Моитѣ спомени отъ септемврийскитѣ събития

23 IX – 28 IX 1923 год., станали въ гр. Фердинандъ и околията

 

Прот. Иорд. Поповъ

 

Печатница „Наука" - К. Иванчевъ

Фердинандъ 1931 год.

 

Сканове в .pdf формат (4.6 Мб) от Digital Library SU 'St.Kliment Ohridski'

Съвременно издание (1992) като "Записки по небългарските въстания. Спомени от септемврийските събития ..."

 

               Предговорь

  1. Разпространение на социализма  5
  2. Тактиката на учителитѣ—социалисти  6
  3. Споръ между самитѣ социалисти учители  7
  4. Генко Кръстовъ – широкъ социалисть  10
  5. Тѣснитѣ промѣнятъ тактиката  11
  6. Бой между комунисти и земледѣлци  14
  7. Първа не сполука на комуниститѣ  14
  8. Комунисти и анархисти  14
  9. Тайни нареждания  16

10. 9 Юний 16
11. Набавяне орѫжие 17
12. гр. Фердинандъ 18
13. Спокойствие на правителственитѣ власти 20
14. Бѣгството на виднитѣ комунисти 20
15. Една скоба 21
16. Уплаха на властьта 22
17. Обявяване новата власть 22
18. Митрушка 25
19. Недѣля — новата власть 26
20. Отстѫпление на комуниститѣ 28
21. Парола „Балканъ" 31
22. Революцията въ селата 32
23. Колеги учители: Комунистъ и блокаръ 33
24. Понедѣлникъ — втория день — 24. IX. 34
25. Лѣкаритѣ 35
26. Падането на Берковица 37
27. Адв. Требелъ Цвѣтарски 40
28. Черна неблагодарность 40
29. Пакъ въ Фердинандъ 41
30. Комунисти и земледѣлци 42
31. Хр. Пуневъ 43
32. Неволни гости 43
33. Декрети 44
34. Книжни позиви 45
35. Вторникъ — 3 день — 25. IX. 46

36. Петко Рангеловъ — стражара 48
37. Заблудени войници 49
38. Срѣда — 4 день — 26. IX. 50
39. Чеката 51
40. В. Коларовъ и Г. Димитровъ бѣгатъ 51
41. Геройското държание на гр. Ломъ 53
42. Кръстовдень — четвъртъкъ — 5 день — 27. IX. 56
43. Главнокомандующия революционата армия бѣга 58
44. Спокойствие въ навнитѣ комунисти 59
45. Освобождение на блокаритѣ и др. Xр. Пуневъ 60
46. Моето кметуване 61
47. Войницитѣ пристигатъ 63
48. Последенъ комунистически гърмежъ 64
49. Затворникъ кри комуниститѣ 64
50. Войската действува 69
51. Петъкъ — сутриньта — 28. IX. 1923 г. 71
52. Попъ Андрей отъ с. Медковецъ се сражава съ топа 72
53. Капитанъ Моневъ 74
54. Междуцарствие 76
55. Отряда на Фердинандъ Козловски 77
56. Контра действие 78
57. Свѣто замълчаване 79
58. Последствията: — Тѫжна картина 80
59. Министъръ Касазовъ 82
60. статия въ „Наше слово" 86
61. Писмо отъ комунистъ — емигрантъ 95
62. Емигранти и канали 100
63. „Човѣци". Класи 101
64. Необозданъ конь 102
65. Послѣдствията отъ революцията за гр. Фердинандъ 105
66. Училището, черквата и казармата 106
67. Заключение 107

 

Предговоръ.

 

Мнозина, на които съмъ разправялъ, що преживѣхме 1923 год., презъ време на комунистическата революция въ гр. Фердинандъ, ме подканяха да напечатамъ споменитѣ си отъ тия събития. Отлагахъ за по късно, за да не разчоплювамъ стари рани, обаче, младежъта, която не е била съвременна на тѣхъ, както и мнозина, които не сѫ били непосредствени свидетели на тия събития, приказватъ за тѣхъ лекомислено, несериозно, считатъ всичко това като игра на футболъ.

 

Всичко това ме накара да прибързамъ съ издаванието на споменитѣ си. Тѣ сѫ преработени отъ докладитѣ, които съмъ правилъ своевременно до прямото ми духовно началство, отъ запискитѣ, които съмъ държалъ онова врѣме, отъ непосредственитѣ разкази на лицата, които сѫ вършили тия събития. Има нѣща, които тепърва ще се печататъ. Не ще съмнение, че всѣки гледа, описва така, както очитѣ му гледатъ, т. е. презъ мирогледа си. Други — заинтересовани — ще погледнатъ на тия събития отъ друга страна, — това е тѣхно право, но фактитѣ сѫ си факти — тѣ немогатъ да се отричатъ и отъ еднитѣ и отъ другитѣ.

 

Знамъ още, че мнозина, преживели тия събития, ще ме отрупятъ съ нови и нови факти съ молба да бѫдатъ и тѣ отпечатани. Това ще стане при едно второ издание на тия спомени.

 

 

4

 

Сега за сега моята цель е да обърна вниманието да не си играемъ съ огъня за напредъ.

 

Моитѣ спомени нека послужатъ на по видни учени, политици, економисти, духовници, държавници като потикъ за разрешаване редъ стопански, просвѣтни, економически, религиозни и др. въпроси.

 

Нека съ общи усилия работимъ, да не се повтарятъ такива спомени за въ бѫдаще въ България.

 

Септемврий 1931 год.

гр. Фердинандъ.

 

Прот. Иорд. Поповъ.

 


 

 

Разпространение на социализма.

 

По нашия край — Северозападна България — социализъмътъ датира повече отъ 35 години. Първи негови разпространители бѣха основни учители. Селското и градско население отначало бѣ чуждо на това учение. То мразеше учителя — социалистъ, който му проповѣдваше покрай политическо учение и безбожие. Учителството не обръщаше внимание на това. Въ своитѣ дружествени събрания, въ своитѣ задължителни конференции виждайки, че само свещеника и нѣкои набожни стари хора му упорствуваха въ своята пропаганда, обяви ги за носители на тъмнината, причисли ги къмъ селския чорбаджия; почна да ги нарича мракобѣсници. Въ тия конференции основното учителство нескрито поиска изхвърлянето на Законъ Божи отъ основнитѣ и др. училища. Паметни сѫ учителскитѣ конференции преди години, станали изъ Фердинандско и Берковско.

 

Не стоеше мирно и населението. То се събираше на митинги и протестираше противъ това искане на своитѣ основни учители. Такъвъ митингъ е билъ свиканъ въ гр. Фердинандъ и другаде. Неговитѣ искания сѫ хроникирани навремето отъ ежедневната преса. За забелѣзване е, че официалната власть не взимаше никакви мѣрки за ограничение на това зло, а търпѣше всичко да се развива по реда си. Нѣщо повече, когато Министерството на Народното Просвѣщение се зае отъ покойния Шишмановъ, учителитѣ се почувствуваха по свободни и почнаха явно да проповѣдватъ своитѣ противорелигиозни идей и политически социални убеждения.

 

 

6

 

Мѫчно се подаваха селянитѣ на новото проповѣдано отъ учителитѣ социално учение, ала упорито работѣха и учителитѣ.

 

Въ вечернитѣ и недѣлнитѣ училища, учителитѣ имаха за задача покрай добиване грамотность, запознаване и съ новото учение за преустроиството на свѣта. Тамъ, кѫдето се настанѣше за учитель отявленъ социалистъ, първата му грижа бѣ да се обкрѫжи съ младежи, на които бързо предава принципитѣ на новото учение.

 

И виждаме изначало социалистически крѫжоци въ селата Лопошина, Соточино, Крапчене, Припължене, Бѣли-Мелъ,Челюстница, въобще тамъ, кѫдето учителитѣ сѫ били отявлени социалисти. За забелязвание, че преди 20—30 години за учители по нашия край — по липса на мѣстни учители — идѣха отъ другитѣ крайща на България. И кои идѣха ? Идѣха тия, които бѣха изпѫдени поради своитѣ убеждения, или пъкъ за сѫщото не бѣха приети по роденъ край. Врачанскиятъ окрѫгъ, предимно, Берковска и Фединандска околии бѣха обѣтованата земя за тѣхъ.

 

 

Тактиката на учителитѣ—социалисти.

 

Назначаваха ли младъ новоназначенъ учитель, първата работа на старитѣ изпитани другари учитали е да го забиколятъ. Въ срѣщи съ увещания, съ убѣждавания, съ похвали, всячески гледатъ да го окѫпятъ въ своето социалистическо учение. Придобиятъ ли го веднажъ, ще не ще, той щи имъ е последователь — другарь. Мнозина млади учители бѣха омотани, благодарение на тактиката на

 

 

7

 

по-старитѣ во главѣ извѣстния Генко Кръстевъ, отъ гр. Фердинандъ.

 

Открие ли се вакантно мѣсто въ нѣкое село, всички стари учители сѫ на кракъ, До кѫдето назначатъ човѣкъ отъ тѣхна срѣда, съ тѣхнитѣ политически убѣждения,

 

Попадне ли учитель съ други убеждения, веднага се взематъ мѣрки да се парализира неговата дейность. Малцина бѣха учителитѣ, които не сподѣляха убежденията на болшенството. И колкото ги имаше, тѣ не смѣяха и не имъ даваха да се изказватъ, особено въ околиискитѣ учителски събрания. Намираха лесно поводи за изключванието имъ. Оставаха само учителскитѣ конференции, кѫдѣто по свободно можаха учителитѣ да изкажатъ своитѣ гледища. При все това държеше се смѣтка на дружественитѣ членове отъ Б. Уч. Съюзъ какво ще говорятъ. Бурни бѣха тия конференции. Паметна ще остане една, станала въ гр. Берковица — подъ председатевството на инспектора Xанджиевъ. На нея за първъ пѫть учителството се раздѣли на два лагера: еднитѣ подържащи днешния строй съ еволюционо развитие, други отричайки го, искаха съ революция да го преобразятъ. Тая конференция — ако се не лъжа, стана презъ 1904 или 1905 год. Отъ тая година основното учителство явно почна да манифестира своитѣ разбирания и желание да преобразятъ днешния строй.

 

Споръ между самитѣ социалисти учители.

 

Това тѣхно желание се позабави. Възникна помежду самитѣ тѣхъ споръ, които имъ отне доста

 

 

8

 

време и сили. Отъ какъ Германския ученъ Едуардъ Берщайнъ, другарь на Бебелъ, подложи на критика матерлистическия възгледъ за обяснение историческитѣ събития и въобще живота, спороветѣ се пренесоха въ всички социалистически партии по свѣта.

 

Послѣдици отъ тия спорове е раздѣлянето на Социалистическата партия на две: правовѣрни марксисти и опортюнисти. На еднитѣ въ Германия застана Бебелъ, на другитѣ Едуардъ Берщайнъ. Това разделение последва по цѣль свѣтъ и почнаха да се назоваватъ съ различни имена: болшевики и меншевики въ Русия; тѣсни и широки въ България и другаде съ различни имена.

 

Тия спорове не закѫснѣха да се пренесатъ и въ учителскитѣ дружества. Камъкъ за спъване бѣ въпроса: учительтъ пролетарий ли е, или бюрократъ ?

 

Много речи се казаха, много мастило се изписа. Всѣки си стремеше да убеди противната страна. На край на крайщата всѣки си остана съ своя възгледъ и учителскиятъ съюзъ се разцѣпи, или, по право, учителитѣ съ „тѣсния" възгледъ напуснаха учителския съюзъ и си образуваха свой. Болшинството остана при учит. съюзъ, който, макаръ партиенъ, се обяви надпартиенъ.

 

Учителското дружество въ Фердинандъ, рѫководено отъ Генко Кръстевъ тогава тѣсенъ социалистъ изцѣло прѣмина къмъ онова течение, което не удобряваше тактиката и разбиранията на учителския сьюзъ. Малцина тукъ останаха привърженици

 

 

9

 

на съюза. Нашиятъ Генко Кръстевъ стана идеалога на тѣснитѣ учители и отиде въ София да рѫководи вѣстникъ и списание.

 

До като въобще „широкитѣ" социалисти имаха за обектъ не само работницитѣ, а и малоимотнитѣ, трудящитѣ се, тѣстнитѣ ги осѫждаха и имаха за обектъ само пролетаризиранитѣ работници. Последнитѣ отричаха кооперативното дѣло, другитѣ го възприемаха. Възгледа на широкитѣ се приближаваше до възгледа на радикалитѣ и се възприемаше отъ селската маса. Въ нѣколко избора широкитѣ имаха надмощие надъ тѣснитѣ по гласове.

 

Въ самия учителски съюзъ не се почувства излизането на тѣснитѣ. Тѣ излѣзоха, но много учители, които зарадъ тѣхъ не бѣха въ съюза, влѣзоха. Почнаха да се борятъ за мегданъ и влияние. Тѣснитѣ учители се показаха на мегдана и почнаха не само да намаляватъ, а и да съзнаватъ, че не сѫ направили добре, гдето напустнаха съюза.

 

На това помогна и по трезвото разбиране на живота отъ широкитѣ социалисти. Тѣ пригърнаха кооперативното дѣло и основаха кооперация „Напредъ". Xора записваха дѣлове — имаше материална мощь, когато при тѣснитѣ, останали само съ гоненитѣ „тѣсни учители" и пролетаризирани работници материалната мощь бѣ по слаба.

 

Види се това повлия на водителя имъ Генко Кръстевъ и той зави на дѣсно и се обособи въ едно „прогресивно" социалистическо течение — срѣда между „тѣснитѣ" и „широкитѣ". Последваха го доста по нашия край, ала въ България нѣма

 

 

10

 

последователи и следъ година — две тържествено премина къмъ широкитѣ, които го приеха радостно. Съ преминаването на Г. Кръстевъ премина и цѣлото „прогресистко" течение въ широкитѣ. Стана нѣщо, като обединение.

 

Азъ съмъ отъ тия, които като признаватъ, че личностьта е продуктъ на срѣдата, признавамъ, че личностьта може да се издигне надъ срѣдата да и влияе — да дава известенъ плюсъ на тая срѣда. Въ тоя плюсъ е нейната заслуга. Като така немога, да отмина разглеждането на социалното движение по нашия край безъ да не говоря за водителя имъ Генко Кръстевъ отъ гр. Фердинандъ. Отъ социалистъ нашъ Генко Кр. става „тѣсенъ", по сетне, за малко, „прогресистъ" и отъ тамъ „широкъ".

 

Генко Кръстовъ – широкъ социалисть.

 

Такъвъ го завари времето подиръ несполучливата общоевропейска война за България 1919 година. Ораторъ отъ първа величина, начетенъ, фигуристь — той съ своя говоръ увлича тълпитѣ и самъ се увлича по настроение. Презъ 1919 год. го виждаме кандидатъ за народенъ представитель въ Фердинаидска околия отъ страна на социалъ демократическата (широкитѣ) партия въ България.

 

Не безъ интересъ е да предамъ нѣкой пасажи, скицирани още тогава, отъ една негова речь, казана въ салона на Душковото здание при многолюдна публика предъ изборна агитация. Ето ги:

 

„Граждани, селяни и другари работници! — „Социалната демокрация е противъ всѣка диктатура, кѫдето и да е. До войнитѣ въ нашата Освободителка

 

 

11

 

Русия имаше диктатура на Императоритѣ, сега е друга диктатура по страшна на другаря Ленинъ.

 

По рано пращаха въ сибирскитѣ затвори всички осѫдени, тамъ бѣха каторжници, сега не само затварятъ, а избиватъ немилостиво. Нѣма никѫдѣ по свѣта по-голѣма емиграция отъ Руската.

 

По рано имаше казашки щикове, кои крепѣха императоритѣ — диктатори; — сега много повече червеноармейци, които крѣпять диктатора евреинъ Ленинъ.

 

По рано на върха на пирамидата стоеше деспота Николай II, — сега диктатора Ленинъ I.

 

Социалната демокрация ще се бори противъ всѣка диктатура, отъ кѫдѣто да иде! Рѫкоплескания!

 

 

И Генко Кръстевъ водителя на широкитѣ по нашия край се удостои съ гласове да бѫде Народенъ Представитель въ парламента. Прослави се съ дългитѣ речи по просвѣтното дѣло [*].

 

Тѣснитѣ промѣнятъ тактиката.

 

Виждайки, че пролетаризиранитѣ работници мѫчно се увеличаватъ въ една дрѣбно земледѣлска страна като България, тѣснитѣ почнаха да измѣнятъ на досегашния си принципъ и тактика за вербуване послѣдователи. Отъ друга страна неможеха да не чувствуватъ успѣха на кооперация „Напредъ". Удариха презъ просото и почнаха да приематъ за членове

 

 

*. Това не му попречи по късно 1923 г. да отиде при Ленина да му служи вѣрно и почтѣно, както и до сега служи на заместника на Ленинъ др. Сталинъ.

 

 

12

 

всички, стига да плащатъ вноски. Основаха своя кооперация „Освобождение". Почнаха усилена агитация за записвание на дѣлове. Рускиятъ животъ съ новата власть имъ помагаше. Тѣ даже се прекръстиха отъ „тѣсни" на „болшевики" — „комунисти".

 

Не по малко ги въдъхновяваше земледѣлческия режимъ. Земледѣлцитѣ открито казваха тогава — властьта ще дадемъ на комуниститѣ. Това ги окуржаваше и тѣ открито почнаха своята агитация отъ село въ село. Паметна и удивителна е тѣхната агитациона работа по нашия край презъ годинитѣ 1920, 1921, 1922 и 1923 год.

 

Организирани здраво, предани на дѣлото си, тѣ не оставаха съборъ, свадби, хоро — да не държатъ свойтѣ речи съ еднакво съдържание.

 

Нѣщо повече, села, кѫдѣто болшенството е комунистично, не смѣе човѣкъ дума да каже противъ тѣхъ, или момъкъ — боржуа да се хване на хорото. Клубове, вечеринки, речи, събрания — всичко това бѣ въ разгара си.

 

Младежъта доброволно издигна комунистически клубъ въ с. Лопушна. Единъ баща казваше за сина си: въ моя домъ не ще да работи, а ето цела седмица работи на комунистическия клубъ?!

 

На всичко това земледѣлската власть се радваше и държеше въ страхъ всички, кои искаха отъ тѣхъ властьта по доброволенъ начинъ.

 

Тая комунистическа дейность ставаше не само въ селата, а и въ града. Доде ли Св. Кирилъ и Методий, свещеникътъ, учителитѣ и нѣкои официални

 

 

13

 

лица правятъ национална манифестация, а всички други, особено младежъта, събрана предъ комунистическитѣ клубове, прави събрание и подигравателно гледа на ученическата манифестация.

 

И желѣзничари, и адвокати, и учители, и запасни офицери, и чиновници, да кажемъ и свещеници — манифестираха своята партийна комунистическа принадлежность.

 

Комуниститѣ не забряваха и малкитѣ деца. Адвокатътъ — организаторъ зап. офицеръ, Замфиръ Поповъ, всѣка недѣля ще събере малкитѣ деца съ червени блузки, ще ги построи по 4 реда, ще манифестира съ пѣние интернационала по главната улица. Това се повтаря всѣка вечерь въ недѣля.

 

И власть, и училище, и черква гледаха и пасуваха.

 

Стане ли нѣкѫде въ нѣкое село сьборъ, комуниститѣ опредѣлятъ ораторъ и своя полиция. Туку вижъ насредъ хорото издигнала се маса и човѣкъ на нея — комунистъ ораторъ. Музиката спира. Оратора почва — обругава всичко. Другаритѣ рѫкоплескатъ. И чакъ когато свърши, ще почне да свири музиката на хорото.

 

Отиде ли продавачъ на нѣкоя стока въ комунистическо село и се окаже, че не отъ нашитѣ, веднага се прави бойкотъ и напраздно чака за продань на стоката си.

 

Мине ли пѫтникъ презъ комунистическо село и изпѣе патриотическа пѣсень, веднага му съставятъ актъ за нарушение дневната или ношната тишина.

 

 

14

 

Бой между комунисти и земледѣлци.

 

Веднажъ само стана това —1921 год. въ с. Камена-Рикса. На събора 16. VIII. старъ стилъ, дойдоха двама оратори: отъ страна на замледѣлцитѣ — Л. Коларовъ — и другъ на комуниститѣ. Публиката ходи ту при еднитѣ, ту при другитѣ, до като се прерина почти всичката при зем. ораторъ.

 

Другиятъ остана да се чучурѣе самъ на масата. Обидени — почнаха бой съ камъни, до като комуниститѣ побѣгнаха и другитѣ ги разгониха.

 

Първа не сполука на комуниститѣ.

 

Втората година 1922 год. се подготвятъ комуниститѣ пакъ за сбора на туй село. Повикватъ най-първия си ораторъ Гаврилъ Геновъ — Соточино. Посрѣдъ день на хорото на сбора поставятъ маса и Гаврилъ Геновъ почва като грамфонъ своята речь.

 

Но тукъ стана друго. Случайно на хорото билъ гость съ семейството си аптекаря Д. Кѫтевъ отъ гр. Фердинандъ и зап. Полковникъ Захариевъ отъ София.

 

Плащатъ на музиката двойно и заповѣдватъ да свири. Всички се втурнватъ въ хорото, а Гаврилъ Геновъ съ щаба си остава да се чучурѣе самъ на масата.

 

Обидени долитатъ съ извадени ножове искатъ да се разправятъ съ г. Д. Кѫтевъ и др., които сѫ позволили да се свири.

 

Следъ тая несполука измѣниха тактиката си.

 

Комунисти и анархисти.

 

Последнитѣ мразѣха първитѣ, че само речи държатъ, а сѫ негодни

 

 

15

 

за дѣла. Комуниститѣ вардѣха здраво завладенитѣ позиции и не позволяваха нито на широкитѣ, нито на анархиститѣ да имъ мѫтятъ водата.

 

Въ село Бѣли-Мелъ, Фердинандско, комуниститѣ бѣха силни. Анархиститѣ хвърлили меракъ да направятъ едно събрание въ БѣлиМелъ, още повече, че имзли нѣкои последователи въ това село. Речено и свършено.

 

Една недѣля 4—5-ма анархисти направятъ събрание на средъ площада въ с. Бѣли-Мелъ. Почва единиятъ да говори. Комуниститѣ го пресичатъ. Той имъ казва, че следъ като свърши позволява да му зададатъ въпроси и той ще отговори на всички.

 

Комуниститѣ почватъ да хвърлятъ камъни. Анархиститѣ ги предопреждаватъ да не предизвикватъ, че тѣ не се шегуватъ.

 

Камънитѣ зачестватъ, анархиститѣ макаръ 4—5 души си тръгватъ, другаритѣ ги подгонватъ съ колци да ги изпъдятъ изъ селото.

 

Единъ анархистъ се обръща и казва на комуниститѣ: ето каккъ се гони, и, тракъ револвера, — единъ комунистъ, като държалъ колеца, се поваля мъртавъ на земята.

 

Останалитѣ се разбѣгватъ и анархиститѣ свободно си излизатъ отъ селото [*].

 

 

*. Да не мислятъ читателитѣ, че това сѫ приказки отъ хиляда и една нощь. Това е действителность. Днесъ тия тогавашни анархисти заематъ сѫдийски длъжности въ България. Ни помень нѣма отъ тогавашния младежки анархизъмъ.

 

 

16

 

Тайни нареждания.

 

Вѣрни на своята доктрина, че властьта ще взематъ съ революция, комуниститѣ се готвѣха отъ дълго време. Бѣха си назачили въ всѣко село главатари, десетари и въобще бѣха така организирани, че едва ли имаше друга партия, така организирана. Обещаваха всичко на хората, малъкъ работенъ день, голѣми придобивки — съ една речь „рай" на земята.

 

Широкитѣ нѣмаха тая доблесть — бѣха по близки до живота, действителностьта. Нашиятъ народъ уморенъ отъ несполучливитѣ войни — искаше „ново" и не даде доверието си на широкитѣ, а въ повече на раб. партия 1919 г. И нашъ Г. Кръстевъ замисли да се повърне при многото — тѣснитѣ. И презъ 1920 или 1921 г. минава съ целия си щабъ — въ тѣснитѣ, като ужъ се обединяватъ и да не му вързватъ кусоръ като на „блудния синь", за гдето ги бѣ напустналъ.

 

Въ надвечерието на революцията комуниститѣ бѣха обединени и действуваха единно.

 

9 Юний.

 

Паданието на земледѣлческия съюзъ отъ управата на България дойде като гръмъ изъ ясно небе за провинцията. Никой не очакваше. Комуниститѣ бѣха сащисани. Никой не се мърдна отъ мѣстото си. Безъ жертви мина поеманието на властьта отъ „сговора" по нашия край. Ако това така беше изпърво, по-късно комуниститѣ съжаляваха, че не сѫ се притекли на помощь на земледѣлцитѣ да спасятъ положението. Съзнали, проспали момента — 9 юний, мъмрени за това отъ вънъ, тѣ искаха да си поправятъ поведението

 

 

17

 

предъ III интернационалъ и се готвѣха самостойно да обяватъ революция. Ето защо работѣха усилено.

 

Набавяне орѫжие.

 

Между тайнитѣ нареждания бѣ и това: всѣко село да се набави орѫжие, бомби, патрони и всичко потрѣбно за готвящата се революция.

 

Фердинандски кони стражаръ Михаилъ Филиповъ р. отъ с. Ново-Село, идейки отъ с. Бѣли-Мелъ, се отбива въ с. Челюстница, село онова време — 1923 год. напълно комунистично. Цвѣтко Атанасовъ, младежъ комунистъ, знаейки, че скоро ще стане революцията, като видѣлъ хубавата карабина, на стражара хвърлилъ меракъ на нея. Тя е нуждна за революцията, си помислилъ.

 

Узналъ, кѫде ще отиде, кѫде ще мине стражарътъ и решилъ да го обезорѫжи.

 

Взема си веренъ другарь отъ село, допълня дружината още съ двама другари отъ село Кам. Рикса и напретичъ въ една горичка, кѫдето ще мине стражарътъ.

 

Въ мѣстностьта „дериволъ" се нареждатъ и чакатъ стражара. Най после той се появява. Даватъ си последни нареждания. Главатарътъ имъ Цв. Атанасовъ ще излѣзе веднага напредъ и ще действува съ револвера си, а другитѣ ще бѫдатъ готови.

 

Така и станало. Изведнажъ се явява човѣкъ предъ стражара и съ револверъ въ рѫка казва: „стой, пушката!"

 

Въ единъ гласъ и останалитѣ извикватъ: „дай пушката!"

 

 

18

 

Щомъ е зоръ за пушката, стажарътъ я свалилъ, но вмѣсто да я даде пълна готова за бой — гръмналъ въ челото на нападателя си и го повалилъ мъртавъ на земята.

 

Това е първата жертва, станала три деня преди обявяване на комунистическата революция.

 

гр. Фердинандъ.

 

Градътъ брой близо 5,000 души жители и е околийски центъръ. По народность болшенство българи, има турци, евреи, ерменци, най-вече цигани. Заселенъ е на лѣвия брѣгъ на рѣката „Огоста" въ една голѣма кутловина, заобиколена отъ сѣкѫде съ хълмове. Старото име е „Голѣма-Кутловица".

 

Въ Латинско време на сѫщото мѣсто е билъ заселенъ голѣмъ градъ, броящъ повече отъ 12,000 д. жители, носящъ името „Montanensium".

 

И до сега се намиратъ доста останки : баня, водопроводи, статуи, дипломи на тогавашнитѣ лѣкари и др. Личи, че билъ първостепенна римска крепость.

 

Фердинандъ е географическо средище на стария Ломски окрѫгъ, а и сега е срѣдище на Видинския и Врачански окрѫзи. Въ самия градъ извира голѣмъ изворъ съ чиста балканска вода.

 

При освобождението е билъ малко турско село съ 13 —15 български кѫщи. Отъ освобождението бързо почна да се увеличава съ прииждане на преселници отъ цела България. Въ него като въ фокусъ можеше да видите хора отъ цела България: Габровци, Берковци, Царибродци, Кюстендилци, Търновци, Самоковци, Врачанци и отъ кѫде ли не отъ България нѣма заселени.

 

 

19

 

Младъ градъ, съ прави улици, въ живописна мѣстность, той привлича вниманието на чужденеца, особено оня съ спекулативенъ духъ.

 

Въ него става всѣки понедѣлникъ голѣмъ пазаръ на едъръ и дребенъ добитъкъ, както и на манифактурни и бакалски стоки. Полето и балкана тукъ въ него размѣнятъ своитѣ произведения. На първъ погледъ на гарата личатъ грамади отъ строителенъ и горивъ дървенъ материалъ, както и на пазаря, освенъ добитъкъ, кола съ жито и кукурузъ. Всѣки понедѣлникъ е гъмжило отъ народъ.

 

Благодарение на това, пазарътъ на гр. Фердинандъ се посещава почти отъ всички околни села на Врачанския и Видинския окрѫзи. Дохаждатъ и търговци отъ София, Габрово, Тракия и Гърция за добитъкъ или да продаватъ свойтѣ стоки.

 

Градътъ има 2 цигларни фабрики, 2 маслобойни, електрическа централа, модерни мелници, нѣколко жѣлезничарски работилници, много обущарски, дърводелски, кожухарски и др. работилници. На търговията услужватъ 3 държавни и 3 частни банки. Има черква православна, джамия и синагога. Има неп. гимназия и нише търг. училище.

 

Населението се занимава съ търговия, лозарство и земледѣлие. Гарнизонъ войска нѣма.

 

При разумна и спокойна управа градътъ ще има добро бѫдаще. До 1923 година града се строеше съ десетки здания ежегодно. Отъ тогава всичко замрѣ и строежа замрѣ десеторно.

 

Това градче избраха комуниститѣ за центъръ на революцията 1923 година.

 

 

20

 

Спокойствие на правителственитѣ власти.

 

Когато комуниститѣ се готвеха сериозно за революцията, правителството въ лицето на околийския началникъ гледаше съ спокойствие и не вѣрваше, че може нещо сериозно да стане. На това го убеждаваше обстоятелството, че нищо тайно не може да се удържи както у комуниститѣ, така и у другитѣ партии. По подире ще обясна защо? Властьта нареждаше 2— 3 дена по-рано отъ революцията да се задържатъ по виднитѣ комунисти отъ града и селата. Преди да се пристъпи къмъ арестуването имъ, знаеше се разпоредбата и кои ще бѫдатъ арестувани. И какъ бързо се предаваше това! Нека го кажемъ: всичко замислено отъ властьта, се знаеше отъ комуниститѣ; всичко решено отъ комуниститѣ, се знаеше отъ хората на властьта.

 

Бѣгството на виднитѣ комунисти.

 

По мирнитѣ комунисти на 22, IX. — сѫбота— бѣха прибрани въ околийското управление, а по буинитѣ: адвоката Занфиръ Поповъ, Xр. Поповъ, Ив. Поповъ и др. бѣха избегали вънъ отъ града, къмъ селата Лопушна и Сотичино. Тѣ имаха заповѣдьта отъ София да се обяви революцията на всѣка цѣна въ недѣля на 23, IX. Ето защо не всички комунисти допустнаха да бѫдатъ арестувани. Упорито се говори, че между бѣгълцитѣ по нашия край е билъ Георги Димитровъ и Василъ Коларовъ. Други твърдятъ, че не само сѫ нареждали, а сѫ били при самото обявяване на комунистическата революция.

 

 

21

 

Една скоба.

 

Нека направимъ единъ завой. Нашия български народъ, както всѣкѫде, така и по нашия край, е дребно земледѣлчески: всѣки си има кѫща и малко парче нива, лозе или градина. Едва ли има въ село единъ—двама да нѣматъ собственость парче земя, даже и въ самия градъ едва ли ще намѣрите 10—15 души, които да нѣматъ собственость — земя, или родителитѣ имъ. Всичко това, ще ме извинятъ комуниститѣ, ги прави да гледатъ по иначе на живота, макъръ и да сѫ приели съ вѣра комунист. теория и да обѣщаватъ на думи пълна подкрепа за добиванието властьта съ революция.

 

Отъ друга страна защо да го криемъ: бащата, виждейки котерииностьта на нашитѣ партии, че се борятъ само за властьта, караше своитѣ синове да се запишатъ въ всички партии. И ако единия е демократъ или радикалъ, другиятъ ще бѫде националистъ, а третия безъ друго комунистъ. Въ всѣки случай нека и тамъ да бѫде застрахованъ, си казваше бащата. По такъвъ начинъ единъ членъ е стражаръ въ околийското управление, а другия въ клуба на комунистическата партия. И мислите вие управници и вие комунисти, че вашитѣ тайни нареждания не се узнаватъ Много се лъжете, ако мислите подобно. Отъ редъ случки, които ще прочетете въ настоящата книга, ще се увѣрите въ правотата на моето твърдение. Бащитѣ казваха на синоветѣ, що възпомеряваше властьта, синоветѣ казваха въ дома, що вършеха комуниститѣ.

 

 

22

 

Много се измамиха и много ще се измамятъ за въ бѫдаще тия, кои съ дребноземледелчески народъ искатъ да правятъ свѣтовна комунистическа революция.

 

Уплаха на властьта.

 

Чакъ надвечерието 22, IX. — сѫбота мѣстната власть, въ лицето на окол. началникъ, разбра че положението е сериозно. Събиратъ се привърженици на днешния строй, обаче се оказва, че орѫжие нѣма и колкото имало пушки — всички били негодни.

 

Пратениятъ стражаръ Петко Рангеловъ въ Враца да донесе орѫжие не успѣлъ въ мисията си. Колата съ пушкитѣ била обстрелвана къмъ с. Главаци и плѣнена. Стражарътъ едвамъ успѣлъ да се спаси въ бѣгство въ Враца и да съобщи положението и станалото съ орѫжието.

 

Сѫщиятъ барабанъ, който би вечерьта да се събиратъ привърженицитѣ на строя за защита, подсеща комуниститѣ да излѣзатъ вънъ отъ града и обмислятъ нападението му. Единиятъ баджанакъ отива вънъ отъ града, другиятъ остава въ града; бащата — стражарь отива въ околийското управление, — сина комунистъ — въ гората да превземе града; зетъ и шурей; адвокатъ съ своя прошенописецъ; тъстъ и зетъ; богатъ съ своя близъкъ и вобще всички бѣха се презастраховали, като еднитѣ бѣха на една страна, другитѣ на друга.

 

При такова положение се очакваше деньтъ Недѣля — 23, IX. комунистическата революция.

 

Обявяване новата власть.

 

Точно въ 1 часа, нощьта, срѣщу недѣля се подпаля на баира

 

 

23

 

на западъ отъ града клада сѣно и се хвърля една бомба. Това е първиятъ сигналъ за почване на настѫплението на комуниститѣ въ града. Постоветѣ, въорѫжени съ тояги и негодни пушки се отдръпватъ въ града безъ съпротива на комуниститѣ.

 

Имало случай, кѫдето двама роднини сѫ си съобщили: кои кѫде ще бѫде и да остѫпятъ безъ бой. Не всѣкѫде е било така.

 

На северозападъ отъ града въ сламитѣ били поставени 7 души да стоятъ съ една пушка. Тамъ сѫ били запасения офицеръ Борисъ Ив. Цановъ, зап. офицеръ Георги Бегуновъ, Атанасъ Петровъ, Петъръ Въловъ, Луканъ Тодоровъ, Никола Карадимитровъ и Георги Илиевъ. Върху тоя постъ налитатъ отрядъ комунисти. Поста стоялъ при сламитѣ и не оказалъ никаква съпротива, пъкъ и нѣмалъ никакво орѫжие, освенъ една негодна пушка.

 

Комуниститѣ ги обграждатъ и единъ по единъ избиватъ. Най-напредъ избиватъ Георги Бегуновъ, като счупватъ пушката отъ него. Намушканъ по лицето, стрѣлянъ съ револверъ въ главата, едната му рѫка едва се държала на тѣлото, той пада.

 

Убиватъ и Борисъ Ив. Цановъ по сѫщия начинъ. Разправятъ, че неговиятъ плачъ се чувалъ.

 

Не помогнали и молбитѣ на Атанасъ Петровъ, работникъ при Стефанъ Клисурски. И неговото лице бѣ обезобразено отъ мушкане.

 

На Луканъ Тодоровъ взематъ часовника и голѣмъ сребранъ ланецъ. До като единъ разговарялъ съ него, другъ съ револверъ стрелялъ.

 

 

24

 

Ударилъ го въ главата надъ челото и той се сгромолясалъ на земята и сега е живъ.

 

Петъръ Въловъ постига сѫщата участь. Единъ комунистъ го питалъ, що търси тукъ, а другъ задъ него го стрѣля въ главата. Благодарение че мръдналъ, крушума го удря въ бузата и презъ врата излиза. Той пада и после се свестява.

 

Сѫщо така е раненъ Георги Сарачина.

 

Единственъ невредимъ успѣва да се спаси Никола Карадимитровъ. Нисъкъ на рѫсть, той се скрилъ въ лозето на Георги Тошевъ изъ лозитѣ.

 

Сѫщитѣ комунисти, справили се съ тоя пость, тръгватъ къмъ околийското управление.

 

Въ сѫщото това врѣме единъ заблуденъ крушумъ убива Яна Първанъ Миткова.

 

Въ околийското управление шефа К. Григоровъ не е билъ. Тамъ е билъ пристава Пенчо Димитровъ. Започнала престрелка. Пада убитъ стражара Г. Пановъ отъ с. Припържене. Отчаяно се е борилъ стражара Михаилъ Филиповъ отъ с. Ново село. Когато единъ куршумъ му пронизва и двата крака, отъ болки той изпуща пушката и околийското управление пада подъ новата власть.

 

Последното учреждение което се предава на нована комунистическа власть е пощата. Нея повѣрили на Георги Димитровъ и нѣколко души, едни отъ които избѣгали сутриньта рано. Останалъ само Г. Димитровъ и 2-ма—3-ма и не искали да се предаватъ. Комуниститѣ стреляли въ зданието и го надупчили, но не постигнали никакъвъ резултатъ, Не смѣяли да я взематъ съ престъпъ, понеже въ

 

 

25

 

Г. Димитровъ имало бомби. Употребяватъ хитрость, като взематъ единъ неговъ роднина Александъръ Пиперковъ и тѣ задъ него се изкачватъ до вратата. По такъвъ начинъ, той не желалъ да убива роднината си и се предава съ него, както и пощата.

 

Митрушка.

 

Така се казва единъ чистосърдеченъ, веселъ комунистъ. И той билъ, когато превзели пощата. Поискалъ да говори на телефона и се похвали съ новата власть.

 

— Ало! кой тамъ?

 

— Тука Враца!

 

— Кой на телефона?

 

— Окрѫжниятъ управитель Полк. Пазовъ!

Отъ кѫде се обаждате ?

 

— Отъ Фердинандъ!

 

— Кой на телефона ?

 

— Тукъ революциония комитетъ на новата съвѣтска власть.

 

Окрѫжния управитель му тръсналъ една псувня, той отвърналъ и бързо оставилъ слушалката. Това е билъ първия разговоръ между новата и стара власть.

 

Митрушка слиза на пѫтя и слуша барабана бие и дава радостни извѣстия:

 

„Ломъ, Враца, Плѣвенъ паднали, София обградена"!

 

Слуша, ама не вѣрва: въ ушитѣ му звучатъ псувнитѣ на Врачанския Орѫженъ Управитель; слуша барабана, вижда, че дава лъжливи извѣстия, но нали е комунистъ, не може нищо да говори.

 

 

26

 

Недѣля — новата власть.

 

Така осъмнахме въ недѣля 23. IX. въ нова комунистическа власть. Страшно бѣ нея нощь! На сутриньта трѣбваше да се отиде на черква. Редътъ бѣ да служи събрата Михаилъ Ивановъ. Дълго чакахъ да бие камбаната. Не би. Отидохъ въ черква. Нѣма никой, освенъ клисаря Душко Стояновъ. Запитахъ, защо не бие камбаната. Яви ми: дохождалъ свещ. Михаилъ Ивановъ и казалъ, че новата комунистическа власть не дава да се бие камбаната и да се служи тоя день. Като председатель на храма, опѫтихъ се къмъ общинското управление, да се увѣря въ това и защо не ни позволяватъ да служимъ. Въ общинското управление заварихъ Цеко Тодоровъ и Генко Кръстевъ. На въпроса защо не позволяватъ да се бие камбаната и служи отговориха: времето е критично, не трѣбва да се събиратъ хора калабалъкъ на едно мѣсто.

 

Генко Кръстевъ ми каза дословно тия думи:

 

Ти, дѣдо попе, вчера ни видѣ затворени въ околийското управление, сега ни поставиха тукъ. Ще караме до като можемъ. Треперѣха отъ страхъ. Единъ гражданинъ имъ бѣ донелъ малко грозде. Не можеха да изядатъ 2—3 зърна.

 

Виждате революцията е дала доста жертви. Обмислихте ли всичко, знаете ли последствията? Треперѣха. Вие знаете моитѣ убеждения — може да правите съ менъ каквото искате. Едно ще Ви моля: запазете живота, имота и реда въ гражданитѣ. Иначе сте загубени! Щомъ непозволявате да се бие камбаната и да не се служи, ще се подчинимъ.

 

 

27

 

На излизане отъ общинското управление, срещнахъ стария клисаръ Ив. Коларовъ — поклоникъ на Устабашиевъ. Той ме пита: позволиха ли да се отвори черквата? Не, отговорихъ. Отиде той да се разправя. Казали му сѫщото. Той имъ казалъ; почнахте ли отъ черквата и Бога, зайте дѣлото Ви нѣма да види добъръ край: Богъ ще Ви накаже!

 

Отъ разпитъ на нѣкои селяни се разбра, че първо въ 10 часа вечерьта е обявена революцията въ Лопушна и Соточино. Отъ тамъ е телефония рано на Чипровци да обяватъ революцията и да обезоражѫтъ заставата — пограничния пость. Това е станало 11 часа нощьта. И къмъ 1 часа до 9 часа пада Фердинандъ. Всички жертви бѣха отъ старата власть. Нито една жертва не сѫ дали комуниститѣ нея нощь.

 

Билъ повиканъ мѣстния фелдшеръ Цанко Ивановъ да прибере убититѣ въ болницата. Роднинитѣ се научили за всичко. Плачь до небето отъ съпруги, деца и роднини! Никой не смѣе да отиде да изпроси тѣлата отъ болницата за погребение. Не оставаше повече за мислене. Менъ, енорийския свещеникъ, се падаше да отида да успокоя роднинитѣ и да изпрося тѣлата за погребение. Заедно съ Тодоръ Въловъ — бирника на общината, отидохме въ околийското управление да искаме разрешение, за да се взематъ тѣлата и се предадатъ на роднинитѣ, за да ги погребатъ. Тамъ заварихме разпоредители Георги Русиновъ, Мито П. Веренишки, Асенъ Грековъ, Тодоръ Атанасовъ, Xристо Поповъ и др. Казаха ни да отидемъ въ

 

 

28

 

общинското управление Отидохме. Дадоха ни открити листове да се пренесатъ тѣлата отъ болницата въ домоветѣ и се погребатъ, но да бѫдатъ само свещеника и родителитѣ. Много народъ да не се събира. Така и стана.

 

Само на първия билетъ на Б. Ив. Цановъ писаха, че е убитъ, а на всички други, че сѫ починали. Нека го прочетатъ и читателитѣ:

 

„Билетъ за погребение

 

Позволява да се погребе Борисъ Ив. Цановъ отъ гр. Фердинандъ починалъ — убитъ — на 23. IX. 1923 год. на часа 3 предъ обѣдъ.

 

Издаденъ на 1923 година, месецъ септемврий день 24 подъ №

 

Председатель: Ц. Тодоровъ".

 

Това е първия документъ за погребение на убититѣ. Въ него писаха точно отъ що е починало лицето. Въ другитѣ билети не се поменваше, за че сѫ починали отъ убииство. Погребахме и безъ билети тия, на които не се знаеха имената. Него день по-виднитѣ блокари бѣха затворени въ хотелъ „Бѣло-Море".

 

Отстѫпление на комуниститѣ.

 

Отъ 10 часа сутриньта почна да се чува едно орѫдие отъ къмъ Бойчиновци. Отначало по глухо и по сетне по ясно и по близко. Къмъ 1 чеса снарядитѣ почнаха да падатъ въ града. Разпръсваха се високо. Къмъ гарата се откри картеченъ огънь. Виднитѣ комунисти Г. Геновъ, Xр. Поповъ,Тод. Атанасовъ. Яс. Грековъ и др. отстѫпиха къмъ баира вкупомъ.

 

 

29

 

На тълпи, на тълпи бѣгашкомъ отстѫпяха комуниститѣ въ баира надъ града.

 

Една рота войници отъ 40—50 човѣка съ 2 картечници влезе въ града, предвождани отъ кап. Василъ Поповъ. Една отъ картечницитѣ съ група войници се движеше по главната улица, командувана лично отъ К. Поповъ — сега подполковникъ. Нея придружаваха кмета Гаврилъ Първановъ — излезълъ отъ затвора и Георги Д. Спасовъ. Нѣмаше кой да носи сандъка съ патронитѣ и заставиха двама майстори — зидари отъ поробена България (сега Сърбия) да носятъ сандъка съ патрони и да следватъ картечницата. Всичко други се бѣха изпокрили. Единнятъ майсторъ заслужава да се помене. Той бѣ Миланъ Милошевъ отъ С-долъ. Картечницата поставиха на зида на черковния дворъ. Тя обстрѣлваше отстѫпающитѣ комунисти. Часть отъ войницитѣ отидоха въ баира изъ шумака и гонѣха като яребици скрилитѣ се комунисти изъ шубрацитѣ. Топа остана на вагона въ гарата. Това трая около 2 часа.

 

Отъ къмъ баира се даде знакъ, че идатъ голѣми тълли 1,000—2,000 души комунисти. Почна отстѫплението на войницитѣ. Всички отстѫпваха къмъ гарата. При ѫгъла на черквата стана рѫкопашенъ бой. Картечницата пада въ комуниститѣ. Единъ войникъ пада убитъ, други ранени. За забелезване е, че войника пада убитъ, както и предъ сѫда се изнесе, отъ стрелба изъ прозорцитѣ. Неможе да се не отбележи, че въ тая престрелка войницитѣ или имаха заповѣдь да не стрѣлятъ въ

 

 

30

 

месо, или не бѣха обучени да стрѣлятъ. Умътъ не можа да допустне: съ картеченъ огънь да не може се убие единъ противникъ, а напротивъ паднаха доста войници ранени и убити.

 

Началството отстѫпи къмъ гарата. Старши подофицеръ, Тодоръ Минчовъ и трима войника съ Георги Д. Спасовъ Врачанчето — по Врачанската улица.

 

На гарата се дава последно съпротивление.

 

Малкото войници съ своето началство даватъ последна съпротива, но безрезултатна — патронитѣ се свършили. Заобиколени отъ три страни — тѣхъ пленяватъ. Капитанъ Поповъ ударенъ съ куршумъ въ главата, пада раненъ; капитанъ Ризановъ, ударенъ тоже съ куршумъ въ главата, пада раненъ и изгубва дѣсното си око; капитанъ Кляфковъ контузенъ съ тояга по рѫцетѣ пада и той. Плѣняватъ и топъ, и картечница, и войници, и всичко. И тукъ е за забелезване, че никой отъ комуниститѣ не пада убитъ.

 

Така се свърши въ недѣля настѫплението на първия отрядъ за освобождението на града отъ комунистическата власть.

 

Старшиятъ подофицеръ съ трима войника, виждайки всичко това, не искалъ да се предаде, а заедно съ Георги Врачанчето тръгва за Враца. Старшиятъ успѣва да се промъкне кѫде скрито, кѫде съ престрелка въ Враца и съобщилъ още нощьта за участьта на отряда.

 

Георги Врачанчето пъкъ пада пленикъ на комуниститѣ къмъ с. Крапчене. Издало го едно кученце, което било на отряда и тръгнало съ него.

 

 

31

 

Ако да не е билъ единъ благоразуменъ селянинъ, всички офицери щели да бѫдатъ избити на гарата. Първата грижа на тълпата комунисти е била да вземе курката на ранения офицеръ. Да се облекатъ, да станатъ тѣ офицери и предводители. Взиматъ и шапката. Така вече тѣ иматъ офицери.

 

Въ недѣля освенъ войницитѣ загинаха стражарътъ Игнатъ Лиловъ и Симеонъ Денковъ, чиновникъ на гарата.

 

Поели повторно властьта комуниститѣ, първата грижа бѣ да затворятъ блокаритѣ, около 50—60 души. По видни затворени бѣха: Ив. Русевъ, П. Алексовъ, Ал. Чилингировъ, Xр. Пуневъ—София, Младенъ Софиянски, Гавр. Първановъ, Xр. Троянски, Миланъ Ивановъ, Петко Р. Равнянски, Абдурманъ Амидовъ, Дим. Клисурски, Ив. Шишковъ, Узунъ бей, Косто Григоровъ, Петъръ П. Петковъ, Каменъ З. Каменовъ, Спасъ Костовъ, Г. Д. Спасовъ, Ив. Душковъ, Качо Атанасовъ, Петко Рангеловъ, Аврамъ Антоновъ и др. Комунистическата власть се възстанови къмъ 5—6 часа вечерьта. Всички знаеха мѣстата си.

 

Парола „Балканъ".

 

Като не пристигналъ стражара Петко Рангеловъ съ орѫжието, пратили Петъра П. Петковъ и Видо Рангеловъ съ коне да отидатъ къмъ Враца и посрѣщнатъ колата съ орѫжието. Други пратили къмъ „Пчелина". Тѣ били Младенъ Прекоповъ и Иванъ Д. Стубленски за сѫщата цѣль да посрещнатъ орѫжието. Чакали чакъ до сутриньта. Нѣма, а и не знаели, що става

 

 

32

 

въ града. Връщатъ се. На 100 метра отъ черния мостъ питатъ що паролъ? Не знаели да отговорятъ: „Балканъ". И единъ комунистъ гръмва и поваля Младенъ Прокоповъ. Благодарение, че куршума пронизълъ само дробоветѣ, а не и сърдцето, Младенъ Прокоповъ е живъ до сега.

 

Революцията въ селата.

 

Едновременно се обявява революцията и въ почти всички села Фердинандско, Берковско, Ломско, Орѣховско Врачанско и Бѣлослатинско, часть отъ Белограчичко.

 

По виднитѣ комунисти се събиратъ. Въорѫжени нападатъ общинското управление, превзиматъ го, поставятъ червено знаме, затварятъ кмета и по първитѣ хора, поставятъ новото управление, почватъ да издаватъ декрети.

 

Кѫдето между комуниститѣ попадатъ добри хора „човѣци" постѫпването на новата власть е минало тихо : стани ти, да седна азъ; обаче кѫдето сѫ били „звѣрове" убивали сѫ и хора. Така е станало въ с. Славотинъ. Първата работа на новата власть била да се отиде въ дома на кръчмаря Цвѣтко Мицинъ, още презъ нощьта да го извика и убие по най-звѣрски начинъ и да го скрие въ шумацитѣ.

 

Имало е по-любовно предаване на властьта въ с. Горно-цѣровене. Не само, че предали властьта, а нѣкой предложили услугитѣ си да помагатъ на новата власть.

 

Типиченъ случай е станало между двама колеги учители. Нека читателя се запознае и съ него.

 

 

33

 

Колеги учители: Комунистъ и блокаръ.

 

А. П. учителствува повече отъ 30 години въ родното си село. Всички младежи сѫ минали презъ неговото учителствуване. Той не сподѣлялъ лудориитѣ на своитѣ млади нѣкогашни ученици и ги съветвалъ да не правятъ подобни работи. Не го слушали, оставилъ ги на мира. Виждайки неговитѣ убеждения, можели да го арестуватъ, но като знаели какъ е работилъ надъ тѣхъ стариятъ учитель, оставятъ го неарестуванъ, още повече като знаели, че той е неспособенъ да отмъщава съ орѫжие.

 

Къмъ 2 часа въ недѣля дохажда другъ учитель К. И. отъ с. М. да инспектира положението. Като видѣлъ, че колегата А. не билъ арестуванъ, отива при него. А. П. го запитва:

 

— „Какъ си колега" ?

 

Другия отговаря:

 

— „Между менъ и тебъ е всичко свършено : Ти си на единия полюсъ, азъ — на другия".

 

Единиятъ билъ на южното полушарие на земята, другиятъ — на северното! И това станало за една нощь.

 

— „Но шегувашъ ли се, другарю ?", — запиталъ М.

 

— „Не! Въ името на революцията, вие сте арестуванъ!"

 

К. И. е съ пушка. Дадената заповѣдь се изпълня. А. е арестуванъ. К. продължава пѫтя за Фердинандъ.

 

Мина революцията. К. емигрира. Амнистираха го. Връща се. А. П. го среща въ гр. Фердинандъ.

 

 

34

 

Отива право къмъ него. К. го отбѣгва, но най-после се срещатъ.

 

—„Е, другарю, дай си рѫката!" — подзема А. П. „Вие въ името на революцията ме арестувахте, ето азъ въ името на свободата ви прощавамъ! Дай си рѫката!"

 

Нѣкогашния комунистъ дума не продумалъ, а само плакалъ.

 

Сега и двамата сѫ пенсионери, добри другари и поменъ нѣма отъ миналото.

 

Понедѣлникъ — втория день — 24. IX.

 

Нека следъ малкото отклонение додемъ пакъ въ гр. Фердинандъ. Града е въ комунистически рѫце. Обиколихъ енорията си. Погребавамъ убититѣ отъ 23. IX., понеже въ недѣля не можеше да се излезе отъ сраженията въ самия градъ. Xодихъ и въ общинското управление. Молихъ ги, казахъ имъ, ако ще правятъ сражения, да ги правятъ вънъ отъ града. Никога населението не е изпитвало такъвъ страхъ. Мнозина, участвували въ редъ сражения презъ войнитѣ, не сѫ видѣли такова чудо. Нѣкой се разболѣха безъ болесть: Иорданъ Бояджиевъ — блокаръ — имаше температура и лежеже боленъ дома си. Пазѣха го и бѣ подъ надзоръ. Исай Иванчевъ, адвокатъ комунистъ, имаше температура 38°. Краката едва го държеха. Бѣше боленъ отъ страхъ. Живѣеше у дома. Не можеше да взима никакво участие. Мнозина бѣха болни „страха ради". Никой въ никого вѣра нѣмаше. Граждани — войници участвували въ сраженията при Одринъ, Тутраканъ, Черна и др. бѣха уплашени

 

 

35

 

и казваха: никога не сме изпитвали подобно нѣщо. Тамъ знаехме, че неприятеля е отпредъ, а тукъ отъ всѣкѫде; тамъ имахме тилъ, тукъ само шпионажъ и недовѣрие въ никого.

 

Барабанътъ често биеше:„Ломъ, Враца, Мездра, Орѣхово, Берковица паднали. София обградена!"

 

Никой не вѣрваше на тия съобщения. Топовни гърмежи почнаха пакъ да се чуватъ отъ къмъ Бойчиновци. Знаеше се, че Ломъ се държи, а и Берковица не е паднала.

 

Комуниститѣ решиха да пратятъ една картечница къмъ Превала и да заповѣдатъ на зап. офицеръ, учитель Миладинъ Кунчевъ — здраво да държи къмъ с. Превала, за да бѫде гарантиранъ пѫтя на отстѫплението.

 

Превзетия топъ подъ командата на Xристо Поповъ замина съ трена за да се превземе Берковица. Нѣмаше вѫглища за трена, та колкото имаше по частнитѣ кѫщи и най-вече въ земледѣлската банка ги закараха на гарата. Трена съ топа рано 8 часа замина за Берковица.

 

Лѣкаритѣ.

 

Всички лѣкари бѣха мобилизирани. Рускиятъ лѣкарь Тилински, като хирургъ, бѣ оставенъ въ болницата да прави сложнитѣ операции на раненитѣ. Докторъ Стаменъ Илиевъ, бѣ опредѣленъ за армейски лѣкарь, още повече, че той сподѣляше и ратуваше на дѣлото; — за болнични лѣкари бѣха опредѣлени д-ръ Бочевъ и д-ръ Левиевъ. Появила се скарлатина, та е трѣбвало да се опредѣли единъ лѣкарь за околията.

 

 

36

 

Ето тукъ въ преписъ давамъ отъ онова време единъ докладъ на единъ отъ лѣкаритѣ:

 

„До революциония комитет

Тук

 

За да може по добре да се организира санитарната служба, както тук в града, така и по целата оперециона зона, намирам за нужно да помоля почитаеми комитет да нареди следното :

 

Да се повикат руските лекари от с. с. Смоляновци, Лехчево и Лопушна, като им се даде следната работа.

 

Но Смоляноския лекар като хирург, да се остави в гр. Фердинанд, който ще помага на сложните операции на главния хирург и ще завежда едно отделение на болницата. Лехчевският лекар ще замести д-ра Леви в болницата, последния да си заеме мирновремената околииска служба в Фердинандска околия, като му се отпусне един кабролет, за да обикаля селата, тѫй като има се опасност от появяване на заразителни болести и ограничаване на скарлатината, която вече тук — таме се появила в малки размери.

 

Лопушанския лекар може да остане като лекар на разполажение и кѫдето се появи голема нужда, да бѫде изпратен.

 

Сѫщо да се повика фелдшера от с. Славотин . . . . ., да дойде в болницата, понеже

 

 

37

 

той е бил дѫлго време на работа в болницата и главния хирург го иска, като отличен негов работник при операциите.

 

За армейски лекар

Началник на Фердинандската болница

Д-р Бочев".

 

 

Както вижда читателя, — всичко трескаво се работи. Лѣкаритѣ се готвятъ. Даватъ се разпореждания. Революция въ истински смисъль на думата.

 

Падането на Берковица.

 

Това не можло да стане въ недѣля поради страха отъ малкото войници въ казармата. Въ тоя моментъ половината войници били въ отпускъ. Него день — недѣля — комуниститѣ правили само разузнавания и проучвание на положението въ Берковица, безъ да предприематъ нѣщо сериозно. Въ всѣки случай знаяли сѫ сваткитѣ въ гр. Фердинандъ и чакали изхода. По сѫщитѣ причини и близкитѣ села до Берковица не сѫ възстанали въ недѣля.

 

Въ околийското управление се събрали 150— 200 души вѣрни на днешния строй, ала на 2-ма дали една пушка. Запасниятъ полковникъ Първановъ поелъ коменданството и пазенето на пощата.

 

Трена съ топа отъ Фердинандъ замина за Берковица въ понедѣлникъ. Комуниститѣ отъ околнитѣ села Лопошна, Гагагица, Гушанци и др. на брой повече отъ 2,000 души, раздѣлени на три колони: едната Гаганишката отъ къмъ калето,

 

 

38

 

предвождана отъ Кочо Ив. Петковъ, друга Гушанска — отъ Замфиръ Поповъ, трета охраняваща трена съ топа, почнали настѫплението къмъ Берковица.

 

Защитата на града поели малкото войници и охотници граждани. Единъ отрядъ отъ защитницитѣ зодилъ запасниятъ капитанъ Ив. Касаковъ. Въ другъ отрядъ къмъ гарата били запаснитѣ офицери Щилиянъ Панайотовъ, Костадинъ Димитровъ, Ст. Иоцовъ и др.

 

Голѣмъ смутъ въ душитѣ на защитницитѣ внело гърмежа на топа. Тѣ се чудили отъ кѫде на кѫде комуниститѣ да иматъ артилерия. Усъмнили се, да не би нѣкои гранизонъ да е миналъ на тѣхна страна.

 

Почнали сваткитѣ. Много отъ защитницитѣ се топили: бѣгали по домоветѣ си, или преминавали въ редоветѣ на комуниститѣ.

 

Виждайки положението, останалитѣ вѣрни защитници съ бой отстѫпватъ крачка по крачка къмъ казармата, кѫдето имъ била главната надежда за съпротива. На 2 пѫти гарата се заема ту отъ комуниститѣ, ту отъ защитницитѣ на града. Щомъ я заематъ комуниститѣ, веднага окачватъ червено знаме Защитницитѣ пленили две червени знамена.

 

Запасниятъ Капитанъ Ив. Касаковъ пада убитъ отъ тояги при дърводѣлското училище.

 

Гаганишкиятъ отрядъ комунисти забиватъ червено знаме на калето и се втурноватъ къмъ западната страна на града. Берковица става застрашена.

 

 

39

 

Околийското управление се брани, но примъкватъ се комунисти и хвърлятъ 1—2 бомби въ двора на управлението.

 

Посредъ пазарището раняватъ околийския началникъ, запасенъ майоръ Мариновъ.

 

Околийското управление пада. Малкото войници, които пазели пощата, се отдърпватъ къмъ казармитѣ и полковникъ Първановъ — предавайки известия до последния моментъ въ София, останалъ самъ, подобно на капитана Смитъ въ парахода Титаникъ. И пощата е въ тѣхни рѫце!

 

Мнозина, които не искали да се предадатъ на комуниститѣ, се опѫтили къмъ казармата, кѫдето искали да дадатъ последенъ отпоръ съ войницитѣ.

 

За тѣхно учудване казармата била изпразнена и капитанъ Т. Поповъ съ войницитѣ поелъ за Петроханъ отстѫпление. Необяснимо!

 

При сваткитѣ е имало куриози. Единъ комунистъ по измамнически начинъ се нахвърля да вземе пушката на запасения офицеръ Димитровъ, но другаритѣ му го спасяватъ и хващатъ комуниста за пленикъ и не му дали да се отдѣли отъ тѣхъ.

 

Не намѣрили никой въ казармата, вѣрнитѣ на днешния строй поематъ пѫтя за Петроханъ по диритѣ на войницитѣ. Така въ понедѣлникъ падна Берковица въ рѫцетѣ на комуниститѣ.

 

Първата работа на комуниститѣ била да телеграфиратъ въ с. Клисура да се попречи на отстѫплението, но това се оказало безъ резултатно. Отстѫпающитѣ войници благополучно стигнали Петроханъ и влизатъ въ свързка съ София. Другъ

 

 

40

 

отрядъ съ зап. офицеръ Щилиянъ Панайотовъ отива въ с. Ражана Комощица и влиза тоже въ свързка съ София.

 

Комуниститѣ въ Берковица пускатъ затворницитѣ: политически, вулгарнии, даже отцеубийци. По хитритѣ, адвоката Замфиръ Серафимъ Ивановъ и др., се втурнали къмъ народната банка, кѫдето задигнали 100—150,000 лева. Упорито се говори, че между емигрантитѣ С. Ив. и Д. Първ. е имало доста споръ за тия пари. Братство и равенство!

 

Всички по първи хора 80—100 души веднага били затворени. Имало и обири.

 

Адв. Требелъ Цвѣтарски.

 

Той заедно съ околийския инспекторъ Г. Алексиевъ и единъ руснакъ не желали да се предадатъ на комуниститѣ и поели балкана. Не могли да стигнатъ войницитѣ, тѣ останали въ балкана да нощуватъ. Цѣлия вторникъ прекарали на открито. Видѣли единъ отрядъ, смѣтайки го за блокарски, почнали да викатъ по име на видни зап. офицери — блокари. Това ги издало. Отряда комунисти не смѣялъ веднага да ги нападне, а се връща въ Берковица и донася, че въ балкана е Трабелъ съ още много други блокари. Подготвя се потеря и въ срѣда рано се завръзва престрелка. Требелъ бива раненъ, Алексиевъ се предава.

 

Черна неблагодарность.

 

Ранения Требелъ предаватъ на горския стражаръ Борисъ Салтирковъ да го заведе въ Берковица. За сѫщия стражарь се застѫпялъ по рано Требелъ да бѫде назначенъ на служба.

 

 

41

 

Намѣсто да се загриже за своя благодетель — ранения Требелъ, стражарьтъ го намушкалъ съ ножа си и го доубива по най-звѣрски начинъ. Каква черна неблагодарность!

 

Това става нѣколко часа преди да пристигнатъ освободителнитѣ отряди въ Клисура, идящи отъ София

 

Пакъ въ Фердинандъ.

 

Нека додемъ съ читателя въ понедѣлникъ пакъ въ Фердинандъ. Тълпи народъ идатъ отъ селата постояно. Образуватъ се роти. Съ една заминава Ив. Поповъ, съ друга Асенъ Грековъ, съ трета Тод. Атанасовъ, съ четвърта Георги Русиновъ. Xората се смѣняватъ, а пушкитѣ не. Топовни гърмежи се чуватъ къмъ Липенъ, и Петроханъ.

 

Него день погребохъ Атанасъ Петровъ 35 годишенъ слуга при Ст. Клисурски. Сиракъ, неговата кончина се оплака отъ госпожа Клисурска и близкитѣ ѝ.

 

Xодихъ 2—3 пѫти въ болницата: имаше ранени и отъ дветѣ страни. Въ една стайчка бѣха раненитѣ офицери отъ I врачански отрядъ и Петъръ Въловъ. Питаха ме за положението. Казахъ имъ, — боеве се водятъ. Чуватъ се топовни гърмежи отъ всѣкѫде. Прислугата въ болницата бѣ смѣнена: за милосердни сестри бѣха оставени дъщеритѣ на по-виднитѣ комунисти. Молихъ ги да се отнасятъ еднакво къмъ всички ранени. Офицеритѣ ми съобщиха, че къмъ тѣхъ се отнасяли много добре, не могатъ си обясни това, — боятъ се за живота си.

 

 

42

 

Петъръ Въловъ и останалитѣ двама ранени се бѣха много изплашили да не би повторно да ги избиятъ, за да не се знае, що станало на поста. Много ги изплашило обстоятелството, че дохаждали въ болницата нѣкой отъ ония комунисти, действували на поста при избиванието на Б. Ив. Цановъ и др. и носили счупена сѫщата пушка.

 

— „Щомъ видѣхме сѫщата пушка, зави ни се свѣтъ и ние премалѣхме отъ страхъ, че ей сега ще ни доубиятъ", — казваше П. Въловъ. Били поставени воени постове да ги пазятъ и единъ селянинъ отъ горнитѣ села се канилъ да пие човѣшка кръвь! Това ги силно плашело и П. Въловъ молилъ да бѫде смѣненъ тоя човѣкъ—звѣръ.

 

Комунисти и земледѣлци.

 

Революцията отъ начало бѣ чисто дѣло само на комуниститѣ. Като видѣха въ недѣля контра атаката, почнаха да правятъ предложения на земледѣлцитѣ, широкитѣ, даже и на радикалитѣ. „Да работимъ заедно на мѣстна почва" — казваха.

 

Никой, освенъ земледѣлцитѣ, не имъ се хвана на вѫдицата. Даже и мнозина земледѣци не искаха изначало да взематъ активно участие. Комуниститѣ действуваха хитро. Щомъ нѣкой земледѣлецъ се реши да работи явно, веднага му даватъ видна отговорна длъжность. По такъвъ начинъ образуваха селско-работническо-революционно правителство, въ което командуваха комуниститѣ. Тѣ не криеха: ние сме умътъ, земледѣлцитѣ, — изпълнителнитѣ (калабалъка).

 

 

43

 

Широкитѣ и радикалитѣ имъ отговориха : дѣлъ не взимаме въ вашата работа. Гордѣйте се вие съ нея! Нѣщо повече, по виднитѣ бѣха арестувани наредъ съ чернитѣ блокари, като Xр. Пуневъ, К. З. Каменовъ и др.

 

Хр. Пуневъ.

 

Широкия социалистъ Xр. Пуневъ бѣ дошелъ отъ София да направи събрание на работницитѣ въ недѣля — 23. IX. 1923 г. Бѣха афиширали събранието. Не закѫснѣ да бие барабана за цѣльта. На правителство и комунисти сърдце се топи за положението, а Xр. Пуневъ събрание ще прави! Осъмна Пуневъ въ нова власть. Не се мина много време и той отиде въ ареста между блокаритѣ. Последнитѣ го питаха: нали си защитникъ на работницитѣ, не бѣше ли вашъ Генко Кръстевъ, не бѣше ли народенъ представитель, защо поне васъ не оставатъ на свобода ? Некой шегобиици канеха Пунева да имъ направи събранието въ затвора, като имъ каже, кое е щелъ да говори. Страшно нѣщо е да бѫдешъ затворенъ въ време на революция: бѣлитѣ косми бързо идатъ. Комуниститѣ пъкъ казваха: затворихме ги да имъ бѫде гарантиранъ живота, иначе може нѣкой да ги убие. Това било за тѣхно добро. Дали и сега се върши сѫщото съ тѣхъ, пакъ за тѣхно добро ?

 

Неволни гости.

 

Въ града бѣха попаднали случайно игуменина на Клисурския монастиръ иеромонахъ Антимъ и протоиерей Станъ П. Димитровъ, отъ с. Флорентинъ, Видинско. Последниятъ

 

 

44

 

билъ въ Вършецъ, отбилъ се да види гр. Фердинандъ и революцията го сварила. Колко се мѫчеше за дома. Даваха му откритъ листъ, но му гарантираха свободно пѫтувание до с. Долно-Церовене. Не гарантираха за живота му вънъ отъ Фердинандъ. Съветвахме го да чака, да се избистри положението и тогава да си замине за Видинъ,

 

Декрети.

 

Не мога да не отбележа, че веднага почнаха да издаватъ декрети за мобилизация, за реквизиция и редъ други нареждания. Военитѣ имаха си планъ на действие и веднага работѣха за неговото прилагане. Xлѣбъ, брашно, жито, сѣно, сирене почнаха да реквизиратъ, като въ воено време. Да не се мисли, че това сѫ само думи, давамъ мѣсто на два реквизициони документа, запазени отъ онова време:

 

I.

„Да се даде. К. Тр. 27. IX. 1923 год,".

 

„Реквизирайте 5000 кгр. сѣно и наредете превозването му до окол. складъ за нуждитѣ на революционата армия.

 

За окол. революц. комитетъ: Д. Свещ.".

 

 

II.

„Дайте на Тодоръ Ялексовъ приносящия двѣ коли сѣно за нуждитѣ на коменданството за нуждитѣ на революционата армия.

 

Окол. революц. комитетъ: М.".

 

 

Тия документи по една случайность сѫ запазени отъ онова време. Нека, читателя не счита

 

 

45

 

тая революция, като детска работа, а сериозна съ цель въвежданието „съвѣтско" управление въ България, подобно каквото е въ Русия.

 

Книжни позиви.

 

Ликуваха комуниститѣ, когато падна Берковица въ тѣхнитѣ рѫце. Не закѫснѣха да направятъ и позиви до земледѣлческия селски народъ въ България и другъ до българската армия.

 

Позивитѣ се пръснаха по селата, а други облепиха по градскитѣ улици.

 

Съ позива до селянитѣ се подканваше работния селски народъ да подкрепи борбата за възтержествуване на новата съвѣтска власть и да се подкрепи новото селско-работническо правителство.

 

Съ позива до армията се приканяха войницитѣ да не се сражаватъ съ новата народна армия, а да захвърлятъ пушкитѣ и да преминатъ въ редоветѣ на революционата армия.

 

За честьта на Българската армия нека явимъ, че никой войникъ отъ нея не премина на страната на революционата комунистическа армия; напротивъ плененитѣ въ недѣля войници търсеха случай и избѣгваха преоблечени въ селски дрехи въ частитѣ си въ Враца. Тѣ бѣха въ първитѣ редове на настѫпающитѣ по-после войски.

 

Като пленици на комуниститъ да спасятъ живота, казваха, че симпатизиратъ на движението, но фактъ е, че щомъ имъ се удаваше случая избѣгваха въ своитѣ части. Това говори за тѣхния воененъ духъ.

 

 

46

 

Вторникъ — 3 день — 25 IX.

 

Сутриньта рано топоветѣ пакъ гърмятъ къмъ Бойчиновци. Ранени пристигатъ значително и то само отъ комуниститѣ. Погребохъ двама комунисти, загинали при боеветѣ къмъ Бойчиновци. Болницата се напълни съ ранени.

 

Къмъ 12 часа намиратъ тѣлото близо до желѣзопътната линия къмъ сланището на комуниста Асенъ Илиевъ шивачъ, почнало да се разлага. Убитъ билъ още въ недѣля отъ първия воененъ отрядъ на кап. Поповъ отъ Враца.

 

Нека опоменя тукъ, че ония комунисти, които сѫ силни въ държане на площадни речи, не сѫ силни въ боя. И единъ такъвъ почналъ да бѣга, та другитѣ му другари сѫ стреляли по него. Но това си е тѣхна домашна работа. Нѣма нужда да се отбелязва.

 

Трупа на Асена погребохъ въ 3 часа съ почетна рота. Генко Кръстевъ му държа речь! Три залпа и ковчега се спуска въ гроба.

 

Не следъ много погребохъ другъ Ал. Зарковъ отъ с Ковачица. Берковско. Него не съ такива почести. Това различие се съхваща. Тукъ е и брата му. Дочувамь разговоръ между него и другъ селянинъ: „Лѫжеха ни; да додемъ да пазимъ реда сомо въ Фердинандъ. Цѣла България била, ужъ, възстанала, а тѣ ни накараха да се биемъ къмъ с. Липенъ. Кого ще превзимаме? Не е ли това България? Убиха брата ми? Кои се биеха по рано въ войнитѣ, кои сега? Нали ние проститѣ селяни, а тѣ се криятъ и сега по канцелариитѣ! Нѣма го

 

 

47

 

майстора! Щомъ се здрачи, ще избѣгамъ". Така и ставаше. На сила ги докарваха втори пѫть.

 

Него день погрѣбохъ и войника Каменъ Ценовъ отъ Главаци, Врачанско.

 

Постояно бѣхъ въ движение. Не оставаше улица, болница, хотель, училище да не споходя. Молихъ да се избѣгватъ човѣшкитѣ жертви.

 

Въ хотела на Арсо Велевъ забелязахъ единъ познатъ селянинъ Иванъ Първановъ отъ с. Видлица да се крие въ яхъра при хотела.

 

— „На сила ме докараха. Лошо въ село, зло и тукъ, ще се крия, па какво Богъ даде! Скоро ще се види, що ще стане, топоветѣ се чуватъ",— казваше тоя селянинъ.

 

Въ болницата срешнахъ ком. евреинъ Моисъ Лазаровъ, който вземаше живо участие въ революцията. Питамъ: „Каква каша забръкахте? Кѫде ѝ е края? Мислихте ли за последствията"?

 

Той отговори; „това е революция! Да не стрелятъ войницитѣ и ние нѣма да стреляме".

 

— „Ами въ съвѣтска Русия не стрелятъ ли войницитѣ ?"

 

Замисленъ, изплашенъ, бързо излезе отъ болницата.

 

Презъ деня премина къмъ Ломъ — Видинъ единъ аеропланъ, идящъ отъ София. Комуниститѣ въ града го обстреляха. Никакви позиви не пустна. Внесе голѣма уплаха въ редоветѣ на комуниститѣ, особено началницитѣ.

 

Тукъ въ Фердинандъ бѣха и Василъ Коларовъ и Георги Димитровъ. Бѣха настанени 100

 

 

48

 

метра отъ моя домъ въ кѫщата на адвоката Георги Русиновъ. Пазеха ги 2—3-ма часовии, единия, ако ме не лъже паметьта, казваше се Ив. Тончевъ отъ с. Меляне. Отиваха рано въ Народната банка и тамъ отъ телефона разпореждаха. Много не излизаха, гледаха да не ги виждатъ. Страхуваха се отъ своитѣ. Говорихъ на нѣкой водители, ако не може да се мине безъ бой — нека правятъ такъвъ вънъ отъ населенитѣ мѣста. Не сѫ виновати децата и старцитѣ и не е хубаво да ставатъ жертви децата и женитѣ. Тѣ се бояха отъ мене, а азъ два пѫти отъ тѣхъ. Донасяли имъ разни страховити работи. Кѫсно погребохъ войника Xристо Пунчевъ отъ с. Боровци. Направиха ми бележка, че много ходя, даже единъ селянинъ — познатъ ми — мой роднина — ме заплаши, че ако продължавамъ да ходя изъ града, ще бѫда арестуванъ.

 

Петко Рангеловъ — стражара.

 

Помнятъ читателитѣ, че тоя стражарь още въ сѫбота бѣ пратенъ да донесе орѫжие отъ Враца. Несполучилъ, той се връща въ Враца. Получава се известието, че първия отрядъ е плененъ и разбитъ. Старшиятъ Т. Минчовъ и 3-ма войника описватъ участьта на отряда. Разпоредено да дойде другъ отрядъ отъ Шуменския гарнизонъ. Стражарьтъ Петко Рангеловъ, билъ опредѣленъ да показва и опѫтва отряда къмъ Фердинандъ. Така и станало. Той, стражарьтъ, се качва на влака и поема пѫтя за Бойчиновци. Съ престрелка стигатъ до с. Палилула. Тамъ железопѫтната линия развалена отъ

 

 

49

 

комуниститѣ, които отстѫпили къмъ Бойчиновци. Прѣхвърлятъ се на каруци и благополучно понедѣлникъ стигатъ гарата Бойчиновци. Преспиватъ и вторникъ въ боенъ редъ поематъ пѫтя за Фердинандъ. Комуниститѣ приготвятъ засада. Никой не се обажда! Когато отряда навлезълъ доста на вѫтре, комуниститѣ съ пристѫпъ и бой пленяватъ орѫдието. Съ бой войницитѣ се предаватъ. Старшиятъ офицеръ бива убитъ. Кандидатъ офицера раненъ и плененъ.

 

Както и по рано казахъ, първата работа на комуниститѣ е да съблечатъ убития офицеръ да му взематъ дрехитѣ, да се облече нѣкой и да се въорѫжи, за да има подчинени. И тукъ става сѫщото! И тоя отрядъ бива разбитъ — безъ да може да свърши задачата си. Нека спомена, че тукъ действуваше съ комуниститѣ орѫдието, което плѣниха въ недѣля, сѫщото което действуваше къмъ Берковица.

 

Предназначението на орѫдието бѣ часъ по-скоро да отиде въ Ломъ и направи това, което направи въ Берковица. Шуменскиятъ отрядъ има тая заслуга, че задържа комуниститѣ единъ день, за да пристигне въ Ломъ Видинския гарнизонъ и попречи за паданието на Ломъ.

 

Заблудени войници.

 

Четиринадесеть войника, които били при обоза и патронитѣ на гара Бойциновци, като видѣли участьта на своитѣ другари и началници, тръгнали на северъ, безъ посока къмъ Ломъ. Въ селото Голѣмо-Мърчево ги опѫтили къмъ с. Маданъ. Тукъ не смѣяли да ги

 

 

50

 

приематъ, а ги опѫтили въорѫжени къмъ Ломъ, дано се съединатъ съ Ломския гарнизонъ.

 

Попадатъ въ с. Горна-Гнойница, Ломско. Тамъ ги обезорѫжаватъ. И селянитѣ съ сѫщитѣ пушки заминаватъ да превзиматъ гр. Ломъ.

 

Говори се, че не били само обезорѫжени, но и съблачени и накарани да работятъ по селскитѣ кѫщи. Това не е за вѣрване. Следъ като сѫ ги обезорѫжили, допуска се, че войницитѣ, да не личатъ като войници, сами сѫ си хвърлили курткитѣ и почнали да работятъ изъ селото.

 

За тая постѫпка селото Горна-Гнойница злѣ изпати. Когато Ломския гарнизонъ видѣлъ своитѣ другари, обезорѫжени, съблечени — избива отъ селото 71 човѣка за назидание, кога българинъ, български войникъ ще обезорѫжава. Жертви каквито никѫде другаде не сѫ дадени, даже и самото село не е дало презъ всичкитѣ войни до сега.

 

Минало страшно, дано да не се повтаря!

 

Срѣда — 4 день — 26. IX.

 

Коларовъ, Георги Димитровъ съ хазайна си Георги Русиновъ рано, безъ да се обадятъ, съ файтонъ напускатъ Фердинандъ и поематъ къмъ с. с. Соточино, Лопушна Копиловци. Кой ги е питалъ, казали, че отиватъ да инспектиратъ положението.

 

Аеропланъ мина предъ обѣдъ. Духаше силенъ западенъ вѣтъръ. Пусна позиви. вѣтъра ги отнесе далечъ. Нито еднинъ не падна въ града. Въ това врѣме къмъ обѣдъ дойде въ града свещеникъ Михаилъ Георгиевъ отъ с. Сумеръ. Той хваналъ единъ позивъ. Въ него се съветвало населението

 

 

51

 

да се прибере по домоветѣ си, да не пролива излишна българска кръвь. Правителството е взело всички мѣрки да потуши тоя бунтъ.

 

Замолихъ свещеника да отиде въ общината и да съобщи за позива, както и за положението на кмета Цеко Тодоровъ, съ когото били роднини. Това той, свещеникътъ, изпълни. Не се мина много време и барабана бие: „Никой да не разнася лъжливи извѣстия, че комуниститѣ сѫ въ отстѫпление че ще бѫде застрелянъ"! Сами себе си лъжеха: никой не имъ вѣрва. Бой се води само къмъ с. Криводолъ.

 

Чеката.

 

Тя е веднага образувана и почна да действува. Стражарътъ Петко Рангеловъ пада плѣникъ въ Бойчиновци съ Шуменския гарнизонъ. Още тамъ искали да го убиятъ. Спасилъ го Владимиръ Петровъ отъ с. Долна-Вереница. Докарали го тукъ — Фердинандъ. Нему и на Георги Д. Спасовъ прочитатъ смъртнитѣ присѫди въ окол. управление и оставили изпълнението имъ къмъ Петъкъ, Сѫбота.

 

Казватъ, че имало още две смъртни присѫди на Мито Ив. Гоцовъ и Ив. Гавриловъ. Споредъ твърдението на тогавашния кметъ, Гаврилъ Първановъ, тия смъртни присѫди сѫ били подписани отъ — чеката — трима души и сега се намирали къмъ дѣлото въ Ломския Окр. Сѫдъ.

 

В. Коларовъ и Г. Димитровъ бѣгатъ.

 

Преминали Соточино и Лопошна, тѣ стигатъ въ с. Копиловци. Тамъ на коне поематъ за село Чипровци. Отиватъ при Чипровченина — комунистъ А.

 

 

52

 

Костовъ. Престояватъ въ Чипоровци само половинъ часъ. Поематъ балкана заедно съ петь души отъ Чипоровци.

 

Кога ги питали, защо отиватъ въ Сърбия, казали, че отиватъ да доведатъ една сърбска дивизия войска, която ги чакала на границата да помогне на дѣлото. Дали наистина или отъ страхъ сѫ говорили това, не се знае; но че сѫ говорили, това се потвърѫдава отъ мнозина Чипровчене.

 

Дочу се, че Берковица е освободена отъ отряда отъ къмъ София.

 

Сѫщия день Ломскиятъ герой адвоката Крумъ Пастрамаджиевъ билъ виденъ къмъ с. Смоляновци на конь да бѣга презъ Бѣли-Мелъ за Сърбия. Той учителствувалъ на младини въ това село и знае всички пѫтеки за балкана. Какъ всичко това идеше незнамъ, но се тайно се казваше и го знаеха всички и комунисти и блокари.

 

Тоя день погребохъ на веднажъ 3 трупа комунисти, три кола, три кръста : Георги Гроздановъ с. Меляне, Спасъ Стойковъ с. Дзвонци и другия неизвестенъ. Никой не ги придружи. Уплахата бѣ голѣма.

 

Разговаряхъ съ учителитѣ А. Ч. и Р. Т., върнали се отъ Липенския фронтъ. Азъ питамъ тѣхъ за ново, тѣ — менъ. Питамъ ги: „иматъ ли представа, що вършатъ? Чели ли сѫ историята на френската революция" ? Казаха — „да — и при не успѣхъ, ще бѫдемъ избѣсени насрѣдъ пазарището". Не имъ говорихъ повече. Очитѣ имъ бѣха пълни въ сълзи. Тоя разговоръ стана въ присѫтствието на почтения гражданинъ Ив. Илиевъ гр. Фердинандъ.

 

 

53

 

Геройското държание на гр. Ломъ.

 

Нека, щомъ сме рекли да опишемъ всичко, читателитѣ ме придружатъ да видимъ що става и въ гр. Ломъ. Сѫщитѣ нареждания, сѫщата постѫпка на комуниститѣ. Когато властьта разпоредила да бѫдатъ арестувани по първитѣ комунисти, Крумъ Пастармаджиевъ, Александъръ „Пурко" и др. не се отдали, а избѣгали вънъ отъ града.

 

Всички села отъ Ломско възстанали и тръгнали да превзематъ гр. Ломъ. Около 250 души вѣрни ломчене на днешния строй отиватъ въ казармата, обличатъ се и почватъ отбраната.

 

Подполковникъ Xалачевъ, добъръ войнъ, ги раздѣля на роти и поема отбраната.

 

Една рота праща къмъ Сталийска махала. Тамъ научватъ, че Василовци цѣлото е възстанало, даже дочували камбания звонъ за революцията. Даватъ заповѣдь да се повърне ротата въ Ломъ.

 

Въ недѣля къмъ 10 часа града е обграденъ. Първа жертва пада Горанъ Заековъ, който отивалъ къмъ лозето си.

 

По заповѣдь кавалерията излиза и разгонва по шосето Ломъ — Расово, Ковачица, ала бързо се връща. Едната махала „Боруна" пада подъ комуниститѣ.

 

На 24 IX. форменъ бой и стрелба. Единъ екскадронъ подъ предводителството на поручикъ Ангеловъ прави опитъ къмъ разсадника да разгони комуниститѣ, обаче тѣ го убиватъ, раняватъ нѣколко войници и коне. Ескадрона са връща въ казармата.

 

 

54

 

Подполк. Xалачевъ заповѣдалъ да поставятъ 16 картечници на покрива на казармата и отъ тамъ не дали да се приближатъ нападателитѣ. Тамъ 500—600 души войници и охотници сѫ се отбранявали срѣщу повече отъ 5,000—6,000 души комунисти и земледѣлци.

 

Тукъ се почувствала друга беля. Патронитѣ намалели значително. Била дадена заповедъ да се пестятъ.

 

Това продължило безъ почивка до вторникъ следъ обѣдъ. Дохажда помощь отъ Видинския гранизонъ по Дунава съ единъ параходъ.

 

Веднага едно орѫдие отъ Дунава почнало да обстрелва тила на нападателитѣ, друго, оставено въ турската чершия, почнало да обстрелва къмъ Щърбановата воденица и разсадника.

 

Обсадителитѣ даватъ гръбъ и почватъ да бѣгатъ. Види се, още тогава Крумъ Пастрамаджиевъ е тръгналъ, та да може сутриньта, 60 клм. далечъ отъ Ломъ, въ с. Смоляновци да бѫде виденъ.

 

Веднага пращатъ въ казармата двѣ каруци патрони, пристигнали отъ Видинъ.

 

Връзката съ казармата и града презъ цѣло то време е била застрашена. Комунисти стреляли отъ страничнитѣ улици и отъ прозорцитѣ на нѣкой кѫщи.

 

Тукъ загинватъ Камберовъ, Тозо и други граждани.

 

Въ срѣда сутриньта нѣкой комунисти правятъ последното нападение на долната казарма, като

 

 

55

 

предполагали, че нѣма много войници. Завръзва се бой, въ който пада убитъ единъ кандидатъ офицеръ и нѣколко войника ранени, а отъ комуниститѣ 5—6 души убити и неизвестно колко ранени.

 

Това е последния напънъ отъ комуниститѣ и почватъ да бѣгатъ къмъ Голинци. Тукъ кавалерията е действувала и пада убитъ водителя имъ Александаръ Карастояновъ „Пурко".

 

Ломския гарнизонъ цѣли три деня не е мигналъ само и само да запази своята клетва и вѣрность на отечеството. Видинския гарнизонъ за моментъ го смѣня, до като си починатъ въ сънъ кавалериститѣ.

 

Четири роти почватъ да гонятъ и обграждатъ комуниститѣ. Изплашени почватъ да бѣгатъ, като захвърлятъ всичко. Почва се залавянието имъ по домоветѣ, започна да работи военото сѫдилище и да се иска смѣтка за загиналитѣ офицери и войници.

 

Последствията сѫ извѣстни!

 

Така Ломъ геройчно се държа и не падна подъ комунистическа власть. Това въ голѣма степенъ се дължи и на умѣнието и безстрашностьта на подполковникъ Xалачевъ.

 

Не мога да не споменя, че ломскитѣ телеграфо-пощенски служащи сѫ се мѫчили по единъ своебразенъ начинъ да дадатъ известие отъ Ломъ до София за положението. Пощенския чиновникъ Коста Светозаровъ отъ Ломъ е можалъ презъ „червенигѣ" — Фердинандъ да влезе въ връзка съ София по следния начинъ.

 

 

56

 

Повиква приятеля си отъ пощата въ София, Петъръ Дюлгеровъ. Слѣдъ редъ запитвания отъ интименъ, миналъ характеръ се увѣрява, че действително е той. Тогава му съобщава, че не е скоро получилъ известие отъ приятеля Гого (пощенски чиновникъ Видинъ), а и Борисъ (пощенски чиновникъ Рахово) не се обажда отъ дълго време. Моли, кога имъ пише, да ги застави да се обадятъ. Той отговорилъ, че скоро ще имъ пише и че ще му се обадятъ. По такъвъ начинъ сѫ могли да си предаватъ за положението.

 

Комуниститѣ отъ Фердинандъ, кѫдето бѣше главната квартира на Василъ Коларовъ и Георги Димитровъ, имаха за цѣль да падне Ломъ и тогава къмъ Лакатникъ да прекѫснатъ централната ж. п. линия. Не се отдаде и революцията пропадна!

 

Кръстовдень — четвъртъкъ — 5 день — 27. IX.

 

Като видѣли въ София, че комуниститѣ здраво се държатъ въ Фердинандъ, престанаха да пращатъ отдѣлни роти, които се топеха и снабдяваха комуниститѣ съ орѫжия, пушки и припаси, а решиха да действуватъ както въ воено време, съ настѫпление отъ всички страни. Топоветѣ отъ къмъ Берковица гръмятъ, отъ къмъ Бѣлоградчикъ сѫщо, отъ къмъ Криводолъ взеха по ясно да се чуватъ. При все това, куража на комуниститѣ не бѣ малъкъ. Тѣ чакаха своята участь на Кръстовдень.

 

Ние, свещеницитѣ, безъ да питаме, служихме въ черквата тоя день. Бѣха дошли повече жени и стари мѫже. Направихме водосвѣтъ 4-ма свещеници:

 

 

57

 

Протойереи Станъ П. Димитровъ — с. Флорентинъ, прот. М. Ивановъ, Иеремонахъ Антимъ отъ Клисурския монастиръ и мое смирение.

 

На велики входъ и въ „Спаси Господи" поменахме „Царю Борису". Веднага се разнело, че и въ новата власть се поменва „Царя Бориса". Наивнитѣ комунисти казвали: ние не сме противъ Царь Борисъ, ние сами ще го изберемъ председатель на републиката!? Така се обясни нашето поменване на Царя и тѣхното мълчаливо съгласие. Пъкъ и въ онова време нѣмаше кого да питамъ. Топоветѣ не преставаха да бумтятъ отъ всѣкѫдѣ по близко и по близко.

 

Къмъ 10 1/2 часа отидохме на гарата трима свещеника да питамъ: може ли да замине отецъ Станъ П. Димитровъ родомъ отъ с. Флорентинъ за Видинъ и отъ тамъ за родното си село? На гарата срещнахме свещеникъ Андрей Игнатовъ — Медковския герой — съ сабля презъ рамо. Като познатъ, отдѣлихме се четримата свещеници и го питамъ: що търси по това време тукъ? Той съобщи, че има тренъ на разположение, извади отъ революциония комитетъ единъ откритъ листъ, съ който се дава право свещенику Андрею да издирва и снабдява революционата армия съ припаси и снаражения. Съ гордость го посочи! Казахъ му, че върши лудории и намъ, свещеницитѣ, не подобава да се занимаваме съ тия работи и че друго е предназначението на свещеника. „Азъ не съмъ енор. свещеникъ! Уволненъ съмъ! И зная, защо върша всичко!"—отговори свещеникъ Андрей Игнатовъ.

 

 

58

 

Познавахъ го отъ младини, знаехъ, че има чифликъ отъ 300 декари, зная че всичко върши за далавери. Не скрихъ при всички да му ява, че не е искренъ въ дѣлото.

 

Главнокомандующия революционата армия бѣга.

 

Къмъ 1 часа подиръ обѣдъ голѣмцитѣ комунисти и водачи почнаха да отстѫпятъ къмъ Балкана, аслѫ и тѣхната парола бѣ „Балканъ". Въ моята кѫща живѣеше адвоката Исай Иванчевъ. Боленъ безъ болесть отъ страхъ. Къмъ 1 1/2 часа при него дойде главнокамандующия на всички революциони армии въ мятежа, Гаврилъ Геновъ, зетъ на Исай Иванчовъ — и отиде право при него. Говорѣха 10 минути. Подканялъ , Исай да бѣга, че войски идатъ, обаче той едва ставаше, краката не го държатъ. Чакахъ на двора и на излизане го запитахъ: „Какво направихте, господине, кажи ми истинското положение"? Не скри: — „бити сме, дѣлото пропадна, ще дадемъ последното сражение на байра. Нека става, каквото ще"!

 

На първо време повѣрвахъ, че действително ще дадатъ сражение въ града, още повече като помнѣхъ, какво стана въ недѣля; но отъ друга страна се усъмнихъ, като го видѣхъ бледъ, посърналъ, безъ да има нѣкой да го придружава, като главнокомандующъ.

 

Досѣтихъ се — да не би да бѣга — и го проследихъ. Ако, действително, ще дадатъ сражение, той ще отиде въ центъра на града при другаритѣ си и ще имъ съобщи; ако ли бѣга, той ще

 

 

59

 

вземе страничнитѣ улици и не ще отива да подготвятъ сражението.

 

Излезе последното вѣрно. Той бѣга и се отдѣлилъ отъ другаритѣ, да не би да му искатъ смѣтка за извършеното дѣло. Плахъ взе страничнитѣ улици къмъ Балкана и отъ тамъ за Сърбия.

 

Спокойствие въ навнитѣ комунисти.

 

Следъ малко обмисляне решихъ: менъ, енорииския свещеникъ, предстои важна работа. Почти всички главатари се истеглиха, кои още вчера, кои преди обѣдъ, останаха въ града наивнитѣ комунисти и излъганъ народъ. Войскитѣ идатъ, комуниститѣ ще отговарятъ съ гърмежи, ще стане сватка, колкото да се запали града. Въ тоя моментъ духаше силенъ западенъ вѣтъръ. Трѣбваше малко подпалване и ще изгори всичко. Никой нѣмаше да гаси. При това положение отивамъ всредъ комуниститѣ и имъ съобщавамъ: „главатаритѣ ви сега съ къмъ Сръбската граница! Гаврилъ Геновъ, главнокомандующия, си замина. Войскитѣ идатъ. Ако дадете сражение тукъ, ще загинатъ невини деца и жени"!

 

Едни готвѣха, други друго вършеха и щомъ разбраха положението, като мравки поеха баира на западъ отъ Фердинандъ.

 

Отидохъ къмъ общинското управление. Тамъ Костадинъ Трифоновъ — учитель, мой съученикъ отъ семенарията —и Илия Райчевъ получватъ хлѣбъ, сирене въ реквизициония складъ. Казахъ имъ истинското положение. Всички бѣгатъ на западъ, а тѣ побѣгнаха къмъ домоветѣ си.

 

 

60

 

Къмъ Веренишкия пѫть караха нѣколко русняци, хванати въ с. Смоляновци. Питатъ: „Какво да правимъ съ тѣхъ, кому да ги предадемъ" ? Фелдшера Цанко Ивановъ имъ каза : „Складирайте пушкитѣ си на пирамида и вие и русняцитѣ да се криете кой, кѫде знае, че ей сега ще пристигнатъ войскитѣ" ! Така и направиха.

 

Освобождение на блокаритѣ и др. Xр. Пуневъ.

 

Бѣхъ предъ читалището, кѫдето бѣха затворени всички блокари. Вардѣха ги трима часовии. Презъ прозорцитѣ имъ казахъ за положението. Часовиитѣ ми казватъ да ги освободя. Казахъ: „не съмъ ги затворилъ, нито съмъ васъ поставилъ. Сега сме въ революция и не мога да заповѣдвамъ. Правете какъ ви учи ума. Моя дългъ е да ви кажа какво е положението и какво ще стане следъ малко. Нека всѣки решава за себе си. Немога да поемамъ самичъкъ тая отговорность въ това време".

 

Отправихъ се къмъ околийското управление. На 20 крачки срещнахъ Медковския свещеникъ Андрей, но сега не така гордъ, както предъ обѣдъ. Сега той менъ пита за положението. Бѣ възседналъ на едно малко зелено конче. Новото е това: „Края на лудориитѣ настѫпва. Ето войски идатъ и следъ малко става сражение. Мисли му ти съ шашката"! Дѣдо попъ Андрей разве расото съ припускане на коня. Всички бѣгатъ на западъ, а той — на северъ къмъ с. Медковецъ.

 

Колко комунисти имаше на долния край на града, дѣдо попъ съ коня ги изплаши и нѣмаше

 

 

61

 

нужда да имъ се говори, че положението е опасно.

 

Въ тоя моментъ се срещнахъ съ д-ръ Илиевъ и Ангелъ Свещаровъ — комунисти. Идатъ отъ околийското управление. Питатъ мене за положението. Казахъ го. Обърнахъ имъ вниманието, че въ читалището има 50—60 души затворени, и, ако падне нѣкоя граната, ще затрупа всички. Решихме трима да отидемъ да ги пустнемъ и коя власть ги повика, нека се събератъ пакъ. До като да отидемъ, двама отъ часовиитѣ бѣха хвърлили пушкитѣ и избѣгали, а единъ влиза при тѣхъ и моли, ако има нѣщо, за закрила.

 

Моето кметуване.

 

Изъ града не се мерка никаква жива душа. Поехъ по обратенъ пѫть къмъ дома. Отбихъ се въ общинското управление. Тамъ бѣ расилния Лазо Г. Любеновъ — шивачъ. Питамъ: „кѫде е кмета" ? Отговаря: „вѫтре" ! Е щомъ е вѫтре, я го извикай ! — Нѣма го ! Щомъ го нѣма, а и нѣма и блокарския — азъ ще бѫда кметъ и седнахъ на кметския столъ. При всѣко друго време се борятъ за тоя столъ, а сега бѣгатъ всички отъ него. Чудно нѣщо !

 

„Слушай, Лазо, сега сме въ междуцарствие : намъ предстой да запазимъ общественитѣ вещи. Заключи всички складове! Ето, азъ ти отстѫпямъ, бѫди ти кметъ и Лазо седа на кметския столъ. Ще бѫдешъ кметъ, до като се види положението! Ще видимъ, кой ще те замѣсти".

 

Това продължава 10—15 минути и азъ освободихъ общината, като оставихь Лазо за кметъ. Жива душа нѣмаше по главната улица, освенъ

 

 

62

 

единъ туберкулозенъ — Агрионъ — очакваше дано нѣкой куршумъ го освободи отъ живота.

 

Тръгвайки къмъ дома, съгледнахъ следъ мене двама анархокомунисти да ме следятъ. Азъ отъ другата стърна, тѣ подиръ менъ. Носѣха по единъ хлѣбъ и една пушка. Енориаша Александъръ Фотиновъ отвори прозорецаи  ми каза: „Отивай си дѣдо, сега ще ти хвъркне калимавката" ! Право да си кажа, чакъ сега се уплашихъ и се мѫчихъ какъ да се освободя отъ тѣхното следене. Най-сетне съгледахъ единъ човѣкъ и му казвамъ съ високъ гласъ: „Бѣгай, чичо! Гаврилъ Геновъ избѣга преди 2 часа!"

 

Като чуха тия думи, анархиститѣ бързо поеха за баира, а азъ къмъ дома си. Изпълнихъ дълга си, обаче напоследъкъ се изплашихъ много. Едва влезохъ въ дома и следъ 5 минути една граната избухна къмъ общината, друга къмъ Арсо Велевъ, трета другаде. Никой не се обади. Мъртва тишина, като че ли въ града никой не живѣе.

 

Въ моя домъ се бѣха събрали: Гоцо Митовъ, адвокатъ; Исай Ивинчевъ, адвокатъ и I Мирови сѫдия Гаврилъ Ленковъ.

 

Казахъ имъ, — ще обиколя пакъ енорията си. Подканихъ и тѣхъ. Писнаха жени и деца. Отвърнахъ имъ: стойте си! Самичъкъ излѣзохъ!

 

Отидохъ въ дома на другъ адвокатъ. Потропахъ — излезе. Казахъ му: не бойте се, ей сега ще дойдатъ войскитѣ и града ще бѫде освободенъ отъ новата власть.

 

 

63

 

Не вѣрва. Идели земледѣлцитѣ отъ Бѣлослатинско и ще направятъ поразии въ града. Невѣроятно ми се вижда това, но въ оня моментъ, всичко казано, минаваше за истина и имаше търпимость. Побързахъ за дома си.

 

Войницитѣ пристигатъ.

 

Слѣдъ 10 минути първия афтомобилъ съ войници влезе отъ къмъ Берковица Последваха го още два афтомобили съ едно орѫдие. Изгърмѣха пушки, картечници — нѣщо страховито се чуваше. Излѣзохъ да видя, единъ войникъ стрѣля надъ насъ, казахъ да се отдалечатъ придружаващитѣ ме и отидохъ къмъ центъра на града при тѣхъ. Първиятъ имъ въпросъ бѣ: „Има ли комунисти въ града и ще окажатъ ли съпротива?" Обяснихъ имъ, че комуниститѣ се отеглиха преди 1 1/2 часа и нѣма да окажатъ никаква съпротива. Питаха : „има ли черквата камбана?" Отговорихъ: Да! И тѣ накараха Тома Морковъ и протестантина Истатко да я биятъ за тревога. Това билъ сигнала да настѫпятъ останалитѣ части. Момъка Петъръ Петковъ отиде съ конь да съобщи на военитѣ части, че града се предава безъ съпротива отъ комуниститѣ. Следъ малко града бѣ напълненъ съ войски отъ Враца и София. Орѫдията обстрелваха околностьта на града и не позволяваха вече излизане отъ него. На всѣка улица и картечница: не може птиче да прехвъркне и да не се забележи.

 

Така, на 27, IX. 1923 година, слѣдъ петь дневно комунистическо управление, града бѣ освободенъ отъ войскитѣ.

 

 

64

 

Последенъ комунистически гърмежъ.

 

Не трѣбва да се премълчи, че когато мнозина комунистически водители още отъ срѣда или рано сутриньта четвъртакъ поеха за Сърбия, единъ — единственъ адвокатътъ Асенъ Грековъ се отегля последенъ, чакъ когато софийскитѣ афтомобили навлѣзоха въ града. Тая постъпка, последенъ да се отегли му прави честь! Стреля срещу афтомобилитѣ, счупва на единъ предното стъкло. Войницитѣ слизатъ отъ афтомобилитѣ почна се престрелка и го раняватъ въ челюстьта. Раненъ, съ избити зѫби, следъ 3 дена пристига въ Сърбия.

 

Нека тукъ споменя за другъ, пакъ така преданъ на своята идея. Берковица се освободи. Мнозина помагаха; но когато да се освободи Фердинандъ, никой не се помръдна отъ Берковица, освенъ запасния офицеръ Щилиянъ Панайотовъ. Съ пушка въ рѫка, той е влезълъ въ града съ втория афтомобилъ, и, когато Асенъ Грековъ стрелялъ въ афтомобила, — веднага е залегналъ да се стражава съ него.

 

Освободи се града.

 

Бѣха поканени всички лица да заематъ длъжноститѣ си. Старши офицеръ имъ каза: сега ви освобождаваме, да не дава Богъ втори пѫть да дохаждаме. Боя, най напредъ, отъ васъ, блокаритѣ, ще почнемъ. Нашъ, по право, мой Лазо — шивача отстѫпи кметството на избрания по рано Гаврилъ Първановъ. Настѫпи нощь и чакахме утрото.

 

Затворникъ кри комуниститѣ.

 

Нека се повърнемъ малко. Въ всѣко село имаше затворени

 

 

65

 

хора при режима на комуниститѣ. Замолихъ нѣколко души да опишатъ своето положение, какъ сѫ прекарали. Молихъ ги да не преувеличаватъ, а да опишатъ самата истина, още повече, че това тѣхно писмо ще бѫде напечатено. Отзова се Димитъръ Камарашки отъ с. Соточино, сега въ гр. Фердинандъ.

 

Ето какъ той описва своето пребивание въ затвора въ с. Соточино, Берковско, презъ време на мятежа

 

„Роденъ съмъ въ с. Студено буче, Фердинандска околия. Оженихъ се за девойка отъ с. Соточино. Две години преди революцията отидохъ да живѣя въ селото на жена си. Политически убеждения имамъ и съмъ националъ либералъ. Въ Соточино имаше още единъ — П. Джоновъ — демократъ. Всички други бѣха комунисти. Презъ всичкото време бѣхъ бойкотиранъ отъ всички въ селото.

 

Не ми даваха вода отъ общата чешма. Ако отиде нѣкой отъ семейството ми, ще го освиркатъ, наругаятъ, ще му се заканятъ съ тояги. Бѣхъ принуденъ да отивамъ да наливамъ вода на едно кладенче, кѫдето другитѣ не ходѣха.

 

Доде ли вършидба очаквахъ сѫщия бойкотъ. За да имъ услужа, помагахъ на всички, дано се съгласятъ и на менъ да помогнатъ. Презъ 1922 г. следъ като имъ помогнахме да овършатъ снопето си, кога дойде време да се върше мойто снопе, — всички по даденъ знакъ наседаха и никой не помага, смѣятъ се отъ далечъ и никой не се мърдва. Благодарение на персонала на вършачката, който схвана

 

 

66

 

положението и една единствена баба Пуна, можахъ да си овърша снопето. Когато си търгнахъ съ колата — друго чудо : всичкитѣ клечки отъ колелата и всички жегли вземени. Пакъ смѣхъ и освирквания отъ „другаритѣ".

 

До тамъ стигнаха подигравкитѣ, че бѣха назовали кучетата си на мое име „камарашки". Щомъ ме видятъ, почватъ да призоваватъ кучетата си: „на, камарашки, ела тукъ, яшъ хлѣбъ"! и други подигравки.

 

Така ме тормозѣха, че бѣхъ принуденъ да не държа никакъвъ добитъкъ въ село.

 

Сѫщата година имахъ 1 кокошка съ 8 пилета. Тя отишла въ нивата на сѫседа комунистъ — Георги И. Коловъ. Направиха протоколъ, че моята кокошка съ 8 пилета изяли 963 кгр. жито. Цѣлата нива едва има 500—600 кв. метра. Нали председаталя, Ставри Димитровъ е комунистъ, както и учителя М. Тодоровъ! Така написаха протокола. Платихъ, но решихъ въ себе си да се изселя отъ това село.

 

Когато се обяви революцията, бѣхъ въ с. Соточино. На 23. IX. рано легнахъ и заспахъ. Никога не очаквахъ, нито пъкъ нѣкой ми е казвалъ, че ще обявяватъ революция. Къмъ 10 часа вечерьта гъмжило народъ въ двора и една пушка гръмна. На вратата почнаха да биятъ и викатъ: — „ставай" ! Рипнахъ по долни дрехи и гледамъ двора пъленъ съ хора.

 

Показа се Цеко Ивановъ, водителя имъ и ми казва : „излизаи"! Помолихъ го да се повърна да си

 

 

67

 

взема горнитѣ дрехи и палто. Не ми позволи. Излѣзохъ и петь души почнаха да ме биятъ най-немилостиво. Скѫсаха ми дрехитѣ и полуголъ ме затвориха въ мазето на Първа Гогова. Въ това мазе стопанитѣ си затваряли свинетѣ — пълно съ блъхи. Въ мазето намѣрихъ П. Джоновъ съ строшена глава, отъ която течеше кръвь. Билъ го учителя комунистъ Ангелъ Стояновъ.

 

Преди да ме затворятъ Спасъ Стояновъ, комунистъ ми завира единъ леворверъ въ устата и ми казва: „Признай, че ние сме сега на власть! — Не признаешъ ли и не мирвашъ, ще бѫдешъ убитъ"!

 

Затвориха ни, заключиха и поставиха четири души да ни пазятъ, като имъ забраниха да говорятъ съ насъ. Xрана ни донасяха отъ домоветѣ, но я винаги пребръкваха съ пръсти, да не би да има въ нея орѫжие или друго нѣщо.

 

Къмъ 10 часа въ недѣля докараха при насъ Рангелъ Миленовъ отъ с. Видлица. Той бѣ вързанъ съ две вѫжета, единъ го водеше отъ предъ и държеше вѫжето, другъ отъ дире държеше другото вѫже. Съ смѣхъ и подигравки го туриха при насъ.

 

Понедѣлникъ, вторникъ прекарахме въ затвора. Докараха още единъ, Петъръ Пейнски, отъ Копиловци. Не ни позволяваха да излизамъ по нужда вънъ, а ходихме въ едно кьоше задъ една бъчва.

 

До като бѣхъ затворенъ „другаритѣ" ми обраха 7 декара лозе и 2 ниви царевица отъ 8 декара. Никой не видѣлъ, кой бралъ. Нито пъкъ ми е платилъ нѣкои, до сега, тая загуба.

 

 

68

 

Въ срѣда се дочу, че дошълъ Георги Русиновъ заедно съ двама голѣмци въ единъ файтонъ. Голѣмо брожение се чуваше въ селото, кучетата не преставаха да лаятъ. Голѣмъ страхъ изпитахме за живота си.

 

Къмъ 11 часа нощьта, срещу Кръстовдень, дойде Младенъ Тодоровъ и плачешкомъ ни освободи. Каза ни, че дѣлото имъ е загубено и ще бѫдатъ избити, както тѣ, така и децата имъ.

 

Каза ни да се спасяваме, кой кѫде знае, че комуниститѣ сѫ въ отстѫпление и може нѣкой въ яда си да ни убие.

 

Побѣгнахъ и стигнахъ близо до кѫщата си. Гледамъ хора се мѣркатъ, кучетата лаятъ. Не смѣяхъ да отида въ кѫщата си. Побѣгнахъ въ една овощна градина, покачихъ се на единъ орѣхъ, но се изпуснахъ и паднахъ. Подъ орѣха билъ другъ човѣкъ. Той бѣга отъ менъ, азъ отъ него. Кѫде да се ходи? Отидохъ въ съседното село Сръбляница и тамъ полуголъ молихъ въ първата кѫща да ме скриятъ отъ комуниститѣ, да не бѫда убитъ.

 

Попаднахъ въ кѫщата на дѣдо Първанъ, който ме постави на тавана на една плѣвня. Тамъ престояхъ до сутриньта. Дадоха ми хлѣбъ и храна и бѣхъ добре. Замолихъ бабата му. Може, какъ може, да отиде да обади на домашнитѣ ми да не се тревожатъ. И действително следъ единъ часъ жена ми иде и заповеднически казва: „Слизай отъ плѣвнята, царството на комуниститѣ се свърши" ! Бѣ ми донела и горнитѣ дрехи. Облѣкохъ се и си отидохъ у дома.

 

 

69

 

Така препатихъ въ затвора презъ комунистическия мятежъ въ с. Соточино. Това ме накара да се изселя и сега съмъ въ Фердинандъ.

 

1. IX. 1931 година.

 

(п.) Д. П Камарашки"

 

 

Коментарии на писмото сѫ излишни. То ясно говори за патилата на Димитъръ. Той е живъ и може ги потвърци.

 

Войската действува.

 

Сѫщата вечерь — четвъртъкъ — офицеритѣ посетиха въ болницата раненитѣ офицери и войници. Отъ тѣхъ научиха за убититѣ имъ другари. Негодуването между тѣхъ за отплата бѣ голѣмо. Всички се извиняваха, че причинителитѣ на тия събития сѫ избѣгали.

 

Посрѣдъ нощь, къмъ 12 часа, когато спѣхъ, ме събужда Мировия сѫдия Ленковъ съ енориаша Атанасъ Бодурски. „Ставай, дѣдо попе, кѫщата ни палятъ"! Сѫдията, квартирантъ, моли да дадатъ време да се изнесе.

 

Станахъ набързо и се облѣкохъ. Що виждамъ? Градътъ свѣтналъ отъ запаленитѣ кѫщи на комуниститѣ. Нека се знае, че нашитѣ комунисти не сѫ, като западнитѣ пролетарии, само съ две рѫце. Напротивъ почти всички си иматъ кѫщи. Най-хубавитѣ сѫ на комуниститѣ. Енор. свещеникъ е за добро и зло. Отидохме тримата въ общ. управление. Тамъ бѣха офицери и мѣстни власти: кметъ, околийски началникъ и др. Подиръ менъ вървѣше мировия сѫдия Ленковъ и съобственика на кѫщата Ат. Бодурски. Молихъ офицера да има предъ видъ, че

 

 

70

 

това е Мировия сѫдия, жена му е въ положение и неможе се изнесе. Молихъ да не се пали кѫщата, понеже не е на комуниста Г. Русиновъ, а е на неговия тъстъ — дѣдо Атанасъ, който нищо нѣма отъ комунизъмъ,— а билъ старъ — народнякъ.

 

— „Въ нея е спалъ Г. Димитровъ и В. Коларовъ, отъ тамъ запалиха цѣлия тоя край, отъ тамъ зета на тоя старецъ се сражавалъ съ насъ, избивалъ е офицери, войници. Да се запали кѫщата! Дайте на сѫдията двама войника да изнесатъ багажа му!" — каза старши офицеръ.

 

Казахъ още една дума, а офицера се обърна къмъ менъ: „Твоитѣ синове, кѫде бѣха и кѫде сѫ"? Револвера бѣше на масата, азъ изтръпнахъ. Единъ гражданинъ каза : „Не е тоя свещеникъ. Той нѣма възрастни синове"!

 

Да се обърне така къмъ мене офицера бѣ правъ. Донесено му бѣ, че на единъ свещеникъ двата сина сѫ взели живо участие, като предводители въ революцията, а имало е свещеници съ комуниститѣ.

 

Студени тръпки ме побиха и азъ поехъ да излизамъ къмъ вратата. Въ това време видѣхъ адвоката, квартирантъ, Исай Иванчовъ — арестуванъ. Повърнахъ се и свидетелствувахъ, че Исай презъ всичкото време на революцията е билъ боленъ. Ималъ е температура 38°—39° и не е мръдналъ отъ дома!

 

— „А съгласенъ билъ, да се обяви революцията, сѣялъ семето. Не взелъ участие, че билъ боленъ, а щомъ далъ съгласието си за революцията,

 

 

71

 

взелъ е участие въ нея. И ако бѣше здравъ и той да е презъ границата. Закарайте го въ ареста!" Така отговори офицера.

 

Повече неможехъ да говоря, особено като знаехъ, че и свещеници сѫ взели участие въ тая революция. Благодарение на тоя разговоръ и многото багажъ на мировия сѫдия Ленковъ — кѫщата на дѣдо Атанасъ бѣ спасена отъ опожаряване. Сѫдията Ленковъ се помѫчилъ да защити адвоката Исай Иванчевъ, но му билъ посоченъ револвера и той млъкналъ.

 

Петъкъ — сутриньта — 28. IX. 1923 г.

 

Града е обиколенъ отъ военни постове. Никому не позволяватъ да излиза на вънъ. Дава се заповѣдь: Всичко мѫжко население отъ 19 години да се яви на пазарището!

 

Почнахме да излизаме и се строихме по 4 на редъ въ пазарището. Най-напредъ бѣхме трима свещеници. Военни патраули претърсваха кѫщитѣ, да не би да се крие нѣкой или пъкъ да не бѣ дошелъ.

 

Отъ свещеницитѣ личеше, че нѣма стария свещеникъ. Пратиха двама войника да го докаратъ. Всичко мѫжко население бѣ построено на въ дълга колона по четири.

 

Офицера Xарлаковъ държа следната речь: „Граждани, имамъ неограничени права и власть да потуша тоя бунтъ противъ държавата! Внимавайте! Не ме подвеждайте! Нека всѣки си получи споредъ дѣлата! Всички жители отъ града да се отдѣлятъ, всички други да останатъ!"

 

 

72

 

Отдѣлихме се гражданитѣ отъ негражданитѣ. Всички не граждани бѣха арестувани и после разследвани, защо сѫ се намѣрили по това време въ града.

 

На насъ, гражданитѣ, дадоха заповѣдь: всѣкой, който е взималъ участие противъ държавата въ тоя мятежъ, да излѣзе 10 крачки напредъ! Смѣешъ ли да не излѣзешъ ? Цѣла рота съ пълни пушки и ножове, построена чака.

 

Близо половината излѣзоха и се построиха на редица отъ по четири.

 

— „Значи, вие почти всички сте комунисти?"

 

Много бой падна, особено на учителитѣ, чиновницитѣ и взелитѣ участие въ боя срещу войскитѣ.

 

Бититѣ щѣха да останатъ преблагодарни, ако само съ боя можеше да се мине и нѣмаше затворъ и застреляния.

 

До сутриньта затвориха всички външни лица и всички граждани, които сѫ взели участие въ тоя мятежъ. Бѣше затворенъ и събрата свещен. М. Ивановъ, заради синоветѣ си, които взеха участие въ мятежа и избѣгаха въ Сърбия.

 

Моето семейство се намираше въ с. Камена-Рикса и молѣхъ да ми разрешатъ да отида при него. Това сторихъ въ петъкъ къмъ 12 часа.

 

Попъ Андрей отъ с. Медковецъ се сражава съ топа.

 

Помнятъ читателитѣ, че вчерашния день — Кръстовдень комуниститѣ очистиха гр. Фердинандъ. Едни бѣгаха къмъ балкана, други по домоветѣ си. Помнятъ какъ Медковскиятъ свещеникъ съ зеленото конче изплаши мнозина и побѣгна на северъ къмъ с. Габровница—Медковецъ.

 

 

73

 

Едно стигане, веднага поема топа на трена и почва да дава вистрели ту къмъ Медковецъ, ту къмъ Бойчиновци. Войски отъ София, войски отъ къмъ Видинъ пристегатъ обрача около дѣдо попъ. Той не преставалъ да стреля ту на едната, ту на другата страна. Като се здрачило, заминалъ и топъ, и тренъ, и побѣгналъ да се крие въ с. Безденица, кѫдето ималъ женена сестра за единъ учитель. Казватъ, че, когато той влѣзълъ отъ единия вратникъ, войскитѣ влѣзли отъ другия. Сестра му дала хлѣбъ и още сѫщата нощь избѣгълъ да се крие въ една пуста черновълнска кошара. Тукъ друга беда. Единъ овчарь искалъ да си накладе огънь и отишелъ да търси сухи съчки за цѣльта. Пипалъ, пипалъ и напипалъ човѣкъ: „Кой си ти" ? Дѣдо попъ го позналъ по гласа и се обадилъ. Молилъ го да му донесе хлѣбъ и вода.

 

Овчарьтъ отишелъ и му донелъ, но гузна съвѣсть стои ли? Дѣдо попъ избѣгалъ въ чифлика си и тамъ го заловили войницитѣ.

 

Не се мина много и бива обѣсенъ въ Медковецъ на единъ телеграфенъ стълбъ.

 

Така завърши свещеникъ Андрей Игнатовъ отъ с. Медковецъ.

 

При потушаване на тоя мятежъ падна убитъ и свещеникъ Никола Кръстевть съ сина си — отъ с. Куле-Махла — Ломско.

 

Въ с. Чипоровци бѣ убитъ иеромонахъ Иосафъ, егуменъ на Чипровския монастиръ, за гдето е благословилъ революцията, а споредъ други несправедливо набеденъ въ това.

 

 

74

 

Въ сѫщото село бѣ убитъ разпопа Тодоръ Петровъ Илиевъ отъ с. Бѣли-Мелъ. Неговата участь е блиска до тая на медковския свещеникъ. Той взе живо участие въ революцията и бѣ раненъ въ дѣсната рѫка. Когато попъ Андрей избѣга отъ Фердинандъ да отиде да се сражава съ топа, разпопа Тодоръ Петровъ съ друго орѫдие, карано съ коне, отстѫпи презъ Фердинандъ и замина къмъ родното село Бѣли-Мелъ. Той караше топчето повече за салтанатъ. Въ родното си село се хвалилъ, че ще дава сражение на българскитѣ войски. Стария учитель Луканъ го съветвалъ да се махва отъ селото, че ще навлѣче нѣкоя беля. И, действително, той продължилъ къмъ с. Чипровци, като оставилъ и орѫдие и коне подъ с. Железна, безъ да гръмне ни веднажъ съ него.

 

Въ с. Чипоровци билъ заловенъ съ двама други бѣли-мелци.

 

Тамъ не знаели за тѣхното участие въ революцията и питали телеграфически въ с. Бѣли-Мелъ. Общинската власть, въ която влизалъ и баща му, отговорила: „Двамата да се пуснатъ, а разпопа Тодоръ Илиевъ задържи!"

 

Тамъ намѣрилъ кончината си разпопа Тодоръ Петровъ Илиевъ.

 

Тия сѫ жертвитѣ отъ свещеническото съсловие при потушаванието на тоя революционенъ мятежъ.

 

Капитанъ Моневъ.

 

Помнятъ читателитѣ, че първата и най важна грижа на комуниститѣ бѣ да осигорятъ тила, т. е. пѫтя за бѣгство въ

 

 

75

 

Сърбия. Бѣха избрали чипоровската долина. Първата имъ работа бѣ да обезорѫжатъ малкото гранични войници, който бѣха на постъ надъ село Чипоровци. Това, както сте вече чели въ първитѣ страници, е станало 11 часа нощьта — срѣщу недѣля. Тила имъ бѣ постояно застрашенъ отъ граничния оф. капитанъ Моневъ. Съ малкото войници той често правилъ набѣги до с.Горни-Ломъ, Руженци, мѫчелъ да мине къмъ с. Превала, Фердинандско, застраши тила и пресече пѫтя на отстѫплението на Фердинандската революционна армия. Неговитѣ набѣги сѫ били отблъснати отъ учителя, зап. офицеръ Миладинъ Кунчевъ отъ с. Желѣзна. Нему бѣ пратена картечница отъ Фердинандъ още въ понедѣлникъ съ заповѣдь да не допусне, до като е живъ, — капитанъ Моневъ да напредва отъ Суха падина къмъ Фердинандъ

 

И, действително, Миладинъ Кунчевъ нѣколко пѫти отбива напъна на капитанъ Моневъ. Въ тия сватки е ранилъ нѣколко войника, даже и убилъ едного. Противницитѣ сѫ се знаяли и познавали лично.

 

Кап. Моневъ е питалъ Кунчева: „Не си ли самъ зап. офицеръ, не си ли се клелъ за вѣрность на отечеството, не си ли сега ти и жената ти на държавна служба — учители"?

 

Твърдятъ, че Кунчевъ отговорилъ: „Всичко върша по заповѣдь!"

 

Отстѫпватъ всички, отстѫпва и М. Кунчевъ. Стига до балкана, близо до сръбската граница. Домилело му за домъ, за семейство, за роднини, за България и решава да се повърна. Какво ще, нека става!

 

 

76

 

Попада въ рѫцетѣ на сѫщия, капитанъ Моневъ, когото държа на кракъ цѣли 5 дена; попадна на отряда, отъ който рани и уби войници. Развърската се досеща.

 

Миладинъ Кунчевъ бива убитъ!

 

Важното е тукъ, че той, съзнавайки вината си като интелегентъ и зап. офицеръ, молилъ да бѫде изкупителна жертва, а не и подчиненитѣ му, което било удовлетворено.

 

Междуцарствие.

 

Пѫтувайки въ петъкъ за родното с. Камена Рикса, азъ се намѣрихъ въ междуцарствие. Минахъ селата Долна и Горна Вереници. Войскитѣ бѣха стигнали само въ Фердинандъ. Въ тия села новата комунистическа властъ сама свалила червеното знаме отъ общината и моли да заеме старата власть управлението. Но старата власгь не ще да поеме. Въ едно село не само, че не поема стария общински кметъ, но неще да напустне затвора, кѫдето сѫ били затворени. Нека додатъ войскитѣ, тѣ ще ни възстановатъ правата. Инатъ българи: на мирно време се борятъ за кметуване, а сега бѣгатъ отъ него.

 

Тълпи бѣгащи комунисти и земледѣлци постояно се движатъ. Нѣкой блуждающъ ходи, ходи къмъ балкана, па го видишъ, повърне се до нѣкѫде и пакъ въ обратна посока. Краката го движатъ, ала ума не решава въ всеки моментъ едно: „Да бѣгамъ! Малко, малко, защо да бѣгамъ? Нищо не съмъ сторилъ, други ме накараха!" Слѣдъ малко: „Виновенъ съмъ, това е държава, клелъ съмъ се да я пазя. Що направихме?".

 

 

77

 

Единъ подобенъ ме среща. Повърналъ се, знае вече, що правятъ войницитѣ, кѫде минатъ. Пита: „Кажи, дѣдо попе, какво да правя? Деца, кѫща не ми се заминава, спокойствие нѣмамъ да дочакамъ войницитѣ! Кѫде да се дена? Пусти остали тия, кои ни тикнаха и подведоха въ тоя бунтъ?" Плачейки, той захвърли пушката. — „Пуста упостела, кога ще възтава противъ отечество!" Съжалихъ го, но какво да му кажа? ...

 

Коне съ юзди пустнати на произвола, тукъ платнище, тамъ захвърлена пушка, по нататъкъ до нѣкое дърво вързанъ конь безъ господарь! Въобще, разбита команда!

 

Сѫщото положение и въ родното село Камена Рикса. Комуниститѣ свалили червеното знаме отъ общината и съ сълзи молятъ старата власть да дойде да вземе управата, ала тя не рачи.

 

Малко преди моето пристигане миналъ отрядъ отъ Бѣло-слатинско презъ селото.

 

Отряда на Фердинандъ Козловски.

 

Подплашени отъ плевенския гарнизонъ кнеженскитѣ водители Ферд. Козловски, Г. Михаиловъ, Ст. Цановъ съ отрядъ повече отъ 150—200 души, добре въорѫжени и подъ строга команда, поематъ по направление къмъ Чипоровци и балкана за Сърбия. Като приближили до гр. Фердинандъ, научили за пристиганието на войски, завиватъ подъ Фердинандъ къмъ Вълкова Спатина и къмъ 10 часа сѫ били на почивка въ с. Камена Рикса, кѫдето сѫ търсили водачъ за Чипоровци.

 

 

78

 

Усъмнили се и за по сигорно движение взели заложникъ Иорданъ Василовъ, въ когото намѣрили 2 леворвера. Застѫпилъ се за него братовчеда му Илия П. Иордановъ и него арестували, застѫпя се трети и то комунисть и него взели, най после четвърти се застѫпя и него взели. По такъвъ начинъ четрима заложници взели отъ Камена Рикса, понеже се осъмнили, да не би нѣкои да ги преследва отъ селото.

 

И тръгватъ презъ с. Челюстница за Бѣли-Мелъ и отъ тамъ за Сърбия.

 

Контра действие.

 

По-главнитѣ водители заминаха още срѣда, други четвъртъкъ. Нѣкой, наивни, изостанали, тръгнаха въ петъкъ за балкана. Водителитѣ имали въ себе си пари, знаели, кѫде ще отидатъ, а тѣхнитѣ последователи нѣмали и не знаели. Първитѣ пѫтували съ коне, а останалитѣ пеша. Притъмнело на единъ Тодоръ Коловъ Лешкинъ отъ с. Безденица подъ село Бѣли Мелъ и убива водителя, юристъ Владимиръ (Минчо) Петковъ р. с. Люта, ранява - другаря му П. Коцовъ Лашковъ [*], а третия имъ другарь Петъръ Оризарски избѣгалъ въ с. Люта, безъ да го засегне куршума. Комунисть комунисти избива!

 

Такава участь постига и ще постигне всѣки, който лекомислено си играе съ човѣшкия животъ и тласка тълпитѣ къмъ необмислени работи. Ако това не стана масово при първия опитъ, при втория

 

 

*. Починалъ оть ранитѣ въ гр. Фердинандъ следъ нѣколко деня.

 

 

79

 

тълпитѣ не криятъ: ние ще се разправимъ съ водачитѣ си, па после ще позволимъ да ни напуснатъ.

 

Кнеженския отрядъ, като вижда за убийството подъ село Бѣли-Мелъ, отъ друга страна се гръмнали нѣколко пушки подъ селото, не смѣялъ да преминава въ населени мѣста, а поелъ гората между с. Ковачица и Бѣли-Мелъ. Сръбската граница се виждала.

 

Да се измѣни посоката, помогнало и това обстоятелство, че отъ Фердинандъ заповѣдали въ Бѣли-Мелъ да спратъ отстѫплението. Ив. Пешевъ отъ Чипоровци се случилъ на телеграфа и заповѣдалъ на нѣкои съ намиращитѣ три пушки въ тоя моментъ да спратъ отстѫпающитѣ части.

 

Уплашенъ, отряда Козловски освободилъ заложницитѣ отъ с. Камена-Рикса, а и позволилъ на своитѣ: кой иска да го слѣдва, кой не ще, да се повръща. Много души се повърнали. Пуснали и всички коне на свобода.

 

Престояхъ въ село Камена-Рикса само една нощь и въ сѫбота се завърнахъ пакъ въ гр. Фердинандъ, кѫдето се научихъ, че първа партида мятежници били вече убити.

 

Свѣто замълчаване.

 

Въ недѣля, ходѣйки по булеварда, ме извиква единъ войникъ да се ява въ двора на общинското управление. Тамъ на една маса наседали офицери и до тѣхъ околийския началникъ, кмета и др., повикватъ затворницитѣ отъ селата и разпитватъ, кой кѫде е билъ презъ време на мятежа и що е правилъ въ Фердинандъ?

 

 

80

 

Въ тоя моментъ, когато съмъ заминалъ, повикали Ив. Първановъ отъ с. Видлица — сѫщия, който се криеше въ яхъра на Арсо Велевъ презъ време на мятежа. До него още двама съселяни: Илия Средковъ и Иванъ Илиевъ. Офицерътъ пита: „Вѣрно ли, че сѫ се крили тия презъ време на мятежа"?

 

Въ менъ стана нѣщо необикновено! Да кажа,— крилъ се само Ив. Първановъ, това значи да обвиня другитѣ и да стана причина за тѣхната смърть. Замълчахъ и казахъ и тримата бѣха!

 

— „Щомъ е така, веднага да имъ дадете открити листове и да заминатъ за домоветѣ"! — каза офицера.

 

Единия Ив. Първановъ, който действително се криеше, бѣ съ спокойна съвѣсть, а останалитѣ двама, знаейки всичко, дохождатъ и молятъ да имъ ударя по една плѣсница.

 

Бѣгайте, молѣхъ имъ се! Изтеглихъ имъ ушитѣ и имъ казахъ никому да не казватъ за освобождаването имъ и да не излизатъ отъ домоветѣ си.

 

Минаха се 2—3 седмици и бѣха наклеветени и пакъ ги задържаха, ала положението бѣ корено променено отъ първитѣ дни. Сега сѫ живи и здрави.

 

 

Последствията: — Тѫжна картина.

 

Всички комунисти, които сѫ убивали, които сѫ вземали дрехи отъ офицеритѣ, които сѫ взели отговорни длъжности, като армейски лѣкари, обявявали мобилизации и др. бѣха избивани нощно време. На нѣколко мѣста около града се направиха другарски гробници.

 

 

81

 

При усмирявание на селата [*] се дадоха по-малко жертви. Най-много жертви сѫ дадени въ селата Лопушна и Соточино.

 

Отначало не позволяваха да се извършватъ религиозни обряди, а по сетне разрешиха.

 

Тѫжна картина бѣ тая революция съ последствията си! Да се не връща!

 

Въ това бързо потушване се дадоха и доста невини жертви. Гражданството бѣ уплашено и саштисано. Молихме да се отдадатъ всички на гражданското правосѫдие и то при спокойствие си каже думата.

 

Отговаряха: „Така умиряватъ тѣхнитѣ вдѫхновители отъ съветска Русия, така по тѣхния методъ и ние постѫпваме"!

 

Повече неможехме да говоримъ. Времето бѣ особено. Имаха неограничена власть да потушатъ тоя бунтъ. Да бѫдатъ така строги помагаше и това обстоятелство, че имаше ранени офицери, на едного окото избито, ранени умирающи войници въ градската болница. Всичко това предизвикваше, особено когато почине нѣкой войникъ.

 

 

*. Въ с. Чемишъ отива воена команда да осмири селото, подъ вод. полковникъ Кузмановъ. Единъ старецъ казва на полковника за сина: дайте при васъ да го набия, че по рано, когато го сѫдѣхъ, за насъ старитѣ казваше, не неразбирамъ нищо, че сме изкуфели. а тѣ, младитѣ, ще оправять свѣта. Управиха го съ главата на долу!

 

Полковника заповѣдалъ да доведатъ сина и бащата си наложилъ волята съ тоягата !

 

 

82

 

Министъръ Касазовъ.

 

Работѣха доста граждани дано дойде нѣкой отъ министритѣ и се омекоти положението.

 

Най сетне на 8. X. дойде министъръ Касазовъ. Заобиколенъ отъ тукашнитѣ приятели Влаховски и Н. Ангеловъ посети всички затворници.

 

Най-много имаше затворници въ общината и той имъ държа следната речь:

 

. . . „Вие сте възтанали съ орѫжие срещу законата власть въ България. Организираната държава е дължна да се брани. Нима, когато вие сте взели пушкитѣ срѣщу нея, тя съ икони ще ви посрещне? Где сѫ вашитѣ вдѫхновители ? Защо ви подведоха и избѣгаха, а оставиха васъ да отговаряте ?

 

Въ евангелието е казано: „Който вади ножъ, отъ ножъ умира"! Ще разпореда да ви дадатъ на гражданското правосѫдие, да получи всѣки счоредъ дѣлата си"!...

 

 

Тая речь създаде студенъ душъ на затворницитѣ, но тѣ се успокояваха, че ще бѫдатъ дадени на гражданското правосѫдие.

 

Министъръ Касазовъ отиде въ другъ затворъ и запита затворницитѣ:

 

— Ти какъвъ си ? — Лѣкарь—отговаря !

 

— Ти какъвъ си ? — Фелдшеръ !

 

— Ти ? — Желѣзничаръ !

 

— Ти ? — Учитель!

 

— Ти ? — Финансовъ чиновникъ !

 

— А ти ? — Чиновникъ отъ Н. Банка !

 

— Ти ? — Търговецъ.

 

 

83

 

Бре, вие сте имали отъ всички дължости за новата власть и си излѣзе! Замина за Берковица и на 9. X. на връщане го причакахме на гарата. Едни му занесоха вѣсло грозде.

 

Владимиръ Симеоновъ, Влаховски, азъ и Ив. Коларовъ бѣхме опълномощени повторно да го помолимъ да са спре бързото действие, а да се отдадатъ всички затворени на гражданското правосѫдие. Обеща да говори на колегитѣ си и действително последвало нареждание да се отдадатъ всички на гражданското правосѫдие.

 

Уви! Една вечерь срѣщу 12. X. покарали 28 човѣка къмъ гарата, ужъ да ги откаратъ въ централния затворъ. Уплашени за сѫдбата си, се разбѣгватъ и нѣколко залпа ги повалятъ мъртви. Могли да избѣгатъ само 9 души [*]. Всички други загинватъ, даже и офицера раненъ. Види се, станало е боричкане.

 

Всичко това се разнесе като молния въ града. „Плачъ и ридание и писъкъ голѣмъ. Рахилъ плачеше за децата си и не искаше да се отеши, защото ги нѣма". (Матея гл. 2, ст. 18).

 

Ако до тоя моментъ молѣхъ устно, сега отправихъ сѫщия день съ № 62 отъ 12. X. 1923 г. следното писмо :

 

 

*. Тѣ сѫ: Димитъръ Xристовъ, Стефанъ Наковъ, Д. Илиевъ (Митрушка), Илия Янаниевъ, Евстати Горановъ, Xристо Плевненски, Борисъ Минковъ, Xристовъ и Косто Колевъ, почти всички сега крепители и защитници на днешния строй.

 

 

84

 

До Господина

Коменданта на гр. Фердинандъ

Тукъ.

 

Господине Коменданто,

 

Безумието и умопомрачието на водителитѣ на комунистическата партия въ Царството повлече последователитѣ си, а и невини хора на сила въ бунтъ противъ държавата и ние сме свидетели на сѫбитията отъ 23. IX. до днесъ, ставащи въ града ни въ най голѣмъ размѣръ.

 

Като предстоятель на черквата въ града съмъ дълженъ въ тоя критиченъ моментъ да се обърна къмъ Васъ съ молба да се отдадатъ всички задържани на правосѫдието, за да могатъ получи своето наказание споредъ дѣлата си и положението, което сѫ вземали въ тоя противодържавенъ мятежъ

 

Вамъ, господине коменданто, е повече отъ менъ известно, че главнитѣ водители и предводители не сѫ между задържананитѣ, а забѣгнали задъ граница, или избити отъ самитѣ мятежници.

 

Вамъ нека бѫде известно, че между задържанитѣ има хора случайни, хора, които никога не сѫ хващали орѫжието, нито пъкъ сѫ заставали противъ държавата.

 

Понеже времената сѫ „изключителни" за нашия край, боя се, господине коменданто, че при бързо действие могатъ пострада и съвършено невини хора.

 

 

85

 

Ето защо, най учтиво Ви моля да се спратъ застрелванията, като задържанитѣ се подведатъ подъ сѫдъ.

 

Ако тая молба ми бѫде уважена, ще Ви моля да бѫде съобщена на задържанитѣ, понеже неизвестностьта на тѣхната сѫдба е повече отъ убийство.

 

Напълно увѣренъ, че това ми писмо ще бѫде вземено въ внимание, свършвамъ съ апела: Стига кърви! Милость искамъ, а не жертви — казва Св. Писание.

 

Ферд. енор. свещ. Прот. Иорд. Поповъ.

 

 

Това писмо ми се повърна на другия день съ следния надписъ.

 

„Тук свещеника Попов

С молба да ме остави на мира.

№ 45 — 13, X. 1923 година.

 

Капитанъ (не се чете)

 

Комендант гр. Фердинанд.

 

 

Независимо отъ това избра се комисия отъ лицата: Владимиръ Симеоновъ, Илчо Бочевъ, Кр. Влаховски, Н. Ангеловъ, къмъ нея се присединилъ Ив. Коларовъ и замина на 14, X. въ София да действува и докладва за страшното положение въ Фердинандъ. Комисията е действувала предъ разни лица, по различни пѫтища.

 

Направи се отъ окр. управитель анкета и се спръха всѣкакви за напредъ застрелвания. Всички останали затворници минаха на гражданск. правосѫдие.

 

 

86

 

Времената бѣха опасни, сериозни. Това, което можахъ, сторихъ. Где отъ дветѣ страни така да сѫ действували? При все това, имаме доста упреци, че черквата нищо не е сторила. Дължа да ява на тия господа, че кога сѫ на свобода, не търсятъ черква и свещеникъ, а кога — въ неволя, искатъ нейната намѣса, нейното застѫпничество! Като енор. свещеникъ имамъ точно опредѣлено становище на дейность и нѣма да се отклоня, колкото да бѫда предизвикванъ и отъ лѣво и отъ дѣсно: ще следвамъ своя пастирски дългъ — съ рискъ на неприятности.

 

Нѣкой неприятности предизвикаха да види това ми писмо, което препечатихъ преди малко, бѣлъ свѣтъ чакъ 1926 въ 57 брой на издавания въ гр. Фердинандъ вестникъ „Наше слово". Но тукъ се яви друга беля: обвиниха ме, че отивамъ на лѣво и трѣбваше да напиша друга статия съ другъ документъ. Нѣма да преповтарямъ. Ще препечатамъ самата статия брой 60 на „Наше слово" сѫщата година. Тя носи заглавие и допълня възгледа ми.

 

 

ДА ПРОДЪЛЖИМЪ

(в. „Наше слово" въ броя 60 отъ 1926 година)

 

Въ брой 57 на в. „Наше слово" напечатахъ едно писмо, пратено до коменданта презъ време на умиряването на градъ Фердинандъ и околията. Това писмо бѣ защита на всички затворени тогава.

 

Единъ отъ преживелитѣ въ затвота тогава дохажда следъ прочитането на това писмо и спомлювайки съ сълзи на очи ме пита: защо не съмъ

 

 

87

 

казвалъ по рано, защо съмъ оставилъ да се мисли тъкмо обратното за менъ. Ще ме простишъ, продължи, азъ не обичахъ до сега църквата, а сега виждамь, че тя бдѣла надъ насъ въ най опасния за насъ моментъ.

 

Другъ пъкъ ми подметна: „Дѣдо попе, отивашъ на лѣво, искашъ да правишъ „мили очи" на причинителитѣ на нещастията презъ септември 1923 год. Кѫде бѣше при земледѣлческия режимъ, защо мълча, кога ни биха въ Велико Търново?

 

Въ миналитѣ статии азъ открихъ становището на моята пастирска дейность. Сега искамъ документално да потвърдя казаното.

 

За църквата, за менъ като нейнъ служитель, дългътъ е да бѫдемъ спирачи на буйнитѣ ваши борби, често изродени, отъ които и вие по подиръ се срамувате. И при търновскитѣ срамни за България събития вашия пастирь е стоялъ буденъ на поста си. Тукъ ще дамъ преписъ отъ другъ рапортъ отъ 1922 год, пратенъ митрополиту — Видинъ. Дѣдо владика ще ме прости за даването му гласность — безъ негово допитване. Мисля, ползата ще е явна. Ще запаза и правописа тогавашенъ!

 

 

88

 

ПРЕПИСЪ

 

II ФЕРДИНАНДСКИ

ЕНОР. СВЕЩЕНИК

№ 15.

21, IX. 1922 год.

гр. Фердинанд

 

До Негово Високопросвещенство св. Вид. Митрополит

г. г. Неофит

гр. Видин

 

ВАШЕ ВИСОКОПРЕОСВЕЩЕНСТВО,

 

Сѫбитията, които станаха 16, IX. 17, IX. въ Тѫрново и около Тѫрново раздрусаха значително енорията ми и ако взимам грижата да опиша състоянието и в тоя момент, мисля изпѫлнявам един от пастир. дѫлгове.

 

Знайно е, че след несполучливите войни бѫлгарина е недоволен отъ всичко. Това недоволство се усилва отъ скѫпотията, която всекидневно растеше. При все това хората, макър и недоволни, се тѫрпеха помежду си. Имайки различни противни възгледи, те верваха, че всеки по своему и свои разбирания, може да бѫде полезенъ на отечеството.

 

Станалите сѫбития въ Тѫрново, корено видоизмениха взаимните отношения между гражданите, членове на черквата ни. Нека Ви опиша Ваше Високопреосвещенство, виденото и непосредстоеното наблюдение на енориашите ми.

 

На 17, IX. и 18, IX. се врѫщат групи от привѫрженици на Земл. сѫюз, вѫорѫжени с сопи,

 

 

89

 

знамена и плакарди. Правят своите сѫбрания, манифестират на открито. Дѫржат се речи, насѫскват се селяните срещу града, срещу черноблоковите партии, срещу адвокатите и др. сѫсловия, заканват се с убийства на политическите противници, сопите се въртят, удобряват се побойщата и убийствата в Тѫрново, обезобразяванието на политическите противници и въобще сѫжеляват, че малко е направено. Поканват се сдружените земледелци да бѫдат готови и на щрек в един миг пометат всичко, което им се изпречи. Правят манифестации, стрелят, викат, заплашват, вѫртят криваци — разотиват се. Всичко това става под охрана на власта. В манифестацията имаше пленици отъ блоковите партии, хванати около Тѫрново: Д. Пѫрванов от гр. Фердинанд и Милко Аврамов от с. Вѫлкова Слатина.

 

Не ще сѫмнение, че мнозина от здравите непокварени земледелци се отврѫщават от станалото.

 

Що пѫк става в противния лагер — блоковите партии. Бити разпрѫснати около Тѫрново, почват да прииждат на 19, IX. 20, IX. и 21, IX. почти всички на групи се се заврѫщат по домовете си. Почти всичките бити, ала все живи се върнаха по домовете си. На мнозина вземени горните дрехи. часовници и пари. Пресата раздухва страстите. Разказите отъ самите преживели тия сѫбития се носят от уста в уста. Настроението против правителството е големо или по право против изстѫпленията в В. Тѫрново. Шушукания, готвения стават.

 

 

90

 

Нещо страшно отъ двете страни се готви: едните не искат да изпускат власта по доброволенъ начин, а другите не уважават власта, която е направила побоища в Тѫрново. И двете страни се готвят да се нахвѫрлят при случай. И колкото повече стоят на чело на управлението лицата, причинители на погромите в Тѫрново, толкова от ден в ден расте недоволството от тех, както две неуспоредни линии, колкото се продѫлжават, се се разделичават.

 

Ако работите продѫлжатъ така, неминуемо е гражданска война. И сега по локалите, по пѫтищата стават спречквания. Благодарение, че тук — нашия град — мнозина от земледелциге се срамуват от станалото и отбегват срещите.

 

Дай Бог да се лѫжа в своята преценка, но от личното наблюдение мога да потвѫрдя: лоши партийни страсти сѫ обхванали паството. Често пѫти въ едно семейство има всички партийни озлобления.

 

Не малко отговорност за всичко пада нам — непосредствените пастири на туй словестно стадо. При все това, може се помогне и от горе.

 

Того ради, излагайки всичко това, обрѫщам се кѫм Вас, Ваше Високопреосвещенство, с молба да обѫрнете внимание на меродавните фактори в България, вѫрху тежкото положение от сѫбитията станали в Тѫрново.

 

Кажете смело, ясно, че кѫм лош край ще се отиде, ако на чело на управлението стоят причинителите на Тѫрновските сѫбития. Кажете и това,

 

 

91

 

че не би требвало да поема власта така наречения блок в тия времена, членовете на които без друго сѫ изпѫлнени с мѫст за побоищата, убийствата, обезобразяванията на техните партийни водители и най-после дайте своето Архипастирско успокоение, нам, на паството в тия тревожни дни за отечеството и цѫквата.

 

Като целувам св. десница, оставам Ваше духовно чадо.

 

Свещ. Иорд. Попов.

 

 

Това писмо, тоя докладъ е писанъ преди четири години. (а отъ днесъ преди 9 години). Прочетете го още веднажъ и вижте и кажете не предвиждалъ ли е вашия свещеникъ всичко, което става по-подире. Кажете съ спокойствие ако много отъ това, което е изнесено въ това писмо се изпълнеше, сѫбитията можеха да не ставатъ така, каквито ги видѣхме да станатъ.

 

Нашия Митрополитъ, който иска отъ насъ непосрѣдствени, искрени, обективни наблюдения, взема въ внимание моя рапортъ, както и отъ много други рапорти на моитѣ събратя. Като членъ въ Вишата управа на черквата—: св. Синодъ [*] — той заедно съ своитѣ другари членове на св. Синодъ направиха послание къмъ Българския народъ. Нито народъ, нито тогавашното правителство се вслуша въ майчиния съвѣтъ на църквата. Нѣщо повече атакитѣ срѣщу родна църква почнаха, подмилкванията къмъ инославни пропаганди зачестиха

 

 

*. Тогава членъ, а сега — председателъ на св. Синодъ.

 

 

92

 

Черквата до посл. моментъ не престана да моли, да опѫтва, да молиствува. Не послушаха, но платиха съ главитѣ си! И днесъ зовътъ на черквата къмъ всички е за братолюбие, помирение, сговоръ.

 

Българската черква — респективно нейнитѣ служители — е надпартийна, тя иска добруванието на нейнитѣ чада.

 

Ще разбератъ ли това тѣ ?

 

Друго писмо.

 

Позволихъ си да напечатамъ въ настоящата книга два документа. За да бѫде картината завършена, ще си позволя да напечатамъ и едно отъ близкото минало до Митрополита Неофита — Видинъ, като имамъ предъ видъ, че революциитѣ не така лесно свършватъ:

 

Тѣ приличатъ на загасналъ огънь, въ който не трѣбва да се турятъ запалителни работи. Ето писмото!

 

„Ваше Високопреосвещенство.

 

Редко съмъ Ви писалъ по обществени въпроси, това съмъ сторвалъ, когато чашата се препълня, когато действията на отдѣлни политически групи или лица застрашаватъ правилния развой на повѣрената ми енория.

 

И ако взематъ перото да Ви пиша днесъ, то е, че чашата е препълнена, негодуванието на енорияшитѣ е стигналъ своя предѣлъ и погледътъ е обърнатъ къмъ насъ духовнитѣ водители на черквата.

 

Вие помните, че азъ не закъснѣхъ нѣколко месеци и преди паданието на замледѣлския режимъ да Ви опиша онова тежко положение на

 

 

93

 

енорията — живата енория — отъ вълнеющитѣ тогава тълпи на земледѣския съюзъ.

 

Съ скръбъ на душата си пиша, че днесъ, което става въ нашия градъ отъ властьимеющитѣ — въ лицето на околийския началникъ г-нъ Готурановъ, — надминава онова въ оня земледѣлски режимъ.

 

Казватъ — носи се слухъ, — че такъвъ подобава за насъ началникъ — побойникъ, за да усигори избора. Но независимо отъ това днешната случка, за която Ви пиша е върха на безстрашностьта и незачитане гражданската личность.

 

Днесъ 20. V. — 3 часа следъ обѣдъ имахме погребение. Бѣ умрѣла Иоца Стоилова Иванова. Бѣхме двама свещеника. На среща ни иде автомобилъ, каранъ лично отъ околийския началникъ Готурановъ съ бързина повече отъ 60 к. м. въ часъ.

 

На 100 метра предъ насъ прегазва едно 13 годишно дете, Първанъ Гавриловъ Първановъ. Не спира своя автомобилъ, а право къмъ пагребалната процесия. Ние бѣхме принудени да се дръпнемъ въ лѣво, а слѣдващитѣ мрътвеца се раздвоятъ и спасятъ отъ прегазвание.

 

Всѣки другъ застава и дава почить на процесията, а околийскиятъ началникъ не само сторва това, а прегазва едно невино дете, — живота на което е на косъмъ въ болницата и продължава да лѣти въ погребалната процесия.

 

Всичко това възмути енорияшитѣ и ме заставиха да се обърна къмъ Васъ, като нашъ духовенъ началникъ да сторите всичко възможно, за

 

 

94

 

да си получи заслуженото околийския началникъ. Тѣ съ трепетъ очакватъ резултата отъ Вашата постѫпка, за да могатъ свободно да изпращатъ мъртевцитѣ до гроба и свободно да ходятъ по улицитѣ.

 

За не излишно считамъ да донеся, че околиийскиятъ началникъ прави и други побойща, но се протежира и е доведенъ да тормози, за да усгори избора. Преди нѣколко деня е прегазилъ нѣколко овци на единъ овчарь.

 

Донасяйки всичко тава, азъ мисля, че изпълнявамъ единъ свой свещенъ дългъ къмъ своето началство и моля да бѫде резолтатенъ, за да може се издигне черквата въ очитѣ на енориашитѣ.

 

гр. Фердинандъ,

20. V. 1931 г.

 

Ваше духовно чедо

Прот. Иорданъ Поповъ".

 

 

Какъ е действувано, не ми е извѣстно, но че е действувано, личи отъ изявленията на министъръ Данаиловъ, печатани в. „Бургаски Фаръ", — 20. VI. 1931 год. брой 2791.

 

„Не сме добре и въ Фердинандъ. Чувамъ, че въ последния гр. Фердинандъ билъ вършенъ тероръ. Тове е лошо, защото споредъ менъ терорътъ дава обратни резолтати. На времето си ние бѣхме противъ назначението на сегашния околийски началникъ Готурановъ — тамъ".

 

Напечатахъ тия три писма да се види, че кѫдето и да сме, ние сме си тия, които сме. Дълго трѣбва да се работи надъ насъ — като народъ, да

 

 

95

 

достигнемъ английския, финлядски народи по възпитание, образование и търпимость. Напечатахъ тия писма, за да се убедите, че за черквата, която е надпартийна, всички сте равни — стига да се водите по Евангелскитѣ принципи.

 

Следъ тия отклонения, нека додемъ пакъ на въпроса си, нека следъ осемъ години се обърнемъ и направимъ равносмѣтка на септемврийската революция, че можеше да не се даватъ тия жертви, можеше да не се водятъ маситѣ къмъ въорѫженъ конфликтъ.

 

Маситѣ се омириха, ала съ цената на скѫпи жертви отъ дветѣ страни. А колко костова това на държавата ? Милиони, ако не и милиардъ костова всичко това на държавата! Само изгорела Враца колко взема ?

 

Писмо отъ комунистъ — емигрантъ.

 

За да бѫде картината дозавършена ще дамъ мѣсто и на едно писмо на комуниста — емигрантъ, Стефанъ Наковъ родомъ отъ гр. Берковица, а живущъ въ гр. Фердинандъ [*]. Ето що казва той:

 

 

*. Когато материала бѣ вече набранъ, се получи едно писмо отъ почтения селянинъ г. Тома Кѫнчевь отъ с. Мала-Кутловица. Въ него той описва какъ насила билъ поставенъ въ време на комунистическата революция за председатель на общината въ с. Мала-Кутловица, какъ се грижелъ да бѫде спасено селото презъ време на мятежа, за която грижа билъ смѣненъ отъ председателството.

 

Въ това писмо се описватъ сърдцераздѣлителни сцени отъ грижитѣ на семейството за своя татко и ужаса на затвора до сѫдението, оправданието и освобождението.

 

 

96

 

„1923 год., бѣхъ медицински околийски фелдшеръ въ гр. Фердинандъ, презъ време на революцията. Тя ме свари като фелдшеръ при околийския лѣкарь д-ръ Левиевъ. Не взехъ никакво участие при обявяванието ѝ, защото бѣхъ жененъ преди две седмици и прекарвахъ медения си месецъ. Въ недѣля бѣхъ заставенъ отъ новата власть да прибиремъ раненитѣ на полесражението.

 

При дохождание на отряда — воени въ недѣля бѣхъ арестуванъ въ единъ вагонъ на гарата, като комунистъ. Следъ разбиваннето на войскитѣ бѣхъ заставенъ да взема пушка и сабля и да действувамъ въ редоветѣ на комуниститѣ. Избѣгахъ съ пушката и я оставихъ дома, сетне отидохъ въ болницата. Това време ме повика коменданта Мито Веренишки и ме заставя да отида съ рота отъ 40 души да се бия. Взехъ пушката и я занесохъ въ болницата и се забавихъ. Вмѣсто менъ, назначили другъ. Тамъ, болницата, ме завари — четвъртакъ — освобождението.

 

Веднажъ действувалъ съ пушка, страхувахъ се и се криехъ въ хотелъ „София" по таванитѣ два деня. Най-после се предадохъ на властьта и бѣхъ битъ на площада отъ военитѣ съ бичъ, за кѫдето съмъ билъ съ пушка и медицински фелдшеръ на комуниститѣ. Затвориха ме заедно съ много комунисти и земладѣлци, които бѣха взели участие въ мятежа. Главнитѣ водители бѣха избѣгали преди нѣколко деня и нѣмаше нито единъ между насъ.

 

 

97

 

Когато бѣхъ затворенъ, първата вечерь изкараха група отъ по първитѣ мятежници и после научихме че били избити. Така изкарваха още два пѫти групи и ги избиваха. Всѣки часъ очаквахме да бѫдемъ извикани и избити.

 

Най-после дойде м-ръ Казасовъ и ни посети въ затвора. Следъ неговото дохаждане на 11. X. ни изкараха всичко 28 човѣка отъ зданието на дѣдо Димо — съ цель ужъ да ни каратъ въ централния затворъ. Бѣхме заградени съ войници, имаше и граждани. Ние се усъмнихме и побѣгнахме, кой кѫде може въ тъмнината. По насъ се дадоха нѣколко залпове. Писъкъ и плачъ се чуваше, азъ рипнахъ въ вадата съ вода и побѣгнахъ за Сърбия.

 

Следъ много скитания, гладъ, умора, стигнахъ границата и се предадохъ на сръбскитѣ власти въ с. Рѫжана.

 

Въ Сърбия стояхъ 9 месеца. И тамъ голѣма неправда. Водителитѣ на комуниститѣ на брой около 25 души въ гр. Нишъ бѣха образували комитетъ и тѣ получаваха всичката ни помощь. Ядеха и гуляеха въ хотелъ „Тетово", а на насъ 600 души даваха по 1/4 хлѣбъ на день. Спѣхме, като свине, въ сламата — безъ всѣкаква постилка и завивка. Така прекарахме 2 месеци, обсипани съ паразити, които цѣлъ день чистехме. Нашитѣ водители спѣха въ хотела и се ранеха беийски.

 

Не можехъ да търпя и отидохъ въ мина „Боръ", кѫдето видѣхъ сѫщото чудо, сѫщата неправда.

 

Главатаритѣ станаха началници, вземаха отъ заплатата на работницитѣ, безъ да работятъ и

 

 

98

 

разпореждаха за общата храна на емигрантитѣ. Протестирахъ за това. Рускитѣ емигранти при сѫщата цена получаваха 8 порции на день, а ние само една чорба. Отдѣлихъ се отъ тѣхния столъ и се записахъ въ руския столъ. Наклеветиха ме предъ сръбскитѣ власти, че съмъ билъ агентъ на министъръ Цанковъ и ме затвориха въ зайчерския затворъ. Поставиха ми желѣза на краката, биха ме до воля съ бичове по стѫпалата. Така тамъ стояхъ 3 месеца въ затвора. Интренираха ме въ Чачакъ, кѫдето бѣхъ подъ полицейски надзоръ.

 

И тукъ сѫщитѣ неправди !

 

Водителитѣ ни закупиха палта да ни облѣкатъ. Xващаха ги по цена голѣма за смѣтка на помощитѣ, а тѣ били отъ книга. Щомъ ги облѣкохме и се намокриха — умнаха се и се скѫсаха.

 

И тукъ неправди! Получихъ писмо отъ дома съ държавенъ вестникъ, въ който е напечатана амнистията. Милѣехъ за дома, за жена, за деца, за България и искахъ часъ по скоро да си дойда.

 

Презъ 1924 год. приближихъ къмъ гр. Нишъ. Тамъ имаше повече отъ 600 емигранти — българи. Работѣхме по ж. п. линия. Показахъ имъ държавния вестникъ съ амнистията. Мнозина се съгласихме да се завърнемъ въ България. За тая цель подадохме заявление до нашия дипломатически представитель — Бѣлградъ. Позволиха всички да си додемъ. Кога да си тръгнемъ, менъ наклевѣтиха, че съмъ билъ агентъ на бълг. правителство. Не ме пустнаха, а затвориха въ нишкия затворъ. Пакъ желѣза, пакъ тъмница! Съ подкупъ на единъ

 

 

99

 

сръбски пандуринъ подадохъ второ заявление до нашия представитель Бѣлградъ да се застѫпи и ме освободи.

 

Най-после получавамъ българския пашапортъ и ми явиха, че ще ме пустнатъ да си дойда въ България. Не смѣятъ да ме пустнатъ безъ желѣза, но ме докараха съ тѣхъ до границата и тамъ ги свалиха.

 

Въ България ме изкараха да ме стрелятъ, като комунистъ; въ Сърбия главатаритѣ комунисти ме наклеветяватъ предъ сърбскитѣ власти, и ме затварятъ, биятъ, като български шпионинъ. Иди разбери що за управия е това и що за другарство!

 

Тия патила презъ септемв. събития и по затворитѣ изъ Сърбия ме каратъ да се обърна къмъ всички добри българи да не следватъ тоя пѫть, който е гибеленъ и за тѣхъ лично и за отечеството. Нека разбератъ всички, че тия, които ни тикнаха въ тия събития, и въ Сърбия се ползоваха отъ нашата дажба и живѣха охолно, както и по рано сѫ си живѣли въ България.

 

Това е самата истина и желая да се напечати за поука на младото следъ насъ поколение.

 

гр. Фердинандъ, 1. IX. 1931 год.

 

(п) Ст. Наковъ"

 

 

100

 

Нека читателя самъ си прави заключение. Не желая и сега да изнасилвамъ неговата воля.

 

Емигранти и канали.

 

Революция неутихва изведнажъ. Емигрантитѣ искаха реванжъ. Почнаха да действуватъ по различни пѫтища да държатъ пострадалитѣ въ будно очаквателно положение. Създадоха се канали и отъ време на време по смелитѣ емигранти правѣха набѣги изъ северозападна България, за да държатъ вързки съ тукашнитѣ последователи. Не ще съмнение, че не всички емигранти сѫ били на едно мнение. До като едни сѫ били примирили и работили за амнистия, други сѫ били непримирими врагове и сѫ искали да додатъ въ България, като побѣдители. Спорове и убийства е имало въ самата бълг. емиграция въ Сърбия. Покрай идейното минаване въ България, почватъ да се вербуватъ въ Сърбия чисто разбойнически емигрантски чети — имащи за цель да додатъ въ България да се награбятъ и отидатъ въ Сърбия да живѣятъ. Тия разбойнически чети не пробираха кого ще ограбятъ: селянинъ, богатъ, сиромахъ, учреждение, тренъ — каквото падне. Тия набѣги не можеха да ставатъ безъ ятаци и вѣрни хора изъ България. Нека го кажемъ, че тая дейность на емиграцията отъ Сърбия, най-много попречи на тия, които идейно бѣха пригърнали комунизъма, като учение за подобрение общечовѣшкия животъ

 

Не оставаше да не преминава границата и фердинандския адвокатъ Замфиръ Поповъ съ нѣкой

 

 

101

 

другари. Познавайки добре мѣстностьта, той всѣка пролѣть дохаждаше, но не правеше вулгарни кражби и убийства.

 

Най-после попада на издавателство отъ една жена, на която мѫжа билъ затворенъ за сѫщата дейность. И Замфиръ Поповъ бива убитъ въ една гушанска кошара, Берковско.

 

Казахъ, че макаръ и несполучлива да излѣзе акцията презъ 1923 год. пакъ имаше доста последователи, но отъ какъ емигрантитѣ почнаха вулгарни кражби и убийства на самитѣ си последователи по треноветѣ, а най-вече следъ атентата въ Св. Недѣля — София, кѫдето загинаха жени, деца, случайни хора, мнозина мълкомъ се отдѣлиха отъ комуниститѣ и не искаха да имъ се спомене вече за комунизъмъ.

 

„Човѣци."

 

Преживѣхъ всичко, което описвамъ. Оставамъ съ убеждението, че правъ е билъ Диогенъ, кѫде посрѣдъ день запалилъ фенеръ да търси „човѣци". И тамъ, кѫдето е имало „човѣци" и отъ дветѣ страни, — сѫбитията сѫ минали безъ жертви. Колко много трѣбва да се работи, за да има въ всички партии все повече и повече „човѣци". Класата не прави и неможе направи отъ хората „човѣци"!

 

Класи.

 

Преди да завърша нека сподѣля съ читателя нѣкой общи разсѫждения. Бѣхъ шесть години учитель. Имахъ съприкосновение съ първитѣ разпространители на социал. и комунист. учение. Още тогава принципално се различавахме.

 

 

102

 

И ако има да се прави тоя опитъ, нека го опитатъ голѣмитѣ държави-съседитѣ, пъкъ тогава ние. Тѣ сѫ голѣми: има що да гине при революции, има що да остава. Ето Китай: избили 10—20 милиона, останали пакъ 400 милиона народъ; въ Русия избили се 4—5 милиона, пакъ останали 100 милиона народъ. Що да кажемъ за малка България! Колкото си бѣ малка, съ договоритѣ я направиха още по малка. Въ нея се населяватъ едва 6,000,000 българи. Около два и половина милиона българи сѫ подъ чужди държави: Сърбия, Ромъния, Гърция, които народи систематически работятъ за претопяването на българскитѣ меншества. Ако ние въ свободна България се самоизтрѣбваме като народъ, що ще остане отъ българския народъ? Нека си спомнимъ, че преди нѣколко вѣка е имало български племена вь днешна Русия и днесъ поменъ отъ тѣхъ нѣма. Сѫщото ще стане и отъ насъ! Такива сѫ последствията отъ революцийтѣ въ малкитѣ народи.

 

Необозданъ конь.

 

Революцията е като необозданъ конь. Когато коня се подчинява на юздата, вие вървите тамъ, кѫдето имате своята нужда и работа. Недай Боже, коня да е необозданъ и изпустнете юздата, той почва да лети, кѫдето си иска безъ посока. Често пѫти лети презъ трапища, долища, безъ пѫть и може да се удари въ нѣкоя скала или дърво, за да загине и той, и всичко що носи и тегли.

 

Това е революцията! Тя руши, а не създава!

 

Други я оприличаватъ на буйна рѣка, излѣзла

 

 

105

 

отъ коритото си. И тѣ иматъ право! Буйната поройна рѣка влачи, руши, прави ново корито, кѫдето никой не е предвиждалъ. Тя не жали ни градини, ни лозя, ни ниви, ни заселени мѣста. Тамъ, кѫде издълбае, тамъ върви. Ученитѣ до сега не сѫ намѣрили и предвидили законитѣ, по които ставатъ революцийтѣ.

 

Сѫщото нѣщо стана и съ септемврийската петь-дневна революция. Всѣки се считаше, че има право, особено ако е по силенъ и по буенъ. Живота на никого не бѣ сигуренъ, както при самата революция, така и при нейното усмиряване. Всички се страхуваха единъ отъ други, като неприятели. Достатъчно е да иска нѣкой, може да си наложи волята: нѣма кой да го спира. Чели сте вече за „контра-удара" при с. Бѣли-Мелъ. Революцията е мѫтна вода. И въ тая мѫтна вода мнозина отъ дветѣ страни наловиха достатъчно блага, за да кажатъ збогомъ на идей и всичко. Пиша принципно и не желая да бѫда предизвикатъ съ примѣри да потвърѫдавамъ твърдението си. Моята цель е да не се размѫтва водата за напредъ, да не се изпуска юздата на коня.

 

Повтори ли се, края никой не ще може предвиди, кѫде ще спре и какви ще бѫдатъ последствията.

 

Послѣдствията отъ революцията за гр. Фердинандъ.

 

Сетнинитѣ отъ всѣки мятежъ сѫ гибелни за страната, кѫдето ставатъ. Гибелни бѣха и за гр. Фердинандъ септемвр. сѫбития 1923 год. До като града бѣ обектъ на масово прииждане

 

 

106

 

до септемвр. революция, отъ тогава се забелѣзва застой — изселвания, слабо строене. Всичко това се отрази на търговията и поминъка на всички съсловия въ града. Не иска питане за това! Презъ цѣлата 1923 и 1924 год. бѣхме, като подъ окопация. Нѣкой отъ училищата бѣха обърнати въ казарми. Всичко това се отрази и се чувствува до днесъ въ всичко. Това е общо — казано, а що се отнася до отдѣлнитѣ семейства, които изгубиха най-работнитѣ членове — нѣма да говоря. Тѣ навѣки се лишиха отъ своята подкрепа съ нищо незаменима и непоправима. Колко семейства се почерниха, колко деца останаха сираци? Нед година Богъ бѣ далъ всичко: плодородие изобилно, грозде на весло, пари въ хората; житото и добитъка имаше добра цена. Можеше да мине и безъ революция. Ситъ бѣ народа, а не като сега. Едно ни липсваше разумъ. Добихме го, но скѫпо.

 

Училището, черквата и казармата.

 

Това сѫ три института. И тритѣ се казватъ: народно училище, народна черква, народна армия. Щомъ сѫ народни, тѣ не трѣбва да бѫдатъ само на една партия. Тѣ трѣбва да кординиратъ своята дейность за да бѫде въ полза на българския народъ. Подпомогнати отъ останалата интелигенция въ България, ще трѣбва да заработятъ за доброто на българския народъ. Нека помнимъ, че и училище, и черква, и армия ще има само тогава, когато има българска самостойна държава. Историята е учителка, че когато българския народъ е изгубвалъ своята независимость, най-напредъ сѫ

 

 

107

 

посегали на неговата интелегенция. Тя е, която е бивала избивана, пропъждана и най-напредъ изчезвала. Но защо да се ровимъ въ далечното минало? Ето сега въ Македония, въ Добруджа има ли български чиновникъ, български учитель, български свещеникъ, да не кажа български войникъ! Рѫката, която работи противъ българското самостойно единство, трѣбва да се парализира. Училището, черквата, казармата и всичката българска интелегенция иматъ свещенъ дългъ да пазятъ българската независимость като зеницата на очитѣ си. Ние, интелегентитѣ, имаме отговорность предъ историята и грядущнитѣ поколения за всички събития, станали презъ наше време. Какво оставаме на поколението? Не е ли това поколение наши синове и дъщери? Нека всички се позамислимъ! Съ общи усилия България може да излѣзе отъ туй международно, политическо и икономическо положение. Повече самоотрицание, повече любовь, повече работа за общото отечество!

 

Заключение.

 

Читателю, азъ съмъ къмъ края. Описахъ откровено това, което съмъ преживѣлъ. Зная, че и политически партии и отдѣлни засегнати лица, ще ми се разсърдятъ; но какво да правя, ако държехъ смѣтка за това, не бихъ написалъ нищо за тебе. Събитията трѣбва ди се опишатъ, макаръ и следъ осъмь години.

 

Моя съветъ къмъ тебе и всички българи е: Никога съ революция да не си служимъ при стремежа за постигане на целитѣ си. Българската конституция ни дава достатъчно срѣдства, за да кажемъ, що искаме. Знайте, че лоши сѫ последствията,

 

 

108

 

отъ революциитѣ, особено когато излѣзатъ несполучливи! И въ единия и въ другия случай — се даватъ жертви, и то жертви често невинни. Нека съ бюлетината кажемъ що искаме.

 

Намъ не сѫ нужни събития като „търновскитѣ 1922 год."; намъ не е нуженъ втори пѫть „9 юний"; намъ не сѫ нужни сѫбития като „септемврийскитѣ 1923 год."; намъ е нуженъ миренъ вотъ, като „21 юний 1931 год." кѫдето българскиятъ народъ самъ да посочи своята управа.

 

Нека родилитѣ се една друга дати отидатъ въ забвение . . . Ахимъ роди Елиуда; Елиудъ роди Елиазара; Елиазаръ роди Матана; Матанъ роди ... Иосифа, мѫжа на Мария, отъ която се роди Исусъ, наричанъ Xристосъ (Мат. гл I, ст. 18)

 

Трѣбва най-после едно христианско прощение! Ако държавнитѣ интереси налагатъ да не бѫде пълно, то безъ друго — трѣбва да бѫде значително. България трѣбва да прибере чадата си!

 

Да се запомни и това, че ние сме юженъ народъ и неможемъ търпѣ диктатура и диктатурско правителство. Нека не се лъжатъ работницитѣ, че докато сѫ меншенство, ще се наложатъ съ диктатура надъ болшинството. Меншенствата не могатъ да управляватъ въ България, освенъ времено и биватъ сваляни стремглаво отъ управата. Повече просвѣта на българския народъ и той по миренъ начинъ ще каже, каква да бѫде неговата управа.

 

Нека по еволюционенъ пѫть ковемъ бѫдащето на България, която ни е родила, отхранила и ще ни прибере въ недрата си!

 

Дано бѫда чутъ и разбранъ!

 

 

109

 

Направени сѫ въ настоящата книга нѣкой правописни грѣшки. Моля да ме извинятъ читателитѣ. Това ми е първата печатна книга: училъ съмъ въ младини другъ правописъ.

 

Да се чете на . . . . стр. 40

1) на втория редъ вмѣсто с. Ражана — с. Комощица;

2) на 5 редъ броенъ отгоре вмѣсто Замфиръ — да се чете Серафимъ.

 

[Back to Main Page]