През първата или втората година в Ксанти дойде министър-председателят Радославов, за да постави кандидатурата за народен представител на Щерю Атанасов, свършил право в Цариград, братът на когото беше гръцки офицер.
В Ксанти тържествено посрещнахме и министъра на народната просвета Пешев. Ученици и ученички го поздравиха и му поднесоха цветя. Пред портата на гимназията аз го поздравих с реч, в която изтъкнах „големите жертви, които българският народ правеше за нашето църковно-училищно дело в Турция, с което можехме да се гордеем и с което стояхме по-горе от всички населяващи я народи. Между многото загуби", казах аз, „които понесе нашият народ след Балканската война, е и пропадането на нашето църковно-училищно дело. Ние загубихме училищата и черквите в епархиите: Скопска, Велешка, Дебърска. Охридска, Битолска и Струмишка. Ние изгубихме училищата и черквите в екзархийските наместничества в Лерин, Костур, Воден, Енидже-Вардар, Гевгели, Солун, Кукуш, Дойран, Серес и Драма."
Докато аз говорех, Пешев плачеше. След това той посети някои от класовете, разпита някои ученици и им говори. После отидохме вкъщи, при мен (в училището имаше отделение за жилище на директора). Тук Пешев каза: „Вие видяхте, че аз плаках. Плаках, защото съм затрогнат от посрещането, което ми се направи от Свиленград дотук, дето се тури венец на посрещанията. Плаках за изгубеното училищно екзархийско дело, плаках, защото като общественик не съм знаел какво точно е представлявало то и какъв дух е вложен в него. Сега вече зная това."
Празникът на нашите просветители първата година тържествено отпразнувахме в нашата махала. Тук на водосвета държах реч, в която възвеличих делото на солунските братя, възвестих и делото, което българският войник е извършил за него. След свършването на речта старият полковник дойде да ме поздрави и ми каза: „Участвал съм в много боеве, виждал съм убити много мои войници - тогава не съм плакал, а сега, при твоите думи, плаках". Другите години водосвета правехме на площада пред околийското управление.
През всичките години на моето стоене в Ксанти аз бях деловодител на Червения кръст. За проявена дейност бях награден.
През 1914 год. започна Общоевропейската война, която по-после стана Световна.
През 1915 год. България се намеси във войната на германска страна. Победният вървеж на българската войска скоро очисти българските земи от сърбите и стигна до Дойран и Гевгели. А сръбската армия в бягство през Албания намери убежище във Франция и Гърция. Българската войска не влезе в Солун, дето имаше малко френски и английски войски, защото Солун трябваше да се запази за зетя на кайзера - гръцкия крал, и защото трябваше да се образува фронт, който да улеснява западния (антигермански) фронт! И такъв фронт се образува от Беласица до Пирина! Три години този фронт се държеше при най-големи несгоди и лишения от българската войска! От това се изтощи и войската, и българският народ. На много места де повече, де по-малко, народът започна да гладува. В Скопие видях български войници да отиват на фронта с налъми!
Гладуваше и Ксанти. По-напред там умираха двама или трима през месеца, но през последните месеци на 1917 година умираха двама или трима на ден. На Митров ден 1917 г. аз, жена ми, дъщеря ми и храненичето Славка нямахме хляб за обяд. Един от съседите ни даде хляб. Момичето Славка, тогава на десет години, бе забегнало от кукушките села. В Ксанти то нямаше ни познати, ни роднини. Прибрахме го ние. Като завеждащ питателния пункт аз имах право да получавам хляб, но другите ми домашни нямаха, поради което хлябът у дома не стигаше.
По почин на началника на войските около Ксанти - генерал Зафиров, за София замина комисия, в която влизах и аз, за да действа да се подобри продоволствието на града. Направи се възможното, но Ксанти все си гладуваше. При пътуването ми за София един поручик постоянно пееше във влака сръбски песни. Припомних му, че не е прилично, когато неговите другари умират от сръбски куршум, той да пее сръбски песни. „Кой сте Вие, че ще ми давате съвети какви песни да пея!" „Не е важно кой съм аз. Важното е, че е недостойно да пеете сръбски песни." Той почна да си туря ръката на шашката. „Свалете си ръката от шашката", казах му, „защото тя ще удари по Вашата глава". Тогава при нас дойде един капитан. Поручикът му козирува, а капитанът се обърна към мене: „Благодаря Ви, че сторихте това, което трябваше да сторя аз." Представих му се. „Значи сме колеги. Аз съм учител от Казанлъшкото педагогическо училище. И като учител се срамувам от себе си. Нашият полк получи нареждане да заминем за Леринско. Ех, мислех си, между тия гърци, ли! Моето учудване, когато дойдохме в Леринско, бе безгранично - аз не чух тук гръцка реч, не срещнах нито един грък. Всички говореха чисто български и когато ние се биехме по Каймакчалан старци, жени и деца, всред град от куршуми, с риск за живота си ни носеха хляб и вода!"
На 31 декември 1917 год., аз, жена ми Перса, момичето ми Софка и храненичето
Славка потеглихме от Ксанти за Скопие. В Ксанти розите и цикламите цъфтяха,
а полето бе зелено като напролет. Зелено бе полето и около Гюмюрджина и
Дедеагач, а около Пловдив и София бе люта зима. Зима бе и в Скопие, но
не толкова люта.
В Скопие пристигнахме рано сутринта. Сърцето ми се пълнеше с радост,
защото стъпвах в хубавата и яка крепост на българския род, свободна от
тирански гнет, с която ме свързват много мили, скъпи спомени от учителстването
ми и защото слушах бреговете на Вардара да ехтят от песните: „Ний българи
сме, с чест и слава ний кичим нашата държава" и „Слава вам, герои храбреци,
дарихте вий безкрайно светло щастие на хиляди поробени души". В Скопие
при нашите имахме за храна всичко в изобилие от чифлика на дедо Кръсге
(тъст на автора - бел.ред.).
Гладът в Ксанти и голямата телесна умора от учителстването ме накараха да се реша да оставя учителството. В Ксанти като директор имах дневно най-много два часа. След свършването им аз се чувствах извънредно уморен и не можех да ям на обяд.
По това време в Скопие се основаваше Скопска търговска банка. Аз станах книговодител в нея и секретар на управителния й съвет. Председател на управителния съвет беше Тома Карайовов. Учител в книговодството ми беше Ментеш - касиер на банката, отличен счетоводител, който много години е бил директор на „Банк де Салоник" в Скопие.
В Скопие останах, докато съглашенците почнаха да пускат бомби на Скопската гара. Тогава се прибрах в София. Мнозина от Македония се прибраха също в София, а някои останаха там да чезнат и с мъка да понасят сръбския гнет. Между останалите беше К. Ципушев от Радовиш. Той остана в Струмица. Когато английските окупационни войски напуснаха Струмица, сърбите го арестуваха и го държаха в затвор деветнадесет години, защото беше българин, каквито бяха неговите деди и прадеди...
Лятото преди нашето пристигане в Скопие, тричленна комисия бе взела от дедо Кръсте 20000 килограма пастърма, без да му даде разписка. Същата комисия през есента му взела от чифлика и 80000 килограма жито, пак без да му даде разписка! През есента германски войници в една нощ му задигнали 150 кокошки. Наши войници, бегълци от фронта, си взели и отнесли от чифлика колата и коня, а също и кофите от кладенеца. Когато други наши войници, също бегълци, минали през селото и не намерили кофите, помислили, че той ги е укрил, затова го хванали и искали да го хвърлят в кладенеца. Изплашил се и това разстроило съвсем крепкото му здраве!
Дедо Кръсте Христов е роден в с. Липково, Кумачевско. От детинство до последните дни на живота си той е бил много трудолюбив. Пръв в чаршията е отварял дюкяна си. Слънцето никога не го е заварвало в леглото! Той е бил едновременно и мумджия (правел е лоени свещи), и сапунджия, и пастърмаджия. По сърце бе много добър. Камбанарията на черквата „Св. Димитрий" в Скопие е съградена с негови средства.
Когато сърбите се върнали в Скопие, повикали го и му казали: „Дедо, тебе бугари са ти взели много стока". Макар да беше вярно, той не искал да признае пред сърбите това и им казал: „Не бугари, а войска. Мина войска бугарска, гръцка, италианска и френска". Сърбите го интернирали в Кралево, дето е стоял три месеца. Върнал се оттам с още по-разстроено здраве. Скоро след това умрял с вярата, че нашите пак ще дойдат в Скопие и затова поръчал на домашните си да му съобщят това на гроба! Дедо Кръсте живя и умря със сърце, сгрявано от любов и вяра! Така като него умряха и много други. За тях с любов умряха и тези, които оставиха костите си по тракийските полета и по македонските полета и чукари!
Когато пристигнахме в Скопие, предстоеше сватбата на по-малката ми балдъза Ана. При нас на квартира живееше полковник, името на когото съм забравил. Много го молих да освободи стаята. Отвърна ми: „Не! Сега не е време за сватба!" Трябваше да се намеси генерал Чарък-чиев, мой приятел от Ксанти, за да напусне полковника стаята, но пак със задължение да му намерим печка за новата квартира!
В тая война бе убит на фронта големият родолюбец, даровитият оратор, незаменимият военен психолог подполковник Борис Дрангов - въплотен Христо Ботев! Лекциите, които той държеше по тактика на учениците от военното училище в София, започваха с думите: „Боже, удостои ме първият куршум във войната да целуне моето чело!" Той, като началник на офицерското училище в Скопие, с громките речи, които вечерно време държеше пред своите войници, които с бодри песни ги завършваха, правеше да ехти Скопие от радост! Борис Дрангов бе погребан до олтаря.на църквата „Св. Димитрий". Сърбите не можаха да търпят гроба му в църковния двор и заставиха домашните му да го преместят в общите гробища!
През есента съглашенците пробиха нашия фронт при Добро поле. Андрей
Ляпчев замина за Солун. Заедно с него за Солун замина и Симеон Радев. В
Солун Андрей Ляпчев сключи примирие с генерал Сарай. Това съглашение спаси
България от разорение, защото то не допусна да влезат в нея и гръцки, и
сръбски войски.
Скоро след примирието Фердинанд бе заставен да абдикира в полза на
сина си Борис и да напусне България.
Войната се свърши с договора за мир в Ньой. Според този договор България
загуби Беломорския бряг, що имаше според Букурещкия договор, загуби Димотика,
Дедеагач, Гюмурджина, Ксанти, Струмица, Цариброд и Пирот, и още, още много...
Спомените за учителстването ми допълвам със спомени за „чукарите на Македония", които имам като касиер при Народната банка в София. Бяхме помощник-касиери около петнадесет души. Често ставаше дума за „чукарите на Македония". Те, като офицери и войници на фронта от Беласица до Пирина, познаваха добре македонските чукари и обичаха да приказват за тях.
Веднъж броецът Спасов, хубав, едър мъж, със здрав разум и широк поглед, пожела да каже нещо и той за „чукарите на Македония" и каза: „Като войник с полка бяхме в Родопите. От тях слязохме в Драмско. Нивите не бяха пожънати. Населението се беше разбягало. Ние ожънахме нивите. Другата година нито орахме, нито сяхме. През лятото правихме втора жътва. Къде другаде може да се види това чудо? Ето ви ги „чукарите на Македония"...
Ами тютюнът на Драма и другите места? Ами памукът на Серес? Ами виното и гроздето на Мелник и Тиквеш? Ами коприната на Гевгели, Енидже Вардар и Воден? Ами житото на Скопие, на Прилеп и Битоля? Ами смокините и калинките на Воден? Ами ябълките на Ресен и Тетово? Ами рибите на Охрид и Струга? Ами дървеният материал и каменните въглища на Пирина?
Свършвам спомените за учителстването ми, като се прекланям пред подвизите
на нашите войници, които летяха от победа към победа, като проливаха кръвта си за свободата на поробените си братя,
на нашите четници, бунтовници - гемиджиите от Солун, въстаниците от Илинден и Преображение и героинята Мара Бунева от Скопие, които проливаха кръвта си за свободата на родината
и като шепна и пея за тях марша „Ний ще победим" и химна „Покойници"...