Към края на ваканцията с нетърпение очаквах назначение. Получих писмо от Екзархията, с което ми се съобщаваше, че съм назначен главен учител в Ресен. Неизказана бе радостта ми, че ставам вече учител и че ще бъда у дома си.
И ето ме в училището. Пред мен са малки дечица, млади момчета, ученици. Гледам ги и радвам им се. Те са дадени от родителите им да ги уча, да ги възпитавам, да ги облагородявам, да ги просвещавам, да ги обогатявам със знания - да ги подготвям за живота - да бъдат полезни за себе си, за родителите си и за родината. Длъжност, която ме е изпълвала с радост и сили да нося тежестите на учителството. Много се радвах, че всички ученици - деца на гъркомани - напуснаха гръцкото училище и се записаха за ученици в нашето училище. И малките деца на гъркоманите се записаха за ученици в първо отделение на нашето училище. Гръцкото училище остана само с децата на власите.
Мой другар в училището бе Миле Огненов, свършил пети клас в Солунската
гимназия. Аз обучавах първо отделение и втори клас, а М. Огненов - второ,
трето и четвърто отделение. И двамата работехме усърдно. Мой ученик във
втори клас бе кроткият отличник Симеон Радев.
В началото на учебната година дойде главният училищен екзархийски инспектор
Васил Кънчов. Той много желаеше заедно да обиколим Преспанското езеро,
но намери за неудобно да оставя училището и замина сам. По-после издаде
„Етнография на Македония".
В началото на учебната година народ и ученици с голяма радост отидохме далеч от града да посрещнем Охридско-Преснанския митрополит Синесий. При посрещането учениците с радост пяха, а Георги Татарчев държа поздравително слово. Владиката радваше всички със своята представителност.
Преди Синесий Охридско-Преспански митрополит е Натанаил (Зографски-бел.ред.), родом от с. Кучевища (Скопско), любимец на народа. В 1874 година, съгласно фермана за учредяването на Екзархията, турското правителство е направило допитване до населението в Охридската и Скопската епархия дали желаят да имат български владика. Оказало се, че цялото население и от двете епархии, с изключение на стотина семейства от всяка, иска български владика. Български владика са искали и власите в Охрид. Съгласно фермана и желанието на народа били изпратени в Охрид - Натанаил, а в Скопие - Доротей (Врачански - бел. ред.).
Наскоро след това на път за Охрид мина главният секретар на Екзархията Васил Шопов. На връщане от Охрид, на път за Битоля, аз го изпратих до Гявато. Той написа книгата „Българите във вилаетите".
През годината тържествено отпразнувахме празника на нашите просветители св. св. Кирил и Методий с песни от учениците и с реч от мен. След обед народ и ученици с песни отидохме вън от града в църквището в „Добро". Там прекарахме с игри, песни и хора и късно привечер отново с песни се завърнахме.
С тържествен акт завършвахме всяка учебна година.
През първата година на моето учителстване учителка в девическото училище бе Захария Димитрова, внучка на дядо Вельо. Тя свърши медицина в Русия и практикува вТатар Пазарджик. След нея учителки в девическото училище бяха Елена Тасева и Фания Велева, и двете завършили Солунската девическа гимназия.
През последните години от учителстването ми в Ресен училището стана смесено - учеха заедно момчета и момичета.
В началото на есента на втората година гост ми беше Дамян (Даме) Груев, учител в с. Смилево. Донесе ми за четене „Под игото" от Вазова. Следующата година той беше учител в Щип с Гоцето Делчев и Арсо Лазаров. От Щип Даме Груев стана коректор в книжарницата на К. Самарджиев в Солун. След това назначен бе учител в класическата гимназия в Битоля. Тук той учителства с Пере Тошев, Георги (Гьорче) Петров. Поради убийството на свещеника поп Ставре, който не е искал да изплати наложения му от Организацията данък, Дамян Груев бе осъден и лежа в Битолския затвор, отдето ръководеше Революционната организация в Битолския вилает. В Битолския затвор Д. Груев се среща с Гоцето Делчев, който бил заведен от брат ми Димитър Николов, учител в Битоля, и Георги Петков. От затвора бе изпратен на заточение в Мала Азия. По дадена амнистия той се завърна в Смилево, отдето на Илинден прогласи Илинденското въстание, съгласно решението на Солунския конгрес, взето в края на 1902 и началото на 1903 година.
През третата година имахме два класа първи и втори клас и четири отделения. Тая година освен мене и Миле Огненов учител беше и Анастас Дорев (Попето), свършил пети клас в Солунската гимназия.
Четвъртата година учител бе и Наум (Унче) Дорев, свършил Скопското педагогическо училище. Тая година имахме два класа, четири отделения и забавачница.
Петата година М. Огненов бе преместен за учител в с. Янковец и на негово място бе назначена от Екзархията учителката Фания Ташкова, свършила Солунската гимназия.
Още в началото на учител стването си положих грижи за основаване на неделно училище. Помагаха ми М. Огненов, Андрей Ляпчев, д-р Христо Татарчев, д-р Божирад Татарчев, Пере Стрезов и Пандо Ляпчев. В неделното училище, след църковния отпуск, държахме сказки, четяхме исторически и литературни четива и обучавахме неграмотните и малограмотните. В празнични дни посещавахме именниците и им честитявахме именните дни с чес-титки-билети. За това те подаряваха на неделното училище обикновено пет гроша, други даваха по-малко, а някои повече.
Братя Ляпчеви, за спомен на най-големия им брат Георги, образуваха фонд. Всяка година подаряваха по две лири турски. Скоро в неделното училище се набраха сто лири, които дадохме с лихва на братя Тошеви, сарафи в Битоля. Но те фалираха и парите на неделното училище пропаднаха.
Първата година председател на неделното училище бе Георги Татарчев, а през другите години - Михаил Татарчев... През всичките пет години на моето учителствало в Ресен аз бях негов секретар (деловодител).
При посещенията на именниците, след водените разговори, изпявахме някоя от песните: „Македония" от Трайко Китанчев или „Питат ли ме де зората ме огрела първи път" от Иван Вазов, „Отечество" от П.Р.Славейков. „Заточеници" от Яворов, „Я надуй дядо кавала" от Хр.Ботев, побългарените „Де родът ми, де домът ми" (чешкия химн) и „Красна наша домовино" (хърватския химн). Тия песни изучавахме и пеехме и в училището. Пеехме още „Ой Милане", „От умот се поизгубих", „Биляна платно белеше" и други. За празника на св.св.Ки-рил и Методий украсявахме училището с цветя и венци и пеехме „И след тисячи години" и „Който първи е написал в начале бе слово".
Учебните занятия започвахме с молитвите „Отче наш", „Преблаги господи" и „Дядо Господи, прости ме" от Иван Вазов.
Грижех се и за селските учители и училища. Наесен, докато времето беше хубаво, в съботен ден, когато ставаше пазар в Ресен, събирах учителите и предавах в някое от нашите отделения, а след това ги карах и те да предават подобни уроци пак в някое от нашите отделения. Същото правех и пролетно време.
Изтъквах пред Екзархията, че ще бъде полезно, ако един път през годината главните учители ревизират селските училища. Екзархията одобри това. С радост започнах да обикалям селските училища. В близките села отивах пеша, за да не правя много разходи на Екзархията. При ревизията на училището в с. Боуно и с. Евла газих доколени в сняг и се разболях. В по-далечните села отивах с кон, а при отиването в Долна Преспа взех сувария (конен стражар). На път за с. Любойно, на едно високо място край пътя до езерото, видях изправен човек с пушка в ръце. Казах на суварията: „Ами сега?" „Нищо, ще минем край него, без да го поздравим". Сторихме така. Той не се мръдна от мястото. Ревизирах училището в селото.
На другия ден трябваше да замина за с. Буково. Помолих мюдурина да ми даде заптия или сувария. Извини се, че не може да ми услужи, защото няма свободни такива. Потеглих за Буково с един селянин от с. Герман. Щом доближихме селото, той се отдели, а аз продължих пътя сам. Като стигнах до мястото, дето се разделят голямото и малкото езеро, видях два пътя. Наблизо беше едно овчарче. Запитах го на турски: „Кой път води до Буково?" Рече ми: „Турски не знам, питай ме на български". Попитах го по български и ми каза. В с. Буково, което наскоро беше се отказало от патриаршията, стигнах късно привечер. Като пристигнах, повиках най-първите селяни. Казах им, че съм човек на владиката, „от когото ви нося благословия и поздрави. Дошъл съм да прегледам училището". Учителят беше си заминал за великденските празници. За да използвам времето, започнах да измервам училището, за да му съставя план. Селяните един по един го напуснаха. Останах сам с пъдарина. Попитах го: „Защо така направиха селяните?". „Защото се боят да не им туриш данък на училището". „Ами аз де ще пренощувам?" „При мене". Като му благодарих, казах му, че ще замина за с. Безевина. „Късно е". „Ако е късно". Помолих го той да ме придружи. Като се отдалечихме от селото видях край пътя десетина души въоръжени хора. „Ами тия?" „Не се бой. Те са качакчии на тютюн". Продължихме пътуването. Стана вече тъмно. Стигнахме билото на планината. „Оттук вече може да пътуваш сам. Тоя път, друг няма, ще те заведе в селото". Молих го да ме придружи. Не се съгласи. Дадох му пет или десет гроша. Продължих пътуването сам. Тъмно беше като в рог. Стигнах в селото в къщата на кмета - коджабашията. И това село наскоро се беше отказало от патриаршията. Казах, че съм човек на владиката. „Нося ви благословия от него. Дошъл съм да прегледам училището". Той повика 20 души селяни, на които предадох благословията на владиката. Домакинята се запретна. Замеси и изпече хляб. Приготви и вкусна гозба. Всички вечеряхме. Цялата нощ прекарахме в разговори, приказки и песни. Сутринта би камбаната. Черквата се изпълни с мъже, жени и деца. В края на службата държах подходяща реч. Ревизирах училището.
На другия ден със свещеника и няколко души заминахме за Буково. Тамошните селяни, като ни видяха, останаха посрамени. Молиха ме да не съобщавам на владиката за тяхното разбягване. След като се нахранихме, аз потеглих за дома. Като се връщах, както и при дохож-дането, радвах се на хубавите гледки от езерото и околностите му.
За направената ревизия докладвах в Екзархията. Ревизирах селата: Янковец, Боуно, Евла, Дупени, Пери, Царе(в)двор, Дърмени, Езерени, Подмочани, Крани, Любойно, Буково, Безевина, Съпотско, Кривени. За Крушье не си спомням дали имаше училище. По ревизията направих разноски 75 или 95 гроша. Нещо след месец директорът към Битолското училище Наследников получил е нареждане да ми изплати разноските. Платил ги е на Хр. Ляпчев. При изплащането, като видял, че направените от мен разноски са много малко в сравнение с разноските, направени от другите учители, казал: „А бе вашият главен учител с далекоглед ли е гледал селските училища?" „Грешите, много грешите!" Скоро след това пак чрез него Екзархията ми изпрати благодарствено писмо. При получаването на това писмо директорът е останал посрамен.
Веднъж в града ни дойдоха американски мисионери от Битоля. Настаниха се в хана на Кочовци. Стояха десетина дена. Всеки ден привечер държаха проповеди. На проповедите им присъстваха малко хора. Присъствах и аз. Поканих ги в неделя да дойдат в нашето неделно училище. Държах сказка на тема „Божественост на християнството". На тая тема имах хубава книга в библиотеката. Останаха много доволни. И те говориха на същата тема.
Когато ни посети владиката, общинарите му се оплакали, че съм станал протестантин. Казах на владиката, че ходех на проповедите, за да зная какво отношение те имат към православието и за да им покажа, че както те, така и ние се грижим за християнството. „Бъди спокоен, ще кажа на общинарите, че аз желая всички наши учители да бъдат протестанти като теб".
Докато бях учител в Ресен, сърбите се мъчеха да купят свои привърженици и да открият сръбско училище. Те успяха със злато да купят: Сотир Стрезов, Накия Тозийов, Мице Тенекеджията и Кочо Нанчовски.
Сотир Стрезов венча сина си Димитрия с патриаршески свещеник, а преди това борил се е за изпъждане на патриаршеските свещеници от църквата и продаваше български книги. От него купувахме издаваните от Христо Данов в Пловдив учебници. Много съм се радвал, че син му Димитър не се повлия от баща си, а през целия си живот беше корав българин. Другия си син - Кръсто - изпрати да следва в сръбско училище. След като го завърши, Кръсто завърши и Садовското земеделско училище, но остана и след това продаден на сърбите. При сръбския режим като кмет на Ресен ограбвал е съгражданите си, а като депутат в сръбската скупщина държал се е като сърбин. В края на Втората световна война при размирните времена у нас е бил убит.
След Сотир Стрезов продали са се на сърбите гръкоманите Тозийовци. На пътната порта на тяхната къща се окачи табела „Србска православна школа", без да има сръбско училище. Синът на Накия Тозийов беше мой ученик. После свърши сръбска гимназия и стана учител в Стара Сърбия.
И Мице (Димитър) Тенекеджията се е борил за въвеждането на славянска и българска служба в черквата. Понеже син му Никола не е бил приет в българския пансион в Битоля, дал го е да се учи в сръбския. Сърбите са го издържали и в Цариград, дето е свършил правото (ху-кука), след което стана висш сръбски чиновник в Скопие.
След моето връщане от Загреб сърбите са успели да купят за свой водач в Ресен Кочо Ставрев Нанчовски. Него се опитали да убият двама младежи от Битоля, но не сполучили. Турците ги заловили и убили. Народът им устроил тържествено погребение. Във връзка с дохождането на тия младежи в Ресен бил арестуван и осъден на доживотен затвор главният учител Климент Хаджов, но скоро бил амнистиран.
След като 25 години се черкувахме в училището, сега предстоеше да се освети през м. август хубавата ни новопостроена черква „Св. св. Кирил и Методий". Андрея Ляпчев с фотографа Атанас Лозанчев обиколиха Преспанското езеро и направиха фотографически снимки на най-хубавите и най-забележителните места, с които се оформи много хубав албум. Тъкмеше се вечерта в деня на освещението да се даде театрално представление. За тая цел Трайчо Доревски съчини специална мелодрама. Направи се сцена. Направиха се и ложи. Аз, като секретар на общината, трябваше да приготвя покана за освещението на църквата, която да се обнародва в екзархийския вестник „Новини". Направих такава. „Нашият град води дълга и упорита борба с патриаршистите за въвеждането на славянска и българска служба в черквата ни, но черквата бе дадена на патриаршистите и ние цели 25 години се черкувахме в нашето училище, а покойниците опявахме в черковния притвор. Сега вече се радваме на хубава новопостроена черква „Св. св. Кирил и Методий", която ще се освети от владиката Григорий на 15 август тая (1894 г.) година. Молим всички български общини да ни създадат радост, като изпратят за освещението свой човек. Гостите няма да се грижат за квартира и за храна". Общинарите поискаха да се притурят при горното и думите: „в дните на Султан Абдул Хамид Хан и в дните на Негово Високопреосвещенство митрополита Григория". Като имах пред вид настроението на гражданите, казах, че ще бъде по-добре да не се поставят тия думи. Но те настояха и аз ги поставих. След свършването на заседанието, председателят поп Ст. Чукалев казал на някои граждани каква покана сме изпратили. Те веднага свикали събрание и решили да молят Екзархията да не публикува така поканата, защото ще се създадат пречки за освещаването. Екзархията спряла публикуването и наредила да се даде във вестник „Новини" уводна статия за освещаването на църквата. Всичко това станало известно на владиката от някои общинари, които са искали да ме злепоставят пред него, понеже бях като роднина с Ляпчевите.
В тържествения ден, при водосвета на двора владиката, като ме видя, отдалеко поклати си няколко пъти главата и вдигна жезъла си. Явно бе, че е недоволен от мене. Закани ми се. Напразно го уверявах, че съвестта ми е чиста, че съм невинен.
На освещаването на църквата присъстваха водачите на Революционната организация: Даме Груев, Пере Тошев, д-р Христо Татарчев, Ташко Лозанчев, Григор Попев, Пен-джурков, Георги Пешков. Присъстваха и Андрей Ляпчев, д-р Божирад Татарчев, Станков и други гости. Свещеници бяха поп Ставри и поп Стефан.
Вечерта в деня на освещението даде се театрално представление. Представи се мелодрамата на Трайчо Доревски, гледана със задоволство от всички. Представлението започна с поздрав от мене и декламация на стихотворението „Стари градинари" на Трайко Китанчев.
На другия ден след освещението Пере Тошев, Дамян Груев и другите заминаха за Охрид.
Докато бях учител в Ресен, в града и околията нямаше Революционна организация. Имаше само революционен дух и революционни настроения. Когато се върнах от Загреб в 1897 год. в Ресен и околията вече имаше Революционна организация. Нейни организатори в Ресен и околията са били ..... Кокарев и ресенския войвода Славейко Арсов. Всички села били приобщени към нея. Имали са: селски началства, селски чети и селски съдилища. Полагали са се грижи за снабдяването на селяните с оръжие и за свикване с употреблението му. Организацията е убила кръвника турчин Зулул - застрелял го е четникът Георги Чаушот - изкусен стрелец.
В началото на новата учебна година, макар да не бях още получил назначителни, общинарите поискаха и аз отворих училището. Няколко дена след отварянето му, една сутрин, когато предавах български език във втори клас, някой потропа на вратата. „Влез!" Влезе млад човек с хубав червен фес. Препоръча се: „Хаджи Динев Петър, главен учител в Ресен". Голяма нетактичност!
След свършването на часа поисках му назначителното. Даде ми го. Казах му, че ще му предам училищната архива и покъщнината на другия ден. Общинарите, като научиха това, искаха да не му ги предавам. Казах им: „Не може, защото аз съм екзархийски учител и получавам заплата от Екзархията".
Напразно целия месец септември и целия месец октомври чаках назначително. Повтарях божествената мъдрост: „Правда и истина пребивает во веки". В края на месеца помолих телеграфически Екзархията да ми съобщи дали ще бъда назначен. Отговори ми се: „Отнесете се до Охридската митрополия". Отидох в Охрид. Владиката беше по обиколка в епархията. Секретарят му Лимончев ми съобщи поверително, че на владиката е предоставено да избере дали да остана главен учител в Ресен или да отида учител в Охрид. Няколко дена след това съобщи ми се, че съм назначен учител в Охрид.
В Ресен мои ученици бяха:
Симеон Радев;
Борис Н. Стрезов;
Славейко Н. Стрезов;
Симеон Ив. Стрезов;
Лазар Л. Цветков - убит като четник;
Климент Д. Кочовски - убит като четник;
Стефан Бакладжиев;
Борис Пройовски;
Андрея Казаков - свърши Солунската гимназия; учителства в Серско и
там загина като четник;
Александър П. Ефтимов;
Димитър Николов;
Атанас (Ташко) Хр. Ляпчев;
Иван Дорев;
Епископ Панарет от с. Подмочани - доби духовно образование в Цариград
и Русия. Беше протосингел на Скопската митрополия.