Изгрѣва на свободата

(Кървавитѣ дни на Освободителната война)

 

Василъ Узуновъ

 

 

Издание на Книгоиздателство „Родина", Акц. Д-во

София ул. Раковска № 86.

Сканове на сайта www.strumski.com

 

  1. На монастирь  (3)

  2. Брѣстово  (11)

  3. Нашата домашна обстановка  (18)

  4. Потайна беседа  (25)

  5. Идилия  (32)

  6. Въ безмълвието на нощьта  (40)

  7. Тайни пѫтища  (47)

  8. Престѫпулникъ  (54)

  9. Чифлика на Калаасѫ Селимъ  (62)

10. Кървава срѣща  (69)

11. Неизвестность  (78)

12. Мъсть  (86)

13. Бѣлѣнка  (93)

14. Видението на тета Мара  (100)

15. Фалага  (106)

16. Въ конака  (113)

17. Чорапа се разплита  (120)

18. Слънце зайде  (126)

19. Чичо Стоименъ  (133)

20. Майка  (140)

21. Башибозукъ  (148)

22. Бѣгство  (155)

23. Кулата  (161)

24. Срѣдъ снѣговетѣ  (170)

25. Води ни при чорбаджиитѣ  (178)

26. Въ пещерата  (186)

27. Край  (194)

 

 

НА МОНАСТИРЬ.

 

Край Дунава гърмѣха вече рускитѣ топове за освобождението на България. Нашия градецъ Брѣстово, сгушенъ въ пригрѫдкитѣ на величава Рила планина, тръпнѣше отъ огненитѣ вихри на войната. Потайна радость за близкото спасение и безкраенъ страхъ отъ озвѣренитѣ турци издъно вълнуваха душата на българина. Нима е истина това ! Нима вече иде времето, кога турцитѣ ще бѣгатъ отъ българската земя предъ напора на братскитѣ руски войски!

 

Бѣхъ дете. Изтекли сѫ вече петдесеть години. Но споменитѣ за тогавашнитѣ събития сѫ тъй живи въ съзнанието ми, като да сѫ отъ вчерашния день. Често, когато се оттегля въ уединение, моето въображение леко ме връща назадъ. Въ нѣкаква ефирна колесница се нося. Ето оживѣватъ предъ очитѣ ми толкова мили за мене хора — отдавна измрѣли. Тѣ ставатъ за мене отново млади, жизнерадостни. Нетленни мечти грѣятъ на челата имъ. Буенъ огънь гори въ очитѣ имъ. Надежди за честитъ животъ пръхтятъ въ сърцата имъ.

 

 

Ранно априлско утро. Ясно слънце бѣше изгрѣло задъ гѫсти букови гори. Озарени облачета като златни птици летѣха къмъ западъ. Приятна топлина облъхваше всичко.

 

— Ено, — отрони баща ми, снаженъ тридесеть годишенъ мѫжъ: — Ще зема и Зарчо.

 

За мене каза тате на майка ми.

 

— Добре ще сторишъ! — отвърна мама : — нека види детето монастиря.

 

Азъ се бѣхъ пробудилъ, но се притаявахъ въ леглото край по-малкото си братче Митко. Щомъ спомена името ми

 

 

4

 

тате, сърцето ми трепна: разигра го необикновеното за мене решение. Азъ скочихъ като пружина и невъздържно зехъ да хълцамъ отъ блаженство, да скачамъ и да лудувамъ. Тате тураше въ дисагитѣ това—онова, нуждно за пѫть. Стѣгаше се. Отъ време навреме се спираше и мислѣше, да ли не е нѣщо забравилъ. Мама шеташе изъ кѫщи. Отдавна е починала — Богъ да я прости — но и сега я помня въ нейната младость и красота.

 

Съ насъ живѣеха баба — татина майка — и тета Мара — негова сестра — шестнадесеть годишна стройна, хубава девица. Дѣдо бѣше починалъ.

 

Тета Мара и баба отъ тъмни зори бѣха седнали край два чекръка: — едната навиваше калеми за основа на платно, а другата сукаше цеви за вѫтъкъ. Чекръцитѣ бръмчеха уносливо. Купищата цеви и калеми бързо растѣха.

 

— На монастирь! На монастирь! — нѣщо пѣеше въ гърдитѣ ми и галѣше гърлото ми. Азъ едва понасяхъ това щастие. То ме разпъваше, разпиляваше ме и ме подигаше отъ земята, та подлитахъ като перушинка. Нашата двуетажна кѫща, двора, градината ни, рѣка Бистра, която течеше край портата ни, училището и църквата, които отстоеха на единъ хвърлей камъкъ, високия ридъ задъ насъ, на който се простираха лозята — това бѣше цѣлия мой свѣтъ. Рѣдко ме водѣха мама и баба отвѫдъ рѣката на баня въ чаршията и все набързо. Малко впечатления имахъ отъ тамъ. Сега като отивахме на монастирь, азъ щѣхъ да видя много нови мѣста, другъ свѣтъ. Това дразнѣше любопитството ми. Огненъ копнежъ ме мѫчеше. Тръгвахме. Като слизахме по стълбата, мама порѫча на тате:

 

— Хемъ, Коле, не оставяй да се преумори Зарчо. Често почивайте. Богъ да ви закриля.

 

— Бива, бива, — отвърна тате.

 

На пѫтя се присъединихме къмъ Чорбаджи Никови, които сѫщо отиваха на монастирь. Натоварили бѣха единъ снаженъ конь съ завивки, яденета, още и съ подаръци за Св. Ивана. Чорбаджи Нико, жена му, дветѣ имъ деца —

 

 

5

 

Стефанъ, мой връстникъ, и Тинка, малко по-голѣма — всички бѣха премѣнени като на Великдень.

 

— Кѫде сѫ другитѣ монастирджии ? — запита баща ми.

 

— Едни сѫ предъ насъ, други следъ насъ. Надъ града всички ще се видимъ по нагорния пѫть, — отвърна Чорбаджи Нико.

 

— Добре решихме и наредихме, рече тате: — нека се помолимъ на Свети Ивана да ни запази отъ зли турци и да подкрепи братята руси.

 

— Ще се помолимъ, Коле, ще се помолимъ, — дружно добавиха Нико и съпругага му.

 

Азъ ги погледнахъ. Сѣнка бѣше заседнала на лицата имъ.

 

Нѣкога, преди да ни огрѣе свободата, Рилския монастирь бѣше най-надеждното прибѣжище за всички българи не само отъ близката околность, но и отъ най-отдалеченитѣ краища на отечеството ни. Всѣки голѣмъ праздникъ привличаше хиляди поклонници. Тука търсѣха лѣкъ благочестивитѣ за парализирани, сакати, охтичави, за малоумни, луди, за преуморени и отпаднали отъ скръбь, за отчаяни, за ония, на които бѣше направено магия, за всички, всички видове болни. Тука бездетни жени изпросваха отъ Св. Ивана деца, разлюбени съпруги се молѣха отново да ги обикнатъ тѣхнитѣ мѫже. До Св. Ивана прибѣгваха и девици, когато силно желаеха да постигнатъ нѣкоя мечта. Сега освободителната война бѣше почната. Най-събуденитѣ българи въ Брѣстово тайно се нагласиха да отидатъ на монастирь и да се помолятъ, макаръ да не ги бѣше подсетилъ нѣкой голѣмъ празникъ. Свети Иванъ е силенъ и много милостивъ, та да помогне часъ по-скоро освобождението да стане.

 

— Ако не успѣятъ руситѣ, не дай Боже ! Не ще има вече животъ, както сѫ се наежили турцитѣ, — отрони тате.

 

— Какво друго може да ни чака въ лошъ случай, ако не сѫдбата на батачани, — каза Чорбаджи Нико и въздъхна дълбоко. Никовица го погледна сплашена. Следъ мигъ тя сведе очи, та обгърна съ уплашенъ погледъ децата си.

 

 

6

 

— Сѫдбата на батачани, — промълви тате: — то е страшно, само като се помисли ...

 

Мене ми се стори, че слушамъ това като на сънь. И помрачи се предъ очитѣ ми слънцето. Всичко погрознѣ наоколо. А рѣка Бистра, която обичахъ толкова да слушамъ, като шуми и бучи, като пѣе, която всѣкога ме унасяше въ незнайни страни, въ нѣкакъвъ вълшебенъ миръ, сега ми се стори, че грозно зарева. Нѣкакви тъмни, страшни очи ме гледаха изъ нейнитѣ дълбини.

 

Бѣхме вече извънъ града.

 

— Зарчо, Зарчо! — извика ми Стефанъ, като сочеше върха на едно високо дърво край пѫтя: — чуешъ ли ? — Куковица! Колко ясно кука!

 

Азъ се освѣстихъ и слушахъ: — кук , куку, куку!

 

Тинка се бѣше покатерила край пѫтя. Берѣше великденчета, кукурекъ и късни минзухарчета. Правѣше китки. Виеше ги на венецъ за главата си.

 

Пѫтьтъ се точеше нагоре презъ гората или подъ дебели сѣнки, или на открито. Върволици монастирджии предъ насъ и следъ насъ ту потънѣха въ гѫстаци — изгубѣха се, ту се мѣрнѣха на нѣкоя гола височина. Безброй потоци се спускаха отъ снѣжни чукари, биеха се запѣнени у канари, съ вѣченъ мѫхъ покрити, и лудо се спускаха по падала, като оглашаваха потайнитѣ дебри на Рила.

 

Часоветѣ вървѣха бавно. Къмъ пладне вече умора тежеше надъ всички. Поклонницитѣ бѣха се сдумали да спратъ за обѣдъ и да отпочинатъ на Хайдушкото кладенче. Тамъ има удобно мѣсто, а и пѫтя се смѣта половина до монастиря. Предъ насъ се възвишаваше последния хълмъ. Още малко усилия.

 

Ненадейно тамъ горе между пѫтницитѣ настана смутъ. Всички спрѣхме. Нѣкои сочеха отвѫдъ съ рѫце. Други — явно бѣше — искаха да се върнатъ. Ние бѣхме въ подножието на хълма. Сѫщо и ние спрѣхме. Баща ми и Чорбаджи Нико плахо се спогледнаха. Никовица хвана децата си за рѫце и ги пригегли къмъ себе си. Скоро всички зеха да се

 

 

7

 

връщатъ отъ върха къмъ насъ. Настигаха ни и ония, които идѣха следъ насъ. Дружината все повече и повече растѣше. Нетърпѣние и страхъ ни горѣха — да научимъ, коя ще е причината на връщането. Че не е нѣщо добро, затова нѣмаше съмнѣние. Нѣкаква опасность ще е.

 

Първитѣ отъ ония, що се връщаха, ни доближиха вече.

 

— Какво има, какво има ? — запита Нико.

 

— Келешъ Асанъ съ нѣколцина другари. Разположили се на Хайдушкото кладенче, — отговори единъ. Устнитѣ му треперѣха. Лицето му като на мъртвецъ отъ страхъ.

 

— Келешъ Асанъ! — всички изохкаха и зеха да се кръстятъ.

 

— Сега накѫде? — запита нѣкой: — страшния келешъ Асанъ!

 

— Нека се пръснемъ изъ гората, кой на кѫде види, — каза другъ.

 

— Никой нѣма отъ тука да мръдне, — заповѣднически продума баща ми: — ние сме до тридесеть мѫже. Всѣки почти има сѣкира въ рѫцетѣ си. Тѣ сѫ петь-шесть души. Срамота е да имъ се оставимъ.

 

— Добре каза Коле, —добави Чорбаджи Нико : — Тука всички ще се разположимъ за обѣдъ и почивка. Хайде сѣдайте. Не сме добитъкъ — хора сме и ние.

 

— Не! По-добре ще е, — досети се тате, — половината мѫже тука да останатъ съ тебе, Чорбацжи Нико. Другитѣ нека дойдатъ съ мене: наблизо тука ще се скриемъ и ще наблюдаваме. Ако Келешъ Асанъ дойде съ другаритѣ си съ явно лошо намѣречие, вие ще му посочите сѣкиритѣ си. На първия вашъ зовъ, ние ще долетимъ и ще се нахвърлимъ върху тѣхъ. Слушайте ме. Това е най-добре.

 

— Добре е, добре е, — всички одързостени извикаха

 

— Друго! — притури тате: — нека женитѣ и децата дойдатъ съ мене. Азъ ще ги прикрия. Хайде, тръгвайте. Поведете и конетѣ.

 

Тате добре познаваше тия мѣста. Следъ нѣколко минути ние бѣхме предъ устата на една голѣма и суха пещера,

 

 

8

 

добре притулена. Насѣдахме спокойно отвънъ. Подиръ малко ние децата — десетина на брой — наскачахме. Вече бѣхме забравили страха. Навлѣзохме въ пещерата, заиграхме, залудувахме изъ нея. Най-после открихме, че тя има на противоположния не много далеченъ край още единъ входъ, сѫщо тъй добре прикритъ отъ канари и храсталаци.

 

Кой бѣше тоя Келешъ Асанъ?

 

Цѣлата наша околия пищѣше отъ него. Майкитѣ съ него плашеха децата си. Келешъ Асанъ бѣше отъ дълги години разбойникъ. Но това не му пречеше свободно да се разхожда изъ Брѣстово, кога му воля искаше. Турцитѣ се гордѣеха съ него, защото го имаха за деликанлия, юнакъ. Въ всѣко село той все бѣше заклалъ нѣкого, за да му се боятъ и думата му две да не правятъ. Въ града, когато се явѣше нѣщо да купи отъ дюкянъ, никой не смѣеше да му зима пари. Имало е случай, кога нѣкой изведнажъ не го е позналъ, за да му направи нуждния икрамъ, Келешъ Асанъ мълчеливо и спокойно му е забивалъ кама въ гърдитѣ, като я избърсвалъ отъ дрехитѣ му гордо, надмѣнно. Въ най-щастливия случай той го е набивалъ тъй зле, че го е оставялъ полумъртъвъ. Той редовно обираше селата : пари, дрехи, завивки, добитъкъ, каквото му паднѣше. Едно мъкнѣше дома си въ Брѣстово, а сто раздаваше на безбройни свои приятели. По тая причина турцитѣ смѣтаха Келешъ Асанъ за единъ отъ най-мерхаметлиитѣ, добродетелнитѣ, поставяха го въ редоветѣ на най-добритѣ свои хора.

 

Като не смѣтаме келата на главата му, той бѣше хубавецъ, високъ, снаженъ и строенъ, необикновено якъ човѣкъ. Пъкъ умѣеше и хубаво да се облича. Моравъ фина фесъ, съ войнишки пискюлъ на главата му. Джамаданъ и потури отъ ясно-синя скѫпа чоха, обшити съ сърма. Алена чоха на сърмалия антерия. Свиленъ широкъ поясъ съ зелени и червени шарки. Надъ пояса му вѣчно се люлѣеше сребъренъ кюстекъ (ланецъ). Върху пояса тежъкъ силяхъ, въ който постоянно бѣха набучени ятаганъ и два алтъпатлака (револвера), дръжкитѣ имъ обковани съ сребро. Отстрани

 

 

9

 

висѣше кожена кисия за тютюнъ. До нея кехлибарени броеници. Това бѣше неговото облѣкло, накита му.

 

Срѣща съ Келешъ Асанъ на пѫтя къмъ монастиря.

 

 

Сега имаше той, какво да обере отъ монастирджиитѣ: тѣ имаха и коне, съ които да отвлѣче плячката, ако останѣха тѣ на неговата милость.

 

Нико се разположи съ петина другари край самия пѫть. Сѣкиритѣ държеха до себе си. Останалитѣ десетина души се потулиха на нѣколко крачки задъ дебели буки.

 

Не мина и половинъ часъ, Келешъ Асанъ се спускаше вече отъ върха на хълма къмъ тѣхъ. Като ги зърна, той не измѣни лице, не се изненада. Не се почудиха и другаритѣ му. Когато бѣ вече на десетина крачки отъ нашитѣ хора, той имъ се усмихна. Чорбаджи Нико и другитѣ скочиха, изправиха се и застанаха стройно съ сѣкири въ лѣва рѫка. Съ дѣсна рѫка направиха темане (поздравъ) и се поклониха. Никога нашитѣ не бѣха виждали Келешъ Асана тъй

 

 

10

 

разположенъ и веселъ, както сега. Той отговори на поздравитѣ и се спре до Чорбаджи Нико. Азъ и баща ми всичко гледахме иззадъ една близка канара.

 

— Чорбаджи, — запита той: — кѫде сѫ другитѣ ви хора ?

 

Нико преплете езикъ, не знаеше, що да отговори.

 

— Я ги повикай. Нека и женитѣ и децата да дойдатъ, — продължи Келешъ Асанъ : — моитѣ хора провѣриха всичко. Та вие сте разбирали отъ талимъ (военно учение) ? Яшколсунъ! Азъ такива деликанлии обичамъ и зачитамъ.

 

Келешъ Асанъ се показа вѣренъ на турския нравъ — почете храбростьта и решителностьта. Дали това не произлизаше и отъ друго — че мѫчно можеше да се справи съ единъ противникъ петь-шесть пѫти по-силенъ?

 

Скоро всички мѫже се показаха. Направиха му темане. Той имъ весело отвърна. Задъ мѫжетѣ се явиха и женитѣ съ децата.

 

— Е, на монастирь отивате, а ? — отрони той : — Хайде запалете свѣщь и зарадъ мене предъ вашия Св. Иванъ, зеръ никой не може да се мѣри съ Аллаха и неговитѣ слуги.

 

Като каза това Келешъ Асанъ, изведнажъ измѣни лице, позеленѣ и злобно се усмихна. Помълча малко, пъкъ добави:

 

— Вървете си. Голѣмъ късметъ сте имали: намѣрихте ме на добъръ часъ. Другъ пѫть да не носите толкова много сѣкири.

 

Може би, той каза това повече за предъ своитѣ другари, като мислѣше, че тѣ навѣрно сѫ зели миролюбивата му постѫпка за слабость.

 

Въ турско време раята нѣмаше право да носи никакво орѫжие. Само когато нѣкой отиваше вънъ отъ града по полето или въ гората можеше да носи сѣкира, било за да си служи съ нея въ работата, или да се брани отъ звѣрове. Нашитѣ монастирджии по навикъ бѣха понесли сѣкири. Ако дойдѣше редъ да нощуватъ въ гората, щѣха да имъ потрѣбатъ

 

 

11

 

да си насѣкатъ дърва за огънь, или дѫбови вѣйки за постилка.

 

Келешъ Асанъ и другаритѣ му потеглиха надолу къмъ града, а ние къмъ монастиря. Нашата радость нѣмаше край, понеже ни отмина една голѣма напасть.

 

На време пристигнахме въ монастиря: портитѣ още не бѣха затворени. Три дни престояхме тукъ. На четвъртия си тръгнахме. Нищо лошо не ни се случи изъ пѫтя. Никѫде не се мѣрнаха турци. Презъ последнитѣ дни тѣ бѣха станали особно предпазливи. Рѣдко излизаха изъ града. И войската бѣше много намалѣла. Изтеглена бѣше на северъ, дето се водѣха кървави боеве.

 

Ние стигнахме дома здрави и читави.

 

 

БРѢСТОВО.

 

Отъ вѣчно снѣжнитѣ рилски върхове се спуска рѣка Бистра. Лудо се хвърля низъ ярове, провира се презъ необятни канари, бѣснѣе, пѣни се и се успокоява едва, когато слѣзе въ равнината. Гори отъ стройни борове, многоклонни буки и дѫбове безъ спиръ отекватъ нейния омаенъ гласъ, чаровнитѣ ѝ трели. Ароматенъ здравецъ, прекрасни сини звънчета, теменуги, кукурекъ край нейнитѣ брѣгове се радватъ на живота, галени отъ лекъ зефиръ, озарени отъ слънчево сияние. Отъ дветѣ страни на рѣка Рила бавно се снишаватъ отъ изтокъ къмъ западъ два хълма, които стигатъ до самия лѣви брѣгъ на тиха Струма.

 

Брѣстово е разположено между тия два хълма. Рѣка Бистра го дѣли на две почти равни половини. Отъ северния хьлмъ се спуска турската часть на града и стига до рѣката. Тука кѫщитѣ сѫ съ изгледъ къмъ югъ. Широки дворища, благодатни овощни градини издаватъ материялното превъзходство на турцитѣ. Тука сѫ всички топли извори — банитѣ. Преизобилнитѣ горещи води указватъ силно влияние на климата и растителностьта. По улицитѣ шадравани-

 

 

12

 

водоскоци весело се струятъ и радватъ всичко живо. Всѣки день, особно къмъ икиндия, (следъ обѣдъ) ходжитѣ се провикватъ отъ високитѣ минарета. Тѣ възнасятъ молитви къмъ Аллаха, а правовѣрнитѣ правятъ своя абдезъ и намазъ край среброструйнитѣ шадравани.

 

Тука е чаршията. Бакалници, манифактурни магазини, складове отъ изработенъ тютюнъ, кафенета и нѣколко кръчми оживяватъ турската часть на града. Всѣко кафене има до себе си долепенъ покритъ чардакъ съ дълги миндерлици, постлани съ рогозки. Турци сѫ насѣдали кръстато на миндерлицитѣ, пиятъ кафе, пушатъ съ дълги цигарлъци или съ чибуци, смучатъ наргелета и спокойно се забавляватъ, убиватъ свободното си време. А у турцитѣ нѣкога имаше много свободно време. Разговоритѣ бѣха въ луха на Настрадинъ Ходжовитѣ приказки, проникнати съ добродушна наивность. Тѣхнитѣ нужди не бѣха много по-голѣми отъ ония на раята. Животътъ бѣше тъй нагласенъ, че българитѣ задоволяваха и турскитѣ и свои потрѣбности. У богатитѣ турци не липсваше луксъ. Но той, сравненъ съ днешния, бѣше жалъкъ и нищоженъ. Колко величествена, блѣскава, царствена би изглеждала дъщерята на нѣкоя днешна перачка, сравнена съ най-галената кадъна, жена на голѣмъ чифликчия турчинъ! Тогава турцитѣ живѣеха скромно, но безгрижно и щастливо. Новото време и тѣхъ раздруса.

 

Отъ чаршията къмъ българската часть на града се отиваше по голѣмъ покритъ мостъ. Отъ дветѣ му страни имаше дюкяни. Пазарската врява и рѣчния шумъ тукъ се сливаха въ една унослива мелодия. Тоя бѣше едничкия мостъ, който съединяваше дветѣ половини на града. Рѣката служеше за граница между българи и турци. Тя бѣше единъ удобенъ параванъ за българитѣ. Всички турски улици спираха до рѣката. По тоя начинъ слободията и бѣсътъ на пияни, развилнѣли турци лесно не стигаха, не засѣгаха българитѣ. На тоя мостъ властьта бѣсѣше осѫденитѣ за бунтъ българи или злодеи за извънредни престѫпления.

 

Българската градска часть се спускаше отъ рѫба на южния хълмъ срещу турската часть. Постепенно се снишаваше

 

 

13

 

до рѣката. Кѫщитѣ гледаха къмъ северъ. Тѣ бѣха бедни малки кѫщици.

 

Срѣдъ тѣхъ се намираше единъ обширенъ дворъ. Тука бѣше малката прихлюпена черквица и триетажното класно училище — най-високото здание въ цѣлия градъ. То безмълвно посочваше бѫдната слава на своитѣ рожби. Турцитѣ имаха всичкото основание да завиждатъ на българитѣ. Какъ тъй — раята, бедната, потиснатата, смазаната рая, която съ непосиленъ трудъ, съ кървавъ потъ едва изкарваше своята кора горчивъ хлѣбъ, какъ у тая презрѣна рая, която живѣеше нѣкакъвъ мраченъ, съненъ животъ, е могла да се роди воля, мисъль мощна, мечта пламенна за величественъ храмъ на нейната просвѣта ? Отъ де се зеха толкова пари, толкова сили, толкова любовь у това население, на което часоветѣ никога не му стигаха, за да извърши своята робска работа? Ето отъ де: българина кѫсаше отъ залъка си, изстискваше сърцето си, влагаше есенцията на своя животъ, за да постигне просвѣта. Той не разбираше тогава просвѣтата въ оня смисьлъ, въ който ние преситенитѣ днесъ я разбираме, а виждаше въ нея своята бѫдна сила, своята свобода. Презъ училището съзираше своя националенъ блѣнъ.

 

Отъ църквата, потънала въ мистиченъ полумракъ, азъ имамъ чуденъ споменъ. Тя бѣше таинствена, криеше за мене нѣкаква непроницаема загадка. Моето въображение я населяваше съ невидими живи сѫщества, готови да сподѣлятъ тежкитѣ български страдания, готови да бършатъ сълзи отъ обгорѣли очи, готови да превързватъ развредени рани. Вѫтре по иконитѣ гледахъ св. Арахангелъ Михаилъ, св. Богородица, Иоань Кръститель, Исусъ Христосъ, Богъ Саваотъ. Тѣ всички бѣха за мене напълно реялни личности, силни, властни. Тѣ живѣеха въ свое собствено, недосегаемо царство, дето никакви зли хора, никакви турци не можеха да навлизатъ и да вилнѣятъ. Азъ чувствувахъ, че ние раята живѣемъ подъ вниманието и благоволението на тия кротки, но непобедими сѫщества. Тѣ непремѣнно ще накажатъ нашитѣ насилници и ще ни избавятъ, но още не му е дошло

 

 

14

 

времето. Сладка радость пълнѣше душата ми, кога гледахъ свещеника да хоци предъ иконитѣ, подигналъ умолително очи, да шепне молитви за помощь и закрила. Азъ бѣхъ увѣренъ, че Господъ и всички светии слушатъ. И свещеника бѣше беденъ като кой да е отъ своето паство. И той търпѣше лишения и гладъ, и той тънѣше въ парцали. И отъ неговото чело течеше кървавъ потъ. Въ едно само той се различаваше — него повече гонѣха и мѫчеха, защото водѣше раята къмъ възходъ и прозрѣние. На неговото лице още по-рано идѣха бръчки и старость.

 

Южно отъ църквата бавно се възвишаваше хълма. Гробищата почваха отъ самия църковенъ дворъ по лекия наклонъ нагоре. Тука постоянно горѣха кандила и свѣщици, притулени въ почернѣли отъ времето дървени кутии. Ние децата често надничахме въ тѣхъ. Лутахме се и зяпахме изъ гробоветѣ. Тайни се криеха тука за насъ. Тѣ ни привличаха съ неотразима сила. Обикновено се отдръпвахме съ тѫжни чувства. За какво сѫ потрѣбни гробища — мисъль ми идваше, — защо е потрѣбно да умиратъ хората ? Не е ли по-добре да живѣятъ? Азъ искамъ баща ми, майка ми все да сѫ тъй млади. Азъ искамъ всички добри хора — и наши и чужди — все да сѫ млади, никога да не умиратъ. И колко сълзи се изплакватъ тука всѣки день, колко лица се помрачаватъ и ставатъ грозни, колко души се покриватъ съ неизцѣрими рани ! Гробищата ! — Това е другъ нѣкакъвъ миръ, дето се живѣе по необикновенъ начинъ — така мислѣхъ. Слушалъ съмъ, че умрѣлитѣ били другъ видъ живи сѫщества, които въ потайна доба, на месечина, излизали изъ гробоветѣ съ своитѣ скѫпи премѣни, съ които сѫ погребани. Ето, мѣркатъ се тѣ предъ моитѣ премрежени, помрачени отъ страхъ детски взори, сѣдатъ въ крѫгъ и почватъ разговори за своя чуденъ свѣтъ. А малкитѣ покойници играятъ край тѣхъ безъ насита. Следъ това всички ставатъ, залавятъ се за рѫце и почватъ странно хоро. Казвали ми сѫ, че нѣкой билъ слушалъ, какъ тракатъ сухитѣ имъ кости. Като помислѣхъ това, космитѣ ми настръхнѣха отъ ужасъ, тръпки ме облазѣха.

 

 

15

 

Отъ нашитѣ гробища на срещния ридъ се гледаха турскитѣ. Мряморни дълги камени, изписани съ златно турско писмо, се бѣлѣеха, забучени въ гробоветѣ. И отвѫдъ покойницитѣ лежеха примирени, освободени отъ земни грижи и суета. Тѣ бѣха изоставени на страна, забравили своитѣ расови различия, своитѣ национални вражди. Богатитѣ бѣха забравили своето материялно превъзходсгво, беднитѣ — своята нищета и слабость, силнитѣ — своята власть, робитѣ своята робия. Гробоветѣ стоеха едни срещу други и се гледаха, занѣмѣли, безмълвни, вѣчно готови да си кажатъ нѣщо и все пакъ мълчеха.

 

До възстанията, справедливо е да кажа, въ Брѣстово турцитѣ се отнасяха добре съ раята. Наистина тѣ бѣха горди, високо държаха своя престижъ на владетели, но почти всѣкога снизходителни къмъ раята. Когато се случеше нѣкой турчинъ да притѣсни българинъ безъ причина, безъ нужда, веднага други турци ще го погледнатъ съ недоволен сърдитъ погледъ и ще го нарекатъ едепсизъ — невъзпитанъ ! Българи занаятчии работѣха на турци и тѣ имъ плащаха почтено. Турцитѣ си гледаха агалъка. Земята имъ бѣше достатъчна и богата. Евтини надничари имъ работѣха. Само нѣкои отъ тѣхъ учеха занаяти и то най-лекитѣ: бръснарство, налбантство, теляклъкъ; или ставаха пѫдари — на това се предаваха по-беднитѣ.

 

Баща ми бѣше и дограмаджия и зидарь — правѣше кѫщи. Той най-много работѣше на турцитѣ, та почти всички го познаваха. За щастие не го познаваше само Келешъ Асанъ, който не познаваше сѫщо и никого отъ монастирджиитѣ. Инакъ тѣ не биха били тъй смѣли, не биха рискували тъй много. Когато ме заведѣше баща ми да си играя край него въ нѣкоя турска кѫща, дето щѣше да работи, азъ много се радвахъ. Тамъ всичко бѣше ново за мене. Турчетата — момченца и момиченца — облѣчени въ широки шалвари, стегнати надъ пѫпа съ дебелъ ючкуръ, бѣха забавни. Никога азъ не бихъ се решилъ да ги срещна самичъкъ нѣкѫде, понеже тѣ биеха безъ никаква причина всѣко

 

 

16

 

българче, дето и да го намѣрѣха. Тука край баща си азъ бѣхъ сигуренъ. Дори турчетата се сприятеляваха съ мене, приемаха ме въ своитѣ игри, показваха ми рѣдки играчки, които ние беднитѣ не знаехме. Тѣ се ползуваха съ неограничена свобода. Родителитѣ имъ не ги товаряха съ никаква работа, не имъ се и караха. Така растѣха. Постоянно имъ внушаваха тѣхното превъзходство надъ раята. За това тѣ израстваха обикновено необуздани, безъ домашна дисциплина. Когато скитаха, вече пораснали, изъ кѫрища, тѣ се отдаваха на бѣсни, блудни оргии, ако случайно намѣрѣха самотни българчета — било момичета или момчета. Пазаренъ день селяни и селянки донасяха кошници съ яйца за продань. Не рѣдко тия пакостници си правѣха забави: замѣряха съ камени яйцата, въпрѣки молбитѣ и увещанията на продавачитѣ. Особно грънчаритѣ си патѣха. Колко стомни, паници, подници, гивечи тѣ продадѣха, почти толкова имъ и трошеха.

 

Нашата кѫща бѣше спретната и чиста. Предъ севернитѣ и западнитѣ ѝ прозорци, предъ чардака, който стоеше на северъ, се разкриваше цѣлата турска половина отъ града, защото кѫщата ни бѣше кацнала високо въ рида. Долниятъ етажъ служеше за изба — бѣше издълбанъ въ самия ридъ. Горния служеше за живѣене. Тамъ имаше две широки стаи и кухня, което бѣше разкошъ за тогавашно време. Ако не умѣеше баща ми самъ да строи, ние никога не бихме имали това. Откъмъ хълма на югъ имаше и прозорци и врата. Презъ нея ние лесно можехме да възлизаме на върха и отъ тамъ къмъ гората.

 

Отъ северъ по стълба съ много стѫпала ние слизахме въ двора, или по-право въ градината. Презъ нея по тѣсна пѫтечка излизахме презъ двукрила порта на улицата край рѣката. Градината ни бѣше голѣма. Имаше много овощни дървета. Между тѣхъ единъ голѣмъ орѣхъ и една едра черница ми правѣха силно впечатление. У мене постоянно се бунтуваше нетърпение, кога веднажъ ще стана толкова голѣмъ, че да мога да стигамъ върховетѣ имъ, дето често

 

 

17

 

хубави пойни птички кацатъ и ме мамятъ съ сладкитѣ си пѣсни. Лѣте въ градината имаше разни зеленчуци, особно бобъ, увитъ на високи притки. Азъ и мои другарчета, като мене немирни, палави, обичахме по лехитѣ да играемъ, между приткитѣ на боба да се криемъ и да лудуваме, безъ да държимъ смѣтка за пакоститѣ. Колко пѫти мама ме е подгонвала съ фурката си, но азъ всѣкога съмъ намиралъ сигурно прибежище въ пригрѫдкитѣ или на баба, или на тета Мара. Презъ градината течеше постоянна вада, която се изцеждаше нѣкѫде отъ хълма. Благодарение на нея, нашата градина, на време и изобилно напоявана, бѣше буйна и весела. Краищата ѝ бѣха заградени съ високи бъзе, върби и разни храсталаци, преплетени непроницаемо съ павитъ и хмелъ.

 

Вечерь, кога слънцето се наклонѣше на западъ и заритѣ му меко залѣеха и кѫщи, и дворища, и градини, и джамиитѣ съ високитѣ имь минарета, отражението отъ прозорцитѣ като златенъ дъждъ оросяваше всичко, що бѣше на сѣнка.

 

Вълшебни златни вечери на моето крехко детинство, кѫде се дѣнахте! Мене ми се струва, че отъ тогава тѣ не сѫ се повтаряли вече. Струва ми се, че отъ тогава насамъ друго по-слабо, по-малко блѣскаво слънце грѣе и вечеритѣ сѫ бледи, съвсемъ обикновени. Презъ тия златни вечери азъ и съседскитѣ деца играехме на пѫтя край рѣката, преизпълнени съ блаженство, което само въ рая може да го има. Сега ми се струва, че това не е споменъ отъ действително преживѣно щастие, а сякашъ е изостанала въ съзнанието ми приказка за нѣкой незнаенъ, чародеенъ мирь. Дали децата съ своята безгрижность и щастие не ни подсѣщатъ, че тѣ сѫ наистина още подъ впечатлението на единъ блаженъ свѣть, отъ който идатъ на земята ?

 

Когато слънцето зайдѣше, козитѣ и кравитѣ се връщаха отъ паша. На шиитѣ имъ висѣха разногласни звънци. Пастирь ги е кротко подкаралъ. Екове отъ чудни хармонии се носѣха. Една по една козитѣ и кравитѣ, съ напращѣли

 

 

18

 

отъ млѣко вимета, отдѣляха се отъ стадото. Всѣка знаеше своята порта и си влизаше безъ подканване. Тогава българина постѣше по-голѣмата часть отъ годината. Хранѣше се само съ хлѣбъ и зеленчуци. Млѣкото отъ добитъка или сирѣше, или превръщаше на масло и извара. Пестеливостьта бѣше задължителна и за бедни, и за богати.

 

Тъй течеше нѣкога обикновения животъ въ Брѣстово.Отдавна е той отминалъ, изчезналъ е като нѣкоя панорама, като нѣкой филмъ, който навява сънни мечти. Отъ тогава нашия градецъ два пѫти горѣ. Два пѫти мѣни лицето си. Отъ нашата кѫща нѣма ни следа. Не се познава дори мѣстото, дето е била.

 

 

 

НАШАТА ДОМАШНА ОБСТАНОВКА.

 

Отъ нѣколко дни баща ми работѣше въ една джамия, поправяше врати и подове. Обикновено се връщаше дома следъ залѣзъ. Тогава не се гледаха работни часове. Почваше се предъ изгрѣвъ и се свършваше, доде се слънце скриеше.

 

Тая вечерь баща ми си дойде по-рано. Турцитѣ били особно смутени, та безъ време разпуснали работницитѣ. Той дочулъ, като си говорили тѣ, че руситѣ успѣли да минатъ Дунава. Ние доловихме тайната му радость въ дълбинитѣ и очитѣ му. Той мълчеше, гледаше уземи и едва доловимо с усмихваше подъ мустакъ. На чардака на триножно столче бѣше приседналъ. Както всѣка вечерь и сега, тета Мара, с засмѣни голѣми черни очи, съ напращѣло отъ здраве и красота детско лице, носѣше голѣмъ бакъренъ легенъ, извѫтре калаисанъ, пълненъ съ бистра вода. Тя го сложи на страна и почна да събува на тате голѣмитѣ му изпрашени сахтиянени емении. Той я погледна покровителствено и мило. Тя зе да му полива. Изми си той лицето и главата, после нозетѣ, прохлади се. Тя му подаде голѣма, бѣла като снѣгъ кърпа, кенарлия, дома тъкана. Следь това приседна той на рогозка. Азъ и Митко — братчето ми — това и чакахме

 

 

19

 

почнахме да го боримъ, както правѣхме всѣка вечерь. Той се показваше слабъ, преструваше се, че го надвиваме, за да ни развесели и направи още по-смѣли. Не марѣше той своята умора.

 

Не следъ много чухме — мама ни викаше въ кухнята за вечеря. Азъ и Митко, увиснахме на бащиния си вратъ съ сключени рѫце, едина отъ предъ, другия отзадъ, сѫщо като дисаги. Леко и радостно ни понесе тате. Мама бѣше сложила софрата. Баба приседнала на обикновеното си мѣсто. Тате се разположи по турски край нея, като ни сложи — мене отъ едната му страна, Митко отъ другата. Мама седна до мене. Азъ зехъ да се плезя на братчето си, да го дразня, че мама сега е до мене, а не до него. Тета Мара още стоеше и принасяше това—онова. Като най-млада между възрастнитѣ, отъ почитание, тя сѣдаше най-късно. Стъмнило се бѣше. Борна, забучена високо въ стената на огнището, горѣше и свѣтѣше. Ние имахме и газениче съ тънъкъ фитилъ, но го употрѣбявахме само за тържествени случаи, когато ни идѣха гости. Съ газеничето си правѣхме нѣщо като днешнитѣ илюминации.

 

На софрата бѣха сложени две паници пълни. Надъ едната се дигаше пара. Мама бѣше варила чорба отъ зеленъ фасулъ, разбира се, съвсемъ постна. Зейтинъ или месо се употрѣбяваха само на голѣми празнични дни. Въ другата паница имаше ошавъ отъ жълти, узрѣли сливи. И фасула и сливитѣ бѣха отъ градината ни. Тогава никой не туряше захарь въ ошава, сѫщо и ние, защото се смѣташе това за голѣмъ масрафъ.

 

Никой масрафлия човѣкъ не бѣше на почить. Такъвъ единъ всички го съжаляваха. Смѣтаха, че е тръгналъ по плъзгавъ пѫть. И по-заможнитѣ се подчиняваха на тоя суровъ законъ за крайна спестовность. Цѣлото облѣкло на българина бѣше плодъ на безкраенъ женски трудъ. Мѫжа само доставяше вълна за горни дрехи и памукъ за долни. Жената бѣше изложена на обикновения тежъкъ трудъ, въ градината, на полето, на лозето. А презъ времето, когато

 

 

20

 

трѣбаше да си почине дома, тя предѣше, сукаше, ткаеше и обличаше цѣлата кѫща. Тогава бѣше най-хубаво облѣченъ не най-богатия, а оня, на когото жената бѣше най-работна и най-изкусна. Тогава срѣдъ българския народъ нѣмаше дами, а само работни жени. Оная отъ тѣхъ можеше да носи отъ най-фина шаякъ рокля, която бѣше най-голѣмъ майсторъ. Срамно, дори позорно бѣше да се купува платъ или облѣкло отъ пазаря. И доброволно се подчиняваха всички на тоя неписанъ законъ. Паритѣ на заможния не можеха да доставятъ луксъ на жена му, ако бѣше тя мързелива и нескопосна. И богатия и бедния мѫжъ еднакво носѣха презъ дѣлнични дни вехто облѣкло. Смѣеха се само на оня, който не бѣше чистъ и добре закърпенъ. На празникъ мѫжа носѣше своитѣ венчални потури, фермене и червенъ поясъ отъ дебелъ шаякъ — не отъ бало, което бѣше още по-дебело. и по-грубо. И носѣше ги добрия, скромния българинъ тия венчални дрехи често и двадесеть и тридесеть години.

 

Зарань майкитѣ изпратѣха, или по-право изпѫдѣха малкитѣ деца съ кѫсъ ръженъ хлѣбъ въ рѫце на двора, на улицата, на мегдана. Тамъ всички играеха заедно. Никакво различие между бедни и богати деца — било въ облѣкло или въ храна. Ако нѣкоя неблагоразумна майка отличеше детето си съ нѣщо, то ставаше невъзможно срѣдъ другарчетата си. Всички въ всичко еднакво живѣеха. Богатитѣ хора се различаваха въ това, че имаха нѣкое парче земя повече, или нѣкоя и друга пара скѫтана. Почтеностьта се поставяше високо надъ богатството. Първа роля играеше не най богатия, а най умния и най срѫчния. Последния, обаче, се случваше понѣкога, да стане и най богатъ. Тогава всѣки българинъ криеше, не искаше да го знаятъ, че има пари скѫтани, че е забогатѣлъ. Това не трѣбаше да стига до турцитѣ. Скромностьта и бедностьта бѣха за българина най добрата защита предъ алчнитѣ насилници владѣтели.

 

Днесъ ние имаме свобода. Можемъ да живѣемъ, както си искаме, можемъ да увеличаваме нуждитѣ си безъ край. И тая свобода, неразумно използувана, ни води къмъ безкрайни

 

 

21

 

лични и обществени кризи, къмъ мизерия и нещастие. Ако станатъ отъ гробоветѣ нашитѣ бащи и дѣди отъ преди освобождението, нѣма ли да се почудятъ на умоветѣ ни, нѣма ли да ни укорятъ: — „Деца, тъй ли разбирате свободата, за която толкова щедро си ние проливахме кръвьта?"

 

Нѣкога на нашитѣ бащи и дѣди въ живота бѣше залегнала дълбока философска мисъль. Съ нея тѣ побеждаваха и нуждитѣ и неволитѣ отъ робството. Днесъ ние тѣхнитѣ наследници сме я изгубили.

 

Нашата вечеря бѣше къмъ своя край. Всички се бѣхме нахранили освенъ баба, която още бавно-бавно дъвчеше съ своитѣ изкуфѣли зѫби. Азъ се бѣхъ загледалъ въ устата ѝ. По едно време усѣтихъ, че съмъ зелъ да дъвча съ нея заедно, макаръ че въ устата си нѣмахъ нищо. Искаше ми се да ѝ помогна. Ненадейно усѣтихъ, че нѣкакви твърди малки топчета зеха да падатъ едно следъ друго ту по рамената ми, ту по главата и гърба ми. Азъ се разшавахъ. Разшава се и Митко. И той сѫщото усѣтилъ.

 

— Орѣхи, орѣхи ! — извикахъ азъ.

 

— Орѣхи ! — извика и той.

 

Не можехме да разберемъ и двамата, отде падатъ тия орѣхи и защо падатъ само върху насъ! По едно време забелязахъ, че ги подхвърля тета Мара.

 

— Ахъ, ти! — рекохъ азъ, пъкъ скочихъ, пригърнахъ я и зехъ да я цѣлувамъ ненаситно. Смѣхъ проеча. Всички се зарадваха на нашата радость. Събрахме орѣхитѣ и се заловихме да ги чупимъ. Тате даде знакъ да млъкнемъ. Сериозно ни погледна и промълви, като се обърна къмъ баба и мама.

 

— Георги Бейрутлиевъ дошелъ.

 

— Какъ! — извикаха съ единъ гласъ и мама и баба, крайно изненадани.

 

— Да, дошелъ си тайно. Сякашъ падналъ като отъ облацитѣ.

 

— Възможно ли е това ! — рече мама.

 

 

22

 

— Горката му майка, какъ ще издържи тая радость! — добави баба, като хвърляше погледъ ту къмъ тате, ту къмъ мама съ силно желание да чуе още нѣщо.

 

— Колко време, какъ е забѣгналъ? — пита тате.

 

— Навършиха седемь години. Сега е вече на двадеоеть и две години, — отвърна мама:

 

— Да, на петнадесеть години бѣше, кога замина, — продума баба: — още тогава бѣше много наедрялъ. Роди се, презъ холерата. Азъ му бабувахъ.

 

— Добро момче ! — продължи тате : — и на учение го биваше, и на занаятъ му вървѣше — бѣше изпекълъ бояджилъка много добре при чича си Ангелъ. Но рече учение, та учение и избѣга въ Цариградъ, оттамъ въ Русия.

 

— Какво ли е правилъ въ Русия ? — запита мама.

 

Тате сниши гласъ и шепнишкомъ продума:

 

— Училъ се за . . . за забитъ (офицеръ), калъчлия.

 

— Не думай! — съ единъ гласъ извикаха мама и баба. Това нѣщо имъ се видѣ много голъмо, необикновено за единъ момъкъ отъ раята. Брѣстово не е раждало до сега такова честито чедо.

 

Разговора продължи. Нѣкой си преходящъ светогорски калугеръ научилъ Бейрутлиевъ, какъ да се добере до по-високи училища! Той избѣгалъ, подбуденъ отъ любознателность, отъ жажда за учение.

 

Стигналъ въ Цариградъ. Отправилъ се до руския консулъ. Той го много харесалъ и веднага го изпратилъ въ Москва съ препорѫка да бѫде приетъ въ военно училище. Така и станало. Следъ три години по незнайни пѫтища той изпратилъ на майка си писмо и портрета си като юнкеръ. Невиждала никога тя такова чудно войнишко облѣкло, цѣла недѣля е била като пияна отъ неизказана радость. Нейния Георги израсълъ още повече и облѣченъ като царь! Та кой турски офицеръ е облѣченъ въ такова хубаво и скѫпо облѣкло! Колко хубавъ и колко гордъ е нейния синъ! Какъвъ юнакъ е той! Кой турчинъ може да се мѣри съ него! И ронила тя сладки сълзи, ненаситно цѣлувала

 

 

23

 

портрета и шепнѣла: „Мамино чедо! Ненагледно мамино чедо! Ще бѫде ли твоята клета майка жива, още веднажъ да те види, да те пригърне, пъкъ тогава да умре! Ахъ, чедо, сладко чедо!" И лутала се тя изкѫщи отъ ѫгълъ въ ѫгълъ, скитала несвѣстно изъ двора и градината имъ, вадила изъ майчини пригръдки портрета, гледала го съ очи, замъглени отъ топли сълзи, и пакъ го нежно криела. Така минала цѣла недѣля. Едва тогава се сетила Бейрутлийката, че тя още не е запалила свѣщь предъ Св. Богородица въ църквата, не се е помолила на Иисуса Христа, за да изкаже своята благодарность, че чедото ѝ е живо, здраво, щастливо и да изпроси закрила за него. Вечерь било. Втурнала се тя, бързо се отзовала въ църковния дворъ. Църквата била заключена. Търсила дълго време клисаря, премалѣла и отпаднала, доде го намѣрила. Отворилъ ѝ, запалила свѣщь, но вмѣсто да ѝ олекне, нѣкаква тѫга, ядовито съмнение оставали пакъ въ душата ѝ. Късно се е сетила: — „ахъ, света Богородичке, Господи Иисусе Христе, бѫдете милостиви къмъ него, простете — азъ бѣхъ захласната!" И отъ тогава насетне. отъ време на време, нѣщо ѝ шепнѣше и я жилѣше като оса: „късно се сети, късно се сети!"

 

Бейрутлийката се върнала късно презъ нощьта и все шепнѣла молитви. Най-после блѣснала една мисъль въ съзнанието ѝ : измъкнала портрета изъ пазвата си и го намѣстила до гърдитѣ на Св. Богородица въ иконостаса: „ти, Матерь Божия, сѫщо си била майка, имала си чедо ! Бѫди милостива къмъ моето! — дълго-д ьлго шепнѣла тя тая нощь. Повтаряла сѫщото всѣка вечерь, всѣка зарань и всѣко пладне. Но натѫжената Св. Богородица не се промѣнявала. Все оставала такава, каквато е била, когато нейния синъ е висѣлъ на кръста.

 

Залисиитѣ на живота най после разсѣяли Бейрутлийката. Тя гледала всѣки день съ сладка майчина тѫга портрета на сина си и мечтаела, кога веднашъ ще го види, ще го пригърне. Тя и не помисляла, че Брѣстово е вече недостѫпно и опасно за нейния левентъ юнкеръ синъ, че турцитѣ никога

 

 

24

 

нѣма да допуснатъ единъ руски юнкеръ, руски офицеръ, да стѫпи на тѣхна земя, особно ако произлиза отъ раята.

 

Отдавна нашата вечера бѣше свършена и софрата раздигната. Ние съ братчето ми се бѣхме наиграли. Това правѣхме следъ всѣка вечера. Сега сънь бѣше натежалъ на клепкитѣ ни. Азъ се присвихъ и сложихъ глава на бащиното си колѣно, а Митко на мамина скутъ. Макаръ азъ да предпочитахъ майка си, всѣкога отстѫпяхъ на брагчето си като на по-малко. Азъ се борѣхъ между сънь и будность. Това, което говорѣха тате, мама и баба за Бейрутлиевъ, ме занимаваше ту въ будно състояние — примѣсено съ надежди и страхове, ту въ сънь, — украсено съ невъзможни изгледи. Разбрахъ ясно: че и българинъ може да стане офицеръ и то по-важенъ отъ турски. Схванахъ още, че има една по-голѣма и по-силна държава отъ турската, която приема българитѣ като свои. Това е Русия. Знаехъ вече много нѣща и за баба Тенка Бейрутлийката, и за портрета, и за това, дето забравила да запали на време свѣщь предъ св. Богородица.

 

По едно време разговора свърна за баташкото клане, за руситѣ, които се разсърдили много на турцитѣ, задето сѫ толкова християни избили, за бойоветѣ, които сѫ почнали и още какви ли не други страшни работи. Азъ съмъ заспалъ. Сънувамъ: турци връхлитатъ нашата кѫща. Подпалватъ я. Тя вече гори. Ние сме се скрили въ зимника и треперимъ отъ ужасъ. Да излѣземъ на вънъ, да побегнемъ — не можемъ — турцитѣ ще ни изколятъ. Да останемъ въ зимника, ще изгоримъ живи..! Ридание ме е задушило въ съня. Усетихъ — мама ме буди, за да ме успокои. Събуденъ вече, азъ още викахъ : — турци ! гори кѫщата ! Колятъ !..

 

 

25

 

 

ПОТАЙНА БЕСЕДА.

 

Отдавна ходжата бѣше изпѣлъ своята вечерна молитва отъ минарето на близката джамия. Слънцето бѣше залѣзло. Звезди обсипали тъмносиния небесенъ сводъ. Срѣдъ тѣхъ царствено грѣеше пъленъ месецъ и разливаше разтопено злато върху нашата широка, китна градина. Подъ едритѣ клони на голѣмия орѣхъ бѣше постлана голѣма рогозка. На нея седѣхме азъ, тате, мама, баба и тета Мара. Ние бѣхме притулени между гѫстаци отъ съседски и турски очи, далече отъ пѫтната ограда. Митко бѣше заспалъ въ кѫщи. Тати и другитѣ мълчеха и нѣщо чакаха. Нѣкакво любопитство подпираше клепачитѣ ми, държеше ме буденъ. Азъ се бѣхъ понесълъ въ златна кочия далече къмъ незнаенъ миръ. Невиждани изгледи и волни простори ме привличаха. Отъ време на време приятенъ вѣтрецъ полюляваше широкитѣ орѣхови клони надъ насъ и лунни зари се провираха и падаха като златни люлки. Тѣ се клатѣха и разказваха на душата ми нѣкаква вълшебна приказка.

 

Съседенъ вратникъ леко се отвори и притвори. Злакове и храсталаци зашумолѣха, зашептѣха. Стѫпки едва се счуха и чичо Стоименъ — по-младъ татинъ братъ — снаженъ като Крали Марко, изплува изъ тѫмнината, яви се предъ насъ.

 

— Добъръ вечерь, — тихо отрони той.

 

— Добъръ вечерь, — отговориха му нашитѣ.

 

— Сами ли сте още? — промълви той.

 

— Да ! — отвърна тати.

 

Чичо Стоименъ приседна.

 

Той бѣше жененъ. Имаше едно детенце, мѫжка рожба. То още не можеше да ходи. Само пристѫпяше. Нашитѣ казваха, че скоро ще му правятъ престѫпулникъ. Като си помислѣхъ това, сладость се разлѣеше въ устата ми. Това дете

 

 

26

 

бѣше второ на чичо Стоименъ. Първото му бѣше умрѣло преди две години.

 

Чичо Стоименъ бѣше майсторъ кожухарь. Имаше голѣмъ дюкянъ въ чаршията, навесенъ съ много кожуси — кѫси и дълги, малки и голѣми. Вкѫщи въ широкия си дворъ, подъ дъсченъ покривъ, той имаше каци за щавене кожи и инструменти за бѣлене на ощавенитѣ. Тукъ и на дюкяна му работѣха постоянно нѣколко калфи и чираци. Бѣше доста забогатѣлъ. Но въ последно време — чувахъ да говорятъ — занемарилъ работата си: оставилъ всичко на калфи и чираци. Често се губѣше. Никой не знаеше, де скита. По намръщенитѣ, загриженитѣ лица на нашитѣ, когато отсѫтствуваше той, азъ се догаждахъ, че ходи нѣкѫде не по кярове, а по нѣкаква опасна работа. Долавяхъ, че нашитѣ, се боеха — да не узнаятъ турцитѣ това. И самия чичо Стоименъ напоследъкъ бѣше станалъ замисленъ: не бѣше веселъ като изпреди.

 

Не следъ много пристигна и чорбаджи Нико. Червенъ поясъ, тънко изтъканъ, стегнато бѣше навитъ около кръста му и обемаше горния край на спретнатитѣ му потури. Отъ пояса се подаваше дълъгъ сребъренъ кьостекъ. Аленъ фесъ на главата му, малко кривнатъ, красиво му стоеше. Изподъ гѫсти вежди голѣми черни очи сякашъ мълнии пращаха. Чорбаджи Нико бѣше много хубавъ човѣкъ. Това не бѣше безъ значение въ сношението му съ турцитѣ. Като отличенъ майсторъ абаджия, него търсѣше всѣки турчинъ, който искаше да си порѫча мераклийски дрехи. Турцитѣ бѣха поклонници на красотата и юначностьта. Ако чорбаджи Нико не бѣше се прочулъ съ пехливанлъкъ по мегдани и сватби, то него всѣки знаеше и зачиташе поради неговата красота и абаджийското му изкуство. Само Мераклията Келешъ Асанъ не бѣше го опозналъ и не го търсѣше, защото се рѣдко свърташе въ Брѣстово.

 

Всички турци знаеха Чорбаджи Нико и за кротъкъ и за добъръ човѣкъ, върху когото не можеше да падне никакво подозрѣние. Приятель съ каймакамина и съ знатни

 

 

27

 

турци, него често можеше всѣки да види на зияфетъ, на разни веселби между тѣхъ. Знаеше той мѣрка и въ думи и въ пиене. Когато се всички изопиеха, единъ той останѣше трезенъ и измѫкваше тайни изъ пиянитѣ глави за добро на християнската рая. И въ градския мезличъ (съветъ) не бѣше безъ него. Всѣкога внимателно слушаха думата му.

 

Ето дойде и Даскалъ Димитъръ, добре израстналъ двадесетъ и три годишенъ юноша. Азъ, сега разбирамъ, какъ горѣше по него тета Мара ! Щомъ го зърна, тя цѣла потрепери, не можа да се обладае, лицето ѝ свѣтна. Въ очитѣ ѝ пламнаха две слънца. Тя го любѣше съ всичката сила и младость на своитѣ шестнадесеть години. Всички въ кѫщи знаеха това. Знаеше го и Даскалъ Димитъръ и вече ѝ се билъ клелъ: ако остане живъ, щомъ дойдатъ руситѣ, ще дигнатъ сватба голѣма, каквато Брѣстово не е виждало. „Да, руситѣ трѣба да дойдатъ часъ по-скоро," — шепнѣше си постоянно тя, радваше се и не се съмняваше въ бѫдащето...

 

По онова време момъкъ надъ двадесеть години и мома надъ шестнадесеть се смѣтаха за закъснѣли въ женитбата. Много момичета на петнадесеть години вече бѣха женени и имаха първи рожби. Още при онова мѫченишко примирение съ живота, при ония крайно консервативни разбирания женилото наричаха чернило. А ние днесъ какъ бихме нарекли теглото на тогавашнитѣ съвсемъ млади, недоизраснали майки въ чужди кѫщи подъ строгитѣ погледи на свекърва и свекъръ, на зълви и девери ? Струва ми се, на тѣхнитѣ сподавени дълбоки мѫки, носени презъ дълги години, ние не можемъ да намѣримъ име. Днесъ колко сѫ промѣнени обичаитѣ, схващанията и условията на живота!

 

Ние сякашъ не сме сѫщия народъ. И само петдесеть години сѫ изтекли.

 

Даскалъ Димитъръ, родомъ отъ Брѣстово, отъ ранни младини попадналъ въ Рилския монастирь. Училъ се тамъ, после — въ Габровската гимназия. Отново се връща въ родния си градъ преди година. Оттогава е учитель. И него нѣкаква тайна замисъль носѣше. День учеше децата — два

 

 

28

 

го нѣмаше. Ходѣше нѣкѫде вънъ отъ града съ чичо Стоименъ, все скритомъ. Често и двамата ги търсѣха селяни по работи незнайни.

 

— Бай Коле, — продума Даскалъ Димитъръ: — ти работишъ на онова куче — Чаушъ Али. Не можешъ ли да се научишъ, кога пакъ ще тръгне по селата за вергията (данъка) ? Много свѣтъ изпоизеде вече. Той не пада по-доле отъ Келешъ Асанъ.

 

Баща ми не отговори веднага. Гледаше уземи и мислѣше.

 

— Наистина, бай Коле! — отрони чичо Стоименъ: — гледай да се научишъ. И съ Чаушъ Али и съ Келешъ Асанъ време е да свършимъ. Стига имъ толкова.

 

Тате дигна глава, погледна двамата и рече:

 

— Онзи день ми каза той да му привърша една работа, че щѣлъ отново да обикаля селата по царска работа.

 

— Да го привършатъ въ гробищата, — намѣси се баба, ядосана, че има такива зли турци, които ставатъ причина нейния синъ Стоименъ да се бърка въ страшни работи. Нему ли е останало да прави това, ама на ! Младость и буйность.

 

— Богъ да го запази, — почти шепнишкомъ добави баба и се прекръсти.

 

— Ти, чорбаджи Нико, нѣкакъ по-точно не можешъ ли да узнаешъ отъ страни ? — попита Даскалъ Димитъръ.

 

— Ще се опитамъ.

 

— Още го нѣма ! — обади се тате : — що ли се бави?

 

— Време е вече — все ще дойде, — отвърна чорбаджи Нико.

 

— Ще дойде, ще дойде! Да го видя най-после и азъ! — притури чичо Стоименъ: — какъвъ ли деликанлия е станалъ!

 

Още не издумалъ чичо, откъмъ хълма отъ другия вратникъ, нарочно оставенъ отворенъ, слабо се счуха стѫпки. Следъ мигъ се изстѫпи предъ насъ снажна кадъна въ дълго фередже, забулена съ бѣлъ яшмакъ. Всички станаха на крака и се здрависаха съ нея. Това бѣше за мене странно.

 

 

29

 

Какво търси кадъна по това време у насъ и защо ѝ се толкова много израдваха ?

 

Кадънитѣ азъ твърде не обичахъ. Срѣщалъ съмъ ги по-отблизу въ банята. Тѣ често силомъ изтласкваха и мама и баба отъ топлитѣ чешми, за да седнатъ тѣ и по-рано да се измиятъ. Тѣхни деца плезѣха ми се и ме биеха безъ причина отъ глезеность. Тѣ не имъ се караха, а винаги се смѣеха надъ моитѣ плачове.

 

Събеседницитѣ още стоеха на крака и нѣщо шепнѣха съ кадъната. Ненадейно тя смъкна отъ себе си фередже и яшмакъ и ги сложи на страна. О чудо, о величие! Въ блѣскава форма, съ сабя отъ лѣво, револверъ отъ дѣсно, предъ насъ стоеше строенъ руски офицеръ, парадно облѣченъ.

 

Георги Бейрутлиевъ ! Не! Това е ангелъ, отъ небето слѣзълъ.

 

Георги Бейрутлиевъ пристига.

 

Всички мѫже въ захласъ и съ хълцане наредъ зеха да го цѣлуватъ най-напредъ по челото и по лицето, а после и

 

 

30

 

по дрехитѣ. Мама и баба сѫщо доближиха и просълзени цѣлунаха политѣ на мундира му. Тета Мара и азъ стоехме на страна като вкаменѣли. Ние гледахме облѣщени и смаяни. Нашето съзнание, цѣлия нашъ животъ се бѣха превърнали на зрѣние. Нѣщо безкрайно мило, безкрайно сладко галѣше сърцата ни. Блестяща кокарда надъ козирка. Фуражка, малко въ дѣсно наклонена, покриваше златисти коси. Руси мустачки. Тъмнозеленъ мундиръ съ златни еполети. Панталонитѣ сѫщо тъмнозелени, въ колѣната виснали свободно надъ лачени чизми, които грѣеха на месечината. Прекрасенъ момъкъ! Какъ е възможно отъ българинъ, отъ брѣстовецъ да се източи такъвъ юнакъ !

 

Въ това време пристигна и майка му — баба Тенка. Отново мама и баба се разплакаха, като я видѣха. Разплака се и тя.

 

Приседнаха всички. На Бейрутлиевъ подложиха възглавница, за да седи по-удобно. Всички очи бѣха устремени у него. Лунни зари паднаха надъ еполетитѣ му и тѣ просияха. Безмълвие се възцари.

 

— Братя! — проеча въ тишината гласа на Бейрутлиевъ: ето руситѣ се биятъ за нашата свобода. Азъ пожелахъ да дойда между васъ. И самия Освободитель, най-великия императоръ на земята, Богопомазания руски царь ми разреши.

 

Не мислите ли вие по нѣкой начинъ да изразите вашата благодарность?

 

Всички мѫже въ купомъ отговориха:

 

— Това е най-голѣмото наше желание.

 

— Царьтъ Освободитель нѣма нужда отъ вашата военна помощь, — продължи Бейрутлиевъ — но той трѣбва да види, че вие чувствувате благодарность и се трудите съ слабитѣ си сили да помагате на неговитѣ славни войски. Какво сте правили до сега, какъ сте рабѣтили за освобождението ?

 

Даскалъ Димитъръ продума:

 

 

31

 

— Ние, премили ни Георги, сме съставили нѣколко малки чети. Съ тѣхъ се трудимъ да правимъ опасно за турцитѣ върлуването имъ по селата.

 

— Това е добро, — продължи Бейрутлиевъ : — но вие съ тия чети можете още по-голѣмо добро да правите. Отъ Солунъ постоянно идатъ войски къмъ северъ и минаватъ презъ нашия градъ. Следъ тѣхъ идатъ дълги върволици коли или коне, товарени съ храни. Вие трѣбва да събирате въ едно малкитѣ четици, да ги прикривате въ планинитѣ край пѫтя, та когато видите, че минаватъ хранитѣ, бързо и ненадейно да нападате и да ги отвличате или унищожавате. Лишете турцитѣ отъ храни, пъкъ ако могатъ, нека се биятъ съ руситѣ.

 

— Това е хубаво и не е мѫчно, — продума чичо Стоименъ.

 

— Ами отъ нашитѣ села сбиратъ ли турцитѣ храни? — запита Бейрутлиевъ.

 

— Сбиратъ, — отвърна Чорбаджи Нико.

 

— Не можемъ да имъ попречимъ — слаби сме, — добави чичо Стоименъ.

 

— И на това има леснина, — каза Бейрутлиевъ: вие мѫчно можете да браните селата, за да имъ не зиматъ хранитѣ. Но друго лесно можете: когато помѫкнатъ турцитѣ хранитѣ къмъ града, сбирайте четитѣ наедно край пѫтя, ненадейно налитайте и отнемайте хранитѣ. Като видятъ селянитѣ това, ще зематъ съ всички сили да ви помагатъ. Азъ ще дойда съ васъ нѣколко пѫти и ще ви покажа, какъ се напада.

 

— Това ще сторимъ на драго сърце ! — каза Даскалъ Димитъръ.

 

— Подъ твоя команда, мили Георги, и отъ дявола не ме е страхъ, — прибави чичо Стоименъ.

 

— Освенъ това — продължи Бейрутлиевъ — вие трѣба да научите селянитѣ да криятъ хранитѣ. И тѣ самитѣ да бѣгатъ и да се криятъ низъ горитѣ, кога ги потърсятъ за данъци. Трѣба да се правятъ, колкото е възможно повече

 

 

32

 

пречки на турцитѣ. Така по-лесно ще бѫдатъ смазани и по-скоро ще изгрѣе свободага. Брѣстово е на главенъ пѫть. Нека тоя пѫть стане непроходимъ за турцитѣ. Тъй най-добре ще изразите благодарностьта си къмъ Освободителя и той ще види това.

 

Баба Тенка гледаше ненаситно своето чедо. Неизразимо блаженство и безкраенъ страхъ се смѣняваха на лицето ѝ. Ту черна сѣнка, ту огненъ блѣсъкъ едно следъ друго се мѣркаха въ очитѣ ѝ. Тя се мѫчеше да прозре въ бѫднината, да отгатне веленията на сѫдбата, но не можеше. Какво ли криятъ днитѣ, седмицитѣ, месецитѣ, които идатъ? Що носятъ тѣ за нейното чадо? Де да можеше да види! Тя би се борила до смърть съ злата орисия, ако я намѣри да дебне чадото ѝ нѣкѫде изъ тайницитѣ на живота. Нека бѫде по-силна и отъ самия сатана, тя би я удушила, стига да я срещне. Да би могла, тя би скрила своето ненагледно чадо въ дъното на сърцето си. Нека да я рѣжатъ тогава кѫсъ по кѫсъ, тѣ никога не ще го стигнатъ тамъ.

 

Да знаеше клета баба Тенка, що я чака!

 

 

ИДИЛИЯ.

 

Надъ нашата градина затрептѣло лѣтно слънчево утро. По дървета, злакове, цвѣтя животъ се разлива. Бръмчатъ насѣкоми на рояци. День зноенъ се разкрива надъ китни ширини. Рѣка Бистра край пѫтя уносливо шуми, като струи прозрачни вълни и кѫпе сѣнчести брѣгове. Отъ рида задъ кѫщата ни лѣе се на куковица ясния гласъ. Отсреща екове го връщатъ. О, Боже, какъ сладко е да се живѣе!

 

Азъ играехъ край стобора. Отвѫдъ е чичо Стоименовия дворъ, още по-широкъ отъ нашия.

 

Тета Мара, лекодвижна като сърна, подъ гѫсти клонове провира се, иде. Хубави взори е вперила напредъ. На пръсти се подига — иска да зърне нѣщо у чичови. Мрежа отъ зари грѣе на детското ѝ лице. Гърдитѣ ѝ се подигатъ, диша

 

 

33

 

издълбоко, сепната отъ сладка изненада. Неземна радость я носи. Кѫде ли е полетѣла нейната слънчева мисъль, к ьмъ кои блажени простори ? Самото щастие ли я мами въ своитѣ сияйни чертози ?

 

Тя се спира подъ клонитѣ на петровка ябълка, утрупана съ ароматенъ плодъ. Безгласно се смѣе и разтваря рѫце като да пригърне нѣкого. Отвѫдъ у чичови гледа, вълнувана отъ сладки мечти. Съ показалецъ на устни ми дава знакъ да мълча, да я неиздавамъ. Какво бѣше замислила да прави ? Азъ чакахъ съ нетърпѣние. Тя откѫсна ябълка, стисна я здраво и се приготви да я захвърли у чичови. Но сдържа се и леко подскочи нѣколко пѫти на мѣсто, като малко дете, зърнало майка си, която е отсѫтствувала дълго. Въ мигъ тя застана мирно. Сѣнка облъхна лицето ѝ. Въ нейнитѣ голѣми взори огъня изгасна. Едва чуто тя прошепна и дълбоко въздъхна.

 

— Нима си отива вече ! Не! Ето го приседна пакъ. Съ гърбъ е къмъ мене. Сега е по-удобно . . .

 

И замахна, хвърли съ всичка сила ябълката, обладана отъ нова радость.

 

— Охъ! — извика нѣкой у чичови.

 

Прилепихъ очи, между дъскитѣ на стобора и назърнахъ: отвѫдъ Даскалъ Димитъръ, усмихнатъ, гледа на вси страни да види, кой го удари. Сега всичко разбрахъ и брихнахъ да се смѣя. Това привлѣче неговото внимание и за мигъ го заблуди. Но ей! Тета отново захвърля бързо ябълки една следъ друга.

 

Сипѣха се като градъ върху него. Той разбра вече отде идатъ. Изпълненъ отъ щастие, застава миренъ — оставя се на непогрѣшнитѣ удари. Азъ му се чудѣхъ на ума. На удара съ петь бихъ отвърналъ.

 

— Мили, защо не се бранишъ? — сдържано му извика Тета, да я не чуе нѣкой.

 

— Съкровище мое ! — отвърна той: — азъ искамъ всѣка твоя ябълка да ме улучи. Колко сѫ сладки твоитѣ удари!

 

 

34

 

— Но ако ти се не бранишъ, азъ ще престана да хвърлямъ.

 

— Не, злато мое! Ти хвърляй, хвърляй, ако ще би цѣлъ день, цѣла година, цѣлъ животъ.

 

— Ела, мой мили, въ нашата градина. Тукъ е зашумено — никой нѣма да ни види.

 

— Азъ чакамъ братъ ти Стоименъ, да поприказвамъ съ него. Той е заетъ вѫтре съ калфи и чираци. Ще дойда и ще го почакамъ край тебе, радость моя!

 

Азъ отворихъ малкия вратникъ и той влѣзе. Подаде ми десетаче. Краката ми като пружина ме подхвърлиха на горе: отъ радость подскочихъ.

 

Тета не се стѣсняваше отъ чичо, но отъ тате, баба и мама — много. Колкото повече се безпокоеше да не я видятъ тѣ, толкова по-сладко ѝ бѣше свиждането. Тя постоянно се озърташе. Руменина на талази заливаше лицето ѝ.

 

— Димитре, ти рѣдко търсишъ да ме видишъ, — рече тя и сведе уземи натѫжени очи.

 

— Не, Маро! — тежка работа ме отвлича въ училището и още по-тежка другаде . . .

 

— Ти не знаешъ, колко дълго ми се вижда времето безъ тебе ! Лоши мисли ми идатъ тогава. Нѣщо ми шепне: — той те е забравилъ . . . вече те е оставилъ . . .

 

— Не, Маро! — азъ да те забравя ? — никога !

 

И двамата за мигъ потънаха въ сладко безмълвие.

 

— А защо е потрѣбно да чакаме руситѣ, па тогава сватба да правимъ? — запита тета и сложи хубави взори въ неговитѣ.

 

— Да дойдатъ руситѣ, злато мое, че до тогава никой за радость не може да мисли.

 

— Ти, мой мили, не знаешъ: следъ два месеца ще свърша шестнадесеть години — дърта мома ще стана! А кога руситѣ ще дойдатъ, нѣкой знае ли ? Могатъ и месеци и години да минатъ.

 

 

35

 

— Дърта! — о, мое дете, какъ странно звучи това! Руситѣ скоро ще дойдатъ . . . И следъ това ти пакъ ще си дете . . .

 

Тета Мара и Даскалъ Димитъръ.

 

 

36

 

— Ти ходишъ по страшни работи. Нѣма те цѣли дни, — а азъ самотна изъ тъмни ѫгли плача, гледамъ да ме невиди нѣкой. Предъ кого мога да разкрия мѫката — набрана въ гърдитѣ ми ?

 

— Ахъ ти, гълѫбице моя! — ТЯжишъ повече отколкото бива. Трѣба повече да търпишъ. Не горя ли и азъ отъ сѫщия огънь!

 

— Когато буря отнесе гълѫба и градъ сломи крилата му, кога смърть го връхлети, какво прави безъ него гълѫбицата ?

 

— Тя тѫжно гука и пакъ живѣе.

 

— Не ! Тя не трѣба следъ него да живѣе, осиротѣла. Защо ѝ е животъ презъ черни скърбни дни?

 

Задъ самата ни кѫща близо отъ изсъхналия върхъ на полуизсъхнала круша въ хълма куковица пакъ разнесе ясно:

 

— Куку, куку, куку!

 

Тета се стресна. Сякашъ я ожили нѣщо. Силна болка я присви. Облакъ осѣни лицето ѝ. Вихрушка зловеща проеча въ душата ѝ.

 

— Това не е на добро, едва чуто отрони тя и по— гледна Даскалъ Димитъръ съ единъ дълъгъ погледъ.

 

Той мълчеше, свелъ замислени очи уземи. Ненадейно дигна глава, изправи стройна снага. Огънь блѣсна въ очитѣ му и продума:

 

— Слушай, мила! За какво е тоя тъменъ облакъ на лицето ти, защо сѫ тия мрачни мисли ? Куковицата все тъй си кука и презъ лоши и презъ добри дни. Ние не бива да внасяме въ нашата младость отчаяние и скърбь. Предъ насъ е живота — нацъвтѣлъ и избуялъ като вашата градина. Нека отворимъ нашитѣ души за неговитѣ радости.

 

Край пѫтя проеча пѣсеньта на бекри Лютфи. Той е пакъ пиянъ.

 

Бекри Лютфи наследи отъ баща си голѣми богатства. Още младъ човѣкъ, а вече успѣлъ всичко да пропие. Тритѣ му жени една следъ друга го напуснаха и си намѣриха мѣсто

 

 

37

 

въ други гнезда, при други богати турц,и. Това не стрѣсна Лютфи, нито намали неговото вѣчно весело разположение. Отъ де се зеха у него толкова пѣсни, все съ любовно съдържание! Навѣрно съ своитѣ разбирания за щастие кадънитѣ му съвсемъ не сѫ го задоволявали. Отде се зе у него и тоя чуденъ гласъ! Мѣрне се отъ нѣкѫде опечаленъ човѣкъ, претоваренъ отъ мѫка. Види ли го Лютфи, ще му смигне и ще продължи пѣсеньта си. Това значеше: „ей, приятелю, въ свѣта по нищо не заслужава да скърбимъ!" Опечаления ще се усмихне, ще облагне скръбьта му и ще се зарази отъ неговото безгрижие. Лютфи се бѣше скаралъ съ мѫчнотиитѣ и скърбитѣ на живота. Той нѣмаше земане—даване съ тѣхъ. Него не вълнуваше общото турско нещастие отъ неуспѣхитѣ въ войната, нито познаваше спотаения смъртенъ, страхъ на българитѣ. Той бѣше сключилъ вѣченъ миръ съ всички народи и отдѣлни хора по лицето на земята. Обичаха го и турци и рая, макаръ да го смѣтаха за кенди халана (смахнатъ). Щомъ щастието е субективно, защо да не признаемъ, че той бѣше наистина честитъ?

 

Последнитѣ вълни отъ пѣсеньта на Лютфи вече замираха. Отмина той на горе възъ рѣката, други да развеселява. Две сълзи бѣха застанали въ озаренитѣ отъ усмивка тетини очи. Смѣеше се и Даскалъ Димитъръ. Тѣ го познаваха добре. Лютфи като се кажеше, всѣки разбираше безгрижие и пѣсень. Нѣмало било рай! Тогава де живѣеше Лютфи? За него нѣмаше на земята мѣстице, де глава да подслони, и пакъ бѣше щастливъ . . . Ей, Лютфи, Лютфи!

 

— Какъ можа да се побере толкова дълбока философия въ една пияна глава !

 

На върхъ голѣмия орѣхъ славей кацналъ и запѣлъ. Дивни трели се лѣятъ на близу и далече. Ето и другарката му до него. Тѣ пъргаво подскачатъ — сякашъ танцуватъ — радватъ се на живота и на своята любовь.

 

Явно бѣше — тета Мара се развесели. Ненаситно гледаше ту къмъ славеитѣ, ту къмъ нейната изгора. Отново радость озари лицето ѝ. Трепетно чувство я преизпълняше. Тя

 

 

38

 

прихвана нежно съ една рѫка рѫката на Димитъръ, притисна я по сърцето си, а съ другата сочеше славеитѣ. Той я гледаше и разбираше. Мене ми се струваше, че тѣ се понесоха далече нѣкѫде върху вълнитѣ на чаровнитѣ пѣсни, що се разливаха надъ главитѣ имъ.

 

— Хей, Димитре, де си ? — провикна се отвѫдъ чичо Стоименъ.

 

— Ето ме, Стоимене, ида !

 

— Не, не, азъ ида при тебе.

 

Въ мигъ той долетѣ при насъ. Тета си дърпаше рѫката отъ рѫката на Даскалъ Димитъръ. Лицето ѝ бѣше пламнало като божуръ отъ вълнение и стѣснение.

 

— Кѫде бѣгашъ ти, треперице ? — рече ѝ чичо усмихнато и мило. — Чакай — отъ нѣколко дни не съмъ те виждалъ.

 

Тя си издърпа рѫката и застана съ очи сведени уземи като гузно дете.

 

— Чакай да те видя, — продължи чичо. — Какъ ? Много ли го харесвашъ? Е, добре, добре ! Нека бѫде тъй. Скоро ще тропкаме: не сме далече до сватба.

 

Всички насѣдахме на гѫстата трева подъ орѣха. Чичо и Даскалъ Димитъръ поведоха разговоръ на непонятенъ езикъ за нѣкаква работа. Споменуваха странни имена на хора и села, които азъ за първи пѫть чувахъ. Отъ всичко разбрахъ само, че тѣ двамата съ още нѣколцина други отъ Брѣстово щѣли да ходятъ нѣкѫде по срѣдъ нощь, кога месеца се скрие. Други пѫть, кога говорѣха чичо и Даскалъ Димитъръ, азъ всичко разбирахъ, а сега почти нищо. Спомнямъ си, че тѣ употрѣбяваха тогава нѣкакъвъ жаргонъ, отъ който непосветенитѣ малко разбираха. Изтекли бѣха следъ това много години. Азъ бѣхъ станалъ учитель въ единъ голѣмъ македонски градъ, когато народа се готвѣше да възстане срещу турцитѣ. И тамъ бунтовницитѣ употрѣбяваха свой жаргонъ, употрѣбявахъ го и азъ. Дори ония турци, които знаеха добре български, не можеха да го разбиратъ. Жаргона услужваше, както трѣба и работата вървѣше добре.

 

 

39

 

Най-после азъ изпуснахъ нишката на разговора и зехъ да се прозявамъ. Една случка възбуди вниманието ми и азъ не заспахъ. Между тревата се борѣха нѣколко дребни мравки съ две-три едри. Голѣми усилия се развиваха и отъ дветѣ страни. Ту едритѣ мравки надделяваха, ту дребнитѣ. Моето съчувствие минаваше всѣкога върху слабата страна. Едва се въздържахъ да не се намѣся — да ги не разтърва. Скоро азъ забравихъ, че тая борба се водѣше между мравки. Струваше ми се, че се борятъ деца. Не — това бѣха хора, турци и руси, турци и българи. И почна да не ми е все едно, кой надвива.

 

Додето наблюдавахъ тая миниятюрна война, наоколо нищо не виждахъ. Нѣщо ме накара и азъ подигнахъ очи. Ха! Тета не бѣше по-напредъ тъй близо до Даскалъ Димитъръ. Сега тя не само се е съвсемъ доближила до него, но се и опрѣла, макаръ и леко. Тя бѣше вперила очи у него, внимаваше въ всѣко негово движение. Увѣренъ съмъ сега, че и тя като мене нищо не разбираше отъ разговора, пъкъ и не ѝ трѣбаше. На нея стигаше да е близу до своята изгора, да го чува и да го гледа. А това щастие рѣдко ѝ се падаше. Ехъ, да би могла, тя би го пригърнала, би го унесла далече — далече, ето да бѫдатъ сами двамата. Тамъ месеци, години би му разказвала колко много го обича !

 

Отново звънливо се разнесе надъ градината куку-куку-куку.

 

— Маро, Маро ! — Де се дѣна, щерко, — извика баба отъ чардака.

 

— Ето ме, мамо! — Отвърна Тета, пъкъ стана и тичешкомъ се отдалечи. Нѣколко пѫти се обръща и мѣта хубави очи у Даскалъ Димитъръ. Скри се отъ погледа ми.

 

Никога по-рано тя не ми е била толкова мила, колкото ми стана тогава. Азъ я жалѣхъ много, безъ да разбирамъ точно защо. Едно ясно виждахъ, че ѝ е много добре да е постоянно съ Даскалъ Димитъръ. И защо да не е съ него всѣкога ? Ето тѣ нищо лошо не правятъ, само се смѣятъ и се гледатъ. А защо баба я извика ? Нима не можеше сама

 

 

40

 

вкѫщи да шета ? Тогава често ми се струваше всичката работа вкѫщи излишна, особно кога ставаше причина да ни пѫдятъ съ Митко на двора, за да не смитаме.

 

Чичо и Даскалъ Димитъръ станаха и отидоха презъ вратника отвѫдъ. На мене предстоеше да се събера съ децата отъ улицата и да почнемъ да се кѫпемъ въ рѣката, да се надхвърляме съ камени, или да се катеримъ по крайбрѣжнитѣ върби, доде ни потърсятъ откѫщи.

 

 

ВЪ БЕЗМЪЛВИЕТО НА НОЩЬТА.

 

Отдавна се бѣше стъмнило. Въ кухнята бѣхме всички. Отъ вечерата софрата още стоеше нераздигната и ние около нея седѣхме. На огнището огъня изгасналъ. Тамъ кѫсъ борна забучена догаряше. Въ безмълвие бѣха унесени старитѣ и тета. И ние съ Митко мълчехме, мирувахме — той сгушенъ край мама, азъ край тате — готови да заспимъ. Нѣкакъвъ мракъ носѣше всички къмъ незнаенъ край. Отъ тетината днешна радость, отъ днешнитѣ ѝ райски мечти въ лицето ѝ нѣмаше ни следа. Всичко бѣ отминало, изчезнало. Хвърлихъ случайно уморени взори на вънъ презъ малкото отворено прозорче. Тъмнина непрозирна. Страховити тръпки цѣлъ ме облазиха. Свѣткавица като огнена змия се начупи въ небето. Въ кухнята стана день. Изведнажъ гръмъ разтърси земята. Кѫщата се разтрепери като човѣкъ отъ смъртенъ страхъ обзетъ. Нови гърмотевици далече по ребрата на Рила проечаха. Зълъ вихъръ разбушува, разклати изъ коренъ въ близкитѣ градини дърветата. По ѫгли и завои запѣ зловеща пѣсень.

 

И стори ми се, че настѫпи края на свѣта, че смъртьта е зинала да ни глътне.

 

Тета ненадейно рипна, стана и кротко ми продума:

 

— Хайде, Зарчо, съ мене тая вечерь.

 

Обикновено азъ обичахъ да спя при баба. Днесъ тета бѣше напълно спечелила любовьта ми, та и не се поколебахъ

 

 

41

 

да ѝ се отзова. Тя не ме чака дълго. Азъ я прихванахъ за рѫка и се притиснахъ сънливо о нея. Излѣзохме. Тя притвори задъ насъ вратата. Но вмѣсто да се отбиемъ въ стаята, дето спѣше тя, поведе ме на долу по стръмната стьлба, по която много пѫти се бѣхъ търкалялъ, разбира се, безъ да искамъ. Рѫката ѝ горѣше като отъ треска.

 

Тя ме водѣше презъ двора къмъ портата, къмъ пѫтя. Отъ дветѣ ни страни въ градината дърветата, храстоветѣ, злаковетѣ, приткитѣ на високо обвития прѣсенъ бобъ се люлѣеха. Листата шептѣха. За мене бѣ това вълшебенъ езикъ. Тѣ си говорѣха потайно. Приказка редѣха за самовили, змейове, за навяци и караконджовци. Азъ не смѣехъ да запитамъ тета, кѫде ме води, не смѣехъ да дишамъ. Само си покривахъ очитѣ съ престилката ѝ, за да не гледамъ страхотиитѣ край мене. Портата скръцна, открехна се, излѣзохме. Предъ мене се разтиляха тъмнитѣ води на Бистра. Тя ревѣше, — бѣше придошла. Далече въ балкана изобиленъ дъждъ валѣше. Проблѣсваха далечни свѣткавици, колкото да видя побѣснѣлитѣ мѫтни талази. Какво ли се крие подъ тѣхъ въ тъмнитѣ дълбини? Кой ли населява тия простори? Това често вълнуваше детската ми душа. Бѣхъ слушалъ, че въ потайна доба по месечина на сѣнчеститѣ брѣгове край рѣката играели прелестни девойки. Вѣчно безгрижие и веселби били пълнили тѣхния животъ. Съ вѣчна младость били надарени, смърть не знаели.

 

Нѣщо ми пришепна:

 

— Сега тѣ сѫ се въ дълбинитѣ спотаили . . .

 

Презъ три порти въ лѣво низъкъ плетъ ограждаше малка прихлюпена кѫщица. Доближихме я. Като котка леко се прехвърли тета презъ плета въ двора ѝ, па се обърна и ме пое. Добре познавахъ този плетъ, понеже на него висѣха изобилни капини, вече напълно узрѣли. Отъ тѣхъ често си похапвахъ. Познавахъ и баба Митра, която живѣеше самичка въ кѫщицата. Понѣкога тя ме пращаше съ малко стомне да ѝ нося прѣсна водица отъ изворчето край рѣката, сгушено въ коренитѣ на една върба — вече изкуфяла.

 

 

42

 

За тая услуга ми даваше кое сухо грозде, кое леблебии, или сушени зарзалии и сливи.

 

Баба Митра бѣше висока, кокалеста жена, съ голѣмо дълго лице като щавено. Отдавна дълбоки бръчки го бѣха набраздили. Тя нѣмаше ни мѫжъ, ни деца. По лицето ѝ не бѣхъ виждалъ усмивка. Много рѣдко се мѣркаше по своя дворъ. Тя не излизаше изъ града, ни дори на пѫтя. Нито ходѣше на църква, като другитѣ стари жени. Чувахъ, че нѣкога отишла на църква да се пречещава, но свещеника не я допусналъ, изпѫдилъ я. Оттогава станала още по-мрачна. Нѣкога я изгонили женитѣ и отъ банята, та и тамъ не ходѣше. Престанала бѣше да се вестява предъ свѣта. Нѣмаше и роднини, или по-право — тия, които ѝ бѣха роднини, не я признаваха за своя. При все това всѣки въ Брѣстово знаеше баба Митра. Знаеха я и по селата. Всѣки день се трупаха въ нейната кѫщица и граждани, и селяни, и българи и турци — отъ тъмни зори до късна вечерь. За какво ли — тогава не разбирахъ. Рѣдко оставаше сама.

 

Всичко около нея бѣше чудно за мене, но най-чудното бѣше, дето задъ гърба ѝ хората не я наричаха баба Митра, а съ мѫжко име — Иванчо Ничинъ. Казваха, че била мѫжъ. Какъ е възможно това ? Де сѫ тогава мустакитѣ ѝ, брадата ѝ? Защо е въ женски дрехи ? — питахъ се и намирахъ, че хората лъжатъ, — баба Митра не е мѫжъ, а жена като моята баба, татковата майка. Изминаха следъ това много години, доде се убедя, че баба Митра не е била жена. Кое я накарало да предпочете женския полъ и носията му — това и сега не разбирамъ. Въ наше време можете да срещнете жени, които за винаги сѫ избрали и носятъ мѫжко облѣкло. Това по-лесно може да се обясни психологически. Въ единъ монастирь въ северна България умрѣлъ калугеръ, следъ като се подвизавалъ тамъ безупречно цѣли четиридесеть години. Едва следъ смъртьта му станало явно, че билъ жена. Нѣкаква сърдечна болка, нѣкакъвъ романъ принудили девицата да си избере мѫжки монастирь и ролята на калугеръ, а не на калугерка.

 

 

43

 

За удобство нека и ние наричаме тоя мѫжъ-жена баба Митра.

 

Тета леко похлопа на низко закнижено прозорче.

 

Малко вратниче се открехна. Показа се баба Митра зачудена. Очитѣ ѝ, дълбоко хлътнали, блѣснаха. Тя ни покани да влѣземъ. Безъ колебание приехме. Въ тъмното е седѣла до сега, още не разсъблѣчена, не легнала. Какви мисли сѫ я задържали будна до това време? Де се е лутало нейното въображение? Въ какви потайни страни се е носилъ нейния моренъ духъ? Де е търсилъ разтуха и покой ? Срѣдъ много ройнитѣ си посетители всѣкога бѣше тя самотна. Срѣдъ ледени простори съ измръзнали чувства живѣеше. Отъ никѫде не проникваше до нея слънчевъ лѫчъ. Никога въ гърдитѣ ѝ не трепваше радость. Сѫдбата сякашъ нарочно я бѣше дарила съ дълъгъ животъ, за да влачи дълго веригитѣ на своето черно сѫществувание.

 

Когато се намѣрѣше нѣкой въ притѣснение, въ злополука, отиваше при нея да му гадае, що му е отредено. А всички знаеха, че това е голѣмъ, много голѣмъ грѣхъ. Който отиваше при гледачка, треперѣше отъ страхъ предъ Бога, проклинаше грѣха си и тая, чрезъ която го вършеше. Баба Митра бѣше чужда за всички на земята, изгубена и за себе си и за другитѣ. Предричаха ѝ, че следъ смъртьта чужда щѣла да бѫде за праведнитѣ, недостойна за рая, а въ ада между дяволитѣ — истински дяволъ. Казваха, че тя често се превръщала на котка, на прилепъ, на кукумявка. Минавала презъ заключени врати, презъ дебели стени. Озовавала се тамъ, дето никой не я е очаквалъ. По сѫщия чуденъ начинъ и изчезвала. Всички се боеха отъ нея. Никой не смѣеше да я предизвика, или пакость да ѝ прави — особно турцитѣ. Свещеника, който я изпѫдилъ отъ църквата и женитѣ, които я изпѫдили отъ банята, наскоро умрѣли.

 

Ние приседнахме на една рогозка до огнището. Видѣхъ — тета треперѣше. Ужасъ вѣеше отъ лицето ѝ. Все пакъ тя силно желаеше да проникне въ бѫдащето, да узнае, какво имаше да се случи съ нейния Димитъръ и нея.

 

 

44

 

Баба Митра запали кѫсъ борна и я забучи въ огнището. Никога азъ не бѣхъ влизалъ въ тая стая. Таванъ, долапи, юклуци, врата — всичко почернѣло, погрознѣло, отъ червеи проядено. Сега предъ мене се разкриха чудни нѣща! По рафтове наредени малки ѝ голѣми гърнета — гледжосани, негледжосани, нѣкои опушени. Изъ тѣхъ се подаваха различни сухи треви, клечки, кѫсове восъкъ, паунови пера, кости отъ различни птици, черепъ отъ гѫска или патица. На мѣсто икона съ кандило въ ѫгъла бѣха кръстосани върху рафтче две сухи човѣшки кости. Надъ тѣхъ стоеше озѫбенъ змийски черепъ. Една лисича глава ме гледаше лукаво отъ горе надъ юклуцитѣ. Таралежова кожа висѣше край единъ дулапъ. На меча кожа бѣше приседнала баба Митра. Отъ едната ѝ страна се подаваше изсъхналата озѫбена глава на страшния нѣкога звѣръ.

 

Като гледахъ всичко това, ледени тръпки ме побиха — не! Змии пълзѣха по снагата ми. Азъ искахъ да заспя край тета, да скрия очи подъ престилката ѝ, но не можехъ. Стоехъ вцепененъ съ облещени очи. И стори ми се баба Митра като нѣкой гигантъ, слѣзълъ край насъ отъ незнаенъ миръ. У нея само очитѣ се движеха, клепачитѣ изрѣдко мигаха. Всичко друго бѣше неподвижно, изваяно като отъ мряморъ. Никога тя не бѣше ми се виждала толкова таинствена и страшна. Сега азъ се убедихъ, че тя не е като другитѣ живи хора, че тя всичко може, че има власть надъ звѣроветѣ изъ полета и гори и надъ всѣки човѣкъ, че тя може да се носи невидимо като вѣтъра и да навлиза, дето ще.

 

Слабата свѣтлина отъ борната се люлѣеше и на вълни заливаше нейното таинствено нечовѣшко лице. Презъ очитѣ ѝ азъ прозирахъ отвѫдъ живота, въ мира надъ звездитѣ.

 

Тета нѣщо прошепна на баба Митра. Изведнажъ борната угасна. Презъ закниженото прозорче погледнахъ. На вънъ бѣше изгрѣла месечина. Баба Митра привлѣче мангалъ, разрови го и жарь поосия. Дветѣ човѣшки фигури се очертаха. За мене всичко въ стаята стана още по-чудно и по-страшно. Баба Митра сложи саханче съ нѣкаква мѫтна

 

 

45

 

течность върху жарьта. Изведнажъ димъ се поде отъ саханчето и изпълни стаята. Азъ нищо вече не виждахъ. Стори ми се, че се губя въ неизвестна страна. Отъ никѫде свѣтлина не проблѣсва, на никѫде изходъ не виждамъ. Азъ съвсемъ забравихъ, де се намирамъ.

 

Баба Митра — гледачката.

 

 

Ненадейно гръмъ се разнесе и проеча въ ушитѣ ми. Азъ се стреснахъ. Новъ ужасъ ме обзе. Не! Това не бѣше гръмъ — баба Митра говорѣше:

 

— Виждамъ пѫть. Точи се презъ черна, изгорѣла гора. Вѫглища — намѣсто листа, цвѣтъ и трева. Зълъ вихъръ бушува. Ето високъ брѣгъ. Долу голѣма черна рѣка. Мостъ. По него върви твоя Димитъръ. Ахъ! Моста се проваля. Димитьръ пада въ рѣката. Мракове гѫсти го погребаха.

 

Тета силно изпищѣ, олюлѣ се и се килна на пода. Въ мигъ безмълвие настана. Баба Митра запали борна. Тета лежеше вцепенена, съ полуотворени очи, въ които погледъ

 

 

46

 

нѣмаше. Баба Митра протегна рѫка, зе стомнето, съ което ѝ носѣхъ прѣсна водица; и го разлѣ на тета по главата, по врата и гърдитѣ ѝ. Разхладяването помогна. Тета се освести, стана. Едва се държеше на краката си. Тя ме зе въ пригрѫдкитѣ си и ме понесе навънъ. Усѣщахъ я — цѣла треперѣше и залиташе въ страни. Дали не се мѣркаха въ нейното съзнание страшнитѣ картини въ монастиря за разни хора, които отиваха къмъ магьосници, или се връщаха, дали не се сѣщаше за неизразимитѣ мѫки, които ги чакаха въ адь ? Не! Азъ мисля, че нея не измѫчваше нейната сѫдба, а страшното, което въ близки дни дебнѣше нейния Димитъръ. Тя всичко би дала — дори живота си — заради него. Тя би отишла доброволно въ черна бездна, ако съ това можеше него да избави.

 

Бистра лудо ревѣше. Гледахъ на месечина, какъ се разливаха нейнитѣ мѫтни води. Отъ високитѣ планински осои тя мѫкнѣше изкоренени дървета, търкаляше едри камени, носѣше покѫщина отъ залѣни край пѫтя ѝ колиби. Тя бѣше много придошла, та плискаше дори предъ портата ни. Ние едва минахме между нея и оградитѣ на кѫщитѣ. Влѣзохме си. Азъ си затваряхъ очитѣ, но мисъльта ми се носѣше шеметно на долу съ бѣсния бѣгъ на рѣката. Тя все тъй безспирно отъ край време се лѣе и се носи надолу, кой знае на кѫде. Моето въображение гледаше, какъ тя зализа низки градини, какъ се вие и си пробива пѫть презъ гѫсти дѫбрави, какъ понѣкога връхлита кротки стада по безкрайни пъстроцвѣтни полета, какъ зима своитѣ жертви.

 

Потайна доба бѣше настанала. Всичко наоколо утихнало, заспало. Никѫде не грѣеше свѣтлина. Отдавна бѣха заспали и нашитѣ. Изрѣдко куче се обадѣше, залаеше. Стократенъ екъ се поносѣше отъ ридъ на ридъ и потънѣше, замрѣше нѣкѫде въ безмълвието на нощьта.

 

Тета ме внесе и сложи до нея на леглото. Отъ време на време дълбоки въздишки се къртѣха отъ гърдитѣ ѝ: глухо ридаеше. Азъ разбирахъ, че тя страда, макаръ да не знаехъ тогава сѫщинската причина. Алегоричния смисълъ

 

 

47

 

на онова, що ѝ каза баба Митра, късно следъ това разбрахъ. Нощьта ми се виждаше безконечна. Струваше ми се, че никога нѣма зора да просияе и день да настане.

 

Кукумявка се обади наблизу нѣкѫде. Отъ страхъ азъ се скрихъ въ тетинитѣ пригрѫдки. Едва тогава неусетно сънь ме е увлѣкълъ.

 

 

ТАЙНИ ПѪТИЩА.

 

Отъ Солунъ се точатъ на северъ по струмската долина дълги върволици аскеръ. Отиватъ да подкрепятъ вече разколебаната, раздрусаната турска армия. Тя не можа да удържи на Дунава стихийния руски напоръ.

 

Рѣка Струма се вие презъ върли ярове, презъ последнитѣ разклонения на Рила и Пиринъ. Тѣсенъ царски друмъ, надъ пропасти увисналъ, се бѣлѣе нагоре възъ рѣката. Уморени войници съ посърнали лица, съ угаснали погледи, безъ вѣра въ гърдитѣ кретаха като привидения по прашния пѫть. Но тия на видъ кротки хора, когато стигнѣха нѣкое българско село, нѣкой градецъ, веднага се превръщаха на изгладнѣли вълци. Тѣ забравяха своето човѣшко достоинство, забравяха, че и тѣ произлизатъ отъ семейства, дето сѫ оставили майки, сестри, дечица, съпруги, — толкова свои мили. Нито се сѣщаха, че може да ги чака близка смърть въ кървави бойове. Тѣ се бѣсно нахвърляха върху българското население, безъ да ги задържи нѣкой, безъ да се опита да ги обуздае. Налитаха на жени, малолѣтни девойки, отдаваха се на своитѣ животински склонности, изнасилваха жертвитѣ си, изпаднали въ смъртенъ страхъ, стреляха, когото имъ скимне и търкаляха детски и женски глави. Тѣхната жажда за блудъ и кръвь не знаеше насита. Въ най-добрия случай само обираха и палѣха. Тѣ си даваха видъ, че съ това отмъщаватъ на руситѣ. По тоя начинъ приспиваха своята съвесть.

 

Не бива да обвиняваме въ такива случаи цѣло племе, цѣлъ народъ, но право е да подчертаемъ, че турцитѣ като

 

 

48

 

владѣтели силно държеха за своитѣ прищевки и капризи, за една неограничена, престѫпна, разбойническа свобода надъ раята. За тѣхъ българитѣ бѣха само единъ работенъ добитъкъ, стока, която се дои — рая. Презъ петстотинъ годишно владичество, тѣ никога не се опитаха сериозно да подпомогнатъ българитѣ, да имъ спечелятъ сърцата и да влѣятъ силитѣ имъ въ държавния организъмъ. Отъ това нито турцизма, нито мюсулманството нѣмаше да изгубятъ.

 

Отъ дветѣ страни на Струма едва очертани пѫтеки, следи отъ диви кози и сърни, се спускаха къмъ царския друмъ. Тѣ лѫкатушеха подъ дебели сѣнки на вѣчни букови, брѣзови и дѫбови гори. Изрѣдко тукъ човѣшки кракъ, човѣшки гласъ смущаваше сѣнчеститѣ простори. Ловци не безпокоеха изобилния дивечъ, или пойнитѣ птици. Подъ тия дебели сѣнки, далече укрити отъ окото на турчина, българскитѣ хайдушки чети безопасно се прибираха следъ славно извършени подвизи. Тукъ преживѣ десетки години и добрия, смѣлия Дѣдо Илю войвода. Подъ тия сѣнки сѫ ечели волнитѣ хайдушки пѣсни, които сѫ кърмили и отглеждали духътъ на свободата.

 

Между стари гигантски буки лудо скачаше потокъ, яростенъ, запѣненъ: гонѣше своя вѣченъ пѫть. Отъ близки снѣжни висини се спускаше къмъ тиха Струма. Тѣсна пѫтека се виеше край него, прескачаше го кога отъ лѣво въ дѣсно, кога отъ дѣсно въ лѣво. Нераздѣлни бѣха дори до царския друмъ долу. Здравецъ и сладка папратъ, издънки крехки, прѣсни ластари се излеко дигаха и слагаха, гуркаха се, кѫпѣха се въ бистритѣ води. Пойни птички се гушеха въ ширноплещи клонове, почиваха на хладъ въ гѫсти шумаци и лѣеха сладки пѣсни. Носѣха се трели безконечни. Дигаха се къмъ висинитѣ чаровни химни, дивни хармонии и оглашаваха небесния океянъ. На такова мѣсто не идва ли ни желание да спре слънцето срѣдъ небето, да настане вѣченъ день и ние вѣчно да останемъ тамъ, далече отъ страхове, отъ земни грижи, сами вѣчни срѣдъ вѣчната природа?

 

Сега по пѫтеката надолу край потока страшни турци — башибозукъ — възседнали на добре ухранени коне, подкарали

 

 

49

 

сѫ едъръ добитъкъ, реквизиранъ т. е. грабенъ отъ българското население. Въорѫжени бѣха до зѫби. Препасали тежки ятагани, метнали презъ рамо далнобойни пушки, набучили широкъ силяхъ съ алтъпатлаци и дълги ножове. Тѣ бѣха навѫсени, мрачни, съ очи кръвясали отъ гнѣвъ. Край добитъка вървѣха българи — жени, момичета, престарѣли мѫже, съ тежъкъ товаръ на гръбъ, съ наведени глави, потънали въ смъртенъ страхъ, всички облѣчени не въ дрехи, а въ дрипи. Дрехитѣ имъ бѣха плячкосани отъ башибозука. Покорни на сѫдбата, тѣ вървѣха боси, съ попукани окървавени нозе. Подкарани бѣха да носятъ храна и да свръщатъ добитъка, да се не пилѣе изъ пѫтя. Дълги камшици плющѣха, виеха се като ядовити змии надъ тѣхъ, за да вървятъ по-скоро, наредъ съ добитъка. Тѣ бѣха майки, раздѣлени отъ деца, съпруги отъ съпрузи, разпилѣни семейства: — безкрайна скръбь люлѣеше всички. Какво ги чакаше утрешния день ? Не ! Какво ги чакаше до довечера, следъ два часа, следъ единъ часъ — неизразима мѫка пръскаше сърцата имъ и вледеняваше душитѣ имъ. Едва кретаха побититѣ крака. Колѣната се подкосваха отъ умора и болки, снагитѣ тръпнѣха. Погледа не знаеше, кѫде да потърси отмора и спасение. Молитвата бѣше замръзнала на погорѣли устни. Безнадаждность скаменила съзнанието. Богъ високо, руситѣ далече. Близъкъ позоръ чакаше момичета и жени, а чакаше ги, може би и мѫченишка смърть.

 

Поотпуснаха се турцитѣ. Тукъ тамъ разговоръ подѣха. Сластни погледи кръстосаха надъ нещастнитѣ жертви.Сдумаха се на овчарския изворъ да свърнатъ. Тамъ широка поляна се разстиля между дебели сѣнки. Ще си похапнатъ, джумбушъ ще си направятъ и кефъ съ младитѣ гяурки.

 

Не мина много и заповѣдь се раздаде. Раята подкара добитъка въ страни между високи буки по тлъста трева, Следъ малко предъ слисани очи се разтла голѣма пъстроцвѣтна ливада. Тамъ бѣше овчарския изворъ. Добитъка се разреди и почна да пасе. Турцитѣ слѣзоха отъ конетѣ и подадоха юздитѣ на българитѣ. Свалиха отъ себе си пушки

 

 

50

 

и силяхъ, натрупаха ги на купъ и се оттеглиха подъ сѣнкитѣ около ливадата за обѣдъ и почивка. А пладне бѣ вече минало. Българитѣ трѣбаше да развождатъ конетѣ, додето потьта имъ се дръпне. Момичета и млади жени се разшетаха да слагатъ трапеза на турцитѣ, които бѣха насѣдали кръстато на гѫста трева. Звѣрски викове по прислужницитѣ срѫчно да услужватъ, просташко крѣкане и безконечни псувни ечеха на близу и далече. На обѣда обилно се лѣеха ракия и вино. Не следъ много всички турци станаха кефлии, а нѣкои дори и пияни. Всѣки зе да оглежда момитѣ и женитѣ — да си избира . . .

 

Изведнажъ нѣщо стана . . . Мнозина отъ тѣхъ не успѣха да глътнатъ сложената въ устата хапка, или поетата глътка. Всичко стана въ единъ мигъ, когато се вече готвѣха да се забавляватъ съ своитѣ робини. Нѣкои още дори не бѣха направили своя изборъ, не бѣха попаднали въ достатъчно настроение за предстоящитѣ гаври и издевателства. Ако се бѣше продънила земята подъ турцитѣ, ако бѣше завалялъ надъ тѣхъ огненъ градъ, ако самата смърть ги обгърнѣше въ своитѣ ледени обятия — това нѣмаше да бѫде по-страшно. Въ единъ мигъ ужасъ смрази лицата имъ. Съ отворени уста и облещени очи тѣ гледаха като замаяни. Не можеха да си дадатъ смѣтка — това кошмаръ ли е или самата грозна действителность. Като по даденъ знакъ тѣ дигнаха рѫце молитвено къмъ небето и низъ едно гърло, съ единъ гласъ извикаха въ безкрайно отчаяние:

 

— Аллаааахъ ! . . .

 

Това бѣше, ако се точно изразимъ, повече една стихийна въздишка, излѣзла изъ дълбинитѣ на тѣхнитѣ потресени души, отколкото дума. И въ такава въздишка, може би, тѣ за първи пѫть въ живота си влагаха толкова искрена, толкова силна молитва.

 

Колкото е турчина безкрупуленъ и жестокъ, когато е силенъ, толкова е покоренъ и раболепенъ, когато е съборенъ, надвитъ. Той лесно забравя своята прежна гордость. Напълно се отдава на победителя и безропотно търпи унижения.

 

 

51

 

Извикаха турцитѣ, че не се противятъ и легнаха по очи въ знакъ на пълна покорность. Пиянитѣ и полупиянитѣ изтрезнѣха. Всички виждаха, че е дошелъ края на живота имъ. Отъ никѫде спасение не можеха да очакватъ.

 

Тѣ бѣха въ рѫцетѣ на своитѣ мѫченици, на раята, на ония, които имаха въ душата си отъ вѣкове напластена мъсть, които можеха сега да ги подложатъ на невиждани, нечути мѫки, преди да ги унищожатъ. Кръвьта и сълзитѣ отъ петвѣковно черно робство сега сѫ се изправили като океянска вълна, готова да ги залѣе и удави. Призраци отъ безбройни бѣсила и дигнати кървави топори надъ детски глави, надъ невинни жертви се носѣха предъ духовнитѣ имъ взори, предъ гузнитѣ имъ съвести.

 

Георги Бейрутлиевъ стоеше предъ турцитѣ съ пушка въ рѫка. Отъ дветѣ му страни на далече бѣха застанали Даскалъ Димитъръ и чичо Стоименъ — чакаха заповѣдь. Многобройна чета отъ селяни, вече опитни, бѣше обградила турцитѣ. Група отъ четата товараше на коне турското орѫжие, което до преди минута лежеше на купъ. Друга група подкарваше добитъка и упѫтваше женитѣ и мѫжетѣ — по кои пѫтеки да потеглятъ назадъ. Тия още не вѣрваха на очитѣ си. До преди малко тѣхъ чакаше тегло, гавра, мѫченишка смърть. Сѣга тѣ сѫ отново върнати на бѣло видѣло като отъ другия свѣтъ. Отново тѣ ще се радватъ на своитѣ мили и на живота.

 

Ненадейно женитѣ се спуснаха къмъ Бейрутлиевъ, обиколиха го и зеха да му цѣлуватъ въ безмълвие рѫцетѣ, дрехитѣ, пушката. Тѣ бѣха занѣмѣли отъ внезапното избавление. Ни една дума не можеше да се откърти отъ устата. Тихо се ронѣха сълзи по обгорѣли, изсъхнали бузи. Една мисъль се носѣше въ съзнанието: „коя бѣше тая блажена майка, която е родила такъвъ ангелъ?"

 

Лека полека поражението на чувствата ослабна. И мѫже и жени се освѣстиха, дойдоха на себе си. Постепенно се източиха съ добитъка назадъ по указаната насока. Следъ тѣхъ група четници подкараха конетѣ, товарени съ орѫжието.

 

 

52

 

Бейрутлиевъ даде на четата знакъ за внимание. Всички устремиха очи къмъ него и наостриха уши. Той продума :

 

— Бързо, привържете всѣки турчинъ за по едно дърво.

 

Турцитѣ още лежеха по очи, вцепени отъ ужасъ. Тѣ разбраха българската речь и, безъ да ги подканятъ, станаха. Следъ мигъ всички бѣха вързани освенъ най-стария между тѣхъ, застаналъ бледъ като мряморна статуя. Сега тѣ чакаха своя край и треперѣха като листата на трепетлика. Бейрутлиевъ мълчеше и края все не идваше. Най-после продума и балкана отекна думитѣ му.

 

— Слушайте, турци ! Азъ нѣма да ви избия, както вие бихте направили на мое мѣсто. Подарявамъ ви живота, но искамъ отъ васъ въ името на Аллаха да ми обещаете, че доде сте живи, ваша рѫка нѣма да направи пакость на българинъ. Обещавате ли?

 

Всички турци си отдъхнаха и проплакаха отъ радость. И на турски и на български потвърдиха съ клетва исканото обещание. Но Бейрутлиевъ забеляза, че сѣнка помрачи лицата на неговитѣ хора. Недоволство назърташе отъ погледитѣ имъ. Такава милость къмъ хищни звѣрове имъ се виждаше неумѣстна. Никой, обаче, не отвори уста да възрази, или да промълви, понеже го много обичаха.

 

— Сега ние си отиваме, — продължи той: отвеждаме тоя вашъ човѣкъ съ насъ. Довечера ще го пуснемъ да се върне при васъ, за да ви развърже. Дръжте обещанието, което ми дадохте въ името на Аллаха, и върнете се по домоветѣ си съ здраве.

 

Четата и войводата заедно съ турчина потеглиха въ следитѣ на другаритѣ си. Сборния пунктъ отпреди бѣше опредѣленъ. Още довечера трѣбаше добитъка и селянитѣ отъ околнитѣ села временно да се изпокриятъ изъ планинскитѣ дебри. Това бѣше мѣрка противъ всѣка изненада. Ако други турци плъзнатъ за храна и добитъкъ по селата, да не намѣрятъ нищо. Никой отъ тѣхъ не би посмѣялъ да тръгне по безкрайнитѣ тайни мѣста изъ планината да тарашува. Това не би било много безопасно.

 

 

53

 

Изъ пѫтя чичо Стоименъ запита Бейрутлиевъ:

 

— Защо, войводо, не позволи да избиемъ тия псета? Не мислишъ ли, че могатъ да ни издадатъ и да тръгнатъ въ диритѣ ни съ силна войска ?

 

— Не мисля, — отвърна Бейрутлиевъ: — тия турци не бѣха извършили никакво убийство, за да ги накажемъ. Може да се вѣрва, че тѣ ще удържатъ обещанието си. Турцитѣ почитатъ бабаитлика, кавалерството, великодушието. Пъкъ ще ги бѫде и срамъ, ако се узнае, по какъвъ начинъ сме ги пленили. Освенъ това — щѣха ли да се намалятъ турцитѣ, ако ги избиехме. Никога безъ нужда не трѣбва да се прибѣгва до кръвь.

 

Слънцето вече залѣзваше. На западъ облаци горѣха въ кървави пожари. Вечерни отражения ослѣпително сияеха. Скоро ще се спуснатъ черни сѣнки надъ морната земя. На съненъ покой ще се отдаде природата. Мракъ ще прикрие хората, дѣлата имъ и тѣхнитѣ потайни пѫтища., за да ги разкрие отново утрешната зора. Нощь крила спускаше надъ безкрайни горски простори.

 

Войводата отпусна турчина, отпрати го при другаритѣ му, за да ги развърже.

 

 

54

 

 

ПРЕСТѪПУЛНИКЪ.

 

Азъ се изкраднахъ изкѫщи рано-рано и се намѣрихъ въ чичо Стоименовия дворъ. Знаехъ, че празникъ тамъ ще е днесъ. Весело слънчево утро. Презъ многобройнитѣ овощни дървета златни зари се спускаха и леко люлѣеха. Куткудякане отъ кокошки привлѣкоха вниманието ми. Нѣкои отъ тѣхъ бѣха вече успѣли да снесатъ. Навѣрно това крѣкане развали спокойствието на голѣмото чичово куче, което се изтѣгаше до сега въ леглото си край кѫщата въ блажено сънно състояние. То подсочи, наостри уши, погледна въ разни страни да се увѣри, не иде ли нѣкоя опасностъ, и лавна два-три пѫти. Азъ го доближихъ, галено му извикахъ — Шарко-Шарко! и помилвахъ го по главата и по гърба. Козината му свѣтѣше като коприна. То се изправи радостно на заднитѣ си крака, пригърна ме съ огромнитѣ си лапи и нацѣлува ме хубаво, т. е. облиза цѣлото ми лице. Ние бѣхме голѣми приятели. Затова много пѫти сподѣляхъ закуската си съ него. Умно куче бѣше. Често и то се губѣше заедно съ чичо. Азъ го ублажавахъ, че бѣше видѣло повечеотъ мене.

 

Млада стрина Наста, чичовата жена, съ бѣла кърпа пребрадена, съ китка задъ ухо, облѣкла тъмнокафява, дома тъкана, рокля, препасала престилка, набраздена на ширъ съ бѣли, зелени, червени и сини бразди, сѫщо дома тъкана, пѣеше и метѣше постлания съ камени дворъ. Нейното розово лице бѣше напращѣло отъ здраве и хубость. Пѣсеньта ѝ се лѣеше и разнасяше презъ много дворища и отвѫдъ рѣката. Нѣкои отъ думитѣ отсѣчено изговаряше, за да ги подчертае. Любовь страстна тѣ изразяваха. Пѣеше тя и често мѣташе премрежени очи, пълни съ сладость, къмъ калфата Дончо, който недалече стържеше ощавени кожи. Тѣ често сливаха погледи въ захласъ. Ржцетѣ имъ спираха работата. Всѣко движение замираше. Азъ разбрахъ онова, което веднажъ съ тѫга разправяше баба на мама: стрина и Дончо

 

 

55

 

били правили неприлични работи, но не смѣела да каже на чичо Стоименъ, за да не стане нѣщо лошо. Въ моята детска душа се възбудиха странни чувства: съ своята хубость, съ сладката си пѣсень, сега стрина пълнѣше сърцето ми. Тя ми стана повече мила. Отъ друга страна, не знамъ защо, ревность и умраза усѣтихъ къмъ Дончо. Той не се държеше като подчиненъ, като калфа, а като човѣкъ, който има стрина въ рѫцетѣ си. И нѣкакъ жаль ми стана за чичо. Какъвъ левентъ мѫжъ бѣше той, а Дончо като джудже при него!

 

Детето приплака вкѫщи. Стрина извика: „Гошко, мами !" И крехко се изсмѣ, па намигна на Дончо и отлетѣ вѫтре. Следъ малко отново слѣзе въ двора съ Гошко въ рѫце. Тя го страстно стискаше въ пригръдкитѣ си, гледаше изподъ вежди съ огнени очи къмъ Дончо, а пълнитѣ ѝ гърди се люлѣеха отъ вълнение. Съ силни цѣлувки тя цѣлуваше детето, отдѣляше го отъ запаленитѣ си устни, погледнѣше Дончо и пакъ зацѣлуваше.

 

Хлопна портата. Следъ малко се показа единъ отъ чирацитѣ: носѣше голѣма симидена пита, съ разни шарки изпъстрена отъ край до край. Изпратилъ я отъ дюкяна чичо. Отъ три-четири дни той се бѣше завъртѣлъ въ града: не бѣше излизалъ по селата.

 

Ето и баба, и мама и тета Мара пристигнаха усмихнати, весели. Надойдоха и други жени. Всички радостно поздравяваха стрина. Всѣки наредъ поемаше Гошко, погалѣше го и го дадѣше на друга. На калдъръма, изпъстренъ между отдѣлнитѣ му камени съ ситна тревица, бѣше послана голѣма рогозка. Имаше тукъ-таме и скемлета — низки, съ четири крака столчета безъ облѣгала. Едни отъ женитѣ — по-старитѣ — насѣдаха на рогозката и се облѣгнаха на възглавници. По-младитѣ седнаха на скемлетата. Разговоръ подеха женитѣ. Разпитваха се едни други за здравето, за домашнитѣ си работи — за плетене, предене, сукане, за ткане, за коя какви мѫчнотии имала, когато навивала и сновала. Заприказваха за зли турци, вършили надъ раята пакости, убийства.

 

 

56

 

Най-после и за руситѣ, които напредвали, идѣли. Глъчката се разнасяше, лѣеше се на вълни. Разговора бързо се превърна отъ общъ на частиченъ: на различни теми отдѣлни двойки или тройки се заприказваха. И тогава въ такива събрания женитѣ не можеха да водятъ общъ разговоръ: — не знаеха и не признаваха парламентаренъ редъ. — Насто, мари Насто ! — обади се съ гърлестъ силенъ гласъ Стойневица, срѣдна възрасть жена, позната по своитѣ безкрайни шеги: — де намѣри това дете? То не прилича ни на тебе, ни на баща си?

 

Дали тя знаеше нѣщо за Дончо, или тъй ѝ хрумна и каза?

 

Стрина лукаво се усмихна и отвърна:

 

— Не е голѣма беда, ако прилича на другиго . . . въ рода . . .

 

Баба се свѫси, нѣщо я жегна, дигна очи и стрелна враждебно Дончо, който недалече още стържеше щавени кожи и подслушваше женския разговоръ. На баба се понижи настроението. Мама схвана това, разбра горчивата ѝ тѫга и се помѫчи да отклони разговора. Голѣмъ дипломатъ бѣше мама — умѣеше да се владѣе.

 

— Научихте ли се, — запита мама женитѣ, — че Гюргя избѣгала отъ Исмаилъ бей въ монастиря и отъ тамъ следитѣ ѝ се изгубили? Моя Коле донесе снощи тая новина. Вчера работилъ въ турската махала. Чулъ, като си шепнѣли турцитѣ.

 

Всички жени зяпнаха въ почуда, облещиха очи.

 

Гюргя бѣше най-хубавата мома въ Брѣстово. Тя и Миленко бояджията се любѣха и се тъкмѣха за сватба. Но три дни преди сватбата Исмаилъ бей я грабна отъ чешмата предъ очитѣ на нейнитѣ другарки и я отвлѣче. Направи я своя кадъна. Това бѣше преди година. Оттогава изчезна и нейния Миленко. Разчу се, че станалъ комита. Общо убеждение бѣше, че Гюргиното бѣгство бѣше Миленкова работа, което се потвърди отпосле.

 

 

57

 

На тая тема съ общо увлѣчение продължиха разговора женитѣ. На младитѣ сърцата бѣха силно засегнати. Сякашъ тѣхенъ личенъ бѣше тоя въпросъ.

 

Слънцето догонваше най-високата точка въ небето. Гошко бѣше облѣченъ въ нови дрехи. Той се смѣеше, гукаше, бръщолевѣше. Бѣше много разположенъ. Навѣрно разбираше, че днесъ е предметъ на внимание за всички. Баба изнесе отъ кѫщи симидената пита. Върху нея бѣха сложени напръстъкъ, писалка, ножъ, житенъ класъ и още много други дребулии. Стрина сложи Гошко, изправи го опрѣнъ на нейнитѣ колени. Придържаше го, наведена надъ него. Две три крачки далече срещу него баба приклекнала снишено държеше питата съ разнитѣ нѣща отгоре. Тя се мѫчеше да привлѣче Гошковото внимание, за да пристѫпи самъ къмъ нея. Скоро той съгледа нѣщата и тръгна къмъ питата, като политаше ту въ дѣсно, ту въ лѣво. Най после приближи и широко отвори усмихнати очи. Посегна съ треперлива рѫчица и сграбчи ножа. Всички жени зеха необуздано да се смѣятъ и низко почти шепнишкомъ да казватъ: „комита ще бѫде, комита!"

 

Всѣки отъ предметитѣ върху питата имаше пророчески смисълъ. Ако земѣше детето напръстъка — значеше, ще стане или абаджия, или кожухарь. Ако изберѣше писалката, ще стане даскалъ, ученъ човѣкъ. Ножа означаваше комита, житния класъ — земледѣлецъ. И тъй избора на всѣки предметъ значеше нѣщо отдѣлно.

 

Баба никакъ не се израдва на Гошковия изборъ. Тайнитѣ похождения на нейния синъ, страшнитѣ пѫтища, по които бѣше тръгналъ, каква мѫка ѝ причиняваха, сама знаеше.

 

Обичая още не бѣше довършенъ. Една отъ женитѣ отстрани отъ питата всички предмети. Стрина придържаше правъ Гошко, който се мусѣше, че му отнеха ножа отъ рѫцетѣ. Баба дигна питата, доближи я хоризонтално надъ Гошковата глава. Прихвана съ две рѫце отъ едина край питата, а срещния край други две рѫце прихванаха. По даденъ знакъ сломиха питата на две половини. Следъ това баба взе да чупи

 

 

58

 

кѫшеи и да ги раздава на гоститѣ. Чиракъ поднасяше голѣмъ калайдисанъ саханъ съ сирене. Всѣки си зимаше и ядѣше съ питата, като благославяше детето.

 

Тета Мара и две нейни другарки разстиляха за обѣдъ трапеза върху гѫста трева подъ голѣмата Шамъ-черница. Върху дълъгъ месалъ слагаха кенарлии кърпи, лъжици, вилици и на нѣколко мѣста плитки и дълбоки паници. Когато всичко бѣше сложено, насѣдаха наземи гостенкитѣ, като свиха нозе подъ себе си. На по-старитѣ подложиха възглавници. Голѣма пръстена плоска съ ракия тръгна отъ рѫка на рѫка. Обѣда почна. Подеха се отново оживѣни разговори, кога на обша тема, кога на отдѣлни. Въртѣха приказкитѣ около домакинството на жената. Сочеха примѣри за жени пъргави, изкустни въ всѣка работа, или мързеливи, нескопосни, които водятъ семейството къмъ тежка сиромашия. Приказваха за жени, които обичаха труфила и не се съобразяваха съ положението си. Осѫждаха ония, които се излагатъ съ недомислени думи предъ свекърва и свекъръ, предъ зълви и девери, или не сѫ спазили строго благопричие предъ чужди мѫже. Турскитѣ схващания за поведението на жената бѣха напълно задължителни и за българитѣ, макаръ тия да нѣмаха нищо общо съ харемския животъ.

 

Разговора мина върху ергени и женени мѫже, кой коя погледналъ. Млъшъ-веръша, честно изплатени дългове, неизправность, батакчилъкъ, трудолюбие и мързелъ, пиянство и разсипия — всичко това подробно биде разисквано. Дори и преценки за войната не липсваха. Всички имаха една етична мѣрка, единъ педагогиченъ възгледъ, еднакво задължителни, неоспорвани и еднакво прилагани въ отдѣлнитѣ случаи. Естественъ умъ и ораторски даръ, неподправени отъ никакво школско образование, даваха предимство на нѣкои отъ женитѣ. Тѣ налагаха обикновено своитѣ преценки. Другитѣ възприемаха на готово, безъ каква да е критика. Хумора, обаче, играеше главна роля. Той стоеше надъ всичко отгоре. Майсторкитѣ на шеги доставяха на трапезата веселба и щастие. Бъклицата съ вино вършеше своята работа. Вече трети пѫть я

 

 

59

 

пълнѣше тета. Настроението се повиши до нѣмай кѫде. Всѣкидневнитѣ грижи, страховетѣ отъ настръхналитѣ турци, отъ кланета се пропилѣха въ пусти гори тилилейски, дето куковица не кука и петелъ не пѣе. Блаженство изпълни душитѣ на всички. Сега вече всѣка жена приказваше, безъ да обръща внимание слушатъ ли я, или не. Дори мама и баба, които обикновено бѣха много сдържани, се поотпуснаха и развеселиха. Баба сякашъ забрави Дончо и снаха си. Черната сѣнка на лицето ѝ изчезна.

 

Незабелязано летѣха часоветѣ. Ако продължеше още малко обѣда, можеше да се нарече и вечеря, защото икиндия бѣше минала. Една по една женитѣ почнаха да се разотиватъ. Тържеството за престѫпулника отиваше къмъ своя край.

 

Въ онова време народнитѣ обичаи се пазѣха свето. Тѣ имаха сила на законъ. И най-беднитѣ семейства съ радость ги извършваха безъ никакво накърнение. Разбира се, у по-заможнитѣ ставаха съ повече блѣсъкъ. Тогава за българката вънъ отъ кѫщи нѣмаше дѣлъ въ живота. За нея нѣмаше теятри, концерти, балове, забави, развлѣчения. Публично тя участвуваше само въ общи хора на голѣми празници, което всѣкога не бѣше безопасно поради турскитѣ издевателства. Сватбитѣ бѣха сѫщо обществени тържества. Много рѣдко лѣте мѫже се нагласяваха и извеждаха женитѣ и децата си до нѣкоя хубава мѣстность, скрита отъ турски очи. Тамъ прекарваха нѣколко часа децата въ игри, женитѣ въ приказки за нѣща не далече отъ тѣхния дѣлниченъ животъ, а мѫжетѣ въ разговори на обществени теми. За курорти, бани, далечни пѫтешествия тогава никой не бѣше сънувалъ.

 

Народнитѣ обичаи, като изключимъ траурнитѣ, даваха едничката възможность да се сбиратъ женитѣ въ интимни събрания, дето забравяха всѣкидневната залисия и се отдаваха на веселби, които опрѣсняваха живота имъ и го подслаждаха. Тукъ си отпочиваха и сбираха сили за нови тежки подвизи въ семейството. Обичаитѣ около раждане, кръщение,

 

 

60

 

престѫпулникъ, сватба, голѣми свѣтли празници, заговезни, отговяване, прибиране на първитѣ плодове отъ майка земя, гроздоберъ, вливаха въ живота на раята неизразими сладости, които макаръ и временно облекчаваха черното робство. Съ тия интимни срещи жената съхраняваше вѣрата, традициитѣ, народната физиономия и разбогатяване гъвкавата българска речь. Не на българина, а на българката се дължи, дето ни кланета, ни страшно робство цѣли петь вѣка, ни хитри съблазни отъ страна на турското богатство, сила и власть не можаха да разстроятъ българското семейство, българския народъ. Българката предпочете сиромашията, мѫченишкия кръстъ, за да запази своята вѣра и народность. Мѫжа е по-малко консервативенъ, по-лесно се поддава на промѣни и претопяване. У жената сѫ развити повече въображението и чувствата, които служатъ за основа на вѣрата, обичаитѣ, традициитѣ. У мѫжа е развитъ повече ума и практицизма, които не сѫ обикновено въ хармония съ религиознитѣ подбуди, съ вѣрскитѣ обредности.

 

На мръкване у чичови настана тишина. Всички гостенки се бѣха разотишли. Буйната веселба изчезна въ простора и времето. Сподѣлената радость женитѣ занесоха въ домоветѣ си. Впечатленията отъ щедрото гостоприемство трайно се настаниха въ душитѣ.

 

Стъмни се. Мракове изпълниха улици и дворища. Въ настѫпилото безмълвие изрѣдко псета лаеха, крави мучеха, и кози врѣщѣха. Пѣсеньта на рѣка Бистра по-ясно зе да се чуе. Екове на незнайни гласове се връщаха отъ планински осои. Тукъ-таме въ далечни дебри грѣеха като звезди огньове, запалени отъ пастири и дървари. Спотаи се раята въ диплитѣ на нощьта.

 

 

61

 

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Рано вечерьта се върна чичо Стоименъ. Той нѣщо видѣлъ. Разбралъ на кой умъ сѫ калфа Дончо и стрина Наста. Безъ много колебания почналъ да бие калфата. Тоя се опиталь да възразява и да доказва, че не е направилъ нѣкакво чудо голѣмо и че ако Стоименъ е майсторъ, та не е Господъ. Това много унижило и раздразнило чичо. Той повалилъ калфата, изтеглилъ му врата като на овца и потърсилъ въ своя поясъ голѣмата костурка, за да му отсѣче главата. Спуснали се другитѣ калфи. Кое съ сила, кое съ молби, отървали Дончо и го изхвърлили на пѫтя. Той следъ малко се върналъ въ двора и високо извикалъ: „Майсторе, чакай отъ сега моята отплата!" и изчезналъ. Следъ това чичо се обърналъ къмъ стрина и ѝ казалъ: „сега е твой редъ !" И тъй я набилъ, че цѣли тридесеть дни я налагаха съ кожи.

 

Голѣмъ смутъ настана и въ чичовата кѫща, и въ нашата. Почти всички роднини и приятели се научиха за случката. Никой не дръзна да осѫди чичо, нито дори стрининитѣ родители, защого постѫпката му се счете като възпитателно въздействие. Ако имаше разклатени чивии въ ума на нѣкоя жена или мѫжъ, такава мѣрка на време ги намѣстваше. Тогава не бѣха нуждни ни разводи, ни сѫдилища. Обществената съвѣсть, обществената нравствена грижа пазѣше българското семейство, българското племе отъ загниване и разпадане. Така можа да утрае нашия народъ презъ петь вѣка робство.

 

Баба съ тѫга и нежность гледаше и лѣкуваше Стрина. Не я оставяше ни день ни нощь. Това дълбоко трогнало стрина и веднажъ казала на баба:

 

— Ако Стоименъ ми откѫснѣше главата, пакъ нѣмаше да бѫде много. Азъ го опозорихъ. Не разбирамъ, какъ ме увлѣче оная маймуна . . .!

 

 

62

 

Три-четири дни подиръ случката чичо и даскалъ Димитъръ пакъ отидоха нѣкѫде. Шарко заминалъ съ тѣхъ.

 

Баща ми привършваше работата у Али чаушъ. Тоя отъ нѣколко дни все искалъ да каже нѣщо и най-после проговорилъ:

 

— Коле, ти си добъръ човѣкъ, ама братъ ти . . ! Кажи му да мирува, да не скита ...

 

Тия думи заседнали дълбоко въ душата на тате. Той ги криелъ отъ баба и другитѣ, че и безъ това достатъчно бѣха посърнали и отпаднали. Особно баба! — усмивка не се вестяваше на лицето ѝ. Постоянно шепнѣше нѣщо на себе си. Не бѣше ли молитва? Къмъ кого можеше да се обърне въ това страшно време, въ тая черна мѫка, ако не къмъ Бога? Ние разбираме, що е адъ и що е рай, само кога проникнемъ въ майчиното сърце? Единъ голѣмъ грѣхъ има майката къмъ своитѣ рожби — че умира и ги лишава отъ себе си. Не можеше баба да разкрива на други хора болката си, за да намѣри разтуха и отдихъ, защото бѣ опасно. Тя трѣбаше и отъ най-близки да крие своитѣ страхове. Огъня на отчаянието тайно я топѣше, скѫсяваше ѝ днитѣ . . .

 

 

ЧИФЛИКА НА КОЛААСѪ СЕЛИМЪ.

 

Недалече отъ Брѣстово, тамъ горе въ балкана въ една китна падина бѣше разположенъ чифлика на Колаасѫ (капитанъ) Селимъ. Въ двуетажна бѣла кѫща, обградена съ високи стени, се покоеше неговия харемъ и многобройната му челядь. Отвънъ стенитѣ редѣха се петдесетина колиби. Въ тѣхъ живѣеха селянитѣ, които работѣха Селимовата земя. Рано у зори отъ тамъ се изнизваха деца, момичета, жени, мѫже, престарѣли хора — отиваха на работа подъ камшика на свирепия Заки, надзиратель на всички Селимови имоти. — Пусто българско тегло! Дори деца на четири-петгодишна възрасть не бѣха пожалени. Тѣхъ пращаха съ кѫсъ черенъ тѣстѣнъ хлѣбъ въ торбичка на рамо, да пасатъ биволи, коне, стада, подъ надзора на по-голѣми. А бозайничетата,

 

 

63

 

децата до четири годишна възрасть — тѣхъ майкитѣ носѣха въ цедилки на гърбъ, като отиваха на работа по ниви, ливади, лозя. Дълъгъ лѣтенъ день тамъ работѣха безъ отдихъ, мѫчени отъ жажда и пекъ. Мѫжетѣ биваха пращани на работа обикновено отдѣлно, за да не се отпущатъ отъ тѣхното присѫтствие гяуркитѣ. По тоя начинъ и издевателствата на турцитѣ, Селимови прислужници, можеха да се извършватъ по-спокойно надъ коя да е жена или момиче.

 

Колаасѫ Селимъ.

 

 

Наоколо, доде очи можеха да стигатъ вече се вълнувахо златни ниви и чакаха жетвари. Скоро щѣха да екнатъ

 

 

64

 

въ простора тѫжни, робски пѣсни. Чрезъ тѣхъ българина и българката изливаха сподавени мѫки. Чрезъ тѣхъ забравяха, макаръ и временно, своитѣ люти рани, неволнишки тегла.

 

Бимбашията отъ Брѣстово (полкови командиръ) бѣше възложилъ на Колаасѫ Селимъ съ двесте души аскеръ да държи въ покорность селата около своя чифликъ. Селимъ не бѣше ни глупавъ, ни мързеливъ. Той усърдно изпълняваше своя дългъ, доколкото условията му помагаха. Но мѫчнотиитѣ отъ день на день се увеличаваха. Комититѣ постоянно се размножаваха. Тѣ по незнайни пѫтища плетѣха своитѣ мрежи, въ които не малко турци попаднаха. Несигурностьта най-напредъ тровѣше и плашеше само българитѣ. Лека-полека тя обхвана и турцитѣ, макаръ да имаше и такива, които не искаха да знаягъ, че и тѣхъ може да издебне смъртьта.

 

Свирѣпия Заки бѣше единъ отъ тѣхъ.

 

Между Селимовитѣ робини една бѣ Злата хубавица. Заки най-напредъ я задиряше скритомъ отъ мѫжъ ѝ Ангелъ, а после се одързости и обезсрами, та и предъ него почна. А Ангелъ не бѣше отъ ония, които бавно решаватъ мѫчнитѣ въпроси. Той избѣга отъ чифлика и се присъедини къмъ чичо Стоименовата чета. Само тъй можеше да издебне случай и да си отмъсти. Не можеше повече да търпи — предъ неговитѣ очи Заки да разполага съ Злата. Турчина не само не се уплаши отъ това бѣгство, а дори се зарадва, че по-удобно му ставаше. Злата постоянно плачеше. Нѣмаше кой да се трогне отъ нейнитѣ сълзи. Никой не смѣеше да земе нейна страна, да се застѫпи за нея. Когато ѝ се понасити Заки, почна да я пренебрѣгва. По-сетне зе да я ругае и псува. Нейнитѣ мѫки, сълзитѣ ѝ, постоянното ѝ неразположение му досаждаха. Той искаше Злата, срѣдъ своя мѫченишки животъ, да му бѫде и разположена и засмѣна любовница. Понеже не можеше да бѫде такава, той почна да я претоваря съ тежка работа, за да сломи нейната воля и да я накара да изгони отъ своя умъ всѣка мисъль за Ангела. Явно бѣше, че тя по него тѫжи и се топи.

 

 

65

 

Като видѣ Заки, че това не помага, намали храната ѝ — дано съ гладъ да я победи. И това не помогна. Злата по-рано бѣше изгубила своята охота. Най-после Заки прибѣгна до бой. Една вечерь предъ всички нейни другарки той я би съ тояга, но тя не плака. Очитѣ ѝ гледаха унесено, несвѣстно.

 

Презъ нощьта тихо, неусетно тя се отдѣли отъ леглото на своя насилникъ. Леко като котка се измѫкна изкѫщи. Вьнъ ясенъ месецъ грѣеше. Тя се спрѣ до една колиба. Устнитѣ ѝ засъхнали, изпопукани. Огненъ обрѫчъ стѣгаше главата ѝ. Изведнажъ незнайна сила я обзе и тя полетѣ къмъ дълбокия извлакъ. Надъ него кофа висѣше, окачена на широкъ покривъ. Крѫгла сѣнка падаше наоколо. Злата се доближи и надникна надъ извлака. Какво искаше да види? Тамъ на дъното я чакаше нейното спасение. Още мигъ и всичко щѣше да бѫде свършено. Но ето две здрави мѫжки рѫце я заловиха отзадъ презъ кръста — рѫцетѣ на нейния Ангелъ.

 

Той бѣше приседналъ на сѣнка край извлака и не знаеше, какъ може да я срещне. Случая разреши задачата му.

 

Отдавна той бѣше намислилъ да се промѫкне нощя въ чифлика, да срещне 3лата и да я отведе въ нѣкое приятелско семейство въ една отъ безройнитѣ колиби, пръснати илъ недостѫпната планина. Но аскера на Селима зорко бдѣше. Опасностьта голѣма, а успѣха несигуренъ. Тия дни околностьта бѣше чиста: Селимъ съ аскера си отишелъ по-далече. Щѣше да се побави.

 

Следъ нѣколко минути Ангелъ и Злата — пияни отъ радость, отдалечиха се отъ чифлика и поеха изъ безкрайнитѣ дебри.

 

Но Ангелъ свърши само половина отъ работата си: той трѣба да се разплати съ Заки. Това му остава.

 

На другия день той изпрати весть по едно овчарче на Заки: ако иска отново да има Злата, може да я търси при мѫжъ ѝ.

 

 

66

 

Тревогата на Заки бѣше голѣма. Като бѣсенъ той тичаше насамъ—натамъ и размахваше ятаганъ надъ раята. Никѫде покой не можеше да намѣри. Две змии кѫсаха сърцето му: огненото желание пакъ да има Злата и безкрайна жажда да повали предъ себе си Ангелъ и да се налочи съ кръвьта му.

 

А раята, навела глава, безропотно понасяше жестокитѣ му удари. Дни още по-черни се занизаха.

 

Заки не можеше да се сдържи на едно мѣсто. Той реши да отиде въ следитѣ на Селима, да го намѣри и да потърси неговото съдействие. Два дни пѫть пѫтувà и срещна го. Селимъ се вече връщаше. Аскера вървѣше напредъ, а тѣ отзади яздѣха на два коня аждрагани и приказваха:

 

— Какъ така да те издебне и — вика се — отъ рѫцетѣ да ти я отнеме. Язъкъ ти на бабаитлика! — Корѣше Селимъ своя надзиратель и подъ мустакъ се подсмиваше, за да покаже своето превъзходство.

 

— И азъ самъ се чудя, какъ не съмъ я усѣтилъ, кога се е измѫкнала! Какъ съмъ допусналъ да се промъкне като змия въ чифлика тоя хайрсъзинъ — мѫжъ ѝ. Обикновено, всѣка нощь азъ провѣрявамъ пазвантитѣ и всѣкога съмъ ги намиралъ по мѣстата имъ. Тая нощь пропуснахъ. Навѣрно нѣкои сѫ били заспали.

 

Високо надъ чифлика горе въ планината се бѣлѣеха като назѫбени кули група грамадни канари. Наоколо недогледни буки. Безброй пѣнливи потоци се спускаха отъ върховетѣ. Между зѫберитѣ на канаритѣ безопасно почиваха чичо и другаритѣ му. И Ангелъ между тѣхъ — усмихнатъ, щастливъ. Тѣ следѣха за нѣкакъвъ ловъ. Презъ пролуки между вѣковни буки се виждаше на нѣколко мѣста царския друмъ: тамъ на рътлината, после край рѣката, край Влашки гробъ, най-сетне край Вълчи изворъ. Тоя пѫть не можеше да се измине за по-малко отъ часъ.

 

Комититѣ знаеха, че днесъ ще минатъ Селимъ, Заки и аскера. Нѣкои отъ тѣхъ слѣзоха и залѣгнаха недалече отъ пѫтя, за да гледатъ отъ близу.

 

 

67

 

Ето зададе се аскера на отдѣлни групи. Лека-полека се източи, а Селимъ и Заки още не идѣха. Дали не сѫ ударили на преваръ по други пѫть? Питаха се всички.

 

Недоумѣнието имъ обаче скоро изчезна. Едва бѣше миналъ половинъ часъ, откакъ аскера се скри отъ очи, ето ги и двамата вече на рътлината. Всички комити се споразумѣха и се притаиха близу до пѫтя въ удобни засади. Изкушението бѣше голѣмо. Тѣ не смѣеха да дѣлятъ мегданъ съ аскера, пъкъ не бѣше и нуждно. Селимъ и Заки бѣха достатъчна плячка. Ако успѣеха, ефекта щѣше да бѫде голѣмъ.

 

Бавно яздѣха двамата турци, разиграваха своитѣ аждрагани. Грижитѣ имъ се бѣха притаили и задрѣмали въ душевни дълбини. Мечти за бѫдно щастие се мѣркаха предъ тѣхнитѣ взори. Падишаха е великъ, Аллахъ е всесиленъ, турската земя е безкрайна. Въ тѣхнитѣ хареми всичко е здраво, читаво, красиво. Берекетъ — изобилие, жълтици мухлясали, агалъкъ и рахатлъкъ ги чакатъ. Тѣ и не подозираха, че злото ги дебне тъй близу. Като две ухранени мишки тѣ подскачаха край добре нагласения капанъ. Стръвьта се мѣркаше, сърцата трептѣха отъ радость. Още единъ мигъ и щракъ! — ще се намѣрятъ въ клопката.

 

Високо въ небето орли се виеха. Силнитѣ имъ очи плячка търсѣха. Гордо порѣха простора въ разни посоки. Златосяйни облачета минаваха край тѣхъ, гонѣха далечно пристанище. Дали тѣ ще стигнатъ тамъ? Нѣма ли по пѫтя вихъръ да ги срещне и разпилѣе ?

 

Когато Селимъ и Заки стигнаха до моста надъ рѣката, изведнажъ се разнесе:

 

— Дуууръ! Стой!

 

И тѣ се слисаха. Конетѣ се изправиха на задни крака, изплашени и стѫписани, искаха да хвърлятъ яздачитѣ си. Пѫтя бѣше пресѣченъ и предъ тѣхъ и задъ тѣхъ. Нѣмаше що — тѣ спрѣха.

 

— Селимъ, не мърдайте, тамъ стойте! — извика чичо и заедно съ двадесетина другари излѣзе изъ засадата и ги заобиколи.

 

 

68

 

— Слизайте отъ конетѣ ! — продължи той.

 

Селимъ и чичо впиха очи единъ въ другъ, изгледаха се хубаво.

 

Чичо съ другаритѣ си връхлита Колаасѫ Селимъ и Заки.

 

 

Ангелъ вече държеше здраво юздата на Закиева конь, а другъ момъкъ на Селимова. Въ тоя мигъ турцитѣ ненадейно изтеглиха ятагани и замахнаха върху двамата комити, които държеха конетѣ имъ. Последнитѣ се дръпнаха, а яздачитѣ се втурнаха вихрено напредъ и си пробиха пѫть. Въ това време нѣколцина отъ комититѣ гръмнаха следъ тѣхъ и събориха Заки заедно съ коня му. Падна и коня на Селима, но той ловко отскочи и полетѣ надолу въ гората, изгуби се. Не можаха да го застигнатъ.

 

Заки бѣше смъртно раненъ. Обиколиха го комититѣ, изтеглиха го отъ стремената на седлото, свалиха му силяха съ орѫжието и го прислониха подъ една сѣнка. Заки дълбоко дишаше и широко разтваряше очи. Ангелъ застана предъ него и му продума :

 

 

69

 

— Познавашъ ли ме, Заки ?

 

— Какъ не те познавамъ! Ти си едно отъ моитѣ кучета, — презрително рече Заки и отвърна погледъ отъ него.

 

— Значи, ти ще влѣзешъ въ гроба заедно съ своята турска гордость. Мисля, че тя ти е вече съвсемъ излишна.

 

— Азъ искахъ непременно да се напия отъ твоята кръвь, преди да умра, но не било късметъ,— продължи Заки.

 

— Не мисли, че моята кръвь и твоята се различаватъ по вкусъ. Ето отъ тебе сега шурти обилна кръвь — можешъ да опиташъ, кучешка вѣро! — необуздано издума Ангелъ и се дръпна на страна.

 

Следъ малко Заки издъхна, а комититѣ отминаха, потънаха въ гората.

 

Скоро въ Селимовия чифликъ настана голѣма тревога. Всичко се дигна. Аскера потегли въ разни посоки, за да влѣзе въ следитѣ на комититѣ. Напразно! И много повече аскеръ не можеше да обдири безкрайнитѣ планински дебри, пещери и скривалища.

 

 

КЪРВАВИ СРЕЩИ.

 

Даскалъ Димитъръ и Георги Бейрутлиевъ съ радость посрещнаха чичо и другаритѣ му. Макаръ че Селимъ се отърва, успѣха се смѣташе за голѣмъ. Подъ носа, вика се, на толкова аскеръ свирепия Заки получи своята награда. Неволнитѣ българи отъ чифлика добиха разтуха. Надежда грѣйна въ тъмнитѣ имъ души. Тѣ зеха да вѣрватъ, че теглата имъ ще иматъ край. Чудѣха се и не вѣрваха дори, че Заки е вече убитъ. Нима не ще се покаже той отъ нѣкѫде, нима не ще вече да размахва камшикъ надъ тѣхъ! Ами Ангелъ, това кротко момче, какъ се одързости да се промѫкне въ чифлика и да дѣли мегданъ съ страшния Заки. Българинъ да има такава смѣлость! Ангелъ се е промѣнилъ, той се е преродилъ и е станалъ силенъ и безстрашенъ като турчинъ. Ами комититѣ! Може ли това да сѫ

 

 

70

 

българи, щомъ се срещатъ съ турци и си мѣрятъ силитѣ ? Де у българинъ такова умѣние да си служи тъй майсторски съ пушка и ятаганъ, да знае бой да се бие! „Господи, какви чудни промѣни правишъ! Свети Иване, бѫди ни закрилникъ и дай ни сили да дочакаме сладкия часъ на освобождението.

 

Колаасѫ Селимъ бѣше отпадналъ духомъ. Никога не бѣ предполагалъ това: да се одързостятъ комититѣ дотолкозъ, че дори и на него да посегнатъ. А той бѣ въ рѫцетѣ имъ. Само една случайность, не! — Аллаха го отърва. Какво унижение за него да бѣга като страхливецъ и то отъ кого ? — отъ презрѣни българи, отъ гяури, отъ рая. Какъ ще погледне своитѣ приятепи деликанлии, като се научатъ, какво се е случило съ него! По-добре не бѣше ли да не бѣга, а па се спусне върху тия кучета, да сьсѣче нѣколцина и най-сетне да падне мъртъвъ, да умре! Когато се научатъ за случката Келешъ Асанъ и Али Чаушъ, ще си кажатъ:

 

— Такъвъ ли е билъ Колаасѫ Селимъ? Язъкъ му на боя, на пехливанлъка, язъкъ му, че има толкова аскеръ! Но тѣ нѣма да се задоволятъ съ това, а ще разкажатъ на всички свои приятели, на самия бимбашия, на цѣлъ свѣтъ. Нима Селимъ не ги знае, какви бърборковци сѫ ! Какъ ще се яви предъ хората той?

 

Тия мисли вълнуваха Селимъ, кога потегли съ аскера да обдири комититѣ. Всичко, що можеше, направи, ала напразно. Комититѣ сякашъ потънаха въ земята; или пъкъ бѣха станали крилати, та сѫ отлетѣли вънъ отъ неговото царство; или бѣха станали духове и витаеха наоколо, но неговитѣ очи не можеха да ги видятъ.

 

Отчаянъ се върна Селимъ. Въ чифлика не можеше да гледа въ очи своитѣ роби: и срамъ и гнѣвъ изпитваше той. Въ харема ханъмитѣ му, одалискитѣ му престанаха да му пѣятъ, да биятъ дайрета, да му играятъ, да го веселятъ. Той не искаше никого да види. Мракъ настана предъ Селимовитѣ очи. Неговата гордость бѣ смъртно ранена.

 

 

71

 

И той често въ ракия утѣха дирѣше.

 

А днитѣ се нижеха единъ следъ другъ. Най-после времето разпилѣ Селимовата мѫка. — — — — — — — — — — — — — — — — — — Въ село Делва живѣеше заможния Кочо съ своитѣ четирма левенти синове — женени. Тѣ отдавна се бѣха предали на дѣлото. Многолюдната имъ кѫща на радо сърце приемаше народнитѣ хора. Тя бѣше на край село срѣдъ широкъ дворъ, съ високи стѣни обграденъ. Презъ голѣма порта се излизаше направо въ безкрайна гора. Мѫчно можеха селянитѣ да виждатъ, кой влиза вкѫщи и кой излиза. Това бѣше много удобно, че и тамъ все можеха да се намѣрятъ несигурни хора. Кочо и синоветѣ му отъ нѣколко дни бѣха съ четата на Бейрутлиевъ. Кѫщата бѣха оставили на женитѣ и единъ вѣренъ ратай. Господъ ги благословилъ съ изобилие. Лозята и нивитѣ имъ щедро и навреме даваха своя плодъ. Дребния и едрия имъ добитъкъ, укритъ и пазенъ въ планинскитѣ дебри срѣдъ тлъсти паши, бързо се разплодяваше. Отъ него идѣше млѣко като потокъ. Снахитѣ се надпреваряха да раждатъ, коя отъ коя по-бързо и по-хубави деца.

 

Кочо.

 

 

Далече отъ турци и селянитѣтука живѣеха спокойно.

 

Тиха нощь бѣше прострѣла черни савани надъ селото. Отдавна всичко бѣ унесено въ сънь. Вѣтъръ не люлѣеше заспалата гора.

 

Бухалъ съ огнени очи не бухаше, не навѣвеше въ душитѣ зловещи страхове. Таинствени сѣнки не се мѣркаха презъ морнитѣ взори на залутанъ пѫтникъ. Звездици едва трептѣха изъ тъмнитѣ небесни дълбини.

 

 

72

 

Внезапно нѣкой зачука на Кочови порти. Екове се понесоха въ далечинитѣ. Полунощь бѣше минала. Вѫтре всички дълбоко спѣха. Ударитѣ се повтаряха. Чамовитѣ дъски звънтѣха като монастирско клепало. Остри звукове се лѣеха на вълни. Половинъ часъ това продължи.

 

— Кой хлопа тамъ? — обади се извѫтре стара Кочовица.

 

— Отвори, мари дърта кукумявко, — последва отговоръ.

 

Никой другъ освенъ турчинъ тъй диво и смѣло не би отвърналъ. Акцента въ думитѣ потвърѫдаваше това.

 

— Бързо отваряй, или ще разбиемъ портитѣ.

 

Нѣколцина ядосано размѣниха думи на турски.

 

Явно бѣше — турци искаха да имъ се отвори. По това време не идѣха тѣ съ добри намѣрения. Кочовица стоеше на двора недалече отъ портитѣ — ни жива, ни умрѣла, като закована. Угасна нейното съзнание, не можеше вече да мисли.

 

Новъ ударъ — сега отъ сѣкира — върху портата проеча и стресна нещастната жена. Тя безъ да мисли продума високо, почти извика:

 

— Сега, сега, аги, идвамъ да ви отворя.

 

И затече се тя, зълъ вихъръ я на крила понесе. Тежко дърво — запъналка — тропна и падна въ страни. Широко се отвори двукрила порта. Нахлуха турцитѣ като глутница вълци. Удари отъ приклади се стовариха върху плещитѣ на Кочовица. Тя полетѣ и падна. Съ ритници я принудиха да стане. Отъ носа ѝ кръвь шуртѣше обилно.

 

— Води ни право при снахитѣ си, дърта джадио, и свѣщь или борна запали. Смѣткитѣ да си прегледаме.

 

Кочовица влѣзе. Тѣ се спрѣха на прага. Тя взе отъ огнището главня и запали кѫсъ борна. Въ широката стая лежѣха снахитѣ съ децата. Стрѣснати и ужасени, тѣ гледаха въ полумрака и още нищо не виждаха. Отъ борната кървава свѣтлина изпълни стаята. Нахлуха турцитѣ — на брой десетина души. Самси Келешъ Асанъ и Али Чаушъ стоеха между тѣхъ. Кочовица ги позна. Сърцето ѝ се сви отъ

 

 

73

 

смъртна болка. Тъмнина засени очитѣ ѝ. Но тя се съвзе и облада. Снахитѣ наскачаха като отъ осойница ожилени.

 

— Какво стоите, мари, като магьосани? извика тя на снахитѣ си, — дайте по-скоро възглавници на агитѣ. Не виждате ли, че тѣ сѫ капнали отъ умора?

 

Келешъ Асанъ.

 

 

Младитѣ жени съ наведени срамежливи очи подадоха възглавници и турцитѣ насѣдаха. Децата се сгушиха и отъ страхъ завиха се презъ глава съ чергитѣ, за да не гледатъ турцитѣ.

 

— Хайде, какво чакате, какво се маете? — казваше на снахитѣ си Кочовица: — не виждате ли, че агитѣ сѫ гладни? По-скоро — баници, пържени яйца, чорба отъ пилета.

 

 

74

 

Келешъ Асанъ се усмихна, засука мустаки и лукаво смигна на Али Чаушъ.

 

— Намъ не сѫ нужни вашитѣ блудкави яденета, — Келешъ Асанъ сърдито продума на Кочовица: — на насъ пари ни трѣбатъ. По-скоро низитѣ жълтици на снахитѣ ти. Вадете и кюповетѣ. Тамъ сѫ вече мухлясали жълтицитѣ. Тия хора злато искатъ.

 

— Ние нѣмаме жълтици, Асанъ ага. Преди две години всичко ни обраха зли хора, — отвърна Кочовица.

 

— Не искамъ и да те чувамъ така да ми дърдоришъ, възрази люто Келешъ Асанъ. Отъ очитѣ му искри излетѣха. Скръцна съ зѫби, стисна юмрукъ и размаха.

 

Кочовица мълчеше — не знаеше, какво да каже. Сякашъ езика ѝ онѣмѣ.

 

— Що? Ти още мълчишъ и се маешъ? — Бѣсенъ извика Келешъ Асанъ и като мечка стръвница скочи. Изтегли ятагана и удари съ тильето нѣколко пѫти Кочовица. И тя и снахитѣ се разтрепериха като отъ люта треска разлюлени. Тѣ не можеха, пъкъ и не знаеха, какво да продуматъ. Чувствата имъ бѣха поразени. Тѣ виждаха, че смърть ги чака. Но тя не бѣ най-страшното: доде дойде тя, отъ нея по-страшни изпитания имаше да понесатъ.

 

— Стой, Асанъ Ага, — рече Али Чаушъ: — има едно срѣдство, което бързо ще ги принуди да ни послушатъ. Ние нѣмаме време да чакаме. У зори ще трѣбва да се връщаме къмъ града. Я скоро дигайте децата, — обърна се къмъ женитѣ.

 

И женитѣ откриха децата и ги дигнаха. Ни едно отъ тѣхъ не заплака, ни гласъ издаде. И тѣ бѣха слисани, занесени, безчувствени.

 

— Я ги наредете край огнището, — продължи Али Чаушъ: — ха тъй: най-напредъ малкитѣ, после срѣднитѣ и най-после голѣмитѣ.

 

И зе той да сваля отъ стенитѣ на огнището голѣми и малки перустии, прибра и всички ръжени и маши. Сбута огъня, притури чамови дърва и буйни пламъци извиха язици.

 

 

75

 

Па нахвърля перустиитѣ, ръженитѣ и машитѣ въ огъня, за да се нажежатъ и каза :

 

— Сега гледайте хала на децата си, щомъ паритѣ повече жалите отъ тѣхъ.

 

Али Чаушъ щѣше да гори децата.

 

 

Той щѣше да гори децата, за да принуди клетитѣ майки да извадятъ жълтицитѣ, които наистина отдавна бѣха изчезнали откѫщи. Женитѣ напразно мислѣха, че сѫ откраднати. Кочо си знаеше работата. Вече всичко стана ясно.

 

Голѣмитѣ деца гледаха тѫпо. какъ желѣзата зеха да червенѣятъ. Малкитѣ не разбираха, що става, но усѣщаха, че то е много страшно.

 

Изведнажъ Кочовица се сгромоли на земята предъ нозетѣ на разбойницитѣ, изпищѣ силно и извика въ ридание:

 

— Мили аги, като сте намислили това, сторете ни поне една малка милость — изколете по-напредъ насъ женитѣ, за да не гледаме . . .

 

 

76

 

— Ахааа ! — отвърна Али Чаушъ: — въ такъвъ случай кой ще ни каже, де сѫ скрити паритѣ?

 

Въ тоя мигъ стана нѣщо, нечакано и за турцитѣ, и за женитѣ. Новъ пламъкъ въ огнището избуя. Гръмъ разтърси кѫщата. Съ огненъ гнѣвъ глъчка проеча на двора и нѣкаква буря нахлу вѫтре.

 

На вънъ тъмнината редѣеше. Просторитѣ побледнѣха. Отъ изтокъ пламтящи виолетови потоци изврѣха. Румѣна зора просия.

 

Предния день сутриньта Келешъ Асанъ пристигна съ другаритѣ си въ селото и отседна въ механата. Когато искаше да придаде официялность на своитѣ подвизи, той зимаше и Али Чаушъ, като царски човѣкъ. Всѣки мислѣше — което е Али Чаушъ, това е и Келешъ Асанъ. Тѣ изпълняватъ волята на падишаха. Затова никой небива да имъ се противи.

 

Ядоха и пиха въ механата. Случайни цигани чалгъджии свириха имъ. Циганки имъ играха кьочекъ. Веселиха се. Кроиха по своитѣ работи и зеха важни решения. Въобще деня минаха много приятно. Тѣ разпитаха механджията българинъ за Кочо и синоветѣ му. Той не знаеше де сѫ, но не искаше да помислятъ турцитѣ, че крие нѣщо, та имъ разправи, че ужъ били отишли въ Солунъ по търговия. Щѣли да се бавятъ тамъ, още нѣколко дни. Между другото механджията повика тайно Кочовия ратай, та му обади своитѣ подозрѣния. Ратаятъ изчезна откѫщи. Не обади на женитѣ нищо, за да ги не смути. Нито имъ каза нѣкакъ да се притулятъ, защото мислѣше, че преди слънце да зайде, ще се върне съ своитѣ господари и съ още тѣхни приятели. Келешъ Асанъ не ще да налети презъ деня. Ще дочака потайна нощь, кога всичко заспи. Това стана тъй, но смѣтката на ратая — да намѣри господаритѣ си лесно и бързо не излѣзе вѣрна. Тѣ бѣха много далече. Едва предъ зори успѣха да стигнатъ докѫщи, когато Али Чаушъ се вече готвѣше да извади първата нажежена перустия и да я надене върху шията на най-малкото дете.

 

 

77

 

Кочо съ четирмата си сина, чичо Стоименъ, даскалъ Димитъръ и още дестина други — всички въорѫжени до зѫби, съ голи ножове въ рѫце, бѣсно налетѣха върху турцитѣ. Огънь и мъсть горѣха въ очитѣ имъ. Тѣ се нахвърлиха съ такова презрѣние и самонадеяность, като че имаха предъ себе си псета, а не печени разбойници, известни кървопийци, отъ които треперѣше околията. Наистина за мигъ турцитѣ се стѫписаха. Но веднага следъ това се съвзеха. Преди да ги сдавятъ Кочо и другаритѣ му, тѣ скочиха като тигри, изтеглиха ятагани и кървава среща настана. За ножове, обаче, размахъ нѣмаше. Още единъ скокъ и враговетѣ се заловиха гуша за гуша. Зѫбитѣ кѫсаха, ноктитѣ дерѣха. Това даваше по-силенъ изразъ на гнѣва и отмъщениего. Борба кървава почна. Незабелязано женитѣ и децата се изпокриха, спотаиха се въ ѫгли между сандъци и едра селска покѫщнина. Шарко зимаше живо участие. Хапѣше и теглѣше крачули и дъна на потури, помагаше съ всичка сила, но поемаше и той удари. Скоро турцитѣ разбраха, че врага не е за презиране. Нккои отъ тѣхъ се поддадоха и паднаха, за да не станатъ никога. Ето и отъ Кочова страна паднаха. Келешъ Асанъ и Али Чаушъ не искаха и да знаятъ своитѣ загуби. Борѣха се съ пълна самоувѣреность. На челата имъ бѣше избилъ кървавъ потъ. Не можеха тѣ да не надделѣятъ. Още никой не бѣше ги надвивалъ. У тѣхь и воля и мисъль бѣха устремени да поразятъ противника, па билъ той и два пѫти по-многоброенъ. Гяурка не е раждала мѫжъ, който да се мѣри съ тѣхъ. Макаръ двама да останатъ, евалла на гяуринъ нѣма да сторятъ. Бѣсъ ги бѣше обхваналъ. Утроена сила ги изпълняше. Колцина несрѫчно ги доближиха, паднаха подъ ударитѣ имъ. Редъ идѣше на чичо и даскалъ Димитъръ, които до сега гледаха по-лесното да свършатъ . . . Настанаха върховни усилия ....

 

 

78

 

 

НЕИЗВЕСТНОСТЬ.

 

Не бѣха други пѫть отсѫтствували отъ града толкова дълго чичо Стоименъ и даскалъ Димитъръ. Баба и тета Мара зеха да се безпокоятъ много. Кѫде се дѣнаха тия хора? Дали не ги сполетѣ зло? Охъ, тия потайни пѫтища какви изненади криятъ и какви беди! Нѣма ли край да има това ? Баба се често питаше, защо ѝ е този животъ, защо Господъ не я прибере тамъ, дето е легналъ нейния другарь дѣдо? Отдавна той е умрѣлъ. Оставилъ я е да тегли. Почива сладко той въ рида надъ самата църква подъ голѣмия брѣстъ. Тамъ турчинъ не смущава неговия блаженъ сънь. Мѫкитѣ на живота не го засѣгатъ.

 

Вездень се луташе баба ту вкѫщи у насъ, или у чичови, ту по двора, или въ градината. Краката ѝ отслабнали, та приседне да почине, но отмора нѣма. Помраченитѣ ѝ отъ плачове очи търсятъ унесено все него — чичо. Той се мѣрне за мигъ въ нейното въображение и пакъ изчезне. Мѫчи се тя да го догони, да го стигне и пригърне, да му разкаже, какъ дълбоко се кае невѣстата му, но не може. Ето тя земе да мисли, че руситѣ сѫ вече прогонили турцитѣ, дошли сѫ у Брѣстово, всичко се е помирило, най-после и той се е прибралъ. Колко е хубаво всичко това! Но за жалость не е истина, празна мечта е, която само разврежда нейнитѣ болки. Тя ходи всѣка зарань и вечерь у църква — свѣщица пали за негово здраве. Моли се прецъ образа на Матеръ Божия, но и това зе да ѝ омръзва. Нѣкакъвъ дяволски огънь опърли надеждата ѝ. Вѣрата ѝ постепенно отслабва. Тя вижда това. Черна скръбь я пари. Горещи сълзи бликнатъ ненадейно и облѣятъ бузитѣ ѝ. И подигне отново очи къмъ небето за подкрепа, за утѣха. Тя проси отъ Бога вѣра и надежда. Но думитѣ на молитвата ѝ не се възнасятъ на горе, а сякашъ като едри камени падатъ край нея. Не чува ли тя тѣхния грохотъ ?

 

 

79

 

Другъ пѫть презъ време на скръбь тя залавя работа, залисва се и се разсѣйва. Така на сърцето ѝ става и леко и сладко. Сега и това не помага. Понѣкога ѝ се струва—ето идатъ жени да я утѣшаватъ: — нѣкой имъ е обадилъ, каква мѫка тежи на душата ѝ. Ахъ, това не иска тя, че не може да ѝ помогне. Само той да си дойде — това може да я утеши — нищо друго, нищоооо. . .! Ами ако Келешъ Асанъ — тая мечка стръвница — и него е срещналъ, ако го е връхлетѣлъ нѣкѫде? И заптии, и аскеръ вредомъ кръстосватъ

 

Чичо Стоименъ.

 

 

и лесно подушватъ . . . Ако сѫ го уловили нѣкѫде, ще е свършено вече съ него.

 

 

80

 

Тия мисли се трупаха въ съзнанието на баба. Отъ време на време неи се струваше, че нѣкаква мѫтна, буйна, дълбока рѣка я е понела къмъ незнайна страна. Тя се бори съ озвѣренитѣ вълни, подема се, сетне силитѣ ѝ отпадатъ, почне да се дави. Ето смъртни болки я душатъ. Тя се насилва да извика, но не може — езика ѝ е сдървенъ, устата — скована. И всичко това като че нѣма край. Животъ ли е това или начало на мѫкитѣ въ ада?! Де е сгрѣшила тя, що е сторила, та е стигнала до това безбрѣжно тегло?

 

На друга страна, сѫщо тъй самотна, страдаше тета Мара. За първи пѫть такъвъ страшенъ огънь обгаряше нейната душа. До вчера, вика се, тя бѣше като птичка безгрижна. Предъ нейнитѣ духовни очи се простираше живота утрупанъ съ цвѣтове, съ чародейни прелести. Извори на щастие бликаха вредомъ за нея. Тя имаше чуденъ гласъ. Безспирно нейнитѣ пѣсни се носѣха и сливаха съ пѣснитѣ на славеи и чучулиги. Дето и да се обърнѣше, неи се струваше, че слънчеви дворци се разтварятъ и я привличатъ въ своитѣ дивни покои. Къмъ приказни страни се понасяше нейното въображение. Тя не бѣше чула за мѫкитѣ на ада, не бѣше вкусила отъ отровата на суровия животъ.

 

А сега ?

 

Не стигаше страданието, което идѣше отъ неизвестната сѫдба на братъ ѝ, не стигаха майчинитѣ ѝ мѫки, които просмукваха и нейната душа. Къмъ това се прибавяше още и неизмѣримата ѝ печаль за Димитъръ. Нѣкакъвъ червей дълбаеше въ сърцето ѝ и день и нощь, и презъ работа, и презъ почивка. Въ пламъци се задушваше тя. Нѣкой копаеше, дълбоко копаеше въ душата ѝ. Ударитѣ ечеха и оглушаваха ушитѣ ѝ. Тамъ нейното светилище се разглобяваше и разпадаше. Хищници разпиляваха въ праха нейнитѣ съкровища. Тамъ дето до вчера бѣше тихо, сега бури вилнѣятъ, вихри се биятъ, кървави пожари бушуватъ.

 

Самотна тя понася всичко. И какъ не се пръснатъ отъ мѫки тия млади гърди, какъ не се разбие тая млада глава какъ не угасне тоя крехъкъ животъ?

 

 

81

 

И бѣгаше гя отъ дружки, отъ свои, бѣгаше отъ свѣта. Избираше потайни мѣста да лѣе топли сълзи за него. Въ тѣхъ се мѫчеше да гаси черна печаль. Очитѣ ѝ подкопани, обгорѣли. Угасналъ пламъка въ тѣхъ. Черна сѣнка замрежила лицето ѝ. Наведена, тя се лута като призракъ и никѫде миръ не намира. На кѫде да се обърне, де да отиде, въ кои друми да се отправи?

 

— Маро, ти пакъ си плакала! — кажеше ѝ мама: — не дей каки, не се предавай толкозъ, грѣхота е. Всичко ще се оправи. Господъ е милостивъ.

 

За мигъ тета се спираше унесено. Изправѣше хубава глава, дигнѣше молитвено очи къмъ небето и въздъхнѣше издълбоко. Не знаеше тя, какво да отвърне, що да продума.

 

И страдаха поотдѣлно тета и баба, безъ да могатъ една друга да утешатъ, да облекчатъ. Мълчаливо понасяха всичко. Затова никой не можеше да ги доближи, да надникне въ душитѣ имъ, да имъ види живитѣ рани и съ мехлемъ да ги намаже. Отъ никѫде свѣглина не можеше да ги огрѣе.

 

Една вечерь и тета остана да нощува съ баба у чичови. Следъ полунощь на вратата, отъ която се отиваше по стълби на горния етажъ, се дочу драскане и леко бутане. И баба, и тета, и стрина се събудиха, но не смѣеха да се обадятъ една на друга. Страхъ изпълни душитѣ имъ. Отново драскане и бутане на вратата проечаха въ безмълвиего като удари отъ сѣкира, като гръмове. Баба тежко изпъшка, едва-едва се надигна — стана. Отправи се полека на долу по стълбата. Като слѣзе до вратата, спрѣ се и се вслуша. Куче на вънъ скимтѣше . . . !

 

— Шаро, Шаро! — тихо рече баба, за да види дали ще е той.

 

Шарко радостно лавна. Баба му отвори. Той отново заскимтѣ, като че се оплакваше отъ нѣщо, изправи се и я обгърне.

 

— Шаро, Шаро! де е господаря ти, Шаро? — изохка баба и заедно зеха да се изкачватъ. Като галѣше кучето, тя забеляза, че козината му е нѣкакъ лепкава. Стигнаха

 

 

82

 

горното антре. Тя присегна въ огнището, разрови съ маша, зе вѫгленъ, и духна, та запали кѫсъ борна. Кучето махаше опашка и не се отдѣляше. Тя го загледа и що да види ? — на бедрото му прѣсна широка рана съ загорѣла кръвь окрѫжена. Съсирена кръвь и на други мѣста по тѣлото му. Баба изрева необуздано. Изведнажъ скочиха като попарени тета и стрина.

 

— Явно е вече, защо се бавятъ, та не си идатъ, — едва изговори баба. Дружно ридание обхвана и тритѣ жени. Плачове, хълцания събудиха Гошко. — — — — — — — — — — — — — Келешъ Асанъ и Али Чаушъ мѫжки продължаваха борбата. Съ очи разширени, въ които се люлѣеше кърваво море, тѣ обгръщаха всичко. Съ воля, въ която цѣлъ адъ бѣше влѣлъ силитѣ, тѣ напрѣгаха жилаво рѫце и нозе, напъваха чиличени мищци.

 

— Какво се криешъ отъ мене като жена ? — бѣсно изрева Келешъ Асанъ на чичо, за да го унижи и предизвика, като видѣ, че отъ челото и темето му се спускаха струи кръвь.

 

Въ отговоръ чичо се спусна съ ножъ върху него, за да свърши съ единъ мѫжки ударъ. Но келешъ Асанъ ловко му улови рѫката при китката и тъй силно я стисна, че ножа падна. Чичо пъкъ съ всичка сила му захапа рѫката, за да го омаломощи и смути. Келешъ Асанъ, увлѣченъ стихийно въ боя, сякашъ и не усети. На свой редъ, той замахна съ ножъ и въ мигъ щѣше да свърши съ чичо. Изведнашъ Шарко се хвърли върху него, сдави го и заби въ гушата му зѫби, онесвести го и го събори. Той падна като дѫбъ отъ буря поваленъ. Ножа му, обаче, бѣ вече успѣлъ да се забие въ бедрото на кучето вмѣсто въ чичовата снага.

 

Въ това време даскалъ Димитьръ, раненъ на нѣколко мѣста, макаръ и леко, цѣлъ упръсканъ съ кръвь, забравилъ себе си, искаше да довърши съ Али Чаушъ. Въ увлѣчение и двамата бѣха изпуснали ножове, борѣха се, преплели рѫце и нозе, носѣха се несвѣстно надъ трупове, биеха се като два люти вихъра, като два огнени змея. Най после Али Чаушъ

 

 

83

 

падна. Отъ носа и устата му бликна кръвь. Следъ малко и той бѣше мъртъвъ.

 

Всички турци бидоха избити. Паднаха и четирима отъ чичовитѣ другари, които бѣха по-малко опитни. Самъ Кочо и двама отъ синоветѣ му бѣха доста сериозно ранени, останалитѣ двама бѣха леко засегнати. Нѣмаше човѣкъ неодрасканъ, неокървавенъ. Стаята бѣше заприличала на салхана. И стенитѣ, и тавана бѣха упръскани съ обилна кръвь. Ятагани, ножове, пистолети, пушки, трупове — всичко плуваше въ кръвь.

 

Следъ боя.

 

 

Презъ едничко малко прозорче на изтокъ нахлу потокъ слънчева свѣтлина. Гледката бѣше ужасна. Най-напредъ женитѣ изнесоха децата на двора. Мѫжетѣ изнесоха убититѣ си другари. Следъ това на близката рѣка се измиха. Превързаха ранитѣ си. Набързо женитѣ изпраха на мѫжетѣ кървавитѣ дрехи. Трѣбаше да се бърза. Всичко по-ценно измѫкнаха изкѫщи и товариха на коне и мулета.

 

 

84

 

Между два явора наблизу заровиха четиримата си другари, и ги оплакаха. Женитѣ запалиха свѣщици. Следъ това запалиха отъ четири страни кѫщата, за да изгорятъ турскитѣ трупове и да се заличи всѣка следа. На много мѣста изъ гѫнкитѣ на планината Кочо имаше и егреци, и колиби. Нѣмаше семейството да остане безъ подслонъ.

 

Чичо бѣше приседналъ на една височина надъ рѣката, додето Кочови стѣгаха кервана. Край него се бѣше сгушилъ Шарко. Жално мѣташе уморени очи и го гледаше. Бързо се подемаха гърдитѣ му, често дишаше. Лека-полека зе да се отпуска, да бере душа. Нежна скръбь изпълни чичовото сърце къмъ храброто куче, което спаси живота му, като понесе само смъртоносния ударъ.

 

Най-после всичко бѣше готово и потеглиха низъ безкрайнитѣ гори. Чичо хвърли за последенъ пѫть просълзени очи къмъ Шарко, който оставаше, за да дочака смъртьта. Като отминаха стотина крачки, всички нагазиха въ рѣката и по водата тръгнаха на горе, за да заличатъ следитѣ си. Никаква потера, никакви кучета не можеха въ такъвъ случай да имъ уловятъ диритѣ.

 

Постепенно сутрешната прохлада ободри дружината. Кошмара отъ страшната кървава борба, който притискаше всички, ослабна и се разнесе. Слънчевитѣ лѫчи прогониха мъглата отъ настръхналитѣ души. И усмивки зеха да просияватъ по обгорѣлитѣ лица. Разговори проечаха, изпърво предпазливо, тихо, по-сетне свободно и громко. Ето страхътъ изчезна отъ сърцата. Нова радость нахлу въ душитѣ: — нѣмаше вече ни Келешъ Асанъ, ни Али Чаушъ. Скоро вѣтъра ще разпилѣе праха имъ изподъ пожара. Нѣма да остане отъ тѣхъ ни следа. Ще си отдъхнатъ селата. Тревожнитѣ сѣнки на безбройнитѣ жертви, загинали мѫченишки отъ рѫцетѣ на тия злодеи, ще се успокоятъ въ своитѣ знайни и незнайии гробове. Мѫчно можеше дружината да свикне съ мисъльта, че Келешъ Асанъ и Али Чаушъ сѫ вече мъртви. Тѣхнитѣ безбройни приятели и ятаци дълго време напразно ще ги чакатъ да се върнатъ като всѣки пѫть съ тежко злато.

 

 

85

 

Пъкъ и кой можеше да повѣрва, че Келешъ Асанъ ще срещне по-голѣми майстори отъ себе си !

 

Разбушувалия пожаръ скоро привлѣче вниманието на туку що пробуденитѣ селяни. Кървави огнени езици, размѣсени съ димъ, виеха се високо въ небето и обаждаха за онова, що бѣ се случило. Но никой въ село Делва не можеше да ги разбере. Една мисъль се носѣше у селянитѣ: — че Келешъ Асанъ и Али Чаушъ сѫ извършили още едно грозно дѣло . . . Сега тѣ сѫ се промѫкнали презъ горитѣ като два звѣра, отминали сѫ — за да продължатъ другаде страшната си работа. И оплакаха селянитѣ Кочозица, снахитѣ, децата, оплакаха Кочо и синоветѣ му. Новъ страхъ обхвана душитѣ на всички. А руситѣ все още бѣха далече. Края не се виждаше . . .

 

Слънцето силно припече надъ Шарко. Той облещи очи и едва-едва се отмѫкна на две-три крачки до единъ шумакъ, подслони се и отново се сви на колело. Тука, укритъ отъ свѣта, можеше необезспокояванъ да чака края на мѫкитѣ си. Кочовия ратай, който последенъ се оттегляше, видѣ го и го съжали. Не за първи пѫть го виждаше въ господарската кѫща. Познаваше го и знаеше, колко ценно куче е.

 

За чудо — на втория день отъ случката Шарко, вмѣсто да умре, решилъ да се върне дома. Куче и котка иматъ по деветь души. Останалото е известно.

 

Единъ день следъ Шарковото връщане дойдоха си дома и чичо Стоименъ съ даскалъ Димитьръ. Нечаканъ, слънчевъ празникъ настана за всички насъ. Баба и тета проклеха своето нетърпение и своята безумна скръбь. . .

 

 

86

 

 

МЪСТЬ.

 

На северъ войната бушуваше. Рева на нейнитѣ бѣсни вълни понѣкога стигаше и до нашия градецъ. България цѣла тръпнѣше. Страхове, черна неизвестность разяждаха човѣшкитѣ души. При все това, трѣба да признаемъ, че турцитѣ, облегнати на своя фатализъмъ, скоро свикнаха и постепенно зеха по-спокойно да гледатъ на бѫднитѣ дни. Почти безъ промѣна тѣ си караха агалъка. Въ Брѣстово малцина отъ тѣхъ станаха войници и заминаха. И още никой не бѣше пострадалъ. По кафенета и други публични мѣста лекитѣ разговори продължаваха. Разходки, разиграване на атове, джумбуши (веселби), зияфети (пирове) не бѣха спрѣли. Турцитѣ още не можеха да предусетятъ страшния разгромъ, който идѣше върху тѣхъ.

 

Тия дни богатиятъ Исмаилъ бей дигналъ бѣше голѣма сватба — женѣше своя осемнадесеть годишенъ синъ Юсуфъ. Отъ цѣлата околия бѣха се струпали канени гости. Всички очакваха четвъртия день, когато щѣха да се борятъ прочути пехливани. Между тѣхъ първи бѣше Бекиръ пехливанъ. Кой не познаваше въ нашия градъ тоя бикъ съ необикновена сила? Червено изписани бѣловълнести овни, сиви кочове, стелни крави и жълти жълтици бѣха приготвени за награди на победителитѣ. Никой не се съмняваше, че Бекиръ ще спечели първа награда.

 

Дойде уречения день. Още отрано на широкия мегданъ предъ кѫщата на Исмаилъ бея зеха да прииждатъ любопитни зрители. Тѣ образуваха въ срѣдата голѣмо празно колело за пехливанитѣ, които следъ малко щѣха да пристигнатъ въ своитѣ особни облѣкла. Рояци турчета се провираха презъ навалицата, гонѣха се, играеха, лудуваха. И нѣколцина българи се бѣха усмѣлили да дойдатъ. Силно любопитство ги бѣше подбудило. Между тѣхъ стърчеше и

 

 

87

 

нашия кумъ и съседъ Найденъ — необикновено снаженъ и високъ. Рамената му се подаваха надъ главитѣ на зрителитѣ като красивъ бюстъ, поставенъ на високъ педесталъ. Азъ често играехъ съ децата му. Сега баща ми ме държеше въ рѫце. И ние чакахме пехливанската борба.

 

Най-после пехливанитѣ се показаха, идѣха, като пристѫпяха леко, сякашъ подлитаха. Тънки потури прикриваха тѣлата имъ отъ кръста до подъ бедрата имъ. Рѫцетѣ и бюстоветѣ имъ бѣха обилно намазани съ зейтинъ. Главитѣ имъ, безъ фесове, бѣха остригани по турски: около ушитѣ и врата обръснати, а надъ тила оставенъ кичоръ дълги коси — перчимъ, който се разтръсваше и люлѣеше отъ движението.

 

Навалицата почтително направи пѫть и пехливанитѣ заеха въ срѣдата празното мѣсто. Бекиръ даде първитѣ разпореждания. Четири двойки се оформиха. Всѣки борецъ застана мирно на известно разстояние срещу своя противникъ и веднага направи темане — отдаде честь.

 

Двама почнаха борбата. Останалитѣ гледаха гордо, намръщено. Даваха си видъ, че имъ предстои извънредно важна работа, отъ която едва ли не зависи сѫществуванието на империята, живота на всички турци по земята. Тѣ следѣха всѣко движение на борцитѣ. На лицата имъ се отразяваше удобрение или порицание за сполучливи и несполуливи пристѫпи, предпазвания, отстѫпления. Отъ време на време нетърпение, копнежъ ги подбуждаше и тѣ нервно мѣстѣха тежината си ту върху лѣвия хълбокъ, ту върху дѣсния. Всѣки като че ли искаше да каже на зрителитѣ: „какво гледате тия? Чакайте малко—да видите моята сила и изкуство, да видите, какво азъ мога да направя !"

 

Отначало двамата борци се движеха бавно по периферията на празния крѫгъ, полунаведени, дебнѣха се, срѣщаха очи. Постепенно тѣ стѣсняваха крѫга, доближаваха се, доде най-после се скопчиха. Кръстосаха рѫце, впиха чиличени длани и пръсти по мазни тѣла. Стискаха и теглѣха като съ клещи. Борбата бѣше равна, бавна и мѫчна. Щастието едва-едва климаше ту на едната страна, ту на другата. Ненадейно

 

 

88

 

единия добре обхвана другия, дигна го малко, разлюлѣ го и го тръшна наземи. Падналия се сгромоли на гърбъ. Победата бѣше пълна. Буря отъ смѣхъ разтърси публиката. Необуздано удобрение и възторгъ се разнесе. Победителя направи темане (поздравъ) на зрителитѣ. Той сияеше.

 

По тоя начинъ се бориха и другитѣ двойки. Редъ дойде Бекиръ да се бори съ победителитѣ. На бързо единъ следь другь той ги натръшка на земята като малки кученца, надви ги и ги унижи. Следъ това скръсти рѫце на гърди и бавно тръгна по периферията на крѫга, като изглеждаше зрителитѣ. Всички го ублажаваха и не снимаха очи отъ него. Тъй трѣба да се е чувствувалъ и Голиятъ преди да срещне Давида.

 

Каго дойде до Найдена, стрелна го съ погледъ и презрително му продума :

 

— Хей гяуръ! Защо ти е далъ Аллаха тая снага ? Или я пазишъ, за да нахранишъ нѣкога съ нея псетата ? Я ела тука да те опитамъ.

 

— Не умѣя, аго, да се боря, — отвърна Найденъ полуусмихнато и свѣнливо.

 

— Тебе думамъ, ела къмъ мене, доде не си изялъ нѣкоя и друга плѣсница.

 

Найденъ стоеше неподвиженъ и смутенъ отъ тая нечакана неволя. Сбутаха го българитѣ уплашени и му продумаха:

 

Върви, бе Найдене, щомъ те вика агата.

 

А той се още бавѣше.

 

— Кипна Бекиръ, доближи Найдена и го изтегли грубо, като му изтърси една турска псувня.

 

— Хайде сега! Искамъ да се боря съ тебе.

 

— Не зная чалъмитѣ, аго. Съ пехливани не съмъ се борилъ.

 

— Азъ ще ти покажа, свиньо гяурска.

 

Бекиръ имаше едно желание: да покаже на гяуритѣ, че никой отъ тѣхъ нѣма право да израсне тъй стройно и

 

 

89

 

хубаво, никой не бива да надминава по сила и юначество, по красота единъ османлия. Тия предимства Аллаха ги е опредѣлилъ само за правовѣрнитѣ. Бекиръ искаше къмъ днешната слава да прибави още нещо, за общо удоволствие на турцитѣ.

 

— Съблѣчи се сега.

 

— Не, аго, и тьй може.

 

— Добре, и тъй ще се боримъ, — продума Бекиръ по-кротко, като показа нѣкои отъ своитѣ чалъми.

 

— Нека се поборимъ на шега, за да свикнешъ, — добави той.

 

Като се побориха нѣколко минути, Бекиръ попита:

 

— Не стига ли ? Хайде пъкъ сега наистина.

 

Пуснаха се и се отдѣлиха, за да зематъ нуждното разстояние, предвидено въ тия случаи.

 

Найденъ бѣше почервенѣлъ като божуръ. Потъ обливаше челото му. Два огня бѣха пламнали въ очитѣ му. Той гнѣвно разкопча ентерията и ризата си и ги захвърли на страна.

 

— Донесете му зейтинъ да се намаже! — заповѣда Бекиръ.

 

— Нѣма нужда ! — люто отвърна Найденъ.

 

Почнаха двамата полунаведени да се дебнатъ и да търсятъ сгоденъ мигъ, за да се заловятъ. Бекиръ се бавѣше нарочно, за да достави на зрителитѣ повече удоволствие. Той хвърляше на своя противникъ презрителни погледи. А отъ време на зреме намигваше на публиката иронично по адресъ на Найдена. Ненадейно Бекиръ скокна леко като котка, доближи го и му удари силно плѣсница, за да го още повече унижи. Въ тоя мигъ кроткия Найденъ побѣснѣ. Той ненадейно подскочи и обхвана рѫце и снага на самонадеяния си противникъ, стисна го като въ желѣзни скоби и го издигна надъ главата си. Турцитѣ изохкаха въ почуда. Притаиха дъхъ и чакаха ни живи ни умрѣли да видятъ, какво ще стане. Най-напредъ сякашъ Найденъ искаше да забие главата си въ гърдитѣ на своя противникъ. Той го разтърси

 

 

90

 

нѣколко пѫти като изгладнѣла мечка стръвница — вакло агне. Следъ това скръцна зѫби тъй силно, като да разтроши чаша въ устата си. Тропна съ кракъ и захвърли противника си нѣколко крачки далече, като го прострѣ на гърбъ. Победителя Бекиръ биде покритъ съ прахъ и позоръ.

 

Веднага се затичаха къмъ него. Дигнаха го. Отъ гърба му бѣше смъкната цѣла фаша. Кръвь бликаше отъ тамъ. Гнѣвно той изгледа своя противникъ. Смъртна омраза се изобрази на лицето му. Найденъ стоеше смутенъ, бледъ и нещастенъ. Победата не му предвещаваше добро.

 

Ние се прибрахме. Впечатленията отъ борбитѣ късно до вечерьта занимаваха въображението и чувствата ми. Съ тѣхъ съмъ заспалъ.

 

По срѣдъ нощь гръмове и трѣсъци ме събудиха. Отворихъ сънни очи. Гледамъ — баща ми, майка ми, баба и тета станали. Нѣщо гледатъ презъ малкото закнижено прозорче. Тѣ бѣха много уплашени. Писъци детски и женски се дочуха. Нѣкакво кърваво озарение ту заливаше стаята, ту загасваше. И мене страхове ме преизпълниха. Тръпки ме облазиха. Какво се е случило ? ! Пушки гърмѣха непрекѫснато. Бѣхъ чувалъ, че турцитѣ имали намѣрение да ни изколятъ. Дали не сѫ почнали вече? И въ моето детско въображение почнаха да се редятъ страшни картини. Азъ още не бѣхъ виждалъ заклани хора, но сега си ги представяхъ. Ужасъ ме обзе. Прикрихъ очи съ чергата, съ която се бѣхме покрили, за да не гледамъ. Но страшнитѣ гледки още повече ми се натрапваха. Гледахъ, какъ турцитѣ съ кървави ятагани замахватъ, дето завърнатъ, по рѫце, рамена, по глави — колятъ моитѣ другарчета, съ които играя всѣки день; убиватъ моитѣ роднини, съ които толкова мило дружимъ. Слушалъ бѣхъ, че турцитѣ имали обичай на колъ да набиватъ отсѣчени глави. Сега гледахъ безброй детски глави набучени на пъртове и наредени по пѫтя на доле и на горе край рѣката.

 

Ненадейно нѣщо се сгромоли. Екъ силенъ се разнесе надалече. За малко озарението въ стаята угасна. Черенъ мракъ настана. Но следъ мигъ пакъ просия.

 

 

91

 

— Свършено! — едва промълви баща ми: горкия кумъ Найденъ, нещастнитѣ му дечица . . . Купъ главни останаха отъ кѫщата му. Изгорѣ му и покѫщнината, която е сбиралъ съ черенъ трудъ.

 

Дръпнаха се нашитѣ отъ прозорчето и си легнаха. Какъвъ сънь ще сѫ спали до зараньта подъ впечатленията отъ тия страхотии — не зная. Но азъ добре помня, че до сутриньта слушахъ само въздишки и охкания край себе си.

 

Едва изгрѣло слънце, азъ бѣхъ вече станалъ. Гледахъ да издебна случай да се измѫкна изкѫщи, да отида и видя, какво е станало съ Найданови. Следъ малко азъ бѣхъ вече предъ пожарището, дето до снощи стоеше здрава и читава Найденовата малка но спретната кѫщица. Найденъ мраченъ, захласнатъ, отчаянъ, рѣеше се, привеждаше въ редъ малкото спасена покѫщнина. Найденица бѣше приседнала на камъкъ. Подпрѣла глава съ рѫце върху колѣна, тя тихо плачеше и виеше като надъ умрѣло. Децата имъ, нѣми, неподвижни, сгушили се бѣха край нея. Тѣ тѫпо гледаха, забравили игра и детски веселби. Любопитни турци и тѫжни българи минаваха, поспираха се и отминаваха. Никой отъ българитѣ не смѣеше да говори върху причинитѣ на пожара.

 

Посрѣдъ нощь приятели на Бекиръ налѣли газъ върху дървената стълба на Найденовата кѫща и я запалили. Тѣ възнамѣрявали не само кѫщата да изгорятъ, но и цѣлото семейство. И наистина, едва пробудени нещастнитѣ отъ дълбокъ сънь, видѣли, че нѣма какъ да слѣзатъ. Стълбата буйно горѣла. Тѣ почнали да викатъ. Най-близкитѣ съседи имъ се притекли. Сложили стълба. Найденъ и жена му смѫкнали децата и това-онова отъ покѫщнината, преди пламъцитѣ да обхванатъ цѣлата кѫща.

 

Ето пристигна съ пѣсень и пияницата Бекри Лютфи. Като видѣ нещастното семейство, пѣсеньта му престана. Тсй се спрѣ предъ Найденица и кротко ѝ продума:

 

— Не плачи, невѣсто, и това ще мине. Защо трѣба човѣкъ да плаче? Ето азъ нѣмамъ нищо и отъ всички съмъ най-добре. Аллаха не ме е изоставилъ, храни ме. Той и за

 

 

92

 

васъ ще се погрижи. Не е ли по-добре хората да пѣятъ вмѣсто да плачатъ? — Продума той, даде на опечаленитѣ деца по петь пари и отмина.

 

Скърбьта и призрака на бѫдни страдания толкова надалече бѣха унесли Найденица, че тя не можеше да чуе тия думи. Тя и мѫжъ ѝ бѣха катерили Сизифовата скала дълги тежки години и почти бѣха я докарали до върха на високата и стръмна планина на живота. Ето сега тя се търколи отново долу въ дълбокото подножие. Отчаяние и безнадеждность пълнѣха сърцата на нещастнитѣ съпрузи. Мракъ назърташе изъ очитѣ имъ.

 

Ето идватъ при тѣхъ чорбаджи Нико и баща ми. Тѣ си шепнатъ нѣщо. Найденъ ги видѣ и ги посрещна. Две сълзи се огрониха отъ обгорѣлитѣму очи.

 

— Куме, — продума баща ми : — само смъртьта е непоправима. Успокой се, ще му се намѣри леснината.

 

— Имашъ ли пари? — тихо попита чорбаджи Нико Найдена.

 

— Нѣмамъ, — отвърна той.

 

— Азъ ще ти дамъ, колкото ти потрѣбатъ. Ти и Коле ще струпате нова кѫщица за нѣколко дни. Наемете още 3—4 майстори. Да се не безспокоишъ за паритѣ. Когато спечелишъ, ще ми се наплатишъ. Лихва не ти искамъ. Ти пострада, защото си юнакъ българинъ.

 

Надежда и радость изгрѣха срѣдъ Найденовото семейство.

 

 

93

 

 

БѢЛѢНКА.

 

Следъ нѣколко дни отъ пожара живота въ Брѣстово пакъ утихна. Между турцитѣ още никой не се сѣшаше да потърси било Али Чаушъ или Келешъ Асанъ. Тѣ и другъ пѫтъ сѫ се губили за дълго време. Най-после сѫ се връщали съ много злато. Но подозрението, че се е случило нѣщо съ тѣхъ, не бѣше далече. Интересно е — тия двама печени разбойници не служеха въ града за съблазънь, за насърчение къмъ кражби и обири, но за дисциплина. Съ тѣхъ властьта плашеше мало и голѣмо. Много рѣдко се случваха кражби между българи и между турци. Въ чаршията ако дойдѣше нѣкому да отсѫтствува за малко отъ дюкяна си, той не затваряше, не заключваше, а само поставяше предъ отворената врата единъ столъ. Това значеше — стопанинътъ отсѫтствува, никой да не влиза. Ако случайно нѣкой забравѣше да си заключи вратата, кога си отиваше вечерь дома, пазвантина—нощния пазачь, не се сдружаваше съ крадци, а вѣрно пазѣше цѣла нощь дюкяна и го предаваше на стопанина сутриньта непокътнатъ.

 

Но единъ день нахлуха въ Брѣстово черкези — бѣжанци отъ Русия — и работата се промѣни. Тѣ бѣха изгладнѣли и оголѣли, въорѫжени до зѫби, свирѣпи и кръвожадни. Българитѣ, пъкъ и турцитѣ, още не ги познаваха. Въ началото всички се любуваха на тѣхната живописна, красива носия и на стройнитѣ имъ фигури.

 

Топла слънчева зарань.

 

Рѣката бѣше намалѣла. По двата ѝ брѣга овални бѣли камечи останали на суша. Край тѣхъ чисти пѣсъци, а подъ прибрѣжнитѣ стари върби се точеха дълги безкрайни ивици тъмнозелена трева.

 

Майка ми, сестра ѝ тета Спаса, тридесеть годишна вдовица, баба, тета Мара, вуйна попадия, петдесеть годишна,

 

 

94

 

и много други съседки — млади и стари, днесъ тука бѣлѣха платна. Рояци деца край тѣхъ играеха, ждрапаха въ локвитѣ, газѣха по рѣката и любопитно гледаха въ дъното, сякашъ искаха да проникнатъ въ нѣкаква тайна. Не е отдавна, когато водитѣ на Бистра пълнѣха коритото ѝ отъ брѣгъ до брѣгъ, когато тя бѣсно ревѣше и носѣше изкъртени дървета отъ балкана, търкаляше канари и мѫкнѣше покѫщнина отъ горна махала.

 

А сега! — де е нейната сила, страховитость, оглушителенъ шумъ? Сега се е смалила, смирила, занѣмѣла е, победена и унижена отъ лѣтото и отъ неговия слънчевъ пекъ. Де сѫ се дѣнали таинственитѣ сѫщества, които живѣятъ подъ дълбокитѣ води на дъното? Тѣ играятъ по месечина на китнитѣ брѣгове и пѣятъ чудни пѣсни. Де ли е замрѣлъ тѣхния екъ ? Тия въпроси минаваха презъ съзнанието на децата и все не намираха отговори.

 

Женитѣ се бѣха пръснали по рѣката боси съ бѣли кърпи забрадени, облѣчени въ бѣли леки дрехи. Отдалече изглеждаха като лебеди. Глъчка, смѣхъ, весели разговори, пѣсни ечеха наоколо. Нѣкои загазили въ водата, съ шепи пръскатъ платната, прострѣни успоредно на меката зелена трева. Мѫже минаваха и стръвно поглеждаха . . . Всички сякашъ бѣха забравили робията, кървавата война и възможнитѣ страшни изненади. Топлото лѣто, чуднитѣ зелени изгледи, щедритѣ Божи дарове, неизразимата красота, пръсната по четиритѣ земни краища, всичко това будѣше въ душитѣ щастие.

 

Николчо, шестнадесеть годишенъ момъкъ, деверъ на тета Спаса, идѣше отъ чаршията, отиваше по работа къмъ горна махала. Общата веселба на бѣлѣнката му обърна вниманието, привлѣче го и го спрѣ. Съгледа го тета Спаса и му продума:

 

— Ела, бре Николчо, да те научимъ, какъ се бѣли платно. Сетне ще те научимъ да сукашъ цеви, да предешъ на фурка, да тъчешъ, пъкъ най-сетне ще ти ушиемъ и рокля. Хахаха! Колко ще ти прилича рокля!

 

 

95

 

Заедно съ тета Спаса зеха да се смѣятъ и други жени. Децата застанаха неподвижни. Чудѣха се, какъ може на момче да се шие рокля ..!

 

Николчо схвана тетината шега. Той ѝ знаеше веселия нравъ и отвърна ѝ.

 

— Та рокля ли ще ми шиете? Още не се е родила жена, която рокля на мене да шие. Ти, како, много не се закачай, че ако дойда, ще те съборя — да ти се смѣятъ всички, макаръ да си на години два пѫти по-голѣма.

 

— Хайде де, хайде де! — обадиха се нѣколко жени.

 

— Хайде, ела де! — предизвикатепно му рече тета и зе да се превива отъ смѣхъ.

 

Ако речеше Николчо да си отмине, знаеше, че буря отъ шеги и закачки ще го съпроводи. И той, кое на смѣхъ, кое сериозно, спусна се като ястребъ презъ рѣката къмъ тета Спаса. Надъ боситѣ му крака краищата на потуркитѣ му се измокриха. И тета, полусериозна, храбро го посрещна. Сграбчиха се двамата здраво и се забориха. Женитѣ отъ цѣлата бѣлѣнка, децата струпаха се около тѣхъ. Насърдчения ту къмъ едина, ту къмъ другия се щедро изливаха. Отначало изглеждаше, че силитѣ сѫ равни. По едно време Николчо ловко съ кракъ спъна тета и още малко щѣше да я събори въ една локва. Това я стресна и тя удвои силитѣ си. Нейната мѫжкуданска амбиция не я оставяше да бѫде победена. Въ всѣки случай тя по-малко рискуваше да се изложи предъ общественото мнение като жена, ако бѫде съборена, отколкото Николчо, когото следъ една-две години вече щѣха да заженятъ. Неговия престижъ бѣше повече изложенъ. Тука предъ толкова момичета, къмъ нѣкои отъ които не бѣше равнодушенъ, предъ толкова жени, нѣкои отъ които можеха да му правятъ сватовщина, той непремѣнно трѣбаше да надвие. Съ върховни усилия той се борѣше. По едно време понесоха се двамата къмъ рѣката, дето бѣше неравно поради каменяцитѣ. Лесно можеха и двамата да паднатъ и съвсемъ да се измокрятъ, което не трѣбаше да стане. Струпаха се нѣколко жени и ги изтласкаха на сухо.

 

 

96

 

Въ това намѣсване биде запазено пълно безпристрастие. Никой отъ борцитѣ не се възползува.

 

Следъ половинъ часъ борба тѣ бѣха съвсемъ изморени, отпаднали, потънали въ потъ, но ни едина, ни другия искаше да отстѫпи, да се признае за надвитъ. Тѣ започнаха на шега, но сега всѣки сериозно гледаше да надвие, като че отъ това зависѣше неговото сѫществувание. Унесени, увлѣчени тѣ напрѣгаха последни сили. Ненадейно новъ избликъ на сила Николчо прояви, раздруса и завъртѣ въ лѣво и дѣсно тета, спъна я съ кракъ и я събори на тревата. Победи, но цѣлата му снага треперѣше отъ умора. Феса му бѣше съборенъ и измачканъ. Той го поизтърси, избърса, наложи го и презъ рѣката си отмина, гузенъ нѣкакъ и недоволенъ. Лицата на мѫжкитѣ дѣца свѣтѣха отъ радость. А женитѣ бѣха смусени, че тета Спаса не можа да имъ достави причина за нови смѣхове и веселби. Нѣма съмнение, че всички момичета бѣха на Николчова страна.

 

За малко време мълчание настана, доде друго, ново впечатление увлѣче всички на бѣлѣнката.

 

До рѣката опираше голѣмия дворъ на вуйна попадия. На срѣдъ двора имаше стара грамадна черница. На нейнитѣ клони се бѣше разположилъ дванадесеть годишния Лазарь — вуйнинь синъ. Оттамъ си тананикаше разни пѣсни и следѣше борбата между тета Спаса и Николчо. Когато се свърши, той — сякашъ за да обърне вниманието на всички върху себе си, гръмовито запѣ. А чудно сладко пѣеше ! И коя пѣсень мислите? Най-бунтовната. Какъ бѣше тя прелетѣла толкова отдалече до тука, до устата на Лазаря? Тя бѣше разпалила детскитѣ му гърди. Лицето му сияеше. Очитѣ му премрежени, гледаха унесено далече нѣкѫде, въ нѣкакъвъ вълшебенъ миръ, дего царува сънно щастие срѣдъ вѣчна свобода. Изъ медено сладката Лазарова уста се лѣеха вълшебнитѣ стихове на безсмъртния Ботевъ:

 

Не плачи, майко, не тѫжи,

Че станахъ ази хайдутинъ,

Хайдутинъ, майко, бунтовникъ,

 

 

97

 

Та тебе клета оставихъ

За първо чедо да жалишъ!

Но кълни, майко, проклинай

Тазъ черна турска прокуда . . .

 

Бързо се разнесоха тия стихове изъ простора, минаха рѣката и стигнаха турската махала. Всички отъ бѣлѣнката омаяни зяпнаха, сладко унесени. Всичко тамъ онемѣ, вкамени се. На бѣлѣнката вече нѣмаше жени, момичета, деца, а нѣкакви магьосани сѫщества, съ замрѣли движения, като изваяни отъ мряморъ.

 

Най-напредъ се освѣсти вуйна попадия и схвана безкрайното нещастие, което можеше да връхлети нейния домъ. Турцитѣ качваха на бѣсило, или въ най-добъръ случай пращаха на заточение въ далечни страни за една бунтовна дума, ако е неволно изречена. А сега нейния синъ пѣеше най-страшната пѣсень, най-бунтовната и то открито предъ цѣлия градъ.

 

Ужасъ смрази езика и устата на вуйна попадия. Тя искаше да извика на Лазаря да го спре, но не можеше. Едва успѣ да размаха рѫце къмъ него, да му внуши да млъкне. Напразно! Той редѣше, пѣеше пѣсеньта безъ прекѫсване, безъ да изпусне нѣщо. Ами ако сега мине нѣкой турчинъ, нѣкое заптие, нѣкой забитъ? Тѣ всички разбираха български . . . По едно време едва се изкъртиха отъ вуйнината уста тия думи:

 

— Млъкни, бре Лазаре, слезъ отъ тамъ, бре чедо! Олеле, загинахме, отидохме си, мамичкооо!

 

А Лазарь вика ли, вика.

 

На срещния брѣгъ се вече набраха турчета и смирено слушаха омайната мелодия на тая нова пѣсень. Ето и преходящи турци се спрѣха. Мѫчеха се да проникнатъ въ смисъла, но не можеха, защото тѣ разбираха само мѣстното българско наречие. Метафоричнитѣ изрази и думитѣ, които се рѣдко употрѣбяваха, бѣха тъмни за тѣхъ. Тѣ не можеха да схванатъ съдържанието на пѣсеньта, която за първи пѫть чуваха.

 

 

98

 

А Лазарь не искаше и да знае. Той спрѣ едва, когато се изнизаха всички чародейни но опасни куплети.

 

Всички жени се бѣха разхълцали — тихо ронѣха сълзи отъ умиление. Чудната пѣсень се разлѣ на дълбоко и на широко въ душитѣ. Трелитѣ и ековетѣ отъ нея презъ много дни и нощи се носѣха и будѣха огнени копнежи, дивни настроения. Вълшебнитѣ думи — като въ планински осои хиляди сребърни звънци — трептѣха, звънтѣха и замираха.

 

Икиндия минараше. Ходжитѣ се вече провикваха отъ високитѣ минарета. Меланхолнитѣ имъ химни се разнасяха надъ градеца и се подемаха къмъ небето. Съ тѫжна тържественость се възнасяха вечернитѣ молитви.

 

Ненадейно нѣщо страшно се случи на бѣлѣнката. Женитѣ и децата като пилци предъ ято ястреби се пръснаха, кой на кѫде види. Платната, както бѣха прострени, разсъблѣчени дрехи, пранета, сѫдове съ ядене, фурки съ кадели, скроени платна за шиене, кълбета прежда и започнати чорапи съ нанизани игли — всичко, всичко изоставиха и се разбѣгаха. Сякашъ огненъ змей съ гръмъ и мълния се сви и се спусна надъ тѣхъ. Тълпа черкези, необуздани,свирепи, съ пламнали очи, съ голи ятагани въ рѫце, възседнали на буйни коне, отъ нѣколко страни ги подгониха. Ако глутница изгладнѣли вълци ги бѣха сподирили и налетѣли, нѣмаше да бѫде по-страшно.

 

Отъ всичко, що се случи, излѣзе на яве едно: черкезитѣ сѫ нѣмали на умъ да колятъ, а нѣщо много по-невинно и по-скромно — само да обератъ, каквото могатъ. Тѣ умишлено се спуснали въ такъвъ страшенъ видъ, колкото да изплашатъ и да пропѫдятъ женитѣ. Спокойно и търпеливо тѣ всичко събраха и товариха на конетѣ си. Не оставиха ни парцалче. Когато си свършиха работата, мирно и тихо се оттеглиха. Всичко бързо премина — само въ нѣколко минути. И бѣлѣнката опустѣ. Веселитѣ разговори и сладкитѣ пѣсни замрѣха. Безмълвие тежко като олово легна върху всичко.

 

 

99

 

А ограбеното колко черенъ трудъ, колко безсънни нощи и бързо остаряване струваше! Колко блѣнове изчезнаха ! Зестрата на много момичета пропадна въ дънъ земя. Тѣ се

 

Следъ пристигането на черкезитѣ на бѣлѣнката.

 

 

озоваха предъ нови непосилни трудове, обезсърчени, съ отлетѣли надежди, потънали въ смъртни страхове.

 

 

100

 

 

ВИДЕНИЕТО НА ТЕТА МАРА.

 

Тета Мара, мама и баба една зарань на мегдана презъ четири кѫщи навиваха прежда за платно. Азъ и нѣколко деца играехме край тѣхъ. Дойде пладне. Тета Мара ме хвана за рѫка и ме поведе къмъ дома, за да донесемъ обѣдъ. Тъкмо предъ нашата порта срещна ни Дончо—калфата, когото чичо Стоименъ би и прогони. Не бѣхъ го виждалъ оттогава. Той ни спрѣ. Лукаво ни се усмихна. Замълча за малко и продума:

 

— Маро, бая ти Стоименъ ме би и много унижи. Кисело ще му излѣзе всичко това. Азъ зная, кѫде ходи той и какво прави. Зная много добре и за Димитъръ . . .

 

— Дончо, не говори тъй! Бай Стоименъ на занаятъ те е училъ. Пъкъ и хлѣба си му ялъ, — отвърна тета.

 

И нервно тя бутна вратата. Повлѣче ме на вѫтре. Задъ насъ тежко се затвори портата. Дончо още нѣщо говорѣше отвънъ, но ние не го дочухме.

 

Черна мрежа забули тетиното лице. Тя пребледнѣ и въздъхна. Знаеше, че за Дончо се лошо говори. Той често идвалъ отъ село, сбиралъ се съ турци и пиелъ съ тѣхъ изъ механитѣ. Много пѫти го виждали да влиза въ конака и да излиза. Българитѣ почнали да се страхуватъ отъ него и да го отбѣгватъ.

 

Тета много добре разбра Дончовата закана. Тя знаеше, какво може да излѣзе. По-добре да не е жива, да не дочака това време. Не бѣше само Стоименовата сѫдба, която я плашеше. Тя обичаше силно брата си, но нещастието нѣмаше да засегне само него, а и други сѫщо така любими. Баба, мама, тате, какъ щѣха да понесатъ, ако братъ ѝ Стоименъ падне въ турски рѫце и увисне на вѫжето. А нима съ него заедно бедата нѣмаше да повлѣче и нейния Димитъръ? Тя знаеше, че двамата мѫже-левенти бѣха свързани

 

 

101

 

въ сѫщата опасна работа. Какво имаше да имъ се случи, всѣки можеше да предугади. Само кое време — точно не се знаеше. Ахъ, колко е хубавъ Божия свѣтъ, мислѣше си тя, а защо е потрѣбно да се случватъ толкова страшни работи ! И потъмнѣеше всичко предъ нейнитѣ омайни взори. Погрознѣеха безкрайнитѣ хълмове и полета. Цвѣтята въ душата ѝ повехнѣха, изсъхнѣха. Нѣкакви незнайни пръсти — дълги, сухи, ги стриеха на прахъ. Страшна буря ги разпилѣеше. Слънцето угаснѣше. Земята се раздрусаше ....

 

Стъмни се. Следъ вечерата тета обади, какво ѝ е рекълъ Дончо. Всички се смутиха, сведоха очи и млъкнаха. Гробно безмълвие притисна семейството. Следъ това въздишки проечаха една подиръ друга. Борната въ огнището догорѣ — изгасна. Тъмнина като черенъ саванъ ни покри. Страхъ неизразимъ нахлу като зимна буря въ моята душа. Въ детското ми въображение бѫднитѣ дни се занизаха. Азъ гледахъ грозни, отвратителни картини, които никога по-преди не бѣхъ си представялъ. Трепетъ ме обзе и азъ се сгушихъ въ тетина скутъ. Сънь ме е увлѣкълъ. Не съмъ усетилъ, кога ме е тета отнесла и ме е сложила въ леглото край себе си.

 

А съ нея се случило нѣщо презъ нощьта . . . отъ което и най-голѣмия храбрецъ би изгубилъ и ума и дума. Щомъ си легнала и заспала. Сънува : предъ нея се точи пѫть между черна изгорѣла гора — сѫщия оня пѫть, за който ѝ предрече баба Митра. Не може тета да разбере — сънува ли, или е будна и наистина гледа безбройнитѣ дървета, превърнати на вѫглища. Не! Тя не сънува ! Не усѣща ли себе си ? Ето тя гледа, движи се и нѣкакъ по-леко отъ обикновеното. Незнайна сила движи нозетѣ ѝ въпрѣки нейната воля. Тя би се върнала отъ това страшно мѣсто, но не може. Върви, все напредъ върви и сякашъ край нѣма. Зълъ вихъръ духа, бушува, носи я още по-бързо напредъ въ тая черна пустиня. Най-после стига до високъ обгорѣлъ брѣгъ. Долу голѣма черна рѣка. Нейнитѣ води сѫ. гѫсти като катранъ. Едва се влачатъ. Предъ тетинитѣ слисани очи изпречи се

 

 

102

 

отъ невидѣлица мостъ. До преди мигъ нѣмаше го. Кой го спусна ? Като че падна отъ небето и скопча двата страшни брѣга. По моста ето човѣкъ върви. Отъ де се зе и той ? какво отъ това, има ли човѣкъ, или нѣма ! Ха! Не е все едно ! — Тя го познава ! Какъ не! Това е той, той е! Димитъръ? Какъ, той? Не! Братъ ѝ Стоименъ. А, колко е чудно това? Ту Димитъръ, ту Стоименъ! Какъ се мѣни ? Не! Той е или Димитъръ, или Стоименъ! Напъва тя погледъ да види хубаво. И все не може. Вихъра почва да люлѣе моста като люлка. На, кѫсатъ се подпоритѣ като гнили конци. Моста се разнася, разпилява се. Да! Това е Димитъръ. Ужасъ! той падна въ рѣката. Гѫсти мракове го погребаха.

 

Тета се стрѣска, пробужда се, потънала цѣла въ горещъ потъ, съ горчиви сълзи, замръзнали въ гърлото ѝ, запъхтѣна, като да се е изкачила тичешкомъ на връхъ Мусала. Дълбоко тя дишаше — не можеше да се утоложи, да се успокои. Очитѣ ѝ, обгорѣли — широко се разтвориха, за да се увѣрятъ, че всичко това, туку що гледаха, е лъжа. Съньтъ далече избѣга, като разбойникъ, който е грабналъ отъ кѫщата най-скѫпото и я е подпалилъ отъ четири страни.

 

Но това още нищо не е . . !

 

На вънъ ясенъ месецъ. Тиха безмълвна, лѣтна нощь. Потайна доба. Сети се тета: на двора е кросното съ преждата. Сънувала ли е тя, че нѣкой го е открадналъ, или просто такава мисъль ѝ е минала презъ ума? Става съ подкосени крака. Снагата ѝ отпаднала. Свѣтъ ѝ се вие. Излиза на вънъ. Отново я сънь налита, но все пакъ е будна. Слиза по стълбитѣ на двора. Ето кросното. Пипа го да се увѣри — стои ли преждата. Да ! Всичко си е на мѣсто. Ето и калемитѣ — едни източени, други съ малко прежда. За мигъ тя се изправи и загледа наоколо. Лунни зари се провираха между дърветата. Шепотъ се носѣше наоколо. Всичко я гледаше нѣкакъ зачудено. Хиляди огнени очи се втренчиха у нея. Нѣкой се кискаше наблизу. Смѣхове отъ хиляди гърла се разнесоха откъмъ гробищата. Високо надъ дърветата се рѣеха човѣшки сѣнки и всички сочеха къмъ нея. Силно заигра

 

 

103

 

сърцето ѝ. Като птичка пръхкаше въ запъхтѣнитѣ ѝ гърди. Ледовити тръпки я облазиха. Тя стоеше като вкаменена. Искаше да се обърне и възкачи отново по стълбата, но не можеше. Очитѣ ѝ гледаха, все гледаха нѣщо страшно — не можеше да ги отдръпне, или да ги затвори. Нейнитѣ клепачи станали дървени. Котка провлѣчено измяука въ сѫседитѣ. Гласътъ ѝ проеча, понесе се надалеко и замрѣ нѣкѫде задъ рида. Малко черно кученце като стрела излетѣ изъ храсталака въ градината, спрѣ се за мигъ срещу тета, пролая, па се спусна и зе да се мотае въ краката ѝ. Неизразимъ ужасъ я обзе. Тя се опита да го изрита и пропѫди, но не можеше да се мръдне. Гласътъ ѝ сподавенъ въ гърлото ѝ, устата ѝ като скована. Нѣма онѣмѣла, тя се изостави. Чакаше края самъ да дойде. Изчезна кучето. Ето зададе се високо въ небето откъмъ гробищата бѣло облаче. Движеше се нагоре-надоле, играеше като живо и доближаваше. То се бързо оформяваше — глава, рѫце, крака. Усмивка, погледъ, движения познати. Бѣли дрехи! Чудо! — Сестра ѝ Гюргя отдавна умрѣла на нейна възрасть. Не, това не може да бѫде. Все пакъ тета Гюргя е застанала срещу нея. Гледа я въ безмълвие. Изъ тетинитѣ Марини гърди сърцето ще изхвръкне.

 

— Не бой: се, сестро, — промълви тета Гюргя: — ида да ти обадя да се приготвишъ . . . Измоли отъ Бога примирение и търпѣние... Не е лошо при мене . . .

 

У ранни зори баба намѣрила тета Мара сгушена при стълбата, ни жива ни умрѣла. Дигнала я и я повела на горе едва-едва.

 

Слънцето се бѣше възкачило две педи на изтокъ, когато станахъ и азъ. Нѣщо ми тежеше. Сърдитъ безъ причина, намусенъ, потърсихъ тета. Тя лежеше. Люта треска я разлюляла. Лицето ѝ потъмнѣло, очитѣ ѝ мѫтни. Погледа ѝ непрекѫснато се мѣстѣше — никѫде не можеше да застои. Гърдитѣ ѝ високо се дигаха и слагаха. Тежки стонове се нижеха единъ следъ другъ. Баба и мама се суетѣха край нея. Налагаха ѝ на челото кърпи, натопени въ оцетъ. Тета

 

 

104

 

ни ги виждаше, ни ги усѣшаше. Често нейния погледъ падаше и върху мене, но тъй равнодушенъ, безучастенъ, както никога. Ние съ тета бѣхме добри приятели. И двамата знаехме, колко се обичахме. А сега ? — Тя като че не ме и познава. Не можеше пъкъ да ми бѫде и сърдита. Какво се бѣ случило съ нея? Защо не приказва, а само тежко диша? Каква хубава, колко весела бѣше вчера. А сега? Никога не бѣхъ помислялъ, че може тъй да се промѣни.

 

Късна вечерь настана. Скръцна вратата. Влѣзе даскалъ Димитъръ. Устреми соколови очи въ нея. Пристѫпи къмъ леглото ѝ. На лицето му имаше изненада. Отъ очитѣ му прозираше скръбь. Отдавна не бѣше го виждала тета. Тя усети неговото присѫтствие. Обистри се съзнанието ѝ. Съ широко разтворени взори го посрещна. Въ тѣхъ нечакано грѣйна усмивка и щастие. Изъ дълбинитѣ на една огнена рѣка сякашъ се тя подемаше и бавно възнасяше къмъ него. Забравила тежки страдания, отрони сладка дума:

 

— Димитре!

 

Мама и баба излѣзоха за малко вънъ.

 

Той протегна рѫка, прихвана нейната и приседна до леглото ѝ. Очитѣ му се слѣха съ нейнитѣ и дълго време не се отдѣляха. Тя се кѫпѣше въ неговия погледъ като моренъ пѫтникъ презъ лѣтни марани въ бистъръ прохладенъ виръ. И четѣше въ душата му за дни блажени, за друженъ полетъ надъ нацъвтѣли безкрайни изгледи, надъ дивни балкански осои, далече отъ страшни турци, отъ черна робия, далече отъ смъртни скокове.

 

— Ти си много болна, Маро ! — поде той.

 

— Не! Азъ нищо сега не усѣщамъ, щомъ си при мене. Азъ виждамъ и усѣщамъ само тебе. Край тебе всѣкога ще съмъ здрава и щастлива, о здраве мое, радость моя!

 

— Мило момиче! — отвърна той и подпрѣ съ рѫце глава, заби погледъ уземи, замисли ее. Като го гледахъ, стори ми се, че нѣкаква тъмна мъгла падна надъ него. Лицето му се помрачи, скърбь го налегна. Неяснитѣ бѫдни дни, какво криеха за него, за нея ? Може би, това го смущаваше,

 

 

105

 

за да не може да сподѣли нейната детска вѣра, златнитѣ ѝ надежди.

 

Баба отново влѣзе. Като видѣ, че даскалъ Димитъръ държи тетината рѫка, свѫси се. Ако не бѣше тета много болна, баба не щѣше да остави безъ бележка тая младежка интимность и волность. Споредъ тогавашнитѣ понятия, какъ можеше ергенъ, макаръ и годеникъ, да държи моминска рѫка, безъ да се наруши благоприличието. Моми и ергени мѫже и жени, кога играеха смѣсено хоро, винаги държеха кърпа въ рѫце, за да се недопиратъ на право. Както и да е, баба се сдържа и добре направи, защото не бѣше моментъ и за най-леката бележка.

 

— Димитре, — подзе баба: — вчера Дончо е казалъ нѣщо на Мара за Стоимена и за тебе. Заканвалъ се.

 

— Тоя ли глупецъ ? — отвърна даскалъ Димитъръ: — какво може да ни стори ?

 

— Какво ли? — ето го постоянно е съ турци. Пазете се, защото коситѣ ми настръхватъ, като си помисля, ако се узнае . . .

 

— Мислишъ, че смѣе да ни обади!

 

— Така мисля. Вие трѣба да станете двойно по-предпазливи.

 

Тета Мара закри лице съ кенарлията кърпа, която бѣше въ рѫцетѣ ѝ. Явно бѣше — не искаше по-нататъкъ да слуша за онова, що може да се случи. Предъ нейното въображение отново се мѣрна нощесната случка. Заредиха се картинитѣ една отъ друга по-страшни. Какви причини сѫ могли да извикатъ сестра ѝ Гюргя изъ чернитѣ бездни на задгробния миръ? Какво е могло да смути нейния покой и да я възведе между живитѣ? Не! Това е лошъ знакъ, зла прокоба, мислѣше тета Мара, доде ненадейни тръпки и гърчове отново обзеха нейната измѫчена снага.

 

Къмъ полунощь даскалъ Димитъръ си зе сбогомъ и отново улови горитѣ.

 

 

106

 

 

ФАЛАГА.

 

Вече половината на септември изтече, а тета Мара все още я тресѣше. Отъ день на день отпадаше.

 

Децата записваха въ училище. За да не преча въ кѫщи и мене ме отведоха и записаха. Когато се връщахъ отъ училище, тета се подигаше отъ леглото, пригръщаше ме и ми се радваше. Постепенно тя зе да прави това по-мѫчно, защото все повече ослабваше.

 

Даскалъ Димитъръ не се явяваше въ училище. Нѣмаше го въ града. Отдавна не бѣхме го виждали. Неговото отсѫтствие още повече съкрушаваше тета. Презъ това време чичо Стоименъ се яви два-три пѫти и пакъ изчезна.

 

Топла есенна зарань.

 

Изъ дворища и градини, изъ балкани и падини дърветата пожълтѣли. Златни листа вредомъ. Жилави пръсти прибиратъ последни узрѣли плодове отъ земята.

 

Въ училищния широкъ дворъ деца — мравуняци. Най-палавитѣ рано сѫ ранили, за да се наиграятъ, доде почнатъ уроцитѣ. Не мина много, ето слугата излиза отъ училищната ограда съ звънецъ въ рѫце. Разнесоха се оглушително звънливи звукове. На вълни екове се разлѣха и постепенно въ далечинитѣ замрѣха. Лудориитѣ между децата спрѣха. Тълпи се натискаха, навлизаха презъ голѣмата двукрила врата. Училището ги гълташе ненаситно. Скоро двора опустѣ. Глъчката замрѣ. Суровия редъ въ училището подготвяше дисциплината въ душитѣ.

 

Раздаванитѣ знания разбогатяваха умоветѣ, разширяваха погледа. Колко оскѫдни бѣха тогава знанията срѣдъ народа и колко високо се ценѣха! А между турцитѣ? У тѣхъ още нѣмаше мисъль за общи народни училища. Тѣ мислѣха, че агалъка вѣчно ще продължава.

 

Бавно се източиха предобѣднитѣ часове. Звънеца пакъ удари. Отново децата излѣзоха на двора. Всѣко зе да бърка

 

 

107

 

въ свое торбенце да вади хлѣбецъ, лучецъ, солчица и пиперецъ. Тукъ щѣха да обѣдватъ, защото скоро пакъ ще продължатъ уроцитѣ. Учителитѣ отвѫтре зорко бдѣха върху онова, което ставаше на двора. Тогавашнитѣ понятия за поведение не бѣха тъй широки като сегашнитѣ. Не можеше да се търпи ученикъ, който предпочиташе игритѣ предъ уроцитѣ. Никой не можеше да мине край учитель, безъ да му трепне сърцето. Да извърши нѣкой слободия предъ учитель или да възрази, — това се смѣташе за смъртенъ грѣхъ. Дисциплината въ нѣкогашнитѣ пруски казарми презъ времето на Фридрихъ велики сравнително нищо не е била.

 

Срѣдъ двора бѣше и дванадесетгодишния вуйнинъ синъ Лазарь, познатъ на всички като голѣмъ немирникъ. Той бързо — бързо изѣде всичко, що имаше въ торбичката си. Втренчи широкоотворени лакоми очи въ рѫцетѣ на единъ свой връстникъ. Изглеждаше, че не бѣ се нахранилъ. Още сутриньта бѣше изялъ часть отъ своя обѣдъ.

 

— Любене, — почна Лазарь: — дай ми малко отъ твоя хлѣбъ.

 

— И на мене нѣма да стигне. Цѣлъ самунъ да има сега, изядвамъ го — тъй много съмъ изгладнѣлъ.

 

— Ще дадешъ!

 

— Не !

 

— Ще дадешъ, ти думамъ!

 

— Нѣма да дамъ!

 

Дветѣ деца като две петлета застанаха едно срещу друго, малко на една страна понадигнати и наострени. Съ ястребови очи за мигъ се изгледаха. И на! Лазарь ловко грабна хлѣба отъ Любеновитѣ рѫце. Но Любенъ съвсемъ не бѣше съ миролюбиви склонности. Нахвърли се върху Лазаря. Сборичкаха се. Хлѣба взе да минава отъ рѫце въ рѫце. Скоро всички деца се набраха, наредиха се въ колело и зяпнаха. Тая борба бѣше най-интересното нѣщо сега въ двора. Падна хлѣба отъ Любеновитѣ рѫце, а Лазарь отъ ядъ, че не можа да го сграбчи, стѫпка го, та ни неговъ, ни Любеновъ.

 

 

108

 

Въ тоя мигъ учитель се надвеси надъ тѣхъ. Веднага на борцитѣ рѫцетѣ увиснаха като мокри парцали. Раздвоиха се Любенъ и Лазарь, застанеха мирно като две мряморни статуи, усмихнати, гузни.

 

Учительтъ ги изгледа строго, властнически и тихо продума :

 

— Кой почна ?

 

— Лазарь! — отговориха нѣколко деца изведважъ.

 

— Кой стѫпка хлѣба?

 

— Лазарь! — отвърнаха пакъ дружни гласове.

 

Много деца не обичаха Лазаря. Кой ли нѣмаше лични смѣтки съ него? Но имаше между тѣхъ и такива, които го много обичаха заради неговата смѣлость, юначество и веселъ нравъ. Лазарь имаше измежду тѣхъ своя свита, която му бѣше вѣрна до край. Но сега, какъ можеха да му помогнатъ? Каквото е сторилъ, е вече предъ очитѣ на учителя, срещу чиято власть и авторитетъ тѣ бѣха безсилни.

 

Въ борбата Лазарь бѣ разкървавилъ Любеновия носъ. Но това не бѣше толкова тежко престѫпление, колкото другото — дето стѫпка хлѣба. Последното означаваше бунтъ срещу Бога, който храни всичко живо по земята. Да стѫпчешъ хлѣбъ умишлено — бѣ тежко престѫпление.

 

— Фалага ! — извика учительтъ, като изгледа сурово Лазаря: — Следъ уроцитѣ — фалага . . !

 

Децата изтръпнаха. Най-страшното наказание това бѣше.

 

Всички деца се прибраха въ класоватѣ си. Лазарь бѣше изправенъ край черната дъска до учителя. Цѣли два часа стоя тамъ, гузно навелъ глава, сломенъ. Децата, изгубили своето весело разположение, поглеждаха го крадешкомъ съчувствено. Тѣхното внимание съвсемъ не бѣ отправено въ урока. Предъ въображението имъ се нижеха подробноститѣ на тежката процедура около фалагата. Нѣкакво мрачно було покриваше всички. А колко бързо вървѣше орсмсто, колко бързо идѣше наказанието!

 

Звънеца удари. Настана страшния мигъ. Децата отъ всички класове изпълниха салона въ горния етажъ. Тѣ се

 

 

109

 

редѣха, като оставяха единъ широкъ празенъ крѫгъ на срѣдата — мѣстото на наказанието. Тамъ вече стоеше Лазарь. Не смѣеше да погледне нѣкого. Черенъ облакъ го бѣше осѣнилъ. До него се бѣха изправили учителитѣ, навъсени, безмълвни. Ученицитѣ не смѣеха дори да дишатъ.

 

— Фалагата! — наруши мълчанието най-стария учитель.

 

Слугата се затече и я донесе. Тя се състоеше отъ две гладки, обли дървета, дълги до метъръ и половина, тежки. Тѣ образуваха нѣщо подобно на кросно въ станъ като се съединѣха. Отъ дветѣ страни на това кросно на еднакво разстояние имаше две дупки, въ които се намѣстваха и стѣгаха на виновния глезенитѣ надъ стѫпалата.

 

— Седни! — заповѣда сѫщия учитель на Лазаря.

 

Той седна. Веднага слугата доближи фалагата. Раздвои дветѣ ѝ дървега. Намѣсти Лазаровитѣ нозе и ги стегна. Лазарь, безъ да иска, легна по гърбъ. Не можеше вече да мръдне боситѣ си стѫпала, добре изпънати въ тежката фалага. Ново мълчание настана, нови мѫчителни мигове, дълги като години. Слугата стискаше въ дѣсна рѫка дрѣнова пръчка, дълга и жилава. Чакаше заповѣдь. Тя все не идваше.

 

— Удряй! — Чу се най-сетне.

 

И слугата зашиба. Лазарь не охна, не се мръдна. Сякашъ това наказание бѣ неотразимо, неминуемо като нѣкой природенъ законъ, срещу който не бива да се възстава, не бива да се роптаз, а да се приема съ желѣзно търпение, съ покорность, защото иначе неможе.

 

— Едно, две, три — шибаше и броеше слугата — четири, петь, шесть, седемь, осемь, деветь, десеть . . .

 

— Стига! — извика учителя.

 

Достатъчно бѣше това, понеже не боя бѣ срѣдството за въздействие, а самата тържествена и бавна процедура на наказанието, дори самото име на фалагата. Ударитѣ да бѫдатъ повече, или по-малко, зависѣше отъ много съображения. Ние ученицитѣ толкова се боехме отъ фалагата, щото всѣкога съ трепетъ минавахме край дулапа, дето обикновено я оставяха. Самото ѝ мѣсто бѣ станало за насъ страшно.

 

 

110

 

Слугата спрѣ ударитѣ, но още не пристѫпяше да освободи Лазаря отъ клопката. Минаха пакъ нѣколко мига на чакане и мѫки. Не бѣше изключено да се подновятъ ударитѣ.

 

— Освободи го отъ фалагата ! — заповѣда учителя на слугата. И той се наведе.

 

Лазарь се изправи на нозетѣ си. Огънь горѣше подъ стѫпалата му — не ! Хиляди игли го бодѣха. Срамъ кѫсаше душата му.

 

— Е, Лазаре, ще тъпчатъ ли твоитѣ нозе други пѫть хлѣбъ, съ който милостивия Господъ ни храни? — запита учителя.

 

— Не, учителю!

 

— Деца! — обърна се учителя къмъ всички ученици, — добре ли е направилъ Лазарь?

 

— Не учителю; — отговориха въ единъ гласъ всички и разтърсиха голѣмия салонъ. Екове се разнесоха на далече.

 

— Сега освобождавамъ ви. Разотивайте се тихо и мирно. По улицитѣ не се бийте, не се закачайте, поздравявайте смирено, когото срещнете. Така ще пораснете умни и добри и ще ви се радватъ родителитѣ и всички въ града.

 

Децата си отдъхнаха и почнаха да слизатъ по стълбата. Следъ минута изпълниха двора и потекоха като буенъ потокъ презъ високитѣ порти по улицата. Плъзнаха въ разни посоки.

 

Азъ, Лазарь и още нѣколко деца се отправихме къмъ нашия край. Нѣма съмнение, че най-напредъ сподѣлихме впечатления върху Лазаровото наказание. Следъ това безредно зехме да минаваме върху различни теми. Незабелѣзано сме дошли до портата на баба Тенка Бейрутлийката. Нѣкакъвъ вой като изподъ земята ненадейно привлѣче нашето внимание. Спрѣхме се и се вслушахме. До ушитѣ ни стигнаха ридания. Явно бѣше — въ кѫщата на Бейрутлийката плачеха. Постепенно тѫжнитѣ тонове се усилваха. Думи на отчаяние се редѣха. Преплитаха се съ хълцане и огнени въздишки. Само непоправима беда можеше да предизвика тая страшна буря. На единъ отъ прозорцитѣ къмъ улицата

 

 

111

 

се мѣрна баба Тенка. Тя си скубѣше косата, биеше се у глава и виеше необуздано. Край нея се мѣркаха нейнитѣ израснали деца. И тѣ плачеха неутешимо.

 

— Синкооо! — викаше баба Тенка: — нѣма вече мама да те види, чедо ненагледно . . . Дълги години бѣше далече, далече. Мѣрна ми се като слънчевъ лѫчъ въ черна тъмнина, стопли за малко майчина душа и изчезна пакъ, но сега за винаги. Никога вече нѣма да те види майка, о, ангелъ мой! Рухнаха, сринаха се златнитѣ ми кули. Цвѣтята въ градината ми дебела слана попари. Почернѣха тѣ, погорѣха, изсъхнаха — буря страшна ги разпилѣ. Кой бѣше тоя ненавистникъ, който те предаде ? Не бѣше ли самия дяволъ, Божия вѣченъ противникъ? У неговитѣ гърди е стоялъ отломъкъ ледъ, или камикъ вмѣсто сърце. Уловиха те, чедо, клети турци, вързаха ти рѫцетѣ. На шията ти скопчиха желѣзна халка. На нозетѣ ти сложиха тежки окови. И поведоха те къмъ страшното мѣсто . . . Ооо ! Другото не искамъ и да го помисля. На никой неприятель не мога да го пожелая. На ония, които го извършиха, не давай, Господи Ийсусе Христе, да имъ се случи. Георгиии ! Синкооо! Загина златното ми чедо ! Охохохооо . . !

 

И пакъ бурно зарида баба Тенка.

 

Слънцето зайде. Мракове виснаха надъ Брѣстово. Стъмни се.

 

Цѣли четири месеца Георги Бейрутлиевъ денонощно съ вѣрни другари будѝ спящитѣ, водѝ смелитѣ отъ подвигъ на подвигъ и крепѝ надеждата за сладка свобода. На широко, на далече около Брѣстово той спрѣ турското вилнѣене, направи опасни за озвѣрения владетель села и колиби. Спаси мнозина отъ ятагана му. Запази отъ разграбване и опожаряване плода на кървавия български трудъ, запази отъ плѣнъ и гавра деца, момичета и невѣсти. Най-после трѣбаше да се върне въ своята войскова часть. И потегли на северъ.

 

Той стигна въ околноститѣ на градеца Черешово. На близу руси и турци водѣха упорити, кървави боеве. Топоветѣ ечеха, земята се търсѣше. Българитѣ бѣха напуснали селищата

 

 

112

 

си — криеха се отъ турската мъсть изъ потайнитѣ дебри на гордия балканъ. Бейрутлиевъ, съ двама другари изъ околноститѣ на Черешово, бѣше налучкалъ пѫть, за да се промъкне отвъдъ. Единъ часъ му още трѣбаше.

 

Тихо се провираха тримата другари между храстове, шубраци. Дето бѣше открито, пълзѣха — да не ги забележи! нѣкой.

 

— Дуууръ, стой! — ненадейно имъ извикаха.

 

Наблизу бѣха въ засада нѣколцина аскерлии.

 

Бейрутлиевъ мигомъ залѣгна съ другаритѣ си. Отъ нѣколко страни гърмове се понесоха надъ тѣхъ.

 

— Пропълзете въ страни, — рече той на другаритѣ си: — бѣгайте. Азъ ще стрелямъ, за да обърна вниманието на турцитѣ върху себе си. Бѣгайте, спасявайте се. Безполезно е и вие да умрете — имате жени и деца.

 

Следъ нѣколко минути връхлетѣха го и го уловиха.

 

На третия день срѣдъ Черешово Георги Бейрутлиевъ увисна смѣло на бѣсилка. Последнитѣ му думи, произнесени на чистъ турски езикъ, бѣха:

 

— Турци! не искамъ да зная ни васъ, ни бѣсилката; ви! Да живѣе свободна България. . .

 

Страшната весть стигна до Брѣстово скоро.

 

Огнена скръбь, пламнало море залѣ всички българи въ градеца.

 

Децата забравиха фалагата — Лазаровото наказание.

 

 

113

 

 

ВЪ КОНАКА.

 

Заредиха се мрачни есенни дни. Тъмни мъгли низко се носѣха надъ градеца. Ситенъ дъждъ валѣше — непреставаше. Наоколо балкани, ридове, канари като уплашени млъкнали, спотаили се. Насълзена природата тѫжеше. Вѣтъръ унасяше въздишкитѣ ѝ. Листата отъ дърветата се ронѣха и напластяваха въ калища и мочури.

 

Утро бѣ, а сякашъ още не бѣше съмнало. Мама ме водѣше за рѫка и ме притискаше къмъ полата си. Незнаенъ страхъ пълнѣше душата ми. Всичко отвредъ ме гледаше загадьчно, враждебно. Дъжда ми мокрѣше лицето, ушитѣ, врата, дрехитѣ. Мразовити тръпки пълзѣха по снагата ми. Предъ моето смутено въображение се мѣркаха печални изгледи, грозни образи. Нозетѣ ми се движеха като чужди. Азъ дори забравихъ, че мама е край мене. Усѣщахъ се самотенъ въ безкрайна пустиня.

 

Минахме покрития мостъ. Бѣхме вече въ чаршията. Предъ насъ се открои въ мъглата голѣмата конашка сграда, настръхнала, зловеща. Обширенъ дворъ. Обграждаха го високи стени, съ мъхъ и плесень покрити. Никой българинъ не викаха въ конака за добро. Затова да се влиза тамъ — страшно бѣше. Предъ високитѣ порти стоеха нѣколко заптиета (стражари), въорѫжени до зѫби. Като ги доближихме, тѣ ни изгледаха кръвнишки. Мама бѣше навела очи — нито ги погледна. Влѣзохме въ двора. Заптиега сновѣха въ разни посоки. Тукъ-таме българи въ тежки окови. Отъ подземията презъ малки прозорчета назъртаха плахо други затворници. Моя страхъ още повече нарасна и помрачи съзнанието ми. Звекъ отъ окови и орѫжия пълнѣше ушитѣ ми.

 

Въ краищата на двора стърчеха високи тополи — умислени, самотни. Студенъ вихъръ люлѣеше върховетѣ имъ. Клонитѣ имъ се боричкаха и скърцаха. Надъ тѣхъ подъ самитѣ тъмни облаци гарвани на ята се носѣха въ разни

 

 

114

 

посоки и грозно грачеха. Куче ненадейно почна да вие нѣкѫде на близу. И хиляди игли се забиха въ сърцето ми, остра болка усѣтихъ. Ето задъ стенитѣ други кучета се здавиха, надъ мърша навѣрно, силно залаяха, а нѣкои ухапани проквичаха, жално заскимтѣха и гласа имъ се отдалечи постепенно, доде замрѣ. Голѣмитѣ комини надъ конака бълваха едно следъ друго черни кълба димъ, размѣсени съ искри, които проблѣсваха и гаснѣха, Димътъ се подемаше на горе, виеше се и се разпиляваше въ простора. Азъ гледахъ, а мисъльта ми се унасяше заедно съ дима въ висинитѣ къмъ безмѣрни простори. Дрѣмка ме налегна. Щѣхъ да изгубя съзнание, когато наблизу пушка гръмна и ме стресна.

 

Съ мама влизахме въ конашкото здание. Качвахме се по широка стълба. Стигнахме голѣмъ вестибюлъ. Заптие ни въведе въ стая, съ скѫпи килими послана. Срещу вратата на високъ миндеръ седѣше по турски самия каймакамъ. Важно ни изгледа.

 

— Ти си на Коле Дюлгерина жена? — Така ли? — попита на български той, като се стараеше да даде на своя тонъ повече мекость, за да предразположи мама.

 

— Да, ефендимъ, — отвърна тя смирено.

 

—Азъ всичко зная отъ самия Коле — продължи каймакамина. Мѫжъ ти нищо не скри. Сега искамъ и ти да ми разправишъ. — Съ какво сѫ заети твоя деверъ Стоименъ и даскалъ Димитъръ, та постоянно отсѫтствуватъ отъ града? Ако ми кажешъ право, твоитѣ думи и Колевитѣ ще излѣзатъ едни и сѫщи. Речешъ ли да извърташъ, не ще можешъ да ме заблудишъ.

 

Тая зарань тате бѣше повиканъ на разпитъ преди мама. Кѫде бѣ сега той? Дали не бѣше затворенъ, ние не знаехме. Мама не можеше да допусне, че той ще е изтървалъ нѣкоя непредпазлива дума. Въ това бѣше сигурна. Но сѫщо така бѣ сигурна и въ това, че хитрия турчинъ се е добралъ до опасната работа на чичо Стоимена и даскалъ Димитъръ. Мама трѣбаше да е по-хитра отъ Одисея, за да се неуплете въ нѣкоя дума. Единъ необмисленъ и непретегленъ изразъ

 

 

115

 

можеше да костува живота на нѣкого. Тя повика на помощь всичкия си умъ и съобразителность, за да се не подхлъзне. Понеже мама се колебаеше и още бавѣше да отговори, каймакамина пакъ подзе :

 

— Казвай де:

 

— Какво да казвамъ, ефендимъ ? Вие много добре знаете, че ние женитѣ си гледаме женската работа вкѫщи отъ тъмни зори до късна вечерь. Не ни остава време дори децата да си погалимъ, а съвсемъ не и мѫжетѣ да следимъ. Пъкъ ние женитѣ сме и глупави. Де можемъ да разбираме мѫжкитѣ работи !

 

— Ти никакъ ли не си се запитвала, кѫде се губятъ Стоименъ и даскалъ Димитъръ? Защо ходятъ по селата?

 

— Деверъ ми Стоименъ, знаешъ, ефендимъ, че е кожухарь. Ходи по селата да сбира кожи. А даскалъ Димитъръ е ергенъ. Харесалъ е нѣкоя селянка. Скоро щѣлъ да се жени. Тъй казваше веднашъ.

 

— Ааа! Даскалъ Димитъръ никаква селянка не иска, а твоята зълва Мара. Не ме заблуждавай.

 

Мама се обърка отъ това възражение, но скоро се съвзе: съ голѣма смѣлость ненадейно скрои нѣщо ново и отвърна.

 

— Истина, ефендимъ, той искаше зълва ми, но тя се разболѣ преди два-три месеца и отива отъ зло по на зло, та той се отказа отъ нея. Развали се работата.

 

Това можа да измисли мама въ тая опасна беседа, това каза и млъкна. Мълчеше и каймакамина и гледаше изпитателно. Искаше да проникне въ погледа ѝ, за да разбере, изцѣло ли е истина казаното или има и примѣсъ. Важна задача му предстоеше — напълно да се убеди, преди да земе решение.

 

Не можеха българитѣ въ Брѣстово да не признаятъ, че каймакамина бѣше не само уменъ но и добъръ, мерхаметлия човѣкъ. Той правѣше изключение отъ общото поведение на властьта. За да поддържа престижа на полицията, той вещо и строго си изпълняваше длъжностьта, не

 

 

116

 

оставяше престѫпление не наказано, но следъ като напълно се убедѣше, че е сигурно извършено. До известна степень бѣше и снисходителенъ, доколкото това нѣмаше да донесе лоши следствия. Изпратенъ бѣше тука отъ Цариградъ преди много години. Всѣкой въ града го познаваше, знаеше дори и домашния му животъ. Презъ последнитѣ години го бѣха сполетѣли много нещастия. Една постоянна замисленость осѣняваше лицето му. Въ очитѣ му грѣеше тѫжна усмивка Шесть израснали деца едно следъ друго му бѣха измрѣли а най-сетне и кадъната му. Съ всичко това той бѣше се примирилъ като истински мюсюлманинъ фаталистъ. Подъ сѣнката на тихата му скърбь живота му течеше равно, доде войната и него отмѣсти отъ обикновения пѫть.

 

Той не се задоволи отъ маминитѣ обяснения, понеже имаше факти на рѫце, че Стоименъ и даскалъ Димитърт сѫ бунтовници и врагове на царщината. Но не можа и да извлѣче впечатление, че мама наистина знае нѣщо повече отъ това, що каза. Вечерьта тате се прибра. Презъ деня билъ затворенъ и разпитванъ. Но и него не могълъ каймакамина да уличи въ нѣщо или да го използува. Турцитѣ имаха мнение за баща ми, че е работливъ и миренъ човѣкъ. Това му помогна да избѣгне подозрѣния и лоши следствия.

 

Ние постояхме мълчаливи още малко предъ каймакамина съ очи сведени и впити у земи. Най-сетне той ни каза да си вьрвимъ. Въ първия мигъ радость трепна въ душитѣ ни, че леко се измѫкнахме отъ каймакамската одая, но скоро се сетихме, че нѣщо страшно се вие надъ чичо Стоименъ даскалъ Димитърь, а следователно и надъ цѣлото ни семейство. Лицето на майка ми потъмнѣ. Погледътъ ѝ угасна. Както ме държеше за рѫка, усѣтихъ я, че изстива. Ние слизахме по стълбата между заптиета, аскерлии и забити — едни слизаха съ насъ, други възлизаха. Гледаха ни враждебно, че ние и всички българи бѣхме причина московъ — гяуръ да воюва срещу падишаха, царщината и правовѣрнитѣ. Край насъ нѣкои ръмжеха и се заканваха. Страхозити тръпки пълзѣха като мравки по тѣлото ми. Мама треперѣше и ме

 

 

117

 

притискаше къмъ себе си. Стори ми се много дълго времето, доде излѣземъ на двора. Но тука не бѣше по-добро. Нѣщо се бѣше случило, доде сме се маяли горе при каймакамина. Злобни усмивки горѣха по лицата на заптиета и аскеръ. Преди да доближимъ портитѣ едно заптие ни спрѣ, зе да ни сочи нѣщо въ дѣсно къмъ едно нечисто мѣсто и рече:

 

— Жено, гледай, гледай !

 

Азъ успѣхъ да стрелна погледъ и да видя . . . макаръ мама бързо съ престилката си да ми затули очитѣ. Въ едно открито отходно мѣсго бѣха натъркаляни нѣкакви рошави топки, голѣми колкото обикновени лубеници. Мама не искаше да погледна въ казаното мѣсто. Но турчина ни препречи пѫтя и настояваше на своето.

 

— Ти трѣба да видишъ. жено, и детето да види, за да разберете, що ви чака. Кога дойде тука московъ-гяуръ, да намѣри само гробища. . .

 

Понеже майка ми още упорствуваше и стоеше, обърна вниманието и на други турци. Положението ни стана несигурно, опасно.

 

— Виждамъ, аго, — продума мама: — въ Брѣстово нѣма лоши, пакостни хора, които да сѫ ваши противници. Вие ни познавате, че сме мирни. Ние се молимъ въ църквата за здравето на падишаха. Не е ли така ?

 

Това смекчи атмосферата. Турчина и другитѣ се усмихнаха доволно и изгледаха мама съ нечисти очи. Нечакано единъ турчинъ ме хвана за рѫка и, въпреки маминитѣ молби, е поведе ме къмъ реченото мѣсто.

 

Видѣхъ двадесетина прѣсно-отсѣчени млади човѣшки глави. Между тѣхь имаше и такива съ едва наболи мустаки. Космитѣ ми настръхнаха, месата ми изтръпнаха. Азъ облѣщихъ ужасени очи. Турчина видѣ страшния ефектъ върху моята детска впечатлителна душа. Той ме пусна. Затичахъ се и хванахъ отново мама за рѫка.

 

Излѣзохме отъ портитѣ на вънъ и си отдъхнахме. Но предъ моето въображение, предъ очитѣ ми все тия кървави глави. На кѫдето и да погледна, все тѣ. Коси напластени

 

 

118

 

отъ кръвь. Очи стъклени. Замръзналъ безжизненъ погледъ. Азъ бѣхъ виждалъ овчи глави, свински, кози, говежди. Тѣ всѣкога сѫ ми правили страшно впечатление. Но сега? Тия човѣшки глави отъ дъно раздрусаха, потресоха детската ми

 

Отсѣченитѣ глави въ Конашкия дворъ.

 

 

душа. Моето въображение бѣснѣеше. Налиташе на изгледи и предмети, кой отъ кой по-грозни. Мене ми се видѣ, всичко хубаво на свѣта е излишно, щомъ хората могатъ да колятъ хора като добитъкъ, щомъ могатъ да отсичатъ и търкалятъ човѣшки глави съ лекомислие и удоволствие. За мигъ красотата на живота, жаждата ми да живѣя, пленителнитѣ образи на бѫднината изчезнаха отъ духовнитѣ ми взори. Мене ми се поиска да се скрия въ нѣкое недостѫпно мѣсто и тамъ да затворя очи, да заспя вѣченъ сънь.

 

Де да съмъ знаялъ, че нататъкъ имаше да видя по-страшни случки, че имаше да изпитамъ неизразими беди. И пакъ нѣмаше сърцето ми да се пръсне, и пакъ нѣмаше да умра.

 

 

119

 

Кои ли сѫ били тия нещастници, на които кървавитѣ глави бѣха тъй небрежно, тъй презрително натъркаляни? Не следъ много научихме, че селяни отъ близкото село Радево се научили погрѣшно, че руситѣ вече идатъ, та излѣзли ди ги посрещнатъ. Кога стигнали до моста надъ тиха Струма, тѣ видѣли нѣкаква войска — кавалерия, облѣчена въ странна не турска носия, съ калпаци на глави. Не излѣзли руси, а черкези. Станало явно недоумѣнието на българитѣ и цѣльта на тѣхното идване. Черкезитѣ ги изловили, откарали ги до близкия турски карауленъ домъ и ги предали. Веднага ги турцитѣ изклали. Отсѣкли имъ главитѣ и ги въ човали занесли въ брѣстовския конакъ.

 

Ние минахме чаршията, ни живи, ни мъртви. Другъ пѫть тука всичко ми правѣше впечатление и възбуждаше силно любопитството ми. Сега равнодушие пълнѣше душата ми. Хората, и българи и турци, ми се виждаха като мъртъвци излѣзли отъ гроба, като привидения отъ другъ миръ слетѣли на нашата земя, дето ставаха страшни работи. Задъ нашата кѫща рида ми се виждаше нѣкакъ посивѣлъ, погрознѣлъ, настръхналъ като отъ неизказанъ ужасъ. Не, това сякашъ не бѣше нашия ридъ, дето обикновено се катерѣхъ и играехъ съ другарчетата си, а нѣкакъвъ изполинь, сгушилъ глава въ скутоветѣ на Рила, изгърбилъ се и сложилъ рунтава опашка, на която края стигаше чакъ до Струма. Вихъръ задуха откъмъ планината. Гласа му се носѣше по ѫгли и завои. Зловеща пѣсень ехтѣше . . .

 

 

120

 

 

ЧОРАПА СЕ РАЗПЛИТА.

 

Тежка мѫка притисна семейството ни. Бавно минаваха дни на страшна неизвестность. Изъ тъмна бездна се подаваше смъртьта. Неизмѣримо зло ни дебнѣше. Студено дихание ни облъхваше. Ние забравихме, че руситѣ победоносно идѣха, наближаваха, че скоро свободата щѣше да изгрѣе. Но когато изгрѣеше, кой ли отъ насъ щѣше да я дочака, кой ли щѣше да доживѣе, за да ѝ се радва? Въ последния мигъ можеше кървавия турски ножъ, или бѣсилото, или куршума да свърши и съ насъ и съ надеждитѣ ни.

 

Дончо — чичо Стоименовия калфа — всичко, което могълъ да стори, за да си отмъсти, направилъ го. Той се похвалилъ предъ наши приятели, че ходилъ при каймакамина и други важни турци и имъ казалъ, че чичо Стоименъ и даскалъ Димитъръ сѫ изоставили своитѣ мирни работи, че тѣ се занимаватъ само съ бунтове, съ комитство, съ убийства. Той се надѣвалъ, че скоро ще ги види да увиснатъ не вѫжето. Ходилъ въ село Делва. Тамъ селянитѣ, безъ да мислягъ много, му се похвалили, че Стоименъ кожухаря и даскалъ Димитъръ хубаво се разправили съ Келешъ Асанъ и Али Чаушъ. Нѣмало вече кой да вилнѣе въ селото. Изподъ пепелището на Кочовия домъ не ще се пробудятъ отъ вѣчния си сънь Келешъ Асанъ и Али Чаушъ. Много щѣли да ги чакатъ тѣхнитѣ лакоми за плячка приятели. Де да сѫ знаяли селянитѣ, че Дончо тъкмо това искалъ да научи.

 

Турцитѣ се бѣха вече увѣрили, че Келешъ Асанъ и Али Чаушъ сѫ загинала нѣкѫде. Но кой турчинъ можеше да допусне, че тѣхнитѣ убийци, кога имъ скимне, подъ носа на самата власть кротко, невинно се прибиратъ въ градеца отъ своитѣ страшни похождения. Дончо всичко обади. Очудени и смаяни, турцитѣ облещиха очи. Гнѣвъ и отрова зеха да бълватъ.

 

 

121

 

Два дни преди да викатъ мама въ конака, вечерьта даскалъ Димитъръ бѣше слѣзълъ отъ планинитѣ въ Брѣстово. За първи пѫть такова силно, неодолимо желание бѣше усѣтилъ непремѣнно да види тета Мара. Сега нарочно за нея идѣше, макаръ да се излагаше на голѣмъ рискъ. Турцитѣ бѣха станали много подозрителни и бдителни. По всички пѫтища бѣха поставили засади. Той знаеше това и все пакъ желанието му надвило. Едва се промѫкналъ и пропълзѣлъ до нашата кѫща.

 

Това бѣше безкрайно сладка изненада за тета. Тя изведнажь забрави болестьта си. Като напълно оздравяла му се радваше, чуруликаше му и го утрупваше съ безбройни въпроси. Забрави и условности и свѣнь, защото бѣше извънъ себе си.

 

Баба ги гледаше съ тѫжна усмивка. Едно страшно предчувствие като червей се бѣше притаило въ съзнанието ѝ. То тамъ глождаше, разяждане, рушеше. Скърбьта на Тенка Бейрутлийката отвори още повече очитѣ ѝ, обезвѣри я. Страха отъ бѫднината сушеше нейната снага и смучеше жизнената ѝ енергия. Понеже тя нѣмаше навикъ да изказва своитѣ мѫки дори предъ близки хора — бѣше много сдържана — затова страданията ѝ бѣха наистина огнени.

 

Преди зори даскаль Димитъръ изчезна презъ задната врата къмъ рида. Тъмнината скри отъ насъ следитѣ му, но не ги скри и отъ опасностьта, която го дебнѣше отблизу.

 

Чичо Стоименъ отдавна не бѣше се връщалъ. Никаква вѣсть нѣмаше за него.

 

На третия день рано сутриньта страшна новина се разнесе изъ Брѣстово, че ще бѣсятъ нѣкакъвъ комита. Пазаренъ день. Слънцето едва що бѣ огрѣло. Гръмъ порази българитѣ. Изгубиха и ума и дума. Понеже времето бѣше слънчево, топло, отъ цѣлата околность навалици селяни бѣха надошли — да продадатъ нѣщо и да си купятъ това-онова. Турцитѣ нарочно бѣха избрали пазарень день, та предъ голѣмо множество да обѣсятъ комитата. Въ такъвъ случай новината щѣше да се разпространи по-на широко и

 

 

122

 

по-на далече за страхъ и поука на раята. Колкото и да се питаха брѣстовчани, кой ли ще е тоя нещастникъ, никой не можеше да имъ обади. По-преди много тайни отъ конака и отъ затвора успѣваха да проникнатъ между тѣхъ. Сега обаче турцитѣ бѣха станали по-недостѫпни и по-зли. Между нѣкои турци и българи нѣкога имаше коректни отношения, дори заимость. Последнитѣ седмици настана и между тѣхъ ледена студенина. Човѣщината биде подложена на изпитание и отстѫпи на племенното чувство, на дивия инстинктъ. Войнитѣ всѣкога понижаватъ етичното чувство и огрубяватъ характеритѣ.

 

Отъ конака повикаха най стария свещеникъ — попъ Иванъ — да извърши последната своя длъжность надъ комитата — да го изповѣда и пречести. Нѣкога попъ Иванъ билъ левентъ мѫжъ. Неговитѣ деветдесеть години, теглото на дългия му мѫченишки животъ сега бѣха го смалили, снишили и прегърбили. Колко изповѣди въ най разнобразни случаи отъ безброй християни бѣше изслушалъ той и бѣше ги погребалъ въ собствената си душа! Колко много хора бѣха товаряли върху гърба му своитѣ тежки мѫки и отровни ядове! И за всѣка болна душа все е намиралъ сладки думи и лѣкъ.

 

Придруженъ отъ заптие, той се отправи къмъ конака. Едва се мърдаха немощнитѣ му нозе — изгубили нѣкогашната си пъргавина. Въ рѫка държеше тоята и, като се подпираше, тропаше съ нея по калдъръма, та се чуеше на далече.

 

И помислиха си българитѣ — сега що научатъ, кой е осѫдения нещастникъ.

 

Следъ единъ часъ попъ Иванъ се върна. Очитѣ му бѣха червени — плакалъ. Явно бѣше, че той познаваше комитата. Като си влѣзе въ кѫщи, безъ да продума, строполи се на леглото си като отъ нѣкаква голѣма тежина ударенъ и притиснатъ. Той глухо зарида. Съ хиляди въпроси го утрупаха домашнитѣ му. Но той не отговаряше. Устата му се

 

 

123

 

кривѣше отъ плачъ като парализирана, не можеше да отрони дума.

 

Въ това време на покрития мостъ властьта готвѣше бесилката. Отрано турчета, циганчета се бѣха набрали да дочакатъ мрачното тържество. Отдалече гледаха и българчета. Не следъ много зеха да се трупатъ зяпачи българи — селяни и празни турци. Набра се голѣма навалица. Буйна глъчка се дигна. Смѣхове и закачки се заредиха. Не липсуваха и злобни закани къмъ българитѣ. Нѣкои насочваха юмруци и огнени очи къмъ българската махала. Полека-лека българчетата разбраха, че зрѣлището не е безопасно и се пръснаха, изчезнаха. Ето ни единъ и отъ селянитѣ не остана. Българитѣ граждани не се явиха да присѫтствуватъ. Тѣ, безъ да сѫ се нагласявали предварително, съ своето отсѫтствие направиха мълчаливъ протестъ. Не дойде никой и отъ почтенитѣ турци.

 

Баща ми, майка ми и другитѣ наши се бѣха прибрали вкѫщи, сгушили се, кой кѫде види. Слана ги бѣше попарила. Баба изъ дълбоко въздишаше. Тета Мара лежеше въ леглото си — отпаднала, болна. Бѣше се загледала въ тавана съ неподвижни очи. Мисъльта ѝ лѣниво блуждаеше по безводни пустини. Вѣченъ сънь я мамѣше къмъ гробно безмълвие. Отъ време на време се мѣркаше предъ нейното болно въображение той — нейния Димитъръ, посърналь и унилъ, впилъ тѫженъ погледъ въ нея, сякашъ я моли, иска утеха отъ нея. Кога ли ще дойде той още веднажъ? Охъ блажено време ! Не, нека се бави, колкото ще, само да му се не случи нѣкое зло. Здравъ и читавъ да остане. Тя ще го чака, ако е нужно, дори до второ пришествие, стига да го не нападне и надделѣе вража рѫка, да го не засегне сѣнката на смъртьта.

 

Азъ се тихо измѫкнахъ на време отъ дома. Излѣзохъ на улицата. Пуста бѣше тя. Пияницата Лютфи идѣше отъ горе и пакъ пѣеше. Не зная защо, той ми омилѣ много, като го зърнахъ. На шията ми висѣше малка платнена кисийка. Отъ нѣколко дни тамъ спокойно се гушеше монета посребрена,

 

 

124

 

на стойность десеть пари. Азъ разтворихъ кисийката, извадихъ десетачето и съ усмивка го подадохъ на Лютфи. Той го зе изненаданъ. Радость изгрѣ на лицето му. Той се наведе и ме цѣлуна. Хвана ме за рѫка и ме поведе на долу къмъ покрития мостъ. Азъ имахъ пълно довѣрие въ него. Той нежно ми държеше рѫката и отъ време на време сладко ме поглеждаше. Въ очитѣ му зърнахъ две свѣтли сълзи. Дали нѣкакъвъ милъ споменъ изъ неговото семейно минало не изплува въ съзнанието му ? Дали нѣкое отъ неговитѣ измрѣли деца не му се мѣрна предъ погледа?

 

На моста гъмжило свѣтъ — аскеръ, заптии, турци, цигани, турчета, дори кадъни и циганки. Лютфи вървѣше, водѣше ме. Азъ се провирахъ незабелязано. Стигнахме до самото бѣсило. Три греди въ форма на буква П тамъ стърчеха. Отдѣлнитѣ разговори, думи, крѣсъци, викове се сливаха въ оглушителенъ шумъ.

 

Изведнашъ, като по даденъ знакъ, шума заглъхна, замрѣ. Безмълвие настана. Всички глави, всички очи се насочиха по пѫтя къмъ конака. Оттамъ идѣха хора. Азъ сякашъ слушахъ, какъ туптятъ сърцата. Човѣшката вълна се понесе назадъ и насъ повлече на нѣколко крачки. Лютфи обаче ме дръпна. Стигнахме предното мѣсто.

 

Ето заптие, пробиваше пѫть и стигна до бѣсилото. Следь него идѣше вързанъ, главата му вирната назадъ, безъ фесъ, съ погледъ устременъ високо надъ тълпата къмъ небето — комитата. Оооо ! Хиляди игли се забиха въ моето детско сърце. Нима това бѣше той . . ! Грозното наказание, което го чакаше, не можеше да намали своето значение, своя ужасенъ ефектъ, дори ако бѣше приготвено за нѣкой непознатъ човѣкъ, въ чиято душа не бѣхъ надниквалъ и не я познавахъ, ако бѣше дори за нѣкой, който ми е досаждаль, който ме е тровилъ. А сега това наказание бѣше за него милия . . . Нѣщо пропълзѣ въ гърдитѣ ми и заседна въ гърлото ми. Азъ се давѣхъ отъ глухо ридание. Но това никой не можеше да види, както бѣхъ скритъ между краката на хората. Не го разбра ни Лютфи, който продължаваше

 

 

125

 

да ме държи нежно за рѫка. Тогава още не разбирахъ опредѣления смисъль на бѣсенето, на смъртьта. Тогава лесно можеха да ме увѣрятъ, че на хоризонта небето се стига съ рѫка, че морето е до колѣна дълбоко, че обѣсения може на другия день пакъ да оживѣе и че всички чудесии въ „Хиляда и една нощь" сѫ напълно истински. Но все пакъ разбирахъ, че турцитѣ готвѣха да извършатъ нѣщо безкрайно страшно.

 

Комитата бѣше даскалъ Димитъръ. Милата тета Мара. Тя не можеше да понесе това !

 

Той стоеше тихъ, спокоенъ, невъзмутимъ. Многоликата тълпа, устремила погледъ алченъ за необикновено зрѣлище, мълчеше и чакаше последния мигъ.

 

А отдолу подъ моста Бистра придошла, мѫтна, кална. Тя бѣсно ревѣше и сякашъ проклинаше бѣсилото и човѣшката безкрайна глупость. Нейнитѣ вълни понесоха вестьта по полета и балкани, по села и градове.

 

Наметнаха му примката, стегнаха я. Той само се намръщи безъ да промълви нѣщо.

 

И увисна . . .

 

. . . Уловили го преди зори, когато си отиде отъ насъ, отъ последната срѣща съ тета Мзра.

 

Какъ ненадейно стана всичко! Какъ ненадейно се пропиляха толкова златни надежди, крилати мечти! Даскалъ Димитъръ често се унасяше и разправяше съ каква слънчева радость ще устрои посрещането на руситѣ въ Брѣстово ! Какъ сладко ще дочака изгрѣва на освобождението ! Какъ следъ това ще дигне голѣма свагба, ще се ожени за тета Мара. Колко уносливо говорѣше за всичко това !

 

Но ето — още една сладка уста за винаги млъкна. Още една чародейна пѣсень зла буря унесе.

 

Привечерь, преди да зайде слънце, единъ турчинъ налбантъ, който бѣше виждалъ добро отъ чорбаджи Нико, дойде при него.

 

— Чорбаджи — каза той: — не е добре обѣсения да виси още. Елате, приберете го. Каймакамина ме прати да

 

 

126

 

ти обадя. Цигани, долни хора се въртятъ ококо бѣсилото и се подиграватъ. Свалете нещастника и споредъ вашата вѣра направете нуждното.

 

Следъ половина часъ българитѣ — мало и голѣмо — се стекоха извършиха небивало тържествено погребение. Нѣмаше очи неразплакани, нѣмаше сърце нераздрусано. Надъ всички легна скърбь като черенъ саванъ.

 

Кой не обичаше даскалъ Димитъръ!

 

Три дни българскитѣ дюкяни бѣха затворени въ знакъ на голѣма народна беда. Ефекта отъ това бѣсило бѣше голѣмъ върху всички българи въ Брѣстово. Това и гонѣха турцитѣ. За това и не смѣтаха за нуждно да смущаватъ общата скръбь.

 

Още сѫщия день, както отпосле узнахме, чичо Стоименъ налетѣлъ на Дончо въ родното му село и го убилъ предъ очитѣ на всички селяни за поука: всѣки да знае, какво се следва на подлецъ и предатель.

 

 

СЛЪНЦЕ ЗАЙДЕ.

 

Тета Мара всичко узна още вечерьта. Първия мигъ тя се показа равнодушна. Страшната весть сякашъ не се отнасяше до нейния Димитъръ, а до нѣкой непознатъ човѣкъ. Следъ малко тета се унесе въ миналото, когато въ отдѣлни случки е изпитвала страхъ отъ опаснитѣ потайни скитания на даскалъ Димитъръ. И всичко що се случи днесъ, ѝ се виждаше като отдавна чакано. Но не мина много и нейната мисъль изведнашъ съзрѣ безкрайното нещастие, което я бѣ вече сполетѣло. И стисна я то въ своитѣ костеливи пригръдки и почна да я души. Необуздано тя изрева. Писъци и плачове процепиха простора и се понесоха на длъжъ и на ширъ. Де се е крилъ тоя гласъ, тая сила въ тия слаби прогнили гърди! Тя рипна като здрава отъ леглото си. Вихрено се понесе изкѫщи. Чупѣше рѫце, биеше се, дето завърне, скубѣше си дългитѣ като смола черни коси и виеше, колкото

 

 

127

 

я гласъ държеше. Не знаеше, де да се дѣне: — огнена мѫка я горѣше.

 

Нашитѣ я оставиха на воля да плаче, защото страшнитѣ пожари въ душата само поройни сълзи могатъ да гасятъ. Мама, баба, тате, близки роднини, дошли да утѣшаватъ тета, свиха се, сгушиха се, кой детс свърне. И тѣ плачеха. Немощни се указаха да я утѣшатъ. Напротивъ — тя зарази всички съ своя плачъ. Заразата се разнесе и въ околнитѣ кѫщи: всички, които я чуваха, плачеха съ нея заедно. Съ чудно сладъкъ гласъ тя вдъхновено импровизираше, лѣеше пѣсни и нареждаше случки изъ живота на прекрасния юноша. Тя вече не плачеше, а пѣеше. И следъ всѣка строфа спираше за мигъ и сякашъ се смѣеше . . . хахахааааа . . ! И отново подхващаше.

 

Отдавна бѣше настанала тиха лунна нощь. Всичко бѣ замлъкнало, замрѣло. Не лаеха ни кучета дори. Само Тетиния гласъ, нейната дивна, безкрайно тѫжна пѣсень разливаше своитѣ вълни надъ цѣлия градъ и напояваше съ безднадеждна скърбь всичко живо. Нареждаше тя, край нѣмаше:

 

— Димитреее, колко близъкъ билъ твоя край! Защо е за мене отсега животъ? Откѫснато лале отъ своя стръкъ трае день до пладне ! И за мене е вече зинала черната земя — чака и мене да глътне. До вчера, вика се — каква сладка надежда топлѣше гърдитѣ ми, какво сяйно слънце грѣеше въ душата ми ! Азъ те усѣщахъ, на кѫдето и да се обърнѣхъ, азъ те виждахъ дори и презъ високи планини. Азъ плувахъ въ твоето присѫтствие, като моренъ пѫтникъ презъ лѣтни марани въ прохладни води. Страшна смърть, черна смърть те изтръгна отъ моитѣ пригръдки. Раздѣла! — бездънна пропасть — тя отвори между мене и тебе. Не! милий мой, моята любовь е по-силна отъ смъртьта. Ето ида скоро при тебе!

 

Румѣна зора се зазори.

 

Цѣла нощь тета прекара на чардака въ бурни ридания. Най-сетне студени лѫчи озариха нейното лице. Страшна

 

 

128

 

промѣна бѣше настанала въ нея. За една нощь тя се превърнала на скелетъ. Напуснали я бѣха сили. Сгромоли се, обтегна се като мъртва на пода. Потъна въ безмълвие. Очитѣ ѝ, широко разтворени, гледаха неподвижно като безжизнени. Тя гледаше нѣщо. Лека усмивка ненадейно я прибули. Гърдитѣ ѝ се високо подигнаха. Сладка въздишка проеча.

 

Тета Мара вие.

 

 

— Димитре . . , едва промълвиха нейнитѣ бледи устни. Тя него гледаше. Ето го веселъ край нея. Той се смѣе. Сладко ѝ говори. Увѣрява я въ своята безкрайна, вѣрна любовь. Следъ мигъ изчезва тамь задъ горитѣ. Тя — ето пакъ се носи заедно съ него. Ужасъ! Гледа го въ кървавитѣ борби, обиколенъ отъ смъртна опасность. Ето го цѣлъ окървавенъ, покритъ съ прѣсни рани отъ ятаганъ. И пакъ здравъ, и пакъ раненъ. Ето го край нея здравъ и веселъ за последенъ пѫть. Ахъ! Следъ това веднага бѣсило черно — увисналъ той . . .

 

 

129

 

Погребаха го, скриха го отъ нея въ тъмния гробъ. Защо е било потрѣбно да се роди нѣкой си Димитъръ, нѣкоя си Мара? Защо е трѣбало да се срещнатъ и обикнатъ, шомъ толкова рано гробъ ги е чакалъ? О вие, които го обѣсихте, не знаехте ли, че тя го люби повече отъ себе си? Не знаехте ли що е любовь? Никога ли не сте любили вие. Не сте ли били обичани нѣкога? Неизразима, огнена скърбь вие запалихте въ Марината душа, но тя не би ви отмъстила, ако доживѣе и дочака руситѣ. Тя никому нѣма да позволи да ви бѣсятъ и колятъ, защото тя знае, че и васъ има нѣкой да люби . . .

 

Отново кърваво есенно слънце бѣше изгрѣло високо въ облачно небе. Отново плачове. Нѣкаква стихия обхвана тета и я дигна. Но сега клетви несдържани и дръзки обиди за турци се занизаха отъ устата ѝ. Ту въ пѣсень се лѣеха, ту въ бърза обикновена речь. И нашитѣ въ кѫщи и съседи се изплашиха, че турци може да чуятъ и нови беди да ни връхлетятъ. Не помагаха ни съвети, ни дори заплашвания.

 

Нечакано минавать турци, въорѫжени до зѫби. Тѣ чуватъ и се спиратъ. Възбуждение се запалва между тѣхъ. Единъ вади ятаганъ, насочва кървожадни очи къмъ тета и нахълта презъ портата въ нашия дворъ. Една минута стига, за да възлети по стълбитѣ къмъ чардака при тета и да извърши нечакано кърваво дѣло. Всички ние видѣхме и настръхнахме отъ безкраенъ страхъ. Но другитѣ турци го застигнаха и спрѣха:

 

— Остави я, бре! Тя е луда, — гнѣвно казаха тѣ и го повлѣкоха къмъ улицата. Опастностьта отмина.

 

Турцитѣ бѣха особно снисходителни къмъ ненормални, идиоти и луди. Тѣ не ги държеха отговорни за постѫпкитѣ имъ и не имъ досаждаха. Тѣ ги смѣтаха за Божи човѣци, къмъ които трѣбаше да се отнасятъ като къмъ светии.

 

Тета не обърна никакво внимание върху опасностьта, която идѣше отъ разбѣснѣлия турчинъ. Може би тя и желаеше — да свърши нѣкой съ нея, да тури край на мѫкитѣ ѝ.

 

 

130

 

Има много случаи, дето може да се види, какъ отъ голѣма скърбь излиза не само безгрижие, а дори и безкрайна смѣлость. Грижата за лична безопасность потъва дълбоко въ съзнанието и тамъ изчезва. Желанието за животъ застива и замира. Много пѫти скърбьта е по-силна отъ волята за живогъ.

 

И виеше тета Мара за даскалъ Димитъръ зарань, на пладне и вечерь. Всѣки пѫтъ се разливаха нови тѫжни пѣсни. Особно вечерь, когато градския шумъ престанѣше, когато ходжитѣ завършеха молитвитѣ си по високитѣ минарета, когато здрачъ настанѣше, нейния омайно-сладъкъ гласъ се понесѣше надъ рѣката, стигнѣше чакъ до отсрещния турски ридъ, отекнѣше, върнѣше се и се разлѣеше като огненъ дъждъ надъ турскитѣ кѫщи. Тамъ всѣка тетина дума ясно се чуваше. Тя дълбаеше ядовито въ душитѣ на майки, вече изгубили въ войната синове, на любими съпруги, изгубили любими мѫже, — на обручени моми, изгубили непрежалими изгори.

 

На четвъртия день привечерь ненадейно снѣжна буря забушува, зли вихри се забориха като люти змейове. Студъ скова земята. Напрежението въ тетината душа бѣше стигнало до своя край. Нейнитѣ плачове, хълцания, ридания, нейнитѣ пѣсни и припѣви бѣха продрали гърдитѣ и гърлото ѝ. Гласътъ ѝ съвсемъ пресипна. Не можеше вече да дава воля на своята стихийна скърбь. Това я много мѫчеше. Но ето съ новъ подемъ я тласна неизразимата ѝ мѫка. Отново зачупи рѫце, заскуба коси и полетѣ на долу по стълбитѣ къмъ двора. Цѣла бѣше настръхнала. Лицето ѝ доби нечовѣшки изразъ. Очитѣ ѝ широко разтворени — диво и страшно гледаха. Намѣри се вече на двора. Вихритѣ развѣха дрехитѣ ѝ, коситѣ ѝ. Още веднажъ извика и писна, колкото можеше. И нѣкакъ гласа ѝ се проясни отъ студа. Нейнитѣ плачове и ридания се слѣха съ безбродния шумъ на бурята. Тета нареждаше!

 

— Духай, вѣтре, разнасяй воплитѣ и въздишкитѣ ми. Мене самата разпилѣй, разнеси ме по планини и долини, по

 

 

131

 

ридове и падала, дето неговитѣ стѫпки сѫ бродили. Отново да усѣтя неговото присѫтствие, отново да ме огрѣе неговия лѫчезаренъ погледъ. Духай, вѣтре, — пилей мислитѣ ми, защо ми е вече умъ и животъ ! Духай, понеси ме къмъ него милия — тамъ отвѫдъ звездитѣ. Излишна съмъ тука на земята. Мракове нека припаднатъ надъ мене. Нека се разтворятъ безднитѣ и ме погълнатъ. Нека всички води на Рила ме залѣятъ и ледове ме покриятъ. Никаква следа отъ мене да не остане по земята, щомъ него го нѣма . . . Ооохохохооо! Моето слънце зайде ...

 

Изохка тета съ сетни сили, възтърси се и грохна срѣдъ снѣга, та млъкна, онѣмѣ. Струпаха се нашитѣ надъ нея. Дигнаха я и я отнесоха по стълбитѣ горе. Сложиха я на леглото ѝ. Бързо почнаха да я разтриватъ, къмъ животъ да я свърнатъ, но тѣ още не виждаха, че всичко бѣше напразно. Очитѣ ѝ гледаха безъ изразъ като стъклени. Свѣтлината угасна въ тѣхъ.

 

Тета издъхна, умрѣ.

 

Тъй калина, утрупана съ плодъ, радвала се на живота срѣдъ китна градина, ненадейно отъ зла буря бива повалена, изкъртена. Небеснитѣ птички не ще могатъ вече върху гъвкавитѣ ѝ клони да кацатъ и да пѣятъ, да разливатъ омайни трели! Скоро на мѣстото ѝ нито следа нѣма да остане.

 

И дигна се буренъ плачъ вкѫщи.

 

Като преминаха първитѣ тежки мигове, разсъблѣкоха я и я окѫпаха. После я вчесаха и облѣкоха като невѣста. Изпружиха я върху кенарлия чаршавъ на пода. Запалиха ѝ свѣщица и наредиха около главата ѝ босилекъ.

 

Тъмни мракове низко легнаха върху градеца. Всичко живо се бѣше изпокрило, сгушило и занѣмѣло. Само бурята виеше по улици и завои, сякашъ надгробна пѣсень пѣеше за тета.

 

На зараньта тетини нежни другарки надойдоха, всѣка съ свѣщица и зимна китчица въ рѫце, за да украсятъ за сетенъ пѫть своята другарка. И зарониха се топли сълзи по натѫжени млади лица. Ридания избухнаха отъ момински

 

 

132

 

гърди. И скръбьта въ нашия домъ ставаше още по-черна, мѫката още по-ядовита. Надойдоха стари жени и млади; надойдоха вѣрни другари на даскалъ Димитъръ, отново да го оплачатъ заедно съ тета, Изпълниха кѫщата и двора, останаха и на улицата предъ портата.

 

А турци гузно минаваха, намръщени, съ наведенъ погледъ. Въ малкия градецъ всѣки бѣше чулъ тетинитѣ бурни ридания и тѫжни пѣсни. Всѣки знаеше, какво я е сполетѣло. Тетината скърбь бѣше надникнала въ душитѣ на всички и тамъ си бѣ свила гнѣздо.

 

Между навалицата въ двора ето зададе се стария попъ Иванъ заедно съ тримата градски свещеници, за да прочетатъ дома първитѣ молитви преди да понесатъ тета къмъ църквата и гробищата. Задъ тѣхъ идѣше клисаря — носѣше носилото. Силна миризма на темянъ изпълни кѫщата. Азъ зехъ да усѣщамъ, че нѣщо се тегли отъ гърдитѣ ми и се кѫса. Краката ми се подкосиха. Нѣщо ме давѣше въ гърлото. Сълзи бликнаха въ очитѣ ми и помрачиха моя взоръ.

 

Сложиха тета на носилото и я понесоха по стълбитѣ на долу. А азъ се захлупихъ по очи на чардака и необуздано зехъ да ридая.

 

Понапредъ за моя детски умъ погребение значеше вкусно подправено жито и пшениченъ хлѣбъ, а сега тия лакомства съвсемъ не ме блазнѣха: дори не искахъ да ги видя. Сега въ душата ми горѣше страшна скърбь. Безнадеждность бѣше преизпълнила моето съзнание Никога по-рано такава огнена мѫка не бѣхъ усѣщалъ. Предъ моя погледъ се разкриха невиждани мрачни простори. Изъ тѣхъ самата смърть ми се зѫбѣше . . .

 

 

133

 

 

ЧИЧО СТОИМЕНЪ.

 

Намѣтало черно покриваше нашия домъ. Скръбьта бушуваше въ душитѣ. Очитѣ обгорѣли, лицата изсъхнали, устнитѣ попукани. Ние всички се давѣхме въ нѣкаква дълбока мѫтна вода.

 

Баба все по-често зе да мисли за чичо Стоимена. Като съзерцаваше неговото лице, мѫката ѝ по тета олекваше, за да я обхване по-сетне съ нова сила. Невидима рѫка ножъ забиваше въ сърцето ѝ и го вадѣше, за да го забие отново. Това ставаше безспирно.

 

Ненадейно изплува въ съзианието ѝ мисъль, — защо Стоименъ отдавна не ѝ се е обадилъ? Дали и съ него не се е случило нѣщо? Тая мисъль като отровенъ трънъ зе да я боде и мѫчи. Раната ѝ отъ тета постепенно загорѣ, покри се съ дебелъ струпей, макаръ подъ него да тлѣеше огънь.

 

Единъ день дрипавъ кюмурджия дойде дома. Лицето му бѣше и мръсно и грозно. Очитѣ му мъждукаха като изъ две тъмни пещери. Той проговори. Сякашъ заскърца ненамазана кола. Но отъ тоя грозенъ гласъ се отрони безкрайно сладка весьь: чичо Стоименъ пратилъ много здраве. Той моли баба и всички въ кѫщи да не се грижатъ за него: здравъ и живъ е. И той скърби за тета. Научилъ се за нейната смърть на време. Срещу Божията воля никой не може да върви.

 

Слънчице огрѣ въ душитѣ ни и ги стопли. Предъ нашитѣ взори се мѣрна ангелъ, утѣха ни донесе. Слава Богу. Нашитѣ не знаеха, каква честь на кюмурджията да сторятъ. Всички седнахме и ядохме съ него. Усмивки се явиха по лицата. Баба го изпрати следъ това чакъ до портата и му порѫча да каже на чича, много да се пази, да не идва въ града, че го търсятъ подъ дърво и камъкъ.

 

Силно подозрение бѣше легнало надъ нашата кѫща. И день и нощь едно голѣмо невидимо око се зазираше у

 

 

134

 

насъ, следѣше ни, наблюдаваше, кой влиза дома, кой излиза. Ние не виждахме това око, но го усѣщахме. То ни парѣше и топѣше, навѣваше въ душитѣ ни смьртенъ страхъ. Зехме да се боимъ, както отъ неприятели, непознати, тъй и отъ познати, приятели. Иззадъ всѣки камъкъ, всѣко дърво, иззадъ всѣки хълмъ това око ни дебнѣше и причакваше. Наистина баща ми съ нищо не бѣше далъ на турцитѣ да се съмняватъ въ него. Но чичо Стоименъ бѣше членъ отъ нашето семейство. Съ неговитѣ вече съвсемъ явни дѣла бѣше ги предизвикалъ предостатъчно. И неможеше властьта да мисли, че ние не сме въ течение на бунтовнишкия му животъ, че не му съдействуваме по нѣкакъвъ начинъ. Ако още не бѣше затворенъ баща ми, това не можеше да се отдаде на нѣкакво снисхождение, а на обстоятелството, че затвора бѣше препълненъ съ българи, на които бунтовнишкитѣ деяния споредъ турцитѣ бѣха доказани.

 

А чичо Стоименъ бродѣше съ вѣрна дружина изъ балкани и полета, по села и колиби, по егреци; провираше се и се прикриваше въ пещери, въ недостѫпни падала и дебри. На всѣка стѫпка аскеръ го следѣше, но населението го улесняваше да се изплъзва. На всички довѣрието у него растѣше все повече, колкото наближаваха руситѣ. Често се случваше, тамъ дето е нощувалъ, да дойде башибозукъ, да го търси, минута следъ като се е отгеглилъ. И вмѣсто него българитѣ треперѣха отъ страшната възможность, че може да попадне въ ноктитѣ на смъртьта. Неговата опитность на войвода все повече и повече растѣше. Дружината му бѣше добре изпитана и обучена, въорѫжена съ най-последната система аскерски пушки. Той имаше вече на нѣколко мѣста скривалища, пълни съ военни снаряжения. Страшно увлѣченъ въ освободителната работа, не искаше и да знае опасностьта. Свикналъ бѣше и правѣше най-рискувани похождения. Щастието го придружаваше вредомъ. Другаритѣ му се възхищаваха отъ него и ставаха ежедневно все по-смѣли и съ повече довѣрие въ собственитѣ си сили.

 

Зла зима вилнѣеше.

 

 

135

 

Високо надъ село Делва, въ една недостѫпна планинска мѣстность, широка пещера зѣеше подъ вѣковни дървета. До нейния, назърналъ между скали входъ, бѣха разположени голѣма кошара, егрекъ и нѣколко коли сѣно. Тука богатия Кочо съ своето многобройно семейство, съ своята жива стока и храна се криеше отъ турски очи.

 

Четиримата му синове неотлѫчно се подвизаваха съ чича Стоименъ.

 

Привечерь. Дебелъ снѣгъ бѣ легналъ вредомъ. Безкрайни борови гори, утрупани съ сулиндари, скрежъ и снѣгъ, скърцаха и пригласяха на люти вихри.

 

Планинскитѣ пѫтеки укрити. Само туземци, които ги добре познаваха, успѣваха да ги налучватъ. Страховитъ вой се носѣще отъ урва на урва надъ дълбоки долища. Снѣжна буря замайваше залутани пѫтници, тласкаше ги къмъ ярове и пропасти — на изгладнѣли вълци лакома плячка. Мракове зеха да припадатъ надъ земята. У кошарата на огнището буйно горѣха и пращѣха борови цепеници. Двадесетина аскерлии безредно бѣха насѣдали на триножни столчета. Между тѣхъ и Кочо. Веселъ разговоръ на български водѣха всички. Женитѣ се разшетали — баници мѣсятъ и гозби готвятъ. Децата се наредили край огъня. Едни се радватъ на пламъцитѣ, други се закачатъ, а трети съ любопитство наблюдаватъ сѣнкитѣ си. Щастието грѣе по лицата на всички.

 

Но защо аскерлиитѣ не внушаватъ никому страхъ ? Защо женитѣ сѫ тъй спокойни, защо е и Кочо тъй разположинъ? Кога сѫ се турцитѣ вчовѣчили, та сѫ престанали да бѫдатъ опасни?

 

Тоя день преди обѣдъ въ село Делва чичо Стоименъ съ своитѣ другари почиваше въ сѫщата механа, дето преди нѣколко месеци Келешъ Асанъ и Али Чаушъ се веселиха за последенъ пѫть въ живота си. Около него се бѣха насъбрали селянитѣ и му се радваха като на ангелъ небесенъ. Отъ колко напасти ги той избави, безъ да ги изложи предъ властьта ! Тѣ съ дълбока благодарность си спомниха и за

 

 

136

 

Георги Бейрутлиевъ, за когото прошепнаха отъ сърце — Богъ да го прости!

 

— Далече ли сѫ още руситѣ, бай Стоимене? — запита единъ селянинъ. Макаръ да бѣше много по-старъ отъ чичо, нарече го бая отъ уважение.

 

— Не сѫ. Тѣ идатъ, — отвърна чичо — наближаватъ София.

 

Дето ще рече, три-четири деня пѫть ни дѣли отъ тѣхъ, — отрони другъ селянинъ.

 

— Да!

 

— Милитѣ руси, кога веднажъ ще дойдатъ! Нашата радость не ще има край, — прибави трети селянинъ.

 

— Вие само имайте търпѣние, крийте хранитѣ, нищо не давайте на турцитѣ и бѫдете сговорни. Никой да не върви по стѫпкитѣ на оня предатель — моя калфа, който си намѣри отплатата . . . Богъ да прости даскалъ Димитъръ — наставнишки каза чичо.

 

— Богъ да го прости, — извикаха въ единъ гласъ всички селяни.

 

— Както и да е, преди пролѣть да пукне, руситѣ ще дойдатъ и всички страхове и мѫки ще престанатъ, ще ги забравимъ като нѣкой лошъ сънь, — добави чичо.

 

Комититѣ зеха да се стѣгатъ. Сбогуваха се. Чичо поведе дружината.

 

— Добро виждане ! — пожелаха имъ селянитѣ.

 

Пѫтьтъ къмъ Кочовата кошара бѣше дълъгъ, а сега и особно мѫченъ. Дружината се отправи натамъ. Чичо Стоименъ вървѣше първи по неутѫпкания снѣгъ. Тежка грижа бѣ осѣнила лицето му. Въ мълчание пристѫпяха всички. Много другари тѣ бѣха изгубили въ кървави срѣщи. Много мѫки изтеглиха презъ дългитѣ месеци. Мнозина отъ по-далечни села отдавна не бѣха чули никаква вѣсть за своитѣ семейства.

 

А чичо Стоименъ почти всѣка недѣля пращаше нѣкого до Брѣстово. Научаваше се, що ставаше било у насъ, било у неговия домъ, или въ града. Него не мѫчеше неизвестность.

 

 

137

 

При все това въ душата му дълбоко се таеше отровна мѫка, причинена отъ онова, което именно знаеше. Смъртьта на даскалъ Димитъръ го мѫчеше. Тетината смърть удвои страданието му. Но преди да се случи това двойно нещастие, въ душата му люта осойница бѣше свила гнѣздо: той не можеше да забрави онова, що бѣ сторила невѣстата му Наста. Той отмъсти на Дончо, както се следваше. Стрина Наста се бѣ искрено разкаяла. Гвоздея отъ сърцето му бѣше изваденъ, но тамъ зѣеше кървава рана. Никакъвъ лѣкъ не можеше да я излѣкува. Той се много мѫчеше и за детето. Дали то не бѣше една голѣма лъжа между него и жена му ? Дали то не бѣше тѣхенъ позоръ ? Това съмнение, това раздвоение постоянно го разпъваше между омраза и любовь. Какъ силно обичаше той нѣкога стрина Наста и детето! Когато узна всичко, той усети, че хубавото въ живота му е вече изчезнало. Пойното птиче отъ душата му е отлетѣло. Ако можеше да разлюби жена си и детето си, ако можеше да се откѫсне отъ тѣхъ, той лесно би се успокоилъ, но не можеше. Това го тласна да се предаде на народното дѣло съ двойно усърдие. Така можеше да потуля огъня, който бѣха запалили въ сърцето му стрина Наста и Дончо. Нѣкаква празнота чувствуваше у себе си, която не го мѫчеше само въ извънредни борби и усилия. Презъ почивкитѣ, които му бѣха толкова нуждни, осойницата почваше да го яде: не му даваше покойнито за мигъ.

 

Най-после дружината стигна въ Кочовото селище. Радостьта на семейството бѣше голѣма. Отдавна Кочовитѣ синове не бѣха си идвали, та сега женитѣ и децата ги гледаха продължително като залисани.

 

Мина първата радость, разшетаха се женитѣ, а Кочо се изправи предъ чичо Стоименъ и шепнишкомъ тъй му заговори:

 

— Вие донесохте въ кѫщата ми голѣмо щастие. Ние сме като пияни. Но трѣба да ти кажа, че днесъ преди обѣдъ Колаасѫ (капитанъ) Селимъ пратилъ човѣкъ да ми обади да приготвя тая вечерь за него и за аскера му мѣсто и вечеря.

 

 

138

 

Щѣли да нощуватъ у насъ. Женитѣ не знаятъ това. Не мислѣхъ, че турчинъ може да ме намѣри тука. Смѣло куче е този Селимъ.

 

Чичо Стоименъ за мигъ наведе глава и се унесе въ мисъль. Погледа му блуждаеше неопредѣлено. Следъ това ненадейно дигна очи, изправи се гордо и весело отговори:

 

— Нищо ! — писано било заедно да нощуваме съ Селимъ и аскера му.

 

— Какъ тъй? — запита Кочо.

 

— Много лесно.

 

Чичо се разпореди и отъ скривалището извадиха аскерски дрехи. Бързо той и другаритѣ му се преоблѣкоха. Женитѣ и децата ги гледаха зачудени.

 

Ето съ кои аскерлии приказваше Кочо по-преди.

 

Чичо Стоименъ нареди постове, които съ тайни сигнали да му обадятъ, щомъ се зададе Селимъ съ аскера си. Комититѣ съ напрежение очакваха интересната но не и безопасна среща. Никой освенъ чичо не знаеше, какъ ще стане тя и защо е потрѣбно да стане. Не бѣше ли по-добре да се избѣгне? Но чичо си знаеше работата ...

 

Едва се здрачи и таинствено подсвиркване се дочу. Комититѣ бързо се сбраха предъ тѣсния входъ на пещерата и се вмъкнаха въ едно отъ безкрайнитѣ ѝ разклонения, отъ което въ случай на нужда можеше да се излѣзе презъ единъ далеченъ добре прикритъ изходъ.

 

Кочовото семейство сякашъ замръзна. Въ безмълвие потъна. Никой отъ кѫщи — дори Кочо — не знаеше, какво можеше да се случи.

 

Колаасѫ Селимъ пристигна съ тридесетина души аскеръ. Всички бѣха много измръзнали, изморени, мрачни и сърдити. Кочо и жена му ги приветствуваха съ една крайно пресилена любезность. Въведоха ги въ обширната добре затоплена кошара и наредиха имъ възглавници да насядатъ. Турцитѣ разтовариха отъ себе тежкото си въорѫжение струпаха го въ единъ ѫгълъ и се разположиха. Веднага женитѣ почнаха да имъ поднасятъ стоплена ракия. А тѣ лакомо

 

 

139

 

запоглъщаха отъ пръстени панички. Умората и жаждата искаха много ракия. Скоро главитѣ натежаха, тѣлата се отпуснаха. Тайна радость изпита Кочо. Ракията намали опасностьта.

 

Тъкмо когато почнаха женитѣ да слагатъ вечерята, отвори се малката вратичка на кошарата и новъ аскеръ, въорѫженъ до зѫби, навлѣзе. Чичо Стоименъ въ форма на мюляазимъ направи темане на Колаасѫ Селимъ. А тоя, макаръ и малко изненаданъ, лениво отвърна и се прозя. Подозрѣние не се събуди у турцитѣ. Всичко отиваше на добре.

 

Още недовършена вечерата, Колаасѫ Селимъ и хората му захъркаха, дълбоко заспаха. Чичо заповѣда да имъ прибератъ орѫжието. Въ нѣколко минути то биде отнесено и скѫтано въ скривалището. Весели разговори следъ това се подеха и дори пѣсни екнаха. Всичко бѣше отъ сигурно по-сигурно. Вече никаква опасность не можеше да се чака отъ турцитѣ.

 

Късна вечерь настана. Кошарата ечеше отъ глъчка и радость. По едно време Селимъ се пробуди, облѣщи се и се зачуди. Чичо весело срещна погледа му.

 

— Ей, Селимъ, какво си тръгналъ да търсишъ изъ тия планински осои, — гордо му продума по турски той.

 

Селимъ се поизправи гузенъ и седна на възглавницата. Замислено гледаше и не виждаше орѫжието на своитѣ хора. Сякашъ не можеше да се опомни, де се намира.

 

— Казвай, Селимъ, по каква работа скиташъ тѫдѣва ?

 

— Стоименъ комита азъ търся.

 

— Тъй ли ?

 

— Помогни ми да го намѣря. Главата му е оценена хилядо лири. Ако успѣя, половината ще бѫдатъ твои.

 

— Та още ли не виждашъ, че той сега говори съ тебе ? Не ме ли позна ? Ние сме се срещали и другъ пѫть . . .

 

Отъ последнитѣ думи Селимъ веднага изтрезне. Огнени вълни го залѣха. Потъ изби на челото му. Той се усѣти като лисица въ капанъ.

 

 

140

 

— Какво? Ти треперишъ? — продължи чичо. — не бой се! Стоименъ не е жаденъ за кръвь. Сега си легни и спи спокойно. Утре ще се раздѣлимъ като приятели.

 

Разбира се сънь не дойде вече на Селима.

 

Щомъ се разсъмна, чичо се изправи предъ него и го запита:

 

— Възможно ли ти е съ чиста съвесть да се закълнешъ въ името на Аллаха, че зимашъ подъ свое покровителство Кочо и семейството му, щомъ азъ ти прощавамъ живота ?

 

— О, Стоимене, твоето великодушие ме поразява. Отъ сега никой не ще посмѣе де досажда на Кочо и семейството му. Освенъ това азъ се отказвамъ да се боря съ гебе.

 

— Иди си съ миръ, Селиме, поведи си хората и никому нищо не казвайте.

 

Селимъ като истински правовѣренъ устоя на думата си. Запази въ своята душа дълбоко почитание къмъ чичо Стоименовата храбрость и великодушие. Следъ тая случка той не помисли да безпокои повече ни чичо, ни Кочо.

 

 

МАЙКА МИ

 

Коледни пости. Страшни студове. Ледове и дебелъ снѣгъ бѣха покрили Бистра. Притисната, задушена, тя едва издаваше гласъ. Заринати долища, преспи дълбоки, пѫтища непроходни. Като излѣешъ зода, доде падне на земята, замръзва.

 

На двора подъ широкъ тремъ баща ми презъ есеньта бѣше натрупаль голѣмъ купъ пенуги. Изкопалъ ги отъ гората задъ насъ. На гърбъ ги донесълъ дома. Тогава дърва не се продаваха на пазаря. Всѣки българинъ самъ си насичаше въ дѫбравата и си ги донасяше. На нашитѣ чорбаджии и на турцитѣ донасяха българи — чираци и измикяри (слуги).

 

Обѣдно време бѣше. Мама се мѫчеше да разцепи една пенуга : — дърва трѣбаха за огнишето, че баща ми измръзналъ

 

 

141

 

щѣше да се върне за обѣдъ отъ работа. Долапи правѣше на Бали ефенди въ кѫщи. Азъ гледахъ. Искаше ми се да помогна, но не бѣ по силитѣ ми. Брадвата отскачаше отъ възловитата пенуга, която се отмѣстяше и отиваше тамъ, дето не трѣбаше. И пакъ мама я зимаше и нагласяваше, а тя ѝ избѣгваше отново. Това се повтаряше много пѫти, доде мама успѣ най-после, разцепи я. Съ досада и умора тя захвърли брадвата на страна, събра и нареди дървата на една рѫка, пригърна ги съ другата и ми даде знакъ да си отиваме горе. Тоя день тя бѣше много угрижена. Усмивка не се мѣркаше на лицето ѝ. Веждитѣ ѝ сключени. Тъмна мъгла отседнала на челото ѝ. Погледа ѝ мѫтенъ и разсѣянъ.

 

Тропна портата. Баща ми си идѣше. Азъ и братчето ми Митко посрещнахме го радостно. Но той не бѣше отзивчивъ като други пѫть. Не ни се усмихна и не ни погали.

 

Насѣдахме край наредената трапеза и мълчаливо заядохме. Мама крадешкомъ поглеждаше тате, за да проникне въ неговото неразположение. Тя сякашъ забрави себе си и своята мѫка. Следъ смъртьта на тета и даскалъ Димитъръ мама, баба, тате станаха по-нежни единъ къмъ другъ и къмъ насъ — децата. Семейното чувство сега се простираше върху по-тѣсна площь, та бѣше по-силно. Всички бѣха подъ тежината на една и сѫща скърбь. Неизвестностьта въ близкото и далечно бѫдаще гледаше ни съ огнени очи, свирепо и алчно. Смъртна опасность еднакво ни плашеше и възправяше коситѣ ни.

 

Тате дигна очи и изгледа мама и баба — искаше нѣщо да имъ каже, но като че не се решаваше:

 

— Кумъ Найденъ . . .

 

— Какво „кумъ Найденъ"? — бързо попита мама.

 

— Свършено . . .

 

— Казвай, Коле, какво се маешъ! — нервно, въ единъ гласъ запитаха баба и мама и останаха неподвижни, вкаменѣли, както всѣка бѣше протегнала рѫка — едната да затопи залъкъ въ солницата, а другата понесла лъжица чорба къмъ устата си.

 

 

142

 

— Преди единъ часъ въ долна махала край рѣката Бекиръ пехливанъ съ нѣколцина другари нападнали кумъ Найдена и го съсѣкли, — изговори тате и едри сълзи порони...

 

— Какъ! Що думашъ? — изохка мама.

 

— Какъ, какъ! Истина ли? — проплака баба.

 

— Истина, истина! — отвърна тате и стана, та се извърна, за да прикрие вълненията си.

 

— Кумата и децата имъ още не знаятъ, — допълни той.

 

— Олелеее..! — издълбоко въздъхна мама и погледа ѝ се унесе далече нѣкѫде.

 

— Клета кума, що имала глава да ѝ пати ! Ами сега! — издума баба.

 

— Отмъсти си най после това куче Бекиръ пехливанъ, за дето го надви и посрами кумъ Найденъ, когато Исмаилъ бей женеше сина си. Тогава Бекиръ искаше живъ да го изгори заедно съ децата, но не успѣ . . .

 

Тате се отправи по стълбата надоле къмъ портата. На работа отиде пакъ. Мама слѣзе подиръ него да го изпрати. Предъ нейното съзнание бързо се смѣняваха картинитѣ на страшната действителность. Ни една не се задържаше. Сливаха се една въ друга въ неизразима бъркотия. Когато се отдѣли тате, мама го изгледа съ единъ ненаситенъ милъ погледъ. Следъ една минута кривна той по една тѣсна уличка и се изгуби отъ очитѣ ѝ.

 

Ще го види ли тя отново ? Нѣма ли и съ него да се случи нѣщо? Тъкмо така е изпращала кумата кумъ Найдена тая зарань, когато е отивалъ на работа. Надѣвала се е, че пакъ ще го дочака следъ нѣколко часа, ето него го нѣма вече. Той никога нѣма да се върне, никога нѣма да зарадва ни кумата, ни децата си, никога, никога! Той бѣше младъ, строенъ, силенъ мѫжъ. Днесъ утре вече нѣма да го има. Ще ходи нещастната кума надъ неговия безвременъ гробъ да плаче, да припѣва, да му приказва, да си излива болкитѣ, да търси отъ него утеха, а той все ще мълчи като сърдитъ, не ще и дума да ѝ отвърне. И мисли си мама, нима не може това да се случи и съ тате! Наистина

 

 

143

 

той никому зло не е сторилъ. На никой турчинъ прѣка дума не е казалъ, но той . . . той е братъ на Стоименъ комитата. Не може да не пада и върху него часть отъ турското озлобление.

 

Колко пѫти отпосле си е спомняла всичко това, тя ми го е преповтаряла и е ронила сълзи!

 

Тя се върна вкѫщи. Седна унила, сломена край огнището. Пригърна колѣни. Огъня бѣше догорѣлъ. Жарьта тлѣеше подъ тънка пепель. Нейнитѣ зачервени уморени очи гледаха живитѣ вѫглени, но не ги виждаха. Отвткдъ нѣкѫде въ незнаенъ миръ се рѣеше нейната мисъль, луташе се не радостна, съ оскубани криле, осиротѣла, бездомна. Ето глутница изгладнѣли вълци презъ черна нощь. Едва се виждатъ като сѣнки. Тѣ виятъ, търсятъ плячка и не намиратъ. Давятъ се помежду си, тракатъ зѫби. Не търсятъ ли тѣ него, мисли си мама, него — нейния Коле? Ето го: той не вижда глутницата. Къмъ вълцитѣ, право къмъ тѣхъ той върви. Ооо! Сега ще го здавятъ и разкѫсатъ. И стрѣска се мама отъ своето бълнуване, обляна въ студенъ потъ. А защо ѝ е потрѣбно да мисли всичко това! Нима не е по добре нейното око да гледа само хубавото въ живота ! Колко сладко ѝ става, кога лѫчезарна надежда я понесе къмъ прекрасни простори, дето слънце никога не захожда, дето парцаливитѣ черни дрехи на нощьта никога не се развѣватъ, а вѣченъ день трепти. И спомни си тя. То бѣше миналата пролѣть, кога единъ день край Струма въ сѣнчестата дѫбрава — отидохме заедно съ чичо Стоименови. Бѣха и даскалъ Димитъръ, и тета Мара. И двамата тѣ унесено се гледаха и грѣеха отъ радость. Тѣ вѣрваха въ живота и въ своето щастие. Подозрѣние не се мѣркаше въ душитѣ имъ и не помрачаваше царството на тѣхната любовь. А сега гниеха безъ време въ черната земя . . .

 

Мама се възтърси.

 

Отново силни болки присвиха нейното сърце. Изневидѣлища лютъ звѣръ я връхлетѣ, за да я разкѫса и погълне. Ахъ! Колко ѝ се видѣ тѣсно вкѫщи. Свѣта ѝ се видѣ като

 

 

144

 

мръсенъ затворъ. Тя се усѣти затворена. Влага и мухълъ я облъхнаха. Очитѣ ѝ нищо не виждаха. Не, не! Като презъ черенъ димъ тя прозрѣ тамъ горе малко прозорче. Не влизатъ ли презъ него снопъ лѫчи ? Не трептятъ ли въ безбродния мракъ? Ето огромна рѫка притвори прозорчето. Угасна слънцето въ небесата. Изходъ — никѫде. Нозетѣ ѝ ждрапатъ въ мръсна каль. Кальта се заподига приижда, стига до колѣни, до поясъ, до гуша. Ужасъ! По-добре въ гроба, отколкото тука!

 

Силенъ женски писъкъ процепи простора и ни потресе. Ето и детски гласове — друженъ плачъ. Ридание необуздано се дигна у Найденови. Страшната весть е стигнала и залѣла нещастното семейство като огнена вълна.

 

Мама разшири очи, дигна глава и стана. Понесе се па вънъ къмъ чардака и зе да чупи рѫце. За мигъ тя се зашемеди и не можеше да схване до Нгйденови ли се отнася това велико нещастие, или до нея и тате. И пакъ се проясни мисъльта ѝ. Тя не можеше да усмири бурята въ душата си. Неи се стори, че днитѣ на живота ѝ сѫ се изнизали. Предъ нея бездна е зинала и я чака. Въ своитѣ дълбини тя усѣщаше, че има да я сполети нѣшо още по-страшно . . . Охъ, да би имала крила, тя би полетѣла, би унесла всички свои тамъ отвѫдъ залѣзъ-слънце, въ земята на вѣчния миръ, на вѣчнитѣ пѣсни.

 

Вечерни мракове зеха да припадатъ.

 

Мама си дойле отъ Найденови съ червени, изплакани очи. Помогнала, та окѫпали и преоблѣкли мъртвеца. Изпружили го и го накитили споредъ обичая. Да можеха да му върнатъ душата, да го свърнатъ къмъ живитѣ!

 

Тайна е живота, тайна е и смъртьта. Тайна ни носи отъ единъ островъ на безпредѣлностьта къмъ другъ, за да ни понесе отново.

 

Мама приседна въ стаята. Пригърна мене и Митко между коленетѣ си и каза: „Сега тате ви ще дойде!" Но мене ми се стори, че тя продума това повече да увѣри себе си, че наистина ще си дойде нейния другарь. Тя често

 

 

145 

 

поглеждаше къмъ портата презъ закнижено прозорче, на което бѣше прилепено кѫсче стъкло, колкото за едно око. Тате все не идваше. Кѫде се забави тоя човѣкъ? Да се е заприказвалъ съ приятели — това не можеше да се допусне сега. Да сѫ го задържали на работата — вече се здрачи — нѣма за какво. Мама зе да допуска нѣщо лошо, но не можеше да си представи, какво именно. Мъгла се стелѣше предъ нейното въображение. До ушитѣ ѝ стигаше скимтение, вой като отъ бѣсни кучета. Страшенъ ревъ я оглушаваше. Тя мѣташе безмисленъ погледъ отъ предметъ на предметъ и не знаеше, де да го сложи. Неясни екове идѣха на вълни отъ турската махала. Мижава свѣтлина отъ нѣкои кѫщи просияваше. Подъ слабо озарение изъ мрака се подаваха и очертаваха високитѣ минарета, като исполини поставени на нощна стража. Нѣкой изохка и простена недалече. Гръмъ отъ пушка проеча презъ късна смлъкнала вечерь. Кой ли нещастникъ нечакано куршумъ прониза. Следъ това глъчка отъ много хора се разнесе и пакъ всичко угихна. Надъ земята легна безмълвие, тежко като олово. Най-сетне тресна портата. Счуха се стѫпки по стълбата на горе. Тръпки облазиха мама. Тя рипна, къмъ вратата се затече. Насреща ѝ влизаше тате.

 

— Кѫде се забави, Коле ? — едва отрони тя и мило го загледа, като да бѣше го за винаги загубила и отново намѣрила.

 

— Въ конака . . .

 

— Въ конака ли ?

 

— Да. Тая вечепь като привършихъ работата у Бали ефенди и вече излизахъ отъ портата, заптие ме пресрещна и ме подкара къмъ конака.

 

Мама го гледаше облещена и изумена. По лицето и косата му имаше следи отъ кръвь. Очитѣ му бѣха силно подкопани. Снагата му треперѣше.

 

— И тамъ биха ме съ тояга, стѣгаха ми съ вѫже главата, душиха ме, мѫчиха ме, за да имъ кажа, де се крие братъ ми и кои му сѫ ятацитѣ. Азъ не можехъ да имъ разкрия

 

 

146

 

тия работи, понеже и наистина ги не зная. Ако не бѣше дошелъ случайно въ конака зета на Бали ефенди — Юсуфъ, мъртъвъ щѣха да ме извлѣкатъ отъ тамъ. Той — Богъ да му дава здраве, животъ и добро — продума имъ нѣщо и заптиетата ме оставиха. Нѣкой ме придигна изотзадъ. Азъ едва-едва се опѫтихъ къмъ вратата и улицата. Зло голѣмо ме сполетѣ. Снагата ми е сломена. Какъ ще отивамъ утре на работа, не зная.

 

Юсуфъ бѣше кадия.

 

Мама се мѫчеше да се сдържи, но това не трая дълго: тя избухна въ глухо ридание. Отдавна душата ѝ бѣше накипѣла. И най-малкия поводъ бѣше достатъченъ.

 

Тате се опита да си съблѣче джубето, но не можеше. Мама почна да го разсъблича и тихо нареждаше пѣсень като на умрѣло. Гърбътъ и гърдитѣ на тате бѣха пакрити съ сини пятна. Въ това време влѣзе въ стаята и баба. Дълбока скръбь назърна и отъ нейнитѣ очи. Веднага тя счука лукъ и наложи добре раненитѣ мѣста. Тате легна, но отъ болки не можеше да заспи. Едва призори сънь го унесълъ.

 

 На зараньта мама се стегна. Приготви и мене да излизаме. Тя порѫча на тате да не става, за никаква работа да не мисли. Бѣхме вече на улицата. Тя ме държеше за рѫка. Бързо вървѣхме къмъ турската махала. Кога минавахме презъ покрития мостъ, въ моето въображение се представи даскалъ Димитъръ, увисналъ на бѣсилото и сганьта около него озѫбена се хили. Скърбь присви сърцето ми. Ние бързахме и отминавахме намусени, махмурлии турци. Тѣ враждебно ни гледаха изподъ вежди.

 

Ето ни вече предъ кѫщата на Бали ефенди. Мама похлопа. Слугиня българка отключи и открехна тежката порта. Намѣрихме се въ широкъ дворъ, покритъ съ дебелъ снѣгъ.

 

— Тука ли е Бали ефенди ? — Искамъ да поприказвамъ съ него, — рече мама.

 

— Горе е ! Нека му обадя, — отвърна слугинята и припна по стълбитѣ къмъ втория катъ.

 

 

147

 

Следъ малко тя се подаде отъ балкона и ни повика. Ние се възкачихме. Срѣдъ голѣмъ вестибюкъ стоеше по халатъ Бали ефенди.

 

— Какво има? — запита снисходителко той.

 

— Бали ефенди, — съ плачъ поде мама: — ако не те смѣтахъ за най-добъръ човѣкъ въ Брѣстово, нѣмаше да те търся. Ти правишъ много добрини и на турци и на рая. Съжали се и надъ насъ сега. Снощи Коле като излизалъ отъ васъ, заптие го срещнало и го закарало въ конака. Тамъ го смазали отъ бой заради братъ му Стоименъ. Вѣрно е, Бали ефенди, че Стоименъ е комита, но какво сѫ виновни децата ми, какво съмъ крива азъ, въ какво се е провинилъ и Коле ? Не се ли труди той, не работи ли до преумора, не си ли изкарва прехраната честно? Ако рече властьта да убива такива като него, кой ще остане да работи, за да върви живота презъ това тежко време?

 

— Зная всичко. Юсуфъ — моя зетъ ми обади, — прекѫсна Бали ефенди мама.

 

— Съжали ни, Бали ефенди. Ти си силенъ, можешъ да ни запазишъ, добави мама.

 

— Азъ ще наредя — да ви не безпокои полицията, — отвърна турчина.

 

Бали ефенди бѣше много богатъ, почтенъ и влиятеленъ. Отъ неговитѣ думи мама се успокои. Но на връщане, като размисли, видѣ, че освенъ полицията българитѣ въ Брѣстово иматъ още единъ другъ хилядоглавъ неприятель — това е озвѣрената турска сгань. Нея кой можеше да обуздае ? ! . .

 

Бекиръ пехливанъ бѣше отъ нея. И нова мѫка нахлу въ душата на мама.

 

 

148

 

 

БАШИБОЗУКЪ.

 

Пазаренъ день. Но малцина отъ селата се бѣха престра)шили и дошли съ нѣщо въ рѫце за продань. И самитѣ брѣстовчани — занаятчии и търговци българи, уплашени, унили, безъ сърце се мѣркаха насамъ-натамъ. Надежда не грѣеше въ очитѣ имъ. По навикъ се намираха въ чаршията. Дали нѣма да ги сполети нѣщо до довечера, до утре, въ близкитѣ дни — това ги тровѣше и омаломощаваше.

 

А турцитѣ — фаталисти, равнодушни къмъ сѫдбата, не бѣха промѣнили много образа на живота си. Тѣ, както и попреди презъ блаженитѣ мирни времена, все тъй се трупаха въ кафенетата. Изрѣдко въ разговоръ засѣгаха войната и челата имъ се бръчкаха, веждитѣ имъ се сбираха. Но бързо минаваха на други теми, които ги връщаха въ безгрижно и весело разположение. Шегаджии единъ следъ други се редѣха, подмѣтаха за циганки и кьочеци, за гюбекъ (шими), за любовни похождения, за непостигнати блѣнове . . . Цигани и циганки бѣха едничкитѣ артисти на онова време. Безъ тѣхъ сватба и веселба не ставаше.

 

Обѣдно време мина. Икиндия наближаваше. Снѣжна виелица. Селянитѣ зеха да си разотиватъ въ разни посоки. Но следитѣ имъ по снѣга бурята още не бѣше засипала, когато ги врагъ посрещна. Черна сѣнка ги осѣни. Смъртьта имъ се озѫби. Тѣ се стѫписаха, разсѣяха тѫпи погледи и се счумериха — ни назадъ, ни напредъ.

 

Отъ вси страни башибозукъ се зададе — идѣше за плячка, издевателства и крьвь. И викъ и екъ се разнесе надъ Брѣстово, отъ уста на уста се предаваше — башибозукъ, башибозукъ. . ! И бързо кепенцитѣ на дюкянитѣ зеха да се спускатъ, да тракатъ. Тежкитѣ порти оглушително загърмѣха, затваряха се. Стонове, писъци, плачове разлѣча се въ простора и заглушиха воя на бурята. Брѣстовчани не

 

 

149

 

бѣха връхлитани други пѫть, но знаеха, колко български краища бѣха почернѣли и опустѣли отъ башибозукъ.

 

И прииждаше дивата орда като нѣкоя мѫтна рѣка, която всичко предъ себе си помита и отнася, или като нѣкой пожаръ, който е обхваналъ борова гора отъ четиритѣ нейни краища.

 

Башибозукъ ! — това не бѣха доброволци, събрани въ името на нѣкоя благородна кауза. Това бѣше една въорѫжена сгань, доброволно събрана около нѣкой главорѣзъ, стръвна и алчна, жестока, кръвожадна, необуздавана отъ никаква етична идея, не смущавана отъ никаква човѣщина, неограничавана отъ никаква дисциплина. Глутница вълци сравнени съ нея бѣха кротко стадо агнета. Ония между насъ, които сѫ живѣли въ страшното турско време, когато си припомнятъ башибозука, не имъ ли и сега настръхватъ коситѣ? Башибозука вършеше погромитѣ и кланетата отъ епохата на освобождението. Колкото повече турски аскеръ е вършилъ насилия и жестокости, дотолкова повече е приличалъ на башибозукъ.

 

И настѫпваше къмъ своята цель тая сганъ пъстра по облѣкло и въорѫжение. Едни носѣха евзалии пушки, пищови, ятагани, други само сѣкири, или тояги. На нѣколко души се падаше по единъ товаренъ конь, воденъ за предполагаемата плячка. На главнитѣ имъ се бѣлѣеха огромни чалми. Забучили бѣха въ шии дълги чибуци. Нѣкои бѣха надѣнали епатрахили. Други носѣха кадилници и икони съ сребро или злато обковани — отъ черкви грабени. Трети — премѣнени съ български дрехи, съблѣчени отъ българи мѫченици. Като хищни звѣрове, наведени надъ кървави жертви, изглеждаха тѣ. Пепеливи бѣха лицата имъ — изразъ на безсърдечность и хищность. И ужасъ възбуждаха тия главорѣзи, но и смѣшни бѣха като участници въ нѣкой карнавалъ, като палячовци въ нѣкой циркъ.

 

Бѣгаха българитѣ, кой на кѫде види. Въ долня махала портитѣ разбити — всичко разграбено. Развилнѣлата сгань настѫпяше. Отминаваше покрития мостъ. Сякашъ хиляди

 

 

150

 

змии пълзѣха и съскаха съ разтворени уста, алчни за жива плъть. Следъ себе си хищницитѣ пустиня оставяха.

 

Наближаваха къмъ насъ. Зурли и тъпани предъ тѣхъ свирѣха. Оглушителенъ шумъ цепѣше простора. Зеръ тръгнали сѫ съ веселба да вършатъ подвизи — чуждиятъ имотъ да грабятъ. Музика имъ била потрѣбна въ тѣхния кървавъ походъ. И тая музика вмѣсто да разливаше радость, щастие въ душитѣ, всѣваше ужасъ и трепеть. Тя бѣше гласъ на самата смърть.

 

Ние, ни живи, ни мъртви, гледахме презъ пролуки, какво става на вънъ. Предъ портитѣ ни застаналъ пияницата Лютфи. Той наблюдава плахо сганьта, която иде. За първи пѫть е тъй дълбоко замисленъ. Сѣкнала е въ гърлото му медена пѣсень. Съседната порта вече разбиваха съ брадви. Наближиха и нашата. Лютфи се опрѣ на нея. Не мърдаше като омагьосанъ.

 

— Дръпни се отъ портата ! — рече му единъ, който се готвѣше да замахне съ брадва и да разбива.

 

— Ти познавашъ ли уста Коле? — попита Лютфи.

 

— Мене не ми трѣба това. Махни се — казвамъ ти.

 

— Той — уста Коле — работи безъ хиле — прави кѫщи повече на насъ отколкото на гяуритѣ.

 

— На ти единъ уста Коле! — бѣсно отвърна тоя съ брадвата и тъй силно замахна и удари, щото разполови главата на Бекри Лютфи. Последния се повали на земята като дънеръ и зарита въ предсмъртна агония. Следъ малко Бекри Лютфи, безгрижния, щастливия, не бѣше между живитѣ. Смъртьта скова сладката му уста. Отсега кой щѣше да разлива радость изъ улицитѣ на Брѣстово ? Той бѣше постоянна утѣха за ония, които скърбьта връхлиташе и душеше съ своитѣ костеливи рѫце. Не бѣше ли чудно, че той — пияния, бездомния, който нѣмаше, де глава да подслони, лишенъ отъ всичко онова, което прави човѣка въ обществото уважаванъ и зачитанъ, че той се чувствуваше като цвѣте у саксия, на време хранено и поено и всѣкога усмихнато и доволно? Кѫде се бѣше пропиляла скърбьта му изъ

 

 

151

 

неговото минало, изъ времето, когато и той имаше семейство, домъ, богатство и значение въ живота ? Неговата нѣкогашна скърбь ли ? Тя бѣше дълбоко заровена въ душата му. Много рѣдко нейната сѣнка се мѣрнѣше за мигъ върху лицето му и пакъ изчезнѣше. Блаженото настроение на Лютфи извираше отъ два съвсемъ различни извора: пиянство и философско примирение съ всички несгоди въ живота. Нѣмаше човѣкъ въ Брѣстово, който да го не познава, който да го не обича и приглежда. Всички бѣха приятели на Лютфи. Срѣдъ тѣхъ той живѣеше ката пойна птичка — свободна въ поднебеснитѣ простори, отъ никого не заплашвана, не смущаванг. Радваше се той на слънцето презъ ранно утро, кога росата сияе като елмазъ върху нацъвтѣли цвѣтя; радваше се на слънцето, кога залѣзваше задъ пурпуръ и злато; радваше се въ безмълвието на своята самотность ; радваше се срѣдъ громола и трѣсъцитѣ на бѣснитѣ бури; радваше се, защото всѣкога у всѣкѫде виждаше безсмислието на скръбьта.

 

Убиеца се сепна. Гузно се замисли. Замислиха се и нѣколцинага му другари. Но това бѣше само за мигъ. Отново ги унесе кървавия порой.

 

Сега предстоеше да ни разбиятъ портата, да навлѣзатъ у насъ и да ни направятъ, що имъ воля иска. Следъ нѣколко минути отъ нашата покѫщнина нѣмаше нищо да остане. А може би и насъ самитѣ щѣха да пометатъ.

 

Още когато чухме тъпанитѣ и зурлитѣ откъмъ долня махала, когато се научихме, че се движатъ къмъ насъ, баща ми натрупа отвѫтре задъ портата, колкото пенуги и дърва имахме. Голѣма камара се издигна тамъ. Но каква полза имаше отъ всичко това? Башибозука лесно можеше да разбие съ брадви портата, можеше да нахълта и отстрани презъ съседитѣ и отзадъ откъмъ рида. Можеше и да подпали съ газъ портата. Въ половинъ часъ барикадата щѣше да изчезне. Но какво друго трѣбаше баща ми да направи въ своята безизходность! Азъ гледахъ слисанъ, но напълно неразбирахъ размѣра на злото. Тате, мама, баба бѣха поблѣднѣли,

 

 

152

 

пожълтѣли сѫщо като тета Мара, кога бѣше изпружена на смъртното легло. Тѣ треперѣха и не знаеха, какво да правятъ. Никѫде изходъ не виждаха. Следъ малко тѣ се засуетиха, зарѣяха като сѣнки, дошли изъ задгробния миръ. Съвсемъ обезумѣли, споглеждаха се — нѣми онѣмѣли.

 

Митко — братчето ми — приседнало на най-долното стѫпало на стълбата, чоплѣше нѣщо съ пръстъ. То мънкаше провлѣчено подъ носа си, ужъ пѣеше, а мене ми се стори, че плачевна пѣсень се носи изъ устата на нѣкое сираче.

 

И наистина надъ кое дете не висѣше угроза, че може да остане сираче въ близкитѣ седмици, или следъ нѣкой день, или следъ нѣколко минути ? Коя българка бѣше сигурна, че нѣма скоро черенъ чумберъ да прикрие главата ѝ, че нѣма да овдовѣе, че насилие и мѫченичество не я дебнатъ отблизу? Ангела на смъртьта витаеше отдавна надъ българската земя и всѣки день зимаше многобройни жертви. Вече нѣмаше българско семейство, което трауръ да не бѣше осѣнилъ.

 

Когато се издигне човѣкъ надъ всичко земно и се загледа въ безкрайния размѣръ на кръвопролитията, на страданията въ всѣка война, не може да се начуди, колко е лекомисленъ предизвикателя, колко е безуменъ оня, който се стреми къмъ чуждото! Нѣма никакъвъ изгледъ, че нѣкога човѣчеството ще се освободи отъ алчнитѣ, отъ ония, които жадуватъ да властвуватъ на други, отъ ония, които егоизъмъ и глупость рѫководятъ. Твореца е вложилъ въ душата и на най-малко дарения човѣкъ любовь къмъ свободата. А ето потисникъ всѣкога го дебне и връхлита, за да го владѣе и язди, за да граби плода отъ кървавия му трудъ.

 

Който мисли, че войнитѣ нѣкога ще престанатъ, безъ да сѫ се възцарили предварително мѫдростьта и любовьта въ всѣко човѣшко сърце, той малко познава човѣшката психология. Днесъ само страха ни кара да се въздържаме и обладаваме. За това само въ безкрайнитѣ въорѫжения намираме една относителна сигурность. Колкото си по-страшенъ,

 

 

153

 

толкова повече твоя противникъ ще бѫде примирителенъ. А кога мѫдростьта и любовьта ще се възцарятъ въ човѣшкото сърце, кога царството Божие ще се настани вѫтре въ насъ?

 

На улицата бѣсни викове се носѣха. Единъ следъ другъ удари отъ брадви се слагаха върху нашата порта. Ругания, псувни по нашъ адресъ ги придружаваха. Заканитѣ всѣваха въ душитѣ ни безуменъ страхъ. Портата, изкована отъ дебели талпи, треперѣше, стенѣше, скърцаше, но не се подаваше, упорствуваше и стоеше. Още нѣколко удари, обаче, съпротивата ѝ щѣше да се сломи.

 

Нѣкакъвъ новъ трѣсъкъ и викъ ненадейно се прибавиха на улицата предъ нашата кѫща и ударитѣ върху портата спрѣха. Тропотъ отъ конски копита, звѣкъ отъ сабли, щракане отъ затвори на пушки, гърмежи, боричкане и луда крамола ние дочухме. Следъ нѣколко минути на улицата съвсемъ нечакано глъчката утихна, гробно безмълвие настана. Сганьта се пропилѣ въ разни посоки.

 

Ние не смѣехме да си отдъхнемъ. Дали това не бѣше хитъръ планъ за ново нападение ! Мина половинъ часъ. Никой не наруши отново тишината. Презъ плетове и низки прегради едва доловимъ шепотъ между съседи се разнесе като отъ листата на трепетлика. Всѣкой спотаено питаше, що стана, де се дѣна башибозука ? Тая нощь ли ще колятъ? Скоро ли ще почнатъ, късно ли? Всѣкой намираше това за неминуемо. Никой не мислѣше, че може отъ нѣкѫде спасение да дойде. И откѫде ли можеше? Никому въ душата надежда не се вестяваше, свѣтлина не блѣсваше. Руситѣ бѣха още далече. Комитскитѣ чети за голѣмо предприятие не бѣха достатъчни.

 

Турцитѣ ще ни колятъ, ще ни колятъ — потайно се разнесе между българитѣ мълва. Безкраенъ ужасъ вледеняваше всѣко сърце. Въ отчаяние се давѣше раята.

 

Баща ми леко, безшумно надникна презъ новооткъртена пролука въ портата. Утѫпканъ кървавъ снѣгъ показваше мѣстото, дето е лежалъ до преди малко Бекри Лютфи, осѣненъ

 

 

154

 

отъ чернитѣ крила на смъртьта. Нѣмаше го вече тамъ. Кой го е дигналъ ? Дали самитѣ му убийци, или нѣкой познайникъ? Дали равнодушие го е съпровождало въ последнитѣ минути на неговото жизнено поприще, или нѣкои насълзени приятелски очи ? Кога бѣше погребанъ той, де бѣше положена морната му снага, никога отъ после не можахъ да узная, макаръ тѫжната ми мисъль за него дълго следъ това не се отдалечаваше отъ мене. И днесъ спомена за него е съвсемъ ясенъ въ съзнанието ми. За мене Лютфи не бѣше турчинъ, а само единъ тѫженъ символъ на безобидно щастие. Азъ гледахъ на него като на лѫчезарно видение изъ отвѫдния миръ, изъ мира на пѣснитѣ и вѣчното блаженство. Макаръ това да бѣше едно обикновено детско заблуждение, пакъ нѣма защо да съжалявамъ, че не ме е иззадилъ нѣкой отъ него. Ако отъ нѣкое заблуждение може да извира щастие, та що отъ това, че то е заблуждение. Не е ли глупаво да бѣгашъ отъ него ?

 

Ние се прибрахме въ кѫщи. Щѣхме да бѣгаме тая нощь. Старитѣ зеха да се суетятъ да сбиратъ най-ценното, което можеше на гръбъ да се носи. Но кое бѣше ценно и кое не, щомъ всичко до най-малката вещь бѣше печелено и сбирано съ мѫка, съ черенъ трудъ? Сега можеше да се прибере и понесе отъ покѫщнината само една малка часть. Другото трѣбаше да оставимъ на грабители, на плячкаджии, които, само като усѣтѣха, че отсѫтствуваме, щѣха да нападнатъ кѫщата ни. Тѣ нѣмаше да държатъ смѣтка, колко щѣше да имъ бѫде тежко, ако нѣкой дойдѣше тѣхъ да обира. А това имъ се случи отпосле . . . Нѣкои нѣща, ценни и малки по обемъ, нашитѣ на бързо заровиха и прикриха въ зимника. Особно мама съ голѣма тѫга участвуваше въ тая работа.

 

 

155

 

 

БѢГСТВО.

 

Стъмни се. Нощь черна легна върху Брѣстово. Въ такова време българитѣ можеха незабелязано да бѣгатъ. Но какво ги чакаше вънъ низъ безбродни балкани, по снѣгове, по дълбоки прѣспи! Студъ и хищни звѣрове, може би, само. Все пакъ имаше за всѣкиго една вѣроятность, една надежда да се притули нѣкѫде и укрие, да избегне нещастието. А въ градеца смъргьта вече надникваше въ всѣка българска кѫща. Турскиятъ ятаганъ се готвѣше да се размаха на вси страни. — „Ще колятъ!" — шепнѣше всѣка българска уста. Турцитѣ се хвалѣха съ това. Примѣра на Батакъ, на Перущица стоеше предъ очитѣ на всички. Само въ българска крьвь можеше да се угаси огъня на турското озлобление. А нима плячката, която щѣше да падне въ такъвъ случай, не прибавяше още една силна подбуда?

 

Неизразимъ страхъ, ледени тръпки свиваха всѣко българско сърце.

 

Процеса на самата смърть трае само единъ мигъ. Въ него не се крие ужаса, а въ онова, което предхожда. То е, което се преживява безкрайно бавно като презъ цѣла вѣчность. Какъ мѫчно се изплита вѣнеца на мѫченичеството. Мѫченицитѣ отъ първитѣ християнски времена, отъ инквизицията, отъ Вартоломеевата нощь, отъ хуситскитѣ времена, отъ сегашната руска революция, ако можеха отъ своитѣ гробове да говорятъ, щѣха да потвърдятъ това. Най-леката смърть е оная, която се случва ненадейно, която идва мигновенно, но срѣдъ щастие. Мистицитѣ знаятъ, защо е това тъй. А знаятъ го и ония реялисти, които тънко разбиратъ живота.

 

Срѣднощь настана. Черно облачно небе прихлупваше земята. Но снѣга белѣеше и разрѣдяваше тъмнината. Изрѣдко кучи-лай проечаваше. Споредъ както се бѣха уговорили

 

 

156

 

съседитѣ, почнаха да се изтеглятъ отъ своитѣ кѫщурки отзадъ къмъ рида. Всѣки бѣше задѣналъ на гърбъ голѣмъ товаръ. Измѫкнахме се и ние, следъ като здраво заключихме и залостихме портата и вратитѣ на кѫщата. Бѣжанцитѣ съ своя товаръ въ мрака изглеждаха като нѣкакви гърбати чудовища. Полунаведени, безмълвни, тѣ вървѣха, а снѣга подъ стѫпалата имъ скърцаше, издаваше ги и ги плашеше. Никой не смѣеше дума да отрони. Забранено бѣше да се пуши, защото и най-малкото огънче отъ цигара или лула можеше да просияе и да обърне вниманието на турцитѣ отвѫдъ рѣка Бистра. Съ рѫкомахане, съ клатене глава всѣки поддържаше връзка съ другитѣ. Когато проплачеше нѣкое пеленаче, сгушено неудобно въ майчини пригрѫдки, или въ цедилка на гръбъ, гласа въ тишината се разливаше надалече и опасностьта нарасваше. Задъ всѣки камъкъ, задъ всѣки трънъ, задъ всѣко дърво, може би, се криеше опасния врагъ и дебнѣше. Вихъръ повѣваше, дърветата се клатушкаха, отдѣлни сѣнки играеха като живи. И сякашъ кикотене и присмѣхъ отдалече долитаха, и заливаха ушитѣ на бѣжанцитѣ. Не имъ ли се смѣеше въ очитѣ самата смърть ?

 

Ние децата кротко пристѫпяхме, хванали за рѫце родителитѣ си, и плахо се оглеждахме. Всичко наоколо бѣше необикновено, таинствено. То възбуждаше въ душитѣ ни незнайна мѫка. Тръпки ни облазваха.

 

Нощнитѣ часове се нижеха бавно като вѣкове. Мене ми се струваше, че никога нѣма да съмне. Като че бѣше настанала вѣчна нощь, отредена за ненадейни опасности, за адски мѫки.

 

Надалече пѣтли пропѣха. Ние бѣгахме къмъ колибитѣ на село Делва. Нѣмаше съмнение, че селянитѣ щѣха да ни приематъ съ любовь. Тогава връзкитѣ между граждани и селяни бѣха здрави. Общото нещастие подъ робството, заимното довѣрие и подпомагане караха българитѣ отъ градове и села да се чувствуватъ като родни братя.

 

На изтокъ зе да блѣднѣе. Синкава мъглявина лека-полека замѣняше тъмнината. Планински върхове постепенно

 

 

157

 

изплуваха изъ тъмни бездни и се откроиха на хоризонта като нѣкои приказни гиганти, облѣчени въ бѣли мантии. Въ далечината тукъ-таме се забеляза димъ, който се виеше на спирали къмъ небето. Кѫщурки като орлови гнѣзда се вестнаха по високи чукари и приветно поглеждаха къмъ бѣжанцитѣ. Вече не бѣ далече спасението и почивката.

 

Ненадейно на близкитѣ ридове предъ насъ, задъ насъ и въ страни се забелязаха по бѣлия снѣгъ нѣкакви черни мравки. Бѣше гъмжило свѣтъ. Трѣба да сѫ селяни Навѣрно и тѣ бѣгатъ като насъ — помислихме. Но не мина много и ние се убедихме, че се мамимъ. Не бѣха никакви селяни, а настръхнали турци, въорѫжени до зѫби :— насочили срещу насъ голи ножове и пушки. Тѣ идѣха отъ всички страни къмъ насъ. Огненъ обрѫчъ ни окрѫжаваше. Той се постепенно стѣсняваше. Бѣсно се турцитѣ провикваха и заканваха. Искаха да спремъ. Нѣмаше какво: събрахме се на купъ и се смръзнахме като подплашени пилци отъ хищенъ ястребъ. И умѣли, ние чакахме покорно страшната сѫдба, отъ която преди малко напразно мислѣхме, че можемъ да избѣгнемъ. Женитѣ вече плачеха, плачехме и ние децата, но не смѣехме викъ да издадемъ. Мѫжетѣ, слисани, гледаха уземи, мълчаливи като каменни статуи.

 

Въ лѣво турския обрачъ бѣше скѫсанъ на малко разстояние отъ тѣсенъ проломъ, надъ който висѣше огромна канара. Баща ми и чорбаджи Нико се спогледнаха. Бързо се насочихме къмъ канарата. Притулихме се подъ нея. Никой не ни връхлетя тамъ. Отдъхнахме си. Отъ тука лесно се изтеглихме и ударихме на горе по едно замръзнало поточе. Високитѣ му брѣгове ни криеха отъ вражи очи.

 

Човѣкъ въ своя нагонъ за самосъхранечие често несъзнателно се отклонява отъ посоката на своето спасение и попада въ устата на смъртьта. Сѫдбата на старогръцкия царь Едипъ може да поясни тая мисъль.

 

Какво се случи съ останалитѣ въ обрача брѣстовчани?

 

Турцитѣ ги окрѫжиха. Командуваше колаасѫ Селимъ. Българитѣ — мало и голѣмо — легнаха по очи и чакаха

 

 

158

 

сѣчьта. Тѣ престанаха да дишатъ. Нима бѣше по-добре тука да загинатъ вмѣсто въ кѫщи? Не ! По-добре да не правѣха тоя суетенъ опитъ — да бѣгатъ отъ сѫдбата си! По-добре да си стоеха дома ! — Тая мисъль зловещо се носѣше въ съзнанието на бѣжанцитѣ и ги парѣше като огънь. Всѣки изминалъ мигъ имъ се струваше цѣла вѣчность. Всѣки мигъ очакваха ятагана да зазвънти надъ главитѣ имъ и да почне да сѣче жива човѣшка плъть. Само преди нѣколко месеца на това мѣсто златни ниви зрѣеха, вълнуваха се и чакаха весели жетвари. Тѣ не закъснѣха. Скоро натрупаха едрозърнести снопи на голѣми купни. А сега това мѣсто щѣше да се превърне на човѣшка салхана. Кървави човѣшки меса щѣха да го настелятъ. Потоци кървави щѣха да обагрятъ снѣга. Кога дойде друго лѣто, бѣли човѣшки кости щѣха да напомнятъ страшната повесть за мѫченишкия край на бѣжанцитѣ. Тукъ-таме алена ружа тѫжно щѣше да подсѣща случаенъ пѫтникъ — зашо тая пролѣть никой тука не е оралъ и сѣялъ. . .

 

Но Калаасѫ Селимъ за щастие не излѣзе толкова кръвожаденъ, колкото го мислѣха бѣжанцитѣ. И не се сбѫднаха ужаснитѣ очаквания. Едва когато далече отмина тая случка, брѣстовчани можеха ясно да схванатъ всичко и да благодарятъ на Бога, че не бѣше другъ нѣкой вмѣсто Колаасѫ Селимъ.

 

Той имаше много съображения и причини да постѫпи така, както ще видимъ по-после. На Селимовата тактичность и разсѫдливость се дължи, дето башибозука не успѣ да оплячкоса цѣлото Брѣстово. Когато разбиваха нашата порта, когато чакахме да навлѣзатъ у насъ, на пѫтя се случи нѣщо нечакано нито за насъ, нито за башибозука: ненадейно Колаасѫ Селимъ пристигна въ градеца съ много войска и спрѣ вилненията на разбѣснѣлата сгань, като я прогони.

 

— Станете, гяури, и ме погледнете въ очи! — гордо извика Селимъ на бѣжанцитѣ.

 

Всички въ мигъ се дигнаха и плахо го загледаха, като незнаеха, защо се още маятъ турцитѣ.

 

 

159

 

— Слушайте, имансъзи ! — поде той: вие искахте да надхитрите властьта, но не ви се удаде. Ние още снощи узнахме вашето намѣрение да бѣгате. Нарочно азъ ви оставихъ да се опитате, за да видите вашата глупость и моята бдителность и сила. Сега виждате, какво мога да ви сторя. Въ нѣколко минути отъ васъ, ако река, само кървави лешове ще останатъ на тоя просторъ. Но това нѣма да направя, защото вие сте ни потрѣбни. Вие ни робувате и поддържате нашия агалъкъ. Само глупави турци не виждатъ това и не го разбиратъ. Ако ви изколя, кой ще ни работи после? Тогава ние сами трѣба да се превърнемъ на аргати и измикяри. Въ такъвъ случай нашитѣ ниви, ливади, лозя ще запустѣятъ. Кой ще ни шие дрехи, кой ще ни прави обуща, кой ще ни зида кѫщи ? Ние не сме толкова будали, за да не си знаемъ интереса.

 

Като чуха това бѣжанцитѣ, не можеха да повѣрватъ ушитѣ си. Очитѣ имъ гледаха презъ мрежа. Мислитѣ имъ се пилѣеха като подгонени пилци. Тѣ не можеха да разбератъ — това щасливъ сънь ли е, или действителность. Нима нѣма да ги колятъ, нима ще живѣятъ и за напредъ! Какъ можеше това избавление да имъ дойде отъ турчинъ! Мнозина отъ тѣхъ добре познаваха Колаасѫ Селимъ, който много — много не галѣше българитѣ. Колцина неговата рѫка бѣше пратила въ гроба ! Много майки бѣше разплакалъ и почернилъ. А сега ?

 

Бѣжанцитѣ стоеха на мѣстата си неподвижни като каменни отломъци и смаяно гледаха Селима. Той имъ излеждаше красивъ и благъ като ангелъ. Нѣма другь турчинъ като него, — си мислѣха. Искаше имъ се да се спуснатъ и да припаднатъ въ нозетѣ му, за да ги цѣлуватъ, но не смѣеха.

 

— Слушайте, гяури! — продължи Селимъ ! — вървете си дома и отсега още по-вѣрно служете на царщината и на агитѣ и бейоветѣ. Затова вие създалъ Аллаха. На васъ вѣрата не ви струва. По тая причина сте наша рая. Редъ трѣба да има на земята. Всѣки да си знае мѣстото.

 

 

160

 

Селимъ говорѣше тъй гордо и самоувѣрено, като да не бѣха стигнали руситѣ въ София, като да не бѣше виснала страшна угроза надъ него, надъ семейството му и надъ цѣлото му богатство. И имаше право. Той се владѣеше отлично като военачалникъ, сѫщо и като правовѣренъ, който е повѣрилъ своята сѫдба въ рѫцетѣ на Аллаха. Въ тоя моментъ се усѣщаше особно щастливъ, че извърши великодушно такъвъ голѣмъ мерхаметликъ (добрина). Неясно въ съзнанието му се мѣркаше надежда, че каквото и да се случи въ бѫдащето съ царщината, дори ако дойдатъ руситѣ и въ Брѣстово, него нищо лошо нѣма да връхлети, заради милостьта, която показа днесъ надъ гяуритѣ. Той не бѣше забравилъ, че ако бѣше живъ още, на Стоименъ комитата се дължеше това. И може би вѣрно му шепнѣше подсъзнанието да се не страхува отъ бѫдащето.

 

Бѣжанцитѣ се обърнаха къмъ Брѣстово, къмъ своитѣ домове и потеглиха здрави и читави. На никого косъмъ отъ главата не падна. Следъ три-четири часа пѫть всѣки си пристигна дома и се успокои. Следъ нѣколко дни разбрахме станалото съ бѣжанцитѣ.

 

Ние и чорбаджи Никови уморени бавно вървѣхме на горе по ледената покривка на поточето, къмъ кулата. Настанала бѣше тишина. Всѣка отронена дума ечеше въ простора като гръмъ. Чести въздишки се изтръгваха изъ наболѣли гърди. Стенания се дочуваха. И поточето стенѣше въ своитѣ ледени окови. Смъртенъ страхъ бѣше ни обзелъ. Настръхнали бѣха и дърветага, утрупани съ снѣгъ. Снажни канари зловещо ни изглеждаха. Пустошъ и самотность враждебно ни обграждаха.

 

— Не ще ли е добре, Коле, — продума чорбаджи Нико, — да се промъкнемъ въ посока къмъ Рилския монастирь. На тамъ по-рѣдко обикалятъ турци.

 

— Добре ще е, чорбаджи Нико, — отговори тате, — но все пакъ трѣба да минемъ презъ кулата. Ще видимъ — дали нѣма да намѣримъ тамъ още другари. По-голѣма дружина — по-голѣма сигурность.

 

 

161

 

— Да свърнемъ на лѣво ? Ще бѫде по-напреваръ къмъ монастиря. И на тамъ ще намѣримъ другари.

 

— Ако тръгнемъ на лѣво, ще налетимъ на голѣми прѣспи и може да пострада нѣкой. Настоявамъ да вървимъ къмъ кулата. Тамъ и ще си отпочинемъ, — добави тате.

 

Чорбаджи Нико отстѫпи. Ние все вървѣхме. Първата сѫдбоносна грѣшка, която извърши баща ми, бѣше, че поведе да се отдѣлимъ отъ другитѣ бѣжанци. Сега извърши втора и още повече се доближи до своята гибель. Неотразимо нещастие като хищникъ съ раззинала уста — пропасть вече ни чакаше по пѫтя.

 

Бѫдащето е тъменъ лабиринтъ. Къмъ него всѣки върви на посоки. Дали пристѫпя съ отворени очи, или съ затворени — все е едно. И слепеца толкова може да улучи изхода къмъ бѣло-видѣло, къмъ честитъ животъ, колкото и окатия. Очи не отъ кръвь и плъть сѫ потрѣбни въ тоя лабиринтъ. Но колцина сѫ тия, които ги иматъ? . . . Колцина сѫ ония, за които бѫдащето не крие страшни изненади ?

 

 

КУЛАТА.

 

Ние вървѣхме безъ пѫть на горе по течението на поточето. Често пропадахме въ снѣга и пакъ се подемахме и възлизахме. Падало следъ падало се редѣха едно надъ друго като нарочно изравнени площадки. Отъ дветѣ ни страни застанали снажни дървета, оголени, почернѣли отъ студа, замислени, безмълвни, като създания отъ другъ нѣкой миръ. Подъ дебела снѣжна покривка поточето скачаше и бучеше: безбройни скокове между печални брѣгове. Колко прекрасенъ е билъ изгледа на тия мѣста лѣтосъ! Де сѫ се дѣнали сега безкрайнитѣ зелени килими, които сѫ покривали всичко наоколо? Де сѫ безчисленитѣ пойни птички, които сѫ населявали прибрѣжнитѣ широкоплеши дървета ? Де сѫ пѣнливитѣ водоскоци, чиито буйни пръскала сѫ оросявали ароматния здравецъ между скалитѣ ? Всичко това изчезнало.

 

 

162

 

Вредъ по тия опустѣли мѣста скърбьта се чумерѣше. Сякашъ мощенъ вълшебникъ размахалъ магйосна пръчка и настанали безкрайни тѫжни простори.

 

Най-сетне ето далече тамъ на снѣжна височина вестна се кулата и радость трепна въ очитѣ на бѣжанцитѣ. Ако можехме направо къмъ нея да вървимъ, както презъ лѣтно време, още единъ часъ пѫть доволно щѣше да е? Сега трѣбаше много да обикаляме, за да избѣгнемъ дълбоки прѣспи. А пладнина отдавна бѣше минала.

 

Нѣкога турци съградили кулата. Аскеръ тамъ живѣлъ, за да държи въ покорность селата, да имъ се сбиратъ по-лесно тежкитѣ данъци и по-лесно да ги подкарватъ на ангария. Минало време, турцитѣ напуснали кулата и тя запустѣла. Кукумявки, бухали, прилепи я населили. Стихиитѣ се борили съ нея, но не могли да я надвиятъ и разрушатъ. Камени, хорозанъ, дебели дѫбови греди тъй здраво бѣха свързани, че тя можеше да преживѣе буритѣ на много вѣкове. Дебели дѫбови капаци прихлупваха малки прозорчета. Масивни желѣзообковани порти тежко се отваряха и притваряха. Отъ времето бѣха потъмнѣли. Презъ лѣтни горещини овчари и козари на хладъ си почиваха въ нея. Обаче, щомъ припаднѣха вечерни мракове, никой не смѣеше да надниква. Тропотъ отъ мишки се счуваше и остро църкане. Кога се вихри разбушуваха, открехнати дъски тракаха, скрибуцаха, готови да се отдѣлятъ и полетятъ въ простора.

 

Мълва се носѣше, че нощя две таинствени сѣнки се мѣркали отвѫтре. Очитѣ имъ грѣели като огнйове и дори озарявали околнитѣ високи борове. И разговорь като изподъ земята се дочувалъ. Прекрасна девойка въ основитѣ на кулата била зазидана. А нейниятъ изгорникъ — отъ чувство за мъсть — не стоялъ мирно, вълнувалъ народа. Най сетне турци го уловили и заклали тамъ въ дълбоки зимници. Дълго време селянитѣ отъ околнитѣ колиби свѣщи палили на двамата влюбени, тъй рано загинали. Не малко сладки сълзи ронили за тѣхъ и млади и стари, доде времето

 

 

163

 

отслабило спомена и тѫгата, доде нова мѫка за нови скѫпи жертви не изпълнила душитѣ.

 

Това било отдавна.

 

Въ новото време се занизаха нови събития, които напълно отвлѣкоха и погълнаха всички. Новитѣ силни впечатления помрачиха и дори заличиха стари спомени.

 

Ние все вървѣхме. Кѫсия зименъ день се готвѣше да угасне. Черни сѣнки се понесоха въ безкрайния просторъ, Кулата е вече близу. Ето съ рѫка да посегнешъ и ще я стигнешъ — тъй ни се струваше. Ние лѫкатушехме, обикаляхме, падахме, ставахме, пълзѣхме, напредвахме и пакъ не я доближавахме. Нашата умора и силно желание да си отпочинемъ ни заблуждаваха въ преценката на разстоянията.

 

Най после бѣхме вече предъ портитѣ на кулата, обградена съ висока хорозанлия стена. Черни вуали легнаха надъ земята. Мрачно настроение ни притискаше. Неизвестность бѣше предъ насъ. Загазили бѣхме въ безкрайни мѫтни води. Тѣхнитѣ вълни се надигаха да ни удавятъ. Угасна деньтъ, угаснаха у насъ и всички надежди. Нито си помисляхме, че руситѣ сѫ вече близу, че скоро, много скоро освобождението може да ни озари.

 

Портитѣ бѣха здраво залостени. Писъци на деца се счуваха. Похлопахме! Никой не ни се обади, никой не ни отвори.

 

Единъ день, преди да нахлуе башибозука въ Брѣстово, нѣколцина по-заможни граждани заедно съ семействата си се измѫкнаха и се настаниха въ кулата. Тѣ знаеха, че тая празна сграда е мѫчно достѫпна, може да се стегне и укрепи. Тѣ бѣха толкова изплашени отъ очакваното общо клане, че мълвата за таинственитѣ нощни сѣнки съ огнени очи никакъ не ги възпираше. Готови бѣха дори и въ пъкъла да влѣзатъ, ако тамъ могатъ да намѣрятъ прибѣжище и спасение отъ сѣчьта и студовегѣ. Всѣка селска кѫщурка бѣше несигурна. Единъ ритникъ можеше да я събори, една клечка кибритъ бѣше достатъчна, за да я унищожи заедно съ хората, които биха рекли да се криятъ и съпротивляватъ

 

 

164

 

отвѫтре. Освенъ това орѫжието, което бѣха понесли бѣжанцитѣ, можеше да имъ бѫде полезно само въ кулата. То се състоеше отъ четири евзалии пушки, седемь пищова и десетина брадви. Разбира се, по-добре бѣше работата да не стига до въорѫжена отбрана, защото турцитѣ можеха да си послужатъ съ много по-сигурнитѣ мартинки и съ други срѣдства. Но тѣ едвали въ тоя студъ щѣха да предприематъ такъвъ далеченъ и мѫченъ походъ. И тъй студа бѣше наистина голѣмъ неприятель отъ една страна, но и голѣмъ покровитель отъ друга. Храна си бѣха приготвили за нѣколко дни, а можеше да си купуватъ отъ колибитѣ, ако станѣше нужда. Наблизу имаше голѣмъ изворъ, който непрестанно бликаше изобилно и много силно, та студа не можеше да го окове въ своитѣ сребърни лкови. Веднажъ въ деня отваряха портитѣ и си наливаха вода въ голѣми бъклици, наречени буколи.

 

Ние силно чукахме върху желѣзообкованитѣ порти. Екове се разнасяха на далече. Счу се най сетне отъ вѫтре глъчка. Следъ мигъ нѣкой ни запита:

 

— Кой хлопа тамъ!

 

— Ние сме, бре братя. На Коле майстора и на чорбаджи Нико нѣма ли да отворите? Отворете, отворете! Загинваме отъ умора и студъ.

 

— Не смѣемъ да отворимъ — да нѣма нѣкаква клопка въ тая работа.

 

— Молимъ ви се, отворете ни: — само ние сме — не бойте се. Едва се държимъ на нозе.

 

— Нѣма мѣсто, нѣма мѣсто! — обадиха се нѣколко дружни гласа.

 

— Още за десетина души ще се намѣри — или на тавана, или въ зимницитѣ. Ние нѣма да ви досаждаме.

 

— Не може! Може! Не може! Може! — Спречкаха се вѫтре. — И тѣ сѫ българи християни, — рече нѣкой — нѣма да ги оставимъ да измратъ вънъ !

 

И скръцнеха тежкитѣ порти, открехнаха се. Пуснаха ни въ двора. Той бѣше тѣсень. Радость облъхна душитѣ ни.

 

 

165

 

Сега бѣше сигурно, че нѣма вънъ на снѣга да прекараме нощьта. Стигнахме до малка вратичка за вѫтрешностьта на кулата. И тя се тежко отвори.

 

Какво бѣше вѫтре ?

 

Кулата буквално натѫпкана — човѣкъ до човѣка насѣдали. Който искаше да се премѣсти, трѣбаше да презкача презъ рамена и глави. Едва можеше да се отвори на вѫтре вратичката. Съ мѫка я притвориха и ние насѣдахме до нея, притиснати единъ до другъ. Усѣщахме топълъ нечистъ въздухъ съ примѣсъ отъ дъхъ на мухълъ. Повече отъ петдесеть души дишаха, издишаха и топлѣха мрачното помѣщение. Малкитѣ прозорчета, като тѣсни прорѣзи въ картонена кутия, бѣха закнижени. Малко газениче съ фитилъ висѣше и мъждѣеше надъ главитѣ, колкото да се разпознаватъ хората. Сънь унасяше вече нѣкои отъ по-старитѣ, готови да захъркатъ. Млади мѫже и жени умислени, съ неподвижни взори, седѣха полунаведени. Момчета и момичета бѣха забравили своята младость, приспали своята палавина, млъкнали, онѣмѣли. Малки деца и пеленачета сумтѣха, плачеха, пищѣха, — досада и липса на чистъ въздухъ ги мѫчеше. Нѣмаше нужда още нѣщо да се прибавя, за да бѫде положението непоносимо. Чудно бѣше, какъ сѫ изтраяли толкова дни ! А тамъ имаше много нервни и саклетлии. Но желанието за животъ е толкова силно, че създава герои и отъ най-малодушнитѣ.

 

Лично азъ като дете усѣтихъ, че се задушвамъ. Като си помислихъ, че съмъ затворенъ тука, че не мога да излизамъ на вънъ, когато пожелая, че не бива и да плача въ тая мѫка, за да не чуятъ турцитѣ, че нѣмамъ възможность да се мръдна отъ мѣстото, дето ме бѣше сгушила мама, само като си помислѣхъ, идѣше ми да се пръсна. Азъ си припомнихъ безъ да искамъ нашата просторна и слънчева кѫщичка, широкия ни дворъ. Припомнихъ си другарчетата, съ които си играехме всѣки день. Де ли сѫ тѣ сега? Живи ли сѫ или сѫ убити нѣкѫде? Кой ли ги е убилъ ? Какъ не му е било жалъ! Ето видѣхъ и даскалъ Димитъръ и жалната

 

 

166

 

тета Мара. Стори ми се, че още я чувамъ да плаче и нарежда за него. А нима тя не е вече жива, нима той бѣше, когото обѣсиха. Съ кого гледахме бѣсилото? Съ Бекри Лютфи ли ? А той живъ ли е ? „Не!"— нѣкой ми пришепна на ухото: „башибозука го закла". Какъ ! Нима ! А защо ми се струва, че още пѣе ? Азъ го слушамъ. Не върви ли край рѣката на долу къмъ покрития мостъ?

 

— Отворете едно прозорче, бре ! — Скѫсайте хартията му, че ето ще се задушимъ, — извика нѣкой отъ старитѣ.

 

— Не бива ! Свѣтлината отъ газеничето ще се повече забелѣзва, — отвърна другъ.

 

— По-добре го изгасете! Само да лъхне малко чистъ въздухъ.

 

— Не! Нека гори газеничето и пакъ продерете хартията на едно прозорче. Безъ свѣтлина ще се изпотѫпчемъ.

 

— Бива!

 

— Не бива!

 

Следъ малко газеничето биде угасено. Усѣтихме и струя чистъ въздухъ.

 

Тая ненадейна глъчка прекѫсна моитѣ кошмарни мисли и ме отвлѣче за малко.

 

Азъ се мѫчехъ да заспя, но не можехъ. Отново се занизаха мислитѣ ми, коя отъ коя по-мѫчителни: ще съмне ли нѣкога ? Колко време ще преседимъ въ тоя гнѫсенъ затворь? Какво може да се случи съ тате, мама, баба, съ мене, съ другитѣ? Все ли снѣгъ ще вали? Нѣма ли нѣкога пакъ топло слънце да пекне, зелена тревица да покрке просторитѣ? Охъ! Колко е мѫчно тука ! Колко е тежко! А тия деца все плачатъ. И на мене ми се плаче, но не смѣя: и мама и тате не даватъ. Не бива да плача — турцитѣ ще чуятъ.

 

Незабелязано сънь ме е увлѣкълъ. Видения се заредиха предъ очитѣ ми, кое отъ кое по-страшни.

 

Три денонощия престояхме въ кулата, които нѣма да забравя, доде смърть склопи очитѣ ми. На четвъртата зарань нѣколцина мѫже предпазливо излѣзоха изъ портитѣ, за да огледатъ наоколо и да видятъ дали нѣкоя опастность

 

 

167

 

не ни грози. Тѣ се озъртаха насамъ-натамъ, леко и бавно пристѫпяха, доде стигнаха до първата колиба. Следъ това продължиха и обходиха въ голѣмъ крѫгъ мѣстата около кулата. Селянитѣ се спотаили въ отдалеченитѣ една отъ друга колиби. Изъ низки комини димъ се извиваше, поднасянъ отъ вихри и разпиляванъ. Той показваше присѫтствието на живи хора. Доде очитѣ стигаха — снѣгъ, черни гори, мъртвило.

 

Ето отъ една кѫщурка се подаде човѣкъ. Щомъ го зърнаха, извикаха му:

 

— Ей, побратиме, ела насамъ — ще те попитаме нѣщо.

 

А той отново се скри, изчезна. Тѣ се отправиха къмъ кѫщицата. Следъ малко стоеха предъ вратичката ѝ. Похлопаха. Никой се не обади. Като видѣха, че комина пуши, настояха и силно захлопаха, доде отвѫтре нѣкакъвъ гласъ се отзова, който повече приличаше на мяукане, отколкото на човѣшка речь.

 

— Отвори! — извикаха му.

 

— Какво искате?

 

— Ще питаме нѣщо.

 

— Страхъ ме е.

 

— Не бой се, християни сме, българи сме.

 

И открехна се малката вратичка, подаде се рунтава нестригана и небръсната прошарена глава съ голѣмъ овчи калпакь, каквито носѣха тогава селянитѣ отъ тоя край.

 

— Идвали ли сѫ турци насамъ? — запитаха бѣжанцитѣ.

 

— Снощи се мѣрнаха две конни заптиета. Отде идѣха и кѫде отиваха, не разбрахъ. Питаха — има ли тѫдѣва бѣжанци и комити.

 

— Ти какво имъ отвърна ?

 

— Не зная, не съмъ виждалъ.

 

Другаритѣ плахо се спогледнаха. Постояха малко въ колебание и потеглиха назадъ.

 

— Ами сега ? — рече единъ.

 

 

168

 

— Трѣба да бѣгаме, — отвърна другъ.

 

— На кѫде ?

 

— Къмъ монастиря по билото на планината. Никой турчинъ по тоя пѫть не би се мѣрналъ.

 

— По-скоро, По-скоро!

 

— Всѣка минута могатъ да ни нападнатъ.

 

Бѣжанцитѣ забравиха сигурностьта на кулата, своето орѫжие и своето решение за съпротива. Никой не мислѣше да дочака срѣща съ турци. Необикновенъ страхъ като отровенъ димъ изпълни душитѣ имъ. Тѣ треперѣха. Изтезанието презъ последнитѣ дни бѣше съвсемъ разстроило нервитѣ имъ и пропиляло тѣхната прежна решителность. Тѣ бързаха къмъ кулата, надпреваряха се, падаха въ дълбокия снѣгъ, ставаха и охкаха отъ време на време като отъ прѣсни рани обсипани. А кулата имъ се виждаше много далече. Не бѣгаше ли тя отъ тѣхъ?

 

Нѣма живо творение, което да е толкова страхливо и толкова смѣло, колкото човѣка. Въ нѣкои случаи човѣкъ е по-страхливъ отъ заякъ и по-смѣлъ отъ лъвъ. Кой другъ излиза на борба тъй дръзко и срещу тигъръ, и срещу лъвъ, и срещу слонъ? Кой другъ се тъй лесно плаши дори отъ муха, дори отъ сѣнката си ? И най-смѣлия звѣръ не може да се мѣри по себеобладание съ Муций Сцевола. Но и наймалодушното животно отъ страхъ не би припаднало и умрѣло, а човѣкъ може.

 

Дали наистина тоя колибарь бѣше видѣлъ две конни заптиета, или ги бѣше сънувалъ ? Понѣкога удивителна хитрость може да се наблюдава у крайно прости хора. Не каза ли той това, за да сплаши бѣжанцитѣ и да ги пропѫди отъ себе си ? И едното и другото можеше да се допусне.

 

Щомъ влѣзоха другаритѣ въ кулата, въ единъ гласъ извикаха:

 

— Скоро да бѣгаме ! Турци — тѫдѣва !

 

 

169

 

Смутъ и бъркотия настана и страшна глъчка! Всѣки бьрзаше да си прибере нѣщата, да ги натѫпче и натовари на гръбъ. Ужасени лица, обезумѣли погледи, несмислени движения. Малкитѣ деца по нагонъ усѣтиха общия страхъ

 

Бѣгство отъ кулата.

 

 

и писнаха, колкото ги гласъ държеше. Всѣки мислѣше, че се много бави, че ето сега турци ще ги връхлетятъ и ще свършагъ съ тѣхъ. . .

 

 

170

 

 

СРѢДЪ СНѢГОВЕТѢ.

 

Макаръ на всички отъ страхъ да се струваше, че сме се бавили много, въ сѫщность и десеть минути не ни зе да се приготвимъ. Ние напуснахме кулата и се отправихме нагоре къмъ билото на планината. Колкото повече се отдалечавахме, толкова повече страха ни отслабваше. Силното вълнение полека-лека утихваше. Пръснатитѣ тукъ-таме колиби останаха задъ насъ долу. Буйна гора изминахме. Разнородни храсти настанаха и най-после каменяци, покрити съ снѣгъ. Ние бѣхме на самото било. Студено зимно слънце ненадейно се показа изъ мрачно небе. Далечни простори зловещо ни гледаха.

 

Баща ми вървѣше напредъ — водѣше и утѫпкуваше снѣга. Той бѣше ходилъ много изъ тия мѣста и ги познаваше добре. Изъ голѣмиятъ му товаръ на гърба подаваше се брадва. Въ дѣсна рѫка държеше дълга тояга, съ която опитваше дълбочината на прѣспитѣ. Задъ него азъ вървѣхъ, а задъ мене мама — уловила за рѫка Митко — братчето ми. Останалитѣ се нижеха единъ следъ другъ като жерави въ небесата.

 

Пѫтя бѣше уморителенъ. Но относителната сигурность, която чувствувахме, ни правѣше бодри и дори весели. Въ никой случай не можеше да се предполага, че турчинъ ще си направи трудъ да ни преследва тука. Това бѣше положително. Все пакъ нѣмаше охотници за разговори. Мисъльта за преминалитѣ страхотии, или за бѫднитѣ мрачни дни постоянно заемаше съзнанието и тежеше върху душитѣ като планина. Нѣкогашнитѣ мирни дни изчезнаха въ бездната на миналото. Тѣхъ никой не си спомняше. Въ името на свободата толкова нещастия се случиха, че понѣкога роба се питаше : защо се почна тая война, щомъ е трѣбало заради свободата, толкова кьрви да се пролѣятъ и толкова неволи да се понесатъ ? И дали ще има надъ кого нѣкога да изгрѣе тя ?

 

 

171

 

Нѣма ли дотогава всички да изгинатъ ? Тая мисъль понѣкога до отчаяние граничеше.

 

Отново нощь черна притисна земята. Ние вървѣхме умислени, безъ да се зазираме на лѣво — на дѣсно. Вихри се забориха край насъ ненадейно. Снѣжна виелица забушува и зе да помрачава зрѣнието ни. Очитѣ ни гледаха, но не виждаха. Силенъ вой заглушаваше ушитѣ ни. Отъ време на време нѣкой отронѣше дума. Тя не стигаше до другъ и отгласъ не добиваше. Снѣгъ ни засипваше като ситенъ пѣсъкъ. Ние побѣлѣхме и заприличахме на нощни видѣния. Всѣка гънка въ дрехитѣ ни биде засипана. Тежко времето минаваше.

 

— Охъ, Боже, Боже, ще се мре ли тая нощь?! — силно изохка майка ми задъ мене.

 

— Дръжъ се, снахо! — извика ѝ баба : — не отпадай толкова. За децата си мисли.

 

Мама мѫчно се отчайваше, но сега нейната нравствена мощь, види се, бѣше дошла до изчерпване. Нито се лесно издаваше. Навѣрно една отъ нейнитѣ черни мисли безъ позволение, самоволно зе словесенъ изразъ.

 

А баба навела глава, притисната отъ своята и нашата сѫдба, пристѫпяше като на кокили. Очитѣ ѝ загорѣли, неподвижни, лицето ѝ сбръчкано, сухо, безжизнено, прилично на бронзовъ барелефъ — посивѣлъ отъ времето.

 

— Ние сме се отклонили отъ пѫтя! — изплашено извика тате: — предъ мене е пропасть. По билото не може.

 

Всички застанахме на мѣсто.

 

— Трѣба да свиемъ надолу, — допълни тате, като не поглеждаше назадъ.

 

Но нашата изненада стана още по-ужасна, когато чухме баба да вика:

 

— Олелеее! Задъ насъ нѣма никой! Раздѣлили сме се безъ да усѣтимъ. Виелицата ни е заблудила.

 

Останали бѣхме само петь души: баба, тате, мама, Митко и азъ. Стоехме като магьосани. Не се сѣщахме, какво да предприемемъ. Баща ми извика, колкото го държеше

 

 

172

 

гласъ — дано го чуе нѣкой отъ другаритѣ, но гласа му замрѣ въ бѣсния вой на бурята безъ отговоръ.

 

Следъ две-три седмици, когато отново се видѣхме съ изгубенитѣ другари, разбрахме, че бабиното предположение за тѣхъ е било вѣрно : — виелицата помрачила и тѣхнитѣ очи и ги заблудила. Тая случка, обаче излѣзе щастлива за тѣхъ, а за насъ нещастна.

 

Нѣмаше какво — свихме надолу. Тръгнахме въ сѫщата посока по ребрата на планината. Естеството на пѫтя ни диктуваше и ни свличаше все по-надолу. Тате не познаваше тия мѣста. Само общата насока знаеше. Не мина много и ние се убедихме, че сме се изгубили изъ безкрайнитѣ дебри на Рила. Ако бѣше день, може би, щѣхме да налучкаме правата посока, но сега само вървѣхме и вървѣхме, безъ да знаемъ на кѫде. Напразно се опита баща ми да вика още нѣколко пѫти. Вихритѣ сякашъ му отвръщаха съ присмѣхъ и презрѣние. Ледена самотность обхвана душитѣ ни.

 

Навлѣзохме въ гѫста борова гора. Пѫтя ни стана още по-мѫченъ, понеже трѣбаше да се провираме презъ преплетени иглолистни клони, които ни драскаха немилостиво. Най-после стигнахме въ една равнинка, на която едва можеха да се разположатъ до двадесетина души. Тя бѣше обградена съ високи борове, които правѣха добъръ заветъ срещу вѣтроветѣ. Ние се спрѣхме. Тате се заоглежда.

 

— Тука ще нощуваме, — рече той: — сваляйте товаритѣ си.

 

Веднага мама, баба и той се разтовариха.

 

— Вие извадете една черга, приседнете съ децата и се загърнете, — промълви тате: — азъ ще се разходя наоколо да огледамъ. Ще потърся малко сухи клечки, шума и ще се върна да запаля огънь.

 

И зе сѣкирата въ рѫка и се изгуби въ тъмнината.

 

Ние приседнахме, сгушихме се и се обгърнахме съ черга, като подгънахме подъ насъ часть отъ нея. Скоро усѣтихме топлина. Поотпуснаха се сдървенитѣ ни отъ студъ членове. Ситенъ снѣгъ биеше върху нась и ни засипваше.

 

 

173

 

Ние чувахме неговиятъ остъръ шепотъ. Отъ време на време се поразмръдвахме, за да не ни затрупа. За по-малко отъ четвъртъ часъ това можеше да стане, защото виелицата подигаше цѣли пластове снѣгъ и ги застиляше, дето намѣрѣше згода.

 

— Ауууу? — различихме гласъ срѣдъ страшния вой и тътнежъ на бурята.

 

— Ауууу ! — чу се по-наблизу.

 

— Вълци! — извика мама.

 

— Вълци, вълци, — повтори баба: — гладна глутница.

 

— Коле, Коле, де си! — изрева мама вънъ отъ себе си. Но гласа ѝ, заглушаванъ отъ силнитѣ вѣтрове, едва можеше да отиде на десетина крачки далече.

 

— Ауууу ! — още по-близу се чу.

 

Нещастниятъ тате, де се е дѣналъ, та го нѣма още? Дали не сѫ го връхлетѣли вълци и да сѫ свършили съ него. Горкия ! Ами съ насъ какво ще стане ? Утре, когато настане день, може-би, нѣма вече да ни има.

 

Оттогава сѫ се изминалн вече петдесеть години. Днесъ въ свободна България намиратъ прибѣжище отъ цѣлъ свѣтъ гонени. Нейната държавна организация дава покровителство на всѣки честенъ и трудолюбивъ човѣкъ. Само хора ненаситно алчни, груби егоисти, лишени отъ обществени чувства, надъхани — съ кървавъ тероръ да се налагатъ, годни да налитатъ, ако ги блазни дори една малка вѣроятность за успѣхъ, само такива хора може да чуете да викатъ: „Сега въ България е отъ турско по-лошо". Такива думи веднага ме връщатъ назадъ въ онова страшно време, за което разказвамъ, и тѫга ме налита, черна скърбь изпълня сърцето ми. Такива хора не знаятъ, какво приказватъ. Въ тѣхнитѣ буренясали души сѫ отхранени само пороци. Тѣ сѫ заличили всички спомени за нѣкогашнитѣ страшни събития. Двесте хиляди руси и двесте хиляди българи, безъ помисъль за лична облага, подбудени отъ идеяли, пролѣха кръвьта си, пожертвуваха се, за да изкупятъ свободата на България.

 

— Коле, Коле, — безнадеждно викаше мама.

 

 

174

 

— Синко, синко, де се дѣна, — охкаше баба.

 

— Ауууу ! — Наближаваха и виеха вълцитѣ.

 

Ние и четирмата неудържимо треперѣхме.

 

— Ено, деца, мамо! — Азъ пристигнахъ, — провикна се тате! — Много ли се бавихъ, а?

 

Ние открихме едина край на чергата и го видѣхме натоваренъ съ голѣмъ нарамъ суха дѫбова шума и тънки сухи клечици.

 

Колко много се израдвахме! Сѣкирата въ рѫцетѣ му лъщѣше срѣдъ нощния мракъ. Да знаехме на утрото, що ни чака, да знаехме, че на следната нощь тате вече нѣма да го има . . . Добре, че бѫдащето е скрито отъ очитѣ ни.

 

— Вълци, Коле! — рече му мама, — ще изгинемъ.

 

— Не се бойте! Сега ще запаля огънь. Тѣ нѣма да смѣятъ да ни нападнатъ. Огъня ги плаши.

 

Срѣдъ снѣговетѣ

 

 

Тозъ мигъ извади тате огниво, кремъкъ и кѫсче праханъ. Щракна и прахана се запали. Подпъхна подпалката

 

 

175

 

въ сухата шума и духна нѣколко пѫти. Предъ насъ пламна буенъ огънь и озари околнитѣ борове, натоварени съ снѣгъ. Следъ малко насѣче борови клони и ги натрупа върху огъня. А имаше наблизу и цѣли борове, навалени отъ бури. Съ малко трудъ единъ следъ другъ тате ги наслага край огъня, за да чакатъ редъ.

 

Виелицата навѣваше снѣженъ прахъ надъ огъня и още повече го разпалваше. Запаленитѣ дърва, богати съ ароматна смола, църкаха, пищѣха, праскаха и говорѣха, оплакваха се на нѣкакъвъ незнаенъ езикъ. Въ тѣхното безмълвие сякашъ ги е разтревожило неприятелско нашествие. Гибель е настанала въ тѣхния миръ. Снѣга се топѣше наоколо. Малко настрана баща ми запали и другъ огънь. Тамъ пренесе запаленитѣ дърва отъ първия огънь. Измѣте съ боровъ клонъ и жарьта. Ние станахме и послахме друга черга на отопленото мѣсто, като подложихме борови клони. Азъ и Митко легнахме. Подъ главитѣ ни имаше импровизирани отъ борови клони възглавници. Завиха ни добре. Усѣтихме топлина отдолу. Баща ми запали огънь и отъ другата ни страна.

 

— Сега, Коле, легни си край децата, — рече настоятелно мама, — да си починешъ малко и да дрѣмнешъ. Азъ ще трупамъ дърва върху огъня.

 

Тате не се възпротиви. Това бѣше последната му почивка, последния му сънь. Легнаха съ баба край насъ и добре се завиха съ голѣма черга. Заспали сме като мъртви. До зараньта баба смѣнила мама, а тате — баба. Вълцитѣ виели наоколо, но не смѣели да доближатъ. Най-сетне се умълчали.

 

На сутриньта всички се чувствувахме отморени, ободрени и успокоени .. . Страшната нощь отмина, но настана още по-страшенъ день . ..

 

Бурята бѣше спрѣла. Нейния гнѣвъ се пропилѣлъ. Кърваво слънце се издигна и възсия на изтокъ. Ясникъ — студъ голѣмъ. Отново се стъкмиха товаритѣ и се настаниха на тритѣ свикнали на тежини гърбове. Мама, тате, баба съ тѣхъ изглеждаха необикновено голѣми. Азъ и братчето ми

 

 

176

 

носѣхме отстрани по едно малко торбе, преметнато презъ шия. Тамь си държехме коматчета твърдъ хлѣбъ. Освенъ дето бѣше отдавнашенъ, но бѣше и измръзналъ, станалъ като камъкъ. Ние носѣхме хлѣбъ, за да ни е подъ рѫка и да не развързватъ старитѣ често своитѣ товари. У възрастнитѣ страха и тревогитѣ бѣха много намалили охотата. Ние децата често огладнявахме, но хлѣба ни спорѣше, защото по малко успявахме да отгризваме отъ него — колкото да се залъгваме.

 

Вървѣхме на северо-изтокъ. Настѫпихме въ едра букова гора. Краката ни бѣха уморени, особно на насъ децата. Тѣ се подгъваха и треперѣха. Бѣха и поотекли. Пакъ тате върѣше напредъ, опитваше дълбочината на снѣга и пробиваше пѫть.

 

Ненадейно човѣкъ се мѣрна предъ насъ — селянинъ съ голѣма кожена шапка, съ лула въ уста и тоята въ рѫка. Голѣма волска кожа носѣше презъ рамо. Най напредъ той се сепна. Но като виде, че сме българи, спрѣ се и ни загледа любопитно. Следъ малко ние го доближихме.

 

— Кѫде си понесълъ тая волска кожа, побратиме ? — Запита баща ми.

 

— Зло ме постигна тая нощь, — отвърна селянина: — снощи се откачилъ отъ дома единъ отъ воловетѣ, залуталъ се и се изгубилъ. Рано тая зарань го подирихъ и му намѣрихъ кожата. Нощесъ го вълци удавили и изяли. Познахъ го по рогата: единия бѣше счупенъ на върха.

 

— Ще каже, тоя волъ е наситилъ глада на вълцитѣ и ги е направилъ по-малко дръзки, — помислихме си ние.

 

— Таксиратъ (нещастие)! — имало да ти дойде до глава, — рече тате на човѣка.

 

— Ами знаешъ ли, колко е далече отъ тукъ монастиря ? — попита мама.

 

— Какъвь ти монастирь! — отговори селянина : той е много далече. На три часа пѫть отъ тука е Брѣстово. Вие отъ кѫде сте ?

 

— Отъ Брѣстово, — отвърна тате: — тамъ какво има?

 

 

177

 

— Нищо! Всичко е тихо.

 

И разказа ни той случката съ Колаасѫ Селимъ и бѣжанцитѣ.

 

— Та що казвашъ? — всичко мирно и тихо въ Брѣстово? — поде баба.

 

— Мирно и тихо. Вече нѣма золуми. Чаршията е отворена. Нашенци снощи се върнаха отъ тамъ и разказаха. Колаасѫ Селимъ, каймакамина, Юсуфъ кадията и тъстъ му Бали ефенди сѫ стегнали здраво въ рѫцетѣ си всички хаирсъзи турци въ града. Никой не смѣе пакость да направи.

 

Селянинътъ отмина.

 

Явно бѣше, че ние сме се били много отклонили отъ правия пѫть за монастиря. Сега щомъ толкова добри вести научихме за Брѣстово, защо да си не отидемъ! Още довечера рано-рано можемъ да си бѫдемъ дома. Зимника ни бѣше пъленъ съ зимовище. Пъкъ и работица можеше да си намѣри тате. Бали ефенди и Юсуфъ кадията не ще позволятъ нѣкой зло да ни стори.

 

Това си приказваха тате, мама и баба.

 

Ние стигнахме до единъ голѣмъ потокъ, покритъ съ дебелъ снѣгъ и ледъ. По него можехме бързо да се спуснемъ до рѣка Бистра, а после по лѣвия ѝ брѣгъ право въ Брѣстово. И почнахме да слизаме. Следъ единъ часъ провидѣ се вѣче Бистра. Ние стигнахме на малка полянка. Тъкмо се готвѣхме да поседнеме, да се отморимъ, изведнашъ чухме на турски езикъ — дуръ! (стой).

 

Отъ дветѣ ни страни се показаха двама турци съ пушки въ рѫце, съ ятагани забучени въ силяхъ.

 

— Стой! Извикаха ни още веднажъ и се спуснаха къмъ насъ съ враждебни намѣрения.

 

 

178

 

 

ВОДИ НИ ПРИ ЧОРБАДЖИИТѢ.

 

Вие бѣгате а? Явно е — ти си комита, — казаха на баща ми.

 

— Не, аги, азъ съмъ миренъ човѣкъ отъ Брѣстово. Тамъ всички турци ме познаватъ.

 

— А за какво ти е тая брадва въ товара ти?

 

— Тя ми е потрѣбна за дърва.

 

— Скоро я хвърли въ снѣга, имансъсъ гяуръ, куче!

 

И тате, уплашенъ, веднага я хвърли. Азъ не бѣхъ чувалъ до сега нѣкой да каже куче — такава оскърбителна дума — на тате. Какъ можеше такава дума да му се каже!

 

Турцитѣ го гледаха тъй свирепо, както никой до тогава. Това опасно и много унизително положение на тате издъно раздруса моята детска душа. Азъ почнахъ да треперя. Смьртна блѣдность покри и маминото и бабиното лице. Тате стана жълтъ-зеленъ. Той метна очи къмъ брадвата, която захвърли въ първия мигъ на уплахата. Тя лежеше въ снѣга полузарита. Съзряхъ въ погледа му мисъль — да се наведе, да я грабне и съ своята мѫжка сила да се нахвърли върху турцитѣ? Късно бѣше. И двама противници бѣха насочили пушки срещу него, готови да го застрелятъ, само ако рече да мръдне. Неподвиженъ остана той. Чакаше всѣки мигъ да го повалятъ кървавъ. Каква неизразима мѫка изпитваше, като му бѣше отнета всѣка възможность да ни защити ! Азъ го гледахъ презъ сълзи. Душата ми бѣше препълнена съ жаль за него. Той дигна очи и съ погледъ обгърна и мене и Митко. Огнена скърбь надничаше изъ тоя погледъ. Въздишка дълбока раздруса татинитѣ гърди. Какво ще стане съ насъ — това го ужасяваше, а не собствената му зла участь.

 

Бѣше ли сторилъ тате нѣкаква пакость на тия турци? Не ! Нито ги познаваше, нито тѣ него. По облѣклото не изглеждаха

 

 

179

 

да сѫ брѣстовчани. Както отпосле разбрахме — били бѣжанци, наскоро дошли отъ Дѫбовица. Тръгнали за плячка по кръстопѫтища и налетѣли на насъ.

 

— Какво търсите, гяуръ, изъ планинитѣ, ако сте добри хора, — рече единия турчинъ, слѣпъ съ едно око.

 

— Бѣгаме отъ башибозука, аго, — отвърна тате: — башибозука и на турци въ Брѣстово стори зло.

 

— А ти не знаешъ ли, че цѣлия башибозукъ е динъ ислямъ (права вѣра) и служи на падишаха, като държи въ страхъ и покорность раята ? Какъ смѣешъ да говоришъ противъ башибозука ? — добави другия турчинъ, облѣченъ въ сърмалия долама.

 

Баща ми неотвърна, защото бѣше не само безполезно, но и опасно, каквото и да каже. Турцитѣ можеха да се заловятъ за всѣка негова дума.

 

— Сваляйте по-скоро товаритѣ си! — заповѣда едноокия : — да видимъ, дали не криете нѣкой пищовъ или кама.

 

Въ единъ мигъ баба, мама и тате отдѣлиха отъ гърбоветѣ си товаритѣ и зеха да ги развързватъ. Скоро всичко бѣше предъ очи. Едноокия турчинъ се наведе и зе да претърсва. Изтърколи се въ снѣга кутия. Въ две специялни преградки имаше кафе, захарь и малка лъжичка.

 

— Маа ! Съ кефъ сѫ тръгнали тия гаури! Гледашъ ли? — рече сърмалията на другаря си.

 

Едноокия се озѫби и изтърси една много срамна псувня по нашъ адресъ. Сетне се изправи и загледа насъ децата. На шиитѣ ни висѣше на връвь по една малка платнена кесийка. И въ дветѣ имаше по едно десетаче. Единственото око на тоя турчинъ ни обхвана като съ нажежени желѣзни скоби. И пристѫпи той къмъ насъ, извади отъ силяха си ятагана, а ние обезумѣхме. Ще ни коле ли? Дойде ли време да мремъ? Ние ревнахме съ гласъ, заридахме и наклонихме се да скриемъ лице подъ мамината престилка. Едноокия турчинъ, обаче, дръпна първо мене, после и Митко. Насочи върха на ятагана къмъ моето гърло. Азъ усѣтихъ студенината на острието. Чакахъ да бликне кръвьта ми. Но той

 

 

180

 

пресѣче само връвьта на кесийката ми, зе я и я пъхна въ силяха си. Сѫщото стори и съ Митко. Въ тия мигове азъ чувахъ, какъ бие сърцето ми. Въ ушитѣ ми сякашъ блъскаха две тепавици. Чувахъ недалече тамъ долу, Бистра какъ тѫжно пѣе. Чувахъ, какъ стени земята подъ снѣга.

 

Турцитѣ зеха чергитѣ ни и ги сдиплиха на страни. Виждаше се, че ги харесаха много. Тѣ прибраха и другитѣ ни ценни вещи. На купа сложиха и брадвата ни.

 

— Пари, гяуръ! — Изрева едноокия срещу баща ми: — давай, каквото имашъ.

 

— Тате съ разтреперени рѫце извади изъ пояса си кожена кесия, въ която имаше нѣколко гроша. Грабна я сърмалията и извади паритѣ. Като видѣ, че сѫ малко, заплю въ лице баща ми.

 

— Съ толкова ли пари мислишъ икрамъ да ни сторишъ, бре свинйо гяурска? — рече гнѣвно едноокия и продължи : — предъ такива аги като насъ ти и съ товаръ злато не можешъ да се отсрамишъ.

 

Тате мълчеше и ги гледаше съ робска покорность. Неговата естествена сила и смѣлость се бѣха стопили още въ момента, когато падна брадвата отъ рѫцетѣ му.

 

Човѣкъ може да изгуби смѣлость и да се откаже отъ съпротива, дори когато сѫ на лице всичкитѣ му сили и срѣдства за борба. Само преди две години единъ отъ нашитѣ най-смѣли македонски дейци, чийто животъ бѣше нанизъ отъ велики подвизи, когато усѣти, че го е изоставило обществото, уплаши се, усъмни се въ силитѣ си и се остави да го убиятъ двама малодушни хора, които сѫ треперѣли по-преди отъ него. Нѣкога въ Сибиръ въ борба съ едно дивашко племе великия отпосле генералъ Гурко проявилъ такава уплаха, за която е даже срамно да се говори, а не и пише. Червея се стреми къмъ животъ и се бори съ опасностьта, дори когато тя положително надминава силитѣ му. Едва когато му смажатъ главата, той спира. Съмнението поражава човѣшкото съзнание, парализира волята и омаловажава срѣдствата за борба. Велики армии съ пораженски

 

 

181

 

духъ сѫ слагали орѫжие предъ малобройни войски, подчинявали сѫ се и унижавали. Подценка на своитѣ сили и надценяване на ония у противника — това се случва само у човѣка, никога у животното. Човѣшката гъвкава мисъль, която е най-голѣмия даръ, е сѫщевременно и най-голѣмия съблазнитель и предатель.

 

— Кѫде сѫ чорбаджиитѣ, бре гяуръ? — попита сърмалията.

 

— Не зная, аго.

 

— Какъ не знаешъ? Ти смѣешъ да ни лъжешъ още — прибави едноокия и съ приклада на пушката си удари тате по рамото. Той полетѣ да падне, но се задържа на нозе.

 

— Какъ не знаешъ, кучешка вѣро? Нали всички бѣхте въ кулата ? — Продължи едноокия. Вѣроятно за тия двама каза колибаря, когато го разпитваха бѣжанцитѣ отъ кулата.

 

— Тамъ бѣхме, аго, но излѣзохме и се изгубихме изъ планината. Голѣма снѣжна. буря ни разпилѣ.

 

— А за кѫде се бѣхте отправили ? — запита сърмалияга.

 

— Щѣхме да ходимъ на монастирь.

 

— Ако сте вие мирни хора, защо не сте си седѣли дома, а като диви звѣрове сте тръгнали изъ гората ? — поде едноокия и още веднашъ замахна съ приклада и удари тате по другото рамо.

 

Тате силно простени, но пакъ не падна.

 

— Ти сега знаешъ, кѫде сѫ чорбаджиитѣ, но не искашъ да кажешъ, — рече сърмалията.

 

— Какъ да ви кажа, аго, като не зная, де сѫ ?

 

Едноокиятъ щракна отвора на своята мартинка. Ние изтръпнахме. Извади отъ тамъ патронъ и го показа на тате.

 

— Ето сега ще го забия въ тая гяурска глава, — рече и силно чукна тате по главата съ патрона.

 

Мѫченишкото лице се сбърчи. Мама и баба мълчеха и гледаха, но мене ми се стори, че нищо не виждаха. Очитѣ имъ не мигаха, а само се мѣстѣха.

 

Отпосле, когато си спомнѣше майка ми, разказваше: презъ тая случка неи се е струвало, че гледа нѣкакъвъ неприятенъ

 

 

182

 

сънь, за който не могла да си даде отчетъ, че страшното предсмъртно изтезание, като да не се отнасяло до баща ми, до насъ, а до други хора, които приличали на насъ. Въ другъ нѣкой магйосанъ миръ ставало това, а не близу до нашата рѣка Бистра надъ самото Брѣстово. Едва когато стана най-страшното, когато си отидоха турцитѣ, тя се опомнила, втренчила очи, видѣла окървавения трупъ, окървавения снѣгъ и разбрала великата беда, която ни е сполетѣла.

 

Баща ми зе да се подема, като да заплаче. Ридание напъваше да избухне въ гърдитѣ му Най-после извика презъ сълзи:

 

— Браткооо! Стоимене! Де си да-видишъ, какво ми се готви? Ооо! Да бѣше ти сега тука . . !

 

Турцитѣ тая минута нареждаха плячката и я стѣгаха, за да я направятъ удобна за носене. Тѣ не обърнаха никакво внимание на онова, което тате изплака и каза. Мѫкитѣ на жертвитѣ не ги трогваха. Лицата имъ бѣха равнодушни, студени. Тѣ сякашь вършеха нѣкоя твърде обикновена дребна работа.

 

Както добродетельта чрезъ упражнение става навикъ, така е и съ жестокостьта. Хората я извършватъ безъ да имъ трепне мускулъ отъ лицето. Гробокопачитѣ никога не се покъртватъ отъ хорскитѣ сълзи и нещастия. Палачитѣ вършатъ своята работа тъй спокойно, като да връзватъ вѫже за пране, или като да сѣкатъ притки за лозе.

 

Въ това време високо надъ насъ на единъ ридъ се нанизаха като въ броеница нѣколко души. Тѣ носѣха въ рѫце пушки ли, тояги ли — не можеше да се разпознае. Отъ де идѣха, кѫде отиваха тѣ ? Не бѣха ли българи комити, не бѣше ли съ тѣхъ и чичо Стоименъ? Топла заря грѣйна въ студената ми и мрачна душа. Надежда се мѣрна предъ духовнитѣ ми взори. Снѣговетѣ и леденитѣ отломъци около мене — стори ми се — зеха да се топятъ. Ала предполагаемитѣ комити ето изчезнаха на хоризонта. Въ сумракъ

 

 

183

 

потънаха моитѣ новородени свѣтли мисли. Азъ се възвърнахъ въ страшната действителность, за да дочакамъ края.

 

— Брей гяуръ, хайде води ни при чорбаджиитѣ, — рече едноокия и дигна пушката за стрелба.

 

— Остави го. бе! — Сиромахъ е. Защо ще го затривашъ? — продума сърмалията.

 

— Нека умре, нека умре! Нали и той е гяуръ ?

 

— Ни счупенъ грошъ нѣма да излѣзе отъ неговата смърть.

 

— Та що отъ това? — отвърна студено едноокия и се обърна къмъ тате. — хайде, тръгвай, бре — води ни при чорбаджиитѣ.

 

Тате наведе глава, покоренъ на сѫдбата си, и потегли назадъ, отдето бѣхме дошли. Ние останахме като вкаменени на мѣстото си. Останаха при насъ и турцитѣ, като съпроводиха съ погледъ жертвата.

 

Едва бѣше отминалъ тате двадесетина крачки, едноокия се прецели, щракна спусъка, гръмъ се разнесе и надалече проеча. Тате се сгромоли и топла кръвь обагри дълбокия снѣгъ.

 

Свърши се. Край на всѣка надежда. Азъ и Митко бѣхме вече сирачета, а мама вдовица.

 

Едноокия тъй лесно грьмна и застрѣля баща ми, тъй лесно го откѫсна отъ живота, просто като да откѫсна нѣкое незначително клонче, или като да оброни ябълка о:ъ дърво. Защо му бѣше това убийство ? Полза ли принесе на падишаха, на царщината, на своитѣ сънародници, на себе си ? Жертвитѣ на духовната слѣпота — на невежеството сѫ по-многобройни, отколкото на алчностьта и егоизма.

 

— Сега васъ ще караме — рече ни едноокия. Ще ви предадемъ на черкезитѣ — да ви изколятъ. Ние нѣма да си мърсимъ рѫцетѣ съ жени и деца. Ще има и черкезитѣ, какво да зематъ отъ васъ за труда. Дрехитѣ ви не сѫ вехги.

 

И подкараха ни на долу къмъ Бистра. Ние вървѣхме. Дали останѣхме съ турцитѣ при тате, или ни отведѣха при черкезитѣ, бѣше ни все едно. Това, което стана предъ нашитѣ очи, направи ни равнодушни къмъ живота. Всички

 

 

184

 

надежди за бѫднината ни се виждаха суетни и безсмислени. Щомъ толкова е слаба стената, която ни е дѣлила отъ смъртьта, щомъ всѣки ненадеенъ вѣтъръ е могълъ да я духне и лесно събори, то какъвъ смисълъ може да има, ако нѣкой отново я изгради? Не е ли по-добре тамъ — отвѫдъ въ царството на сѣнкитѣ и вѣчния миръ? Тия мисли се виеха въ нашитѣ главитѣ, като вървѣхме.

 

Ненадейно долу край рѣката видѣхме две-три български семейства да бѣгатъ по дѣсния брѣгъ на горе съ три добре натоварени коне. Турцитѣ облещиха очи. За мигъ тѣ измѣриха бѣжанцитѣ и се увѣриха, че не могатъ да бѫдатъ опасенъ противникъ. Три добре натоварени коне — струваха си труда. Веднага забравиха и насъ и черкезитѣ.

 

Тѣ ни изоставиха и полетѣха на долу: — хищници — надушили сладка стръвь. Затичаха се съ насочени пушки да стигнатъ жертвитѣ, доде не имъ сѫ утекли. Бързо се отдалечаваха и смаляваха въ простора. Нито се обърнаха да ни видятъ — вървимъ ли следъ тѣхъ.

 

Но ние не се израдвахме на това избавление. Най-напредъ се спрѣхме и поколебахме. Следъ това се обърнахме и тръгнахме назадъ. Не бѣхме се много отдалечили. Следъ нѣколко минути стигнахме лобното мѣсто. Тате, въ своята предсмъртна агония, тръшкалъ се и се търкалялъ. Утѫпкалъ снѣга на голѣмо разстояние и го окървавилъ. Като го доближихме, нечакано той разшири очи, обгърна ни съ погледъ и изохка :

 

— Милитѣ ми дечица! Кой ще ви гледа отсега, кой ще ви се радва !

 

Мама и баба се наведоха надъ него. Издигнаха го да седне. Той дишаше дълбоко.

 

— Какво стана, Коле, съ тебе? — отрони мама съ плачъ.

 

— Какво стана, синко ? — каза баба въ сухо ридание.

 

— Съ мене е свършено, — едва изрече тате : — чернѣе ми се предъ очитѣ. Бързо иде края. Тука не можете да ме погребете.

 

 

185

 

— Ще те отнеса до първата воденица на долу низъ рѣката, — продума му мама : — тамъ ще те превържемъ и затоплимъ. Ти нѣма да умрешъ, не бива да умрешъ . . .

 

Обилни сълзи задавиха мама и тя млъкна.

 

Куршума бѣше миналъ подъ лѣвата плещка и излѣзълъ подъ сърцето. Кръвьта бѣше изтекла.

 

Мама безъ да се суети повече, съ бабина помошь, зе го на гръбъ и го понесе. Отде се зе у нея тая сила! Тя бързо слизаше къмъ рѣка га и ние следъ нея. Не искаше да знае ни за турци, ни за черкези — тѣхнитѣ помагачи. Нѣкаква необуздана смѣло ть я бѣше обхванала. Усѣщаше презрѣние къмъ смъртьта.

 

За единъ часъ пѫть ние стигнахме воденицата. Похлопахме. Следъ известно колебение отвориха ни. Запалихме огънь. Мама разположи тате да го затопли. Обаче вкоченясали му бѣха членоветѣ. Всичко бѣше излишно: той туку що бѣ издъхналъ.

 

На следния день съ мѫка разрихме снѣга и изкопахме гробъ. Погребахме го безъ опѣло. Де можеше да се намѣри свещеникъ презъ това усилно време? Всѣки се спотаилъ въ гнѣздото си — не мърда на вънъ.

 

Следъ погребението прибрахме се дома въ Брѣстово — осиротели.

 

Това голѣмо нещастие направи мама тъй смѣла, че не се плашеше отъ никаква опасность. На два-три пѫти отдѣлни турци се опитаха да ни нападнатъ дома, но тя като тигрица ги посрещаше съ брадва въ рѫка.

 

 

186

 

 

ВЪ ПЕЩЕРАТА.

 

Наистина въ Брѣстово бѣше настанало успокоение. Руситѣ бѣха стигнали въ Дѫбовица. День пѫть ги дѣлѣше.

 

Турцитѣ, особно мѣстнитѣ жители, не можеха да не държатъ смѣтка, че нѣкоя близка зарань московъ гяуръ можеше да осъмне и въ Брѣстово и да настане день на отплата. Ония турци, които особно се бѣха провинили, изнизваха се отъ градеца, бѣгаха, повече нощя, за да ги не гледа измѫчената рая и да имъ се не смѣе. Тѣ зимаха на коне и коли само най-ценното. Покѫщнина, кѫщи, имоти — оставяха, бѣгаха за живота си. Властьта, съставена отъ мѣстни хора, се стегна, приведе всичко, що можеше, въ редъ, готова да предаде града на тържествующия победитель.

 

Въ Брѣстово вече всички знаеха за баща ми и тѫжеха. На всѣкѫде мама намираше съчувствие. Турцитѣ се усѣщаха гузни, макаръ убийцитѣ да не бѣха мѣстни хора. Единъ день Бали ефенди повика мама. Тя отиде. Той ѝ казалъ тешителни думи и далъ ѝ петдесеть гроша, които дължелъ на баща ми. Далъ ѝ и единъ бешликъ (петь гроша) бакшишъ. Тия пари влѣзоха въ нашия домъ като голѣмо богатство. Съ петдесеть гроша две години по-рано тате бѣше купилъ цѣло лозе.

 

Януари изтече — месецъ на страшни студове. Настѫпи февруари. Омекна времето. Духна южнака и разтопи снѣгове и ледове. Ясно слънце топлина разливаше. Лъхъ на ранна пролеть усѣщахме. Следъ кокичета вирнаха нежно главици и минзухари. Бавно но сигурно природата се събуждаше. Отъ ридове буйно се спускаха поточета. А Бистра, освободена отъ ледени окови, всѣки день прииждаше, надигаше се между своитѣ брѣгове и носѣше запѣненитѣ си вълни къмъ мѫтна Струма.

 

 

187

 

Всичко се връщаше къмъ животъ. Само баща ми го нѣмаше. Не се събуждаше. За винаги го бѣше притиснала черната земя.

 

На югъ отъ Брѣстово въ Рила и Пиринъ и по двата брѣга на Струма анархията, насилията, убийствата продължаваха.

 

Чичо Стоименъ и неговитѣ безбройни врагове продължаваха кървавата борба. Връзката между него и насъ пакъ се възстанови. Той се хубаво разплатилъ съ часть отъ башибозука, който нападна и ограби Брѣстово. Когато се връщали по селата си тия разбойници, чичо ги връхлетѣлъ по части и мнозина избилъ. Плячката имъ събралъ и раздалъ на свои приятели изъ селата.

 

Мюляазимъ Тефикъ, единъ отъ подчиненитѣ на Колаасѫ Селимъ, последнитѣ дни обикаляше по селата около чифлика на своя началникъ, защото комититѣ се бѣха размножили и много одързостили, предвидъ наближаването на руситѣ. Можеха да нападнатъ Селимовитѣ стада и да ги отвлѣкатъ.

 

Мюляазимъ Тефикъ се катерѣше въ тъмни зори съ сто и петдесеть души аскеръ на горе по една урвеста мѣстность. Бѣха му обадили сигурни хора, че една чета комити снощи се е отбила да нощува въ пещерата въ дѣсно. Той искаше да разположи пусии (засади) надъ входа на пещерата и да чака притаенъ, когато дойде редъ да излизатъ комититѣ. Ако нападнѣше отъ долу, лесно можеше да бѫде забелязанъ и щѣше да се изложи на сигурна опасность. Мѣстото надъ пещерата бѣше залесено съ стара букова гора, а подъ нея всичко изсѣчено и оголено. Надолу можеше да се забележи, дори мишка ако пропълзи. Комититѣ бѣха зели предвидъ това. Въ случай на опасность отъ долу, щѣха да се отдръпнатъ на горе въ гората. Никой не можеше да ги застигне изъ гѫстацитѣ.

 

Тефикъ бѣше станалъ опитенъ въ партизанскитѣ боеве. Знаеше си много добре работата. Сега, като стигна на опредѣленото мѣсто, разпредѣли си хората и ги настани въ

 

 

188

 

форма на подкова, съ отвора на долу къмъ оголеното мѣсто. Задъ това мѣсто между канари пакъ бѣха поставени засади. И помисли си — дали не е добре незабелязано, тихо да задръсти входа на пещерата съ дърва — наоколо имаше много нападали отъ буритѣ — и да ги подпали. Но не можешеда допусне, че комититѣ сѫ толкова гламави, за да не сѫ си поставили стража. Не ! Не бива ! Лесно ще усетятъ. И намѣри, че е по-добре да се крие въ своитѣ добре избрани позиции и да чака. Той познаваше пещерата. Въ нея можеха да се прибератъ най много до тридесеть души. Имаше вече понятие за силата на противника. Напоследъкъ и войводитѣ бѣха станали много.Той знаеше имената почти на всички. До единъ ги бѣше опиталъ въ разни срѣщи. Нѣкои отъ тѣхъ загинаха отъ рѫката му. Но колко пѫти насмалко и неговата глава е могла да падне! Късметъ е ималъ. Тефикъ бѣше истински правовѣренъ и голѣмъ фаталисть. И мислѣше си, каквото му е писано, може да го намѣри и дома, когато щасливо си почива на леглото. Това увеличаваше неговата храбрость.

 

Когато слънцето изгрѣ надъ горитѣ, комититѣ се бѣха събудили и забелязали голѣмата опасность. На кѫде можеха да си пробиятъ пѫть? Отвредъ огнениятъ обрачъ ги бѣше здраво стегналъ. Да насилятъ въ една посока, за да си пробиятъ пѫть, бѣше крайно рисковано. Врага съ камени можеше да ги избие. Тѣ бѣха уловени като мишки въ капанъ. На вънъ не една котка, а много ги чакаха. Разбраха, че бѣха предадени.

 

Предъ входа на пещерата имаше нѣколко гѫстоклони едри букови дървета, които я маскираха. А наблизу околовръсть бѣха накацали на малки разсгояния грамадни канари, естествени заслони. Затова турцитѣ бѣха предпазливи и не искаха да се доближатъ лекомислено. Иззадъ всѣка канара комититѣ можеха да ги срещнатъ съ огънь. Мюляазимъ Тефикь си знаеше работата и бѣше решилъ да чака. Предстоеше единъ много опасенъ бой, въ който търпението можеше

 

 

189

 

да извърши повече работа, отколкото личната храбрость.

 

И комититѣ решиха да чакатъ нощьта. Наистина месечина щѣше да изгрѣе, което щѣше да улесни турцитѣ, но можеше и да не изгрѣе. Единъ облакъ можеше да я забули съ черно наметало и да улесни пъкъ комититѣ. Можеха и много други случайности да дойдатъ на помощь. Нѣма толкозъ голѣма опасность, която да изключва до единъ благоприятнитѣ случаи. И най-малката надежда може да се осѫществи въ последния мигъ.

 

Но това никакъ не изключва и другото положение.

 

Колаасѫ Селимъ дойде къмъ икиндия и прегледа всички засади. Обсадата бѣше добре наредена.

 

— Можа ли да узнаешъ, кои сѫ, кой имъ е войводата ? — Обърна се Селимъ къмъ Тефика и го запита.

 

— Не! Отдѣлни комити се мѣрнаха и пакъ се скриха потънаха въ земята. Никого не познахъ.

 

Селимъ покри съ рѫка чело, като да излѣзе отъ нѣкакво мѫчително недоумение. Той втренчи очи къмъ пещерата и се провикна:

 

— Хей, комиталаръ! Кои сте вие — обадете ми се.

 

Пещерата мълчеше

 

— Кой е вашия войвода? — пита ви самия Колаасѫ Селимъ.

 

— Ааа, пакъ ли се срещаме, Селиме ? Обади се нѣкой отъ комититѣ.

 

На Селима се стори познатъ тоя гласъ. И мѫчеше се да го познае, но напразно.

 

— Предайте се, бре комиталаръ! Птици ли сте вие, та мислите да излетите отъ моитѣ рѫце?

 

— Не сме научени, Селиме, да се предаваме, — отвърна познатия гласъ : — ние още не сме си изгубили ума отъ главитѣ.

 

Орѫжието ни не е ръждасало . . . И ядъ и любопитство дразнѣха Селима. Отново се обади познатия гласъ:

 

 

190

 

— Селиме, не си губете времето съ насъ. Ние тука можемъ да седимъ и да дочакаме руситѣ. Тѣ идатъ, нали знаешъ това? Ще излѣземъ, когато се и вие увѣрите, че ви е време да бѣгате и всичко ваше на насъ да оставите. Не сме толкова будали да ви се оставимъ да ни избиете. Чувашъ ли, бре Селиме?

 

А Селимъ тъй отговори:

 

— Слушай, бре комита! — Ти на мой дость приличашъ, но ако си ми дость, какво търсишъ съ комити ? А дали московъ гяуръ скоро ще дойде, дали ни е писано да бѣгаме и всичко на васъ раята да оставимъ — това само Аллаха знае.

 

И така отъ дветѣ страни двата гороломни гласа ечеха, разливаха се отъ хълмъ на хълмъ и нейде далече замираха,

 

— Слушай Тефикъ, — рече Селимъ : — ти стой тука съ твоитѣ хора и чакай. Комититѣ ще се опитатъ да си пробиятъ пѫть. Дртжъ се мѫжки. Имашъ достатъчно сили. Ако можешъ да ми ги уловишъ живи, ще бѫде най-добре. Азъ искамъ да познаятъ твоя бабаитлъкъ и моя умъ. Чувашъ ли ?

 

— Да, ефендимъ!

 

Селимъ отмина съ своитѣ ординарци.

 

Истинското положение на комититѣ съвсемъ не отговаряше на тѣхната самонадеяность и видимо спокойствие. Тѣ бѣха двадесетина души. Тъй се бѣше случило, че отъ вчера на обѣдъ вече нѣмаха никаква храна. Наистина бѣха привикнали на гладъ, но повече отъ утре зарань не можеха да удържатъ. Следъ като се изтощатъ съвсемъ, турцитѣ ще могатъ да ги изловятъ и съ голи рѫце. Много пѫти тая пещера бѣше имъ ставала сигурно прибѣжище. Сега обаче, отъ врагове забелязани, тя се готвѣше да имъ бѫде лобно мѣсто. Войводата се бѣше отдалъ на размисъль. Той викаше на помощь цѣлата своя стратегическа опитность и все пакъ не можеше да намѣри другъ изходъ, освенъ още тая нощь непремѣнно да си пробие пѫть. Дори ако бѣше потрѣбно да изгуби петнадесеть души, за да спаси останалитѣ петь,

 

 

191

 

пакъ щѣше да бѫде по-добре, отколкото да изгуби срамно, безславно всички. Дори ако само единъ спаси, пакъ щѣше да бѫде по-добре.

 

Деньтъ отиваше къмъ своя край. Слънцето се скри на западъ въ тъмни облаци. Страховито затишие настана. Необикновена за февруари топлина се разливаше. Далеченъ гръмъ проехтѣ. Отъ топовенъ изстрелъ ли бѣше? Свѣтна се веднашъ, двашъ, тришъ на западния хоризонтъ. Ето и три гръма се дочуха единъ следъ другъ. Вихъръ разлюля върховетѣ на едрата гора и хладъ облъхна всичко. На западъ мрачни облаци покриха небе и земя.

 

Буря идѣше — вихрокрила, озвѣрена, страшна. Нощь черна притисна просторитѣ. Едри капки дъждъ, тежки като оловени, зеха да падатъ и да тропатъ, най напредъ изрѣдко, сетне по-често, доде се слѣха въ едно и заплискаха. Небеснитѣ извори бѣха отпуснати и необятни вълни залѣха земята. Пороища потекоха низъ всѣка долчинка и се стекоха въ голѣми рѣки.

 

Буря кипѣше, клокочеше и въ душитѣ на двата врага. И еднитѣ и другитѣ дебнѣха сгоденъ мигъ. Въ черна, гѫста тъмнина турцитѣ съ облещени очи зорко следѣха, да се не промѫкне нѣкакъ врага. И комититѣ се заглеждаха насамъ-натамъ — пролука, изходъ да намѣрятъ и да се измѫкнатъ отъ желѣзнитѣ клещи, които ги стѣгаха и душеха.

 

— Следъ мене, момчета! — тихо продума войводата и като стрела полетѣ къмъ единъ процепъ между две канари. Следъ него се спуснаха и другаритѣ му.

 

Но не изминали и десетина крачки, градъ коршуми ги обсипаха. Гръмъ и трѣсъкъ огласи просторитѣ. Още единъ изстрелъ и другъ, и трети. Млъкнаха пушкитѣ. Рева на бурята отново ги занѣми. Следъ мигъ ето звѣкъ отъ ножове и тѫпи удари отъ приклади.

 

Всичко трая десетина минути. Боятъ смлъкна. Утихна и бурята. Дъжда престана. Оттичаха се водитѣ отъ планински върхове, отъ горски висини и дѫбрави. Не мина много и

 

 

192

 

ясенъ месецъ изгрѣя, за да озари онѣмѣли трупове, умирающи и тежко раненн.

 

Кръвьта още течеше и се сливаше съ оттоцитѣ. Срѣднощно безмълвие настана. Само тежко дишане и глухи стонове се счуваха и отекваха въ близкитѣ осои. Опоенъ вѣтрецъ полъхваше и люлѣеше леки клончета. Сѣнки се рѣеха, клатѣха се насамъ-натамъ, издигаха се, снишаваха се, играеха, не искаха и да знаятъ за онова, което се бѣше случило. И това кръвопролитие, и тия жертви не промѣниха реда въ природата абсолютно въ нищо. День и нощь пакъ щѣха да се нижатъ и смѣняватъ. Затишие и буря, хубаво време и мрачно, щастие и нещастие, както до сега, тъй и отъ сега пакъ щѣха да се редятъ. Още едно кръвопролитие се наниза въ общата броеница на човѣшката мартирология. И все ще се нанизватъ нови и нови, додесвѣтъ свѣтува, доде не стане чудото въ човѣшкитѣ души, доде не настане тамъ царството Божие.

 

Рано сутриньта, още слънце не изгрѣло надъ грѣшната земя, Колаасѫ Селимъ пристигна. Тефикъ и той разглеждаха срѣдъ своитѣ убити и комитскитѣ трупове. Тѣ бѣха на брой осемнадесеть. Както отпосле излѣзе само двама се бѣха промѫкнали и здрави и читави избѣгали.

 

Селимъ се спрѣ предъ единъ левентъ комита. Той лежеше съ стъклени очи, разметналъ рѫце и нозе. Съсирена кръвь бѣше облепила едрото му лице. Селимъ сякашъ го познаваше, но не можеше да се сети. Заповѣда да го измиятъ. Следъ това лицето стана още по-познато. Студената вода и хладния сутрешенъ въздухъ указаха своето чудодейно влияние. Две голѣми очи се облещиха и прогледнаха. Възвърна се отъ несвѣсъ комитата. Стоименъ войводата — чичо — бѣше това.

 

— Ааа ! Ти ли си? — учудено извика Селимъ.

 

Чичо мълчеше. Тежко се дигаха и слагаха гърдитѣ му.

 

Селимъ заповѣда да го разсъблѣкатъ. На голото тѣло се показаха две рани: едната отъ ножъ на лѣвата рѫка надъ лакъта въ месото, другата отъ куршумъ на лѣвата

 

 

193

 

страна подъ гръдния кошъ — само кожата продрана. И дветѣ рани не бѣха опасни,

 

Даде знакъ Селимъ да го превържатъ. Имаше между комититѣ още петь-шесть души ранени. Привързаха и тѣхъ.

 

Не можеха аскерлиитѣ да се начудятъ на това Селимово внимание. Но той си знаеше смѣтката.

 

Чичо Стоименъ се съвзе и продума на Селима:

 

— Колаасѫ, защо не свършите съ мене и другаритѣ ми, както ви е обичая. Или ни задържате, за да си направите съ насъ по-голѣмъ кефъ?

 

— Стоимене, азъ бѣхъ веднажъ въ твоитѣ рѫце. Ти не отскубна ни косъмъ отъ главата ми. Азъ ти дадохъ дума за приятелство. Сега ми се пада да ти се отплатя.

 

— Азъ зная, че турчинъ дадена дума на гяуринъ не удържа, — каза чичо Стоименъ и погледна Селима въ очи.

 

— Ти трѣба да знаешъ, че азъ съмъ освенъ правовѣренъ турчинъ и гордъ човѣкъ. Никога не се оставямъ да ме надмине нѣкой въ нѣщо. Сега и азъ ще се отплатя: човѣщина за човѣщина.

 

Раненитѣ комити пренесоха въ Селимовия чифликъ. Всички бидоха обсипани съ нежни грижи. Селимъ бѣше отъ албанско произхождение, та имаше нѣщо рицарско у себе си. Освенъ това въ неговото поведение сега имаше и единъ другъ мотивъ. Той бѣше решилъ да не бѣга, а да посрещне руситѣ и да изпроси милость за себе си и за своитѣ. Бали ефенди и други добри турци съ него заедно се бѣха додумали да не бѣгатъ.

 

 

194

 

 

КРАЙ.

 

На десети февруари старъ стилъ 1878 г. бѣше недѣленъ день. Рано сутриньта мама, баба, азъ и Митко, палавия Лазарь, майка му — вуйна попадия, шеговитата мамина сестра тета Спаса, нейния деверь Николчо, съ когото се бори на бѣлѣнката, когато ни връхлетѣха черкезитѣ, чорбаджи Никови и още много съседи бѣхме се изкачили на рида задъ насъ и смаяни, съ усмихнати лица нѣщо гледахме на срещния северенъ ридъ задъ турската махала. Излѣзли бѣха и турци и се накачили по покриви на кѫщи, по високи дървета, по минарета. Тѣ гледаха въ сѫщата посока — стреснати, уплашени. Неизразимо блаженство бликна въ душитѣ на българитѣ. То скоро ги изпълни и зе да прелива. Неизразимъ страхъ и черна безнадеждность постепенно натежаваха и притискаха турцитѣ. Гордостьта отъ лицата имъ изчезна. Властническиятъ имъ престижъ се стопи като снѣгъ отъ топло слънце. Де се дѣна тѣхната надменность ! Какъ ще се раздѣлятъ отъ своя агалъкъ и рахатлъкъ ! Отсега ги очакваше, ако не робство, то кървавъ трудъ, на който съвсемъ не бѣха привикнали.

 

Отпосле стана явно, колко лесно турцитѣ се примиряватъ съ превратноститѣ на сѫдбата, благодарение на тѣхния религиознофилософски мирогледъ. Наистина и между тѣхъ нѣкои не можаха да се приспособятъ. Тѣ осиромашеха и пропаднаха.

 

Голѣмо оживление настана въ градеца. Топълъ и лѫчезаренъ предпролѣтенъ день бѣше затрептѣлъ. Сякашъ и природата съ усмивка приветствуваше великото събитие — петь стотинъ години чакано.

 

Но какво гледаха българи и турци на срещния северенъ ридъ? Руска кавалерия — цѣлъ казашки полкъ, отборъ снажни бѣли коне се нижеха отгоре надолу къмъ Брѣстово. Задъ кавалерията се подаде спретната пехота —

 

 

195

 

помня — Орловски полкъ бѣше. Отъ друга страна пакъ отъ северъ се зададе и артилерия. Топоветѣ, пушкитѣ и маждрацитѣ (копията) блещѣха на слънцето.

 

Руситѣ пристигатъ въ Брѣстово.

 

 

Ние очитѣ си не вѣрвахме. Какъ! Нима руситѣ идатъ? Нима настава освобождение и за нашия градецъ? О радость велика! О неизразимо блаженство! Никой, обсолютно никой не може напълно да разбере нашитѣ тогавашни чувства, ако самъ не ги е изпитвалъ, ако самъ не е посрещалъ руситѣ — нашитѣ освободители. Какво сравнение да употрѣбя, за да поясня донѣкѫде поне тия чувства, Любезни четецо, да речемъ, че ти си билъ последенъ беднякъ, покритъ съ рани като сиромаха Лазарь или като многострадални Иовъ, презрѣнъ и отхвърленъ отъ всички. Ако най после нѣкой чародей дойдѣше при тебе и съ магйосната си пръчка те очистѣше отъ твоитѣ рани, излѣкуваше те и ти дадѣше една царска пожизнена рента, или те облѣчеше въ пожизнена

 

 

196

 

власть и великолепие — ти само приблизително би изпиталъ тогавашната наша радость. Съмнявамъ се дали нѣкой по лицето на земята има такова силно перо, което да я предаде. Никой писатель, дори ако е даренъ и съ най-силно въображение, и съ най-тънъкъ умъ, дори ако е подпомогнатъ отъ необикновено богата опитность, пакъ не би могълъ напълно да разбере и да изрази нашата радость.

 

Слѣзохме на голѣмия мегданъ предъ черквата. Откъмъ покрития мость вихромъ се устремиха къмъ насъ върху катани (много високи коне) двама казаци, разезди. Тѣ ни се видѣха като ангели, слѣзли отъ небето. Ние презъ сълзи имъ се радвахме. Попитаха, де е църквата. Като имъ посочихме, тѣ отлетѣха въ двора, отседнаха и се прекръстиха. Следъ това отново възседнаха, прегазиха придошлата Бистра — върнаха се по другъ пѫть и изчезнаха отъ очитѣ ни.

 

Малко по-доле турци съ товарени коне, отгоре възседнали деца, кадъни, бѣгаха, гледаха да изпреварятъ, доде руситѣ не сѫ заели града. За тѣхно нещастие на единъ отъ конетѣ превърна се товара. Цѣлия керванъ спрѣ. Заеха се да го натоварятъ отново. Но колкото повече бързаха, толкова по-малко имъ спорѣше. Скоро, може би, ще ги заварятъ руситѣ и тѣхното бѣгство ще се осуети. Рѫцетѣ имъ треперѣха и не смогваха. Лицата имъ посивѣли-пожълтѣли отъ страхъ и напрежение. Никой отъ българитѣ не рече да ги нападне, да отмъщава. Когато следъ голѣми усилия успѣха да натоварятъ коня и потеглиха, отново се прекатури сѫщия товаръ. Тѣ въ отчаяние зеха да чупятъ рѫце и да плачатъ. Тогава се спуснаха българи, сами натовариха коня и ги отпратиха съ здраве и благопожелания. Турцитѣ отминаха. Следъ малко изчезнаха въ долна махала, изгубиха се отъ очитѣ ни.

 

Предъ голѣмия конакъ въ турската махала, тамъ дето съ мама преди нѣколко седмици ни нудѣха турци да гледаме отсѣчени български глави, натъркаляни въ едно нечисто мѣсто, сега ставаше нѣщо чудно, нѣщо вълшебно за насъ. То ни заливаше съ омайна радость и ни опиваше.

 

 

197

 

Първенци българи и турци чакаха да пристигне началника на руския отредъ, за да го посрещнатъ съ хлѣбъ и соль. Турскитѣ голѣмци бѣха застанали малко по-назадъ отъ българитѣ, за да имъ направятъ икрамъ и да спечелятъ благоволението имъ. Колаасѫ Селимъ държеше ключоветѣ отъ конака, казармитѣ и отъ всички други правителствени сгради, за да извърши мирното предаване на Брѣстово. Предъ него бѣше застаналъ съ другаритѣ си, всички въ нови комитски форми, чичо Стоименъ. Той бѣше най снаженъ между всички и най хубавъ. Сега изглеждаше малко блѣдъ поради изгубената отъ ранитѣ кръвь. Наредъ съ него бѣха учителитѣ, усмихнати, изпълнени съ възторгъ. А най напредъ стоеха свещеницитѣ въ пълно църковно одеяние, съ развѣти църковни хоругви. Всички чакаха трепетно. Не вѣрвамъ нѣкой царь нѣкога да е посрещанъ съ толкова сладки чувства, съ толкова любовь.

 

Шарко весело махаше опашка край чичо.

 

Множество деца на вредъ по улицитѣ, полудѣли отъ радость, играеха и чакаха не вижданата гледка — посрещането на руситѣ, което носѣше за тѣхъ толкова нови впечатления и нови надежди. Безкрайни ята гугутки и гълѫби се носѣха изъ слънчевия просторъ, кацаха тукъ-таме по върховетѣ на високи дървета и гукаха: сякашъ и тѣ участвуваха въ общата небивала радость.

 

Нека се върнемъ малко назадъ.

 

—  —  —  —  —  —  —  —  —  —  —  —  —  —  —

 

Три дни следъ кървавата срѣща при пещерата чичо Стоименъ се съвзе. Обѣдъ бѣше. Обща трапеза се готвѣше въ чифлика за Колаасѫ Селимъ, хората му, чичо Стоименъ и другаритѣ му. Скоро всички насѣдаха и разговоръ подеха за разни случки изъ миналото.

 

Селимъ се бѣше съвсемъ смирилъ и заличилъ разликата между себе си и гяуритѣ. Той продума:

 

— Чорбаджи Стоимене, Аллахъ благоволи да земе честьта отъ насъ мюсулманитѣ и да я предаде на васъ.

 

 

198

 

Имаме сведения, че най-късно други день руситѣ ще дойдатъ и въ нашия градъ. Ние нѣма да имъ се противимъ, защото е грѣхъ да проливаме безполезно кръвь. Нашитѣ сили не сѫ въ състояние да се борятъ още съ рускитѣ.

 

Чичо Стоименъ мълчеше и слушаше. Милостьта, която показа Селимъ къмъ бѣжанцитѣ преди месецъ, изобщо новото му поведение намалиха чичовата омраза къмъ турцитѣ, а частно къмъ Селима усѣти той нѣщо като симпатия, а можеби и приятелство. Наистина сѣнкитѣ на толкова загинали мили другари, невинно пролѣтата кръвь на брата му, неизразимитѣ претеглени страдания — всичко това викаше въ душата му за мъсть, но отъ друга страна той се бѣше наситилъ вече на кръвь, отвратилъ се бѣше. Нѣкакъвъ поривъ на благородство, предизвиканъ отъ Божията милость надъ него, надигаше се постепенно въ душата му, растѣше, просияваше и го караше да тури було на страшното минало. Каква полза отъ нови убийства? Защо е потрѣбно да се увеличава броя на вдовицитѣ и сирацитѣ — макаръ и турци да сѫ. Предъ чичовия погледъ се простираше новъ слънчевъ просторъ. Издигаше се нова свободна България съ златно немечтано до сега бѫдаще. Чичовиятъ идеялъ бѣше постигнатъ. Сега той му изглеждаше ослѣпително лѫчезаренъ. Подъ общото сияние нѣмаше вече мѣсто за плачове и скърби, за страдания и мракъ. Всички трѣба само да се радватъ — и българи и турци. Нѣшо пѣеше въ чичовата душа и го караше да трепери отъ неизразима сладость, която се разливаше по цѣлото му тѣло и го галѣше.

 

Селимъ продължи :

 

— Стоимене, войводо, на вредъ у всички боеве ти показа голѣма храбость и спечели славно име. Ти победи, защото ето твоето става — ние сме поразени и вече повалени въ кальта. Още едно нѣщо трѣба да дочакаме отъ тебе: великодушие и милость. Мога ли да очаквамъ отъ тебе покровителство надъ моя домъ, надъ хората ми, надъ имотитѣ ми ?

 

— Можешъ ! — отвърна чичо.

 

 

199

 

— Азъ се оставямъ на твоя воля. Дай да ти цѣлуна рѫка!

 

И гордия до скоро Селимъ стана и предъ всички цѣлуна рѫка на чичо. А чичо го цѣлуна по челото. Седнаха и двамата.

 

Селимъ прибави:

 

— Тогава не е ли добре, отъ твои хора и мои да съставимъ стражи, които заедно да изпратимъ по селата, за да пазятъ редъ, доде новата власть земе всичко въ рѫцетѣ си? Така ще предотвратимъ нови убийства и обири.

 

— Добре е, — отвърна чичо.

 

И още сѫщия день тѣ съставиха смѣсени отдѣления, които отпратиха изъ околностьта.

 

Угощението продължи до икиндия. Привечерь Селимъ, чичо и другаритѣ имъ възседнаха коне и се отправиха за Брѣстово. По пѫтя селяни ги срещаха и се чудѣха — какъ така мирно можеха да вървятъ заедно турци и българи! И досѣщаха се, че нѣщо ново става наоколо, безъ да знаятъ, какво именно. Радость бликаше въ сърцата имъ и ги подкарваше да побързатъ и стигнатъ дома, за да разкажатъ, какво чудо сѫ видѣли. А онова, което не знаеха, тѣхното наивно въображение го допълняше.

 

Вечерьта чичо се върна въ своя домъ. Той зе на гости и Селима. Стрина Наста ги посрещна очудена. Тя гузно гледаше своя съпругъ, но скоро се убеди, че той е другъ Стоименъ. Радость грѣеше въ очитѣ му. Той я гледаше тъй мило, както въ първия день на сватбата имъ. Заради необикновеното събитие, заради свободата, която наставаше, той ѝ прости. Той знаеше, че тя бѣше наказана и дълбоко разкаяна, а калфа Дончо получи, което му се падаше, на време. Чичо пригръщаше и непрекѫснато цѣлуваше детето си. То бѣше негова рожба — стрина Наста знаеше това. И самото дете последнитѣ месеци бѣше съвсемъ заприличало на чичо.

 

Мама, баба и ние съ Митко веднага се озовахме у чичови. Присѫтствието на страшния нѣкога Колаасѫ Селимъ ни изненада, но съвсемъ не ни уплаши. Що има да стане още утре, ние го усѣшахме нѣкакъ. Най-напредъ всички се

 

 

200

 

разплакахме, заридахме отъ радость. Разплака се и твърдия чичо Стоименъ.

 

— Стоимене, кѫде е Коле — братъ ти ? — презъ сълзи попита мама.

 

— Како, Богъ да го прости ! И той загина, стана жертва за освобождението на България, — отвърна чичо: — Него не убиха за нѣкоя вина, а защото бѣше българинъ. Сега всички трѣба да се утешимъ и възрадваме.

 

— Невѣсто, — обърна се Селимъ къмъ мама и прибави: — което е наредено отъ Аллаха, то става. Всичко отъ него иде.

 

— Така е, Селимъ ефенци, — рече мама и престана да плаче.

 

Баба се приближи до чичо, който седѣше на триножно столче, загледа го съ загорѣлитѣ си отъ скърбь очи и почна да му глади косата като на дете. Най-после и въ нейнитѣ отдавна угаснали взори усмивка просия.

 

Сложиха трапеза за вечеря. Голѣма веселба се дигна. Съседитѣ се учудиха, понеже не бѣха узнали, че чичо Стоименъ е пристигналъ. Когато се загледаха въ двора, смаяни останаха, че тамъ се рѣеха и пазѣха заедно въорѫжени комити и турци. И зашушукаха си съседитѣ весело. Скоро тѣхния шепотъ се разнесе отъ дветѣ страни намахлата. Още презъ нощьта всички българи знаеха за чичовото радостно връщане.

 

До зараньта всичко спокойно мина.

 

—  —  —  —  —  —  —  —  —  —  —  —  —  —  —

 

Както казахъ по-рано, предъ конака се готвѣше славно посрещане на командующиятъ окупационния отредъ. Все повече и повече се трупаше народъ. Ето зададоха се една сотня казаци. Тѣ образуваха предъ множеството отъ дветѣ страни шпалиръ. Най-после показа се и високия гость на хубавъ бѣлъ конь заедно съ своя щабъ. Всички въ блѣскава парадна униформа. Най-напредъ се представи духовенството. Поднесе хлѣбъ и соль. После чичо Стоименъ заедно съ учителитѣ, после останалитѣ първенци. Следъ тѣхъ Колаасѫ Селимъ, който предаде ключоветѣ, като се низко

 

 

201

 

поклони и направи темане споредъ турския воененъ обичай. Представи се и Бали ефенди заедно съ по-важнитѣ мирни турци.

 

Следъ това се занизаха войскитѣ — дефилираха предъ своя началникъ. Това направи силно впечатление: — такова нѣщо никога не бѣха виждали ни българи, ни турци.

 

Когато се изпълни цѣлата програма, множеството си разотиде. Следъ това войскитѣ бѣха разквартирувани.

 

И почна се една веселба, която трая дни.

 

—  —  —  —  —  —  —  —  —  —  —  —  —  —  —

 

Любезни приятели четци, познати и непознати, ако съ тоя разказъ съмъ успѣлъ да дамъ една идея за огнения тунелъ, презъ който нашия народъ мина отъ робство въ свободенъ животъ, ако съмъ успѣлъ да облъхна вашитѣ чувства и въображение, за да преживѣете поне отчасти тия отдавнашни събития, — ще се считамъ напълно възнаграденъ — щастливъ.

 

 

Василъ Узуновъ.

 

  

[Back to Main Page]