О.

 

През този период охридският архиепископски престол се заема от Теофилакт. Все повече се налага твърдението, че именно той е автор на П. ж. К. О. Изследванията на ръкописната традиция потвърждават това предположение — неговото име стои в заглавието на творбата. Освен това той излага своята позиция за „изхождението на Св. Дух“ не само в трактата „В какво се обвиняват латинците“, но и чрез думите на своите герои в житието. Темата за Климент Охридски трайно присъства в творчеството на Теофилакт — той е автор на химнографски творби, прославящи бълг. първоучител като светец. Езикът и стилът на Житието показват единство с езика и стила на останалата част от Теофилактовото творчество.

 

Теофилакт Охридски е живял и работил около две столетия след Климент. Поради това и П. ж. К. О. носи белезите на истор. дистанция. Във връзка с това важно значение има въпросът за изворите, от които Теофилакт е черпил, за да напише своето произведение. Днес със сигурност се знае, че по негово време в бълг. земи са били известни Пространните жития на Кирил и Методий. Съществували са и кратките жития на Климент и Наум. Разпространени са били и множество легенди, възникнали след смъртта им, особено след превръщането на Климент в патрон на Охрид, където почиват мощите му. Сравняването на данните в ЖК, ЖМ и П. ж. К. О. показва, че Теофилакт най-вероятно не е използвал тези извори при написването на своята творба. Сведенията за живота и дейността на слав. първоучители и техните най-близки ученици, сред които е и Климент, са предадени доста общо и с големи неточности. Що се отнася до покръстването и просвещаването на бълг. народ, Теофилакт напълно се е доверил на легендите, които е слушал в своя диоцез. По друг начин стои въпросът за връзката между старобълг. жития на Климент и Наум, създадени от техен ученик преди средата на X в., и П. ж. К. О. Сравнението между Наумовото житие и съответните данни в творбата на Теофилакт показва пълно сходство. Предполага се, че охридският архиепископ е използвал и данните от несъхраненото до наше време старобълг. Климентово житие.

 

Анализът на П. ж. К. О. показва, че авторът проявява тенденциозност при възпроизвеждането на някои факти. Прекомерно се изтъкват заслугите на Византия за покръстването и духовното издигане на българите. За Моравската мисия на Кирил и Методий и за слав. богослужение в Моравия, а по-късно и в Б-я не се споменава. Борбата на Кирил и Методий срещу триезичната ерес се измества от изкуственото раздуване на споровете относно изхождението на Св. Дух. Всичко това е било в унисон със стремежите на Константинополската патриаршия и виз. императори да наложат виз. грц. език като духовен инструмент за асимилирането на българите в условията на виз. робство. От друга страна, Теофилакт рисува идилични картини на отношенията между светските и духовните властници, при които князе и царе изпитват синовна обич към архиереите. Така са представени князете Ростислав, Коцел и Борис I в отношението

 

 

386

 

си към Методий, както и Борис I и цар Симеон — към Климент. Наред с това Теофилакт отстоява своята независимост от Константинополската патриаршия, като изцяло игнорира ролята и даже присъствието на виз. духовенство в Б-я след 870. Той допуска някои грешки и неточности, тъй като не познава достатъчно бълг. история и географската характеристика на Моравия и Панония през IX—X в. Спорове предизвикват две места в текста, където Теофилакт пише в 1 л. мн. ч. и по този начин се отъждествява с непосредствените Климентови ученици и съвременници. От многото опити да бъдат осветлени тези спорни места най-приемливо изглежда предположението, че в двата случая текстът е повреден, особено що се отнася до края на гл. 67 (вж. Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 132—133).

 

П. ж. К. О. е едно от ценените произведения на християнската литература през Средновековието. Дело на виден църковен деец, преподавател по риторика във виз. столица и талантлив писател, творбата се отличава с приповдигнат стил и богат език. Текстът е наситен с епитети и сравнения, със синонимии натрупвания, градации, риторични въпроси. Авторът умело си служи с преките и преносните значения на думите, вплита ги в етимологически фигури, използва разнообразни тропи. По отношение на лексикалния състав неговият речник показва връзки с Омировото време. Отличен познавач на християнската литература, Теофилакт си служи с десетки перифрази и цитати от Свещеното писание, като въпреки голямото си изобилие те никога не са изолирани от повествованието. Учителят по красноречие е изградил своето произведение като беседа пред образовани слушатели.

 

Най-същественото в оценката на П. ж. К. О. са качествата му на истор. извор. На него се дължат някои твърде ценни сведения за Ранното бълг. средновековие, за Климент и неговите събратя по съдба, за Кирило-Методиевото дело след неговото пренасяне и доразвиване в Б-я при княз Борис I (852—889) и цар Симеон (893—927). В Житието са намерили място отделни сведения за вътрешното деление на страната и за етническите и държ. граници на Б-я на югозапад и северозапад, до Охридско и до земите на Белград и Средния Дунав. Описана е началната история на две от първите бълг. книжовни средища — Девол и Охрид — опорни пунктове на бълг. просвета в тези краища на страната. В Житието е вмъкнат и своеобразен каталог на запазените в XI—XII в. Климентови съчинения, който днес е основа за правилната атрибуция на редица произведения от Златния век на средновековна Б-я. В много случаи данните на П. ж. К. О. сполучливо допълват и доизясняват някои факти, отнасящи се до същата епоха, запазени в бълг. и чужди истор. паметници.

 

 

            Изд.:

o   Leonis Allatii In Roberti Creyghtoni apparatum, versionem et notas ad historiam concilii Florentini, scriptum a Silvestro Syropulo de unione inter Graecos et Latinos. Romae, 1665, p. 259—262;

o   Ἀκολουθία τοῦ ἐν ἁγίοις πατρὸς ἡμῶν Κλήμεντος ἀρχιεπισκόπου Ἀχριδῶν. Παρὰ Γρηγορίῳ ἱερομονάχῳ τῷ Κωνσταντννίδῃ. Ἐν Μοσχοπόλει, 1742, p. 1—50;

o   Νικηφόρου Καλλίστου τοῦ Ξανθοπούλου περὶ [...] καὶ ὁ βίος τοῦ ἐν ἁγίοις Κλήμεντος ἀρχιεπισκόπου Βουλγάρων, συγγραφεὶς παρὰ τοῦ ἁγίωτάτου ἀpχιεπισκóπoυ τῆς πρώτης Ἰουστινιανῆς κυρίου Θεοφύλακτου, νῦν πρώτον τύποίς ἐκδοθέντα. ἐπίστασίᾳ Ἀμβροσίου ἱερομονάχου τοῦ Παμπέρεως, 1802, 140 p.;

o   Vita s. Clementis, episcopi Bulgarorum, Graece. Edidit Fr. Miklosich. Vindobonae, 1847, 22 + 34 p.;

o   Туницкий H. Л. Материалы для истории жизни и деятельности учеников свв. Кирилла и Мефодия. 1. Греческое пространное житие св. Климента Словенского. Сергиев Посад, 1918, 144 с.;

o   Теофилакт Охридски. Житие на св. Климент Охридски. Превод от гръцкия оригинал, увод и бележки Ал. Милев. С., 1955, 104 с.;

o   Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 76—164;

o   Gautier P. Deux oeuvres hagiographiques du Pseudo-Théophylacte. Thèse de Doctorat. Paris, 1968, p. 1—19, 24—43;

 

 

387

 

o   [Теофилакт Охридски]. Житие на Климент Охридски. — В: Произведения на Теофилакт Охридски, архиепископ Български, отнасящи се до българската история. 2. Подг. Илия Г. Илиев. С., 1994 (ГИБИ, 9, 2), с. 10—41;

o   Iliеv I. G. The Long Life of Saint Clement of Ohrid. A Critical Edition. — Bbg, 9, 1995, p. 62—120.

 

            Лит.:

·       Муретов M. Греческое житие св. Климента en. Словенского. — БВ, 2, 1913, июльавгуст, с. 475—487; Муретов М. Житие и деятельность, а также исповедание и отрывочный рассказ о (некоторых) чудесах Святого отца нашего Климента (Архи)епископа Болгарского. — БВ, 2, 1913, июль-август, с. 423—474;

·       уницкий Н. Л. Св. Климент, епископ словенский. Его жизнь и просветительная деятельность. Сергиев Посад, 1913, с. 3—89;

·       Jugiе M. L’auteur de la vie de saint Clément de Bulgarie. — Echos d’Orient, 27, 1924, p. 5—8;

·       Polách O. Kdo je autorem tak zv. „Bulharské legendy“? — AAV, 18, 1947, p. 53—74;

·       Милев Ал. За авторството на Пространното Климентово житие. — ИИБЛ, 5, 1957, с. 405—434;

·       Snegarov I. Les sources sur la vie et l’activité de Clément d’Ochrida. — Bbg, 1, 1962, p. 79—119;

·       Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 9—75;

·       Събев Т. Житията и службите на св. Климент Охридски като исторически извор. — ГДА, 16 (42), 1967, 3, с. 132—161;

·       Maslev S. Zur Quellenfrage der Vita Klementis. — BZ, 70, 1977, p. 310—315;

·       Нихоритис К. Неизвестни преписи от Службата и от Пространното житие на Климент Охридски. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 66—71;

·       Obolensky D. Theophylaktos of Ohrid and the Authorship of the Vita Clementis. — In: Βυζάντιον. Ἀφιέρωμα στὸν Ἀνδρέα Ν. Στράτο. 2. Θεολογία καὶ φιλολογία. Ἀθῆναι, 1986, p. 601—618;

·       Нихоритис К. Към въпроса за авторството на пространното житие на св. Климент Охридски (нови сведения). — ДК, 68, 1988, 2, с. 13—19;

·       Станчев Кр., Г. Попов. Климент Охридски. Живот и творчество. С., 1988, с. 14—21;

·       Нихоритис К. Атонската книжовна традиция в разпространението на кирило-методиевските извори. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 21. Стара българска литература. Литература на Българското възраждане. С., 1989, с. 209—211;

·       Нихоритис К. Атон и съхраняването на Кирило-Методиевските традиции. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 226—231;

·       Нихоритис К. Атонската книжовна традиция в разпространението на кирило-методиевските извори. С., 1990 (Кирило-Методиевски студии, 7), с. 109—139;

·       Илиев И. Кирило-методиевски традиции в творчеството на Теофилакт Охридски. — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 140—142;

·       Iliеv I. The Manuscript Tradition and the Authorship of the Long Life of St. Clement of Ohrid. — Bsl, 53, 1993, p. 68—73;

·       Илиев И. Пространното житие на св. Климент Охридски, епископ български, в историческа интерпретация. — Минало, 3, 1996, 3, с. 22—27;

·       Иванов С. А. Пространное Житие Климента Охридского и его автор. — В: Флоря Б. Н., А. А. Турилов, С. А. Иванов. Судьбы Кирилло-Мефодиевской традиции после Кирилла и Мефодия. СПб., 2000, с. 28—65.

 

Илия Илиев

 

 

    ПРОТОБЪЛГАРИ — вж. Прабългари.

 

 

    (89). ПРОУЧВАНИЯ НА АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ПАМЕТНИЦИ ОТ IX—X ВЕК в българските земи. Началото на научния интерес към археол. паметници от Първото бълг. царство може да се отнесе към 1897, когато В. Златарски прави първите разкопки във Вътрешния град на Преслав и започва проучванията в Преславския дворцов център. Пряко отношение към проблематиката на старобълг. архитектура има и възникналата по това време дискусия за локализирането на Плиска, в която участват Златарски, професорът от Виенския унив. О. Борман, руски учени от Руския археолог. инст. в Константинопол. Унгарският учен и пътешественик Ф. Каниц е първият изследовател, който посещава развалините край с. Абоба (дн. гр. Плиска) и дава мнение за тях. От намерените по повърхността строителни материали и грц. надписи върху камък, от формата и размерите на укреплението той заключава, че това са следи от римски кастел с квадратен преториум в центъра и дори изказва предположението, че на това място се е намирал гр. Бурдизу, локализиран по-късно в Източна Тракия. Мнението за античен кастел възприема и К. Иречек, който обаче през 1886 въз основа на съображения от общ характер застъпва становището, че край с. Абоба се е намирала бълг. столица Плисков (Πλίσκοβα), която виз. хронист Лъв Дякон определя между Преслав и Дристра. К Шкорпил проучва прабългарски надписи, съпоставя плановете на Преслав и Плиска и

 

 

388

 

стига до убеждението, че двата града са съществували ако не едновременно, то поне в близко време един след друг и са били създадени от народ, който е живял в приблизително еднакви условия. Крайният му извод е, че градът, чиито останки се намират до с. Абоба, е първата бълг. столица.

 

Едва след 1899 вниманието на специалистите се съсредоточава върху монументалните паметници, свързани с нуждите на държавата и църквата. Те са предимно в административните, стопанските и религиозните центрове — Плиска, Преслав, Мадара, Охрид, и свидетелстват за разцвет на строителството през Ранното бълг. средновековие. Разкриването на Големия дворец, Малкия дворец, Източната и Северната порта, Голямата базилика и други по-малки сгради в Плиска осветлява сложността на първите 200 г. от живота на бълг. държава в земите по Долния Дунав и същевременно поставя въпроси около хронологията на строежите, общата градоустройствена система на селищата, произхода и характера на архитектурата.

 

По време на началното проучване на Плиска Преслав е все още в сянка, независимо от резултатите на Златарски, получени при проучванията на Дворцовия център. Скептицизмът на Ф. И. Успенски по отношение на обектите в Преслав е опроверган от Й. Господинов. В периода 1909—1914 той открива редица паметници, които предизвикват голям интерес — манастира „Свети Пантелеймон“ в местността Патлейна, сгради по десния бряг на р. Тича, по-късно и Кръглата църква. В течение на 20-те и 30-те г. на XX в. изследователска работа е предприета и в околностите на с. Мадара (дн. в Шуменска област) — централното култово средище на държавата. През 1924—1926 Ив. Велков проучва руините северно над пътя за с. Калугерица, Шуменско (дн. към Каспичан), и попада на основите на неизвестно дотогава прабълг. капище с планова схема, позната от Мадара, Плиска, Преслав (основната сграда е с правоъгълен план и е разделена на две нееднакви помещения). Недалеч от него, в Мадара, стават известни основите на езическо светилище, по-късно прераснало в значителен архитектурен ансамбъл. Ръководен от необходимостта да се изяснят въпросите относно произхода, етническата принадлежност, датировката, функциите и периодизацията на монументалната старобълг. архитектура, през 1936—1937 Кр. Миятев осъществява археол. разкопки около Големия дворец в Плиска, които предоставят неочаквани данни за историята на тази част от Дворцовия център. Миятев подновява проучванията и около Голямата базилика. Чрез сондажи той достига до извода, че тя не е изолирана постройка, а е оградена от север и от юг със стена и сгради, които принадлежат на голям манастирски комплекс.

 

До средата на XX в. археол. проучвания засягат предимно монументалната архитектура, характеризирана като образец на прабълг. култура със заемки от Изтока. От края на 40-те г. изследователската програма се разширява. Първите проучвания в извънстоличен център са организирани през 1958 при дн. с. Малък Преславец, Силистренска област, където се предполага, че се е намирал Омуртаговият дворец, споменат в един от прабългарските надписи, известен като Търновски надпис от храма „Св. 40 мъченици“. Изследванията на градището до селото обаче опровергават наложеното в литературата мнение за наличието на дворец и предоставят сведения за устройството на едно от укрепените крайдунавски селища от IX в.

 

През 50-те и 60-те г. на XX в. изучаването на гражданската архитектура продължава с проучвания както в столичните центрове, така и в няколко укрепени средновековни селища в землищата на дн. села Попина и Гарван (Силистренска област), Кладенци (Добричка област), Стърмен (Русенска област), Церово

 

 

389

 

(Благоевградска област), Якимово (област Монтана), на с. Виница (Шуменско, дн. не съществува), в селището над античния Абритус (дн. развалини при Разград) и другаде. За пръв път в бълг. археол. литература е докоснат етногенетичният проблем в Ранното средновековие и по-подробно е разгледан въпросът за масовите жилища на населението.

 

Най-значителен принос в разработването на темата за гражданската архитектура несъмнено има Миятев. В студията „Жилищната архитектура в България през IX и X в.“ (ИАИ, 23, 1960, с. 1—21) и в монографията „Архитектурата в средновековна България“ (1965) въз основа на езикови, писмени и археол. данни той разглежда археол. обекти от североизточната част на Първото бълг. царство, като започва от обикновеното жилище (землянката) и завършва с монументалните сгради. Според него следите от средноазиатския бит са безспорни и те не може да се свържат с друг народ освен с прабългарите. Той не посочва пътя на влиянието или поне междинните паметници, оставени от тях, но отбелязва, че старите прабълг. традиции в продължение на 100—150 г. след основаването на бълг. държава са вече значително отслабени, тъй като контактите с Южна Русия и Средна Азия са почти прекъснати. Новата култура се изгражда върху свойствени на балк. среда основи.

 

Църквата в Малкия дворец в Плиска

 

Дълго време общата истор. топография на Плиска остава неизследвана специално. Едва през 1998 Я. Димитров прави опит за по-детайлно разработване на проблема. Предпоставки за това са резултатите от пълното проучване на отделни участъци във Външния и във Вътрешния град, включващ Цитаделата. Откритите през последните години следи от дървени постройки в Дворцовия център, които според Е Рашев предшестват каменните градежи, дават основание вече да се говори за т. нар. докаменен период, който обхваща VIII в. В истор. развитие на Плиска се открояват няколко периода. Първият е езическият — обособяват се център — периферия; резиденция — селища и некрополи; сакрално пространство — профанно пространство. Вторият период е християнският, тясно свързан с новопостроените християнски храмове — енориални и манастирски; една част от тях възникват върху основите на езически капища, като Дворцовият храм и Голямата базилика (вж. Църковно строителство в България през IX—X в.). Третият период е следстоличният — Плиска постепенно загубва представителните си функции. Последният период е византийският — социално-топографската и поселищната картина на столицата е пълна противоположност на първоначалния модел. Съобразявайки се с резултатите от проучванията на старобълг. култура, в началото на 60-те г. Ст. Ваклинов обобщава възгледите си за историята на монументалната архитектура в столичните центрове в статията „Pliska — théories et faits“ (Bbg, 1, 1962). По отношение на монументалната архитектура той подчертава паралелите в Близкия изток от епохата на Омаядския халифат, във Византия и Закавказието, откъдето според него идва

 

 

390

 

влиянието на късноантичното наследство, и с основание отбелязва, че първите представителни паметници на монументалната архитектура в Плиска са продължители на антична традиция, но не в нейния местен балк. вариант, а в близкоизточен, сирийско-арабски вариант.

 

Част от дискусионните въпроси около старобълг. гражданска архитектура са разгледани и в трудовете на Ваклинов „Формиране на старобългарската култура през VI—ΧΙ в.“ (1977), на К. Попконстантинов — „Гражданска архитектура в Средновековна България (VIII—XI в.)“ (1978), на Рашев — „Българската езическа култура през VII—IX век (Археологическа характеристика)“ (2001).

 

Проучванията на средновековните селища и свързаните с тях жилища в Северна Добруджа и Мунтения и по поречията на Прут и Днестър започват едва след Втората световна война (1939—1945). От разкопките, извършени в тези райони, е натрупан доста материал, който не е бил интерпретиран правилно. По типа на жилищата и керамичния материал селищата с нищо не се отличават от разкритите на юг от Дунав, тъй като са били обитавани от смесено славянобълг. население и са влизали в пределите на Първото бълг. царство. Някои румънски учени се опитват да ги свържат с проторумънски етнически елемент. Интересни и важни резултати са получени от разкопките на редица селища, особено в римо-византийската Диногеция при с. Гарван, където старобълг. селище е гъсто и безредно застроено. Жилищата са землянки и полуземлянки, вкопани в късноантичния пласт. Липсват следи от монументална архитектура, но е ясно, че селищата са съществували в хронологическите граници на Първото бълг. царство.

 

Археол. изследвания в долнодунавските земи установяват, че за разлика от предходните епохи укрепителните съоръжения през Ранното средновековие (VII—X в.) се изграждат в равнинни и слабо пресечени райони. През епохата на Първото бълг. царство землените и каменните укрепления се появяват предимно на неукрепени през римско време места. Прекъсва развитието на вековната местна укрепителна традиция и това е един от белезите на дълбоките промени, настъпили в балк. земи след създаването на бълг. държава. Укрепяването на Б-я започва със стари, отживели времето си земнонасипни съоръжения, които битуват в продължение на повече от едно столетие след 681. По-късно землените укрепления се заменят от каменни. Това е причината в каменните крепости да се запазят някои елементи от землената фортификация. В най-общ план тези съоръжения трябва да се разглеждат като съставка на традиционната бълг. материална култура с присъщата ѝ консервативност и своеобразие.

 

По отношение на влиянията върху монументалната архитектура в Първото бълг. царство ѝ на техните проводници в бълг. археол. литература се оформят няколко мнения. Първите изследователи на Плиска я свързват със сасанидското влияние на паметници от Сарвистан, Фирузабад, Хатра и др. Това мнение застъпват и представители на следващите поколения проучватели. Други отдават предимство на прабълг. образци, като допускат и частична зависимост от местната архитектурна традиция. Трети са склонни да отнесат монументалните старобълг. архитектурни паметници към предбълг. период и да ги свържат с паметници от античната и ранновиз. епоха — теза, която не се ползва с популярност и е в противоречие с археол. данни. В най-ново време се оформя още едно становище, което насочва към приемственост от монументалната архитектура на Седморечието.

 

Преслав, най-важният военен център от укрепителната система около столицата Плиска, има важна роля още в ранната история на бълг. държава. Намерените в него три инвентарни надписа са

 

 

391

 

свидетелство, че в този аул е било съсредоточено оръжие на голям гарнизон. Той вероятно е бил и резиденция на ичиргу боила, който е заемал висша административна длъжност в държ. йерархия. Има основание да се смята, че към отразената в Чаталарския надпис строителна дейност на хан Омуртаг (814—831) се отнасят и някои сгради от най-ранния строителен период в Преславския дворцов център (напр. сградата, открита под основите на Малкия дворец и частично проучена от Ваклинов и Попконстантинов). Следващият етап от строителната дейност в Преслав съвпада с управлението на цар Симеон (893—927). В Българския апокрифен летопис (XI в.) за това време е отбелязано следното:

 

„След това прие българското царство Симеон... И Преслав град [той] гради и създаде в 28 години. И много знамения сътвори цар Симеон...“

(Стара българска литература. 3. Исторически съчинения. С., 1983, с. 62).

 

За неповторимия архитектурен облик на Преслав, оформен от множество разнообразни фактори, може да се съди от описанието му в Шестоднев на Йоан Екзарх.

 

Едновременно с проучването на двете монументални дворцови сгради, които получават обобщаващото наименование „Преславски дворец“, започва изследването и на площта южно от тях. На нея в продължение на близо 40 г. са разкрити следи от широки площади, застлани с добре обработени варовикови камъни, основите на Дворцовата базилика, баня, водопроводни и канализационни системи, една триделна сграда и верижно оформени постройки, които ограждат същинския Дворцов център, опасан с крепостни стени подобно на Дворцовия център в Плиска. Съпоставянето на дворцовите комплекси в двете столици показва, че в Преслав площта на Дворцовия комплекс е била увеличена. Несъмнено строителите на Преслав са продължили практиката на строителите от Плиска, но същевременно са вложили и творчество при оформянето както на двете главни дворцови постройки, така и при изграждането на комплекса като цяло. То протича на етапи. Някои изследователи предполагат, че Преславският дворцов център има сходни черти с Константинополския. В Преслав са въплътени не само традициите на бълг. монументална архитектура от предходната епоха, не само синтезът на приложните изкуства в България през IX—X в., но и политическата идеология на епохата, отразена в паметниците на Преславското книжовно средище.

 

След превземането на Преслав (971) от виз. имп. Йоан I Цимисхий (969—976) той не загубва своето значение, както личи от разкритите основи на т. нар. административна сграда и намерените в нея близо 900 оловни печата, използвани в кореспонденцията на висши виз. чиновници. По време на Второто бълг. царство Преслав се превръща в митрополитски център. Имената на преславските митрополити са известни от писмени извори — приписки, писма на бълг. епископи и архиепископи до папа Инокентий III (1198—1216), епиграфски паметници (напр. в надписа от с. Троица, Шуменска област, е отбелязано името на Сава, митрополит на Преслав, който построил храм, посветен на св. Никола и св. Андрей).

 

Значителна част от информацията за материалната и духовната култура по време на Първото бълг. царство се извлича от разкритите некрополи (сред проучвателите се открояват Миятев, Ваклинов, Ст. Михайлов, Ж. Въжарова, Д. Ил. Димитров, Ст. Ангелова, Л. Дончева, Рашев и др.). Съвременната наука разполага със сравнително точна характеристика на погребалните обреди в цялата територия на бълг. държава. Особен интерес представляват некрополите с трупоизгаряне. На територията на Северна България са открити некрополи в Търговище, в селата Разделна и Блъсково (Варненска област), Гарван, Бабово

 

 

392

 

(Русенска област), Юпер (Разградска област), Долни Луковит (Плевенска област). Те дават възможност за сравнително пълна характеристика. В значителна част от тях остатъците от кремирания мъртвец и метални части от облеклото са поставени в урни. Сред предметите от гробния инвентар преобладават накитите — обици, мъниста, пръстени, гривни и др. Обикновено се смята, че предметите от погребалния инвентар не са носени от покойника приживе. Те имат различно предназначение. Керамиката се обособява в две групи — цели съдове и фрагменти. Целите съдове се наричат „жертвени“ („погребални“) дарове. Другият вид некрополи са двуобредните. Характеристиката им обикновено се основава на сравнително богат материал, открит в близо 20 некропола. В некрополите с трупополагане се откриват индивиди с умерен или слаб примес на монголоидност. В част от тях се установяват следи от изкуствена деформация на черепа (в некропола в Девня-3), която се приписва на сарматската погребална традиция. Двуобредните некрополи обикновено се свързват с прабългарите. Географското им разположение между двете основни слав. групи некрополи показва, че вероятно прабългарите не са се заселили в тези земи, изтласквайки завареното там слав. население, а са заели изоставена, необитаема зона, която не е отговаряла на изискванията на славяните за създаване на селища. Към поменалните съоръжения се отнасят и побити грубо обработени камъни, известни в научната литература с наименованието „девташлари“. Те се намират предимно в Плисковското поле, концентрирани около столицата. Според Рашев тяхното поставяне на видими, публични места за обреди вероятно е компенсация на предполагаем обичай за тайно погребване на представители от бълг. аристокрация и може би това е причината богати гробове от езическия период да не са открити досега.

 

В резултат на интензивните археол. разкопки през последните тридесетина години в централната част на дн. Североизточна Б-я и най-вече в Плиска и Преслав са разкрити значителен брой комплекси, повечето от които са идентифицирани като манастири. Концентрацията им е най-голяма в Преслав. Приема се, че е имало четири манастира във Външния град (манастира в местността Черешето, т. нар. Дворцов манастир, манастира до църквата с гроба на Мостич в местността Селище и манастира при Кръглата църква). Извън укрепения град в радиус до 5 км са били разположени пет манастирски комплекса (в местностите Патлейна, Под Вълкашина, Аврадака, Тузлалъка и Сакалова могила). На 8 км източно от Преслав е имало още един манастир — близо до аула при дн. с. Хан Крум (Шуменска област).

 

Единственият безспорен манастир в Плиска е комплексът около Голямата базилика. Но проучванията в близкия и по-далечния хинтерланд на първата столица се оказват по-плодотворни: към известните комплекси при с. Мадара и с. Калугерица са добавени манастирите при селата Равна (Варненска област) и Черноглавци и Сини вир (Шуменска област). Засега е известен само един манастир извън хинтерландите на Плиска и Преслав — в местността Караачтеке на 5 км северозападно от Варна.

 

Относителната датировка на всички комплекси е краят на IX — началото на X в. Фактът, че за нито един от тях няма каквито и да било писмени данни, поражда необходимостта от създаване и прилагане на подходящи критерии за идентификация. В това отношение на първо място по значение е тяхната структура. Засега може да се посочат следните общи черти на архитектурния им модел: 1. Ортогонална (правоъгълна) планировка. 2. Разполагане на църквата в двор — в неговия център, в едната му част, понякога и извън него; в едни случаи църквата е свободно стояща сграда,

 

 

393

 

в други е свързана с други сгради. 3. Наличие на специфични гробнични съоръжения — колективни гробници, индивидуални крипти и гробници, свързани с църквите, както и гробници, предварително устроени в самите църкви. Този план не се различава от добре известния модел на средновиз. манастири, представен най-добре от някои атонски манастири и от грц. манастири Хосиос Лукас във Фокида, Неа Мони в Солун, Дафни — на 10 км западно от Атина. Във връзка с идентификацията на манастирското строителство от тази епоха обаче възникват трудности поради близостта в планировките на гражданските и манастирските комплекси. По отношение на провинциалните манастири допълнителен критерий би могло да бъде укрепяването им, какъвто е случаят с Равненския манастир (идентифициран сигурно като манастир и въз основа на планировката, която показва близост със сирийски манастири от V—VI в.). Установено е обаче, че укрепяването не е характерна черта на бълг. манастири от IX—X в. (напр. определените с категоричност манастири в местността Караачтеке, с. Черноглавци и с. Хан Крум не са укрепени). По-сигурни се оказват други белези за идентификация — доминиращото място на църквата (вместо на резиденцията) и по-комплексното, неразчленено на малки стопански единици пространство. На тези критерии най-добре отговарят преславските манастирски комплекси в местностите Черешето и Под Вълкашина. И в двата случая манастирският храм е разположен почти в центъра на обширен двор, ограден от верижни постройки, като в Черешето манастирското предназначение на комплекса се подкрепя и от сигурната идентификация на една от сградите като трапезария. В манастира при Голямата базилика храмът също има доминираща позиция въпреки развитието на комплекса в няколко двора. Най-озадачаващ е случаят с ансамбъла в местността Аврадака, чиито сгради са разпръснати по такъв начин, че по-скоро могат да се разглеждат като елементи от няколко комплекса, отколкото като принадлежащи на един. Структурата на комплекса при Кръглата църква също е необичайна, тъй като неговите сгради са разположени южно от църквата. Това може да се дължи на факта, че Кръглата църква, подобно на Голямата базилика, не е била построена като манастирска, а като дворцова. Може да се посочат сходни примери (някои сирийски манастири), където храмът заема едната част на обителта, но все пак Кръглата църква остава изолирана от сградите южно от нея, които по-скоро са добавени без функционална връзка с нея.

 

Разкопки от района на Велики Преслав, манастирски комплекс

 

Установено е, че в четири от разкритите манастири (Дворцовия, при Кръглата църква, в Патлейна и в Тузлалъка) е било организирано керамично производство. Приема се, че са работили самите монаси (предписанието за монашески труд е регистрирано в типика на Студийския манастир, който става образец и за бълг. средновековни манастири. Не е съвсем ясно как монасите занаятчии са съчетавали молитвеното усамотение и всекидневната литургична практика с непрекъснатия процес на керамичното производство, още повече, че то е изисквало специализация в различни операции.

 

 

394

 

В такъв случай трябва да се приеме, че или монасите са били подбирани според техните занаятчийски умения, или че те старателно са ги развивали в манастира. Възможно е също така в братството да е имало една група монаси (грамотните), които са били ангажирани само с богослужението, докато други са били заети изключително с ръчен труд. В подобни случаи, документирани във виз. типици, групата на „работниците“ се е състояла предимно от хора, които са обслужвали всекидневните стопански и технически нужди на манастира, а не от висококвалифицирани занаятчии. по-вероятно е обаче работилниците да са били наети от манастирите или дори да са били тяхна собственост заедно със занаятчиите. Не са запазени изворови сведения за подобни отношения на собственост в Б-я през IX—X в. Ето защо добре документираната практика във Византия е най-добрата възможност за истор. реконструкция. От примери, отнасящи се за атонски и други виз. манастири през X—XI в., става ясно, че те са притежавали керамични и други работилници, разположени в градове и села, но не и в самите манастири (по-големите манастири са имали малки работилници в рамките на комплекса, които са осигурявали технически и стопански монашеското всекидневие, макар че според Симеон Нови Богослов дори и в такива случаи занаятчиите са били наемани отвън).

 

Мащабът и качеството на занаятчийското (преди всичко керамичното) производство на работилниците в комплекса при Кръглата църква, при Дворцовия манастир, в Патлейна и в Тузлалъка показват, че тяхната продукция е била предназначена за клиенти, а не за украса на манастирските храмове или за манастирските домакински нужди, още повече че от архитектурна гледна точка работилниците не са просто стопански придатъци към ядрото на комплексите, а твърде значими и дори доминантни структури. Работилниците в комплексите на Кръглата църква, на Дворцовия манастир, в Патлейна и Тузлалъка са специализирани в определен тип луксозна продукция, а именно белоглинена рисувана керамика (икони, керамични плочки за архитектурна декорация, скулптурна декорация, вероятно стъкло и мозайка, косторезба). Очевидно такъв тип продукция не е била предназначена за масово потребление, а за двореца, именията на високопоставени служители и за църквите в Преслав. Може да се твърди, че занаятчийското производство в четирите преславски манастира говори за предварително планирана функция.

 

Това, което отличава комплексите в Патлейна и Тузлалъка от другите два ансамбъла с керамични работилници в укрепения град, е тяхната локализация близо до реките, където са и находищата на бяла глина. Може да се предположи, че те първи са развили производството на белоглинена керамична продукция и едва по-късно то е било практикувано и в самия град; възможно е те да са били построени като светски имения и ергастерии. Характеристика на частно имение с ергастерии, изглежда, е подходяща също за Дворцовия манастир и за комплекса южно от Кръглата църква. Цивилна интерпретация може да бъде предложена и за Патлейна. Освен доминиращата позиция на работилниците, цивилният хйрактер на комплекса проличава и в криптата, където в една от гробните камери са открити скелетите на жена и дете, т. е. криптата е функционирала по-скоро като фамилна гробница, отколкото като манастирска, както обикновено се твърди. Това допускане означава, че макар и построени като частни светски имения, дискусионните четири комплекса в Преслав са били превърнати в манастири в определен етап от тяхното съществуване.

 

Археол. проучвания показват, че строителната, художествената и книжовната дейност от времето на владетелите

 

 

395

 

княз Борис I (852—889), царете Симеон и Петър I (927—969) не е престанала с преместването на политическия и църковния център на Б-я в югозападните земи. Доказателствата за това са Самуиловата базилика на о-в Св. Ахил в Преспа, храмът в с. Герман (Преспанско), базиликата в с. Вранища до Охрид, костурските храмове и др. Виз. хронисти свидетелстват, че цар Самуил (997—1014) е имал дворци в различни места и много крепости. Доказателство за това е и Битолският надпис на Иван Владислав от 1015— 1016, който показва, че в тази критична година е строена крепост.

 

Разрушенията по време и след превземането на Преслав (971) не са засегнали напр. най-големия храм от X в. в тази част на държавата — базиликата на о-в Св. Ахил в Малкото Преспанско езеро. Резултатите от проучванията на първите изследователи — Успенски, П. Н. Милюков и Й. Иванов, са потвърдени от по-късните разкопки. Установява се безспорно, че върху първоначалния стенописен пласт са били означени имената на епископските седалища, които са влизали в границите на държавата до края на X в., когато Преспа е била резиденция на цар Самуил и бълг. патриарх. Тази особеност на държ. управление в течение на половин век подчертава единния характер и безспорната общност на бълг. народност от източните и западните области на Балк. полуостров. Именно в храма „Св. Ахил“ (с размери 45 х 23 м) на о-в Св. Ахил според Иванов и Успенски е погребан цар Самуил. Тяхното мнение потвърждава Н. Муцопулос, който през 70-те г. на XX в. идентифицира гроба на цар Самуил с една от четирите гробници (третата от изток към запад), изградени край външната южна стена на храма „Св. Ахил“. В гробната камера е открит скелетът на възрастен мъж с глава, положена върху „възглавница“ от керемида, оградена отстрани с тухли. При лявата ръка са намерени части от плетена ризница, а в коремната област — сгънат златотъкан копринен плат. Следите от ненормално зараснала лява лакътна кост (от изворите се знае, че цар Самуил е бил ранен в 996 в битката при р. Сперхей, дн. Сперхиос, в Тесалия, Гърция) и богато украсеният плат дават основание на Муцопулос с увереност да настоява, че в този гроб е погребан цар Самуил. В останалите три гробници според него са погребани цар Гаврил-Радомир (1014—1015) и други членове на царската фамилия.

 

Самуиловата крепост в Охрид, гледана от стария град

 

С усилената строителна дейност по времето на княз Борис I се свързва и храмът „Света София“ в Охрид — един от седемте храма, издигнати в страната по негово време. От този период са храмовете при с. Вранища (на 15 км северно от Струга), „Св. Георги“ в с. Старо Нагоричино (Кумановско), „Св. Богородица Левишка“ в Призрен, храмовете в Прокупле, Сервия, Костур. Както по плановата им схема (базилики), така и по следите от стенната украса редица изследователи ги датират в границите на IX—X в. Големият брой храмове с базиликален план показва широкото разпространение на този архитектурен тип във всички земи на Първото бълг. царство.

 

Към другия тип храмове от IX—X в. — кръстокуполните, могат да се отнесат

 

 

396

 

проучените църкви при с. Водоча (на 5 км северозападно от Струмица), „Св. Богородица Кубелитиса“ в Костур, в с. Зглавеница (Охридско), с. Крупник (Благоевградска област) и др. Проучванията през последните години доказват несъстоятелността и на схващането, че триконхалният тип храмове са били слабо разпространени както в североизточните, така и в югозападните земи на средновековна Б-я. В значителна част от храмовете се откриват следи от скулптирана украса (плочи и колонки от олтарната преграда на храмовете „Св. Ахил“, „Св. София“ в Охрид, „Светите Козма и Дамян“ в Костур, „Св. Георги“ в с. Горни Козяк и др. в района на Брегалница).

 

Порта на Самуиловата крепост в Охрид.

 

Становището, че най-ранните стенописи се намират в храмовете в югозападните краища на Първото бълг. царство, е коригирано от археол. проучвания през последните години на Архиепископската базилика в Дръстър (дн. Силистра) и на манастира в местността Караачтеке, където са открити стенописи от X в. Но тези стенописи не са запазени така добре, както монументалната живопис в костурските базилики „Светите Козма и Дамян“, „Св. Архангели“, „Св. Стефан“ или в „Св. Ахил“ и „Св. Герман“ на о-в Св. Ахил, църквите в селата Горни Козяк, Старо Нагоричино, Водоча, в охридската „Св. София“ и др., които са плод най-вероятно на самостоятелна художествена школа в Охрид или Солун. Важен извор за историята на Бълг. църква е списъкът на епископиите (Видин, Главиница, Бер, Битоля, Девол, Скопие, Средец), подчинени на Бълг. патриаршия, запазен върху стенописната украса в олтарната апсида на храма „Св. Ахил“. Разнообразието — както в украсата на храмовете, така и в книжовните паметници от този период, подсказва голямата свобода на средновековната бълг. култура. Повечето от ранните старобълг. ръкописи са отнасяни към XI—XII в., но откритите надписи и рисунки, врязани върху стените на манастирите от X в. в с. Мурфатлар (Северна Добруджа, дн. с. Басараб, Румъния) и до с. Равна, позволяват вече по-голяма част от запазените писмени паметници да бъдат включени в хронологическите граници на X в. За това свидетелстват и локализираните в Равненския манастир „Св. Богородица“ манастирско училище и скрипторий.

 

 

            Лит.:

·       Jireček К. Archaeologische Fragmente aus Bulgarien. — Archäologisch-epigraphische Mitteilungen aus Österreich-Ungarn, 10, 1886, p. 195;

·       Абоба-Плиска. — ИРАИК, 10, 1905, 596 с.;

·       Иванов Й. Цар Самуиловата столица в Преспа. — ИБАД, 1, 1910, с. 55—80;

·       Миятев К. Разкопките в Преслав през 1930 г. — ГНАМ, 5, 1926—1931, с. 189—221;

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, 8+672 с.;

 

 

397

 

·       Миятев К. Кръглата църква в Преслав. С., 1932, 281 с.;

·       Трайчев Г. Монастирите в Македония. С., 1933, 263 с.;

·       Мадара. Разкопки и проучвания. 1. С., 1934, 447 с.; 2. С., 1936, 273 с.;

·       Мijаtev Kr. Der große Palast in Pliska und die Magnaura von Konstantinopel. — ИБАИ, 10, 1936, c. 136—144;

·       Ivanova V. La Grande basilique de Pliska. — ИБАИ, 12, 1938, c. 365—375;

·       Mавродинов H. Базиликата в Плиска и българският дворцов церемониал. — ИБАИ, 13, 1939, с. 246—252;

·       Дуйчев Ив. Из старата българска книжнина. 1. С., 1940, 24+236 с.; 2. С., 1944, 36+436 с.;

·       Миятев Кр. Крумовият дворец и други новооткрити постройки в Плиска. — ИБАИ, 14, 1940—1942, с. 73—135;

·       Коцо Д. Климентовиот манастир „Св. Пантелејмон“ и раскопката на „Имарет“ во Охрид. — Годишен зборник. Филозофски факултет на Универзитетот — Скопје, 1, 1948, с. 129—183 (същото в: Книга за Климент Охридски. Скопје, 1966, с. 129—172);

·       Коцо Д. Наколните жилишта во Охридското езеро Kpaj Струга. Средновековните споменици во Струга и Струшко. — Годишен зборник. Филозофски факултет на Универзитетот — Скопје, 4, 1951, 3, с. 1—26;

·       Лубинковић Р. Конзерваторска испитивања и радови на цркве „Св. Софија“ у Охриду. — Зборник заштите споменика културе, 2, 1952, 1, с. 201—210;

·       БошковићЂ. Архитектура Средњег века. Београд, 1957, 351 с.;

·       Коцо Д. Проучувања и археолошки испитувања на манастирот „Св. Наум“. — Зборник на Археолошкиот музе) во Скопје, 2, 1958, с. 56—80;

·       Мавродинов Н. Старобългарското изкуство. С., 1959, с. 147—149, 167—178, 263;

·       Hodinоt R. Early Byzantine Churches in Macedonia and Southern Serbia. London, 1963, p. 66—67;

·       Stričević Dj. La rénovation du type basilical dans l’architecture ecclésiastique des pays centrales des Balkans au IX^e—ХI^e siècle. — In: Actes du XII^e Congrès des Etudes byzantines. Ochride, 1963, p. 208—209;

·       Станчев Ст. Старобългарската култура през VIII—X в. Кратка археологическа характеристика. — ТВПИ „КМ“, 1, 1964, с. 19—54;

·       Миятев Кр. Архитектурата в средновековна България. С., 1965, с. 122—126;

·       Коцо Д. Триконхалните цркви во Климентовото време. — В: Словенска писменост. 1050-годишнина на Климент Охридски. Охрид, 1966, с. 91—98;

·       Μошин Вл. Најстарата кирилска епиграфика. — В: Словенска писменост. 1050-годишнина на Климент Охридски. Охрид, 1966, с. 35—44;

·       Μουσόπουλου Ν. Ἐρευνες στήν Καστορία Kat τον Ἀγιο Αχίλειο. — Επιστημονική Επετηρίς της Πολυτεχνικής Σχολής, 2, 1965—1966, p. 91—223;

·       Станчев Ст. Велики Преслав. С., 1966, 92 с.;

·       Коцо Д. Археолошки проучуваша во Охрид од 1959 до 1965. — Годишен зборник. Филозофски факултет на Универзитетот — Скопје, 19, 1967, с. 257—266;

·       Коцо Д. Нови податоци за историјата на Климентовиот манастир Св. Панталејмон во Охрид. — Годишен зборник. Филозофски факултет на Универзитетот — Скопје, 19, 1967, с. 245—255 (същото в: Климент Охридски. Скопје, 1986, с. 213—224);

·       Станчев-Ваклинов Ст. Изтокът в старобългарското изкуство от VII до XI в. — ТВПИ „КМ“, 5, 1967, с. 125—162;

·       Станчев-Ваклинов Ст. Преславският дворец. Състояние и задачи на проучването му. — В: Преслав. 1. С., 1968, с. 49—68; Преслав. 1. С., 1968, 184 с.; 2. С., 1976, 272 с.; 3. Варна, 1983, 301 с.; 4. С., 1993, 404 с.; С., 1993, 216 с.;

·       Заимов И. Битолски надпис на Иван Владислав — самодържец български. С., 1970, 170 с.;

·       Божилов Ив. Битолският надпис на Иван Владислав и някои въпроси от средновековната българска история. — ИП, 27, 1971, 1, с. 84;

·       Архитектурата на Първата и Втората българска държава. С., 1975, 419 с.;

·       Миљковик-Пепек П. Комплексот цркви во Водоча. Скопје, 1975, 30 сн. + 11 сх. + 29 табл.;

·       Чангова И. Към въпроса за устройството на средновековния български град (IX—XIV в.). — В: Архитектурата на Първата и Втората българска държава. С., 1975, с. 79—101;

·       Плиска — Преслав. Проучвания и материали. 1. С., 1979, 212 с.; 2. Прабългарската култура. Материали от българо-съветската среща. Шумен, 1976. С., 1981, 222 с.; 3. Славяни и номади. С., 1981, 101 с.; 4. Укрепителните съоръжения на Плиска и Преслав. С., 1985, 224 с.; 5. Шумен, 1992, 313 с.; С., 1993, 203 с.; 7. Шумен, 1995, 333 с.; 8. Шумен, 2000, 256 с.;

·       Овчаров Д. Възникване и оформяне на Преслав като средновековен град (ΙΧ—Χ в.). — В: Средновековният български град. С., 1980, с. 107—116;

·       Рашев Р. Старобългарски укрепления на Долния Дунав (VII—ΧΙ в.). Варна, 1982, 235 с.; Перник. 2. Крепостта Перник VIII—XIV в. С., 1983, 215 с.;

·       Чангова Й. Перник. 3. Крепостта Перник VIII—XIV в. С., 1992, 220 с.;

·       Грозданов Цв. Портрети на светителите од Македонија од IX—XVIII век. Скопје, 1983, 321 с. + 110 ил.;

·       Медынцева А. А., К. Понконстантинов. Надписи из Круглой церкви в Преславе. С., 1984, 131 с.;

·       Овчаров Д. Българската средновековна археология през последните десет години (1974—1984). — Археология 26, 1984, 4, с. 46—62;

·       Попконстантинов К. Старобългарската епиграфика през последните десет години (1974— 1984). — Археология, 26, 1984, 4, с. 33—45;

·       Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов. С., 1984, 251 с.;

·       Миљковиќ-Пепек П. Христијанската архитектура кај Македонските Словени од пред средината на IX век до 1018 година (период на прв културен подем на Македонските Словени). — В: Климент Охридски. Скопје, 1986, с. 225—237;

·       Димитров Д. Прабългарите по Северното и Западното Черноморие. (Към въпроса за тяхното присъствие и история в днешните руски земи и ролята им при образуването на българската държава). Варна, 1987, 303 с.;

 

 

398

 

·       Попконстантинов К. Глаголическата писмена традиция в средновековна България през IX—XI век. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 283—290;

·       Ангелова С. Археологическо проучване на средновековния Дръстър (Резултати и перспективи). — В: Дуросторум — Дръстър — Силистра. Силистра, 1988, с. 32—53;

·       Алексова Бл. Епископиjaта на Брегалница: Прв словенски црквен и културно-просветен центар во Македонија. Прилеп, 1989, 316 с.;

·       Dobrudža. Études éthno-culturelles. Sofia, 1987, 238 p.;

·       Проблеми на прабългарската история и култура. 1.С., 1989, с. 129—159, 187—255, 275—355, 400—459; 2. С, 1991, 285 с.; 3. Шумен, 1997, 411 с.;

·       Грозданов Цв. Студии за охридскиот живопис. Скопје, 1990, 238 с.;

·       Тотев Т. Старобългарските манастири в светлината на археологическите разкопки и проучвания. — Старобългарска литература, 22, 1990, с. 3—13;

·       Овчаров Д., Ж. Аладжов, Н. Овчаров. Големият царски дворец във Велики Преслав. 1. Преславската патриаршия през X век. С., 1991, 177 с.;

·       Българите в Севереното Причерноморие. Изследвания и материали. 1. Велико Търново, 1992, 195 с.; 2. Велико Търново, 1993, 276 с.; 5. Велико Търново, 1996, 456 с.; 6. Велико Търново, 1997, 484 с.;

·       Приноси към българската археология. 1. С., 1992, 286 с.; 2. С., 1993, 208 с.;

·       Георгиев П. Мартириумът в Плиска и началото на християнството в България. С., 1993, 143 с.;

·       Павлов Пл. Княз Пресиан II — последният владетел на Първото българско царство и претендент за византийската корона (996/7—1060/61). Велико Търново-Стара Загора, 1993, 48 с.;

·       Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. B чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1993, 296 с.;

·       Историко-археологически изследвания. В памет на проф. д-р Станчо Ваклинов. Велико Търново, 1994, 339 с.;

·       Овчаров Н. Проучвания върху средновековието и по-новата история на Вардарска Македония. С., 1994, 165 с.;

·       Kronsteiner O., К. Popkonstantinov. Altbulgarische Inschriften. 1. Salzburg-Wien, 1994 (Die slawischen Sprachen, 36), 266 p.;

·       Tотев Т. Някои наблюдения във връзка с типологизацията на преславските кръстокуполни църкви. — Старобългарска литература, 27, 1994, с. 3—11;

·       Бакалов Г. Средновековният български владетел. С., 1995. 271 с.;

·       Георгиев П. Богоспасеният град Велики Преслав. — В: 1100 години Велики Преслав. 1. Шумен, 1995, с. 87—102;

·       Георгиев П. Манастирът при Голямата базилика в Плиска — средище на просветна и книжовна дейност през IX—X век. — В: Преславска книжовна школа. 1. Изследвания и материали. С., 1995, с. 332—337;

·       Грозданов Цв. Свети Наум Охридски. Скопје, 1995, 239 с.;

·       1100 години Велики Преслав. 1. Шумен, 1995, 320 с.;

·       Археолошка карта на Република Македонија. 2. Скопје, 1996;

·       Тотев Т. Средновековна Виница. Шумен, 1996, 160 с.;

·       Велев И. Кирилометодиевската традиција и континуитет. Скопје, 1997, 344 с.;

·       Popkonstantinov K., O. Kronsteiner. Altbulgarische Inschriften. 2. Salzburg-Wien, 1997 (Die slawischen Sprachen, 52), 254 p.;

·       Тотев T. Дворцовият манастир в Преслав. Шумен, 1998, 139 с.;

·       Popkonstantinov K., O. Kronsteiner. Altbulgarische Inschriften. Nachträge. Abgars Brief an Jesus, auf einem Bleiamulett des 10. Jhs. — Die slawischen Sprachen, 56, 1998, p. 17—23;

·       Божилов Ив., В. Гюзелeв. История на средновековна България VII—XIV в. С., 1999, 704 с.;

·       Дончева-Петкова Л. Одърци. Селище от Първото българско царство. 1. С., 1999, 186 с.;

·       Тоtеv T. The Ceramic Icon in Medieval Bulgaria. S., 1999, 156 p. (на бълг. ез. С., 2001, 160 с.);

·       Пириватрич С. Самуиловата държава. Обхват и характер. С., 2000, 270 с.

 

            Библиографии:

§  Георгиева С., В. Велков. Библиография на българската археология (1879—1966). 2 прераб. и доп. изд. С., 1974, с. 140—202, 255—263;

§  Материали за картата на средновековната българска държава (територията на днешна Североизточна България). Списък на литературата. — В: Плиска — Преслав. 7. Шумен, 1995, с. 155—332;

§  Тодорова-Вълкова И. Списание Археология XXVI—XL. Библиографски указател 1984—1999. — Археология, 61, 2000, 1—2, с. 93—128.

 

Казимир Попконстантинов

 

 

    (90). ПРОУЧВАНИЯ НА АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ПАМЕТНИЦИ ОТ IX—X ВЕК на територията на Велика Моравия. Археол. проучвания представляват основна предпоставка за изясняване на въпроси, свързани както пряко с дейността на Конастантин-Кирил и Методий във Велика Моравия, така и с цялостната политическа и културна история на страната, включително и с по-нататъшната съдба на слав. култура по тези земи. Осъществявани са в няколко географски и темпорални направления с оглед на твърде широки цели. Географският им обхват засяга области от територията на Великоморавското княжество през различните периоди от неговото съществуване. Тъй като проблемът за точните граници на княжеството е все още дискусионен, а и най-важните археол. находища не са равномерно разположени по цялата му някогашна територия,

 

 

399

 

главен обект на научен интерес са преди всичко централните моравски области — т. нар. Стара Моравия, Западна Словакия (Нитранско), районът на Залавар — средновековния Мосапурк/Мозабург (Mosaburg), слав. Блатноград, т. е. столицата на слав. панонски князе Прибина и Коцел на територията на дн. Унгария. Мнението, че Велика Моравия на князете Моймир I (830—846), Ростислав и Светополк трябва да се локализира южно от Дунав (срв. напр. И. Боба, 1971), все още не е получило широк прием сред съвременните изследователи и не се подкрепя от археол. данни.

 

Най-голям брой селища, отнасяни по своята материална култура към Великоморавското княжество, се концентрират по средното и долното течение на р. Морава и очертават централната в икономическо, демографско и политическо отношение част на страната между реките Дия, Морава и Дунав. От разкритите на територията на дн. Чехия и Словакия находища безспорно най-голямо е значението на находищата при с. Микулчице (между дн. градове Ходония и Бржецлав), Старе Место край Ухерске Храдище в Моравия (вж. Велеград) и Нитра в Словакия. Находки от великоморавския период са открити и в редица други селища — Храдище край Зноймо, Старе Замки край Лишен, Райхрад, Долни Вестонице, Поханско край Нейдек, Поханско край Бржецлав, Витков, Пршеров, Страхотин, Оломоуц, Освйетимани, Победим, Девин, Братислава, Дуцове. Още не са подробно проучени археол. находища в Словакия в Майцихов, Юр, Вършатске подхрадие — околия Поважка Бистрица, Смижани, Хронски Бенядик, Прашник, Тълмаче.

 

Проучванията не могат да бъдат строго ограничени в рамките на великоморавския период не само поради относителната точност в датирането на находките, но и поради факта, че характеристиката на Велика Моравия като културна, икономическа и политическа единица изисква да бъдат определени елементите, от които кристализира културата, насоките на миграциите на населението и евентуалните странични влияния. Поради това особен интерес представляват не само най-ценните находки от зрелия великоморавски период, но и връзката им с по-стари художествени и занаятчийски техники, както и определянето на елементите, които показват народностната принадлежност на тези земи по онова време. П. а. п. на посочените територии стават особено плодотворни след Втората световна война (1939—1945), по-точно след 1948. Дотогавашните случайни находки и отделни проучвания и консервации, дело на ентусиасти, а често и на непрофесионалисти, дават непълна представа за материалната култура на слав. население от този период и за връзката му с културата от предходните епохи.

 

От конкретните археол. находки, предхождащи по време Великоморавското княжество, на първо място е керамиката от т. нар. пражки тип. По този разпространен вид керамика, характерен и за т. нар. черняховска култура, хипотетично могат да се проследят областите, заселени от славяни в средата на първото хилядолетие от н. е., пътищата на разселването им, както и формирането на народностна култура в много широки граници, свързана още със слав. прародина (територията на съвременна Западна Украйна и Южна Полша). Тъй като проблемът за народностната идентификация на археол. култури е твърде сложен, тази хипотеза не е категорично приета в науката. Датирането на черняховската култура към втората половина на V в. дава възможност да се проследят развитието и разпространението ѝ южно от Карпатите до средата на VII в. и постепенното развитие на материалната култура на територията на Велика Моравия чак до обособяването на същинската великоморавска култура (ок. втората третина на IX в.),

 

 

400

 

за която има и повече сведения в истор. извори. П. а. п. от последните четири-пет десетилетия на XX в. разкриват високата степен на развитие и специализация на занаятите, особено на онези от тях, които обслужват духовния и обществения живот по време на разцвета на Великоморавското княжество. В повечето от проучените досега центрове през VI—VII в. е имало аграрни селища, характеризиращи се с керамика от пражки тип и погребален ритуал с трупоизгаряне. Показателен е случаят с великоморавското селище, разкрито в местността Вали край Микулчице, където изграждането на укрепен комплекс с княжеска крепост започва през втората половина на VII в. върху основата на обикновено земеделско село. От намерената там керамика най-често се срещат изделия от печена глина, задоволявали нуждите на земеделското население и от околните аграрни селища. Широките вазообразни съдове, близки по форма до изделията от пражки тип керамика, са изработвани на ръчно грънчарско колело и в горната си част са украсени с успоредни вълнообразни бразди. Подобна керамика се среща в широки области на тогавашния слав. свят. Но успоредно с тези съдове, макар и в по-малко количество, в Микулчице се срещат и амфори с две дръжки и „бутилки“, изработени през втората половина на IX в. от фина жълтеникава глина. Първоначално те са били смятани за виз. производство, доставено чрез търговия. След разкриването на грънчарска пещ в с. Сади край Ухерске Храдище, в която са били изпичани подобни съдове, става ясно, че те са местно производство, повлияно от виз. образци. Проучването на вариантите във формите, обработката на глинения материал и неговите примеси показва, че този по-ограничено разпространен тип керамика се е произвеждал не само в Старе Место край Ухерске Храдище (където се открива като инвентар на некрополите), но и в други великоморавски средища. Грънчарски работилници, които доразвиват късноантични традиции, се срещат и в областта на стария слав. Блатноград заедно със сребърни украшения, еднакви по форма и техника на изработката с находките от централните моравски области.

 

Аналогично развитие може да се проследи, макар и върху значително помалък брой предмети, и при оръжието. Великоморавският тип бойни брадви се оформя към средата на VIII в. при смесване на късноримската традиция с местното слав. производство. При сравнение с този най-разпространен вид оръжие рязко се открояват отделните мечове и копия, които потвърждават търговските и военните контакти на Велика Моравия с франките. Желязото, необходимо за оръжие и сечива, произхожда от Моравия, където добиването му от втората половина на VIII в. има характер на масово производство. Разкрити са множество железарски центрове с пещи за топене на руда (добиваните по тези места магнетит и хематит) — в Желеховице, Долни Суколом, Развадовице, Кралова и Жеротин, както и в по-големите укрепени великоморавски селища в Старе Место край Ухерске Храдище, Поханско край Бржецлав, Нитра, Победим и Микулчице. Добиваното в тях желязо се е използвало като полуфабрикат, от който в ковашките работилници са се изработвали над 500 вида сечива, оръжие и други предмети. Подобен полуфабрикат са т. нар. гривни — железни отливки с формата на брадва с отвор в единия край, за които се предполага, че са използвани като средство за разплащане при разменната търговия.

 

П. а. п. показват, че във Великоморавското княжество са били добре развити и художествените занаяти — златарство и обработка на благородни метали. За широкото им приложение свидетелстват разкритите малки златарски пещи, клещи, чукчета, наковални и множество керамични тигели.

 

 

401

 

Това специализирано производство е в пряка връзка със социалното разслоение на великоморавското общество и е предназначено да обслужва висшите му слоеве. И то е продължение на местните традиции, в които още от началото на IX в. се наблюдават импулси от западен (франкски) произход, с чиято помощ се оформя стилът на зрелия великоморавски период. За Микулчице през първите две трети от IX в. са типични бронзовите позлатени шпори, декорирани с човешки маски, както и металните украшения за колани и наконечници за колани от благородни метали, които нямат аналог в централните великоморавски области. Според И. Поулик те вероятно са отличавали княжеската военна дружина, чието седалище е било в Микулчице. През последната трета на IX в. се прилагат и виз. и ориенталски декоративни техники. Освен обиците и пръстените, сред декоративните предмети от великоморавски работилници са и т. нар. гомбики — кухи копчета, декорирани с ковани растителни или животински мотиви или с гранулация. Те били украшения в мъжкото и в женското облекло, пришивали се на дрехата от двете страни под врата, но не служели за закопчаване. Типични за цялата централна великоморавска област, в особено големи количества те са открити в Микулчице, в Поханско край Бржецлав и в Старе Место край Ухерске Храдище. В по-малко количество се срещат в погребения от последната трета на IX в. и първата половина на X в. на територията на Средна Чехия.

 

Археол. разкопки показват следи и от други занаяти — стъкларство, тъкачество, художествена обработка на кост, дървообработване, каменарство и строителство, рибарство. Занаятите били съсредоточени предимно в големите великоморавски средища, за които не било типично земеделското производство.

 

Като цяло археол. извори показват голямо имуществено и социално разслоение на великоморавското общество — налице са съществени различия в материалната култура на обитателите на укрепените княжески дворци и селища, от една страна, и на широките слоеве селско население, от друга. Това личи както в елементите на облеклото и украшенията, изработени от благородни метали за велможите и техните приближени, така и в състава на храната (месната храна в укрепените селища е засвидетелствана от големия брой кости на домашни животни) и в устройството на селищата и постройките. Докато за селата са характерни полуземлянки с каменно огнище в единия ъгъл, в укрепените селища сградите са надземни, строени с камък и хоросан. Някои от проучваните в последно време находища вероятно са свързани със собствеността на великоморавските велможи — напр. дворецът в Поханско край Бржецлав, изграден през втората половина на IX в. и укрепен с дървена стена, се отличава с жилищна сграда — вероятно резиденция на велможата, строена едновременно с каменна църква от периода след пристигането на Кирило-Методиевата мисия в Моравия. Това дава основания да се предполага, че целият комплекс е бил резиденция на някой от членовете на княжеския род или на негов приближен. Подобен характер има и укреплението в Дуцове край Търнава в Западна Словакия.

 

Разкриването на голям брой каменни църкви (общо 20 открити досега в Моравия) е една от най-важните новости, установени по време на системните П. а. п. Тя опровергава погрешното по-старо мнение, че Велика Моравия не познава зиданите църкви и че през IX в. църковните сгради са били само леки дървени постройки. Досегашните разкопки показват, че църковно строителство във Велика Моравия се извършва от началото до края на IX в. в княжеските центрове и в резиденциите, което означава, че християнството е било приемано най-напред сред управляващата прослойка.

 

 

402

 

Анализът на проучените некрополи показва, че преминаването от погребения с трупоизгаряне към погребения с трупополагане не е пряк резултат от приемането на християнството. Голямото количество предмети, открити при ранните погребения с трупополагане, насочва към извода, че те са все още отражение на езически ритуал, а влиянието на християнството се осъществява по различно време в различните некрополи чрез намаляване на броя на предметите и свеждането им фактически само до съставки на облеклото. Едно от селищата, където това влияние се проявява най-рано, е Старе Место край Ухерске Храдище — в IX в. там броят на предметите е минимален. През сравнително продължителен период от време старият и новият погребален ритуал съществуват паралелно в едни и същи селища и некрополи. Данните от археол. проучвания се подкрепят от истор. извори. В решението на Манхаймския събор (852) се споменава, че моравското християнство е „грубо“, със силни езически отживелици.

 

Църковните постройки са най-важното археол. свидетелство за равнището и разпространението на християнството в Моравия по времето на Кирило-Методиевата мисия, а и преди нея. Разкритите следи от мазилка от външната и вътрешната страна на сградите, както и останките от цветни фрески с растителни и животински мотиви и човешки маски допълват представата за оформлението и външния им вид. Многообразието на архитектурни форми е обект на оживени дискусии, свързани преди всичко с въпроса за произхода им. Някои от тях могат да се тълкуват като влияние на западни мисии от Бавария, други показват връзката с областите на Адриатика, Византия и Б-я. Но тъй като от постройките са запазени само основите, които също често са нарушени, а и самите сгради в повечето случаи са със сравнително неголеми размери, реконструкцията на надземните им части неизбежно е доста субективна. Поради това дискусиите не са приключили с категорични становища.

 

Християнството като идеология на управляващата прослойка във Велика Моравия е засвидетелствано и от предмети, свързани с християнската символика. Най-голям е броят на намерените в местността Вали край Микулчице. Сред тях е сребърно кръстче с изображение на разпънатия Христос, облечен с туника, за което се смята, че е донесено от Византия. Местно производство са оловните кръстчета от Микулчице. Сред намерените при разкопките предмети предствляват интерес: кован равнораменен кръст с изображение на човек, към краката на когото плуват риби; позлатен наконечник за колан с изображение на свещеник или епископ, който благославя; позлатен реликвиар във форма на богослужебна книга. В другите великоморавски центрове сред находките също се срещат железни или бронзови кръстчета. Откроява се оловно кръстче от с. Сади край Ухерске Храдище, от едната страна на което е написан литургичен текст, а от другата е изобразено разпятие.

 

Резултатите от археол. проучвания създават възможност да бъдат обсъдени важни въпроси: кои от проучените досега великоморавски селища могат да се свържат със споменатите в писмените извори средища, кое от тях може да се отнесе пряко към дейността на Кирил и Методий като тяхно средище, къде са се намирали столицата и катедралният храм на Велика Моравия. Една част от учените смятат, че моравските владетели не са имали постоянна резиденция, а са управлявали „от седлото“, т. е. при непрекъсната смяна на местонахождението си, както е било обичайно за европ. владетели по онова време. Сред чешките и словашките изследователи преобладава мнението, че при известна подвижност все пак е съществувал и

 

 

403

 

постоянен център, както в Киевска Русия. Такъв център се оформя след прогонването на Прибина през 830 от моравския княз Моймир I. Тогава Нитра остава главно средище на източната част от Велика Моравия — Нитранско, и запазва относителна самостоятелност. Това се доказва и от археол. находки, датирани от целия IX в. Другият център на Великоморавското княжество вероятно се е намирал на територията на Староморавското княжество. Подобно предположение се подсказва от изобилието и богатството на материалната култура в най-големите археол. обекти — Микулчице, Старе Место край Ухерске Храдище, Поханско край Бржецлав. От писмените извори са известни само имената на Нитра (Nitrava), Братислава (Preslavgrad) и Девин (Dowina). Имената на разкритите великоморавски селища по течението на р. Морава не са известни. Споменаванията във Фулденските анали за „неизказаната“ крепост на Ростислав, достигната от франкските войски в 869, която „...не прилича на никоя друга древна крепост“ („ineffabilem Rastizi munitionem et omnibus antiquissimus dissimillem“), както и известията за отиването на Светополк в „стария град на Ростислав“ („urbem antiquam Rastizi ingressus“), за да обърне оръжието си срещу франките, не могат да се отнесат към никое от изброените селища. Локализацията им е обект на дискусии и въпросът остава нерешен. Преди да започнат системни археол. проучвания в тези области, са изказвани хипотези за връзката им с археол. находища в Старе Место край Ухерске Храдище и Велеград. Съвременните изследвания обаче не потвърждават тези хипотези — двете села с име Велеград/Велиград са известни едва от XII в. и няма основание да се смятат за великоморавски средища, а характерът на находките от Старе Место край Ухерске Храдище не позволява то да се идентифицира категорично със селищата, споменати във Фулденските анали. Въз основа на находките от местността Вали край Микулчице Поулик предполага, че разкритото там укрепено селище (със самостоятелен отделен квартал от дървени къщи и голям брой шпори и оръжие, типично за конниците) може да се смята за селище на княз с военна дружина. Подобни находки от шпори и оръжие, свидетелстващи за военни дружини, са намерени и на о-в Св. Иржи в Ухерске Храдище, в Старе Замки край Лишен, в Победим и Нитра. Най-убедителна засега е хипотезата, че „неизказаната крепост“ и „старият град“ на Ростислав, столица на княжеския род на Моймировците, трябва да се търсят в Микулчице. Тя се подкрепя от разнообразието на форми и богатството на облеклото, жилищата и оръжието, от големия брой ключове, както и от размерите на укреплението. Материалната култура, засвидетелствана от археол. разкопки в Микулчице, се различава рязко от околните земеделски селища.

 

Големият брой църковни постройки дава възможност за множество хипотези във връзка с гроба на Методий, който според ЖМ (гл. 17) се намира „в съборната църква“, а според Проложното житие на Кирил и Методий — „от лявата страна в стената зад олтара на Св. Богородица“. Многобройни са съвременните научни съобщения за „откриването“ на този гроб в околностите на Ухерске Храдище или в Нитра, или дори в Сремска Митровица, но нито едно от тях не доказва, че е открит именно гробът на Методий. Според Поулик голямото количество находки и размерите на църквите в Микулчице означават, че точно там се е намирало епископското седалище на Методий, макар че гробът му не е открит. В общия контекст на П. а. п. въпросите за столицата на Великоморавското княжество, за архиепископското седалище и за гроба на Методий не могат да се смятат за окончателно решени.

 

След разпадането на Великоморавското княжество в началото на X в. известна

 

 

404

 

роля продължават да играят само центровете в Оломоуц, Братислава и Нитра, а останалите познати днес великоморавски средища са изоставени. Често близо до тях се основават земеделски селища, чиито жители използват останките от сградите като строителен материал. През X в. типични за великоморавската култура предмети се появяват на територията на Средна Чехия — по-специално в центъра на племето зличани (Коуржим) и в пражката крепост. Сред тях са преди всичко златни и сребърни украшения, пренасяни от Велика Моравия или произвеждани в чешките земи. Това е едно от археол. основания за приемствеността в материалната култура на Велика Моравия и Чешкото княжество на Пршемисловците.

 

 

            Лит.:

·       Annales Fuldenses, sive Annales regni Francorum orientalis. Ed. F. Kurze. Hannoverae, 1891, 152 p.;

·       Stanislav J. Slovenská liturgia na Slovensku a síldo Metodovo a Gorazdovo. — Historica Slovaca, 1—2, 1940—1941, p. 5—43;

·       Mitscha-Märheim H. Die frühmittelalterlichen Gräbenfunde von Mistelbach, Katzelsdorf, Münchendorf und Schwechat. — Niederdonau, Natur und Kultur, 3, 1941, 8, p. 3—17;

·       Poulík J. Staroslovanská Morava. Praha, 1948 (Monumenta archaeologica, 1), 181 p.+78 ill.;

·       Kalousek Fr. Velkomoravské hradisko ve Znojně-Hradšti na Moravě. — SPFFBU, 4, 1955, řada historická (C), 2, p. 1—30;

·       Кухаренко Л. Славянские древности V—IX веков на территории припятского Полесия. — Краткие сообщения Института материальной культуры, 57, с. 33—38;

·       Рlеiner R. Výroba železa ve slovanské huti u Želechovic na Uničovsku. — RČAV, 65, 1955, 6, 4—43;

·       Eisner J. Archeologie o Velké Moravě. — Slavia, 25, 1956, p. 283—289;

·       Poulík J. Nové slovanské výzkumy na Moravě. — In: Vznik a počátky slovanů. 1. Praha, p. 239—258;

·       Turek R. Nový slovanský výzkum v Cechách. — In: Vznik a počátky slovanů. 1. Praha, 1956, p. 216—238;

·       Poulík J. Staří Moravané budují svůj stát. Gottwaldov, 1960, 303 p.;

·       Dekan J. Devin a Vel’ká Morava. — Priroda a spoločnosť 10, 1961, 11, p. 25—29;

·       Hruby V. Velkomoravské hradisko sv. Klimenta u Osvětiman. Brno, 1961, 72 p.;

·       Novotný B. Výzkum velkomoravského hradiště „Pohansko“ u Nejdku na lednickém ostrově. — Památky archeologické, 54, 1963, 1, p. 3—40;

·       Poulík J. Archeologické objevy o Velké Moravě. — In: Konferencia o Vel’kej Moravě a Byzantskej misii, Brno-Nitra, 1.-4.X. 1963. Referáty. Nitra, 1963, p. 75—101;

·       Poulík J. Dvě velkomoravské rotundy v Mikulčicích. Praha, 1963 (Monumenta archaeologica, 12), 235 p.+ 62 ill.;

·       Poulík J. Velká Morava ve světle nejnovějších archeologických objevů. — In: Velká Morava. Tisíciletá tradice státu a kultury. Praha, 1963, p. 39—76;

·       Hrubý V. Staré Město. Velkomoravský Velehrad. Praha, 1965 (Monumenta archaeologica, 14), 472 p.+60 tabl.;

·       Das Großmährische Reich. Tagung der wissenschaftlichen Konferenz des Archäologischen Instituts des Tschechoslowakischen Akademie der Wissenschaften. Brno-Nitra, 1—4.10. 1963. Praha, 1966, 443+16 p.;

·       Šolle M. Stará Kouřim a projevy velkomoravské hmotné kultury v Cechách. Praha, 1966 (Monumenta archaeologica, 15), p. 218—230;

·       Turek R. Libice — knížecí hradisko X. věku. Praha, 1968, 152 p.;

·       Boba I. The Episcopacy of St. Methodius. — Slavic Review, 26, 1967, 1, p. 85—93;

·       Kalousek Fr. Velkomoravké hradiště Pohansko. Brno, 1970,40 p.;

·       Вobа I. Moravia’s History Reconsidered. Reinterpretation of Medieval Sources. The Hague, 1971, 167 p.;

·       Кalousek Fr. Břeclav-Pohansko. 1. Velkomoravské pohřebiště u Kostela. Archeologické prameny z pohřebiště. Brno, 1971 (OUPB, 169), 221 p.+47 tabl.;

·       Smetánka Z., L. Hrdlička, M. Вlajerová. Výzkum slovanského pohřebiště za Jízdárnou Pražského hradu v roce Předběžná zpráva. — Archeologické rozhledy, 26, 4, p. 386—405;

·       Chropovský B. Das frühmittelalterliche Nitrava. Vorund Frühformen der europäischen Stadt im Mittelalter. Göttingen, 1974, p. 159—175;

·       Dostál В. Břeclav-Pohansko. 4. Velkomoravský velmožský dvorec. Brno, 1975 (OUPB, 208), 520 p. + 28 tabl.+ 7 maps.;

·       Poulík J. Mikulčice. Sídlo a pevnost knížat velkomoravských. Praha, 1975, 207 p.+93 tabl.;

·       Štefanovičová T. Bratislavský hrad v 9.-12. storočí. Bratislava, 1975, p. 59—80;

·       Dekan J. Velká Morava, doba a umeriie. Bratislava, 1976, 283 p.;

·       Fiala A., B. Polia, T. Stefanovicova, A. Vallašek. Bratislava. — In: Významné slovanské náleziská na Slovensku. Bratislava, 1978, p. 32—39;

·       Ruttkay A. Ducové, okres Trnava. — In: Významné slovanské náleziská na Slovensku. Bratislava, 1978, p. 63—72;

·       Bialeková D. Pobedim, okres Trenčín. — In: Významné slovanské náleziská na Slovensku. Bratislava, 1978, p. 159—167;

·       Chropovský B. Krása slovienského šperku. Bratislava, 1978 (Dávnověké umenie slovenska, 4), p. 19—23;

·       Dostál B. Přínos výzkumu v Břeclavi-Pohansku pro slovanskou archeologii 6.-10. století. — In: Slované 6.—10. století. Sborník referátů ze sympozia BřeclavPohansko 1978. Brno, 1980, p. 77—88;

·       Vignatiová J. Obytné objekty na jihozápadním předhradí Pohanská. — In: Slované 6.—10. století. Sborník referátů ze sympozia Břeclav-Pohansko 1978. Brno, 1980, p. 289—298;

·       Měřínský Zd. Archeologický výzkum hradiště „Petrova louka“ u Strachotína. — Jižní Morava. Vlastivědní sborník, 17, 1981, 20, p. 204—206;

·       Opravil E. Údolní niva v době hradištní (CSSR — provodí Moravy a Poodří). Brno, 1983 (Studie Archeologického Ústavu ČSAV v Břne, 11., 2), 77 p.;

·       Бялeкова Д. Развитие форм поселений в Великой Моравии. — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 108—125;

 

 

405

 

·       Поулик Й. Вклад чехословацкой археологии в изучение истории Великой Моравии. — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 28—49;

·       Xроповский Б. К проблеме возникновения и развития специализированных ремесел в Великой Моравии. — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 126—143;

·       Poulík J. Svědectví výzkumů a pramenů archeologických о Velké Moravě. — In: Velká Morava a počátky československé státnosti. Praha-Bratislava, 1985, p. 9—80;

·       Poulík J. Velká Morava — Cyrilo-metodějská mise. Praha, 1985, 40 p.;

·       Chropovský B. Včasnoslovanský a predveťkomoravský vývoj na území Československa. — In: Velká Morava a počátky československé státnosti. Praha-Bratislava, 1985, p. 81—106;

·       Кlanica Z. Náboženství a kult, jejich odraz v archeologických pramenech. — In: Velká Morava a počátky československé státnosti. Praha-Bratislava, 1985, p. 107—139;

·       Кlanica Z. Počátky slovanského osídlení našich zemí. Praha, 1986, 260 p.;

·       Кlanica Z. Archeologické prameny ke studiu počátků šíření křesťanství na Velké Moravě. — In: Odkaz soluňských bratří. Sborník referátů z konference sdružení Pacem in terris v Hradci Králové, 1985. Praha, 1987, p. 145—150;

·       Кlanica  Z. К vývoji sídlištní struktury v zázemí Mikulčic v 6—13. stol. — In: XVI. Mikulovské symposium, 1986. Praha, 1987, p. 126—133;

·       Кlanica Z. Slovanský templ, palác a kostel. — In: Rodná země. Sborník к 100. výročí muzejní a vlastivědné společnosti v Brně. Brno, 1988, p. 156—167;

·       Кlanica  Z. Pohřebiště v Hodoníně — Lužicích. Předběžný typologický rozbor nálezů. — Jižní Morava. Vlastivědný sborník, 25—28, 1989, p. 145—162;

·       Profantová N. Přínos archeologie к poznání českých dějin devátého století. — In: Studia mediaevalia pragensia. 2. Praha, 1991, p. 29—60.

 

Маргарита Младенова

 

 

    (91). ПРОУЧВАНИЯ НА АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ПАМЕТНИЦИ ОТ IX—X ВЕК на територията на Панония. В ЖК (гл. 15) се съдържат сведения, че на път от Моравия за Венеция слав. първоучители минали през Панония, където ги приел „Коцел, панонският княз“. В ЖМ (гл. 8) се съобщава, че след смъртта на Константин-Кирил през 869 по искане на Коцел папа Адриан II ръкоположил Методий за епископ на Панония.

 

Долнопанонското княжество (Блатненското княжество) се локализира в земите по течението на Средния Дунав, около Блатненското (Балатонското) езеро. Негова столица е Мосапурк/Мозабург (Блатноград). То се развива след 833, когато управител на Източната франкска марка е Радбот, при когото Прибина, бащата на Коцел, намира убежище след прогонването му от Нитра. В Залцбургския меморандум (871) се разказва (гл. 11), че ок. 840 Прибина получава ленно владение (beneficium) в областта на р. Зала, което след седем години става негова собственост (алод). Укреплението на Прибина Мосапурк е построено в блатата на Зала (in palude Salae fluminis). В края на 861 Коцел заема престола, а през 867 посреща Константин и Методий. През IX в. Панония е в юрисдикцията на Залцбургската архиепископия; църковната организация се ръководи от архипрезвитер Рихбалд, чието седалище е в Мосапурк. По времето на Коцел в княжеството има над тридесет църкви. Работата на залцбургските духовници, започнала по тези места вероятно в началото на IX в., е прекъсната за кратко време от дейността на Методий през 870, за което свидетелства Залцбургският меморандум.

 

Археол. обекти на територията на Панония, свързани с пребиваването и дейността на Константин и Методий, се отнасят към IX в. и са съсредоточени около дн. унгарско с. Залавар, застроено приблизително на мястото на Мосапурк. Идентифицирането на р. Зала и на центъра Мосапурк съответно с дн. р. Зала и с околностите на дн. селище Залавар е резултат от десетилетни научни изследвания. Топонимът Мосапурк и изразът „in palude Salae fluminis“ отговарят точно на географската картина на околността на Залавар през IX в. Там съществувала мрежа от речни корита, заобиколена от блата, сред която се издигали множество подходящи за заселване острови, дн. хълмове. Този островен свят завършвал на изток с плато, върху което е днешното село. През първата половина на XIX в. реката е регулирана и районът е значително променен. Залавар възниква по времето на Арпадите (IX—XIII в.) вероятно в края на XI в. и е бил център на комитат,

 

 

406

 

т. е. представлявал е крепостта на неголяма област. Мосапурк от IX в., чиято укрепена част съвпада като пространство с крепостта от времето на маджарската държава, се е простирал много по-нашироко.

 

Ян Колар пръв проявява археол. интерес към руините в Залавар. Заснетите от него останки от някогашната крепост са били на един по-голям остров, наричан и днес от населението Крепостен остров (Vársziget — Варсигет). Сегашното му равнище се издига на 1—1,5 м над торфената блатиста местност. В 1841 Колар описва намиращата се там крепост като правоъгълник с кръгли кули в ъглите. Както показват неговите обяснения и рисунки, тогава руините са били частично запазени; от вътрешността обаче той открива само останките на една полукръгла апсида с големина, отговаряща на еднокорабна църква. по-точна картина дава рисунката от XVI в. на италианския офицер Дж. Турко, която показва крепостта и нейните вътрешни постройки от онова време. Съществуват документи, според които дотогава там е имало бенедиктински манастир; сградите му са обявени за необитаеми през 1575. За по-нататъшното им състояние свидетелстват само някои запазени декрети, свързани с възможностите на крепостта Залавар за отбрана срещу турците. През 1702 тя е взривена и камъните са отнесени от местното население за строителен материал. През 1881 в Залавар започват разкопки под ръководството на Ф. Ромерс, но те нямат особено значение. След голямо прекъсване в 1946 вниманието отново се насочва към Залавар; основният проблем, който археологът А. Радноти си поставя за разрешаване, се отнася до римския континуитет. При разкопките на Радноти, в които участва и Г. Фехер, се установяват останки от IX в. на редица острови, групирани около о-в Варсигет и североизточния о-в Рецешкут (Récéskút). Значителна стъпка в изследването на историята на тези земи преди заселването на угрите е направена през 1951—1954 под ръководството на Фехер. Той се опитва да установи дали през IX в. западно от Дунав е имало самостоятелна слав. държава и какъв е бил етническият ѝ състав.

 

Археол. проучвания в Залавар и околностите му са съсредоточени на три места: 1) на о-в Рецешкут (отдалечен на ок. 800 м от западната граница на селището), където през 1946—1948 и 1953 работи Радноти; 2) на о-в Варсигет, където в 1946 Радноти прави пробни разкопки на няколко гроба, но резултатите се оценяват като несъществени; там в 1948 Ш. Шопрони разкрива основата на една църква и на некропол около нея; работата продължава А. Шош в 1951 и 1953; през 1951—1954 разкопките, ръководени от Фехер, се концентрират във вътрешността на острова; 3) във вътрешността на селището, където К. Микеш разкопава некропол от X и XI в. и открива следи от поселение от времето на Арпадите. След 1961 под ръководството на Шош се правят разкопки на о-вите Рецешкут (1961—1963), Варсигет (1963—1967, 1973—1976, 1978—1985), Кьовечеш (Kövecses) (1976—1978), Резеш (Rezes) (1982—1983).

 

Резултатите от археол. проучвания позволяват да се отговори на въпроса, защо Прибина е избрал това място, за да построи своя укрепен град. На Рецешкут през 1946—1947 е разкопана базилика, датирана от IX в. При разкопки на същото място през 1961—1963 се установява, че под базиликата и наоколо има други културни пластове, включително и две култови постройки от IX в. Находките показват, че мястото е възприемано като сакрално още преди заселването на Прибина. Първата дървена църква и намиращите се около нея гробове са свидетелство, че християнизацията на островите е започнала преди Прибина. Ако тя е създадена като първа мисионерска църква в областта по времето на франкските походи срещу аварите, вероятно с нея е свързан изборът

 

 

407

 

на Прибина да построи тук своя център, т. е. той продължава дейност, започната от Франкската църква. Засега не могат да бъдат идентифицирани местата, където по данни на Залцбургския меморандум били осветени немски църкви по времето на слав. князе в Източна Панония. Според Залцбургския меморандум една от църквите в Мосапурк била посветена на Св. Богородица, намирала се в крепостта на Прибина и била осветена в 850 от залцбургския архиепископ Лиупрам; за останалите църкви се казва само, че били в крепостта на Прибина („infra civitatem Privinae“). За едната от тях, чийто патрон бил св. Адриан, залцбургският архиепископ изпратил майстори. За третата църква, „Св. Йоан Кръстител“, авторът на меморандума не знае нищо. В по-старата научна литература църквата „Св. Адриан“ се идентифицира с триапсидната базилика от о-в Рецешкут. По-новите резултати от разкопките показват обаче, че е по-вероятно непосредствено край поселенията на Прибина, на мястото на старата дървена църква, да е била построена църква с конструкция от дърво и камък. Въз основа на приемственост на патронажа двете църкви по-скоро биха могли да се идентифицират с църквата „Св. Йоан Кръстител“. Намиращата се над тях каменна базилика трябва да се датира от времето на Арпадите.

 

При проучването на крепостта от IX в. на о-в Варсигет се явяват трудности поради факта, че на площ от ок. 150 000 м2 има пластове от XVI—XVII в. Крепост от XVI в., построена за защита от турците, е срината от германския император Леополд I (1657—1705) през 1702. Съществува една-единствена рисунка от XVI в., която представя точния план на късносредновековната крепост. Там е отбелязана и църква, която според изкуствоведите е от времето на Арпадите, т. е. тя е построена още в XI в., когато в Залавар има потвърдено с документи бенедиктинско абатство. Не е невъзможно на същото или на съвсем близко място да е имало по-стара църква от IX в. При разкопките през 50-те г. на XX в. не са открити следи от църква, а при разкопките през 60-те г. се очертава сграден комплекс, чиито стени ограждат място от ок. 5000 м² — строеж с греди в основата за здравина. Фехер, ръководител на първите разкопки, идентифицира комплекса като т. нар. вътрешна крепост или укрепен манастир, построен на мястото на некропол от IX и X в. Не се изяснява обаче къде в тази „вътрешна крепост“ е мястото на църквата, както и мястото на другата църква, към която са се отнасяли гробовете от IX в. Днес със сигурност се знае, че една църква се е намирала в южния край на дн. голяма пясъчна кариера в южната част на острова.

 

Въз основа на резултати от подновените през 1973 разкопки в гориста местност в северната част на о-в Варсигет Шош предполага, че е била разрушена само онази църква, към която са се отнасяли гробовете в югоизточната част на острова. Според нея не е сигурно, че тя е идентична с църквата „Св. Богородица“ на Прибина; възможно е дори бенедиктинското абатство, чийто патрон бил св. Адриан, да е било построено на мястото на църквата „Св. Адриан“, спомената в Залцбургския меморандум като „намираща се в града“. Ако това е така, „civitas“ означава не само островния свят около крепостта, но и самия Крепостен о-в, по-точно частта му, която е извън „крепостта на Прибина“. Следователно би могло да се очаква на него да бъде открит т. нар. акропол. по-ранни разкопки дават възможност да се допусне, че целият о-в е бил укрепен, което значи, че по края му би трябвало да може да се проследи фортификационна система от IX в. Между крепостните стени би трябвало да се намира като вътрешен укрепен пояс същинската крепост на Прибина; в него би трябвало да се открие и намиращата се „infra munimen“ църква „Св. Богородица“.

 

 

408

 

При разкопките на Шош започва да се открива фортификационна система, съвсем различна от разкопаната в южната част на острова конструкция от преплетени пръти. В северната част се разкрива мощно дървено съоръжение, преграден строеж, който обаче преди времето на Арпадите е отрязан на височината на терена. Друга фортификационна система принадлежи към вътрешния укрепен пояс. Тя е оградено пространство с овална форма с приблизителни размери 170 х 200 м. Този именно „акропол“ вероятно е същинската крепост на Прибина.

 

При по-нататъшните проучвания в южната част на „акропола“ се очертават две сгради. От едната досега е разкрит само един западен ъгъл, но и това е достатъчно, за да се каже, че сградата е светска. Стените ѝ от пясъчник са положени върху дървена скара. Тази технология за правене на основи, съобразена с рохкавата почва, се наблюдава в Залавар и неговите околности до Късното средновековие. Разкопките през 1985 показват, че тя вероятно е по-късна от времето на Прибина и Коцел, а по-дълбоките пластове не пазят следи от по-ранна дървена и дървено-каменна конструкция. На 30—40 м от тази постройка се появява друг комплекс от сгради, без съмнение църква, дълга най-малко 15 м, с видими следи от най-малко два периода на преустройство. Архитектурните останки от най-ранния строителен период се оказват в източната част на „акропола“ и са на трикорабна дървена църква. Големи части от фундамента ѝ са дървени, по-късно прорязани и заздравени с камък. Останките от сгради от епохата на Прибина и Коцел, сравнени с други архитектурни паметници от областта на Залавар, са доказателство, че в тях, поне в ранната им фаза, преобладават дървените конструкции. В разкопаните места се намира и многопластово гробище, в чийто най-долен пласт се явяват и погребения в ковчези с находки от IX в.

 

Намиращата се в момента в разкопки сакрална сграда може би е идентична с църквата „Св. Богородица“ от Прибиновата крепост. Много вероятно е и гробовете, разкрити през 50-те г. в южната част на острова, да са част от гробището при църквата „Св. Адриан“. Ритуалът и находките на двете места са свързани, а гробищата на двете църкви са основният погребален пласт на Мосапурк.

 

При спасителните разкопки на намиращия се южно от Варсигет о-в Борюалаш (Borjuállás) се появява голяма дървена църква, заобиколена с около 1000 гроба, датирани от IX—X в. Изследователят Е Мюлер първоначално свързва находището със сграда от каролингски тип, но по-късно приема, че това е т. нар. предна кула (Vorburg) и че църквата е идентична със споменатата в Залцбургския меморандум църква „Св. Йоан Кръстител“. Резултатите от разкопките все още не са публикувани.

 

При разкопките на разположените северно от Варсигет о-ви Резеш и Кьовечеш се разкриват селища от землянки от IX в. На о-в Кьовечеш землянките са четириъгълни, с каменна печка в единия ъгъл. Селището е застроено нарядко с групи от тях. Това е характерно за ранносредновековните слав. селски поселения. И на двата острова има гробища от IX в., находките от които са различни от находките на Крепостния о-в; за пръв път в Залавар се появяват предмети, характерни за т. нар. каринтийска група славяни. На Кьовечеш има и малка каменна еднокорабна църква на 350 м южно от селището. Стените ѝ са дълги 7,60 м. Църквата е преустройвана, но планът ѝ личи: квадратен кораб и излизаща от него полукръгла апсида. Гробището около църквата е многопластово; няма други предметни находки освен намерените в. най-късните гробове обръчи за коса от XI в. Изглежда, че известно време църквата е била в развалини и при възстановяването ѝ южната част е пристроена. Въз основа на плана

 

 

409

 

може да се говори за праромански строеж; възможно е това да е църква от IX в. Построяването ѝ може да се свърже с времето, когато залцбургският архиепископ посещава Мосапурк, за да освещава църкви, т. е. с времето на Прибина и Коцел — след 850 и ок. 864—865. Няма обаче достатъчно сведения, за да се идентифицира тя с някои от споменатите в Залцбургския меморандум църкви. Би могло да се допусне, че е малко по-късна църква, построена от Коцел през краткото време, когато Методий и неговите ученици са престояли там в края на 60-те и началото на 70-те г. на IX в.

 

Центърът Мосапурк не бива да се разглежда като единен нито по отношение на населението, нито по своята култура, независимо от наличието на основен слав. пласт. Ясно е също, че идващите от различни посоки културни влияния в течение на времето са стигнали до определен синтез.

 

И. Кнежа отрича съществуването на непосредствени кирило-методиевски традиции на територията на дн. Унгария, но допуска, че е възможно някогашната църква в с. Лелле край езерото Балатон да е била построена в чест на св. Климент Римски, патрон на Константин-Кирил и Методий, по време на престоя им в Панония. Църквата се споменава за пръв път в дарствена грамота от 1055 на унгарския крал Андраш I (1046—1061). Св. Климент Римски е неин патрон до времето на турските нашествия, когато е разрушена, а издигнатата по-късно нова църква е наречена „Св. Дух“. С истор. и лингвистични аргументи към тази хипотеза се присъединява И. Тот.

 

 

            Лит.:

·       Kollar J. Cestopis obsahující cestu do Horní Italie. W Pesti, 1843 (2 изд. Praha 1862), 441 p.;

·       Dercsényi D. L’église de Pribina à Zalavár. — Études slaves et roumaines, 1, 1948, 2, p. 85—100;

·       Fehér G. Zalavári ásatások — Ausgrabungen in Zalavár (19511952). — Archaeológiai Értesitô, 80, 1953, p. 31—52;

·       Воgyay T. Mosapurc und Zalavár. — Südost-Forschungen, 14, 1955, p. 349—405;

·       Sós A. Die Ausgrabungen Gésa Fehérs in Zalavár. — Archaeologica Hungarica, 41, 1963, p. 1—311;

·       Kniezsa I. Zur Frage der auf Kyrill und Method bezüglichen Traditionen auf dem Gebiete des alten Ungarn. — Cyrillo-Methodiana, p. 202, 209;

·       Sós A. Archäologische Beiträge zur Frage der Gestaltung der Zentrale des Pribina-Besitzes. — Acta Archaeologica, 17, 1965, p. 87—93;

·       Sós A. Die slavische Bevölkerung Westungarns im 9. Jahrhundert. München, 1973, p. 47;

·       Müller R. Neue Ausgrabungen in der Nähe von Zalavár. — In; Interaktionen der mitteleuropäischen Slawen und anderen Ethnika. Nitra, 1984, p. 185;

·       Sós A. Zalavár-Mosaburg, das befestigte Herrschaftsund Kulturzentrum des 9. Jahrhunderts in Pannonien. — В: Хиляда и сто години от смъртта на Методий. С., 1987 (Кирило-Методиевски студии, 4), с. 148—159;

·       Тот И. К вопросу о кирилломефодиевской традиции в Венгрии. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 3, p. 3—10.

 

Ана Стойкова

 

 

    (92). ПСАЛТИР (грц. ψαλτήριον, старобълг. псалтирь, псалтъıрь, пъсалътирь) — старозаветен сборник от религиозни песни (псалми). Първоначално думата означавала голям струнен инструмент. В Новия завет сборникът е наречен Βὶβλος ψαλμῶν. В християнското богослужение П. преминава от евр. канон, където се нарича сефер техилѝм — ‘хвалебни песни, възхваления’. За автор на псалмите обикновено се смята юдейският цар Давид (X в. пр. н. е.), но много от тях съдържат свидетелства за по-късен произход. Повечето от псалмите съдържат името на автора в насловите си. На цар Давид се приписват 73 псалма: 1—9, 1031, 33—40, 50—64, 67—69, 85, 100, 102, 107—109, 121, 123, 131, 137—144, също и допълнителният 151 псалм от Септуагинтата. Като автори се посочват още цар Соломон (ок. 965—928 пр. н. е.), Асаф, Мойсей, Кореевите синове — династия храмови певци и стихотворци, Етам Езрахит, Хеман Езрахит. Има и анонимни псалми.

 

Псалмите са поетически произведения, предназначени предимно за изпълнение в храм (пеене или декламация при съпровод на музикални инструменти). Много от тях са съставени по определен повод и отразяват различни събития от живота на цар Давид. Повечето са възникнали преди вавилонския плен.

 

 

410

 

В П. влизат и текстове от времето на плена, което означава, че оформянето на П. е завършило в следпленния период (VI—V в. пр. н. е.). Като поетически сборник П. се формира постепенно и влиза в състава на евр. канонични книги след редакция на текста. Псалмите са съставени по правилата на евр. поезия. Стихосложението е тоническо, като единицата на стиха (мора) съответства на музикалния такт. Това е група срички (обикновено дума) под общо ударение. Псалмите, както и цялата старозаветна поезия, се характеризират с т. нар. parallelismus membrorum — ритмично повтаряне на една мисъл в два или три стихотворни реда (Е. М. Верешчагин, 1975). Тази особеност се свързва с предназначението им да се изпълняват от дует (от разделен на две хор или от двама солисти). Псалмите се отличават с необикновена изразителност. Много от тях са дълбоко лични по съдържание — израз на душевни терзания, страх, радост, самотност, вина, ликуване, надежда и най-вече на съкровена и искрена вяра.

 

Още по времето на цар Давид или малко след него п. влиза в богослужението в скинията, а по-късно — и в храма. Постепенно се установяват правилата на храмовата му употреба, според които целият сборник се изчита за определен период от време. П. е бил основна книга в евр. богослужение, за което свидетелстват и някои старозаветни текстове (1 Паралипоменон 12: 46, 16: 4, 7; 2 Паралипоменон 25, 29: 30). Богослужебното му предназначение е посочено и в много от надписанията на псалмите — 91, 23, 67. Предполага се, че псалмите 120—134, назовани гтыь степбыьых (в Септуагинтата — ώιδή των ἀναβαύμών) са се изпявали на петдесетте стъпала на Ерусалимския храм. По аналогия с Петокнижието в евр. Библия П. се дели на пет книги, чиито начални псалми са: 1, 41, 72, 89, 106 (Ив. Марковски, 1957, с. 158). Вероятно това са били отделни сборници, които в определен момент са били обединени. В Септуагинтата няма такова деление. Известни са следните версии на грц. текст: 1) Долноегипетски текст, 2) Западен, 3) Оригенова версия, 4) Лукианова версия.

 

Според съдържанието си псалмите обикновено се разделят на природоописателни, хвалителни, молитвени и благодарствени. Особено място заемат месианските псалми, в които се говори за Месия и за неговото царство (2, 15, 21, 39, 44, 68, 71, 109). Обособяват се и покайните псалми. Псалмите могат да се групират и по предназначение, произход и повод на написване — утринни и вечерни, поклоннически, празнични, победни и т. н. Тези класификации по различни показатели не могат да бъдат валидни за всички псалми, защото един псалм може да бъде едновременно и празничен, и хвалебен, и месиански.

 

В евр. Библия и в различните преводи П. включва 150 псалма. Само в Септуагинтата има още един неканоничен псалм — 151. В наслова му е посочено, че е „вне числа“, т. е. присъединен е към останалите, след като сборникът е оформен. Номерацията на псалмите не е една и съща в евр. текст и в различните преводи. В Септуагинтата (а оттам — във Вулгата) има разминаване в номерацията в сравнение с евр. Библия, което се дължи на сливане или разделяне на отделни псалми. В Септуагинтата псалм 9 и 10, както и 114 и 115 от масоретския текст са обединени в един псалм, а 116 и 147 са разделени на по два (Марковски, 1957, с. 158).

 

Повечето от псалмите имат надписи. В тях се посочва авторът на псалма, понякога се дават сведения за времето и повода за написването му, за начина на музикалното му изпълнение. Разликата в надписите между евр. текст и Септуагинтата е голяма, тъй като за преводачите са били непознати много от названията на понятията, свързани с евр. богослужение.

 

 

411

 

Поради това с течение на времето надписите стават по-кратки, в някои случаи са и погрешно преведени.

 

П. се включва в християнското богослужение още от самото му начало. В Православната църква за богослужебни цели текстът се дели на 20 катизми (седални), всяка от които се състои от средно по девет псалма, групирани в три слави (антифони) — неголеми откъси (от по три псалма), след които се чете трикратно „алилуя“. Във всички преписи и издания деленето на катизми е еднакво.

 

П. стои в основата на цялото православно богослужение и влиза в състава на всички служби от денонощния кръг. Отделни псалми (напр. 50, 90) се четат всекидневно. Целият П. се изчита за една седмица, а през Великия пост — два пъти седмично. Наред с последователното изчитане на П. в богослужението се използват и подборки от различни псалми (напр. петопсалмието, хвалитните, изобразителните) или стихове, свързани в нова цялост (напр. избраните псалми), както и отделни псалми (стихове), които се изпяват или изчитат в различни моменти от службата.

 

През Средновековието П. е бил любима книга във всички слоеве на обществото. Бил е използван и за домашно четене, както и за учебна книга по четене и писане и по нравствено възпитание; по него са и гадаели.Знаели са го наизуст не само монаси, но и миряни.

 

Боянският псалтир, втората половина на XIII в.

 

Приема се, че П. е бил сред първите грц. книги, преведени от Константин-Кирил и Методий преди заминаването им за Велика Моравия. Гл. 15 от ЖМ свидетелства:

 

(„Тъй като преди това той беше превел заедно с Философа само Псалтира, Евангелието с Апостола и избрани църковни служби“)

(Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 191, 202).

 

Преводът е направен основно от грц. текст по Лукиановата редакция (И.

Вайс, 1939—1946, М. Макробърт, 1990), но има и нелукианови четения (И. Лауренчик, 1948). В старобълг. превод са отразени и варианти от западните редакции (Ж. Леписие, 1964; М. Пантелич, 1970). Първоучителите превеждат П., приспособен за богослужението: текстът е разделен на катизми, присъединени са библейските песни, по-късно към тях са прибавени и други текстове. Това са т. нар. служебни П., които от своя страна се делят на два типа: прост (неследовен) и с последования (следовен). Неследовният П. обикновено включва: 151 псалма, разделени на 20 катизми (последният не влиза в катизма), деветте библейски песни (осем старозаветни и една новозаветна), като към тях обикновено се прибавят и различни текстове с практическо богослужебно значение, пасхалия и лунник, различни канони (най-често „На изход души“). Обичаен компонент на служебните П. са избраните псалми — избрани откъси от псалмите за служба на определени празници. При килийна употреба след всяка катизма се изпълняват тропари и молитви, които се поместват след съответната катизма или всички са събрани след П. В някои случаи тропари липсват. Понякога се прибавят уставни и поучителни текстове. В състава на следовните П. освен псалтирния текст и обичайните за

 

 

412

 

простия (неследовния) П. последования се включва и часослов, т. е. последования на дневните служби. Следовните П. са изключително разнообразни по състав. В тях влизат текстове от други богослужебни книги — понякога до 50 отделни части.

 

Още в раннохристиянския период към П. са били присъединени т. нар. библейски песни — откъси от други библейски книги, близки до псалмите по съдържание и поетическа форма. Осем от тях са старозаветни, една е новозаветна: 1) първа песен на Мойсей (Изход 15: 119); 2) втора песен на Мойсей (Второзаконие 32: 1—44); 3) молитва на Ана, майката на пророк Самуил (1 Цар. 2: 1—10); 4) молитва на пророк Авакум (Ав 3:1—19); 5) песен на пророк Исая (Исая 26: 9—20); 6) молитва на пророк Йона (Йона 2: 3—10); 7) молитва на тримата отроци (Дан. 3: 26—46); 8) песен на тримата отроци (Дан. 3: 52—88); 9) песен на Богородица (Лк 1: 46—55) и молитва на Захария (Лк 1:68—79).

 

Интересът към П. е изключително голям още в раннохристиянската литература. Появяват се т. нар. тълковни П. — всеки стих или полустих се тълкува отделно. Познати са тълкованията на Ориген, Евсевий Кесарийски, Теодорит Кирски, Дидим Александрийски, Исихий Ерусалимски, Василий Велики, Йоан Златоуст и много други. Според някои автори тълкованията на П. са повече от хиляда.

 

В слав. ръкописна традиция са известни преводите на две от тълкованията — на Теодорит Кирски и на Псевдо-Атанасий Александрийски (Шиваров, 1986). Теодоритовото тълкование е преведено заедно с тълкованията на библейските книги по времето на цар Симеон (893—927); при превеждането Кирило-Методиевият текст на П. е бил преработен. Според В. Ягич (1884) това е било извършено в провинцията, а не в голям център на книжовна дейност. И. Карачорова (1984) смята, че преработката е осъществена според преводаческите принципи на Преславското книжовно средище. Старобълг. превод на Теодоритовия тълковен псалтир е известен по десетина ръкописа — фрагментарно запазения Чудовски псалтир от XI в. (ГИМ, Чуд. 7), писан на пергамент, и няколко от XV—XVII в., писани на хартия.

 

Другият преведен на старобългарски псалтирен коментар традиционно е приписван на Атанасий Александрийски. Според по-нови изследвания негов автор е Исихий Ерусалимски (Р. Дьоврес, 1980; М.-Ж. Рондо, 1982). Псалтирният текст, придружен от тези тълкования, е много близък до текста на Синайским псалтир. Заедно с псалмите се тълкуват и библейските песни. Приема се, че преводът е направен през X—XI в. в Б-я. Засвидетелстван е в много преписи, най-ранните от които са: Евгениев от XI в. (Санкт Петербург, БАН, 4.5.7; РНБ, Пог. 9), Толстов от XIXII в. (РНБ, Еп.1.23), Болонски от XIII в. (Болоня, Университетска библиотека, 2499), Погодинов от XIII в. (РНБ, Пог. 8), Софийски песнивец на цар Иван Александър от 1337 (София, БАН, № 2) и др.

 

Началото на научния интерес към историята на старобълг. превод на П. датира от края на XIX — началото на XX в. През 1877 В. И. Срезневски издава опис на известните ръкописни П. от XI до XIV в., придружен с изследване. В него той различава две редакции в развоя на текста — южнославянска (с тълкования) и руска (без тълкования); отделно поставя псалтирния текст, придружен от тълкованията на Теодорит Кирски. Срезневски обособява и група руски преписи, в които са отразени чертите на новгородския говор. М. Валявец (1890) смята, че е имало един превод на П., написан на глаголица. Според него разликите между по-късните преписи се дължат на допълнителни поправки и изменения на отделни думи, направени от различни лица, но доста рано. Той дели П. на глаголически и кирилски, които от своя страна са от сръбска и бълг. редакция.

 

 

413

 

В уводната статия „О редакциях славянской Псалтыри“ към описа на ръкописните П. в библиотеката на Московската синодална типография В. А. Погорелов (1901) отделя четири редакции. Първата, с представител Син. пс., той нарича южнославянска или първоначална. Втората, с тълкованията на Теодорит Кир ски, определя като тълковна. Подробният езиков анализ и лексикалните сравнения с паметници от Преславското книжовно средище обосновават извода му, че тя датира от времето на цар Симеон. Третата редакция е наречена руска, защото е представена предимно в руски преписи; характеризира се с единични поправки и изменения, направени по различно време и на различни места с цел текстът да стане по-достъпен и разбираем (промените нямат целенасочен характер, затова Погорелов условно ги представя като самостоятелна редакция). Четвъртата редакция — „нова или поправена“ — е направена в Б-я и се характеризира със стремеж към архаизация и приближаване на слав. текст до гръцкия.

 

Ягич (1884) отделя две редакции с основни представители Син. пс. и Симоновския псалтир от последната четвърт на XIII в. (ГИМ, Хлуд. 3). В по-късно изследване (1906) той различава два типа изменения в псалтирния текст. Към първия отнася постепенните натрупвания — диалектни, исторически и индивидуални (такъв характер имат различията между Болонския и Погодиновия псалтир). От втория тип са измененията, внесени в текста в резултат на съзнателна преработка с цел той да бъде приближен до грц. оригинал. Според Ягич тази поправена редакция е част от работата върху бълг. църковна литература, която е извършена най-късно през първата половина на XIV в.

 

Софийският псалтир от 1337 г.

 

Интересът към историята на старобълг. превод на П. се подновява през втората половина на XX в. И. Хам (1976) говори за два пласта псалтирен текст. Според него по-старият от тях възниква през втората половина на IX в. заедно с първите преводи на богослужебните книги от солунските братя и е с южнослав. произход, а вторият е дело на преславски книжовници. Характерните особености на първоначалния псалтирен превод, засвидетелствани в Син. пс., са анализирани от Карачорова (1989). Макробърт (1998) включва към тази редакция и хърватските глаголически П. от XIV в. Тя установява, че архаичната (южнославянската) редакция е в тясна връзка със старобълг. текст на П., придружен от тълкованията на Псевдо-Атанасий Александрийски. Според X. Лънт (1976) в Бичковския псалтир от XI в. (РНБ, Q.n.1.73; Синайски манастир „Св. Екатерина“, Cod. slav. 6) са отразени езиковите особености, по които Погорелов обособява руската редакция.

 

 

414

 

За Лънт тази редакция е част от културното наследство, което Русия получава от преславските книжовници. Това мнение споделя и А. Тодоров (1990), който открива редица преславски четения в новата част на Бичковския псалтир. Фр. Томсън нарича тази редакция Симеонова (1998, с. 810). При проучването на Норовия псалтир от XIV в. (ТИМ, Увар. 285) Е. В. Чешко установява съществуването на още една редакция на псалтирния текст, засвидетелствана само в този препис, затова я нарича „норовска“ (1989); промените в нея следват плътно грц. оригинал, поради което се отразяват на смисъла и структурата на бълг. текст и влизат дори в разрез с неговите норми.

 

В по-нови изследвания наречената от Погорелов нова (поправена) редакция се определя като „атонска“, тъй като се приема, че е част от редактирането на богослужебните книги, предприето на Атон в началото на XIV в., за което се споменава в приписки в два светогорски ръкописа. На нейните характерни особености са посветени изследванията на Ив. Буюклиев (1963, 1965, 1969, 1988), Чешко (1981, 1982, 1983, 1988), Карачорова (1985, 1989), Макробърт (1989, 1991, 1993). Най-ранният ръкопис, в който е засвидетелствана атонската редакция, е Михановичевият псалтир от XIII в., а основни нейни представители са Томичовият псалтир (ГИМ, Муз. 2752) и Карадимовият псалтир (НБКМ, 454, 1138), които са от XIV в. Като отделна редакция се разглежда текстът, съхранен в Киприановия псалтир — РНБ, фонд 173, № 142 (Чешко, 1982, 1988). Тя е дело на митрополит Киприан (1375—1406) и е направена въз основа на атонската, отчасти на норовската редакция. Отразена е в южнослав. ръкописи от края на XIV и от XV в. Според някои автори текст от тази редакция е включен в Генадиевската библия от 1499 (Макробърт, 1998, с. 938; Томсън, 1998, с. 823).

 

Някои от специалистите, работили върху проблемите на слав. П., са убедени, че Кирило-Методиевият превод е претърпял малко изменения. А. Вандас (1960) твърди, че псалтирният текст в Острожката библия е от архаичната редакция. За Верешчагин (2001) първоначалният превод не е поправян лексикално и се използва и днес в православното богослужение в Русия. Според Д. Дунков (1995) П. има най-стабилна текстологическа традиция от всички библейски книги.

 

 

            Лит.:

·       Порфирьев И. Я. Употребление книги Псалтырь в древнем быту русского народа. — ПС, 4, 1857, с. 814—856;

·       Филарет митроп. Руководство по познанию книги псалмов, особенно сисгематическому и богословскому. — ЧМОЛДП, 10, 1872, 1, с. 1—21;

·       Мiklоšić Fr. Psaltir s tumaćenijem pisan 1346 za Branka Mladenovića. — Starine, 4, 1872, p. 29—62;

·       Вишняков H. О происхождении Псалтыри. СПб., 1875, 549 с.;

·       Сpезнeвский В. И. Древний славянский перевод Псалтыри. Исследование его текста и языка по рукописям XI—XIV вв. 1. СПб., 1877, 88 с.; 2. СПб., 1878, 110 с.+2 сн.;

·       Амфилохий архим. Древле-славянская псалтырь Симоновская до 1280 года, сличенная с рукописными псалтырями XI—XVII в., с греческим текстом X в. из Феодоритовой псалтыри, сличенным с псалтырью в Синайской библии, псалтырью X—XI в. и старопечатною 1597 г. 2 изд. 1. М., 1880, 9 + 544 с.; 2. М., 1880, 545 с.; 3. М., 1881, 452 с.; 4. М., 1881, 288 с.;

·       Качановский В. В. Болонская псалтырь (1186—1196) и Евангелие Рыльского монастыря (в Болгарском княжестве), конца XII в. или начала XIII в. — ПДПИ, 29, 1882, 19 с.;

·       Gеiller L. V. Psalterium. Glagolski spomenik manastira Sinai brda. Zagreb, 1883, 24+303 p.;

·       Ягич В. Четыре критико-палеографические статьи. Приложение к отчету о присуждении Ломоносовской премии в 1883 г. — СОРЯС, 33, 1884, 2, с. 42—45;

·       Valjavec М. О prijevodu psalama u nekijem rukopisima hrvatsko-srpsko i bugarsko-slovenskijem. — RJAZU, 98, 1889, p. 1—84; 99, 1890, p. 1—72; 100, 1890, p. 1—64;

·       Архангельский А. С. Болгарский „Песнивец“ 1337 года. Похвала и отрывок псалтырного текста. — ИОРЯС, 2, 1897, 3, с. 786—794;

·       Сперанский Μ. Н. Из истории отреченных книг. 1. Гадания по псалтыри. — ПДПИ, 129, 1899, 168+99 с.;

·       Истрин В. М. К вопросу о гадательных псалтырях. Одесса, 1901, 50 с.;

·       Погорелов В. Псалтыри. С приложением статьи „О редакциях славянской Псалтыри“. М., 1901, 64+175 с.;

·       Щепкин В. Н. Болонская псалтырь. СПб., 1906, 8+267 с.;

·       Jagić V. Ein unedierter griechischer Psalmenkommentar. — DAWW, 52, 1, 1906, p. 1—95;

·       Jagić V. Zwei illustrierte serbische Psalter. — DAWW, 52, 1906, 97 p.;

 

 

415

 

·       Jagić V. Словѣньскаı-а псалътырь. Psalterium Bononiense. Interpretationen! veterem slavicum cum aliis codicibus collatam, ad notationibus ornatam, appendicibus auctam edidit ... Vindobonae-Berolini-Petropoli, 1907;

·       Цонев Б. Отзыв о сочинении В. Н. Щепкина „Болонская псалтырь“. — В: Сборник отчетов о премиях и наградах за 1907 г. Премия имени А. А. Котляревского. СПб., 1908, с. 35—67;

·       Погорелов В. Чудовская псалтырь XI века. Отрывок толкования Феодорита Киррского на псалтырь в древне-болгарском переводе. СПб., 1910, 5 + 276 с.;

·       Погорелов В. Толкования Феодорита Киррского на Псалтырь в древне-болгарском переводе. Варшава, 1910, 237 с.;

·       Погорелов В. Словарь к толкованиям Феодорита Киррского на Псалтырь в древне-болгарском переводе. Варшава, 1910, 7 + 245 с.;

·       Pastrnеk F. Die griechischen Artikelkonstruktionen in der altkirchenslavischen Psalterund Evangelienübersetzung. 1. In der Psalterübersetzung. — ASPh, 35, 1913, p. 366—391;

·       Vajs J. Psalterium palaeoslovenicum croaticoglagoliticum. Pragae, 1916, 24+206+78 p.;

·       Пeтpовская Ю. В. Мена глухих в Синайской псалтыри. — ИОРЯС, 21, 1917, 1, с. 302—318;

·       Северьянов С. Синайская псалтырь. Глаголический памятник XI века. Петроград, 1922, 7+392 с. +11 табл, (reprint: Graz, 1954);

·       Гринкова Η. П. Евгениевская псалтырь как памятник русской письменности XI в. — ИОРЯС, 29, 1924 (1925), с. 289—306;

·       Марковски И. Библейско-еврейската поезия. — ГСУбф, 3, 1925—1926, с. 208—291;

·       Кульбакин С. Полугласници у Синајском псалтиру. — ЈФ, 5, 1925—1926, с. 69—82;

·       Von Arnim В. Studien zum altbulgarischen Psalterium Sinaiticum. Leipzig, 1930, 297 p.;

·       Vajs J. Které recense byla řecká předloha staroslověnského překladu žaltáře. — Bsl, 8, 1939—1946, p. 55—86;

·       Vajs J. Je-li staroslověnský překlad evangelií a žaltáře nějak závislý na gótském překladu Vulfilově? — Bsl, 8, 1939—1946, p. 146—171;

·       Laurenčík J. Nelukianovská čtení v Sinajském žaltáři. — In: Slovanské studie. Praha, 1948, p. 66—83;

·       Марковски Ив. Частно въведение в Светото писание на Вехтия завет. С., 1957, с. 157—164;

·       Vlásek J. Žalmový verš (Příspěvek k teorii staroslověnského verše). — In: Československé přednášky pro IV Mezinárodni sjezd slavistů v Moskvě. Praha, 1958, p. 383—388;

·       Wandas A. Psałterz Biblii Ostroskiej na tle Psałterza Synajskiego. — Sprawozdania z prac naukowych Wydziału nauk społecznych, 3, 1960, 2—3, p. 97—100;

·       Буюклиев Ив. Към въпроса за съществуването на нова редакция на славянския превод на псалтира. — Хиляда и сто години, с. 171—177;

·       Буюклиев Ив. Шопов псалтир (текст и коментар). — БЕ, 13, 1963, с. 234—254;

·       Щепкина М. В. Болгарская миниатюра XIV века. Исследование псалтыри Томича. Под редакцией и со вступительной статьей И. С. Дуйчева. М., 1963, 248 с.;

·       Марковски Ив. Псалмите (ексигетични изследвания). 1. — ГДА, 12, 1964, с. 233—247;

·       Lépissier J. La traduction vieux-slave du psautier. — RES, 43, 1964, p. 59—72;

·       Plevačová H. K syntaxi záporných existenciálných vèt v staroslověnských žaltářích. — Slavia, 33, 1964, p. 161—170;

·       Буюклиев Ив. Среднобългарски псалтирен откъс от XIV в. — ТВПИ „КМ“, 2, 1964—1965, с. 49—94;

·       Hamm J. Psalterium Vindobonense. Der kommentierte glagolitische Psalter der Österreichischen Nationalbibliothek. Wien, 1967, 369 p.+ 16 tabl.;

·       Дуйчев Ив. Болонски псалтир. Български книжовен паметник от XIII в. С., 1968, 36+530 c.;

·       Lépissier J. Les Commentaires des Psaumes de Théodoret (version slave). 1. Etude linguistique et philologique. Paris, 1968, 334 p.; 2. Elemente d’édition critique. Psaumes I—XX. Paris, 1968, 184 р.;

·       Buyukliev I. La nouvelle rédaction de traduction slave du psautier et son rapport avec le fond grec. — In: Actes du Premier congrès international des études balkaniques et sud-est européennes, 3, 1969, p. 381—384;

·       Vlášek J. O vztahu překladové techniky a poetiky staroslověnského žaltáře. — Slavia, 38, 1969, p. 607—615;

·       Devresse R. Les anciens commentateurs grecs des Psaumes. — Studi e testi, 264, 1970, 20+337 p.;

·       Pantеlić M. Zapadne varijante u staroslovenskim psaltirima. — В: Кирил Солунски. Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 291—299;

·       Vlášеk J. Po stopách archetypu staroslověnského překladu žalmů. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 389—392;

·       Psalterium Sinaiticum. An 11th Century Glagolitic Manuscript from St. Catherine’s Monastery, Mt. Sinai. Ed. M. Altbauer, H. Lunt. Skopje, 1971, 16+360 р.;

·       Алтбауер Μ. Најстарији псалтир српске редакције (Синајски словенски рукопис № 8). — Научни састанак слависта у Вукове дане, 2, 1971, с. 11—23;

·       Тот И. X. Бычковская псалтырь XI в. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 8, 1972, p. 71—96;

·       Der serbische Psalter. Faximile Ausgabe des Cod. slav. 4 der Bayerischen Staatsbibliothek München. Textband und Mitarbeit von S. Dufrene, S. Radojčić, R. Stichel, J. Ševčenko. Herausgegeben von H. Belting. Wiesbaden, 1972, 360 p.;

·       Джуpова А. Някои особености на илюстрациите в Томичовия псалтир от XIV в. — В: Търновска книжовна школа. 1371—1971. С., 1974, с. 405—428;

·       Мещерский Н. А. Памятники ветхозаветной письменности в древней славяно-русской рукописной традиции. — В: Методическое пособие по описанию славянорусских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР. 1. М., 1973, с. 332—355;

·       Шиваров Н. Литературните жанрове в Стария завет (С оглед на екзегетическото изследване). — ГДА, 23 (49), 1973—1974 (1976), с. 128—132;

·       Верещагин Е. М. Прием параллелизма в Псалтыри и выявление смысловых связей между словами первого литературного языка славян. — СС, 1975, 2, с. 60—71;

·       Джурова А. Томичов псалтир — съотношение между текст, илюстрация и тълкуване. — В: Мироглед, метод и стил в изкуството. С., 1975, с. 265—288;

 

 

416

 

·       Хамм И. И. К истории древнеславянского перевода Псалтыри. — В: Культурное наследие древней Руси. М., 1976, с. 359—363;

·       Lunt H. G. The Byčkov Psalter. — Slovo, 25—26, 1976, p. 255—261;

·       Вздорнов Г. Киевская псалтырь 1397 года из Государственной Публичной библиотеки им. М. Е. Салтыкова-Щедрина в Ленинграде ОЛДП F6. М., 1978. 1., 229 с.; 2., 171 с.;

·       An Early Slavonic Psalter from Rus’. 1. Photoreproduction. Edited by M. Altbauer with the colaboration of H. G. Lunt. Cambridge, Mass., 1978, 179 р.;

·       Верещагин Е. Μ. О тематических группах лексики в псалтыри. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 83—87;

·       Altbauer М. Der älteste serbische Psalter. Köln-Wien, 1979, 31+446 p.;

·       Xpистова Б. Боянският псалтир от XIII в. — Старобългарска литература, 7, 1980, с. 90—94;

·       Князевская О. А., Е. В. Чешко. Рукописи митрополита Киприана и отражения в них орфографической реформы Евфимия Тырновского. — В: Търновска книжовна школа. 2. С., 1980, с. 282—292;

·       Лихачева О. П. Служебная псалтырь как особого рода сборник. — В: Проблемы научного описания и факсимильного издания памятников письменности. Материалы Всесоюзной конференции. Л., 1981, с. 222—241;

·       Чешко Е. В. Второе южнославянское влияние в редакции псалтырного текста на Руси (XIV—XV вв.). — Palaeobulgarica, 5, 1981, 4, р. 79—85;

·       Чешко Е. В. К истории псалтырного текста на Руси (XIV—XV вв.). — В: Първи международен конгрес по българистика. София, 1981. Симпозиум Кирилометодиевистика и старобългаристика. Доклади. С., 1982, с. 338—345;

·       Чешко Е. В. Об афонской редакции славянского перевода псалтыри в ее отношении к другим редакциям. — В: Язык и письменность среднеболгарского периода. М., 1982, с. 60—93;

·       Пенев П. Към проблема за сравнителното проучване на старобългарските писмени паметници. 2. Псалтирният текст на Апостола. — Научни трудове на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, 20. Филология, 5, 1982, с. 81—108;

·       Буюклиев Ив. Върху старобългарския и старополския превод на псалтира. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 2, р. 9—14;

·       Rondeau М.-J. Les commentaires patristiques du Psautier (III—V^e siècles). 1. Roma, 1982 (Orientalia Christiana analecta, 219), 357 p.;

·       Чeшко Е. В. Система письма Псалтыри Томича. — Palaeobulgarica, 7, 1983, 4, p. 3—33;

·       Князевская О. А. Описание Норовской псалтыри. — В: Древнерусское искусство. Рукописная книга. 3. М., 1983, с. 121—142;

·       Мавродинова Л. Украсата на Синайския псалтир. — Старобългарска литература, 13, 1983, с. 74—90;

·       Чешко Е. В. Редакция и особенности перевода Псалтыри Томича. — Старобългарска литература, 14, 1983, с. 37—58;

·       Карачорова И. Лексиката на Чудовския псалтир и преславската редакция на старобългарските богослужебни книги. — БЕ, 34, 1984, 1, с. 53—61;

·       Рибарова Зд. Синоптички преглед на содржината на псалтирите (псалмите, кантиката и коментарот). — Македонистика, 4, 1985, с. 552—581;

·       Коцева Е., И. Карачорова, А. Атанасов. Некорые особенности славянских псалтырей на материале XI—XVI вв. — Полата кънигописьнаı-а, 14, 1985, с. 25—75;

·       Шиваров Н. Древни източни коментари на Псалтира и старобългарските им преводи. — ГДА, 28 (54), 1978—1979 (1986), с. 6—81;

·       Чешко Е. В. Кирилло-Мефодиевский перевод Псалтыри и среднеболгарские правленные редакции. Структура слова и реляционные элементы. — В: Исследования по славяно-византийскому и западноевропейскому Средневековью. Посвящается памяти Ивана Дуйчева. С., 1988 (Studia slavicobyzantina et mediaevalia europensia, 1), c. 217—230;

·       Bujukliev 1.0 staroBulgarskim i staropolskim przekładzie Psałterza.—In: Tradycje Cyryla i Metodego w językach i literaturach słowiańskich. Warszawa, 1988, р. 75—84;

·       Карачорова И. Към въпроса за Кирило-Методиевия старобългарски превод на Псалтира. — В: Кирило-Методиевски студии. 6. С., 1989, с. 130—245;

·       Норовская псалтырь. Среднеболгарская рукопись XIV века. Изд. подг. Е. В. Чешко, И. К. Бунина, В. А. Дыбо, О. А. Князевская, Л. А. Науменко. С., 1989. 1., 205 с.; 2., 743 с.;

·       МасRоbert С. M. Two for the Price of One: the Psalter MS Peć 68. — OSP, N. S., 22, 1989, p. 1—33;

·       Тодоров A. Псалмы новой части Бычковской псалтыри (Sin. 6/N). — Palaeobulgarica, 14, 1990, 1, p. 49—71;

·       MacRobert C. M. The Greek Textological Basis of the Early Rédactions of the Church Slavonic Psalter. — Palaeobulgarica, 14, 1990, 2, p. 7—15;

·       MacRobert C. M. What is a Faithful Translation? Changing Norms in the Church Slavonic Version of the Psalter. — SEER, 69, 1991, 3, p. 401—417;

·       MacRobert C. M. The System of Supplementary Penitential Texts in the Psalter MSS Peć 68, Belgrade 36 and Pljevlja 80. — OSP, N. S., 24, 1991, p. 1—22;

·       MacRobert C. M. A Missing Link in the Early Tradition of the Church Slavonic Psalter (the Tolstoy, Sluck, Eugenius and Vienna Psalters and Ms 34 of the Moscow Synodal Typography). — WSJ, 1993, 39, p. 57—81;

·       MacRobert C. M. Translation is Interpretation: Lexical Variation in the Translation of the Psalter from Greek into Church Slavonic up to the 15th Century. — ZSPh, 53, 1993, p. 254—284;

·       Garzaniti Μ. I salmi nell’Evangeliario e nell’Apostolo (X—XI sec.). — Die slawischen Sprachen, 35, 1994, p. 113—149;

·       Dunkov D. Die Rolle der Psalmenübersetzung in der Geschichte der altbulgarischen Bibeltextes. — Die slawischen Sprachen, 45, 1995, p. 75—83;

·       MacRobert C. M. Problems in the Study of the „Athonite“ Redaction of the Psalter in South Slavonic Manuscripts. — In: Studies of Medieval South Slavic Manuscripts. Proceedings of the 3rd International Hilandar Conference held from March 28 to 30, 1989. Belgrade, 1995, p. 195—213;

·       Camuglia M. The Psalter, its Tradition and the Computer: A New Method of Textual Analysis. — Palaeobulgarica, 20, 1996, 1, р. 3—13;

 

 

417

 

·       МасRоbеrt С. М. The Classificatory Importance of Headings and Liturgical Directions in Church Slavonic Psalters of the 11th—15th Centuries. — Bsl, 57, 1996, p. 156—181;

·       Библия 1499 года и Библия в синодальном переводе. В 10 томах. 4. Псалтырь. М., 1997;

·       MacRobert С. М. Какав je био псалтир српских средњовековних кгьижевника? — В: Српска књижевност и Свето писмо. Београд, 1997 (Научни састанак слависта у Вукове дане, 26., 1), с. 25—32;

·       Мусакова Е. Композицията на Псалтира. — В: Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40-годишната творческа дейност на проф. Донка Петканова. С., 1998, с. 349—360;

·       MacRobert С. М. What was izvod Svetogorski? — В: Русь и южные славяне. Сборник статей к 100-летию со дня рождения В. А. Мошина (1894—1987). СПб., 1998, с. 272—283;

·       MacRobert С. М. The Textual Tradition of Church Slavonic Psalter up to the Fifteenth Century. — In: Interpretation of the Bible. Proceedings of the International Symposium, 18—20 September 1996. Ljubljana-Sheffield, 1998, p. 921—942;

·       Thomson F. The Slavonic Translation of the Old Testament. — In: Interpretation of the Bible. Proceedings of the International Symposium, 18—20 September 1996. Ljubljana-Sheffield, 1998, p. 797—803;

·       Алексеев А. А. Текстология славянской Библии. СПб., 1999, 254 с.;

·       Верещагин Е. М. Кирилло-Мефодиевский перевод Псалтыри и его значение для современной России. — In: Biblické žalmy a sakrálně texty v překladatelských, literárnych a kultúrnych súvislostiach. Bratislava, 2001 (SFFUKB, 52), p. 332—355;

·       Каpачоpова И. Псалмы избранные в славянской рукописной традиции. — In: Biblické žalmy a sakrálně texty v překladatelských, literárnych a kultúrnych súvislostiach. Bratislava, 2001 (SFFUKB, 52), p. 187—196;

·       Карачорова И. За едно предисловие към Псалтира. — Palaeobulgarica, 25, 2001, 2, р. 26—35;

·       Карачорова И. За състава на Радомировия псалтир. — Старобългарска литература, 32, 2001, с. 111—120;

·       Moussakova Е. The Illumination of Bulgarian Medieval Psalters (11th — 17th centuries) as a Hypertext. — In: Biblické žalmy a sakrálně texty v překladatelských, literárnych a kultúrnych súvislostiach. Bratislava, 2001 (SFFUKB, 52), p. 213—231;

·       Карачорова И. За така наречената „молитва след Псалтира“. — В: Кирило-Методиевски студии. 14. С., 2001, с. 182—187;

·       Мусакова Е. Кодикологически особености на Песнивеца на цар Иван Александър. — Palaeobulgarica, 26, 2002, 2, р. 3—33;

·       Рибарова Зд. Взаимоотношения литературных традиций в переводе толкований на Псалтырь. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 175—181.

 

Ивона Карачорова

 

 

    (93). ПСАЛТИР НА ДИМИТЪР ОЛТАРНИК — глаголически ръкопис, открит през 1975 в Синайския манастир „Света Екатерина“. Съхранява се в манастирската библиотека под № 3/N. Издателят на описа на новооткритите синайски ръкописи И. Тарнанидис го нарича Псалтир на Димитри Олтарник въз основа на приписката на л. 1а: азъ дъмтръ грѣшъник ол(...). На началните букви ол(...) е дадено предполагаемо четене ол(тарникъ). Книгата е запазена цялостно — 145 пергаментни листа с оригинална подвързия. Тарнанидис отнася паметника към XII в., а Б. Велчева — към XI в.

 

Ръкописът съдържа Давидовите псалми. Писан е от двама души: първият е написал листовете 1б—2а, 3а, 35б—141б, 142а—145б, вторият — останалите страници. Двамата писачи се редуват постоянно, а между частите с различен почерк има оставени много празни страници, които са запълнени с приписки и молитви, изписани също с глаголица. Досега от ръкописа е публикувана само една снимка (с. 192 у Тарнанидис), което не дава възможност за по-точното му изследване и датиране. Ако се съди по описанието и по приложената снимка, и двата основни глаголически почерка в книгата са с висящо писмо, като вторият се отличава с по-кръгъл дуктус. Основната разлика е в употребата на буквите за и — само в първия почерк, само — във втория, където се открива според Тарнанидис като „начална буква и в няколко други редки случаи“.

 

По текст и по език паметникът е много древен; по писмо и по език показва преход между старата и късната бълг. глаголица — едноеров правопис с , съчетан с употреба на четири носовки, опростена употреба на буквите за и, наличие на наред с ш, висящо писмо, късни начертания на носовките и , смесване на с и с , и др. Срещат се кирилски букви (главно в заглавия).

 

 

418

 

Псалтирът на Димитър Олтарник

 

Особено важни са приписките и вмъкнатите части. Сред тях трябва да се отбележат няколко грц., лат. и глаголически абецедара, апокрифните молитви (срещу диви зверове, за предпазване от вълк — да не влиза в кошара) и особено трите вмъкнати листа, изписани с глаголица и съдържащи рецепти срещу различни болести. Този най-древен слав. лекарственик има важно значение както за истор. лексикология, така и за историята на средновековната медицина по бълг. земи. Съдържа неизвестни или малко известни думи, като чаи, объринъ, трѫтъ, рѣдокъı, покривьное листвье, зодъ, чрѣмошь, оманъ, мотъıла, стоуденица и др. В правописа на лекарственика се срещат същите характерни черти, които са налице в основния текст и в приписките, но тук те са несъмнено повече. Някои локализиращи белези и особено честата употреба на съюза ти правят възможно предположението, че протографът на лекарственика е от по-ранна епоха и е свързан със Североизточна Б-я. Тарнанидис посочва, че в основния текст на паметника има примери с ю вместо ѭ. Материалът не е публикуван, за да се проучи от гледна точка на участие на сръбски или хърватски книжовници в историята на кодекса. Възможно е да се допусне, че псалтирът възниква в манастирско средище, в което са работили книжовници с различна писмена практика и различни говорни черти.

 

 

            Лит.:

·       Tarnanidis I. The Slavonic Manuscripts Discovered in 1975 at St. Catherine’s Monastery on Mount Sinai. Thessaloniki, 1988, p. 91—100, F. 7;

·       Велчева Б. Новооткрити ръкописи в Синайския манастир „Света Екатерина“. — Palaeobulgariса, 12, 1988, 3, р. 126—129;

·       Mareš F. V. Význam staroslověnských rukopisů nově objevených na hoře Sinaj. К hlaholským rukopisům 3/N a 4/N. — Slavia, 62, 1993, p. 125—130;

·       Велчева Б. Късната българска глаголица. — В: Кирило-Методиевски студии. 12. С., 1999, с. 92—96;

·       Mareš F. V. Cyrilometodějská tradice a slavistika. Praha, 2000, p. 591—601.

 

Боряна Велчева

 

 

    (94). ПСИ — в запазените глаголически текстове няма буква, отговаряща на грц. ψ (със звукова стойност пс). В глаголическата част на Мюнхенския абецедар между буквите за омега и ц има особено буквено начертание, което не се среща в други паметници. На това място в Парижкия Abecenarium bulgaricum е запазено буквено название с латиница — ре. Название пѣ са съхранили и някои преписи на Храбровата апология „За буквите“. В азбучни акростишни творби в реда на буквите между омега и ц обикновено има дума с начално пѣ- (пѣние, пѣсньми) или начално пс- (псалми). Може да се предположи, че в ранната глаголица след омега е следвала буква за П. с название пѣ (заето от евр. азбука) и с цифрова стойност 800. В хърватската глаголица през XIV в. се появява употребата на със стойност 800 и затова погрешно в много учебници по старобълг. език буквата стои между буквите омега и ц (вж. Абецедар).

 

 

419

 

В старобълг. кирилица има буква за П. с цифрова стойност 700. Ранното ѝ начертание е с форма на кръст (подобно на глаголическо а), който излиза много над и под реда. Среща се предимно в грц. думи (алъмъ, алътъıрь) и по-рядко в славянски, напр. съати за съпьсати (Супр. сб. 54.16); в Сав. кн. кръстовидната буква е употребена само в припискат на л. 51а (по изд. на В. Н. Шчепкин) — по^п̑ сава алъ. В Изборника от 1073 е засвидетелствано народностното название ѱулите (л. 138 об-в 10). В първата половина на XIII в. наред с кръстовидното начертание в бълг. ръкописи се появява и т. нар. лилиевидно — с разперени или извити настрана странични линии. През XIV—XV в. се оформя тенденция буквата да се скъси и отчасти да се вмести в реда. За XVI и особено за XVII в. е характерно написание с издължена и извита надясно средна линия.

 

Боряна Велчева

 

 

    ПЪРВОБЪЛГАРИ — вж. Прабългари.

 

 

    (95). ПЪРЛИЧЕВ, Григор Ставрев (18.I.1830 или 1831—25.I.1893) — бълг. възрожденски деец, учител, писател, преводач. Роден в Охрид. Две години учи в килийно училище, а след това — при Д. Миладинов, който му оказва силно благотворно влияние. П. усвоява добре старогрц. и новогрц. език, учи италиански и френски, запознава се с творчеството на Омир, Плутарх и други антични писатели. След едногодишно учителстване в Тирана следва медицина в Атинския унив. (1850—1852), но липсата на средства го принуждава да се завърне в родния си край и да стане учител. През 1860 продължава образованието си в грц. столица, където през същата година участва в конкурса за поезия с поемата си „Ὁ ἀρματωλός“ („Сердарят“) и е отличен с първа награда, лавров венец и 1000 драхми премия, половината от която дарява за благотворителни цели.

 

Поемата е издадена в Атина (1860; пръв превод на бълг. език в проза от Г. Баласчев, 1895; пръв стихотворен превод от А. Германов и Ал. Милев, 1970). П. се премества във Филологическия фак., но гибелта на Д. и К. Миладинови (1862) променя живота му. Пренебрегнал възможностите за учение и литературна работа, той се връща в Охрид, за да продължи делото им. От 1862 е учител и един от организаторите на движението за „побългаряване“ на града и околните селища. Първото му слово на бълг. език — „Чувай ся себе си“, е произнесено на годишните изпити през 1866 и е отпечатано във в. „Время“ (г. II, 1866, бр. 1, 2 и 3 от 6, 20 и 27 авг.). П. внушава, че всеки човек, както и всеки народ, трябва сам да се грижи за своето самосъхранение и развитие, и отправя горещ призив към охридчани да учат „майкин язик“, да не се кланят на фанариотския владика, да бъдат непримирими срещу родоотстъпниците. Български език в училищата и църквите, отхвърляне на грц. духовно потисничество, просвета и възпитание на младежта в патриотичен дух — това са основните идеи в многобройните речи на П. на училищни и църковни празници; част от тях са публикувани в бълг. възрожденски вестници. През 1868 пребивава шест месеца в Цариград и се запознава с видни бълг. общественици. По-късно учителства и в Струга (1878—1879), в Габровската гимназия (1879—1880), Битоля (1880—1882), в Солунската бълг. мъжка гимназия (1883—1890). Умира в Охрид.

 

Като поет П. е известен и с поемата си „Σκενδέρμπεης“ („Скендербей“; издадена на грц. език с превод на български в проза от Хр. Кодов, 1967; пръв превод на бълг. език в стихове от Ал. Милев, 1970). Пише и стихотворения в защита на българщината, оди, дидактическа поезия за деца. През 1871 помества в сп. „Читалище“ (кн. 11, 13 и 16) първа и част от втора песен от превода си на бълг. език на Омировата поема „Илиада“;

 

 

420

 

острата критика, с която публикацията е посрещната, го предизвиква да изгори ръкописа си. Недовършени остават вторият негов превод на поемата и преводите му на „Сердарят“ и „Скендербей“. Ценни са мемоарите му „Мечта на един старец“ (Балкан, бр. 13, 28 апр. 1883) и „Автобиография“ (СбНХ 11, 1894, с. 346—403, посмъртно).

 

Григор Пърличев

 

С дейността на Константин-Кирил и Методий и на учениците им П. се запознава в юношеските си години, когато преписва т. нар. от него „Филада на седмочислениците“ (вероятно сборника на М. Горас и Гр. Констандинос „Ἀκολουθία τῶν ἀγίων ἑπταρίθμων“, 1742, който съдържа и житията на Климент Охридски от архиепископ Теофилакт Охридски и от Димитър Хоматиан). Разцвета на старобълг. култура П. разглежда от позициите на възрожденец, който се стреми да събуди бълг. народностно съзнание и гордост у съвременниците си. В деня на 318-те свети отци от Първия вселенски събор (28 май 1867) той приканва съгражданите си да поискат от турското правителство да се възстанови Охридската архиепископия и тя да бъде включена в бъдещата Бълг. екзархия. Словото му е отпечатано във в. „Македония“ заедно с дописка (вероятно също от П.). В нея се съобщава, че след църковната служба станал „собор голем“ във взаимното училище и се съставил адрес до султана, скрепен с хиляди подписи и с всички градски, манастирски, селски и еснафски печати, в който се казвало: „Българи ние бидвещем, си сакаме патриканата наша...“

 

В „Слово на Кирил и Методия“, произнесено в Солунската бълг. мъжка гимназия, чрез класически похвати на риториката П. подчертава, че те се прославили не чрез чудеса, а с кротост, смирение, трудолюбие и любов, нарича делото им велико, сравнява ги с Христовите апостоли. Папа Адриан II осветил слав. преводи, за да се слави божието име не само на гръцки и латински, а и на славянски — „язик звучен, богат и священ“. Като най-голяма похвала за светите братя се изтъква фактът, че „днешниот папа римский“ ги нарекъл равноапостоли и издал „строго повеление до всичкото си паство да празнуват всички денят на св. св. Кирил и Методия“ (П. има предвид енцикликата на папа Лъв XIII Grande munus от 30 септ. 1880). Ораторът поздравява колегите си, дошли от свободна Б-я да работят в гимназията, че могат да празнуват в самия Солун деня на солунските братя, и споделя вярата си, че възпитаниците на училището ще продължават Кирило-Методиевите традиции. Речта не е датирана, както и словото, произнесено на празника на

 

 

421

 

Климент в Охрид (в архива на П. е без заглавие). И съдържанието му, и използваните изразни средства показват, че сказчикът има за образец старобълг. похвали. С вълнение, намерило израз в риторични въпроси, възклицания, многостепенни градации, епитети, се прославя Кирило-Методиевият приемник — „високоучен и свят писател“, „необорим проповедник“, „стълп на православната църква“, „светозарно слънце за славяните“, „всемирни учител“, който „доказва, че словото е Бог“. П. е горд, че охридчани всяка година празнуват деня на своя светец, че техните прадеди са се просвещавали по неговите книги, че неговият дух им е помогнал да се преборят с чуждата духовна власт и да се учат по „майчин язик“.

 

Словата за Кирил и Методий и Климент Охридски са печатани за пръв път през 1928 от сина на писателя — Кирил Пърличев. В публикацията е поместен и предговорът „Критик и преводчик“ към втория превод на П. на „Илиада“. В него той нарича езика си „чистий безпримесен старобългарский“, застъпва се за запазване на падежите и причастията, за употреба на слав. думи, изказва увереността си, че в бъдеще ще има обща слав. граматика, каквато и сам е съставил, и общо слав. наречие. Убеждението си, че трябва да се изучава старобълг. език, П. изразява и в цветисто слово за Кирил и Методий на честването им в Габровската гимназия (1880), за което свидетелстват в свои спомени възпитаниците ѝ Д. Устагенчов и Ал. П. Симеонов (Юбилеен сборник по отпразнуване 50-годишнината от Гвия випуск на Габровската Априловска гимназия. Габрово, 1925, с. 37, 99).

 

П. е автор на „Кратка славянска граматика“, написана на бълг. език. Ръкописът е запазен; обхваща 18 с. Предполага се, че е съставена ок. 1868 в Цариград. Под термина славянски език П. разбира Кирило-Методиевия, т. е. старобългарския език. Приемайки го за първооснова, той внася някои фонетични, морфологични и синтактични иновации. Граматиката има две издания: Кратка словенска граматика. Приредиле Н. Целаковски, Д. Смилески. Охрид — Битола, 1992; Кратка славянска граматика. Превод и коментар Д. Пандев, Др. Стефанија. Охрид. Радио Охрид, 1994.

 

 

            Съч.:

o   Слово, произнесено в Охрид на 28 май, 1867. — Македония, 1, бр. 34, 22 юли 1867 (същото в: Пърличев Гр. Избрани произведения. С., 1980, с. 210—212);

o   Слово за св. Кирила и Методия, държано в Солун. — В: Пърличев К. Гр. Към характеристиката на Григор С. Пърличев. — МкП, 4, 1928, 2, с. 116—118 (същото в: Пърличев Гр. Избрани произведения. С., 1980, с. 232—234);

o   [Слово за св. Климента, държано в Охрид]. — В: Пърличев К. Гр. Към характеристиката на Григор С. Пърличев. — МкП, 4, 1928, 2, с. 118—121 (същото в: Пърличев Гр. Избрани произведения. С., 1980, с. 235—237);

o   Избрани произведения. С., 1980, 487 с.

 

            Лит.:

·       Пърличев К. Гр. Към характеристиката на Григор С. Пърличев. По спомени, сведения и документи. — МкП, 4, 1928, 2, с. 99—140;

·       Топалов К. Григор Пърличев. Живот и дело. С., 1982, 292 с.;

·       Детре Р. За три текста, споменати в „Автобиографията“ на Гр. Пърличев. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 11. Стара българска литература. Литература на Българското възраждане. С., 1987, с. 481—487.

 

Юлия Николова, Петрана Колева

 

 

    Пѣ — вж. П, буква.