Приложна ономастика 3

 

 

Тодор Живков

Един езиковед за просопографията на Диктатора

 

Тодор Георгиев Балкански

 

ИК "Знак '94", Велико Търново 1996

 

Сканове в .pdf формат (5.9 Мб)

Сърдечно благодаря на г-н Герги Кръстев - щедрия спомоществовател
Авторът

  1. Към историята на темата  (5)

  2. Библиографско описание на биографиите на Диктатора  (6)

  3. Белите полета в биографията на Диктатора  (10)

  4. Фалшивите и фалшифицираните "параграфи" в биографията на Диктатора  (14)

  5. Слуховете  (18)

  6. Фактологията в "странните" биографии и автобиографии на Тодор Живков  (19)

  7. Родното място  (20)

  8. Жителското име  (21)

  9. Родната махала  (23)

10. Родословието  (25)

11. Етнографонимното определение в биографията на Диктатора  (29)

12. Призракът на "чуканите"  (29)

13. Дядото  (34)

14. Бащата  (38)

15. Майката  (40)

16. Братът  (42)

17. Тодор Живков като "потомствен" селянин и балканджия  (43)

18. Рождената дата  (46)

19. Личното име на Диктатора  (48)

20. Бащиното име на Диктатора  (54)

21. Матронимът  (55)

22. Родовите имена  (56)

23. Родовото прозвище  (57)

24. Добавъчните имена  (58)

    I. Добавъчните имена за Диктатора в българския новоговор през 1956-1989 г.
   
II. Добавъчните имена за Диктатора в българския криптоговор (1956-1989)
       
(Прозвищата за Първия  —  Епитетите за Първия  —  Авторски определения за Диктатора)

25. Псевдонимите и прозвищата на Т. Живков до 1944 г.  (85)

26. Диктаторът във фразеологичното пространство на българския език  (87)

27. Българската лексика, свързана или произведена от имената на Диктатора  (89)

     I. Ономастична лексика в българския език, свързана словообразувателно с имената на Диктатора
    II. Неономастична лексика в българския език, свързана словообразувателно с имената на Диктатора и определенията за него

28. С име-идол  (105)

     I. Лексикографските прецеденти с имената на Диктатора
    II. Името-идол и добавъчните имена към него в изящната българска словесност, в криптоговора, фолклора, лозунгите и под.

29. Име-идол или име-табу  (113)

30. Вафтиз бабасъ или Кръстникът  (114)

 

Близнакът или Вместо заключение  (117)

 

Бележки  (118)

Приложения  (121)

 

Авторът Тодор Георгиев Балкански (роден през 1944 г. в с. Сарая, Пазарджишко) е старши научен сътрудник в Института за български език при БАН. Завършил е българска филология и история във Великотърновския университет, а по-късно и аспирантура в София (специалност лексикология и лексикография). Хабилитиран е като лексиколог, лексикограф и ономаст. Научното му творчество обхваща над 200 труда - статии, студии, монографии.

 

 

 

§ 1. КЪМ ИСТОРИЯТА НА ТЕМАТА

 

Интересът ми към просопографията на Диктатора беше възбуден случайно. През февруари 1985 г. в Х-то районно управление на МВР под натиска на служителите от VI-то управление на Държавна сигурност Младен Младенов и Красимир Капурдов подписах протокол, че повече няма да посещавам събрания на Института за български език, където работя. В контекста на обяснението, което ми предоставиха въпросните лица, се разбираше, че като се изказвам срещу човеконенавистническата политика на тогавашните ръководители на Института за български език - Тодорка Иванова-Мирчева и Иван Кочев, съм се изказвал всъщност срещу "другаря Тодор Живков". Предполагам, че самият Живков едва ли е подозирал за спекулацията с неговото име. Така по неволя станах антиживковист.

 

В многото свободно време, когато бях изолиран от обществения и научния живот в Института, чак до 1989 г., от любопитство се зарових в множеството биографски измислици за Тодор Живков. Обръщах внимание на всеки анекдот за него, на всяка проява на тогавашния криптоговор, който реално съществуваше под натиска на цензурирания език на диктатурата, наричан още "дървен език" (фр. limba de lem), новоговор и под.

 

Първоначално събирах материали по темата: "Тодор Живков в българската ономастика", впоследствие материалът нарасна до друга тема: "Към ономастичната биография на Диктатора". Регистрираха се обаче и множество факти на българския новоговор и криптоговор, в резултат на което се оформи настоящата работа.

 

Читателят вероятно е смутен от надслова. Подобно четиво почти не е напускало страниците на научния печат. Досега езикознанието, езиковото изследване беше в помощ на историята преди всичко в онези случаи, когато трябваше по данни на езика да се възстанови историческа фактология. Този тип езиковедски трудове са извикани на живот в случаите, когато липсват писмени свидетелства за

 

 

6

 

исторически обекти или явления, а също и в случаите, когато умело се прикриват или фалшифицират такива факти. В конкретния случай биографията на Тодор Живков се оказа с много бели петна, където историкът се чувствува безпомощен, а езиковедът е в свои води. С тази уговорка предупреждавам читателя, че в това описание няма да напусна позицията на езиковед, който по данни на езика възстановява или направо пише неизвестната част от биографията на най-големия Диктатор в българската история.

 

А това е оправдано поне откъм културологична гледна точка: просто няма диктатор в историята на народите, който да не е с подправена биография; няма голям диктатор, за когото да няма множество биографии.

 

 

§ 2. БИБЛИОГРАФСКО ОПИСАНИЕ НА БИОГРАФИИТЕ НА ДИКТАТОРА

 

Единствената [1] известна автобиография на Диктатора е публикувана в избраните му съчинения (Т. Живков, т. 24, С., 1978 г., с. 504-507). От придружителното писмо, адресирано до Юрий Озеров, режисьор на съветския филм "Комуниста" (прожектиран у нас под заглавието "Войници на свободата"), с дата 5 април 1976 г., се разбира, че това е стара автобиография от 17. XII. 1945 г. До днес коментар по автентичността на това писание не се е появил. Интересно е, че преди споменатата дата тази автобиография не е била известна на така усърдните му биографи. Между впрочем, в посоченото придружително писмо Диктаторът за първи и последен път коригира кинобиографията за себе си с едно знаменателно изречение, срв.:

 

"Същевременно от предварителните информации, които имам, оставам с впечатлението, че се надценява моята роля както в съпротивителното движение, така и в работата и борбите на партията до 9. IX. 1944 г. Поради това Ви изпращам автобиографията си, която съм дал след победата 9. IX. 1944 г. Автобиографията точно (подч. мое) отразява моята дейност през въпросния период."

 

 

7

 

Като се изключат кратките биографични справки за Т. Живков по време на избори, в чуждестранния печат и под., първите му официални биографии се появяват през 1981 г. Първа сред първите по значение е биографията, издадена от Института по история на БКП, под надслов "Тодор Живков. Биографичен очерк" (С., 1981 г., 480 с.). За този "научен труд" на българските партийни историци бившият комунист, биограф и рецензент на биографичния очерк Петър Семерджиев пише, че целта и предназначението му е "да се покаже Тодор Живков такъв, какъвто не е бил" (Труд, бр. 75, 1990 г., с. 3). През 1982 г. издателството на ЦК на ДКМС пусна сборник: "Младост, наречена борба. Спомени за младежките години на др. Тодор Живков" (192 с.), съставител Матей Шопкин. Качествата на този сборник се представят чрез някои от следните съпоставки: един от спомените с надслов "Революционна младост" (с. 101-104) е от Димитър Мурджев, същият този Мурджев, политзатворник от с. Дисичево, Пазарджишко, който на 9. IX. 1994 г. разстрелва собственоръчно дядо си (фелдшера Котов, баща на неговата съпруга), който разследва сведенията за провокационната дейност на Тодор Живков във връзка с издирвания за Никола Гешев под кодовото название "Овен", срв. описанието на К. Чакъров, Вторият етаж (Пламък, 1990 г., с. 40):

 

"Разработката тогава се води от полковник Мурджев, впоследствие началник на контраразузнавателната служба...Това бе човекът, за когото Тодор Живков си спомняше много често до онзи ден - 14 юли 1889 г. - когато на сутрешното кафе със съветниците от кабинета му в 10.00 часа бе докладвано, че ген. Мурджев (вече пенсионер) е починал. Живков започна да си спомня как в ония години бил разработван. Същият Мурджев бил ходил дори при съпругата му Мара Малеева с въпрос: "Ти познаваш ли добре тоя човек?" Тя му отговорила твърде отрицателно и дори го изгонила".

 

Сравнете сега как ген. Мурджев представя Т. Живков в спомените си:

 

"За първи път се срещнах с другаря Тодор Живков в края на 1939 г. Бях се завърнал от Варна в родното си село Лесичово... Какво ми е правило силно впечатление тогава? Ярко качество на другаря Живков бе способността му бързо да се ориентира в обстановката

 

 

8

 

и с прецизност да прави изводи - нещо характерно за големия ръководител. Какво имам предвид. Пристигайки в с. Лесичово, той бързо разбира, че попаднал в будно комунистическо село, участвувало в дългогодишните борби на партията, че и в момента гори огънят на борбата... Беше започнала Втората световна война... Нужен бе опитен партиен човек, който да осветли събитията и да ги разясни от наши позиции. За Лесичово този човек бе младият, но изключително опитен партиен деятел Тодор Живков. В срещите си с партийния секретар Георги Иванчев и с други другари от ръководството и актива другарят Живков осветли ясно политическата обстановка, вдъхна вяра на комунистите и ремсистите. Най-добрата илюстрация за правилните указания бяха проведените по това време избори... Това може би стана благодарение на бдителността на партийната организация, насочвана от такива опитни ръководители, каквито бяха Тодор Живков и Мара Малеева" (с.101-104).

 

За достоверността на този спомен може да се надникне в специалното проучване за лесичовската дейност на Тодор Живков при В. Христова, "Дребна история. Как хан Татар стана революционер в Лесичово. Кому е бил нужен музей на Тодор Живков" (Р. дело, бр. 38, 1990 г., с. 2):

 

"През 1939-1940 г. Мара Малеева била лекарка в селото. Тодор Живков на два пъти се появявал в Лесичово и живял при нея общо около 40 дни... Тошката не работел, седял си повече в къщи. Дори, когато трябвало някой по тъмно да заведе лекарката при болен, пращали сина на хазаите... Живков казвал, че е завършил тримесечен курс по режисура. Включили го в две младежки представления в селото... При второто си идване в Лесичово Живков често прекарвал вечерите си в компанията на една весела пийнала групичка... Никаква връзка с партийната организация в селото не е установявал..."

 

През 1981 г. под отговорната редакция на поета Димитър Методиев, тогава съветник на Диктатора, партийното издателство публикува биографичен албум по решение на ЦК на БКП по случай 70-годишнината на Т. Живков, под надслов "Син на своя народ, син на своето време" (376 с.). Албумът е съпроводен с кратки биографични бележки

 

 

9

 

(с. 27-35), които по същество утвърждават единствено и неотклонно официалната биографична версия от и за Тодор Живков. Кратки бележки за революционната му дейност има и в спомените за Мара Малеева-Живкова - "Тя обичаше хората" (С., 1982 г.).

 

Една от съществените биографични книги за Диктатора е на бившия му "другар по борба", член на ЦК на БКП, политическия емиграт Петър Семерджиев, издадена в Париж през 1985 г. под заглавие "Нищожество в доспехи на величие", части от която бяха публикувани във в-к "Труд" през 1990 г. По същество книгата е рецензия на известните досега биографии за Т. Живков и най-вече на Биографичния очерк от 1981 г.

 

"Още в началото на преживяването ми в чужбина - пише Семерджиев - възникнаха някои нови обстоятелства... В нееднократните срещи с убития (по-късно - бел. Т. Б.) писател-емигрант Георги Марков, които ставаха в Лондон и Мюнхен, след продължителни обсъждания преценихме, че е необходимо да се заемем с написването и издаването на книга, в която да се покаже фалшивият ореол, създаван около името на Тодор Живков. Още тогава възприехме, че тя трябва да бъде озаглавена "Нищожество в доспехите на величие" (Труд, бр. 75, 1990 г., с. 3).

 

Последна по време е биографичната книжка на Костадин Чакъров, съветник на Диктатора, озаглавена "Вторият етаж", издадена в "Антени" през 1990 г. и в отделна книжка от "Пламък" през същата година. Хората очакваха да научат твърде много от тази биография за непознатия им Т. Живков, за белите петна в неговото животоописание. В книгата обаче, която по същество е най-пълното засега "партийно" четиво за диктатора, няма нищо съществено по отношение на белите полета в биографията му, освен хипотезата за възможната връзка с ръководителя на разузнавателното "А"-управление на царската служба за сигурност Н. Гешев.

 

В свое предаване на 27. IX. 1990 г. в 8.50 ч. Радио София излъчи читателски мнения за книгата. Някои от тях си записах, срв.:

 

"Зад тази книга усещам желанието на автора да оправдае своето присъствие. Мисля, че книгата е инспирирана от едни среди", "Книгата не ме задоволи... Написана е

 

 

10

 

елементарно от един човек, който не е живял елементарно в кабинета на Тодор Живков... В нея не е отразена действителността, само щрихи".

 

По същество биографичните трудове и бележки (тях съобщавам по-нататък в изложението) за Тодор Живков осветляват единствено биографията му като първи и генерален секретар на БКП и председател на Държавния съвет. Човекът (с малка буква) Тодор Живков от времето преди да заграби властта остава напълно или почти напълно непознат за българите, което стана и причина за написването на този опит за заличаване на белите полета в неговата биография. [2]

 

 

§ 3. БЕЛИТЕ ПОЛЕТА В БИОГРАФИЯТА НА ДИКТАТОРА

 

"Приживе" на Диктатора белите полета бяха табу за биографите му. Осветляваха се къде приблизително точно, къде с обилни слухове в криптоговора на българския народ. След "смъртта" на Диктатора, когато остана отново само името Тодор Живков, дори без определението "другаря", със завидна бързина започнаха да се запълват белите петна в биографията, които по същество, наредени едно до друго и успоредно на фалшификациите, изграждат един нов, неподозиран животопис-биография на Т. Живков до времето, когато стъпва на върха на пирамидата.

 

По-съществени "осветявания" на белите петна или полета има преди всичко във вестникарски статии и изобщо в журналистически материали. По-важни от тях са:

Ю. Сапунджиев, "Фалшивият мит за Янко" (Веч. новини, бр. 24, 1990 г., с. 5);

П. Ковачев, "Трудовакът от Шеста рота" (Поглед, бр. 9, 1990 г., с. 3);

Младост, наречена борба;

По нелегалните следи на официалната история;

Той ни учеше на: и на: (и трите - редакционни статии от "Младежка притурка" на в. Стършел, бр. 2294, 1990 г.);

П. Дафинкчиев, Истината (поредица - в. "Народна армия", 6 и 7 февруари 1990 г.),

Ив. Герасимов, Приносът. Тодор Живков в антифашистката борба (Веч. новини, бр. 17, 1990 г., с. 2);

 

 

11

 

Искрен Азменов, Петър Семерджиев представя Истината за Тодор Живков (Труд, бр. 75, 1990 г., с. 1);

П. Семерджиев, Нищожество в доспехите на величие,

В. Христова, Дребна история. Как хан Татар стана революционер в Лесичово. Кому е бил нужен музей на Тодор Живков (Раб. дело, бр. 38, 1990 г., с. 2);

М. Мирчевска, Върнете моя син (Раб. дело, бр. 26, 1990 г., с. 4),

Ал. Александров, Бил ли е Тодор Живков агент-провокатор (От. фронт, бр. 13350, 1990 г., с. 4);

Ст. Богданов, От апокрифа до гласността (Поглед, бр. 17, 18, 1990 г.);

А. Александров, По следите на съмнението. Разговори и факти около нелегалната дейност на Тодор Живков (Р. дело, бр. 64, 1990 г., с. 3),

К. Чакъров, Вторият етаж и др.

 

Белите петна в биографията на Диктатора са универсален факт, има ги в биографиите на диктаторите изобщо и на комунистическите диктатори конкретно и са в пряка връзка с белите петна в историята на народите, попаднали под властта на комунистите, прикрита под марксисткото определение "диктатура на пролетариата". Едва ли е необходимо да давам примери с белите петна в биографиите на Тито, Сталин, Чаушеску, Хо Ши Мин, Мао Дзъ Дун, Хонекер, Янош Кадар и др.; с белите полета в "социалистическите" истории на СССР, Монголия, Чехословакия, Румъния, Виетнам, Полша и пр.

 

Белите петна в биографията на българския Диктатор бяха всъщност демонстрирани чрез неговото казионно житие, "Тодор Живков. Биографичен очерк" (С., 1981 г.), което според някои източници е преведено и издадено на още шест езика (П. Семерджиев, пос. съч.). Срещу тях и за тях в печата се появиха кратки квалификации като следните:

 

"Известни са биографичните му данни около встъпването му в комунистическата партия през 1932 г., работата в държавната печатница, участието в защитата на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес, сблъсъкът с левосектантския курс на партията и отстраняването му от партийна работа. Революционните акции, в които участвува през този период, са описани приповдигнато, без конкретно позоваване на реални ситуации и хора. Това е типично за цялата му биография до 1944 г. В нея има описани ДОСТА АКТИВНИ ДЕЙСТИЯ, НО те като че ли протичат

 

 

12

 

сами за себе си, без реална връзка и целенасоченост. Затова през всичките години на неговото ръководство се шепнеше от "заклети" и "доверени" лица, че биографията му е измислена, стъкмена (подч. мое - Т.Б.) и че той всъщност е агент на Никола Гешев" (К. Чакъров, пос. съч., с. 36);

 

"Мисълта за "тъмни петна" в скромната минала дейност на Тодор Живков в комунистическото движение (подч. мое - Т.Б.) беше изказана най-напред от Никола Павлов, известен в средите на старите партийни дейци с името Комара... (П. Семерджиев, пос. съч.),

 

"Във връзка с неразкритите полицейски провокатори аз искам да разкажа за съмненията в провокаторство на Тодор Живков и неговата фамозна биография, която сега със завидна старателност се скалъпва, като му се приписва невероятна дейност (Ст. Богданов, пос. съч., бр. 18);

 

"Видният профсъюзен деец по време на съпротивата др. Борис Благоев в беседата си с нас каза: "Още на първото заседание на ОК (на БКП в София през 1934 г. - бел. Т. Б.) се повдигна въпросът за Тодор Живков. На членовете на ОК им стана ясно, че той е съмнителна личност (подч. мое - Т.Б.) и няма място сред нас" (Ал. Александров, По следите, пос. съч.);

 

"Трябва да се има предвид, че съществува не случайна, вътрешна връзка между икономическата и политическа структура на едно общество и типа личности, които се издигат на челно място в него. Авторитарните и тоталитарни общества издигат фигури като Тиберий, Калигула и Нерон, като Хенрих VIII, Филип II, Иван Грозни, като Сталин, Хитлер и Мао Дзедун, като (пò на дребно) Чаушеску и Т. Живков. И все пак тогавашната политическа върхушка е виновна, разбира се, че издигна човек като Тодор Живков начело на партията и държавата и не го смени овреме, когато още можеше, с лице по-нравствено, с по-голямо чувство за отговорност, по-културно, просто по-грамотно. При това е била повече или по-малко известна твърде неясната му - меко казано - биография до 9. IX. 1944 г., върху която част от биографията му ще трябва да се хвърли ярка светлина на процеса" (подч. мое - Т. Б.)" (Б. Мунтян, За отговорността и вината на Тодор Живков. - Дума, 31 май 1990 г., с. 3).

 

"Години наред я изучавахме. Неговата история. Учехме я от

 

 

13

 

вестници, биографии, спомени, филми. Стъпка по стъпка вървяхме след него по партизанските пътеки. И затова, когато през 1982 г. в редакцията на в. "Софийски университет" попаднаха тези документи (свидетелство за зрелост, именници за записване на Т. Живков в Юридическия факултет - бел. Т. Б.), всички бяхме удивени. В Биографичния очерк... те изобщо не се споменават. Това ни обърква. Ставаше дума за много важен период - 1942-1943 година. Период на активна съпротива, на въоръжена борба с главно действуващо лице Тодор Живков (Янко)... Докато някой отговори на тези въпроси, смятаме, че документите трябва да видят бял свят. Ако не за друго, поне да бъдат използувани в следващия Биографичен очерк! Според нас те могат да внесат известни корекции в писаната и допълваната дълго време история. Както и да послужат за пример как с минимални премълчавания могат да се сътворят МАКСИМАЛНИ биографии (подч. мое - Т.Б.)" (По нелегалните следи...),

 

"Тодор Живков е човек с тъмен родов произход в Правец" (Н. Найденов, главен специалист в отдел Народна просвета в гр. Правец)

 

и др.

 

Изобщо, в биографията на българския Диктатор неяснотите за живота му до 1944 г. започват винаги оттам, където завършва истината. По този въпрос полк. Ив. Сотиров пише в "Народна армия" (6.II.1990 г.):

 

"Каквито и да са нашите чувства, оценки и несъгласия, Живков е не само част от съдбата на всеки от нас, но и част от историята на многострадална България. Затова всяко документално свидетелство за неговата дейност (и истинско, и фалшифицирано), всяка негова дума, намерение, мотив за действие, замисъл за интрига или случайна постъпка (ако има такава) не са без значение за нашето поколение и за бъдещите изследователи. Колкото и неприятно да звучи, чрез него и неговия живот ние ще разберем по-добре себе си".

 

И така, периодът до възкачването на диктаторския трон е представен от много бели полета и малко петна в биографията на Т. Живков. Когато започнах да ги изследвам, за мене беше ясно само това, което беше записано в неговата официална биография:

 

"Роден... в село Правец, той отрано ще чуе как край него, надвесен над люлката заедно

 

 

14

 

с майка му, "Балканът пее хайдушка песен"; "В неговите детски сънища ще оживяват герои от спомените на правчани" (Син на своя народ..., с. 27).

 

Автор на тези редове е един уважаван мъж - поетът Д. Методиев. Явно, той не е знаел нищо за обекта на своето писание, поради което е възприел съвсем логично, че българският Диктатор е дошъл направо от... българския юнашки епос. И в този случай неговото идване е една универсалия в биографиите на комунистическите диктатори. Така напр. за Йосиф Броз Тито Ели Юрукова (Развенчаният култ към Тито, В. новини, бр. 180, 1990 г., с. 2) пише:

 

"И ако е вярна информацията, че Тито е написал повече книги от Ленин, а това твърдят неговите изследователи, то сигурно югославските журналисти имат големия шанс да влязат в Гинесовата книга на рекордите с неизчерпаемото си вдъхновение и настойчивост да се разбере всичко, което досега само се е "шушукало зад кулисите" и да се разкрият и най-малките тайни на бившия комунистически лидер, да се "обработят" всички детайли от политическия и интимния му живот. Най-интересното е, че и досега, както и преди, Тито остава личността, за която най-много се говори и пише в Югославия - един парадокс, превърнал думите на писателя Бранко Чопич, че "Тито е дошъл от приказките и се е върнал в приказките" в една голяма истина..."

 

Така моят изследователски път на езиковед всъщност тръгна от нищото, защото и нищото беше прикрито зад биографични фалшификации, за които по-нататък в това описание постоянно ще става дума.

 

 

§ 4. ФАЛШИВИТЕ И ФАЛШИФИЦИРАНИТЕ "ПАРАГРАФИ" В БИОГРАФИЯТА НА ДИКТАТОРА

 

Тук става въпрос за онези фалшификации, които не са предмет на това писание, които вече са изяснени в литературата. За тях съобщава всеки от следдесетоноемврийските "биографи" на Диктатора. Накратко: Писанието на П. Павлова, "Явки и пароли" (Партиздат, 1976 г.), излиза след оказан върху авторката натиск "да намери начин да упомене

 

 

15

 

името на Тодор Живков" (П. Семерджиев, пос. съч.); като отговорен фактор в съпротивата, Ив. Герасимов в "Приносът..." изнася ред фалшификации за ръководната роля на Т. Живков в деветосептемврийското въстание, всъщност ръководено от други лица; за нелегалната дейност на Т. Живков - биографични факти, срещу които застават записаните спомени на Добри Терпешев, срв.: "Доколкото зная, беше някакво куриерче към Градския комитет на Партията. Живееше си легално. Даже лятото на 1944 г., необезпокояван от никого, си почиваше в Говедарци, където жена му беше лекарка"; за мита, че Тодор Живков е създател на партийната организация в Говедарци през 1941 г., която всъщност е била учредена точно двадесет години преди това и др. Ст. Богданов (От апокрифа...) изрично подчертава:

 

"По "обогатяване" биографията на Тодор Живков дълги години се провеждаха усилени акции за фалшифициране на действителността. В мое присъствие в дома на проф. д-р Ангел Симеонов, бивш правителствен лекар и честен комунист, дойде Иван Ботев от Павликени, където преди девети септември Симеонов работел като лекар. Ботев искаше Симеонов да напише, че когато Тодор Живков е идвал при Мара Малеева, ръководел цялата партийна организация в края. За чест на д-р Симеонов, който между впрочем бе и кум при сватбата на Живков с Малеева, той отхвърли категорично такава дейност на Живков".

 

Пенчо Ковачев (Трудовакът от Шеста рота) пише:

 

"До скоро мислехме, че знаем всичко за живота и делото на Тодор Живков. Днес постепенно научаваме за фалшифицирани факти и "бели петна" от житието-битието му. Такова "петно" се оказва и войнишката му служба. Колко е служил? Кога? Вярно ли е, че е бил трудовак?... В биографичния очерк... на този въпрос е отделено съвсем скромно място. През 1936 г. (според този очерк - бел. Т. Б.) Тодор Живков е откъснат от редиците на софийския пролетариат, за да отбие задължителната военна служба. Макар че и в тежките казармени условия продължава своята революционна дейност... Ето истината според наборните и заповедни книги, съхранявани в Централния военен архив... Стигаме до Заповедна книга на Софийското окръжно трудово бюро от 1935 г.

 

 

16

 

Сред явилите се на 10 май същата година трудоваци [той е записан] под № 68 в Шеста работна. Обаче съвсем точно е фиксирано уволнението на Т. Живков - 19. X. 1935 г. от рота на Първа пехотна работна дружина. Неговата служба трае точно 5 месеца и 9 дни. За останалите 81 дена се е откупил".

 

Всъщност П. Ковачев не е знаел, за автобиографията на Т. Живков (пос. съч.), където сам авторът съобщава:

 

"През тези години (1932-1935) бях ръководител на оперативното бюро за ръководство на уличните акции. През март 1935 г. бях натоварен да ръководя ултралевичарска акция в София... През 1936 г. и първите месеци на 1937 г. бях трудовак. След уволнението постъпих отново в Държавната печатница" (с. 505).

 

Вижда се, че Т. Живков помни месеца и годината, когато ръководи бюро за улични акции, и самите акции, а не помни годината и месеците, когато е бил трудовак, при положение, че през онова време трудоваците са служели 8 месеца. Вижда се, че сам Живков е участвувал в измислиците за своята биография. По този случай Ангелаков е създал знаменателното заглавие "Суета или умишлена лъжа" (Веч. новини, бр. 22, 1990 г., с. 2). Такива фалшификатори бяха впоследствие и неговите приближени. Ето и конкретен пример. По време на изборите за председател на Седмото Велико народно събрание акад. Н. Тодоров беше попитан за връзките си със семейство Живкови. Той отговори, че не е в никакви връзки с клана, дори че е малтретиран в известна степен от него. И беше избран за председател! А едва ли имаше човек от академичните среди, който да не знае, че акад. Н. Тодоров е кум на Людмила Живкова. А доколкото ми е известно, и при комунистите кумството се зачита за родство... Няколко дни непосредствено след 10. XI. 1989 г. посетих партийния архив по повод известното от биографиите писмо на Янко до партизанските отряди (вж. Син на своето време, пос. съч., с. 58, ЦПА 78 оп. 1, а.е. 6а). Тогава приелият ме архивист Г. Братанов се изпусна пред мене и ми съобщи, че вероятно това писмо е от серията "измислени писма". Не ще и съмнение, че терминът "измислени писма" е бил създаден в тайния професионален език на партийните историци, които великолепно са знаели за фалшификациите на Диктатора.

 

 

17

 

При моите посещения в Правец се заинтересувах от автора на спомена "Майката" - Марин Бончев, "осветлил" с измислици въпроса за Маруца Живкова (вж. Младост, наречена борба, с. 22-23). Ето какво се шушукаше за този М. Бончев, известен в Правец с родовото си име Туевски. В качеството си на партиен секретар след 9. IX. 1944 г. Туевски дава фалшиви сведения за Т. Живков - именно (за това, че имал) партийна дейност в Правец, нещо, което не се помни от населението. Впоследствие, през 1990 г., Ив. Бенин и Н. Нейденов, информатори от Правец, ми съобщиха и продължението на това "шушукане". В знак на благодарност за тази фалшификация Т. Живков направил Марин Бончев Туевски герой на социалистическия труд.

 

Където и да се разрови изследователят в писаната биография на Диктатора, навсякъде се натъква на съзнателни фалшификации. Така например години наред с неговото знание Българското радио пускаше автентичен запис уж с гласа на Тодор Живков, който поздравява на 9. IX. 1944 г. гражданите и партизаните... Записът е дешифриран и поставен като авторски текст на Т. Живков в т. 1, с. 32 на избраните му съчинения. Едва през 1990 г. Мико Петров, водещ радиопрограмата "Неделя 150" установи, че всъщност става въпрос за глас и реч на друго лице - Стоян Конаклиев. Или друг случай: след "детронирането" на Т. Живков се заговори за починалата "след боледуване" негова дъщеря, която временно беше включена в пантеона на безсмъртните българи. Едва през 1990 г. се открехна завесата за това, че зад загадъчната смърт на Людмила се крие просто нещастен случай - удавяне.

 

Мога да изброя още много случаи, но те, като фиксирани от други автори, не са предмет на моето описание. Изнесеното дотук представям единствено като фон и аналогия на всичко онова, което е резултат на изследването по-нататък.

 

 

18

 

 

§ 5. СЛУХОВЕТЕ

 

По време на изследването трябваше да проверя и някои упорито разпространявани преди 10. XI. 1989 г., а и след това, слухове, свързани с историята на Диктатора, която трябваше да възстановя по данните на езика.

 

Сред народа е разпространен в няколко варианта следният слух: Маруца Живкова била родом от пирдопските села. Бедното момиче слугувало в конюшните на Фердинанд Кобурготски. В резултат на това слугуване и известната прилика на Т. Живков с Фердинанд зачатието на бъдещия Диктатор се свързва с царската особа и нейните извънбрачни връзки. Така на бял свят в криптоговора се появи името на Тодор Живков като Тодор Фердимангов - по презрителното народно име за Фердинанд като Фердиманго, буквално Фердинанд, който прилича на манго, на циганин. Това име на Диктатора се свързваше и със слуха за неговата циганска етническа същност, определяна като лингурска, т.е. копанарска, влашка-циганска. Тези слухове, част от които е фиксирал и К. Чакъров (пос. съч., с. 35), се оказаха напълно безпочвени (вж. параграфите Майката, Родословие 1). При моите посещения в Правец преди 10.XI.1989 г. и след това упорито се интересувах от имената на някаква негова първа съпруга преди Мара Малеева Живкова, която едни слухове локализираха като селянка от правешките колиби, други - като знатна кравегледачка от Трудовец (село в Ботевградско), трети - като майка на Людмила. Оказа се, че нито един правчанин, макар и да е чул тези слухове, не може да ги потвърди. Просто Т. Живков не е имал първа жена, поради което не се добрах и до нейните имена!

 

През 1985 г. в средите на философския институт при БАН, чиято сграда се намираше край традиционния път на Т. Живков за Банкя, упорито се заговори за минаващи една след друга две коли, в които стояли двама Тодор-Живковци. Намериха се и очевидци. Дълго се интересувах от възможния двойник (ако не е било кукла) на Тодор Живков, за да попълня ономастичната биография на Диктатоpa.

 

 

19

 

Тази задача се оказа обаче пряко силите ми. Нейното разрешение явно е в компетенцията на по-разговорливи служители от бившето УБО.

 

Другите слухове, достигнали до мене, за които открих някакви ономастични и неономастични факти, намират езиково-историческа трактовка по-нататък в това изложение.

 

 

§ 6. ФАКТОЛОГИЯТА В "СТРАННИТЕ" БИОГРАФИИ И АВТОБИОГРАФИИ НА ТОДОР ЖИВКОВ

 

Изискванията към всяка биография и автобиография са известни на читателя. Пише се за род, родители, родно място, учители, социално положение, произход, комсомолска дейност, военна служба, партийна принадлежност и под. Тези изисквания след 1944 г. станаха реална практика и задължение в попълването на служебните лични картони. Не дай си боже някой да прикрие дядо си, който е бил мухтарин или пандурин по време на османското владичество, кмет или стражар след това, бирник или писар в годините на Съпротивата и пр.!

 

Как стоят обаче тези типови факти в биографиите и автобиографиите на Т. Живков? Можете да сравните сами:

 

* Когато пише своята автобиография през 1947 г., Тодор Живков е на 36 години, т. е. още сравнително млад човек. Естествено е и автобиографията му да бъде свързана поне наполовина с неговата ранна младост. В текста на автобиографията, която е от 94 реда, само 12 реда са свързани с неговите младежки години, срв.:

 

"Роден съм в село Правец - Ботевградско, в семейство на бедни селяни. През 1929 г. дойдох в София и постъпих на работа в Държавната печатница, в същото време следвах и Средното графическо училище при Държавната печатница. През 1930 г. постъпих в комсомолската ядка при печатницата, като след известно време станах и неин секретар. През 1932 г. преминах от Комсомола в Партията в т. нар.

 

 

20

 

"Кофарджиев набор". В същата година станах и секретар на партийната група..." (с. 504).

 

Вижда се, че Т. Живков е без родословие, без детство! В друго съчинение (Младост, наречена борба, с. 15) съставителят Матей Шопкин е привел друго разяснение на Т. Живков за неговите най-млади години:

 

"Съдбата на моето детство и юношество в село Правец е съдбата на огромното болшинство деца и юноши в българските села в миналото. Това е съдба на оскъдица, на мизерия и непосилен труд на селяните... Най-общо казано, аз, моят брат и сестра ми помагахме на майка ми както на полето, така и в отглеждането на животните като пастири".

 

В конкретния случай Т. Живков явно твърде късно е привнесъл в своята автобиография, а оттам и в биографията си типичния образ на герой от вулгарния социалистически реализъм, т. е. според него момчето Тодор Живков явно няма нужда от биография, защото това е типична биография на българското момче изобщо, известна на всеки (читател) [3].

 

Този подход е привнесен в пълен вид и в другите биографии на Диктатора.

 

 

§ 7. РОДНОТО МЯСТО

 

В казионните биографии на Диктатора родното място, някогашното село Правец, е поставено в контекста на "хайдушкия Балкан" (Син на своето време, с. 27). Така новият "герой" на българския народ е поставен в пряка връзка с легендарните хайдути. "В такава обстановка и среда - подчертава Йордан Йотов [4] - Тодор Живков се формира и израства като революционер".

 

Тук е мястото да се подчертае, че историческата статистика за населението е мистифицирана от И. Йотов, който съобщава, че Правец през 1911 г. има 3000 жители. Така се подготвя читателят за версията, че не Т. Живков прави малкото селце град, а то винаги си е било селище от градски тип. Статистиката представя Правец със следните данни: 1880 г. - 2 254 ж., 1910 - 1254 ж., 1926 г. - 1291 ж., 1956 г. - 941 ж., 1965 г. - 1426 ж., 1975 г. - 2112 ж., 1983 - 2601 ж.

 

 

21

 

Така напр. П. Коледаров и М. Мичев (Промените в имената и статута на селищата, С., 1973 г.) съобщават, че през 1970 г. Правец заедно с колибите (махалите) Драгневска, Дръвница, Манастирище и Поповска има 1282 ж. Това нищожно в демографско отношение селище по прищявка на Диктатора е обявено с указ 2190 от 20. X. 1981 г. за град Правец, вече с 3952 ж. Твърди се, че идеята му да превърне родното си селце в град била внушена от Никита Хрушчов. Така от малкото селце беше произведен балкански град. Българите си спомнят годините, когато магазините ни бяха празни: благоденствие съществуваше само в Правец. По същия начин и румънският диктатор Н. Чаушеску превърна родното си селце Скорничени в окръг Олт във великолепен град с магазините, с изобилието - изобщо, в стила на румънската живковщина.

 

Селото Правец (днес град Правец) няма писана история. В годините на първия в държавата правчанин в родното му село се съставя нова мистифицирана версия за правчаните. На това дервенджийско село е приписано родословие от някакви деловани, които били прогонените от османците търновски боляри. Така към биографията на Диктатора се прибавя и "синята кръв" на търновци. Тази мистериозна версия се разпространява от архитект Дуковски, който минава за сегашния историк на Правец, в миналото - от правчанското обкръжение на Диктатора в София.

 

Събитията от 10. XI. 1989 г. спасиха Правец от преименуване. Най-вероятно, ако Диктаторът завършеше живота си на върха, това село с хубавото географско име Прàвец : правèц 'прав път'; ударението се отмята като в Кòтел от котèл, Врàца от вратцà и под. (вероятно цеше да бъде прекръстено на Живково или Тодор Живково).

 

 

§ 8. ЖИТЕЛСКОТО ИМЕ

 

Жителското име е названието, с което са познати жителите на българските селища, тип пазарджиклии и пазарджичани, ловчанлии и ловчанци, софиянци, пловдивчани, лясковци и лясковчани и под.

 

 

22

 

Жителско име правчани, произведено от името на родното село Прàвец, действително е записано в биографиите на Диктатора, срв.: при Д. Методиев, Син на своя народ, (с. 27): "В неговите (на Т. Живков - бел. Т. Б.) детски сънища ще оживяват легендарните герои от правчани - съратници на В. Левски, участници в Ботевата чета"; Й. Йотов, Биографичен очерк (с.7): "Свободолюбивите и непокорни правчани записват името на своето село в героичния летопис на националноосвободителното движение на българския народ" ...и толкоз.

 

Вижда се, че жителското име на Диктатора, именно правчанин се знае само от неговите "хранени люде", "богатурите", които стояха от двете страни на правчанската му трапеза. В литературата обаче жителското име правчанин не се употреби нито веднъж до името на Тодор Живков. Той не беше, не стана дори "историческия правчанин". Тази е причината неговото жителско име да бъде напълно неизвестно на народа, който му измисли толкова много други имена и епитети (вж § 24). Така поради липсата на жителското име в разговорната българска реч се родиха определенията, произведени направо от селищното име Правец, именно: "правешката истина на Тодор Живков", "правешкия селянин", "Костадин Чакъров е възпитаник на правешкия господин" (Радио София, 27.IX.1990 г., 7.45 часа). Много популярен беше дори следния анекдот, разпространяван през 1987 г. "Правец бързо се ограждал с висока стена..., за да не можело друго правешко говедо да избяга от там". Формата правчанин, която чух да се употребява от някои интелигенти, е резултат от свръхстарание: при случаите, когато селищните имена са образувани с наставка -ец, производните имена обикновено се образуват без тази наставка Правец - правчани, Лясковец - лясковчани, Ловеч - ловчани.

 

Непопулярността на жителското име правчани е довела до типична паронимна грешка и в надслова на сравнително по-известното правчанско вестниче Правешки глас, вместо точното Правчански глас. С това сгрешено име, измислено не без участието на вечно страдащия от лапсус

 

 

23

 

лингве Т. Живков, вестникът излиза 20 години по време на диктатурата и една година след това.

 

Жителското име правчанин трябва да заеме точното място в бъдещите биографии на Диктатора, които, предполагам, идващите поколения ще четат с не по-малко удивление от нас, съвременниците, тъпеещи пред белите полета в живковския панегерик.

 

 

§ 9. РОДНАТА МАХАЛА

 

В източниците (Биографичен очерк, с. 11); Младост, наречена борба (с.11), Хр. Момински, М. Бончев, В подножието (с. 64) родната махала на Диктатора е представена с име Елàша. Топонимът не е тълкуван другаде, освен в Български етимологически речник, т. I (С., 1971 г., с. 488), където се извежда от името на дървото ела (abies alba), с наставка -аш като в бук-àш, малин-àш и под. Така тълкувано, името не отговаря на реалната езиковоисторическа и теренна обстановка в района.

 

Махалата Елàша в миналото е била колибарско селище към Правец, днес се намира в неговия долен североизточен край, в мочурливи места, пресушавани от колибарите. Елата не расте в мочурища. Следователно, налице е местно име Елаша, образувано от диалектното ела, èлша, (alnus), растение по мучурища и край реки, от което са образувани много местни имена в българската езикова територия, като Елèше, Елèшка в Охридско-Преспанско (вж. Вл. Пјанка, Топономастиката на Охридско-Преспанскиот базен, Скопје 1970, с. 166), Елàка, Елàко, Елàците - на много места из България.

 

Етимологизувано, името представя заселването на правешките колибари в най-нездравословната част на Правешкото землище. До днес правчани наричат мокрите части до елаша Млàката - от млàка в правчанския говор 'мочурливо място', също така твърде често в българската топонимия, срв. напр. Млàката, мочурляк край с. Расово, Ломско, Млàките - влажни ливади край Долно Озирово, Берковско и др.

 

 

24

 

Живковци са били късни заселници от махалата Елаша; устроили си дом (същият този дом, който беше превърнат в музейна сбирка за Т. Живков) през миналия век в един край на Елàша до Млàката, който в семейната топонимия по свидетелството на баба Цвета Банзаровска, първа братовчедка на Диктатора, се наричал Ясàка (по запис на информаторката "баба Буна, която беше моя баба и на Тошко, наричаше мястото си Ясака"). Етимологията на името е проста, от тур. yasak, често в българските говори също като ясàк 'забранено място, бранище, забрана' (срв. поговорката За гляд ясак няма, 'стража, вардач') Н. Геров, Речник на българския език, Пловдив 1904, т. 5, с. 618). Името е често като топоним, срв. Ясàкъ - градини край Брягово, Ясàците - ниви край Градина (и двете села - в Първомайско).

 

Топонимът, запомнен в семейство Живкови-Банзаровски е съществен за възстановената история на рода Живкови и за възстановената история на град Правец. Разчетена, езиковоисторическата информация в него е следната: семейството се е заселило в местността вероятно след като тя е престанала да бъде бранище, ясак. Била е ясак, забранено място, защото в нея най-вероятно е била дервенджийската сграда на пазачите, също известна с името ясак. От историята е известно, че самото село Правец е село на дервенджии, на ясаци с днешен синоним вардачи на проходи. След освобождението ясаците, бранищата обикновено са били заграбвани от селяните, преди държавата или общината да сложи ръка върху тях. В семейното предание е разпространена версията, че Ясакът е бил имот на баба Вуна, баба на Т. Живков, но по данни на топонима по-вероятно е този имот да е бил заграбен от Банзаровци, при които баба Вуна е била омъжена непосредствено след Освобождението.

 

В легендите, разпространявани съзнателно сред българския народ, населението на махалата Елаша се представяше като еднакво бедно, без нито един по-заможен човек, за да се подчертае дълбоко пролетаризираната същност на Тодор Живков като обективна биографично генетична черта. Дори съм слушал такива силогизми, построявани

 

 

25

 

от солидни учени като османиста и топонимиста Руси Стойков: "Щом Елаша е толкова еднакво бедна, че да няма нито един по-заможен човек, тогава трябва да си зададем въпроса, кои са еднакво бедните квартали в българските селища. Отговорът е един - "циганските". Така отново се създаваше циганската версия за произхода на Т. Живков като съвсем логическо противопоставяне на измислената равна бедност при жителите на Елаша. Такава бедност действително съществуваше в циганските махали, но Елаша не е била такава. Под лъжата за нейното население в биографиите на Диктатора стоят такива факти, като напр. мелницата (не воденицата) на Васил Витков, която сама по себе си представя собственика в по-добра социална светлина. Самото семейство Живкови също така не винаги е било бедно. Изобщо, легендата за равната бедност на правчаните от Елаша беше необходима на биографите, за да създадат един образ на социално определен от обстоятелствата и условията революционер, борец за социална правда и благоденствие. Така по-лесно се провеждаше и от самия Диктатор линията за равната бедност на българския народ под управлението на благоденствуващата върхушка около и покрай него.

 

 

§ 10. РОДОСЛОВИЕТО

 

Диктаторите обикновено са два вида: едните имат измислено родословие, другите нямат никакво. С първия тип родословие напр. е диктаторът на Югославия Йосип Врос Тито. По този повод Ели Юрукова (цит. съч., с. 2) пише:

 

"А Тито и неговите марионетки съвсем грижливо са работели над вариантите за вечно комунистическо господство, което е включвало и внимателно разработения мит за неговата личност. Много трудно сега, в името на историческата истина, ще се открие най-неправдоподобният вариант. Най-крайният от тях е, че са съществували двама души с името Тито. Единият от тях е бил убит, а другият е измислен и създаден, защото е бил необходим. Съществуват и доказателства. На истинския Тито при една работническа

 

 

26

 

стачка стругът му отсякъл пръста на ръката... Той е завършил подофицерско училище заедно с Мирослав Кърлежа и... Адолф Хитлер. Тито въобще не е участвувал в Октомврийската революция. В Русия е бил, но само в град Омск, и то за да участвува в друг вид революция... сексуалната. Знаят се имената на синовете му - Кирил, Серьожа, Йосип, Владимир и Бадехир... Другият Тито е всъщност Йосип Мажар Шоша. Или Амброз. Той е дошъл от Унгария. Имал е там брат. Никога не го е посещавал, просто не е пожелал това. Когато брат му починал, той изпраща само букет цветя".

 

За родословието на Т. Живков не се знае нищо, защото явно самият той е пожелал това. Тази е причината биографите му да заменят рода му с митичния и епичен хайдушки Балкан (Д. Методиев, Син на своето време, с. 27), споменат и по-напред в изложението. Така родословието на Живков излиза от нищото, от епоса, за да се появи с един единствен прародител, неговия дядо, известен в света като столетник. И толкоз. Съпровождат го две-три приказки за майка, баща, брат, сестра и за една единствена анонимна леля, появила се в спомена "След толкава години" на Васила Гурбова (Младост, наречена борба, с. 17), за да подчертае с разказа си невероятната бедност на ученолюбивия си племенник. В биографиите на Диктатора родословието му е заменено с общи приказки за "свободолюбивите и непокорни правчани", които "записват името на своето село в героичния летопис на националосвободителното движение на българския народ" (Биографичен очерк, с. 7). Така с този глуповат силогизъм биографът Й. Йотов внушава на читателя, че родословието му произхожда от героичните правчани, които пък са съставна част на героичните българи. Съвсем естествено е от такова "героично родословие" - правчанско и българско - да се роди героят на НРБ Тодор Живков!!! Затова биографията на Диктатора започва без конкретно родословие, направо с неговите преки родители (Биографичен очерк, с. 10), независимо от вече публикуваната измислица на К. Чакъров (Вторият етаж,с. 35), срв.: 'Той много обичаше да се шегува, да си спомня своя род".

 

 

27

 

Резултати от ономасгичното проучване, проведено с участието на информаторите Руси Стойков, османист и топонимист в Института за история при БАН, Цвета Иванова Христова-Банзаровска (84 г.), първа братовчедка на Диктатора, Иван Маринов-Бенин (76 г.), първи братовчед по първа жена на Диктатора, Найден Найденов - преселник в Правец, главен специалист в отдел Народна просвета", Веса Бозарова, бивша учителка, арх. Дуковели, бивш главен архитект на София, установи: В Правец има много Жѝвковци, но като компактна група те са съвсем различни от Жѝвковците, от които произлиза Диктаторът. Омонимният на диктаторския род Жѝвковци започва с един преселник от махара Рàвна, който се призетил в махалата Жѝвковското (Жѝвковци). В момента не може да се уточни дали жената, при която се е преселил зетят от Равна, е била от конкретния староседелски Живковски род, защото това преселване е скорошно след изчезването на старите Жѝвковци от махалата. Така че, днес в село Правец има и друг род Жѝвковски (2), който правчани при всички случаи разграничават от рода на Тодор Живков. Този род доскоро изобщо не е бил познат с родовото име Жѝвковци.

 

Родът на Тодор Живков Живковски (1) в Правец е известен с родовото прозвище Замфѝркьовци. Замфиркьовци (Замфѝркьовски) произхождат от махала Жѝвковци (Жѝвковското), която действително е по тяхното не много старо родово име Живковци (Живковските). Махалата Живковци се състояла от 2-3 къщи на юг от селото над м. Качамака. Колибакът стои до днес. Един имот в тази махала се води на Замфиркьовци. Името на махалата Живковци (Живковското), както се каза, е по родовото име Живковци (Живковски), както изобщо се назовават колибарските селища в този край (срв. Бозàровското, Пòповското край Правец по родовете Бозаровски, Поповски. В село Правец всички родови имена имат завършек на -ски, срв. Коларски, Дуковски, Туевски, Тръничковски, Мановски, Буровски, Начовски, Чорбански, Василкьовски, Панчовски, Бозарски, Живковски, Замфиркьовски и под. Името на кореняците Жѝвковци и на приемниците от махала Равна не ще да е много старо, защото в селото има неясен спомен, че хората от тази махала са се

 

 

28

 

казвали и Ашàровци (Ашàровски). И така, родословието на Диктатора започва от най-малката махала на Правец - Живковци, Живковското, която в далечното минало се е наричала и Ашаровци. Поминъкът на Живковци е бил в началото "чукачество", ковачество и малко земеделие в неплодородните нивици около махалата. Предполага се, че са преселници неизвестно откъде в Правец през последните десетилетия на османското владичество.

 

Родът Живковци почти се прекратил още в края на османското робство - оцелял само един живковец на име Тодор Замфиркьо, който слязъл от Живковското в селото и се оженил за Вуна, вдовица на Георги (Герю) Банзаров, с 4 деца: Иван, баща на моята информаторка баба Цвета, Никола, Гана, омъжена у Стамболски, и още един син, чието име не съм отбелязал. Вдовицата Вуна била много по-голяма от Тодор Замфиркьо. След брака си с него тя преражда още две деца - Христо (Ристьо), бащата на Диктатора, и Пена, негова леля, омъжена у Мутафчийските. Така родът Живковски, присаден върху имот на вдовицата Вуна, се възстановява в твърде ограничени размери: Христо-Живковите наследници са братята Георги и Тодор Живкови.

 

Така родословието на българския Диктатор може да се проследи от Т. Живков до неговия прадядо Христо, т. е. в разстояние на около 120 г. В рода няма нищо героично, дори и при последния потомък - самия Диктатор.

 

След брака на Христо Тодоров Замфиркьовски и Маруца Дръ̀внишка родът започва да се нарича с две успоредни имена Замфѝркьовски и Маруцини. Създаването на родови имена по име на майка, баба е разпространена практика в правчанската ономасгика. Така един от информаторите ми в това село - Иван Маринов - е познат и с успоредното си име Бенин, по името на майка си Бена.

 

Името Живковски (Живковци), по-рядко Жѝвкови, се възстановява в правчанската антропонимия след изборите от 1946 г., когато Т. Живков започва да прави впечатление на съселяните си с бързия ход към върха на пирамидата.

 

 

29

 

 

§ 11. ЕТНОГРАФОНИМНОТО ОПРЕДЕЛЕНИЕ В БИОГРАФИЯТА НА ДИКТАТОРА

 

Под етнографоним се разбира етнографското название на жителите от българските области като шопи, помаци, ваяци, мияци, капанци и под.

 

В криптоговора на българите и особено в речта на неговите "хранени" служители от МВР беше разпространено името Тòшо Шòпа или често само Шòпа. Това име обикновено се свързваше с изконната шопска среда на София и Софийско, където беше седалището на Диктатора. Свързваше се "с неговия говор, който във всички случаи, изпълнен с много грешки на езика и на перото, се определяше за "шопски".

 

По произход Т. Живков не е шоп. Така обаче се беше заинатил да реформира, класифицира, ражда, терминологизира и замазва социализма (за него социализъма), че традиционните сравнения в българския език (инат като шоп; дървен шоп; махни го тоя шоп) започнаха да се свързват в криптоговора с неговото име.

 

 

§ 12. ПРИЗРАКЪТ НА "ЧУКАЧИТЕ"

 

Така или иначе, циганската версия за далечния произход на Т. Живков съпровожда навсякъде неговата неписана биография. В криптоговора по време на диктатурата се употребяваха определения като "правешки циганин", "лингурин от Правец", "правешкия копанар" и пр. Първоначално предполагах, че в конкретния случай българският народ просто изразява по този начин негативното си отношение към първия управник на страната. После се подредиха някои факти, които плюс основните антропологически особености на Диктатора ме накараха да се замисля над народната поговорка за крушата, която си имала опашка. Случайна ли е аналогията и с биографията на румънския диктатор?! Б. Кардашев в "Милост за циганите" (Дума, бр. 23, 1990, с. 3) пише по този въпрос: "В Букурещ най-новото и

 

 

30

 

най-голямо оскърбление срещу бившия диктатор Николае Чаушеску е, че в жилите му е текла циганска кръв".

 

И така, да тръгнем от слуховете, определенията, аналогиите и сравненията към "опашката", която отвежда в правешката действителност.

 

Циганската махала на Правец е сравнително нова, основана от български и турски цигани с имена Османовци, Гецовци, Марковци, Куртовци, Утовци, Кокошевци. Като компактно място се е намирала там, където сега е банката на Правец (на 0.5 км южно от центъра). Българските цигани са били кръстеняци, т. е. всички до един покръстени. В по-далечното минало циганите живели в м. Тòрньовец. Най-старата част от кръстеняците (за името вж. при Ст. Илчев, Речник на личните и фамилни имена у българите, С., 1969 г., с. 280) били дедите на днешния род Бончевци, приемани вече изцяло за българи. Работели като вретенари. Били съседи на Живковци. Не се знае откъде са дошли. Друг кръстеняшки род, както изглежда, са Мѝленците, придошли откъм Самоков. Били ковачи, правели свредели.

 

Правчани наричат кръстеняците с името чукачи, т.е. със синоним на общобългарското ковачи, когато се отнася за българските цигани. Един от старите родове на чукачите е Ашàрови, които мътният спомен свързва с Жѝвковци.

 

Османистьт Руси Стойков ми е разказвал още преди 1980 г. за това, че в някаква кооперация в столицата Т. Живков преди 1944 г. се бил записал под името Яшаров. Ако това се удостовери от бъдещите биографи на Диктатора, следва въпросът: случаен ли е този факт, или има някаква връзка с родовата антропонимия на Диктатора, по-точно - със запомненото в Правец кръстеняшко име Ашàрови.

 

Днес не знаем кой е първият Жѝвко в рода на Тодор Живков. Не е трудно обаче да възстановим по данни на езика тази хронология. Знаем за кръстеняшката история на правешките български цигани, на чукачите. Те някога, в определено време, е трябвало да станат християни. Това е било възможно единствено в свободната българска държава, защото ислямът наказвал със смърт всяко муртадство (отстъпление от мюсюлманството). Следователно, първият

 

 

31

 

Живко ще да се е появил непосредствено след Освобождението и това ще да е бил не бащата, а дядото на Тодор Замфиркьо, защото знаем името на неговия син Христо. По една случайност действията по покръстването на циганите в Ботевградско са документирани от съвременника на това знаменателно явление Тома Васильов, тогава секретар на орханийския окръжен началник. Спомените си под надслов "Как циганите станаха българи преди 60 г." Т. Васильов публикува във в. "Рила" (12.II.1934); вж. и Спомени и лица за събития през XIX и XX в. (С, 1934, с. 362-364); Живот и спомени (С., 1938, с. 320-322). Ето в резюме и събитието по разказа на съвременника.

 

През 1877 г. окръжен началник на Орхание (Ботевград) е руският майор Сози, "нервен и сериозен човек".

 

"Ако и не от руски произход - пише за него Т. Васильов - беше истински русин и много набожен... Негова заветна мечта беше да се обърне орханийската джамия в православна църква и да се покръстят турските цигани. Той обаче не можа да види сбъднато нито едното, нито другото, защото след няколко месеца биде уволнен. Заместникът на Сози, гвардейският щабскапитан Мирович, продължи наченатото от предшественика му дело, но успя да го осъществи само по отношение на покръстването на циганите".

 

За турските цигани по онова време Т. Васильов съобщава, че говорели български и не знаели турски.

 

"Различаваха се - продължава той - от българските само по това, че носеха чалми. И първите, и вторите бяха добри свирци и ковачи... Мен са ми известни добри българи с хубави лица от цигански произход. Между тях и май някои с висше образование. Във време на Въстанието и Освобождението (1876-1877) мюсюлманските цигани на някои места из България услужваха на турците и правителството при гнетенето на българското население, като вършеха шпионаж, плячка, обир... Против орханийските цигани нямаше никакво обвинение, та на поканата да станат християни, отначало отказаха. Ала началството бе непреклонно. Мирович събра мъжките възрастни цигани и кое с убеждение, кое със заплашване, успя да сломи тяхното упорство. След това възложи на един свещеник да ги запознае с бъдещата им вяра и отвори

 

 

32

 

подписка за събиране на нужната за целта сума, като сам внесе десетина жълтици. Един неделен ден през декември 1878 г. всички орханийски цигани, стари и млади, мъже и жени, приеха Светото кръщение, или както те се изразяваха, "станаха българи". Чиновниците и по-видните граждани и гражданки бяха повикани да станат възприемници, всеки кръсти по едного или двама и му даде името си. За купел послужи една каца, поставена в топлия кабинет на началника. При излизането от купела кръстеният обличаше нова риза, па му се връчваха 2-3 рубли, пита хляб и една кокошка, а на децата и по някоя дрешка. Кръщението се свърши благополучно за голяма радост на началника и на съпругата му, която също така помагаше на това богоугодно дело, и новопокръстените се разотидоха да се веселят. Епилогът на обръщението на орханийските цигани в християнство не мина тъй гладко. След като свършиха харашлъка, те захванаха да посещават ту окръжното управление, ту кметството, за да искат храна и облекло. "Когато бяхме цигани, казваха те, ние можехме и да просим, и да крадем, и да врачуваме. Сега сме българи, та не бива да вършим такива долни занятия. Трябва обаче, прочее, да ни храните и обличате". Колкото и да не бяхме възхитени от придобивката в лицето на новите българи, ние им помагахме по малко, додето мина зимата, па ги упътихме да работят като всички българи. В какво положение се намират сега живите новопокръстени орханийци и децата и внуците на умрелите - не зная. Не вярвам да се е сбъднало предсказанието на дядо Стоян Брънчов, че от циганин българин не става, защото моят кръщелник, тогава дете на 3-4 години, като порасна, предаде се на почтено занятие, служи във войската, взе участие в последната война заедно със сина си и дори по едно време стана полицейски стражар. Никой сега не го нарича циганин, па и за произхода му няма помен". Дано да са станали такива добри граждани и другите нови християни и българи".

 

Читателят може би ще реши, че в случая става въпрос за конкретните орханийски цигани, а не за циганите от Орханийско изобщо. Налага се допълнително обяснение. Не ще и съмнение, че покръстването на циганите не е било прищявка на руските офицери Сози и

 

 

33

 

Мирович в Орхание, защото през същата година руското правителство, както изглежда, е правело масови акции сред циганите, за да осигури тила си от възможни ислямски бунтове. Така напр. за покръстване на далечните ломски цигани в цялото Ломско в една приписка от Йосиф Добринович от с. Дългашевци е отбелязано: "когато се покръстиха циганите през м. април 1878 г." (вж. С. Милчев, Село Расово, Ломско, в миналото и сега, Расово, 1942, с. 37). Спомен от същото покръстване има и в Правец, защото по същество за орханийския окръжен началник правешките цигани са орханийски цигани.

 

В Правец, също както и в Ботевград, кръстеняците като Миленци, Бончевци, а вероятно и Живковци, не се делят от българите, настъпило е пълно претопяване.

 

Друга следа от вероятното циганско минало на Живковци е тяхното старо родово име Замфиркьовци, и конкретно при запомнените лица - Тодор Замфиркьо (при дядото на Диктатора), Христо Замфиркьо (при бащата). Името не е случайно. На всекиго е известно, че то е типично циганско лично име, поради което го няма в прецизните речници на българските имена (вж. при Й. Заимов, Български именник, С. 1988, с. 107), независимо че се среща и сред българите. Вероятно, небезинтересно е и това, че в съседните на Правец тетевенски села замфиркьо значи и циганин. Ще приведа още един филологически аргумент за кръстеняшкия произход на Диктатора. Езиковедите знаят, че българското пожелателно име за лице, което трябва да остане живо (след множество починали братя и сестри) е Дабижив с днешна декомпозирана реалия и Бижо.

 

Другите български имена са Живодар, Живомир, Живорад, от които се декомпозират вариантите Живо, Жива, Живко, Живка. Следователно, изконните имена на българите като Живо, Живко имат реална етимология в съществували имена като посочените по-горе. Срещу тях обаче съществуват едноименни форми - Живко и Живка - при всички кръстеняци, произведени от умалителни прилагателни живко, живка (вж. Речника на Н. Геров), срещу които не стои етимон Живомир, Живорад, Живодар, а циганското им име от арабско-турски произход Яшар (от глагола

 

 

34

 

yaşmak 'живея'), което също означава Живко, и което също е пожелателно име, целящо да спре смъртта сред децата в едно семейство. Известно е, че при покръстванията всички Яшаровци, Шаровци, Яшарковци просто са превели имената си на Живковци. В конкретния случай при родовата антропонимия на Диктатора не без значение е слухът за името Яшаров, с което се е записвал, както и правешкото родово име Ашарови, което се свързва като семантичен вариант с Живковци.

 

Такава е ономастичната версия за далечния кръстеняшки произход на Живковци. Странни са съдбите на диктаторите. Странен е и начинът по който се преплитат. Йосиф Висарионович Сталин също е калкирал родовото си фамилно име Джугашвили чрез грузинското джуга "стомана" до руското Сталин ('стоманен') - вж. при Ю. Борев, Сталиниада (Дума, бр. 9, 1990). Николае Чауш, който води произхода си от кримски цигани, наричани и булгари : сърби, също румънизира името си с аристократичната наставка -еску: Чаушеску, и пр.

 

 

§ 13. ДЯДОТО

 

Това е всъщност най-популярният човек от фамилията Живкови след Диктатора. Популярността му се дължи на самия Тодор Живков, който запозна целия български народ с дълголетието на дядо си. Същият този дядо присъствува и в записките на К. Чакъров с непроменения дебелашки хумор на неговия вожд от "Втория етаж", срв:

 

"Особено често (Т. Живков - бел. Т.Б) говореше за своя дядо Владо, който надхвърлил 105 години. Когато минавали жените за полска работа, селяните го закачали:"Дядо Владо, а булките виждаш ли ги?" Той отвръщал: Ех, момчета, не ме бива вече, да бях поне на 90 години...". От него мъжете в техния род наследили ранното оплешевяване. Когато селяните го питали: Дядо Владо, къде ти е брадата" - той разказвал дълга измислена история за своите странствувания до Цариград, където работил като дюлгерин. Там веднъж "паднал"

 

 

35

 

във варницата, откъдето загубил и окосменостга на главата си като белег на мъжко достойнство" (Вторият етаж, с. 35).

 

По някакъв повод Т. Живков е казал "моето родно село Правец от памтивека е бунтарско село". Д. Методиев услужливо взема това изречение от контекста и го поставя под снимката на Правец в биографичния албум за Т. Живков (Син на своя народ, с. 39). Дядо му обаче, представян от него като селски коцкар, едва ли е участвувал в някакво бунтарство, свързано с "националния въпрос". Дори нещо повече - Ал. Александров (вж. По следите на съмнението), който също като мене отдавна се интересува от родословието на Диктатора, по този въпрос пише:

 

"Много млади селяни от Правец се включват в революционната борба и активно участвуват в Руско-турската война, за да бъдат прогонени османските поробители. Но не такъв е бил дядото на Тодор Живков... Веднъж - разказва дядо Марин Колчака - дойдоха пет-шестина турци на коне. Ливадата пред къщата бе неокосена и тия пущиха конете си да пасат. Имахме баба, па тя отиде у къщи да готви. Ето, иде тато и води биволите... Като видя, че конете пасат ливадата, него го фана яд, засука остена, та удари един кон през газа и конят побегна. Имаше стражарин българин. Тошо го викаха. Той беше сега заедно с тях и те рипнаха и извикаха: Тошè бе, стани, та вържи тоя пезевенк!". И Тошо стана, взе въжето, та върза на тате ръцете отзад... Турците ядоха и пиха, а тате стоеше вързан край них".

 

Два различни образа за дядото на Диктатора, който не търпеше в партията си други лица с компрометирани предци! Резултати от ономастичното и апелативното проучване: К. Чакъров греши името на дядото, то не е Владо и Тодор-Живковият син Владо не е кръстен на него. Нито пък е възможна формата Тошè в устата на турците. Явно, двамата автори ггриемат за дядо на Диктатора две исторически личности в едно и също родословие. Конкретният дядо на Тодор Живков се помни от всички по-възрастни правчани. Наричал се е Тòдор Замфѝркьо, а според информатора Васил Паланковски и само Замфираки. До днес името му в тоя вид стои записано в един бакалски тефтер от онова време, запазен в дома на арх. Дуковски. Неговата жива внучка, 84-годишната баба

 

 

36

 

Цвета Банзаровска, първа братовчедка на Т. Живков, ми разказа: "На дядо ми викаха Замфѝркьо. Обичаше да ни спохожда, макар че тате и братята му бяха деца от първия мъж на баба Вуна. Беше много по-млад от баба и умря много преди нея".

 

Тодор Замфйркьо е роден някъде около 1860 г.; при Освобождението е бил твърде млад, за да бъде какъвто и да е "стражар". Митът за неговото столетие е съчинен глуповато от самия Диктатор, който не се е досетил, че при това положение баба му Вуна, която била 10-15 години по-стара от мъжа си и умряла много след него, ще трябва да е достигнала поне 130 г.!!!

 

Спомен за тоя дядо Тодор Замфиркьо записах и от Иван Маринов-Бенин: "Помня дядото на Тодор Живков - говореше ми той. - Правчани му казваха Тодор Замфиркьо. Беше кьосе. (Ето кое е объркало генетично и лицето на Диктатора - бел. Т. Б.) Работеше като каруцар. Имаше и имот. Сегашната реставрирана къща на Тодор Живков е неговата къща."

 

Пенка Бозарова ми разказва един спомен на баща си Васил Бозаров (цитиран нееднократно в тази работа), според който малкият Васил бил арестуван от дядото на Тодор Живков, който по време на Европейската война бил пъдарин в селото, за някаква пакост в ливадите. Бащата на Васил Христо бил ранен на фронта и се лекувал вкъщи. Наложило се Христо Бозаров да си облече военната униформа и да освободи невръстния си син от заядливия пъдарин. Явно случаят, за който Ал. Александров разказва чрез Марин Колчака, ще да е за друг дядо на Тодор Живков, запомнен като "турски стражар". Като такъв под определението "пандурин" в Правец помнят прадядото на Тодор Живков, явно известен с името Христо. Неговата жена ще да се е наричала още с циганското (!?) име Замфира, от което е тръгнало и родовото Замфиркьовци.

 

Това обстоятелство в биографията на Диктатора наложи да направя пълно проучване на думата пандурин и изобщо на орханийското пандурство като институция.

 

Конкретното значение на името пандурин е християнин, пазач в турско време. Думата чрез турски език според акад. Ст. Младенов има гръцка етимология, която най-общо

 

 

37

 

отвежда към основа банда 'дружина', други (вж. речниците на чуждите думи) търсят унгарска етимология от селищното име Pandur в Унгария; в унгарския език pandur значи също и "пазач".

 

Сведения за пандурството в Орханийско и Тетевенско ни е оставил Т. Васильов (Спомени, с. 8, 349, 351), срв.: "Българите не се приемаха на служба в турската полиция"; "Към всеки чорбаджия имало 5-6 пандури (общински стражари), които между другата обществена работа, помагаха на заптиетата (полицаите - бел. Т. Б.) и затова, ако и без униформа, бяха въоръжени с пищов и дълъг нож, забодени върху пояса на кожен силях"; " Догдето заптиите изпълняваха чисто полицейска служба, пандурите вършеха и друго: пазеха общински имоти (гори, пасища, сгради), помагаха на бирниците, наричани кабакчии, да събират данъци, берии, порязи, па се грижеха за чистотата по улиците и въобще за благоустройството на града. Квартируваха в конака при заптиите, но бидейки местни граждани, те често спяха в своите къщи... За пандури обикновено се избираха мъже яки, снажни и с прилична външност. Между тях се случваше някое турско ухо".

 

По тези данни може да се направи следния извод: прадядото пандурин на Тодор Живков при всички положения е бил към конака в Орхание. Успяваме да уточним и неговия началник по време на Априлското въстание. По данни на Т. Васильов (пос. съч., с. 353) се е наричал Рузгар ага (Рузгараа), по чин бил юзбашия (стотник), а по произход - българин помак от село Добревци, Тетевенско. Този Рузгар ага е твърде известна личност в списъка на посочените по-напред "черни" българи. Той и предвожданите от него негови подчинени пандури и заптии убиват вожда на Априлското въстание Георги Бенковски и Сава Младенов. Неговите хора набиват въстаническите глави на кол и ги разнасят из окръжието. Задача на бъдещите историци на Диктатора е да уточнят мястото на Тодор-Живковия прадядо в отряда на Рузгяр ага. Една от версиите е, че той е бил човекът, носил набодената на прът глава на Г. Бенковски (за нея вж. повече при Т. Балкански, Роднина на Тодор

 

 

38

 

Живков е "непознатият", носил главата на Бенковски (Век 21, бр. 26, 1993, с. 1).

 

 

§ 14. БАЩАТА

 

В биографиите е описан сравнително добре под името Христо Тодоров Живков като "беден момък от махала Елаша" трудолюбив селянин, който въпреки "бедността и непосилните условия" водил борба за съществуване с едно единствено средство - почтения труд (Биографичен очерк, с. 11). Самият Т. Живков представя баща си като "фабричен работник в град Габрово, който си идва един път в годината" (Младост, наречена борба, с. 15), сестрата Цветана твърди, че баща ѝ бил селски кожухар в Правец, който нямал достатъчно работа, за да издържа-семейството си (пак там, с. 16). В. Бозаров също споменава, че бащата на Т. Живков се е занимавал с кожухарство у дома си (с. 12). Самият Т. Живков (с. 15) подчертава, че баща му имал 5-6 декара ниви - земя, "която далеч не можеше да стигне, за да изхрани многолюдното семейство"; в автобиографията си от 1945 г. отново повтаря определението "беден" за своите родители (Избр. съч. т. 24, с. 504). С други думи, предмет на езиково проучване е определението беден за небедно облечения селянин, представен на фотографията в албума "Син на своето време" (с. 40). Казионният биограф на Диктатора К. Чакъров допълва още един елемент към бедността, така че тя да се приеме от читателите в превъзходна степен, срв.: "В неговото семейство няма нищо необикновено и по-различно от съдбата на народа ни. Селски труд, земя на изполица (подч. мое - Т. Б.), занаятчийство и като всички българи родителите му искат да изучат децата си, за да ги отдалечат от това проклятие - земята, с която трябва да се бориш всеки ден (Вторият етаж, с. 36).

 

Като оставя настрана факта; че това е първото "проклятие", което срещам в българската художествена литература като определение на земята, която ни храни, стигам до извода,

 

 

39

 

че бедността на Христо Живков действително е била изключителна.

 

Първото смущение по отношение на значението при определението "беден" в биографиите на Христо и Тодор Живкови идва обаче от изнесените документални факти в статията на П. Ковачев "Трудовакът от Шеста рота", където е посочен семейния имот през 1932/1933 г., срв.: "Къща и две сгради, оценени за 22 000 лева, 10 дка ниви за 4 000 лева, 2,2 дка лозе за 4 400 лева, 7,7 дка пасбище за 770 лева, 12, 1 дка гори за 2 420 лева, 1 крава за 2 000 лева, един кон за 2 500 лева, две свине за 1 500 лева. Или всичко: 49 590 лева. Годишен доход 16 000 лева". Вижда се, че семейството притежава 37 дка земя в полупланински район, което им определя статут на принадлежащи към средното селячество. Самият аз съм селянин и зная хора с далеч по-малко земя, които никога не изпадаха в каквато и да е бедност.

 

Какво излиза? Диктаторът е съчинил версията за 5-6 дка собствени ниви, приближените са доразвили лъжата до земя, вземана от родителите "на изполица", а Д. Методиев в "Син на своя народ" (с. 27), дотам се забравя в измислиците си, че дори съчинява версията за първородния син на Христо Живков, който като "невръстно дете ще крачи бос пред воловете в браздата", когато семейство Живкови никога не е притежавало волове. Христо и баща му Тодор са били кираджии, каруцари, т. е. работили са с коне.

 

Ето и резултатите по проверката на думата беден в биографията на Т. Живков като определение на неговия баща: Ив. Маринов-Бенин твърдеше, че бащата бил кожухар. Държал под наем (следователно е изкарвал пари и за наем, и за себе си) неговия дюкян, който стои непокътнат до днес. Тук се занимавал с кожухарство, а не, както твърди Бозаров, с надомна работа. Работата на Христо (в селото го наричали Ристьо), нищо че имал имот, не му вървяла. Така станало и с кожухарството, и с гурбетчийството в Габрово, и с каруцарството в София, където превозвал баластра.

 

Баба Цвята Банзаровска, като определяше трудовите качества на стрина си Маруца, не се запъна нито веднъж,

 

 

40

 

докато стигне до най-същественото определение за нея, а именно: "Да знаеш само каква работница беше тя, ама как работеше!" Когато стигна до трудовите качества на иначе представения в писанията като работлив неин чичо Ристьо, тя направо заекна. Наложи се с придружителя ми Н. Найденов деликатно да я изчакаме, докато произнесе фаталното, представляващо същевременно и ключ към загадката за бедността в семейство Живкови, изречение: "Какво да ви кажа: чичо пò не беше работник!"

 

Едва ли беше необходима повече информация, за да разбера истината - в семейство Живкови е царувал мързелът, некадърността на бащата, който е допуснал при толкова много имот понякога недоимъкът да посещава дома му.

 

Интересна е съдбата на думата беден в биографиите на комунистическите функционери. Те я поставяха навсякъде в писанията за себе си, дори когато под нея прозираше не толкова бедно съществувание. Думата беден в биографията на всеки от тях беше "пропуск", парола към властта, към йерархията, независимо от съзнанието за нейната семантична недействителност. Комунистическият Диктатор не можеше да разреши в неговата биография да се пише, че произхожда от средно семейство, което при достатъчно трудолюбив баща би могло да живее според нормите на средните българи.

 

Бащата на Диктатора е представен в един от най-хубавите български политически вицове като изобретател "мичуринец" (вж. § 23). Без той самият да има каквито и да е заслуги към българското общество, името му с нечувано нахалство и себеунижение е поставено от местните царедворци в правчанската номенклатурна ономастика (вж. § 27).

 

 

§ 15. МАЙКАТА

 

Биографът Й. Йотов и в този случай е съчинил характеристиките на майката без каквото и да е проучване. От всичките суперлативи за нея отговарят на действителността само тези, които се отнасят за работливостта ѝ. В противен случай при този неин мъж, който, по думите на правчани,

 

 

41

 

"не е бил дип работник", тя едва ли е щяла да изгледа и донякъде да изучи децата си. Оттук нататък и за нея - Маруца Живкова - започват белите петна, успоредни на фалшификациите. Една от важните фалшификации в житиеописанието на Маруца е свързана с името и квалификациите на родното ѝ място при Й. Йотов (срв. в Биографичен очерк, с. 10): "Маруца Живкова е родена през 1886 г. в една от най-бедните махали на село Правец - Клисурската". Отново "бедност" в най-голяма степен, и то в махала с име, напълно непознато на правчани. В книгата няма печатни грешки, защото в такъв труд за първия човек в Партията и държавата не може да се греши. Грешка няма, има съзнателна фалшификация, при която действителното име на махалата Клисарска (около черквата) се преправя уж невинно на Клисурската. И ефектът е огромен: клисарството, като ономастичен белег на махалата, се заменя с клисурата, защото не може в биографията на Комуниста с партийна книжка № 1 да стои име, което се свързва по някакъв начин с религията като "опиум на народите".

 

Читателят на биографичните измислици за майката на Диктатора разбира, че тя направо от "Клисурската махала", където е родена, "през 1910 г. свързва живота си с Христо Тодоров Живков". Така е в мита за Тодор-Живковата майка! В действителност обаче действието е по-различно (според разказа на правчани и най-вече на нейната племенница Цветана Банзаровска): Маруца няма никакви роднини по родители в Правец. Нейният баща придошъл откъм Сомовит, където до днес живее семейството на брат му. Починал в Правец, след което жена му Цвета се омъжила повторно в махалата Дръ̀вница, която отстои на 2 км северозападно, върху едно планинско било [5]. Вторият ѝ мъж се наричал Герго Бошков. Маруца имала една сестра Ангелина. В селото и в историята му няма друга жена с име Маруца. Едва в последните години едно правешко семейство кръсти така детето си в знак на благодарност за извършена важна услуга от благородната баба Маруца.

 

Мару̀ца е типично влашко (румънско) женско лично име и като такова е етноразличитело. Образувано е от Мàра и -у̀ца като в Дану̀ца, Джелу̀ца, Лену̀ца и под. Самото

 

 

42

 

име Маруца като румънско е обяснено и от Ст. Илчев (Речник на личните и фамилните имена у.българите, С., 1969).

 

Маруца по баща и по майка произхожда от влашко (румънско) семейство, придошло в Правец, както се каза, от Сомовит. Майчиният ѝ език е румънският. В журналистическия ескорт, който неизменно придружаваше Диктатора до правешката му резиденция, неизменно е присъствувал и Йовко Йовков, журналист в "Софийска правда", родом от Шабла. Баба Маруца винаги е говорела с него на румънски език. И винаги подчертавала:"Добре, че идваш, Йовко, от време на време, че тук няма с кого и дума да си продумам на влашки" [6].

 

 

§ 16. БРАТЪТ

 

За него се знаят много неща. Това, което не се знае, е:

 

* че М. Бончев в спомена "Майката" (Младост, наречена борба, с. 22) е подправил "революционната" му биография;

 

* че правчани познават Георги Живков не като ремсист и революционер, а като... пияница.

 

* че бялото петно в тази биография, тясно свързана според комунистическите изисквания за пълнота на характеристиките с тази на Диктатора, е запълнено с един никому неизвестен извън Правец момент, когато той живее в Кавала. Това е по времето на присъединените "нови земи" в Македония и Тракия. Георги Живков е назначен от "силен човек" за ловен надзирател в Кавалско. Правчани твърдят, че Георги е уреден от брат си Тодор, който според официалните биографии в същото време е... "нелегален".

 

* ако който и да е друг българин имаше в биографията на свой роднина характеристичен белег като този, който описахме, то той по комунистическата номенклатура на Диктатора се определяше завинаги като непълноценен гражданин на България.

 

Тази част от труда вече беше написана, когато мой приятел, който знаеше за настоящата работа, ми донесе кратко съобщение от в. "България" (бр. 21, 29. IX. 1990 г., с.

 

 

43

 

11) от Велин Яворски - "Професорът по психология срещу психическия тормоз на специалните служби". В нея се съобщават моменти от спомените на проф. Иван Ганев Конаклиев, починал през юни 1990 г. Ето и интересуващата ни част от тази статия:

 

"Спомена (Конаклиев - бел. Т. Б.) за брата на Тодор Живков, който преди 9. IX. 1944 г. е работил в чиновническия апарат на властите в Беломорието и се е ползувал с не дотам добро име... Ще вмъкна един пасаж от бележките на Иван Койнов... "Заявявам по най-категоричен начин, че Неделчо Неделчев, Методи Арнаудов, Георги Живков и др., които са били на фашистка служба като ръководители и чиновници в Дедеагач до 9.IX.1944 г., не са участвували и като обикновенни бойци-въстаници в революционните събития от 6-7. IX. 1944 г. до завземането на властта там.

 

Всичко казано от тях е лъжа и измама!" Въпреки всичко това Иван Койнов не се огъва под натиска да даде неверни данни и сведения за "активно участвували другари в съпротивата". Мисля си какво би станало, ако Койнов беше прибавил в списъците на участниците и други имена, като това на Георги Живков например."

 

Съзнателно приведох този цитат от Яворски, за да подчертая още веднъж колко много фалшификации има в семейство № 1 на България от периода 1956-1989 г.

 

 

§ 17. ТОДОР ЖИВКОВ КАТО "ПОТОМСТВЕН" СЕАЯНИН И БАЛКАНДЖИЯ

 

Двете характеристики са на К. Чакъров (Вторият етаж), срв.:

 

"Като потомствен селянин не обичаше да пилее. На внучката си Евгения даваше по 600 лева месечно и беше интересно, че парите ги броеше по 2-3 пъти. За да не бърка и да е сигурен, викаше и секретарката да ги преброи още веднъж" (с. 69),

 

"Тодор Живков бе наследил от своите родители ценното качество и необходимото условие за един пълноценен живот - здравето и стабилната психика на потомствен балканджия".

 

 

44

 

Спирам се на двете характеристики, защото ме заинтригуваха с апологичната си функция в посоченото съчинение. Думите потомък и потомствен са русизми. Прилагателното потомствен в българския език има две значения: 1. 'наследствен, който е по род такъв, според характеристиките на следващото съществително, с което се свързва прилагателното' и 2. 'истински, същински'.

 

Тези две характеристики - "потомствен селянин" и "потомствен балканджия" - както и всички останали в биографията на Диктатора, не отговарят на действителността, т.е. първите значения на думите в словосъчетанията са несъвместими, когато се употребяват в житиеописанието на Тодор Живков.

 

Потомствен селянин и балканджия може да бъде този човек, който знае и е обявил своя род поне от няколко поколения. Т. Живков е обявил от рода си само дядо си и баща си: първия с характеристиките на гурбетчия зидар, втория - "фабричен работник". Вижда се, че нещо в прецизността на описанието се бърка. Проучването, от друга страна, уточни, че той е селянин само от едно поколение, т.е. само откъм баща, а колибар откъм майка и откъм дядо.

 

Бащата е занемарил поради личните си качества (разбира се, не "затвореността и мълчаливостга", които изтъква на преден план партийният биограф Й. Йотов - вж. Биографичен очерк, с. 12) своето селячество, дядото е бил кираджия, прадядото пандурин. И при най-добро желание езиковедът, който с неимоверни усилия дешифрира историята от езика, не може да употреби в биографията на Диктатора определението "потомствен селянин". Още повече, че не се знае откъде са придошли в Правец неговите прадеди с неспокойна скитническа кръв .

 

Същото се отнася и до определението потомствен балканджия, в което К. Чакъров е вложил сериозната умисъл да го отнесе към най-здравата част на българския народ, която е съхранила българщината си по време на османското владичество в сърцето на Балкана. И в този случай нередностите се подреждат в цял ред: всеки географски речник представя Правец като всякакво друго по характеристики село, но не и като балканджийско. По неговото име

 

 

45

 

в географията е назована Правешката част на Ботевградската котловина, която по същество е източната половина на това поле (Географски речник на България, С., 1980, с. 60). Другият биограф - Й. Йотов (пос. съч., е. 7), по отношение на характеристиките на с. Правец се доближава до действителността, определяйки го като "полупланинско село". За да живеят в някое полско или полупланинско село балканджии, това означава, че те трябва да са слезли от селата в близкия или далечния Балкан. Правчани са сигурни в едно: някогашните Живковци (Ашаровци) с друго име Замфиркьовци не са местни хора; като стари кръстеняци са дошли отнякъде. Обаче "отнякъде" и "от Балкана" са различини неща (!) - срв. за сигурност и статията за думата балканджия в най-новия академичен тълковен речник на българския език (Речник на българския език, т. 1, С., 1977, с. 396): "Човек, който е роден или живее в старопланинско селище; планинец". Другото етнографонимно значение на думата - 'представител на етнографска група на българския народ, която населява компактно множество селища на Северна България' - няма отношение към биографията на Диктатора. Неговата майка води произхода си от придунавските селища, с което също нарушава потомственото му балканджийсгво.

 

А що се отнася до "стиснатостта" или "пестеливостта" на потомствения селянин, която К. Чакъров издига в ранг на важна характеристика при Диктатора, ще си разреша една бележка от личен характер. Авторът на тези редове е действителен потомствен селянин. Неговите родители като такива никога не са му давали през ученическите, студентските, аспирантските години, дори в деня на неговата женитба, сумата... 600 лева наведнъж. В момента работя като висококвалифициран научен работник. Заплатата ми е два пъти по-малка от издръжката на "потомственото балканджийче и селянче" Евгения Живкова. Не прави чест на К. Чакъров по такъв дебелашко-интелигентски начин да се подиграва с българското селячество, било то потомствено, или не [7].

 

 

46

 

 

§ 18. РОЖДЕНАТА ДАТА

 

Въпросът за рождената дата излизаше извън задачите на това изследване. Несъответствията по нея обаче постоянно излизаха на преден план при всички проучвания, които правех, поради което отделям ограничено място и на тази тема.

 

Биографиите са категорични: Т. Живков е роден на 7. IX. 1911 г. В единствената му засега известна автобиография е посочена само годината на раждане (Избр. съч., т. 24, с. 504). На друго място в един отговор на приветствията по случай 60-годишнината му (Избр. съч., т. XIX, С., 1976, с. 200) той обяснява въпроса за рождената си дата по следния начин, срв.:

 

"Поводът, който ни събира тук, както е известно, е моята 60-годишнина. В моето кръщелно свидетелство фигурира само датата на кръщението. Пропусната е датата на раждането. Очевидно попът е бил пиян. Изхождайки от това, че по онова време в селата кръщаваха децата обикновено една седмица след раждането, аз приспаднах тази седмица от датата на кръщението и се получи датата 7 септември. Така поправих този пропуск на попа. Но има всички основания да се смята, че дядо поп, тъй като е бил в пияно състояние, е допуснал още една грешка - сбъркал е годината на моето раждане..."

 

В една от биографичните книги (Младост, наречена борба, с. 22) единият от фалшификаторите на Тодор-Живковата комунистическа дейност преди 1944 г. Марин Бончев твърди, че баба Маруца е била позната в Правец със "своята грамотност". Изненадва фактът, че грамотната жена не е знаела рождената дата, и то на своя първороден син. Читателят разбира, че това е напълно невъзможно. Второ - кръщенетата, откак съществува християнство и кръщенки, по селата винаги са се извършвали сутрин. Не зная селяните и селските попове да са се напивали сутрин до такава степен, че да бъркат рождената дата на кръщеничето, и в конкретния случай - на предопределения от Бога най-велик бъдещ Диктатор на българския народ. Може би за тази част от измислената си автобиография Т.

 

 

47

 

Живков още през 1927 г. става член на Въздържателното дружество (Биографичен очерк, с. 17, 401). Разбира се, после, вероятно по "партийно поръчение", е трябвало да попийва във весели компании. Необходимо е да се уточни и обстоятелството, че никога и никъде в кръщелните свидетелства не са отбелязвани рождените дати. Отбелязвана е датата на кръщенето. По една случайност притежавам кръщелно свидетелство от 1911 г. - рождената година на Диктатора. Тогава е роден и моят баща.

 

Необходимо е да се уточни и друго обстоятелство: децата не се кръщаваха една седмица след раждането, докато майката е лехуса. Ако Т. Живков беше посочил, че е кръстен поне 40 дни след раждането си, това обстоятелство щеше да бъде приемливо за читателите. Разбира се, не може да се приеме и разпространяваната в Правец версия, че той сам е променил рожденната си дата след 1944 г., за да бъде на следващия ден след тази на Вълко Червенков (6. IX. 1900 г.), чиято "дясна ръка" (по думите на К. Чакъров, пос. съч., 49) става Живков. Явно, не тази е причината за нагласената дата, защото в зрелостното свидетелство на Диктатора, публикувано в Младежката притурка на "Стършел" (пос. съч.), е фиксирана още през 1942 г. рождената дата "7 септември 1911 г.".

 

В записките от времето на теренните проучвания имам следната бележка по свидетелството на Н. Найденов, учител и инспектор в Правец, по-късно деец на опозицията в този град, срв.:

 

"През 1981 г. училището "Васил Левски" се премести в нова сграда. При преместването в ръцете ми попадна главната книга. Заинтересувах се от успеха на Тодор Живков като ученик... Тогава забелязах и рожденната дата, записана в тази книга - 14.VII.1911 г... Главната книга след това безследно пропадна..."

 

Свидетелството на Найденов точно подкрепя версията за вероятните 40 дни след раждането, когато обикновено се кръщават българските деца. Според версията на Т. Живков в кръщелното му свидетелство е написана датата 14 септември. Като се приспаднат необходимите минимум 40 дни от тази дата, действително се получава време, близко

 

 

48

 

до това, за което свидетелствува и Найденов (срв. разликите по новия и стария календарен стил).

 

Днес е трудно да гадаем за причините, поради които Т. Живков е променил (?!) рождената си дата. Едно обаче е сигурно. Тези необясними факти го поставят в редицата на необяснимите факти при рождените дати на диктаторите изобщо, ето и един конкретен пример от биографията на Йосип Броз Тито (Ели Юрукова, цит. съч.), срв.: "Нека започнем първо от самата дата на мистериозното раждане на Йосип Броз. Самият Тито при различни случаи съобщава няколко дати - 7 май 1893, 12 март 1892, 6 февруари 1892, 14 март, 10 юни и накрая 25 май, който е празнуван доскоро [в Югославия] като ден на младостта. А в документа за раждане е регистрирана датата 7 май 1892 г."

 

 

§ 19. ЛИЧНОТО ИМЕ НА ДИКТАТОРА

 

Обикновено биографите на диктаторите "се прехласват" пред далечни етимологии в техните лични имена и свързват старинните значения на тези имена с някаква предопределеност в житейския път на своите герои. Така напр. биографите на съвременника ни Садам Хюсеин, иракският диктатор, задължително изтъкват следното значение на неговото лично име: 'човекът, който се противопоставя'. Така той още по лично име е предопределен от съдбата на арабския народ да се противопостави на американския империализъм в района !!!

 

Българските биографи не са се сетили да тръгнат по този път в житието на своя Диктатор. Или може би са били смутени, че проследяването на името Тодор ще ги отведе при светеца Тодор, т.е. към едно нежелано за комунистически лидер църковно осветление. Така или иначе, искал или не искал, Тодор Живков е наречен именно с това име от "пияния" според него правешки свещеник.

 

Покойният Ст. Илчев, първият голям български антропонимисг, сам роден в Ботевград, често ми е казвал, че "в Правец всеки трети човек се казва Тодор". Това твърдение на учения проверих и лично на място. Проучването установи,

 

 

49

 

че в Правец най-разпространените имена са (така е и според Ив. Маринов-Бенин) Тодоровци, Ивановци и Василовци. Първият запомнен учител в Правец през 1820 г. е бил също с името Тодор. Дори е имало период, когато поради силното разпространение в Правец на името Тодор, Тошо съседите са казвали на правчани тошетата [8], както в много други райони при такива случаи населението на цели села е наричано ванетата, гошетата, и под. (вж. повече по този въпрос при М. Ст. Младенов, Произход на някои прозвища. - Бълг. език 1962, кн. 4, с. 335-336; Названия и прозвища на групи българско население, Изв. на Инст. за бълг. език, XII, 1965, с. 169). Причината за разпространението на това име е манастирчето "Свети Тодор (Теодор, Тирон)" край Правец, строено през 1866 г. Местното население го нарича Тудор поради празника Тудор 'Тодоровден', който се е чествувал като календарен и съборен в селото. Тодоровден е славянски пролетен празник на равноденствието, празнувал се е, а и още се празнува в съботата около 40 дни преди Великден. Някъде го наричат и Конски великден поради надбягванията с коне, които се провеждат на този ден. Празникът и Правешкият манастир са именувани по календарния светия с гръцко име Θεόδωρος, което има точна етимология 'дар от Бога, Божи дар'. Това име е било преведено (калкирано) на български език още в древността, поради което като точно негово съответствие стои българското лично име Божидар, Богица. И така, по етимологията на своето пожелателно лично име Диктаторът е предопределен като "дар от Бога" за своите родители, за своето родно място... и за своята родина!!!

 

История на името Тодор в семейство Живкови: Т. Живков по стара българска традиция, наричана "традицията на кръстното име", е кръстен на своя дядо, също наричан Тодор. Дядото обаче поради произхода си от чукачите кръстеняци не е кръстен на свой дядо с име Тодор, т.е. кръстната традиция при него свършва или... започва. Това име вероятно му е дадено, когато е бил на около 20-годишна възраст, от някакъв кръстник българин от Правец, който се наричал така (Тодор), по време на малкоизвестното

 

 

50

 

покръстване на циганите през 1878 г., за което стана въпрос по-напред в това описание. Т. Васильов (Спомени, с. 363) осветлява, както вече се посочи, този процес: "Един неделен ден през декември 1878 г. всички орханийски цигани, стари и млади, мъже и жени, приеха светото кръщение, или както те се изразяваха, "станаха българи". Чиновниците и по-видните граждани бяха повикани да станат възприемници: всеки кръсти по едного или двама и му даде името си".

 

Днес е трудно да се посочи кой от по-видните по онова време граждани на Правец е станал "възприемник" или кръстник на първия Тодор в Живковския (Ашаровия, Замфиркьовския) род. Който и да е бил, може да бъде спокоен: неговото име по некръвна линия вече се носи от четвърти Тодор. Най-малкият Тодор, внук на Диктатора, дори го разнасяше неизвестно къде из Европа или Канада според неясните съобщения за пребиваването му извън страната [9].

 

Първият Тодор в рода Живкови-Ашарови е бил Тодор Замфѝркьо. Възможно е втората част, станала прозвище, да е била първото му (циганско) име отпреди покръстването.

 

В семейна среда на доскорошния Диктатор винаги са казвали и продължават да казват само Тòшко. Така го нарича до днес (1990 г.) и неговата първа братовчедка Цв. Банзаровска. В Лесичово, Пазарджишко, през 1939 г. е бил наричан Тошката (вж. В. Христова, пос. съч.)

 

В новоговора на управляващата върхушка името на Диктатора се изговаряше винаги в оригинал, с официалния вариант Тодор Живков. Във всяка позиция това име се съпровождаше от българската дума с небългарско значение другар (другарю, другаря).

 

В криптоговора - тази почти нерегистрирана в книжнината реч на народа по време на диктатурата - личното име на Диктатора винаги се употребяваше в стилизирано обагрени варианти и контексти - така "другарят Тодор Живков" от новоговора стана бай Тошо, срв. напр. в късните книжни регистрации: "Ако депутатите (в мнозинството си) са недоволни от действията на съдебната власт, по-добре е да бъдат сменени прокурори и свидетели, отколкото да си присвоят съдебни функции. Ако те се страхуват, че

 

 

51

 

"бай Тошо закон го не лови", по-добре е чрез законодателни решения да премахнат имунитета му" (Труд, бр. 158, 1990, с. 1); "Ала следващите редове не са шега, драги сънародници, защо да не оправдаем нашия бай Тошо" (Поглед, бр. 24, 1990, с. 8-9).

 

Народът създаде името бай Тошо. Сложи му своето бай, като в бай Ганьо, но с етимология от балканското в стария лингва франка на търговците, където бай е означавало просто 'господин'. Така с бай 'господин' Тошо името на Диктатора беше снижено, беше компрометирано веднага, защото той никога не беше и по достойнство на върха на пирамидата, която беше узурпирал. Така с езика си народът създаваше и продължава да създава отношения...

 

По неведоми пътища сред народа плъзна слухът, че Тодор Живков е желаел присъединяването на България като 16-та република към СССР [10]. В криптоговора веднага се появиха антропонимните реакции: сниженото Тошо Дупедàвец, другаде Тошо Гъзолѝзец се свързваше с един анекдот, който се разказваше навсякъде и заради който много интелектуалци попаднаха в затвора. Ето и съдържанието му: Хрушчов решил да провери кои от сателитите му са верни. Престорил се на покойник и легнал в Мавзолея на мястото на Сталин до тялото на Ленин. Започнали да пристигат опечалените. Дошъл Янош Кадър, положил цветя, но промърморил на своя неразбран език една псувня. Така постъпили и полският, и чешкият и пр. представители на соцлагера. Пристига Тошо, хвърля се върху тялото на "покойника" и започва да го целува отдолу нагоре. Хрушчов не издържа, става и казва: "Стига, Тошо, познах те."

 

По този повод в криптоговора се появи и варваризмът товарищ Фьодор Християнович Живков, деформатив от една универсалия в българската антропонимия, в която антропонимно са определяни всякакви "фили" от редовете на българската управляваща върхушка, срв. напр. Андрей Карлович Луканов, Искендер Алилоглу и под.

 

След като Т. Живков започна да излиза в чужбина, и то на Запад, където с много заеквания и паронимни грешки представяше посредствеността на българското образование, народът веднага го нарече Тед и само Теди като европеизирана

 

 

52

 

форма на Тодор по англ. Ted, Tedy - декомпозирано от Theodore със същата етимология като бълг. Тодор, гр. Θεόδωρος, лат. Theodorus по theos 'Бог' и doron 'дар'. Името Теди сред българските интелектуалци се свързваше с името на Тед / Теодор Бебит (някъде Бабит), главен герой в романа "Бебит" (Babbit) на американския писател Синклер Люис (Lewis). Името Тед като вариант на Тодор, на цялото име Тодор Живков, се появи в криптоговора не случайно. Героят на Люис Тед е предприемчив и практичен в сделките човек, нещо като нашето "окумуш", еснаф, но класически тип на американския еснаф, който олицетворява в американската литература бездушния бебитовския тип в живота. Българите взеха това име не защото си нямахме свой Тед Бебит в лицето на бай Ганьо Балкански, а защото по времето на диктатурата етнофаулизмът бай Ганьо (Ганьо, инженер Ганчев, инженер Ганев) започна да се използува като автоетноним-прозвище, означаваше изобщо нелицеприятна черта от българската народопсихология. Именно по тази причина се зае името Тед за първия човек в държавата, за да представя по своеобразен антропонимен начин байганьовщината от върха на държавната ни пирамида. Така беше довършен образът на простия човек от образования XX век, който беше попаднал като всеки бай Ганьо не там, където му е мястото. Като образуване това антропонимно прозвище на българския Диктатор има своите аналози при имената на комунистическите диктатори изобщо: Майкъл, Горби като имена на Михаил Горбачов, Хони за Ерих Хоникер, Ники за Николае Чаушеску и под.

 

При едно посещение на Тодор Живков в Гърция Българската телевизия показа сравнително комична сцена - нашият партиен и държавен ръководител "се хвърли" да целува гръцкия премиер К. Караманлис, така както правеше с Леонид Брежнев. Домакинът, не очаквал такава "сърдечност", се отдръпна гнусливо и българските режисьори на предаването веднага имитираха прекъсване на образа. Не предполагаха обаче, че в езика, в криптоговора образът на първия български държавник от тази сцена ще се развие чрез името му по гръцки маниер до Тодорàки. Още на втория

 

 

53

 

ден българите вече казваха (по лични записки): "Тодораки се върна от Гърция". Казваха това в онези дълги часове, когато за неговите поданици бяха прекъснати пътните артерии до летището и до центъра на София.

 

Името Тодораки, като стилистично маркирано днес, е познато в историята на българската антропонимия. Така са се наричали обикновено тези Тодоровци, които са променяли българските си навици и са се проявявали като гьркомани. Особено силно е било разпространено името сред пловдивските гъркомани, известни с имената гудили и лангери. В други случаи имена като Тодораки, Петраки, Иванаки и под. са давани в семейството в детска възраст. Името е ясно в българския език и точно като в гръцки (срв. Θεόδωρακι) означава 'малкия Тодор, Тошко'. И това име продължава също като Теди, Тед да се използува и днес, когато Диктаторът, макар и не така страшен, продължава да занимава въображението на българите.

 

В криптоговора автоматично се създаде и скоропоговорката със значимост на анекдот: "В България има Пеко Таки, Мако Даки, Тодораки и малко траки" [11].

 

След "театъра" с една примитивна сиромахомилска реч на Т. Живков в Благоевград народът веднага му даде свое западнобългарско, македонско по колорит име Тошè. С лексикализацията си това име започна да се употребява повсеместно, при това само членувано - Тошèто. Името беше в контекста на такива декомпозити и деминутиви от имената на диктатори, като Стàвка на Сталин, Мѝша на Михаил Горбачов, Льòна на Ленин и под.

 

Разказват, че Диктаторът знаел всички имена и вицове със своите имена и ги приемал като "фамилиарно отношение на народа към него, породено от неговото народническо държание". По същество създаването на такива форми в езика не само в случая "Тодор Живков", но и навсякъде по света отразява снижено, сатирично, пренебрежително отношение към личността на диктаторите и първите ръководители на държавите. Така с провалянето на перестройката в СССР в криптоговора Миша вм. цялото Михаил Горбачов предава вече друго отношение към този умерен реформатор, но неудачен управник в историята на Съветския

 

 

54

 

съюз. След провала на първия български президент срещу името Петър Младенов веднага се появи и Пешо, дори Пешо Мастиката (вж. Д. Найденов, Трите биографии на Петър Младенов, Дебати, бр. 1, 1990, с. 12).

 

През 1981 г., когато Диктаторът навърши 70 г., се появи и името дядо Тошо. При Чакъров (цит. съч., с. 85) е представена версията, че Тодор Живков сам се е наричал "дядо Тодор". В конкретния случай и това е възможно, но с името "дядо Тошо" в криптоговора се изразяваше отношение към застаряването на държавния ръководител.

 

Фамилиарното име Тошко, с което правчани са наричали Тодор Живков, става популярно и сред народа. С него обаче се назоваваха и известните комици Тошко Колев и Тошко Козарев. Някой от тях беше създал израза: "Ние сме трима Тошковци, които разсмиваме България". През онези години се говореше, че за тази "крилата фраза" са пострадали двама от тримата Тошковци.

 

Кога и как е възникнал народният израз: "Тодоре, Тодоре, дърто магаре!" сега не може да се уточни. В периода на диктатурата обаче той винаги се употребяваше в криптоговора като адресиран именно към Диктатора.

 

В конкретния случай се вижда, че имената за Диктатора съставят цяла страница, при това изключително важна, от историята на езика на диктатурата.

 

 

§ 20. БАЩИНОТО ИМЕ НА ДИКТАТОРА

 

По време на диктатурата то фактически беше неизвестно на българите. В употреба беше само Тодор Живков, най-често с определението другаря [12] Тодор Живков. Единствено в енциклопедиите и в биографичните справки, които се появяваха преди избори, името на вожда беше по официалната българска триименна система: Тодор Христов Живков. В ЦК на БКП работеше един друг Тодор Живков, професор фолклорист, който завърши кариерата си в партийната администрация като чиновник в кабинета на Т. Живков. За да не се бърка този Тодор Живков с Първия, задължително му казваха Тодор Иванов Живков, поне така

 

 

55

 

беше в нашите академични среди. А доколкото разбираме от друг сътрудник на Диктатора - биографа му К. Чакъров (вж. Вторият етаж, с. 101) този Тодор Ив. Живков в Кабинета е бил наричан само Тодор Иванов, т.е. само с лично и бащино име.

 

Бащиното име Христов в биографията на Диктатора се появи не на 10 ноември, когато беше свален от властта, а няколко дни след това, когато Комунистическата партия реши да се откаже от него и да замаскира своето минало като организатор на тоталитарната система. Тогава в "царската антропонимия" на България се появи името Тодор Христов Живков. Първата му поява беше в неговия личен официоз "Работническо дело", после премина във всички партийни издания (по това време непартийни още не съществуваха). Така появата на бащиното име означаваше, че вече Тодор Христов Живков не е от "другарите", т.е. от управляващата партокрация. Автоматично като израз на същото отношение от задължителната конструкция другарят Тодор Живков отпадна и "другарят".

 

Двете тенденции, именно появата на бащиното име и отпадането на определението другаря впечатлиха вече освобождаващия се криптоговор. По този повод в печата се появи епиграмата на Мичон Войскова "Именувам се" (в. "Стършел" 2296, 1990, с. 3), срв.:

 

Доживях най-после

тези времена

да чуя на Вожда

трите имена.

 

В разговорната среда на Правец обаче Диктаторът е бил наричан преди да се изкачи на Върха само с името Тодор Ристьовия или Тодор на Ристьо Замфиркьо, Тодор на Ристьо Замфиркьовия, т.е. със запазеното кръстеняшко име.

 

 

§ 21. МАТРОНИМЪТ

 

Терминът матроним е ономасгичен. С него се назовават тези имена на българите, които се произвеждат от майчиното

 

 

56

 

име. При всички случаи носят някаква пейоративизация, тип Никола Радин, в значение 'Никола, син на Рада'. Българите наричат така обикновено: 1) деца без законен баща; 2) деца, останали рано без баща и отгледани от майката; 3) глезени от майката деца.

 

В Правец, родното място на Диктатора, обаче имената на -ин не се свързват с нито едно от посочените условия на антропонимообразуването при българите. Тук при почти всички фамилии редовно се образуват имена на -ин. Така е в гурбетчийските центрове, където през дългите лета главна грижа за семейството е имала майката.

 

В Правец Диктаторът е познат и с матронима Тодор : Тошко Мару̀цин. Матронимът е по името на майка му Маруца, разгледано по-напред. Опитът на правчани да свържат това Тодор Маруцин с работливостта на Маруца и леността на Христо, бащата на Диктатора, е преднамерен. Безспорно е, че налице е елемент от една общоселска антропонимна практика!

 

 

§ 22. РОДОВИТЕ ИМЕНА

 

Антропонимната версия за познатото родово име Живков е: 1) че то е заето при покръстването от други Живковци, кореняци в Живковската махала : Живковци в Правец; 2) че е калка на циганското Яшарко: Яшар от тур. yaşmak в значение 'живея'. По тази версия далечното родово име Живковци е Яшарови : Ашарови. Живкови е кръстеняшкото им име от следциганския период.

 

Ал. Александров (пос. съч.) твърди, че Тодор Живков не винаги се е представял с това родово име. "На млади години - пише той - бившият държавен ръководител се е казвал Тодор Христов Тодоров, по-късно променил името си на Живков".

 

В наборната книга младият Тодор през 1932 г. е записан със сегашното си име Тодор Христов Живков (вж. П. Ковачев, Трудовакът от Шеста рота). Възможно е по-рано да е носил фамилно име Тодоров по името на дядо си Тодор (Замфйркьо), и това е съвсем естествено. Това име

 

 

57

 

посочва и Н. Найденов, моят информатор от Правец, който е напълно сигурен, че така - като Тодор Христов Тодоров - е бил записан бъдещият държавен глава в главната книга на училище "Васил Левски". Това обаче не променя нещата. По същество Тодоров не е родовофамилно име, а дядово. Истинското фамилно име е кръстеняшкото Живков, което точно отразява и промяната в конфесията, т.е. приемането на православното християнство от някогашните "езичници", наричани чукачи.

 

 

§ 23. РОДОВОТО ПРОЗВИЩЕ

 

Родовото прозвище Замфиркьо се използува за всички членове на рода Живкови: дядото е Тодор Замфиркьо, бащата е Христо Замфиркьо, синът е Тодор (Тошко) Замфиркьо или Замфиркьовия. Антропонимните версии са: 1) че е може би матроним по име на циганка Замфира от предкръстеняшкия период на чукачите Ашарови; 2) че е мъжко лично име Замфиркьо от предкръстеняшкия период на Ашарови.

 

И при единия, и при другия случай името остава и в кръстеняшкия период като родово прозвище до новото родово име Живкови. Такава практика е особено честа при смяната на имената (после се потвърди при покръстването на циганите - 1960 г., на помаците - 1972 г., и на турците и потурнаците през 1984-1989 г.) Съществува и трета версия - че може би е по местното замфѝркьо, етнонимно прозвище за циганин. В случая се създава по най-употребяваното циганско име Замфир, Замфира при българските и румънските цигани (рум. Zamfira) с произход от гр. σαμφειροσ 'сапфир'. Такава практика е честа при етнонимизацията. Така напр. турците по свидетелството на З. Стоянов са ни наричали по най-честите имена в българската антропонимия: Устоянлар, Петколар, Йованлар.

 

 

58

 

 

§ 24. ДОБАВЪЧНИТЕ ИМЕНА

 

I. Добавъчните имена за Диктатора в българския новоговор през 1956-1989 г.

 

Някои бележки към теорията на добавъчните имена в антропонимната система на българския език принадлежат на автора на тази книга (вж. Т. Балкански, Към класификацията на добавъчните имена, Бълг. език, 1989, кн. 4, с. 357— 360). За характеристиките на новоговора в посочения период (1956-1989 г.) започна да се пише едва след първите опити за разбиване на тоталитарната държава (вж. повече при Я. Милчаков, Как да говорим за новоговора или метафорите на логокрацията, в. Век 21, бр. 23, 1990, с. 6).

 

Под добавъчно име се разбира онова обикновено почтително име, което се прибавя към името на известна личност, с което тя става позната в обществото, в историята. Илюстрация за добавъчно име е името Месия с гръцки калкиран вариант Христос, в значение 'помазаник', с което е бил познат Исус, т. нар. "Син Божий", известен като гражданин на Римската империя с името Иошуа Хо Ноцри. В нашата история особено популярно е почтителното добавъчно Апостола към името на Васил Левски. Важна черта на добавъчните имена е тяхната позиция в езика.Те назовават носителите си в пълен семантичен обем сами, без наличието на личното или фамилното име. В историята на езиците добавъчните имена съвсем естествено възникват върху основата на реалните качества на лицата, които назовават. Добавъчното почтително име в новоговора е резултат на неискрена метафоризация, на една антропонимна лъжа, с която по именен път се изгражда култът към личността. Новоговорът е реализация на изнасиления лексикален и семантичен език на тоталитарните общества. По същество при диктаторите той ражда на първо място безброй добавъчни имена и епитети към тях. Няма тоталитаризъм без имена хиперболи за водещите личности в него. Юрий Борев нарича тези имена "пропагандни" и аз смятам, че този термин може да се приеме и в българската ономастика като

 

 

59

 

подразделение на добавъчните имена срещу фонда на почтителните имена сред тях. Пропагандните имена са пресилено почтителни, по същество лъжепочтителни, защото след смяната на диктатора те автоматически се забравят и изчезват. Ето няколко конкретни примера по Ю. Борев (Сталиниада. Дума, бр. 9, 1990, р. 5). Й. В. Сталин притежава следните пропагандни имена: Великият вожд, Вожд на световния пролетариат, Баща на всички народи, Вожд, Баща и учител, Верен учител и съратник на Ленин, Класик на марксизма, Велик интернационалист, Геният на човечеството, Най-добрият приятел на съветските физкултурници (железничари, механизатори, колхозници) и т.н. Я. Милчаков (пос. съч.) е събрал следните пропагандни добавъчни имена за румънския диктатор Николае Чаушеску: Архитект, Баща, Бог, Бор, Борец, Брат, Бъдеще, Войвода, Водител, Войн, Вожд, Владетел, Власт, Въплъщение, Върховен повелител, Гарант, Гений, Гордост, Дъб, Епоха, Ера, Жар, Законодател, Знаме, Знамение (зодиакално), Знаменосец, Извор, Истина, История, Карпати, Колона, Кърмител, Легенда, Мечта, Маяк, Мед, Навигатор, Надежда, Нимба, Обелиск, Огън, Олицетворение, Основател, Пазител, Прекрасен принц, Приятел, Пратеник, Проектант, Пролет, Пророк, Път, Пътепоказател, Радетел, Революционер, Румъния, Светец, Светлина, Символ, Син на слънцето, Слънце, Спасител, Статег, Създател, Съзнание, Съзнание на съзнанията, Съкровищница, Сърце, Титан, Трибун, Труженик, Учител, Чудо, Целувка. Отдъхни си, читателю!

 

Почти същото количество пропагандни имена от периода 1985-1989 г. събрах и за Т. Живков. Първоначалният ми замисъл беше да илюстрирам всяко име и епитет с контекст и библиографски данни за авторите на словесното безгръбначие. Голямото количество имена, а и неясното ми положение под сянката на толкова много високопоставени живи творители на пропагандни имена за бившия любимец на номенклатурата ме карат да се предпазя от такъв риск. Затова и аз ще се опитам да обхвана най-голямата подсистема от добавъчни пропагандни имена в историята на българската антропонимия по същия начин, като Ю. Борев и Я. Милчаков, срв.: Архитект, Архитект на Априлската

 

 

60

 

линия, Баща на реалния социализъм, Бележит държавник, Борец за щастието на българския народ, Верен интернационалист, Верен ученик на Маркс (Енгелс, Ленин, Д. Благоев, Г. Димитров), Вожд и учител на българския народ, Верен приятел на Съветския съюз (съветския народ, чехословашкия народ, виетнамския народ, монголския народ, унгарския народ, германския народ), Гарант (за успеха за мира на Балканите, за успеха на реалния социализъм, за успеха на възродителния процес, за успеха на преустройството), Изтъкнат деец на международното комунистическо движение, Гордост на българската държавническа мисъл, Епоха в историята на научния комунизъм (на социализма), Интернационалист, Капитан на българския кораб (на кораба България), Ковач (на мисли, на идеи), Радетел (за много неща...), Символ, Син (на български народ, на своя народ, на своето време, на Балкана), Приятел (на селяните, на работниците, на децата, на балканските народи), Съзидател (на съвременна България, на реалния социализъм), Творчески марксист-ленинец, Създател (на ново учение), Творец на идеи, Първия, Първия човек, Генералният, Продължител на идеите на класиците, Най-великият българин, Комунист № 1, Титан на духа, Ръководител на деветосептемврийското въстание (на отряда Чавдар, на партизанската борба), Любимият ни ръководител (вожд, учител, приятел, другар), Учител по трудолюбие, Шефа, Мислител, Първият стратег, Стратег, Обединител на българската нация, Неуморен борец за по-нататъшното всестранно развитие на дружбата на българския народ с народите на Съветския съюз, Изтъкнат партиен и държавен ръководител на НРБ, Виден деец на междунарадното комунистическо и работническо движение, Комунистът с партийна книжка № 1, Комунистът, Държавникът, Човекът (на изложба по случай 70-годишнината на Т. Живков, през 1971 г.), Първият човек, Син на своя народ, Верен син на българската работническа класа, Талантлив наш изобретател, мислител и стратег, Стратег на Априлската линия, Ръководител на Априлска България, Любимия ръководител на Партията и народа и десетки още, които само биха уморили читателя и биха го накарали отново да преживява онези унизителни моменти, когато трябваше да слуша, чете или, ще не ще, да повтаря

 

 

61

 

през политическите години тези унизяващи речевото достойнство на човека хиперболи...

 

Сполучлива илюстрация за употребата на безбройните добавъчни определения към името на Диктатора е една от най-кратките му биографии, само от 9 страници, поместена в "Син на своето време" (с. 27-35), чийто автор е уважаваният поет Димитър Методиев, срв.:

 

"Генералният секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на НРБ Тодор Живков е в пълния смисъл на думата син и изразител на своя народ и на своето време" (с. 27),

"Ще минат няколко години и синът на българското пролетаризиращо се село, ученикът от ботевградската гимназия Тодор Живков ще прегърне идеите на българските комунисти" (с. 27),

"Политбюро на ЦК на БКП възлага на 33-годишния Тодор Живков, нелегален партиен деец и партизански командир, доказал своите качества като боеви организатор и ръководител своята съобразителност и своята решителност, историческото поръчение: да възглави оперативното бюро, което координира действията на въоръжените сили на партията по време на щурма за разгрома на буржоазно-фашистката власт в столицата" (с. 29),

"Верен ученик и съратник на Георги Димитров,..., един от най-известните представители на младата гвардия партийни ръководители, Тодор Живков е избран последователно за секретар на Централния комитет, за член на Политбюро,... за първи секретар..." (с. 30),

"Към която и година след Априлския пленум на ЦК на БКП да се обърнем..., навсякъде и във всичко ние ще видим вдъхновеното присъствие на ярката, динамична обаятелна личност на Тодор Живков, нашият пръв партиен и държавен ръководител" (с. 31),

"Навсякъде и във всичко ярко блестят талант и проникновение, господствува вдъхновена сплав от мисъл и слово, на воля и сила. Талантът, мисълта, волята на Българската комунистическа партия" (с. 31),

"Жива и необикновено действена натура, другарят Тодор Живков е не само вдъхновител и архитект на генералната априлска линия на партията, но и неин неуморим двигател. Ръководител от ленински тип, той съчетава умело теорията с практиката,... (с. 31),

"Земен човек, далече несклонен да затваря очи пред сиянието на успехите..., той излъчва

 

 

62

 

бодрост" (с. 32).

"Много от съкровенните думи, с които съвременният българин изразява чувствата си към партията и родината на Ленин, са изречени най-напред от него, верния наследник на Георги Димитров" (с. 33-34),

"достоен наследник на Димитър Благоев и Георги Димитров"(с. 35),

"Син на своето време и на своя народ, Тодор Живков е един от тези големи дейци, които времето и народите раждат и издигат, за да ги представят и ръководят в осъществяването на техните повели" (с. 35) и др.

 

С падането на Диктатора като с магическа пръчка изчезнаха и хиперболите. Веднага, при това стилистично оцветени, те преминаха, понякога в устата на същите автори, в по-нисък стил на речта. Ето и техният развой след 1989 г., вече в по-безопасни за автора илюстрации:

 

"По-злопаметните сигурно си спомнят четвъртата лекция пред слушателите и преподавателите на АОНСУ при ЦК на БКП, в която първият човек каза, че не може да не изтъкне обществено-държавното и държавно-общественото начало в ръководството на духовната сфера (Култура, бр. 17, 1990, с. 5).

 

"Прословути са неговите ловувания в Търговищкия край с дружинката на Вожда, както и особената му всеотдайност при провеждането на "възродителния процес" (Демокрация, бр. 157, 1990, с. 3).

 

"Не е безинтересно да се чуе и мнението (на К. Чакъров, автор на книгата "Вторият етаж" - бел. Т. Б.) за Човека, извършил на два пъти национално предателство, предлагайки страната ни като подарък на друга страна... Първият човек бил много недоволен, че за опозиция се били писали хора, които "нямаха нито една свястна книга, нито филм или научен принос" (Стършел, бр. 2328, 1990, с. 3 - рецензия за книгата на К. Чакъров).

 

"В многоцветния опозиционен печат... във всеки брой или през брой стоят портретите на партийните им лидери. Досущ както ние го правехме с бившия Първи" (Дума, бр. 156, 1990, с. 1).

 

"Тази епоха извика на живот, "родѝ" нужния ѝ Вожд. И тя се срасна с неговото име по един напълно закономерен начин... Оттук и напълно логичният въпрос: Какво представлява "Вторият етаж"? Книга за Вожда или книга за "Априлска България" с главно действуващо лице Вожда?" (Предговор към книгата на К. Чакъров "Вторият етаж", с. 5),

 

 

63

 

"Той (Милко Балев - бел. Т. Б.) се зае да организира създаването, редактирането и рекламирането на произведенията на Първия, а по-сетне и на Генералния, включващо всичко написано по поръка на случая - от приветствено писмо до заслужилия юбиляр, до отчетния доклад на поредния конгрес" (Отечествен фронт, бр. 13419, 1990, с. 6).

 

Появиха се имена с диалектни метатези в тях така, както преди 10-ти ноември ги произнасяха едни от най-приближените на Диктатора лица, срв.: "Достатъчно е да погледнем фактите в очите и, щем не щем, ще си признаем: още грее щастливата политическа звезда на бившия Пръви, още пръст божи движи съдбата му, още по ведоми и неведоми пътища името му се навира в устата на младо и старо, на синьо и червено, на оранжево и зелено... Първо искам да ви попитам дали си спомняте ония фотографии по първите страници на софийските вестници след оня паметен 10 ноември. Изплуваха ли в паметта ви образите на ония, които смъкнаха Пръвия на незабравимия пленум (Диалог, бр. 73, 1990, с. 3).

 

"Никога преди това не се е чувало за несъгласие на генерал Илия Кашев - тайнствения и всесилен началник на УБО, с Тодор Живков... Напротив, за ген. Кашев се говореше, че е един от най-близките и най-верните хора на Шефа (така офицерите от охраната наричаха Т. Ж.)... На 1.Х. в 11.30 часа на поклонението... не се вижда никой от правителството, от Държавния съвет... С това Шефът си отмъщава на мъртвия вече генерал (Труд, бр. 69, 1990, с. 1-3) и др.

 

След падането на диктатурата новоговорната антропонимия за Тодор Живков така се разпадна, че неговите довчерашни хранени люде стигнаха до най-непочтителното име за своя вожд само няколко месеца след детронирането му. При опита на Тодор Живков да се появи пред Великото народно събрание вестникът, с който той самият безпощадно биеше по всеки порив за демокрация, му нанесе... "антропонимната смърт" със заглавието: "Парламентът ще изслуша Господин Никой", срв. в текста:

 

"Воденичаров оповести, че в устен разговор Живков е казал, че ще направи едночасово експозе пред парламента. Така, според твърденията на някои наблюдатели, СДС изигра един от

 

 

64

 

големите си козове "Асото Пика Господин Никой" (Дума, бр. 107, 1990, с. 2).

 

Ето как опозиционният печат коментира създаването на това добавъчно име чрез писмото на Асен Байряктаров от Свищов:

 

"Останах изумен! Как може господата социалисти, те, които се кланяха на своя кумир, на своя патрон и идол Тодор Живков, сега да го нарекат г-н Никой. Но нима пък те, комунистите, не са продукт на госпожа Никоя (БКП)? Смениха си името и станаха нови, неопетнени, но съм сигурен, че пак са същите. И аз бях Асан, после при "възраждането" (Възродителния процес - бел. Т. Б.) станах Асен, но аз си бях пак Аз" (Демокрация, бр. 133, 1990, с. 2).

 

Сред множеството добавъчни имена в новоговора две от тях - именно Първи (Първия) и Генералния бяха с особена честота на употреба. Днес в стилистично снижения план те отново са най-разпространените карикатурни имена за Диктатора. По тази причина ще се спра на историята им.

 

Добавъчното име (и пропагандно, и карикатурно) Първия има следния произход. Първоначално, през 1954 г., Тодор Живков е назначен за първи секретар на ЦК на БКП. Тази длъжност в ЦК съвсем не отговаря на ръководител на партията. Това е техническа длъжност, в изпълнение на която, по думите на Георги Чанков, тогавашен член на ПБ, се "ръководи текущата дейност на секретариата на ЦК". Действителен ръководител на партията до Априлския пленум е бил Вълко Червенков.

 

"На последния (Априлския пленум - бел. Т. Б.) - продължава Г. Чанков - не се реши кой ще го замести. Този въпрос остана открит. Тодор Живков по-късно изкусно узурпира властта в партията по познатия му вече стил на Сталин" (Л. Чавдарова, Осакатени поколения, Антени, бр. 36, 1990, с. 5).

 

Това съобщение на Г. Чанков за значението на етимона "първи секретар" не се нуждае от коментар. Какво има предвид обаче той, когато употребява сравнението "по познатия му вече стил на Сталин". Обяснението на този израз е много важно, за да се разбере и историята на другото добавъчно име - Генералния, което се декомпозира от съчетанието генералния секретар, което Т. Живков възстановява в администрацията на БКП. Сталин не е бил първи ръководител на руската болшевишка

 

 

65

 

партия, а само неин генерален секретар. Генералният секретар в тази партия е бил също така техническо лице, каквото е бил и изпълняващият длъжността първи секретар в Българската комунистическа партия.

 

След узурпирането на властта Сталин си запазва името Генералния секретар, от което се декомпозира пропагандното почетно име Генералния. По същия модел и у нас се създава почетното име Генералния за Т. Живков.

 

Впоследствие създателите на българския новоговор доразвиха значението на добавъчното име Първия чрез калкиране от латинското princeps в значение 'първи', 'главен' в своеобразния български принципат (principatus), обясняван в тълковните речници като империя, която запазва учрежденията на републиката, където императорът само формално се наричал първи (принцепс, princeps) измежду членовете на сената. Така се задоволяваше имперското чувство на Диктатора Т. Живков!

 

 

II. Добавъчните имена за Диктатора в българския криптоговор (1956-1989)

 

Криптоговорът в посочения период беше реакция на новоговора. В него реалностите в тоталитарния свят намираха точното си, обикновено стилистично и емоционално маркирано, речево съответствие. Криптоговорът по същество беше тайният език на българите по отношение на неприемливите страни в т. нар. език на "диктатурата на пролетариата". Неговите речеви знаци почти не намираха отражение в писмената реч. Когато ставаха известни, техните носители биваха подлагани на преследване. По отношение на Диктатора в криптоговора се създаде цяла система от ономастични и неономастични определения като пълно и точно съответствие на пропагандните имена в новоговора. Някои се развиха като прозвища,други останаха като криптоговорни епитети. Като цяло обаче в тях е отразена точната оценка на народа за наложения му от една партия вожд (ръководител). Докато пропагандните имена в новоговора могат да се уточнят по авторов произход, то криптоимената за Диктатора по същество са знаци с фолклорен

 

 

66

 

произход. Най-често се декомпозираха от някакъв анекдот за Първия.

 

А. Прозвищата за Първия:

 

1. Етнографското име шоп, което вече беше разгледано по отношение на родословието на Диктатора, постепенно заживя като прозвище. Появиха се и вариантите Големия Шоп, Дървения Шоп, Шопа от София, Шопа от Правец, Правешкия Шоп.

 

2. Народът не вярваше на пресилената пропаганда за партизанската дейност на Т. Живков, в резултат на което нелегалното му име Янко "вървеше" сред народа с подигравателен оттенък като прозвище. По повод на пропагандираната снимка Тодор Живков поздравява партизаните от Втора софийска бригада 'Чавдар" (вж. Син на своето време, с. 76-77), се пусна анекдотът: "Янко се запознава с партизаните". Впоследствие, след 10 ноември, подобен надслов на снимката беше изнасян на няколко пъти в печата, срв.: "Ще го откриете върху прословутата снимка на Тодор Живков, където се ръкува с партизаните пред Народния театър (народът даде друга оценка на снимката - там той се запознавал с Партизаните)" (Ив. Славов, Фалшификати, Поглед, бр. 24, 1990, с. 12).

 

В криптоговора прозвището Янко се разви от псевдонима Янко по една неподозирана линия: сред народа вървяха слухове за евентуалното женкарство, коцкарство на Диктатора. В тази област на интимния живот се опита да надникне непосредствено след 10 ноември в-к "Патриот". Така народът започна да свързва натрапчиво налаганото от пропагандата нелегално име Янко със същото това име в една цинична поговорка: "к...-а му Янко". Така първоначалният вариант, при който Янко започна да се явява като прозвище, беше в криптоговорната редакция на посочения надслов към снимката, който звучеше: "к...-а му Янко се запознава с партизаните". Интересно е, че тази употреба записах в езика на учениците от средния курс. Прозвището така се разви, че се декомпозира от това словосъчетание и започна да се употребява с един неприличен паралингвистичен

 

 

67

 

жест, придружен само с името Янко в значение 'няма', срв. в запис от времето на Възродителния процес: "Какво има в магазините? - има Янко" (в съпровод със споменатия жест). Името навлезе и в друга фразеологична единица, която в оригинал звучеше: хващам Марко Тотев за чадъра. Криптовариантът стана: хващам Янко за чадъра, срв. в употребата: Успя ли да свършиш работа в Пловдив - Хванах Янко за чадъра (букв. 'нищо не стана')". Впоследствие записах и вариант на тази единица, който, неприличен за изписване, най-общо гласеше: "Ще хванеш Янко за ония работи (за оная работа)" в значение 'нищо няма да постигнеш'. Тези и други подобни употреби на името Янко бележат долната граница в негативната оценка на българите по отношение на наложения им ръководител. Употребите по стилистична обагреност бяха просторечни, по същество обаче те се употребяваха в криптоговора и на речево изисканите българи.

 

3. Най-разпростаненото му прозвище сред народа, което се знаеше от всички, беше Тàто, в значение 'баща на българския народ' [13]. Името започна да се развива след онзи момент в биографията на Диктатора, когато започна безсрамно да придвижва към върховете на властта своите не дотам подготвени деца Людмила и Владимир. За основа се взе шопското тàто 'татко', неоснователно свързвано с произхода на Диктатора. Правчани (както се каза по-напред) не са шопи, и това по същество е единственият повод да не вярвам изцяло в записите за Т. Живков при Ал. Александров (По следите...), който влага шопска реч в устата на един правчанин, срв.: "Ето иде тато и води воловете..." Правчани не говорят така. Явно Александров е подправил текста, ако не е измислен с популярното сред народа тато като прозвище на Диктатора. Твърдеше се, че с това прозвище Т. Живков е бил назоваван и в криптоговора на собствените му ЦК и ПБ (поне така разказваха в Клуба на писателите тези от тях, които участвуваха в близкото му обкръжение. След 10 ноември този слух се потвърди).

 

През 80-те години Т. Живков започва да придвижва по коридорите на властта и сина си Владимир. Криптоговорът

 

 

68

 

веднага реагира. Породиха се съчетания от типа Татко с Владко; Владко с Татко, които точно отразяваха "естествения" възход на младия член на клана към върха [14].

 

4. Почти нямаше случай, при който Тодор Живков да излезе пред някакво събрание и да не допусне езикова грешка. Получаваше се следното: на трибуната Диктаторът се държеше като естраден певец със свободни движения, докато в същото време речта му беше изпълнена с езикова непрецизност. Тогава живеех в Студентския град и често слушах в автобуса студентите да се смеят, като говорят за някакъв Тòто Крату̀ньо, Тòтьо Крату̀ньо, който ги приветствувал на 8 декември с "Честито 8-ми март!" Така с деформацията в името на италианския певец Тото Котуньо се роди и студентското прозвище на Първия - Тотьо Кратуньо, при което първото име беше снижен декомпозиран вариант от личното му име (Тодор > Тотьо), а второто вече, чрез неговите интелектуални качества, се свързваше със значението на кратуна 'глава на човек', 'не много умен човек.

 

По същото време в криптоговора се разпространяваше един от най-хубавите политически вицове, останал неотразен в книжката "Анекдоти без цензура" ("101 политически вица") на библиотека "Стършел" (С., 1990). Във вица се задава въпросът: "Кой е най-големият мичуринец в България?" и се отговаря: "Бащата на Тодор Живков, защото е създал хибрид от тиква и микрофон". След 10. XI. 1989 г. вицът бе публикуван от Ив. Славов в "Край на политическите вицовете" (в. "Стършел", 9. II. 1990, с. 2).

 

5. По време на изборите в Правец през 1946 (или 1945 г.) в разговорната реч на правчани навлиза като лично прозвище за Тошко Живковски и прозвището на баща му и на дядо му Замфиркьо. В пропагандата на местната опозиция най-силният коз срещу кандидата на Комунистическата партия бил изразът-сравнение: "Махни го тоя Замфиркьо!" Твърди се, че благодарение на това прозвище, което свързвало тогавашния кандидат на Комунистическата партия с неговия кръстеняшки произход и с леността на баща му, опозицията спечелила!

 

 

69

 

6. К. Чакъров (Вторият етаж, с. 40), пише:

 

"През 1946 г. се открива разработка (на Държавна сигурност - бел. Т. Б.) по проучването на Тодор Живков за факти, сочещи връзките му с Гешев и за евентуално установяване на неговите действия като английски агент. Разработката носи кодовото название 'Таралеж" - псевдоним, под който се предполага, че Тодор Живков е работил с Гешев".

 

Нямам възможност да надникна в тези документи, но от всичко, което зная на Никола Гешев, това, което ме е заинтригувало като ономаст е, че той много добре и умно е поставял прозвищата на стоите агенти. Всяко име в Гешевата картотека е било кодирано не по произволен полицейски принцип, а, както изглежда, и със системата на устойчивия фразеологичен фонд на българския език. Като имам предвид тази особеност в малкото ми известни прозвища на Гешевите хора, разрешавам си да построя хипотезата, че името Таралежа, като евентуален псевдоним на Тодор Живков в служба "А" на сигурността е в пряка връзка с устойчивото словосъчетание слагам (сложа си) таралеж в гащите, тълкувано във Фразеологичния речник на българския език (С., 1975, с. 312) по следния начин: 'Съгласявам се да приема при себе си на работа, да живея или да предприема обща работа с човек, който след това непрекъснато ми създава големи неприятности': То се знае, че не всички ще искат царя, не всеки ще се съгласи да си сложи таралеж в гащите - рече Прилуп (А. Дончев, Сказание за времето на Самуила). Същият фразеологизъм съществува и във вариант слагам /сложа таралеж в гащите на някого, със значение 'карам някого да се съгласи да приеме при себе си на работа, да живее или да работи с човек, който след това непрекъснато ще му създава неприятности'. Според логиката на хипотезата именно по този, втория вариант на фразеологизма е създадено прозвището Таралежа, защото се има предвид агент, внедрен от Гешев сред комунистите. Основание за това тълкуване ми дава и един запис при Ал. Александров (Бил ли е Тодор Живков агент-провокатор), в който помощникът на Гешев - Александър Санков - твърди: "Ей, младо, България я управлява човек на г-н Гешев. Ще видиш до какъв край ще я докара". Сега, когато пиша

 

 

70

 

тези редове..., конкретно виждам края, до който Диктаторът докара България, и разбирам пророкуването на Санков. Самият аз съм уверен, че Тодор Живков е бил именно този "таралеж" от популярното устойчиво съчетание на българския език, което Гешев старателно е поставил в "гащите" на бъдещата комунистическа власт. Такива са поне данните на езиковото изследване.

 

7. В друга своя статия (По следите) Ал. Александров съобщава за твърдението на някакъв Ив. Андреев от Главна прокуратура, според което Живков бил агент-провокатор на Гешев под псевдоним Овèна. Безспорно, този въпрос е осветлен по-добре, макар пак без документи, при К. Чакъров (Вторият етаж, с. 29), където е посочено, че Овена е "несполучливо наименование на един интелигент и вещ в професията си висш полицай". По това твърдение "Овена" е следдеветосептемврийски псевдоним за Н. Гешев.

 

8. В габровския криптоговор беше разпространено прозвището Крадецът на велосипеди, което се обяснява по-нататък.

 

9. В най-мрачните години на диктатурата народът наричаше Диктатора и с името цар Тодор Първи. Името пряко се свързваше с династичните наклонности на семейството, особено след появата на дъщерята Людмила и на сина Владко по върховете на властта. Едва след 10 ноември тези знаци на криптоговора започнаха да се появяват в печата, срв.: "Дума" вече пое управлението и на партията, и на групата ѝ в парламента - вижте как, като скръцна със зъби, партийното войнство разбра, че е гласувало неправилно относно присъствието на парламентарната трибуна на Тодор Първи, и влезе в пътя" (Свободен народ, бр. 7, 1990, с. 2).

 

10. Сред "царските" имена на Диктаторa в криптоговора започна да се употребява и Цар Възродител. Името пряко се свързваше с поругаването на естественото "възродително движение" сред помаците с измисления от Диктатора през 1984 г. Възродителен процес. Възродителното движение на помаците започва твърде отдавна. Първите сведения

 

 

71

 

са за масово християнизиране на потурнаците от с. Галичник, които по време на най-мрачното османско владичество намериха сили да си възвърнат българщината в манастира "Свети Иван Бигор" през 1843 г. (вж. повече при С. Радев, Ранни спомени, С., 1969, с. 70-71, 292; Г. Трайчев, Книга за мияците, С., 1941, с. 44-46). Впоследствие, когато според Биографичния очерк Т. Живков се занимава усилено с революционна дейност през годините 1932—1944 г., в България възраждането на помаците и потурнаците е познато не под името "Възродителен процес", а като "възродително движение" (вж. повече при Хр. Вакарелски, За българите мохамедани, Славянски вести, бр. 50, 1940). Комунистическата власт ликвидира възродителното движение непосредствено след 1944 г. с разгрома на неговия център в лицето на организацията "Родина". Българските учени обаче продължиха да работят в тази насока, макар и без одобрението на властта. Така напр. с публикуването на моята статия "Историята на с. Фотиново по данни на местните имена" (Родопи, бр. 8, 1977 г.) имах ред неприятности затова, че изнесох факти за укрито под етнонима турци българско помашко население. Диктаторът разруши всичко, изградено от "Родина" и от българската наука. Въобрази си, че може да ръководи един толкова деликатен процес, като възвръщането на българщината, с помощта на червените барети и войнствуващите лектори на примитивния комунизъм. Така се появи в криптоговора и добавъчното име цар Възродител за Диктатор, чиито постижения бяха само тези: възродиха се поради недомислията му тенденциите за потурчването на българските помаци, което днес по същество е най-голямата болка на българския национален въпрос в политическите граници на страната.

 

11. През годините 1984-1989 г., по време на т. нар. от Диктатора и неговите приближени Възродителен процес, започна осезателно да се чувствува разрухата в държавата. Дълговете на България достигнаха печални рекорди. Така се появи и ново добавъчно име за Тодор Живков, именно Цар Разрушител. Името се образува по съществуващите вече в българския език модели като Цар Обединител за

 

 

72

 

Борис III и Цар Възродител за самия Диктатор. Така в края на XX в. Европа познава с две различни добавъчни имена двама съвсем различни по оценките за тях държавни ръководители - Хелмут Великолепни (X. Кол, канцлерът, обединил Германия, вж. в. "168 часа", бр. 19, 1990, с. 12-13), и цар Тодор Разрушител, разсипал прекрасната България.

 

12. Българинът, който много точно използува прозвищата като характеристични знаци за лицата, създаде и името Свети Тодор Правешки, срв. употребата, записана през 1986 г.: "Оплачи се, ако искаш, и на свети Тодор Правешки", която явно беше създадена по устойчивото съчетание в българския език Оплаквам се на арменския поп. Името Свети Тодор Правешки едва ли имаше връзка с действителния светец Тодор, патрон на Правешкия манастир. При всички положения носеше отношението на българския народ към повсеместната неправда, която се ширеше под крилото на Диктатора и неговите теоретически изградени недомислици в термините голяма и малка правда, станали известни на българите по същото време.

 

 

Б. Епитетите за Първия

 

Криптоговорните епитети имат противоположен знак на пропагандните, които вече бяха изброени. Всички те до един са натоварени с впечатляваща експресия. Подобно на прозвищата за Диктатора, също нямат уточнен произход. По същество са фолклорни образувания. Едва след 10 ноември някои от тях се появиха в периодичния печат.

 

1. Правешкият циганин: Името се роди от упорития слух за тъмното родословие на Живков, чиито корени водели към някакво циганско семейство (вж. § 10, 12, 14). В криптоговора обаче името изразяваше отношение, и то крайно неласкаво отношение на българите към техния Диктатор [15].

 

2. Правешки некадърник: не се нуждае от коментар.

 

3. Правешкият професор: този епитет се прикачи към името на Диктатора след шума около неговите "университетски лекции" в АОНСУ пред студенти и преподаватели.

 

 

73

 

Народът не се шегуваше с несъответствието между форма и съдържание при личността на Диктатора: лекции се четат от хабилитирани лица, а Диктаторът притежаваше недоказано тогава средно образование.

 

4. Правешкият юрист: името се появи след едни избори, когато в биографията на Диктатора безочливо се изписа: "образование юридическо".

 

5. Правешкият Диктатор: това беше всъщност най-употребяваното име, което се доразви с емоционалното определение след множеството предавания за българския Диктатор по радио "Свободна Европа".

 

6. Правешкият хитрец: често употребявано име като точен вариант на другото не по-малко често определение Селски хитрец, с които имена по езиков път бяха разчетени от народа неудачните хрумвания на Диктатора.

 

7. Правешкият Андрешко и по-често само Андрешко: името доби особено голяма популярност след ревизията за тълкуването на образа на Андрешко в творчеството на Елин Пелин, който социалистическият реализъм в критиката си представяше като типичен отруден в буржоазното общество класовоосъзнат селянин, борец срещу експлоататорската класа. Първата ревизия на това смехотворно тълкуване направи още преди 10. XI. 1989 г. литературният критик М. Неделчев, по-късно народен представител, който му даде действителното определение: "лумпенизиран български селянин". Така че точното значение на "типа Андрешко" с посредството на криптоговора беше въведено в прозвището на Диктатора Правешкия Андрешко. Прозвището като ономастичен знак точно се свързва с другите езикови факти в ономастичната биография, като напр. коментираното в това изследване сравнение: "ако беше много добре да се работи, и Бай Тошо щеше да работи"; определението "табладжията", за участието в групата с име "Румбата" и под. (вж. § 24, 25). Разчетено, прозвището с характер на епитет Правешкия Андрешко представя непотомствения селянин като действително "лумпенизиран" селянин, точно представен от Елин Пелин в разказа "Андрешко".

 

 

74

 

8. В един коментиран по-напред анекдот Диктаторът е представен с определението Правешко говедо, което бележи крайната, най-ниска точка на оценката в криптоговора, наситена с просторечна лексикална емоционалност. В просторечието говедо е "епитет" за изразяване на пренебрежително, презрително и оскърбително отношение към някого, за когото обикновено се смята, че е прост, див, недодялан, глупав (Речник на българския език, т. 3, С., 1981, с. 249). Читателят разбира, че и в случая с "правешкото говедо" народът като създател на криптоговора и криптоговорните определения за Диктатора не е прибавил нещо излишно в характеристиката на своя ръководител.

 

Макар авторският произход на посочените определения с компонент правешки да не е уточнен, то езиковите основания за възникване на имената са напълно ясни. Правец е нормално село със силна интелигенция. Живков обаче излезе на политическата сцена не като представител на тази правчанска интелигенция, а като полуинтелигент, който я компрометира. Така в определенията за Диктатора се появи елементът правешки вм. точното правчански. А причините за тази поява бяха в недообмислените речи на Диктатора, където той по повод и без повод не пропускаше да разкаже нещо за своето родно село. Така напр. по време на последното си посещение в Западна Германия той занимава тамошния политически елит с Правец по следния начин:

 

"Също така ме впечатлява това, че вие сте решили да дадете обеда не във ваш луксозен хубав ресторант, а в един ресторант, така да се каже, битов германски ресторант, ресторант на едно семейство, което отглежда лозя и ескплоатира това ресторантче. Така че, всичко това е много приятно, това е романтично и ми напомня едно време, как беше в моето родно село Правец, а сега вече е град, но много, много не се е променило, но е град, ха-ха-ха. И там има такива малки - сега вече ги откриха - рестбрантчета, и казват, че много се посещават. Аз не съм още ходил (смях)" (вж. при Вл. Рупов, С Тодор Живков във Федералната република, От. фронт, бр. 13376, 1990, с. 5).

 

В една от последните му речи пред обкръжението и дипломати

 

 

75

 

Диктаторът пак се връща към Правец, срв.:

 

"Вземам Правец като село. Ама ние като се от Правец свързваме така. От един баир като се обади, чува се от другия баир. Или излезе на чардака, викне, цялата махала знае какво е казал. Ако нещо стане, някое събитие стане в село през деня, даже ако някой е намигнал на некоя, вечерта или най-късно сутринта се научава. Ето селцето си живееш" (Демокрация, бр. 7, 1990, с. 3, вж. ст. Нашият народ ни верва).

 

 

В. Авторски определения за Диктатора

 

Преди 10 ноември всички те принадлежаха към лексикалния фонд на криптоговора. След 10. XI. 1989 г. голямо число от тях се появи в печата. Срещу аполозите на Диктатора като Никола Стефанов [16], К. Чакъров (пос. съч.), Г. Джагаров, Желязко Колев [17], които най-общо определяха Диктатора като "широко скроен човек", на българите станаха известни и други определения, чиито автори са не помалко известни от горепосочените писачи:

 

1. Първото определение, което отговаря на действителната същност на Диктатора, излезе в емигрантския печат. Петър Семерджиев го постави като надслов на книгата си "Нищожество в доспехи на Величие" (Париж, 1985). Определението е съвместно сътворено с големия български писател Георги Марков. Популяризацията му започна по радио "Свободна Европа", а след 10 ноември и чрез в. "Труд" (бр. 75, 76, 1990). Интересно е съвпадението с определението за Сталин, което в книгата на Ю. Борев "Сталиниада" също е с ранга на подзаглавие, срв. "Гений или нищожество!". За да държи в пълно подчинение огромната държава, Сталин е трябвало да бъде личност, разбира се, зла, престъпна, но крупна личност. Не може да се твърди, както правят някои съвременни авангардисти, че Сталин е бил глупав, тъп, нищожен и бездарен. Той е бил злодей, но гений на злодейството". Приведох този дълъг цитат от Ю. Борев (вж. и Дума, бр. 9, 1990, с. 5), защото характеристиките в него до голяма степен са валидни и за българския Диктатор. Т. Живков е бил "нищожество" само по отношение качествата на социалистическия български елит. По

 

 

76

 

отношение обаче на управляващата посредственост около себе си той беше това, което най-точно се представяше от специално създаденото за него традиционно българско сравнение, именно "правешкия Андрешко" (вж. по-напред).

 

В речниците думата нищожество се тълкува като 'съвършено незначителен човек'. Такава всъщност е и "човешката" характеристика на големия Диктатор в българската история. Ст. Богданов (вж. Фар, бр. 18, 1990, с. 10) препредава определението за него на бойния му другар Добри Джуров, срв.:

 

"Случайното бързо издигане (на Т. Живков - бел. Т. Б.) е всявало недоумение и в сегашните му "приятели" от ПБ. Добри Джуров например непосредствено след 9.IX. при една негова обиколка в Казанлък, при която била жена му Елена и щабната му връзка полковник Иван Койнов, седнали да обядват на едно платнище край реката, преди да влязат в града. И там Джуров казал гласно: "Кой и откъде докара тоя посредственик на това високо място?"... Когато полковникът срещнал сега наскоро Елена Джурова и я запитал кое е вярно, дали това, което са говорили с мъжа си на платнището пред Казанлък, или сегашното тяхно славословие за него, Елена му казала: "Ш-ш-ш, ще загазиш!".

 

Дали Джуров е определил Диктатора като "посредственик", или не - само генералът може да потвърди. Едно обаче е важно: в историята на България Диктаторът заема действително главното място сред управляващите посредственици (вж. значението на думата посредственик в българските тълковни речници: 'лице, което има малки, ограничени дарби и способности, дребнавец, бездарник').

 

3. В своите спомени, писани още по времето на диктатурата, Ст. Богданов, без да се страхува, определя Тодор Живков с експресивното новоизлюпилият се Първи, срв.: "Ние имаме много факти, които говорят за тъмната и неизяснена фигура на новоизлюпилия се първи секретар, който стана такъв благодарение на Георги Чанков, който неудачно го посочи и издигна като противовес на изложилия се вече Червенков" (пос. съч.). По-напред е цитат от Г. Чанков (вж. Осакатени поколения, Антени, бр. 36, 1990, с. 5) беше

 

 

77

 

вече обяснена "фалшификацията с "излюпването" на Първия от техническата служба първи секретар на ЦК.

 

4. Определенията провокатор, агент-провокатор преди 10. XI. 1989 г. упорито се употребяваха в криптоговора за характеристика на преддеветосептемврийската дейност на Диктатора. Употребяваха се в съвсем конкретно значение на 'лице, което върши предателска дейност на таен агент, проникнал в прогресивна среда, за да шпионира и подстрекава'. След 10 ноември определенията излязоха от криптоговора и попаднаха в някои мемоарни материали, срв.: В спомените си Ст. Богданов (От апокрифа до гласността) пише:

 

"Интересен случай за бригада 'Чавдар" разказва Вера, сестрата на Делчо Чолаков, партизанка от същия отряд. Когато веднъж довели и представили Т. Живков пред отряда, тя станала и гласно заявила пред всички: "Защо ни водите тоя провокатор тук?". Всички се втрещили, но загладили работата, а Вера до края на живота си била хулена и преследвана".

 

Ал. Александров публикува определението в добилата голяма популярност статия "Бил ли е Тодор Живков агент-провокатор?", цитирана на няколко места в тази работа. Динка Василева в статията "Съдбата на полицейските архиви" (Отеч. фронт, 13355, 1990, с. 3) отбелязва следния момент от разказа на Руси Христозов:

 

"С Райко Дамянов бяхме много близки. Веднъж той ме пита дали знам, че е имало съмнение, че Т. Живков е агент-провокатор. Казах му, че съм чувал, но не знам точно каква е работата. Тогава той ми разказа, че през есента на 34-та година става голям провал в Софийския окръжен комитет. Много хора са арестувани и осъдени, а Тодор Живков бил арестуван и освободен без никакви последствия. Райко Дамянов става секретар на комитета през 1935 г. Когато правят разбор за причините за провала, стигат до убеждението, че той е направен от Т. Живков, и решават да го изолират".

 

По темата "агент-провокатор" непубликувани са следните факти от моя архив: В спомена си "Достоен син на народа" (вж. Младост, наречена борба,с. 10) правчанинът В. Бозаров, после зам.-директор на Института по образованието

 

 

78

 

"Тодор Самодумов", споменава на стр. 10, 13 името на Димитър Пауновски като подуянски съквартирант на Бозаров и Т. Живков. В антиспомена на същия В. Бозаров, разказван в къщи и препредаден ми от неговата дъщеря Пенка Бозарова (зам.-редактор на сп. "Народна просвета"), името на Пауновски се споменава вече в друга светлина: когато В. Бозаров бил арестуван като редактор на в. "Младежка борба" в същата подуенска квартира на ул. "Петрохан" 17, му направило впечатление, че Пауновски нещо си "прибъбрил" с полицая. Вече арестуван, Бозаров попитал същия стражар: "А другия (т. е. Пауновски) защо не арестува?". Стражарят отговорил: "Той ми е винаги в ръцете". Впоследствие Бозаров бил сигурен, че Пауновски е бил един от провокаторите. Винаги е свързвал неговата дейност с Т. Живков. След 1944 г. Пауновски, вече директор на София-прес, останал изключително близък на Т. Живков. Той издаде и безбойните трудове на Диктатора. Жената на В. Бозаров (пак по разкази на П. Бозарова) е сестра на известния земеделски и работнически деец Лазар Станев. Тя била близка със семейство Гаврилови в Етрополе. Марийка Гаврилова вследствие на провокация била разстреляна от полицията заедно с още 16 души в Арабаконашкия проход. Впоследствие уж бил уточнен провокаторът. Тодорка Станева-Бозарова била обаче убедена по някакъв свой начин, че агент-провокаторът е Тодор Живков.

 

5. На друго място (По следите на съмнението, с. 4) Ал. Александров привежда определения, употребявани от други функционери на комунистическата партия. Тези определения не се нуждаят от тълкуване с помощта на българската лексикография, срв.:

 

"Видният профсъюзен и партиен деец по време на съпротивата др. Борис Благоев каза: "При организиране на ОК (на БКП - бел. Т. Б.) през октомври 1934 г. бях включен в неговия състав... Още на първото заседание на ОК се повдигна въпросът за Тодор Живков. На членовете на ОК им стана ясно, че той е съмнителна личност и няма място сред нас. Беше отстранен за сериозни съмнения и нечестност към партията... Те двамата (Димитър Ганев и Вълка Горанова - бел. Т. Б.) допуснаха врагът да

 

 

79

 

влезе отново в редовете на партията. Този порочен човек донесе големи беди на партията и на България".

 

6. Пак по свидетелство на Ал. Александров ("Бил ли е Тодор Живков агент-провокатор?"): "Непосредствено след 9. IX. тогавашния министър на вътрешните работи Антон Югов казва пред Руси Христозов и Денчо Знеполски за Тодор Живков: "Оня хитрец Тодор какво да го правим. Откакто взехме властта, той все се рови в полицейските архиви"... Определението на Югов напълно съвпада с определенията Правешки хитрец, Правешкия Андрешко, с които Диктаторът беше познат по-късно в криптоговора.

 

7. В свои публицистични статии известният в наше време професор по етика Иван Славов построява някои определения, които по същество са точно отражение на определенията в криптоговора, срв.: "Какво струваше на нашата обрулена страна (политическата просвета и идеологическата обработка - бел. Т. Б.)... Само многотомните опуси на правешкия енциклопедист закопаха в идеологическото тресавище милиони грешни пари" (Бездната. - в. "Подкрепа", бр. 14, 1990, с. 16). Както се вижда, определението е семантичен синоним на посоченото по-напред в криптоговора правешки професор и точно отразява несъответствието между пропагандния и действителния Т. Живков. В друга статия - "Фалшификати" (Поглед, бр. 24, 1990, с. 12), пише: "След процеса срещу Трайчо Костов и разгрома на вражеската опозиция на повърхността на мътилката изплува един правешки гмуркач. И ето го до вожда и учителя на българския народ (Георги Димитров - бел. Т. Б.)". Определението гмуркач е авторска употреба по действителното значение на гмуркач 'вид патица, която след гмуркане се появява на неочаквано за зрителя място'. То синонимно се свързва с израза "новоизлюпилия се Първи" при Ст. Богданов.

 

8. На 27. IX. 1990 г. в 7.50 ч. Радио София представи читателски мнения за книгата на К. Чакъров "Вторият етаж", коментирана вече в тази работа. В едно от тях авторът ѝ се определяше като "възпитаник на правешкия господин". По

 

 

80

 

същество формата правешки господин е едно прецизирано езиково табу, с което изискано се избягва името на Т. Живков. Чрез построяването на определението правешки господин за човек, който досега е бил всичко друго, но не и господин, се въвежда маркираното от новоговора господин. А то във времето на цензурирания език на диктатурата се използуваше единствено за идеологическия противник, селянина, на когото трябваше да се вземе земята, и за "врага с партиен билет".

 

9. От друго читателско (слушателско) мнение в същото радиопредаване успях да запиша "Книгата предизвиква смесени чувства. На места изпъква определена симпатия към Т. Живков... Т. Живков е един престъпник". В случая определението престъпник също не се нуждае от коментар. Има се предвид изобщо престъплението на Диктатора към българския народ.

 

10. В предаването "Всяка неделя" от 28.I.1990 г. Диктаторът беше определен с репликата: "Тодор Живков беше необразован човек. Не разбираше нищо.". Това определение гротескно застана срещу широко разгласяваната преди 10. XI. 1989 г. мистификация, в която Т. Живков беше представян като автор на дълга редица многотомници, като творец на идеи и концепции, като теоретик на научния комунизъм.

 

11. По времето на първите следдесетоноемврийски митинги се появи карикатура, изобразяваща Т. Живков като затворник с номер № 1. Така се роди определението Затворник № 1 (на България) като антитеза на Комунист с партийна книжка № 1, шумно пропагандирана от подчинените на Диктатора средства за масова информация.

 

12. След време в. "Демокрация" (бр. 157, 1990, с. 4) в едно описание на Военномедицинската академия съобщава: "До преди повече от месец на 13-я етаж на тази сграда се намираше виновникът № 1 за бедите на България. Това се превърна в център на обществения интерес." Определението е евфемистичен вариант на затворник № 1.

 

 

81

 

13. В рецензията на Г. Друмев за книгата на К. Чакъров в определението за Диктатора, върху което е построено заглавието, срв. 'Тодор Живков - дисидент" е въведена отрицателната оценка към творбата, срв.: "Досега някои само подозираха това, други не смееха и да си го помислят, но ето, че истината излезе наяве: дисидент № 1 на България всъщност е бил самият другар Тодор Живков" (Стършел, бр. 2328, 1990, с. 3). В този случай думата дисидент е определена в пряко противоположното си значение. Тази фигура в лексикологията се нарича енантиосемия, т. е. натоварване на думата с противоположно значение.

 

14. Срещу натрапчиво втълпяваното на българския народ мнение, че Т. Живков е ръководител на някакво деветосептемврийско въстание в София, Ив. Герасимов (вж. Приносът. Тодор Живков и антифашистката борба. - В. новини, бр. 17, 1990, с. 2) изнася записани преди време малко известни определения за Диктатора на известния комунистически функционер Д. Терпешев, сред които се чете и следното: "Този човек тогава почти никой от големите партийни функционери не познаваше. Доколкото зная; беше някакво куриерче към градския комитет на партията. Живееше си легално..." Както се вижда, чрез умалителната форма на куриер: куриерче Добри Терпешев е предал негативното си отношение към Т. Живков и неговото действително място в нелегалната организационна мрежа на БКП преди 1944 г.

 

15. След 10. XI. 1990 г. стана известна страстта на Т. Живков към таблата. Сред народа се заговори, че като "Затворник № 1" във Военната болница той прекарвал времето си в игра на табла с болничния и затворническия персонал. Незабавно се заговори за табладжията. В историята на България съществува аналогичен на описания случай с друг "детрониран" български държавник. Симеон Радев в "Строителите на съвременна България (1990, с. 220) описва затворничеството на Гаврил Кръстевич, генерал-губернатора на Източна Румелия. - "Дядо Кръстевич - каза той (Чардофон Велики - бел. Т. Б.), - аз мисля, че вие като стари хора, за да не се сакълдисвате, ще му ударите едни табли.

 

 

82

 

Аз ще ви намеря и табли, и човек, който да ги играе. Таблите бидоха скоро донесени и подир няколко часа от пристигането си (в Голямо Конаре - бел. Т. Б.) жертвата на една революция, пашата, ограбен от своята власт, хвърляше с трескава ръка заровете, следящ с щастлив трепет техния каприз, той печелеше..."

 

Оказа се, че определението табладжията в биографията на Т. Живков е езиков реанимант. В лексикологията реаниманти се наричат тези възстановени думи, които са били в миналото употребявани, впоследствие забравени или табуизирани от властта. Биографите изнесоха достатъчно факти за живота на определението табладжия в преддеветосептемврийската биография на Диктатора. Първото съобщение за "табладжията" се появи в един надслов на статия от Мариана Екимова, срв.: "Музеят на табладжията" (Демокрация, бр. 41, 1990, с. 3). В статията се разкрива дейността на Т. Живков в Говедарци, където съпругата му д-р Мара Малеева е лекарка.

 

"Докато тя изпълнявала лекарския си дълг - пише М. Екимова - той убивал времето я на табла, я с политиканствуване, я с артистична дейност. Така поне разправят старите хора, а аз много съм ги слушал през последните двайсетина години, защото често ходя тъдява. По-рано за "табладжията" приказваха само най-старите..., но напоследък чувам и по-младите, макар и още под сурдинка, че не ги е пуснал страха - ако не от друго, то от кмета".

 

Страстта към таблата е регистрирана и по време на пребиваването в с. Дъскот, Павликенско, където Т. Живков, незаангажиран с труд, също живеел покрай лекарската практика на съпругата си. Ст. Богданов (От апокрифа до гласността) е записал твърдението на д-р Симеонов, кум на Живкови, според което "Тодор е играл с младежите табла около болницата и по кафенетата, но никога не се е занимавал с партийни въпроси, когато е посещавал д-р Малеева".

 

Определението табладжия в неписаната биография на Диктатора е създадено, за да отрази отношението на българите (най-вече чрез наставката от турски произход -джия) към назовавания с него обект. Отношението е антонимично срещу пропагандното "партиен функционер" за

 

 

83

 

годините 1932-1944. В езика ни определението табладжия винаги се е свързвало и с нюанса 'човек, който си губи времето в игра на табла'; михлюзин.

 

16. Българският народ знаеше от Биографичния очерк (с. 404), че през годините 1936-1937 Т. Живков отбива военната си служба. Биографът Й. Йотов е отбягнал определението за вида на военната служба, която съвсем точно е указана в автобиографията на Диктатора (вж. Т. Живков, Избр. съч., т. XXIV, с. 505), срв.: "През 1936 г. и първите месеци на 1937 г. бях трудовак". Отбягването не е случайно. Определението трудовак в българския език се свързва с устойчивата конструкция трудова повинност, която по времето на Диктатора, а и още от времето на Ал. Стамболийски, който я въвежда, назовава вид служба за лица с доказани преди всичко криминални деяния и нерядко за лица с политически детерминиран произход, който не се нрави на управляващите. И така: произходът на Т. Живков не е политически определен. Баща му и дядо му са били безпартийни. Темата "трудовак" в биографията на Диктатора се раздуха в печата през 1990 г. П. Ковачев в статията 'Трудовакът от Шеста рота" (Поглед, бр. 9, 1990, с. 3) разсъждава: "А защо въобще не е обичал да се говори за войнишката му служба? Само защото е бил трудовак, а това не е било престижен факт от биографията на един "изтъкнат деец на международното комунистическо движение, бележит държавник, верен интернационалист и творчески марксист-ленинец?" Но нали в ония години в трудова повинност са служили неблагонадеждните за тогавашните власти младежи - ремсисти и комунисти?

 

Темата "трудовак" в биографията на Т. Живков занимава и Ангел Николов в статията "Суета или умишлена лъжа?" (Веч. новини, бр. 22, 1990, с. 2).

 

"Според слухове (но достоверни) - пише той - Тодор Живков е отбил военната си служба като трудовак, по-точно като писар в някакъв щаб на трудови войски. Това на пръв поглед наистина не звучеше достатъчно авторитетно за една толкова забележителна личност, а в действителност през същия период хиляди комунисти и ремсисти служат поради "неблагонадеждност"

 

 

84

 

като трудоваци. Странното в случая е, че докато никой от тях не крие този факт в биографията си и напротив - с право го изтъква, защото то е доказателство за революционна дейност, Тодор Живков прави точно обратното. Възниква въпросът: в такъв случай тайната около военната му служба (място, време, "революционна дейност", за каквато се намеква в очерка) - дали се дължи само на суетност?"

 

Определението трудовак се намесва и в спомените на Ст. Богданов (От апокрифа до гласността) срв.:

 

"През 1941 г., когато партията вече води въоръжена борба, Тодор Живков е писар в 9-та трудова дружина в с. Стрезимировци, Трънско при ротен командир поручик Марков. Трудоваците били повечето цигани и няколко англофили. Този факт Живков ми потвърди чрез Милко Балев и искаше да покани своя сътрудовак от Женева (Любен Басмаджиев - бел. Т. Б.), но последният отказал тая почест..."

 

Как по данни на езика езиковедът може да реши загадката "трудовак" в биографията на Т. Живков?. Тълковният речник не дава необходимата информация с подправената дефиниция на трудовак, срв.: 1. "Войник, който служи в трудовите войски"; 2. "Рядко. Лице, което отбива трудова повинност". Войникът служи като трудовак винаги по някаква "вина" - било на конкретното лице, което отбива военната служба, или на неговите родители. Затова се е наричала и "трудова по-винност". Оказва се, че Т. Живков не е взет нарочно трудовак заради някаква вина на своите родители. Не е бил трудовак и заради революционната си дейност, защото тогава той нямаше да пропусне да изтъкне това обстоятелство в автобиографията си. Остава хипотезата, че той е взет в трудовите войски през 1935 г., а не както пише - през 1936 г. (вж. П. Ковачев. Трудовакът от Шеста рота) по някаква друга "вина". Тази "вина" при отстраняването на другите две възможности (провинения на родителите и собствена политическа дейност) остава да бъде криминална проявеност.

 

В подкрепа на тази хипотеза до днес в печата не се е появявало нито едно съобщение. В криптоговора обаче, особено в Габрово, е известно подигравателното определение крадецът на велосипеди, отбелязано по-горе. Разпространено

 

 

85

 

е следното обяснение на това определение: в някакъв вестник (записал съм вариант за в. "Утро") имало съобщение на полицията, което гласяло: "Съобщаваме на софийските граждани, че е заловен крадецът на велосипеди Тодор Христов Живков от с. Правец. Криптоговорът поднася този неочакван факт. Библиографски не успях да се справя с в. "Утро". Предполагам, че бъдещите историци и биографи на Диктатора ще го проверят.

 

 

§ 25. ПСЕВДОНИМИТЕ И ПРОЗВИЩАТА НА ТОДОР ЖИВКОВ ДО 1944 г.

 

1. В последно време (след 10.XI.1989 г.) много се говори за първия известен псевдоним на Т. Живков (от 1941), записан в лична карта като Иван Димитров Томов. Д. Методиев, в "Син на своето време"(с. 58), публикува картата с надслов "фалшива лична карта". Ал. Александров ("Бил ли е Тодор Живков агент-провокатор?") осветлява въпроса с личната карта по следния начин:

 

"Мнозина твърдят, че Живков не е взел почти никакво участие в съпротивата преди 9. IX., че няма помен от такава дейност в партийните архиви. Но в замяна на това съществуват фалшиви лични документи на името на Иван Томов, издадени уж от партията, както се опитваха да докажат някои хора от обкръжението на Живков. Другарят Георги Чанков, който тогава е крупна фигура в нашето революционно движение, твърди: "Откритите листове с емблема и печат от Министерството на войната се появиха едва през август 1944 г., когато Добри Терпешев ходи при Багрянов и последният му даде непопълнени бланки, които ние от НОВА раздадохме на партизанските командири. Фалшивата лична карта на Живков от 1941 г. не е дело на партията". Александров допуска, че картата е издадена от службите на Никола Гешев. По-нататък съобщава сведенията, взети от помощника на Гешев Александър Санков, който описал "агент-провокатора" на Гешев като "млад селянин" на работа в държавната печатница с "име Томов".

 

"Изненадах се - продължава Александров - по-късно, когато научих, че Живков действително е имал

 

 

86

 

лична карта под това име, издадена вероятно от полицията".

 

По този въпрос Ст. Богданов (От апокрифа до гласността) пише:

 

"Не мога да обясня за себе си и произхода, и целта на фалшивата карта, която уж Т. Живков имал за сътрудничество на военното разузнаване. Като дългогодишен инструктор на ЦК на БКП и познаващ кадрите почти в цялата страна, аз никога не съм срещал името на Т. Живков между изтъкнатите наши активисти. Никола Павлов и неговата жена Пъша също имаха такова впечатление..."

 

Върху фалшивата лична карта спира своето внимание и последният биограф на Диктатора - К. Чакъров (Вторият етаж, с. 38) срв.:

 

"По страниците на вестниците се появиха факсимилета от неговия открит лист с фалшиво име Иван Димитров Томов, издаден от Министерството на войната, за свободно придвижване из цялата страна. Някои са особено подозрителни към факта, че откритият лист е издаден на 14 април 1941 г., т. е. няколко месеца преди решението на комунистическата партия за започване на въоръжена борба. Следователно, твърдят, че партийното ръководство няма нищо общо с този документ".

 

Вижда се, че и Чакъров не прибавя нищо ново към темата за псевдонимите като езиков знак. Засега името Иван Димитров Томов като псевдоним и есктралингвистичната информация около него са напълно неразгадаеми в ономастичен план, т.е. от тях не може да се изведе никаква допълнителна информация за биографията на Диктатора.

 

2. Янко е неговото нелегално име. За него обаче също няма никакви допълнителни данни. Сякаш е произлязло от нищото. А такива псевдоними не съществуват.

 

3. Същото, за съжаление, трябва да се каже и за другия псевдоним - Марко, с който е преподписан псевдонимът Янко в писмо до щаба на Първа въстаническа оперативна зона (вж. Син на своето време, с. 58); ЦПА 78, оп. 1, а. е. 6-Б.). Това са трите имена - Иван Томов, Янко и Марко, които само се маркират от ономастичното изследване за биографията на Диктатора, но по същество остават неразчетени за бъдещите биографи.

 

 

87

 

 

§ 26. ДИКТАТОРЪТ ВЪВ ФРАЗЕОЛОГИЧНОТО ПРОСТРАНСТВО НА БЪАГАРСКИЯ ЕЗИК

 

За диктаторите във всеки национално определен новоговор има неочаквани сравнения, които след "детронирането" при всички положения ги представят в комична светлина. Така беше със Сталин като "баща на народите", "приятел на всички работници по света" или, по думите на Бухарин - "Чингис хан, който е прочел Маркс" (Ю. Борев, пос. съч.), така беше с Тито като "баща на югославските народи", с Чаушеску като "прекрасен принц", "Пророк", "Символ", "Син на слънцето" и под., така е и днес със сравненията за иракския диктатор Садам Хюсеин, представян като "съвременния Сала ал Дин", у нас известен повече като Аладин от приказката за вълшебната ламба (вж. повече при Енчо Господинов, "Садам Хюсеин. Мечът, надеждата или кошмарът на арабите", Поглед, бр. 39, 1990, с. 6)

 

Имената-сравнения за Т. Живков като добавъчни имена вече бяха разгледани. Тук се анализират някои устойчиви структури, които се появиха в криптоговора като съответна реакция на нереалните сравнения за Диктатора в новоговора.

 

1. В криптоговора на с. Правец от 1945 г. до днес се употребява устойчивото сравнение за избягване на името на Диктатора "Махни го тоя Замфиркьо!". Сравнението е създадено по името-прозвище на неговия дядо Тодор Замфиркьо и на баща му Христо Замфиркьо, с което се показва пренебрежителното отношение на правчани към рода Замфиркьовци изобщо. Буквалното значение на сравнението е: "Махнете този член на рода Замфиркьовци", а конкретното в днешния новоговор е "махнете този човек, който е изцяло като дядо си пъдарина и глашатая Замфиркьо".

 

2. В криптоговора постоянно се употребяваше сравнението: "Ако работата беше много хубаво нещо и Бай Тошо (и Тошо; дядо Тошо; и Тодор Живков) щеше да работи!". Има се предвид физическият труд. Не успях да открия аналог, по който е създадена устойчивата конструкция. Разчетена

 

 

88

 

обаче, тя пряко се свързва с останалите езикови факти, които представят Т. Живков като чужд на физическия труд човек, срв. анализираните тук единици: правешкия Андрешко, правешкия хитрец, селския хитрец, табладжията и др.

 

В последните години на диктатурата сред народа се заговори за богатството на Диктатора ту в милиони, ту в милиарди долари, за замъци в Швейцария, имоти в Испания, както и за прахосничеството на неговия син. Първото до днес не се доказа, второто обаче се потвърди. В резултат на тези слухове се създадоха сравненията: Да не съм Тодор Живков, та... (напр. постоянно да давам пари на децата); Тодор Живков да не ми е баща, та... (напр. да ходя всяка вечер на ресторант)". Тези изрази се определят в езикознанието като фразеологизирани конструкции (вж. трудовете на проф. К. Ничева).

 

В процес на утвърждаване са и сравненията живковска дебелащина, живковска простащина.

 

Дълго време към заплатите на българите се прибавяха едни "5 лева", които народът, не зная по какви причини, беше нарекъл "Петте лева на (от) Тодор Живков". Записал съм употреби като следните: "През 1974 г. вземах заплата 80 лева, с 5-те лева на Тодор Живков - 85 лева."; "С петте лева на Тодор Живков си купувах книги".

 

Сравнения с "а ла" се създават в езика за уподобяване на някаква прилика. Така се създадоха устойчиви конструкции като: с мустаци а ла Югов (вж. Бекяров, пос. съч., с. 96), мустаци а ла Сталин, прическа а ла Хитлер, походка а ла Чаплин и др. под. Няколко особености в личността на Т. Живков станаха причина за създаването на сравнението а ла Живков в следните случаи: когато някой притежаваше твърде голо теме, но го маскираше зад дълга коса, уж сресана на път, за него започна да се казва, че "притежава прическа а ла Живков". Същото сравнение се използуваше и за лица, които допускаха лапсусите на Диктатора, срв.: "говори малко а ла Живков".

 

От средата на 70-те години сред българите се появи естествен стремеж да се намали употребата на захар. Около пиенето на кафе с една лъжичка захар или изобщо без захар се създадоха сравненията: "Кафето с една лъжичка

 

 

89

 

захар, моля. Като на Тодор Живков. Нещо да кажеш!"; "Кафето си пия като Тодор Живков" (което означаваше - с 1 лъжичка захар); "Как да ти направя кафето? - Като на Тодор Живков" (т. е. пак с една лъжичка захар). В една голяма циганска махала на Пловдив - Столипиново, няколко цигани обявяваха пред автора, че пият чая си с "лемон" - като Тодор Живков.

 

 

§ 27. БЪЛГАРСКАТА ЛЕКСИКА, СВЪРЗАНА ИЛИ ПРОИЗВЕДЕНА ОТ ИМЕНАТА НА ДИКТАТОРА

 

Няма диктатор в света, от чието име в съответните национални езици да не е произведена ономастична и неономастична лексика. Самото съществуване на двата типа лексика в националните езици е езиковото отражение на реалното съществуване и реалната дейност на съответния диктатор като историческа личност. Така напр. по името на известните диктатори Ленин, Сталин, Тито, Червенков и др. се създадоха названия на улици, заводи, градове, нови думи и пр. с български еквиваленти като Ленинград, Ленинакан (завод, улица, булевард, площад), Ленин, ленински, ленинец, Ленинов, (лично име) Ленин; Сталинград, Сталин (град, днес отново Варна), Сталин (връх, днес Мусала), Сталин (лично име, днес често Стайко), сталински, сталинци, Сталинен, Сталинов, титовец, титовски, Титов и под.

 

"Живковият" фонд в съвременната българска лексика е доста голям. Големият брой имена точно отговаря на дългото време (35 г.), в което Диктаторът ангажираше към себе си българския новоговор и българския криптоговор. Неутрална по същество единица в този период остана само двусъставното собствено име на Диктатора Тодор Живков.

 

 

I. Ономастична лексика в българския език, свързана словообразувателно с имената на Диктатора

 

1. Диктаторът живееше в Банкя. Пътят от Бояна до Банкя се охраняваше плътно и се затваряше с часове, за да се изчака минаването на Т. Живков. Така в криптоговора този път се нарече Живковият път.

 

 

90

 

2. Първоначално отбивката на Живковия път от Горнобанския път минаваше през филиповци. Филиповските цигани обаче започнали да пресрещат вожда: веднъж оставили на пътя празен куфар, за да изпитат сапьорските познания на охраната, втори път препречили пътя му с дълга сватба, трети път отказвали да се скрият при преминаването на кортежа и пр. Тогава, обясняват филиповци, специално прокараха нов път от Суходолския язовир през Манилов дол за Банкя. Този път в криптоговора беше наречен Царският път.

 

3. През 1976 r. Т. Живков присъствува на тържествата в Батак... На негово име беше наречена една новооткрита градска чешма - Тодор-Живковата чешма.

 

4. В центъра на Правец беше направен опит да се пренесе съветската практика за построяване на бюст-паметници на живи герои на държавата. Така беше построен не бюст-паметник, а Паметник на героя на България Тодор Живков. В новоговора този обект се наричаше само Паметника на Тодор Живков. Това беше първият паметник в България на жив човек - първият, вероятно и последният такъв паметник, изработен от скулптора В. Минеков.

 

В криптоговора Паметникът на Тодор Живков имаше обаче друго име. Народът и особено правчани го наричаха: "Как сте?" Името идвало от това, че познатата вдигната ръка на Диктатора приветствувала с: "Как сте?" пияниците, които излизали от ресторанта "Шатрата".

 

За този паметник сега не се знае нищо: разказаха ми - обаче, че когато бил демонтиран от УБО, правчани и гостите присъствували на комична сценка: въжето на крана повдигнало паметника, захванат с примка за врата на скулптурата, изобразяваща Диктатора. Разказваха и един виц: съветски туристи посетили повторно Правец след демонтирането на паметника, задавали неудобните въпроси: "Тук нали имаше паметник на другаря Живков? - Не, никога не е имало! - уверявали гостите убедените в словата си екскурзоводи."

 

Къде е днес това произведение на изкуството - трудно може да се каже. Правчани са убедени, че паметникът е

 

 

91

 

скрит в някакъв склад, който се намира в Софийския квартал Илиенци или някъде наблизо.

 

5. Музеят на Тодор Живков. С това име са познати три обекта. Първият с успоредно име Къща-музей на Тодор Живков е в Правец. В енциклопедия "България" (с. 398) къщата е обявена за "архитектурен и етнографски паметник". С "детронирането" на Диктатора престана да работи. В музей беше превърната родната му къща, построена от дядо му Тодор Замфиркьо.

 

Музей на Тодор Жибков има и в с. Говедарци, Самоковско. Построен е по повод на някакво идване на Т. Живков в селото в двора на същата къща, където била квартирата на д-р Мара Малеева. Ето и неговото описание от М. Екимова (Музеят на табладжията): "Двуетажна постройка, отвън с мраморен под и дървена облицовка отвътре. И с лъчисто отопление в пода - единствено в района. Със скъпо японско видео на горния етаж за една единствена касета, която се поставяла при посещението на делегации..."

 

Третият обект с име Музей на Тодор Живков се намира в с. Лесичово, Пазарджишко, където младият Живков, наричан тук Тошката, е прекарал 40-50 дни като гост на съпругата си. Ето и историята на това име в българската топонимия, описано от В. Христова (Дребна история):

 

"На времето Димитър Желев (после посланик на НРБ в Лондон) решил, че бащиното му село (Лесичово - бел. Т. Б.) може да се прочуе с още нещо - защо да изостава от Говедарци например, където има музей на Мара Малеева и Тодор Живков. И се заел с помощта на Стоянка Кръстенова от потеклото на Баненкини в качеството и на секретар на ОК на БКП - Пазарджик, да открие подобен музей в Лесичово като придатък към другия - революционния музей. Отчуждена за доста пари (около 12 000 лв.) била частта от къщата в центъра на селото, където е живяла Мара Малеева... Долу, в дюкяна, имало изложени фотоси, картини, табла. И онази стара вестникарска бележка за хан Татар. Горе, в двете стаички, била типична подредба от 1939 г.... Сега къщата в центъра на Лесичово има табелка: "Клуб на ОФ".

 

 

92

 

Музейната сбирка е изчезнала веднага след десети ноември. Като че никога не е имало..." (подч. мое - Т.Б.)

 

6. Преди няколко години Българската телевизия излъчи френския сериал "Шато Валон" (по името на измислен френски град Шато Валон с етимология 'замъкът Валон'). Веднага в криптоговора по пътя на лексикалната деформация се появи Тошò Валòн като анекдотично име на Правец, образувано от контаминацията на Шато с Тошо.

 

7. Комунистическата върхушка в Правец от името на цялото гражданство в знак на признателност към Маруца Живковска затова, че е родила и отгледала такъв достоен "син на своя народ, на своето време" постави името ѝ на една от главните улици в градеца. Така в историята на правешката топонимия ще остане улица "Маруца Живкова" независимо от това, че името ѝ вече е "Васил Левски".

 

8. Целодневната детска градина в Правец също се наричаше "Маруца Живкова". Сега носи простичкото име ЦДГ "Здравец".

 

9. Подобна съдба има и един от големите софийски булеварди, свързващ кварталите "Младост" I, II, III, IV, Бистрица и Железница чрез булевард "Ленин" (днес "Цариградско шосе") с центъра на столицата, който носеше името на дъщерята на Диктатора Людмила Живкова.

 

10. Най-голямата обществена сграда у нас също беше именувана временно Народен дворец на културата "Людмила Живкова". Сега е само Национален дворец на културата.

 

11. Името на Людмила Живкова засега стои и в именната конструкция Фондация "Людмила Живкова".

 

12. Друг известен обект в София, свързан с името на Людмила Живкова е Гробът на Людмила (Живкова), охраняван по време на Диктатора от специални постове. Намира се в Централните софийски гробища.

 

13. Самият аз останах удивен, когато открих в Енциклопедия "България", в статията за Правец (с. 389), че правчанското "Предприятие за местна промишленост и услуги"

 

 

93

 

се нарича "Христо Живков". Не съм очаквал такова нахалство: да сложиш името на един посредствен селянин, който не е могъл да стане и работник, като патронно на важно предприятие. И то само за това, че е бил баща на съвременния Диктатор.

 

14. Споменатият в т. 5 Музей на Тодор Живков, известен вече и като Музеят на табладжията след публикуването на едноименната статия на М. Екимова, носи и името "Мемориал Мара Малеева Живкова".

 

15. Една от софийските болници също носеше името Болница "д-р Мара Малеева-Живкова". В Говедарци има и мемориал "Д-р Мара Малеева Живкова".

 

16. Живковското, така се нарича една махала (колибак) от няколко къщи на югозапад от Правец, откъдето води потеклото си родът на Живковски. В Правец така се именуват фамилните колибаци, срв. Бозарското, Дуковското и под. Името е по родовото име на фамилията, разгледано в § 22.

 

17. Живковци е друг правчански вариант на името Живковското. Образувано е изцяло от родовото име Живковци на фамилията, също разгледано в § 22.

 

18. Родното място на Диктатора, с. Правец, след като стана град с нищожно малко население, в криптоговора започна да се нарича Царското село. Името беше произведено по аналогия с руското Царское село край Санкт Петербург (Ленинград), свързано с Петър I. Българското образувание Царско село беше и в пряка връзка с криптоговорното определение за Диктатора Цар Тодор Първи.

 

След 10 ноември добавъчното криптоговорно име на Правец се появи и в печата, срв.: "Разправя ни една гражданка на Правец, че уж жителите на "царското село" сами, без чужда помощ са разкрасили родното си село и са го превърнали в рай небесен" (Стършел 2296, 1990, с. 3).

 

19. В авторската реч се появи и добавъчното име Град на слънцето (Стършел, 1. XII. 1990 г., вж. "Репортаж от града на слънцето"). Като метафора е в пряка връзка с невижданото

 

 

94

 

за малките български селца строителство и благоустройство в Правец (вж. повече при Асен Божанов, Личният помен с държавна пита, Стършел, бр. 2296, 1990, с. 3).

 

20. Тодор Живков постоянно издигаше свои приближени от родния си край - Ботевградско. След появата на последния му ботевградски приближен - Петко Данчев, стигнал до Министерския съвет и до Политбюро [18], в криптоговора се появи и нова единица за назоваване на географска област, именно Правешко в значение на 'Ботевградско'. След 10 ноември употребата се регистрира и в писмен вид, срв.:

 

"Домораслите ни роботаджии и компютърните асове от Правешко години наред доставяха некачествените си железарии в рамките на съгласуваните доставки в СИВ, докато източните немци се чудеха как, без да ни обидят, да ни накарат да доставяме и нещо по-свястно" (168 часа, бр. 24, 1990, с. 2).

 

Името се образува не от основа (село) Правец (като в правешко землище, Правешка Лъкавица), а от определенията на Диктатора като Правешки Свети Тодор, Правешкия Диктатор, Правешкия професор и под., разгледани по-напред. Точният синоним на криптоговорното географско име Правешко е 'Тодор-Живковско'.

 

21. Живково време. С това знаменателно име през втората половина на 1994 г., когато икономическата криза опразни напълно магазините на България, започна да се говори за Живковото време като име епоха, в която "нямането" нямаше такива размери, срв. употребите, записани от разговорната реч: "В Живково време беше по-добре", "По Живково време поне имаше сирене и бензин". Името е образувано аналогично на такива известни употреби като Царско време, Сталиново време, Хрушчово време, и под., срв. употребата на последната конструкция: "Романсите си [Михаил Звездински] пише от Хрушчово време насам и оттогава естрадата за тях е "Вход забранен" (168 часа, бр. 24, 1990, с. 13). Диктаторът Т. Живков е епоха в българската история. Така със свои средства го отрази и езикът.

 

22. Живковски режим. Името навлезе трайно в криптоговора по време на Диктатурата. Аналогично е на именните

 

 

95

 

конструкции Стамболов режим, Сталински режим, Титовски режим и под. Като термин ще остане в българския език и българската лескикография за отбелязване на един от най-мрачните периоди от българската история, наричан още в криптоговора със "сянката на мрака", а в новоговора със "застой" "застойно време".

 

23. Диктатурата. Името не се свързва с известното диктатура на пролетариата, а е производно от добавъчното име на Т. Живков - Диктатора. Синоними: Живково време, Живковски режим, "В сянката на мрака", Застоя, Застойно време.

 

24. След 10. XI. 1989 г. в езика се появи съчетанието с временно значение "при Живков", срв. и по данни на печата: "В бр. 26 и 27 на независимия в. "Ден" осъденият още при Живков за злоупотреби зам.-министьр Георги Вутев разказва за нечистоплътните игри във висшия ешелон на властта" (Демокрация, бр. 183, 1990, с. 4).

 

 

II. Неономастична лексика в българския език, свързана словообразувателно с имената на Диктатора и определенията за него

 

1. Живковски. В новоговора се появи само една употреба при Д. Методиев (в "Син на своето време", с. 30), срв.: "Тази принципна класовопартийна, марксистко-ленинска линия, съчетана с "живковска" грижа да се помага на другарите, допуснали грешки, да се върнат във верния път и да останат в строя, съхрани единството на партията и доверието на трудещите се в нея, не допусна политически и социално-икономически сътресения". По това датиране първата употреба на прилагателното живковски е от 1981 г., когато беше издадена посочената по-горе книга. Думата не е регистрирана в лексикалните картотеки на Института за български език, въз основа на които се подготвят академичните тълковни речници на българския език. Прилагателното живковски е производно направо от името Живков, но има семантика 'който е свързан с Тодор Живков, Диктатора на България'.

 

 

96

 

2. От криптоговора в нормалната разговорна реч навлезе и прилагателното Живков 'който е на, принадлежи на Тодор Живков, Диктатора на България...', срв. употребите: "Живковите царедворци - дела и деяния" (в. Демокрация, бр. 183, 1990, с. 4).

 

3. Думата Живковизъм се появи като аналог на сталинизъм, титовизъм, брежневизъм, горбачовизъм, срв. в употребите: "В документите (на конгреса на БКП) няма да срещнете нищо, което да свържете с живковизма (Дума, бр. 178, 1990, с. 4). Думата се създаде като термин в криптоговора. От криптоговора премина в публицистичната реч на радио "Свободна Европа". След 10 ноември навлезе и в партийния език на БКП / БСП. Комунистическият, след това социалистически лидер и президент на България Петър Младенов се опита в едно интервю пред испанския вестник "Ла Вангуардия" да дефинира думата (срв. по коментар на 'Труд", бр. 67, 1990, с. 4): "По-нататък разказва за образованието си, за постепенното узряване на идеята, че трябва да бъде премахнат "живковизмът като вариант на сталинизма". П. Младенов само донякъде е доловил точния път към дефинирането на неологизма живковизъм. Действително, като вид сталинизъм, живковизмът трябва да се определи с българските характеристики на това явление в политическия и обществен живот на страната ни. За съжаление обаче и в последните по време трудове на руската лексикография (вж. Новые слова и значения. Словарь-справочник, М., 1973; Новые слова и значения. Словарь-справочник по материаллам пресы и литературы 70-ых годов, М., 1984; Советский енциклопедический словарь, М. 1980) няма дефиниция на сталинизма като форма на фашизма. По тази причина тук се предлага дефиниция, съобразена с дефиницията на фашизма при Ж. Желев (Фашизмът, С., 1990, с. 33-39), защото по същество сталинизмът е комунистически вариант на фашизма. Като най-добра се приема дефиницията от английската лексикография, срв.: "Политика или практика на комунизъм, свързана със Сталин, със специално правителство и управление чрез репресивна потисническа диктатура и ликвидация на евентуална или потенциална

 

 

97

 

опозиция (Encyclopedic World Dictionary, London, 1971). Проверката на посочената линия за дефиниране на живковизма с част от семантичното съдържание на сталинизма в езиковедската среда на Института за български език даде следните резултати:

 

1) в анкета с професионални лексикографи, срв.:

 

живковизъм:

 

- "Период от историята на България, който се характеризира с политическа комунистическа диктатура, като политическата власт и управлението на страната са съсредоточени в ръцете на комунистическата партия и генералния секретар Тодор Живков" (ст. н. с. Лилия Крумова);

 

- Тоталитарен режим на последния лидер на БКП (T. Живков), който се характеризира с най-грубо погазване на човешките права и свободи, последователно провеждан геноцид на мислещите иначе (най-вече интелигентите), маниакално възвеличаване на "вожда" и пълно подкопаване и разрушаване на националната икономика" (н. с. Хр. Пантелеева);

 

- I вариант: "Стил на управление на Тодор Живков";

 

- II вариант: "Режим, еднолична власт на Тодор Живков" (н. с. Гинка Дюлгерова);

 

- "Теория и практика, характерна за времето, през което управлява групата на Тодор Живков, характеризираща се с волунтаризъм, авантюризъм и масово използуване на лъжата за поддържане и укрепване на режима на лична власт" (н. с. Валентин Занев).

 

2) в анкета, проведена с езиковеди българисти (не лексикографи):

 

            живковизъм:

 

- "Система на ръководство и управление, свързана с определената личност (Т. Живков) и облагодетелсгвуваща подбран брой некадърници" (Йорданка Захариева).

 

- I вариант: "Социален валяк за валиране и пресоване на човешки души, българско лицензионно производство по съветски модел от 1956 г."

 

- II вариант: "Бърз влак, летящ по нанадолнище с повредени спирачки и луд машинист" (н. с. Драгомир Лалчев).

 

- "Правешка форма на комунизма" (Борислав Георгиев).

 

 

98

 

Вижда се, че макар и да са съществени, никоя от посочените дефиниции не свързва живковизма със сталинизма. Връзката със семантиката на сталинизма съществува, но е опосредствувана, защото жйвковизмът не е вариант на сталинизма, а на неговата смекчена форма, определяна като неосталинизъм. Следователно, точната дефиниция на живковизма е български вариант на неосталинизма като:

1) тоталитарен режим в България, установен от Диктатора Тодор Живков и неговото близко обкръжение, който репресира и унищожава опозицията, грубо погазва човешките права и свободи, разрушава икономиката, дестабилизира външната политика на страната, създава национално напрежение в името на постоянното утвърждаване на ръководната роля на Българската комунистическа партия в обществото;

2) период от историята на България, свързан с този режим (1956-1989 г.) [19];

3) стил на управление на този режим в посочения период.

Безспорно, в бъдеще тази дефиниция ще получи своето научно развитие и конкретизация, но в момента е необходима да запълни семантичното съдържание на един важен политически термин в българската лексика. Подобни термини вече съществуват в езика ни, срв.: титовизъм, ленинизъм, брежневизъм, сталинизъм и др. (вж. напр. статия на Ив. Павлов, в която се говори за "идеологическите цербери на брежневизма". - Век 21, бр. 21, с. 1; Горан Готев, Димитров ми каза дръжте се твърдо. - Дума, бр. 116, 1990, с. 4: "Титовизмьт в средите на съюза на югославските комунисти се оценявал като "балкански вариант на болшевизма").

 

4. Живковистки. Първата употреба на това прилагателно беше в емисия на Радио София от 20.I.1990 г., в определение на младия философ Хр. Смоленов - "живковистки подход". Впоследствие се появиха множество употреби като: "живковистки сили в провинцията", "живковистки настроения в Комитета за защита на националните интереси" и под. Прилагателното живковистки е със значение: 'който е присъщ, характерен на живковист, на живковисти'.

 

5. Живковѝст. Името се образува по аналогия на сталинист, титовист, ленинист, хрушчовист и под. Значението е:

 

 

99

 

'лице, което поддържа тоталитарния режим на Т. Живков, живковизма'.

 

6. Жѝвковщина. Името се появи в криптоговора. Определяше отношението на народа към качествата и проявите на живковистите и се синонимизираше с определения като живковска дебелащина, живковска простащина, грубост, нетактичност, недодяланост. Образуванието има своите лексикални и словообразувателни аналози: сталинщина, брежневщина, хрушчовщина, титовщина и под. По модела на живковщина се образуваха и други неологизми от имената на известни живковисти като: ярославрадевщина : Ярослав Радев (академик, член на Държавния съвет), панталейзаревщина : Панталей Зарев (също академик, член на Държавния съвет), малеевщина (по името на могъщия клан Малееви от времето на Диктатурата), балевщина : Ангел Балевски (председател на БАН) и под.

 

7. Съществителното жѝвковец доби голяма популярност по митингите след 10. XI. 1989 г., когато се употребяваше за приближените на Т. Живков тоталитаристи и номенклатурни кадри на БКП в съчетания като "Пенчо Кубадински - жѝвковец и сафарист"; "Без Живков и живковци". Името се оформи с две значения: 1) 'последовател на Живков, който осъществява принципите на живковизма в своята дейност', като аналог на добилите голяма популярност ленинец, сталинец, горбачовец и под. и 2) 'подобие на Живков, Диктатора на България' - аналог на титовец, хитлеровец, чаушесковец и под.

 

8. Живковизàция. И тази дума се появи в речите и споровете по митингите след 10 ноември. Основните съчетания, в които се употребяваше, бяха: живковизация на партията, живковизация на управлението, живковизация на образованието и под. Думата се образува като аналог на сталинизация, ленинизация, титовизация и под., срв. илюстрацията за една от тези думи: "титовизация на Югославия".

 

9. В криптоговора унищожената и обезличена от живковизма Българска телевизия като основно информационно

 

 

100

 

средство на българския народ се наричаше живковѝзия, по един сравнително нов словообразувателен модел с аналози като мотел, образувано от частите на английските думи маторис и хотел. Криптоговорното живковизия буквално значи 'живковистка телевизия', българска телевизия до 1990 г., срв. употребата: "Как се прави живковѝзия". Този въпрос започна съвсем плахо да се поставя след 10.XI. 1989 г." (Демокрация, бр. 8, 1990, с. 3)

 

10. Антиживковски. Думата се появи непосредствено след първите процеси срещу партийната опозиция през 1965 г. и се употребяваше преимуществено в словосъчетания като: антиживковски сили, антиживковски среди, антиживковска провокация и под. След 10. XI. 1990 г. в печата се появи само първото съчетание, срв.: "Преди всичко Начо Папазов не дава отговор на ред кардинални въпроси, вълнуващи сега хората. Например той до втръсване ни убеждава, че дълго време антиживковистките сили са се организирали". (В. Новини, бр. 163, 1990, с. 4). Образуванието е аналогично на антихитлеристки, антититовски, антисталински, антибрежневски и под., които също се появиха първо в криптоговора. В българската лексикография е разработено значението само на прилагателното антихитлеристки.

 

Дефиниция: 'който е свързан с борбата против Диктатора Т. Живков, живковизма и против живковистите'.

 

11. Антиживковист. Редовен антоним на живковист, с аналози като антихитлерист, антисталинист, антититовист, антимарксист, антибрежневист и под. Образува се първо в криптоговора при обстоятелствата, описани в т. 8. В печата се появи непосредствено след 10. XI. 1990 г., срв.: "Краят на 1964 г. Беше си заминал и последният амнистиран по случай 20-годишнината от победата на Девети септември... А ние, неколцината антиживковисти, останахме встрани от амнистията" (Диалог, 1 .VI.1990 , с. 5)

 

Дефиниция: 'участник в борбата против Диктатора Тодор Живков, против живковизма и живковистите'.

 

12. Неоживковизъм. Образувание, аналогично на неосталинизъм, неохитлеризъм, неофашизъм, неокомунизъм. Появи

 

 

101

 

се през първата половина на 1990 г. в пряка връзка с консервативните сили на БКП/БСП. Все още е във фонда на разговорната реч. Записани употреби: "Комунистите разработват неоживковизъм", "Скъсване с неоживковизма", "Живковизъм и неоживковизъм".

 

Дефиниция: 'смекчена форма на живковизъм, практикувана от неоживковисти'.

 

13. Деживковизация. Думата се образува по аналогия на десталинизация, деленинизация, детитовизация и под. Започна да се употребява в пряка връзка с опитите на радикалните сили да променят живковистките структури в БКП/БСП. Записани употреби: "Деживковизация на Партията", "Деживковизация на БСП", "Измамна деживковизация" и под., срв. и употребата на детитовизация при М. Джилас : "Детитовизацията е различна в различните републики" (Дума, бр. 16, 1990, с. 4).

 

14. Неоживковѝст. Образувание, аналогично на неосталинист, неохитлерист, неоленинист, неотитовист и под. Думата се създаде след 10. XI. 1990 г. и се свърза с радикалите в БСП, които по същество не скъсаха с живковизма, а се стремяха да го либерализират и радикализират, срв. употребата: "Господа неоживковисти, обвинявам Ви, че поради невежество, страх, самовлюбеност и липса на дързост върнахте историческия процес назад и затормозихте прогреса на България" (Български глас, бр. 11, 1990 г., с. 5).

 

15. Татовѝзъм. Думата се свърза в криптоговора със силно развитото "семейно" чувство на Диктатора най-вече в опита му да издигне по върховете на властта посредствените си деца Людмила и Владимир. Образувана от Тато, едно от криптонимните добавъчни имена на Диктатора, в значение 'баща на най-важните деца в България'

 

Дефиниция: 'чувство за семейственост на Диктатора', срв. употребата, записана през 1987 г.: "Тато страда само от една болест - татовизма".

 

16. Дядовѝзъм. Думата възникна като успоредна на татовизъм покрай бързото издигане на безскрупулния и свързан с тъмни сделки, афери и авантюри зет на Диктатаpa

 

 

102

 

Иван Славков, известен с множество пикантни моменти от биографията си. Впоследствие имета се свърза семантично с грижите на Т. Живков като дядо за останалите без майка деца на Людмила Живкова - Евгения и Тодор, срв. употребата: "Има опасност жертвата на Темида (Ив. Славков - бел. Т. Б.), дядовизма и международното антиолимпийско движение да бъде злодейски удавена в уиски" (168 часа, бр. 20, 1990, с. 14).

 

Дефиниция: 'явление в българския политически живот, при което по върховете на властта се настаняват привлечени в семействата на комунистическата върхушка зетьове'.

 

17. Тошѝст. Думата се образува в криптоговора като определение за всеки един от обкръжението на Т. Живков. Появи се и на един лозунг по време на митингите от края на 1989 г. под една карикатура на П. Кубадински с надпис "Тошист и сафарист". Образуванието е от личното име Тошо/бай Тошо, с което народът наричаше Диктатора по време на най-върлата диктатура.

 

Дефиниция: 'парвеню от близкото обкръжние на българския Диктатор Тодор Живков'.

 

18. Тодорживковец. Вариант на живковец (вж. т. 7) с посочените вече значения, срв. употребата: "Както се изрази участник в пленума на ЦК на БКП от 16 ноември, "изходът е промяната на системата". Системата може да роди не един, а два, три, пет и сто тодорживковци. Изходът е в реформирането на системата." (Р. Дело, бр. 16, 1989, с. 4).

 

19. Жирозиталът е въведен в употреба като лекарство. През 1989 г. в пресата се вдигна голям шум около него. Стана известно, че един от съавторите при откритиването на жирозитала е Т. Живков, който дал идеята за направата на лекарството от розово масло, използувано с лечебни цели в неговото семейство. Съавторите фармацевти решили да въведат чрез абревиатура (съкращение) в името на лекарството фамилията на Диктатора и така по фармацевтичен абревиатурен път да я обезсмъртят. Името е произведено по аналогия на ономата (името) за някогашния френски

 

 

103

 

крем жеровитал от компонентите жи- (Живков), роз-и- от роза и -тал от виталис (лат. vitalis 'жизнен'). Буквалното значение е 'живковска розова жизнена сила'.

 

20. Тодаритàрен. Деформирана дума, сътворена за комичен ефект от личното име на Диктатора в контаминация с тоталитарен. В конкретния случай прилагателното оценява същността на българския управник от периода на тоталитаризма, срв. и при Г. Друмев, Разграждане по комсомолски (Демокрация бр. 41, 1990, с. 3): "тодаритарни нрави".

 

21. От определението тиранин, с което беше известен Диктаторът, в криптоговора се образува друга деформирана дума в контаминация с динозавър, срв. стихотворението на Иван Коларов (Лит. фронт, бр: 5, 1990, с. 8):

 

Хипотеза за тиранозавъра

 

Не зная как се появяват и рояват

динозаврите,

(особено с короните и лаврите).

Затуй ще се опитам да изследвам

хипoтетично

(но логично!)

един от най-типичните им екземпляри,

живял от ледената мезозойска ера,

та до вчера...

 

По външен образ той наподобява

сегашен Хомо сапиенс, ала се различава

по цял ред генетически черти:

ръцете къси, зинала устата, голо темето,

но крачи полугърбав и върти, върти

опашка пред всесилните на времето,

за да експлоатира слабите влечуги

и да тероризира всички други.

Най-висш от хищниците в своя род

(след сиплодокус, трицеретопс, стегозавър),

той е себичен,

тираничен,

 

 

104

 

но безличен.

Помита го безследно историческият ход,

защото липсва в черепа му кардиналната черта:

мисълта

(и съвестта!)

 

Така, при рязка климатическа промяна -

температура нажежена

върху Земята умъдрена -

изчезват динозаврите от този свят.

И не остава ни един като музеен завръз,

като археологичен експонат.

Остана само името -

тиранозавър.

 

 

Така чрез тази авторска метафора (тиранозавър) се дава точна характеристика за регресивната роля на Диктатора в българската история.

 

22. В българската лексикална система има само един омоним, който е свързан с имената и определенията на Диктатора. Това е прилагателното правешки в употреби като правешка държава, правешка истина, правешка правда, правешка справедливост и под., които се появиха в криптоговора непосредствено след възхода на Диктатора. След 10 ноември навлязоха и в писмената реч, срв.: "Къде е онази отправна точка, която би ни позволила да разберем защо наместо в правова ние се превърнахме в правешка държава, защо у нас стана възможен неосталинизмът, защо диктатурата на един човек подмени партията и държавата" (Трудово дело, бр. 1, 1990, с. 1). В посочените употреби прилагателното правешки е омонимно (еднакво по форма, но напълно различно по значение) от другото прилагателно правешки, реално употребявано в конструкции като Правешки пролом, правешки жители, Правешка Лъкавица, Правешки манастир и под. В тези случаи прилагателното правешки е образувано направо от географското име Правец. Омонимът правешки обаче в употреба като правешка държава само етимологически се свързва с основата Правец. По същество той е производен чрез декомпозиция и т. нар.

 

 

105

 

дефразеологизация от лексикализираните определения на Диктатора като Свети Тодор Правешки, Правешкия циганин, Правешкия шоп, Правешкия професор, Правешкия юрист, Правешкия Диктатор, Правешкия Андрешко и под. (вж. § 24), които имат само един синоним в ономастичен план - именно личното и фамилното име Тодор Живков. Следователно, докато изконният омоним правешки означава 'който е свързан със или се отнася до село (после град) Правец', то вторият омоним означава 'който е свързан или се отнася до Диктатора Тодор Живков: тодорживковски, живковски'

 

Тази част на труда подробно изчерпва лексиката, свързана с Диктатора. Очаквах нейната солидна интерпретация в една книга, излязла неотдавна (Л. Йорданова, Езикът на промяната, С., 1993). Там обаче езиковата фактология е интерпретирана по друг, незадоволяващ лингвиста начин.

 

 

§ 28. С ИМЕ-ИДОЛ

 

В този параграф се представя употребата на името Тодор Живков в българската лексикография, в изящната българска словесност, в криптоговора, лозунгите и под.

 

I. Лексикографските прецеденти с имената на Диктатора

 

1. Капиталното дело на българската лексикография е академичният "Речник на българския език", от който до момента са излезли 8 тома (до буква Л). Речникът е замислен като трезор на българската лексика и по значение трябваше да се определя като известните испански, френски, английски академически речници. Още по времето на първите обсъждания на речниковите статии обаче Иван Кочев, по-късно и диктатор, и цензор на Института за български език, забеляза, че в илюстративния материал за речника няма изречения, извлечени от трудовете на "другаря Тодор Живков". Веднага под формата на "докладна записка" към един от най-близките в обкръжението на Диктатора - академик Ангел Балевски, замина доносът за този

 

 

106

 

"страшен и гибелен пропуск в българската лексикография". Академикът разбираше от всичко друго, но не и от инженерството, с което трябваше да си вади хляба. След получаването на доноса той стана "водещ български лексикограф" и веднага изпрати обратна заповед: томовете не можеха да излизат без включването на името на Т. Живков. Започна едно разтакаване: купиха се книгите на Т. Живков, започна ексцерпиране, забавяне на печата и в краен резултат Диктаторът творец влезе в лексикалния трезор на българския език,... защото неотменен принцип на творческия колектив е за илюстрация на думите в речника да се вземат примери от най-добрите творци на българското слово - така Тодор Живков по лексикографски път попадна, независимо от критиката, сред най-добрите български писатели; срв. парадоксите - в т. 1 на Речник на българския език, (С., 1977, с. 47-137 са дадени "Извори, от които е извлечен илюстративният материал, и съкращенията им". Сред тези извори с най-много книги са представени такива изявени български писатели като Елисавета Багряна с 9 книги, Илия Блъсков с 15, Иван Богоров - с 8 , Хр. Ботев - с 8 издания, в които се срещат негови материали, Иван Вазов - с 58 печатни книги, и... Т. Живков с неговите "Избрани съчинения", които тогава бяха стигнали до т. VIII. (срв. Т. Живков, Избрани съчинения, С., 1971, т. I-VIII; вж. и с. 75 на посочения речник). За да не си създаде обаче читателят впечатление, че лексикографите по време на диктатурата са били способни на някакъв бунт и са преустановили ексцерпцията на материала от трудовете на Диктатора с том VIII, трябва за илюстрация да се приведе "Допълнението към изворите, от които е извлечен илюстративният материал, и съкращенията им", въведено в Речник на българския език, т. III, С., 1981, с. 7-36. Там на с. 13-14 е декларирано, че са изкупени и трудовете на Диктатора от следващите издания (Т. Живков, Избрани съчинения, С., 1975, т. I—IX, С., 1976 г., т. X—XXIII). В различните томове като илюстрация на различни думи задължително започваха да се включват изречения, взети от трудовете на Диктатора.

 

 

107

 

В същото време над лексикографите тегнеше забраната да се употребяват каквито и да е примери от творчеството на далеч по-интелигентния предходник на Диктатора - Вълко Червенков. "Бачоангеловското" насилие над лексикографите, както беше известна в лексикографската среда намесата на академик Ангел Балевски, наричан от Диктатора "Бачо Ангел", едва след години стана известно на българската общественост чрез едно интервю на лексикографите Лилия Крумова и Мария Чоролеева във в. "Патриот".

 

Лексикографската съдба на източните диктатори обаче навсякъде е еднаква: руската лексикография въведе като извори за ексцерпция на руска лексика наравно с трудовете на Пушкин и Толстой и писанията на Й. В. Сталин (срв. Словарь современного русского литературното языка, М., 1950, с. XXXVI); Речник на съвременния български книжовен език, т. 1, С., 1954 въведе примери от творчеството на Вълко Червенков. С падането на диктатурите започна и изчистването на примерите от тяхното творчество в лексикографските трудове. Сталин и Червенков изчезнаха от страниците на тълковните речници. Същата съдба сполетя и "големия творец на българското слово" Т. Живков. През 1990 г. започна да излиза на коректура т. 6 на Речника на българския език. Всички бяхме задължени да премахваме на първа, втора, трета коректура примерите, "подписани с името Т. Живков". Откъде дойде тази заповед, така и не се разбра. Но както при всички други заповеди по отношение на цензурата в българската лексикография и в конкретния случай нейният път водеше към ЦК на БКП, после към Висшия съвет на БСП.

 

2. Любима Йорданова, автор на книжката "Новите думи в съвременния български език" (С., 1980), започна своята кариера като лексикографка. Дълги години работеше върху свой Речник на новите думи в българския език. Преди няколко години обсъждахме за печат този речник. Авторката му като "нова дума" в българския език беше въвела... заглавката "Тодор Живков". Тя беше напълно сигурна, че името на Диктатора ще ѝ отвори пътя към академичната печатница, тогава, също под прякото ръководство на

 

 

108

 

Тодор-Живковия "Бачо Ангел". Лексикографите възроптаха. Дори се намери един, който се изказа отрицателно за този парвенюшки стил на работа. И странно... после за този лексикограф не се чу да си е имал работа с най-верните служители на Диктатора от небезизвестното VI-то управление на Държавна сигурност.

 

3. Преди години в буквара на първолаците наред с българската азбука стоеше и името на Диктатора под една негова цветна фотография. Всичко беше обмислено от българските педагози да бъде в система, системно. Азбуката започваше с илюстрация на името на Тодор Живков, в което се мъдрят цели осем букви от нея (т, о, д, р, ж, и, в, к). Подразнени от първенството на идеята, съставителите на учебни помагала за следващите класове измислиха един "Правописен и правоговорен речник II-III клас" (автор Тодорка Владимирова). Българските тълковни речници въвеждат само неономастична лексика (тази, която по традиция се пише с малки букви). В случая изненаданият читател намира в азбучния ред след думите жив, живея с цел "откриването на сродни думи" заглавките: Живков, Тодор и Живкова, Людмила. За камуфлаж са въведени и имена като Георги Димитров, Орлов мост и под.

 

Предполагам, че и този речник не е можел да излезе от печат без въвеждането на тези "важни" за историята на българската лексикография думи, без значение на това, че са собствени имена [20]. И съвсем основателно в. Пулс (бр. 10, 1990) излезе със статията на Р. Николова "Не ви препоръчваме тази книга".

 

4. През 1974 г. излезе от печат кратка "Енциклопедия А-Я" на Българската академия на науките. Книгата обаче остана заключена в книжарницата на БАН и се продаваше само на научни работници от академията, срещу представянето на паспорт с печат за месторабота. Забраната за продажбата на книгата за останалите простосмъртни се обуславяше от една техническа грешка. На стр. 283 редакторът си беше разрешил да не се съобрази и да постави портрета на Т. Живков в съвсем същия формат като портрета на другия "живковец" - Живко Живков, при това

 

 

109

 

непосредствено до него. Нищо, свързано с Диктатора, не можеше да бъде с малка буква в прекия и в преносния смисъл на това словосъчетание.

 

Остроумно тълкуване на това явление от времето на диктатурата дава философът Димитър Зашев в статията си "Пътепоказатели назад" (Култура, бр. 39, 1990, с. 3), срв.: "Гигантските букви. При социализма, в който живяхме, светът на имената проявява тенденцията да се обособи в самостоятелен, който застрашава да се разрасне до неимоверност и да погълне реалния. Господство на словестността над образността, десемантизация на словото: трябва да си представим едва ли не букви небостъргачи, издигнати над схлупените сгради на реалността, за да онагледим тази поредна, емблематична за социалистическата ни делничност фигура - гигантизъм на буквеността. Като нейно скрито и по правило неподлежащо на тематизация опровержение я съпътствува обедняване на фонда на националната ни култура откъм сетивно-конкретна образност. Нужно ли е да си спомняме Платоновия мит за пещерата. Идолите-имена нескончаемо утвърждават лошата си безкрайност: "Думи, думи, думи..." Средствата за масова комуникация съответно доутвърждават тази речитативност, превръщат се в гигантска машина за преобразуване на емпиричната действителност в пълноводен поток от имена-идоли".

 

К. Чакъров (Вторият етаж, с. 61) разказва знаменателен случай с незачитане на единственото име-идол в българската ономастика, срв.: "Имаше и непокорни. Например през март 1989 г. председателят на профсъюзите Петър Дюлгеров представи доклад, в който се обосноваваше необходимостта от независими профсъюзи. На 21 април държа реч по случай годишнината на Ленин, на първи май поздрави трудещите се с празника. И на двете места "забрави" да спомене атрибутите - "линията" и "името", веднага бе наклеветен от свой противник. Т. Живков се ръзсърди, няколко души подеха разправията и публично реагираха по негов адрес. Дюлгеров бе изолиран и заклеймен. Само това, че се разболя тежко, го спаси от снемане и прогонване от всички постове".

 

 

110

 

II. Името-идол и добавъчните имена към него в изящната българска словесност, в криптоговора, фолклора, лозунгите и под.

 

В този параграф нямам за цел да описвам цялата онази пошла литература, въвела и възвеличила името-идол на Диктатора, нито пък цялата реакция срещу това явление в криптоговора, анекдотите, лозунгите и под. Просто не може един такъв Диктатор да е споменат в американски справочник "Кой какъв е по света" и да не бъде представен от своя биограф езиковед и като важно име в българската словесност. Употребите почти няма да коментирам. Те сами говорят за себе си:

 

1. В годините 1960-1965 моден беше туистът (англ. twist), създаден по елементи на негърска музика, рокендрол и буги-буги. Живковистите преследваха този популярен танц. В младежкия фолклор веднага се създаде песен, която свързваше танцуването на туист с опасността почитателите му да попаднат в зловещите, станали и живковски, лагери на смъртта в Белене (Персин и Магареца), срв. интересуващата ни част от песента:

 

Джипси, джипси Белене...

Тошо комуниста

забрани туиста...

 

2. "Тодоре, дърто магаре" е стара българска хумористична песен с общоизвестен текст. От нея се декомпозира и едноименното фолклорно прозвище на Диктатора.

 

3. По асоциация с тази песен бе създадена поговорка, която се свързваше с честите появи на Т. Живков по телевизията. Тогава българите с чувство за хумор, ако се случваха още двама Тодоровци да гледат телевизия, казваха: "Съберат ли се трима Тодоровци, правят едно мъжко магаре".

 

4. В българската зоонимия името Тошко започна да означава в домашна среда предимно магарета. Разказваха ми за такъв собственик на Тошко, който изпитал суровостта на Тодор-Живковския закон [21].

 

 

111

 

5. На актьора Тодор Колев се приписва крилатата фраза: "Трима Тошковци (Тодоровци) разсмиваме България". Имат се предвид комиците Тодор Колев, Тодор Козаров и "баш комикът" Тодор Живков.

 

6. Един ден през 1989 г. София осъмна разтревожена от слуха: силите на сигурността стреляли по известния софийски фотограф Симон Варсано, който бил изписал важния за пробуждането на българския народ от дългия сън във времето на диктатурата лозунг: "Долу Тодор Живков!". Придворният биограф на Диктатора описва този случай така:

 

"Прибирайки се късно през нощта, на Орлов мост, близо до ул. "Светослав Тертер", чух изстрели и разбрах, че са ранили човек. Прибрах се и позвъних в Следствено управление, откъдето ми казаха, че е ранен при опит да бъде спрян и задържан човек, който изписвал лозунги по стените. В този район по това време са се появявали и други такива подобни протестни надписи" (К. Чакъров, Вторият етаж, с. 93).

 

7. В статията "Аз бях виновен, а другите защо пострадаха" (в. "България", бр. 19, 1990, с. 14) столичният журналист Станко Борисов описва следния случай от 1969 г.: той е седнал в Студентското кафене на площад "Народно събрание" в компания с един известен живковист - Иван Абаджиев, тогава кандидат-член на Политбюро и първи секретар на Окръжния комитет на БКП във Враца. "Спомням си - пише Ст. Борисов, - че в малката зала цареше ведро настроение. Не знам вече коя чаша държах в ръцете си, когато изрекох на висок глас злокобния лозунг: "Смърт на Тодор Живков, да живее Иван Абаджиев!". Тишина притисна залата. Всички бяха се вкаменили. Пръв се окопити Иван Абаджиев: "Станко, каква глупост изрече?" Той се повдигна, наклони се към мене и ми удари плесница. Неговата плесница всъщност беше съвсем лека, по-скоро символична. Голямата плесница аз сам вече си бях зашлевил". След този инцидент Станко Борисов е бил отстранен от активна журналистическа практика.

 

 

112

 

8. Подобна съдба има и главният редактор на в. "Пулс" Георги Тахов, където е пуснато едно хубаво стихотворение от известна и почитана поетеса. Редакторът е уважаван от режима поет. Всичко е добре, обаче впоследствие се разчита акростихът Долу Тодор Живков; оказва се, че стихотворението е преподписано с чуждо име и всички неприятноси - VI-то управление, безработица, и т. н. падат на главата на бедния редактор.

 

Това по същество е първият акростих, в който попада име на български владетел.

 

9. Стихове за Първия - евфемистичното име, с което биваше наричан в новоговора Диктаторът, написаха всички български поети (добри и лоши) с психика и поведение на парвенюта. В едно ъгълче на клуба на писателите чух да ги наричат "живковчета". Особено натрапчив в парвенющината си беше поетът Г. Джагаров, наричан в обкръжението "перлата в короната на падишаха".

 

10. Георги Марков в своите "Задочни репортажи за България" (вж. Кой си ти, бр. 1, 1990, с. 4), описва следния случай, станал в резидения "Бояна", срв.: "С глас, който съобщава приятна изненада, Живков каза да се подготвим да чуем един народен певец, поканен специално за нас (гостите на Диктатора - бел. Т. Б.). Миг по-късно при нас влезе среден на ръст, слабичък мъж с трудно определима възраст ... той носеше върху гърдите си огромен акордеон. Живков ни го представи като Иванчо, който бил няколко пъти лауреат на димитровски и други награди и сам Живков харесвал песните му...Живков, развеселен, внезапно каза: "Иванчо, я ми изпей онази песен..., за когато ме е срещнала мечката!" Вярвате или не, но този Иванчо беше съчинил песни за партизанските подвизи на Живков, в текста като "юнак Янко". Янко беше нелегалното име на Тодор Живков...Иванчо веднага започна с нещо горе-долу такова:

 

Задала се е, майно ле,

мечка, мечка стръвница,

а отдолу иде ли, иде,

майно ле, юнак Янко...

 

 

113

 

Не помня точно текста, но мечката стръвница беше алегория за фашизма, докато юнак Янко представляваше "здравите народни сили."

 

 

§ 29. ИМЕ-ИДОЛ ИЛИ ИМЕ-ТАБУ

 

Така стои дилемата при всяка диктатура. Името-идол е езиков ономастичен и неономастичен факт на новоговора, а името-табу задължение за нормалната разговорна и писмена реч, когато става въпрос за истината, свързана обикновено анекдотично с името на Диктатора. Табуто изискваше представянето на Диктатора в библейски стил с табуизираните местоимения Му, Него, Той, изписани с главни букви. В 70-те години в Института за български език присъствувах на една среща-разговор на литератори и езиковеди с Г. Джагаров, тогава заместник-председател на Държавния съвет. На въпроса, зададен от проф. Тончо Жечев - няма ли да бъдат увеличени заплатите на научните работници, Джагаров много деликатно и умно обясни, че "този въпрос ще се реши от Него", че "докладът стоял на масата Му", че "първо Той трябвало да се изкаже", че "последна е Неговата дума". Използуването на библейски стил за табуизиране на имената на Диктатора вече подготвяше условията за репресиране на всички, които не ги зачитаха.

 

След 10 ноември табуизирането на името беше отразено в сатиричната литература, срв. във фейлетона на пазарджишкия хуморист Георги Спасов "А сега накъде" (Септемврийско знаме, 1990, с. 4): "Какво ще правя занапред? Как ще живея? И какъв живот ще бъде това - без Него, без Ориентира?... Аз разполагах с Неговите революционни подходи в решаването на тези въпроси,с концепциите Му."

 

Един от нашумелите случаи е с архитект Боян Чинков. За разказване на политически вицове във връзка с името на Диктатора той е осъден на 5 години и конфискация на имуществото. По този повод Иван Славов (Край на политическите вицове. - Стършел 9.II.1990, с. 2) пише: "В разговор с представители на левите сили във Франция..., генерал Де Гол дал като пример за антидемократичност случая

 

 

114

 

с архитект Чинков. Докато той колекционирал вицовете и карикатурите, посветени на неговата особа, в една социалистическа страна като България пращали вицаджиите в затвора".

 

Както бяха тръгнали нещата в българския новоговор, оставаше само една крачка действителното табу върху името на Тодор Живков да се превърне в смешен закон за защитата му - също като реалния югославски "Закон за защита на името и на делото на Йосип Броз Тито" [22].

 

 

§ 30. ВАФТИЗ БАБАСЪ ИЛИ КРЪСТНИКЪТ

 

Топонимията и ономастиката на потурнашките села в Хасковско проучвах със сътрудничката от Хасковския държавен архив Мариана Катрева. Беше непосредствено след насилствената промяна на имената по време на живковския Възродителен процес. Придружаващият ни местен човек - бай Крум от Кралево, тракийски преселник, ни съобщи следното: местните потурнаци били убедени, че "Вафтиз бабасъ станал пишман къде им сменил имената". Позаинтересувах се от този Вафтиз бабасъ; другаде записах само името Вафтизджията [23], и се оказа, че това е шеговитото име, с което местните ни отдавна или по-скоро потурчени сънародници наричат Тодор Живков. В началото смятах, че свързват името с нашумелия филм "Кръстникът" по романа на Марио Пузо и влагат в думата вафтизчия 'кръстник' значение за Тодор Живков като 'бос, водач, кръстник на мафията'. Оказа се обаче, че акбашите (така ги наричат съседите им, български турци, защото са руси и синеоки като действителни славяни) употребяват думата вафтизчия с прякото значението на кръстник 'човек който ми поставя кръстно име'. Известни са действията на Тодор Живков и неговите недомислия по въпроса за имената на помаци, потурнаци и турци. Сам кръстеняк по произход, той създава от действителното, но унищожено от него някогашно възродително движение на потурнаците българи едно нескопосно кръстеняшко явление, в което сам той играе ролята на "кръстник". Явлението излезе извън границите на помашките

 

 

115

 

и потурнашките области и през 1984-1985 г. засегна и селищата със старо читашко население, чието потурчване е много отдалечено, с векове дори, от съвременността. С други думи, той стана "кръстник" и на българските турци, които имаха турско-османско етническо съзнание и български биологичен произход. Действуваше с прочутата реплика на Андрей Ляпчев: "со кротце и со благо и со малце кютек". "Малкият бой" на места се превърна в голям. Глупавият "Възродителен процес" на Кръстника създаде действително възродително движение сред българските турци, създаде условия за потурчването на помаци. Така "кръстникът" фактически създаде турското възродително движение, чийто главен двигател беше терористичната организация "Ръката на Фатма" със съответен "турски Левски" в лицето на Ахмед Доган(ов), сегашния ръководител на Движението за права и свободи.

 

Кръстникът достигна печални резултати: помаците, потурнаците и българските турци си поставиха такива имена, като Альоша, Татяна, Олга, Серьожа, Наталия, Аксиния, Ася, усещани като руски. Така според тях новите кръстеняци, наричани и новите българи, когато България станеше съветска република, нямаше да имат нужда да си променят отново имената. Кръстникът постигна и по-забележителни успехи. Сам той кръсти внуците си на своето име. При помаците и потурнаците обаче стана обратното: за да се спази кръстната традиция, бабите се кръщаваха по имената на внуците, дадени им вече в училище от "другарките" (случай, описан и от Блага Димитрова в есето "Името" - Демократична седмица, бр. 2, 1990, излъчено за първи път от радио "Дойче веле" на 7.VIII.1989 г. в 13 ч.). Кръстникът, верен на българското кръстенячество, "разрови" символично и мъртъвците и им постави български имена. Понеже не можеше да извърши изцяло тази дейност по надгробните паметни плочи, на места нареди те да бъдат унищожени, като в случая с Пещера. Имаше обаче помаци и потурнаци българи, които бяха участвували в борбите на неговата партия. За тях бяха издигнати паметници преди 1984 г. За цивилизования човек подмяната на името в паметника беше невъзможна, но за "вафтиз бабась Тодор Живков Чалупчи"

 

 

116

 

това не представляваше трудност. Просто нареди да се подменят арабските имена, смятани от мюсюлманите по света за свещени, по паметниците и паметните плочи с български. В това Диктаторът вече имаше опит със смяната на името на Йорданка Чанкова, покойница и съпруга на Георги Чанков - човекът, който го издигна до върховете на властта. Интересен е и случаят с името на големия българин, помак от Михалково и първи главен мюфтия на България Осман Нури Ефенди, спасил Пещера от опожаряване, другар на Петко Каравелов, награждаван с най-високи държавни български и руски ордени. В Пещера имаше една улица, наречена на негово име. В името на кръстенячеството градът беше лишен от името на своя спасител!

 

В едно хасковско село записах анекдота за вулканизатора, спечелил Нобелова награда. Бил създал най-добрата регенерирана гума в света от основа турчин с грайфер българин. За този анекдот си спомних, когато записах кръстеняшката версия за произхода на Тодор Живков. Как се повтаря историята: отдолу чукач - отгоре българин (!), или регенерат преди откриването на вулканизацията! [24]

 

 

117

 

 

БЛИЗНАКЪТ ИЛИ ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

 

През периода 1991-1994 г. бях лектор по български език и култура в Крайовския университет, Румъния. Живо се заинтересувах от природата на румънския диктатор. Поразиха ме следните моменти, които го представят като брат-близнак на българския:

 

Николае Чаушеску подменя името на баша си Чауш и от него възпроизвежда аристократичното и интелигентско Чаушеску. Преустроява от малкото селце Скорничени великолепен град. Крайната къща в селището е превърната в музей, където цяла Румъния трябва да се прекланя. В градчето има улици с имената на родителите му.

 

Семейството на Диктатора живее от няколко поколения в селото. Местните хора ги наричат кримски или татарски цигани. В Крим обаче тези цигани са наричани българи, защото са преселници от България. Така възниква версията за българския произход на румънския диктатор.

 

Комунистическият новоговор на Румъния създаде прелестни имена-идоли за Диктатора, които бяха обявени по-напред. В криптоговора присъствуваше обаче Къкъча, прозвище и на баща му, подобно на Замфиркьо. Непрецизната реч превежда на български това име с Посрания. За употреба на прозвището румънските интелигенти също посещават затворите. В Олт-Романац, най-"магарешкия" окръг на Румъния, името на диктатора Ники започна да се употребява и за магарета.

 

Комунистическият диктатор има начална биография на обикновен крадец, за което попада в затвора, впоследствие за него е измислена същата неистинска биография като за Тодор Живков. Той обаче, за разлика от своя събрат, не завършва средно образование.

 

 

119

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. В книгата "Младост, наречена борба" съставителят Матей Шопкин привежда на с. 15 откъс от други автобиографични редове, чийто произход не успях да уточня.

 

2. Под крилато на Диктатора в академичните среди израснаха много блюдолизци, някои от които съставяха не само "Ловната дружинка" на Първия, но и "учената" гарнитура на неговия Държавен съвет и Централния комитет. Един от тях беше ревнителят на социалистическия реализъм акад. Пантелей Зарев, когото Диктаторът през 1975 г. по случай 65-та му годишнина удостои с личен адрес (вж. Т. Живков, Избрани съчинения, т. XIX, С., 1976, с. 251). Трогнат, заместник-председателят на БАН обяви, че ще пише "научната биография" на др. Т. Живков. До ден днешен обаче тази "научна биография" така и не се появи.

 

3. Аналогичен е случаят с биографията на друг комунистически диктатор — Йосип Броз Тито. За него Ели Юрукова (Развенчаният култ към Тито, Веч. новини, бр. 180, 1990, с. 2) споменава: "Новата му биография се пише немилосърдно. Оказва се, че югославският народ, който така фанатично се гордееше със своя доживотен министър-председател и мислеше, че знае всичко за своя Маршал — от революционното му минало до последните дни, е жертва на една невероятна лъжа на столетието".

 

4. Авторството на Биографичния очерк не е указано в труда. Научаваме го от П. Семерджиев (Нищожество..., с. 5). Иракският диктатор напр. веднага след анексирането на Кувейт през 1990 г. нарече северната част от тази страна на своето име (Труд , бр. 204, 1990, с. 1).

 

5. Днес в махала Дръвница живее само семейството на Цàно Дръ̀внишки, който също се кани да я напуска (в края на 1995 г.). От тази махала, където всички са роднини, е и Петко Данчев, в миналото - от близкото обкръжение на Диктатора.

 

6. Тази история сме публикували в Т. Балкански, Д. Андрей, Големите власи сред българите (В. Търново 1986). Разказва я Генади Станев от Асоциацията на власите. Днес всички власи в България знаят, че Диктаторът по (майка е от техния народ.

 

7. Когато работех върху тази част от книгата, заплатата ми беше 300 лв.

 

8. В криптоговора по времето на диктатурата се употребяваше и тошèтата в значение 'съселяните на Тодор Живков, правчани', пряко мотивирано от умалителното име на Диктатора - Тошето.

 

9. В момента внукът на Т. Живков — Тодор Иванов Славков — е следствен и се намира в български затвор.

 

 

119

 

10. Впоследствие слухът се потвърди документално.

 

11. Другите деформативи са по имената на приближените на Диктатора Пеко Таков, Мако Даков.

 

12. Д. Зашев в статията "Пътепоказатели назад" (Култура, бр. 39, 1990, с. 3) по отношение на идеята за социалистическата семейственост пише: "Семейството е заложено в самото (доскоро саморазбираемо и всеобщо) междуличностно обръщение "другарю". Във функциите си на универсален предикат думата "другар" внушава близост, роднинство или пък най-малко архаична вътрешна съпринадлежност на общуването. Общество, държава, семейство - тук, за да перифразираме Ленин, сякаш не са необходими три думи, такова е емблематичното внушение на досегашния социализъм. И като по парадокс тъкмо личното име на първия държавен ръководител се оказа носителят на надличностното значение (сходно на "секретар", "държавен глава" и др.), докато "другарят", този неизменен предикат към личното име, излъчва собствено личностното, задушевното, свойското, родното. То носи атмосферата на семейството".

 

13. По същия начин се е развило и значението на добавъчните имена на Вълко Червенков и на жена му Елена Димитрова-Червенкова, срв. при Анчо Бекяров (пос. съч., с. 77): "По руски маниер казваха (в УБО — бел. Т. Б.) на Червенков хазаин, а на Червенкова хазайка... В целия парк беше наредено да не се вдига никакъв шум. По-шумните процеси (в Бояна — бел. Т. Б.) се вършеха, когато хазаите слизат в София.

 

14. Тази част вече беше написана, когато в печата се появи статията на Димитър Зашев, Пътепоказатели назад (Култура, бр. 39, с. 3), където се прави донякъде неочаквано разсъждение за семантичната роля на добавъчното име Тато в ономастиката на Диктатора, срв.: "Социалистическата семейщина (не само източноевропейската) е маскулинска. Тя е патернална. Семейството - това съм аз" - всеки пръв ръководител би имал основание да произнесе тези сакрални слова. Да се внуши илюзията за голямо семейство, чийто естествен магически център е 'тато", както с превъзходен усет за историческа реалност би уточнил българският народ - тази е неотменната идеологическа задача на публичността в условията на победилия социализъм. Националното социалистическо семейство, разбира се, е част от интернационалното. Фотосите на тема "голямо семейство" биха запълнили една втора Вавилонска библиотека".

 

15. Сред народа е разпространен слух, според който циганското в родословието на Диктатора идва от негова "палава" баба, която уж била съгрешила с циганин. И понеже съгрешаването рано или късно излизало наяве - ето, "избило" в образа на T. Живков след две или три поколения.

 

 

120

 

16. Н. Стефанов, За Живков, кризата и кабинета, Поглед, бр. 38; вж. протеста срещу това писание на Др. Николаев, също в Поглед, бр. 40.

 

17. Ж. Колев, Генерал от МВР - инициатор за закриване на лагера в Ловеч, Работническо дело бр. 93, 1990, с. 4.

 

18. Петко Данчев е родственик на Диктатора от родното село (колибак) на майка ду Дръ̀вница. Сега там стои и вилата на Петко Данчев.

 

19. Срв. и мисълта на К. Чакъров (Вторият етаж, с. 71): "Тридесет и пет годишното управление на Тодор Живков се крепеше върху два основни стълба - въоръжената сила и репресията, която приемаше различни цветове и форми през този период, и подкрепата и доверието, с което той се ползуваше от страна на съветското ръководство".

 

20. По този повод Анчо Бекяров (пос. съч., с. 116) пише: "Ако в дадено изказване липсват дежурните слова за ролята на Тодор Живков..., то или не се допускаше, или не се печаташе."

 

21. Дотогава българите са използували имената Сталин и Тито в кучешката зоонимия.

 

22. За връзката на името-идол с табуизирането в речта философът Димитър Зашев (цит. съч., с. 3,) точно е подчертал: "Всичко, което напомня за живота под табу, трябва да бъде смазано под тежестта на името-идол. На успех могат да се радват само риторичните жанрове, чисто "идейната литература", "партийното изкуство". Култът към епичното и мащабното (в политиката, икономиката, в градоустройството и архитектурата, в науката и литературата на следреволюционните петилетки) вътрешно е свързан с диктата на буквеността над образността, а тайната на този диктат е нищетата".

 

23. Турски vaftiz babasi, vaftisci, от тур. vaftis 'кръщение', от гръцки произход.

 

24. Ив. Коларов по такъв повод публикува в "Начало" (бр. 6, 1990, с. 16) стихотворението "Кръстник"

 

"Сменява името на всичко:

на улици и градове,

на обреди и на привички,

на вестници и върхове,

 

на хора, за да им докаже,

че те са криви, а той - прав.

Сменява свойто име даже,

но не и вълчия си нрав"

 

 

121

 

ПРИЛОЖЕНИЯ

 

 

 

На др. Тодор Живков

 

Добродетел естествена, пост, възможности, слава,

Ах, защо, ах, защо само сянка остава?

Житоносни поля и преломни години

Имат траен печат, носят твоето име.

Вероятно така е. И привиква душата.

Еднолично да люби, както люби земята.

Е, понякога някой може камък да хвърли,

Ти прости му, че прошката е природа на Първия.

Осъзнатата злоба своя ген закодира —

Да си глух сред тълпата, да си сам сред всемира,

Осъзнато да търсиш, да съзиждаш и помниш,

Радостта да загърбиш, и в душата бездомна

Жива капка да вложиш. Боже, дай на мъдреца

Идиот за приятел, остър трън за венеца,

Ветрове посред зима, бучка лед за ангина,

Къс небе за прозорец, шепа пръст за Родина.

Остави го тогава, мъдри боже, и чакай —

Вековете ще дойдат някой ден да поплачат,

 

ВЕСЕЛИН ИСКРЕНОВ

 

в-к „България", бр. 18, 1990, с. 6

 

 

122

 

 

ТОЙ НИ УЧЕШЕ:

 

КАК ДА СЕ УЧИМ

КАК ДА РАБОТИМ

КАК ДА ЖИВЕЕМ

КАК ДА ПОЧИВАМЕ

КАК ДА РАЖДАМЕ И ОТГЛЕЖДАМЕ ДЕЦАТА СИ

КОИ СА ПРИЯТЕЛИТЕ И КОИ СА ВРАГОВЕТЕ НИ

КОИ СА ХУБАВИТЕ БЪЛГАРСКИ ИМЕНА

КАК ДА БЪДЕМ ЖИЗНЕРАДОСТНИ И ДРЪЗНОВЕНИ

 

НА:

 

ДОБРОСЪСЕДСКИ ОТНОШЕНИЯ

ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗЪМ В ДЕЙСТВИЕ

ПАРТИЙНО СТРОИТЕЛСТВО

ЩО Е ИСТОРИЯ И ЩО Е СОЦИАЛИЗЪМ

РАВЕНСТВО И БРАТСТВО

ИКОНОМИКА И СЕЛСКО СТОПАНСТВО

ТРАНСПОРТ И ЕНЕРГИЯ

ТУРИЗЪМ И ЕКОЛОГИЯ

 

И НА:

 

ЛИТЕРАТУРА И ЖИВОПИС

ТЕАТРАЛНО И КИНОИЗКУСТВО

ФУТБОЛ

МУЗИКА

АРХИТЕКТУРА И ЖУРНАЛИСТИКА.

 

Всички минахме през неговия клас. Оказахме се добри ученици и резултатите не закъсняха. Но и той бе добър педагог ! Научи ни на всичко, което знаеше...

 

Това можа, това направи.

 

в-к „Стършел", бр. 2294, 1990

 

 

123

 

 

 

124

 

 

Петър Семерджиев представя

 

(Труд 75, 1990, 1)

 

Истината за Тодор Живков

. . .

"Нищожество в доспехите на величие"

 

 

125

 

ПРАВОПИСЕН И ПРАВОГОВОРЕН РЕЧНИК II-III клас

Т. Владимирова

 

ДЪРЖАВНО ИЗДАТЕЛСТВО „НАРОДНА ПРОСВЕТА" СОФИЯ - 1987

 

 

 

126

 

 


 

 

Тодор Георгиев Балкански

 

Тодор Живков. Един езиковед за просопографията на Диктатора

 

Българска

Първо издание

ISBN 954-8709-10-4

Редактор К. Комитов

Художник Хр. Цацинов

формат 84/108/32

Печатни коли 8

Издател ИК "Знак'94" - Велико Търново

Печат "Абагар" ЕООД - Велико Търново

 

© Тодор Балкански - автор, 1996

© Xp. Цацинов - художник на корицата, 1996

© Ст. Десподов - автор на карикатурите

© ИК "Знак '94", 1996

ISBN 954-8709-10-4

 

[Back to Main Page]