Библиотека Българска Книга № 2     Даме Груевъ. Животъ и дѣло   Йорданъ Бадевъ   Министерство на народното просвѣщение София 1943   Сканове на сайта www.strumski.com

 

Даме Груевъ

 

ВМѢСТО УВОДЪ. Презъ здрача на спомена
 

ЖИВОТЪ И ДѢЛО

  1. Детство и училище 

  2. Начало на революционно апостолство  (22)

  3. Учитель въ Прилепъ  (27)

  4. Груевъ въ Солунъ  (34)

  5. Вѫтрешна Македонска Революционна Организация  (39)

  6. Революционно апостолство  (42)

  7. Груевъ и Дѣлчевъ  (47)

  8. Административенъ строежъ на движението  (55)

  9. Груевъ въ София  (60)

10. Груевъ въ Битоля  (66)

11. Първата политическа афера  (75)

12. На заточение въ Подрумъ  (80)

13. Следъ амнистията  (87)

14. Смилевскиятъ конгресъ  (93)

15. Въ надвечерието на възстанието  (102)

16. Инспекционна обиколка на щаба  (106)

17. Възстанието  (112)

18. Следъ първитѣ успѣхи  (119)

19. Последно напрежение  (126)

20. Следъ вихрушката на бунта  (133)

21. Първо конгресно съвещание  (138)

22. Приключението въ Порѣче  (145)

23. На почвата на злополуката  (151)

24. Македония тегли  (155)

25. Смъртьта на апостола водачъ  (159)

 

ВМѢСТО УВОДЪ

 

ПРЕЗЪ ЗДРАЧА НА СПОМЕНА

 

 

Далечно време — едва да го познаешъ съ днешни очи. То възземаше погледа къмъ свѣтлини, които днесъ за всинца ни сѫ потъмнѣли.

 

Деца невръстни бѣхме и долавяхме съ крилцата на душитѣ си, че нѣщо тайно, страшно и велико се замисля и се твори около насъ. Бащитѣ ни и по-възрастнитѣ ни братя изчезваха понѣкога по цѣли дни отъ кѫщи, и когато запитвахме майкитѣ си — кѫде сѫ, тѣ ни слъгваха съ приказки, въ които ние усѣщахме и лъжата и потайната майчинска тревога.

 

Спомнямъ си ясно. — Топълъ лѣтенъ день. Излѣзли бѣхме къмъ рѣката да се кѫпемъ. Едва що се гмурнахме въ водата, далечъ нейде пропукаха пушки. Следъ нѣколко мига емна се по посока на гърмежитѣ аскеръ и полиция. Когато се завърнахме въ града, деца ни казаха, че къмъ „бахчитѣ" убили единъ християнинъ, приятель на турцитѣ. — „Шпионинъ" — добави нѣкой и въ душата ми, въ чистата ми дегтка душа, пробѣгна смѫтно сѣнка на нѣкакво удовлетворение. — Азъ дѣлѣхъ вече людетѣ на добри и лоши, споредъ отношението имъ къмъ „тайното" и „великото".

 

На другия день другарчето отъ съседитѣ ми пришепна на ухото „строго повѣрително", че презъ нощьта голѣмиятъ му братъ се е завърналъ късно

 

 

8

 

възбуденъ, рошавъ и прашенъ и, преди да си легне, цѣлуналъ три пѫти револвера си.

 

И двамата мълчехме и се спогледнахме уплашено. Въ въображението ни се нанизаха едно подиръ друго: гърмежитѣ, „бахчитѣ", шпионинътъ и голѣмиятъ братъ. . .

 

* * *

 

Въ празднични дни, когато швъхахме и врѣкахме изъ широкия църковенъ дворъ, народътъ се събираше, следъ отпускъ църква, въ училищнитѣ стаи. Подбуждани отъ любопитство, ние често пѫти напускахме игритѣ и презъ малкитѣ и вѣчно счупени прозорчета на избитѣ се промъквахме въ училището — новото и голѣмо централно училшце, — за да видимъ какво става изъ класнитѣ стаи. Издебвахме мигъ, когато прислугата се подплесне въ разговоръ или се събере на купчинка предъ нѣкоя врата и унесено се заслуша, — дотътряхме се пълзешкомъ до най-близката врата и долепяхме око до нѣкой процепъ на дъсчената ограда или до ключалката. Стаята препълнена съ граждани, между които виждаме и своитѣ — бащи, братя, братовчеди. Отпредъ до черната дъска стои и приказва съ рѫкомахания познатъ учитель. Вглеждаме се втренчено въ него. Той не е както въ училището. Не се шегува, не се усмихва дори. Погледътъ му е строгъ, приказката нервна. Народътъ слуша захласнатъ и отъ време на време кима съ глава или шепне нѣщо, като че се моли . . .

 

Застържатъ съ крака заплѣснатитѣ слуги и ние, като вихрушка, полетимъ по стълбитѣ надолу.

 

* * *

 

Когато постѫпихъ въ I класъ на гимназията, чувството ми за „великото" се бѣ вече поизяснило.

 

 

9

 

Случваше се да излизаме на разходка заедно съ учителитѣ си. Сѫщитѣ ония, които презъ праздиични дни събираха около себе си народа, сега събираха голѣмитѣ ученици отъ горнитѣ класове и така, подъ открито небе, нейде при политѣ на Пелистера, приказваха съ сѫщата сдържана строгость и съ сѫщия жаръ. И у насъ, малкитѣ, се зараждаше зависть къмъ голѣмитѣ и желание веднага да порастнемъ, за да станемъ достойни за тия велики и тайни откровения, отъ които сега усѣщахме само едно непонятно, странно, далечно очарование, което ни притегляше и ни сродяваше съ голѣмитѣ. — Великата и могѫща „тайна" бѣше преплѣла лѫчиста паяжина между малки и голѣми . . .

 

* * *

 

Дѣлнични дни, следъ уроцитѣ, учители се събираха съ ученици горнокласници въ най-скрититѣ стаи на гимназията. Не вече отъ просто любопитство, а отъ едно ясно желание да я изчувствуваме въ себе си, решихме да надникнемъ въ тайната имъ.

 

Издебнахме мѣстото и часа на едно отъ събранията имъ и, тъкмо що бѣха започнали, промъкнахме се заедно съ единъ съкласникъ до самата врата. Нададохъ ухо. Доловихъ ясния и звънливъ гласъ на едного отъ учителитѣ. Не разбрахъ, или — може би — не запомнихъ точно приказката му, знамъ само, че то бѣше нѣщо страшно и почувствувахъ, че всѣка натъртена дума се врѣзва върху кожата ми . . .

 

Стояхме и слушахме настръхнали. Нѣкаква неведома сила ни прикова сякашъ на вратата и, макаръ че душитѣ ни треперѣха отъ страхъ, като омотани въ паяжина мушички, не можехме да се откѫснемъ.

 

Гласътъ на учителя стихна. Ние се успокоихме.

 

 

10

 

Въ душата ни трепна ново, по-дръзко желание: да видимъ учителя. Спогледнахме се и, безъ много колебания, натиснахме бравата и отворихме вратата. Отъ залата пропълзѣ сподавенъ шумъ. Ние замръзнахме на самата врата. Тъкмо насреша ни, застаналъ правъ предъ една маса, г. Даме Груевъ ни се заканваше съ пръстъ. Веднага се врътнахме назадъ и се изтъркулихме като топки надолу по стълбитѣ...

 

На следния день имахме часъ по аритметика. Дойде г. Груевъ, отвори тефтерчето си и се загледа право въ очитѣ ми съ една усмивка, въ която прочетохъ толкова укоръ, колкото шеговитость. Цѣлата ми детска душа изчезна въ могѫщия му погледъ. Той отби очи на страна и заговори съ видима строгость: „Вчера Бадевъ и Ангеловъ . . ." и погледна право въ насъ. Ние чакахме изтръпнали. Той прочете навѣрно тревогата ни въ восъчнитѣ ни лица, отлѣ блага усмивка въ очитѣ си и продължи: „Не си знаеха урока .  . ." Успокоихме се, макаръ че и новия урокъ не знаехме. Та струваше ли си да се безпокоимъ за това! Ние знаехме вече една тайна, и въ срѣдището на тая тайна бѣше той — г. Груевъ. Видѣхме го вчера съзаклятникъ, той знае това и не ни наказва. Между насъ, малкитѣ, и него, голѣмия, има вече една тайна връзка. Та колко струва урока!

 

* * *

 

Най-младиятъ отъ учителитѣ ни по сѫщото време бѣше Тодоръ Лукановъ. Понесълъ отъ студентската скамейка една обичь къмъ човѣка и свѣта, едно презрение къмъ всѣкакъвъ видъ робство, едно пламенно въодушевление отъ борбата за свобода, Лукановъ дойде въ нашия градъ, за да вложи въ великото дѣло на българитѣ-роби богатството на своята природа: една свѣтла жизнерадость, единъ

 

 

11

 

буенъ борчески темпераментъ и една безогледна готовность за жертва. Обичахме го всички — и малки и голѣми, и ученици и граждани. Дали въ душата му бѣ останала нѣкаква следа отъ майчинска набожность, не зная, но въ битолската църква „Св. Богородица" той изпълняваше тогава соловия номеръ отъ едно „Тебе поемъ" на Бортнянски съ истинска религиозна прочувственость. Когато минаваха дисковетѣ за „беднитѣ", Лукановъ пускаше повече отъ най-богатитѣ градски чорбаджии.

 

Научихме се една вечерь, че на следния день трѣбвало внезапно да си замине за България. Съгласихме се и рано сутриньта цѣлиятъ класъ се юрнахме на гарата на изпроводнякъ. На връщане бѣхме закъснѣли за класъ. Единъ следъ другъ ни извика директорътъ Чингелевъ да ни смъмри за „произвола" и да ни предупреди, че ще бѫдемъ наказани строго за самоволна отлѫчка отъ класъ. Изненада ни тая строгость на директора.

 

Всички, и той знаеше, че Лукановъ ни бѣ най-любимиятъ учитель и мислѣхме, че никой нѣма да ни вмѣни въ грѣшка изпращането. Все пакъ, въпрѣки заканата на директора, учителскиятъ съветъ не ни наказа. По-късно разбрахме. Учителитѣ революционери не вървѣли въ кракъ съ любимцитѣ на Екзархията, между които и директорътъ. Екзархията била противница на учителевитѣ деяния, които я били злепоставяли предъ високата султанска власть. Затова директорътъ на битолската гимназия не билъ много очарованъ отъ Луканова и неговитѣ приятели; за това тъй сурово ни мъмра, дето го изпратихме презъ учебното време ... На заседанието на учителския съветъ, обаче, надделѣлъ първиятъ приятель на Луканова — Груевъ. Той убедилъ колегитѣ си, че постѫпки като нашата трѣбвало не

 

 

12

 

да се наказватъ, а да се насърдчаватъ. — Тѣ сѫ първи и надеждни прояви на преданность къмъ учителя — народенъ деецъ — и чрезъ него къмъ самото народно дѣло. Всичко това научихъ по-късно, когато разбрахъ, че името Тодоръ Лукановъ било чуждо име — нашиятъ учитель билъ Мишелъ Герджиковъ

 

* * *

 

Сѫщата година въ града убиха единъ свещеникъ, — протоиерей Ставре, който бѣ извършилъ предателство. Арестуваха мнозина, арестуваха по съмнение и Груева. Ние, двама—трима негови ученици отъ II кл. отивахме понѣкога да го наглеждаме въ затвора. Виждахме го отдалече на двора, за приказка до насъ никога не дойде редъ — никога въ часоветѣ за отдихъ той не оставаше самъ, все имаше нѣкой външенъ при него: или гражданинъ, облѣченъ въ селски дрехи, или селянинъ въ градски. По-късно се научихме, че между тия преоблѣчени посетители на вселюбимия затворникъ, попадналъ на два пѫти и Гоце Дѣлчевъ.

 

Понесе се единъ день изъ улицитѣ весть — не весть, а мълва — че ще го сѫдятъ публично. Емнахме се ние, роякъ хлапетии, въ деня на процеса, та чакъ въ сѫда. Горещъ лѣтенъ день. Въ широкия дворъ на сѫдилището е изопната бѣла лента, подъ която трептятъ огнени езици. Народъ се е натрупалъ още по пладне. На лично мѣсто, до сѫдийскитѣ кресла седятъ вече чуждитѣ консули. Азъ се присламчвамъ нѣкѫде задъ тѣхъ.

 

Пристѫпятъ бавно, важно и строго сѫдиитѣ и заематъ мѣстата си. Народътъ се смълчава въ трепетно очакване. Скамейкитѣ на подсѫдимитѣ сѫ праздни. Разнесе се тихъ шепотъ, който постепенно се усили, като че вѣтъръ засъска презъ храстъ. Гѫстата маса отъ народъ се залюлѣ. Всички свърнаха

 

 

13

 

глави къмъ дворнитѣ врата. Два-три мига и въ ушитѣ ми прозвуча зловещия звънъ на вериги. Направиха пѫть и се заточиха подсѫдимитѣ. Бѣха мнозина. Смъкнаха веригитѣ имъ и задъ всѣкиго застана стражарь съ затъкнатъ на пушката ножъ.

 

Груевъ бѣ застаналъ насрѣдъ веригата съзаклятници. Тукъ той изглежда по-великъ, отколкото на катедрата въ училището. Малката му тогава брадичка сега се губи въ една дълга и гѫста брада, която му дава видъ на светецъ. Подъ високото му ясно, бледо и умно чело грѣятъ пронизнитѣ му очи, отъ които се искри гордость и величие. Редътъ му за разпитъ е далечъ. Той гледа народа и тукъ-тамъ кима съ глава и се усмихва. Въ погледа му прелива вѣра въ светостьта на дѣлото му. Цѣлиятъ народъ него гледа и черпи въ пророческата му фигура обичь и насърдчение.

 

Извикватъ го и захващатъ да го разпитватъ. Той отговаря ясно, високо и спокойно, като че цели не сѫдиитѣ, а народа, — неговиятъ народъ да го чуе...

 

Настана мълчание. После се занизаха присѫди А. „Даме Груевъ, по съмнение, десеть години строгъ тъмниченъ затворъ". Изправихъ се на пръститѣ си и надникнахъ пакъ къмъ него. Той бѣше спокоенъ и все така смѣло и дружелюбно гледаше народа. Стори ми се дори, че се усмихна съ една усмивка, въ която свѣтна гордо съзнание за безмъртието на великото му дѣло.

 

* * *

 

Годината на възстанието — 1903 — ме застигна на прага между малкитѣ и голѣмитѣ: знаехъ вече, че има ученически революционенъ крѫжецъ и поискахъ да се запиша членъ. Записаха ме при всички установени формалности: препорѫка за преданость къмъ великата тайна и за честна служба. И после

 

 

14

 

тържествена клетва въ тъмна стая надъ револверъ, кама и евангелие . . .

 

Деньтъ на възстанието наближаваше. Градътъ взе полека да пустѣе. Селяни малцина идваха, а и граждани поеха къмъ гората. Заминаха и нѣкои по-възрастни другари отъ крѫжеца. Последни трѣбваше да заминатъ водачътъ на ученическия крѫжецъ — Лукановъ, младиятъ поетъ Арсений Иовковъ и моятъ десетникъ Константинъ Георгиевъ, ученикъ отъ V класъ на гимназията.

 

Възложиха ми да изнеса патронитѣ и царвулитѣ имъ до гробищната църква „Св. Недѣля". Тамъ тѣ ще ме чакатъ.

 

Прибрахъ азъ товара си и съ куража на 14-тѣ си години, окрилянъ отъ чувството на „революционера" и отъ съзнанието за клетвата и дълга, презъ локви и тресавища въ околноститѣ на града — по царския пѫть не можехъ да мина — криво, лѣво дотътрихъ се до черквицата. Въ кръчмата, предъ църквата, другаритѣ вече ме чакаха. Освободихъ се отъ товара си и седнахъ при тѣхъ. Свечеряваше се. Мълчание и мракъ постепенно ни обгръщаха. Презъ опушеното прозорче на кръчмата догарящиятъ день хвърляше зракъ върху лицата на тримата млади съзаклетници и тѣ изглеждаха бледи и лѫчезарни и отсѣняха предъ неспокойния ми погледъ нѣкакво героично, непостижимо величие.

 

Трѣбваше да се сбогуваме. Стана Лукановъ — високъ, блѣдъ, тѫженъ и внушителенъ. Въ очитѣ му изгрѣ странно въодушевление.

 

— Ние отиваме, — заговори той тихо и задушевно, — да изразимъ въ живо дѣло своята проповѣдь. Нашитѣ учители сѫ отдавна тамъ. Тамъ е най-великиятъ между тѣхъ — Груевъ. Народътъ е готовъ и само следъ десетина дни ще разтърси веригитѣ. За тоя великъ замахъ сѫ нуждни младъ

 

 

15

 

духъ и млада кръвь и ние ще ги дадемъ. Нищо не става безъ жертви. Свободата на Македония заслужава нашия животъ. Сбогомъ! . . .

 

Цѣлунахме се съ него, после и съ другитѣ двама, които стояха нѣми и просълзени . . .

 

Отидохъ си обратно въ града—гордъ съ тайната, която непосрѣдно вече познавахъ, и обиденъ, че не ми стигаха сили, за да ѝ се отдамъ съ мишцитѣ си и съ кръвьта си . . .

 

* * *

 

Възстанието е въ своя разгаръ. Ние сме все още деца и живѣемъ въ трепетно очакване на нѣщо свѣтло и велико. Презъ деня, свити въ нѣкой зимникъ, подреждаме грижливо пакетчета съ лѣкарства, а по здрачъ се възкачваме на нѣкой ридъ край града и гледаме въ хоризонта гигантски отблѣсъци отъ пожари. И въ душитѣ ни се преливатъ чувства на подемъ и уплаха и си шепнемъ: що войска се източи, що свѣтъ ще загине! И братята ни, и учителитѣ ни, и по-връстнитѣ ни другари, и всички сѫ тамъ! . . . И въ младитѣ ни души се въззема тиха и горестна молитва къмъ Бога за милость и покровителство . . .

 

* * *

 

Изпламтѣ възстанието, угаснаха пожаритѣ, стихнаха гърмежитѣ и въ града ливнаха отъ всички страни бѣжанци — голи, гладни, жалки. И се понесоха зловещи новини: този убитъ, онзи раненъ, онзи плененъ . . . По лицата на всички бѣ застинало безпокойство за самото дѣло. Загина ли и то, изчезна ли въ пепелищата на селата и въ душитѣ на тълпитѣ обездомени?

 

Това безпокойство сподѣляхме и ние малкитѣ и питахме инстиктивно нѣкакъ за . . . учителя,

 

 

16

 

за оня, въ душата на когого се зароди това дѣло и който пръвъ го възвести. Научихме се, че той останалъ живъ и здравъ и тръгналъ отъ село на село, отъ градъ на градъ да просвѣщава съ нова вѣра обезвѣренитѣ и да скѫтва орѫжието за . . . „другъ случай". И възсия образътъ му като чарующо видение въ зловещата нощь, която увисна надъ Македония, и възкръсна отново въ душитѣ на всички разколебаната вѣра. Той вѣрва, думахме си ние, подрастващитѣ вече, ние нѣмаме право да униваме. Едни отъ ученицитѣ му си отидоха — ние трѣбва да ги наследимъ.

 

И се запретнахме да се домогнемъ — съ ума си вече — до великитѣ му завети и тръгнахме по стѫпкитѣ му.

 

Изминаха три усилни години. Случай ме доведе въ Кюстендилъ. Отбивамъ се въ едно кафене. Въ единъ ѫгълъ, стисналъ глава между две рѫце, — Даме. Обадихъ му се, позна ме и седнахъ до него. Бѣше бледъ. На очитѣ му се отсѣняше умора и мѫка. Говоримъ за едно, за друго. Разпитва ме за Битоля. Мисъльта неусѣтно възвива къмъ движението . . .

 

— Вѫтре нови врагове — сърби и гърци — ново тегло, каза Груевъ съ болка, тукъ междуособици, а какъ захванахме! . . .

 

Челото му се набърчи, замълча малко и после добави:

 

— Все пакъ, тамъ е по-добре, по-чисто. Отивамъ тамъ и, може би, нѣма да се върна вече. Това е и желанието ми.

 

И се изпълни желанието му. Даме, великиятъ Даме, не се върна вече отъ тамъ . . .

 

---

 

 

ЖИВОТЪ И ДѢЛО

 

1. ДЕТСТВО И УЧИЛИЩЕ

 

Родно село. Физическа и обществена срѣда. Смилево и смилевчани. Поминъкъ и духовни предимства. Природна интелигентность. Родители. Склонность къмъ учение. Първи отличия. Интересъ къмъ българска история и къмъ революционна литература. Сръбско вѣроломство. Студентство въ София.

 

 

Роденъ е на 1871 год. въ с. Смилево, което отстои на около 25—30 клм. северозападно отъ Битоля.

 

Самото село е загнѣздено между планинскитѣ гребени въ югоизточнитѣ склонове на Бигла планина и това обстоятелство му придава извънредно живописенъ видъ.

 

Лишени отъ условия, за да развиятъ земедѣлско стопанство, смилевчани сѫ подирили поминъкъ въ други посоки на човѣшкия трудъ — въ мнозинството си сѫ майстори зидари. Това обстоятелство имъ е наложило открай време да напускатъ презъ строителния сезонъ селото си, за да дирятъ работа въ близки и далечни градове. Постоянното странствуване, отъ друга страна, ги поставя въ близъкъ и продължителенъ досѣгъ съ културни срѣдища и, разбира се, повдига чувствително общата имъ интелигентность. Отъ всички селяни въ близката околность на Битоля смилевчани

 

 

18

 

сѫ, безъ съмнение, най-живи, най-напредничави и най-интелигентни — почти погражданчени. Собственитѣ имъ жилищни сгради въ селото се отличаватъ по външенъ видъ и по вѫтрешна уредба съ една изисканость отъ гледище на здравни условия, каквато рѣдко намираме изобщо изъ българскитѣ села. Почти всички кѫщи въ селото сѫ дву и тукъ-тамъ триетажни, съ просторни слънчеви стаи, разпредѣлени разумно, съ огледъ на условията за хигиена. Още въ най-старо време, може би, още при настаняването си въ тая область, смилевчани сѫ показвали и опитъ и усѣтъ за сносенъ човѣшки животъ и сѫ уреждали своя домъ почти по градски.

 

Навѣрно тия условия въ домашния животъ и поминъка на смилевчани и планинското разположение на селото имъ сѫ дали дветѣ известни въ цѣлия битолски край отражения: забележителна нѣжность и хубость на смилевчанката и ясенъ природенъ умъ на смилевчанина. По начина на живѣенето си, по изящното си живописно облѣкло и по говора си смилевчани сѫ единъ любопитенъ мияшки островъ въ близката околность на Битоля. Единъ белегъ на напредничавость, който ги отличава отъ цѣлата околность тамъ, е любовьта имъ къмъ учението. Отъ всички близки села Смилево има най-голѣмо и най-хубаво училище, най-много ученици и учители.

 

* * *

 

Отъ такава умна и хубава по душевно и физическо устройство и гиздава по външенъ видъ срѣда произлиза най-въодушевениятъ, най-дейниятъ и най-прозорливиятъ отъ основателитѣ на българското освободително движение въ Македония. Въ външния видъ — високото чело, проницателнитѣ очи, бѣлата и нѣжна кожа на Даме Груевъ — и въ

 

 

19

 

душевнитѣ му склонности къмъ наука, къмъ култура, къмъ свобода и борба за свобода сѫ отразени основнитѣ белези на семейната и обществената срѣда, отъ която произлиза.

 

Както мнозинството смилевски мѫже, и бащата на Груева е билъ дюлгеринъ. И той е скиталъ съ торбичка съ инструменти на гърба отъ градъ въ градъ.

 

Още къмъ 80-тата година на миналия вѣкъ въ Смилево има първоначално българско училище, въ което учителствува единъ отъ стълбоветѣ на голѣмото ресенско семейство Вашеви, издънки отъ което сѫ пръснати до днесъ по разни културни, просвѣтни и сѫдийски служби изъ цѣла България. Даме завършва първото училище съ отличие, което насърдчава родителитѣ му да го изпратятъ въ града за по-високо учение. Тогава въ Битоля има вече полугимназия — до IV класъ. И тукъ Даме Груевъ показва сѫщото трудолюбие, сѫщата интелигентность и завършва IV класъ съ отличенъ успѣхъ. Като ученикъ въ класоветѣ, той проявява интересъ вече къмъ четиво извънъ задължителнитѣ училищни занятия. Груевъ чете жадно и поглъща всичко, което се отнася до българска история география и въ душата му се заражда и расте интересъ, който носи въ себе си зародиша на бѫдещия народенъ апостолъ.

 

Съ усилия на ученолюбивия баща и съ съдействието на близки люде Даме, следъ като завършва Битолското IV класно училище, заминава за Солунъ, дето постѫпва въ V класъ на българската гимназия. Тукъ, въ Солунъ, Груевъ намира поудобни условия да разшири знанията си и да задълбочи интереса си къмъ сѫдбинитѣ на българския народъ въ миналото и настоящето му. Като ученикъ въ V и особено въ последния, VI кл., на

 

 

20

 

гимназията, бѫдещиятъ македонски революдионеръ чете най-усърдно, събира данни и води оживени спорове за ролята на единичнитѣ и най-личнитѣ апостоли на българскитѣ освободителни движения Раковски, Каравеловъ, Ботевъ, Левски, Бенковски и др.

 

Заедно съ нѣколцина свои съвипустници, Груевъ заминава отъ Солунъ за Бѣлградъ, дето имъ била обещана помощь, за да продължатъ образованието си въ Бѣлградския университетъ. Но още следъ първитѣ месеци отъ престоя имъ въ сръбската столица младитѣ македонски студенти сѫ се увѣрили, че за субсидията, която имъ се дава, ще трѣбва да платятъ скѫпо: сърбитѣ ги държали въ една атмосфера, при която не можели свободно да проявяватъ народностното си съзиание и наскоро ги подканили по околенъ пѫтъ, да се изявятъ за сърби. Самъ Груевъ въ споменитѣ си разказва следното за тая страничка отъ живота си:

 

„Въ Солунъ имаше сръбски агитатори, и въ Скопие едновременно. Обеща ни се стипендия и ни се даде. Тукъ можахме да съзремъ сръбскитѣ намѣрения по това, че силно се стараеха да ни внушатъ сръбската идея и да ни наложатъ сръбския езикъ, което още повече ни раздразняваше".

 

Този горчивъ опитъ и това разочарование на бѫдещия македонски апостолъ напомня твърде аналогични страиички отъ дейностьта на българскитѣ революционери отъ времето на Любенъ Каравеловъ. И тогава сърбитѣ сѫ показвали примамливи братски съчувствия къмъ дѣлото и деятелитѣ за освобождение, за да ги използуватъ по-лесно за свои национални и държавни интереси. Познато е коварството на сърбитѣ спроти легията на Раковски и горчивитѣ разочароваиия на самия Раковски, по-късно на Каравелова, Левски и Ботева. Въ довѣрието,

 

 

21

 

съ което Груевъ и неговитѣ другари сѫ приели обещаната отъ сърбитѣ помощь за по-високо образование, въ едно време, когато българщината на Македония не се е оспорвала отъ сръбската политика, и после въ омерзението имъ предъ коварнитѣ намѣрения на „братята славяни", виждаме само повторение на една тѫжна страничка отъ времето на българскитѣ революционни борби. Естествено е, че при първо прозрение въ подлитѣ намѣрения на сръбската „благотворителность", Груевъ напуска Бѣлградъ и се отзовава въ София, гдето се записва студентъ по история въ Висшето училище.

 

 

22

 

2. НАЧАЛО НА РЕВОЛЮЦИОННО АПОСТОЛСТВО

 

Мисъль за борба и организация. Първа младежка студентска организация. Убийството на министъръ Бѣлчевъ. Груевъ въ Битоля. Далечни опити за народна организация. Първиятъ набелязанъ революционенъ крѫжецъ. Задачитѣ. Духовната власть неблагосклонна. Груевъ учитель въ Смилево.

 

 

Мисъль за нѣкаква народна организация за борба противъ робството Груевъ подхранва въ душата си още на ученическа скамейка. Като студентъ въ София тая мисъль се изяснява и постепенно се утвърдява въ душата му.

 

Ето какъ самъ той предава, съ присѫщата на природата му скромность и на езика му простота и лаконичность, процеса на зараждането на мисъльта за организирана революционна борба противъ робството въ Македония:

 

„Следъ убийството на министъръ Бѣлчевъ, въ София се яви у мене първата идея да работя за македонското дѣло: Преди това 3—4 месеца се завзехме студентитѣ македонци въ Висшето училище да се организираме въ името на идеята за самообразование и взаимно влияние. Цельта бѣше: следъ свършване на учението си да се приберемъ всички вѫтре въ Македония, гдето имаше голѣма нужда отъ интелигентни сили. Въ този нашъ тѣсенъ и интименъ крѫгъ вече бѣше се породила идеята да се подеме революционната организация въ Македония. Понеже сръбската пропаганда бѣше, вече захванала да действува въ Македония ние, поради това

 

 

23

 

бѣхме се сепнали и мислѣхме, че трѣбва да се побърза да се тури на дневенъ редъ идеята за освобождението на Македония преди да успѣе сръбската пропаганда да се засили и да раздроби народа. Ние сами бѣхме опитали действието на тая пропаганда. — Въ София повече взаимно се изучавахме. Когато се тъкмѣхме да устроимъ дружество (изработваше се правилникъ — б. Д. Г.), предвиждаше се, целитѣ на дружеството да бѫдатъ научни, а въ сѫщность се готвѣхме да се подберемъ за бѫдеща революционна работа".

 

Тъкмо по това време — 1891 г. — въ София става убийството на министъра на народната просвѣта Хр. Бѣлчевъ. Въ връзка съ това убийство полицията е задържала мнозина софийски граждани, задържала е, поради участието му въ студентската социалистическа група, която е поддържала вечерно училище, и Груева. Следъ разпита сѫ го пуснали. Нѣколко дена следъ това Груевъ заминава за Македония и се заседява нѣколко месеци въ Битоля, гдето не е имало по онова време „нито поменъ за нѣкаква организация" — както самъ се изразява въ споменитѣ си.

 

Още сѫщото лѣто Груевъ замисля да потърси измежду по-интелигентнитѣ българи въ града, предимно между учителството, лица, които би могълъ да възпламени за борба и да образува чрезъ тѣхъ първата революционна ядка. Въ града по онова време имало вече нѣколко основни и едно IV класно училище. Имало е, следователно, много учители, между които Груевъ можелъ да избира подходни за замисъла си лица.

 

Гражданството, и особено еснафитѣ, които за цѣла Македония, и особено за Биголя, играеха срѣдищна роля въ борбата за духовно и политическо освобождение, сѫ извънредно благосклонни

 

 

24

 

къмъ почини за народностни блага. На първо време младиятъ македонски апостолъ се заглежда само къмъ редовехѣ на учителитѣ. И намира, наистина, 5—6 души — Лука Джеровъ, Недѣлко Дамяновъ Куртанчевъ, Никола Кочовъ и др. — и съ тѣхъ образува първия скритъ, само набелязанъ, революционенъ крѫжецъ.

 

Въ София съ другаритѣ си отъ дружбата — Христо попъ Коцевъ, Димитъръ Мирчевъ, попъ Арсовъ — все покойници днесъ — Груевъ е поставилъ една опредѣлена задача на движението, което сѫ замисляли да организиратъ въ Македония, да се действува за приложение на Берлинския договоръ, който предвижда за Македония и за Одринско известна автономия. По-далечни цели за онѣзи времена не сѫ си поставяли. Въпрѣки пламенната си младость, установили сѫ се, очевидно, на внушенията на политическия реализъмъ: да разрешаватъ въпроситѣ споредъ обективнитѣ възможности и споредъ важностьта имъ — на етапи. Така се обяснява отсѫтствието на непремирима крайность въ замисленитѣ и ненаписани задачи на македонското освободително движение, така както сѫ се зародили и оформили въ съзнанието на първия македонски апостолъ и неговитѣ другари. Що се отнася до външното устройство и до срѣдствата на замислената организация, „дружбата", начело съ Груева, е приела за образецъ революционната организация въ България преди освобождението.

 

„Мислѣхме, пише самъ Груевъ, да действуваме по примѣра на Ботевъ, Левски, Бенковски и пр. И бѣхме изучили тая организация. Запискитѣ на Захари Стояновъ напр. бѣха ни повлияли и изобщо дотогавашната българска революционна книжнина."

 

Отъ малкия крѫжецъ въ Битоля Груевъ се заема да създаде дружба, която да послужи като

 

 

25

 

първа основа на движението. Изработва се съответенъ уставъ, но дружбата все пакъ не е могла да се установи и укрепне. Причина за това, споредъ споменитѣ на самия Груевъ, била неблагосклонната намѣса на тогавашния български архимандритъ въ Битоля — Козма, който по-късно стана Дебърски владика и показа достойнство на истински народенъ пастиръ: когато сърбитѣ презъ 1913 год. поискаха да го откѫснатъ отъ патството му и да го прогонятъ отъ Македония, стариятъ владика се яви лично предъ сръбскитѣ пандури и имъ заяви, че никоя сила не може да го откърти отъ пасомитѣ му и че е решенъ да умре между тѣхъ, на своя земя. Сѫщиятъ тоя народенъ владика-борецъ двайсетина години по-рано се отнесълъ неблагосклонно къмъ единъ починъ за борба за освождение чрезъ революционни срѣдства.

 

Друго не би могло и да се очаква. Единъ прѣкъ органъ на Екзархията не можеше въ онуй време да мисли и да действува различно отъ главата на българската църква. А главата — Екзархътъ смѣташе, че не съ революционенъ скокъ, а съ постепенни духовни и общо-културни придобивки ще може по-лесно да се стигне до по-широки административни и политически права за българитѣ въ Отоманската империя. На основата на това различие въ методитѣ на борбата изникваха по-късно и се разрастваха недоразумения между Екзархията и представителитѣ на революционното движение. Архимандритъ Козма, колкото и да бѣше самъ борческа натура, не можеше да одобри единъ починъ, който противоречи на разбиранията на висшето църковно рѫководство.

 

Като се научилъ за дружбата, която се тъкми въ Битоля, архимандритъ Козма повикалъ при себе си нѣкои отъ членоветѣ ѝ и успѣлъ да ги разубеди

 

 

26

 

и отклони. Закрепването на дружбата съ уставъ е било осуетено.

 

Съ цель да се създадатъ по-яки и по-трайни връзки, отъ една страна, между самитѣ членове на тая дружба, която щѣла да си остане тайна и ограничена по съставъ, и отъ друга — между тѣхъ и гражданството, Груевъ е намислилъ да се основе въ Битоля една „околийска заемна библиотека". Но осуетена веднажъ самата дружба, пропадналъ и тоя починъ за по-широка народна просвѣта. Груевъ получава назначение за учитель въ родното си село Смилево и заминава за тамъ. Като учитель той влиза въ прѣкъ досѣгъ съ люде отъ народа, съ съселянитѣ си и захваща издалечъ да опитва почвата за едно народно дѣло, което да се разшири и разрастне до степень да обхване цѣла Македония. Въ Смилево се задоволява, все пакъ, съ проповѣдь, която само отдалече загатва за политическа борба. Открилъ вечерно училище, въ което давалъ обща просвѣта. Селянитѣ го слушатъ, защото го тачатъ като уменъ и честенъ „даскалъ". Груевъ би могълъ да ги увлѣче и свърже въ нѣкакво „дружество", но агитацията му не отива до тамъ. Хвърлилъ само тукъ-тамъ семе на бунтъ и рекълъ да го остави само да покълне. Теглило го нѣщо къмъ повече люде, къмъ по-голѣмо селище съ по-сложенъ животъ и съ по-дейни отношения къмъ турската власть. И поискалъ да го премѣстятъ въ Прилепъ.

 

 

27

 

3. УЧИТЕЛЬ ВЪ ПРИЛЕПЪ

 

Ученолюбието на прилепчани. Обществената имъ пресмѣтливость и консерватизма имъ. Груевъ изпитва предпазливо почвата. Той е предмегь на любопитство и на разузнаване. Подозрение въ идеитѣ му. Груевъ билъ безбожникъ и бунтовникъ. Социализмътъ на Груева. Произходътъ и сѫщината му.

 

 

Прилепъ, градътъ на знаменития владика Методи Кусевичъ, който като лъвъ се бори най-напредъ за пропѫждане на гръцкото духовенство отъ родния му градъ, после за достойно мѣсто на македонското представителство въ църковния съборъ въ Цариградъ и, най-после, за намѣса на европейската съвѣсть въ всебългарскитѣ страдания следъ Априлското възстание, приема новия учитель съ довѣрие и внимание. Прилепчани сѫ много ученолюбиви и, разбира се, за училищата си залѣгатъ още въ най-ранния периодъ отъ народностното пробуждане на Македония. Канили сѫ, както е известно, познати учители педагози отъ Горно-българско — такъвъ е напр. бележитиятъ учитель-мемоаристъ Добри Ганчевъ. Тукъ сѫ учителствували още велешанинътъ Джинотъ, сполучливо именуванъ македонски Раковски, поради рѣдко темпераментното му родолюбие, Димитъръ Миладиновъ и много други лични за времето си учители. Редомъ съ ученолюбието си прилепчани показватъ и едно кораво родолюбие, което всѣкога се свързва съ известна обществена пресмѣтливость. Груевъ добре е

 

 

28

 

преценявалъ тая добродетель на прилепчани. Знаелъ е, отъ друга страна, готовностьта имъ за жертви въ името на народнитѣ въжделения и, споредъ това, нагодилъ проповѣдническото си дѣло въ тоя градъ на корави българи. Поелъ редовната си учителска работа въ основното училище и въ прогимназията и, едновременно съ това, чрезъ непрекѫснато и близко общуване съ по-буднитѣ и по-напредничавитѣ граждани, подхвърлялъ предпазливо идеята си за организирана борба противъ режима на робството, като подбиралъ измежду познайницитѣ си люде, удобни за такава тайна борба. Самъ Груевъ съобщава въ своитѣ спомени, че дори учителитѣ въ Прилепъ „били съ консервативни идеи, та не могло нищо да се стори съ тѣхъ по идеята". Това, все пакъ, не му е прѣчело да подхвърля, при удобни случаи, семената на тая „идея". Защото консерватизмътъ на прилепчани се размеква бърже, когато се убедятъ въ една истина. Тогава тѣ ставатъ толкова преданни и упорити привърженици на новото, колкото сѫ били фанатични защитници на старото. Защото въ психологията на прилепския българинъ има една неизмѣнна и ясна основа — родолюбието му и ученолюбието му. И когато известенъ починъ се отнася до една отъ тия основи, тѣ го приематъ, може би, на първо време съ колебанията на мѫдрецитѣ, но приематъ ли го веднажъ, следватъ го съ упоритостьта на фанатицитѣ.

 

Както въ всѣка българска провинция по онуй време, пъкъ и сега, около всѣкой гостенинъ-пришелецъ се създава бърже особенъ интересъ: кой е, отъ кѫде е, какъвъ е и пр. Издирва се родословието, качествата и недостатъцитѣ му. Пишатъ се, разписватъ се писма, търсятъ се сведения за житието, битието му, проследява се пѫтя на движението му, изучава се по тоя начинъ миналото му;

 

 

29

 

разпитватъ се хазяитѣ му за навицитѣ на интимния му животъ . . . И се създава около личностьта му мълва, понѣкога истински легенди . . .

 

Разбира се, и Груевъ не е можалъ да избѣгне въ Прилепъ тая слабость на любознателната българска провинция. Стѫпилъ, не стѫпилъ въ града, той става предметъ на наблюдения и . . . всѣкъкъвъ видъ изучвания. Трѣбва да се знае, че учительтъ по онуй време, особено пъкъ класниятъ, е билъ гледанъ, цененъ и таченъ като ученъ и мадъръ съветникъ за гражданитѣ и, ако е ергенъ, като срѣдище на любопитство за момитѣ. Навѣрно Груевъ много бърже е изстудилъ интереса и надеждитѣ на прилепскитѣ моми, защото съ природата си и съ идеитѣ си бѣше чуждъ на всѣкакви нѣжни отношения и вълнения и неподатливъ за удобствата на семейството. И младъ, и благъ, и хубавъ съ външностьта си, и уменъ, и честенъ и благовъзпитанъ въ обноската си, и надежденъ съ науката и съ професията си — всички качества за нѣженъ приятель, за достоенъ годеникъ и за вѣренъ и прибранъ съпругъ. И все пакъ за жената, за любовьта, за семейството Груевъ бѣше студенъ и непристѫпенъ самотникъ. Не бѣше саможивъ по природа, какъвто бѣше напр. приятельтъ му Пере Тошевъ — това би било несъвмѣстмо съ апостолската му мисия. Наопаки, Даме Груевъ бѣше извънредно общителенъ и достѫпенъ човѣкъ, но понеже отъ ранна младость се бѣ увлѣкълъ въ идеи и копнежи, които предполагатъ преди всичко себежертвуване, за радости отъ лично, сърдечно естество, и за грижи за топло и удобно мѣсто въ живота, бѣше станалъ негоденъ. Хубавитѣ слабости въ човѣшката природа не ги ненавиждаше и не ги преследваше у другитѣ. Съветваше дори да не следватъ неговия примѣръ, защото съ тънкия си критиченъ умъ разбираше, че

 

 

30

 

радостьта въ личния животъ не е несъвмѣстима съ обществения дългъ, наопаки, тя може да ободрява и да подбужда къмъ подвигъ. Самъ той, обаче, мислѣше за себе си, като познатия Ибсеновски герой, че колкото по-малко лични задължения и връзки има човѣкъ въ живота си, толкова е по-свободенъ да се отдаде на голѣмо обществено дѣло.

 

Колкото и да бѣше чуждъ на самонадеяность и на мания за голѣмство, Груевъ мълчаливо въ себе си разбираше, че назначението му е да бѫде не „единъ отъ мнозината", а апостолъ-водачъ, за когото тъкмо тая свобода е насѫщна потрѣба. И до края на живота си остана вселюбимъ и вселюбящъ самотникъ. И може би, въ историята на македонското освободително движение остана да стърчи единственъ борецъ, който не свърза въ живота си нито една нѣжна връзка и не стана предметъ нито на една женска клюка. Въ живота и въ дейностьта на Дамянъ Груевъ не се заплита нито едно име на жена.

 

Въ замѣна на това още първитѣ стѫпки на учителството му въ Прилепъ се спъватъ отъ интриги отъ по-друго, обществено естество. Прилепчанки престанали да се интересуватъ за житието—битието му, за това пъкъ прилепчани проследили издалечъ живота му, и установили, че въ София Груевъ се е бъркалъ въ социалистически сдружения и за това билъ изключенъ и отъ университета. Ясно и просто, новиятъ учитель е социалистъ, което на тогавашния езикъ значело бунтовникъ, противъ държавата, противъ Бога, противъ морала и пр. Това подозрение му затваря вратитѣ на народното довѣрие и на много човѣшки сърдца. Едно подозрение, което има изворитѣ си и формалното си оправдание въ обстоятелството, че бѫдещиятъ апостолъ на македонското освободително движение

 

 

31

 

е попадналъ, като студентъ въ София, въ срѣда отъ младежи-социалисти и дори въ единъ студентски социалистически крѫжецъ.

 

Като се знае, че въ началния периодъ на своето развитие въ България социализмътъ се отождествява съ борба за човѣщина, борба на подтиснати срещу всѣкакъвъ видъ подтисничество, обяснимо е, че всѣки младежъ, съ идейно-обществени разположения на природата си, скланяше непременно къмъ него презъ годинитѣ на учението си и на обществената си ориентация.

 

Даме Груевъ, който още като ученикъ се зачита и задълбочава чрезъ българската революционна литература въ апостолството на Левски, въ идеитѣ на Каравелова и въ подвига и буйството на Ботева, и на студентска скамейка подхранва вече смѣли кроежи за борба въ Македония, не може да избѣгне притеглящата магия на социализма. Той не отдѣля нито една минута отъ времето си за голѣмитѣ въпроси на марксизма. Въпроситѣ дали стопанскитѣ форми на живота опредѣлятъ човѣшкото съзнание, дали идеята или материята е първична, дали човѣкъ е изключителна рожба на външната действителность, дали личностьта движи историята, и пр. и пр. — тия въпроси не сѫ смущавали духа на утрешния бунтовникъ и той никога — нито въ събрания и беседи изъ партийни клубове, нито пъкъ въ тежки книги — не е търсилъ разрешението имъ.

 

Социализмътъ на Груева съдържалъ само една истина и ималъ само една стойность: че съчувствува и подържа борбата за свобода на робитѣ. Още като студентъ долавялъ, и въ Македония се е убедилъ, че би било сѫщински абсурдъ да се създаватъ по изкустенъ начинъ съсловни отношения въ Македония и че за дѣлото на освобождението ще

 

 

32

 

бѫдатъ потрѣбни едновременно усилията на майстора и чирака, на чорбаджията и бедняка — все равноправни или еднакво безправни роби на султанската тирания. Въ самата Македония подъ влияние на Груева, или на Ботева, или на други убедени пионери на марксовото учение, борбата за политическо освобождение се явява въ оценката на отдѣлни екзалтирани революционери подъ разни социалистически етикети, безъ никога да е отлѫчвала капиталъ отъ трудъ, работникъ отъ работодатель. Подъ широкото знаме на политическото съзаклятие въ Македония се събираха и работѣха честно и преданно лица и отъ по-крайни идейни отсѣнки — комунисти, анархисти — и никога въ първитѣ десетина години отъ живота му, не се опитваха да подчиняватъ самото движение на идеитѣ си. Наопаки, тѣ се нагаждаха къмъ чисто политическия и националистическия характеръ на борбата. Така солунскитѣ атентатори се оформиха въ герои и мѫченици за родъ и родина. Така Михаилъ Герджиковъ стана най-добъръ приятелъ на родолюбивитѣ еснафи отъ Битоля и пр.

 

Такъвъ платонически характеръ сѫ имали социалистическитѣ идеи на Груева презъ университетскитѣ му години. По-късно, когато закипѣ борбата, въ нейния широкъ разливъ изчезна и споменътъ на Груева за „социализма" му отъ студентскитѣ години.

 

Гражданството, навѣрно и интелигенцията въ Прилепъ по онова време — 1893 год. — е виждало социализма преди всичко като отрицание на религията, на морала, на семейството, та го е приемала като идейна или нравствена зараза, едва ли не като проказа.

 

„Учителитѣ странѣха отъ мене, — съобщава Груевъ, като се бѣ разчуло, че съмъ изключенъ отъ висшето училище въ София и че съмъ заразенъ отъ социалистически идеи".

 

При такава

 

 

33

 

атмосфера на подозрение и недовѣрие, разбира се, не му е било възможно да разкрива и да прокарва идеи и почини за тайна борба противъ робството. И на следната 1893 год. отива въ Солунъ, дето се настанява на работа въ печатницата на Коне Самарджиевъ.

 

 

34

 

4. ГРУЕВЪ ВЪ СОЛУНЪ

 

Между познати съмишленици и сътрудници. Тайни срещи. Начало на революционна организация. Първо установено рѫководство. Уставъ. Задачи и срѣдства. Реализъмъ въ основата на движението. Политическо ясновидство на Груева. Съзнание за водаческа отговорность.

 

 

Тукъ, въ Солунъ, Груевъ заварва стари познайници, съ които е ималъ вече по-рано случаи да размѣни мисъль и кроежи за организиране на народни сили въ борбата за освобождение. Ето най-личнитѣ отъ тѣхъ:

 

Петъръ попъ Арсовъ, родомъ отъ Велешкото село Богомила, знаменитиятъ идеалистъ-мълчаливецъ, който следъ народната злополука отъ войнитѣ, не можеше да понася и да се примири съ междуособнитѣ борби въ македонското движение и предпочете да се самозатвори десетки години въ студено уединение далече отъ срѣдището, дето се пораждаха и разгаряха тия борби — почина въ Костенецъ, почти отчужденъ отъ всички нови приемници на неговото дѣло въ предѣлитѣ на Македония и вънъ отъ нея, безъ никога да е престаналъ да мисли и да тѫгува за родната си земя; умрѣ на 1 януарий 1941 г., почти въ надвечерието на германския пристѫпъ въ Югославия. Остави неиздадени бележки, спомени, размишления, отъ които се вижда неугасимата му преданность къмъ дѣлото на Македония.

 

Антонъ Димитровъ, родомъ отъ с. Айватово,

 

 

35

 

Солунско. Възпитаникъ на турско училище, той бѣше много години преподаватель на турски езикъ въ българскитѣ гимназии въ Солунъ и Битоля, по-късно стана и членъ на турския сѫдъ; образованието и сѫдийската служба му служеха само като удобно прикритие за дейното му участие въ политическото съзаклятие; помина се следъ последната свѣтовна война въ София.

 

Д-ръ Христо Татарчевъ, родомъ отъ Ресенъ, сѫщо така личенъ деецъ отъ първитѣ основателни редици на македонското освободително движение. Той бѣ дълго време и задграниченъ представитель на македонската революционна организация следъ като тя се разрастна и обхвана почти цѣлата територия на Европейска Турция; и той е отъ ония македонски деятели, които вложиха въ движението трудъ и грижи, и вѣра, и всичкитѣ си упования, и когато го видѣха да се отклонява въ слѣпа уличка, заминаха въ чужда далечна земя, може би за да го съзерцаватъ въ спомени за нравственото му величие и да не го виждатъ въ иовитѣ му изпитания...

 

Хаджи Николовъ, кукушанецъ, книжарь и печатарь въ Солунъ; той сѫщо дълго време бѣ между интелектуалнитѣ водачи на движението, на което се отдаде не само съ труда и мисъльта си, ами и съ професията си — помина се сѫщо въ София подиръ първата свѣтовна война.

 

Христо Батанджиевъ, родомъ отъ Гумендже, най-напредъ учитель въ Солунъ и после дълго време секретарь на солунската църковна община; презъ Балканската война бѣше секретарь на солунската митрополия; въ разгара на междусъюзническата война, заедно съ мнозина солунски българи, начело съ архимандритъ Евлоги, бѣ натоваренъ на параходъ за нѣкой гръцки островъ; на пѫтъ бѣ звѣрски убитъ отъ евзонската охрана и хвърленъ въ морето заедно съ архимандрита.

 

 

36

 

Това сѫ приятелитѣ на Даме Груевъ, съ които той открито и смѣло заговаря за организирано народно движение. Като се знае, че мисъль за подобна организация Груевъ е подхвърлялъ, макаръ и само за опитъ издалечъ, на много мѣста, едва ли би могло да се установи съ неоспорвана точность, кои сѫ първитѣ основатели на македонската революционна организация. Едно е, все пакъ, съвсемъ положително: че съ поменатитѣ по-горе приятели Груевъ слага и формалното начало на революционното движение, като му опредѣля съ съответни статути съставъ, рѫководство, задачи и срѣдства. Самъ той въ споменитѣ си загатва, че съ сѫщитѣ тия приятели е говорилъ за сѫщия починъ и другъ пѫть и на друго мѣсто — сега го само подновяватъ. Разбира се, не вече като случайна и платоническа размѣна на мисли, а съ ясно опредѣлена задача. Въ нѣколко тайни срещи изработватъ проекто-уставъ.

 

Като първа задача на борбата тѣ вписватъ въ устава приложение на Берлинския договоръ. Това обстоятелство сочи за политическа мѫдрость у основателитѣ на македонското освободително движение. Характерно е това особено за природата на първия отъ първитѣ основатели — Даме Груевъ.

 

На ранна младость още той показва единъ тактъ, единъ усѣтъ за политически реализъмъ, който го предпазва отъ увлѣчения и крайности, присѫщи почти на всѣка младость при подобни случаи, т. е. при заговори противъ едно потисничество. На 22-23 годишна възрасть апостолътъ на македонското освободително движение показва повече мѫдрость, отколкото темпераментъ. Груевъ не дава воля на младенческо въображение: не вижда непобедими полкове отъ революционери, които сломяватъ военнитѣ сили на султанитѣ, не вижда и мощни съюзни сили,

 

 

37

 

които ще подпомогнатъ дейно пристѫпа на тия полкове. Той и не помисля да сгромоли съ бойнитѣ сили на народното съзаклятие турската империя за кѫсо време и да възстанови веднага Българската държава въ Санъ-Стефанскитѣ ѝ граници. Груевъ още въ първитѣ си водачески прояви е реалистъ и се движи по линията на възможното, постижимото.

 

Берлинскиятъ договоръ установяваше за откѫснатитѣ отъ България български провинции известни автономни права, които турцитѣ, опрѣни на международни съревнувания и интриги, заобикаляха, не признаваха, не прилагаха.

 

Една борба за прилагане на официално прието задължение отъ страна на държавната власть би била посрещната съ готовность отъ страна на непосрѣдно заинтересованитѣ, съ съдействие отъ страна на братски съседи и съ съчувствие отъ културна Европа. Не може да има съмнение, че ако основателитѣ на македонската борческа организация бѣха се увлѣкли въ по-крайни задачи: да сгромолятъ турската империя и да възстановятъ Санъ-Стефанска България — починътъ имъ би билъ смѣтнатъ като Донъ-Кихотски пристѫпъ, като увлечение на незрѣли люде, които не преценяватъ нито собственитѣ си сили, нито силитѣ на противната страна и се впускатъ въ една борба, която далечъ надхвърля моралнитѣ и материалнитѣ имъ възможности. Противна страна въ тая борба трѣбваше да се смѣга не само Турция съ военната и политическата си сила. Противници на подобни домогвания на българитѣ отъ Македония само десетина петнадесеть години подиръ решението въ Берлинъ биха били всички европейски държави, които преследваха свои цели на Балканитѣ, на близкия изтокъ и по Срѣдиземно море.

 

Оказа се, че Груевъ е виждалъ доста ясно тия противоречия, та е приелъ като задача на движението

 

 

38

 

скромното, оправданото, легитимното искане за приложение на берлинскитѣ решения. Този тактъ, тая обществена мѫдрость, тоя усѣтъ за политически реализъмъ, тая разумна мѣрка за възможности характеризиратъ още първитѣ водачески стѫпки на апостола на освободителната борба въ Македония.

 

По-късно, въ развитието на движението, тѣ се оформяватъ въ единъ установенъ характеръ, въ едно съзнание за апостолска и водаческа отговорность и се проявяватъ: предъ широкия народъ въ подкупваща достѫпность, при спорове съ приятели въ убедителна прозорливость, при опасность — въ героично себеобладание. На 22—23 годишна възрасть Груевъ показва вече добродетели, които предопредѣлятъ апостолската и водаческата му служба по цѣлия пѫть на движението до сетния му часъ.

 

 

39

 

5. ВѪТРЕШНА МАКЕДОНСКА РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ

 

Първиятъ уставъ. По запискитѣ на Захари Стояновъ. Първитѣ комитски набѣги, отзвуци отъ българскитѣ възстания. Централенъ Комитетъ. Клетвата. Загадки за сръбската пропаганда. Грижата на Груева. Погледъ къмъ младитѣ. Груевъ между ученици-горнокласници.

 

 

Уставътъ на Вѫтрешната Македонска Революционна Организация, се изработва по образеца на организацията въ България, заетъ и изученъ отъ знаменититѣ „Записки" на Захари Стояновъ. И това е съвсемъ естествено. Освободителното движение въ Македония въ най-първичния си видъ — спородичнитѣ комитски набѣги и възстания изъ разни македонски краища  е единъ закѫснѣлъ отзвукъ, едно естествено продължение на възстанията въ освободеното княжество. Тукъ, въ Македония, тѣ се подбуждаха и отъ една надежда за военна помощь вече своя, българска. Съвсемъ редно е, прочее, опититѣ, усилията да се канализиратъ въ едно организирано движение, да следватъ въ общи черти сѫщия пѫть — пѫтя начертанъ отъ Левски, Каравеловъ, Бенковски и др., като се съобразятъ, разбира се, съ новитѣ и мѣстни политически и национални условия.

 

Следъ като приема устава, първата рѫководна революционна група, поразширена отъ нови съмишленици, основава вече първа ядка на тайна организация, съ централенъ комитетъ и съ клонове. Въ

 

 

40

 

устава е предвидена, както е редно, и клетва съ текста, съ обстановката и съ дѣла обредность. Презъ тая клетва минаватъ основателнитѣ членове и първитѣ имъ съдейници.

 

Въ своитѣ кѫси спомени около това събитие Груевъ напомня за сръбската пропаганда въ Македония.

 

„Въ правилника, пише той, не се предвиждаше нищо за сръбската пропаганда, но се имаше предъ видъ да се предварятъ нейнитѣ следствия като се свести народътъ" . . .

 

Самъ Груевъ имаше опита на сръбското коварство: сърбитѣ се бѣха опитали да изкусятъ самия него чрезъ стипендия и да го увлекатъ въ своитѣ попълзновения. Той знаеше, отъ друга страна, че въ единъ-два града изъ Македония и тукъ-тамъ изъ нѣкои села се бѣха опитвали да създадатъ огнища на пропаганда, и съвсемъ не бѣше склоненъ да ги остави свободно да купуватъ съ пари човѣшки съвѣсти. Но разбираше отъ друга страна, че задачитѣ на движението сѫ пошироки отъ съображенията и на най-просвѣтения национализъмъ, — особено за престижа му предъ външния свѣтъ— се надѣваше, че въ широката мрежа на движението, когато то се разрастне, ще изсъхнатъ като мухи въ паяжина тия незначителни гнѣзда на морална поквара. И предпочете да остави пропагандаторскитѣ домогвания на сърбитѣ да се стопятъ въ българската народна съвѣсть.

 

За една борба, която предполага въодушевление и рискъ, най-добре подхожда, разбира се, младостьта. Младитѣ стигатъ по-бърже съ сърдцата си тамъ, кѫдето старитѣ стигатъ съ мѫдростьта си. Самъ младъ, Груевъ е разбиралъ това и съ ума си, та още въ първитѣ дни на организираното движение обърналъ особено внимание на по-зрѣлитѣ ученици отъ горнитѣ класове на гимназията. Презъ първата 1893—94 уч. година въ тайната сѫ били

 

 

41

 

посветени, следъ съотвстна клетва, трима ученика, които свършвали вече солунската гимназия. Така, едновременно съ тайната организация на зрѣлитѣ и възрастнитѣ македонци, въ Солунъ се поставя начало и на ученически революционенъ крѫжецъ, който, безъ да се отдѣля съ особени цели и срѣдства, различни отъ уставнитѣ на голѣмата организация, се разпростира постепенно въ всички български гимназии въ Македония. И отъ тия крѫжоци излѣзоха, както ще видимъ по-долу, революционни водители, достойни следовници и приемници на все любимия учитель Груевъ.

 

 

42

 

6. РЕВОЛЮЦИОННО АПОСТОЛСТВО

 

Простиране на организационна мрежа. Обиколка изъ солунския окрмгъ. Сондажи въ Щипъ. Революционна ядка въ Неготинъ. Отново въ Прилепъ. Въ Битоля съвещание съ Пере Тошевъ. Комитети въ Охридъ, въ Струга и въ Ресенъ.

 

 

Започната веднажъ тайната борба, тя увлича все повече и поглъща въ себе си всички суети и грижи на всѣкидневния животъ. Никаква частна служба за прехрана не може да задържи Груева на едно мѣсто. Свършила не свършила учебната година презъ лѣтото на 1894 г., той напуска книжарницата на Самарджиева въ Солунъ и заминава за Щипъ съ цель да изпита почвата за семето на движението. Това посещение е само една точка отъ плана му да обиколи много градове и села, за да простре на широко мрежата на организацията. Благодарение на неотразимо благия си характеръ, на общителностьта си, въ Щипъ Груевъ създава около личностьта си атмосфера на почить и довѣрие. Видни граждани го поканватъ да остане за следната учебна година учитель въ града имъ. Отъ частни разговори тукъ съ отдѣлни лица Груевъ заключава, че е все още рано да заговори за голѣмата тайна . . .

 

Стяга куфарчето си младиятъ апостолъ и се отправя за Неготинъ — Кавадарци — една область край Вардарско, истинска крепость на българщината. Никога въ турско време не е стѫпвалъ въ тия мѣста агентъ на противобългарска пропаганда. Покъсно въ сръбско време, тукъ сръбскитѣ сѫдилища

 

 

43

 

имаха най-често работа съ „бугарашко" твърдоглавство. Духъ на българщина се усѣща тукъ не само въ хубавия, звучния и чистия български езикъ на населението, ами и въ борческата му традиция. Не е, разбира се, само това обстоятелство, което притегля тъй рано вниманието на Груева върху тоя край. Тамъ, въ Неготинъ, той има вече познати, които сѫ показали готовность за сътрудничество въ великото начинание. Тамъ е напр., Минджовъ, посветенъ още въ Солунъ, навѣрно между тримата отъ последния класъ на гимназията. Чрезъ него Груевъ влиза въ връзка съ други по-първи люде отъ градчето — Иванчо Недковъ, търговецъ, Пане Ивановъ, главенъ учитель, Янаки Илиевъ, занаятчия и съ тѣхъ образува по уставнитѣ предписания, т. е. съ клетва, първата организационна ядка вънъ отъ срѣдищната въ Солунъ. Остава имъ преписъ отъ устава, дава имъ съответни напѫтствия и поема апостолския пѫть въ други посоки. Отива въ Прилепъ.

 

За една година и тамъ е повѣялъ новъ вѣтъръ. Груевъ намира и въ Прилепъ единъ-двама граждани, съ които е ималъ вече случай да приказва, самъ той или нѣкой другъ, за народното начинание и сѫ показали разположение да го следватъ — Алексо Пановъ, Йорданъ Гавазовъ, Юрданъ попъ Константиновъ. Груевъ не се колебае, не се церемони. Усеща здрава почва подъ краката си и ги посвещава. И тукъ устройва по сѫщия начинъ „мѣстенъ комитетъ". Отъ тамъ въ Битоля, дето заварва близкия си приятель и колега отъ предната година въ Прилепъ — Пере Тошевъ. Той е билъ готовъ за идеята на движението доста отдавна.

 

Още въ Прилепъ двамата добри приятели сѫ размѣняли мисли и кроежи за такъвъ починъ. Но

 

 

44

 

и двамата се съгласили, че въ града нѣмало още назрѣли условия. Тошевъ, който бѣше извънредно мѫдъръ и честенъ човѣкъ, не бѣше достатъчно предприемчивъ, за да пристѫпи по собственъ починъ къмъ живо дѣло въ такава посока. Склоненъ, отъ друга страна, къмъ усдинение и размишление, той е прекаралъ почти цѣла година въ Битоля безъ да създаде поне една малка аудитория за революционна проповѣдь. По-късно той, благодарение на високо моралната си природа и на критичната си мисъль, се издигна до рѫководнитѣ постове на революционната организация. Но всѣкога мисъльта му е изминувала дълъгъ пѫть, за да стигне до едно решение.

 

Сега Груевъ въ Битоля го тласва къмъ дѣло и заедно, като добри и едномислени приятели, скрояватъ набърже плана, подбиратъ белязани вече отъ първия престой на Груева въ Битоля учители и интелигентни граждани и за нѣколко дена стъкмяватъ „мѣстенъ комитетъ" по уставната процедура. За тия тайни срещи и беседи и за първия „мѣстенъ комитетъ" въ Битоля си спомняше по-късно единъ отъ първитѣ му членове — Недѣлко Дамяновъ, който по онова време е билъ учитель, по-късно стана търговецъ въ града.

 

„Колкото да изглеждаше младъ, Груевъ имаше нѣкаква вѫтрешна сила, която му придаваше неотразима власть на апостолъ. Започваше обикновено съ шеги, които разсмиваха и създаваха въ малкото събрание атмосфера на сърдечность и довѣрие. Като че първата му задача бѣше да пропѫди отъ душитѣ ни всѣкаква боязънь и после постепенно приказката му добиваше силата на неотразимо внушение. Самъ той бѣше толкова убеденъ въ истинитѣ, които ни съобщаваше, и тъй много вѣрваше въ успѣха на начинанието, че въ кроткото

 

 

45

 

му и достѫпно слово не можеше да се долови нито сѣнчица на колебание. И може би защото самъ вѣрваше толкова искрено, повѣрвахме му веднага и ние и само въ две или три срещи приехме предложението му, образувахме мѣстния комитетъ" [*].

 

Бързиятъ успѣхъ въ Прилепъ и Битоля насърдчава Груева. Той бърза да обиколи колкото може по-вече градове сѫщото лѣто, та въ началото на следната учебна година да може да простре мрежата на организацията по-нашироко между народнитѣ слоеве и да се заработи трѣскаво за подготовка на крайнитѣ задачи на движението.

 

Груевъ е разбралъ много добре, че първиятъ дѣлъ отъ тая подготовка е най-лесниятъ — най-малко е растоянието отъ него — инициатора, апостолъ — до първитѣ единични сподвижници интетелигенти, които морално били вече готови за такова причастие. По-тежъкъ е вториятъ етапъ — разстоянието отъ мѣстнитѣ комитети до народа — за него сѫ потрѣбни и по-вече усилия и по-дълго време. Груевъ не си е правилъ илюзии въ тая посока и никога не е бивалъ склоненъ къмъ авантюристични актове. Преценявалъ е отъ друга страна, че не бива да се губи нито една минута, за да се изпълни първата точка на голѣмия планъ — да се създадатъ първитѣ комитетски тѣла.

 

Едва довършилъ последнитѣ думи отъ беседата си подиръ клетвата на битолчани, въодушевениятъ младъ апостолъ поема за Ресенъ, дето предстояло освещаване на нова българска църква, което му послужва като прикритие на пѫтуването. Отъ тамъ въ Охридъ, въ Струга и обратно въ Битоля.

 

 

*. Този споменъ на Недѣлко Дамяновъ съмъ записалъ като впечатление отъ единъ разговоръ съ него въ Битоля презъ 1912 г.

 

 

46

 

толя. И въ тритѣ градчета основалъ малочленни комитети.

 

Отъ цѣлото това апостолско пѫтуване Груевъ се връща ободренъ, насърдченъ — навсѣкаде проповѣдьта му и починътъ му сѫ били приети и подети съ въодушевено одобрение. Отъ срещитѣ си съ граждани и учители пламенниятъ революционеръ се е убедилъ напълно, че почвата за политическа борба е извънредно благоприятна и че подготовката на народа ще може да започне веднага. Налагало се сега да обходи и да включи въ мрежата на организацията другитѣ краища на Македония.

 

 

47

 

7. ГРУЕВЪ И ДѢЛЧЕВЪ

 

Първо запознанство. Колеги въ Щипъ. Афинитетъ на двамата апостоли. Нераздѣлна двойка. Подъ единъ покривъ. Едно приключение въ живота на Груева. Въ клопката на скопския валия. Играта на единъ шпионинъ. Самообладанието на Груева. Работата въ Щипъ. Тактиката на Дѣлчева и на Груева. Единомислие.

 

 

Сѫщата 1894 учебна година Груевъ билъ поканенъ за учитель въ общинското трикласно училище въ Щипъ. Приема и до м. ноемврий сѫщата година изпълнява длъжностьта главенъ учитель на слѣтитѣ училища на Щипъ и Ново село. Въ сѫщото време въ града пристигналъ отъ София Гоце Дѣлчевъ, който билъ назначенъ отъ Екзархията за учитель въ Щипъ. И идейно и морално Дѣлчевъ е вече готовъ съмишленикъ и съдейникъ на Груева, когото не познавалъ лично. Той вече бѣ преминалъ и идейнитѣ увлечения на Груева, и ученически изпитания въ Военното училище и, подобни на Груевитѣ въ университета. Миналъ бѣ и презъ българската освободителна литература. Идеитѣ, вкусоветѣ, стремежитѣ, та че и характеритѣ на двамата най-лични апостоли на македонското освободително движение, които за първи пѫть се виждатъ сега въ Щипъ, се покриватъ. Въ Щипъ тѣ се разбиратъ отъ първа среща, отъ първа размѣна на мисли. Самъ Груевъ смѣта, че Дѣлчевъ по собственъ пѫть още въ София е стигналъ до убеждението, че за освобождението на Македония е потрѣбна една народна революционна

 

 

48

 

борба, проведена чрезъ съотвена тайна организация. Двамата ставатъ нераздѣлна двойка — живѣятъ въ единъ домъ и, разбира се, всичкитѣ си свободни часове на деня и на нощьта прекарватъ непрекѫснато въ беседи около голѣмата идея.

 

Тукъ, въ Щипъ се създаде, между двамата беззаветни рѫководители на движението оная морална връзка, онова взаимно довѣрие, оная взаимна обичь и почить, която подбуди великия кукушанецъ да търси и да намѣри приятеля си предъ затворническа решетка въ Битолския затворъ, за да обсѫждатъ важни въпроси изъ живота на движението; и втори пѫть, въ надвечерието на самия „Илинденъ", да го догонва въ Солунъ, за да предотврати съ негова помощь самото възстание, което по Дѣлчева преценка бѣше прибързана стѫпка — уви, тая среща не можа да се състои — Груевъ бѣ вече напусналъ резиденцията на Централния комитетъ.

 

Нравствениятъ и мисловенъ афинитетъ между Груева и Дѣлчева — утвърденъ въ Щипъ —става една рѫководна нишка, единъ мораленъ устой, една покровителствена мѫдрость за революционното дѣло до сетнитѣ имъ часове. Въ тая смисъль Щипъ получава особена стойность въ историята на македонското освободително движение . . .

 

Въ Щипъ Груевъ прежибѣва събития, които го заплитатъ въ опасна полицейска игра, заплашватъ живота и свободата му и напомнятъ по сѫщината си чуднитѣ приключения въ дейностьта на Василъ Левски. Ето какъ самъ Груевъ предава въ споменитѣ си едно приключение изъ живота му въ Щипъ.

 

„Отидохъ на гости въ едно село — Горни Балванъ (Щипско — б. м.), повиканъ отъ учителя Кралевъ (родомъ отъ Куманово — б. Г.). Тамъ заварихъ братъ му — шпионинъ и заптие при валията въ

 

 

49

 

Скопие. Учителя Кралевъ смѣтахъ за надеждна сила и се изказвахъ открито — и предъ братъ му. Той не скри, че билъ заптие — но ужъ билъ въ оставка. Мене ми се видѣ съблазнителна възможностьта да може той пакъ да остане заптие, за да си служимъ съ него за тайнитѣ. Той напуска селото и се отбива въ града, гощава се при мене и отива въ село Неманица — вмъква се въ църквата и подмѣта между църковнитѣ книги едно компрометиращо писмо. Следъ това обажда на властьта, направятъ обискъ, закарватъ свещеника и учителя въ Скопие. Не се разбра кой бѣ предательтъ. Шпионинътъ долага всичко за мене на валията Хафъзъ паша въ Скопие. За да провѣри валията следъ една седмица го праща обратно въ Шипъ съ още двама, единиятъ отъ които е билъ яверъ (адютантъ) на самия юзбашия (поручикъ) а другиятъ помощникъ на бинбашията (майоръ.) Облѣкли се бѣха въ възстанически дрехи, въ сѫщность въ арамийски (разбойнишки). Въ моитѣ проповѣди се загатваше и за бѫдещитѣ действия (комитски) и тѣ нарочно така се бѣха облѣкли. Дойдоха въ Щипъ. Отъ кафенето азъ ги съгледахъ, когато пристигнаха съ конетѣ. Кондисаха (отседнаха) въ хана. У мене се яви недоумение. Отидохъ да ги видя. Като ги попитахъ защо сѫ дошли, отговориха, че за тѣхъ нѣма опасность, понеже пѫтували подъ булото на търговци за Кочани, и че нарочно той ги довелъ, за да ги представи на мене, та да имъ дамъ наставления. Повѣрвахъ. При първата среща шпионинътъ ми представи помощника на бинбашията, чисть турчинъ, който добре знаеше сръбски. Той ми обясни, че като убилъ единъ турчинъ, 13 години живѣлъ въ Сърбия, та забравилъ български. Бѣше хубавецъ, личенъ. Другиятъ другарь се престори на боленъ и не се яви, защото и

 

 

50

 

не знаелъ български, а личеше, че е турчинъ. Бѣха дошли въ кящи тъкмо когато бѣха пристигнали селяни отъ с. Неманица да ми се оплакватъ какво ги е сполетѣло — именно, че единъ непознатъ човѣкъ имъ подхвърлилъ писмо. Ведно съ насъ и шпионитѣ хулятъ султана. До тукъ въ всичко бѣше посветенъ и учительтъ Калайджиевъ (щипянецъ), съ когото бѣхме заедно при учителя Кралевъ въ с. Балванъ, а и сега бѣше при насъ. Турчинътъ — представенъ подъ името Стояновъ, ужъ братовчедъ — увѣри се въ истиностьта на доноса. За следния день ги задължихъ да дойдатъ на обѣдъ у дома. Зараньта следъ църковния отпускъ пакъ отидохъ въ хана да ги нагледамъ. Пакъ вториятъ турчинъ (яверътъ) не излѣзе — все боленъ билъ. Азъ пакъ вѣрвахъ. Разположихме се на балкона на хана да пиемъ. Тъкмо тогава дойде учительтъ Кралевъ на конь, придруженъ отъ единъ сузария (коненъ стражарь — б. м.), който държеше въ рѫцетѣ си едно бѣло торбе запечатано; вѫтре бѣха книгитѣ му, прибрали му ги, следъ като направили обискъ въ кѫщата му. Водѣха го подъ следствие. Понеже суварията ми бѣше познатъ, повикахъ ги горѣ при насъ. Като се рѫкуваше учительтъ съ „Стояновъ", разбра се, че не го познава. И братъ му тогава, за да поправи грѣшката, почна да му обяснява, кой е и какъвъ е. Азъ се удивихъ, че за единъ „братовчедъ" трѣбва да се обяснява толкова кой е и какъвъ е. Яви се у мене подозрение. За да мога да се увѣря, задължихъ учителя да седне до мене. Като се свърши ракията (нашиятъ „Стояновъ" въ това време все въ земята гледа), възползувахъ се отъ случая и изпращамъ шпионина да отиде да порѫча друга ракия. Презъ туй време настѫпвамъ крака на учителя и го запитвамъ мимически за „Стоянова" — що за човѣкъ е. Този

 

 

51

 

ми даде знакъ, че не заслужава довѣрие. Азъ разбрахъ, че съмъ попадналъ въ капанъ. Но счетохъ за по-умно да не приказвамъ изведнъжъ. Отъ тамъ суварията заведе учителя въ правителствения домъ и азъ следъ малко се раздѣлихъ и право у дома. У дома скоро прибрахъ всички вестници и книги. Дописвахъ си съ хора отъ княжеството, имахъ революционни съчинения и вестници отъ България, та ги пренесохъ въ други кѫщи. Известихъ сѫщевременно за работата и на учителя Калайджиевъ. На обѣдъ ме поканиха тѣ, турцитѣ, и азъ отидохъ. Учительтъ Кралевъ биде пуснатъ отъ правителствения домъ, и само книжата му бѣха задържани. Мене повикаха да ги прегледамъ — мѣстната власть, значи, не бѣше посветена въ тайната, рѫотъ Скопие, — и азъ ги успокоихъ, че нѣма нищо, като скрихъ въ рѫкава си две-три компрометиращи писма. Момчето Кралевъ само си бѣше съчинило шифъръ — бѣше остроумно момче — понеже азъ му бѣхъ говорилъ, че съ шифъръ ще се води кореспонденцията. Нека забележа, че Кралевъ миналата година (1904, споменитѣ на Груева сѫ писани на 1905 год. — б. м.) бѣ убитъ като възстаникъ. На връщане пакъ го разпитахъ за „Стоянова", и той ясно ми каза, че не го познава и че се съмнява и у брата си. Порѫчахъ му да изучи какъ стои работата, като му се заканихъ, че отговаря въ противенъ случай. Следъ половинъ часъ донесе ми сведения, кои и какви сѫ другаритѣ на брата му. При все това азъ отидохъ на обѣдъ, все тъй веселъ, както и по преди, да не се усѣтятъ, че съмъ ги разбралъ. Следъ обѣдъ посрещнахме владиката Максимъ, който дойде тъкмо него день отъ Скопие и подъ предлогъ, че съмъ поканенъ отъ владиката, можахъ да имъ откажа да не дохождатъ у мене на вечеря, както ги бѣхъ поканилъ. Бѣхъ

 

 

52

 

казалъ нарочно, че и печено прасе ще има, за ужасъ на явера, който бѣ казалъ, че царството си губи, вѣрата не си гази. Отидохъ пакъ и го поканихъ, като имъ явихъ, че следъ вечерята ще трѣбва да ида при владиката. Яверътъ се възпротиви да дойде на вечеря (заради прасето — б. Г.), като се преструваше на боленъ, а другитѣ, понеже имъ предстои на другия день пѫть, наполовина се отказаха. Понеже се колебаеха, не настоявахъ, и пакъ се спогодихме да имъ изпратя една часть отъ вечерята. Сбогувахме се. Шпионинътъ още следъ обѣда отъ въздържания ми езикъ заключилъ, че съмъ се досѣтилъ нѣщо, и всичко открива той на брата си, когото мислѣлъ способенъ да му прислужва. Братъ му казалъ, че ужъ самъ ги позналъ още отъ първата среща какви сѫ. Азъ нарочно му казахъ така. На другия день ужъ заминаватъ за Куманово, изкарватъ колата отъ хана и я премѣстватъ въ единъ турски ханъ, а сами се настаняватъ въ една турска кѫща, безъ да зная това азъ, нито учительтъ, който си отиде въ селото си.

 

Срещу кѫщата на Калайджиевъ има махаленска чешма. Третиятъ день следъ това случайно Калайджиевъ отива презъ полунощь на вода и тамъ ги заварва заедно съ деврието (нощнитѣ патрули). И моята кѫща бѣше наблизу. Калайджиевъ на зараньта ми обажда и ние узнаваме, че сѫ въ града. Следъ една седмица си заминаха за Скопие. Презъ това време бѣ дошълъ и единъ учитель отъ комитета. Страхъ! На валията всичко доложили. Следъ 2-3 седмици дойде самъ валията. Азъ го посрещнахъ съ ученицитѣ. Шпионитѣ дойдоха още трети пѫть, но за чудо никакви последици нѣма това за мене".

 

 

Тукъ завършва разказътъ на Груева за едно малко приключение, което едва що не му е навлѣкло

 

 

53

 

беда. Приведохъ го, не само като странно премеждие въ революционната му дейность, ами и като свидетелство за самообладанието му, толкова характерно за другия апостолъ на българската освободителна борба — Левски. Въ това отношение двамата апостоли — Левски и Груевъ — извънредно много си приличатъ. Груевъ, който изобщо въ езика си е твърде економиченъ, сдържанъ, всѣкога лакониченъ, не обича да разказва твърде много за опасноститѣ, за рисковетѣ въ бунтовнишкия си пѫть. Не обича особено да показва чрезъ такива разкази лични добродетели: смѣлость, съобразителность, спокойствие и пр. — една черта присѫща на истинскитѣ обществени водачи. Може би отъ всичко, което ни е оставилъ като лѣтописъ на дейностьта си, горниятъ случай е единственъ отъ тоя родъ, който е разказалъ — излишно е да се казва, че е единъ отъ многото, съ които е свързано апостолството му. Затова и го приведохъ тука така както го намирамъ въ кѫситѣ му смомени...

 

За кѫсото време до идването на Гоце Дѣлчевъ, Груевъ бѣ успѣлъ вече да посвети нѣколко души отъ еснафа въ тайната на организацията. Така че Дѣлчевъ заварва въ Щипъ сформирана революционна група съ съответно рѫководно тѣло. Отъ отношението на Дѣлчева къмъ покръстенитѣ борци веднага проличава разликата между двамата водачи на движението. Колкото Груевъ е предпазливъ въ разкритието на тайната, толкова Дѣлчевъ е прямъ. Той, Дѣлчевъ, не търпи тактическитѣ обиколки на своя другарь — предпочита фронталния пристѫпъ. И още при първи срещи съ непосветени разкрива задачитѣ на движението въ ясната имъ сѫщина.

 

Груевъ смѣта, че тоя начинъ на агитация е свързанъ съ изненади и рискове, но съвсемъ не е склоненъ да предизвиква споръ за това. Той вижда

 

 

54

 

искрената преданность на Дѣлчева къмъ дѣлото и честното му отношение къмъ него. Това му стига— останалото е въпросъ на опитъ, който иде самъ по себе си съ времето. Сѫщественото е, че двамата бѫдни рѫководители на организацията се разбиратъ напълно върху задачитѣ и срѣдствата ѝ — Дѣлчевъ приема готовия планъ, както Груевъ му го е развилъ, безъ възражения, и двамата работятъ, промишляватъ, посвещаватъ, агитиратъ въ пълно единомислие.

 

 

55

 

8. АДМИНИСТРАТИВЕНЪ СТРОЕЖЪ НА ДВИЖЕНИЕТО

 

Централенъ комитетъ преди организация. Липса на връзка и иерархия. Комитетитѣ работятъ за себе си. Дѣлчевъ въ Солунъ. Застоялость въ работата на комитетитѣ. Груевъ ги съживява. Въ Дойранъ и Гевгели Груевъ основава комитети. Революционно възпитание чрезъ вечерни и недѣлни четения и театрални представления.

 

 

Интересно и характерно за административния строежъ на революционната организация въ началнитѣ ѝ стѫпки е следното обстоятелство. Младата група деятели, които по починъ на Груева образуваха преди една година въ Солунъ първо рѫководно тѣло, формира се въ върхова управа, нѣщо като Централенъ комитетъ. Теоритически трѣбва да се приеме, че той насочва дѣлото по цѣлата организационна мрежа. Но понеже организационна мрежа въ истинския смисълъ на думата все още нѣма — създаденитѣ отъ Груева мѣстни комитети не сѫ успѣли още да се свържатъ съ върховния — той, Ц. К. си остава управа за себе си и работи въ своя обсѣгъ като „мѣстенъ комитетъ". Самъ Груевъ въ своитѣ спомени съобщава, че отъ Щипъ, дето вече е създалъ мѣстенъ комитетъ, не поддържалъ никаква връзка съ солунския. Той дори не знае какъ изглежда Ц. К., какъ сѫ разпредѣлени длъжноститѣ въ него.

 

„Въ Солунъ, пише Груевъ, бѣха останали споменатитѣ лица и представляваха централенъ комитетъ. Попъ Арсовъ може да бѣше секретарь,

 

 

56

 

Д-ръ Хр. Татарчевъ председатель. Рѣдко си дописвахме"...

 

Погрѣшно би било да се заключи отъ това, че Груевъ, който се смѣта създатель на солунския комитетъ, не е склоненъ да му признае върховенство отъ една провинция, дето той урежда мѣстенъ клонъ. За голѣмия деецъ по-важно отъ всичко било работа да се върши, формалнитѣ отношения за него иматъ по-малка цена. — И такъвъ е Груевъ не само при първитѣ стѫпки на движението, ами до сетния си часъ. Такива сѫ изобщо людетѣ на живото и голѣмото дѣло. Въпроситѣ и спороветѣ за иерархия и форма всѣкога сѫ. произлизали отъ лица, които участвуватъ въ едно дѣло повече съ амбицията си, отколкото съ сърдцето си, съ ума си и съ готовностьта си за жертва. Груевъ не е отъ тѣхъ и нѣма нищо чудно, че предпочита самъ да снове по македонскитѣ паланки, да ги скланя къмъ участие въ великото начинание, отколкото да се губи въ книжни отношения за едно тѣло, което едва е заживѣло само за себе си.

 

Сѫщата година презъ великденската ваканция Гоце Дѣлчевъ заминава заедно съ преданния си съгражданинъ колега въ Щипъ, Туше Дели Ивановъ, за Кукушъ, съ обещание да се отбие въ Солунъ съ препорѫчително писмо отъ Груева и да провѣри състоянието на работитѣ въ Ц. К. и другаде. Отъ виденото и чутото въ Солунъ, Дѣлчевъ не е билъ особено очарованъ — работата тамъ била „позаспала", както отбелязва самъ Груевъ. Не ще да е поради липса на добра воля или на въодушевление. Такава „заспалость" самъ Груевъ установява по-кѫсно и въ други мѣста, дето бѣ създалъ мѣстни комитети. Сж.ществуватъ си тѣ наистина, събиратъ се отъ време на време, за да обсѫдятъ нѣщо, но до нови почини въ духа на първитѣ напѫтствия

 

 

57

 

не стигатъ, не разширяватъ обсѣга на организационната мрежа, не събиратъ около себе си нито нови лица, нито съответни срѣдства за борбата. Трѣбва да се предполага, че тая „заспалость" се дължи на липсата преди всичко на единъ ясенъ и установенъ погледъ върху предстоящитѣ задачи на движението, и главно, на липса на организаторски опитъ. Съ сѫщата леснота, съ която създава въ македонскитѣ паланки комитетитѣ, Груевъ покъсно ги оживѣва при лични посещения, разпалва въодушевление, открива изгледи, показва предмети за въздействие, дава кроежи за всѣкидневна работа. Това обстоятелство, както много други, показва ясно, каква грамадна творческа роля изиграва незамѣнимия апостолъ въ процеса на съзиждането и по-късно на укрепването на македонската революционна организация.

 

Само Дѣлчевъ може да сподѣли въ тая посока величието на Груева. И той като него използува всѣки удобенъ случай, всѣки свободенъ часъ, за да прибави ново градиво къмъ започнатия строежъ. Ето, на връщане отъ Солунъ, дето е пораздвижилъ върховенството, въ Дойранъ и Гевгели той създава мѣстни комитети съ участието на учители и еснафи.

 

Въ Щипъ двамата апостоли другари сѫ неуморни. Събиратъ посветенитѣ на тайни срещи и ги подготвятъ за бѫдещи начинания. За удобно прикритие при евентуална намѣса на полицията работницитѣ не се именуватъ въ списъцитѣ, а само се номериратъ. По едно хрумване на Груева, за да не се знае точното число на заклетитѣ членове, и за да се създаде между самитѣ граждани известно съревнувание за участие въ „дѣлото", номерацията на щипскитѣ революционери започвала отъ 80 нагоре. Разпредѣлени били на групи отъ 10 души, съ

 

 

58

 

единъ десетникъ на чело. Такава бѣше изобщо системата на организацията: десеторки съ десетници на чело. Събираха се отдѣлно десетницитѣ и се знаеха само по между си, членове отъ други групи не се знаеха. Десетницитѣ правѣха отдѣлни събрания подъ рѫководството на членъ отъ мѣстния комитетъ или на назначено отъ него лице. Въ събранията на десетницитѣ се държеха беседи върху въпроси отъ текущия животъ, върху задачитѣ на движението, върху историята на близкитѣ български възстания, чужди революции, животоописания на именити свѣтовни борци за свобода — изъ италиянскитѣ борби за обединение, изъ френската революция и пр. и пр. При напреднало вече революционно съзнание на десеторкитѣ се даваше и орѫжие за обучение на действие съ него. Така движението се разширяваше и обхващаше постепенно всички народни слоеве — отъ чирака до чорбаджията, отъ ратая до земевладѣлеца.

 

Успоредно съ тая тайна революционна работа, Груевъ е вършилъ и по-широка народо-възпитателна, разбира се, въ общия духъ на освободителната борба, чрезъ недѣлни и вечерни народни четения и съ усърдното дейно сътрудничество на цѣлата учителска колегия въ Щипъ. На тия четения обикновено лекторитѣ сѫ запознавали многобройнитѣ си слушатели съ българска история и география, съ по-именититѣ строители на нова България, съ популярна наука и пр. По примѣра на градската интелигенция и особено на учителството въ Българскитѣ градове преди освобождението, Груевъ урежда съ сътрудничеството на колегитѣ си и на други просвѣтени граждани театрални представления, съ които цели едновременно масови морални и политически въздействия и приходъ за комитетската каса. И подбира споредъ това пиеси, които иматъ въ основата

 

 

59

 

си нѣкаква борба за народностно самосъхранение, или бунтъ противъ нѣкакво потисничество: „Иванко" отъ Друмевъ, „Заговорътъ на графъ Фиеско" отъ Шилеръ и др.

 

Въ представлението на „Иванко" въ Щипъ сѫ участвували и двамата — Груевъ и Дѣлчевъ. Груевъ бѣше и добъръ рисувачъ, та успоредно съ прѣката си роля въ пиесата, съ техническата подготовка, съ режисурата, занимаваше се и съ сценичната постановка: рисуваше декори, завеси, проспекти.

 

Тия представления създавали на въодушевения борецъ-водачъ и друго удобство за голѣмата му цель: отъ невиннитѣ на гледъ репетиции за „благотворителнитѣ" представления, на които присѫтствували редомъ съ прѣкитѣ участници, още и по нѣколцина „суфльори" и други „помощници" — горе-долу цѣлиятъ съставъ на мѣстната организация — Груевъ е правилъ истински съзаклятнически събрания, въ които е разгъвалъ своята революционна проповѣдь и утвърѫдавалъ преданностьта на заклетитѣ работници къмъ великото дѣло. Тия репетиции сѫ свързвали най-благотворно полезното съ приятното — революционнитѣ внушения се поемали презъ пѣсни и шеги. Властьта не е надниквала въ репетиционнитѣ „зали", защото за „благотворителното театро въ полза на бѣднитѣ деца" имало съответно разрешение. Първитѣ прочитни и разпредѣлителни репетиции ставали въ частни домове по нѣкога при печено агне и чашка винце.

 

Въ свободнитѣ празднични дни Груевъ прескачалъ, самъ или съ Дѣлчева, до близкитѣ селища, за да „изпита почвата". Така основалъ комитетски ядки въ Радовишъ и Виница.

 

 

60

 

9. ГРУЕВЪ ВЪ СОФИЯ

 

Поводъ за заминаването му. Чети въ граничната область. Кой ги изпраща. Наивность и авантюризъмъ. Подкрепата на народа отъ Княжеството. Поуката отъ Горно-Джумайското възстание. Срещитѣ на Груева съ Китанчевъ, Ляпчевъ и др. Радостьта му отъ видѣното въ България. Пакъ въ Солунъ. Първи революционни канали. На обяснение съ Екзархията въ Цариградъ. Доносъ за безбожничеството. Революционеритѣ и религията.

Мѫдростьта на Екзархъ Йосифа.

 

 

На края на учебната година Груевъ се тъкми да замине за София. Поводъ за това пѫтуване му дало известието за нахлуване на български чети откъмъ турската граница, съ цель да повдигнатъ възстание въ нѣкои гранични области. Разбира се, че това обстоятелство е внесло безпокойство въ душата на апостола-водачъ. Едва е било покълнало тукъ тамъ изъ западна и централна Македония семето на политическата конспирация; всички — водачи и водени пазѣли тайната като недосегаема светиня, за да не я изложатъ още въ началото ѝ на преследване и унищожение — току изведнажъ откъмъ северъ се изявява едно нашествие, което неминуемо ще възбуди турската власть, ще изостри отношението и къмъ населението и може би ще предизвика опасни разкрития. Въпрѣки 24-тѣ си години, Груевъ показва забележително самовластие, улегиалость и мѫдрость. Той отхвърля всѣко урбулешко действие за временни ефекти и предпочита

 

 

61

 

системната морална и материална подготовка за действителни и резултатни удари срещу подтисническата власть. Четитѣ, за които самъ Груевъ споменава въ своитѣ кѫси записки, били организирани по починъ на задгранични деятели въ Княжеството, съ които Груевъ и сподвижницитѣ му отвѫтре нѣмали никакви връзки. Действията на тия чети иматъ въ замисъла си известна политическа наивность и юнашки авантюризъмъ въ изпълнението на тая замисълъ.

 

Съ нѣколко четнишки групи, между които имало млади идеалисти офицери и редомъ съ тѣхъ стари харамии, всичко около 700—800 души, комитетътъ на Трайко Китанчевъ е повѣрвалъ, че ще може да сломи султанската власть, или да предизвика набърже политически и военни усложнения, отъ които ще произлѣзе освобождението на Македония.

 

Както е трѣбвало да се очаква, цѣлата тая възстанишка акция е минала съ нѣколко смѣли набѣги, нѣколко решителни и ненадейни удари срещу турски войскови части и гарнизони въ погранични мѣстности и селища, съ стотина жертви, между които нѣколцина български офицери, безъ да оправдае надеждитѣ на организаторитѣ си. Важно е, всепакъ, че, както подготовката, така и действията на тоя пръвъ възстанически набѣгъ въ Македония иматъ дейната подкрепа и въодушевеното съчувствие не само на Китанчевитѣ двайсетина македонски емигрантски дружества, ами на цѣлия български народъ. Това е, което Груевъ вижда съ радость, когато следъ срещи съ организаторитѣ въ София установява печалнитѣ последици отъ възстанието отъ 1895 год.

 

Сѫществената поука, която това възстание налага на най-преданнитѣ на освобождението деятели, е

 

 

62

 

следната: че въ Македония не е възможно едно плодоносно възстаническо действие безъ прѣкото участие на народа и че за такова движение абсолютно необходимо е народътъ да бѫде предварително подготвенъ. И тая поука се установява въ душитѣ на водачитѣ на македонското освободително дѣло като ненарушима догма.

 

Следъ малъкъ престой въ София, кѫдето се среща съ водачитѣ на емигрантската организация — Китанчевъ, Тюфекчиевъ, Ляпчевъ и др., Груевъ се завръща въ Македония утвърденъ въ стремежа си да създаде една организация, която да обхване въ широката си мрежа народнитѣ слоеве, и обрадванъ, че за своето велико дѣло ще има съчувствието и подкрепата на организирани македонци въ България и на всички свободни българи. На първо време Груевъ е уговорилъ да се изпраща въ Македония главно българска революционна книжнина.

 

Отъ София ободрениятъ апостолъ заминава презъ Одринъ и Дедеагачъ направо за Солунъ, дето е назначенъ за следната 1895-96 учебна година инспекторъ на народнитѣ селски училища съ срѣдищно седалище въ самия градъ. Задачата му е вече да съживи, да изтъкне и оформи значението и властьта на Централния Комитетъ. Като инспекторъ, Груевъ има и формалното удобство да пѫтува и по-далечъ отъ „селскитѣ училища" и успѣва за кѫсо време да запали въ всички по-значителни български селища пламъка на бунта, да създаде комитетски ядра и постепенно да ги свърже съ Ц. К. и чрезъ него по между имъ. Така Ц. К. се утвърдява вече и по обратенъ пѫть, въ отношенията на мѣстнитѣ комитети. И закипѣва въ цѣла Македония единъ животъ на тайни връзки и отношения; на псевдонимно дописничество съ разни неразгадаеми шифъри и съ химическо мастило. Създаватъ се дори

 

 

63

 

и така нареченитѣ „канали", по които се пренасятъ революционни материали — писма, книги, орѫжия, а и се извеждатъ отъ едно мѣсто на друго заподозрѣни лица.

 

Съ сѫщия тактъ и въ сѫщитѣ посоки продължава тая трѣскава подготовка и на следната учебна година 1896/97 г., когато Груевъ е пакъ на сѫщата инспекторска служба. На следващата 1897/98 год., по доносъ на председателя на Солунската църковна община до Екзархията въ Цариградъ, Груевъ е повиканъ на лични обяснения при Екзархъ Йосифъ. Въ доноса училищниятъ инспекторъ е билъ обвиненъ въ безбожничество, навѣрно колкото за прикритие на друго, по-важно обвинение, за което не било удобно да се пише.

 

Все пакъ имало е очевидно въ самия докладъ нѣкакви загадки за откритото обвинение, та мздриятъ глава на българската църква е смѣтналъ за потрѣбно да покани Груева на лични обяснения чакъ въ Цариградъ.

 

Може би, наистина самъ Груевъ не е показвалъ видима преданность къмъ религията. Въ онуй време строгата набожность се е смѣтала несъвмѣстима съ идеитѣ на революцията. Затова навѣрно ималъ нѣкакво значение Ботьовъ съ свойтѣ фейлетони и пѣсни, а може би и предпочитаната литература върху френската революция, която, както се знае, нито въ идеологичнитѣ си отсѣнки, нито въ жизненитѣ си прояви не е била особено благосклонна къмъ църквата и нейнитѣ служители. Все пакъ, за честьта на нашитѣ революционни водачи отъ онова време, никога не е билъ допуснатъ рѣзъкъ конфликтъ, нито дори недоразумение съ българската народна църква. Каквото лично отношение и да сѫ. имали тѣ къмъ идеитѣ за Бога и за църквата, дѣлото нагаждали разумно къмъ народнитѣ

 

 

64

 

настроения и никога не сѫ се увличали въ проповѣди, които да отричатъ или да осмиватъ истинитѣ на небето. Защото още въ първитѣ си апостолски стѫпки сѫ разбирали, че дѣлото, на което посветяватъ живота си, трѣбва да се опре преди всичко на плещитѣ на единъ народъ, който не би могълъ да си представи никое народно дѣло безъ божията благословия. Груевъ е разбиралъ това по-добре отъ мнозина други и е билъ извънредно внимателенъ къмъ религиозиото чувство на народа. Изключено е, следователно, да е проявявалъ като училищенъ инспекторъ „безбожничество", въ което билъ обвиненъ въ доклада на солунския архимандритъ. Нѣма съмнение, че въ друга посока виждали грѣха му— въ тайната му революционна дейность, съ която главенството на българската църква не можело на първо време да се съгласи.

 

Знайна е политическата мѫдрость на Екзархъ Йосифъ, познати сѫ героичнитѣ му усилия да покрива съ наивни освѣтления предъ Високата Порта учителски дѣла, които не се съгласували съ законитѣ за вѣрноподанство. Като глава на българската православна църква и българската училищна просвѣта въ предѣлитѣ на Отоманската империя, екзархътъ е билъ отговоренъ предъ върховната султанска власть за прояви, които се смѣтали несъвмѣстими съ прѣкитѣ задачи на училището и църквата. Върховни дипломатически усилия е полагалъ Екзархъ Йосифъ, за да запази, при започнатото вече въ Македония тайно освободително движение, чийто главни огнища били именно училището и църквата, незасегнатъ престижътъ на екзархийския престолъ. Освенъ това, самъ той, Екзархъ Йосифъ I, не одобрявалъ революционния методъ на борба за освобождение на македонскитѣ българи отъ турското потисническо иго. Той е смѣталъ, че другиятъ, еволюционниятъ

 

 

65

 

методъ, методътъ на постепеннитѣ завоевания чрезъ срѣдства позволени отъ държавнитѣ закони ще изведе, може би по-бавно, но по-сигурно къмъ фактическо освобождение. Покрай другото, защото се е страхувалъ, че едно размѫтване на политическата обстановка въ Турция чрезъ възстанишки движения, може да предизвика чужда намѣса, която ще спжне непоправимо дѣлото на българското народностно обединение.

 

Знаейки колко чужди апетити се изострятъ около султанското наследство и споредъ това какви интриги се заплитатъ около близкоизточнитѣ въпроси, Екзархъ Йосифъ отказалъ да се съгласи съ почина и метода на революционеритѣ. Това сѫ разбирали добре прѣко подчиненитѣ му църковни пастири въ империята и се стараели да му сътрудничатъ: на мѣста съ прѣки съвети и действия спрямо рошавцитѣ бунтовници, другаде съ освѣтления и доклади до „най-горното" началство.

 

Въ връзка именно съ такъвъ докладъ Груевъ е билъ повиканъ на 1897 г. за лично обяснение въ Цариградъ. Явилъ се е смирено и мѫдро и срещитѣ му съ Екзарха минали тихо, приятелски, примирително, но безъ да се убедятъ взаимно, останали си всѣки на свосто разбиране за методитѣ на борбата.

 

 

66

 

10. ГРУЕВЪ ВЪ БИТОЛЯ

 

Една погрѣшна стѫпка на турската власть. Груевъ интерниранъ въ Битоля. Трѣскава организационна работа. Битолската учителска колегия. Пасковъ, Герджиковъ. Участие на заклети ученици. Битоля — революционно срѣдище. Терористи. Недѣлни училища. Учители и ученици. Революционна етика. Клетвата на ученицитѣ. Революционенъ вестникъ

 

 

Следъ срещата съ Екзархъ Йосифъ въ Цариградъ, Груевъ не е билъ възстановенъ на служба и останалъ безъ работа. Това дало поводъ на властьта да го интернира още сѫщата година въ Битоля. Самото това интерниране на въодушевения апостолъ въ единъ градъ, който по населението си е билъ много по-български отъ Солунъ и по положението си много по важенъ за задачитѣ на движението, показва колко слабо и невѣрно е била ориентирана турската държавна власть върху личностьта на Груева и върху сѫщината на самото освободително движение.

 

Въ Битоля Груевъ престоява около година и половина и развива трѣскава организационна дейность. Най напредъ съ сътрудничеството на пламенни сподвижници като дяконъ Тома (сега протоиерей Тома Николовъ) и покойнитѣ Георги Пешковъ отъ Прилепъ, Аце Доревъ отъ с. Пѫтеле (Битолско) и нѣкои други учители, той заздравява мѣстния комитетъ и го подбужда къмъ оживѣна дейность. Тайно обикаля най-близкитѣ български селища и,

 

 

67

 

дето нѣма, урежда комитети, дето има и сѫ мудни, съживява ги. Така въ цѣлия окрѫгъ, благодарение на личната намѣса на Груева, закипѣва трѣскава революционна работа.

 

За следната учебна година Груевъ е назначенъ отъ Екзархията за учитель въ Битолската гимназия, която става пълна класическа гимназия съ единъ класически класъ — последния VII-ия, прехвърленъ отъ солунската, която се е развивала вече къмъ реална.

 

Груевъ е щастливъ, може би най-щастливъ откъмъ плодовито дѣло тая година, защото има просвѣтеното сътрудничество на колеги като Василъ Пасковъ, Тодоръ Лукановъ (Михаилъ Герджиковъ), Петъръ Мартулковъ и въодушевението на цѣла група посветени, заклети още въ Солунъ ученици — първитѣ абитуриеити отъ Битолската класическа гимназия. Участието на толкова млади интелегенти — учители и ученици — дава на организационното движение извънредно силенъ тласъкъ. Битоля става едно действително срѣдище на македонското освободително движение отвъдъ Вардара. Въ самия градъ закипѣва луда надпревара за участие въ велжата тайна. Еснафитѣ, които и въ време на борбитѣ за българска църква и училище показаха дейна преданность къмъ идеалитѣ на българщината, сега съ мѫдра предпазливость, поединично се вливаха въодушевени въ рсдицитѣ на революционното движение. Благодарение на сътрудничеството на тия еснафи, които подържаха постоянна и прѣка връзка съ селскага околность, мрежата на организацията започна бърже да прониква и между селянитѣ. Разбира се, бързото разрастване иосѣше и опасности — въ движението можеха да проникнатъ и неблагонадежни елементи, пъкъ и съ самото си разпростиране то сочеше да стане по-видимо за турската власть.

 

 

68

 

Груевъ е пакъ въ непрекѫснато и трѣскаво движение. На всѣки свободни два-три дена той прескача въ Прилепъ, въ Охридъ, въ Леринъ и близки до тѣхъ селища, създава комитети, дѣто нѣма, съживява и подбужда къмъ работа сѫществуващитѣ.

 

Отдавна движението е прехвърлило периода на словесното узрѣване. Навсѣкаде, дето е създадена комитетска ядка, минава се вече къмъ практическа, дѣлова, материална подготовка: събиратъ се срѣдства за орѫжие и за всички необходими за борбата материали. Това обстоятелство налага и появата на терористи, които да привеждатъ въ изпълнение решенията на комитетитѣ. Така избухватъ тукъ тамъ малки и голѣми афери, които още по-ясно опредѣлятъ взаимнитѣ позиции между властьта и движението.

 

Въ самия градъ Битоля Груевъ има наистина извънредно ценни помощници въ лицето на споменатитѣ учители. Чрезъ недѣлно училище и чрезъ частични тайни събрания съ посветени работници, тѣ поддържатъ непрекѫснатъ досѣгъ съ народа, и го просвѣщаватъ и го подготвятъ за голѣмото дѣло,

 

Програмата на недѣлното училище следва общия духъ на известната вече програма въ Щипъ: елементарни знания по българска история и география, история на български и чужди освободителни движения, биография на знаменити българи и чужденци, предимно борци за народностни правдини и пр. Всѣкога, когато аудиторията е бивала съвсемъ чиста отъ съмнителни или само непознати лица, лекцията получавала характеръ на жива проповѣдь. Присѫтствието на случайни или съмнителни слушатели налагало известна официалность на самата лекция: ставала най-чиста и най-безобидна елементарна наука.

 

 

69

 

Учителитѣ по български езикъ, по история и по география въ българскитѣ училища въ Македония всѣкога бѣха готови съ по-една такава лекция, та, когато се е случвало внезапна ревизия на училищенъ инспекторъ (меарифъ), да могатъ веднага да обърнатъ страницата, т. е. да изпитватъ и да преподаватъ хрисима и вѣрноподаническа наука. Недѣлнитѣ училища сѫ били подъ явно и строго наблюдение на властьта и тамъ лекторитѣ сѫ били още по-изобретателни. Между учителитѣ Груевъ е билъ все пакъ най-ловкиятъ въ тая игра на съзаклятничество и политическо цѣломѫдрие. На това се дължи и обстоятелството, че по разни доноси е бивалъ всѣкога подозиранъ като опасенъ за държавата човѣкъ, безъ самата държавна власть да е успѣла нѣкога да му инкриминира доказани прояви или намѣрени документи.

 

Отъ сътрудницитѣ му Василъ Пасковъ, който имаше широко историческо образование, бѣше спокойно мадъръ, тихъ и отмѣренъ въ дѣлата си човѣкъ, та умѣеше да се владѣе въ всички случаи и да подбира тонъ и речь споредъ аудиторията си. Повече е буйствувалъ Герджиковъ, който бѣше по темпераментенъ, по-малко склоненъ къмъ компромиси и по-дързъкъ — той не е всѣкога подчинявалъ словото си на съображения за предпазливость. Петъръ Мартулковъ, иначе сухъ математикъ, е внасялъ въ недѣлното учение тонъ на остроумие и смѣхъ и е билъ обществено поучителенъ дори когато учелъ народа какъ да си урежда смѣтководството.

 

По-специална и, може би по-увличаща работа сѫ вършили тия четирима учители бунтовници между ученицитѣ отъ горнитѣ два класа — VI и VII. Млади, почти на възрастьта на ученицитѣ си, тѣ бѣха все пакъ извънредно авторитетни, не толкова

 

 

70

 

съ науката и учителския си похватъ, колкото поради смѣлото си участие въ тайното народно движение. Тѣ, ученицитѣ, виждаха въ тѣхнитѣ лица рѫководители на мисъльта и дѣлото имъ и едновременно съ това другари, които сѫ изравнени съ тѣхъ чрезъ една обща тайна.

 

Най-напредъ работата имъ се заключаваше въ тайни събрания, въ които учителитѣ запознаваха ученицитѣ си съ задачитѣ и срѣдствата на движението и ги приобщаваха по тоя начинъ едновременно къмъ една революционна идеология и къмъ революционна етика. Въ нравствената основа на тия проповѣди лежеше преди всичко идеята за себепожертвуване: чувството и грижата за личность и лично обезпечение да се подчини на голѣмата грижа за народностната общность.

 

Разбира се тази проповѣдь за възвишеностьта на освободителната борба и за драговолното подчинение на единичната личность на великата общность, не тласкаше къмъ бѣгство отъ живота, къмъ отшелничество. И все пакъ почти всички ученици, които бѣха предметъ на нейното въздействие, разбраха, че грижата или стремежътъ къмъ себеобезпечение, къмъ лична радость е едно отклонение отъ пѫтя на дълга и, въпрѣки стихията на възрастьта си, свързаха революционната си клетва съ една друга клетва предъ собствената си съвесть — да създадатъ отъ живота си една низа отъ жертви въ името на народностьта. Така тия първи ученици на апостола и неговитѣ сподвижници учители разбраха философията на революцията. И само нѣколцина отъ тѣхъ, може би най-сантименталнитѣ, си позволиха да отсѣнятъ блѣноветѣ си за общественъ подвигъ съ образа на нѣкоя изгора, колкото за да иматъ единъ потикъ за поезия. Отъ всичкитѣ 24 абитуриенти презъ тая година въ Битоля, само трима

 

 

71

 

се погрижиха за себе си, за образованието си, за бѫдещето си — всички други останаха въ предѣлитѣ на Македония, за да одѣлотворятъ клетвеното си обещание за служба на народа. И веднага следъ матурата се разпиляватъ по разни краища на Македония и Одринско и поематъ рѫководни постове въ движението и носятъ въ ранна младость всички свързани въ тия постове последици: комитство, войводство, разкрития, затвори, заточение, смърть . . . Ето най-свѣтлитѣ имена измежду тия първи ученици на Груева: Александъръ Станоевъ, Манолъ Розовъ, Търпенъ Марковъ, Георги Баждаровъ, Пандо Кляшевъ, Георги Диневъ, Тале Христовъ, Хр. Силяновъ, Иванъ Биневъ, Казеповъ и др.— съ едно две изключения всички загинаха, кой отъ вражи куршумъ, кой отъ естествена смърть все въ служба на великото дѣло на освобождението.

 

Ето какъ единъ отъ тия ученици съзаклятници — именитиятъ поетъ, общественикъ и публицистъ — Христо Силяновъ — въ книгата си „Писма и изповѣди на единъ четникъ" си спомня за тоя революционенъ крѫжкецъ въ Битоля:

 

„Двадесеть и четирима младежи прекарвахме въ Битоля последната година на ученичеството (VII кл. въ Битолската класическа гимназия 1900 г. б. м.) Повече отъ половината сме покръстени. Азъ съмъ, разбира се, между тѣхъ. Азъ съмъ даже отъ по-старитѣ, отъ тия, които разпространяватъ между оглашенитѣ (непокръстенитѣ — непосветенитѣ въ тайната, незаклетитѣ б. м.) Ботевитѣ съчинения, „Подъ игото", Запискитѣ на Захарий Стояновъ и пр. Кръщавамъ и нови. Ние презираме всички мѫдрости и науки заедно съ ония отъ преподавателитѣ, които не сѫ покръстени. Колко по-високò стоимъ ние надъ тѣхъ! Тѣ скѫпятъ кожитѣ си — страхливцитѣ! — и не искатъ да знаятъ за това, което подземно се

 

 

72

 

готви противъ кървавото и грѣшно царство на султана. А ние сме посветени, покръстени. Ние знаемъ всичко. Ние четемъ запретени софийски вестници, дава ни се дори и мѣстниятъ хектографиранъ листъ „На орѫжие" — съ него правимъ агитация. А още нѣколко месеца и азъ ще пиша пламенни статии и стихотворения въ тоя страшенъ и тайнственъ листъ!

 

Ние постоянно се срещаме съ нашитѣ учители, ние сме тѣхни другари. Отиваме у тѣхъ всѣка недѣля на гости, приказваме съ тѣхъ на ти, пушимъ съ тѣхъ, дори тъпчимъ табакеритѣ си съ тѣхния тютюнъ и сме горди, горди, че ни третиратъ като зрѣли мѫже, като революционери, съратници. Учебната година ще се търкулне скоро и ние ще бѫдемъ тогава съвсемъ като тѣхъ; ще проповѣдваме на стари и млади опасното слово и ще ги кръщаваме, ще прераждаме чрезъ нашето презрение къмъ опасностьта душитѣ на хората.

 

Ние знаемъ, че революционеръ значи нѣщо като аскетъ, отрицатель на всички удобства и на всѣко лично щастие. Затова никой отъ насъ нѣма да се ожени и да завърти домъ и кѫща. Никой нѣма да напусне Македония, никой нѣма да отиде да продължи образованието си. Който се ожени или напусне Македония или постѫпи въ университета, ще бѫде подлецъ, измѣнникъ. Македония не може да чака; тя не се нуждае отъ помощьта на онѣзи, които турятъ университетския дипломъ по-горе отъ борбата за нейната свобода; тя отблъсва и проклина ония, които я замѣнятъ съ друга любовница. Нашиятъ учитель Даме Груевъ е за насъ образецъ на самоотрекълъ се за Македония жрецъ — въплощение на революционния аскетизъмъ".

 

 

Въ Битоля тѣ не бѣха само ученици, а и сътрудници на своитѣ рѫководители. Тѣ просвѣтляватъ чрезъ единични разговори и чрезъ нарочно

 

 

73

 

уреждани беседи другаритѣ си отъ по-долнитѣ класове и ги въвеждатъ въ истинитѣ на движението. Положението имъ на пансионери (въ Битоля имаше при гимназията пансионъ за ученици отъ други краища) ги държеше въ постояненъ досѣгъ съ ученическото общежитие и тѣ имаха възможность чрезъ наблюдения да издирватъ най-годнитѣ и най-благонадежднитѣ за народна служба ученици и постепенно да ги посвещаватъ въ тайната. Освенъ това, срещу всѣкой праздникъ, особено презъ зимнитѣ вечери, при гимназията се уреждаше забавна вечерь, на която ученицитѣ народници държеха беседи върху научни, исторически или литературни теми, като се стараеха всѣкога да приобщаватъ беседитѣ си къмъ борбата на потиснати срещу потисници.

 

То бѣше само косвено сътрудничество съ другаритѣ-учители. Но имаше и едно прѣко: участието на ученицитѣ въ редактирането, хектографирането и разпространението на тайния листъ на революционната организация „На орѫжие".

 

Тукъ му е мѣстото да отбележимъ друга една характерна черта въ дѣлото и въ природата на Груева. Той цени много високо книжовностьта, печата, писаната истина и пр. и залѣга много усърдно да се създаватъ и поддържатъ издания, които да подпомогнатъ живото слово и живото дѣло. Самъ е единъ отъ основателитѣ на бойния революционенъ листъ „На орѫжие" въ Солунъ и после въ Битоля. Но поради положението му на главенъ рѫководитель на Битолския окрѫгъ, поради високата му служба на водачъ-апостолъ, която постоянно го отвлича къмъ движение, къмъ практическа работа, и найпосле поради естественото си предпочитане къмъ „повече дѣло и по-малко приказки", той не участвува особено дейно въ самото редактиране на листа. Съ

 

 

74

 

тая работа се заематъ главно двамата му другари Герджиковъ и Пасковъ и я водятъ успѣшно, съ въодушевеното сътрудничество на посветенитѣ ученици, и всѣкога въ пълно съгласие съ установенитѣ задачи на движението.

 

Така подъ непосрѣдното рѫководство на Груева и при ценното сътрудничество на преданнитѣ му колеги учители, първиятъ випускъ на Битолската класическа гимназия стана пръвъ випускъ на млади и възторжени рѫководители на освободителното движение въ Македония и Одринско.

 

 

75

 

11. ПЪРВАТА ПОЛИТИЧЕСКА АФЕРА

 

Убийството на попъ Ставри въ Битоля. Разкритията. Даме Груевъ въ затвора. Между убийци и разбойници. Приятелство съ престѫпници. Работа въ затвора. Срещи и кореспонденции. Срещи съ Гоце Дѣлчевъ. Запознанство съ хайдутина-разбойникъ Мицко. Обещанието на ренегата. Сѫдътъ и присѫдата.

 

 

Презъ лѣтото на сѫщата 1900 година въ самия градъ Битоля станаха събития, които за мигъ спънаха спокойното развитие на движението, понеже предизвикаха разкрития, коиго хвърлиха мнозина отъ революционнитѣ работници въ затвора, други се скриха, трети избѣгаха вънъ отъ града.

 

По решение на мѣстнитѣ комитети, попъ Ставри, който бѣше протоиерей въ българската църква „Св. Богородица", бѣ поканенъ да внесе 30 лири турски за нуждитѣ на организацията. Поради близкото му сродство съ известенъ агентъ на турската полиция — кръчмара Таки Чона — и поради връзкитѣ му съ видни турци, комитетътъ и по-рано имаше известни подозрения за родолюбието на стария свещеникъ и се съмняваше, че ще се подчини драговолно на решението му. И подозренията му се оправдаха: попъ Ставри, вмѣсто да внесе исканата сума, чрезъ сродника си Чона предаде на властьта пратеника на организацията, което пъкъ предизвика убийството му. Бѣше само тежко раненъ, та за нѣколко деня, които живѣ до смъртьта си, е далъ на полицията пакостни показания. Въ

 

 

76

 

връзка съ неговото убийство арестуванъ бѣ на 6 августъ и Даме Груевъ, който по това време бѣ интерниранъ въ родното си село Смилево. Доведенъ подъ стража въ Битоля, Груевъ е хвърленъ въ затвора и поставенъ въ кауша (обща килия) на осѫдени на тежки наказания убийци и разбойнили — арнаути и турци.

 

Въ тая срѣда на престѫпници Груевъ престоява почти две години — отъ августъ 1900 до май 1902 г. И тоя престой е изпълненъ съ особенъ нравственъ смисълъ въ живота на голѣмия апостолъ и съ значение за самото движение. Най-напредъ съ особената привлекателна достѫпность на природата си, съ благата си речь, съ пророческата си мѫдрость, съ жизнения си опитъ Груевъ се налага на обичьта и почитьта на другаритѣ си затворници. Като вълшебникъ той отключва сърдцата имъ, скланя ги къмъ изповѣди, и после имъ дава напѫтствия и съвети, които облекчаватъ мѫката имъ, па понѣкога и улесняватъ процеситѣ имъ въ сѫда. Така Груевъ най-напредъ спечелва вниманието на престѫпницитѣ и тѣ се надпреварватъ да му услужватъ и никога не надничатъ съ зла умисъль въ разговоритѣ му съ приятели отвънъ и въ нощнитѣ му четения и писания. Почитьта на затворницитѣ създава постепенно и довѣрие на затворническата стража. Груевъ е толкова благъ, милъ и добъръ съ всички, че е дори неприятно да го подозиратъ и сѫдятъ. Съ това си държане, което, впрочемъ, не е само тактъ на съзаклятникъ, а и добродетель на природата му, Груевъ успѣва да създаде около себе си удобни условия за срещи въ затвора, за тайна кореспонденция, за разпоредби, за прѣко и дейно участие въ рѫководството на революционния окрѫгъ. Пръвъ помощникъ въ онова време му е Анастасъ Лозанчевъ интелегентенъ фотографъ,

 

 

77

 

единъ отъ първитѣ сподвижници на Груева, битолчанинъ. За всички по-важни въпроси въ живота на окрѫга той, Лозанчевъ, или други организационни работници посещаватъ Груева въ затвора, докладватъ му и взематъ мнението му. Отъ битолския затворъ Груевъ следѣше всѣка стѫпка на движението по цѣлата революционна мрежа и самъ го направляваше.

 

Тукъ, въ затвора, ставатъ и дветѣ паметни и исторически срещи на двамата другари водачи — Груевъ и Гоце Дѣлчевъ.

 

Годе Дѣлчевъ не бѣ виждалъ Груева отъ щипското имъ колегуване насамъ. Той като че ли самъ, безъ ничия намѣса, бѣ отредилъ отвъдъ Вардарска Македония като область за своето революционно апостолство. Установилъ въ пѫтя на работата си известна разпокѫсаность, той се замисля за нуждата отъ единство и съсрѣдоточеность. Това му подсказва нуждата най-напредъ да се осведоми върху извършеното въ другата половина на Македония. Разбира се, отъ всички лица, които биха му били потрѣбни и полезни за тая задача, близкиятъ му приятель Даме Груевъ е най-вещото и най-удобното. И понеже на друго мѣсто не би могълъ да го види, решава се да го посети тамъ, въ битолския затворъ. И ето, презъ м. ноемврий 1901 год. двамата равноапостоли на македонското освободително движение се виждатъ на два пѫти презъ затворническа решетка и разговарятъ за стореното и за онова, което предстои да се направи за подготовка на революционния подемъ на Македония. Първиятъ пѫть Дѣлчевъ се явява въ битолския затворъ въ облѣкло на чорбаджия търговецъ, вториятъ като одърпанъ селски учитель, роднина на затворника.

 

И дветѣ срещи ставатъ предъ очитѣ на властьта, но така умѣло сѫ прикрити, че не оставатъ

 

 

78

 

подире си никаква следа отъ подозрение. Дѣлчевъ съ присѫщото си самообладание, Груевъ съ знаменитата си ловкость внушаватъ на стражата, че се отнася първия пѫть до сдѣлки по търговия, втория до боленъ роднина и успѣватъ да се освѣтлятъ и разбератъ по всички въпроси, които взаимно ги интересуватъ.

 

Другъ единъ занимливъ и характеренъ моментъ отъ живота на Груева въ затвора е срещата и запознанството му тамъ съ известния по онуй време хайдутинъ и разбойникъ въ служба на сръбската пропаганда Мицко, осѫденъ на доживотенъ затворъ. Въ чести и дълги разговори въ затворническата килия Груевъ успѣва да просвѣтли душата му, да го призове къмъ опомняне, къмъ съзнание за народенъ дългъ и да му изтръгне обещание за вѣрна служба на освободителното движение, щомъ излѣзе отъ затвора.

 

Мицко не удържа обещанието си. Главниятъ агентъ на сръбската пропаганда, сръбскиятъ консулъ въ Битоля, който се бѣ погрижилъ да ускори освобождението му, съ блѣсъка на златото успѣ да смути наново душата на разбойника-пехливанъ, свикналъ вече на подвизи за обири и негоденъ за никаква беззаветна народна служба.

 

Все пакъ проповѣдьта на Груевъ не остана съвсемъ безплодна. Когато следъ две години, при едно сражение съ турски аскеръ Груевъ е раненъ и пада въ рѫцетѣ на сръбския агентъ, той, Мицко, си спомня за мѫдрия и благия учитель и другарь отъ затвора, за умната му приказка, за дадената дума и . . . не го убива, макаръ че знае каква награда би получилъ отъ патронитѣ си за главата на приказния водачъ на българското възстание въ Македония. Самъ Груевъ се оставя, както ще видимъ по-долу, въ рѫцетѣ на коварния разбойникъ, увѣренъ

 

 

79

 

въ властьта си надъ тъмната му душа. И наистина, Мицко вмѣсто да го доубие веднага, погрижи се за пренасянето и лѣкуването на ранения апостолъ и по-късно, следъ енергичното застѫпничество на Организацията предъ Мицковитѣ господари, го освободи . . .

 

Сѫдътъ осѫди Груева „шубе таръфанданъ"— по подозрение, на десеть години затворъ. Присѫдата, както се загатва въ началото на тоя животописенъ очеркъ, не промѣни съ нищо настроението му, нито отношението му съ людетѣ, нито обстановката на живота му. Срещитѣ, разговоритѣ, напѫтствията, разпоредбитѣ, — изобщо рѫководството на комитетскитѣ работи продължи по старому презъ решетката. Все пакъ властьта не остана до край слѣпа. Досѣщайки се вече за работата, която осѫдениятъ затворникъ върши отъ килията си, тя се погрижи да му я прекѫсне: презъ м. май 1902 год. го изпраща на заточение въ Подрумъ Кале, дето близо половинъ вѣкъ преди него сѫ излежавали тежки наказаная и сѫ се топили въ копнежи за свобода и за родна стреха стотици участници въ българскитѣ възстания.

 

 

80

 

 

12. НА ЗАТОЧЕНИЕ ВЪ ПОДРУМЪ

 

Съ Матовъ и Татарчевъ. Прикрито дописничество. Водаческо себеобладание. Организацията въ отсѫтствие на водача. Разкрития и афери. Намѣса на консулитѣ. Мѣстнитѣ рѫководства до Ц. К. Доклади за „бързи рещения". Загадки за общо възстание. Решението на Ц. К. Дветѣ половини на Македония. Груевъ и решението. Гоце Дѣлчевъ и Груевъ въ Солунъ. Най-важниятъ въпросъ. Разногласието. Споразумението.

 

 

Въ Подрумъ Груевъ заварва двала отъ първитѣ си другари съзаклетници отъ Солунъ — Д-ръ Хр. Татарчевъ и Хр. Матовъ. Това му облекчава изгнаничеството. Защото има възможность да мисли, да приказва, да живѣе съ склшото си дѣло и дори да обмисля, въ мѫдрия съветъ на тримата, проекти за бадещето му развитие . . . Не само това. Груевъ и отъ Подрумъ продължава да участвува дейно въ рѫководството на движението. Получава добре маскирани съ турско писмо доклади, написани съ химическо мастило, самъ отговаря по сѫщия начинъ и държи връзка съ цѣлата организационна область.

 

Въ затворническия, както и въ изгнаническия животъ на Груева има нѣщо изключително и величаво: нито единъ мигъ предъ никого, въ разговоръ или въ писмо самоотречениятъ водачъ не е изпусналъ нито речь, нито звукъ на оплакване отъ лична несгода, отъ липса, отъ страдание. Презъ дветѣ затворнически години той е неизмѣнно веселъ, неизмѣнно бодъръ и жизненъ, какъвто го знаеха людетѣ

 

 

81

 

отъ свободнитѣ му дни. За тоя подвигъ на душата той не изпитва и не проявява никаква гордость — смѣта го за обикновенъ дългъ и затова по-късно, когато си спомня за тия дни на изпитание, говори като незначителенъ епизодъ, за който не заслужава много да се „глаголствува". (Това е любимо слово на самия Груевъ.) Ето какъ по Цезаревски резюмира на кѫсо Груевъ живота си въ затвора и на заточение:

 

„Добре прекарахъ въ затвора, — както въ Битоля, така и въ Подрумъ".

 

И толкозъ — нито дума повече . . .

 

Докато Груевъ е затворникъ и заточеникъ, въ жъвота на движението наставатъ важни събития и промѣни. Най-напредъ организацията съ всичкитѣ си поддѣления се разрастна до степень да не може да се потуля отъ окото на властьта. Засили се въорѫжението, разшири се четническиятъ институтъ; въ цѣла Македония почти не остана зрѣлъ и просвѣтенъ човѣкъ, който да не участвува по единъ или другъ начинъ въ съзаклятието; включиха се въ организационната мрежа почти всички български села, та че и много патриаршески (български, които църковно спадаха къмъ гръцката патриаршия).

 

Това неимовѣрно бързо набъбване на движението наложи известна промѣна въ отношенията на турската власть. Зачестиха враждебни срещи на организационни люде съ функционери на властьта, на почини на комитетитѣ съ мѣрки на правителството, разкрития, афери. Всичко това създаде и една психологична атмосфера на подозрителность, натегнатость, нервность. Въ преследванията си властьта обърна специално внимание на орѫжието и въ процеса на търсенето започна да прибѣгва до инквизаторски методи, въпрѣки честитѣ намѣси на

 

 

82

 

европейскитѣ консули изъ македонскитѣ градове. Това обстоятелство внесе нова струя на безпокойство въ редоветѣ на борцитѣ. Засили нервностьта. И въ това състояние на уплаха и напрегнатость малкитѣ рѫководства настояха за мѣрки и голѣмото — Централниятъ комитетъ трѣбваше да ги потърси, т. е. да търси най-удобния и най-важния изходъ, преди да се видятъ разнебитени силитѣ на организацията чрезъ поединични удари отъ страна на властьта, преди да е разкрито и конфискувано доставеното съ толкова жертви орѫжие. Съ малки изключения всички районни комитети отъ Битолския революционенъ окрѫгъ сѫ настоявали въ своитѣ доклади до Ц. К. за „бързи решения". Трѣбва да се приеме, следователно, че решението на Ц. К. да се повдигне още сѫщата 1903 г. общо възстание, е било подтикнато именно отъ това сериозно съображение: да се хвърлятъ силитѣ на организацията въ общъ пристѫпъ срещу властьта, и да се избѣгне растящата угроза да бѫдатъ парализирани поединично.

 

Това решение на Ц. К., на чело съ Ив. Гарвановъ въ Солунъ, бѣ предметъ на много възражения, преди да бѫде изнълнено, и на много критики и укори подиръ изпълнението, т. е. подиръ Илинденското възстание. Мнозина виждаха въ него прибързаность и недомислие, несправедливость; други го сочеха като авантюризъмъ; имаше и трети, които допускаха намѣса на извънмакедонски фактори, съ цель да се предизвика една война, отъ която да произлѣзе освобождението на Македония и обединението на българския народъ.

 

Все пакъ, единъ генераленъ потикъ за това решение е вънъ отъ всѣко съмнение: да се извърши нѣщо много силно, което да отрази по убедителенъ начинъ силата на организацията и волята ѝ да извоюва

 

 

83

 

свободата на Македония и Одринско. Като се знае, отъ друга страна, политическата и психологическата обстановка, при която е взето това решение на Ц. К., въ единъ пунктъ само то става критикуемо: че не е съобразило слабата подготовка на останалата часть отъ македонската революционна область — главно поради липса на орѫжие — и по тоя начинъ силитѣ на движението трѣбваше да се явятъ раздробени, ударътъ срещу противника да бѫде частиченъ, като му се даваше възможность да събере и съсрѣди много сили въ възстаналата область.

 

Трѣбва, обаче, да се знае, че въ конгресното съвещание въ Солунъ имало е представители и отъ отвѫдвардарска Македония и отъ Одринско, които сѫ поддържали решението за възстание. Това обстоятелство е подсказало, че възстанието ще се простре, кѫде по-силно, кѫде по-слабо, по цѣлата македоно-одринска область.

 

Нѣма съмнение, че макаръ и затворенъ въ четиритѣ стени на затворническа килия въ Битоля и Подрумъ, Груевъ следвалъ стѫпка по стѫпка и познавалъ всички подробности въ живота на движението, въ което продължавалъ безъ прекѫсване да играе рѫководна роля. Въ самото решение, обаче, за възстание не е участвувалъ. Когато презъ м. мартъ на 1903 год., по застѫпничество на българското правителство, го освобождаватъ отъ Подрумъ и се озовава въ столицата на Македония, той заварва вече взето решение за възстание. И не само това. Направени били и съответни разпоредби въ връзка съ възстанието: повикани били по роднитѣ си мѣста членуващитѣ въ организацията печалбари — главно костурци отъ Цариградъ. Груевъ разбира, че е късно да се разсѫждава за навременностьта на възстанието. Да се критикува или да се отхвърли

 

 

84

 

решението въ тоя мигъ, би значило да се внесе безпокойство и раздвоение въ редоветѣ на борцитѣ не само отъ рѫководнитѣ срѣди, ами и отъ редницитѣ. Колкото и да е виждалъ съ критичния си умъ прибързаностьта на решението, Груевъ предпочита да се нагоди къмъ него, да му се подчини и да влѣе веднага силитѣ си за възможно подоброто му изпълнение. Така схваща той въ оня мигъ дълга си, макаръ че сѫдбоносното решение е взето безъ него и до известна степень въпрѣки неговата преценка. Защото е, наистина, водачъ отъ ония, които виждатъ дѣлото, което водятъ, повисоко отъ своята лична оценка.

 

Едва що се е осведомилъ Груевъ върху солунския конгресъ и решенията му, въ Солунъ пристига близкиятъ му по сърдце и по мисъль Гоце Дѣлчевъ.

 

На 23 мартъ 1903 г. Дѣлчевъ пише на Яворова кѫса бележка:

 

„Утре други день ще замина самъ за X (Солунъ — б. м.), гдето ще се срещна съ тебе известнитѣ (Гарвановъ и др. — б. м.) и съ най-любимия ми другарь Груевъ, който неотдавна билъ пристигналъ тамъ отъ Подрумъ. Въ X (Солунъ) ще се бавя най-много десетина дена и ще гледамъ да се установимъ на общо гледище по оня въпросъ" (възстанието — б. м.).

 

И наистина, на велики четвъртъкъ, преоблеченъ като селенинъ отъ Кукушко, Дѣлчевъ пристига на Солунската гара и веднага на другия день се събира съ Груева, за да обсѫдятъ заедно голѣмия въпросъ.

 

Дѣлчевъ има окончателно становище къмъ решението на Ц. К. Той познава добре положението на серския районъ, знае, че нѣма достатъчно орѫжие и че, при тая неподготвеность, не би могълъ да участвува въ народното възстание. Независимо

 

 

85

 

дори отъ фактическото положение въ района, Дѣлчевъ и по начало е билъ противъ всенародна акция, защото не вѣрвалъ въ нейния успѣхъ. Ако задачата е, мисли той, да се държи въпроса за Македония живъ въ съзнанието и грижитѣ на заинтересовани държави, предостатъчни сѫ частични терористични и бомбени акции, които иматъ предимството, че се извършватъ отъ малки групи и не ангажирватъ много народни сили. Едно общо възстание ще изтощи изведнажъ силитѣ на движението, безъ да донесе очаквани последици — съ прѣка въорѫжена борба не ще може да се сломятъ военнитѣ сили на империята. Освобождението на Македония не може да дойде отъ една такава прѣка борба, то трѣбва да се очаква отъ нѣчия намѣса — военна или дипломатическа, — за такава намѣса единичнитѣ акции сѫ достатъчни. Това е разбирането на Дѣлчева по начало и къмъ солунското решение той заема отрицателна позиция.

 

Защитницитѣ на решението иматъ отъ своя страна все така тежки възражения срещу тезата за „частични действия". Не е вѣрно, казватъ тѣ, че при частични атентати и терористически напади на опасность се излагатъ само действуващитѣ малки групи. При всѣко подобно действие властьта подхвърля на жестоки преследвания, на пожари и побоища, на затворъ и заточение цѣли области. И по тоя начинъ силитѣ на организацията се парализиратъ, безъ въобще да влѣзатъ въ действие.

 

Самъ Груевъ одобрявалъ по нѣщо отъ доводитѣ на еднитѣ и другитѣ, но главно по тактически съображения той приема решението за възстание, като се постарава да убеди своя задушевенъ приятель, че ще се взематъ всички бързи и решителни мѣрки, за да се достави достатъчно орѫжие и на сѣрския районъ, та да бѫде и той готовъ за деня

 

 

86

 

на общия въорѫженъ подемъ. Дѣлчевъ приема съ съответни свои резерви доводитѣ и обещанието на Груева и заминава обратно за района си съ мисъль да уреди и уякчи, колкото може по-бърже, организационенъ каналъ презъ Св. Гора, отдето да минава орѫжието за сѣрския районъ. Не може да има съмнение, че въ частнитѣ си свиждания двамата едномислени другари сѫ си изповѣдали откровено всички доводи за и противъ масови и частични действия, но нали и двамата сѫ беззаветни водачи въ името на единението, въ името на дисциплината въ движението, намѣрили сѫ за себе си едничкото възможно и разумно разрешение: подготвенитѣ райони да се дигнатъ на общо действие, ония пъкъ, които до тоя день останатъ неподготвени за масово участие, да подпомогнатъ възстанието съ единични акции. При такова споразумение сега се раздѣлили въ Солунъ двамата другари — единия — Груевъ заминалъ за Битоля, Гоце — за сѣрско.

 

 

87

 

13. СЛЕДЪ АМНИСТИЯТА

 

На пѫть за Битоля. Безпокойство и грижи. Къмъ Смилево за конгреса. Трѣскаво движение въ цѣлия окрѫгъ. Революционно настроение. Груевъ се осведомява. Посрещане на апостола въ родното му село. Радостьта и гордостьта на водача.

 

 

Груевъ е на пѫть за Битоля, която е свързана въ душата му съ най-хубавия дѣлъ отъ кѫсото му революционно апостолство. Никѫде въ бунтовническия му пѫть проповѣдьта за дѣло и жертви не е давала толкова бързъ и толкова изобиленъ плодъ. Той нѣма нито единъ споменъ отъ интимно, нѣжно естество. Едва е на 31 години, а мисъльта му е изцѣло погълната отъ една грижа, отъ едно безпокойство: възстанието и последицитѣ отъ него. Не му липсва въодушевление, цзпълнена е душата му съ вѣра, но ето две години дѣлото му растна и зрѣ безъ него и той сега не знае размѣритѣ на революционнитѣ сили, не позиава нравствената и бойната подготовка на народа. И усеща въ душата си върховното смущение на водачъ, който тласка великото си дѣло решително напредъ — къмъ висини или въ пропасть.

 

Отъ тая грижа за близкитѣ сѫдбини на „светото движение", отъ това чувство за водаческа отговорность е погълнато съзнанието на Груева на пѫть отъ Солунъ за Битоля презъ топълъ мартенски день на 1903 год. И когато отъ къмъ с. Бистрица, 4 клм. южно отъ Битоля, израстватъ предъ очитѣ му хълмоветѣ на „Билбилъ каменъ", на Баира,

 

 

88

 

въ душата му не трѣпва нито единъ споменъ за сантиментална преживѣлица.

 

Въ града кипѣше въ ония дни едва прикривана революционна трѣска — лица отъ рѫководнитѣ тѣла и други пионери на движението се измъкваха единъ следъ другъ за къмъ Смилево. За тамъ се насочваха и пратеници на други райони, които презъ Битоля трѣбваше да се озоватъ все тамъ — при политѣ на Бигла, дето щѣше да стане конгресътъ, който да установи деня на възстанието. Бѣше около великденската ваканция, та и учители и заклети ученици можеха незабелязано да напущатъ града и да се отправятъ по разни пѫтища къмъ Македонското Оборище. Не, разбира се, всички като пратеници за конгресъ. Миозина, повечето отиваха като за нѣкакво поклонение, или като за народно причастие. Четничеството бѣ извънредно оживѣно, къмъ всѣки революционенъ районъ имаше вече съответна чета, полето и гората гъмжеха отъ комити. И сега голѣма часть отъ тия чети се бѣха събрали въ самото село Смилево и въ гориститѣ му околности. Млади революционни работници, учители, ученици, граждани и селени се надпреварваха да получатъ въ нѣкоя чета, макаръ за кѫсо време, първо комитско кръщение, та, когато удари часътъ, да бѫдатъ, ако не съвсемъ готови, поне запознати съ живота и съ задачитѣ на революционния войникъ. Макаръ че никой не можеше още да знае деня на възстанието — той не бѣше още установенъ — колкото и самото решение за възстание да бѣше достояние само на комитетскитѣ рѫководства, въ атмосферата на града и на селото се чувствуваше вече известна напрегната стихналость.

 

Между младото гражданство имаше нѣкаква потайна надпревара да полагатъ клетва, да се вливатъ

 

 

89

 

въ движението, да не би да закъснѣятъ за върховния часъ на народното изпитание.

 

При такова състояние на духоветѣ Груевъ се озова въ Битоля. За двата деня само, които прекара въ града, той се осведоми за всички по-важни прояви за революционния животъ, включително и за имената на пратеницитѣ на предстоящия конгресъ въ Смилево. Отъ докладитѣ на комитетскитѣ рѫководители върху състоянието на въорѫжението въ окрѫга, върху последнитѣ сражения между аскеръ и чети и върху избухналитѣ афери и последицитѣ отъ тѣхъ Груевъ проумѣва мотивитѣ на солунското решение и поема за родното си село почти убеденъ, че не може да има друго разрешение — възстанието се налага.

 

Въ прекрасната книга „Освободителнитѣ борби на Македония" на покойния историкъ на македонското движение Христо Силяновъ намираме проникновени редове върху тоя драматиченъ мигъ отъ живота на апостола — пѫтуването му отъ Битоля за Смилево следъ освобождението му отъ изгнание и въ надвечерието на историческия смилевски конгресъ. Въ тия редове усърдниятъ историкъ Силяновъ, който изследва грижливо дѣлото на Груева и установява значението му въ македонското освободително движение, отстѫпва думата на поета Силяновъ, който прониква въ душата на апостола и заговаря съ благовеенъ възторгъ за едно събитие въ личния му животъ, едничкото, може би, което изпълни душата му съ непривична гордость на всепризнатъ и вселюбимъ водачъ — буйно въодушевеното посрѣщане въ предселието на Смилево, при което викове, сълзи, хълцания на селени и селенки, войводи и комити отразиха една безкрайна преданность, единъ култъ. Ето, прочее, и Силяновата дума:

 

„За Смилево пѫтуваше и Груевъ.

 

 

90

 

Сърдцето на амнистирания подрумски заточеникъ, отвикнало да се отдава на вълнения, сега бѣ обладано отъ страненъ трепетъ. Бѣлитѣ каменни сгради, засмѣнитѣ ливади надъ селото, китниятъ „Яворецъ", се мѣркаха предъ него и възкресиха въ душата му мили преживѣлици отъ детскитѣ дни. Все тъй мигновено се мѣрна предъ него образътъ на сестра му Доля и на други близки. Малко по-продължително прикова паметьта му селското училище: преди дванадесеть години той учеше малкитѣ селенчета на четмо и писмо, а бащитѣ имъ увличаше съ беседи за единъ по-достоенъ човѣшки животъ и съ загадки за нѣкаква борба, на която фатално ще бѫдатъ призовани македонскитѣ роби, но която и за самия голобрадъ учитель бѣше още само примамлива мечта.

 

Мимолѣтнитѣ видения на миналото изчезнаха. Предстоящето голѣмо събитие, което го викаше сега въ Смилево, изпълни душата му съ задоволство. Той обичаше родното си село съ неговата прелестна планинска природа и неговитѣ жители — тия мияци които трупаха благосъстояние съ трудолюбието и зидарското си изкуство и у които Бигла превъплоти нѣщо отъ своето могѫщо и волно дихание. Но къмъ любовьта му сега се примѣси и самодоволна гордость.

 

Следъ попъ Ставревата афера, която връхлетѣ като ненадейна страшна напасть преди две години дѣлото и него самия, следъ горестьта на далечното заточение, сѫдбата сега му устройваше единъ праздникъ. И какъвъ праздникъ! Неговото Смилево бѣше избраното, предначертаното мѣсто, за да приюти първитѣ борци — силата и ума на революцията въ окрѫга, свикани да изработятъ плана на възстанишкитѣ действия.

 

Не бѣше ли това знамение на Провидението? Не бѣше ли изборътъ на Смилево многозначителенъ

 

 

91

 

символъ на народния духъ, възмѫжалъ така бързо за най-голѣмия подвигъ?"

 

Но Груевъ бѣше отвикналъ да мечтае. Изведнажъ той си представи работата, която го зовѣше тамъ. Въ Битоля бѣха му дали списъка на делегатитѣ. Между тѣхъ имаше негови стари другари, имаше негови кръщелници въ дѣлото, имаше и негови ученици отъ Битолската гимназия, които до като той лежа въ Подрумъ-кале, се издигнаха до рѫководители и войводи. При спомена за Кляшева — най-малкия отъ тѣхъ — тънката, едва уловима ирония, сгънатата въ края на устнитѣ му, се разшири въ голѣма истинска усмивка. После се изправи предъ него високата брадата фигура на прилепчанеца Петъръ Ацевъ. Груевъ добре познаваше неговата слабость къмъ словесния спортъ, а въ Битоля го бѣха предупредили, че Петъръ е най-разпалениятъ опозиционеръ противъ солунското решение. Сѣнка на досада мина по челото му. Колко ли скѫпоценно време ще погълнатъ напразднитѣ препирни, увещанията и убеждаванията? А кому другиму, ако не нему ще се падне тая неблагодарна роля — да убеждава несъгласнитѣ, че е безполезно да се спори върху нѣщо, което никаква сила вече не е въ състояние да отмѣни! Нима и той самиятъ не се е сърдилъ въ Подрумъ, когато стигна чакъ до малоазиятската крепость вестьта, че приятелитѣ отъ Солунъ сѫ попретупали надве натри сѫдбоносния въпросъ? И все пакъ той сега трѣбваше да се разправя съ несъгласнитѣ и опозиционеритѣ. Водачитѣ често пѫти изпадатъ въ такива положения.

 

Въ Битоля му бѣха изредили и нѣколко съвсемъ нови имена. Съ такъвъ възторгъ му говориха за нѣкой си Парашкевъ Цвѣтковъ отъ Плѣвенъ, хубавецъ и голѣмъ пѣснопоецъ, свършилъ консерватория въ Русия, назначили го учитель по музика въ

 

 

92

 

Битоля. Единъ день зарѣзалъ гимназията и тръгналъ съ чета. Това направило особена сензация въ града. Сега Цвѣтковъ билъ районенъ войвода съ главна резиденция Смилевска планина, която той често огласявалъ съ хубавитѣ си пѣсни.

 

Слушайки разговоритѣ за Цвѣткова, Груевъ, за когото всички люде представяха интересенъ обектъ за психологическо наблюдение и въздействие, си спомни за другъ единъ синъ на майка България, съ възторжена душа и съ сладкодуменъ гласъ, чиято нездържана буйность той често трѣбваше да смирява: това бѣ Мишелъ Герджиковъ, който почти цѣла година мина предъ ученицитѣ си, предъ битолскитѣ българи и предъ властьта като Тодоръ Лукановъ отъ Плѣвенъ.

 

„Неусѣтно, пише Силяновъ, Груевъ съ спѫтницитѣ си отъ Битоля доближи планинскитѣ гънки, които притулватъ родното му село. Още малко и Смилево се откри въ вечерната дрезгавина. Хилядна маса се движеше изъ главния пѫть. Странно зрѣлище. Червениятъ цвѣтъ преобладаваше въ носията на смилевки и се очертаваше въ видъ на изпъкнали петна върху виолетовия вечеренъ полумракъ, наредъ съ удълженитѣ цеви на четнишки пушки. Въорѫжени посрещачи се обадиха. Гърмовито „ура" разтърси простора и се поде отъ отзивчивитѣ висоти на хубавата „Бигла планина". Войводи, четници, старци и невѣсти пристѫпваха безъ редъ да стиснатъ рѫката на освободения апостолъ. Цѣло Смилево съ всичкитѣ си домочадия и съ всичкитѣ гости-конгресисти—бѣше тукъ.

 

Всѣки другъ би заплакалъ отъ вълнение. Лицето на Груева само приблѣднѣ и езикътъ му, сѣкашъ онѣмѣлъ, мѫчно намираше думи, за да отговори на шумнитѣ другарски приветствия и на разхълцанитѣ отъ радость старци и жени.

 

 

93

 

Макаръ и твърде рѣдко, сѫдбата се показва щедра къмъ мѫченицитѣ и самообреклитѣ се борци и ги награждава още приживѣ съ мигове на велика радость. Такъвъ мигъ преживѣ и амнистираниятъ подрумски заточеникъ презъ тоя исторически день въ своето славно Смилево".

 

 

94

 

14. СМИЛЕВСКИЯТЪ КОНГРЕСЪ

 

 

с. Смилево и Даме Груевъ. Стратегическо предимство на селото. Груевъ председатель на конгреса. Съставъ и атмосфера въ конгреса. Най-важниятъ въпросъ. Разногласието. Намѣсата на Груевъ. Грижи за мирното население. Човѣчность на революционера.

 

 

При избора на с. Смилево за заседанията на историческия конгресъ, не ще да е било безъ значение обстоятелството, че е родно мѣсто на първия и най-въодушевенъ основатель на революционната организация. Една щастлива мисъль ще да е подсказала това решение: да се свържатъ нераздѣлно въ бадещето едно историческо селище въ Македония съ едно историческо лице, едно велико събитие съ едно велико име — Смилево съ Даме Груевъ. Не ще да е било, разбира се, само това

 

 

95

 

съображение за избора на Смилево. Географското положение на селото представя голѣми удобства за една такава революционна задача. Неизбѣжно е било да се създаде, въ връзка съ конгреса, едно по-усилено движение къмъ селото и въ селото. Въ никое близко до Битоля село това движение не би могло да бѫде толкова добре прикрито, както въ Смилево. Пазвитѣ и разклоненията на Бигла даватъ отъ друга страна, и известни стратегически предимства при възстанишки действия.

 

По-важно отъ всички съображения, обаче, за избора на Смилево за работитѣ на конгреса ще да е била твърдата вѣркость на селенитѣ къмъ освободителното движение. Благодарение на Груева, който имà възможность за нѣколко месеца, които прекара тукъ като интерниранъ, да посвети мнозина отъ съселенитѣ си въ тайната на движението и да ги разпали и привърже къмъ организацията; благодарение особено много на дейния и себепожертвувателенъ рѫководитель на мѣстния комитетъ — Георги Чурановъ, въ Смилево на онова време не бѣ останалъ мѫжъ, който да не участвува въ великото народно съзаклятие. Природната интелигентность, отъ друга страна, на смилевци е била една добродетель повече, за да имъ се повѣри охраната на едно отъ най-важнитѣ и най-рискованитѣ предприятия на организацията.

 

Най-напредъ въ връзка съ външната охрана на конгреса на смилевскитѣ работници сѫ били възложени всички необходими служби. Една смилевска въорѫжена чета е била подвижна охрана — движела се предпазливо по цѣлата околность, за да предотврати изненади. Друга група въорѫжени съ револвери четници е организирала охраната, пощата и други служби въ самото село. Малки отдѣления отъ по 3—4 човѣка били изпратени къмъ най-близкитѣ

 

 

96

 

села, като най-далечна охрана — скрити постове. По пѫтища пъкъ се движили прикрито други единични или на двойки съзаклятници, за да поддържатъ връзка между разнитѣ революционни срѣдища и конгреса.

 

При така здраво и умѣло организирана охрана историческиятъ смилевски конгресъ, който установи сѫдбоносния день на народното възстание, започна своята работа безъ никакви опасения отъ изненади.

 

По единодушенъ изборъ на пратеницитѣ Даме Груевъ е избранъ за председатель на конгреса.

 

Излишно е да се говори за въодушевението и безграничното довѣрие, съ което е билъ посрѣщнатъ тоя изборъ. Между първитѣ люде на движението въ оня мигъ не е имало лице, което да съсрѣдява тъй добре въ себе си мѫдростьта, беззаветната преданность къмъ борбата и готовность за лична жертва — тритѣ добродетели, чрезъ които Груевъ по-добре отъ всички други свои сподвижници можеше да притѫпява и изглажда остротитѣ, да обуздава амбициитѣ и темпераментитѣ, да ограничава словоборството, да съгласува разномислията, да примирява обидитѣ. Може би наравно съ Гоце Дѣлчевъ, Груевъ бѣше най-авторитетното лице въ организацията. И авторитета му се опираше предимно на честната му мисъль, на чистия му нравъ, на беззаветната му преданность къмъ дѣлото на освобождението и на неотразимата му водаческа воля. Той нѣмаше лични неприятели. Може да е имало ревнивци на почитьта и обичьта, на която бѣ предметъ въ всички срѣди или честолюбци, чиито амбиции сѫ се спъвали въ твърдата му воля и въ лѫчезарната му нравственость, но въ цѣлия му апостолски пѫтъ нѣма нито единъ завой, нито една сѣнка на укоръ за грѣхъ въ личния му животь или въ революционното му дѣло.

 

 

97

 

За рѫководството на единъ конгресъ, който държеше въ рѫцетѣ си сѫдбинитѣ на единъ народъ, нишкитѣ на една народна борба и на едни решения, които неминуемо влечеха подире си кръвь и разрушения — за такъвъ конгресъ само такова лице можеше да подхожда. Защото колкото да, сѫ установени крайнитѣ задачи, колкото да сѫ ясни и повелителни пълномощията, делегатитѣ сѫ все пакъ единъ сборъ отъ личности съ всички отсѣнки на човѣшката природа: мѫдри и неуки, спокойни и избухливи, смѣли и боязливи, скромни и амбициозни, измѣрсни и авантюристи и пр. и пр.

 

Въ една или друга мѣра цѣлата тая гама отъ отсѣнки на човѣшката мисъль и характеръ се е проявила въ заседанията на тоя конгресъ, въпрѣки общата атмосфера на въодушевение и вѣра. И, разбира се, неотразимата намѣса на председателя ще да е била не веднажъ полезна. Ето, знае се, напр., че се е водилъ твърде разгорещенъ споръ по най-важния, срѣдищния въпросъ отъ дневния редъ на конгреса: да има ли общо народно възстание или да нѣма — главно поради поменатата вече неподготвеность на нѣкои революционни райони. Пратеницитѣ на добре въорѫженитѣ области — Охридско, Костурско, Демиръ-Хисарско и др. настоявали за възстание и при това въ най-близки дни. Другитѣ — неподготвенитѣ сѫ се изявили противъ или пледирали за нови срокове. Имало е противници на възстанието и по начало — напр. прилепскиятъ пратеникъ — мѫдриятъ и просвѣтениятъ инакъ учитель и войвода Петъръ Ацевъ. Завелъ се е споръ, който при разгорещена атмосфера продължилъ доста много. Единъ споръ ненавремененъ по сѫщество и неумѣстенъ отъ гледище на дисциплина.

 

Въпросътъ за възстанието е билъ вече, както се знае, решенъ отъ Ц. К. на организацията въ Солунъ.

 

 

98

 

Конгресътъ въ Смилево не е билъ формално компетентенъ да го разисква и решава по сѫщество. И спорътъ можелъ да изведе до нежелателни нарушения на организационната дисциплина. ако навременната и авторитетна намѣса на председателя на конгреса не го бѣ прекратила:

 

„Бе хора, — казалъ кѫсо, ясно и отсечено Груевъ, — не си губете времето да разрешавате въпроса, дали ще има възстание, защото той е решенъ, битти давасѫ (свършена работа). Сега говорете по възстанието— какъ да го направимъ и кога. . ."

 

И минали на следващитѣ точки отъ дневния редъ.

 

По поводъ докладитѣ на пратеницитѣ на слабо въорѫженитѣ райони конгресътъ решилъ да се взематъ всички необходими мѣрки да имъ се помогне за доставка на орѫжие, за да участвуватъ и тѣ въ възстанието. Най-вещитѣ отъ членоветѣ на конгреса, ония, които сѫ минали военна школа въ София, офицери и подофицери, сѫ развили стратегически кроежи, по които да се проведе възстанието. Говорили сѫ за военна подготовка на участницитѣ, за продоволствието, за мирното население въ селата и пр. Избранъ билъ за общо рѫководство на приготовленията и действията съответенъ щабъ отъ трима: Даме Груевъ, Борисъ Сарафовъ и Анастасъ Лозанчевъ. На тоя щабъ конгресътъ е възложилъ да установи, въ споразумение съ другитѣ революционии окрѫзи и съ Ц. К. на организацията, деня на възстанието при една предварителна уговорка — да не бѫде по-рано отъ месецъ юлий, т. е. следъ като бѫдатъ прибрани хранитѣ отъ полето. Друга сѫществена задача, която конгресътъ възложилъ на избрания щабъ, била да положи всички усилия, щото и другитѣ революционни окрѫзи да взематъ участие въ възстанието, за да не остане то изолирано дѣло само на Битолския.

 

 

99

 

Интересенъ и оживенъ споръ се е завелъ около важния въпросъ, обсѫжданъ вече между Груевъ и Дѣлчевъ въ Солунъ: да бѫде масово възстанието или само партизанско, т. е. дали да се вдигне на орѫжие цѣлото население или да действуватъ само отдѣлни по-многочислени четнишки групи. И се е взело решение, което почти примирявало решението на Ц. К. съ мнението на Дѣлчева: отъ всѣки революционенъ районъ излизатъ въорѫжени чети въ съставъ отъ 30 до 50 човѣка, които ще действуватъ по начинъ щото да не ангажиратъ народнитѣ маси. Така се е смѣтало, че турцитѣ нѣма да иматъ поводъ да нападатъ мирното население и да изгарятъ сслата. И борбата ще може да продължи по-дълго време. Повдигнали въпросъ за мирното турско население изъ селата. Тукъ първиятъ отъ македонскитѣ революционери, председательтъ на конгреса — Груевъ показалъ истинския си революционно-борчески моралъ.

 

„Турчинъ или християнинъ, натъртилъ въ кѫса речь той, — все едно, не пречи ли, не прави ли зло, и косъмъ не бива да падне отъ главата му."

 

Като се знае, че между пратеницитѣ въ конгреса имало лица, които по-лесно можели да се вслушватъ въ ударитѣ на кръвьта си, отколкото въ сложни нравствени повеления за човѣщина, категоричнитѣ речи на председателя получиха характеръ и цена на строго предупреждение. По-късно тоя апелъ за човѣщина къмъ мирнитѣ люде отъ всички вѣроизповѣдания легна, пакъ по изричното настояване на Груева, и въ една отъ прокламациитѣ на възстанишкия Щабъ. Груевъ не бѣше сълзливо сантименталенъ човѣкъ, той бѣше по-скоро строгъ и коравъ въ дѣлничнитѣ си отношения, но съвсемъ не бѣше безсърдеченъ и главно разбираше, че една борба за човѣшко право и свобода е несъвмѣстима съ нисшитѣ инстинкти на отмъщение, грабежъ

 

 

100

 

и разрушение. Това му именно отношение къмъ етиката на борбата легна въ кѫсата му речь въ конгреса за мирнитѣ турци.

 

Като приеха всички именно месецъ юлий за начало на възстанието, оставали сѫ значи само три месеци за подготовка на голѣмото събитие. Предстоеше огромна работа при отекчени условия. Наистина, движението на турци по междуселскитѣ пѫтища почти бѣ прекѫснато. Селски и районни чети се движеха открито по бѣлъ день. Това обстоятелство засили бдителностьта на власитѣ. И тѣ се запретнаха отъ своя страна за противомѣрки. За кѫсото време до възстанието само въ битолско поле бѣха открити, обсадени и разбити нѣколко революционни групи. Все пакъ, почти при открити позиции и организацията вършеше трѣскаво своята подготовка. Купуваха се и се изпращаха по съответни канали орѫжия и бойни припаси; доставяха се съ помощьта на градскитѣ комитети санитарни материяли; събираха се и се складираха въ съответни скривалища храни; прекаралитѣ военна служба въ България — портупей юнкеръ Никола Дечевъ, поручикъ Стойковъ, подпоручикъ Тодоръ Христовъ, подоф. Панайотовъ, подпор. Папанчевъ, фелдфебелъ Ивановъ и др. — се запретнаха да организиратъ военно обучение за всички селски и градски работници. Като рѫководство за това обучение служеше нарочно изработенъ отъ Сарафовъ и Дечевъ по порѫка на конгреса „Възстанически дисциплинаренъ уставъ", въ който се установяватъ правата и длъжноститѣ на възстаницитѣ и на началствуващитѣ лица.

 

Въ кѫситѣ си спомени Груевъ загатва за едно повѣрително съобщение на Борисъ Сарафовъ, току въ надвечерието или може би презъ самитѣ заседания на конгреса:

 

„Сарафовъ повѣрително казваше, че единъ министъръ (въ България — б. м.) се билъ

 

 

101

 

изразилъ, че ако бѫдемъ въ състояние да задържимъ 50,000 турска войска, България щѣла да се намѣси".

 

Колкото да не бѣше по природа лековѣренъ и колкото да бѣше добре осведоменъ върху политическия моментъ и върху военнитѣ възможности на България въ онуй време, Груевъ приема това съобщение като правдоподобно: „И азъ допускахъ, най-сетне, че това може да стане". И между доводитѣ му въ полза на възстанието и тая вѣра ще да е имала нѣкакво значение . . .

 

 

102

 

15. ВЪ НАДВЕЧЕРИЕТО НА ВЪЗСТАНИЕТО

 

Атентатътъ въ Солунъ. Клане въ Битоля. Намѣса на европейски представители. Руската политика и поведението на Ростковски. Благосклонность къмъ сръбската пропаганда. Сражение въ с. Цапари. Участие на турска башибозушка организация. Убийства и афери. Ударъ срещу движението. Поправка на конгресното решение.

 

 

Въ днитѣ на най-трескава подготовка на конгреса и презъ самитѣ заседания въ дветѣ най-голѣми срѣдища на организацията, Солунъ и Битоля, се занизаха събития, които развълнуваха цѣла Македония, отекнаха и въ работата на самия конгресъ. Въ Солунъ на 16 априлъ с. г. бѣ минирана и вдигната въ въздуха Банка Отоманъ. Една седмица по-късно, на 23 априлъ, Гергьовдень, въ Битоля турски башибузуци се нахвърлиха по бѣль день изъ улицитѣ и по покрайнинитѣ на града и избиха де що срѣщнаха беззащитенъ гражданинъ. Имаше нѣколко случаи: покачени на високи дървета граждани, за да връзватъ гергьовденска люлка, да бѫдатъ прострѣляни като птици. Създаде се истинска паника. Всичко живо се скри и надъ града легна атмосфера на тревожно очакване. Слава Богу башибозушкиятъ нападъ отмина още презъ деня като опостушителна вихрушка. Избити бѣха стотина граждани, предимно старци. По-бърза и енергична намѣса на чуждитѣ представителства още преди да настѫпи тъмна нощь държавната власть влѣзе въ службата си: явиха се по улицитѣ засилени войскови и полицейски

 

 

103

 

патрули и озвѣренитѣ бабаити прибраха ножоветѣ въ ножницитѣ си. Нощьта отмина безъ престѫпления.

 

При такава психологична атмосфера на напрежение и бунтъ убиха по-късно пакъ посрѣдъ бѣлъ день руския консулъ Ростковски. Уби го вече не башибозукъ, а редовенъ войникъ въ време на постова служба.

 

Представительтъ на Царска Русия се ползуваше между българското гражданство съ име на смѣлъ защитникъ на християнството предъ турскитѣ власти. Въ съгласие съ официалния курсъ на руската политика по онова време, която не бѣше особено възхитена отъ бързия духовенъ напредъкъ на българитѣ въ Македония и на мѣста благоволяваше къмъ сръбската пропаганда съ очевидна цель да спъва възхода на българщината, Ростковски не бѣше твърде откритъ съчувственикъ на нашето освободително движение. Все пакъ той бѣше добъръ християнинъ и вземаше често подъ руска закрила жертви на башибозушки или дори на политически произволи. Като приказка за могѫщо покровителство се носѣха изъ народа нѣколко случаи, при които рускиятъ консулъ съ камшикъ бѣ разгонилъ полицаи и войници отъ домоветѣ на битолски граждани. Затова, когато на голѣми праздници — Коледа, Великдень — идваше съ блѣскави сърмени нашивки въ църква, и заставаше съ дветѣ си свѣтлооки дъщери на малката естрада срещу владишкия престолъ, народътъ гледаше съ еднакво благоговение ту архипастира-владика, ту него — пратеника на великия царь за закрила на християнитѣ и. . . българитѣ.

 

Разбира се, тия чувства на „гяуритѣ" къмъ руския представитель и бурнитѣ му намѣси въ работитѣ на властьта не останаха безъ съответенъ

 

 

104

 

отзвукъ въ душата на турцитѣ. Тѣ го ненавиждаха и едва стискаха зѫби да го не охулятъ или посрамятъ по нѣкакъвъ начинъ. И дочакаха часа. Въ топълъ день, когато съ елегантната си кола, теглена отъ два буйни черни коне, се е връщалъ заедно съ възпитателя на момичетата му воденчанина Мисирковъ, учитель по гръцки езикъ въ българската гимназия, отъ Буковския манастиръ, дето семейството му често прекарваше лѣтнитѣ месеци, постовиятъ войникъ отъ участъка на станционната улица, не му отдалъ обичайна честь. Слѣзълъ не слѣзълъ отъ колата си за обяснение, войникътъ се прицелилъ съ пушката си и го прострелялъ на мѣсто. Следствието после установило, че изстрели били дадени въ сѫщия мигъ отъ нѣколко посоки. Очевидно заговоръ.

 

Политиката не допустна никакво осложнение: достойно обезщетение за пострадалитѣ, протоколно извинение и... бѣсилка за убиеца на самото лобно мѣсто. Съ това се свърши всичкия шумъ около това политическо убийство. Попариха се и много надежди за голѣма война. Понесе се дори мълва изъ народа, че намѣсто убиеца, комуто отдали почить и слава на герой обесили нѣкой невиненъ циганинъ.

 

Въ сѫщия день — на Гьоргьовденското башибозушко нападение — отъ Битоля се емна аскеръ къмъ хубавото чисто българско и борческо село при политѣ на Пелистеръ — Цапари съ цель да го претърси „основателно" и да прибере орѫжието му. При претърсването му, обаче, се натъква на въорѫжена съпротива и се завързва лютъ бой. Битолскиятъ войвода Георги Сугаревъ, на когото бѣ възложена охраната на Смилевския коетресъ, съ една засилена чета и нѣколко войводи се притича на помощь на цапарци и успѣва да отбие удара на

 

 

105

 

турцитѣ и да осуети намѣрението имъ да обезорѫжаватъ.

 

Нѣма никакво съмиение, че тия кървави събития, тоя отпушенъ потокъ на озлобение и мъсть и тия мѣрки на властьта сѫ въ близка връзка съ атентатитѣ въ Солунъ и съ предчувствия и очакване на всенароденъ български бунтъ въ Македония. Както гергьовденското клане въ Битоля, така и убийството на руския консулъ сочатъ участие на нѣкаква тайна турска патриотическа организация или на самата власть. Очевидната имъ цель е да сплашатъ, да париратъ, да предотврятатъ масови почини срещу имперското господство.

 

По сѫщото време въ Баница (Сѣрско) убиха Гоце Дѣлчевъ, въ Солунъ изпозатвориха множество организационни работници и самия Централенъ Комитетъ. Бдителностьта на властьта се разпростре по цѣлата организационна область. На много мѣста избухнаха афери, които повлѣкоха въ затворъ рѫководни лица и членове на организацията. Другаде бѣха открити канали за преносъ на орѫжие и много отъ доставкитѣ въ връзка съ предстоящитѣ действия бѣха спънати.

 

Всичко това бѣ, разбира се, тежъкъ ударъ срещу движението. Навѣрно поради настаналитѣ неуредици и липси ще да се е наложила и мълчалива корекция на мнението на конгресиститѣ за действия съ голѣми чети — възстанието, противъ волята на самитѣ рѫководители, трѣбваше да получи масовъ характеръ.

 

 

106

 

16. ИНСПЕКЦИОННА ОБИКОЛКА НА ЩАБА

 

Щабна чета. Груевъ изглажда недоразумения. Вѣрата на Груева и на народа. Булото на тайната е дигнато. Среща съ Пере Тошевъ. Деньтъ на възстанието. Съображения за отлагане. Важна весть отъ България. Готовность за военна намѣса. Интелегенцията въ България. Македония поглежда на северъ. Гласътъ на кръвьта. Писмото на задраничното представителство. Обещанието на генералъ Мих. Савовъ. Нови колебания. Последното решение. Възванието до народа

 

 

Веднага подиръ смилевския конгресъ отъ наличнитѣ чети се подбира едно ядро отъ 20 преданни революционери, които образуватъ подъ воеводството на Дечевъ „щабна чета". Съ нея Груевъ и Сарафовъ предприематъ обиколка изъ цѣлата революционна область, съ цель да проучатъ на самото мѣсто бойнитѣ възможности, общата подготовка на отдѣлнитѣ райони, и едновременно съ това да ги стегнатъ за предстоящето възстание. Опредѣляха съвмѣстно съ мѣстнитѣ работници рѫководни тѣла на районитѣ; съобщаваха и обсѫждаха кроежи за бойнитѣ движения и действия; даваха последни разпореждания. При тая обиколка на много мѣста Груевъ използува мѫдростьта и авторитета си, за да изглади стари и тежки недоразумения между рѫководни лица, които трѣбваше непременно да се изгладятъ въ името на великата борба. Така, въ Костурско действуваше стариятъ разбойникъ Коте, който, както мнозина свои събратя, следъ

 

 

107

 

появата на революционното движение, особено следъ като се създадоха и революционни чети, даде на първо време видъ, че се отказва отъ обирджийскитѣ си навици и се постара да се нагоди къмъ освободителната борба. Инстинктитѣ му, обаче, надсмогнаха и при всѣки удобенъ случай показваше разбойнически нравъ, който по нѣкога избиваше въ коварство. Мѣстниятъ войвода, буйниятъ и непримиримъ Чекаларовъ искаше да го премахне. При обиколката на Щаба Сарафовъ подкрепи решението на Чекаларовъ. Груевъ бѣ склоненъ къмъ прошка надѣвайки се, че ще може да бѫде използуванъ Коте за нѣкоя по-груба задача въ връзка съ възстанието. Другиятъ компетентенъ рѫководитель въ Костурско, мѫдриятъ и просвѣтенъ Лазаръ п. Трайковъ се съгласи съ мнението на Груева и въ самото надвечерие на възстанието прощава стария и невѣренъ хайдутинъ.

 

До самото възстание Груевъ успѣва съ Щаба и щабната чета да обиколи Охридско, Демиръ-Хисарско и Костурско — тритѣ най-добре въорѫжени и морално подготвени революционни райони. Вѣрващъ самъ въ благополучния изходъ и въ крайния успѣхъ на борбата, презъ тая обиколка Груевъ насажда чрезъ благоречивия си езикъ тая вѣра навредъ, дето има случай да приказва предъ събрани съзаклетници. Благодарение на здравата организация въ тия райони, никѫде властьта на успѣ да намѣри и проследи дирята на щаба, макаръ че имаше вече нѣкакви неясни сведения за сѫществуването му. Четата съ тримата щабни извърши своята обиколка безъ да попадне въ следи отъ засада. Но има нѣщо по-характерно и по-ценно отъ това: въ обиколката си изъ районитѣ, призовани за възстание и може би обречени на страдание и смърть, щабътъ никѫде не намѣри следи отъ безвѣрие, отъ колебание,

 

 

108

 

отъ страхъ. Навсѣкѫде го залива една вълна на въодушевление, на висока и несломима вѣра, на непоколебима готовность за действия, за жертви и за смърть. Нѣма нито явни страхливци, които да резоньорствуватъ, да критикуватъ, да молятъ за отлагане, нито скрити подлеци, които да дебнатъ и да донасятъ. Булото на тайната е почти дигнато. Приготовленията ставатъ на открито. Между селата сноватъ по бѣлъ день куриери и четници. Правятъ редовно единични и групови бойни учения, а нѣкѫде, въ Горна и Долна Копачка напр., Костурско, се уреждатъ дори и малки военни маневри...

 

Следъ тая обиколка на 1 юний надъ село Бабино (Демиръ-Хисарско) между тримата рѫководители отъ Щаба и дошлия отъ България Пере Тошевъ за пръвъ пѫть се заговаря вече за деня на възстанието. Щабътъ смѣташе, че би било полезно да се продължи колкото може тоя периодъ на подготовка. Нижеха се, обаче, събития, които налагаха да се ускори деня на народния бунтъ. На много мѣста бѣха станали сражения съ чети, при които загинаха ценни работници. Турцитѣ все повече се ожесточаваха, изгаряха цѣли села (Смърдешъ напр.), преследваха организационни люде. Подъ натиска на ти събития Щабътъ реши възстанието да се дигне на 6 юлий.

 

Въ тия разисквания върху деня на възстанието се е намѣсилъ Пере Тошевъ, който е настоявалъ за отлагане. Може би между съображенията му за такова отлагане била недостатъчната подготовка на прилепския революционенъ районъ, който той е обходилъ преди срещата си съ Щаба. Доводи за отлагане Пере Тошевъ ще да е намиралъ и въ критичната си природа, която бѣше склонна къмъ точни измѣрвания на причини и последици и никога къмъ бързи и смѣли решения. Но

 

 

109

 

къмъ тия доводи отъ техническо и лично естество, Тошевъ е представилъ и другъ по-сериозенъ — политически. Той носѣлъ отъ България важно известие: новиятъ кабинетъ Рачо Петровъ — Дим. Петковъ изявилъ готовность да подкрепи съ военна иамѣса възстанието, ако то не изпревари порѫчаната вече доставка на орѫжие за българската войска. Разбира се, Щабътъ на възстание не е могълъ да пренебрѣгне това съобщение, не е могълъ да не му повѣрва, да го отмине безъ внимание. Първо, защото психологически българската общественость бѣ достатъчно готова за една такава намѣса въ подкрепа на брата робъ — това и тримата щабни рѫководители знаеха много добре. Въ България млади интелигенти отъ всички социални и културни срѣди се надпреварваха вече да излагатъ главитѣ си въ комитски набѣги презъ Пирина и Осогово. Стотици студенти, офицери, учители, писатели се отлѫчваха самоволно отъ службитѣ и занятията си и отъ спокойнитѣ си огнища, за да нарамятъ комитска пушка. Освенъ това, цѣла настръхнала Македония гледаше вече на северъ, отъ кѫдето очакваше естествения си съюзникъ. При това състояние на духоветѣ Щабътъ не е могълъ да решава безъ огледъ на тая възможность за военна намѣса на България, която би гарантирала две неща едновременно: успѣха на възстанието и обединснис на българския народъ. Въ такива случаи, т. е. когато България се е изправяла съ своята военна и духовна мощь като близка покровителка и помощница въ освободителното дѣло на Македония, всички доктрини за автономизъмъ, за федерация и пр. и пр. замлъкваха въ съзнанието и на най-фанатичнитѣ лѣвичари—сепаратисти. Въ такива мигове всички македонци ставаха въодушевени анексионисти. Теориитѣ за „чистота на борбата", за пакости отъ „външна намѣса",

 

 

110

 

веднага изчезваха и се приемаха като младежки увлечения. Когато заговори кръвьта у единъ народъ и го тласка къмъ единение, никоя идейна припряность не може да го раздѣли. Най-фанатичнитѣ автономисти и сепаратисти въ македонското освободително движение — Санданиститѣ, — които въ името на „самостойностьта" на борбата допускаха въ своето дѣло неестествени сътрудничества, на 1912 год. съ голѣми чети на чело на своя водачъ Сандански съ въодушевление разчистваха при Кресна пѫтя на победоносния пристѫпъ на българската войска . . .

 

Тримата водачи отъ щаба на възстанието — Груевъ, Сарафовъ и Лозанчевъ, които не бѣха и по личната си природа и по идеитѣ си пленници на никакво политическо сектанство и които усѣщаха пулса на широкия народъ, повѣрваха сами на Тошевото донесение и бѣха наклонни да отмѣстятъ деня на възстанието. Толкова повече, че наскоро презъ Битоля се получи отъ задграничното представителство на организацията въ София писмо, въ което се потвърдяваше съобщението на Пере Тошевъ. Христо Матовъ предаваше въ това послание единъ свой разговоръ съ военния Министъръ на България генералъ Мих. Савовъ, който му билъ заявилъ, че къмъ м. септемврий България щѣла да бѫде готова за действия. Мѣродавни лица, близки до правителството, били дали сѫщитѣ увѣрения и на самия Сарафовъ, когато преди нѣколко месеца напущалъ България на пѫть за Македония.

 

При тия условия, разбира се, цѣлиятъ Щабъ приема съ довѣрие хубавата весть и, въ едно събрание въ с. Кривени (Ресенско) презъ втората половина на м. юний решава да отложи деня на възстанието за неопредѣлено време.

 

Но въ живота на движението се сипѣха ударъ следъ ударъ: сражения, въ които гинѣха скѫпи

 

 

111

 

сили, разкрития, афери, арести, мѫчения. Положението ставаше все по-натегиато. Имаше вече очевидни белези, че съ извънредно засилена бдителность и съ жестоки мѣрки властьта може да разстрои организацията, като разпръсне силитѣ ѝ и парализира срѣдствата ѝ и по тоя начинъ да осуети и голѣмия ударъ. И въ едно съвещание надъ село Буфъ (Битолско) на 1 юлий Груевъ и Сарафовъ решиха да се обяви народното възстание на 20 юлий — Илиндень. По-късно и Лозанчевъ се присъедини къмъ това решение. Съ шифъра на щаба написватъ се веднага бързи съобщения до всички райони, както и до Ц. К. Следъ десетина дена изпращатъ се вече и изчерпателни инструкции върху начинитѣ, по които ще се обяви възстанието, какъ ще се води то, коя часть кѫде ще действува, и пр. Едновременно съ тая инструкция разпратено е и възвание, което да се прочете на народа. Ето какъ завършва тоя исторически манифестъ:

 

„Последвайте, братя, вашитѣ началници въ този день и се съберете подъ знамето на свободата. Упорствувайте, братя, въ борбата! Само въ упорство и дълготрайна борба е спасението ни. . . Нека Богъ благослови правото ни дѣло и деня на възстанието!"

 

Колкото да бѣ изнесена вече борбата на открито, това възвание, както и окрѫжното, разпратени до шестѣ района въ битолския революционенъ окрѫгъ половинъ месецъ преди деня на възстанието, както и шумното му обявяване никѫде не бѣха спънати отъ изключителни мѣрки. Властьта бѣ напълно изненадана. Изненадана бѣ тя и въ самото бойно срѣдище на възстанието — Смилево, дето заседава конгреса и дето денонощно сновѣха четници и куриери по всички посоки на селото. . . макаръ че тамъ квартируваше цѣла рота.

 

 

112

 

17. ВЪЗСТАНИЕТО

 

Видъть на Смилево. Настроението. Въ надвечерието. Тайното събрание. Възванието на Илиндень. Молитвата на аскера. Първитѣ залпове. Кѫщата на Георги Чурановъ. Пѣсеньта предъ пламъцитѣ. На следния день. Помощь за обсадения аскеръ. Груевъ при възстаницитѣ. Чувството му за отговорность и съзнанието му за дългъ.

 

 

Сѫбота преди Илиндень. Смилево е необикновено оживѣно. Селени и селенки сновятъ непрекѫснато и нервно изъ улицитѣ и всѣки мъкне по нѣщо на рамото или гърба си: хлѣбъ или вода. Селенитѣ се спиратъ неспокойно предъ дюгенитѣ, шепнатъ си нѣщо и отминаватъ. Селенки смъхватъ тежки менци отъ рамене, събиратъ се на купчини, побъбрятъ си нѣщо тихо, па се прекръстятъ и поематъ. Децата се събиратъ на рояци по мегданитѣ и пѣятъ бунтовнишки пѣсни и маршируватъ. Турцитѣ и не забелязватъ това необичайно движение — приематъ го, види се, за суетня въ връзка съ утрешния праздникъ.

 

Въ надвечерь селото стихва. Мѫже, млади и стари, се движатъ нѣкѫде накрай селото. Тѣ всички знаятъ, че утре тукъ въ тѣхното село ще се подаде първиятъ знакъ за бунтъ, ще екне трѫбата на народното възстание и ще се развѣе знамето на свободата. Знаятъ го, но трѣбва да го чуятъ отъ началството си, отъ войводата си. На уречения часъ, въ уречената кѫща всички сѫ събрани. И когато слънцето преваля отвъдъ Бигла, силуетътъ

 

 

113

 

на войводата се показа отъ близка и тъмна улица. Влиза той запъхтѣнъ, измъква набърже отъ пазвата си възванието, стисва го въ рѫката си и заговаря развълнувано:

 

„Братя, на нашето село се падна великото жребие да подаде пръвъ знакъ за бунтъ противъ тиранията. Първи по време ние ще трѣбва да бѫдемъ и първи по сърдце въ тая свещенна борба. Въ тоя мигъ цѣла Македоня знае, че въ Смилево, най-хубавото и най-юнашкото село въ нашия край, ще гръмне първата пушка, ще заплющи знамето на свободата. Отъ насъ ще чакатъ първи подвизи на самоотречение. Ние трѣбва да заслужимъ това име, тая честь. Тукъ ще се чуе първия звънъ на падащи вериги. Предъ никакви жертви не бива да се спираме — жени, деца, имотъ и себе си трѣбва да сложимъ на жертвената клада. Нашата кръвь, нашиятъ викъ ще събудятъ християнската съвесть на цѣлия свѣтъ и ние нѣма да бѫдемъ оставени сами. Дерзайте, братя, и дайте утре примѣръ на достойни борци за човѣшки правдини".

 

Войводата спира речьта си, после разгръща прокламацията отъ Щаба и я чете. Когато отсича натъртено заключителния зовъ на прокламацията, селенитѣ захвърлятъ фесове въ въздуха и ги кѫсатъ. После се цѣлуватъ мълчаливо, замирайки отъ вълнение и задавяни отъ сълзи. Преди да се разотидатъ войводата имъ съобщава разпоредбитѣ: кои кѫщи на селото ще се укрепятъ, какъ да бѫде изпълненъ решителниятъ нападъ срещу аскера въ селото и пр. . .

 

На самия день на Илиндень селото е глухо. Нѣма праздниченъ видъ. По улицитѣ нѣма празднично движение. Мѫжетѣ сѫ заети да стѣгатъ възстанишкото си снаряжение. Тукъ тамъ се клатушкатъ жени съ дъски за хлѣбъ на раменетѣ. Турцитѣ

 

 

114

 

не се досещатъ, че въ праздникъ християнитѣ не мѣсятъ и че подъ завивкитѣ на дъскитѣ женитѣ криятъ пушки, не хлѣбъ, а подъ везанитѣ си сукмани — патрондаши.

 

Привечерь е сѫщинско мъртвило. Нищо живо не се мѣрка по улицата. Турцитѣ се досѣщатъ вече, че се крои нѣщо нередно, но издирването отлагатъ за подиръ молитвата ... Слънцето преваля. Селото глъхне въ здрачъ и тишина. Нито детска глъчка, нито кучи лай — нищо не подсказва бурята, която ще се разрази ...

 

Турцитѣ се строятъ въ казармения си дворъ за молитва. Изсвирва първата трѫба. Възстаницитѣ, залостени въ своитѣ скривалища, тръпнатъ. Тѣ сѫ се вече прицелили. Изсвирва втората трѫба, и въ мига, когато турцитѣ извикватъ „падишахъмзъ" (царьтъ ни), и неуспѣли още да учленятъ „чокъ яшаа" (да живѣе), върху главитѣ имъ се изсипва градушка отъ куршуми. Викове и олелия. Оставятъ убититѣ и бѣгатъ презъ глава кой кѫдето свърне...

 

Изъ една отъ пазвитѣ на Бигла се спуща въ тоя мигъ съ високо развѣто знаме и съ гръмка пѣсень щабътъ на възтанието. Настава буенъ подемъ. Пушки, бомби, викове, пѣсни — еква цѣлата околность.

 

Въ късна и тъмна нощь пукотътъ стихва. Възстаници и турци се отдаватъ на трудъ и подготовка за горещия бой на утрешния день.

 

Презъ нощьта се води непрекѫсната престрѣлка. Смѣлчаци четници успѣватъ да се дотътрятъ подъ градъ отъ куршуми до една заета отъ аскера току до срѣдищната му позиция сграда, въ която има складирани патрони и я запалватъ. Изгаря тя заедно съ нѣколко войници и цѣлия орѫжеенъ складъ. Опититѣ на възстаницитѣ да запалятъ и другитѣ аскерски помѣщения не успѣватъ. Защитницитѣ имъ

 

 

115

 

се държатъ упорито, стрелятъ непрекѫснато и въ всички посоки, като правятъ усилия да заематъ сѫседна до тѣхното помѣщение яка каменна сграда, която се издига високо и господствува надъ цѣлия кварталъ. (Въ сѫщата тая сграда, собственость на Георги Чурановъ, заседаваше и смилевскиятъ конгресъ). Налага се на всѣка цепа да се парализиратъ тия опити на аскера. Защото, заеме ли тая удобна постройка, той ще овладѣе и пѫтищата наоколо и ще затрудни всѣкакво движение. Най-напредъ се съсрѣдява въ тая посока пушеченъ огънь. Но аскерътъ не се отчайва. Падатъ двама трима войници, останалитѣ пакъ упорствуватъ съ нови опити. Тогава едно кѫсо съвещание на щабнитѣ решава да се изгори и тоя старъ и хубавъ смилевски домъ. Собственикътъ Чурановъ — селски и организационенъ първенецъ — я жертвува безъ колебание. Той самъ е готовъ да я подпали. Когато въ тъмната нощь се извиватъ високи пламъци и затрещяватъ падащи стени, Чурановъ, който е залостенъ на пусия, пѣе, не пѣе, а гърми отъ въодушевление „Не щеме ний богатство, не щеме ни пари, а искаме свобода, човѣшки правдини". Рѣдко готовность за жертва въ името на народно дѣло е звучала по искрено и повеличествено. Споменъ незаличимъ се издълба въ паметьта на близкото потомство: пѣсеньта на дѣдо Георги Чурановъ предъ пламъцитѣ на собствения му старъ и хубавъ домъ ...

 

На следния день, 21 юлий (старъ стилъ), боятъ се разгорещява отъ ранни зори. Въ близки и далечни селища, дето квартирува войска, се разнася весть за боя и роти и дружини се стегатъ за помощь. По всички пѫтища къмъ селото сноватъ възстанически надзорници и следятъ. И ето, сѫщиятъ день следь пладне къмъ пламналото село се предвижва първата помощь за обсаденитѣ султански

 

 

116

 

войници. . . И започватъ за възстаници и селени часове на драматична напрегнатость, на изпитания, на жертви, на подвигъ, на страдания. . .

 

Отъ първия день на буйно въодушевление до деня на трагичния разгромъ на възстанието Груевъ е неотклонно при своитѣ четници. Участвува прѣка въ всички боеве, като понѣкога се впуска самъ съ шепа четници въ смѣли бойни диверсии, съ цель да облекчи положението на притисната въ аскерски обрѫчъ чета. Съзнанието, че е повелъ на подвигъ и на смърть хиляди люде, които търсятъ жадно въ очитѣ му изворъ на надежда, не го напуска нито единъ мигъ. Той знае, че тоя решителенъ скокъ на народа, това свято безумие, това наивно въ срѣдствата си и велико въ целитѣ си увлечение на хилядни народни маси съ пушки отъ всички стари системи — отъ кремъклията до мартината — съ рѫждясали ятагани, съ брадви съ кирки, да сразятъ съ Донъ-Кихотски устремъ 300 хилядна модерно въорѫжена войска и да съборятъ вѣковна империя — Груевъ знае, че това величествено безумие е въ голѣма мѣра негово дѣло и вижда всѣки мигъ въ душата си личната си отговорность. Но той знае сѫщо така, че свободата на Македония трѣбва да бѫде окѫпана въ народна кръвь и въ тая кръвь той не изключва и своята, и това е успокоението му. Страданието, което хлипа на всѣка стѫпка, смъртьта, която му се зѫби отъ всѣки връхъ, го вълнуватъ, трогватъ го по човѣшки, но съвестьта и волята на водача тѣ не засѣгатъ. Груевъ не се скрива отъ никой раненъ възстаникъ, отъ никоя озлочестена жена, отъ никое осиротѣло дете, — той се явява предъ всички съ благата и твърдата си речь. И всички му вѣрватъ, защото знаятъ — той, Груевъ, сподѣля мѫката имъ и никога не лъже. Ето, прочее, какъ самъ той предава на кѫсо и сухо въ личенъ

 

 

117

 

споменъ развоя на събитията около Смилево веднага следъ първия възстанишки день:

 

— На другия день, 21 юлий, следъ обѣдъ дойде на помощь другъ аскеръ. Ние бѣхме дали разпореждане за оттеглюване, но настѫпи авангардъ предъ селото, селската чета, която бѣше тамъ разпоредена, не бѣ получила туй известие. Една друга чета пресрещна аскера, падатъ десеть души турци и единъ юзбашия (поручикъ), а отъ нашитѣ единъ четникъ. Четата бѣше на Стоянъ Донски — смилевска чета. Като остраниха четата, аскерътъ се приближава къмъ авангардната чета; тя открива огънь, убива двама-трима турци и аскерътъ се отдръпва назадъ и се настанява горе въ планината, на единъ часъ разстояние. Ние бѣхме на другата страна на гората. Въ селото турцитѣ стоятъ затворени, а нѣкои селени си били по кѫщитѣ. Възстаническиятъ авангардъ, като вижа, че всички сѫ се оттеглили, оттегля се и той, — и на третия день аскерътъ безъ препятствие си влиза въ селото, освобождава другаритѣ си турци и изгаря 30 кѫщи. Селенитѣ, като видѣха дима отъ запаленитѣ кѫщи, почнаха да наближаватъ къмъ селото. Турската войска помислила, че ще бѫде нападната и удря на бѣгъ, като оставя чанти и други работи, а селенитѣ влизатъ и изгасватъ огъня.

 

На следния день ние се разпоредихме да отиде пакъ една застава да заеме височината „Гьоревъ гробъ". На излизане отъ селото, заставата вижда, че по шосето иде нова войска отъ с. Прибилци. Четата я водѣше Донски (15 души). Става престрелка. Притичваме се ние на помощь, обхождаме дѣсния флангъ на турцитѣ и тѣ се разбѣгватъ, като оставиха конье. Следъ това се завзехме да копаеме шанцове около селото. Явиха се турци на най-високата чука, но се уплашиха, като помислиха, че сме

 

 

118

 

въ укрепления. Върна се аскерътъ въ Битоля безъ да даде единъ изстрелъ"...

 

Колкото да е дилетантъ по военна стратегия, съ комитския си инстинктъ, Груевъ проумѣва, че при силитѣ, съ които разполага противникътъ, истинско безумие би било да се предприематъ фронтални напади съ четнишки маси. Честниятъ водачъ вѣрва въ благоприятнитѣ за Македония последици отъ народното възстание, но, познавайки добре силитѣ, съ които води борбата срещу империята на султанитѣ, нито единъ мигъ не сподѣля илюзията на борцитѣ отъ народа за военна победа. Може би съ цель да спести сетнешни разочарования, или за да сложи спирачка на бойни увлечения, или защото не може да крие истината, той сподѣля своята мисъль съ четницитѣ и съ народа. Въ часове на почивка между едно и друго сражение Груевъ държи другарски беседи, въ които предпазливо обяснява, че съ силитѣ и срѣдствата на възстанието не се цели да се сломи турската военна сила, а да се изяви високо предъ външния свѣтъ, че македонскиятъ българинъ е решенъ на всички жертви и изпитания, за да извоюва свободата си. Кръвь и пожари бѣха потрѣбни на голѣмата политика, за да погледне сериозно и съ съответна загриженость на единъ вънросъ, който десетки години се освѣтляваше напраздно съ статии, както и съ книжни оплаквания.

 

Така примиренъ въ душата си съ страданията и съ бойни неуспѣхи, Груевъ не изпуска нито единъ удобенъ мигъ да убеждава възстаналия народъ, че пролѣтата му кръвь нѣма да отиде мърцина, че отъ нея ще поникне все пакъ дървото на свободата. . .

 

 

119

 

18. СЛЕДЪ ПЪРВИТѢ УСПѢХИ

 

Уплахата на турцитѣ. Въодушевлението на възстаницитѣ. Султанътъ има развързани рѫце срещу бунта на робитѣ. Първи пристѫпи на войсковитѣ пълчища. Груевъ е все между бойцитѣ и страдащитѣ. Четитѣ отстѫпватъ предъ огромната войскова маса. Войска въ лагера на беззащитнитѣ. Грабежъ, сечь и безчинства. Себеотрицанието на Груева.

 

 

До края на м. юлий и първитѣ дни на августъ възстанието отбелезва известни бойни успѣхи. Малкитѣ военни гарнизони по селата сѫ или избити или прогонени. Башибозуци отъ турскитѣ села, които преди възстанието деребействуваха по цѣлата область, сега се бѣха изпокрили въ домоветѣ си или избѣгали въ близкитѣ градове. Възстаници бѣха плъзнали и по полето, за да кѫсатъ телеграфни съобщения, да повреждатъ желѣзопѫтни линии, да изгарятъ бейски конаци. Въ цѣлата възстанала область народътъ се почувствува господарь на земята си . . . Това обстоятелство събуди много надежди, запали въодушевление, което кулминира при Крушевската „република". Сражения се водѣха навредъ съ малки войскови части, които или се застояваха на една позиция, безъ да се впускатъ въ преследване, или отстѫпваха предъ юначния нападъ на възстаницитѣ. На много мѣста се създаде илюзия, че е вече свободно, че се свърши съ робството и се отпразднуваше свободата съ най-буйни веселия. Една вѣчна привилегия на народа: да се

 

 

120

 

радва, защото не знае. Една радость, единъ праздникъ, който премина като сънь. Презъ тия двадесетина дена на възстанишко тържество, Цариградъ изтръгна отъ великитѣ сили свободата да се справи военно съ „бунта" на робитѣ. Поради противоречия на интереситѣ си великитѣ цивилизовани държави не можеха да търпятъ ножари, отъ които можеше да отскочи искра и въ тѣхнитѣ взаимни отношения. И развързаха рѫцетѣ на хитрия владетель отъ Илдѫзъ.

 

Турското военно командуване извърши бързо съсрѣдоточаване въ околноститѣ на Битоля, установи съответнитѣ изходни бази и къмъ 10 августъ по всички шосета, които пресичатъ възстаналата область, се повлѣкоха гѫсти войскови маси, жадни за гяурска кръвь, за плячка и за походь. И се занизаха за възстаналия народъ, за челядьта му и за дома му часове на тежко мѫченичество: пожари, грабежи, сѣчъ, безчинства, плачъ и олелия се понесоха по цѣла Македония . . .

 

Груевъ е неотклонно въ околноститѣ на Смилево, което е срѣдище на възстанието и предметъ на нарочно внимание на турското военно командуване, и кѫдето престрелкитѣ съ войсковитѣ части, засилени съ въорѫжени башибозуци, не сѫ престанали отъ първия день на възстанието. Въ поменатата по-горе книга на Хр. Силяновъ която е за сега най-пълното и най-издържаното по стилъ и методъ изследване на илинденскитѣ събития, намираме следното живо описание на турския пристѫпъ къмъ Смилево:

 

„На 13 августъ четиритѣ главии ядра на турската войска продължиха движението си, стѣснявайки желѣзния крѫгъ около родното село на Даме Груева. Войводитѣ пръснаха своитѣ 600 възстаници по околнитѣ височини и образуваха на свой

 

 

121

 

редъ единъ желѣзенъ крѫгъ, по-тѣсенъ, по-тънъкъ, жалъкъ въ сравнение съ неприятеля. Готвейки се за една борба съ безпогрѣшно известенъ изходъ, Груевъ и другаритѣ му изглеждаха спокойни и строги, стараейки се да задушатъ въ сърдцата си една мѫка, която ги терзаеше повече, отколкото утрешната победа на турцитѣ: мѫката по участьта на тия невинни деца, майки, сестри, дъщери, които на никого вече не можеха да възлагатъ надежди освенъ на Бога и Св. Богородица, която идѣше съ своя свѣтълъ праздникъ.

 

Въ зловещо спокойствие мина тоя тревоженъ день. Презъ нощьта безброй нови огньове се запалиха по всички балкани около Смилево. Огньове блестѣха до самия „Горановецъ" — най-високия връхъ на Бигла. Утре отъ всички тия свѣтнали точки ще се раздвижи султанската войска, за да удуши въ желѣзнитѣ си обятия Смилево и шепата събрани около него бойци".

 

Единъ единственъ изтрелъ отъ горско орѫдие, даденъ съ пукването на зората откъмъ „Горановецъ", дига на кракъ турцитѣ отъ многобройнитѣ точки надъ които сега се виждаха пушеци. Подиръ 15 минути всички турски части настѫпваха въ вериги съ адска стрелба и всички възстанически части бѣха ангажирани въ сражението, което започваше. Настѫпваха отвредъ войскитѣ на Назѫръ паша съ ожесточение. Артилерията закриляше настѫплението имъ, обсипвайки цѣлата околность съ шрапнели и гранати, които, стреляни безъ смѣтка надхвърляха цельта си, затъваха въ гори или се пръсваха въ скали, но попадаха понѣкога и въ самитѣ окопи, рушеха каменитѣ заслони и правѣха възстанишкитѣ позиции незащищаеми. Всѣка заета отъ възстаницитѣ чука се защищаваше до последна възможность. Само нощьта можеше да донесе на

 

 

122

 

бойцитѣ спасение, като улесни оттеглянето имъ къмъ Демиръ-Хисарско. По обѣдъ почнаха да падатъ една следъ друга възстанишкитѣ позиции. Четитѣ на Г. Сугарева, дяконъ Евстати и др. бидоха изтикани отъ позицията при монастира „Св. Петъръ". Бойцитѣ трѣбваше да отстѫпватъ по платото „Гробътъ" и дадоха доста жертви. Падна и „Горановецъ", който бѣше заетъ отъ четата на Павле Кръстевъ и войската се разгъна по самото било на Бигла, като застраши позицията „Арамски каменъ". Тази последна позиция, повѣрена на смилевския войвода Даме Мисковъ, се издигаше надъ лагера на домочадията „Голѣмъ Гаръ". Даме Мисковъ сѫщо отстѫпи. Една аскерска верига се откѫсна следъ падането на „Арамски каменъ" и се насочи право къмъ лагера на беззащитнитѣ жени, деца и старци.

 

По решение на щаба на възстанието женитѣ, децата и старцитѣ отъ селото бѣха евакуирани още преди пристѫпа на аскера въ удобенъ и добре прикритъ станъ въ близката гора. Тамъ нѣкаде бѣха умѣло складирани и запаси отъ храни. Къмъ тоя именно станъ се е насочила една верига отъ аскера и се е отдала на дива сѣчь и животинство...

 

Въ тоя лютъ и неравенъ бой командуването на възстаницитѣ поема самъ Груевъ. — Разбира се, при тая разпръснатость на бойцитѣ по гребенитѣ и по чукаритѣ, за единно военно командуване не могло и дума да става. Рѫководството на Груева се заключава предимно въ това, че, излагайки се на огъня на противника най-много отъ всички, той е следѣлъ съ лични набѣги положението на всѣка чета и давалъ едновременно напѫтствия въ боя и личенъ примѣръ на себеотрицание. Защото съ чистата си борческа природа е проумѣвалъ добре, че единъ добъръ водачъ на народа трѣбва да умѣе да стане при известни обстоятелства добъръ пълководецъ ...

 

 

123

 

Когато къмъ 4 ч. сл. пладне на сѫщия день подъ неудържимия напоръ на войсковитѣ маси на възстаницитѣ се е наложило да напуснатъ позициитѣ, Груевъ, за да улесни отстѫплението имъ, назначава набърже ариергардна часть отъ група чети и самъ остава съ тѣхъ. И води отчаяна битка съ цель да забави движението на аскера и да заблуди командването му върху състава и намѣрението на възстанишкитѣ сили. И успѣва. Благодарение на тая рискована маневра, мнозинството възстаници се измъкнали невредими отъ обсадния обръчъ на турцитѣ.

 

За задачата на боя, който трѣбваше да прикрие отстѫплението на главнитѣ четнишки ядра, Груевъ смѣтналъ единъ мигъ, че ще бѫде много удобна една укрепена позиция въ самото село — яката училищна сграда. Макаръ че тя би обрекла защитницитѣ ѝ на неминуема смърть, Груевъ билъ склоненъ самъ да я вземе съ доброволци отъ мѣстнитѣ чети. Но тъкмо пресмѣтналъ подстѫпитѣ за прикрито движение, една граната попаднала въ училището и съборила задната му стена. Груевъ трѣбвало да се откаже отъ смѣлата си мисъль. Все пакъ отстѫплението на четитѣ е станало при запазенъ редъ и съ незначителни човѣшки жертви — убити всичко 23 четници.

 

Когато пълчищата на Назъръ паша притиснали вече отвредъ възстаническата позиция и селото, и отпорътъ ставалъ безсиленъ, Груевъ заповѣдалъ и на ариергарднитѣ чети да отстѫпятъ къмъ горната махала на селото и отъ тамъ да се насочатъ къмъ гората и добавилъ: „Бихме се, спасихме честьта".

 

Малко следъ това, въ надвечерь, турцитѣ навлизатъ въ селото, избиватъ де що срѣщнатъ живъ човѣкъ и го запалватъ отъ всички страни. После излизатъ вънъ отъ селото, установяватъ наблизо станъ и заематъ нови изходни позиции по околнитѣ височини.

 

 

124

 

Тамъ се прегрупирватъ, за да настѫпятъ къмъ Демиръ Хисарско.

 

Съ малка възстанишка група Груевъ се промъква между войсковитѣ вериги и се отзовава пакъ надъ Смилево. За да събере и скѫта незасѣгнатото отъ аскера орѫжие и снаражение и да ободри пострадалитѣ и обезвѣренитѣ.

 

„Турското клане, пише Силяновъ въ книгата си, което окървави и опозори стана при „Голѣмъ Гаръ", мина и замина, като остави подире си стонове, проклятия и безнадеждие. Слънцето въ пламъци се прости съ тоя кървавъ день исе скри задъ „Яворецъ". Неприятелската трѫба призова аскера на молитва за дългоденствието на падишаха. Тишина зацарува наново по всички позиции, кѫдето 53 възстаници и и още повече турци бѣха намѣрили презъ деня смъртьта си".

 

Смилевскитѣ чети се явиха между близкитѣ си на „Голѣмъ Гаръ". Заобиколиха ги жени, деца, старци, оцѣлѣли отъ днешната кървава вихрушка, очаквайки помощь и съветъ отъ тѣхъ — победенитѣ. Всички погледи се устремиха къмъ Даме, който ги посъветва да си останатъ тамъ, защото турцитѣ нѣма да повторятъ вчерашнитѣ си изстѫпления, щомъ тѣ, мѫжетѣ, възстаницитѣ, напуснатъ полесражението...

 

Юиашката смърть на нѣколкото десетки възстаници въ огъня на битката, отстѫплението на четнишкото ядро отъ позициитѣ около селото, самото поражение най-после на възстаницитѣ при Бигла се приематъ като драговолна жертва въ името на свято дѣло, и будятъ и умиление, и милость, и... възторгъ. Потресни сѫ страданията на беззащитнитѣ ... Ето какъ ги вижда въ спомена си Козма Георгиевъ, който е ималъ нещастието да ги преживѣе въ цѣлия имъ ужасъ.

 

 

125

 

„Даме (Груевъ — б. м.) заповѣда четницитѣ да се приготвятъ за пѫть. Повика единъ опитенъ куриеръ, който познаваше добре мѣстностьта и му порѫча да ни провре „като презъ иглени уши" презъ турскитѣ постове, които си бѣха наклали огньове при „Яворецъ". Тръгнахме. Вървѣхме известно време презъ стана на скритото население. Поспирахме, за да свалимъ шапки предъ труповетѣ на убити жени, деца и мѫже — прострѣни върху тревата, обвити въ букови клони и папратъ, обсипани съ горски цвѣтя и съ запалени свещи въ сключени рѫце. Жени надвесени надъ скѫпи покойници тихо нареждаха печални слова, които още по-печално се оттекваха въ тоя зловещъ мракъ . . ."

(Подъ развѣто знаме" — сп. „Илинденъ", 1929 г.).

 

 

126

 

19. ПОСЛЕДНО НАПРЕЖЕНИЕ

 

Турцитѣ горятъ селата. Възстанието прехвърля върха на силата си. Грижата на водачитѣ. Апелъ къмъ българското правителство. Последно сражение. Груевъ въ Смилево. Заповѣдь за спиране на възтанишкитѣ действия. Султанско ираде за амнистия. Намѣса на чуждитѣ консули. Впечатленията на пратеника на Балканския комитетъ. Народъ и водители.

 

 

Въ изпълнение, може би, на нѣкакъвъ воененъ планъ — да лиши бунтовницитѣ отъ убежшце и подслонъ — или въ пристѫпъ на озлобение и мъсть, войскитѣ опожаряваха всйчки български села, презъ които минаваше настѫпателното имъ движение. Макаръ че пристѫпътъ имъ бѣше спиранъ отъ единъ упоритъ отпоръ, който имъ струваше тежки жертви, азиятскитѣ пълчища на Назъръ паша успѣваха въ края на краищата, благодарение на численото си превъзходство и на тежкото си въорѫжение, да сломятъ съпротивата на възстаницитѣ и да ги разпръсватъ. Така къмъ срѣдата на септемврий можеше да се смѣта, че възстанието с прехвърлило вече върха на силата и напрежението си. На водачитѣ се налагаше грижа да запазятъ останкитѣ отъ бойци и орѫжие, главно да съживятъ посърналата вѣра въ бѫдащето ...

 

На 9 септемврий Щабътъ на възстанието се събра надъ с. Слоещица, Демиръ Хисарско, за да обсѫди създаденото положение. Възстанието не е още съвсемъ угаснало. Времето е още топло. Макаръ

 

 

127

 

влажна и пожълтѣла, гората е все още сенчеста и удобна закрилница. Четнишки групи се държатъ по планински гребени и оказватъ юнашки отпоръ срещу пристлша на аскера. У възстаници и бѣжанци мѫждука надежда за помощь и погледитѣ имъ сѫ, разбира се, на северъ: България нѣма да остави да загине последниятъ борецъ за народна свобода. Колкото илюзорна да е тая надежда, промъква се и въ душата на водачитѣ. Щабътъ я приема като последна възможность за спасение, и тамъ, въ горичката надъ село Слоещица на 9 септемврий, обмисля начини, за да се призове свободния братъ къмъ съдействие, за да се предизвика дейна намѣса на свободното княжество. Замислятъ да замине единъ отъ двамата — Груевъ или Сарафовъ — въ България, и да освѣтли съответнитѣ лица и срѣди върху създаденото положение, като се постарае да ги убеди, че то не е още съвсемъ безнадеждно; че сили за отпоръ има още и че всичко би могло да тръгне къмъ добро, ако часъ по-скоро се намѣси България.

 

Груевъ не е склоненъ да приеме такава мисия въ този часъ. Първо, защото не вѣрва на успѣхъ, и второ, защото не желае да напуска Македония въ дни на толкова страдание. Сарафовъ сѫщо отказва да се нагърби съ такава задача и се прибѣгва къмъ друго решенне: да се изпрати до българското правителство едно добре аргументирано изложение. Изработва го Груевъ, и го изпращатъ въ България чрезъ българското търговско агенство въ Битоля. Въ този паметенъ документъ щабътъ на възстанието посочва чистосърдечно печалнитѣ последици отъ възстанието — пожаритѣ, грабежитѣ, драматичната картина на скитничество на обездомеиитѣ, кръвнитѣ жертви, безчинства и . . . мрачнитѣ белези на разочарование и заключава:

 

 

128

 

„Поставени на чело на народното ни движение тукъ, ние апелираме къмъ Васъ отъ името на роба българинъ да му се притечете на помощь по най-ефикасенъ начинъ — чрезъ война. Вѣрваме, отгласътъ е сѫщия у народа въ свободна България.

 

Ожидавайки вашето патриотическо вмѣшателство, приятно ни е да ви съобщимъ, че държимъ на разположение въорѫженитѣ ни сили, които сме щадили до сега".

 

            Отъ Главния щабъ

 

 

Навѣрно следъ тоя горещъ зовъ за помощь водачитѣ на илинденското възстание не сѫ видѣли веднага въ въображението си българскитѣ витязи по гребенитѣ на Пирина и Осогово, не сѫ чули победното и страшното българско „ура", но все пакъ усетили известно пламъче на надежда и се върнали на бивака при позицията поободрени. И за кѫсо време предаватъ отъ бодростьта си и на другаритѣ си. Само за кѫсо време. . .

 

Проследени отъ турцитѣ, тѣ биватъ наскоро открити и се изнизватъ предпазливо къмъ Боища, дето заематъ удобна бойна позиция на самия Боишко-Цѣровски синуръ — все близо до Смилево, Тамъ посрещатъ и напада на войската. Завързва се на 17 септемврий ожесточенъ бой, който трая нѣколко часа — до тъмно. Презъ нощьта възстаницитѣ се оттеглятъ. Едни отъ тѣхъ поематъ къмъ Горни Демиръ Хисаръ, Груевъ съ останалитѣ се връша пакъ въ Смилевско.

 

Сражението отъ 17 септемврий може да се смѣта последниятъ деенъ отпоръ на възстаницитѣ. Защото два дена следъ тоя бой, на 19 септемврий, Щабътъ, въ съвещание съ близки възстанишки водачи нѣкѫде надъ Смилево реши да се прекратятъ действията.

 

 

129

 

Другъ изходъ не би билъ възможенъ. Изгаряйки стотици села въ възстаналата область, турцитѣ лишиха хиляди семейства отъ подслонъ и огнище, а самитѣ възстаници отъ скривалища. Гората вече жълтѣеше и се оголваше. Небето тъмнѣеше отъ тежки есенни облаци. Възстаницитѣ селяни започнаха да се откѫсватъ поединично отъ групитѣ си, за да търсятъ по кърищата и въ близки селища обездоменитѣ си семейства. 20 — 30 хиляди души възстаници въорѫжени почти първобитно и оставени на собственитѣ си сили въ една борба съ голѣма и модерно въорѫжена войска — разбира се, другъ изходъ не би могло да има. Бориха се мѫжки, показаха голѣмъ героизъмъ, оставиха незабравими дѣла на себеотрицание, и все пакъ, нали бѣха тъй зле въорѫжени, трѣбваше да свиятъ знамената си...

 

Да ги свиятъ безъ да преклонятъ глава. Тѣ разбраха, че борбата ще продължи, че последниятъ ударъ е само отложенъ. И за това като първа своя задача смѣтнаха да запазятъ оцѣлѣлото въ пожаритѣ и въ пораженията, за да го предадатъ на ония, които отново ще подематъ борбата.

 

По застѫпничество на представители на великитѣ сили Султанътъ издаде ираде, съ което подканваше възстаналото население да сложи орѫжие и да се прибере по домоветѣ си, като едновременно съ това обявяваше амнистия. Чуждитѣ консули въ Битоля по разни пѫтища даваха съвети да се възползуватъ възстаницитѣ отъ тая султанска милость и да се върнатъ въ роднитѣ си мѣста. За живота и свободата имъ даваха сами тѣ, консулитѣ, всички устни гаранции. Следъ решението и на самия Щабъ на възстанието за демобилизация, за възстаналия народъ не можеше да има изборъ. Толкова повече, че въ въздуха вече прехвърчаха снѣжинки, а за

 

 

130

 

хиляди жени, деца и старци нѣмаше подслонъ. На възстаницитѣ се налагаше, прочее, да се погрижатъ за покривъ, облѣкло и хлѣбъ за децата си.

 

Не стигаха пожарищата, грабежитѣ и безчинствата, не стигаше теглото отъ гладното скитничество, сега султанската власть измисли и обезорѫжаване: всички селяни съ връщането си по домоветѣ да предадатъ и орѫжието си. По стара практика на властитѣ това обезорѫжаване бѣ придружено съ всички видове насилие и грабежи. Отъ цѣлата область се поде новъ викъ на страдание, нова олелия. Групи войници, водени отъ башибозуци, кръстосваха селата, за да събиратъ орѫжието и, кѫдето не намираха нищо, прибѣгваха до побоища и безчинства. Пакъ по застѫпничество на чуждитѣ представители спрѣни бѣха тия нови издевателства надъ бедствуващото население.

 

На вика на обездоменитѣ за помощь първи се притекоха пакъ най-близкитѣ братя отъ селата, които по чудо бѣха останали невредими. Тѣ първи прибраха, стоплиха и нахраниха хиляди бѣжанци. Страхотнитѣ вести за мѫкитѣ на бездомнишкитѣ семейства на възстаницитѣ, се понесоха по всички посоки на свѣта. И се отекнаха не само въ съзнанието на европейската дипломация, за да ѝ напомнятъ дълга за политическа намѣса, ами и въ съвѣстьта на много християнски благодетелни дружества. И въ Македония тръгнаха отъ много страни помощи: храна, облекло, лѣкарства и срѣдства за възстановяване на изгорѣлитѣ жилища.

 

Помощьта, която за тия цели бѣ отредила турската власть, бѣ едва ли не подигравка съ нуждитѣ на бедствуващитѣ селяни. Помощьта на Балканския комитетъ бѣ, несъмнено, по-плътна, по-сериозна. Най-трайна, постоянна и внушителна бѣ, разбира се, помощьта, която по организирани и неорганизирани

 

 

131

 

пѫтища идѣше отъ братска страна — отъ България. Вънъ отъ десяткитѣ хиляди бѣжанци, главно отъ пограничнитѣ области — Одринско, Пиринско, Осоговията и др. — които намѣриха прибежище въ Княжеството и които легнаха съ всичкитѣ си нужди на държавния бюджетъ, България се погрижи дейно и за далечнитѣ македонски области — за обездоменитѣ селяни отъ цѣлата Битолска область тя отреди нарочна помощна служба. Тия помощи отъ свои и чужди донесоха не само покриви за главитѣ, ами и топлина за душитѣ на обезвѣренитѣ.

 

За кѫсо време почнаха да се възстановява жилищата въ селата и възкръсна старата вѣра въ душитѣ на селянитѣ. Тѣ почувствуваха, разбраха, че като били водени на бунтъ за свобода, не сѫ били съвсемъ сами въ своето дѣло. Страданието имъ е предметъ на топло съчувствие, волята имъ— на сериозно внимание.

 

Първиятъ отъ пратеницитѣ на Балканския комитетъ въ Македония, Брайлсфордъ, който, раздавайки помощи, ималъ случаи да обиколи цѣлата възстанала область, да посети всички изгорѣли села, да разговаря съ мнозина отъ пострадалитѣ селяни, изложи по-късно наблюденията и впечатленията си въ цѣла книга. Ето какво пише той въ книгата си за духа на населението наскоро следъ потушаването на възстанието:

 

„Поразителна изненада за мене бѣше обстоятелството, че всички тия страдания презъ есеньта не предизвикваха никакво негодувание противъ комитета или противъ водителитѣ му. Селата останаха лоялни спрямо организацията, която ги бѣ хвърлила въ това бедствие. Въ Охридъ, кѫдето крайната сиромашия и тиранията на албанцитѣ бѣха силно потиснали духа на българскитѣ селяни, азъ чухъ доста стари люде да заявяватъ, че,

 

 

132

 

ако комитетътъ издаде заповѣдь за нова борба презъ лѣтото, тѣ безъ колебание ще се подчинятъ на тая заповѣдь".

 

При това състояние на духоветѣ въ пострадалата область нѣмаше нищо чудно, че и орѫжието на демобилизиранитѣ възстаници бѣ прибрано за по-добри дни, и редоветѣ на организацията възстановени и стѣгнати за кѫсо време. За всичко това решаващо значение има мвдростьта и несломимия духъ на първия отъ водачитѣ на бунта — Даме Груевъ.

 

 

133

 

20. СЛЕДЪ ВИХРУШКАТА НА БУНТА

 

Груевъ пакъ въ Смилево. Душевна потиснатость. Първи грижи. Решението на Груева. Първо окрѫжно следъ демобилизацията. Груевъ въ Битоля. Ролята на срѣдищния градъ на възстаналата область. Дветѣ български махали.

 

 

Заедно съ смилевски и други малки четнишки групи и войводи Груевъ се задържа между голитѣ и опушени развалини на Смилево или изъ пазвитѣ на Бигла до късна есень. Това бѣха, наистина, дни на страшна душевна потиснатость за него и за всички негови близки сътрудници, които и следъ разгрома на възстанието останаха да сподѣлятъ съ народа страданията му, да го съветватъ, да го утешаватъ и да подържатъ въ душата му остатъци отъ вѣра въ бадещето. Успоредно съ тая тежка задача, тѣ, водачитѣ на чело съ Груева имаха и грижата да скѫтатъ орѫжието и да събератъ и стѣгнатъ разпилѣнитѣ и разстроенитѣ отъ опустошителната вихрушка на възстанието сили на организацията. Единъ отъ другаритѣ спѫтници на Груева въ тия мѫчителни дни — войводата Дяконъ Евстати, разказва следното:

 

„Презъ единъ зименъ день, разположени въ малко скривалище изъ Смилевския балканъ, Даме повдигна въпросъ — какво да се прави предъ видъ настѫпващата сурова зима и новото положение. Въ единъ моментъ на общо мълчание Даме стана на кракъ и, подпрѣнъ на пушката

 

 

134

 

си, съ втренченъ въ тримата ни погледъ, запита: „Скѫпи мои другари, смѣтате ли и вие да ме напускате?" Сугаревъ скочи веднага на крака, прегърна Дамета и му заяви, че той не мисли да го напуска. Сѫщото направихме Узуновъ (Охридски войвода) и азъ. Следъ като се прегърнахме, по даденъ знакъ отъ Даме, всички дигнахме карабинитѣ нагоре и дадохме клетва, че ще продължимъ дѣлото на революцията и че дето е Груевъ, тамъ ще бѫдатъ и неговитѣ вѣрни другари. Заехме се за работа и обиколихме селата въ съседнитѣ околии, съ цель да подържаме духа на пострадалото население и да стѣгнемъ отново редоветѣ на организацията".

 

 

Задачата на възстановяването се улеснява психологически отъ нѣколко обстоятелства. Нѣма съмнение, че на първо мѣсто трѣбва да изтъкнемъ доблестното решение на Груева да не търси убежище за главата си следъ злополуката, а да остане всрѣдъ моралнитѣ и материални развалини съ всичкото съзнание за отговорноститѣ за бедитѣ и за дълга предъ бѫдещето на освободителното дѣло. Неговото лично присѫтствие всрѣдъ зловещитѣ пепелища, внесе у разбититѣ, поробенитѣ и. . . разоренитѣ бунтовници първа струйка на вѣра и бодрость. После се занизаха набърже и други фактори, които подпомогнаха дѣлото на възстановяването. Буйнитѣ съчувствени отзвуци на македонската злочестина въ България; помощитѣ отъ европейскитѣ християнски благодетелни дружества; султанскитѣ ирадета за амнистия и за помощи, които, колкото и да бѣха неискрени, сочеха известно признание на легитимность въ бунта на македонцитѣ; раздвижването въ европейскитѣ дипломатически канцеларии и последвалитѣ срѣщи, разговори, преговори и. . . така нареченитѣ „мюрщегски реформи", които, колкото

 

 

135

 

незначителни и незадоволителни да бѣха сами по себе, установяваха вече начало на надзоръ и намѣса въ дѣлата на султанската власть въ Македония. Всичко това подпомага извънредно много задачата на Груева и сътрудницитѣ му да стѣгнатъ редоветѣ на движението.

 

Внушителенъ изразъ на тоя мигъ на съживяване намираме въ едно паметно решение на Груева. На 20 декемврий, значи само два месеци следъ разпускането на възстаницитѣ, той изпраща, все отъ името на шаба на възстанието, до всички районни срѣдища и до селскитѣ рѫководители ново окрѫжно, въ което представя равносмѣтка за преживѣното, за жертвитѣ, и за ... първитѣ благоприятни последици отъ народния бунтъ: съчувствието на християнска Европа, заинтересованостьта на дипломацията, починитѣ за реформи и пр. И, следъ една остра критика на „мюргцегскитѣ" (именувани на подбивъ „пѫдарски") реформи като измамни и далечъ не отговарящи на стремежитѣ на македонската борба, окрѫжното отправя зовъ къмъ оцѣлѣлитѣ борци да свиятъ знамена за по-благоприятенъ часъ.

 

„И кой отъ насъ, завършва тоя исторически документъ за бързо окопитване на сразенитѣ македонски революционери, въ онзи моментъ (на новата борба — б. м.) ще забрави гробътъ бащинъ, плачътъ майчинъ, тѫгитѣ на овдовѣлитѣ ни сестри и дългътъ ни къмъ тѣхъ?"

 

Така по Ботевски приключва Груевъ първия си зовъ за нова борба въ единъ мигъ, когато ранитѣ отъ първата злопулука не бѣха заздравѣли, когато отъ опожаренитѣ села още се носѣше дъхъ на пушекъ и запустение.

 

Нѣколко дена преди Коледа, Груевъ се озовава въ срѣдищния градъ на възстаналата область — Битоля, съ целъ да подкрепи и попълни нащърбенитѣ отъ възстанието рѫководни комитетски тѣла.

 

 

136

 

Самиятъ градъ Битоля и следъ възстанието си запазва ролята и значението на главно срѣдище на борбата. Макаръ че отъ града излѣзоха много младежи, за да участвуватъ съ орѫжие въ действията, самиятъ градъ остана незасѣгнатъ — планътъ на Сарафова да се нападне градътъ съ многобройни чети, бѣ отхвърленъ отъ Груева като опасенъ и неизпълнимъ. Презъ време на възстанишкитѣ действия той, градътъ, съ цѣлата организационна мрежа, вършеше грамадната интендантска служба за продоволствуване на възстаналитѣ съ храна, орѫжие и лѣкарства; за посрѣдничество между щаба и Централния комитетъ на Организацията, Щаба и чуждитѣ представители и др.; за прикритие и лѣкуване на болни и ранени възстаници; и най-после за братско прибѣжище на хиляди обездомени селяни отъ възстаналата область.

 

Въпрѣки етничната пъстрота на населението българи, турци, евреи, куцовласи, гърци, цигани — въ Битоля турската власть рѣдко е попадала въ следитѣ на укриващи се революционери. Главно благодарение на дветѣ голѣми и чисто български квартали: Енимаале и Баиръ маале, дето кѫщитѣ сѫ скачени сѣкашъ една съ друга, чрезъ междинни вратички, та влѣзне ли нелегаленъ въ нѣкой домъ въ началото на махалата, може да се изниже чакъ на края, безъ да има нужда да прекосява открита улица. Освенъ това удобство, мнозинството отъ възрастнитѣ обитатели на тия квартали, особено на Ени маале, бѣха заклети организациони работници та турската полиция, дори когато имаше положителни сведения за пребиваването на диренъ отъ властьта съзаклятникъ, никога не можа да открие следитѣ му въ тоя лабиринтъ. Ставаха често претръсвания, понѣкога дори следъ здрава блокада на цѣлия кварталъ, ставаха дори престрелки между

 

 

137

 

полиция и изиенаданъ въ скривалището нелегаленъ и пакъ гонениятъ се изплъзваше невредимъ отъ рѫцетѣ на властьта и изчезваше презъ малки и скрити вратички. Такива случаи хвърляха по нѣкога турската полиция въ ярость, та замисляше дори да опожари цѣлия кварталъ. Не го стори, разбира се, главно поради страхъ отъ чуждитѣ търговски и дипломатически представители въ града.

 

Благодарение на тия удобства Груевъ можа да се задържи неузнатъ въ града и да възстанови и потегне организационната мрежа, която поради възстанието бѣ поотпусната: имаше членове отъ управителнитѣ тѣла, които загинаха презъ възстанието, други, станали нелегални, не можаха да се върнатъ. Тия праздноти Груевъ сега попълни и заздрави отново организационното рѫководство въ града.

 

Къмъ края на февруарий 1904 г., той напуска окрѫжното срѣдище и заедно съ воеводата Дяконъ Евстати тръгва да обиколи другитѣ революционни райони: Прилепско, Леринско, Воденско, Енидже Вардарско, Гумендженско, Гевгелийско, Тиквешко. Навсѣкѫде се уреждатъ срещи съ първи люде и обикновени работници отъ движението и съ присѫщата си кѫса, блага и откровена речь Груевъ пробужда готовностьта за работа и жертви; възстановява и стѣга комитетитѣ, изглажда недоразуменията и дава упѫтвания съ огледъ на новосъздаденото следъ възстанието положение.

 

Самъ той е извънредно доволенъ отъ тая обиколка, защото установява, че неуспѣхътъ на възстанието, многобройнитѣ жертви, страданията и бедствията не сѫ сломили напълно борческия духъ на населението. Така ободренъ Груевъ отъ Тиквешко поема пакъ къмъ Прилепъ, за да участвува въ организирания окрѫженъ конгресъ, свиканъ за м. май с. г.

 

 

138

 

21. ПЪРВО КОНГРЕСНО СЪВЕЩАНИЕ

 

Летящъ конгресъ. Присѫтствуватъ рѫководни лица. Съставъ и задачи на конгреса. Председатель Груевъ. Централизация или децентрализация. Спорътъ. По важниятъ въиросъ — организацията и чуждитѣ пропаганди. Домогванията на сърби и гърци. Автономното начало.

 

 

Прилепскиятъ конгресъ е първото уставно събрание на представителенъ институтъ следъ възстанието. За пръвъ пѫть се срѣщаха на едно мѣсто представители на всички райони отъ окрѫга, за да обсѫдятъ създаденото следъ възтанието положение: изводътъ и поукитѣ, които то налага, и новитѣ пѫтища, по които трѣбва да се насочи борбата. Присѫтствуватъ на конгреса трима отъ първитѣ рѫководители на организацията — Груевъ, Пере Тошевъ и Гьорчо Петровъ и представители на всички райони отъ окрѫга: Георги Сугаревъ (Битолско), Христо Узуновъ (Охридско), Г. П. Христовъ (Леринско), Никола Каранджуловъ, П. Ацевъ (Крушевско), Г. Пешковъ, Йор. Тренковъ (Прилепско и Мориовско), Стеф. Димитровъ (Велешко), Добри Даскаловъ, Пешо Самарджиевъ (Тиквешко). За председатель билъ посоченъ и избранъ единодушно Груевъ, а за секретарь — Хр. Узуновъ.

 

Заседанията били открити въ здравото и вѣрно на организацията село Бѣловодица. За да се избѣгнатъ, обаче, изненади, конгресиститѣ решаватъ да мѣстятъ конгреса отъ село на село, та се учредява

 

 

139

 

единъ подвиженъ конгресъ: една чета отъ около 30 души започва да заседава въ Бѣловодица и следъ като заобикаля нѣколко села, гласува решенията си на върха Козякъ при с. Никодимъ.

 

Първата точка отъ дневния редъ на конгреса следъ размѣна на мисли и впечатления върху общото положение въ Македония следъ възстанието е въпросътъ за начина на управление въ революционната организация. Пере Тошевъ, изхождайки отъ единъ демократизъмъ, който лежи повече въ добродушната му природа отколкото въ идеитѣ му, Гьорче Петровъ отъ любовь и отъ природна склонность къмъ угодливо движение по посока на течението, къмъ споръ и противоречия, застѫпватъ идея за децентрализация и повсемѣстна изборность на всички рѫководни тѣла въ движението — отъ Централния комитетъ до участъковитѣ управи. Груевъ, който е водачъ по природа и който има извънредно тънъкъ усетъ за съотношение между идеи, принципи и жива действителность, изтъква съ съответни доводи, че парламентарното начало за изборность и децентрализация сѫ несъвмѣстими съ самата сѫщность на движението, което е тайно. Изборностьта означава агитация, спорове, шумъ, и, следователно, неизбѣжна публичность. Всѣка революция е дѣло преди всичко на силна рѫка, на тайна и на изненади. Изборностьта по всички стѫпала на управлението означава покрай друго и недовѣрие, а първо условие за успѣхъ на една революционна борба, каквато е македонската, е вѣра въ морала, въ мѫдростьта и въ волята на рѫководителя. Нѣма ли тая вѣра, никое висшегласие не може да я създаде. И все пакъ Груевъ не изключва известни поправки въ досегашната система на управление въ редоветѣ на организацията. Пере Тошевъ и Г. Петровъ отъ една страна, Груевъ отъ друга представили

 

 

140

 

съответни проекти. Конгресътъ билъ наклоненъ да приеме нѣщо срѣдно и пакъ на Груева възложилъ да комбинира отъ двата проекти единъ трети. За да пресече пѫтя на нови спорове и да изглади известни противоречия, убеденъ отъ друга страна, че спороветѣ за уставни форми сѫ праздни спорове, когато се отнасятъ до движение, за което ценно е само живото дѣло, Груевъ отстѫпилъ по нѣкои подробности и заедно съ Гьорче Петровъ изработватъ трети проектъ, който конгресътъ приема.

 

Вториятъ много по-важенъ въпросъ, съ който трѣбваше да се занимае този летящъ конгресъ на битолския революционенъ окрѫгъ, бѣше въпросътъ за становището, което трѣбва да заеме революционната организация къмъ дветѣ другородни и враждебни къмъ освободителната борба пропаганди: сръбската и гръцката.

 

Неуспѣхътъ на възстанието насърдчава Бѣлградъ и Атина да засилятъ своята противобългарска пропаганда въ Македония. И дветѣ вѣчно враждебни на българския народъ столици смѣтнали, че громолътъ на възстанието ще да е понижилъ национално-съпротивителната сила на македонскитѣ българи и на почвата на страданието, на обезвѣряването, на отчаянието ще могатъ по-лесно да изкусяватъ, да купуватъ съвести, да разединяватъ и да кѫсатъ българскитѣ народни сили. Домогванията на сръбската и гръцката политика да създадатъ въ Македония по-силни свои народностни ядра чрезъ всички срѣдства на измамата, насилието и . . . предателството предъ турцитѣ, сѫ много стари. Вълната за българско народностно възраждане, обаче, осуети всичкитѣ имъ завоевателни намѣрения. Националното съзнание на българитѣ въ Македония растѣше всѣки день и опититѣ на гърцитѣ

 

 

141

 

и особено на сърбитѣ да го спънатъ или да го кѫсатъ се проваляха катастрофално. Никѫде, въ никой македонски градъ сърбитѣ не можаха да създадатъ сериозно огнище на пропаганда. Дето пъкъ успѣваха съ цената на стотици хиляди динари да свиятъ нѣкакво гнѣздо, бърже го разтурваха и обитателитѣ му се стопяваха безследно.

 

Гърцитѣ отъ своя страна имаха нещастието да наблюдаватъ съ истинско огорчение и съ нескривана уплаха, какъ българи, които се смѣтаха следовници на патриаршията, изпъждаха отъ кѫщитѣ си гръцкитѣ попове, за да се прибератъ подъ покрива на своитѣ родни братя — екзархията. И не само единични семейства, ами цѣли села следваха тоя пѫть. Намѣсата на революционната организация въ живота на македонскитѣ българи засили народностното имъ самочувство, закрепи народностното имъ съзнание. Чрезъ нея тѣ се почувствуваха и синове на достоенъ за по-висока участь борчески народъ.

 

Виждайки тоя естественъ и неудържимъ процесъ на самоопомване и непоклатима устойчивость на народностното съзнание на своитѣ следовници, познавайки отъ друга страна противоречията и интригитѣ на международната политика по отношение на империята на султанитѣ, Македонската революционна организация обяви началото на автономията съ явната цель да внуши на малкитѣ балкански европейски сили, че задачата на тайната политическа борба въ Македония е само една: да извоюва човѣшки и народностни права и свобода за всички народи, населяващи европейска Турция. Подъ това знаме Организацията можеше вече да прибира за свои сътрудници доброволци отъ всички народностни и вѣрски изповѣдания. И, разбира се, при тия условия, при това знаме на борбата, тя, Организацията,

 

 

142

 

се интересуваше повече дали единъ гражданинъ, единъ селянинъ, едно село сѫ склонни да приематъ целитѣ и срѣдствата ѝ, отколкото дали сѫ подведомствени на патриаршията или на екзархията. Въпросътъ за народностно изповедание революционеритѣ предоставиха на свободната съвѣсть на следовницитѣ си.

 

И все пакъ, съставътъ на революционната организация се опредѣли отъ естествения етнически съставъ на страната: като изключимъ нѣколко единични съмишленици и сътрудници власи, гъркомани евреи, черногорци, та дори и турци, революционното движение си бѣше чисто българско по своя съставъ. И ако то навременни преследваше и наказваше орѫдия на чужди пропаганди, не бѣ защото тѣ искаха да размѫтватъ народностното съзнание на своитѣ жертви, ами защото спъваха революционното имъ осъзнаване — агентитѣ на сръбската и гръцката пропаганда бѣха всѣкога сътрудници на турската власть.

 

Сега, когато силитѣ на революционната организация бѣха разнебитени, следъ потушаване на възстанието, Атина и Бѣлградъ смѣтнаха, че е ударилъ най-удобниятъ часъ да нанесатъ смъртенъ ударъ на българскитѣ стремежи въ Македония. И се запретнаха въ нѣколко посоки. Най-напредъ подбраха въ държавитѣ си специални чети, на които възложиха едничка задача: да преследватъ и смачкватъ всѣка проява на българския духъ въ Македония.

 

Разбира се, за тая задача можеха да разполагатъ и съ благосклонностьта на официалната турска власть, която въ лицето на знаменития инспекторъ на виляетитѣ, хитриятъ и гъвкавиятъ Хилми паша, прокарваше неограничено политиката на „раздѣляй и владей". Съ ценното съдействие на

 

 

143

 

турската полиция гръцкитѣ и сръбскитѣ въорѫжени агенти се спуснаха на ловъ за българи и споредъ както имъ се удаваше: на мѣста горѣха и убиваха, другаде се мѫчеха само да прекръщаватъ екзархисти. Едновременно съ това отдѣленията за пропаганда въ чужбина при външнитѣ министерства въ Бѣлградъ и Атина се постараха да пуснатъ въ европейския печатъ всѣкакви лъжи за смѣтка на възстанието и въобще на освободителното движение — една отъ тия лъжи, най-явната и най-долната, бѣ, че то, революционното движение въ Македония, било нѣкакво народно движение безъ народностенъ характеръ, т. е., че не е българско.

 

Тия действия на дветѣ враждебни пропаганди следъ възстанието и поведението на турската власть къмъ тѣхъ допаднаха до известна степень и на австро-рускитѣ политически маневри и на тенденцията да се протака, да се отлага чрезъ палеативни реформени почини радикалното разрешение на македонския въпросъ.

 

Къмъ цѣлата тая заплетеность революционната организация трѣбваше да опредѣли отношение. Сега на конгреса се слагаше най-близкиятъ, най-болниятъ и най-важниятъ въпросъ: да установи позиция къмъ засилената грръцко-сръбска пропаганда.

 

Още преди тоя Прилепски конгресъ, едно все така широко събрание въ Битоля реши да се взематъ решителни мѣрки противъ гръцкитѣ и сръбскитѣ домогвания. И като първа дейна противомѣрка реши се да се подпомогнатъ патриаршийски български села, които сѫ поискали вече да минатъ въ лоното на екзархията, други, които се колебаятъ, да се насърдчатъ чрезъ съответна агитация. И още на първо време тая мѣрка даде изумителни резултати, които смутиха и вбѣсиха пропагандитѣ: повече отъ 150 патриаршийски села станаха екзархийски.

 

 

144

 

На Прилепския конгресъ председательтъ Груевъ развива своя ясенъ погледъ върху опасностьта отъ другороднитѣ пропаганди, върху нуждата отъ бърза и дейна самозащита и предлага да се възприематъ решенията на битолчани. Пере Тошевъ въодушевено защищава това предложение на Груева. Пакъ Гьорче Петровъ се обявява противникъ подъ предлогъ, че движението щѣло да изгуби предъ очитѣ на евроиейския свѣтъ своя престижъ на чисто освободително движение. Конгресътъ все пакъ прие единодушно предложението на Груева и Тошева.

 

За стѣгане на организационнитѣ сили конгресътъ назначи войводи инструктори: Сугаревъ за Битолско, Узуновъ за Охридско, Г. П. Христовъ за Леринско и Костурско, П. Ацевъ за Прилепско и др. На самия Груевъ възложи да замине за Порѣче, за да се справи на самото мѣсто съ засилилата се сръбска пропаганда, провеждана отъ познатия Груевъ приятель отъ Битолския затворъ Мицко.

 

Тукъ се случва едно отъ най-сензационнитѣ приключения въ живота на великия апостолъ.

 

 

145

 

22. ПРИКЛЮЧЕНИЕТО ВЪ ПОРѢЧЕ

 

Хайдутинътъ разбойникъ Мицко. Приятелството му съ Груева. Продажностьта му. Освобождение и вѣроломство. Сражение съ турски аскеръ. Груевъ раненъ. Въ ноктитѣ на разбойника. Заплахата на организанята. Освобождението отъ пленство.

 

 

Мицко е народенъ хайдутинъ отъ времето следъ руско-турската освободителна война и отъ разреда на ония хайдути-разбойници, които съгласуваха въ своето дѣло мъсть за поругана народна честь съ грабежъ. Станалъ бѣ дори славенъ съ нѣкои подвизи въ бой съ турски главорѣзи. Плененъ отъ турцитѣ въ 1882 г., той е осаденъ на доживотенъ затворъ, който най-напредъ изтърпява въ Солунската крепость Беязъ Куле, после въ Битолския затворъ. Още като войвода той се билъ вече подалъ на сръбски подпукъ и сега въ затвора сърбитѣ продължаватъ да го наглеждатъ и подържатъ, та Мицко е „сърбинъ" и дори българомразецъ. При споръ за „българско сръбско" единъ день въ затвора буйниятъ прилепчанинъ Йорданъ Гавазовъ, който по-късно, следъ ожесточенъ бой съ полиция въ самия градъ Прилепъ се самоуби заедно съ младия учитель щипянинъ Чемковъ, го намуши съ ножъ. Отъ тоя день Мицко става още по-непримиримъ. Едничъкъ Груевъ все пакъ е приетъ като приятель, който тачи хайдушката му честь и за доброто му се мѫчи да го опомни. Мицко си остава все вѣренъ на сърбитѣ, особено пъкъ следъ като

 

 

146

 

по тѣхно застѫпничество бѣ освободенъ отъ затвора. За да не бѫде преследванъ отъ Организацията въ Битоля, като ренегатъ и агентъ на чужда пропаганда, Мицко и следъ освобождението си посети нѣколко пѫти Груева въ затвора и го моли за застѫпичество. Груевъ го успокои и Мицко затвърди почитьта си къмъ голѣмия човѣкъ и... благодетель.

 

Наскоро следъ това Мицко заминава къмъ родния си край Порече по течението на р. Треска и се отдава на въорѫжена служба на сръбската пронаганда. По предписание отъ Бѣлградъ, дето следъ възстанието Бор. Сарафовъ води по свой починъ нѣкакви преговори за споразумение съ сърбитѣ, Мицко трѣбва да се подчини на В.М.Р.О. или да разпусне четата си. Това предписание е врѫчено на Мицко отъ нароченъ пратеникъ отъ Бѣлградъ — сръбскиятъ поручикъ Гирджиковичъ — и въ присѫтствие на битолския войвода Сугаревъ. На първо време Мицко се показва готовъ да се подчини, но подъ предлогъ, че има да урежда нѣкакви свои домашни работи, отдѣля се отъ Сугарева и заминава за родното си село, Латово. Тамъ получава ново предписание, вече направо отъ Битолския сръбски консулъ, да увеличи четата си и да засили дейностьта си. И започва стариятъ хайдутинъ да се проявява съ разни предизвикателства срещу българи селяни и работници на организацията. Сугаревъ, който е осведоменъ, че Мицко шета изъ поречкия балканъ съ чета отъ 30 души, решава да събере своята чета съ четитѣ на Гюрчинь и Петъръ Ацевъ и да тръгне по следитѣ му. Въ началото на октомврий 1904 г. тритѣ чети слизатъ въ с. Слатина. Съвсемъ неочаквано въ селото пристига и Груевъ съ малка група милиционери отъ Демиръ Хисаръ.

 

Мицко, който следъ бѣгството и измамата си очаквалъ да бѫде преследванъ отъ революционната

 

 

147

 

организация, подушилъ чрезъ свои пипала движението на четитѣ и веднага донесълъ на властитѣ, съ които поддържалъ вече връзки посрѣдствомъ битолското сръбско консулство.

 

И сутриньта на 5 октомврий, когато караулни групи отъ четници тръгнали да заематъ наблюдателни постове по близкитѣ до селото хълмове, посрѣщнати били съ залпове отъ войската, която била вече блокирала селото. Завързва се вихрена битка. Благодарение на пресѣчената мѣстность около селото четитѣ успѣли да се измъкнатъ отъ обсадния обръчъ. Само нѣколко четници отъ крушовската чета заедно съ войводата си Гюрчинъ се натъкватъ на близка засада при селската църква и тамъ следъ упоритъ бой загиватъ до единъ.

 

Въ това време Мицко съ четата си се приближилъ до близкитѣ околности на селото, за да следи развитието на боя и, ако му се удаде, да се намѣси въ помощь на турцитѣ. Дветѣ чети — Сугаревата и Ацевата — успѣвать да се изнижатъ и да се събератъ вънъ отъ селото. За сѫдбата на Гюрчина и другаритѣ му вече знаели, нѣмали весть за Груева и четника Божинъ отъ дебърското село Кусоврасти. Разпратили четнишки групи изъ околностьта, не ги намѣрили. На третия день чакъ подиръ сражението, въ с. Чрешново се получила кѫса бележка, че Груевъ билъ леко раненъ и е останалъ да превръзва и лѣкува раната си прикритъ въ безопасно мѣсто. Войводитѣ заподозрѣли нѣщо нечисто, защото веднага установили, че почеркътъ на бележката не е Груевиятъ. Стѣгатъ набърже четитѣ си и поематъ по сѫщата посока — къмъ с. Слатино, отъ кѫдето аскера по установената си тактика се билъ оттеглилъ къмъ гарнизоннитѣ си седалища. На пѫтя си четитѣ пресрѣщатъ четника Божинъ, който имъ разказва подробно случилото се съ Груева въ деня на

 

 

148

 

боя и следъ боя. Забелѣзани отъ аскера, тѣ, Груевъ и Божинъ, не могли да се измъкнатъ и завързали бой, при който Груевъ билъ леко раненъ нейде въ седалищнитѣ мускули. Усетилъ раната си, заедно съ него — Божина — успѣлъ да се отклони нейде въ страни и да прикрие следата си. Като се отдалечили отъ селото, шмугнали се въ гѫста дѫбова горичка. Груевъ се съблекълъ и съ Божинова помощь промилъ и превързалъ раната си. (Той всѣкога носѣше съ себе си санитаренъ материалъ за първа помощь.) Тамъ останали да почиватъ до вечерьта. Презъ нощьта се върнали пакъ въ селото Слатино — и отседнали въ сѫщата кѫща, дето били преди боя. Селяни съобщили на Груева още сѫщата нощь, че Мицко съ цѣлата си чета се навърталъ нѣкѫде наблизу. Груевъ бърже съобразилъ: раненъ и само съ единъ другаръ, едва ли ще успѣе да се измъкне отъ примката му, и прибѣгналъ до една маневра, присѫща само на люде съ голѣмо себевластие — да повика Мицко при себе си и да извика въ душата му спомена отъ приятелството въ затвора. Една позната добродетель на народнитѣ хайдути — па и на сетнешнитѣ хайдути-разбойници е признателностьта. Мицко е чистъ разредъ хайдутинъ-разбойникъ, и, ако сръбското злато не го е още съвсемъ развратило, едва ли ще дръзне да посѣгне на живота на човѣка, който му е сторилъ нѣкога голѣмо добро и когото е почелъ като мѫдъръ и добъръ приятель.

 

Това пресмѣтналъ набърже Груевъ и решилъ да повика разбойника-ренегатъ при себе си. Познавайки по свой усетъ и опитъ людетѣ отъ Мицковия разредъ, четникътъ Божинъ и самъ домакинътъ на кѫщата — добъръ и преданъ на дѣлото селянинъ — съветвали водача да не се излага, да се укрие, все още има време за това. Но Груевъ все пакъ настоялъ

 

 

149

 

и Мицко се явилъ при него въорѫжеиъ, разбира се, до зѫби, като оставилъ четата си наблизу, Когато влѣзълъ въ стаята на Груева, Мицко пристѫпилъ доста почтително при него и го цѣлуналъ. Разговаряли нѣколко часа. На другия день, подъ предлогъ, че стоенето тукъ въ селото не е съвсемъ безопасно, Мицко отвелъ и двамата — Груевъ и Божинъ — съ себе си. Най-напредъ разпоредилъ да се вземе пушката на Божина. На третия день взели и револвера му. Но още при първитѣ му стѫпки вънъ отъ селото, Груевъ долавя вѣроломството на разбойника, и издебва удобенъ мигъ да пошепне на другаря си Божина да се възползува отъ леката охрана, която му урежда Мицковата банда, и да избѣга. И наистина, Божинъ успѣва една нощь да се измъкне отъ охраната, бѣга неспирно цѣла нощь, за да намѣри своитѣ и да съобщи за случилото се.

 

По-късно сърбитѣ представиха тоя обикновенъ случай на вѣроломство за „тържество на сръбското орѫжие въ Македония". Автори на сръбски енциклопедии и истории съчиниха легенда за кървави битки между български и сръбски чети, при които „легендарниятъ" герой Мицко, следъ упорита съпротива на противника, успѣлъ да избие голѣма часть отъ четата му и да плени останалата на чело съ войводата ѝ Д. Груевъ и пр.

 

И все пакъ това сръбско „тържество" не можа да трае дълго време. Веднага щомъ става известна случката съ Груева, рѫководството на Организацията прави съответни постѫпки предъ сръбския консулъ въ Битоля и предъ дипломатическия сръбски представитель въ София — Св. Симичъ — съ изрично и ясно предупреждение: ако задържаниятъ отъ Мицко пръвъ човѣкъ на революционната организация не бѫде освободенъ и върнатъ живъ и здравъ веднага и безусловно, тя, Организацията

 

 

150

 

ще прибѣгне къмъ жестоки репресалии спрямо всичко сръбско.

 

Въпросътъ е билъ „по спешность" отнесенъ направо въ Бѣлградъ и съ сѫщата скорость разрешенъ: по нареждане на сръбското правителство Груевъ бѣ отведенъ отъ Мицкови харамии въ Скопие и тамъ предаденъ на нароченъ пратеникъ на Организацията. Отъ Скопие Груевъ се отправя по организационенъ каналъ въ София. Неволята му въ четата на хайдутина ренегатъ трая около единъ месецъ. Въпрѣки благоразумната отстѫпчивость на Бѣлградъ, която свидетелствува за безсилието му предъ бойнитѣ възможности на макед. революционна организация, върховното рѫководство на движението се стрѣсна предъ дързостьта на сръбската банда спрямо Груева и се замисли за по-радикална борба срещу чуждитѣ предателски пропаганди въ Македония. И въ всички следващи конгресни и други съвещания на рѫководнитѣ тѣла тоя въпросъ заема вече срѣдищно мѣсто.

 

 

151

 

23. НА ПОЧВАТА НА ЗЛОПОЛУКАТА

 

Критики и отрицания по върховетѣ на движението. Белези на разложение. Противницитѣ на възстанието. Начало на идеологични различия. Три течения: лѣви, дѣсни и умѣрени. Становището на Груева. Едничка обединяваща личность посрѣдъ кипналия потокъ отъ отрицания. Груевъ председатель на най-шумния и най-несговорчивия конгресъ — Рилския

 

 

Както е вече известно, по въпроса за възстание въ срѣдата на най-горното рѫководство на движението имаше разномислие още преди решенията на Ц. К. въ Солунъ и на Смилевския конгвесъ. Самъ Дѣлчевъ бѣше противникъ на едно общо възстание по начало и поради недостатъчната бойна подготовка на голѣма часть отъ организационната область. Като Дѣлчевъ мислѣха и други първенци въ Организацията. Груевъ, който всѣкога се държи близу до действителностьта, прие решението за възстанието като една неизбѣжность. Сега, следъ жертвитѣ и страданията, които предизвика възстанието, критикитѣ отсамъ границата, главно въ София, се изостриха. Принципнитѣ му противници се почувствуваха оправдани отъ събитията и насърдчени. И, както обикновено се случва въ историята на общественитѣ движения, на почвата на злополуката възникнаха нови, буйни и остри спорове, които сочеха да се изродятъ въ междуособици. Челници отъ всички стѫпала на рѫководството се запретнаха да потърсятъ отговорности и

 

 

152

 

виновници и ги намираха подъ пѫть и надъ пѫть. Малцина държаха смѣтка въ критикитѣ и отрицанията си за психологически и материалии възможности и за личната жертва. Мнозинството критикуваше при чашка вино и, разбира се, споредъ личнитѣ си вкусове и отношения къмъ единъ или другъ водачъ въ движението. Въ тоя кипналъ мж.токъ отъ порицания, отрицания, хули и. . . тукъ тамъ отъ сериозна критика, трѣбваше да кристализиратъ постепенно идеологични становища. Очертаха сс, кѫде ясно, кѫде смѫтно, три течения: едно лѣвичарско, което подържаше близка връзка съ партията на тѣснитѣ социалисти въ България и което поничаше да наложи на освободителната борба на македонцитѣ не вече национално-политически, а чисто социални задачи, да заличи отъ знамето му баграта на националностьта и споредъ това да го откѫсне и изолира съвсемъ не само отъ влиянието, ами и отъ моралнитѣ му връзки съ българската свободна държава. И все пакъ то, течението отъ крайната лѣвица не смѣташе несъвмѣстима съ „началото за самостойность на борбата" намѣсата на единъ кѫсъ отъ българската държава — Щабътъ на партията на тѣснитѣ социалисти и съответния интернационалъ. И това бѣше абсурдното, неискреностьта, лъжата въ неговата македоно-революционна идеология.

 

На другата крайность бѣха ония, които смѣтаха, особено сега, следъ погрома на Илинденското възстание, че върховното рѫководство на македонското освободително движение трѣбва да премѣсти срѣдището си отъ вѫтрешностьта на Македония тукъ въ границитѣ, респ. въ столицата на свободната държава и да се движи по указания на официалната българска политика — така наречениятъ върховизъмъ, който бѣ предизвикалъ вече съ своитѣ агресивни

 

 

153

 

действия недоразумения, спорове и дори кървави междуособици въ самата Македония.

 

Естествено бѣ, наистина, по начало, едно политическо движение, което въ основата си бѣ чисто българско, каквото бѣше македонското, да бѫде напѫтствувано и дори рѫководено отъ върховното рѫководство на българскитѣ сѫдбини. Ония, които напомняха толкова често дълга на братското правителство да подпомага движението, трѣбваше по силата на собствената си логика да приематъ и правото на сѫщото правителство да се намѣсва въ живота на това движение. Всички, дори и най-лѣвитѣ лѣвичари се ползуваха нашироко отъ... дълга на България — само тукъ въ България намираха подслонъ за подгоненитѣ си глави и топла храна за изтощенитѣ си стомаси — не можеха тѣ, безъ да изпаднатъ въ противоречие и лъжа да оспорватъ правото на България.

 

Все пакъ известна самостоятелность на борбата въ Македония се налагаше отъ гледище на политически тактъ — поради противоречия въ балканската и въ международната политика. Къмъ тая линия на умѣреность се насочва третото течение, онова, което, изхождайки отъ живата действителность, отъ преживѣния опитъ и отъ всички начала за реална политика, приемаше, че македонската борба не бива да бѫде абсолютно подчинена на българската държавна политика, но не може да бѫде абсолютно независима отъ нея.

 

Къмъ последната идейность скланяше и Даме Груевъ, който имаше доблестьта да поеме всички отговорности за последицитѣ отъ възстанието, макаръ че въ решението на Ц. К. въ Солунъ той не бѣ участвувалъ лично, и смѣлостьта да подържа, противъ мѫтното течение, че то, възстанието не е само страдание и жертви, то даде и тежъкъ плодъ

 

 

154

 

— наложи съ болезнена острота македонския въпросъ на вниманието и грижитѣ на европейската дипломация.

 

Успоредно съ идеитѣ си тия течения носѣха отношение и къмъ отдѣлни рѫководни лица. Обвинени, критикувани, хулени бѣха много лични, прославени имена. И въ тая нечистоплътна кампания имета на Даме Груевъ никой никѫде не дръзна да намѣси. Най-внушително доказателство за отношението на всеобща обичь и почить къмъ младия, едва 35 годишенъ водачъ, бѣ фактътъ, че на тоя знаменитъ Рилски конгресъ (именуванъ е Рилски, защото заседаваше въ Рилския манастиръ), който бѣ свиканъ презъ м. октомврий 1905 год. съ задача да обсѫди грѣшкитѣ и недостатъцитѣ на миналото, да установи отговорноститѣ за тѣхъ, да обсѫди и начертае нови пѫтища на движението, да примири и изглади противоречията и да установи единство въ рѫководството и живота на организацията, на тоя исторически конгресъ, въ който всички идейни отсѣнки бѣха застѫпени отъ всички темпераменти и въ който тегнѣше атмосфера на буря и гръмъ — за председатель бѣ посоченъ и избранъ пакъ той — Даме Груевъ.

 

Следъ дългитѣ, бурни и безплодни словоборства, които характеризираха разномислието, за да го внедрятъ въ самитѣ основи на движението, и които, следователно, изведоха до формално единство, безъ да постигнатъ единство на погледа за задачитѣ и срѣдствата на борбата, рилскиятъ конгресъ не можа да намѣри въ срѣдата си друго лице, което най-малко да разединява, и посочи за пръвъ членъ на Ц. К. на организацията пакъ него — Груева.

 

 

155

 

24. МАКЕДОНИЯ ТЕГЛИ

 

Груевъ и спороветѣ въ движението. Душевна потиснатость. Въ Македония е по-чисто. Починъ за новъ конгресъ. Груевъ въ Солунъ. Писма до приятели. Планъ за терористическа акция срещу пропагандитѣ

 

 

Само по себе се разбира, че къмъ тая честь Груевъ не се е отнесълъ съ особено въодушевление. Защото разбиралъ много добре, че постигнатото единство е само потулено разединение, което всѣки мигъ може да избухне въ междуособица.

 

Въ връзка съ това отношение на недоволство, мѫка и . . . омерзение на апостола на макед. освобод. движение къмъ недоразуменията, спороветѣ и междуособицитѣ въ редоветѣ на борцитѣ, има въ живота му едно извънредно характерно обстоятелство: Груевъ никога не обича да говори, да занимава людетѣ съ тия спорове и между всички рѫководни лица, които, по щастливъ починъ на покойния професоръ Милетичъ или по свой личенъ починъ, написаха споменитѣ си за времето на борбитѣ, той, Груевъ, е единственъ, който въ своитѣ спомени не се и обмълвя за междуособицитѣ. Въ малката лѣтопись отъ 20—30 странички, която той ни остави, не се споменава нито едно отъ недоразуменията, които тъй упорито разяждаха вѫтрешното единство на движението. Груевъ единственъ отъ първитѣ люде на организацията предпочита да остави на следовницитѣ си само споменъ за положителното, за творчески дейното въ тая велика по моралната си

 

 

156

 

сѫщина борба. За други негови сподвижници тия спорове като че изпълнятъ историята на движението и пишатъ само или главно за тѣхъ. Груевъ и тукъ стърчи единственъ.

 

Първата мисъль, която просвѣтлява душата на призвания водачъ следъ конгреса, е да замине за вѫтрешностьта — тамъ е и по-здраво и по-чисто. Толкова повече, че има нужда да се постѣгнатъ окрѫзитѣ, особено при засилилитѣ се другородни — сръбска и гръцка — пропаганди.

 

Колкото време прекарва въ България, Груевъ неуморно работи за нуждитѣ на дѣлото: урежда подръжката на избѣгналитѣ отсамъ границата четници и войводи, стъкмява въорѫжение и облѣкло за ония, които заминаватъ отвѫдъ границата, събира около себе си работници отъ всички течения и категории, просвѣтлява ги, ободрява ги, нанлтствува ги. Самъ живѣе извънредно скромно, дори мизерно. „Въ София Даме почти гладува заедно съ Пере Тошевъ", пише Петъръ Ацевъ въ запискитѣ си. И това е самата истина. Въ различие отъ много други свои колеги, Даме не обичаше нито шума, нито разточителството; ядѣше колкото да не бѫде гладенъ, спѣше на голи и твърди дъски по мансардни стаи и не се показваше на никакви тържества. Времето, за което става дума, за него е време на душевна потиснатость поради язвата на вѫтрешнитѣ спорове, които въпрѣки всички благопожелания и резолюции на конгреса въ Рилския монастиръ, въпрѣки и неговитѣ, на Груева, лични усилия, постоянно се изострюваха и клонѣха къмъ непоправими мѫдуособни борби. И затова окото му е все на югь — въ Македония. Въ статия-споменъ за Груева, директорътъ на в. „Зора" Дан. Крапчевъ, който тогава бѣше редакторъ на в. „Илинденъ", предава откѫси отъ нѣколко интимни писма на Груева до негови приятели.

 

 

157

 

„Съкрушенъ ще влѣзе вѫтре", пише той на Хр. Матова. Въ друго писмо пакъ до Матова: „Ще влѣза вѫтре съ всичкото си огорчение". „Утре се махвамъ отъ тука, пише Груевъ на Гарванова отъ Кюстендилъ, но много по-мраченъ отколкото когато дойдохъ".

 

Смутени отъ остритѣ недоразумения и взаимни нападки на лица и групи, първитѣ люде на движението замисляха вече новъ общъ конгресъ, който да поправи грѣшкитѣ и опущенията на Рилския. Правятъ се вече съответни приготовления за такъвъ конгресъ: свикватъ се последователно околийски сбирки и окрѫжни конгреси, които да изработятъ съответната програма и да избератъ свои пратеници. Груевъ предпочита да замине въ вѫтрешностьта и вѣрва повече на живото дѣло тамъ, отколкото на конгреснитѣ занимания. То, живото дѣло, почиства по-радикално и лица, и течения, и характери, и моралъ. Отъ Солунъ по-късно пише той на Гарванова въ София:

 

„Азъ се колебая, дали да дойда на конгреса, понеже ми се иска да се предамъ на изпълнението на плана". (Отнася се навѣрно до единъ планъ за решителна борба чрезъ система отъ смѣли терористически акции срещу турско-гръцко-сръбското сътрудничество въ Македония, което целѣше да отслаби българщината и нейната рожба — осводителното движение — б. м.) „Въ него виждамъ по-голѣмъ смисълъ нежели въ празнословията на конгреса".

(Вж. статията на Дан. Крапчевъ в. „Илиндень" 1907)

 

При такова настроение и съ такава надежда Груевъ прехвърли по комитски и за последенъ пѫть границата на България къмъ началото на есеньта на 1906 г. на пѫть за Македония.

 

Облѣченъ като селянинъ пазарджия отъ солунскитѣ села, стисналъ въ рѫката си овчарска тояга,

 

 

158

 

хвърлилъ дългата и черна брада, съ която бѣ известенъ вече на всички вестникарски редакции и въ турскитѣ канцеларии, презъ втората половина на м. септемврий Груевъ, заедно съ хубавия и смѣлия революционеръ Георги Мончевъ и съ малка група селяни отъ с. Коритенъ, подкарва на солунския пазаръ малко стадо овце.

 

Укритъ удобно отъ окото на полицията, веднага на следния день Груевъ вика при себе си вѣрни люде на движението и се осведомява подробно върху състоянието на духоветѣ въ града и околията, върху положението на Организационната мрежа, върху пораженията на гръцкитѣ андарти и на турската власть. Ориентиранъ набърже, благодарение на феноменалната си наблюдателность и досѣтливость, той взима и съответни решения, които налага преди всичко съ своя личенъ авторитетъ. И успѣва да вкара въ пѫть най-напредъ силитѣ на революционното движение и да възстанови и потегне разхлабеното поради една афера съ уловения отъ властьта дневникъ на смахнатия учитель Мацановъ, който ималъ опасната мания да си записва где що види и чуе градски рѫководни тѣла. Веднаги следъ това призовалъ и гражданството къмъ преданость и жертви. После съ мадъръ съветъ и съ авторитетни предупреждения насочилъ църковната власть въ лицето на председателя Епископъ Неофита къмъ нейната прѣка служба. И тогава чакъ пристѫпилъ къмъ най-важното, което е било и първата задача на рискованото му проникване въ града, резиденция на Хилми Паша и на европейскитѣ цивилни агенти — изпълнители на „Мюрщескитѣ реформи": да организира сигурни и решителни удари противъ дръзкия пристѫпъ на гърци и сърби срещу българското освободително движение, като обхване въ плана си не малки и незначителни цели, единични

 

 

159

 

андарти и терористи, а самото рѫководство на предателското съзаклятие: Хилми Паша, консули, драгомани и др. За тая чисто терористическа задача Груевъ повикалъ при себе си нѣколко вѣрни и себепожетвувателни младежи революлионери, посветилъ ги въ смисъла и значението на удара, който трѣбва да нанесатъ, разгъналъ най-достѫпенъ и най-плодоносенъ планъ за действие и, следъ като ги въодушевилъ за юначно дѣло, смѣтналъ мисията си въ Солунъ успѣшно завършена и замислилъ за обратенъ пѫть къмъ границитѣ на България, дето на 15 октомврий трѣбвало да се срещне на опредѣленъ пунктъ съ избранитѣ пратеници за II-я конгресъ. Пакъ съ двамата си спѫтници овчари Груевъ се измъква отъ Солунъ. Взиматъ пушкитѣ си отъ с. Коритенъ, дето ги били оставили на отиване, и презъ Кукушъ се отзоваватъ въ Дойранъ. Груевъ иска да измине колкото може по-бърже разстоянието до българската граница, за да види делегатитѣ на уречения день. Върви по най-прѣки пѫтища и се отклонява само когато неотмѣнна нужда налага: да се заобиколи аскерско разположение, да се избѣгне полицейска бдителность...

 

 

25. СМЪРТЬТА НА АПОСТОЛА ВОДАЧЪ

 

Презъ късна есень. Пѫтуване по организационенъ каналъ. Презъ планински вериги. Презъ Бѣласица въ пазвитѣ на Плачковица. Другаритѣ му. Предателството. Сражението. Убийството. Скръбьта на всички българи. Мѣстото на Груева въ редицата на великитѣ българи

 

 

Пѫтуването по революционенъ каналъ презъ късна есень, когато гората е оголѣла, мъртвата и суха настилка предателски шуми, въ въздуха прехвърчатъ снѣжинки, а по върховетѣ захващатъ да се гонятъ вихрушки, не е много лесна работа. Отъ Дойранъ до българската граница тоя каналенъ пѫть

 

 

160

 

минава презъ нѣколко планински вериги — Бѣласица, Плачковица, Осогово — една перспектива, която би смутила и най-коравия човѣкъ, когато му предстои да прекоси тия вериги по досадната и сложна куриерска система на предаване и приемане отъ село на село, отъ колиба на колиба, търсейки бродове по рѣкитѣ и тайни проходи въ планинитѣ. Наистина, отъ виденото и чутото изъ пѫтя на обиколката си и отъ онова, което бѣ извършилъ въ срещитѣ си изъ градове и села, Груевъ е билъ извънредно много ободренъ и обнадежденъ — македонското освободително дѣло въ самата Македония бѣ отново стѫпило здраво на краката си, следитѣ отъ илинденската злополука и отзвуцитѣ отъ междуособицитѣ отвѫдъ границата бѣха изчезнали — водачътъ можеше да бѫде доволенъ и спокоенъ за бѫдащето. Но нали се е запѫтилъ за единъ новъ конгресъ, който, за да прочисти пораженията на предния, ще трѣбва да приповтори черни страници, да развреди рани още непокрити — ето тая перспектива хвърля въ душата му сѣнка на смутъ. И ако въ писмата му отъ ония дни до приятели въ София има тукъ тамъ невесели редове, тѣ произтичатъ не отъ униние или отъ предчувствие за смърть, а отъ тоя именно смутъ въ дущата на водача-апостолъ. Никога, нито въ най-отчаяни, най-безизходни мигове на борбата и на биткитѣ, погледътъ на Груева не е билъ засѣнчванъ, волята му не е била разклатена отъ предчувствия. Той не е изпадалъ въ униние и предъ изгледа на най-страшното запустение въ душитѣ следъ Илиндень. Не е билъ и фаталистъ. Смущението му сега иде само отъ мрачната представа за конгреса и свързанитѣ съ него неуредици.

 

Но ... както въ всички тежки часове въ младия му животъ, и сега — дългътъ преди всичко.

 

 

161

 

Урежда цѣлата мрежа на пѫтуването, стѣга цървули и поема съ живо съ здраво на северъ къмъ България. Прекосява за нѣколко дена, съ съответнитѣ спирки, Бѣласица и въ първитѣ дни на декемврий се шмугва въ кѫдравитѣ пазви на Плачковица и отъ тамъ въ Малешевския балканъ. Тукъ, въ с. Русиново, Беровско Груевъ престоява заедно съ малкото придружаващи го четници, между които фанатично преданния му и уменъ Сандо Китановъ и вѣрния и юначния Атанасъ Карчовъ, въ очакване да се разчисти пѫть за нагоре. Отсѣдналъ е въ кѫщата на вѣрния членъ на организацията Димитъръ Алагьозовъ.

 

Гробътъ на Даме Груевъ

 

 

По нѣкакво предателство, което и до днесъ не е установено, турската

 

 

162

 

власть попада въ диритѣ му, и въ ранна празднична утринь на 10/23 декемврий, въ селото се юрналъ отъ нѣколко страни аскеръ, една часть отъ който се насочилъ право къмъ кѫщата на Алагьозова. При първи пушки паднали убити стопанинътъ на кѫщата и двама четници. Другитѣ, заедно съ Груева успѣли да се измъкнатъ невредими и поели къмъ най-близката горичка. Въ шума на пукотевицата и въ създадената суетня около убититѣ, успѣли на първо време да прикриятъ следата си и да се отдалечатъ доста нагоре къмъ височината. Но движението имъ се затруднявало извънредно много отъ снѣга подъ краката имъ и отъ снѣжна виелица надъ главитѣ имъ. По стѫпкитѣ имъ върху снѣга потерята ги открила и ги сподирила съ стрелба. Нѣмало другъ изходъ: Груевъ, който и въ сетнитѣ си часове трѣбваше да бѫде върховно човѣченъ, остава надире, за да подпомогне ранения си другарь Карчовъ. И тъй, тътрузейки се бавно и тежко по снѣга, той се извръща навременни, за да даде изстрелъ срещу потераджиитѣ и да ги държи на разстояние. Съ сетни сили се довлича до върха „Пѣтлецъ", дето следъ кѫса и отчаяна съпротива вражи куршумъ го плѣсва смъртно...

 

После потераджиитѣ смъкнаха трупа му въ селото, гдето билъ набърже погребанъ. По-късно, когато турцитѣ установиха самоличностьта му, наредиха да бѫде изровено тѣлото му и следъ като сѫ го снимали внимателно, обявиха тържество по всички посоки на царството си и въ чужбина. Разпратиха навредъ сведения за голѣмата му личность, за качествата му, за авторитета му, за магическото му влияние върху македонското население—турцитѣ тоя пѫть не скриха достойнството на единъ свой врагъ. Може би защото искаха да подчертаятъ по тоя начинъ размѣра на победата си при върха „Пѣтлецъ" на Малешевската-планина...

 

 

163

 

Дълбока скръбь заседна въ сърдцата на всички българи. Скърбѣше особено Македония, чието велико дѣло осиротѣ. Въ редицитѣ на борцитѣ зина празнота, която никой не можеше да запълни — Груевъ бѣше наистина незамѣнимъ. И въ скръбьта за загиналия можеше най-ясно да се види стойностьта на живия Даме . . .

 

„Когато наближи конгресътъ, — отбелѣзва въ запискитѣ си П. Ацевъ, — отъ който се очакваше да поправи грѣшкитѣ на Рилския конгресъ и да възстанови единството, оказа се, че липсва достойното лице за тая роля; Даме бѣше загиналъ". „Сега всички почуствувахме отсѫтствието му, защото само той бѣ въ състояние да обединява и да създава търпимость между деятелитѣ въ организацията. Неговото отсѫтствие осуети конгреса . . .

 

„Преди да узнаятъ за смъртьта на Даме, разказва Ацевъ, въ Битоля приготвиха писмо върху положението въ окрѫга и го изпратиха по Гьоре Спирковъ до Даме, Пере и Гьорче. Гьоре се явилъ предъ Пере и Гьорче и имъ далъ писмото: Четоха писмото, — съобщи после Гьоре, — двамата се просълзиха само и нищо не казаха ..."

 

Цѣла Македония оплака достойния си синъ, оплака го и братска България и на тая всебългарска скръбь достоенъ изразъ даде най-великиятъ отъ българитѣ — Иванъ Вазовъ:

 

„О, Македонио, ти губишъ своя Левски,

Най-вѣрния си синъ, най-силния си мечъ!*

 

* * *

 

Така преди тридесеть и шесть години на единъ снѣженъ връхъ на Малешевския балканъ свърши съ подвигъ бурнитѣ си земни дни, така и бѣ оплаканъ отъ българитѣ отъ дветѣ страни на Пирина, великиятъ апостолъ на македонското освободително движение — Даме Груевъ. Въ гѫстата редици отъ малки и голѣми водачи, които подпалваха и разгаряха въ

 

 

164

 

душитѣ на робитѣ отъ дветѣ страни на Балкана огъня на бунта и сами изгорѣха въ него; въ редицата на малцината, които въ името на свободата направиха отъ живота си непрекѫснато жертвоприношение; въ рѣдката редица отъ обществени деятели, за които дори и въ анекдотъ не е останала приказка за отклонение отъ дългъ; въ малката купчина отъ нравствени великани, които съчетаваха въ себе си обществена прозорливость съ безукорно честна мисъль и съ несломима воля за действие — Даме Груевъ заема, безъ съмнение, най-личното мѣсто. Залудо бихме търсили въ борбитѣ за освобождение канонъ или иерархия за величие. Само на нищи духомъ люде би хрумнало да дирятъ кой отъ двама великани е по-великъ — Левски или Груевъ. Ако имаме умъ да намѣримъ истински великото въ живота и въ дѣлото на единъ човѣкъ, и ако имаме сърдце да го обичаме и тачимъ, съвсемъ не би ни била потрѣбна мѣрка за величие. За Левски и за Груевъ достатъчно ни е да знаемъ, че приживѣ дадоха душата си за дѣлото на народа, даваха я въ слово, въ дѣло, въ страдания, въ жертви, накрай дадоха и сетнитѣ мигове на живота си все за сѫщото дѣло.

 

Благодарение на просвѣтени родолюбци, въ старитѣ предѣли на царството образътъ на Левски израстна въ размѣри достойни за подвига и жертвата му. По причини, които знаемъ и помнимъ, образътъ на Груева остана въ сѣнка: години наредъ не можехме нито заслугата му да оживѣваме въ народни тържества, нито името му да споменаваме въ речи и писания. Сега, когато идеалътъ, за който се бори и умрѣ Груевъ, е почти осѫщественъ, въ общото българско отечество ще трѣбва да се намѣри достойна за нравственото му величие оценка.

[Back to Main Page]