Народностниятъ образъ на източния дѣлъ отъ Западна Тракия

 

Aнастасъ Сп. Разбойниковъ

 

[[ стр. 81-96 липсват ]]

 

Министерство на народното просвещение

Печатница Борисъ Ан. Кожухаровъ – София 1944

Цена 80 лева

 

Сканове на сайта www.bulgari-istoria-2010.com

 

    Вмѣсто предговоръ
 

НАРОДНОСТНИЯТЪ ОБРАЗЪ НА ИЗТОЧНИЯ ДѢЛЪ ОТЪ ЗАПАДНА ТРАКИЯ:

Граници и общъ прегледъ на областьта  (7)
Населението на областьта презъ Срѣднитѣ вѣкове 
(9)
Опустошение на областьта при турското завоевание и образуване на нови български селища 
(15)
Гръцката колонизация въ ново време. Погърчване на голѣма часть на българитъ, парапанковци  
(19)
Турската колонизация, помохамеданчване на българитъ, притѣсненото имъ положение, изселвания въ Мала Азия  
(33)
Запазени български земеписни имена въ областьта споредъ гръцката топографска карта  
(39)
Статистически сведения за областьта 1878 г., 1900 г. и 1920 г.  
(41)

Димотишка околия  
(46)
Караагачка околия  
(53)
Софлийска околия  
(60)

- (Български села: Тахтаджикъ, Пишманкьой, Голѣмъ-Дервентъ, Малъкъ-Дервентъ)
- (Българомохамедански села: Мехрикосъ, Хебилево, Хаджи-виранъ, Муката)
- (Погърчени български села: Каваджикъ, Карабунаръ, Пашмакчи)

 . . .

[[ стр. 81-96 липсват ]]

Дедеагачка околия  
(?)

 . . .

- (По-стари български села: Доганъ-хисаръ, Дервентъ, Еникьой, Домуздере, Балъкьой, Турбалъкьой, Гол. Окуфъ, Чобанкьой, Лъджакьой)
- (Гъркомански села: Урумджикъ и Хърка. Фере)
- (Дедеагачъ)
- (Гърцитѣ въ Дедеагачско)
- (Турцитѣ въ околията)
- (Първо и второ разорение на българското население)

(Обща статистика за 4-те околии)  (124)

 

 

Вмѣсто предговоръ

 

Настоящата книжка представя статията ми „Народностниятъ образъ на неокупираната область отъ Западна Тракия", печатана въ юбилейната X книга на Известия на българското географско дружество (1942 г.), разбира се допълнена и следъ това надлежно разширена, за да се обхване цѣлия Източенъ дѣлъ отъ Западна Тракия. Понеже, по-късно, азъ приготвихъ изследване на околиитѣ Софлийска и Дедеагачка въ пълнитѣ имъ административни граници за отдѣлно отпечатване на друго мѣсто, тукъ въ книжката изложението ми за тѣзи две околии влѣзе изцѣло и се явява много по-подробно и по-обширно и не съответствува по размѣръ на изложението ми за Димотишка и Караагачка околия. Това да се има предвидъ, тъй като на читателя ще направи впечатление тая несъразмѣрность въ представяне на околиитѣ.

 

Въпроситѣ, които излагамъ, сѫ навременни и свързани съ преживѣваната действителность. Тѣ засѣгатъ българската народностна общность. За нѣкои български покрайнини нѣмаме достатъчно изследвания, нито пъкъ всички български срѣди сѫ задоволително освѣтлени върху тѣхното положение. Такъвъ е случая съ изследваната область. Съ изложението си съмъ искалъ именно да запълня

 

 

6

 

тази празднина, като представямъ на кратко историческото положение и по-подробно народностнитѣ отношения на четири околии въ Западна Тракия, именно на Източния дѣлъ отъ областьта. Смѣтамъ, че моето изложение ще бѫде отъ полза за българската общественость въ днешнитѣ сѫдбовни дни. То има едно преимущество спрямо другитѣ подобни изследвания по народностнитѣ отношения въ Зап. Тракия, че въ него сѫ представени поединично всички селища, както и народностьта на населението имъ, следов. могатъ да се правятъ всѣкакви справки и оспорвания, a не както правятъ нашитѣ национални противници, които винаги даватъ народностнитѣ отношения общо или въ общи таблици, безъ да може да се прави каквато и да е провѣрка по излаганитѣ отъ тѣхъ заключения.

 

1. VIII. 1944 г.

 


 

 

НАРОДНОСТНИЯТЪ ОБРАЗЪ НА ИЗТОЧНИЯ ДѢЛЪ ОТЪ ЗАПАДНА ТРАКИЯ

 

 

Граници и общъ прегледъ на областьта

 

Източниятъ дѣлъ отъ Западна Тракия обема земитѣ на западъ отъ завоя на долна Марица до вливането ѝ въ Бѣло море. Тая обширна и надлъжна область образува единъ доста голѣмъ четириѫгълникъ съ посока северъ-югъ, който съ по-кѫситѣ си страни опира на северъ до р. Марица и на югъ до Бѣло море, a по дългитѣ му страни сѫ на изтокъ течащата почти въ южна посока Марица и на западъ околиитѣ Ивайловградска и Гюмурджинска. При нашето управление на Западна Тракия до 1919 г., т. е. до Ньойския договоръ, областьта адиинистративно бѣ подѣлена на четири околии : Дедеагачка, Софлийска, Димотишка и Караагачка. Това именно е Източниятъ дѣлъ отъ Западна Тракия. На западъ е Западниятъ дѣлъ, който се състои отъ околиитѣ Гюмурджинска и Ксантийска.

 

Презъ 1941 г., когато нахлулитѣ на югъ германски войски превзеха Зап. Тракия и предодоха на българскитѣ административни и военни власти територията ѝ, часть отъ Източния дѣлъ на тази територия остана непредадена. Това е надлъжната область непосрѣдствено на западъ отъ долното течение на р. Марица съ градоветѣ Димотика, Софлу и Фере, която има широчина отъ 20 до 34 клм. и дължина 108—109 клм. Тази неокупирана область заема пространство около 2900 кв. клм., т. в. 33% отъ цѣлата територия на Западна

 

 

8

 

Тракия. Последната, като „Междусъюзнишка Тракия", бѣ подъ френско управление следъ договора въ Ньойи въ 1919 г., a бѣ нераздѣлна часть отъ българската държавна територия до този договоръ. На изтокъ и северъ границитѣ на неокупираната область сѫ ясно опредѣлени отъ течението на р. Марица, съ изключение при одринската гара Караагачъ, която, съ нѣколко села, е въ турски рѫце. На югъ границата е Бѣло море. Отъ Дедеагачъ до дѣсния рѫкавъ на р. Марица има 13 клм., a границата е на около 5 клм. източно отъ града, следов. тя е по-близу до града, отколкото до дѣсното устие на рѣката. Западната граница е твърде неопредѣлена и условна, тя върви по планинитѣ западно отъ Фере и Софлу; a западно отъ Димотика между българскитѣ села Горно-Луково и Каяджикъ (последното е въ неокупираната область) стига Ньойската наша граница, която следва до р. Арда ; оттукъ въ северна посока стига р. Марица до завоя ѝ югоизточно отъ Свиленградъ.

 

По отношение на своята повръхнина, Източниятъ дѣлъ на Западна Тракия, и специално неокупираната область, заема долината на долна Maрица, която е особено широка на югъ отъ Одринъ до морето, следъ това долнитѣ течения на рѣкитѣ Дрда и Луда-рѣка (Казълъ-дели), хълмистата земя между Марица и притокътъ ѝ Арда, до вливането на последната, хълмистата земя на югъ отъ долна Арда до Марица и Луда-рѣка, a сѫщо заема и планински части отъ родопскитѣ югоизточни широки очертания. Три по важни рѣки засѣгатъ областьта — голѣма Марица и значително уголѣменитѣ въ долнитѣ си течения рѣки Арда и Луда-рѣка. Въ климатично отношение Източниятъ дѣлъ отъ Зап. Тракия и неокупираната западнотракийска

 

 

9

 

область се характеризиратъ съ срѣдиземноморско влияние, което къмъ северъ отслабва. При Одринъ край Марица на защитни мѣста все още въ диво съсгояние расте смокината и дава плодъ, но къмъ Свиленградъ, Ивайловградъ и въ планинитѣ се очертава вече ярко преходниятъ срѣдиземноморски климатъ. Въ всѣки случай маслината, типичното срѣдиземноморско растение, се срѣща изобилно въ най-южнитѣ части на областьта. Обаче общо цѣлата Източна и неокупирана западнотракийска область се слави съ изобилното си и разнообразно земедѣлско плодородие и богатство, съ много доходното си скотовъдство. Рѣдки по тлъстина сѫ почвитѣ на крайморието, на Маричината долина и долинитѣ на Арда и Луда-рѣка. Посѣвитѣ бързо зрѣятъ и даватъ изобиленъ плодъ, a климатичнитѣ условия осигуряватъ по две родитби презъ годината. Тукъ е люлката на прочутитѣ пашкули „Одринска раса".

 

Източниятъ дѣлъ отъ Западна Тракия, както и неокупираната ѝ область, по своето положение и производство представя една преходна и несамостоятелна за себе си земя. Тя е тѣсно свързана съ земитѣ на западъ и на северъ отъ нея [1].

 

 

Населението на областьта презъ Срѣднитѣ вѣкове

 

Поради преходното и кръстопѫтно положение на Източния дѣлъ на западнотракийската область, тя, въ миналото, е имала крайно неспокойна сѫдба. Тая сѫдба много често е бивала свързвана

 

 

1. За неокупираната область вж. моята работа Народностниятъ образъ на неокупираната область отъ Зап. Тракия, въ Известия на българското географско дружество, кн. X, 1942, София, стр. 199—232.


 

10

 

ту съ събитията въ вѫтрешностьта на Балканския полуостровъ, ту съ тия въ Балканския югоизтокъ и дори Мала Азия. Това се е отразявало и върху етнографския ѝ образъ. Сѫдбоносни за нашата область сѫ били събитията, които Източната империя е преживѣла презъ V, VI и VII в. при „Великото преселение на народитѣ". Българскитѣ славяни вече въ срѣдата на VI в. се ширятъ и нападатъ до брѣговетѣ на Бѣло море, обсаждатъ и превзематъ дори крепоститѣ на империята, какъвто е случая съ крепостьта Топиръ на лѣвия брѣгъ на долна Места близу до морето. Рускиятъ ученъ Т. Успенски дори приема, че още въ срѣдата на тоя вѣкъ българскитѣ славяни се установили до брѣга на Бѣло море около долна Марица и до долна Места. Обаче установявенето на българскитѣ славяни, вече като мѣстни жители, е безспорно къмъ срѣдата на първата половина на VII в. около Одринъ и край долна Марица до Бѣло море, т. е. въ Западна Тракия и въ интересуващата ни западнотракийска область [1]. Византийскитѣ автори отъ онова време, както и по-къснитѣ лѣтописци и историци, ни даватъ достатъчно сведения за българославянското население на областьта, което е замѣстило мѣстното старо тракийско население. Българославянското население още отъ онова време е оставило следи и въ мѣстната топонимия : името на днешното село Черменъ до р. Марица, старинно Черномѣнъ (Чрномѣнъ) ; крепостьта или мѣстото Топлица (Τόπλιτζος) близу до Черненъ и до Одринъ, пакъ на р. Марица, спомената отъ двама византийски автори въ

 

 

1. Вж. Д-ръ Ив. Дуйчевъ — Балканскиятъ югоизтокъ презъ първата половина на VI в. (Бѣломорски прегледъ, кн. 1 1942, стр. 229 и след.), кѫдето е посочена и обширната литература по въпроса.

 

 

11

 

срѣдата на XI в. [1] Много села и населени мѣста (предградия, „проастионъ") съ български имена има изброени въ срѣдата на XII в. въ Устава на Ференския мънастиръ Космосотира (Свѣтоспасение). като Дълбочани, Равняни (Равнянусъ), Деляни (и Диляни), Баняни, Бранаща, Ново село (Невоселусъ), Драговица (Драгаваста, можеби по точно ще е Драговища), Черникъ, Цехово (Чехово), Чиче, Бачиня и др. Тукъ, за първи пѫть, се отбелязва българо-тракийското име на съседната рѣка, името „Марица", вмѣсто гръко-римското или елино-гръцкото „Хебъръ" и „Хебрусъ" — и то следъ толкова събития и при заробена България, понеже уставътъ, на гръцки писанъ, е отъ 1152 г. : даденъ е отъ севастократора Исакъ Комненъ, чичо на императора Менуила I Комненъ (1143—1180), на основания отъ него мънастиръ [2]. Исакъ Комненъ е билъ трети синъ на императоръ Алекси Комненъ (1081—1118). Всички тия села сѫ били край долна Марица, т. е. въ интересуващата ни область, което показва, че и тогава тя е била населена съ българи. За българското население навѫтре въ Родопитѣ ни говори и византийскиятъ историкъ въ срѣдата на XIII в. Георги Акрополита, който сѫщо споменува рѣката съ името „Марица". Споредъ него това население било тайно враждебно на византийцитѣ и на драго сърдце доброволно преминавало на страната на едноплеменницитѣ си и предавало крепоститѣ. A

 

 

1. В. Н. Златарски, Ист. на бълг. държава презъ срѣднитѣ вѣкове, т. II стр. 105, София, 1934 г.

 

2. Уставътъ е обнародванъ отъ L. Petit въ Изв. Русскаго Археол. Инст. въ Константинополѣ, т. XIII, 1908 год. стр. 17—77 съ статия при заглавие: Typicon du monastère de la Kosmosotira près d'Aenos (1152). — Вж. въ сп. Заветъ, opганъ на Трак. млад. съюзъ, София, 1943 год. бр. 10 и 11 стр. 6 и след. моя бележка, въ която го разглеждамъ.

 

 

12

 

презъ сѫщото време никейскиятъ императоръ Тод. Ласкарисъ се установилъ въ Димотика, оставилъ значителни войски за охрана на града и за борба срещу българитѣ, като заповѣдалъ на полководцитѣ си всѣкакъ да избѣгватъ сблъсквания съ българитѣ, дори ако последнитѣ нахлуятъ въ окупиранитѣ отъ тѣхъ земи [1]. Известно е сѫщо, че въ 1342 г. селянитѣ отъ околноститѣ на Фере подпомагали борбата срещу Кантакузина и той не можалъ да превземе крепостьта. „При устието на р. Марица българскиятъ елементъ, и то въ старитѣ села, чието основаване не се помни, достига дори до морето, до Еносъ, до развалинитѣ на Траянополъ и до Фере" ... казва проф. К. Иречекъ [2].

 

Изобщо българитѣ сѫ били презъ цѣлото срѣдновѣковие населението на Западна Тракия и на неокупираната западнотракийска область, въпрѣки, че тая область не много продължително време, a само при малко и кратковремени случаи, да е била подъ българска политическа власть; по дълго време тя е била подъ византийска власть. Византийско гръцко население и изобщо разни колонисти изъ М. Азия е имало само въ крепостнитѣ градове, като Одринъ и Димотика, които лесно и по стратегически причини често сѫ били докарвани и, при това положение, не можемъ да отречемъ етнографското влияние на близкия азиатски изтокъ. Въ всѣки случай българскитѣ славяни още презъ VI и VII в. сѫ възприели непосрѣдствено отъ мѣстнитѣ траки името на града Одринъ, за да го наричаме ние и до день днешенъ така, a не сѫ възприели римското или византийското му име

 

 

1. В. Н. Златарски, пос. съч., т. III, стр. 447-449, 456.

 

2. Д-ръ К. Иречекъ, Княжество България, ч. II. Пѫтуване по България, Пловдивъ 1899, стр. 397.


 

13

 

 „Адрианополисъ", както такъвъ е случая и съ гр. Пловдивъ. Това показва тѣхната многобройность и тукъ къмъ долна Марица, както по срѣдна Марица. A тѣ сѫ дали българско име и на гр. Димотика, който въ нѣкои наши срѣдновѣковни паметници носи името Мотикъ [1].

 

Обаче българскитѣ славяни, по после наречени само българи, настанени окончателно още въ срѣдата на първата половина на VII е. въ крайморската область отъ долна Марица до Места и на северъ въ планинитѣ, още отъ начало представлявали опасность за единството на Византия : тѣ се настанили на сухоземния пѫть отъ Цариградъ за Солунъ, като съ това станали и господари на тоя пѫть. Византийскитѣ политици и стратези твърде отъ рано трѣбвало да взематъ мѣрки. Ето защо въ срѣдата на VII в., скоро следъ окончателното пославянчване на Балканския п-овъ и неговия югоизтокъ до моретата Мраморно и Бѣло, византийскиятъ императоръ се решилъ да предприеме походъ и да свърже наново по сухо Цариградъ съ Солунъ. Византийскитѣ войски минали все край брѣга на морето поддържани отъ флотата, за да отвоюватъ изгубената область, подчинили българославянското ѝ население и стигнали Солунъ. За да държатъ въ подчинение това население, тѣ сѫ го разрѣдили, като изселили въ Мала Азия голѣма часть отъ него. Това е първото по редъ изгонване на българското население отъ тази область и изобщо отъ Бѣломорието. като византийцитѣ едновременно сѫ подпомагали чрезъ островна колонизация запазенитѣ отчасти на брѣга крайморски градове. Но несигурно е било подчинението

 

 

1. Сказание на пророка Исая отъ XI в., вж. y Ив. Дyйчевъ, Стара българска книжнина, кн. I, 1940, стр. 159.


 

14

 

на крайбрѣжието още дълго време, защото отъ планинитѣ се спущали постоянно нови притоци българославянски маси, които запълвали мѣстата на отвлѣченитѣ — край Бѣло море и долна Марица, до Мраморно море. A презъ третата четвърть на сѫщия VII в. чрезъ походъ отъ Цариградъ за Одринъ и Пловдивъ е трѣбвало да се отвоюва и областьта по на северъ отъ южнитѣ морета. Но въ 688 год., при императора Юстинияна II, имаме второ по редъ задигане на български славяни отъ бѣломорскитѣ земи и изселването имъ пакъ въ Мала Азия. Обаче въ окрайнинитѣ на южнитѣ Родопи, когато императорътъ се връщалъ отъ Солунъ, той едва се спасилъ и не билъ плененъ отъ първо българитѣ, които били нахлули чакъ до тука и съ това сѫ кръстили съ българското име мѣстнитѣ славяни. Споредъ проф. П. Мутафчиевъ, това е било последното голѣмо дѣло на Испериха [1]. Въ 761 г. императоръ Конст. Копронимъ е задигналъ 208,000 души български славяни отъ областьта на северъ отъ Одринъ, по срѣдна и долна Тунджа, и ги изселилъ въ М. Азия. Не ни сѫ оставени сведения за задигане и изселване на български славяни отъ земитѣ на днешна Източна Тракия, но това се подразбира. Византийската политика е била ясно опредѣлена по отношение земитѣ около Одринъ и на югъ до дветѣ морета — да изселва и съ това да отслабва българското население. Обаче Източния дѣлъ отъ Западна Тракия, съ неокупираната западнотракийска область, на западъ отъ долна Марици, която въ случая ни интересува, си е оставала гѫсто населена отъ българско население

 

 

1. Петъръ Мутафчиевъ, История на българския народъ, т. I 1943, стр. 108 и следв.

 

 

15

 

презъ течение на цѣлото срѣдновѣковие. Въ градоветѣ Одринъ и Димотика това население е било излагано на силна асимилация, т. е. на погърчване. Но и въ тия градове се е запазвала една българска партия, едно течение за привързаность къмъ българския народъ и държава, което виждаме напр. за Одринъ при царь Самуила да се проявява. A що се касае за селското население въ областьта, то си е оставало привързано къмъ българщината чрезъ езика си, чрезъ бита си и съзнанието си. За него говори, както казахме по-горе, византийскиятъ военачалникъ и историкъ въ срѣдата на XIII в. Г. Акрополита, взиманитѣ мѣрки въ Димотика презъ сѫщия вѣкъ отъ императора Тод. Ласкарисъ, както и подкрепата, която мѣстното българско население даде презъ срѣдата на XIV в. на Момчила и създаването отъ него на самостоятелно българско деспотство (княжество).

 

 

Опустошение на областьта при турското завоевание и образуване на нови български селища.

 

Основна промѣна въ народностния образъ на Източния дѣлъ отъ Зап. Тракия и особено на неокупираната западнотракийска область настѫпи при турското завоевание, въ края на XIV в. и въ началото на XV в. Завоеванието се е предшествувало отъ опустошения, грабежи и отвличания. То е било небивало кърваво. Димотика е станала европейска столица на държавата до превземането на Одринъ (1371 г.). Областьта на югъ отъ Димотика е била наново опустошена следъ битката при Черномѣнъ, когато турцитѣ нахлули въ Бѣломорието и къмъ Македония. И ние имаме

 

 

16

 

картината на областьта, или по-точно на интересуващата ни източна часть, дадена ни отъ френския рицарь и пѫтешественикъ Бертрандонъ де ла Брокиеръ. Въ 1433 г. той е пропѫтувалъ нашата область веднажъ отъ северъ къмъ югъ само отъ Одринъ до Димотика, и следъ това за втори пѫть изцѣло отъ югозападъ къмъ северъ, т. е. отъ Гюмурджина презъ мѣстото на сегашното село Дервентъ (до Дедеагачъ), презъ Траянополисъ-Фере-Димотика-Одринъ все западно отъ р. Марица. Брокиеръ говори, че Одринъ билъ голѣмъ и населенъ градъ, но на югъ чакъ до Димотика той е миналъ само презъ едно, изглежда, малко село, понеже не му споменува името и населението. Това ще да е селото Елъ-Бургасъ, населено вѣроятно само съ малко турци, което е на пѫтя Одринъ-Димотика. Изглежда, че Брокиеръ при първото си пѫтуване се е страхувалъ да замине направо на югъ отъ Димотика за Гюмурджина презъ планинитѣ, населени съ българи, затова отъ Димотика миналъ Марица — за Ипсала и Еносъ, безъ да срещне друго селище, което говори сѫщо за безлюдностьта на страната и източно отъ долна Марица. На връщане отъ Гюмурджина за Одринъ, понеже султанътъ идвалъ следъ него, той, съ групата си, е билъ по-решителенъ и миналъ презъ планинитѣ по посочения по-горе пѫть. Въ планинитѣ и горитѣ, казва той за земитѣ около послешнитѣ тукъ български села Дервентъ. Доганъ-Хисаръ и др., живѣятъ „лоши хора и убийци", a това е било именно неспокойното още и несигурно българско планинско население въ областьта. Брокиеръ до Димотика не споменува никакви селища освенъ Траянополъ, въ който имало „малко хора" и Фере (Вира), населено съ турци и гърци. Димотика въ крепостьта е имала

 

 

17

 

около 400 кѫщи [1]. Всичко това показва, колко обезлюдена е била презъ първата половина на XV в. сегашната неокупирана западнотракийска область, но предимно въ източния си равниненъ поясъ все край Марица. Градъ Софлу не е сѫществувалъ, както и множеството послешни села на пѫтя Фере—Одринъ. Обаче въ западнитѣ си планински и гористи части тя продължавала да бѫде населена отъ планинци българи, живущи въ разпръснати селища, неспокойни и привидно или по неволя подчинени. Другиятъ фактъ е, че въ нѣкои пунктове, главно въ нѣколкото градове като Траянополъ, Фере, Димотика, Одринъ и въ едно село вече е имало новъ етнически елементъ — турци, макаръ още твърде малочисленъ.

 

Презъ втората половина на XV в. и първата половина на XVI в. е настѫпило ново положение въ народностния образъ на източната часть на областьта. Българското население се е поуспокоило и увеличило, то си е имало своитѣ запазени селища на западъ въ планинската и непристѫпна, несигурна и за турскитѣ завоеватели, часть на областьта, a е създало и трайни свои селища вече пò на югъ и пò на изтокъ въ областьта. Издигнало се е, установило и се развило още презъ втората половина на XV в. като дервенджийско селото Дервентъ на северъ отъ Дедеагачъ, сѫщо селата Гол. Дервентъ, съ многобройнитѣ си колиби, и Малъкъ Дервентъ ; установили се сѫщо следъ това селата Доганъ-Хисаръ, Тахтаджикъ, Пишманкьой, Хебилево, Мехрикосъ и др. въ планинитѣ

 

 

1. Le Voyage d'Outremer de Bertrandon de la Broquière, publié et annoté par Ch. Scheffer, Paris 1892, стр. 171 и следв., въ Recueil de voyages et de documents pour servir é l'histoire de la géographie, depuis le XIII e jusqu'à la fin du XVI-e siècle.

 

 

18

 

и горитѣ чакъ до Арда и Марица, наистина нѣкои извънъ неокупираната днешна западнотракийска область, но всички все непосрѣдствено край нея на западъ, въ Източния дѣлъ на Зап. Тракия, и най-стари, все съ мѣстно срѣдновѣковно българско население. Създали се и се оформили сѫщо и селата, сега намиращи се въ самата неокупирана область, Домузъ дере, Чамеренъ, Пишманкьой, Кутруджа, Муката, Януренъ, Каяджикъ, Крушово, Башклисе, Караклисе и др. Много други села сѫ изпитали тукъ презъ XVII в. ужаситѣ на помохамеданчванията и потурчванията или сѫ били разорени и разпръснати. Презъ втората половина на XVII в. и презъ XVIII в. мѣстното българско население се предвижило още пò на изтокъ, като създало нови трайни села до долината на р. Марица : Лъджакьой, Голѣмъ-Вакъфъ, Балъкьой, Турбалъкьой и други на северъ и на югъ. Последнитѣ създадени български села сѫ въ долината на р. Марица и на западъ — като Мерхамли, Теке и др. Въ всѣки случай опустошената и обезлюдена часть на областьта при турското завоевание, както ни я представя и Брокиеръ, представляваща Tabula rasa въ поселищно отношение, до XVIII в. е била залѣта отъ съседното българско планинско население, което я е населило, макаръ не толкова гѫсто. Поради тази причина българското население въ неокупираната западнотракийска область, и изобщо въ интересуващия ни Източенъ дѣлъ отъ Западна Тракия, по произходъ, по езикъ и битъ е представлявало винаги нераздѣлна часть отъ родопската българска планинска група, както това е било и въ срѣднитѣ вѣкове. Проф. Л. Милетичъ при обиколкитѣ си изъ областьта въ 1913 г..често пѫти споменава за мѣстното население, че то е отъ родопски или рупски произходъ („сой"), че

 

 

19

 

езикътъ му принадлежи къмъ „рупския говоръ" [1]. Наистина ние нѣмаме писмени паметници, които да ни говорятъ за миналото на селищата въ областьта, защото тѣхъ можеби бихме намѣрили само въ недостѫпнитѣ още турски държавни архиви, обаче фактътъ си е на лице, че българското население рано се е разлѣло изъ цѣлата область отъ неизчерпаемитѣ родопски извори на здрава българщина.

 

 

Гръцката колонизация въ ново време. Погърчване на голѣма часть на българитъ, парапанковци.

 

Но презъ XVI в. се срѣща вече единъ новъ, дошелъ отъ другаде, етнически елементъ въ селата — гърцитѣ, които преди това и презъ срѣцнитѣ вѣкове никога като селско население тукъ не сѫ сѫществували, т. е. не ги е имало, a само отвреме навреме сѫ били довеждани и заселвани като колонисти въ градоветѣ Одринъ, Димотика, малко въ Фере, a сѫщо и въ Траянополъ, който билъ, впрочемъ, разоренъ въ края на срѣднитѣ вѣкове. Въ единъ турски документъ за Черменския вакъфъ отъ 1562 г. [2], покрай многото български села, сѫ изброени и селата Карабаа, Бештепе и Яйляджикъ, които сѫ гръцки. Въ съседство съ тѣхъ е друго, но вече погърчено село Гьолджукъ, на което се знае старото българско име „Бара" или „Барата", както си го наричатъ съседнитѣ българи отъ селата Юбруеренъ и Деведере. Споредъ запазеното предание y нѣкогашното свиленградско турско население, па и всрѣдъ

 

 

1. Вж. Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 год., Изд. Б. А. на Н. София, 1918 г.

 

2. Сп. Заветъ, София, 1942 г. бр. 2 за м. февруарий.

 

 

20

 

българитѣ, с. Карабаа е било образувано отъ докарани гърци изъ Мала Азия въ началото на XVI в., за да вадятъ и носятъ камънитѣ за строящия се тогава отъ Мустафа паша камененъ свиленградски мостъ на р. Марица. Тия гръцки села не сѫ въ неокупираната область, но сѫ на западъ, близу до нея. Въ всѣки случай преданието ги посочва като произходящи отъ Мала Азия. Гръцки села именно преди войнитѣ (1912 г.) ние намирахме и на югъ, въ пространството между Ивайловградъ и Одринъ (до р. Марица), на югъ въ Димотишко и още пò на югъ въ Софлийско, но не и до Бѣло море. За гръцко население въ селата никога преди това не се е говорило въ областьта и, което е особено важно, то не е могло да бѫде и въ връзка съ никакво гръцко население навѫтре въ планинскитѣ разклонения на Родопитѣ, както е случая съ българското население, защото тамъ въ вѫтрешностьта сѫщо никога не е имало гръцко население презъ цѣлитѣ срѣдни вѣкове, презъ новитѣ вѣкове и до последно време. Въ Родопитѣ и въ окрайнинитѣ имъ нѣма гърци „помаци", т. е. мохамедани, както има българи мохамедани. А е нѣмало гръцко население и на изтокъ отъ р. Марица изъ равнината презъ XV в., съгласно свидетелствуването на Брокиера. При това положение ние трѣбва да приемемъ една начална гръцка колонизация презъ XVI в. въ областьта, главно западно отъ Одринъ и въ Димотишко, на малоазийски гърци [1]. Трѣбва да признаемъ, че научно

 

 

1. Подобно явление имаме и съ арменското нассление въ Одринъ и изобщо въ Одринско, което произхождаше отъ Мала Азия. Специално за одринскитѣ арменци се разправяше, че голѣма часть отъ тѣхъ като желѣзари сѫ били заселени въ града при строежа на джамиитѣ, като се посочваше и джамията султанъ Селимъ (XVI в.), сѫщо при строежа на мостоветѣ.

 

 

21

 

гръцкото население въ тоя край не е било до сега проучено нито отъ чужди изследователи, нито отъ наши, поради невъзможность. Обаче отъ малкото проучвания и срещането често на имена като „арнаутъкьой", и то на нѣколко мѣста, и наличностьта на истински православни преселници отъ албански произходъ („арнаути") на изтокъ или около долна Марица, можемъ да приемемъ, че тукъ сѫ били докарани отъ турцитѣ и заселени колонисти „гърци" не самó отъ малоазиатски произходъ, a и отъ албански, a може би малко и отъ предѣлитѣ на старитѣ северни земи на Гърция въ съседство съ албанцитѣ. Така щото, това което презъ срѣднитѣ вѣкове сѫ правели византийскитѣ императори да заселватъ колонисти, главно въ градоветѣ, изь Мала Азия, презъ турско време сѫ го правели турскитѣ властници. Установено е сѫщо презъ последнитѣ години преди войнитѣ (1912 г.). че въ градоветѣ и селата на областьта нѣмаше гърци произходящи отъ островитѣ, освенъ нѣкое-друго семейство въ Димотика или Софлу. Но тия спорадични гръцки гнѣзда, както ще видимъ по-нататъкъ, сѫ изиграли нѣкѫде въ областьта голѣма роля за погърчване на заселени въ тѣхъ българи или за погръчването на цѣли български съседни села.

 

Кога, прочее, ще да сѫ дошли въ по-голѣмо количество тия гърци и албанци колонисти въ нашата область, освенъ презъ XVI в. малоазиатскитѣ колонисти? Вѣроятно това е било презъ XVII в., преди помохамеданчванията на голѣма часть отъ мѣстното въ областьта българско население, като мѣрка отъ страна на турската власть българското население да се отслаби, преди да се предприеме втората мѣрка — помохамеданчването. Именно при помохамеданчването много български селяни се

 

 

22

 

приютили между гръцкитѣ колонистки села за спасение и последователно се погърчили, a и нѣкои цѣли села се свързали по-здраво съ гръцката духовна власть и така и тѣ се погърчили. Обмислена и умѣло рѫководена политика е била на патриаршията да покровителствува, да привлича и погърчва. Но погърчването на български села въ областьта особено е продължавало презъ XVIII и XIX в. Г. Кертевъ, който въ 1885 г. е билъ учитель въ Одринъ, посочва, че погърчването е започнало системно да се провежда презъ втората половина на XVIII в. [1]. Това е въ съгласие съ общоприетото мнение, че презъ втората половина на XVIII в. цариградската патриаршия е започнала и системното унищожаване и горене на запазенитѣ въ църквитѣ български старославянски книги. Гръцката патриаршия, респ. гръцкитѣ владици, е представлявала предъ турската власть християнското население, особено презъ XVIII и XIX в., когато е станала силна, признавала я и властьта, и съзнателно запровеждала своята мисия. Църковнитѣ представители предъ тур. власть бѣха „миллетъ векили", т. е. пълномощници на гръцкия народъ. Но тази патриаршия е давала защита само на това християнско население, което ѝ се предавало въ духовно владение, както е станало съ българското население презъ казанитѣ вѣкове — XVIII и XIX в. Презъ XIX в. погърчването особено се е засилило чрезъ духовенството водено отъ епископскитѣ катедри въ Одринъ, Димотика, Ивайловградъ (Ортакьой) и Софлу. Тѣзи четири града бѣха фанатичнитѣ срѣдища на елинизма за областьта. Въ цѣлиятъ Одрински вилаетъ ние имахме само единъ митрополитъ въ Одринъ и то

 

 

1. Сп. Заветъ, София. 15—31. I. 1938 г. стр. 3.

 

 

23

 

отъ 1874 до 1885 г., когато турската власть го изгони, поради Съединението. Следъ това имахме архимандритъ управляващъ, т. е. не титуляръ, Одринската ни епархия, когото турската власть признаваше съ права на архиерейски намѣстникъ, a гърцитѣ въ вилаета имаха 14 епархии съ митрополити. Само въ Западна Тракия имаха епархиитѣ: Ксантийска, Маронийска (Гюмурджинска), Литицка (Ортакьойска), Димотишка, Дедеагашка и Одринска. A и въ Софлу архиерейскиятъ намѣстникъ бѣ съ чинъ епископъ.

 

Отъ друга страна надъ българщината особено въ неокупираната западнотракийска область упражниха вредно влияние и външни причини. На нея се нанесе новъ ударъ и се засили погърчването съ преследванията на българитѣ следъ срѣдногорското възстание, когато българитѣ публично били бесени въ Одринъ и българското име е носѣло опасности, било е гонено и преследвано. A руската окупация въ 1878 г., която бѣ се прострѣла точно върху най-източната часть на интересуващата ни область до Дедеагачъ, но не и на западъ отъ нея, последвана следъ това съ оттегляне на рускитѣ войски, се отрази пагубно за българското население въ Димотишко, Софлийско, Караагачко (Одринско) и Свиленградско : следъ рускитѣ войски тръгнали български бѣжанци. Ще спомена само за Балъкьой при Фере, отъ което сѫ избѣгали 301 български семейства [1]. A се увлѣкоха следъ рускитѣ войски

 

 

1. Хр. Н. Гандевъ въ Пловдив. библиотека е проучилъ по този въпросъ съхраняващитѣ се тамъ архиви на руското окупационно управление, вж. статията му въ Архивъ за поселищни проучвания, г. I, кн. II, 1938, София.

 

 

24

 

и се изселиха въ България и погърчени българи [1] отъ Димотишко и Одринско. Изобщо следъ 1878 г. омаломощаването на българщината въ областьта и засилването на гърцизма се провеждаше съзнателно и при съдействието на турската власть, която тукъ изпитваше страхъ отъ непосрѣдственото съседство на българската държава [2].

 

Така тукъ — въ Димотишко, въ Одринъ и между Одринъ и Димотика — винаги до 1912 г. е правелъ впечатление тоя „гръцки" народностенъ островъ, и то тукъ, далеко отъ елинскитѣ срѣдища. Пристѫпитѣ на елинизма отъ югъ и съ това погърчването на българославянското население въ северна Гърция и въ южна Македония на северъ отъ завоя на р. Бистрица сѫ твърде добре обясними и вече сѫ обяснени. Обаче тукъ югозападно отъ Одринъ до Димогика гръцкиятъ народностенъ островъ не може да се обясни чрезъ сѫщитѣ връзки съ населението на Гърция, защото тоя островъ е откѫснатъ, той дори нѣма връзка на югъ съ гърцитѣ въ Бѣломорскитѣ острови, понеже отъ Фере на югъ, дори отъ Софлу на югъ до морето, както и на западъ и югозападъ до морето, нѣма гръцки селища (Дедеагачъ е ново селище), та гърцитѣ отъ Димотишкия

 

 

1. Гандевъ ги нарича гърци, както сѫ ги пишели въ заявленията имъ разнитѣ писачи поради това, че вече сѫ говорели българо-гръцки говоръ и сѫ били патриаршисти. Подобни недоглеждания ставатъ и сега.

 

2. Дворцовата канцелария до Великото везирство:

 

Понеже не е въ интереса на Отоманската империя да се увеличава броятъ на българското население въ Одринско, не бива да се разрешава на забѣгналигѣ на времето си българи да се завърнатъ"

(писмо отъ 11. IX. 1904 год., вж. Документи за българската история, подъ ред. на проф. П. Мутафчиевъ. нзд. Б. Я. Н. София 1942, стр. 241, сѫщо и следващия документъ.

 

 

25

 

гръцки островъ не сѫ били въ никаква връзка дори съ Макри и Мароня, останали съвсемъ усамотени. Тоя ,гръцки" народностенъ островъ, прошаренъ съ запазени български села, е изолиранъ, понеже не е въ връзка съ южнитѣ гръцки предѣли на Балканския полуостровъ. Така е, защото той е създаденъ отъ епископскитѣ катедри на Дииотика, Одринъ и пр. чрезъ погърчването на маса българи, и елинизаторската роля на тия катедри тукъ ни става ясна. Занимливо е, че тоя островъ не е билъ въ непрекѫсната териториална връзка и съ Цариградъ, срѣдището на патриаршията и на фанариотството, понеже отъ тамъ е откѫснатъ чрезъ обширното източно-тракийско пространство, което е било само прошарено отъ гръцки или погърчени гръцки селища, разредени отъ запазени български селища и отъ много турско население.

 

Дори до войнитѣ (1912/13 г.) гръцкото население въ областьта се представяше като една хетерогенна маса, съ всички признаци на липсваще единство. Това население въ грамадната си часть се представяше за внимателния наблюдатель въ подобна свѣтлина на погьрченость или елинизация чакъ до 1919 г. [1]. Като започнемъ и вървимъ отъ югъ къмъ северъ въ неокупираната западнотракийска область, първото „гръцко" село е Урумджикъ. Въ сѫщность това бѣ едно гръкоманско село съ наполовина още български езикъ въ 1912 г., когато войскитѣ на Яверъ паша, при отстѫплението си, бѣха го изцѣло изгорили. A въ 1913 г.

 

 

1. Въ 1918 г. имахъ случай да обикалямъ въ Димотишка и Одринска (Караагачка) околия. Твърде интересни нѣща ми съобщиха нѣкои секретарь-бирници. Дължа много сведения на Пан. Христовъ, секр. бирникъ въ с. Карабунаръ (Димотишко), родомъ отъ съседното село Караклиса.

 

 

26

 

следъ Междусъюническата война то се изсели нѣкѫде въ южна Македония [1]. Пò на северъ, около Фере, нѣмаше гръцки села. Гърцитѣ се явяваха въ гр. Софлу и въ всичко три села въ околията му — Каваджикъ, Пашмакчи и Карабунаръ. Въ сѫщность само въ Пашмакчи имаше малко и, изглежда, по-истински гърци, заселени тукъ можеби презъ XVIII в., но силно примѣсени съ погърчени българи, a Каваджикъ и Карабунаръ до 1878 г. сѫ били още полупогръчени. Въ Софлу имаше само нѣколко семейства новодошли гърци и цинцари, но най-виднитѣ сеиейства бѣха погърчени българи, както и масата отъ населението, като си знаеха и произхода отъ съседнитѣ български села [2]. А другото село въ околията, Чамкьой, бѣ съ полупогърчено население дори до 1912 год. На северъ отъ Софлу, въ Димотишка околия, идва, съ явни примѣси отъ погърчени българи, Салтѫкьой (българитѣ го наричаха Салтиково). Впрочемъ още Викенелъ ни съобщава, че селото е било българско, както и с. Инджекьой (Инджесъ [3]). Пò на северъ отъ Димотика следваха вече колонисткитѣ по-чисти гръцки села или съ албански примѣси, или нѣкои може би изцѣло погърчени албанци: Токмаккьой, Чалъкьой, Емлединъ, Карлъкьой. Въ Кулели Бургасъ и въ Ташчи-Арнаутъ-кьой гърцитѣ сѫщо бѣха погърчени или гърчеющи се албанци, каквито ги имаше и на изтокъ

 

 

1. Село Урумджикъ е основано отъ преселници българи изъ Доганъ-Хисаръ, Балъмьой, Тахтаджикъ и др. (Ст. Н. Шишковъ, Тракия преди и следъ европ. война, Пловдивъ, 1922, стр. 118).

 

2. Ст. Н. Шишковъ, Тракия преди и следъ европ. война, Пловдивъ. 1922, стр. 58.

 

3. Viquesnel, Voyage dans la Turquie etc. Paris 1855, t. II p. p. 168, 269, 274 (цитирано по Ст. H. Шишковъ, Тракия преди и пр. с. 120).

 

 

27

 

отъ p. Марица. Изобщо тази група по-чисти гръцки села или отъ гръко-албански произходъ ще нарека първa група села.

 

Но особено мѣсто тукъ около Димотика заематъ погьрченитѣ български села Мандра, Карабейли, Чаушли, Пранга, Киречкьой, Карабунаръ, Акбунаръ, Кадъкьой, Чобанли, Казълджикьой, Кулакли, Булгаркьой, Куруджикьой, Пазарли, Кападжикьой, Джамбазларъ. Гръцкиятъ имъ езикъ е по-грубъ, изговарятъ ш вмѣсто с (напр. калишпера, китакши, женско лично ине Хриши и т. н.) и поради това биваха подигравани отъ истинскитѣ гърци. Напр. с. Мандра, най-южното между Димотика и Софлу, е било спирка край Марица за саловетѣ и чатмитѣ (композиции изцѣло отъ дървенъ строителенъ материалъ) и презъ първата половина на XIX в. е било още изцѣло българско: стариятъ гемиджия дѣдо Лечо отъ с. Златидолъ (с. Търново) имаше роднини въ това село, които въ 1918 г. носѣха сѫщото родово име. То както и с. Киречкьой, въ 1878 г. сѫ посочени наполовина съ българско население, a Карабейли, Чаушли и Булгаркьой — съ българско население. Въ гореизброенитѣ погърчени български села до 1920 г. старитѣ все още говорѣха и български езикъ, бѣха запазени български лични и родови имена, като Велика, Вълчо, Недю, Мира, Драгневци, Мълчанови, Дрѣнковци, Бъчварови, Църневи и т. н. и мнозина посочваха произхода си отъ планинскитѣ български родопски села на западъ. Интересно е, че нѣкои семейства въ с. Казълджикьой посочваха произхода си отъ гр. „Дрѣново", въ Стара планина, a името на селото е турски преводъ на тая дума. Българскиятъ езикъ въ едни села бѣ повече запазенъ, a въ други много малко, разбира се, говорѣше се отъ възрастнитѣ

 

 

28

 

или много старитѣ, особено отъ женитѣ, или бѣха запазени български думи или изрази. Напр. въ с. Кулакли и с. Aкбунаръ, които минаваха за гръцки и никой не се съмняваше въ тази имъ принадлежность, всички стари мѫже и жени говорѣха хубаво български езикъ. Изобщо погьрчената втора група села се отличаваше и по носия, битъ и култура отъ другитѣ гръцки села, тѣ образуваха общъ типъ: мѫжетѣ носѣха повечето бѣли вълнени чалми, дълги сини гащи, женитѣ — съ по-кѫси сукмани и съ кюркове, двороветѣ и кѫщитѣ имъ бѣха по-неуредени. Източнитѣ села отъ тази група имаха носия като българитѣ въ Узункюприйско, отвѫдъ Марица. A първата група гръцки села по носия, xopà и уреденость на кѫщитѣ приличаха на албанцитѣ въ с. Мандрица (Ивайловградско). Селото Булгаркьой, подъ влияние на близкия градъ Димотика, сѫщо се отличаваше съ уредностьта си и по носия се приближаваше до селата отъ първата група, обаче всички си признаваха, че селото е образувано отъ българи овчари, които тукъ първоначално сѫ имали кѫшлитѣ си, но малко стари хора още говорѣха и български езикъ.

 

A най-интересното е. че гърцитѣ отъ Одринъ, Димотика, па и въ Софлу, както и гърцитѣ отъ първата група гръцки села, наричаха гърцитѣ отъ втората група, т. е. погърченитѣ или гърчеющитѣ се българи, съ обидното за последнитѣ име „парапанко". Съ името „парапанко" или „парапанковци" ги наричаше и мѣстното българско население. Това подигравателно или презрително наименование, давано на погърченитѣ българи, за истинскитѣ или за считащитѣ себе си чисти гърци имаше равнозначущо съдържание съ „кондрокефало", т. е. „дебелоглавецъ", както изобщо обичатъ

 

 

29

 

да ни наричатъ гърцитѣ. Етимологията на тая дума е гръцка: Παραπανο, παραπανησιος, т. е. повече, което е повече отъ нуждното. Въ случая тя означава по голѣмъ, който се голѣми, сттукъ съ значение на „голѣмцитѣ" или „парвенюта". Думата „парапанко" или „парапанковци" има обсега отъ Бѣло море на северъ вкл. Свиленградска и Одринска околия, типична е за означаване на по-долна категория „гърци", т. е. за погърченитѣ българи на неокупираната западнотракийска область [1]. Така щото прави ще бѫдемъ, като отдѣлимъ погьрченитѣ българи съ името парапанковци отъ другитѣ гърци въ областьта, които сѫ отъ гръцки или албански произходъ. Въ околията е и гагаузкото село Инджесъ, винаги погрѣшно посочвано за „гръцко". Това бѣха български гагаузи или по-точно „огагаузени българи", които сами се наричаха българи, но отъ българското бѣха имъ останали коледарскитѣ пѣсни, имената и нѣкои изрази, като „Ела, Боже, поможи". Говорѣха само турски и се родѣеха съ българогагаузкото село Каракасъмъ, отвѫдъ Марица. Както казахъ по-горе, Викенелъ въ срѣдата на миналия вѣкъ посочва Инджекьой (Инджесъ) за българско село [2].

 

 

1. Вж. сп. Заветъ, алрилъ 1941 г., София, моята статия Парапанковци.

 

2. За гагаузитѣ въ областьта между Одринъ — Узункьопрю — Бабаески — Лозенградъ сѫ пуснати най-несериозни мнения, напр. нѣкои ги изкарваха нѣкакви си сургучи. Истината е, че одринскитѣ гагаузи си бѣха българи и огагаузяването имъ, т. е. възприеманвто на турски езикъ, може да се проследи. Хр. Антоновъ отъ с. Каракасъмъ (роденъ въ 1875 г.). завършилъ колежа на Отцитѣ Възкресенци въ Одринъ, ми е разправялъ интересни негови наблюдения за подобно огагаузяване, a е слушалъ и разкази отъ стария си баща. Дори узинкьоприйскитѣ българи си гогорѣха помежду си свободно на турски езикъ до 1912 г.

 

 

32

 

(следъ посоченитѣ Демирдешъ и Марашъ) Чаушкьой, Бухкьой, Еникьой, Саръхадъръ, Саръяръ, Ефремкьой, Кумарли, Делиелесъ, Испитли, Кадъкьой, Караагачъ при Черменъ, на нѣкои отъ които още въ 1920 г. населението изцѣло избѣга въ България. Българското население въ околията, както това видѣхме за Софлийско и Димотишко, много се е разрѣдило отъ изселването на българи още въ 1878 г. Изчезнали сѫ изцѣло селата Епчели, Кулакличифликъ, Ениджекьой, a отъ други е изчезнало българското население или е намалѣло: Доганджа, Иноглу, Омурбей, Балдъркьой. При това положение останалото по мѣстата си българско население между Одринъ, Ортакьой (Ивайловградъ) и Димотика още по-силно е подпаднало подъ кръстосания огънь на тия гръцки владишки срѣдища, поради което, както видѣхме по-горе, значителна часть отъ него се погърчила, особено следъ 1878 г. [1]

 

Известно е, че дори до 1911 г., идването на Венизелосъ, гърцитѣ считаха за свой цѣлия Балкански полуостровъ и Мала-Азия, като наследници на Византия. Това провеждаха и гръцкото кралство и патриаршията чрезъ своитѣ многобройни и гъвкави агенти. Византия за тѣхъ бѣ политическа догма, a не история. Съ сърбитѣ не можеха

 

 

1. Софийскиятъ гимназиаленъ учитель Ст. Мавродиевъ, родомъ отъ с. Хиделий, Хаероболско излѣзълъ пръвъ измѣжду своитѣ съселяни съ срѣдно образование въ 1908 г., разправя съ какво недовѣрие селото отначало се отнасяло къмъ българското училище и българското църковно пѣние, заблуждавано отъ гръцката пропаганда, представлявана отъ двама-трима учители и църковни пѣвци съ гръцка подготовка и свещеника сѫщо съ гръцка подготовка. Мавродиевъ умело е привлекълъ съселянитѣ си и ги привързалгь къмъ българщината (сп. Заветъ, бр. 10 и 11, 1943 г., София, стр. 17).

 

 

33

 

да се разбератъ поради претенции надъ Косово и северна Македония, съ българитѣ — поради претенции надъ цѣла Македония, Тракия, дори Ю. България. Едва при идването на Венизелосъ последниятъ имъ каза, че има и други балкански народи и държави. Обаче тѣ това не възприемаха, a бѣха успѣли да направятъ духовни завоевания надъ българщината въ южна Македония и въ долна Тракия и да ни нанесатъ духовни и национални поражения.

 

 

Турската колонизация, помохамеданчване на българитъ, притѣсненото имъ положение, изселвания въ Мала Азия.

 

Другъ новъ етнически елементъ въ Източния дѣлъ на западнотракийската сбласть, който тукъ е дошелъ отъ другаде като колонистки и е разрѣдилъ българитѣ, сѫ турцитѣ. За много малко още турско население въ областьта ни говори Брокиеръ въ 1433 г. — въ градоветѣ Траянополъ, Фере, Димотика, Одринъ (повече) и, може би, въ едно единствено село между Одринъ и Димотика. Нѣколко семейства турци въ сѫщото време образували днешния Свиленградъ. Вѣроятно турската колонизация вече е била започнала въ областьта презъ втората половина на XV в. следъ превземането на Цариградъ, но все ще да е била слаба. Обезлюдениятъ Балкански югоизтокъ започва да се заселва въ равниннитѣ си части особѣно презъ XVI в. отъ колонисти турци, които навлизатъ и въ нашата область, като се срещнали съ българското мѣстно население, което въ сѫщото време и още преди това презъ втората половина на XV в., както видѣхме, се движело вече отъ планинитѣ и горитѣ къмъ равнинитѣ и пасищата

 

 

34

 

до Марица и Бѣло море, и така се е връщало въ старитѣ си мѣста и пакъ ги е заселвало. Отъ сега нататъкъ за българитѣ тукъ настѫпилъ новъ животъ — помохамеданчвания, като първитѣ помохамеданчвания последователно сѫ създали истински потурчвания [1]. До 1912 г., поради много изминало време, вече не можеха да се откриятъ кои сѫ потурченитѣ български села. Но сѫществуването имъ бѣ безспорно. Отъ време на време се чуваше името „ахряне" за нѣкои считащи се чисти или стари турски села. Между Софлу и Димотика има турско село Ахрянъ-бунаръ. Села съ подобни имена y насъ, и то запазени досега като българо-мохамедански, срещаме въ Арцднско (Ахрянъ-ереджикъ, Ахрянъ-юрпекъ), сѫщо две махали въ Крумовградско подъ име Ахрянлеръ (т. е. ахрянитѣ) едната съставна часть на с. Джанка, a другата на с. Велешани. Изобщо прави се една едва забележима разлика между „ахряни" и „помаци". По-старитѣ помохамеданчени българи винаги наричатъ „ахряни", макаръ всѣкога, обикновено, да не се спазва това различие. Известно е, че името ахрянинъ (мн. ч. ахряни, ахряне) се дава само на българо-мохамеданитѣ въ Родопската область. Масовитѣ и проведенитѣ системно помохамеданчвания на цѣли села или на много села изведнажъ сѫ станали въ началото на втората половина на XVII в., тѣ продължавали, но вече въ по-малобройни групи или на единични семейства, презъ XVIII и XIX в. На западъ отъ неокупираната область, още край границата ѝ,

 

 

1.

„Приблизително къмъ срѣдата на XVI в. се отнася заселването съ туркестански юруци и съ турски коняри на южнитѣ части отъ Тракия и Македония . . . Мѣстнитѣ българи  . . . за да избѣгнатъ нападенията на тѣзи неканени гости, често приемали исляма".

 

(К. Иречекъ, История на бълг. народъ, София, стр. 360).

 

 

35

 

т. e. общо въ Източния дѣлъ на Зап. Тракия, който въ случая ни занимава, започватъ гѫсто населени ясно отбележими българо мохамедански (помашки) села, разпръснати или купни, a въ самата область бѣха останали да се посочватъ селата Муката и Кутруджа (половината на последното — българи християни) и то първото често пѫти нѣкои взимаха за турско, когато българскиятъ езикъ въ него още бѣ напълно запазенъ, то бѣ „ахрянско". Отъ друга страна едно казълбашко село подъ име „Караклисе" има на северозападъ отъ Мал Дервентъ, друго турско село подъ име „Клисели" има на дѣсно отъ Марица, въ Караагачка околия. Имената имъ възбуждатъ интересъ : „Кара клисе" значи „Черна черква", a „Клисели" — „Черковно".

 

Турската колонизация въ областьта се е изразила въ нѣколко вълни, като е обхванала и земитѣ на западъ отъ нея по долината на р. Арда. Имаме едно по-старо турско население, за което говорихъ по-горе, отъ османски оседли турци, друго сѫщо отъ оседли казълбаши, трето — пастири юруци, които обаче откриване на западъ отъ областьта. Че казълбашитѣ сѫ дошли следъ първитѣ турски колонисти, като втора турска колонизация, имаме сведения, запазени всрѣдъ мѣстното българско население. Въ неокупираната западнотракийска область имаше само едно малко казълбашко село (М. Доганджа, източно отъ Ивайловградъ, въ Караагачна околия), обаче на западъ, т. е. въ Източния дѣлъ отъ Зап. Тракия и специално въ Софлийска околия, казълбашкитѣ села много надвишаваха надъ другитѣ турски сала : въ Софлийско и Димотишко, — около и на западъ отъ с. с. Гол. Дервентъ, М. Дервентъ, Г. и Д. Луково, около Ивайловградъ. Не е

 

 

36

 

проученъ въпроса отъ кои секти сѫ казълбашитѣ. Отвратителната просия на турцитѣ отъ с. Шадаманъ ги издава сѫщо като секта : при вършитба, тѣ тръгваха изъ българскитѣ села и се преструваха на болни, слѣпи, криви, малоумни, сакати и др. Турската и казълбашка колонизация, гръцката колонизация и помохамеданчванията сѫ попрѣчили въ тая область отъ Източнитѣ Родопи останалото българско население да развие разселнически способности при пълна възможность и сила.

 

Както и другаде е било въ българскитѣ земи, така и тука, мѣстното българско население, за да се избави отъ злини, е приемало мохамеданството или се приютявало къмъ гърцизма, защото, действително, истински героизъмъ е било презъ вѣковетѣ тукъ да си запазишъ българското име. Българкитѣ отъ с. Юбруеренъ (край Арда) до около 1895 г., когато излизали на работа извънъ село, се преобличали като кадъни, т. е. съ фередже, за да бѫдатъ запазени отъ произволи, вършени отъ турското околно население. Това ми разправяше моя съученикъ въ одринската гимназия Ив. Ангеновъ, родомъ отъ сѫщото село, като ми описваше какъ се забулвала майка му и сестритѣ му. Това голѣмо българско село е дало много изселници за М. Азия. Наистина, отъ мнозина, специално за казълбашитѣ, се разправя, че били кротки, че не били ортодоксални мохамедани, обаче ясна представа за тѣхното жестоко отношение къмъ българитѣ ни даде проф. Л. Милетичъ за 1913 г. въ посочената, на друго мѣсто, негова книга. И все пакъ турцитѣ до 1878 г. въ интересуващата ни западнотракийска область не бѣха особено многобройни. Наистина селата имъ бѣха много, но тѣ до 1912 г. си оставаха малки, отъ 20—25—30 кѫщи, много рѣдко отъ 50 или до 60

 

 

37

 

кѫщи. Както казахъ по-горе, само едно българско село въ 1878 г. въ Ференско, с. Балъкьой, е дало 301 семейства изселници за България, a това се равнява на 10—12 мѣстни турски села. Иначе не може да се обясни, какъ е могълъ капитанъ Петко войвода непрекѫснато да действува отъ 1861 до 1878 г. въ Дедеагачко, Софлийско и Димотишко, да остава тукъ и презъ зимитѣ, подържанъ само отъ българското население, за което се е явявалъ закрилникъ и спаситель. [1] Но турското население въ областьта се засили и почти удвои следъ 1878 г. поради настаненитѣ отъ властьта мохаджири турци, дошли главно отъ България. Така се създадоха и нови турски села, нѣкои отъ които достигнаха и до многобройно население (Селямие, Ференско, въ 1900 г. достигнало 200 кѫщи), a въ много отъ мѣстнитѣ християнски села се създадоха голѣми турски махали (Доуджаросъ и пр.), или пъкъ турскитѣ села се уголѣмиха (Ахъркьй и др.). Заселиха се турци и въ градоветѣ. А нѣкои български села изцѣло се изселиха и въ тѣхъ се заселиха турци, както се каза по-горе. Разбира се, като говоримъ сега за турци въ областьта, трѣбва да се знае, че това е едно минало, защото всички турци се изселиха съгласно двата договора между България и Турция, сключени въ Цариградъ въ 1913 и въ 1915 год., a мохаджирскитѣ турски села изцѣло избѣгаха още при настѫпването на българскитѣ войски при войната въ 1912 г., понеже бѣха се зле изложили при съжителството си съ мѣстнитѣ българи въ течение на десятки години. Сега турци, новозаселени, има въ зоната около гара Караагачъ, a има,

 

 

1. Вж. подробно y Ст. Н. Шишковъ, Бѣломорска Тракия въ Освоб. война, Пловдивъ, 1929 г., стр. 28 и следв.

 

 

38

 

върнали се, но малко, и въ нѣкои села на неокупираната западнотракийска часть.

 

Презъ турското робство българското население около Одринъ често е изпадало въ упадъкъ. Спъвало се е и разселването му, особено на югъ отъ града до Димотика, поради турската и гръцката колонизация. A последнитѣ вѣкове поради помохамеданчвания и погърчвания, то сѫщо е било въ регресъ. Изобщо въ триѫгълника Одринъ — Димотика — Ортакьой (Ивайловградъ) българското население е било принудено да води жестока борба за самозапазване, безъ да очаква отъ никѫде помощь. И нѣкѫде то е било подчинето: дало е много погърчени българи и много мохамедани. Отъ друга страна, заселването въ Димотишко, Караагачко и Ивайловградско на турци и гърци колонисти докарани отъ далечни земи, както се каза на друго мѣсто, не е позволило да се разселватъ запазенитѣ български села. Тѣ сѫ били принудени да отиватъ и търсятъ далеко праздни земи, главно въ Анадола, като вѫглищари, земемѣлци и овчари. Така отъ тоя край се създаде българската колонизация въ Мала Азия. Малоазиатскитѣ българи посочватъ произхода си главно „откѫде Димотика", който градъ въ началото на XVIII в. ималъ обширна административна область на югъ, западъ и северозападъ [2]. A това сѫщо създало

 

 

2. За малоазийскитѣ българи : В. Кѫнчовъ, Изъ М. Азия, пѫтуване къмъ българскитѣ колонии, Бълг. прегледъ 1899, кн. VIII: Л. Д. Доросиевъ, Българскитѣ колонисти въ M. Азия, Сп. Б. Д. Н. кн. XXIV, 13. 1922, Георги Г. Бодуровъ, който е родомъ отъ малоазиатското село Коджа бунаръ, Баллянска кааза, приема, че отъ Димотишко (при старитѣ обширни граници на каазата) произхождатъ повечето отъ малоазиатскитѣ българи, т. е. надъ 15 х. д. (броятъ е за 1912 г.). Сведенията ми даде устно. Г. Бодуровъ е сега учитель въ VII Соф. м. гимназия. Той писа нѣколко статии за малоазиатскитѣ българи: въ в. Миръ, в. Тракия и в. La Bulgarie (La Bulgarie, VII 1932 - 22. VII. 1932).

 

 

39

 

условия за погьрчването на българитѣ, които останали около гръцкитѣ центрове и около заселилитѣ се тука гърци. Много по-лесно обаче се разселвали по-южнитѣ български села на Софлийска и Дедеагачка околия. Тѣ сѫ създали многобройнитѣ български села въ Гюмурджинско и на изтока отъ р. Марица.

 

 

Запазени български земеписни имена въ областьта споредъ гръцката топографска карта.

 

Ако разгледаме имената на селищата и изобщо топонимията до 1920 г. въ неокупираната западнотракийска часть и изобщо въ Източния дѣлъ на Западна Тракия, ние виждаме, че тя е, съ малки изключения, почти изцѣло турска. И разбира се, това е лесно обяснимо съ многовѣковното турско владичество, презъ което чрезъ колонисти турци и по административенъ начинъ се наложили турски земеписни имена. Но което е още по-важно — въ областьта не сѫществуватъ гръцки наименования. Отъ византийско и по-раншно време сѫ ни останали необясненитѣ още научно имена на градоветѣ Димотика и Фере (старо - Вира). Имената „Бургасъ" сѫ давани отъ турцитѣ, думата тѣ сѫ възприели (отъ „Пиргосъ") още преди установяването си на полуострова. На югъ въ областьта има с. Урумджикъ, което напомня на „гърче", но за него казахъ по-горе, че до 1912 г. бѣ полупогърчено, a чисти български села съ имена „Урумъ кьой", „Урумъ бегли" и пр. има и въ другитѣ български земи, подобнитѣ имена въ нашитѣ земи не говорятъ

 

 

40

 

изобщо за гръцко население. Разбира се, за българско население говорятъ имената на села въ неокупираната область, като „Мерхамли булгаръ", както турцитѣ официално наричаха българското село до Фере, за разлика отъ съседната му турска махала, която наричаха „Мерхамли мюслимъ". Сѫщо селото „Булгаръ-кьой", до Димотика, си запази името до 1920 г.. когато следъ това гърцитѣ го преименуваха на „Елинохори".

 

Български земеписни имена все още обаче сѫ запазени и предадени дори въ гръцката топографска военна карта 1:100,000, издадена въ Атина отъ военното министерство. Разбира се, въ нея изобщо не сѫ могли да бѫдатъ отбелязани всички мѣстни имена, но и отбелязаното можемъ да считаме за достатъчно. Въ случая, понеже ми липсва гръцкия оригиналъ, ще използувамъ нѣмското издание на картата отъ 1940 год., въ което нѣкои имена сѫ оставени както сѫ били написани въ гръцкия оригиналъ, т. е. дори и съ гръцки букви. Трѣбва да отбележа, че на западъ, т. е. въ предадената намъ територия отъ Източния дѣлъ на Западна Тракия, българската топонимия е много по широко застѫпена, отколкото въ неокупираната часть.

 

Въ листа „Дедеагачъ", непосрѣдствено край демаркационната линия, въ наша територия, е отбелязанъ връхъ Gulák (Гулакъ, т. е. Голакъ), сѫщо връхъ Isgoren Posari. Въ неокупираната часть, югоизточно отъ с. Едремешли, е мѣстностьта Χασανιτσα („Хасаница"), южно отъ село Домуздере е Selta Stena.

 

Въ листа Esimi-Derion, който е северенъ отъ Дедеагачкия, срещаме следнитѣ имена: около с. Пишманкьой — връхъ Bukata, хълмъ Kamenos Berg, Ploniana, Ragowitsa ; около село Кутруджа върхъ

 

 

41

 

Tsuka, в. Kaminia,, в. Golata, в. Tsútsúra, мѣстность ,Райкуицав ; около с. Муката сѫ мѣстноститѣ Lesitse, Selitse, Racli, на изтокъ сѫ мѣстноститѣ Меgali Kiprina и Micri Kiprina; около с. Крушово („Крусово") сѫ мѣстноститѣ Kuledari Mesari, Dsiwa koru, Dsiwak Tslflik, в. Wulgaras Chorofi, Papa Staiku Wrisi, Koloska Berg.

 

Въ листа „Димотика" : мѣстность Tsukas, Goline Berg, Sakarka Felsen, върхъ Wigla (българитѣ го наричатъ „Иглата"); рѣката, която почва отъ с. Караклисе, е отбелязана Wulgar Bach.

 

Непосрѣдствено на западъ отъ демаркационната линия въ Източния дѣлъ на зап. Тракия изобилствуватъ българскитѣ имена : Раюца [1], Липовица, Китката, Гарванъ чаири, Куркинъ кидикъ, Рускова чука, Косева чука („цука"), „Цуцуръ" махале, Яврилица, Дѫбрава и др.

 

 

Статистически сведения за областьта 1878 г., 1900 г. и 1920 г.

 

Предстои ни сега да дадемъ статистически сведения за етнографското положение на Източния дѣлъ отъ западнотракийската область. Трѣбва да признаемъ, че за миналото сведенията сѫ оскѫдни, както общо за броя на населението, така и за разпредѣлението му по народности. Сравнително по-точни и по-ясни сведения имаме отъ 1878 г. Дава ни ги, като етнографски отношения въ Одринския вилаетъ, издаваниятъ въ Цариградъ презъ онова време френски вестникъ Courrier d'Orient. Даннитѣ сѫ ценни за оная епоха и системно събрани. Предавамъ ги въ таблицитѣ за околиитѣ така, както

 

 

1. Или „Раювица", както я нарича населението на с. Тахтаджикъ.

 

 

42

 

ги намираме въ вестника, макаръ нѣкѫде, по отношение на българитѣ, да има доста грѣшки, особено за гърчеющитѣ се тогава българи. На югъ отъ Софлу и около Фере сѫ били изоставени турскитѣ („мохамеданскитѣ") села, дадени сѫ само българскитѣ и гръцкитѣ. Въ таблицитѣ възстановявамъ турското население въ тия села за 1878 г., като приемамъ, че 100 д. въ 1878 г. сѫ се увеличили на 130 д. въ 1900 г., a броятъ за 1900 г. ни е известенъ. Не играе роля това, че въ нѣкои турски села следъ 1880 г. сѫ настанени „мохаджири" [1].

 

Сѫщо по-системно събрани сведения имаме отъ края на XIX в. (1898—1900), отъ Т. Карайововъ [2]. Използуваме ги съ нѣкои оправки и допълнения: с. Инджесъ (Димотишко) е посочено за гръцко, вмѣсто българогагаузко, Кулакли и Ташчиарнауткьой (сѫщата околия) погрѣшно сѫ посочени за турски, както село Халваджи — за българско и т. н. Нѣкои грѣшки изглеждатъ като печатни грѣшки. Съгласно тия данни представямъ народностния образъ на неокупираната область въ 1900 г. Понеже сведенията сѫ по кѫщи, превръщамъ ги въ брой жители, както това е правелъ Карайововъ и както изобщо това се възприема : българскитѣ семейства вземамъ съ по 6 члена, a другитѣ съ по 5 члена, като се има предвидъ многодетностьта на българскитѣ семейства и по-късното отдѣляне на омѫженигѣ синове, както това

 

 

1. Въ сѫщность никакво правило или формула не може да се използува за движението на турското население въ областьта, както изобщо, така и отъ 1878 г. Има села, съгласмо проучванията ми. въ които не сѫ се настанили мохаджири и турското имъ население е намалявало (напр. с. Лъджакьой и др.).

 

2. Вж. Материали за изучаване Одринския вилаетъ, Мсб. кн. XIX, 1903.

 

 

43

 

бѣ при патриархалнитѣ отношения презъ онова време.

 

Българското население въ Източния дѣлъ отъ Западна Тракия и на западъ отъ нея до р. Места преживѣ истинско разорение въ 1913 г. при междусъюзнишката война. Това разорение е достатъчно подробно описано отъ проф. Л. Милетичъ [1]. Обаче скоро следъ тия тежки дни то наново се съвзе и засили, и особено следъ 1915 г. и въ Димотишка и Караагачка околия, когато тия околии въ края на септемврий бѣха предадени на България. За съжаление, не можемъ да приведемъ ценнитѣ статистически данни отъ нашето административно преброяване, направено въ срѣдата на 1919 г. Резултатитѣ ни дава общо проф. А. Иширковъ [2], като околиитѣ, които ни интересуватъ (Караагачка, Димотишка, Софлийска, Дедеагачка) сѫ дадени общо заедно, безъ да можемъ да откриемъ отдѣлно сѫщо и селата. Въ посоченитѣ четири цѣли околии българитѣ сѫ били 58,934 д., турцитѣ 2,009 д., гърцитѣ 28.647 д.

 

Използувамъ за 1920 г. сведенията отъ преброяването, което на 30 мартъ направиха въ Западна Тракия френскитѣ окупационни власти, на чело съ ген. Шарпи, както ни сѫ дадени отъ Ив. Алтъновъ [3]. За Дедеагачката околия сведенията сѫ по селища и народность на селищата, обаче за околиитѣ Софлийска, Димотишка и Караагачка броятъ на населението по народности е даденъ общо въ края за всѣка околия. Това ме принуди

 

 

1. Вж. Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 г. Изд. на Б. А. на Н., София, 1918.

 

2. А. Иширковъ, Западна Тракия и договорътъ за миръ въ Ньойи, София, 1920, стр. 38 и 39.

 

3. Ив. Алтъновъ, Междусъюзнишка Тракия, София, 1921, стр. 171 и следв.

 

 

44

 

чрезъ собствени проучвания, да отдѣля населението и по народность за всѣко селище. Разбира се, взимамъ само тия части отъ околиитѣ, които влизатъ въ интересуващата ни область. Изоставямъ частитѣ имъ, които сѫ на лѣво отъ р. Марица. Известно е, че презъ сеппемврий 1915 г., съгласно договора въ Цариградъ, турцитѣ бѣха ни отстѫпили ивица земя все край лѣвия брѣгъ на р. Марица чакъ до Еносъ, въ която имаше и нѣколко села. Разпредѣлението на околиитѣ и общинитѣ давамь така, както бѣ при българското управление до края на 1919 г., което бѣ възприето и отъ френскитѣ окупационни власти. У Ив. Алтъновъ, понеже е използувалъ френското имъ записване, доста селища сѫ предадени съ погрѣшни имена, дори нѣкѫде неузнаваеми. Напр. записалъ „Кърклисе" вмѣсто Караклисе (Димотишка околия), „Телидже" вмѣсто Теке и т. н. Предавамъ имената, както е правилно да се предадатъ.

 

Друго различие, което правя при установяване народностното положение на селищата и околиитѣ, което не е правено до сега, е, че поcoчвaмъ въ отдѣлна колона населението на погърченитѣ села, т. е. известнитѣ ни вече парапанковци, макаръ само въ околиитѣ Карагачка и Димотишна. Тамъ, гдето въ тия села въ 1920 г. имаме новозаселени българи, тѣхъ отдѣлямъ като българи. Гърцитѣ приематъ „българофонни елини", „влахофонни елини" и т. н., въ случая, както казахъ и по-горе, ние имаме „гръкофонни българи". До колко гърцитѣ успѣха да доведатъ и заселятъ тѣхно ново население въ областьта при междусъюзнишкия режимъ, т. е. до преброяването отъ генералъ Шарпи на 30 мартъ 1920 година, се вижда, че административното наше преброяване отъ срѣдата на 1919 г. посочи гърцитѣ въ

 

 

45

 

околиитѣ Дедеагачка, Софлийска, Димотишка и Караагачка, както казахъ по-горе, на 28,237 д., a преброяванею на ген. Шарпи ни дава броя имъ на 42,647. Българитѣ пъкъ сѫ намалѣли: отъ 58,939 д. сѫ паднали, поради изселване, на 47,680 д. Както казва проф. А. Иширковъ, отъ 1913 г. до 1915 г. гърцитѣ въ Гърция, дори и самиятъ Венизелосъ, бѣха се простили съ Западна Тракия, която считаха вече окончателно за българска, поради което агитираха да се изселва гръцкото население отъ тамъ, като го заселваха въ Македония [1]. Обаче тѣ не мислѣха вече така въ 1920 г. и по-късно, та правѣха всичко да погърчатъ областьта.

 

Но освенъ това азъ посочвамъ населението и отдѣлно по селища. Това е голѣмо предимство предъ чуждитѣ „статистики", които даватъ населението и народностнитѣ отношения общо, та не може никое сведение да се провѣрява. Така en gros ни дава народностиитѣ отношния въ Западна и Източна Тракия напр. Антониади, a публикува и Венизеловата „статистика", която е била представена на победителитѣ въ Ньойи, сѫщо така съ сумирани данни [2].

 

Историко-статистически прегледъ и таблицитѣ по околии въ Източния дѣлъ на зап. Тракия предавамъ по-доле. Околиитѣ взимамъ въ тия размѣри въ каквито тѣ бѣха оформени при българското управление до 1919 г., но безъ надлъжната ивица земя на лѣво край р. Марица, предадена ни отъ турцитѣ въ 1915 год.

 

 

1. А. Иширковъ, Западна Тракия и договорътъ за миръ въ Ньойи, София 1920, забел. стр. 39.

 

2. A. Antoniadés, Le Développement économique de la Thrace, Athènes. 1922, стр. 191.

 

 

46

 

 

Димотишка околия

 

Димотишката околия е въ интересуващата ни область най-старата административна единица. Въ миналото тя е била много обширна. Въ 1878 г. Димотишката кааза се простирала много на западъ и югъ, въ нея сѫ влазяли земитѣ на послешнитѣ Ортакьойска и Софлийска каази (околии). Въ миналото изразътъ „Димотишко" е обхващалъ обширна обласгь. Българитѣ сѫ сгаро мѣстно население тукъ, запазено въ планинитѣ и горитѣ на околията, размѣстило се малко следъ XV в. Едно отъ селата носи хубаво българско име Крушово, a турцитѣ го наричаха и Хаджи-Али.

 

Особено трудно е да се установятъ народностнитѣ отношения въ Димотишката околия. Обърканостьта е голѣма. Тя е сѫществувала още при посочване на населението по народности въ околията въ 1878 г., понеже е била вече създадена въ течение на XIX в. и прежнитѣ вѣкове. Доста отъ погърченитѣ български села („парапанковцитѣ") въ 1878 г. сѫ били посочени за гръцки. Но български сѫ били още селата Карабейли, Чаушли, Булгаркьой. Село Булгаркьой е до Димотика и изглежда поради тази близость се е наложило името му, което е въ дисхармония съ елинистичния центъръ Димотика, — населението му е било въ ярко етническо противоречие съ тоя центъръ. Но центърътъ следъ това последователно се наложилъ. Смѣсени сѫ били селага Мандра, Киречкьой, Сараево. А следъ тази година, при изтеглянето на рускитѣ войски, сѫ изчезнали българитѣ въ с. Джамбазларъ мюслимъ, Сараево (Латфи паша), погърченитѣ българи въ Субашкьой. Поради сѫщата причина българскитѣ села Башкласе и Крушово въ 1900 г. сѫ съ по-малко

 

 

47

 

население въ сравнение съ 1878 г., така е и съ нѣкои погърчени български села. Ако последствията отъ изселването на българитѣ отъ другитѣ околии въ 1878 г. е било пакостно, за Димотишката околия това е било истинско поражение на българщината, понеже особено е било засилено следъ това и погърчванего на останалитѣ по мѣстата си села. Проф. К. Иречекъ съобщава, че въ 1880 г. само въ Старо-Загорския окрѫгъ (при тогавашнитѣ му малки граници) сѫ живѣли 3747 българи бѣжанци огъ Одринския вилаетъ, най-много отъ Димотика и Фере [1]. A такива е имало въ цѣла Южна България, па и въ Северна. Макаръ нѣкои гърчеещи се или вече полупогърчени села въ околията въ 1978 г. да сѫ били посочени за гръцки, все пакъ, като вземемъ даннитѣ за народностнитѣ отношения такива, каквито ни сѫ дадени за 1878 г. отъ Courrier d'Orient, безъ да ги промѣняваме, ние виждаме, че българитѣ въ околията сѫ били 5398 д., гърцитѣ 9337 д., мохамеданитѣ 5582 д. T. е. българитѣ все още не сѫ били много далече отъ гърцитѣ. За гръцко не е взето обаче българогагаузкото село Инджесъ, населението на което винага се е изявявало за българско. Било е винаги въ родствени връзки сь българогагаузкото село Каракасъмъ, на лѣво отъ р. Марица, То ще да основано още въ началото на XVI в., както и българогагаузкитѣ стари села на изтокъ отъ р. Марица, които живѣеха съ юнашкитѣ пѣсни за Богданъ войвода и не познаваха пѣснитѣ за Крали Марко. Българогагаузки следи се откриваха и въ с. Пазарли, поради което въ 1900 г. Т. Карайововъ ни го дава правилно като

 

 

1. Д-ръ К. Иречекъ, Княжество България, ч. II, Пѫтуване, стр. 175.

 

 

48

 

гагаузко. Ho въ броя на гърцитѣ, освенъ гърчеещитѣ се и полупогърчени български села, сѫ броени и албанохристиянскитѣ гърчеещи се или погърчени села, затова „гръцката" група е така чувствително многобройна.Още по-заплетени сѫ българо гръцкитѣ народностни отношения въ 1900 г. Статистическитѣ данни, които имаме отъ Карайововъ, взимамъ като брой на населението въ всѣко селище, обаче съмъ поправилъ направенитѣ грѣшки отъ него: напр. с. Инджесъ не е съ гръцко население, с. Кулаклий не е съ турско население, a спада къмъ погърченитѣ села и др. Но за 1900 г. създавамъ нова колона, което се налага за Димотишката околия, именно колона за погърченитѣ български села или за парапанковцитѣ. Въ друга колона поставямъ населението на истинскитѣ гръцки села създадени отъ колонисти гърци или албанци презъ миналитѣ вѣкове като отдѣлни гнѣзда въ околията, които много отъ рано сѫ започнали да топятъ въ себе си настанени между тѣхъ българи. Погърченитѣ българи въ 1900 год. вече сѫ били 7254 д., чиститѣ българи — 4500 д., гърцитѣ сѫ били 7935 д. Колоната за погърченитѣ българи запазвамъ и за 1920 г. Понеже даннитѣ за народноститѣ въ околията въ 1920 г. ни сѫ дадени общо, азъ посочвамъ това по селища. Броятъ на българитѣ по преброяването на ген. Шарпи е 4956 д., споредъ моята таблица е 5881 д., понеже поставямъ въ тоя брой населението на с. Инджесъ, a сѫщо настаненитѣ българи въ нѣкои отъ погърченитѣ села, които погрѣшно сѫ били посочени въ общия брой като гърци. Отдѣлихъ въ колоната „други" ясно запазилитѣ се албанци въ с. Кулели-Бургасъ, a такива имаше и въ село Тахчиарнауткьой: тѣ още си говорѣха

 

 

49

 

албански и нѣкои бѣха избѣгали отъ лѣвия брѣгъ на р. Марица въ 1913 г., кѫдето бѣха доста многобройни. Имахъ случай въ 1918 г. да се срещна съ тѣхъ на нѣколко пѫти. Изобщо въ тоя край на Одринско албанцитѣ християни доста сѫ дали за засилването на гърцизма.

 

Казахъ на друго мѣсто, че и за Димотишката околия насъ ни интересува тази ѝ часть, която е въ Източния дѣлъ на Зап. Тракия. Отъ друга страна цѣлата тази Димотишка околия остана въ 1941 г. въ сегашната неокупирана часть (область). Изоставяме частьта ѝ отъ 1920 г., която бѣ отвѫдъ Марица. Следъ 21 априлъ 1941 г. отъ околията нищо не се предаде къмъ нашата държавна територия. Отъ друга страна, ние виждаме отъ таблицата, че въ нея гръцкото население за 1920 г. показва нѣкѫде известно смущение спрямо 1900 г. (с. Мандра, с. Капуджикьой и пр.), понеже въ 1913 г. малка часть отъ него забѣгна къмъ гръцкитѣ войски следъ междусъюзнишката война, между друго и защото неприязнено очакваше връщането на българската власть.

 

Изобщо нашата анализа на народностнитѣ отношения въ Димотишката околия се явява твърде интересна въ заключенията си. Ние виждаме, че около фанатичния гръцки центъръ Димотика, старо митрополитско седалище, въ което винаги сѫ се подвизавали достойни владици застѫпници на елинизма, погърченитѣ българи сѫ много. Самиятъ градъ Димотика винаги е билъ топилникъ за българщината. Тукъ сѫ изчезвали не само българитѣ отъ околнитѣ български села, които въ него сѫ се заселвали (Гол. Дервентъ, Крушово и пр.), a и много копривщенски родове. Вълкови сѫ ставали „Вулкидисъ", Пончови — „Понтидисъ", Влайнови — „Влайкидисъ" и т. н. Но

 

 

50-51

 

[[ Общини:

Димотишка, Салтъкьойска, Чаушлийска, Карабунарска, Токмакьойска, Джамбазларска, Кадъкьойска, Кулаклийска, Булгаркьойска, Кулели-Бургаска.

Селища въ общинитѣ:

Димотика, Салтъкьой, Мандра, Хасърбейли, Карабейли, Ахрянбунаръ, Башклисе, Чаушли, Инджесъ, Киречкьой, Караклисе, Карабунаръ, Акбунаръ, Субашкьой, Хекимли, Токмакьой, Чалъкьой, Крушово, Абдулакьой, Джамбазларъ, Дж. Мюслимъ, Караджали, Карлъкьой, Емлединъ, Аксакалъ, Кадъкьой, Чобанли, Чоб. Мюслимъ, Казълджикьой, Делиазкьой, Кулаклий, Пазарли, Булгаркьой, Куруджикьой, Капуджикьой, Таушанкору, Кулели-Бургас, Сараево (съ Латфипаша), Сюйлемишъ, Урли, Пранга, Тишчиарнауткьой, Сафуларъ ]]

 

 

52

 

за града не отдѣлихъ колона „погърчени българи", понеже това е доста трудно. Въ сѫщность само нѣколко видни гръцки родове до 1920 г. въ Димотика се считаха за по-стари или по-нови дошли отъ по-далечни гръцки мѣста (Цариградъ), a другитѣ сочеха българския си произходъ, както така бѣ и съ масата отъ населението.

 

Турцитѣ въ околията не сѫ били много, повече сѫ били въ града, макаръ турската колонизация да е почнала още въ първата половина на XV в. Дори турцитѣ въ града въ 1900 г., спрямо 1878 г., показватъ намаление. Следъ 1880 г. сѫ се заселили доста мохаджири въ турскитѣ села, основани сѫ и мохаджирскитѣ села Сюйлемишъ, Таушанкору и Чобанли мюслимъ. Въ Кулели-Бургасъ имаше настанени 30 семейства българи мохамедани. Съгласно Цариградския договоръ отъ 1915 г. между България и Турция, турцитѣ се изселиха, но при окупацията на областьта отъ ген. Шарпи нѣкои бѣха почнали да се завръщатъ (въ Димотика).

 

При равносмѣтката на българо-гръцкитѣ отношения въ околията въ 1920 г. трѣбва да се отбележи и това, което ще кажемъ и за другитѣ околии: преди заемането на околията отъ френскитѣ военни окупационни власти на чело въ ген. Шарпи много българи вече бѣха избѣгали въ старитѣ предѣли на България, главно това стана между 15 и 20 октомврий 1919 г., когато българската войска и администрация напущаше страната, па и следъ това до надвечерието на преброяването извършено отъ френскитѣ власти, a въ сѫщото време гръцкитѣ „бѣжански комитети" сѫ заселвали гърци, като сѫ ги представяли за „бѣжанци", макаръ тѣ никога да не сѫ обитавали областьта. Така сѫ преследвали цельта да се засили още

 

 

53

 

гръцкото население въ околията. Това е било констатирано и донесено отъ военния управитель на околията, французинъ [1]. При това положение, много българи не сѫ били преброени въ 1920 г., a сѫ били преброени много гърци. които не сѫ произхождали отъ околията.

 

Следъ това, положението още повече се промѣни. При унищожаването на „междусъюзнишкия" режимъ въ Западна Тракия, българитѣ напустнаха областьта, a които останаха, бѣха обявени за гърци. Останаха и българитѣ гагаузи, като къмъ тѣхъ се прибавиха следъ 1923 г. нови, избѣгали отъ лѣвия брѣгъ на Марица. Следъ тая дата се явиха и нови албанци християни, избѣгали сѫщо отъ лѣвия брѣгъ на Марица. Гръцката власть въ напуснатитѣ села настани бѣжанци отъ Изт. Тракия, отъ Мала Азия и отъ България. Сгѫстиха се и сѫществуващитѣ села. Гръцката статистика не посочва населението по народности. За 1928 год. ни дава за Димотишката околия въ посоченитѣ размѣри 38,978 д. Увеличението е значително голѣмо спрямо общото население въ 1878. въ 1900 и въ 1920 г.

 

 

Караагачка околия

 

(безъ западната ѝ часть между Арда и Марица, която отъ 1941 е въ България). Околията, като административна единица, е много нова, съвременна. Тя е създадена въ 1915 г. при нашето управление съ срѣдище одринската гара Караагачъ. Въ нея влазятъ села все отъ обширната Одринска кааза (околия) — югозападната ѝ часть, — a

 

 

1. Ив. Алтъновъ, Междусъюзнишка Тракия, София, 1921 г., стр. 12, 35, 36 и 161.

 

 

54

 

и нѣкои села отъ Свиленградска околия или по-точно, отъ нѣкогашната (до 1878 г.) Черменска кааза. Българското население въ околията, която е съ по-равниненъ характеръ, се е спустнало следъ XV в. изъ прилежащитѣ на западъ отъ нея планински и гористи части на Родопитѣ. Най-стари ще да сѫ огагаузенитѣ български села, както е случая съ старитѣ огагаузенитѣ български села на изтокъ отъ Марица.

 

И въ Караагачката околия, както въ Димотишката, трудно се установяватъ народностнитѣ отношения въ интересуващата ни епоха до 1920 г. Обаче тукъ истинскитѣ гърци и изобщо „гърцитѣ" сѫ много по-малко. Но погърченитѣ българи и тукъ сѫ доста много. Въ 1878 г. изцѣло български сѫ били селата Епчели, Доуджаросъ, Татаркьой, Кулаклъчифликъ, Чаушкьой, Карасакли, Буфкьой, Ениджекьой, Саръяръ, Ефремкьой, Делиелесъ, Испитли, Кадъкьой, смѣсени съ гърци сѫ били — Караагачъ и Гол. Доганджа, смѣсени съ по-малко турци сѫ били — Демирдешъ, Марашъ, Саръхадъръ, Комарлия, Балдъркьой, Караагачъ при Черменъ, Осканличифликъ и Омуръ-бей. Гърцитѣ сѫ били представени само отъ селата Боснакьой, Чорекьой, Еникьой, Кабаюкъ и въ смѣсенитѣ съ българи или турци села Караагачъ, Гол. Доганджа и Елъ-Бургасъ и то въ малъкъ брой. Обаче въ Courrier d'Orient погрѣшно е поставено за гръцко българското село Еникьой, което обаче си остана патриаршистко до 1912 г., и полупогърченото Кабаюкъ. A споренъ е гръцкия произходъ и на селата Боснакьой и Чорекьой и на гърцитѣ въ с. Караагачъ до Одринъ. Специално населението на Татаркьой и Гол. Доганджа бѣха огагаузени българи.

 

 

55

 

Ho българщината въ околията сѫщо много пострада поради изселването на българи съ отстѫпващитѣ руски войски въ 1878 г. Изцѣло се изселиха българскитѣ села Епчели, Кулаклъчифликъ, Ениджекьой, Карасакли, Садърли, a се изселиха българи отъ Караагачъ, Гол. Доганджа и др. и всички българи отъ смѣсенитѣ села Иноглу, Омурбей, Балдъркьой и Осканличифликъ. A това подпомогна да се засили погърчването на селата на югъ отъ р. Арда по направление на Димотика. Селата въ ѫгъла между Марица и Арда си оставеха подъ по-силно българско влияние. Впрочемъ отъ околията сѫ се изселили българи и въ 1829 г., пакъ следъ изтеглящитѣ се руски войки: българската махала въ показаното въ 1878 г. и 1900 г. като чисто турско село Юрушъ тогава е изчезнала. Въ таблицата и тука отдѣлямъ за 1900 и 1920 г. колона на погърченитѣ българи („парапанковци"), въ който поставямъ и с. Чорекьой. Турцитѣ въ околията, като имаме предвидъ, че тя е около голѣмия административенъ и воененъ турски центъръ Одринъ, не сѫ били много. За 1900 г. сѫ посочени значително увеличени по брой, поради заселването на турски бѣжанци („мохаджири"), за които се грижеха нарочни комисии („мохаджиръ комисиону") презъ онова време въ всѣки административенъ центъръ. Населението въ повечето турски села отъ 1878 до 1900 г. е повече отъ удвоено, понеже въ селата сѫ били оставени нови, мохаджирски махали, нѣкои въ близко съседство до селата (напр. до с. Ахъркьой е било основано с. Ени Ахъркьой, въ таблицата сѫ посочени дветѣ като едно село). Интересно е, че въ околията има едно, макаръ и малко, казълбашко село М. Доганджа, a може би такова бѣ и с Шадаманъ. Въ околията съмъ поставилъ, както

 

 

56-57

 

[[ Общини:

Караагачка, Боснакьойска, Демирдешка, Доуджароска, Чорекьойска, Чаушкьойска, Еникьойска, Саръхадърска, Комарлийска, Отъ Бештепенска община.

Селища въ общинитѣ:

Караагачъ, Боснакьой, Ахъркьой, Демирдешъ, Емиоли, Хаджибей чиф., Доуджаросъ, Епчели, Кьормутъ, Татаркьой, Кулаклъчифл., Чорекьой, Коюнли, Марашъ, Юрушъ, Чаушкьой, Буфкьой, Гол. Доганджа, Мал. Доганджа, Халваджи, Шадамамъ, Еникьой, Елъ-бургасъ, Иноглу, Кабаюкъ, Карасакли, Клисели, Омурбей, Салтъкли, Хандапли, Шаханджа, Ениджекьой, Саръхадъръ, Саръяръ, Ефремкьой, Ченгерли, Комарлия, Делиелесъ, Испитли, Самама, Садърли, Семенли, Балдъркьой, Кадъкьой, Караагачъ Черм., Осканли чифл., Бургудж. чифл. ]]

 

 

59

 

ce вижда това, и тритѣ селища, които сега сѫ въ Турция и не принадлежатъ на неокупираната область. която до 1941 г. м. априлъ бѣ подвластна на Гърция (Боснакьой, Демирдешъ и гарата Караагачъ, по името на която наричаме и околията). За 1900 г. пакъ използувамъ статистическитѣ данни отъ Карайововъ, съ нѣкои належащи поправки, както се каза това и на друго мѣсто.

 

Караагачката околия мина въ предѣлитѣ на България въ 1915 г. съгласно Цариградския българо-турски договоръ. Тогазъ, предварително, се изселиха отъ нея всички турци, a се раздвижиха и гърцитѣ. На българското население се даде възможность за разселване: главно — върнаха се всички българи бѣжанци, които бѣха напустнали селата си въ 1913 г., следъ злополучната междусъюзнишка война: известно е, че по силата на Цариградския договоръ отъ 16/29. IX. 1913 г. околията остана въ Турция и българското ѝ население преди това още се спаси съ бѣгство въ България. A следъ договора въ Ньойи започна ново бѣгство на българитѣ. Въ 1920 г. околията е все още съ много българско население, съгласно извършеното преброяване отъ ген. Шарпи, макаръ много българи да бѣха избѣгали въ промежутъка 15.X.1919 — 30.II.1920 г., т. е. преди преброяването. A гърцитѣ, напротивъ и тука, както въ цѣла Западна Тракия при ген. Шарпи, бѣха се запретнали да заселватъ гърци, съмнителни бѣжанци, за да дадатъ гръцки етнически обликъ на околията. Французкиятъ воененъ комендантъ на Караагачката околия при управлението на ген. Шарпи констатиралъ това при анкета.

 

„При явното разположение и нескрито желание ... да се покровителствува всичко гръцко и при положението на Гърция като съюзникъ (на Съглашението),

 

 

59

 

никой не очакваше да се взематъ мѣрки за ограничение на това неестествено преселване на гърци" [1].

 

Въ всѣки случай на 30 мартъ 1920 г. въ интересуващата ни часть отъ околията българитѣ сѫ били 13057 д., гърцитѣ 3950 д., a погърченитѣ българи 2813 д. Въ таблицата това е представено по села. Въ посочения общъ брой на българитѣ и гърцитѣ въ околията, съгласно преброяването на ген. Шарпи, има престараване гърцитѣ да бѫдатъ повече. Затова посочени сѫ като „гърци" жителитѣ на нѣкои села, които до 1912 г. бѣха подъ ведомството на патриаршията, макаръ да си говорѣха хубавъ български езикъ (Марашъ, Комарлия, Саръхадъръ). Съ мои съученици отъ гимназията „Д-ръ П. Беронъ", въ началото на настоящия вѣкъ, когато отивахме на гарата Караагачъ, обичахме да слушаме приятния и чистъ говоръ на работницитѣ българи отъ с. Марашъ, зачудвахме се и се споглеждахме. когато чувахме тѣ да казватъ „ось", вмѣсто „дингилъ" — турска дума, която ние въ говора си употрѣбявахме.

 

Разбира се, сега, поради гръцкото господство отъ 1920 г. до 1941, положението е коренно промѣнено въ вреда на насъ. Наистина, голѣмата часть отъ българското население, следъ изтеглянето на френскитѣ власти въ 1920 г., се изсели, но все известна часть си остана и трѣбваше да се приспособи къмъ новото положение, като се обяви за гръцко, за да не бѫде насила прогонено съгласно договоритѣ и сключенитѣ конвенции между България и Гърция. Сигурно до голѣма степень това население вече ще да е погърчено по езикъ. Въ околията бѣха заселени българи

 

 

1. Ив. Алтъновъ, пос. книга, стр. 35.

 

 

60

 

отъ Изт. Тракия, гръцки бѣжанци изъ България. А се прехвърлиха на дѣсно отъ р. Марица въ околията и по-голѣмата часть отъ българитѣ гагаузи, които живѣеха, нѣкои дори до нахлуването на турцитѣ въ Източна Тракия следъ гръцката катастрофа въ Мала Азия, по роднитѣ си села. Смѣсицата на „гръцкото население" сега въ Караагачка околия е така голѣма и объркана, както изобщо въ цѣла Западна Тракия. Споредъ гръцката статистика отъ 15—16 май 1928 г. населението въ тази часть на околията е било 29808 д., сѫщо безъ да се посочва разпредѣлението му по народности. То е значително повече, отколкото при посоченитѣ по-прежни преброявания.

 

 

Софлийска околия

 

Софлийската околия е нова околия, създадена е въ последнитѣ десетилѣтия на турското господство въ тоя край, следъ 1885 год. Новъ е и градъ Софлу, като градско и богато селище. Въ 1878 год. всички селища отъ северната часть на околията, както и Софлу, сѫ влазяли въ Димотишката околия (кааза), a селищата отъ южната часть на околнята — въ Ференската околия (кааза). Въ тѣзи две околии ни сѫ дадени сведенията за населението въ селищата на околията, публиковани въ Цариградския вестникъ Courrier d'Orient въ 1878 г. подъ заглавие Ethnographie du vilayet d'Andrinople. До 1878 г., когато се построи желѣзопѫтната линия Одринъ—Дедеагачъ, Софлу е билъ незначително селище (село). Като гара на новопостроената линия, той-бързо е започналъ да расте. Не сѫ го сгѣснявали никакви традиции. Нѣмалъ е никакво турско население. Селището до тогазъ е било малко, разположено

 

 

61

 

въ богатата долина на р. Марица. Надошли сѫ още българи отъ околнитѣ села, дошли сѫ и гърци и цинцари търговци. Все повече увеличаващето се производство на пашкули и положението на града като гара е издигнало гр. Софлу въ едно отъ първитѣ срѣдища въ производително и търговско отношение на пашкули въ Одринския вилаетъ, дори първото. Петгодишното производство на пашкули въ Софлийска околия (1894—1898 г.) е било 1 266 846 кгр., a презъ сѫщото време другитѣ четири най-производителни околии въ вилаета (Одринска, Димотишка, Свиленградска и Ивайловградска), всички заедно, сѫ произвели 1 416 802 кгр. Така е било и въ излюпването на бубено семе, — Софлийска околия е била първа. Изобщо отъ продажбата на пашкули въ цѣлия Одрински вилаетъ презъ онова време 1/3 отъ сумитѣ е прибирала Софлийска околия, около 50,000 турски лири годишно [1]. Това е създавало богато състояние особено на търговското съсловие въ града, който е станалъ градъ съ много оживена търговска деятелность.

 

Общо Софлийска околия е разположена на западъ отъ р. Марица, въ богатата долина на рѣката и на западъ въ хълмоветѣ и разклоненията отъ Югоизточнитѣ Родопи. Но въ нея винаги сѫ влазяли и малко села на изтокъ отъ рѣката, разположени на длъжъ край Марица. Така бѣ и въ 1920 г., когато българскитѣ власти напустнаха Западна Тракия и я предадоха на съюзницитѣ победители. Разбира се и за Софлийска околия въ изложението си азъ изоставихъ селата на изтокъ отъ р. Марица.

 

 

1. Т. Карайововъ, Материали за изучване Одринския вилаетъ, Мсб. кн. XIX, 1903, стр. 43 и след.

 

 

62

 

Българското население въ околията винаги си е било старо мѣстно население, установено още презъ VI в. и началото на VII в. при заселването на областьта и на цѣлитѣ Родопи отъ българскитѣ славяни. Презъ най-неспокойнитѣ и трагични времена за областьта, то е бивало, наистина, опустошавано, разорявано и дори изтребвано въ леснодостѫпнитѣ мѣста, но въ гориститѣ и по-непристѫпнитѣ мѣста въ Родопитѣ и разклоненията имъ то се е запазвало и отъ тукъ наново е тръгвало, следъ настѫпващето успокоение, и се разселвало до р. Марица, като е прескачвало и на изтокъ отъ рѣката. Така щото завареното презъ войнитѣ (1912/1913 год.) българско население въ областьта си бѣ мѣстно срѣдневѣковно население, независимо отъ неустойчивостьта, непостоянството и честитѣ разорения и мѣстения на селищата. Само незначителни прииждания на отдѣлни семейства българи отъ другаде е имало при нѣкои събития изъ нашитѣ земи, напр. въ кърджалийската епоха, когато областьта е била съвсемъ спокойна и незасегната.

 

Сега селищата въ цѣлата Софлийска околия ни сѫ дадени съ турски имена, поради многовѣковното турско господство и поради турската административна политика всичко да се записва съ турско име и да се налага на мѣстното населевие. Но селищата се и размѣстили при турското завоевание и разорение. Явно е, че нѣкои сѫ бивали установявани на мѣстото на стари села. Отъ Софлийска околия на западъ, както и отъ Фере на западъ, ние вече на всѣка стѫпка срещаме селища съ имена съ придадъкъ „виранъ" (при връзката съ предидущата часть се чува юренъ, оренъ, еренъ), които сѫ толкова обикновени пò на северъ и пò на западъ изъ Родопитѣ.

 

 

63

 

Тя означава разорено, развалено, пусто селище [1]. На западъ отъ Софлу е българското с. Януренъ (Янъ-Оренъ, Янъ-виранъ), на юз. е турското с. Чукуренъ (Чукуръ-оренъ, Чукуръ-виранъ), въ Голѣмъ-Дервентската община е турското с. Демирвиранъ (Демиръ-оренъ) и казълбишкото Каравиранъ (Кара-оренъ), a въ Мехрикоската община е българо-мохамеданското с. Хадживиранъ (Хаджиоренъ). Тия селища наново сѫ били заселвани, на мѣстото на разрушени по-стари.

 

Споменахме вече, въ началото на изложението си, за византийския документъ отъ 1152 г. — Устава на мънастира Свѣтоспасение въ Вира. Вѣроятно всички селища сѫ отъ близката околность на мънастира, т. е. сѫ били въ днешнитѣ околии Софлийска и Дедеагачка. Севастократоръ Исакъ Комненъ, вижда се това при четене на устава, че е свързанъ съ областьта, познава я, обикналъ я и завещава да бѫде погребанъ въ основания отъ него мънастиръ. Въ ктиторскиятъ уставъ на мънастира той го дарува, „съ наследствени недвижими имоти получени по наследство отъ родители и съ имоти получени чрезъ хрисовули". Отъ посоченитѣ имена, явно е, че областьта си е била запазила до голѣма степень българската топонимия, a безспорно тя си е имала и българско население, т. е. е била населена съ българи. A и нѣкои селища, отбелязани въ устава съ небългарски имена, биха могли да се отождествятъ

 

 

1. Въ посочения на друго мѣсто турски документъ за Черменския вакъфъ, отъ 1562 г., се споменаватъ селата : Куртъ-вирана (сега Вълчеполъ въ свиленградска околия), Куруджа-виранъ или Ескидже-виранъ, Ефремъ-виранъ, Хасъръ-виранъ или Гьокче-бунаръ (сега Сивъ кладенецъ, въ Ивайловградска околия). Отъ 12 села, 4 сѫ съ прибавка „виранъ".

 

 

64

 

съ сѫществуващитѣ въ последнитѣ години селища. Напр. Ликохорионъ е вѣроятно с. Кутлуджа (Куртлуджа, Кутруджа) на западъ отъ Софлу, което до 1912 год. бѣ населено отъ българи православни и българи мохамедани (помаци), като стари мѣстни жители. За съжаление тоя Уставъ, който съдържа толкова ценни за насъ сведения, още основно не е проученъ и, особено, не сѫ обяснени и отождествени запазенитѣ въ него наименования.

 

Трѣбва да приемемъ като безспорно, че околията (земята ѝ) е била съ българско население презъ цѣлото срѣдневѣковие. Такава е била и при турското нахлуване и завоевание, когато особено много тя е била опустошена и обезлюдена въ равниннитѣ си части. Бертрандонъ де ла Брокнеръ въ 1433 год., както казахъ вече, е пропѫтувалъ нашата околия отъ Фере до Димотика и не споменува да е видѣлъ нито едно селище. Обаче на западъ, въ гористата и планинска часть на околията, както споменува и Брокнеръ, е имало население. Това е било онова мѣстно българско родопско население, което въ последствие ние намираме и въ най-старитѣ български села на околията, за основаването и началото на които нищо не се знае, но се посочватъ отъ жителитѣ имъ като най-стари селища : Тахтаджикъ, Пишманкьой, Чамкьой, Кутруджа, Муката, Мехрикосъ, Хебилево, Хадживиранъ; установенитѣ и организирани като дервентджийски села Голѣмъ-Дервентъ и Малъкъ-Дервентъ още презъ втората половина на XV в.; a сѫщо сѫ отъ онова време и селата Януренъ и Каяджикъ. Сравнително нови сѫ селата, основани отъ слѣзло планинско българско население: Каваджикъ, Карабунаръ и Пашмакчи. Последното най-лесно е било погърчено, a

 

 

65

 

първитѣ две до 1878 год. още сѫ били посочвани съ смѣсено население: българи и гърци. Изглежда обаче, че и Карабунаръ е възникнало презъ XV в. като дервентджийско на пѫтя Фере—Димотика, защото пълното му име е „Дервентъ Кара бунаръ". A основаването на българското село Мерхамли (отбелязвано отъ турцитѣ въ административнитѣ книги „Мерхамли булгаръ") презъ 1861—1864 г. се помни достатъчно ясно. Следъ дълги спорове и търсения, най-после пълномощницитѣ на 32 семейства доганхисарци се явили въ Фере, кѫдето, за дългъ, се продавалъ чифлика на Нисимъ бей Мерхамли. Конкуренти имъ били други българи, отъ с. Балъкьой, сега Дедеагачко, при Фере. Доганхисарци на всѣка цена искали да взематъ чифлика, понеже го харесали. Преди това тѣ обикаляли други чифлици, били гледали единъ чифликъ до днешния гр. Дедеагачъ, въ землището на който е билъ построенъ въ последствие и градътъ, но не го харесали, понеже мѣстото било неудобно за овцевъдство [1]. Доганхисарскитѣ пълномощници, на чело съ Коста Стамовъ

 

 

1. Първоначалната група изселници доганхисарци е била отъ 45 или 46 семейства. Между тѣхъ се явилъ споръ при избора на мѣсто за заселване. Едни сѫ искали да слѣзатъ на югъ къмъ морето. Именно тия 13 или 14 семейства, водени отъ Митрю Грудевъ и Никола Илчевъ, сѫ закупили чифлика на Хаджи Золдуоглу бей за 2500 турски лири и основали сегашното с. Денизлеръ, Гюмурджинско. Селото е било основано при подкрепата на Петко войвода, който билъ братовчедъ на М. Грудевъ. Той е защитилъ българитѣ отъ Нисимъ бея и Османъ бея, отъ съседното с. Ярдъмли, които поискали да ги изгонятъ. Петко войвода се явилъ при беговетѣ и ги заплашилъ съ убийство, поради което тѣ вече не ги гонили. Наследницитѣ на въпроснитѣ бегове обаче по-късно пакъ започнали спорове съ българитѣ денизлерци, които спорове продължиха до войната въ 1912 г.

 

 

66-67

 

[[ Общини:

Софлийска, Бедеклийска, Каваджикска, Карабумарска, Каяджикска, Мал.-Дерв., Голѣмъ-Дервентска, Мехрикоска.

Селища въ общинитѣ:

Софлу, Янурень, Дишбудакъ, Бедекли, Ханджасъ, Курукавакъ, Кереметли, Хамидие, Бахшибей, Калдъркосъ, Чешмеджикъ, Мерхамли булгар, Мерхамли мюслим, Теке (Текято), Кьопекли, Сейменли, Чакърджиханъ, Елкенджикьой, Каваджикъ, Саранли, Османджикъ, Пашмакчи, Мюселимкьой, Саръкая, Коюнери, Чукуренъ, Пишманкьой, Тахтаджикъ, Карабунаръ, Чомлекчикьой, Вакъфъ, Чамкьой, Калайджиова, Каяджикъ, Мал.-Дервентъ, Гол.-Дервентъ, Кутруджа, Муката, Демирвиранъ, Месимлеръ, Каравиранъ, Сарпдере, Бабаларъ, Мехрикосъ, Хебилево, Хадживиранъ, Горно Камберлер, Долно Камберлер, Ахладджа ]]

 

 

68

 

Янаковъ, за да купятъ чифлика на Нисимъ бей, си послужили съ хитрость: тѣ му предложили да му дадатъ частно 2000 турски лири надъ тържната сума, ако той имъ съдействува. И наистина, на търгътъ той се скаралъ и заплашилъ балъкьойци, когато цената на чифлика стигнала 3500 турски лири и тѣ дали тая сума, сплашилъ ги, за да отстѫпятъ чифлика на „овчаритѣ отъ с. Доганъ хисаръ", за каквито минавали въ областьта доганхисарци. Така търгътъ приключилъ съ 4000 турски лири и доганхисарцитѣ купили чифлика, като дали за него всичко 6000 т. лири. Дългътъ на Нисимъ бея е билъ всичко 4000 т. л. После той, като му казали, че балъкьойци щѣли да наддаватъ много повече, много се каялъ за постѫпката си да съдействувува на доганхисарци, но било вече късно. Чифликътъ билъ обширенъ, както ми съобщаваше това мѣстниятъ житель, тракийскиятъ войвода Димитъръ Маджаровъ, комуто дължа горнитѣ сведения, заемалъ надъ 100 кв. клм., два часа на ширъ и два часа на длъжъ, съ обширна мера. Следъ 1880 г. тукъ се установили български семейства и отъ с. Тахтаджикъ, които купили малъкъ чифликъ, принадлежащъ на сестрата на Нисимъ бея. Така с. Мерхамли се състояло отъ две махали — доганхисарска и тахтаджикска. Ho е имало още една, най-стара, далеко около 600 метра отъ българскитѣ, които сѫ били събрани въ купно село, която турцитѣ отбелязваха като отдѣлно селище „Мерхамли мюслимъ". Тя е била образувана отъ слѣзли отъ Родопитѣ турци, отъ с. Тирфили (сега въ Крумовградска околия), които първоначално идвали да работятъ на бея като земедѣлски работници и той последователно имъ отстѫпвалъ и земя въ собственость. Тѣ добре си живѣели съ българитѣ

 

 

69

 

и особено се занимавали съ контрабандна търговия съ тютюнъ, който доставяли отъ старото си село и се славилъ между турци и българи съ доброкачественостьта си. Занимливо е, че името на това село ни напомня населеното мѣсто Трифилиу отъ Устава на ференския мънастиръ. До турската е имало и черкезка махала, но черкезитѣ сѫ избѣгали въ 1878 г. и вече не се върнали. Като по-ново селище, Мерхамли не е споменато въ дописката до в. Македония (издаванъ въ Цариградъ) брой 30, дек. 1867 г., или можеби защото тя се отнася повече за населението въ Гюмурджинско [1]. Но мерхамлийскитѣ българи сѫ проявявали още отъ начало особено силенъ български духъ. При подвизитѣ на капитанъ Петко войвода, който е родомъ отъ с. Доганъ-хисаръ (Дедеагачко), отъ 1861 до 1878 г., почти непрекъснато, въ областьта на долна Марица [2] той е намиралъ братско убежище въ селото. Така будно и родолюбиво бѣ село Мерхамли до 1920 г. Въ него се роди и израстна тракийскиятъ войвода Димитъръ Маджаровъ, майката на когото е първа братовчедка на Петко войвода, a баща му е отъ тахраджикски произходъ, отъ с. Теке. Д. Маджаровъ се отличи въ защита на българщината въ тоя край особено въ 1913 г. [3]. — Другото ново село въ околията, разположено сѫщо близу до р. Марица, въ равната ѝ долина, е с. Теке. То е основано две години следъ с. Мерхамли, сѫщо на мѣстото на откупенъ чифликъ. Основали сѫ го

 

 

1. Дописката е препечатана въ Бѣломорски прегледъ, София 1942 г. кн. I стр. 419 и след.

 

2. Ст. Н. Шишковъ — Бѣломорска Тракия въ Освоб. война, Пловдивъ 1929 г., стр. 28 и след.

 

3. Д-ръ Л. Милетичъ — Разорението на тракийскитѣ българи, Изд. Б. А. Н., София, 1918.

 

 

70

 

тахтаджичани (родове — Маджарови и др.). Въ 1878 г. селото е било малко по-голѣмо отъ с. Мархамли. Дветѣ села сѫ на ряздалечъ едно отъ друго около 3 клм.

 

Но особенъ интересъ представлява миналото на старитѣ български села. То обаче е покрито съ легенди и приказки, и само по-близкото минало е малко по-добре известно. Не могатъ да се откриятъ и началнитѣ, стариннитѣ наименования на тия села. Такове ценно старинно гнѣздо представлява с. Тахтаджикъ, разположено въ планинитѣ, съ борова гора наоколо, въ бедна область, годна повече за скотовъдство. Въ приказкитѣ на мѣстното население по старина то съперничи винаги на с. Доганъ-хисаръ, било по старо дори отъ него „съ 10—20 години", но винаги става дума за установяване на сегашнитѣ имъ по-скрити планински и гористи мѣста, за прибиране и избѣгване отъ открито, отъ полето, a не за заселване отъ далечни български предѣли. [1] Изолираностьта имъ пò на северъ въ областьта е причина населението имъ да забрави старинностьта на българскитѣ села на югъ отъ тѣхъ. Дветѣ села сѫ далеко едно отъ друго 10—12 клм., Доганъ хисаръ е въ Дедеагачка околия. Въ говорътъ имъ има известна разлика. Тахтаджичани казватъ ка ѝда, ка ѝдимъ, ка си варѝмъ, т. е. отидемъ (вървимъ), a доганхисарци — са пòда, са пòдимъ, са си варѝмъ. Село Тахтаджикъ се е проявило като плоденъ кошеръ. То е изпратило заселници и е засилило българитѣ най-рано въ с. Чамеренъ (въ

 

 

1. Стоя Митрева Каракиркова отъ с. Доганъ-хисаръ, родена въ 1855 г. ни дава подобни сѫщо сведения. Оше в жива въ Хасково. Съпругътъ ѝ Митрю е братъ на капитанъ Петко. Презимето на последния „Киряковъ" е било въ последствие измѣнено отъ „Кирковъ" или Каракирковъ.

 

 

71

 

Дедеагачка околия), кѫдето намѣрили и мѣстно българско население, и много по-после е основало селото Теке (въ Софлийска околия), сѫщо не споменато въ дописката въ 1867 г., с. Хасърли (Еноска околия), създало е една махала въ с. Мерхамли, a пратило заселници въ с. с. Домуздере, Балъкьой, Турбалъкьой, Гол. Окуфъ, Лъджакьой, въ Форе, все въ Дедеагачка околия, сѫщо въ Гюмурджинско, както и на изтокъ отъ р. Марица. Въ дописката до цариградския в. Македония (30 дек. 1867 г.) е посочено съ 80 кѫщи. Бедното му землище не е могло да отглежда многобройно население, поради което, като пчелни рояци, то е изпращало заселници другаде. Това е ставало и до последно време. Въ 1900 г. населението на с. Тахтаджикъ е по-малко въ сравнение съ 1878г. Много тахтаджикски семейства, следъ изтегляне на рускитѣ освободителни войски отъ долна Марица презъ есеньта на 1878 г., следъ които за освободена България тръгнали цѣли села българи, като сѫ напущали кѫщи и имоти, сѫ слѣзли въ Балъкьой. Но когато балъкьойци къмъ 1880 г. сѫ cе завърнали, тахтаджичани сѫ били принудени да напустнатъ Балъкьой и тогава именно сѫ купили единъ малъкъ чифликъ, за което стана дума по-горе, и сѫ образували тахтаджикската махала на с. Мерхамли. Село Тахтаджикъ, като пò на западъ, не е било заето отъ руски войски, затова то не се е вдигнало да бѣга заедно съ тѣхъ. И то е било будно българско селище, признало е българската екзархия заедно съ първитѣ села въ тоя край, винаги е вървѣло съ будното българско с. Доганъ-хисаръ, затова грѣшка е y Т. Карайововъ, че въ 1900 г. е било патриаршистко.

 

Друго ценно старинно българско гнѣздо е с. Пишманкьой. Разположено сѫщо въ планинска

 

 

72

 

область, то е дало много изселници за околнитѣ по-нови български села. То е основало и българското с. Пишманкьой въ пл. Курудагъ, при Галиполи, което носи името му, пратило е заселници и въ много други села. Въ дописката въ цариградския в. Македония (1867 г.) е посочено съ 150 кѫщи. Преди освободителнитѣ войни с. Пишманкьой се издигна като нахийско срѣдище, съ многобройно чисто българско население и е отгледало много духовни деятели за одринския край. И то не даде изселници следъ рускитѣ войски въ 1878 г., понеже не бѣ заето отъ тѣхъ. Пишманкьой стана важно срѣдище на революционната организация и презъ войнитѣ се прояви съ борческото си население. Въ 1913 г. населението му много пострада и селото бѣ изгорено. Затова при преброяването въ 1920 г. е нѣмало население — последното е било пръснато изъ напустнатитѣ околни турски села, a въ землището на селото е имало само нѣкои овчарски семейства, изглежда непреброени. — Старитѣ села Януренъ, Каяджикъ и Чамкьой сѫ били общо въ по-плодородни землища и не сѫ дали толкова изселници за други села, но сѫ изпращали изселници въ околийското срѣдище гр. Софлу. Въ връзка съ борбитѣ срещу патриаршията за българско черковно и училищно признаване, въ с. Каяджикъ се създадоха десетина униятски семейства. [1]

 

Отдѣлно мѣсто заематъ въ околията старитѣ дервентджийски села Голѣмъ-Дервентъ и

 

 

1. Съ султанско ираде до Одринския валия, отъ мес. сеферъ 1283 г. (1866 г.) се нарежда, че на „българитѣ католици въ с. Букарданъ, Димотишка кааза" се разрешава да си построятъ „наново църква на свое собствено мѣсто, понеже нѣматъ такава". Неизвестно ми е защо с. Каяджикъ тукъ е наречено Букарданъ (вж. Документи за българската история, т. IV, Изд. Б. А. Н., София, 1942, стр. 5).

 

 

73

 

Малъкъ-Дервентъ. Началото на дервентджийскитѣ села y насъ, и изобщо въ Турция, е отъ времето на султанъ Мурадъ II (1421—1451). Френскиятъ благородникъ Бертрандонъ де ла Брокиеръ вече споменава въ 1433 г., че били основани две подобни села въ Ихтиманската планина (с. с. Вѣтренъ и Вакарелъ) и безспорно е, че скоро следъ това е било основано с. Гюверджинъ-Дервентъ (или само Дервентъ) северно отъ днешния гр. Дедеагачъ, a въ сѫщата епоха сѫ били основани и Г. Дервентъ и М. Дервентъ. Одринъ е билъ столица на държавата и проходнитѣ мѣста отъ Одринъ—Димотика за Гюмурджина—Солунъ, или изобщо за Бѣломорието и Македония сѫ добили първостепенно значение задържавата. Въ 1430 г. окончателно къмъ турската държавае билъ присъединенъ и Солунъ, та връзкитѣ му по сухо съ столицата Одринъ е трѣбвало да бѫдатъ осигурени. Значението на въпроснитѣ проходни мѣста не е било изгубено и до последнитѣ вѣкове на турското политическо господство въ тая область. При построяване на желѣзопѫтната линия „Жонксионъ" отъ Дедеагачъ за Гюмурджина—Солунъ (завършена е въ 1894 г.) е имало предложенъ проектъ отъ „Специалната комисия", линията да свърже Димотика или Фере съ Гюмурджина, т. е. спомнили сѫ си за значението на старитѣ проходи. [1] Като села съ привилегировано население тѣ сѫ се развивали сравнително добре презъ най-тъмнитѣ столѣтия на турската държава. [2]

 

 

1. Документи за българската история, подъ ред. на лроф. П. Мутафчиевъ, т. IV, Изд. Б. А. Н., София, 1942, документъ стр. 120.

 

2. Г. п. Аяновъ на стр. 69 въ книгата си Народностния ликъ на Западна Тракия, Бургасъ 1942 г., съвсемъ неправилно твърди, че при основаването на с. Г. Дервентъ сѫ взали участие българи отъ Чирпанско „преди 300 години".

 

 

74

 

И тѣ сѫ изпращали изселници но главно за Софлу, a Г.-Дервентъ е изпратило много изселници и въ гр. Димотика, кѫдето се погръчваха. Голѣмъ-Дервентъ се издигна като нахийско срѣдище. Интересно е, че то единствено не бѣ купно, a разпръснато селище. Известно е, че турцитѣ, поради административни и политически съображения, сѫ събирали пръснатитѣ селища въ купни, така населението се държало по-близу до господствуващата власть и въ подчиненость. Но Г.-Дервентъ си останало пръснато — следъ помохамеданчванията на българското население въ Родопитѣ и на западъ отъ него. Обаче е имало едно особено поддѣление : дѣлѣло се на седемь части (административни групи, сборни махали) или, по турски, кòла, въ които сѫ били групирани колибитѣ (махалитѣ). Нѣкои отъ последнитѣ носятъ хубави български имена : Дубрава, Чучуръ, a другитѣ — Ташалъ, Вакъфътъ (населенъ отъ казълбаши), Ферски колиби и пр. Употрѣбява се, както виждаме, и името колиби въ смисълъ на населено мѣсто, вмѣсто махала. И турцитѣ казваха и пишеха „Фере колибалари". Една махала (въ кòловетѣ) носеше името Керванъ-чаиръ, явно поради спирането на търговски кервани. [1] Твърде занимливо е, че имената на дветѣ села всрѣдъ мѣстното и околно българско население бѣха запазени като „Голѣмъ" и „Малъкъ" Дервентъ, въпрѣки официално турскитѣ имъ наименования „Бююкъ" и „Кючукъ" Дервентъ. Съ българскитѣ имъ имена ги наричаха и околнитѣ българи мохамедани (помаци). Обаче Голѣмъ-Дервентъ наричаха сѫщо и „Горно село", a М.-Дервентъ — „Долно село". Село М.-Дервентъ

 

 

1. А. Шоповъ ни е далъ разказъ за тукашна селска девойка „Хубавата гъркоманка" въ сп. Бълг. книжици.

 

 

75

 

бѣ по издигнато, по-културно и съ много по-силно българско съзнание. То даде будна интелигенция. Въ него бѣ открита и прогимназия въ 1908 г.

 

Друга група въ околията съставляватъ българомохамеданскитѣ села. Тѣ сѫ: Мехрикосъ, Хебилево, Хаджи-виранъ, Муката (Мукатта, Мукада, Мукадата) и смѣсеното Кутруджа (българи християни и българи мохамедани). Нѣколко българомохамедански семейства имаше и въ с. М.-Дервентъ. Първитѣ три села бѣха пръснати, та имената имъ обхващатъ много махали, нѣкои считани дори и за села, a другитѣ — купни. На западъ отъ околията се разтилатъ още, и то по-много, българомохамедански или ахрянски села, нѣкои отъ които, подобно на с. Кутруджа, смѣсени [1].

 

Трѣбва да признаемъ, че до 1912 год. тия две религиозни подѣления на българитѣ тукъ не живѣеха помежду си въ неприязнени отношения, макаръ да образуваха въ политическо отношение, отдѣлни части. Духътъ на мохамеданитѣ българи не бѣ особено повишенъ, като господствуваще население. Тѣ си говорѣха хубавъ български езикъ, родопско наречие. Въ всѣки случай помохамеданчването е било страшенъ ударъ за българщината въ областьта, която не можа въ следващитѣ вѣкове и до 1912 г. да развие съответната на броя си мощь, както би било, ако бѣ останала българохристиянска цѣлата маса на българското население. Известно раздвижване настѫпи всрѣдъ българомохамеданското население на околията презъ войната въ 1912 г. Но западнитѣ села, като

 

 

1. Проф. Милетичъ посочва въ 1912 г. въ Софлийска околия всичко 1200 семейства българи мохамедани, a Ст. Н. Шишковъ ги посочва 3570 души.

 

 

76

 

по-близу до границата, скоро бѣха преминати отъ българскитѣ войски и населението имъ, съ единични изключения, си остана по мѣстата. По-голѣмо бѣ бѣгството на българомохамеданитѣ отъ селата Мухада и Кутруджа, a въ 1913 год. при междусъюзнишката война и нахлуването на турскитѣ войски и, следъ това, при оттеглянето имъ, тѣ избѣгаха заедно съ войскитѣ и вече не се върнаха.

 

Погърченитѣ български села въ околията сѫ Каваджикъ, Карабунаръ и Пашмакчи. Въ статистиката отъ 1878 г., както се каза по-горе, първитѣ две сѫ посочени съ смѣсено население (българи и гърци), a последното само съ гръцко население. Обаче селата сѫ образувани отъ слѣзли българи планинци. Началото имъ е въ епохата на масовитѣ помохамеданчвания, втората половина на XVII в. Но заселването на българи въ тия села е продължавало и презъ следващитѣ столѣтия. Какъ е станало погърчването имъ, ще видимъ това по-долу. При междусъюзническата война, въ 1913 г., гръцки войскови морски части отъ Дедеагачъ бѣха се промъкнали на северъ не далеко до Софлу, който бѣ целенъ обектъ отъ тѣхъ. При изтеглянето имъ още презъ м. августъ съ тѣхъ замина и всичкото население на с. Пашмакчи, поради което следъ това селото бѣ населено отъ българи изъ околнитѣ и по-далечни села. Въ сѫщото време съ гръцкитѣ войски се изсели и населението на с. Чамкьой, примамено или задигнато. Това старо българско село преживѣ странна и трагична сѫдба. Въ 1878 г. е посочено като българско. Т. Карайововъ сѫщо правилно го отбелязва за българско патриаршистко. То бѣ подъ влиянието на съседенъ мънастиръ, разбира се въ гръцки рѫце, та въ него не можа да проникне българския възрожденски

 

 

77

 

духъ, и до изселването си въ 1913 г, населението му говорѣше български, но вече съ гръцки примѣси. Гръцкиятъ езикъ не е можалъ напълно да се наложи поради сравнителната изолираность на селото въ планината и консервативностьта на населението му.

 

Не е установено началото на гр. Софлу. Обаче, като градско и търговско срѣдище, той на всѣкиму е правелъ впечатление, че е новъ. Знаемъ, че въ 1872 г., при прокарването на желѣзопѫтнага линия Одринъ—Дедеагачъ, Софлу е билъ едно голѣмко и, поради пашкулопроизводството, вече доста богато село. Още презъ втората половина на XIX в. пашкулопроизводството въ Одринско се било издигнало на завидна висота. И, като новъ градъ, той бѣ разположенъ отъ дветѣ страни на правото шосе и правата ж. п. линия. Не зная какъ всрѣдъ околното българско население се бѣ сложило убеждение, че Софлу е билъ основанъ отъ преселници българи изъ с. Софуларе, северно отъ Одринъ. Допущамъ, че това повѣрие се е създало поради близостьта и еднаквостьта на имената. A може би и да има заселници въ Софлу презъ кърджалийскитѣ времена отъ Софуларе. На северъ, въ Димотишка околия, имаше сѫщо село, турско, на име Софуларъ, a въ Гюмурджинска околия бѣ смѣсеното село (българи и турци) Софуларъ (или Софулу). Изобщо името е широко разпространено, произхожда отъ „Софу", което значи мѫдъръ, философъ. Струва ми се, че най-правилно ще бѫде, ако приемемъ, че сегашното селище (градъ) Софлу е било основано на мѣстото на село „Софусъ", споменато въ устава на ференския мънастиръ въ 1152 г. Селището Софусъ е изчезнало при турското завоевание, но мѣстото и името му сѫ останали запазени

 

 

78

 

въ преданията на околното планинско българско население, та при новото му заселване отъ планинци българи, то е било наречено „Софлу", т. е. по турски изговоръ. И наистина, началото на Софлу е съ българи отъ околнитѣ стари български села — Г. и М.-Дервенти, Януренъ, Каяджикъ, Башклисе. Въ 1878 г. селището е посочено съ население 1,500 българи, 3,500 гърци и никакво друго или турско население. Ударъ надъ българщината въ града нанесе 1878 г., когато градътъ е билъ окупиранъ отъ рускитѣ войски, понеже при оттеглянето имъ се изселили много българи. Въ 1900 г. Т. Карайововъ вече го представя за градъ съ 1600 кѫщи гърци и само 20 к. турци, никакъвъ българинъ. Българитѣ последователно сѫ били погърчени. Но броятъ 1600 к. е произволенъ за града и преувеличенъ. Защото въ 1912 г. е ималъ 1400 к. гърци. До 1912 г. градътъ минавате за едно фанатично гръцко срѣдище, въ което рѣдко българи се решавали да пренощуватъ. Но започнете ли да проучвате родоветѣ, тѣхното минало, дори и на най-богатитѣ и най-влиятелнитѣ, вие ще видите, че тѣ, при нѣколко само изключения, бѣха все отъ български произходъ [1]. Обаче Софлийскитѣ „гърци", като потомци на парапанковци, още имаха въ езика си доста български думи и изрази, макаръ външно градътъ да минавашеза гръцки. Изобщо погърчването или еленизирането на българщината въ Одринско следъ 1878 год., умело се рѫководеше отъ владици и свещеници, агенти на патриаршията, отъ гръцки консули и подконсули — всички подпомагани отъ турската

 

 

1. Ст. Н. Шишковъ — Тракия преди и следъ европейската война, Пловдивъ, 1922 г. стр. 58 и след. — Ст. Поповъ — Софлу, сп. Заветъ, 1941, бр. 3 и 4.

 

 

79

 

власть. Нѣколкото гръцки семейства въ Софлу (търговци, свещеници и лѣкари отъ островитѣ, отъ Фере или отъ другаде), заедно съ нѣколко други семейства погърчени цинцари, нѣкои дошли отъ Фере, чрезъ заплашване и убийства, чрезъ подкупи на турската администрация притискаха населението и не позволиха да се заселватъ нови българи търговци въ града и да се създаде нова българска група. Преди 1912 г. убиха дори единъ гръкъ, който се е застѫпвалъ за българитѣ [1].

 

Софлу се издигна и забогатѣ благодарение пашкулопроизаодството въ града и околията и благодарение търговията съ пашкули, която бѣ въ рѫцетѣ на гръцки търговци или комисионери. Казахъ на друго мѣсто, че Софлийска околия е получавала 1/3 отъ сумитѣ получени отъ продажба на пашкули за цѣлия Одрински вилаетъ. Въ 1911 г. на софлийската борса сѫ били продадени 1,600,000 кгр. сурови пашкули, отъ които само 1/5 сѫ били обработени въ мѣстнитѣ две филатури (едната принадлежала на гърци, другата на италианци), по-голѣмото количество е било продадено въ Италия и Франция.

 

Натъкваме се на единъ важенъ народностенъ въпросъ: отъ где сѫ дошли или какъ сѫ се създали гърцитѣ специално въ Софлийска околия? Както видѣхме, ние ги намираме въ града и само въ три села — Пашмакчи, Каваджикъ и Карабунаръ. Чамкьой до 1912 г. бѣ си останало съ български

 

 

1. Презъ юлий 1913 г. дошлитѣ презъ Дедеагачъ гръцки войски близу на югъ до Ссфлу, сѫ повикали делегация отъ Софлу, за да подпише декларация (махзаръ), щото Софлу да остане подъ турска власть. Делегацията вce пакъ изказала мнение градътъ да остане подъ християнска българска власть, a не подъ турска, но била убедена и подписала махзара.

 

 

80

 

говоръ. Да се допустне, че гърцитѣ тукъ сѫ отъ византийско време, това е абсолютно невъзможно. Брокиеръ, който въ 1433 г. е пропѫтувалъ отъ Фере до Димотика, не споменува за никакво населено мѣсто изъ пѫтя, a той е толкова внимателенъ всичко да отбележи. Въ тая открита земя до Марица е било невъзможно да се запази селище при турското засоевание и при опустошенията, които сѫ го предшествували. Не може сѫщо да се допустне, че гърцитѣ сѫ слѣзли, като българитѣ (както това не може да се допустне за Караагачка и Димотишка околия) отъ планинската область на западъ, такива указания нѣма. А има много данни за заселени българи въ Софлу, Каваджикъ и Карабунаръ дошли изъ сѫщата область. Тѣзи гърци не сѫ дошли и отъ гръцкитѣ или погърченитѣ села въ Димотишка околия, такива сведения нѣма. „Гърцитѣ" въ Димотишко сѫ новосъздадено население или ново население. Тѣ не сѫ заселени презъ срѣдновѣковието, както това се знае за групата отъ петь гръцки села въ Сѣрско. наречени „дарнашки" (XIII в.) [1]. А що се касае за гърцитѣ въ Софлийско, изглежда, че само въ с. Пашмакчи е имало заселени гръцки семейства презъ XVIII в., всрѣдъ които се претопили и погърчили и заселилитѣ се тукъ преди тѣхъ българи изъ околнитѣ села, защото до 1878 г., както останалитѣ други две „гръцки" села Каваджикъ и Карабунаръ още сѫ били наполовина

 

 

1. Изразътъ (като говори за гърцитѣ въ Сѣрско) у проф. Ив. Батаклиевъ: „По сѫщия начинъ било заселено гръцкото огнище... и въ Димотишко" трѣбва да се разбира, че то е по-ново и сѫщо отъ преселници, както по-нататъкъ той се дообяснява, че сѫ отъ M. Азия и островитѣ (Геогр. връзка между Бѣломорието и България, Бѣлом. прегледъ, кн. I, стр. 26 и след.).


 

81
 

[[ стр. 81-96 липсват ]]

 

 

97

 

ска принадлежность. Бертрандонъ де ла Брокиеръ въ 1433 г., както справедливо на времето си забеляза Д-ръ К. Иречекъ, дава българския изговоръ Периторъ на крепостьта Перитеорионъ, намираща се югозападно отъ Гюмурджина. Сѫщиятъ Брокиеръ безспорно говори за българско население въ планинската область между Гюмурджина и Фере, непосрѣдствено на северъ отъ сегашния Дедеагачъ, като обаче го нарича „лоши хора и убийци", както така той нарича и българитѣ въ Ихтиманска Срѣдна гора. Тукъ той миналъ покрай съборената въ по-голѣмата си часть крепость Кулони, която нѣкога пазела прохода. A „кулони" на български значи „гълѫбарникъ", на турски „гюверджинликъ", и тукъ, скоро следъ минаването на Брокиера, е било заселено и основано отъ околнитѣ „лоши хора и убийци" дервентджийското българско село Дервентъ или Гюверджинъ-Дервентъ, което и сега още сѫществува. Безспорно е, че презъ цѣлото срѣдневѣковие и до идването на турцитѣ, въпрѣки неспокойната и превратна сѫдба на Дедеагачката область, българското ѝ население се е било запазило, тя по население е била българска. Преимуществото на околията е това, че тя е била планинска и гориста, та българскиятъ ѝ народностенъ характеръ се е запазилъ и въ началнитѣ и въ следващитѣ вѣкове на турското господство. Именно тукъ винаги българскитѣ селища и българското население непосрѣдствено стигало до брѣга на Бѣло море.

 

Разбира се, селищата сѫ бивали разрушавани, напущани, наново заселвани и населението въ близкитѣ околности се е мѣстило, бѣгало и наново се връщало. И тукъ срѣщаме села съ прибавка къмъ името, опредѣлението „виранъ". т. е.

 

 

98

 

старо, вехто, разрушено: българското с. Чамеренъ (Чемерли, Чамъ виранъ, Джанъ-виранъ-кьой), турското село Бадуренъ (Бехадиръ виранъ, Батуренъ). A особено любопитство възбуждатъ старитѣ български села въ околията, началото на които не се знае, не може да се помни, a само се отнася къмъ едно много далечно и приказно минало. Трѣбва да приемемъ, че тѣ сѫ се установили на сегашнитѣ си мѣста още въ началото на турското завоевание. Тия голѣми и стари села сѫ: Доганъ-хисаръ, Дервентъ, Домуздере, a сѫщо къмъ старитѣ села ще трѣбва да отнесемъ селата Еникьой (Ново село), Хърка и може би Чобанъкьой. Следъ тѣхъ, пакъ отъ разпръснато мѣстно население или отъ население произходяще и отъ старитѣ села, къмъ XVII и XVIII в., като българското население се придвижило къмъ по-плодороднитѣ мѣста и е избѣгнало помохамеданчванията, се създали селата Чамеренъ, Гол. Вакъфъ, Балъкьой, Турбалъкьой (Малко Балъкьой), Лъджакьой, Бадома и по-после — с. Урумджикъ. Презъ сѫщото време и по-рано българитѣ сѫ запълнили опустошения при завоеванието градецъ Фере. Въ най-ново време, тѣ се установили вече на морето, до сега тукъ сѫ идвали като овчари, и сѫ взели участие при основаването на гр. Дедеагачъ, a следъ това набързо възникнало на северъ отъ града още едно богато българско село Плѣвнитѣ (Дамя, Демето), най младото българско селище въ Дедеагачка околия, основано отъ еникьойци въ 1898 г. Тогазъ окончателно тукъ се заселили съ семействата си Гиню Недѣлковъ и Никола Каралатовъ, въ 1899 г. семействата на Тодоръ Карадимо, Табакъ Петко, Кръстю Каракашевъ, Петко Карачоловъ, Петко Токмаковъ, въ 1902 г. Димитъръ М. Барбовъ и т. н. Преди това тукъ еникьойци

 

 

99

 

си били построили само плѣвни, тукъ сѫ били нивитѣ на много семейства. Неправилно въ 1913 г. това ново село записаха и съ името Даме (Дамето), защото думата „дама" (дамъ, оборъ, плѣвня) е неизвестна на мѣстното население.

 

Въ съобщението на Цариградския в. Македония, 30. XII. 1867 г., подъ заглавие „Българското население въ Гюмурджинско", всички гореизброени села не сѫ посочени, пропустнати сѫ с. с. Турбалъкьой, Чамеренъ и Урумджикъ, a Дедеагачъ и Плѣвнитѣ не сѫ споменати, понеже не сѫ още сѫществували. Доганъ-хисаръ е посочено съ 220 кѫщи, Гол. Окуфъ съ 50, Лъджакьой 80, Фере 50, Балъкьой 250, Домуздере 100, Дервентъ 200, Чобанкьой 120, Еникьой 150, Бадома 80, Хърка 80. Това показва, че сведенията въ дописката сѫ общи, случайни, a не системни.

 

Село Доганъ-хисаръ е вече доста добре проучено [1]. Името му, както казахъ по-горе, трѣбва да се свърже съ крепостьта „Аетосъ", спомената въ Устава на Ференския мънастиръ въ 1152 г. До нея е имало друго българско село Чехово, мѣстото на което сега не може да се намѣри въ нито едно запазено мѣстно наименование. Ceлището се е мѣстило, до като се установило на сегашното си мѣсто. Около него сѫ мѣстноститѣ Малки Доганъ-хисаръ, Селището и Градище. Землището на с. Доганъ-хисаръ бѣ много обширно, което сѫщо потвърждава старинностьта на селото. То граничеше до землищата на българскитѣ села Сачанлий (въ Гюмурджинска околия),

 

 

1. А. Сп. Разбойниковъ и Г. М. Сапунаровъ — Село Доганъ-хисаръ, сп. Заветъ, 1943, бр. 5. — Ст. Н. Шишковъ при разни случаи ни е далъ сведония за него, a сѫщо проф. Милетичъ; X. Бакаловъ въ сп. Заветъ, 15. IV. 1941.

 

 

100

 

Домуздере, Тахтаджинъ, Гол. Дервентъ и Дервентъ. Въ това землище още презъ XVI в. сѫ били заселени турскитѣ села Ходжакьой и Бадуренъ (Бехадиръ-виранъ), a по-късно и ехрянското село Фъндаджикъ, две кѫщи отъ което до 1912 г. сѫ били считани отъ самата власть за заселени въ землището на с. Доганъ-хисарь. „Фъндаджикскитѣ ахряни" се отличаваха по типъ отъ турцитѣ, тѣ бѣха високи и руси. Говорѣха турски, но името и нравитѣ имъ ги издаваха като помохамеданчени българи. Тукъ се заселили къмъ XVIII в., дошли сѫ отъ по северното родопско с. Фъндаджикъ. което било всрѣдъ турски села. Доганъ-хисаръ винаги е било голѣмо българско село, съ особено важно занятне скотовъдството. То е основало селата: Булгаркьой, сѫщо голѣмо българско село въ Кешанско, Урумджикъ, Денизлеръ, Мерхамли, a е изпратило заселници и въ много други селища и градове (сѫщо и въ Еноско и Малгарско). Отъ него е родомъ тракийския войвода Петко Киряковъ, известенъ и съ името капитанъ Петко. Селото е дало видни българи — родътъ Калояновци, богословътъ Д. Ласковъ и пр. То е взело дейно участие въ революционното движение до 1912 г. Дедеагачкиятъ гръцки подконсулъ въ рапортитѣ си показва какъвъ живъ интересъ е проявявалъ къмъ това село, давалъ е съвети на турската власть и е шпиониралъ българитѣ предъ нея [1]. На 9 септемврий 1913 г., следъ като нѣколко седмици селото е било срѣдище за съпротива срещу башибозука, то е било опожарено. Тукъ се е проявила четата на войводата Дим. Маджаровъ [2].

 

 

1. Ст. Н. Шишковъ, пос. кн., документъ № 6.

 

2. За страданията и заточението на доганхисарци, както и на другитѣ български села, при гръцката окупация на Западна Тракия вж. моята книга Обезбългаряванато на Западна Тракия (1919—1924). София, 1941 ; сѫщо Г. М. Сапунаровъ, сп. Заветъ 1943 г. бр. 4 за с. Доганъ-хисаръ.

 

 

101

 

Началото на другото старо българско село въ Дедеагачка околия с. Дервентъ е исторически добре установено, за него споменахъ вече и по горе. При полуразрушената крепость Кулони, скоро следъ минаването отъ тука на Брокиера, е възникнало дервентджийското българско село Гюверджинъ-Дервентъ, или както по-после започнало да се нарича само съ името Дервентъ. Ceлото разрастнало и забогатѣло. Като привилегировано, то проявявало буденъ духъ на свобода и дори дързость предъ турцитѣ. Въ 1667г. презъ него миналъ известниятъ турски пѫтешественикъ Евлия Челеби. На западъ отъ Фаре, съобщава Евлия Челеби, той миналъ

 

„покрай разрушената и запустѣла крепость Кара-Гюверджинъ на единъ високъ връхъ, но въ долината, подъ стръмнитѣ скали, се намира едно село отъ 500 кѫщи български кяфири. Нѣма никакъвъ мохамеданинъ. Хората сѫ гостоприемни, момичетата сѫ хубави, гощаватъ добре, но ако не имъ се плати, женитѣ се събиратъ около тебе и ти налагатъ единъ добъръ бой, защото българитѣ сѫ освободени да плащатъ данъци, за да пазятъ дервента — прохода".

 

Разположено толкова близу до Дедеагачъ, то изпрати въ града видни българи ттрговци, a излѫчи и интелигентни водачи и учители въ Одринския край. Известно време минаваше и като срѣдище на революционната организвция въ околията [1].

 

 

1. Стан. Поповъ издаде обширна книга за това село: Село Дервентъ, Дедеагачка околия, София, 1941. Вж. отзивъ за нея въ Бѣломорски прегледъ кн. I 1942 стр. 452, сѫщо критика за мнението мy по основаването на селото въ сп. Заветъ 1942 брой 7, 1943 брой 1, и статията на X. Бакаловъ — Село Дервентъ и неговото минало въ в. Бѣломорецъ бр. 54—57, 1943. Вж. сѫщо Д. Сп. Разбойниковъ. Началото на село Дервентъ, сп. Заветъ, 1943 г., бр. 6 и 7.

 

 

102

 

Особени сведения за историческото минало на другитѣ български села въ околията нѣмаме. Тѣ тукъ изобщо сѫ били, на югъ къмъ морето, стожери на българщината. Между старитѣ села въ областьта (поне съ старо мѣстно население) е и с. Еникьой. И то е събрало българско население, за което въ 1433 г. говори Бертрандонъ. Историческото предание разправя, че нѣкога било пръснато село, състояло се отъ махалитѣ (колибитѣ) Старо село или Биндикьово, Пиренкьой, Българовка и др. Събирането подъ име „Еникьой" е станало въ това проходно мѣсто вѣроятно презъ XVII в. по искането на турската власть, която по-лесно е администрирала купнитѣ села. Еникьойци най-лесно се движеха на югъ къмъ Дедеагачъ, поради това тѣ основаха с. Плѣвнитѣ (Дамето) и българската махала въ града. При събирането на с. Еникьой, отъ сѫщото население е било основано и ново село Бадома. Отъ с. Еникьой е родомъ В. Търновския митрополитъ Софроний. Турцитѣ, подъ влияние на литературния си езикъ, който проникваше и въ администрацията, наричаха селото и „Джедидъ кьой" (Джедидъ, ново). Еникьойци бѣха най-добритѣ камилари, следъ тѣхъ идваха дервентци, сигурно все въ връзка съ проходитѣ. Султанъ Мурадъ II въ 1433 г. миналъ презъ тука съ 100 камили.

 

Заслужава специално проучване героичното старо село Домуздере, отъ което е родомъ войводата Бойко Чавдаровъ, загиналъ въ 1907 г.

 

 

103

 

То е дало сѫщо изселници [1]. Селото е между старитѣ села, образувано отъ пръснатото изъ планинитѣ мѣстно население, заварено при турското завоевание. Чамеренъ бѣ малко село въ победно землище. Основано е отъ тахтаджичани, но е прибрало населението и на съседно изчезнало българско село. Голѣми и будни села бѣха Балъкьой, Турбалъкьой (Малко Балъкьой), Гол. Окуфъ, разположени въ по-благоприятни землища. И за Балъкьой историческото предание разправя, че е било пръснато село (колиби Чучура, Янювица, Стара чешма, Сливата, Кумата и др.) и следъ това се събрало при дѫбовата гора балъ аджа" презъ XVII в. Въ сѫщото време е било основано и Малко Балъкьой, въ което първоначално е имало и турци (Бали мюслимъ или Турк-балъкьой). Въ всѣки случай скотовъдството тукъ зиме е използувало низката долина на Марица и морското крайбрѣжие. Всички мѣстни български села отрано сѫ използували и пашата на обширната область на изтокъ отъ долна Марица, която область е била почти праздна откъмъ население, отвѫдмаричинитѣ български села въ Еноско, Кешанско, Малгарско и пр. сѫ възникнали обикновено като къшли на родопскитѣ овчари, т. е. овчаритѣ изъ северния дѣлъ на Дедеагачката околия и Софлийска околия. Българскитѣ села на изтокъ отъ Марица въ Узункьоприйско е пр., т. е. отъ срѣдната, северната и източната часть на Източна Тракия иматъ по-другъ произходъ, тѣ сѫ срѣдногорци, горнотракийци и странджанци [2].

 

 

1. Г. п. Аяновъ неправилно приема, че с. Домуздере било оставано отъ доганхисарци и отъ тахтаджичани, понеже имало нѣколко семейства изъ тия села (Вж. пос. кн. стр. 68).

 

2. Въ 1909 г. следнитѣ български села въ Еноска околия, отрекли се отъ патриаршията, сѫ били съ затворени спорни църкви: Хасърли, Лумница, Баятли и Кара-Кърджали (вж. Документи за българската история, т. IV, изд. Б. А. Н. 1942, стр. 281).

 

 

104

 

Между по-старитѣ български села въ околията е и с. Чобанкьой. Образувано е отъ разпръснато презъ XV в. мѣстно население, но тукъ отрано сѫ дошли българи и отъ най-старитѣ села. Чобанкьой сѫщо е взело участие при заселването на по-новитѣ села, особено на западъ въ Гюмурджинското поле. И то, като с. Хърка, при по-южно разположение, силно е било атакувано отъ гръцката пропаганда, която настѫпвала отъ Макри и особено отъ Марония. Въ Чобанкьой е имало заселени отъ с. Марония три гръцки семейства: двама бакали и кръчмари и единъ шивачъ. Презъ селото е минавала желѣзопѫтната линия, но гара или спирка въ селото е нѣмало. Чобанкьойци трѣбвало да слазятъ на гара Хърка и отъ тукъ съ мулета презъ планината да отиватъ въ селото си. Презъ учебната 1903/904 г. учитель въ Чобанкьой е билъ моятъ  братовчедъ Станко М. Разбойниковъ. Пристигналъ въ селото едва въ началото на декемврий, за да отвори училището. Селянитѣ били добри хора. Но били тормозени отъ гръцкитѣ семейства. Последнитѣ били донесли заявление, написано въ Дедеагачъ въ гръцката митрополия, за да се подпише отъ чобанкьойци, че ставали гърци и минавали подъ патриаршията. Било вече подписано отъ десетина българи. Другитѣ отлагали, все намирали причина. Братовчедъ ми го поискалъ и го скѫсалъ. Почнали гонения отъ гърцитѣ противъ него. Съ стражаръ го откарали до Дедеагачъ. Стражарьтъ, изъ пѫтя, го увещавалъ да напусне селото и ще се успокои. Чобанкьойци посрещнаха освободителнитѣ български войски въ 1912 г. като добри българи.

 

 

105

 

Село Лъджакьой по землище е наследило и замѣстило срѣдновѣковния градъ Траянополъ, който въ 1433 г. билъ въ пълни развалини и въ него живѣели, както казва Бертрандонъ, „сако малко хора" безъ да опредѣля какви сѫ били по народность. Въ с. Лъджакьой е имало винаги и турци. Тѣ намалявали, продавали кѫщитѣ си и нивитѣ си на българитѣ, много тѣхни кѫщи имало запустѣли. На развалинитѣ на Траянополъ казвали „Красното кале". Тамъ били лъджитѣ, 800 м. южно отъ село. Селото отбѣгвало пѫтя, който минавалъ презъ Траянополъ. — Село Бейкьой е било турски малъкъ чифликъ заселено и съ българи. То не е посочено както въ 1867 г., така и въ 1878 г. Турското му население е било толкова мизерно по положение, предимно работници на бея, та Карайововъ въ 1900 г. поставя всички мохамедани въ селото за цигани. Откупено е отъ българитѣ къмъ 1900 г.

 

Известенъ интересъ представлява сѫщо новото село Урумджикъ. То е основано отъ дуганхисарци, тахтаджичани, балъкьойци и др. Бѣха запазени и роднинскитѣ връзки съ тия български села [1]. Но сѫдбата на това българско село е била твърде печална. Минавало е за гъркоманско, та въ сведението за 1878 г. погрѣшно е посочено за гръцко. Въ 1900 г. е имало и 35 бълг. екзархийски кѫщи. Нѣколко погърчени влашки семейства (2 или 3) държаха къмъ патриаршията това доста голѣмо българско село. Но до 1912 г. населението му бѣ си запазило българския езикъ, мѫже и жени, и младитѣ — малко примѣсенъ съ гърцизми. Тогазъ бѣ изгорено отъ отстѫпващитѣ войски на Яверъ паша. А въ 1913 г., следъ междусъюзническата

 

 

1. Ст. Н. Шишковъ — Тракия преди и следъ европейската война, Пловдивъ 1922, стр. 118.

 

 

106

 

война, при отдръпването на нахлулитѣ тукъ гръцки морски войски, тѣ го завлѣкоха и заселиха нѣкѫде въ Бѣломорието между Места и Струма, защото населението му се страхуваше да не попадане изложено на ново турско опустошение. Тѣ биха могли и сега да се издирятъ, както и много още други гъркомани или патриаршисти заселени въ Бѣломорието следъ 1913 г. (отъ Чангара, Б. Хисарско, и др. — въ Правища и пр). Още по-голѣмъ интересъ представлява второто гъркоманско село въ околията Хърка (Кърка, Къркакьой). Въ 1900 г. Т. Карайововъ съобщава, по сведения отъ единъ учитель, че „въ с. Хърка, както и въ нѣкои други села, дето се говори единъ разваленъ диалектъ отъ гръцкия езикъ, роднинскитѣ названия, названията на разни предмети отъ селското стопанство и хороводнитѣ и други пѣсни на момитѣ били още български" [1]. Той неправилно прибавя, че на тия пѣсни значението не разбирали, защото до 1912 г. хъркайци говорѣха смѣсенъ българо-гръцки езикъ, като добре разбираха и български. Истината е, че с. Хърка бѣ едно отъ старитѣ български села, като Еникьой и Чобанкьой, взело участие дори заедно съ другитѣ при образуването на новитѣ български села въ тоя край, главно въ Гюмурджинско и до морето. Въ дописката въ 1867 г. е посочено за българско. Гръцката пропаганда рано е свила въ него гнѣздо. Войводата Дим. Маджаровъ, най- добриятъ познавачъ на българщината въ Зап. Тракия, ми разправи следното:

 

„До 1907 г. жителитѣ на с. Кърка все още си живѣеха съ сѫщитѣ традиции и обичаи, както си живѣеха околнитѣ български села Еникьой,

 

 

1. Т. Карайововъ, посочения трудъ стр. 20.

 

 

107

 

Чобанкьой, Калайджидере, все съседни ceла. Пѣеха български пѣсни, играеха български хора, a и езикътъ имъ бѣ български съ смѣсици турски и гръцки. Презъ 1907 г. бѣ назначена една гръцка учителка, която започнала да имъ забранява да пѣятъ български пѣсни и да играятъ български хора, учила ги на гръцки пѣсни и на гръцки хора. Въ селото е имало само едно гръцка семейство, Коюмджи Мирко, отъ с. Марония, което е държало за патриаршията и не е позволило къркайци да минатъ къмъ българската екзархия".

 

По-нататъшната сѫдба на българитѣ въ с. Кърка е още по-печална. Въ 1912 г. отстѫпващитѣ ариергадни части на Яверъ пашовитѣ войски изгориха часть отъ селото. Освобождението зарадва населението и то се обяви за българско. При междусъюзнишката война то се изплаши за сѫдбата си. Делегация отъ селото, състояща се отъ отъ Киро Чолакъ-Василевъ, бакалинъ, Стоилко Калчевъ и Деведжи Атанасовъ се явила въ съседното село Шапчи при първенцитѣ Вълчо Геор. Хаджиевъ, х. Вълчо Стояновъ и Коста Политевъ, и тримата отъ Калайджидере заселени въ Шапчи, съ молба, ако бѣгатъ за България, да предупредятъ и тѣхъ, за да избѣга и цѣлото село Кърка. За готвящето се изтегляне на българскитѣ власти тѣ били научили отъ началника на гара Кърка. Това било въ началото на юлий. Калайджидеренци се изненадали отъ това съобщение. Отишли въ с. Кърка да питатъ, началникътъ имъ потвърдилъ сѫщото. Тогазъ всички къркайци заявили, че искатъ да бѫдатъ заедно съ шапчийци и калайджидеренци. Първенцитѣ на Шапчи отишли и на гара Кюсемеджидъ, комендантътъ, майоръ, имъ казалъ, че нѣмало подобно нѣщо, но и да има, тѣ не бива да напущатъ селото си. Следъ 2 дни, презъ една

 

 

108

 

нощь, нашитѣ власти ненадейно се изтеглили, сѫщо опълченцитѣ. Обаче единъ опълченецъ по срѣдъ нощь обадилъ това на Хаджи Вълча Стояновъ, той съобщилъ въ Калайджидере и Сачанли — населението се вдигнало следъ изтеглящитѣ се български власти, но не можалъ да съобщи на къркайци и последнитѣ останали. Следъ това въ Дедеагачъ слѣзли гръцки морски войски, окупирали и близката околность, a по Марица стигнали на югъ отъ Софлу. Къркайци се прибрали съ другитѣ околни български селяни до Дедеагачъ и при изтеглянето на гръцкитѣ войски заминали съ тѣхъ и били заселени въ Драмско (с. Доксатъ и др.) и въ Правища, страхувайки се да останатъ въ селото си отъ турски изстѫпления. Наистина, турски башибозукъ следъ това е запалилъ и останалата неизгорѣла часть отъ селото. Ст. Н. Шишковъ въ 1917 г. намѣрилъ 60 каракайски семейства въ Правища, заедно съ свещеника имъ. Тѣ му се оплаквали, че гръцкитѣ военни въ Дедеагачъ били ги излъгали и изселили. [1] Доста къркайски семейства се върнали въ селото си следъ 1920 г., когато Западна Тракия бѣ дадена на Гърция.

 

Градчето Фере, или както по-често турцитѣ го наричаха и обикновено пишеха Фереджикъ, винаги минаваше за смѣсено турско и българско селище. То е известно срѣдневѣковно, a може би и по-старо, селище, защото името му Вира, (Βήρα, Vira, Bira, abbaye de Veroisne y Вилхардуина) го издава като тракийско. Въ 1152 г., при основаването отъ севастократора Исакъ Комненъ на мънастира Свѣтоспасение, градътъ е посоченъ близу до мънастира, т. е. като предградие („проастионъ").

 

 

1. Ст. Н. Шишковъ, пос. съч., заб. стр. 123, сѫщо стр. 124.

 

 

109

 

Сѫдбата му следъ това е била много неспокойна — при българо-византийскитѣ отношения, при византийскитѣ междуособици прсзъ XIV в. и при турскитѣ нашествия. Въ 1433 г. Бертрандонъ де ла Брокиеръ го е посетилъ, нарича го Vira (сѫщо Vyra) и съобщава, че около разрушения му мънастиръ турцитѣ основали единъ градъ „населенъ съ гърци и турци". Обаче, Бертрандонъ съвършенно  некритично употрѣбява името „гърци" за Тракия. Напр. отъ Одринъ до Ихтиманската планина никѫде не е видѣлъ население, или селище, освенъ Пловдивъ, християнското население на които нарича българи, обаче следъ това, като става дума за областьта Тракия, винаги употрѣбява за населението ѝ „гърци", „гърци македонци" или само „македонци". Само за българи говори едва отъ Ихтиманската планина на западъ. Поради това за християнското население въ онова време на Фере можемъ да приемемъ, че ще да е било отъ български произходъ, прибрало се тукъ отъ опустошенитѣ околни български села, защото въ продължение на цѣлото турско господство тоя градъ е билъ населенъ винаги само отъ българи и турци, a гърцитѣ сѫ били съвсемъ малко. Само българска и турска е била сѫщо и цѣлата му околность. Отъ друга страна обстоятелството, че всрѣдъ ферененскитѣ българи бѣха запазени старинни предания, въ които личи връзката имъ съ действителното минало положение на града, това обстоятелство сѫщо потвърждава старинностьта и на мѣстното българско население. Въ 1878 г. градецътъ ималъ християнско население 525 д. българи и 185 д. гърци, въ 1900 г. — 510 д. българи и 150 д. гърци. Българскиятъ елементъ достига дори до морето, до Еносъ, до развалинитѣ на Траянополъ и до Фере,

 

 

110

 

казваше проф. Иречекъ. Гръцката група въ Фере бѣ нова, създадена около нѣколко погърчени влашки семейства. На дѣсния брѣгъ на р. Гяуръ дере бѣ българската махала („булгаръ махлеси"), a на лѣвия брѣгъ по-голѣмата махала съ централна часть (българи, турци, власи и гърци) и съ най-нова „мохаджирска махала". Следъ закриването на Ференската околия (около 1886 г.), по-състоятелнитѣ търговски влашки или погърчени семейства се изселиха въ Софлу и Дедеагачъ, a се изселиха и българи търговци въ Дедеагачъ (Киро Узуновъ, Сотиръ Мирковъ, Дим. Чапановъ и др.). Така градътъ западна. Въ Фере следъ 1880 г. турското правителство засели много бѣжанци турци отъ България („мохаджири"). [1] Въ 1912 г. въ Фере е имало 800 кѫщи турци (отъ тѣхъ 600 к. мохаджири), 110 кѫщи българи, 20 к. гърци и 53 к. цигани. Мохаджиритѣ избѣгаха презъ 1912 г. и презъ августъ 1913 г. преди българската реокупация на областьта, заедно съ тѣхъ избѣгаха и турцитѣ и циганитѣ, та следъ 1913 г. градътъ доби чисто български видъ, като въ него се заселиха българи отъ околнитѣ села, сѫщо и бѣжанци.

 

Дедеагачъ, както вече казахъ по-горе, е новъ градъ. Въ близката му околность нѣма следи отъ по-старо селище. Сѫдбата на това мѣсто е била ощастливена следъ решението ж. п. линия отъ Одринъ да стигне морето на дѣсно отъ р. Марица и отъ тукъ въ западна посока да се отправи за бѣломорска Македония и Солунъ, a не по лѣвия брѣгъ на Марица да стигне морското и

 

 

1. Описание на Фере ни дава Стан. Поповъ въ сп. Заветъ, 1941, бр. 6, 7 и 8, като ни съобщава твърде занимливи предания за града, както и други нѣкои сведения отъ ново време.

 

 

111

 

рѣчно пристанище Еносъ. Впрочемъ Еносъ бѣ се издигналъ въ делтата на Марица използувайки връзката си по рѣката дълбоко съ вѫтрешностьта на Тракия, но рѣчнитѣ наноси вече бѣха компрометирали морското му значение. A съ желѣзницата, до Одринъ и за вѫтрешностьта на Тракия, Марица вече изгубваше значението си като превозенъ пѫть. Мѣстото на днешния Дедеагачъ било пусто, покрито съ гѫсти дѫбови и пърнарови гори, изъ които се криели диви свине и чaкàли. „Деде агачъ" означава старо дърво, както вече се наричало това мѣсто, кѫдето възникналъ градътъ. Българи овчари, главно отъ съседнитѣ села Еникьой и Дервентъ, както и отъ по далечнитѣ, сѫ пасли тукъ многобройнитѣ си стада овце, кози и овни за угояване и за износъ въ Цариградъ. Тукъ на морския брѣгъ били струпани материали за новостроящата се желѣзопѫтна линия, компанията създала бараки за материалитѣ и за работницитѣ си, и ето край тѣхъ дошли търговци гърци, арменци, евреи и българи да продаватъ едно-друго, издигнали и тѣ бараки и дукяни, компанията построила гара на желѣзопѫтната линия, започнали да спиратъ кораби, макаръ далеко въ морето поради плиткитѣ води — и новото селище въ 1872 г. вече било готово. Най-заможнитѣ търговци сѫ дошли отъ Еносъ. Още отъ началото, като всѣко морско пристанище, Дедеагачъ се издигналъ като интернационаленъ градъ. Най-късно сѫ се заселили турци, но следъ 1880 г. тукъ сѫ били заселени по-голѣмъ брой турди-мохаджири. Презъ сѫщото време българитѣ отъ съседното село Еникьой северозападно отъ града сѫ създали отдѣлна българска махала, наречена Махалата, за по-широко развитие на селското стопанство. Въ 1900 г. Т. Карайововъ разпредѣля населението на

 

 

112

 

града така: 555 кѫщи гърци, 320 к. турци, 60 к. ерменци, 45 кѫщи българи екзархисти, 30 к. евреи, 30 к. цигани, 15 к. власи, 30 кѫщи разни чужденци. Гърцитѣ се оформили като силна народностна група въ града, благодарение духовно-религиозния приоритетъ на патриаршията, положението имъ въ турската администрация, способностьта имъ да топятъ и елинизуватъ влашки, български и други етнически елементи, благодарение връзкитѣ имъ съ островитѣ и положението имъ въ корабоплаването. Особено голѣмо внимание тѣ обърнаха на града следъ 1886 г., когато се създаде Дедеагачката околия. Тукъ имаше митрополитъ (владика), представитель на партиаршията, a атинското правителство откри и гръцко подконсулство. Тѣзи два института провеждаха задружно гръцката пропаганда, и понеже не можеха да пустнатъ коренъ въ околнитѣ села, тѣ ги шпионираха предъ турската власть [1]. Ние българитѣ до 1912 г. се значително засилихме и имахме въ Дедеагачъ архиерейско намѣстничество и третокласно училище.

 

 

1. У Ст. Н. Шишковъ (пос. съч. с. с. 141, 145, 147, 150, 152) сѫ предадени нѣколко рапорта на подконсула, които красноречиво говорятъ за дейностьта му. Въ тѣхъ той пише за „криещитѣ се въ околноститѣ въстанници", въ другъ рапортъ — че „въ Дедеагачкия окрѫгъ славофонитѣ схизматици сѫ не само не малочислени, но и работятъ за панславистичнитѣ цели съ упоритость, но тайно и тихо" и т. н. Подконсулътъ дори научилъ, „че въ българското село Лъджакьой, което отстои единъ часъ отъ Дедеагачъ се събирать парични помощи за купуване орѫжие" и съобщилъ това на дошлия пашà. Въ единъ рапортъ подконсулътъ се оплаква отъ „Еноския гръцки митрополитъ", който билъ „неспособенъ да дава съдействие" и „мѣналъ за това съзнание". Отъ тия документи ние виждаме сѫщо какъ гръцкитѣ представители успѣли да осуетятъ посещението на Смолянско (дори на Смолянско!) отъ управляващия въ онова време одр. бълг. епархия.

 

 

113

 

Но имахме и една будна община и енергични търговци, които се налагаха предъ другитѣ. Както Дедеагачъ така и околията му до 1912 г. правѣха честь на българщината и устояваха правата ни до Бѣло море.

 

 

Засегнахме вече въпроса за гърцитѣ въ Дедеагачъ, видѣхме, че тѣ сѫ новодошли пришелци отъ другаде. Видѣхме сѫщо, че и много малката гръцка групичка въ Фере е тоже нова и се е състояла главно отъ погърчени власи (и цинцари) и българи. Изобщо влашкиятъ елементъ (куцовласи) и цинцарскиятъ доста сѫ допринесли за оформяването на гръцко ново население тукъ, каквато роля сѫщитѣ сѫ играели на северъ въ Софлийска околия, a още по на северъ, въ Димотишка околия, това сѫ направили заедно съ елинизованитѣ албанци. Куцовласитѣ (каракачанитѣ) сѫ идвали тукъ на зимуване съ стадата си, следъ това нѣкои се установявали въ селата и градоветѣ, а цинцаритѣ сѫ дошли главно като търговски елементъ.

 

По-старо обаче и единствено гръцко селище въ областьта и въ околията е с. Maкри. Бертрандонъ въ 1433 г. го описва така : „Макри, изглежда, нѣкога е билъ хубавъ градъ и голѣмъ, a сега е цѣлиятъ сринатъ, освенъ една малка часть отъ крепостьта, която е била красива (по обичая) и силна. И е населенъ отъ гърци и турци". Бертрандонъ, щомъ виждалъ крепостни стени, нарича посещаванитѣ отъ него селища „градъ", както е случая и съ Фере и съ др. п., независимо отъ малкото имъ жители. Поради връзкитѣ си съ морето, като малко пристанище въ миналото, той е ималъ малко на брой гръцко население, подновявано и едва подържано чрезъ островни заселници. Бертрандонъ съ корабъ е пѫтувалъ отъ Еносъ за Макри и отъ тукъ за Гюмурджина. Интересното е, че гърцитѣ сѫ били винаги незначителна група

 

 

114

 

търговци, риболовци, бакали, гемиджии, повече сѫ били винаги турцитѣ. Но и българитѣ особено много не сѫ отстѫпвали по брой на гърцитѣ. Въ 1900 г. Карайововъ посочва 80 кѫщи турци, 22 к. гърци и 8 к. българи. Въ всѣки случай Макри не е древно гръцко селище, населявано непрекѫснато съ древно население. Трѣбва да се приеме, че населението, което тукъ е видѣлъ Бертрандонъ, ще да е ново, установено въ първитѣ години на турското завоевание, следъ разрушаването на селището презъ XIV в., т. е. самитѣ гърци тукъ не сѫ отъ срѣдневѣковно време. Ако приемемъ за вѣренъ броя на гърцитѣ въ 1878 г. (485 д.), то много отъ тѣхъ сѫ се изселили въ последствие въ Дедеагачъ, понеже въ 1900 г. тѣ сѫ намалѣли.

 

Дедеагачката околия опира на бѣломорския брѣгъ, обаче за древноелинско население тукъ и дума не може да става. Хомеръ и другитѣ следъ него писатели разказватъ, че Бѣломорието и брѣговетѣ му сѫ били населени съ траки. Трѣбва да се разбере, че тракитѣ не сѫ гръцко племе, нито сѫ принадлежали къмъ гърцитѣ, както претендиратъ панелинскитѣ съвременни историци, a сѫ съвсемъ отдѣленъ народъ, съ своя територия, били сѫ „варвари" за гърцитѣ отъ онова време. Ние българитѣ сме истинскитѣ наследници на тракитѣ. Тукъ гърцитѣ отрано почнали борба срещу тракитѣ, като настѫпвали отъ Гърция и отъ островитѣ. Най-рано сѫ били превзети тракийскитѣ острови (Тасосъ, Самотраки), населението имъ е било покорено или изгонено, — политика, която въ последно време гърцитѣ практикуваха и по отношение на насъ българитѣ. Следъ това гърцитѣ на брѣга основали свои колонии. и сѫщо изтиквали мѣстното тракийско население. [1] Въ

 

 

1. По-подробно вж. В. Бешевлиевъ — Гръцката колонизация на Бѣломорието въ древностьта, Бѣломорски прегледъ, кн. I, 1942.

 

 

115

 

всѣки случай гръцкитѣ колонии сѫ били прекѫснати и само на брѣга, както се изразява Страбонъ, или както картинно го нарича Цицеронъ: „ивица, порѫбена около варварскитѣ земи". Това е продължавало и презъ римо византийско време, като въ началното срѣдневѣковие тия колонии сѫ изчезнали и сѫ останали само на изтокъ Еносъ, на западъ Марония и Абдера. Следъ славянизацията на областьта презъ VII в., политиката на византийскитѣ императори е била, както видѣхме това на друго мѣсто, да разрежда мѣстното славянобългарско население и да довежда византийци въ градоветѣ на брѣга и въ вѫтрешностьта — Димотика, Вира, Траянополъ, Еносъ и др. Бертрандонъ въ 1433 г. е срѣщалъ само разрушени (abbatu) крепости и градове, нѣкои и безъ население. Въ Траянополъ живѣли „само малко хора". И понеже околията се намира до брѣга на морето, при морски достѫпъ, билъ е сложенъ въпросътъ : тя презъ следващитѣ вѣкове е трѣбвало да бѫде заселена или отъ родопско българско население, или отъ гърци островитяни, или отъ колонисти изъ далеко. Островитяни, наистина, сѫ дошли, но това сѫ били отдѣлни само семейства въ Дедеагачъ, дошли сѫ и колонисти чужденци (турци), но изключително сѫ я заселили слѣзлитѣ отъ околнитѣ планини българи. Защото, както се изразява проф. Д. Ярановъ: „На българската часть отъ Бѣломорието е сѫдено да се развива докато свѣтъ свѣтува подъ влиянието на съседнитѣ Родопи, неизчерпаемъ източникъ на жилаво българско население. То ще надвие неминуемо всички превратности на сѫдбата". [1] Поради тази причина презъ турската епоха и до 1920 г. Дедеагачката околия, все доста caмà планинска отъ родопскитѣ разклонения, по население винаги си е била българска.

 

 

1. Вж. Бѣлом. прегледъ, кн. I, 1942 г., стр. 316.

 

 

116

 

Тя стана изкуствено гръцка само чрезъ гръцката колонизация следъ 1920 г.

 

 

Предстои ни да кажемъ нѣколко думи и за турцитѣ въ околията. По брой тѣ до войната въ 1912 г. бѣха далеко подиръ българитѣ, въпрѣки усилията на властьта следъ 1880 г. да настани турски бѣжанци или „мохаджири". Турци, като византийски наемници, сѫ посещавали земитѣ, които образуватъ Дедеагачката околия още презъ втората половина на срѣднитѣ вѣкове. A може би е имало и заселване на нѣкои турци колонисти. Въ устава на ференския манастиръ отъ 1152 г. между подаренитѣ на манастира села, се споменува и с. Хусдери (Χοὺσδερι), което име се издава като турско, а сѫщо може би и с. Чампи (Τζὰμπι). Имаме сведения за настанени нѣкѫде въ Тракия селджукски турци отъ султанъ Изединъ. Обаче отъ всички тия незначителни срѣдневѣковни колонисти, при турското завоевание на нашата область следъ 1371 год., не сѫ били останали никакви следи. Бертрандонъ де ла Брокиеръ въ 1433 г. е намѣрилъ турци, и то новозаселени колонисти отъ турската власть, само въ Фере и въ Макри. Това показва, че презъ първата половина на XV в., т. е. до падането на Царигрвдъ, турската колонизация въ интересуващата ни область е била съвсемъ слаба и незначителна, тя не е дала никакъвъ етнически отпечатъкъ за областьта. И тукъ по-значителна турска колонизация започнала презъ втората половина на XV в., а се е засилила главно презъ XVI в., — настанени сѫ били въ малки села турци „коняри" (изъ околноститѣ на гр. Коня), а следъ това и презъ XVII в. Следъ 1880 г. чрезъ мохаджири турци е билъ създаденъ и засиленъ турския елементъ, а сѫ били основани и цѣли нови турски села: Опелеръ, Селямие, Чайбаши, Икикулбаларъ. Такива мохаджири се заселили и

 

 

117

 

въ нѣкои отъ другитѣ турски села, които сѫ били съ по-богата земя. Още при началната турска колонизация нѣкои турски села сѫ били настанявани въ землищата на старитѣ български села Доганъ-Хисаръ, Домуздере и пр., които по този начинъ въ мерата си сѫ били ограничени. Явно е, че това настаняване е целѣло сигурностьта на държавата. Но турското население е намалявало; то е било подкрепено за последенъ пѫть отъ мохаджирската колонизация. Така нѣколко села се побългарили по население: Чамеренъ, когато е прибрало българитѣ и отъ съседно изчезнало село, сѫщо Турбалкьой, a изчезваха турцитѣ и отъ с. Лъджакьой. Въ нѣкои турски села, както се каза по-горе, се откриваха ахрянски черти (с. Фъндаджикъ). Но явни българо-мохамедански села въ Дедеагачка околия нѣмаше, тѣ бѣха пò на северъ отъ нея, при допирането на дветѣ околии помежду си — Софлийска и Гюмурджинска. Турцитѣ, като господствуваща народность, не бѣха упражнили никакво влияние въ нравитѣ или въ езика на българитѣ, нито въ бита имъ. Доганхисарскитѣ овчари обичаха да се изразяватъ нѣкога само при особени случаи съ турско броене: еди кой си има въ стадото негови „бешъ-алтѫ коюнъ" или „биръ-ики кечи", т. е. той е само овчарь, пасе чуждо стадо, a свой добитъкъ въ стадото има малко: „петь-шесть овни" или „една-две кози". [1] И въ Дедеагачката околия турскитѣ села бѣха малонаселени, нѣкои съ 20—30 кѫщи. Най-населено (голѣмо) бѣ мохаджирското с. Селямие, a най-много въ околията живѣеха гурци въ гр. Фере, сѫщо благодарение на мохаджиритѣ.

 

 

1. Ст. Н. Шишковъ съвсемъ погрѣшно съобщава, че доганхисарци ужъ броели по турски и не знаели били числата по български (Помацитѣ въ тритѣ бълг. области, Пловдивъ 1914, с. 4).

 

 

118

 

Следъ турското установяване и следъ създаването на посочения народностенъ образъ на областьта, която образува Дедеагачката околия, тази область не е преживяла особени събития или разорения, прекарала е въ сравнително спокойствме. Кърджалийскитѣ и даалийскитѣ времена сѫ неизвестни. Мѣстнитѣ влиятелни бейове земевладѣлци въ бѣломорската равнина сѫ развивали свое скотовъдство, благодарение на наемници овчари българи или сѫ отдавали земитѣ си за зимно използуване отъ родопскитѣ кехаи. И тукъ закрилникъ на българитѣ отъ 1861 до 1878 година е билъ доганхисареца капитанъ Петко войвода. Но истинско разорение българщината въ тоя край преживѣ презъ 1878 г., и то Ференската околность. Последната е била окупирана отъ освободителнитѣ руски войски. Обаче, когато презъ есеньта сѫщата година тѣ трѣбвало да я напустнатъ, изплашеното българско население тръгнало да бѣга за новоосвободена България. Въ това бѣгство сѫ му помагали и руситѣ. Казахъ вече по-горе за бѣгството на българитѣ презъ сѫщото време отъ по-севернитѣ околии. Избѣгало е населението на селата Балъкьой, Турбалкьой, Г. Окуфъ, сѫщо отъ Фере. Цѣлото с. Балъкьой е било избѣгало — 301 семейства. Поради тази причина населението му въ 1900 г. показва намаление спрямо 1878 г. Следъ като прекарали една зима въ България, бѣжанцитѣ се завърнали, но не всички. Ходили да ги викатъ, за да се завърнатъ, и турци отъ съседнитѣ села, страхувайки се да не би българскитѣ села да бѫдатъ дадени на турци мохаджири, каквито вече се явили и били неприятно посрещнати отъ мѣстнитѣ турци. Много отъ тия мохаджири сѫ били бедни, мизерни или обикновени цигани. Дори въ 1900 г. Карайововъ за Фере показва голѣмъ брой такива мохаджири за цигани.

 

 

119

 

И тукъ второ разорение българското население преживѣ презъ 1913 г., следъ междусъюзнишката война, когато отъ изтокъ нахлуха разярени турски войски и башибозукъ, a отъ югъ — гръцки войски моряци. Турци и гърци задружно действуваха, за да ни лишатъ и отъ политически права надъ областьта. Това стана при инсценираната отъ тѣхъ „Гюмурджинска република" на 16 августъ ст. ст. 1913 г. — въ времето между подписването на Букурешкия договоръ (28. VII. 1913) и подписването на Цариградския договоръ (16/29. IX. 1913). Българскитѣ военни и административни власти бѣха напустнали областьта. Българското население очакваше завръщането имъ всѣки день, то виждаше, че къмъ 10 августъ турското население въ Ференско само бѣгаше на изтокъ отъ Марица, като напущаше селата си. Край Дедеагачъ се били събрали къмъ 12 хил. д. българи отъ околнитѣ села, заедно съ добитъка си. Друга група българи имало събрани въ горитѣ между Доганъ хисаръ и Тахтаджикъ. Въ Дедеагачъ още имало гръцки морски войски. Тѣ предлагали на българитѣ да ги прехвърлятъ съ кораби на гръцка територия, но да се обявятъ за гърци и да имъ предадатъ часть отъ стоката си. Гъркоманитѣ на с. Урумджикъ приели, както и тия на с. Хърка. Макаръ да сѫ били вече сключени двата договора, съгласно които Западна Тракия оставала въ България, „лукавитѣ гърци", както се изразява проф. Милетичъ, на 19 сепремврий предали Дедеагачъ на турцитѣ, за да вилнеятъ „автономнитѣ" орди отъ башибозукъ и преоблѣчени войски, насъсквани отъ гърцитѣ. А последнитѣ ужъ имали заповѣдь да го предадатъ на българскитѣ власти, когато се явятъ. Башибозукътъ и преоблѣченитѣ войски подкарали събранитѣ край Дедеагачъ българи по направление къмъ Фере. Много българи се укрили

 

 

120

 

тогава въ Дедеагачъ подъ закрилата на консулитѣ, други се разбѣгали. Къмъ Фере започнали кланета. Най-много загинали окуфчани. Само благодарение появата тукъ на дветѣ чети подъ войводството на Димитъръ Маджаровъ и Руси Славовъ, българитѣ сѫ били спасени. Четитѣ следъ това сѫ придружавали и охранявали бѣгащото българско население по направление къмъ границата, като сѫ дали нѣколко сражения. Доганъ-хисаръ и околнитѣ български села сѫщо сѫ били изгорени. При това бѣгство българитѣ сѫ дали много жертви. Реокупацията на Западна Тракия е започнала едва на 8 октомврий и е вървѣла много бавно, когато вече башибозукътъ довършвалъ унищожителното си дѣло.

 

„Не знамъ точно, казва проф. Милетичъ, какви грозни мѫки е теглило българското население презъ тъмното далечно минало на турското робство въ подобни случаи, когато е бѣгало предъ диви, озвѣрени пълчища, но все си мисля, че това, което е станало по кървавия пѫть, изминатъ отъ нещастнитѣ български бѣжанци, изплъзнали се отъ рѫцетѣ на башибозука при Фере, до като да стигнатъ българската граница при село Ятаджикъ на р. Арда, както и по пѫтя на други тълпи бѣжанци, тръгнали по друга посока и попаднали въ турски рѫце, надминава по ужасъ най ужаснитѣ масови избивания, на които българщината е била подлагана дори и въ историческото Баташко клане" [1].

 

Проф. Милетичъ е изненаданъ отъ дисциплината на западнотракийското българско население, твърдостьта му въ тоя трагиченъ периодъ, народния характеръ на дветѣ спасителни чети, преданостьта и самоотверженостьта на войводитѣ и четницитѣ, предвидливостьта имъ.

 

„Подробноститѣ по водената тукъ борба,

 

 

1. Д-ръ Л. Милетичъ, пос. съч., стр. 239.

 

 

121

 

казва той, издигатъ българщината въ тоя край високо като образецъ на патриотичность, упорита издържливость и интелигентна съобразителность" [1].

 

При реокупацията на областьта отъ българскитѣ власти, населението се завърна, укрилото се изъ планинитѣ се прибра въ селищата си, но последнитѣ бѣха изгорени, ограбени или полуразрушени. Поради тази причина на повечето отъ тѣхъ населението въ 1920 г. е по-малко въ сравнение съ 1900 г. Българитѣ отъ планинскитѣ села се пръснаха и заселиха изъ напустнатитѣ и праздни турски села, много отъ които все пакъ останаха ненаселени, разбира се изобщо тия съ по-бедна земя. Българското население скоро се възмогна. Обаче следъ 1920 г. за него настѫпи ново разорение — отъ начало грабежи, затвори, заточения въ гръцкитѣ острови — и най-после изгонване въ България. Това системно разорение е продължило отъ 1920 до 1925 г. [2]. Трѣбва да се подчертае, че турското и гръцкото население въ околията, и изобщо въ Западна Тракия, не сѫ преживѣли разоренията на българитѣ. При нашествието на българскитѣ войски презъ войната въ 1912 г., турцитѣ сѫ били пазени дори отъ мѣстнитѣ българи. Тогазъ избѣгаха само мохаджирскитѣ села, населението на които изобщо имаше провинения спрямо мѣстното българско население. Останалитѣ турци се изселиха още презъ августъ 1913 г. при закрила и съдействие на турскитѣ войски. Тѣ вече знаеха, че съгласно Цариградския договоръ отъ 16/29. IX. 1913 год., 30 клм. на западъ отъ границата (р. Марица) въ българска територия не може да има турски села, както бѣ

 

 

1. Пос. съч. стр. 133.

 

2. Вж. по-подробно въ посочената моя книга — Обезбългаряването на Западна Тракия, както и въ доста статии въ сп. Заветъ, София отъ 1940 до 1943.

 

 

122

 

за българскитѣ села 30 клм. на изтокъ отъ p. Maрица. Мѣстното гръцко население преживѣ едно премеждие, но то бѣ щастливо за него. Въ 1912 г. това население бѣ съюзнишко на България. Многа „гърци" изявяваха българския си произходъ. При междусъюзнишката война то бѣ покровителствувано и отъ турскитѣ и отъ гръцкитѣ нахлули тукъ войски. Известна часть отъ него се изсели при съдействие на гръцкитѣ морски войски. Видѣхме, че се изселиха и дветѣ гъркомански села. Доста голѣма часть отъ гърцитѣ, преброени въ 1920 г. (въ Дедеагачъ и Макри), бѣха новозавърнали се или новонастанени тукъ гърци отъ другаде при френското управление на Западна Тракия.

 

И въ Дедеагачката околия представямъ народностнитѣ отношения въ 1878 г., 1900 г. и 1920 г., както въ другитѣ три околии. Въ статистината за 1878 г. Дедеагачъ не е посоченъ, следов. нища не знаемъ за населението му въ това време. Пропустнато е и с. Хърка, та броятъ на населението му давамъ по разпитвания. Не сѫ дадени сведения сѫщо за турцитѣ и турскитѣ по-стари селища, населението на които изчислявамъ. Гр. Фере обаче увеличи чрезъ мохаджири извънредно много турското си население, понеже тогазъ бѣ административно околийско срѣдище. У Карайововъ с. Чобанкьой погрѣшно е посочено за турско, когато то е било винаги само съ българско население. У Антоновъ липсватъ турскитѣ села Гювендикъ, Чайбаши и Икикурбаларъ, понеже сѫ били изселили въ 1912/1913 год., a имената на нѣкои села отъ него неточно сѫ предадени. Въ Дедеагачката околия нѣмаше българи мохамедани, затова въ таблицата липсва подобна колона. При съпоставяне народностнитѣ отношения въ околията ние виждаме значителното увеличение на турцитѣ до 1900 г. (и следов. — и до 1912 г.). Но войната презъ

 

 

123

 

1912/1913 г. и откѫсването на Дедеагачката околия отъ турската държавна територия сѫ били причина турското население почти да изчезне, та въ 1920 г. е имало много малко турци и то въ западнитѣ села на околията, защото въ източната ѝ часть, по силата на Цариградския договоръ отъ 16/29. IX. 1913 г., то е трѣбвало да се изсели, и въ сѫщность се е самоизселило още презъ августъ сѫщата година. Турцитѣ се прибраха къмъ Изтокъ, отъ кѫдето нѣкога сѫ дошли. A положението на гърцитѣ въ околията общо сѫщо не е благоприятно, въпрѣки всички усилия на гръцката пропаганда. Тѣ тукъ не сѫ успѣли така, както въ съседнитѣ на северъ околии. Наистина, тѣ показватъ значително увеличение въ 1900 г., спрямо 1878 г., но това се дължи изключително на Дедеагачъ, който прибра гърци отъ другаде, отъ разни пристанища, особено отъ Еносъ. Въ 1920 г. гърцитѣ показватъ намаление, макаръ при управлението на генер. Шарпи да положиха усилия да заселятъ свои сънародници. До 1912 г. гърцитѣ държаха подъ свое духовно (патриаршеско) владение български говорящитѣ села Хърка и Урумджикъ, обаче населението имъ се изсели, както това се каза на друго мѣсто, въ 1913 г. Изобщо гърцитѣ въ околията сѫ представени само въ две селища — Макри и Дедеагачъ, като сѫ нѣмали нито едно чисто гръцко селище.

 

Явно е господствуващето положение на българщината въ Дедеагачката околия. Въ 1878 г. българитѣ сѫ два и половина пѫти повече отъ турцитѣ и гърцитѣ взети заедно. Въ 1900 г. тѣ пакъ надминаватъ сбора на тѣзи две етнически групи, въпрѣки увеличението на турцитѣ чрезъ заселници мохаджири, въпрѣки прииждането на значително гръцко население въ Дедеагачъ, който се издигналъ като градъ и пристанище. Въ

 

 

124

 

1920 г. българитѣ наново взиматъ падащето имъ се надмощие, като изключително господствуваща народность въ околията, каквато сѫ били презъ срѣдневѣковието и презъ цѣлото турско господство. Така Дедеагачката околия винаги си е била населена съ старо мѣстно българско население, което тукъ до Бѣло море се е запазило и презъ най трагичнитѣ времена за българския народъ, благодарение планинския характеръ на околията и неизчерпаемитѣ родопски извори на здрава българщина. Но българщината въ околията пострада следъ 1920 г., т. е. при гръцкото управление и ce запази съ слаби сили въ селата и града.

 

* * *

 

Съгласно гореприведенитѣ статистически сведения, само неокупираната часть отъ Източния дѣлъ на Западна Тракия, въ 1878 г. е имала население всичко 52 349 д., въ 1900 г. 83 293 д., въ 1920 г. 69 817 д., a въ 1928 г., споредъ гръцкото официално преброяване, всичко 96 507 д., и съответна гѫстота на кв. клм. 18.05, 28.7, 24.1 и 33.3 д. Това показва, че е рѣдко населена, въпрѣки своитѣ богатства. Покрай останалитѣ въ нея неизбѣгали българи и погърчени българи, следъ 1922 г. се заселиха доста патриаршисти българи изъ Източна Тракия, както и огагаузени българи. Историческата ѝ сѫдба, както въ по-далечното минало, така при войнитѣ презъ настоящето столѣтие, та и до днесъ, не е била благоприятна за насъ и за българската народность. Въ нея напълно бѣ запазена гръцката администрация, a сѫдилищата отначало издаваха присѫди отъ името на гръцкия краль, a следъ това — отъ името на гръцката република. Въ областьта има единъ българинъ кметъ и трима кметски замѣстннци, поставени отъ германцитѣ въ началото на тѣхната окупация. Официално областьта минава като „Маришка префектура",

 

 

125

 

но гърцитѣ обичатъ да я наричатъ „Малка Епада". Отъ Гърция ѝ идватъ чиновнцци и жандармерия. Нѣкои следъ това, понеже нищо не се контролира тамъ, прехвърлятъ границата за Турция и оттамъ отиватъ къмъ Сирия или Египетъ и се присъединяватъ къмъ гръцкитѣ емигранти. Областьта се самозадоволява, липсва ѝ соль, колониалъ и текстилни материали, което си набавя чрезъ контрабанда отъ България и Турция. Съ Гърция се сношава по р. Марица или чрезъ камиони по сухо. Българското население е потиснато и клеветено предъ германскитѣ военни власти, като се има предвидъ гръцката приспособимость и хитрость. Нѣкѫде то поиска да си отвори български училища. Но това не му се позволи, нито ние го подкрепихме. Училищата щѣха да освежатъ народностното чувство на мѣстнитѣ българи. Обаче по-голѣмото зло е, че тукъ не можаха да се завърнатъ българитѣ бѣжанци отъ 1920 г. и следващитѣ години.

 

Общо въ цѣлия Източенъ дѣлъ на Западна Тракия, състоящъ се отъ четири околии, населението всичко е било: въ 1878 г. 68 384 д., въ 1900 г. 112 936 д., въ 1920 г. 89 625 д. По-важно е обаче да се проследи движението на народноститѣ по брой и развитието на народностнитѣ отношения въ областьта. Това ще представя въ следната рекапитулационна таблица. Тия резултати обаче не се дължатъ на генетични причини, на естественъ приръстъ, a на събития.

 

Отъ сборната таблица се вижда, че въ Източния дѣлъ на Западна Тракия въ 1878 г. турцитѣ, като господствуваще племе, сѫ били 1/4 отъ населението ѝ. Въ 1900 г. тѣ сѫ се повече отъ удвоили поради притокъ на мохаджири, най-много заселени въ околиитѣ Караагачка и Дедеагачка, но все пакъ сѫ далеко по-долу отъ българитѣ.

 

 

126

 

[[ Околии: Караагачка, Димотишка, Софлийска, Дедеагачка ]]

 

 

127

 

Димотишка околия е дала най-малъкъ достѫпъ за заселване на мохаджири турци. Въ 1920 г., поради изселване по политически причини и съгласно сключени договори, турцитѣ въ областьта сѫ останали въ съвсемъ незначителенъ брой.

 

Българитѣ въ областьта, следъ толкова разорения и гонения отъ 1878 г. до 1920 г., по брой външно се запазватъ и показватъ увеличение, особено поради кратковременното наше владение на Зап. Тракия. По-добре сме именно въ 1920 г. Тукъ бѣха се заселили български бѣжанци изъ Еноско, Кешанско и Малгарско, нѣкогашни изселници изъ сѫщитѣ мѣста.

 

Обаче въ щастливо положение въ областьта сѫ били гърцитѣ. Събития и условия отъ турското завоевание насамъ, и изобщо въ ново време, сѫ ги подпомагали. Безъ да е имало въ областьта срѣдневѣковно гръцко население, тѣ вече въ 1878 г. показватъ значителенъ брой съ прибирането въ себе си на погърчени българи. Наистина, външно, отъ 1878 до 1920 г., тѣ не показватъ въ областьта особено увеличение, но това не се дължи на разорението и гибельта на гръцкото население, a на редовното му изселване при нѣкои събития и прибирането му къмъ гръцки владения, т. е. то е било запазвано за гърцизма. При това изселване сѫ напущали роднитѣ си огнища и сѫ се вливали въ гърцизма и погърчени и полупогърчени българи, или само патриаршисти българи, които сѫ си говорили въ кѫщи български езикъ.

 

Живителни сѫ били соковетѣ за  гръцката народностна общность черпени изъ българското тѣло. Но най-голѣмъ успѣхъ „Великата гръцка идея" пожъна следъ 1920 г. съ изгонването на най-голѣмата часть отъ мѣстното българско население и заселването, като колонисти, на ново гръцко или гърчееще се население, докарано отъ

 

 

128

 

три континента и така гръцкото правителство изкуствено промѣни народностния образъ на областьта. Гърцитѣ и до 1920—1925 г., продължаваха да служатъ на създадената отъ тѣхъ максима : всички християни въ Близкия изтокъ сѫ елини, както турцитѣ до идването на Кемалъ Ататюркъ считаха всички мохамедани за турци. Които българи въ Източния дѣлъ на Западна Тракия се обявиха следъ 1920 г. за гърци, останаха си по мѣстата, a другитѣ, упорититѣ българи, бѣха прогонени. Тѣхъ дори следъ 1920 г., до като да ги прогонятъ до 1925 г., не ги наричаха съ името българи, a ги наричаха „българеещи се" („вулгаризантесъ"), като по този начинъ великата елинска пропаганда въобще отрича, не признава сѫществуването на българска народность [1]. За това гръцко разбиране, типиченъ е следующиятъ фактъ. Когато презъ юний 1920 г. гръцкиятъ генералъ — окупаторъ свикалъ въ управлението въ Гюмурджина българскитѣ мѣстни първенци, той бащински ce провикналъ :

 

„Може ли тия хора тукъ да сѫ българи? Вижте имъ лицата, какви благородни физиономии ! Могатъ ли това да бѫдатъ варвари българи? Българската пропаганда ги е направила българи. Всички фирми на дюкянитѣ да се промѣнятъ и хората да подадатъ декларации, че сѫ гърци". [2]

 

 

Могли сѫ българитѣ смирено да приематъ мнението и предложението на представителя на елинската власть. Всичко за тѣхъ щѣло да мине мирно и спокойно. Тѣ обаче изявили българската си принадлежность, поради което били изругани и натикани въ затвора. По-нататъшната имъ сѫдба е добре известна...

 

 

1. А. А. Паллисъ, Статистики мелети пери тон филетикон метанастеизеон Македониас ки Тракис, Атина, 1923. Вж. отзивъ въ сп. Заветъ, 1941, брой 3.

 

2. А. Сп. Разбойниковъ, Обезбългаряването на Зап. Тракия, изд. Трак. науч. институтъ, София, 1940, стр. 107.

 

[Back to Main Page]