Животописъ на св. Климента, български архиепископъ. Отъ Теофилакта, охридски архиепископъ

 

Прѣвелъ отъ гръцки съ малки съкращения Димитъръ Матовъ

(Първо (пълно) издание, обнародвано въ «Българска библиотека» бр. II, Срѣдецъ, 1885 г.)

 

 

Издание и печатъ на Хр. Г. Дановъ

Пловдивъ 1896

Сканове в .djvu формат (1.6 Мб) от google

 

    Прѣдговоръ

1. Животътъ на славянскитѣ първоучители свети Кирилъ и Методи  1

2. Моравската черква слѣдъ смъртьта на св. Методия  10

3. Св. Методиевитѣ ученици въ България  17

4. Подвизитѣ на св. Климента като български архиепископъ  21

5. Послѣднитѣ дни отъ живота на св. Климента  28

 

    Бѣлѣжки къмъ животописа  34

 

 

ПРѢДГОВОРЪ

 

На 1885 г., тъкмо срещу хилядогодишнината отъ смъртьта на св. Методия, азъ обнародвахъ въ български прѣводъ пространното гръцко житие на свети Климента, подъ заглавие «Животъ, дѣяния, исповѣдания и кратко изложение за чудесата на св. отецъ нашъ Климентъ, българский архиепископъ. (На)писано отъ светѣйшаго и прѣславнаго архиепископа на първа Юстиниана и на цѣла България, господинаТеофилакта, който бѣше магистъръ на риторитѣ въ Цариградъ». [1] Тоя прѣводъ биде извършенъ съ помощьта на проф. Дриновъ, който го придружи и съ кратъкъ прѣдговоръ, гдѣто изтъкнѫ исторически-литературната важность на паметника. Досега не е разяснено добрѣ, дали наистина това житие е съчинено отъ Теофилакта, както е казано въ заглавието му, или отъ другиго. Но нѣма съмнѣние, че съчинителятъ му се е ползувалъ съ стари и достовѣрни извѣстия за живота и дѣйностьта на св. Климента, па и на светитѣ славянски първоучители, Кирила и Методия. Затова тоя паметникъ е безцѣнъ за насъ [2].

 

 

1. Тоя животописъ образува брой II отъ «Българска Библиотека» на Българското Книжовно Дружество (Срѣдецъ, 1885. с. 40).

 

2. Струва да се обърне внимание върху думитѣ, които ..мъ въ 4-та глава «насъ смирени и недостойни той повече (сбл?)ижаваше до себе си» и пр. Отъ тукъ се вижда, че поне отчасти въ съставяньето на това житие, може би въ по-стара ре(дакц)ия, е взелъ участие нѣкой ученикъ на св. Климента.

 


 

Тъй като съ първото издание ние имахме за цѣль, да снабдимъ нашата книжнина съ пъленъ, близъкъ до първообраза прѣводъ, трѣбаше да се запазѭтъ въ него издание всичкитѣ тънкости на тоя първообразъ, (на?)писанъ съ високъ черковно-ораторски езикъ, напъстренъ съ различни цитати изь Светото Писание. Поради това, прѣводътъ ми излезе тежъкъ за четенье, а на мѣста и невразумителенъ. [1]

 

За да направѭ тоя скѫпоцѣнъ паметникъ по-достѫпенъ за нашето четещо общество, азъ рѣшихъ да го прѣиздамъ въ отдѣлна книжка и въ такъвъ видъ, щото да бѫде и по-лесенъ за четенье. За тая цѣль азъ намѣрихъ добрѣ да отстѫпѭ донѣгдѣ отъ гръцкия оригиналъ, именно да замѣнѭ нѣкои думи съ други, които да бѫдѫтъ близки по смисълъ, но да придаватъ по-голѣма гладкость на текста, да изоставѭ нѣкои недотамъ ясни и цвѣтни изрази, както и часть отъ оби(чай?)нитѣ цитати изъ Светото Писание, а с друга страна, да прибавѭ тукъ тамъ нѣкоя обяснителна дума. Рѣдко въ това ново издание ще се намѣрѭтъ прѣдложения, вмъкнѫти отъ мене, като замѣна на тѣзи мѣста, които слѣдъ направенитѣ съкращения не може да се оставѭтъ токо-тъй безъ оглажданье. Сетнѣ, прѣмахнѫхъ прѣжното дѣление на паметника, който бѣше разглобенъ въ гръцкия оригиналъ на 29 малки глави, и направихъ по-едро, логично дѣление на 5 части,

 

 

1. Послѣдното произтича донѣгдѣ и отъ нѣкои печатни и други погрѣшки, които сѫ се вмъкнѫли въ това издание и които намѣрихъ за добрѣ да оправѭ въ края на това ново издание.

 


 

за улеснение на четцитѣ, на всѣка отъ тѣхъ дадохъ и особенъ надсловъ, споредъ нейното съдържание. Сѫщеврѣменно съкратихъ и самия надсловъ на паметника.

 

Всички тия измѣнения не сѫ яко голѣми, и при това сѫ направени така, щото съ тѣхъ да не се накърни нито фактичната страна, нито пъкъ назидателниятъ, благочестивъ и родолюбивъ духъ на Климентовото житие, което заслужва най-широко разпространение между българскитѣ четци, особно между младото ни поколѣние.

 

Извѣстно е, че досега на ученицитѣ могѫтъ се посочи твърдѣ малко книжки съ исторично и повѣствувателно съдържание, които да разширяватъ познанията имъ по отечествената история и да съживяватъ и съгрѣватъ духътъ. У насъ знаѭтъ мнозина, че имаме народенъ светецъ — Климентъ. Но какъвъ е неговиятъ животъ, какви сѫ неговитѣ заслуги, и какъ се е създала неговата слава и паметь, малцина знаѭтъ.

 

Настоящето издание се отличава и съ прибавката «Бѣлѣжки къмъ животописа.» Въ тѣхъ се постарахъ да изтъкнѫ нѣкои по-важни мѣста отъ текста, да укажѫ моитѣ отстѫпления отъ него, или да обяснѭ нѣкои тъмнички мѣста. Ако спомогнѫ колко-годѣ на тия, които пожелаѭтъ да се възползуватъ и откъмъ историчната страна съ паметника, ще бѫдѫ крайно задоволенъ.

 

София, февруари 1896.

Д. Матовъ.

 


 

Съдържание.

Прѣдговоръ

Глава I. Животътъ на славянскитѣ първоучители свети Кирилъ и Методи 1

Глава II. Моравската черква слѣдъ смъртьта на св. Методия 10

Глава III. Св. Методиевктѣ ученици въ България 17

Глава IV. Подвизктѣ на св. Климента като български архиепископъ 21

Глава V. Послѣднитѣ дни отъ живота на св. Климента 28

 

Бѣлѣжки къмъ животописа 34

 

По-главнитѣ печатни и други погрѣшки въ първото (пълно) издание, обнародвано въ «Българска библиотека» бр. II, Срѣдецъ, 1885 г. 40

 


 

 

I. Животътъ на славянскитѣ първоучители свв. Кирилъ и Методи.

 

Божието величие и благость се показахѫ въ България чрѣзъ живота на благочестиви мѫжье, които се отрекохѫ отъ всичко що е земно и тлѣнно и се подвизавахѫ за народната просвѣта. Тия проповѣдници на Божието учние сѫ : Методи, който бѣ Моравски архиепископъ и просвѣти Панонската архиепископия, и Кирилъ, великъ по своята мѫдрость и въ Божии работи, и въ свѣтовни. Тѣ и двамата жиѣехѫ благочестиво и непорочно, сѣехѫ Божието слово, което се проповѣдваше на гръцки, и покръстихѫ мнозина езичници.

 

Славянскиятъ народъ, т. е. българскиятъ, не разбираше Светото Писание на гръцки езикъ, и двамата свети мѫжье сматряхѫ това за голѣма злочестина. Безутѣшна скърбь ги обзе за това, гдѣто свѣтлината на Писанието не сияе въ Българската страна. Тѣ смалъ не дохождахѫ даже до отчаяние. Тогава се обърнѫхѫ съ молитва къмъ Христа, отъ Когото пръвъ даръ сѫ езицитѣ, да имъ помогне да изнамѣрѭтъ букви, пригодни за българския езикъ, и да прѣведѫтъ божественото Писание на тоя езикъ. И като се прѣдадохѫ на постъ и молитва, тѣ достигнѫхѫ желаниито си, защото близо е Господъ до всички, които го призоваватъ съ истина».

 

Като изнамѣрихѫ славянскитѣ букви, и като прѣведохѫ боговдъхновенитѣ писания, нашитѣ

 

   Бѣлѣжки къмъ стр. 1

 

 

2

 

първоучители залегнѫхѫ да прѣдадѫтъ на най-усърднитѣ си ученици божественото учение, и немалцина го възприехѫ и се приготвихѫ за проповѣдници. Най-отборни отъ тѣхъ бѣхѫ: Гораздъ, Климентъ, Наумъ, Ангеларъ и Сава.

 

По примѣра на Павла, който е съобщавалъ на апостолитѣ за своето благовѣствуванье, и свв. Кирилъ и Методи тръгнѫхѫ за Римъ, за да покажѫтъ на папата своя трудъ, т. е. прѣвода на Светото Писание. Тогавашниятъ папа Адрианъ много желаеше да ги види, защото и до него бѣ дошла тѣхната слава. Той не можа да се стърпи, но, като взе съ себе всички свещеници и архиереи, които се улучихѫ въ Римъ, излѣзе да посрещне светиитѣ. При това отпрѣдѣ му носехѫ кръстно знамение и запалени свѣтилници. Тѣхниятъ блѣсъкъ знаменуваше блѣсъка на Адриановата радость, па и блѣсъка на гоститѣ, които за да прослави, Господь благоволи да извърши много чудеса при влизаньето имъ въ Римъ.

 

Сетнѣ свв. Кирилъ и Методи показахѫ на папата българскиятъ прѣводъ на Светото Писание. Папата не знаеше, какво да стори отъ радость, похвали ги за подвига и ги насърдчи. Подиръ това взе прѣведенитѣ книги, донесе ги прѣдъ олтаря и ги посвети Богу като даръ, защото наистина угоденъ е Нему такъвъ приносъ. А свв. Кирила и Методия той прогласи въ черквата за апостоли, тъй като тѣ бѣхѫ извършили подвигъ равенъ на Павловия.

 

Сетнѣ, отъ ония, които бѣхѫ дошли наедно съ светиитѣ и, споредъ тѣхнитѣ думи. бѣхѫ доста вѣщи въ славянския езикъ и се отличавахѫ съ благочестивъ животъ, папата удостои

 

   Бѣлѣжки къмъ стр. 2

 

 

3

 

едни съ чинъ презвитерски, други съ дяконски, трети съ иподяконски. А пъкъ самия (ве?)лики Методия, макаръ той и да се отричаше много, рѫкоположи за епископъ въ Моравия Панонска. Адрианъ мислеше, че той напълно е заслужилъ това звание, понеже бѣ светителствувалъ въ тая страна.

 

А Кирилъ, който бѣше сѫщински философъ, биде повиканъ отъ великия първосвещеникъ въ святая Святихъ, за да литургисва тамъ въ истинната скиния и по-духовно, по-божествено да се приобщава отъ светитѣ тайни. На Кирила като че ли бѣ позволено да остая въ тѣлото си тогава, догдѣто изнамѣри буквитѣ и свърши прѣвода на Писанията. Като послужи съ това на Божията воля, тоя светецъ и мѫдрецъ биде взетъ отъ Бога, Който бѣше го научилъ на мѫдрость. Като прѣдузна смъртьта си, той пригърнѫ монашеско звание. Той отколѣ желаеше да направи това, но по скромность все странѣше отъ него, като отъ нѣщо велико, що надминава силитѣ му. И така, той се прѣстави на небесата, гдѣто е Христосъ, и остави долината на скръбьта, гостуваньето си тукъ долу. Духа си той прѣдаде Богу на духоветѣ, а тѣлото му, което прѣди естественото умъртвяванье бѣше излагано на драговолно умъртвяванье, почетено (от?)ъ църковни пѣсни отъ Папата и отъ всичкия клиръ, биде погребено въ църквата на Климена, на оногова Климента, който е придружавалъ Петра, върховния отъ апостолитѣ. И така, единъ мѫдрецъ приема другъ мѫдрецъ, водачътъ на едни народи приема у себе си тогова, който съ свѣтлината на познанието е просвѣтилъ други народи.

 

 

4

 

При това Богъ, за да засвидѣтелствува, каква слава се готви Кирилу на небесата, прати знамения, та чрѣзъ видими бѣлѣзи обяви невидимитѣ си тайни; бѣсни людье, като дойдохѫ при гроба Кириловъ, намѣрихѫ изцѣленпе, и много други болести изгони благодатьта на св. Духъ. Та изобщо, колчимъ се нѣкой приближеше до гроба, или колчимъ произнесѣше името на тоя богоносенъ отецъ, добиваше спроти своята вѣра изцѣление отъ недѫзитѣ си.

 

Поради това Кирилъ станѫ великъ въ устата на римлянитѣ, а още по-великъ въ душитѣ имъ. Той се прослави у тѣхъ, а наедно съ него се прослави и Богъ.

 

Така станѫ кончината на Кирила, и такава честь му се въздаде отъ Папата и отъ Бога. А Методи, слѣдъ като изгуби своя сътрудникъ и спѫтникъ, който въ всичко му бѣ сѫщински братъ по тѣло и о Господѣ, сърдцето му се нажали. Отъ една страна, той бѣ навикнѫлъ на брата си, та сега, като го нѣмаше при себе, страдаше като всѣки човѣкъ, но отъ друга страна, той все пакъ се утѣшаваше донѣгдѣ съ надежда, че и занапрѣдъ ще има въ учителското си дѣло за помощникъ Кирила. който, като приближенъ до Бога, слѣдъ отрѣшението си отъ плътьта, ще добие и по-голѣмо дързновение.

 

Методи, като му дойде врѣме да тръгне за епископъ въ горѣказаната страна, Моравпя Панонска, припаднѫ прѣдъ гробницата на брата си и, като споменж многократно милото му име, оплака плътската си самотия и моли Кирила, и за напрѣдъ да не го оставя безъ своята помощь и ходатайство, па слѣдъ това тръгнѫ на пѫть съ ученицитѣ си.

 

 

5

 

Като пристигнѫ въ Моравия, той станѫ такъвъ епископъ, каквито апостолъ Павелъ желаеш да бѫдѫтъ всички епископи. Той сияеше прѣдъ всичкия свѣтъ съ учението си. На всички людье съобщаваше доброто, като разсѣваше еднакво свѣтлината на словото и раздаваше евангелската храна, безъ да взема възмездие за това. Той и прѣди да стане епископъ, много залѣгаше да проповѣдва, безъ да се бои отъ нѣщо. А сега, когато му се повѣри самото дѣло, и когато той, приемайки тоя залогъ, знаеше, че горко на оня апостолъ, който не благовѣствува, — не трѣбаше ли той сега съвсѣмъ и напълно да се прѣдаде на поучение и да се грижи цѣлъ день да разпространява Божието слово? Той не прѣстаяше всѣки день да вразумява тогавашния Моравски князъ Ростислава и да му присажда Божието учение. Освѣнъ това, учеше постоянно и Коцела, господаря на цѣла Панония, и вразумяваше го да има Божи страхъ и да се укланя отъ всѣко зло. Та не само нихъ, но и българския князъ Бориса, който живѣеше въ врѣмето на гръцкия императоръ Михаила, и когото Методи още по-прѣди бѣше сторилъ свое чедо, като го бѣ плѣнилъ съ добрата си рѣчь, — и него велики Методи по това врѣме не прѣставаше да обсипва съ благодѣянията на словата и поученията си. Тоя Борисъ имаше умъ здравъ и наклоненъ къмъ добро. При него и българскиятъ народъ наченѫ да се просвѣтява и съ светото кръщение, и съ християнството. При него и свв. Кирилъ и Методи, гледайки, че мнозина сѫ повѣрвали и много чеда се раждатъ водою и духомъ, а пъкъ си нѣматъ съвсѣмъ духовна храна, изнамѣрихѫ буквитѣ,

 

 

6

 

както казахъ по-горѣ, и прѣведохѫ писанията на български езикъ, за да иматъ новороденитѣ Божии чеда доста Божия храна, та да растѫтъ духовно. Така българскиятъ народъ, като остави езичеството, позна истинския и правъ пѫть, който е Христосъ, и най-сетнѣ, макаръ че късно, въ 11-ия или 12-ия часъ, влѣзнѫ въ Божията градина по Божия благодать. Кръщеньето на тоя народъ станѫ на 869 год.

 

Итака, велики Методи непрѣстанно наставяваше князьетѣ: ту ги рѫководеше къмъ благочестивъ животъ, ту имъ прѣдлагаше чистото учение на църквата, като царска чиста монета, и го отпечатваше върху душитѣ имъ цѣло и неповрѣдено. Защото още тогава се намирахѫ такива, които желаехѫ да прѣобразуватъ и измѣнѭтъ вѣроученията, що сѫ оставени въ Божията църква отъ нашитѣ отци, и мнозина бѣхѫ си заразили душитѣ съ внесената отъ западнитѣ европейци развала, та казвахѫ, че Синътъ билъ роденъ отъ Отца, а Духъ Свети произлизалъ отъ Сина.

 

Свети Методи въстанѫ противъ тѣхъ и ту чрѣзъ думитѣ па Господа, ту чрѣзъ ученията на светитѣ отци, стараеше се, да унищожи тѣхнитѣ измислици, като ги обръщаше отъ кривото учение къмъ истинното и чистото. Ето защо той бѣше и се наричаше «Божи уста». Поради това числото на вѣрнитѣ всѣкидневно се уголѣмяваше.

 

А еретическата сгань, побѣдена съ силата и истината на словото, правеше всичко, каквото можеше да измисли, или каквото ѝ вдъхваше нейниятъ отецъ — дяволътъ, който отъ начало е човѣкоубийца и се хвали съ злодѣйство:

 

   Бѣлѣжки къмъ стр. 6

 

 

7

 

тя огорчаваше светеца съ хиляди злоби и изкушения. И Светополка, който слѣдъ Ростислава захванѫ да князува въ Моравия и който бѣше човѣкъ грубъ и не разбираше отъ добро, и него тѣ примамихѫ съ лъскателства и напълно го подчинихѫ на учението си. Като бѣше робъ на женскитѣ услади и се търкаляше въ кальта ва нечестиви дѣла, какъ можеше той да не прѣдаде ума си по-скоро на тие, които му отваряхѫ съвсѣмъ вратата на страститѣ, отколкото на Методия, който строго въставаше противъ душегубния развратъ?

 

И така Светополкъ, развратенъ отъ тие еретици, които му дозволявахѫ всичко, стига да се съгласява съ тѣхното учение и да имъ дозволява да го проповѣдватъ, твърдѣ малко даваше ухо на Методиевитѣ думи, а напротивъ, обнасяше се съ него, като съ врагъ,защото казано е, «мерзость е за грѣшника благочестието». Па и какви благи думи не казвà на княза велики Методи и какви страхове не му докарвà на умъ? Ту му доказваше правотата на учението си съ божественитѣ Писания, ту го заплашваше, че, ако се присъедини къмъ еретицитѣ, ще загуби и себе си, и всички свои поданници, като стане за враговетѣ си леснодостѫпенъ и леснопобѣдимъ. Но нищо не помагаше. Както и да е, догдѣто Методи бѣше живъ, и князътъ не изваждаше наявѣ порождението на сърдцето си, но се потаваше. До тогава и правосѫдието Божие още не спущаше върху него своя бичъ. Но когато се прѣстави светецътъ, веднага настанѫхѫ всѣвакви злини, които не потуляхѫ вече страмотиитѣ си подъ никакво було, но явно безчинствувахѫ, и повдигнѫ се

 

 

8

 

гонение противъ правовѣрнитѣ. Тогава вече и Богъ не закъснѣ да накаже княза. Но за това по-послѣ.

 

Тогава Методи прѣдсказа на княза за смъртьта си, която щѣла да настане слѣдъ три дни, и направи това прѣдречение, както ми се чини, за да подкрѣпи постояннитѣ си наставления. Защото, ако това прѣдсказание, което се и сбѫднѫ наистина, правеше Методия пророкъ, надаренъ отъ Светия Духъ съ даръ да прѣдвижда бѫдѫщете, ставаше явно, че и учението, проповѣдвано отъ него, е боговдъхновено. Като събра ученицитѣ си, той тръгнѫ по примѣра на Исуса и ги утѣшаваше и укрѣпяваше съ слово Божие и мѫдрость, която е по-скѫпоцѣнна отъ съкровище, отъ злато и сребро. Ето какви бѣхѫ неговитѣ послѣдни думи, съ които той прѣдаваше на своитѣ чеда наслѣдие добро и достойно за трудоветѣ, що прѣтегли самъ за спечелваньето на това наслѣдие:

 

«Мили мои,» думаше имъ той: «вие знаете силата на еретицитѣ въ злобата, знаете, какъ тѣ изопачаватъ словото Божие, па се мѫчѫтъ да напоѭтъ ближнитѣ си съ гнуснава развала, като избиратъ и тургатъ тия двѣ нѣща: прѣдумванье и заплашванье, едното — за по-простичкитѣ, друтото — за по-страхливитѣ. Азъ се надамъ и се молѭ, да ви останѫтъ непокѫтнѫти душитѣ както отъ едното, така и отъ другото. Нито силни думи маготъ ви измами или нѣкакво лъскателство прѣлъга, понеже вие сте утвърдени върху камъка на апостолското изповѣдванье и учение, нито пъкъ нѣкакъвъ страхъ ще поклати крѣпоститѣ на сърдцата ви, понеже вие сте научени да не се боите отъ силнитѣ

 

 

9

 

на деня и отъ ония, които убиватъ тѣлото, а душата не могѫтъ уби. И така, по-добрѣ, укрѣпявайте другитѣ, да пазѫтъ залога, който добихме отъ апостолитѣ, а сетнѣ и отъ отцитѣ, и който ще поискатъ отъ насъ въ деня на въздаянието. Гледайте всѣкакъ да запазите както своитѣ, така и братовитѣ си сърдца; защото подиръ моята смърть ще дойдѫтъ вълци, които ще искатъ да плѣнѭтъ стадото. Ще гледатъ да увлѣкѫтъ подирѣ си народа, та вие, като силни въ вѣрата, вдигнете се противу имъ. Това ви зарѫчва Павелъ чрѣзъ мене. Богъ, Отецъ на всички твари, и прѣди вѣкове безболезнено родениятъ отъ Него Синъ и Свети Духъ, който произлиза отъ Отца, ще ви опѫтва въ всѣка истина и ще ви прѣдстави непорочни, за моя похвала, въ Христовия день.»

 

Като рече това и още много други нѣща, той прѣдаде духъ на ангелитѣ, които му бѣхѫ спѫтници и пазители по всичкитѣ пѫтища, слѣдъ като свѣтѝ 24 години на архирейския тронъ и слѣдъ като работѝ съ голѣмъ трудъ и мѫка не само за своето спасение, но и за спасението на другитѣ. Защото не гледаше за своя изгода, но и за народа, за да се спаси и той. Денемъ и нощемъ живѣеше само съ туй, което би било полезно за другитѣ. Това се доказва и отъ множеството пресвитери, дякони и поддякони, които при смъртьта си той остави до двѣстѣмина въ енорията на своята църква. Ако е имало толкова само едни служители на олтаря, то колко голѣмо трѣба да смѣтаме множеството на мирянитѣ? Между тие служители на олтаря на първо мѣсто личеше Гораздъ, когото по-горѣ въ повѣстьта си причислихме къмъ най-добритѣ

 

 

10

 

ученици на Методия и който биде провъзгласенъ за архиепископъ Моравски отъ самия тоя светецъ, когато той бѣ прѣдузналъ смъртьта си.

 

 

II. Моравската черква слѣдъ смъртьта на св. Методия.

 

Обаче еретическата сгань, която прѣдъ нищо се не спираше, не можѝ да гледа, че Методи и подиръ смъртьта си имъ стои насреща като живъ.

 

«Ако ли оставимъ Горазда живъ, то ще бѫде като че е възкръснѫлъ Методи,» думатъ тѣ. И взематъ та лишаватъ Горазда отъ епископска власть, а нѣкого си Викинга, който бѣше еретикъ и когото поради това Методи бѣше прѣдалъ на анатемския сатана заедно съ оная сгань, що бѣснуваше като него, тогова Викинга взематъ та възкачватъ на трона!

 

Така беззаконно Викингъ се докопа до епископството, като си присвои честьта чрѣзъ грабителство, па грубо и прѣстѫпно отблъснѫ Божия избраникъ. Ересьта вирнѫ глава и взе да се подиграва съ православния сонмъ на Методиевитѣ ученици. Взехѫ да казватъ: «защо благоговѣете още прѣдъ Методиевитѣ думи, които сѫ вече изгнили и мухлясали, а не се присъединявате къмъ живия архиепископъ и не изповѣдвате, че Синътъ е роденъ отъ Отца, и Свети Духъ изхожда отъ Сина?»

 

А тѣ чрѣзъ Горазда и Климента отговорихѫ: «че Методи е още живъ, това ние добрѣ сме научили отъ Господа, защото Той е казалъ, че който вѣрва въ Него, и да умре, ще оживѣе.

 

   Бѣлѣжки къмъ стр. 10

 

 

11

 

Тогава какъвъ грѣхъ струваме, като имаме за учитель тогова, който живѣе въ Господа, духовно се намира при насъ, разговаря съ насъ и ни укрѣпява противъ васъ? Ние, като намираме, че вашата нова вѣра нито се подтвърдява отъ нѣкое писание, нито е приета отъ светитѣ отци, страхуваме се, да не подпаднемъ подъ проклетѝя, тъй като апостолъ Павелъ ясно казва: «ако нѣкой ви благовѣтствува повече отъ това, що сте приели, да бѫде проклетъ.» Ние вѣрваме съгласно съ Евангелието, че Свети Духъ изхожда отъ Отца, и че виновникъ и производитель Неговъ е Родителятъ на Сина, но че Той сѫщо принадлежи и на Сина и чрѣзъ Него се раздава повсѣкѫдѣ на достойнитѣ. Вие учите, че Духътъ произлиза и отъ Сина. Нека падне върху главитѣ ви тая хула, защото тургате двѣ начала: Богъ-Отецъ — за Сина и Богъ-Синъ — за Духа. Вие пригръщате нова ересь. А у насъ единъ е Богъ и едно начало на тия, що сѫ отъ Него, — то е Отецъ: за Сина той е Отецъ, за Духа — Изводитель. И апостолъ Иоанъ ни прѣдставя Сина да говори: «Духъ истины, иже отъ Отца исходитъ,» — та прѣстанете да воювате противъ Божия Синъ, великия благовѣстникъ, отъ когото, за когото и чрѣзъ когото е произлѣзло всичкото Евангелие; прѣстанете безъ Духа да учите за Духа, прѣстанете да говорите отъ противния духъ — отъ дявола.»

 

Като не можахѫ да си удържѫтъ при тия думи, Викинговитѣ едномисленици съ затъкнѫти упш взехѫ да крѣскатъ и да разбъркватъ всичко, па смалъ не дигнѫхѫ и рѫцѣ върху православнитѣ, сѫщо тъй, както едно врѣме

 

 

12

 

сторихѫ тие, що убивахѫ съ камънье Стефана, мѫжествения свидѣтель на словото. Най-сетнѣ тѣ се оттеглихѫ и обърнѫхѫ се къмъ най-послѣдното си прибѣжище, т. е. къмъ низкия Светополкъ, та набѣдяватъ православнитѣ, че ужъ мислили да бунтуватъ и да въстанѫтъ противъ неговата власть. Светополкъ повика Методиевитѣ послѣдователи и имъ каза: «каква е тая схизма, що става помежду ви? Защо се карате единъ съ други всѣки день? Не ли сте всинца братя и все христиани ? Защо не се погаждате единъ съ други и не залѣгате за единство?»

 

А тѣ чрѣзъ Горазда и Климента, които говорихѫ отъ тѣхна страна, казахѫ: «Много би имало да ти разправяме за това, княже; не дребни и не малки работи сѫ изложени на опасность, по църковниятъ догматъ за Света Троица. Работата е за душата, — нѣщо най-важно за всинца ни. Но тъй като ти си непознатъ съ Св. Писание, та не можешъ изслуша дългитѣ ни и широки разправии, то ние на твоето питанье ще кажемъ просто, че се раздѣляме за това, защото и Господъ е дошелъ да въдвори мечъ, та съ него да раздѣли доброто отъ лошото. Никога нѣма да почитаме за христиани оние, що не приематъ Евангелието. Тие людье твърдѭтъ, че Свети Духъ изхожда отъ Сина. Това е противъ думитѣ на самия Исусъ Христосъ, а сѫщо тъй и противъ рѣшението на втория Цариградски вселенски съборъ. Ако тѣ измѣнѭтъ своитѣ мнѣнпя, ако пристанѫтъ на Евангелието и светитѣ Отци, ще се притечемъ при тѣхъ, като къмъ братя, ще се пригърнемъ и обикнемъ. Но ако тѣ и занапрѣдъ вървѭтъ по своя разумъ и упорствуватъ

 

 

13

 

въ своитѣ заблуждения, напусто ще ни чакатъ да изповѣдваме за Светата Троица по тѣхното тълкуванье».

 

Князътъ твърдѣ малко проумѣ отъ казаното, защото не отбираше отъ божествени нѣща: едно, че бѣше пораснѫлъ по-вечето като дивъ или по-добрѣ да речемъ, като безсловесно животно, друго, че и ума си бѣше омрачилъ съ развратъ, както се каза по-горѣ. Подученъ отъ еретицитѣ, на които бѣше напълно прѣдаденъ, князътъ отговори: «азъ съзнавамъ, че съмъ човѣкъ съвсѣмъ неученъ и невѣщъ въ догматитѣ, па и книга не знаѭ. Но азъ се придържамъ и ще се придържамъ о христианството. А тия прѣпирни, що повдигате вие, не могѫ да рѣшѫ чрѣзъ доказателства, нито пъкъ могѫ да разпознаѭ, кой е лъжеучитель и кой — православенъ. Азъ ще ви прѣсѫдѭ като христянинъ. Разбира се, че и за тоя догматъ ще сѫдѭ така, както съмъ навикнѫлъ и за други работи да сѫдѭ. Който отъ васъ по-напрѣдъ дойде и се закълне, че вѣрва истинно и православно, той, споредъ мене, не погрѣшава въ нищо противъ истинната вѣра; нему ще и да прѣдамъ църквата и църковнитѣ дѣла, споредъ презвитерския чинъ».

 

Послѣдователитѣ на западната ересь, готови на клетва, безъ да дочакатъ края на княжеското рѣшение, заклехѫ се и утвърдихѫ нечестивото си учение. При такива сѫдници ересьта взе връхъ надъ православието, доби пълна власть, за да мѫчи и души вѣрнитѣ слуги Христови и защитници на вѣрата. «Ако нѣкой се улови», каже князътъ: «да не вѣрва по учението на нѣмцитѣ, ще бѫде прѣдаденъ тѣмъ,

 

   Бѣлѣжки къмъ стр. 13

 

 

14

 

за да правѭтъ съ него, каквото щѫтъ». Тогава нечестивитѣ еретици, осланяйки се на властьта, почнѫха силно гонение срещу ония, които стояхѫ на бащината вѣра и бѣхѫ готови всичко да прѣтърпѭтъ зарадъ нея: Едни безчовѣчно мѫчехѫ, на други кѫщитѣ грабехѫ, като съединявахѫ съ нечестието си и користолюбие, други влачехѫ голи по тръньето, и така постѫпяхѫ даже съ старци. А които отъ презвитеритѣ и дяконитѣ бѣхѫ по-млади, тѣхъ продавахѫ на юдеитѣ, като бѣхѫ самички достойни за сѫдбата на Юда и за бѣсилото. Наистина, както Юда прѣдаде Христа, така и тѣ продавахѫ помазаницитѣ Христови на всегдашнитѣ му върли врагове. А пъкъ тия слуги Христови бѣхѫ не малцина: само духовни лица се набирахѫ до двѣстѣ-мина, както казахме.

 

Имаше измежду тѣхъ мѫжье, които бѣхѫ достигнѫли учителска степень, както Гораздъ, за когото често споменувахме. Той бѣше родомъ моравецъ, знаеше добрѣ и двата езика — славянския и гръцкия —, та добродѣтельта Методиева го бѣше поставила на трона, но еретическата злоба го свали отъ него. Такъвъ бѣше и Климентъ презвитеръ, много ученъ, сѫщо и Лавренти, Наумъ и Ангеларъ. Тѣ, както и мнозина други славни мѫжье, бидохѫ заковани въ вериги и фърлени въ тъмници, гдѣто имъ бѣше забранено всѣко утѣшение, било отъ роднини, било отъ познайници, които никакъ не смѣехѫ да се доближѫтъ до тѣхъ. Но Господъ, Който утѣшава смиренитѣ и изцѣлява болнитѣ, и тѣхъ утѣши. Ако и да имъ тежахѫ веригитѣ, тѣ не забравяхѫ за молитва, а пѣехѫ черковни пѣсни и псалми. И станѫ голѣмо

 

 

15

 

землетресение, и веригитѣ паднѫхѫ. Затворницитѣ станѫхѫ свободни.

 

Отъ това Божие чудо се стреснѫхѫ гражданитѣ, отидохѫ при княза и взехѫ да роптаѭтъ, загдѣто се прѣслѣдватъ светцитѣ, които заслужватъ почетъ.

 

Но еретицитѣ взехѫ да оборватъ това чудо, както правехѫ Фарисеитѣ съ чудесата на Исуса Христа. Тѣ рекохѫ, че това сѫ вражби и магии. Тѣ прѣдставихѫ това за работа на Велзевула, съ силата на когото самички бѣхѫ прѣизпълнени. Послѣ (трѣбвало е неразумниятъ князъ да не раабсре и това нѣщо!) светиитѣ бидохѫ натоварени съ вериги още по-тежки, съ злини още по-безутѣшни отъ прѣдишнитѣ. Минѫхѫ се три дни, и пакъ, когато светцитѣ свършвахѫ молитвата на третия часъ, случи се сѫщото, каквото и по-прѣди: затресе се земята, и паднѫхѫ веригитѣ. А богоборцитѣ, безъ да обявѭтъ на княза нѣщо за това, пакъ изложихѫ светцитѣ на сѫщитѣ злини, за които тѣ сами бѣхѫ достойни. Слѣдъ като се минѫхѫ десеть дена, пакъ — вече трети пѫть — станѫ чудото, но безчувственитѣ еретици пакъ си останѫхѫ ожесточени. Тѣ прибавихѫ на светиитѣ още по-вече мѫки; защото, като имъ бѣше дозволилъ князътъ да постѫпватъ съ тѣхъ, както имъ скимне, извадихѫ ги отъ затвора, па ги бихѫ безчовѣчно, безъ да се смилѭтъ нито за бѣлитѣ коси, нито за слабостьта, до която бѣхѫ достигнѫли тѣлата на светцитѣ отъ многото мѫки.

 

Нищо за това не знаеше князътъ, който се водеше по еретицитѣ, защото случайно отсѫтствуваше: ако да бѣше се случилъ тамъ,

 

 

16

 

то тѣ нàдали бихѫ извършили такива злодѣйства върху защитницитѣ на правдата. Макаръ и да бѣше хилядо пѫти по-прѣдаденъ на нѣмцитѣ, при всичката си полузвѣрска и свирѣпа природа, той все пакъ уважаваше добродѣтельта на светитѣ мѫжье, особно слѣдъ като Богъ потрети едно и сѫщо чудо. Слѣдъ такива безчовѣчни удари, еретицитѣ, безъ да допуснѫтъ на светцитѣ да похапнѫтъ нѣщо (тѣ не дозволявахѫ даже хапка хлѣбъ да имъ фърли нѣкой), заповѣдахѫ на войници, да ги заведѫтъ въ разни страни по рѣка Дунавъ. Така тѣ изпѫдихѫ небеснитѣ граждани на вѣчно изгнание изъ държавата. А войницитѣ, варварски людье,—защого бѣхѫ нѣмци,—като усилихѫ природната си дивота съ дадената тѣмъ заповѣдь, изкарахѫ светцнтѣ изъ града, съблѣкохѫ имъ дрехитѣ и ги повлѣкохѫ голи. По тоя начинъ тѣ имъ причинявахѫ двѣ злини: поругание и врѣдъ отъ студения въздухъ, който всѣкога върлува въ крайдунавскитѣ страни. Освѣнъ това, тѣ често въртѣхѫ надъ шиитѣ имъ мечове, като за да ги ударѭтъ, допирахѫ копията си до снагата имъ, като за да ги убодѫтъ, тъй каквото да изпитватъ смъртния страхъ не веднажъ, а толкова пѫти, колчимъ ги заплашвахѫ съ смърть. Всичко това така бѣше и порѫчано на войницитѣ отъ враговетѣ. Послѣ, откакъ се отдалечихѫ доста много отъ града, войницитѣ, що ги водехѫ, отпуснѫхѫ ги, а сами незабавно се върнѫхѫ въ града.

 

 

17

 

 

III. Св. Методиевитѣ ученици въ България.

 

Като знаехѫ, че Господъ е заповѣдалъ на гоненитѣ отъ единъ градъ да бѣгатъ въ другъ, Христовитѣ изповѣдници се стремѣхѫ въ България, за България мислехѫ и надѣехѫ се, че тя ще имъ даде успокоение. Но и за нея щѣхѫ да изгубѭтъ надеждата си, ако да не си криехѫ диритѣ. За това тѣ гледахѫ, око да ги не види, макаръ и да бѣхѫ оскѫдни отъ храна и облѣкло. И страхътъ наистина ги накара да се раздѣльѫтъ единъ отъ други, и по Божия воля тѣ се разпръснѫхѫ по разни страни, за да привлѣкѫтъ по-много земи къмъ евангелската область.

 

Климентъ взе съ себе си Наума и Ангелара, и тръгнѫхѫ накъмъ Дунава. На пѫтя тѣ пристигнѫхѫ въ едно село, гдѣто намислихѫ да поуспокоѭтъ снагата си, изморени отъ гладъ и студъ. Тѣ разпитахѫ, кой въ това село е боголюбивъ, странноприеменъ и познатъ по благочестивия си животъ. Щомъ намѣрихѫ такъвъ селянинъ, тѣ отидохѫ при него на гости.

 

Тоя човѣкъ имаше синъ еднороденъ, личенъ и на млада връсть; щомъ гоститѣ влѣзнѫхѫ въ кѫщи, поминѫ се тоя момъкъ, тоя хубавецъ, едничкото око на баща си, най-разцъфнѫлата вѣйка отъ рода . . . Колко, мислите, се огорчи тогава бащата? Той си рѣши въ ума, че синъ му умрѣлъ поради дохожданьето на гоститѣ, и взе да ги кори и проклина. Той ги наричà влъхви, дяволи, и взе да ги заплашва съ отмъщение. Веднага той зарѫча да наготвѭтъ за тѣхъ вериги и мѫки.

 

Светцитѣ се нажалихѫ не по-малко отъ бащата, като имахѫ състрадателни и човѣколюбиви

 

 

18

 

души, но още по-вече ги мѫчеше срамътъ. Обрѫжени съ вѣрата, зарадъ която всичко, даже и невъзможното, е възможно, споредъ думитѣ на Господа, тѣ намислихѫ да припаднѫтъ къмъ молитва. Като уталожвахѫ съ кротость родителския буренъ гнѣвъ и смекчавахѫ жестокостьта на справедливия му ядъ, тѣ му думахѫ: «Човѣче Божи! Ние никакъ не сме вълхви, напротивъ, ние проклинаме много злѣ вълхвитѣ, а сами служимъ на истинния Богъ, за Когото сме вѣрвали, че е страшенъ и за вратаритѣ на ада, Който съ едно допиранье рѫка сѫбаря смъртьта и съ едно извикванье връща живота на четиридневенъ и вече вмирисанъ мъртвецъ. Ако ти мислишъ, че ние сме причинили смъртьта на твоята рожба, то бѫди спокоенъ: ние се надаме, че за насъ Богъ ще му подари живота.» Слѣдъ това тѣ се помолихѫ Богу надъ момъка, и, по благодать на Христа Спасителя, той оживѣ. Тогава бащата се зарадва много и взе да имъ иска прошка за хулитѣ, да ги благодари и да имъ прѣдлага да вземѫтъ всичкия му имотъ, па и съ него самия да се ползуватъ като съ слуга.

 

Но светиитѣ, като се задоволихѫ отъ вѣрата на тоя човѣкъ и като бързахѫ да отпѫтуватъ, приехѫ отъ приноса му само колкото трѣбаше за по пѫть, па тръгнѫхѫ накъмъ Дунава, изпратени съ голѣма честь отъ оногова, който се удостои съ таково чудо. Когато пристигнѫхѫ до брѣговетѣ на Дунава и видѣхѫ голѣмата и непроходима вода, свързахѫ три дървета съ липово лико и, съ Божия помощь, прѣплувахѫ рѣката. Сетнѣ стигнѫхѫ до Бѣлградъ (най-знаменитъ отъ всичкитѣ крайдунавски градища)

 

 

19

 

и се явихѫ прѣдъ Боритакана, който по онова врѣме бѣше войвода на тоя градъ, подвластенъ на българския князъ. Той пожела да знае приключенията на светцитѣ, и тѣ му ги приказахѫ.

 

Като изслуша това Боритаканъ, рече си, че тѣ сѫ мѫжье велики и близки до Бога, та рѣши, че трѣба да изпрати тия странници при българския князъ Борисъ, защото знаеше, че Борисъ е петименъ за такива мѫжье. Той почака да си починѫтъ тѣ отъ дългия пѫть, па ги изпрати до княза, като му обяви, че тия мѫжье сѫ такива, каквито той горещо желае да намѣри.

 

Като дойдохѫ при Бориса, той ги прие съ почеть прилична за тѣхъ, па ги разпита за приключенията имъ. Тѣ му приказахѫ всичко отъ край до край, безъ да скриѭтъ нѣщо. Князътъ, като изслуша това, много благодари Бога, гдѣто е пратилъ тия свои изповѣдници като благодѣтели на България, и гдѣто е подарилъ учители и писатели на вѣрата не какви да е людье, но подвижници и мѫченици. Даде имъ облачения, прилични за свещеници, направи имъ всѣкаква честь, заповѣда да имъ се дадѫтъ за живѣнье кѫщитѣ, опрѣдѣлени за най-първитѣ му приятели, и даде имъ изобилно всичко, що имъ е потрѣбно, защото знаеше добрѣ, че когато мисъльта се отвлича съ грижи за маловажни нѣкои тѣлесни потрѣби, това много бърка на посветенитѣ Богу занятия. А пъкъ самаго него обзе го горещо желание, да приказва съ светцитѣ всѣки день, да ги разпитва за древни повѣствувания и за жития на светиитѣ, и да прѣчита съ тѣхнитѣ уста светитѣ Писания.

 

 

20

 

Па и отъ неговитѣ първенци ония, що се отличавахѫ отъ другитѣ било по знаменитъ родъ, било по голѣмо богатство, и тѣ ходехѫ при светцитѣ, като дѣца при учитель. Разпитвахѫ ги за всичко, що се отнася до спасението, па освѣнъ че сами се поучавахѫ, но и въ кѫщи проповѣдвахѫ и разказвахѫ каквото чувахѫ. Съ присърдце пристѫпвахѫ тѣ до светцитѣ, и всѣки се мѫчеше, дано ги склони да му дойдѫтъ въ кѫщи, смѣтайки тѣхното прѣбивание за освѣщение и вѣрвайки, че, гдѣто сѫ тѣ тримата, съединени помежду си въ всичко — и по душа и по тѣло —, тамъ се намира и Господъ.

 

Но светитѣ мѫжье, като бѣгахѫ отъ глъчь , и като залѣгахѫ да вършѫтъ княжеската воля, не се рѣшавахѫ да влѣзнѫтъ въ нѣкоя частна кѫща безъ позволение отъ боголюбивия князъ. Ето защо единъ българинъ по име Ѣхачъ, знатенъ човѣкъ, дойде при княза и иска му дозволение, да приеме въ кѫщата си заедно съ прѣподобния Наумъ и свещенѣйшия Климентъ. Князътъ имаше благоволение къмъ тоя проситель, та на радо сърдце му изпълни молбата, като зарѫча, да приемѫтъ учителитѣ съ голѣма честь, догдѣто имъ се настани всичко, каквото имъ трѣбва. Сѫщо се освети и кѫщата на Чеслава съ прѣбиванието на Ангелара, защото князътъ благоизволи да изпълни и молбата на тоя голѣмецъ, който желаеше да приеме речения учитель. Но не бѝ за много врѣме да се радва Чеславъ на прѣбиванието му въ тоя свѣтъ: Ангеларъ поживѣ малко у него и не безъ радость прѣдаде духа си въ рѫцѣтѣ на светитѣ ангели. Климентъ и Наумъ живѣхѫ при Ѣхача,

 

   Бѣлѣжки къмъ стр. 20

 

 

21

 

удостоявани съ всѣкакви почести, но тѣ го удостоявахѫ съ дарове още по-голѣми и по-драгоцѣнни, защото, като събирахѫ веществени плодове въ кѫщата на тоя човѣкъ, сами сѣехѫ въ нея духовни сѣмена.

 

 

IV. Подвизитѣ на св. Климента като български архиепископъ.

 

Борисъ не прѣстаяше да мисли, какъ да даде на светитѣ мѫжье леснина, за да вършѫтъ Божието дѣло. Богъ го вразуми, та той отцѣпи Кутмичевица отъ областьта Котокия, постави надъ нея Добета и му даде помощникъ Климента. Тѣ работехѫ задружно и сговорно. Единиятъ бѣше послушенъ въ всичко, другиѭтъ готовъ да се възползува отъ такъвъ помощникъ, за да достигне цѣльта си.

 

Така Климентъ биде пратенъ като учитель на Кутмичевица, и биде зарѫчано на всички жители по тая страна да приемѫтъ светеца съ усърдие, да му готвѭтъ всичко изобилно и прѣвъзходно, да го поздравяватъ съ дарове, та чрѣзъ видими съкровища на любовьта, назначени за душата, да го направѭтъ близъкъ до всѣкого. Но най-достопохвално бѣ това, гдѣ то самъ Борисъ подари на блажения Климентъ три прѣкрасни кѫщи въ Дѣволъ, които принадлежахѫ на една кметска челядь, па освѣнъ това и мѣста за почивка близо до Охридъ и Главеница.

 

Такива работи направи князътъ; така неговата чудна душа обърнѫ, колкото бѣ възвожно, любовьта си о Христѣ къмъ служителя Христовъ, та и на други станѫ примѣръ за такъво усърдие. А Климентъ какво правеше?

 

   Бѣлѣжки къмъ стр. 21

 

 

22

 

Не се ли надигнѫ той отъ тия почести, не взе ли да живѣе по-разкошно, като захванѫ да смѣта себе си за по-горенъ, отколкото е наистина, и като помисли, че е извършилъ всичко ? Никакъ не! Напротивъ, като че ли още съ нищо не послужилъ, Христу, той смѣташе тия почести за начало на своитѣ учителски подвизи и на усърдието си въ проповѣдванье: Той постоянно се грижеше, да не остане князътъ излъганъ въ своитѣ надежди връху него. Така въ тия страни, за които споменѫхме, той проповѣдваше непрѣстанно на народа за спасението Божие.

 

Въ всѣка енория той имаше по нѣколцина мѫжье, и то немалцина, защото брояхѫ до три хиляди и петстотинъ души; съ тѣхъ той по-вечето приказваше и имъ развѣщаваще по-дълбокитѣ мѣста изъ писанията. А насъ, смирени и недостойни, той по-вече доближаваше до себе си, споредъ сърдечната си добрина, та ние бѣхме наедно на всѣкѫдѣ, гдѣто работеше или говореше, или поучаваше чрѣзъ дѣло и слово. И ни веднажъ не го видѣхме празенъ; но всѣкога, и денемъ и нощемъ, или дѣца учаше—и то разнообразно: на едни посочваше, какъ се пишѫтъ буквитѣ, на други обясняваше смисъла на писаното, на трети оправяше рѫцѣтѣ, за да пишѫтъ, — или се прѣдаваше на молитва, или пишеше книги. Случваше се понѣкога, че въ едно и сѫщо врѣме вършеше двѣ работи: пишеше и учеше нѣщо дѣцата. Никога не стоше безъ работа, защото знаеше, че праздностьта ни учи на всѣко зло. И разбира се, неговитѣ ученици бѣхѫ най-отлични по своя нравствепъ животъ и учение. Измежду тѣхъ той рѫкополагаше анагности, иподякони, дякони и презвитери.

 

 

23

 

По всѣка енория порѫчваше дѣлата на триста-мина ученици, които безъ да взиматъ заплата и да плащатъ на княза данъкъ, служехѫ Богу и бѣхѫ поставени Нему да плащатъ плата, или по-добрѣ—да връщатъ длъгъ. Ето що извърши Климентъ прѣзъ цѣли седемь години.

 

Настѫпи осма година отъ неговото учителуванье, която бѣше послѣдня отъ живота на Божия рабъ Михаилъ-Борисъ, освещенъ князъ български. Правлението му наслѣди неговиятъ синъ Владимиръ, който князувà четири години и се поминѫ отъ тоя свѣтъ. Наслѣдникъ станѫ братъ му Симеонъ, който пръвъ се нарече български царь. Той като баща си Бориса имаше истински блага душа: съ всѣкого се обнасяше просто и добрѣ, а особено съ тия, що показвахѫ благочестивъ нъравъ. Той бѣше забѣлѣжителенъ съ христианския си животъ, имаше гореща вѣра и усърдие за черковни дѣла. Затова той продължи бащинитѣ начинания и уголѣми Божията проповѣдь, като съгради по всѣкѫдѣ църкви, та утвърди православието и отвори широкъ и гладъкъ пѫть за Божия законъ.

 

Народната мълва възвеличаваше Климента и го правеше по-великъ, отколкото самъ той се мислеше. Когато тая мълва достигнѫ до царь Симеона, тя вдъхнѫ и нему любовь къмъ добродѣтельта на тоя учитель. Тогава царятъ повика при себе си светеца, захванѫ да приказва съ него и усѣти освещение отъ неговия изгледъ, защото ликътъ на блажения Климентъ вдъхваше даже на враговетѣ прѣголѣмо уважение.

 

Тогава царятъ много приказвà за прославяньето на българската земя и смѣташе за блажено своето царуванье, загдѣто Богъ му е дарувàлъ

 

 

24

 

такъво добро. Климентъ, който възпитаваше до тогава най-умнитѣ отъ своитѣ ученици, що го слушахѫ като баща, като вѣрвахѫ, че само съ тоя почитъ къмъ учителя си угаждатъ Богу, биде назначенъ за епископъ на Дрембица или Велика, и така станѫ пръвъ епископъ на българския народъ. А когато на рѫцѣтѣ му се даде епископско дѣло, той погледнѫ на това високо достоинство, като на стълба за възвишение до Бога, та къмъ прѣдишнитѣ си трудове прибави още много нови.

 

Симеонъ, като указа Клименту честь, създаде му и грижи. Гледайки, че народътъ въ тая область не е познатъ съ Божието слово и сь Писанията и се лишава отъ добри наставления, Климентъ не даде «сънъ на очитѣ си и дрѣмка на вѣждитѣ си», постоянно се грижеше за народа и въ това намираше услада. Всѣкога поучаваше, всѣкога наставяше. Разсѣваше незнанието, уреждаше безредието. Бѣ станѫлъ «всичко за всѣкого, споредъ нуждата на всѣкого». Той учеше клира на черковенъ редъ и на всичко, що трѣба за псалмопѣния и молитви. Той достигнѫ, неговитѣ клирици да бѫдѫтъ отъ най-отличнитѣ. Като просвѣтяваше народа възъ каменя на истйнското христианско богопочитанье, туряше твърда основа за тѣхната вѣра. Защото народътъ бѣше простъ и неодѣланъ.

 

Но редомъ съ духовната храна, Климентъ даваше и тѣлесна храна на тие, що се нуждаехѫ отъ такъва храна. Инакъ той наполовина щѣше да прилича на Христа, за Когото знаеше, че заедно съ учението раздавалъ е и хлѣбъ на разумнитѣ, за които трѣбахѫ чудеса.

 

   Бѣлѣжки къмъ стр. 24

 

 

25

 

Поради това той бѣше баща на сирацитѣ, помощникъ на вдовицитѣ, за които се грижеше всѣкакъ. Вратата му бѣхѫ отворени всѣкога за всѣки бѣденъ, и никой пѫтникъ не е нощувалъ вънъ отъ вратата му.

 

За примѣръ на живота си той взе великаго Методия и, водейки се по тоя примѣръ, стараеше се да не се отстрани отъ него. Като постави прѣдъ себе за ркководство неговия животъ и неговитѣ дѣяния, като нѣкоя картина отъ вѣщъ живописецъ, гледаше да се изобразява по тая картина. Наистина, той знаеше живота Методиевъ така, както не го знаеше никой, защото още отъ младость и дѣтинство ходеше съ него и гледаше съ очи веичкитѣ му дѣяния.

 

Той видѣ, че народътъ е простъ за да отбира свещенитѣ писания, и че мнозина български свещеници знаѭтъ само да четѫтъ гръцкитѣ книги, но не ги разбиратъ, та затова сѫ непросвѣтени, тъй като нѣмаше по български даже слова черковни.. Той захванѫ да мисли и за това нѣщо, па съ своитѣ старания събори прѣградитѣ на незнанието: за по всички праздници той състави поучения, които не съдържахѫ нищо високоумно, а бѣхѫ прости и ясни, каквото да може ги разбра и най-простиятъ българинъ; съ тия поучения той хранеше душитѣ на по-проститѣ, като че ли ги поеше съ млѣко, защото не възприимахѫ по-корава храна. Отъ тия поучения можешъ се научи за таинството на праздницитѣ, които се извършватъ за Христа и въ честь на Христа, а сѫщо тъй и за паметьта на Прѣсвета Богородица, която паметъ се слави много пѫти прѣзъ годината.

 

   Бѣлѣжки къмъ стр. 25

 

 

26

 

На нейнитѣ чудеса сѫ посветени отъ Климента много похвали и повѣствувания. И Кръстителятъ не е забравенъ въ тия похвали, — въ тѣхъ ще прочетешъ и за чудесното намѣрванье на главата му, — ще срещнешъ житията и проповѣднишкитѣ пѫтища на апостолитѣ и пророцитѣ, подвизитѣ на мѫченицитѣ, правилата на светитѣ отци и пр. Казватъ, всички тия съчинения на български езикъ се пазѭтъ у трудолюбиви людье. Едни отъ тѣхъ сѫ написани въ честь на много светии, други за похвала на Прѣчиста Божия Майка, като молитви и благодарствени пѣсни. Всичко, каквото се отнася до черквата, съ каквото се украсява паметьта на Господа и светцитѣ Му и съ каквото се възбуждатъ душитѣ, всичко това Климентъ даде намъ на българитѣ.

 

Тия съчинения той остави и въ манастира си, който бѣше съзидалъ въ Охридъ още при живота на блажения Борисъ, прѣди да приеме напълно Величката епископия. Като видѣ, че тоя князъ бѣ опасалъ всичката подчинена нему България съ седемь черкви, като че ли бѣ запалилъ свѣщникъ отъ седемь свѣщи, Климентъ и самъ пожела да си направи свой манастиръ въ Охридъ. Освѣнъ това съгради още една черква, която отсетнѣ станѫ архиепископски тронъ. И така въ Охридъ имаше три черкви: една — съборната, и двѣ —съградени отъ свети Климентъ. Прслѣднитѣ бѣхѫ много по-малки отъ съборната, но бѣхѫ по-изгледни поради своя валчестъ, и обълъ видъ.

 

Климентъ гледаше какъ и какъ да изпѫди изпомежду българитѣ нерадѣнието спрѣмо божествени работи, да ги събира наедно, привличайки ги

 

 

27

 

съ хубави сгради, и изобщо да смегчава тѣхнитѣ диви и корави сърдца и тѣхната дебелащина въ богопознанието. Та и не е никакъ за чуденье, гдѣто той залѣгаше да обърне човѣшкия умъ къмъ свѣтлина и човѣщина.

 

Тъй като цѣлата българска земя бѣше обрасла съ диви дървета, та бѣше оскѫдна отъ добри плодове, той и съ това добро я надари: прѣнесе изъ Гръцко всѣкакъвъ видъ питомни овошки и чрѣзъ присажданье направи дивитѣ дървета плодовити. И чини ми се, че това направи той съ цѣль да научи човѣшкитѣ души, да впускатъ въ себе си благочестиви сокове, та да принасятъ Богу плодъ съ извършваньето на Неговото желание. Само това нѣщо той смѣташе за храна. По тоя начинъ Климентъ достигаше душевна полза и, безъ да гледа никакви тѣлесни потрѣби или да си жали душата, споредъ божествения апостолъ, грижеше се само и само за това, какъ да се разшири черквата и да се спаси народътъ.

 

Климентъ като обичаше толкова Бога, и Богъ го обикнѫ и му даде дарба за чудотворство. Ето какъ го прослави той. Веднажъ Климентъ се връщалъ отъ Главеница въ Охридъ, за да види, дали тукашнитѣ жители живѣѭтъ христиански, и да побесѣдва съ Бога насамѣ въ своя обиченъ манастиръ. Изъ пѫтя забѣлѣжилъ двама болни скапани мѫжье, отъ които единиятъ при това билъ още лишенъ и отъ най-милото за всѣкого нѣщо, именно отъ зрѣние. Тѣхниятъ видъ много нажалилъ милостивата му душа. Но колкото лесно се смилявалъ той, толкова билъ наклоненъ и къмъ смиреномѫдрие: неговата грижа, тайно да направи чудо,

 

   Бѣлѣжки къмъ стр. 27

 

 

28

 

била по-голѣма, отколкото желанието на разслабленитѣ да добиѭтъ изцѣление. Затова той се озира наоколо и, като не съгледва никого, обръща очитѣ си къмъ небото и подига прѣподобнитѣ си рѫцѣ за молитва, низвожда Божията помощь и съ сѫщитѣ рѫцѣ, съ които извършилъ молитвата, прикосва се до тѣлата на разслабленитѣ,—това прикосванье ги скрѣпило и сглобило. И, както е казано у Исайя, всѣки отъ тѣхъ захванѫлъ да скача като еленъ. Незабавно се озарилъ съ изцѣление и слѣпиятъ, който, щомъ прогледнѫлъ, велегласно хванѫлъ да възвеличава Господа. Това чудо не могдо съвсѣмъ да се укрие отъ човѣшки очи, защото го подгледалъ единъ отъ служителитѣ на светеца. Климентъ му зарѫчалъ да не обажда никому за това, догдѣто Климентъ не се прѣстави отъ тоя свѣтъ.

 

 

V. Послѣднитѣ дни отъ живота на св. Климента.

 

Най-напоконъ, отслабнѫлъ вече отъ старость и изнемощѣлъ отъ трудове, Климентъ рѣши да остави епископството, не за да побѣгне и да се оттегли отъ длъжностьта си, въ която Духъ Свети го бѣ турилъ да пасе черквата на Господа Бога, но порадй благочестие, понеже се убоя, да не би покрай неговата немощь да се развали Божията работа.

 

И като се яви прѣдъ царя, каза му: «Ой благочестиви царю! Догдѣто моята снага държеше, можехъ да се посветявамъ на трудове и грижи черковни, които споредъ мене сѫ по-тежки отъ държавнитѣ. До тогава, да оставѭ

 

 

29

 

черквата на Господа, която ми Той Самъ врѫчи чрѣзъ твоята мощна рѫка, азъ смѣтахъ за съвсѣмъ осѫдително и недостойно даже за единъ наемникъ. На наемника е свойствено, «като види вълка, че иде, да бѣга и да оставя овцетѣ»; но за мене какво оправдание ще има, ако фърлѭ стадото Божие, безъ да виждамъ никакъвъ влъкъ? За това и не се оттегляхъ и досега. Но тъй като и самичъкъ виждашъ, какъ ме е налегнѫла вече старость и какъ многобройнитѣ трудове ми сѫ отнели всичката сила, погрижи се за черквата и постави въ Господния домъ такъвъ правитель, който да има и тѣлесна крѣпость, освѣнъ духовната, и да е по-младъ, за да поеме черковнитѣ грижи. Изпълни това ми послѣдно желание; дай ми да побесѣдвамъ тия малобройни дни самъ съ себе и съ Бога. Добро мѣсто за това ми е манастирътъ; дозволи ми да си умрѫ въ него. Какъ ще мога отсега нататъкъ да носѭ грижитѣ, които изискватъ стави по-крѣпки отъ моитѣ? Ако черковнитѣ грижи не сѫ по моитѣ сили, тогава защо да запазвамъ това достоинство? Епископството апостолъ Павелъ е нарекълъ такъво дѣло, отъ което трѣба да се отстрани оня, който съвсѣмъ не е за работа. Дано не дочакамъ да видѭ, какъ черквата, която се повдигнѫ чрѣзъ мене надъ много други черкви, падне пакъ при моето управление; но, както рекохъ, запази нейното достолѣпие при при пощьта на по-силни отъ мене мѫжье. Не малка опасность има, че поради моята немощь, работитѣ ще тръгнѫтъ злѣ».

 

Царятъ смаянъ отъ тия думи, — защото човѣкъ се стрѣсва, когато противъ желанието си чува неочаквано нѣщо —, каза му:

 

 

30

 

«що думашъ ти, отче? Какъ бихъ утърпѣлъ азъ да гледамъ на тоя тронъ още при твоя животъ да седи други? Какъ бихъ оставилъ царството си да запустѣе безъ твоитѣ архипастирски благословения? Твоето отричанье отъ епископския тронъ за мене е лошъ бѣлѣгъ, че ще загубѭ царския си прѣстолъ. Ако съ нѣщо съмъ оскърбилъ твое прѣподобие, като съмъ съгрѣшилъ отъ незнание (отистина азъ не знаѭ да съмъ съгрѣшилъ въ нѣщо), а пъкъ ти може би ме жалишъ, като баща, та не щешъ да обадишъ моята лоша обноска спрѣмо тебе, а прикривашъ истинската си причина съ тѣлесна слабость, — тогава кажи ми, молѭ, азъ съмъ готовъ да се покаѭ и като синъ да изцѣрш болката на баща си. Ако ли пъкъ никакъ не можешъ се оплака отъ насъ, то защо самъ искашъ да наскърбишъ тия, които съ нищо не сѫ те наскърбили? Отъ клира не можешъ се оплака, че е непослушенъ и непокоренъ, защото ти самичъкъ го избра за себе си и за Бога, като прѣроди всичкитѣ чрѣзъ Евангелието. Пъкъ и насъ не можешъ обвини, че скоро зафърляме твоитѣ заповѣди, нито изобщо друго нѣщо има отъ наша страна осѫдително спрѣмо твоитѣ работи. Тогава защо накарвашъ чедата да плачѫтъ за твоето безпричинно оттеглянье ? Или се съгласи, отче, или, ако не, ще се осмѣлѭ да рекж: каквото и да казвашъ, не ще те послушамъ, както и да сторишъ, не ще се склонѭ. Оттеглянье може да бѫде, чини ми се, само за недостойнитѣ, а пъкъ ти; си по-горѣ отъ всѣко достоинство».

 

Старецътъ се склонява отъ тия думи и, безъ да прибавя на царя нищо по-вече за оттеглянье

 

 

31

 

отъ длъжность, връща се въ манастира, гдѣто намира, че Горниятъ царь дошелъ да спомогне на намѣрението му. Щомъ се завърнѫ, налегнѫ го болесть и, като прѣдузна за смъртьта си, той даде послѣденъ даръ на българскитѣ черкви, именно прибави къмъ Триода това, що му не достигаше: тогава той прѣведе всичко, що се пѣе отъ Томина недѣля до Петдесетница. Отъ това може човѣкъ да види, какъ трѣба да е работилъ, когато е билъ здравъ, оня, който и прѣзъ боледуваньето си се съсипа съ такива трудове. И наистина, вѫтрѣшниятъ му човѣкъ тъкмо толкова се подновяваше, колкото външниятъ се съсипваше.

 

Споредъ черковнитѣ правила Климентъ направи завѣщание както за книгитѣ, що бѣ написалъ, така и за другия свой имотъ. Търговецътъ се труди за бисера, безъ да се грижи ни най-малко за мидитѣ му. Той раздѣли всичко на два дѣла и остави единъ дѣлъ на епископията, а другия на манастира. Тука той ясно показа и това, че неговата дѣлба биде по Божия воля. Наистина, той приемаше дарове отъ благовѣрни князье и царье, които никакъ не трѣба да се охладяватъ съ отричанье, особно като не сѫ още заякнѫли въ христианството. Отъ друга страна Климентъ показа и безкористие, споредъ черковнитѣ правила, както се не може по-похвално.

 

Слѣдъ като прѣкара живота си така и украси дадения нему отъ Бога тронъ, па завърши своя подвигъ достойно, както го бѣ почнѫлъ, Климентъ се прѣсели при Господа. Светото му тѣло, равно съ душата по честь, слѣдъ като биде опѣто и почетено, ако и по-малко

 

 

32

 

отколкото трѣбаше, но поне споредъ силитѣ на ночитателитѣ, биде турнѫто въ сѫщата обитель, въ направения отъ негови рѫцѣ гробъ отдесно на трапезата. Това станѫ на 27 юли въ днитѣ на българския царь Симеона, на 916 година.

 

Но азъ забравихъ едно нѣщо, а то не е малко свидѣтелство за еднодушието между светцитѣ. Именно, прѣди кончината на Климента нѣкои отъ неговитѣ ученици видѣли на сънѣ Кирила и Методия, че дошли при блажения и му прѣдсказали свършъка на неговия животъ.

 

Итака, той като че си отиде отъ насъ и остави тоя животъ, но неговата благодатъ не отлетѣ измежду насъ: мощитѣ на тоя учитель още до днесъ правѭтъ добро, като цѣрѭтъ болести. Тия думи се доказватъ отъ оня боленъ съ изсъхнѫли рѫцѣ и нозѣ, гдѣто дойде въ черква, когато се вършеше Божията литургия, и прие изцѣление. Народътъ не знаеше, кой е той и дѣкашенъ е. Но слѣдъ службата той захванѫ да благодари, повдигнѫ изцѣренитѣ си рѫцѣ и взе да вика. Когато го попитахѫ, за какво нѣщо благодари, той приказа всичко: че и самъ билъ родомъ отъ Охридъ и много години теглилъ мѫки отъ тая болесть, че, когато достигнѫлъ вече до отчаяние, дошло му на умъ да се поклони при гроба на светеца, данò Климентъ, изцѣлителятъ на всичко о Христѣ, му даде нѣкакво утѣшение; и така като се повлѣкълъ по нозѣ и по рѫцѣ, достигнѫлъ до гроба на светеца; тука паднѫлъ въ несвѣсть и му се показало, че единъ старецъ се докосва до неговитѣ коси и му заповѣдва да стане. При тия думи неговото тѣло запръщѣло, като че ли се сблъскали коститѣ му: въ това врѣме,

 

 

33

 

види се, ставитѣ му се сглобявали, и жилитѣ се разтѣгали, за да се размърдатъ. Когато се свѣстилъ, той билъ здравъ: както рѫцѣтѣ му, така и нозѣтѣ не били вече сухи, и тѣлото му не било вече разнебитено. «И сега,» прибави той, «азъ вдигамъ рѫцѣтѣ си къмъ тогова, който ми ги изправи, и стоѭ на своитѣ нозѣ». При това оздравѣлиятъ изливаше изъ дълбочинитѣ на сърдцето си такива рѣчи, които накарахѫ присѫтствуещитѣ ведно съ него да възвеличѫтъ светеца съ благодарствени думи.

 

Но защо ми е да споменувамъ за тия и други нѣща? Кой не знае, на колко бѣсни, на колко други болни е далъ той избавление отъ болкитѣ имъ, щомъ сѫ се доближавали до гроба му, или щомъ само името му сѫ повиквали съ вѣра, която е най-силната помощница при такива работи? За това българитѣ отъ всѣка връсть, като вкусяватъ отъ благодатьта на светеца, тачѫтъ го съ такъво усърдие, което не може се изказа, и принасятъ му приноси, всѣки споредъ силата си.

 

Чрѣзъ св. Климента цѣла Българска земя позна Бога. Чрѣзъ него се обогатихѫ черквитѣ съ пѣсни и псалми, чрѣзъ него иноцитѣ се рѫководѭтъ къмъ подвизи по житията на светитѣ, а свещеницитѣ се учѫтъ да живѣѭтъ по черковнитѣ правила. Св. Климентъ е още по-силенъ сега, като прѣдстои прѣдъ Бога, отколкото по-прѣди, докато бѣше въ тѣлото си. Затова, нека му се молимъ, да варди страната ни отъ всѣкакви злини и да запази въ народа непокѫтнѫта отечествената вѣра.

 

   Бѣлѣжки къмъ стр. 33

 

 

34

 

 

Бѣлѣжки къмъ животописа.

 

Стр. 1.

 

Животътъ на Славянскитѣ първоучители свв. Кирилъ и Методи. — Тази часть отъ нашия паметникъ може да се нарече допълнение на пространнитѣ; «панонски», жития на светитѣ първоучители, а останѫлитѣ части — продължение на тия жития. Така се изразява и А. Вороновъ въ своето съчинение «Главнѣйшіе источники для исторіи свв. Кирилла и Меѳодія»; Кіевъ 1877. Въ това съчинение критично сѫ разгледани и най-важнитѣ историко-литературни въпроси за цѣлия животописъ на св. Климента (стр. 109—139), именно: кога и отъ кого е написано това житие, което носи авторското име на архиепископа Теофилакта? Вороновъ дохожда до заключение, че житието наистина е написано отъ гърка Теофилакта, който е светителствувалъ въ Охридската архиепископия мевду 1084—1107 г. и е извѣстенъ за авторъ на многобройни други трудове.

 

Славянскиятъ народъ, т. е. българскиятъ. — Нашитѣ прадѣди, т. е. «словѣнитѣ» въ Мизия, Тракия и Македония, а отчасти и въ Албания, Тесалия и Ромъния, бидохѫ подчинени отъ Аспаруховитѣ българи, които сѫ били тюрко-татарско племе, подложено на славянско влияние още прѣди заселението си тукъ. Ср. O. Pniower, Die Slaven vor DXXVII—DLIX въ II томъ на Deutsche Altertumskunde отъ K. Müllenhof. Като образувахѫ съ славянитѣ една държава, българитѣ я нарекохѫ по свое име. Това име прѣминѫ и върху смѣсения народъ, въ който се прѣтопихѫ тѣ ведно съ славянитѣ. При тоя процесъ взе връхъ славянскиятъ езикъ и типъ. Това показва, че славянитѣ, които сѫ образували нашия народъ, сѫ били много повече на брой отъ прѣтопенитѣ Аспарухови българи, а съ това сѫ съгласни и историчнитѣ свидѣтелства. Догдѣто да се свърши тоя процесъ (VII—X в.), имената «славяни» и »българи» се вземали често за равносилни и тождествени. Затова и по-сетнѣ четемъ «славянски езикъ» вмѣсто «български езикъ», или «славяни» вмѣсто «българи», догдѣто най-сетнѣ виждаме че въ тоя смисълъ наддѣлѣва второто название. Сѫщото явление може да се наблюдава и въ личнитѣ

 

 

35

 

имена на пълководци, боляри и пр. Тюркскитѣ имена, които се срѣщатъ редомъ съ българскитѣ, отстѫпватъ на послѣднитѣ повече и повече мѣсто, догдѣто най-сетнѣ изчезватъ съвсѣмъ. Ср. по-долу бѣлѣжката къмъ стр. 20

 

Букви пригодни за българския езикъ. — Въ оригинала е казано: «букви пригодни за мѫчнотиитѣ на българския езикъ». Мѫчнотиитѣ на българския езикъ, това сѫ неговитѣ особни звукове, които нѣма въ гръцкия езикъ, та и не могѫтъ се обозначи съ неговата азбука, а трѣбало за тѣхъ да се вземѫтъ букви отъ нѣкоя друга азбука, или пъкъ да се измислѭтъ наново. Достоинството на старобългарската азбука е именно въ това, че тя означава всѣки звукъ отъ езика съ особенъ знакъ, и всѣки знакъ въ нея прѣдава почти винаги само единъ звукъ. Може би, отъ начало тя не била пълна (ср. «О писменехъ Чръноризьца Храбра»), но, усъвършенствувана веднажъ, та не съдържала нищо излишно. Поне езикознанието ни убѣдява, че въ старитѣ наши книги не се писали букви, които да не се четѫтъ или пъкъ да се четѫтъ веднажъ тъй, други пѫть—инакъ. Така щото старобългарската азбука е била съвсѣмъ пригодна за езика, — нѣщо което никакъ не може се каза за сегашната наша азбука, непригодна безъ извѣстни прѣобразувания. Сторобългарскиятъ правописъ е билъ чисто фонетиченъ, днешниятъ нашъ разбърканъ правописъ, който затруднява и добри писатели, е въ сѫщото врѣме и етимологиченъ.

 

Близо е Господъ до всички, които го призоваватъ съ истина. — Тѣзи думи, както и много други, съчинителятъ е заелъ изъ Светото Писание. Тѣ се намиратъ въ Псалмитѣ, п. 144, ст. 18.

 

 

Стр. 2.

 

Да покажѫтъ на папата. . . . . . прѣвода на Светото Писание. — Страната, въ която сѫ проповѣдвали славянскитѣ първоучители, падала подъ вѣдомството на папата. Ето защо отиватъ тѣ при него за благословъ. Нека не забравяме отъ друга страна, че, ако и да имаше до тогава спрѣчквания между Римъ и Цариградъ, но окончателното и формално разцѣпление между източно-православната и католишката черква станѫ много по-сетнѣ, на 1054 г. Прѣзъ послѣднитѣ години отъ своята дѣйность и св. Методи е влѣзълъ въ конфликтъ съ западната черква.

 

 

36

 

Наистина угоденъ е Нему такъвъ даръ. — Съ ти думи съчинителятъ пристая къмъ ония христиански отци, които право учѫтъ, че словото Божие трѣба да се проповѣдва и прѣвожда на всички езици, а не само и на еврейски, латински и елински.

 

 

Стр. 6.

 

Кръщеньето на българския народъ станѫ на 869 г. — Историцитѣ не допущатъ, че св. Методи е проповѣдвалъ на царь Бориса и прѣко е влиялъ за покръщеньето на българския народъ. Но никой не може да откаже, че книжовнитѣ трудове на първоучителитѣ славянски сѫ били важни фактори за разширението на христианството въ България. Не е мислимо, св. Кирилъ и Методи да сѫ тръгнлли за Моравия, безъ да приготвѭтъ нѣкои прѣводи още въ Македония. Затова и езикътъ, на който сѫ прѣвели тѣ светитѣ писания, ще да е билъ езикъ на македонскитѣ българи. Ср. и глава V отъ Житїе св. Меѳодїа. Споредъ по-вѣрни извори, св. Кирилъ е съставилъ славянската азбука и почнѫлъ прѣвода на Писанието на 855 г. Съ това събитие нашиятъ животописъ свръзва кръщеньетд на Бориса, а за дата взима годината 869 г., която не се отнася къмъ кръщеньето на Бориса, а къмъ учрѣждението на първото българско архиепископство.

 

 

Стр. 10.

 

Викингъ. — Нам. Βίκιγγος, въ гръцкия изворъ четемъ Βίχνικος.

 

 

Стр. 13.

 

Послѣдователитѣ на западната ересъ. — Тия думи турихъ нам. думата «френцитѣ», съ която оригиналътъ изразява не народностьта на еретицитѣ, защото тѣ сѫ славяни, а произходътъ на тѣхната ересь— френски, или по-точно нѣмски породъ. По-долу думата «френци» замѣнихъ съ «нѣмци».

 

Нѣмцитѣ. — Ср. бѣлѣжката къмъ сѫщата. стр.

 

 

Стр. 20.

 

Ѣхачъ. — Така написахъ това име, понеже вѣроятно е производно отъ «яхамъ», ѣздѭ. Сѫщо така славянско е и името на Чеслава, догдѣто по-горѣ споменѫтиятъ Боритаканъ носи тюрко-татарско име. И при Симеона се срѣщатъ имена на пълководци българи съ неславянски имена. Ср. бѣл. къмъ стр. 1.

 

 

37

 

Стр. 21.

 

Климентъ и Наумъ живѣехѫ при Ѣхача. — Споредъ животописа, само тия двама ученици Методиеви сѫ работили между българитѣ. Споредъ други жития, тѣ сѫ имали още другари, Ангеларъ, Гораздъ и Сава или Лавренти, та числото имъ достигало до 5, а ведно съ двамината първоучители—до 7. Черковното почитанье на славянскитѣ седемь проповѣдници и сподвижници се е развило по-сетнѣ, когато е станѫло възможно да се съчиняватъ легенди. Бто защо трѣба да се смѣта за достовѣрно това мѣсто отъ нашия жовотописъ. Вж. М. Дриновъ, Новый церковнославянскій памятникъ съ упоминаніемъ о славянскихъ первоучителяхъ. Спб. 1885, стр. 11 нат.

 

Кутмичевица, Котокия. — Гдѣ се намирали тия мѣста, не е извѣстно точно, но по всичка вѣроятность — въ Македония.

 

Главеница. — Не е извѣстно точно, гдѣ се е намирало това мѣсто, което се споменува и прѣзъ срѣднитѣ вѣкове, но по всичка вѣроятность то е било близо до брѣговетѣ на Адриатическо или Ионийско море. Виж. С. Новаковић, Прве основе словенске книжевности на Балканском полуострву. Београд 1894 г. стр. 71—77.

 

Стр. 24.

 

Дрембица или Велика. — Допущаше се, че Дрембица е написано по погрѣшка нам. Струмица (вж. Е. Голубинскій, Краткій очеркъ исторіи православныхъ церквей, стр. 63), но това не е за вѣрванье. Климентъ е билъ епископъ на нѣкоя область въ Моравия Велика, или, както говорели за съкращенье — на Велика, па тоя съкратенъ изразъ по-сетнѣ сѫ разбирали тъй, като че Велика се намира въ Македония, по-сетнѣшното поприще на св. Климентовото подвижничество. Тукъ наистина срѣщаме често пѫти Велица, но надали тия мѣста иматъ връзка съ титула на Климента— «епископъ Велички». Климентъ, който въ нѣкои приписвани нему съчинения се нарича и «епископъ словѣнски», като е дошелъ въ България, ще да е ималъ вече епископско достоинство. Какъвто и да е билъ неговиятъ тутулъ, народътъ го смѣталъ за епископъ на «Велика Морава», и това название намираме при неговото име въ българското славословие, издадено отъ

 

 

38

 

М. Дриновъ въ брошурата «Новый церковно-славянскій памятникъ» и пр. Така че нѣма нужда да се търси нѣкаква си Величка епархия въ Българската тогавашна държава.

 

Стр. 25.

 

Мнозина български свещеници знаѭтъ само да четѫтъ гръцки книги. — Това мѣсто изъ животописа е много важно; понеже, редомъ съ нѣкои други свидѣтелства, говори за разширението на христианството въ България прѣди развитието на славянска книжнина и прѣди официалното покръщанье. Покрай гръцкото духовенство въ България още отъ начало е имало и народно, макаръ непросвѣтено.

 

Литературната дѣйностъ на св. Климента (ср. и стр. 31) е доста добрѣ очертана отъ животописа. Досега още не сѫ намѣрени и опрѣдѣлени Климентовитѣ произведения. Ето гдѣ сѫ обнародвани тия, които горѣ-долу сѫ установени като негови:

И. Срезневскій, Древніе памятники русскаго письма и языка;

А. Н. Поповъ, Описаніе рукописей Хлудова (похвала на Иоанъ Кръститель); «I прибавленіе» къмъ горната книга (похвално слово за апостолитѣ Михаилъ и Гавраилъ);

В. Н. Щепкинъ, Библюграфическіе матеріалы А. Н. Попова (п. сл. за Климента, римския папа);

Кирилло-Меѳодіевскій Сборникъ, Москва 1865 (похвално слово за св. Кирила);

Православный Собесѣдникъ 1881 (за успение на Прѣсв. Богородица, за Лазаря, Захария и Димитрия Солунски) и др.

 

За това подробно вж. въ книгата на П. А. Лавровъ, Климентъ епископъ словѣнскій. Трудъ В. М. Ундолъскаго. Москва 1895 г. Тукъ сѫ обнародвани слѣднитѣ произведения св. Климентови: 1. Заповѣданиѥ о праздьницѣхъ; 2. Поучение на память апостола или мученика; 3. Поучение на святое въскръсение; 4. Поучение на прѣображение Господне: 5. Поучение о четвьрьдневнѣмъ Лазори (отъ Иоана евангелиста); 6. Слово похвально на памятъ блаженаго пророка Захариа и о родьствѣ Иоанна кръстителя; 7. Похвала блаженаго отца нашего и учителıа словѣнскаго Кирила Философа.

 

Стр. 27.

 

Прѣнесе изъ Гръцко всѣкакъвъ видъ питомни овошки и чрѣзъ присажданье направи дивитѣ дървета плодовити. — Това извѣстие, споредъ А. Вороновъ

 

 

39

 

(каз. съч. 138—9), е никнѫло отъ буквално схващанье на една фигура, която е изразявала просвѣщението на дивата, езическа Българска страна чрѣзъ христнанство. Подобно фигурално сравнение на духовното просвѣщение съ присажданьето се намира наистина въ единъ канонъ за свв. седмочисленици: вж. Гильфердингъ, Греческая служба св. Первоучителямъ Славянскимъ и житіе св. Наума болгарскаго (Русская Бесѣда, кн. XIV; 59, 2).

 

Стр. 33.

 

Нека се молимь (св. Клименту), да варди страната ни отъ всѣкакви злини и да запази въ народа непокѫтнѫта отечествената вѣра. — Съ тия думи съкратихъ послѣднитѣ редове отъ паметника, които изцѣло гласъьтъ тъй: «Прогони злотворната ересь, която, като нѣкоя чума, се е вмъкнѫла между твоето стадо, особно слѣдъ твоето успѣнї ô Христѣ да не би тя да разпръсне и да загуби овцетѣ по пасището, на което ги си настанилъ. О свети и добри пастирю! И отъ варварски нашествия зачувай непокѫтнѫти насъ, твоитѣ потомци, пазейки ни отъ тѣхъ всѣкога, а особно сега, когато е близу злото, когато нѣма кой да ни помогне, когато скитскиятъ мечъ се е опилъ съ българска кръвь, когато безбожнически рѫцѣ дадохѫ труповетѣ на твоитѣ чеда, да се хранѭтъ съ тѣхъ небеснитѣ птици. Съкруши тия рѫцѣ съ десницата на Бога, комуто си слугувалъ; дай миръ на своя народъ, за да можемъ да празднуваме праздника ти съ пълна радость, славейки чрѣзъ тебе Отца, и Сина, и Светаго Духа, единаго Бога, Комуто подобава всѣка слава, честь и поклонение, нинѣ и присно и во вѣки вѣковъ Аминь». Тия редове показватъ, че паметникътъ е писанъ срещу праздника на св. Климента (27 юли) въ твърдѣ усилни врѣмена, когато отечеството е страдало отъ нахлувания и сѣчь. Подъ името скити у византийцитѣ се вѣстяватъ разни сѣверни народи, опасни за империята, и затова не е лесно да се рѣши точно, кой народъ се разбира въ дадения случай. Едни допущатъ, че тукъ се загатва за нахлуванията на маджаритѣ отъ 934 до 962 г. (Миклошичъ), а други подъ скити разбиратъ тукъ печенѣзитѣ, които сѫ пакостили много на Българската земя къмъ края на XI в. (Вороновъ, п. с. 123).

 

[Back to Main Page]