Библиотека "Балканската война". Год. I, кн. IX

 

Разгромътъ на Турция.

(Описание на младотурския режимъ и балканската война; сраженията около Одринъ)

 

Прѣводна компиляция

 П. Ноевъ

 

Издание Ив. Лѣсичковъ, Шуменъ 1913

 

Сканове в .pdf формат (6.1 Мб)

 

  1. Младотурскиятъ прѣвратъ; започванего Абдулъ Хамида  (3)

  2. Младотурцитѣ и албанскитѣ възстания  (8)

  3. Обратъ въ обществ. мнѣние  (12)

  4. Грѣшкитѣ на младотурцитѣ и мѫчнотиитѣ  (18)

  5. Военната лига и агонията на Турция  (22)

  6. Грѣховетѣ на бащитѣ  (27)

  7. Балканската война  (31)

  8. Тайната на българскитѣ успѣхи  (32)

  9. Къмъ Одринъ  (36)

10. Кат’гледамъ ужаситѣ на войната  (38)

11. Надъ обсадения Одринъ  (43)

12. Турскитѣ звѣрства  (46)

 

 

Турция, тази варварска империя, която е спъвала нашето историческо и културно развитие слѣдъ петь вѣка, отъ деня на своето сѫществувание върви не по пѫтя на цивилизацията, a по тоя на азиятския варваризъмъ. Като прѣмо слѣдствие отъ този тѫменъ исторически животъ е оная деморализация въ нравитѣ на турското население, оня отпадъкъ въ държавния животъ на империята, извѣстенъ на цѣлъ културенъ свѣтъ. Всѣки по остъръ погледъ отдавна виждаше разперенитѣ черни крила на смъртьта надъ Турция. Гнилостьта на послѣднята изпъкна особено въ режима на младотурцитѣ, нещастнитѣ герои на Босфора въ втората половина на балканската война. Ето защо, когато става дума за разгромъ на Турция, неможе да не се приказва за младотурцитѣ въ близкото минало, което ще анализираме въ кратцѣ прѣди всичко.

 

 

I. Младотурскиятъ прѣвратъ; започването на Абдулъ Хамида.

 

Прѣди петь години султанъ Абдулъ Хамидъ възстанови конституцията отъ 1876 год. Да стори това бѣше принуденъ отъ редъ сериозни причини. Армията и народътъ бѣха раздѣлени посрѣдственно редъ искуствени мѣрки. Обаче, поради фаворизацията въ армията. Кървавото вътрѣшно управление, почнаха да си пробиватъ пѫть революционнитѣ стремления. Въ армията зачестяваха мѫтежитѣ; незадоволството на

 

 

4

 

угнѣтеното турско население се изразяваше въ бандитство, a това на христянското население въ четничество. A всрѣдъ емигриралата турска младежь въ Европа почнаха да никнатъ редъ политически организации, които напослѣдъкъ се обединиха въ комитета „Единство и прогресъ“.

 

Въ тѣзи именно врѣмена международното положение на Турция се влоши. Въ 1908 год. ней се нанесе силенъ ударъ отъ Англия. Английската дипломация и Едуартъ VII силно бѣха се загрижили, за да създадатъ мощенъ противовѣсъ на тройния съюзъ, въ рѫцѣтѣ на който Турция бѣше станала играчка; за тази цѣль Англия се обърна къмъ Русия. Срѣщата въ Ревелъ и изработената програма за реформитѣ въ Македония заплашваха турската самостоятелность. Koгато Германия и Австро—Унгария отидоха много далечъ въ приятелството си къмъ Турция и алчно бѣха почнали да искатъ придобивки за смѣтка на Македония и Азия, — тогава турската порта силно почуствува, колко е била скѫпа изгубената подръжка на Англия. Но бѣше вече късно. Отъ друга страна, благодарение обстоятелството, че отъ всѣкѫдѣ хвърляха алчни погледи на Турция, революционното движение придоби чистъ патриотически характеръ и получи необикновенна популярность всрѣдъ народа и армията. Когато Ниази бей побѣгна на гарата съ единъ разбунтуванъ се отрядъ, баталионитѣ единъ слѣдъ другъ почнаха да минаватъ на негова страна. Ето че пламна и народно възстание, дѣятелно участие въ което вземаха албанцитѣ. По цѣла Европейска Турция, почнаха да се свикватъ събрания, въ които се обсѫждаше ужасното положение на Турция и развиващитѣ се събития. Особенъ мощенъ размѣръ вземаха масовитѣ движения, когато нахлуха всички младотурци въ Турция отъ Европа, кѫдѣто прѣживѣваха тежки минути.

 

Абдулахъ Хамидъ не можеше ди не почувствува, че неговитѣ жестоки мѣрки: заточения, убийства, наказания, погроми; неговото вѣроломство, гнетъ, шпионажъ и прѣдателство; всичкитѣ негови опити да заглуши всѣкакъвъ животъ и убие самото възспоменание за тържественно дадената нѣкога конституция, — сѫ безсилни да задушатъ революционнитѣ движения,

 

 

5

 

които се ширѣха по четиритѣ краища на неговата държава и армия. Ето защо той отстѫпа — съ особенъ декретъ прогласи конституцията отъ 1876 година.

 

Революцията пламна най-първо въ Македония и луда радость обхвана различнитѣ слоеве въ империята: вѣковнитѣ врагове — турци, гърци, българи, албанци, евреи, — братски се цѣлуваха и прѣгръщаха; отвсѣкѫдѣ се чуваха възгласитѣ „свобода“ „равенство", „братство“, „справедливость"; водителитѣ на религиознитѣ общества рамо до рамо излизаха на улицитѣ и манифестираха своитѣ симпатии; прѣдставителитѣ на християнскитѣ четници, — горски обитатели, въоръжени отъ главата до краката, облѣчени въ овчи кожи. — отъ горитѣ слизаха и свободни се ширѣха изъ градскитѣ улици, кѫдѣто тълпитѣ ги привѣтствуваха като прѣдвѣстници на мира и кичеха съ вѣнци.

 

Трѣбва да се отбѣлѣжи, че общиятъ оптимизъмъ твърдѣ не се сподѣляше отъ „Обединение и прогресъ“. Ето защо, като не се довѣряваха младотурцитѣ на Абдулъ Хамила, който разчиташе на столичната си войска, избраха града Солунъ за центъръ, отъ който се даваше тонъ на цѣлата млалотурска организация, която опасваше цѣлата страна, включително и армията. При това положение на рaботитѣ, не ще и дума, че въ новия парламентъ младотурцитѣ имаха болшинство; за прѣдседатель бѣие избранъ даже тѣхния виденъ лидеръ Ахмедъ Риза.

 

Скептицизмътъ и недовѣрието на комитета много скоро се оправдаха. Абдулъ Хамидъ, които бѣше дълги години пълновластенъ десподъ, неможеше да гледа съ спокойствие единъ парламентъ, да търпи ограниченията на една конституция. Ето защо той чакаше удобенъ случай да се избави отъ парламента и дотегливитѣ реформатори. Нѣкои събития подхраниха неговитѣ надежди.

 

Първиятъ великъ везиръ бѣше Кючюкъ Саидъ паша при конституционния режимъ. Неговиятъ кабинетъ бѣше смѣтенъ: състоеше се отъ млади и стари турци. Неопрѣдѣленностьга на кабинета тласкаше младотурцитѣ къмъ смѣна на кабинета, за да се заематъ всичкитѣ министерски портфейли отъ тѣхни привърженици. Обаче изборътъ за новъ великъ везиръ се

 

 

6

 

указа още по-несполучливъ, защото поста се зае отъ Кямилъ паша, единъ отъ най-забѣлѣжителнитѣ, единъ отъ най-вѣроломнитѣ турски политици. Още въ началото младотурцитѣ видѣха, че той не заслужва тѣхното довѣрие: своята власть гледаше да използува, за да застави министритѣ на войната и флотата да си подадатъ оставкитѣ. По този начинъ Кямиль паша искаше да смѣни цариградския гарнизонъ съ прѣданнитѣ на султана войски. Неговитѣ замисли не се осѫществиха. Парламентътъ му поиска обяснение, послѣ които му гласува недовѣрие. Неговото везирско мѣсто се зае отъ главния инспекторъ на Македония, Хюсеинъ Хилми паша.

 

Управлението на Хилми паша се свърши още по-скандално отколкото това на Кямилъ паша, макаръ лично Хилми, може би, е много по-малко виноватъ отколкото Кямилъ паша. Прѣзъ мѣсець Априлъ 1909 год. Абдулъ Хамидъ се опита да осѫществи намѣрението си възвърне прѣдишната си неограничена власть. Голѣмата часть отъ цариградскитѣ войски и широката цариградска маса заискаха заведнажъ възвръщането къмъ шариата, оставката на великия везиръ и тази на прѣдседателя на парламента Ахмедъ Риза. Метежницитѣ се брояха повече отъ сто хиляди. Една часть отъ тѣхъ се трупаше около парламента, a другата — къмъ Илдъсъ Кьошкъ. Султанътъ побърза да изпълни тѣхнитѣ „искания“, които искания явно бѣха негови желания, За едно кратко врѣме той си възстанови властьта.

 

Комитетътъ „Обединение и прогресъ“, обаче се указа подготвенъ къмъ събитията. Той не се изненада. Още слѣдъ опита на Кямилъ паша да направи прѣвратъ, комитетътъ почна да съсрѣдоточва усилено дѣятелностьта си въ Солунъ. Тамъ се събираха прѣданитѣ негови офицери и, като се ползуваше отъ подръжката на своитѣ едномишленици, заемащи отговорни постове, почна да стѣга полека—лека военнитѣ отряди; същеврѣмено се обсѫждаше и плана за дѣйствие. Когато Абдулъ Хамидъ вече тържествуваше за побѣдата, отъ Македония тръгнаха прѣданитѣ легиони на млада турция и на конституцията къмъ Цариградъ подъ прѣдводителството на Махмудъ Шефкеть паша, който

 

 

7

 

си спечели громката слава на генияленъ военоначалникъ съ своитѣ разпореждания при свалянето на Абдулъ-Хамида и господството надъ Цариградъ. Отъ този моментъ той стана най-популярния и влиятения человѣкъ, a Абдулъ Хамидъ се изпрати на заточение въ Солунската вила Алатини.

 

Младотурскиятъ режимъ по такъвъ начинъ се затвърди и осигури. Султанския прѣстолъ се зае отъ законния наслѣдникъ принцъ Решидъ, подъ името Мохамедъ V. При встѫпването на прѣстола тъй си изказа радостьта, че се явява пръвъ конституционенъ султанъ. Но слѣдъ три години картината се измѣни твърдѣ рѣзко.

 

Армията се отвърна отъ младотурския комитетъ. Голѣма часть отъ населението захрани най-враждебни чувства къмъ него. Колкото се касае за Македония — мѣстото на първитѣ блѣскави успѣхи на младотурцитѣ, ето какво пише единъ кореспондентъ на в. Times'a по този поводъ:

 

„Сега Македония прѣдставлява, наистина съвсѣмъ друга картина, Не само българи или гърци, par excellance, но и албанци независимо отъ това, дали сѫ християни или муслюмани, — изпитватъ ужасна ненависть къмъ лидеритѣ на великата революция прѣзъ 1908 година" ...

 

Воениятъ минисгьръ Махмудъ Шевкетъ паша бѣше принуденъ да си подаде оставката; заедно съ него падна цѣлиятъ кабинетъ на Саидъ паша. Властьта се зае отъ новъ кабинетъ, състоящь се отъ лица, които играеха видна роля при стария режимъ. Цѣла Албания пламна отъ силни възстания. Парламентътъ, болшинството на които бѣше къмъ младотурцитѣ, почна да се клати и скоро трѣбваше да бѫде разстроенъ. Почна да се говори даже за свалянето на султана.

 

A трѣбва да се отбѣлѣжи, че въ тѣзи събития, които се разиграваха съ кинематографическа бързина, ясно се прогледваше гнилостьта на Турция и нейния неминуемъ разгромъ, на който сме свидѣтели днесъ.

 

 

8

 

 

II. Младотурцитѣ и албанскитѣ възстания.

 

Първитѣ стремления на Албания къмъ независимость си водятъ началото още отъ прѣди сто години. Яниннския войвода Али паша мечтаеши въ тия тъмни врѣмена за образуването на една самостоятелна държава отъ Албания, Тесалия и Гърция. Неговитѣ мечти се разбиха отъ турцитѣ. Прѣзъ втората половина на миналото столѣтие тѣ подхвърлили на невѣроятни изтезания и опустошения Албания съ цѣль да наложатъ мохамеданството въ различнитѣ нейни краища. Общата участь, общитѣ изпитания сближили сѣвернитѣ католически плѣмена съ южнитѣ мохамедански, и образувалата се „Албанска лига“ съумѣ да настоява, за да влѣзатъ всичкитѣ части на Албания въ Турската империя като автономия провинция. Само съ течение на врѣмето на турцитѣ се отдаде да ликвидирятъ съ лигата и „успокоятъ“ Албания.

 

Турцитѣ прѣстанаха да се занимаватъ съ пропагандата на мохамеданството. Това даде на Албания относително спокойствие нѣколко дѣсетолѣтия. Но малко по малко Албания почна да се прѣвръща въ провинция, която първа почна да се ползува съ голѣми привилегии. Тайната на тази промѣна въ отношенията на цариградското правителство къмъ Албания се заключава въ това, че тя почна да се ползува съ изключителнитѣ симпатии на Абдулъ Хамида. Султанътъ, който бѣше извършилъ толкова насилия и който се страхуваше отъ заговори за мѫсть, се нуждаеше отъ силна лична стража. A тъй като албанцитѣ се отличаватъ съ необикновени физически качества и беззавѣтна сърдечность и прѣданость; тъй като тѣ

 

 

9

 

сѫ относително малко културни и съвсѣмъ чужди на столичното население, Абдулъ Хамидъ си създаде особенъ корпусъ отъ албански тѣлохранители. Но той, като дълновиденъ политикъ, не само добрѣ възнаграждаваше послѣднитѣ, a се стараеше да прѣдрасположи къмъ себе си цѣлия народъ, отъ който подбираше своитѣ слуги. Албанцитѣ се освобождаваха отъ неудобствата на общата воена повиность; за тѣхъ се нареждаше особенъ редъ за събиране на данъци, които почти не се сбираха никога; тѣ се управляваха и сѫдѣха съгласно своитѣ традиции, обичаи. Въ честитѣ стълкновения на албанцитѣ съ народитѣ отъ сѣверна Турция, винаги правителството подкрѣпяше албанцитѣ безъ да се създаде малко по-малко една дълбока бездна между Албания и Турция, граница, създадена непринудено отъ султана.

 

Послѣ революцията настѫпаха съвсѣмъ други врѣмена. Мохамедъ V. въ качествота си на конституционенъ монархъ не се нуждаеше отъ особена албанска гвардия и бѣше лишенъ отъ възможностьта да я възнаграждава по способа на Абдулъ Хамида. Въпроситѣ на организацията на полковетѣ, войската и др. т. почнаха да се обсѫждатъ въ парламента; неговитѣ рѣшения се привеждаха въ изпълнение отъ отговорнитѣ министри. И тукъ и тамъ, и въ законодателния органъ и въ правителството, рѣшително прѣобладаваха, както знаемъ, младотурцитѣ; a тѣ прѣди всичко се стремѣха да създадатъ обединена отоманска империя. Естествено че между тѣхъ и албанцитѣ трѣбваше да се появи конфликтъ.

 

Младотурцитѣ често се упрѣкваха, че сѫ крайни „националисти". Не ще и дума, че тѣ заслужваха тѣзи упрѣци. Тѣ бѣха длъжни да зачитатъ сложилитѣ се исторически особености на албанцитѣ, арабитѣ и др. нации. За поставеното на своитѣ национални задачи тѣ разполагаха съ много срѣдства и въ това отношение отиваха много далеко; тѣ не се ползуваха и съ добри административни приеми — често ставаха смѣшни и прѣдметъ на умраза. Обаче не трѣбва да се отказва, че основната идея въ тѣхната политика е вѣрна. Правата на човѣка и гражданина тѣ признаваха за всичкитѣ народности на Отоманска империя.

 

 

10

 

Било би голѣма непослѣдователность, ако биха оставили албанцитѣ съ привилегиитѣ да не плащатъ никакви данъци и да носятъ общата войнска повинность. A това бѣха тѣхни главни искания; всичко останало възникна въ процеса на борбитѣ.

 

Първото възстание на албанцитѣ пламна въ края на мѣсецъ априлъ 1900 год. Албанцитѣ рѣшително се отказаха да плащатъ данъци и да отбиватъ войнската си повиность. Отъ благодарность къмъ стария режимъ, който имъ гарантираше тия привилегии, тѣ почнаха да го величаятъ и искатъ неговото възстановяване. Младотурцитѣ се опитаха да потушатъ възтанието съ орѫжие. Въ началото имаха успѣхь. Но, когато въ свикалия се албански конгресъ въ Дибръ на 27. юлий почнаха да се обсѫждатъ условията за мира, стана явно, че албанцитѣ не приематъ прѣдложенитѣ условия отъ младотурцитѣ. Тѣ искали цѣлъ редъ реформи, нѣкои отъ които съ явно прогресивенъ характеръ; но тѣ категорично отхвърляли общата войнска повиность и въ текста на резолюцията си съвършенно отхвърляли клетвата на вѣрность къмъ конституцията, на която настояваха младотурцитѣ. Послѣ това отново почнаха военнитѣ дѣйствия които се прѣкратиха само прѣзъ зимата.

 

Правителството при все това се помѫчи да прокара въ Албания прѣдложенитѣ реформи. И въ това отношение то мина границата на разумность. Съвсѣмъ неумѣстно бѣше исканието да се замѣни латинския шрифтъ въ албанскитѣ училища съ турския. Но още по-голѣма грѣшка бѣше, че младотурцитѣ отказваха да се занимаватъ съ прѣдявенитѣ желания на албанцитѣ. Тѣзи желание забѣлѣжително се отличаватъ отъ тѣзи, изразени въ резолюцията, приета въ Дибръ. Главно албанцитѣ настояватъ сега на това — да бѫде произведено всеобщо прѣброяване на населението и да се изработи кадастъръ, който да се постави въ основата на едно справедливо облагане съ данъкъ; войнската повиность да се отбива само възъ основа на особенъ законъ, създаденъ за албанцитѣ. Останалитѣ искания като исканието за всеобща амнистия, постройката на желѣзни пѫтища — бѣха напълно приемливи за младотурцитѣ, a исканието за отмѣна запрѣщението

 

 

11

 

на носенето орѫжие и много други отъ подобенъ характеръ — не носѣха принципаленъ характеръ. Намѣсто да се обсѫдятъ всичкитѣ тѣзи въпроси и да се достигне съглашение, което този пѫть много лесно можеше да се постигне, младотурското правителство повиши акциза въ Косовския вилаятъ. И послѣ такава дръска данъчна мѣрка съвсѣмъ не е чудно, че цѣла Албания отново бѣше обхваната отъ възстания. Младотурска политика!

 

Второто възстание бѣ много по-ожесточено отколкото първото. Когато 16-хилядната армия на Шефкетъ Тургутъ паша не можа да се справи съ възстаницитѣ, противъ тѣхъ тръгнаха 40-хиляди человѣка съ съотвѣтствующето количество пушки подъ началството на самия воененъ министъръ Махмудъ Шефкетъ паша. Разбира се, тази армия покори албанцитѣ; възстанието се потуши. Но потушването на това възстание съ военна сила съставлява втората крупна грѣшка на младотурцитѣ. По всѣка вероятность, съ прѣговори и мирна найстойчивость тѣ можеха да достигнатъ своитѣ цѣли, ако и по-късно. Противодѣйствието на албанцитѣ главно се обвинява съ това, че новото положение за тѣхъ е било твърдѣ странно. Постепенно, при отсѫтствието на рѣзки репреси, тѣ биха свикнали съ него, защото всички политически реформи обематъ интереситѣ на цѣлата държава. Грубата сила ги само дразнѣше. И успѣхътъ на Maxмуда Шефкетъ наша бѣше само привиденъ. Албанцитѣ бѣха заставени да си прѣдадатъ орѫжието, но, за чудо, отъ 79,000 орѫжия, събрани отъ властитѣ, само една малка часть се оказаха отъ новата система. A не трѣбва да се забравя, че албанцитѣ сѫ извѣстни по това, че тѣ обичатъ прѣкрасното орѫжие . . .

 

Новия опитъ да се събератъ данъцитѣ — прѣзъ пролѣтьта 1911 година — подигна ново въстание. Главната роля въ него играха мередититѣ, католическо албанско плѣме. Отново турцитѣ дигнаха войска. Но когато австрийскиятъ министъръ на вънкашнитѣ работи, графъ Еренталъ, се застъпи за мередититѣ подъ прѣдлогъ, че тѣ като католици, се намиратъ подъ покровителството на Австрия, — турцитѣ направиха отстѫпки, като се опасяваха отъ международни усложнения.

 

 

12

 

Тѣ се съгласиха да приематъ въ обятията си „подчиненитѣ" албанци при условия, които бѣха много далечъ отъ прѣднитѣ искания на младотурцитѣ и които ясно говореха, че турската побѣда не е нищо друго, освѣнъ едно ужасно сходство съ поражението. Почна да се умиротворява Албания съ отстѫпки. Султанъ Мехмедъ V. направи обиколка изъ Албания, като раздаде амнистия и остави за нуждитѣ на този край много пари.

 

Тъй бѣ „потушено" третото албанско възстание отъ новия режимъ. Отъ само себе си се разбира, че този начинъ за прѣкратяване на вълнения — отстѫпки само слѣдъ нищо не донесли репреси — е лошъ и примитивенъ. Винаги турското правителство е било по отношение на албанцитѣ примитивно и непослѣдователно — ето защо, то е изкълчило окончателно тѣхнитѣ отношения. Послѣ различни изпитни албанцитѣ сѫ само ожесточавали, a послѣ направенитѣ остѫпки, мълкомъ турското правителство иде да имъ внуши, че съ въстание тѣ много по-скоро ще достигнатъ своитѣ национални цѣли, завѣти отколкото съ подчинение. Този изводъ, очевидно, сѫ си направили изъ четирегодишната „жива" история на своитѣ възтания.

 

 

III. Обратъ въ обществ. мнѣние.

 

Ние видѣхме, че за възтановяванего на конституцията отъ 1876 година съвмѣстно сѫ действували войската и младотурцитѣ. Въ организацията „Обединение и прогресъ" влизаха много офицери, по-вечето отъ които сѫ възпитаници отъ вишитѣ военни училища. Дълго врѣме политиката на младотурцитѣ намираше дѣятелна поддържка въ армията. Най-висшиятъ моментъ на пълно единство, разбира се, бѣ прѣвземането на Цариградъ отъ Махмудъ Шевкетъ и мѫжественото

 

 

13

 

поведение въ тѣзи дни на младотурцитѣ, особено на прѣдседателя на турския парламенть Ахмедъ Риза. Войската, като материално силна, и младотурцитѣ, като идейни рѫководители, спасиха тогава конституцнята и, ползувайки се съ неограничено могѫщество, съвмѣстно въведоха политически порядъкъ и опрѣдѣлиха сѫдбата на правителството и монарха. И всѣкой, който би сѫдилъ отъ тѣзи външни факти, би дошълъ до заключение, че армията и младотурцитѣ — сѫ понятие тождествени, че младотурската патрия е само политическа организация на армията. По-горѣ вече е отбѣлѣзано, че такъвъ възгледъ не отговаря на дѣйствителностьта.

 

Младотурската партия е партия прѣимуществено на теоритицитѣ. Нейнитѣ възгледи сѫ сформирувани, главно, задъ граница, въ Лондонъ, Парижъ отъ емигрантитѣ и понѣкога и отъ тѣзи военни, които въ Европа си получаваха образованието. Общностьта въ интереситѣ съеденяваше тѣзи теоритици съ армейската маса, но масата все таки биваше недоволна по своему. Ней бѣха чузди идейнитѣ увлѣчения и своята революционность тя черпѣше отъ тѣзи недостатъци на сѫществующия строй, които тя непосрѣдствено осѣщаше. Тя бѣ повикана да служи на военното дѣло — ней не даваха орѫжия по цѣли мѣсеци и години гладуваха по долнитѣ офицерски и войскови чинове. Произволитѣ, шипионаритѣ висѣха надъ широката армейска маса; и тя страдаше отъ вѣчната политика на „любимцитѣ“ отъ прѣдпочитането на тѣзи, които не че служатъ, отколкото „раболѣпничатъ“ и пълзятъ. Да се положи край на тѣзи порядки въ армията — ето защо искаше възстание на тази маса, и на първо врѣме тя си достигна цѣлитѣ. Съ установяването на младотурския режимъ положението на армията сѫществено се измѣни. Най-ярката промѣна се състоеше въ това, войската редовно почна да си получава заплатитѣ, и въ рѫцѣтѣ на войницитѣ се даде великолѣпно орѫжие, което ръждѣеше въ арсеналитѣ прѣзъ султанството на Абдулъ Хамида.

 

Обаче, армията трѣбваше твърдѣ скоро да се убѣди, че и младотурцитѣ не обладаватъ вълшебния жезълъ, за бързото излѣкуване на всички рани. Прѣди

 

 

14

 

всичко необходимо е да се отбѣлѣжи, че международното положение на Турция не е било никога тъй безотрадно, както прѣзъ четирегодишния режимъ на младотурцитѣ. Още отъ първитѣ дни на новия режимъ се почнаха редъ затруднения, които произхождаха изъ алчнитѣ намѣрения на великитѣ и малки държави. Турцитѣ бѣха принудени прѣзъ всичкото врѣме да се готвятъ за война и държатъ въ бойна готовность голѣми отрѣди на три граници. Нѣмаше дѣйствително война, но империята не можеше да се радва и на миръ. Солдатитѣ бѣха отръгнати отъ своитѣ полета, a офицеритѣ бѣха обрѣчени на еднообразния и скученъ лагеренъ животъ. При такива условия никога не се култивира доволство. Въ армията скоро се почна брожение. Младотурцитѣ почнаха да обвиняватъ въ неспособность, че не могатъ да се справятъ съ политически задачи. Положението се усложни още по-вече съ изникналата италияно—турска война. Цѣли армии се струпваха по брѣгови линии, кадѣто се прѣдполагаше италиянцитѣ да направятъ десантъ. Напримѣрь, въ Смирна бѣха сгрупирали повече отъ 100,000 человѣка. И тѣзи армии бѣха обречени на бездѣйствие вслѣдствие на съвършенно изключителния характеръ на тази война! Ежедневнитѣ упражнения не бѣха въ състояние да прогонватъ мислитѣ по това че изъ роднитѣ краища гинятъ ронливитѣ жита. И незадоволството растѣше съ часове.

 

Обаче, оттукъ нетрѣбва да се твърди, че прѣзъ това врѣме орѫжието на турския войникъ не е стрѣляло, както че и тѣхната сабя не е обагрена съ кръвьта на неприятеля. Не, въ кръвопролитния походъ участвуваха цѣли корпуси, даже сгохилядни армии — но, както видѣхме малко по-горѣ, тѣзи походи бѣха отправени противъ турскитѣ подданици — арабитѣ и албанцитѣ — и пролѣтата кръвь бѣше братска крьвь. И, aко принудителната бездѣйность извиква незадоволство, то необходимостьта да се пролива братска кръвь поражда по настояще възмущение. Малко помалко сторонницитѣ на младотурцитѣ, които се смѣтаха за виновници на всичко това; почнаха да намаляватъ, да дезертиратъ, ропотътъ ставаше по-силенъ и по-силенъ. И, както това всѣкога бива, къмъ сериознитѣ и важни причини

 

 

15

 

се присъединяватъ лични мотиви и дребнавости. И младотурцитѣ почнаха да ги обвиняватъ даже и въ това, че, при производството на извѣстни лица въ по-висши чинове, се водятъ повечето отъ своитѣ лични симпатии, отколкото отъ заслугитѣ на даденитѣ лица. Този упрѣкъ е справедливъ: младотурцитѣ винаги се стараеха отговорнитѣ длъжности да се заематъ отъ тѣхни съмишленици. A това обстоятелство отблъсваше армията отъ младотурцитѣ. Напослѣдъкъ 3/4 отъ цѣлото число на офицеритѣ и войницитѣ бѣха настроени противъ тѣхъ.

 

Офицеритѣ свикнаха съ политическия животъ. По-рано посѣщаваха клубоветѣ на младотурцитѣ, напослѣдъкъ напротивъ — посѣщаваха клубоветѣ на тази партия, която биваше опозиционно настроена противъ младотурцитѣ въ парламента и цѣлата държава. Такава силна опозиция правѣше на младотурцитѣ тъй нарѣчената партия „Либералната уния". Либерална тя се явяваше само на думи и име. По своята програма и дѣятелность по-скоро тя заслужва да се нарече консервативна. Но това обстоятелство, че нейнитѣ настѫпления сѫ отправени противъ младотурцитѣ, обкрѫжватъ нейния ликъ съ ореола на борбата за „свободата“ защото младотурцитѣ не се спираха прѣдъ никакви насилия — само и само да прокаратъ реформитѣ си. Покрай участвуването на офицеритѣ въ събранията на либералитѣ, офицеритѣ почнаха да обсѫждатъ създалото се положение и самостоятелно. По такъвъ начинъ се създаде особенъ офицерски комитетъ, който функционира редовно. Главниятъ въпросъ, разглежданъ въ тази политическа организация на военнитѣ бѣше, какъ да се борятъ съ дѣятелностьта на младотурцитѣ и съ влиянието на комитета "Обединение и прогресъ“.

 

Явна опасность застрашаваше младотурцитѣ. Не само недоволството на армията стана явенъ фактъ, но, което бѣше още по-гибелно, съ силенъ напънъ послѣ да дири начинъ да се прояви. Наистина, почнаха да никнатъ отначало твърдѣ бавно и страхливо политически организации, на които мислитѣ и настроението бѣха прѣмо враждебни на младотурцитѣ. Правителството, като съзнаваше опасностьта, правѣше опити

 

 

16

 

да се бори съ тѣхъ. Но и тука младотурцитѣ неповториха сѫщитѣ грѣшки, които направиха съ отношение Албания. Вмѣсто да схванатъ основнитѣ причини на явленията и да се постараятъ да ги отстранятъ, тѣ правѣха неимовѣрни усилия за отстраняването на вънкашнитѣ признаци и прояви — крупитѣ мѣрки бѣха тѣхнитѣ обичайни срѣдства при борбата. Махмудъ Шефкетъ паша, макаръ никога да не принадлежеше къмъ организацията на „Обединение и прогресь“, издаваше указъ слѣдь указъ, като запрѣщаваше на офицеритѣ да се занимаватъ съ политика. Разбира се, че сѫдбата на тѣзи укази бъше сѫдбата на всички подобни мѣроприятия: тѣ не произвеждаха почти никакво впечатление. Нѣщо повече: обсѫждението на указитѣ ставаше причина офицеритѣ да се занимаватъ съ общото политическо положение на страната.

 

Началото на новата политическа организация въ армията се положи, изглежда, въ Монастиръ. Тамъ се основа тайно политическо общество, наречено „Защита на отечеството" (Гивсъ — и — ватанъ). Къмъ това общество се числѣха исключително офицери. Отначало въ него буйно се разискваше политиката на комитета „Обединение и прогресъ“ („Иттигадъ — ве — терекки“); по послѣ спороветѣ се прѣкратиха, защото защитницитѣ на послѣдния съ невероятна бързина ставаха негови отчаяни противници. Главнитѣ искания на новото общество се свеждатъ къмъ двѣ точки: 1. Кабинетатъ на Саидъ паша да бѫде разтуренъ и 2. противъ прѣжния кабинетъ на Хакки паша да се нареди сѫдебно прѣслѣдване. Но прѣди всичко трѣбвало да се уничтожи влиянието на тайния комитетъ „Обединение и прогресъ“.

 

Тѣзи искания, въ които не е трудно да се види сходството съ тѣзи на възстаналитѣ албанци, бѣха разпратени съ особенъ циркуляръ за обсѫждане отъ офицеритѣ на всичкитѣ войскови части. Навсѣкадѣ ставаха явни и тайни събрания. Политическата страсть бѣ обханала цѣлъта армия. Малко по малко тайнитѣ общества, аналогични на „Защита на отечество“, заникнаха и въ други мѣста; послѣ се обедениха всичкитѣ общества въ нова тайна воена лига.

 

 

17

 

Първото осѣзателно проявление на сѫществующата тайна лига бѣ това — отказването на нѣкои си воински части да се подчиняватъ на разпорежданията на военното министерство. Противъ албанцитѣ, съ които не можаха да се справятъ разположенитѣ гарнизони въ Албания и Македония, бѣха изпратени войници отъ Солунъ, Цариградъ, a по-послѣ отъ лагеритѣ на Смирна. И тѣзи събития правѣха силно впечатление на правителственитѣ крѫгове. Не само че цѣли баталиони отказваха да стрѣлятъ братята си, но почнаха цѣли отряди да минавать къмь страната на албанцитѣ, a по-послѣ цѣли баталиони. Напразно Махмудъ Шевкекъ се обръща къмъ офицеритѣ, генералитѣ, къмъ команданта на монастирския корпусъ съ възвания. Нему се отговаряше сдържано, опрѣдѣлено, че макаръ армията не трѣбва да се мѣси въ политика, обаче, офицеритѣ не могатъ да не съчувствуватъ на войницитѣ, които не искатъ да воюватъ съ братята си.

 

Махмудъ Шефкетъ се натъкна на явно неподчинение. Той трѣбваше да се убѣди че неговия авторитетъ е накърненъ. Той направи послѣденъ опитъ да овладее положението. Въ парламента прѣдложи единъ законопроектъ, съ които цѣлѣше да изгони навсѣгда политиката отъ армията. Но при отсѫствието на взаимно разбиране, този законъ произведе сѫщото дѣйствие, каквото имаха по-раншнитѣ укази и заплашвания. Нѣщо по-вече: ако на заповедитѣ се отговаряше просто съ едно неподчинение, то на този законъ разбунтувалитѣ се войски реагираха, посрѣдствомъ заплашвания. Разбира се, не заплашванията и разклатеното здраве на Махмудъ Шефкетъ паша бѣха причина за подаване на оставка! Махмумъ Шефкетъ паша почувствува, че  почвата подъ неговитѣ крака се рони. Той неможеше да намѣри сили, за да спаси армията отъ деморализацията, — ето защо, трѣбваше да напустне поста си — другъ изходъ за него нѣма.

 

Излизането на Махмудъ Шефкета въ оставка бѣше първи явенъ признакъ, че кризисътъ е обхваналъ цѣлата империя. Изведнажъ стана явно, че оставката на военния министъръ е началото на „оставкитѣ" на младотурцитѣ. Саидъ паша се опита да се удържи на висотата на положението и скрие за нѣколко врѣме

 

 

18

 

настѫпилия общъ кризисъ. Това нему се отдаде, но само за нѣколко деня. Въпрѣки че кабинета получи вота на довѣрие отъ парламента, кабинета трѣбваше да си подаде оставката. Явенъ признакъ, че причината на кризиса лѣжи вънъ отъ парламента! Отъ този моментъ въ Турция се разиграха събитпя които нѣкои си вѣстници наричаха „турски фарсъ".

 

 

IV. Грѣшкитѣ на младотурцитѣ и мѫчнотиитѣ.

 

Четиригодишното политическо господство постави партията на младотурцитѣ въ исключително положение. Не само въ палата на депутатитѣ тѣ имаха болшинство; тѣ направляваха дѣятелностьта и на министритѣ. И това имъ се отдаваше даже и въ тѣзи случаи, когато не всички министерски портфейли се заемаха отъ тѣхни привърженици. Младотурцитѣ заемаха губернаторскитѣ постове, както и всичко посолства въ Европа. Тѣмъ принадлежаха много виши длъжности въ армията; тѣ сполучиха да влѣзатъ даже въ двореца на султана и да заематъ влиятелни придворни длъжности. Всичкитѣ нижки на тази разклонена организация се сбираха въ централния комитетъ на „Обединение и прогресъ". Централниятъ комитетъ често заседаваше въ Солунъ, но понѣкога промѣняше своята резиденция въ други градове. Обикновенно всички политически въпроси се обсѫждаха въ комитета. Затова неговитѣ рѣшения ставаха опрѣдѣлени директиви за министритѣ, за депутатитѣ, за провинциалнитѣ администратори. Въ комитета се издигаха тѣзи или други личности, като напримѣръ, Ахмедъ Риза или сегашния генералъ секретарь на комитета, Еюбъ Сабри бей. Но той всѣкога съхраняваше колективния характеръ на учереждението, „комитета". До колко

 

 

19

 

огромно влияние имаше тази организация въ живота на Отоманската империя, може да се сѫди отъ животинската ненависть, съ която се отнасятъ сега къмъ нея най-разнообразнитѣ крѫгове и слоеве.

 

Най-характерната черта въ съврѣмения кризисъ е тази, че всичко е отправено противъ комитета. Противъ него се бори „либералната уния“; за да се отстрани комитета, трѣбваше най-демостративно офицеритѣ и мятежницитѣ албанци да не се подчиняватъ на началството; противъ него бѣше отправенъ всѣки разкрачъ отъ старонницитѣ на стария режимъ. До колко заслужваше комитета тази ненависть?

 

Отъ всичкитѣ политически прѣгрѣшения на комитета най-тежкото е това: той не показа.

 

Тѣзи редове сѫ писаха прѣзъ мѣсецъ августъ 1912 г. достатъчно разбиране на прѣживѣвания моментъ и не съумѣ да оцѣни отношението на страната къмъ себе си. Той бѣ запазилъ твърдѣ много отъ миналото, когато младотурцитѣ живѣяха задъ граница и обсѫждаха всички въпроси само теоритически. Безъ да взема прѣдъ видъ четригодишния опитъ, комитетътъ до послѣдно врѣме считаше за свършенъ фактъ това или онова прѣдприятие, щомъ то биваше рѣшено въ комитета и прѣдложено въ парламента за секция. Той забравяше, че между рѣшението и прокарването му въ живота има дълга верига отъ материални прѣгради. Най-добриятъ теоритикъ може да се укаже нѣкога много лошъ практикъ, ако не държи смѣтка за послѣднитѣ, ако своитѣ постройки гради въ въздуха. Въ Турция трудноститѣ за прокарването на извѣстни реформи се увеличаватъ още съсъ това, че населението ѝ съвсѣмъ не е еднородно: това което е годно за Албания, съвсѣмъ непригодно е за аравийскитѣ вилаяти. Отъ тази гледна точка, голѣма грѣшка е тази политическа централизация, тъй широко прокламирана отъ младотурцитѣ.

 

Главнитѣ задачи на младотурцитѣ бѣха двѣ: да закрѣпнатъ и подобрятъ финансовото положение на страната и да реорганизиратъ армията, защото безъ тѣзи реформи, споредъ тѣхъ, не би могла да сѫществува Турция като самостоятелна държава. Разбира се, нуждни бѣха цѣла редица економически реформи, необходима

 

 

20

 

бѣше реорганизацията на училищата и правосѫдието ( – ) нужди, които личаха въ програмата на младотурцитѣ. Но извънредно голѣмитѣ мѫчнотии отъ международенъ характеръ ги заставѣше да се спратъ само върху най-сѫщественитѣ реформи. Никое правителство не е дѣйствувало при такива трудни обстоятелства, както турското послѣ ревелската срѣда! Отъ хищническитѣ апетити на великитѣ сили турското правителство не можеше свободно да си отдъхне. Но въпрѣки това, финансовитѣ и военни реформи младотурцитѣ не отпускаха отъ рѫцѣтѣ си и въ това отношение направиха толкова, колкото никой до тѣхъ не направиль. Военнитѣ реформи се намираха въ рѫцѣтѣ на Махмуда Шефкетъ паша, a финансиитѣ бѣха подобрени отъ Джавизъ бея. Нему първо се отдало да състави правиленъ бюджетъ.

 

За реорганизацията на армията бѣше необходима всеобща воинска повиность, за реорганизацията на финансиитѣ — равномѣрно разпрѣдѣлѣние и правилно облагане съ данъци. Разбира се, младотурцитѣ съвсѣмъ не изработиха идеална данъчна система! Но тѣ се стрѣмѣха поне къмъ това — отдѣлнитѣ провинции равномѣрно да облагатъ съ данъци. И тукъ бѣше сѫдено да се натъкнатъ на непрѣодолими трудности. Прѣди всичко въ Албания. Ний видѣхме, че албанскитѣ възстания прѣзъ всичкото врѣме вирѣятъ на тази почва. Албанцитѣ не искаха да си отбиватъ военната повиность, нито пъкъ да плащатъ данъци наравно съ другитѣ граждани на империята.

 

Практическитѣ политици биха намѣрили способъ за излизане отъ затрудненията. Лесно би се намислилъ компромисъ, какъвъ, както видѣхме по-горѣ, прѣдложиха самитѣ албанци. Но младотурцитѣ бѣха твърдѣ послѣдователни, твърдѣ праволинейни отначало, за да дирятъ компромиси, — ето защо рѣшиха да принудять албанцитѣ, къмъ подчинение. A това рѣшение бѣше голѣма грѣшка, както показаха и самитѣ обстоятелства. Въ лицето на младотурцитѣ прѣтърпѣ пълно фияско, политическия идеализъмъ.

 

Другитѣ грѣхове на младотурцитѣ произтичаха отъ тѣхния идеализъмъ. До послѣдния моментъ тѣ не оцѣнѣваха тѣзи отрицателни отношения, къмъ

 

 

21

 

каквито се придържаха. Тѣ съзнаваха, разбира, че иматъ врагове; но че тѣзи врагове сѫ тъй много и тъй силни — съвсѣмъ не мислѣха. Младотурцитѣ се горчиво мамѣха, относително характера и размѣра на албанското движение.

 

Когото албанцитѣ се събираха на митинги въ своитѣ градове; когато тѣхнитѣ отряди се движеха по различнитѣ пѫтища и планини, младотурскиятъ министръ на вѫтрѣшнитѣ работи, Хаджи Аеилъ бей, рѣши да посѣти Албания и лично да се запознае съ размѣра и характера на движението. Съ това той послѣдва добрия обичай и примѣра на Мухамеда V. — при пѫтуването си носѣше много голѣмо количество пари. Излишенъ оптимизамъ! — Той мислѣше, че движението може да се парализира съ подобни палиативи. Въ самата Албания той нищо не видѣ. Обходи всички краища, съвѣщава се съ албански прѣдставители, съ турскитѣ губернатори, съ началницитѣ на военитѣ отряди — изнесе общото впечатление, че всичко е благополучно. Въ такъвъ смисълъ написва своя докладъ послѣ връщането си. И лековѣрниятъ кабинетъ се отнесе къмъ доклада съ пълно довѣрие, безъ да се гледа че начело стоеше единъ опитенъ политикъ като Саидъ паша. A такива грѣшки никога не оставатъ ненаказани.

 

Послѣ оставката на Махмудъ Шефкетъ паша на воения министъръ биде прѣдлаганъ на нѣколко лица: на Махмудъ мухтаръ паша, на Назимъ, паша и на Хуршидъ бея. Но нито единъ се съгласи да приеме наслѣствого на Махмудъ Шефкетъ паша. Първитѣ двама, обаче, приемали поста, исобено Назимъ паша, при условия твърдѣ много противорѣчиви на политиката на младотурцитѣ. A именно въ това се заключаваха трудноститѣ. Но все таки Саидъ паша даваше успокоителни обяснения въ палата. Но когато военната лига задѣйствува нервно и Цариградскитѣ и Одрински гарнизони са завълнуваха, Саидъ паша отстѫпи. Своята оставка той мотивира съ това, че не може да намѣри лица, които да се съгласятъ и приематъ тритѣ вакантни министерски портофейли. (Освѣнъ воения министьръ, въ оставка бѣ и министера на марината —

 

 

22

 

Хуртидъ бей —, a поста на финансовия министъръ врѣменно се заемаше отъ Джавидъ бея).

 

Оставката на министерствата произведе силно впечетление на Комитета. Въ него се почнаха бурни заседания. Силно вълнение обзе и парламента, въ който имаха болшинство младотурцитѣ слѣдъ послѣднитѣ избори; но тъй като новиятъ кабинетъ, очевидно, трѣбваше да бѫде на младотурски, конфликътътъ между парламента и новото министерство бѣше неминуемъ. A този конфликтъ не очакваше нищо друго, освѣнъ това, че настаналъ рѣшителния бой между младотурцитѣ и тѣхнитѣ врагове.

 

 

V. Военната лига и агонията на Турция.

 

Послѣ оставката на кабинета на Саидъ паша събитията въ Турция приемаха все по-вече и по-вече драматически характеръ. Албанското възтание вземаше широки размѣри. Мятежнитѣ отряди, които държаха отъ първо отбранително положение, сега минаваха къмъ настъпление. Градътъ Прищина падна въ тѣхнитѣ рѫце. Миналитѣ къмъ тѣхна страна офицери организирваха тѣхнитѣ банди въ правилни отряди, които достигаха до 40,000 человѣка. Мислѣше се, че тѣзи отряди се готвятъ за походъ къмъ Ускюбъ. Брожението всрѣдъ войскитѣ растѣше. Военната лига развиваше трѣскава дѣйность. Тукъ-тамѣ почна да се шушне, че се прави опитъ за възвръщаното на трона Абдулъ Хамида. Тѣзи трѣвожни слухове проникваха и изъ лагера на Смирна, кадѣто брожението всрѣдъ войницитѣ се усилваше. При такова обстоятелство, разбира се, мѫчно можеше султанътъ да намѣри новъ великъ везиръ.

 

 

23

 

Слѣдъ оставката на Саидъ паша, Мохамедъ V., като конституционенъ монархъ, повика въ палата си прѣдседателитѣ на парламента и селата — младотурска Халилъ бея „безпартийния“ възпитатель на прѣстонаслѣдния“ принцъ, Хази Ахмедъ, Мухтаръ паша. Въ двореца се води знаменитъ разговоръ. Ахмедъ Мухтаръ паша се изказа противъ млалотурския кабинетъ, защото туй не е въ състояния да изпълни една отъ най-главнитѣ задачи — да умиротвори Албания. Халилъ бей отговори на това, че албанцитѣ явно се стремятъ да възвърнатъ прѣстола на Абдулъ Хамида. Това изявление произвело силно впечетление на султана. Дали съотвѣствува тази вѣстникарска версия на дѣйствителность, не знаемъ; но изглежда, че Мохамедъ V. съгласно постановленията на конституцията, искаше да прѣдостави образуването на кабинета на парламентарното болшенство и затова се спрѣ върху показаната отъ Халила личность, турския посланикъ въ Лондонъ — Тефикъ паша, който отначало се съгласи: Бѣше вече обнародванъ указа за неговото назначение за великъ везиръ: султанътъ издаде даже по този поводъ манифесть, въ който разгласяваше на народа факта. Но съставеното министерство се натъкна на голѣми трудности. Както и по-рано, никой не се съгласяваше да заеме портофейла на военния министъръ безъ условия. A прѣдлаганитѣ условия всѣкой пѫть се указваха неприемливи. Най-послѣ и Тефикъ трѣбваше да се откаже отъ трудната си мисия, защото и неговитѣ условия се указваха неприемливи: да се распустне парламента.

 

По такъвъ начинъ, младотурскиятъ кабинетъ не можеше да се състави. На султана се прѣдлагаха, обаче, услугитѣ много стари опитни политици, много отъ които сѫ заемали поста на великия везиръ. Между тѣзи кандидати заемаше видно мѣсто Кямилъ паша, 86 — годишенъ старецъ. Той бѣше еднакво свѣдушъ и опитенъ по всички въпроси отъ външната и вѫтрѣшна политика; прѣдъ него изпъкваха голѣми затруднения, които остраняваше съ виртуозна ловкость. Но Кямилъ паша бѣше прѣкаралъ по-голѣмата си часть отъ своя животъ въ служба на стария режимъ и при режима на младотурцитѣ, както казахме

 

 

24

 

по-горѣ, той направи опитъ на облекчи участьта на Абдулъ Хамида съ контра революция. И неговото назначение би било явно дразнено на младотурцитѣ —  нѣщо, което не искаше да направи султанътъ. Нему не оставаше нищо друго послѣ всичко това, освѣнъ да прибѣгне къмъ компромисъ: да назначи лице, което да се числи въ редовегѣ на младотурцитѣ и което да не бѫде озлобено спрѣмо тѣхь. Изборътъ се падна на прѣдседателя на сената, Гази Мухтаръ паша. „Гази" — значи „побѣдитель" — питусъ, даденъ на Мухтара отъ Абдулъ Хамида за военни заслуги, по-скоро войникъ, отколкото политикъ, уменъ и образованъ човѣкъ, който прѣзъ своя 80 — годишенъ животъ се е сдобилъ съ голѣмь опитъ.

 

Гази Мухтаръ паша се назначи отъ султана като „безпартиенъ". Но нека се вгледаме въ състава на кабинета му (който се подхвърли на нѣколко измѣнения), за да оцѣнимъ неговата безпартийность. Ние видѣхме, че Мухтаръ радикално се раздѣлѣше съ младотурцитѣ по въпроса за албанската политика. Но възгледитѣ му по другитѣ въпроси бѣха особени. Още прѣди двѣ години той прѣдупрѣждаваше султана, че „младотурцитѣ ще доведатъ страната до гибелъ". Той бѣше безусловно враждебенъ на младотурцитѣ. На Кямилъ паша биде прѣдаденъ портофейла на министерството на вънкашнитѣ работи, но отказа, защото считаше вънкашнитѣ обсгоягспства на Турция неподходящи за себе си. Тогава искаха да го назначатъ прѣдседатель на сената, но и отъ този постъ отказа. Въ това врѣме почнаха да циркулиратъ слухове, че кабинета на Мухтара е врѣмененъ и че кабинета на Кямилъ паша ще го замѣни. Нетрѣбва да се отрича, че въ този моментъ, ако и Кямилъ да не заемаше официаленъ постъ въ министерството, се ползуваше съ голѣма близость съ послѣдньото. Кямилъ се ползуваше съ славата на най-хитрия човѣкъ въ цѣла Турция. За неговитѣ отношения къмъ младотурцитѣ току що говорихме. За министъръ на правосѫдието се назначи Хюсеинъ Хилимо паша, бившъ главенъ инспекторъ на Македония — твърдѣ талантливъ и хитъръ човѣкъ. Той не съчувствувалъ на младотурцитѣ, които искаха настоятелно неговата оставка,

 

 

25

 

когато Абдулъ Хаммидъ направи второ несполучливъ опитъ да се възвърне стария режимъ. Хилми паша бѣше тогава великъ везиръ. Феридъ паша, албанецъ, който първо бѣше министъръ на вътрѣшнитѣ работи, a послѣ прѣдседатель на сената — сѫщо бѣше противникъ на младотурската политика. Почити сѫщото може да се каже и за останалитѣ министри отъ този кабинетъ. Въобще, този кабинетъ се състоеше отъ стари хитреци, които се отличаваха съ извѣстна политическа умѣлость, бюрократически опитъ. Сформироването на този Кабинетъ означава пълно поражение на младотурцитѣ. Първата работа на новия кабинетъ бѣше да изпрати комисия въ Албания и замѣни всички младотурци, заемащи отговорнитѣ посгове въ столицатата, съ свои хора.

 

Нима завинаги пропадна дѣлото на младотурцитѣ? Нима сѫдбата никога не ще хвърли къмъ тѣхъ благосклонитѣ си погледи? Ето - тѣ имаха болшинство въ парламента. Обаче, това болшенство не бѣше тъй мощно и жизнено, защото своето произхождение длъжеше на избори, които бѣха порѫчани отъ „комитета" на министера на вѫтрѣшнитѣ работи, Хаджи Адилъ бей, и не бѣха лишени отъ бруталность. Почити въ всички албански окрѫзи се избраха за депутати младотурци. Но това обстоятелство съвсѣмъ не прѣчеше на албанцитѣ да искатъ разпущанието на парламента, — искание, което изложиха въ едно колективно писмо до султана. A за да се допълни картината и се види нейна характеръ въ примитивна ясность, „военната лита“ се рѣши на извънредно груби постѫпки.

 

Въ домътъ на Халилъ бея, прѣдседатель на палата се явява офицеръ съ слѣдньото писмо:

 

„Не стига, че извършихте редъ назаконни постѫпки въ комитета и парламента, — вие не оставихте на спокойствие и султана. За тѣзи дѣяния заслужваше наказание. Ние не искаме да си окървавимъ рѫцѣтѣ съ нечиста кръвь, затова ние се обръщаме къмъ васъ съ слѣднята молба: да докажите въ растояние на 47 часа, че не ще прѣпятствувате за разтурянето на парламента, или по-вѣрно - вашия театъръ-клубъ. Инъкъ ще съумѣемъ да изпълнимъ нашия дългъ и реализираме взетото рѣшение“.

 

 

26

 

Това писмо се прочете въ парламента. То прѣдизвика цѣла буря. Военниятъ министъръ Назимъ-паша нарече това писмо глупость, обѣща да разслѣдва случката и накаже виновнитѣ. Но парламента се закри дълбоко потресенъ, защото въ това писмо силно се отразяваше настроението на голѣма часть отъ войската.

 

Иступленията на военната лига, обаче, имаха и други послѣдствия. Тѣ принудиха съмнителницитѣ на младотурцитѣ въ армията да се сплотятъ още по-здраво. И тази младотурска военна организация, която обѣденяваше прѣимуществено чисто турски елементи, въ противоположность на християнската „лига“, се готвѣше за отчаяна защита на парламента, ако по отношение на послѣдния се прѣдприемаше нѣкой незаконенъ актъ:

 

Министерството назначи комисия за провѣрка на послѣднитѣ избори. Тъй като въ тѣзи избори, несъмнено, бѣха пропуснати флагорантни насилия и безаконния, то резултата отъ тѣзи разслѣдвания не можеше да бѫде другъ освѣнъ този — разпущането на парламента.

 

Какво можеше да стане послѣ това! — Отъ съотношението на политическитѣ сили въ Турция още отрано можеше да се прѣдвиди тържеството не реакцията въ прозрачната мантия на младотурската конституция, както се и случи. Обаче смѣната на младотурския кабинетъ съ хората отъ стария режимъ не стана мирно и тихо, — напротивъ, при невъобразима врѣва и шумъ, при ожесточени борби и критики, които издъно разклатиха цѣлия държавенъ и общественъ животъ на Турция; тѣзи вълнения особено злѣ се отразиха върху армията, тъй дълбоко деморализирана още отъ Абдудъ Хамида и неговата камарила.

 

A че имаше между младотурцитѣ далновидни хора, които не очакваха другъ резултатъ отъ дѣйностьта си, ще се види отъ долнята глава.

 

 

27

 

 

VI. Грѣховетѣ на бащитѣ.

 

Сега, въ края на юлий или началото на августъ - прѣди балканската война, се срѣщаха червени фесове по улицитѣ, въ ресторанитѣ на цѣла Европа, — въ Цюрихъ, въ Лозана, въ Мюнхенъ, въ Парижъ. Седятъ или се разхождатъ по двама, трима, петима. Общиятъ имъ видъ е много печаленъ: фигуритѣ имъ сѫ вяли, очитѣ съсрѣдоточени въ една точка; по-вечето мълчатъ; ходението имъ е безцѣлно, лѣниво — сѣкашъ, че сѫ сломени отъ неволно бездѣлие. A когато седятъ, изглеждатъ, че сѫ обречени на неминуема гибель.

 

Това сѫ младотурци, избѣгали въ Европа послѣ разгрома на тѣхната партия въ отечеството имъ.

 

Веднажъ въ Лозана стояхъ на улицата прѣдъ едно кафене; на съсѣдната маса стояха шесть души, неотдавнашни народни герои, гордитѣ побѣдители на Абдулъ Хамида, които бѣха побѣгнали отъ Цариградъ, за да избѣгнать суровитѣ разпри.

 

Неволно хвърлихъ погледъ на тѣхъ и погледа ми се спрѣ на единъ отъ турцитѣ. Широко лице, сбрани устни, умни очи — цѣлото лице, пълно и набръчкано отъ голѣма скръбь, ми се стори познатъ.

 

— Гдѣ съмъ виждалъ този господинъ? — питахъ се въ себе си. . .

 

— Но кѫдѣ и кога?

 

Напраздно измѫчвамъ памятьта си. Гледаше ме продължително и турчина. Погледитѣ ни се срѣщнаха и като че ли почнахъ да си спомнямъ нѣщо смѫтно. И скоро си приломнихъ красива картина. Бѣше прѣди четири години. Бѣхъ въ Шафгаузенъ край Рейнъ, до брѣга на извѣстния водопадъ четѣхъ книга. Заведнажъ чувамъ отъ двата брѣга гръмь отъ аплодисменти.

 

 

28

 

Подигамъ си главата, погледвамъ се наоколо и разбирамъ въ какво се състои работата. Шесть турчина се изкачваха по стълба на върха на островната скала. И тукъ, на брѣговетѣ на Рейнъ, тълпа отъ случайни пѫтишественици привѣствуваше възраждането на Турция въ лицето, очевидно, на бившитѣ емигранти, които бързаха да се завърнатъ въ родината си.

 

Два часа послѣ обѣдъ бѣхъ въ гостилницата близко до сѫщитѣ турци. Тѣзи младотурци даваха банкетъ и бѣха крайно разположени. Нѣмаше ни слѣда отъ източната неподвижность: шегуваха се, смѣеха се, канѣха познатитѣ си въ Турция:

 

— Заповѣдайте y насъ — ще видите, какви красиви цвѣтя ще се разцъвтятъ отъ културния животъ на възродената ни родина.

 

Само едно лице нито веднажъ не се усмихна, не пустна една шега; като че ли ставаше още по-замислено, по-тревожно при възторожнитѣ хвалби на другаритѣ му. Този господинъ ме заинтересува. Послѣ обѣда като ми се отдаде удобно врѣме, приближихъ се до него и почнахъ да му говоря:

 

— Азъ съмъ руснакъ, синъ на народа, съ който не малко разправии сте имали нѣкога. Но при все това, вѣрвайте цѣла Русия искренно се радва на вашия народенъ триумфъ. Ние ще се радваме още повече, когато обновена Турция заживѣе траенъ, новъ, свѣтълъ животъ, достоенъ за единъ културенъ народъ.

 

Турчина хвърли на меня своитѣ изпитателни очи, продължително ме загледа и, като се убѣди въ искренностьга на думитѣ ми, силно ми стисна рѫцѣтѣ:

 

— Вашитѣ привѣти, привѣтитѣ на цѣлия руски народъ ни особенно радватъ. Но съ голѣма мѫка на душата си ви казвамъ, че не вѣрвамъ въ нашето бѫдѫще; не съмъ тъй довѣрчивъ къмъ мечтитѣ на младостьта, както моитѣ другари, — кимна си глава къмъ другаритѣ си. — Азъ съмъ старъ революционеръ. Много видѣхъ, изпитахъ, мислихъ, узнахъ. Прѣзъ юношеството си се учихъ въ Германия. Мечтаехъ тогава да работя за възраждането на родината си. Глупави

 

 

29

 

мечти! Кървавиятъ Абдулъ Хамидъ — е благо за народа! Азъ мислѣхъ, че Хамидъ е чуждъ за вишитѣ откровения на културата, че трѣбва да се просвѣти, — ето защо, писахъ, разяснявахъ на пашитѣ и самия него, за което ме пратиха на заточения въ Мала Азия, отъ кѫдѣто избѣгахъ. И пакъ почнахъ да работя мирно, културно, но само че тайно и прѣдпазливо. Скоро ме узнаха и искаха да ме накажать, но другаритѣ ме спасиха, като ми дадоха възможность да избѣгамъ. И едва ли 20 години не живѣя изъ Европа, мѫчейки се, като изпѫденъ изъ дома синъ отъ палачи опекуни, за любимата си майка. Дѣйствително, сега е праздникъ, но нали е късенъ праздникъ? Ние отиваме не къмъ рождението на новия животъ a къмъ умирающата си майка. Азъ не съмъ вече този юноша — мечтатель, който приема своитѣ мечти за дѣйствителность, — не ми позволява това дългия, горчивъ и острогледенъ опитъ. Ние бързаме да строимъ новъ животъ, по новъ планъ. Но отъ какво? Отъ какъвъ материялъ? — Всичко y насъ е безнадежно и изгнило. Цѣли вѣкове прѣзъ народния животъ се протакатъ насилия, общи грабежи, деморализация. Народната ни хазна сѫ разграбвали и разграбватъ всички, които се въртятъ около нея. Измамването и обирането на народа е станало нѣщо обикновено y насъ. Ходили ли сте нѣкога въ Цариградъ? — попита ме той.

 

— Да.

 

— Знаете ли новия мость отъ Галата за Стамбулъ и неговата история?

 

— Да.

 

— Стариятъ мость бѣше съвсѣмъ изгнилъ. Наистина. Намислиха да строятъ новъ. За събирането на нужднитѣ срѣдсва, построиха врѣмененъ мость, за минаването по което вземаха отъ всѣкиго по 5 стотинки. Отъ хилядната тълпа която ежедневно минава по моста, се събиратъ милиони всѣка година, но кѫдѣ сѫ тѣзи пари? Крадатъ се, както всѣкога. Прогни и новиятъ мость. Боя се твърдѣ много, че сѫ прогнили много отдавна надеждата за новъ животъ въ Турция. Въ флотата кражби, въ армията кражби, въ администрацията кражби и рушвети, въ сѫдилищата

 

 

30

 

рушвети. Сѫдилищата, чиновничеството, всѣко началство сѫ изврътени отъ произволитѣ, отъ безнаказанитѣ грабежи; деморализирано е отъ тѣхъ цѣлото население въ Турция. Граждани нѣма, па отъ гдѣ ще се взематъ? — Навсѣкѫдѣ ше срѣщате само подли и забравени роби, които можите свободно да грабите и потискате и които мечтаятъ само едно нѣщо, — по-кой начинъ да влѣзать въ числото на народнитѣ грабители. Какво вие искате? — едва не заплака турчинъть. Страната ни сѫ разлагали цѣли петь вѣка, населението ни сѫ развращали цѣли 500 години. И вие мислите, че тозчасъ атмосферата е разведрена, палатътъ е изгоненъ и заведнажь всичко всичко ще се оживи? — Гредитѣ сѫ изкривени, дъскитѣ изгнили, кирпичитѣ разсипани, желѣзото поръждевѣло — и отъ този материалъ трѣбва да градите новия дворецъ за обновения народенъ животъ. Отивамъ си въ Турция, но не за празникъ, а, може би, за нова съкрушителна мѫка. Нима вече не е късно? Двайсеть години съмъ живѣлъ вънъ отъ родината си и съмъ дишалъ свободния въздухъ на Европа. Мнозниство ли сме ние? — Една шепа хора; какво сме безъ народната маса? Какво е удома, въ Турция? — Вѣковно робство, което не може да не остави дълбоки слѣди врсѣдъ народа. Спомнете си за сѫдбата на древнитѣ велики държави, като Персия, Индия, стария Египетъ, Римската империя, Византия и най-послѣ за великата Испания. Гдѣ е тѣхната слава? Тѣ сѫ владѣли цѣлия свѣтъ и сѫ пропаднали вслѣдствие на своята гнилость. Съ тревога гледамъ на моята прѣкрасна Турция, която пѫшка поневоля въ рѫцѣтѣ на тиранитѣ. Подвластнитѣ им народи — славянитѣ, гърцитѣ, куцовласитѣ— ни считатъ за угнѣтители. Нима това е вѣрно? Не сме ли всички жертви на едно общо угнѣтение?— Право да ви кажа, не мога да вѣрвамъ, че ние нѣкога ше станемъ свободни хора. Ако ние се провалимъ, което е най-вѣрното всички ще хвърлятъ вината вьрху младотурцитѣ и ще закрѣщятъ противъ конституцията, като една отживѣлица нещастна. Основателни ще сѫ тѣзи обвинения? Ако се сгромяса съвсѣмъ Турция и не се обнови, причината е въ тѣзи, които до насъ я разоряваха. Какво можемъ да направимъ

 

 

31

 

ние, нещастнитѣ синове на вѣковнитѣ насилия, противъ развратната камарила на Абдулъ Хамида?

 

Разбира се, самиятъ животъ съ жестокость потвърди правдивостьта на неговитѣ думи: тъй и неговитѣ другари нищо не можаха да направятъ за оздравянето на Турция.

 

 

VII. Балканската война.

 

Въ тѣзи гибелни за Турция минути на вѫтрѣшно гниене — се появи свѣтлиятъ ореолъ на Балканския съюзъ, който съ своята мощна дѣсница разсипа нейнитѣ европейски владѣния и освободи угнѣтенитѣ християнски народи отъ многовѣковното робство.

 

Каква мощь, каква несъкрушима храбрость, каква обичь, каква благородна умраза противъ всѣкакъвъ социаленъ гнѣтъ блика въ съюзния войникъ се вижда най-добрѣ отъ сраженията при Лозенградъ, Люле Бургазъ, Бунаръ-Хисаръ и другитѣ краища на цѣла Македония, описани отъ най-виднитѣ европейски военни кореспонденти, които непосрѣдствено наблюдаваха войната. Понеже тѣзи кореспонденти сѫ суровъ материалъ за историята на балканската война, дългь се налага на всѣки гражданинъ събирането имъ въ отдѣлни брошури, за която цѣль извѣстниятъ шуменски книгоиздатель Иванъ Лѣсичковъ почна да издава библиотеката „Балканската война“.

 

Обаче, ако прѣгледате всички кореспонденции, печатани въ нашитѣ и чузди вѣстници, ще забѣлѣжитѣ всеобщото признание, че въ балканската война мощна роля игра българскиятъ войникъ, че на неговитѣ плѣщи лежатъ голѣмитѣ побѣди надъ двойно многобройния неприятель, укрѣпенъ въ укрѣпления - послѣднята дума на военната техника и инжинерския гений.

 

 

32

 

 

VIII. Тайната на българскитѣ успѣхи.

 

Цѣлъ културенъ свѣтъ, не тука тъй, спираше своитѣ погледи върху българина съ въпроса — гдѣ, се крие тайната на българскитѣ успѣхи. По този въпросъ се писаха хиляди статии вѣ най-меродавнитѣ европейски вѣстници и много знаменити журналисги, политици и дипломати се мѫчеха да се добератъ до истинския изворъ на военната ни мощъ. Ще направимъ голѣмо опущошение, ако и ние не се занимаемъ съ този въпросъ.

 

Отъ петь вѣка насамъ нашата история е култивирвала великата умраза къмъ турчина и силното стремление за мѫсть. Защото, както е извѣстно на всички, ние попаднахме, за нещастие, въ сърцето на турската империя и бѣхме изложени на гнѣтъ, неотбѣлѣзанъ почити въ никоя история на кой да е другъ народъ. Независимо отъ това, че българинътъ работѣше за своитѣ угнѣтители, неговиятъ животъ, честь, имотъ бѣха изложени на поругане, разхищване и разорение. Почити всички старонародни наши пѣсни сѫ блѣстяща илюстрация на теглото ни подъ робството на турцитѣ. И подъ тѫжнитѣ мотиви на тѣзи пѣсни ние сме расли съ горчивото съзнание, че бащинията ни е долина на азиятскитѣ жестокости, напоена съ нашитѣ сълзи и кърви, наторена съ тѣлата на трагично загиналитѣ ни прѣдѣди, като сме се вълнували сѫщеврѣменно отъ чувствата на обичь къмъ отечеството, нацията, родния кѫтъ и отъ чувствата на умраза къмъ агаранеца и всичко чуждо. Цѣли вѣкове е расла жаждата ни за мѫсть, разправи. 1877 година не донесе желаната свобода за всички българи. Но затова пъкъ вземаха широки размѣри патриотическитѣ ни купнежи

 

 

33

 

и стремления за пълното освобождение на цѣлата ни родина. Още отъ първия день на свободата цѣлиятъ държавенъ механизъмъ заработи въ това направление.

 

Нашитѣ държавни мѫже още отъ рано съзнаваха, че, за постиганието на националнитѣ идеали, сѫ необходими двѣ нѣща: 1) модерна армия, проникната отъ завѣтитѣ на миналото, нуждитѣ на настоящето и близкото бѫдаще; 2) широко образование, което да ни издигне до тази културна висота, че да съзнаемъ нашето минало — мѣстото, което сме заемали въ историята, както и ролята, която ни прѣдстои по настоящемъ, за да обеспечимъ ония политически и економически условия, необходими за единъ миренъ интензивенъ културенъ животъ — завѣтната мечта на всѣки българинъ. И за постигането на тѣзи двѣ задачи се харчеха хиляди милиони, които, съ гордость отбѣлѣзваше не сѫ отишли на вѣтъра.

 

Ето какво казва Н. П. Мамонтовъ за нашата армия: „Българската армия съперничи на всѣка модерна армия съ своята висока интелегентность (процента на грамотнитѣ достига до 90%,) желѣзна дисциплина, издържливость и изобилна наврѣменно продоволствие, както и по крѣпкия духъ въ войника и легендаренъ героизъмъ“. Каква по добра атестация за нашата военщина! — Сѫщиятъ кореспондентъ на друго мѣсто отбѣлѣзва, че българскиятъ войникъ билъ толкова подготвенъ, та въ врѣме на нужда можелъ да командва не по-злѣ отъ всѣки офицерь не само зводъ, но и цѣла рота. Нищо по-вѣрно отъ това! За високия духъ въ войската способствува и демократичния стремежъ въ всѣки войникъ.

 

A каква роля игра втория факторъ въ Балканската война — ето какво пише проф. Д-ръ И. Шишмановъ:

 

„Феноменалниятъ успѣхъ на нашитѣ орѫжия въ сегашната война, която съ право ще бѫде наречена трийседневна, кара мнозина да се питатъ: на какво се длъжи жалното сгромолясване на отоманското владичество въ Европа за толкозъ кѫсо врѣме? И цивилни и военни авторитети почти отъ всички народи се помѫчиха да отговорятъ на туй питане. Едни обвиняваха християнитѣ турски войници, други намираха

 

 

34

 

въ долньокачественностьта на Круповитѣ орѫдия. Сѫщо и германскитѣ инструктори, начало съ Фондеръ Гольцъ паша си изпатиха. Не останаха необвинени и младотурцитѣ; споредъ мнѣнието на мнозина, именно тѣ, съ гибелната си политика на разцѣпления по якобински образецъ подкопали съвършенно дух аи дисциплината на турската войска.

 

Разбира се, могатъ да се приведатъ още много такива, сполучливи или фантастични обяснения, но доста сѫ и тѣзи, за да изтъкнемъ, че кореннитѣ причини се дирятъ въ случайноститѣ. Въ по-вечето отъ тѣзи обяснения се изтъкватъ недостатъци, които лесно могатъ да бѫдатъ отстранени. Мнозина сѣкашъ вѣрватъ, че ако християнитѣ не бѣха допуснати на турска военна служба; ако турцитѣ бѣха по-внимателни въ избора на своитѣ орѫжия и инструктори и, най-вече, ако, и, вмѣсто младотурцитѣ, Абдулъ Хамидъ бѣше продължавалъ да управлява съ милостьта на Аллаха, — българитѣ днесъ не щѣха да бѫдатъ прѣдъ вратитѣ на Цариградъ. Върху всичко туй нѣма да споримъ. При всѣко тълкуване играе не малко роля темперамента на критика. Ще прѣдставимъ на бѫдащия историкъ на Балканската война грижата да се ориентира между многото прѣдположения, a ние, тукъ ще изтъкнемъ единъ факторъ само, на който до сега много малко внимание е обръщано: разликата въ степеньта на образуванието между българи и турци.

 

Общоизвѣсгно е, че германцитѣ дължаха своитѣ побѣди прѣзъ 19-ия вѣкъ, прѣдимно на своя учитель. A той имаше блѣскави прѣдшественици въ лицето на Фихте, Арндръ, Кьорнеръ, младежкитѣ организации и др. Германското единство бѣ подготвено въ творчеството и умствената култура на 18-ия вѣкъ.

 

Това важи и за българитѣ. Не е прѣувеличено, ако се каже, че всички интелектуални и морални цѣнности, каквито днесъ притежава България, ги длъжи на своето училище, — въ областьта на което образованитѣ българи, прѣзъ турското владичество, можеха единствено да намѣрятъ поприще за дѣятелность, тъй като турцитѣ не ги допущаха до държавни длъжности. Училищего бѣше, което вдъхна на малкия,

 

 

35

 

но физически силенъ и нравствено непокваренъ народъ въодушевлението, съ което той изнесе неравната борба съ единъ Голиятъ. Цѣлесъобразно и систематично сѫ се възпитавали нашитѣ поколения въ продължение на единъ вѣкъ въ фанатическа любовь къмъ отечеството и свободата.

 

Първото българско училище по Ланкастеровата метода бѣ отворено въ 1832 (годината на Гетевата смърть). Скоро слѣдъ това училищата наникнаха като гѫби подъ турското владичество — и днесъ нѣма село безъ училище, рѫководено по най-модернитѣ начала. Знанието е сила; това българинътъ знае и затуй въпрѣки пословичната си пестливость, не се скѫпи въ срѣдствата за образователното дѣло.

 

Така въ общи черти е създадено просвѣтителното дѣло на народа, който за трийсеть дни свали мощния си вѣковенъ врагъ. Слѣдъ всичко казано, не е чудно за никого, че и послѣдниятъ български войникъ съзнаваше своя високъ националенъ дългь, когато, принуденъ отъ нерѣшителностьта на великитѣ сили, той дигна орѫжието за свободата на потиснатия подъ турското владичество свой братъ.

 

Турчинъть не познава силата на знанието. Едничкото му четиво, ако въобще чете нѣщо (говоримъ за широката маса), е корана, написанъ на арабски, смисъльта на който не е въ състояние да схване. Затуй турскитѣ солдати, съ рѣдки изключения, сѫ неграмотни, когато пъкъ всѣки български войникъ знае да чете и да пише. Твърдѣ поучително е въ туй отношение една моя анкета, произведена въ софийскитѣ болници, дѣто ранени български и турски войници лежаха често едно до други: българскитѣ войници бѣха 99 % грамотни, a турскитѣ всички неграмотни; много отъ тѣзи нещастници не знаяха противъ кого сѫ изкарани отъ най-далечнитѣ малоазиятски области; цѣльта и значението на тази война имъ бѣха сьвършенно неизвѣстни; това не бѣха узнали въ никое училище, въ никоя книга, въ никой вѣстникъ!

 

И тъй балкано — турската война даде ново блѣскаво потвърѫдение на истината, че образованието и като воененъ факторъ има голѣмо значение.

 

 

36

 

 

IX. Къмъ Одринъ.

 

Студена есень. Дъждътъ вали. Вчера ходихъ на боевата позиция. Турскитѣ пѫтища сѫ много по-лоши, отколкото въ 1877 година. Трѣбваше пѣша да тръгна. Краката ми полѣпваха въ лѣпкавата земя Необходима е необикновенната издържливость на българския войникъ, неговото въодушевление, за да се издържи ежедневния грамаденъ 45-верстовъ походъ.

 

Въ прѣдвечерието турската разузнавателна кавалерия заедно съ баши-бозуцитѣ нападнали селото Koбаихъ, изгорили го, изпобили 200 мирни християни, изнасилвали, измѫчвали женитѣ, клали дѣцата. Сполучилъ да избѣга само Елевтеръ Константиновъ. Неговата жена била убита, a четиритѣ му сина изгорени.

 

Въ Одринъ кланетата не прѣкѫсватъ, както и изстрѣблението на мирното население въ триѫгълника Одринъ-Люле-Бургазъ-Димотика.

 

Гольцъ паша и нѣмскитѣ офицери—инструктори съвсѣмъ сѫ дезорганизирали турската армия, която е изгубила прѣжния си духъ, сърдечность и самоотверженость. Никакво сравнение не може да става съ българскитѣ войници. И примѣра на българския полкъ, който рѣшително се отказа да почива послѣ нѣколко дневни сражения, се повтаря навсѣкѫдѣ. Смѣната на участвующи войскови части въ боя съ свѣжи, се смѣта за обида. Ранени войници, на които докторитѣ даватъ двунедѣленъ отпускъ като негодуватъ, казватъ:

 

— Достатѫчни сѫ два деня. Ротитѣ ни очакватъ.

 

Лунна нощь. Въ пепелявата дрезгавина виждашъ минава нова бодра войска. Прѣдъ нея войникъ свири

 

 

37

 

на гайда, подъ акомпанимента на която войницитѣ пѣятъ тѫжни славянски пѣсни за възможната смърть за свободата и независимостьта на братята си. Затова мѫчно могатъ се удържа въ боя тѣзи славянски богатири.

 

По пѫтя се виждатъ въ есенна прѣмѣна безлиститѣ върхове на тополитѣ, тѫжнитѣ върби, черницитѣ, a по-нататъкъ — тихата Марица, синитѣ върхове на Курткале, гдѣто стана първата схватка въ тази война между българи и турци. И какво съвпадение: нѣкога тукъ с станалъ послѣдниятъ фаталенъ бой на българитѣ и сърбитѣ съ пълчищата на турскитѣ завоеватежи, който рѣши сѫдбата на южнитѣ славяни; азиятскитѣ орди побѣдиха само затова, че имаха кавалерия съ копия, a християнитѣ — само стрѣли.

 

Страната е твърдѣ плодородна; Одринскиятъ вилаятъ може да изхрани едно население отъ 7 милиона души, a сега въ него има само около една десета часть.

 

Въ дрезгавина сѫ пуститѣ позиции на послѣдния бой. Отсрѣщнитѣ хълмове, по които бѣха разположени турцитѣ, са просто непревзимаеми. Българитѣ тръгнаха срѣщу тѣзи позиции въ три колони. Да спомена името на този исторически полкъ, немога — запретено е.

 

Първата колона имаше за цѣль да обходи турцитѣ, но скоро полка измѣни плана и се впусна съ гръмотевична стремителность напрѣдъ. Турцитѣ не издържаха на тази бѣсна атака и удариха на бѣгъ, като покриха долината съ труповетѣ си. Полкътъ, който оперираше противъ тѣхь, съ вика „ура“ се хвърди напрѣдъ да гони турцитѣ отъ дѣсния флангъ до ѫгьла, гдѣто се слива Марица съ Арда и гдѣто е разположено селото Марашъ близко до Одринъ. Той можеше да се установи тукъ; позицията прѣдъ двѣтѣ рѣки се указа неудобна, ето защо славниятъ полкъ се оттегли малко назадъ.

 

Поведението на българската армия въ този бой е по-вече отъ похвално: офицеритѣ заедно съ войнищитѣ се хвърлятъ напрѣдъ съ орѫжие въ рѫка. Личнитѣ подвизи се губятъ въ общата доблѣсть и самопожертваность.

 

 

38

 

Героитѣ не сѫ единици, a цѣлитѣ полкове. Турцитѣ правѣха опитъ да се върнатъ, но скоро удариха на бѣгь, като извършваха гнусотии: подаваха бѣли флагове за прѣдаване, a посрѣщаха съ усиленъ огънь наближавающитѣ български части.

 

Въ българскитѣ полкове се срѣщатъ много трогателни епизоди. Много стари опьлченци отъ 1877 г. се явяватъ въ армиитѣ и искатъ да се зачислятъ въ редоветѣ на войскитѣ.

 

— Ние сме длъжни да дадемъ примѣръ на младитѣ говорятъ тѣ.

 

Има между тѣхъ такива, които сѫ въ редоветѣ на роти, командувани отъ тѣхни дѣца, и такива, които идатъ съ четиримата, петтимата си сина:

 

— Всичко, каквото има y меня, искамъ да дамъ за родината и свободата.

 

Тукъ армията не се тревожи ни най-малко за бѫдащето. Въ случай че Европа се намѣси, тя е готова да се пожертвува до послѣдния войникъ, за да не отстѫпи на турцитѣ земята, облята съ българска кръвь и изкупена съ безпримѣрни страдания:

 

— Нека погинемъ за свободата на нашитѣ братя.

 

По-добрѣ е да не живѣемъ, отколкото да ce възвърнатъ братята подъ изтрѣбителната тирания на турцитѣ. Нека останатъ само палачитѣ.

 

 

X. „Катъ гледамъ ужаситѣ на войната“ ...

 

Ето войната протѣга своитѣ кървави рѫцѣ и до София!

 

Около двѣ хиляди души лежатъ изъ болницитѣ ранени, обезобразени отъ гранатитѣ...

 

Всѣкий день съ трена се прѣнасятъ отъ югъ все нови и нови жертви, още одимени отъ пушечния

 

 

39

 

димъ съ неомита още запечена кръвь отъ ранитѣ, прѣвързани надвѣ-натри на бойното поле. Тѣ се настаняватъ въ военното училище. По-леко раненитѣ, като куцатъ или си държатъ раненитѣ рѫцѣ, безъ ничия помощь влизатъ въ болницата. Като се събиратъ на групи, шегуватъ се, смѣятъ се, пушатъ.

 

На много отъ тѣхъ шинелитѣ сѫ мръсни, понѣкога скѫсани, опинцитѣ—пъкъ изтрити и продупчени, но по лицата имъ се чете доволство и радость . . .

 

— Ето че останахме живи и си додохме въ домоветѣ — говори всѣко едно лице.

 

A около имъ се трупатъ жени, момичета, старци, като впиватъ въ тѣхъ любопитни, печални, боязливи погледи, въ които горятъ страхливитѣ надежди.

 

— Отъ кой полкъ сте? — съ треперящъ гласъ пита млада жена.

 

— Отъ първи и шести. Въ Лозенградъ бѣхме, отговаря единъ едъръ момъкъ съ прѣвързана рѫка, сияющъ отъ радость.

 

— Познавате ли Христо Георгиевъ? — Той е високъ съ руса брада.

 

— Христо? Отъ Ючъ-Бунаръ? Съ очила?

 

— Да! Той! Гдѣ е, живъ ли е?

 

Жената блѣднѣе, устнитѣ ѝ треперятъ.

 

— Живъ и здравъ е. Научихъ се само, че остава въ строя. Отъ нашата рота . . .

 

Но жената вече не слуша. По нейнитѣ устни играе усмивката, a по странитѣ ѝ се търкалятъ едри радостни сълзи. Тя иска да каже нѣщо, но не може и като махна съ рѫката си, бързо излѣзе.

 

Натрупалиягъ се народъ около разговорливия войникъ разпитваше за хода на войната.

 

— Гдѣ се бихте? — попита селенинътъ старикъ. който цъкаше кремъка и палѣше лулата си съ подпалената прахань.

 

— Подъ Лозенградъ.

 

— И! Много пострадахме тамъ отъ проклетитѣ поганци. Голѣми подлости вършатъ, каза единъ новъ раненъ, като се приближи до разговорящитѣ.

 

 

40

 

— Какви сѫ тѣзи подлости? — запитва стареца.

 

— А ето — съ въодушевление почна войника— вървимъ тихичко надвечеръ. Заведнажъ прѣдъ насъ се изпрѣчиха укрѣпления; чувахме и бърборения. Тръгнахме да разгледиме околностьта и виждаме: далечко въ окопитѣ лежатъ турцитѣ — фесовитѣ имъ се червенѣятъ и раницитѣ забѣлѣзватъ. Почнахме да гърмимъ. Стрѣляме и вървимъ. Искахме да се впуснемъ на щикъ — турцитѣ не обичать щика и лицата имъ се промѣнять, щомъ ги наближимъ . . .

 

— Страхъ ги е — потвърдяватъ другитѣ.

 

— Но все вървимь напрѣдъ. Заведнажъ отъ двата фланга, като гръмнаха ония ти къртечници като писнаха ония ти куршуми закосиха ни най-безпощадно. Много свѣтъ падна тукъ. A като дойохме до укрепленията, какво да видимъ по цѣлата линия разхвърлени празни раници и фесове, съ които ни измамиха турцитѣ.

 

— Вижъ мръсницитѣ, какъ народъ погубватъ! — въздъхна една баба.

 

— Но и ние имъ се отплатихме. Кого стигнахме — раненъ или не — убивахме.

 

— A ти кѫдѣ си раненъ? — попитахъ.

— Въ корема.

— Какъ?

— Куршумътъ ми разкѫса кожата.

— Кой ви прѣвърза?

— Самъ се прѣвързахъ.

— Самъ? Съ какво?

— Съ рубашката си.

— Ами не бѣше ли мръсна?

— A отъ гдѣ да изема чистъ бинтъ?

— A бе, момче, не видѣ ли моя синъ, Петко Радевъ? — пита бабата.

— Не. Гдѣ може човѣкъ да види всички.

— Ахъ, Боже мой! — прошепна бабата и си отиде.

 

A раненитѣ все прииждатъ ли прииждатъ, като носятъ нови вѣсти. Жадно се трупа народътъ около тѣхъ и, като ги разпитва, се вълнува. Всѣкой за своитѣ си мисли. Единъ разказва, какъ една граната ударила офицера и го раздробила.

 

 

41

 

Нито рѫцѣ, нито крака, нито глава.

 

Идатъ раненитѣ и разказватъ ужаси изъ войната, a сами се смѣятъ на есеннитѣ свѣтли дни въ болницата, главно, че сѫ живи ...

 

— Е, Митко! живъ си още, нали? — радостно вика отъ двора кѫсъ дебелъ младежъ съ забинтовена глава.

— Живъ съмъ, драгий!

 

Засмѣха се.

 

Но ето че се запоказаха носилки съ тежко ранени.

 

Блѣдни лица съ затворени очи, сини устни . . . Къмъ тѣхъ никого не пущатъ. Полицията ги е обградила.

 

Двѣ дами — едната стара, a другата млада — горещо убѣждаватъ въ нѣщо си стражаритѣ.

 

— Сине мой — вълнувайки се говори старата — подпоручикътъ отъ първи полкъ . . . Синъ!

— Не може. Не е позволено. Заповѣдь има.

— Мамо остави ce; другадѣ ще попитаме — младата молѣше старата.

— Да се оставя, нима. . .

 

Носятъ новъ раненъ.

 

Страшно е да се гледа на него.

 

На лакти се мѫчи да се повдигне; главата си обръща на различни страни и очитѣ му дирятъ нѣкого. Оживенъ и силно разтревоженъ, но цѣлото му тѣло стои неподвижно, като мъртво, освѣнъ главата му.

 

— Въ краката е ударенъ — казва стражаринътъ.

 

Заведнажъ въздухътъ се процѣпи отъ сърцераздирающъ викъ, и моето сърце отпадна и замрѣ.

 

— Кольо, мой Кольо! Ти ли си?!

— Не плачи, мамо! Азъ съмъ живъ, мамичко живъ!

 

Но майката се смѣеше плачеше, кѫсаше се къмъ сина си като луда,

 

— Пустнете ме! за Бога пуснете! Кольо мой!

 

Дотърча военниятъ докторъ.

 

— Успокоете се. Не е опасна раната.

 

Утрѣ ще ви пустнемъ и ще видите.

 

 

42

 

Носилкитѣ носѣха още дълго врѣме. Много ясно се видѣ блѣдното лице на единъ раненъ офицеръ, което ставаше още по-блѣдно, a устнитѣ му треперѣха и се кривѣха . . .

 

Азъ не можехъ да гледамъ повече тази ужасна картина и отидохъ въ дъното на двора, кѫдѣто се събираха леко раненитѣ долни чинове. Единъ слѣдъ други ги въвеждаха въ зданието и разпрѣдѣляха изъ отдѣленията.

 

— Нашиятъ фетфебелъ убиха — разказваше единъ. Ама какъвъ добъръ човѣкъ! Душа. Животътъ му угасна при голѣми мѫки. Бѣше вече почти отслабналъ, когата завика:

 

— Господине капитане!

 

Той се приближи до него.

 

— Дай си сабята да я цѣлуна.

 

Капитанинътъ му я подаде.

 

— Да живѣе България! — извика и издъхна.

 

— И защо ни возятъ заедно съ турцитѣ ?! — завика другъ — нека умратъ като кучета.

 

— Не искаме да лежимъ въ една стая съ тѣхъ, да си спомняме кървавото минало, звѣрщината на нашитѣ убийци.

 

Все по-тежко и по тежко ми ставаше въ душата и мѫчно ми бѣ да стоя всрѣдъ атмосферата на хорскитѣ отгласъци отъ войната, отзвуцитѣ на ужаса и кръвьта, царующи тамъ на далечнитѣ полета . . .

 

И така скръбко хрущѣха пожелтели листа подъ нозетѣ ми, когато вървѣхъ по пуститѣ алеи на градината на военното училище, сѣкашъ, че шепнѣше самата земя, напоена съ человѣческа кръвь, съ человѣчески сълзи . . . И болката въ гърдитѣ ми растѣше и топѣше сърцето, a въ ушитѣ ми все още звучеше сърцераздирателниятъ викъ на нещастната майка, и този викъ бѣше тъй ужасенъ, че цѣлото ми сѫщество искаше да протестира противъ звѣрствата на человѣцитѣ и противъ тѣхния героизъмъ . . .

 

 

43

 

 

XI. Надъ обсадения Одринъ.

 

Топълъ слънчевъ день. Надалечъ, задъ лозята, разхвърлени по безчисленитѣ острови на Марица, мъгливо стърчатъ тънкитѣ игли на одринскитѣ минарета. Крѣпостьта мълчи, мълчатъ и батареитѣ, които опасватъ града като непрѣкѫснатъ пръстенъ. Не се чува човѣшки гласъ, нито пъкъ шепота на пожелтѣлитѣ листа на дѫбовитѣ горички отъ двѣтѣ страни на шосето, което отива къмъ Одринъ. Само се чува тропота отъ копитата на моя конь и трошенето на твърдитѣ буци по добрѣ отъпкания пать. Азъ бързамъ да стигна другаритѣ си, които тръгнаха отъ Мустафа паша още въ 9 часа сутриньта. Защото, по милостьта на цензора, който чете моитѣ телеграми и писма по три часа, можеше да остана на хотелъ Зелена морава — не твърдѣ и приятна перспектива.

 

Наоколо тъй е тихо, та сѣкашъ вървя по мирна страна. Но всѣка минута крѣпостнитѣ и обсадни орѫдия могатъ да заговорятъ и забълватъ адски огънь — да се почне упорита прѣстрѣлка на прѣднитѣ позиции. Не туку тъй, непрѣкѫснато наблюдава привързаниятъ аеростратъ скрития неприятель отъ въздушнитѣ височини.

 

— Не ще ли е добрѣ, ако поискамъ разрѣшение да се подигна на този балонъ и погледамъ на Одринъ съ птичи полетъ?

 

Но тозчасъ сѫщата примамлива идея се изгонва отъ твърдѣ песимистически съображения:

 

— По никой начинъ не ще ми позволятъ. Не струва да се моля.

 

Обаче, врѣме е да кривна влѣво, къмъ сѣверъ, да обходя прѣднитѣ позиции, които обгръщатъ града

 

 

44

 

и вдигнатитѣ далеко отъ него безмълвни фортове и батерии.

 

Прѣкрасното шосе се смѣнява съ отвратителна кална пѫтечка, дълбоко изрована отъ колелетата на прѣкаранитѣ тежки дългобойни орѫдия. Изваждамъ отъ чантата си компаса и рѣшавамъ да оставя криволистия пѫтъ, за да държа прямо сѣверо-източно направление.

 

Трапища, хълмове се занизаха; пъкъ каль, тини —уморително! Тръгнахъ по единъ отъ склоноветѣ, за да се ориентирамъ колко-годѣ въ тия крайно набрѣздени съ трапища мѣсности. И за мое очудване, виждамъ, че на около триста крачки надолу въ долината се спуска ферическиятъ аеростатъ. Съ радость се спушамъ по хълма и спирамъ на поляната при групата войници. Единъ войникъ ми взема коня.

 

— Капитанъ Казанджиевъ — се прѣпорѫча по-стария отъ офицеритѣ. — Пожелавамъ ви добро, руский другарю. Ето моя помощникъ, фотографъ по специалность. Нo, какъ тъй додохте тукъ?

 

Като разказвамъ на милия капитаиъ, свършилъ руската въздухоплавателна школа, всичкитѣ перипетии на моето пѫтишествие, съ възтъргъ прѣдприехъ неговото прѣдложение да се кача на балона заедно съ него.

 

— Азъ пъкъ несмѣяхъ да ви замоля затова.

 

— Празна работа. Азъ се радвамъ на рускитѣ офицери.

 

Заемаме си мѣстата въ балона; кошницата тихичко почна да се отдѣля отъ земята. Плавно и полека почна да се подига аеростата надъ горитѣ. Гледамъ въ часовника — два безъ четвъртъ.

 

Земята почна да потъва подъ насъ нѣкѫдѣ много надолу, a балонътъ като да стои на едно мѣсто. Ето че се прѣплесна първиятъ хълмъ и се откри долината съ разхвърлени по нея биваци и коневръзци; ето малко по-малко се изгладиха очертанията на околнитѣ хълмове, блѣснаха на слънцето водитѣ на Maрица, a отдѣсно се засребри пълноводната Арда.

 

 

45

 

Като мрави се разпъкали надолу карикатурно малки пигмеи като се мѫчатъ да удържатъ на макари нѣкакви тежини, като въ чертежъ почнаха да се виждатъ отгорѣ разхвърленитѣ турски редути и прѣкрасно приспособенитѣ къмъ мѣсностьта искустно маскирани батерии.

 

Одринъ, заобиколенъ съ зелената мрѣжа на лозята, заема цѣлата долина при сливането на Тунджа и Марица. Съ просто око много отчетливо се разглежда морето отъ червено керемидени покриви, бѣлоснѣжни минарета и тежкитѣ куполи на джамията, които отгорѣ приличатъ на гиганския щитъ на костенуркитѣ. И надъ цѣлия този хаосъ горделиво царуватъ стройнитѣ минарета на джамията Султанъ Селимъ.

 

Очерователна панорма и дълбоко безмълвие, което неволно ви кара да забравите за войната. И само когато капитанътъ ми прѣдложи бинокла, си спомнихъ цѣльта на подема надъ обсадения Одринъ.

 

Отъ З00-метрова височина много ясно се виждатъ прѣднитѣ позиции на турцитѣ: Айнали, Чаталджа, Хедерликъ и разпръснатитѣ между тѣхъ батерии и редути отъ западния фронтъ.

 

Капитанътъ извади подробната карта на Одринъ, раздѣлена на квадрати.

 

По тази карта ние регулираме стрѣлбата: кѫдѣ именно трѣбва да бѫде цѣльта на нашата батарея и пехотния походъ — цѣль, която веднага съобщаватъ по телефона на батареята:

 

— Въ квадрата В е 28 турски таборъ. И този часъ на този кварталъ отъ раздадената карта по цѣлитѣ батареи се направлява съсрѣдоточвания огънь, като буквално се засипва съ снаряди цѣлата плоскость на квадрата.

 

Около половина часъ ние летѣхме, но отъ никѫдѣ не се чу някакъвъ вистрѣлъ.

 

— Не ви върви — забѣлѣза Казанджиевъ.

 

Вчера имаше ожесточена стрѣлба прѣзъ цѣлия день — стрѣляха и по моя балонъ но не ме улучиха. Само единъ отъ войницитѣ е раненъ неопасно съ шрапнеленъ куршумъ.

 

 

46

 

По телефона се получи заповѣдь да се спустнемъ, — ето защо, веднага почнахме бавно да се спускаме. Послѣ петь шесть минути кошницата се допрѣ до земята.

 

— Сърдечно ви благодаря! — стиснахъ рѫката на капитана.

 

— Нѣма защо — той ми отговори. Азъ съмъ руски ученикъ. Аеростратътъ „София" с построенъ лично отъ меня по руски образецъ и е покритъ даже съ лакъ по рецептата на полковника Ю. Н. Германа. Този лакъ се оказа до толкова хубавъ, че отъ ceдемъ денонощия насамъ не се е указало нужда да пълнимъ аерострата съ газъ. Когато пишите въ вашитѣ вѣстиици, кажете нѣколко добри думи и за Кованько и Германа.

 

Като се раздѣлихъ съ любезния капитаиъ, побързахъ да догоня моитѣ спѫтници. Надвечерь, когато водѣхъ коня си, имахъ щастието да се натъкна на тѣхнитѣ слѣди и присъеденя къмъ тѣхъ въ полуразрушената турска кѫща въ селото Бююкъ-Измаелъ, изоставено отъ побѣгналото население въ Одринъ.

 

 

XII. Турскитѣ зверства.

 

Селата Меселимъ, Ювалия, Азбуа и Карапченъ сѫ изгорени съвършено отъ турцитѣ. Азбуа е пъкъ ужасна картина на чудовищни злодѣйства. По-вечето население е избито и обезобразено отъ турскитѣ войски. По всички улици сѫ разхвърлени труповетѣ на старци, жени дѣца. Около 60 дѣца, жени и старци насилствено сѫ нахвърляни въ запалената църква и изгорени. Жертвитѣ се наброяватъ около 300 человѣка. По улицитѣ се търкалятъ много трупове съ извадени

 

 

47

 

очи и одрани уши. Инспекторътъ Бортевле видѣлъ въ това село 8 — мѣсечно дѣтенце, извадено отъ утробата на една жена и поставено на гърдитѣ ѝ.

 

*  *  *

 

Въ врѣме на безуспешния опитъ за десантъ около Шаркьой, турскитѣ войници, при отстѫплението си, закалатъ и обезобразяватъ около 150 души християни, мѣстни жители, отъ които половината сѫ жени и дѣца.

 

Най характерно въ случая е, че турскитѣ войници извършиха тѣзи изстѫпления по заповѣдьта на Енверъ бей и въ негово присѫтствие. [*]

 

 

*. Ползувахъ е отъ политическитѣ кореспонденти на К. Веймюлеръ, сътрудникъ на хубавото руско списание „Современный міръ" и отъ тѣзи на военнитѣ кореспонденти при главната българска кавалерия/войска.

 

[Back to Main Page]