 |
Националнитѣ стрѣмления на народитѣ въ Балканския полуостровъ
Професоръ Дръ Г. Вайгандъ
Прѣвелъ дръ Ср. Дановъ (Стоян Данев?)
Печатница на Вл. Р. Блъсковъ Шуменъ 1898 Сканове в .pdf формат (1.4 Мб) от google |
|
|
Националнитѣ стрѣмления на народитѣ въ Балканския полуостровъ
Професоръ Дръ Г. Вайгандъ
Прѣвелъ дръ Ср. Дановъ (Стоян Данев?)
Печатница на Вл. Р. Блъсковъ Шуменъ 1898 Сканове в .pdf формат (1.4 Мб) от google |
Националнитѣ стрѣмления на народитѣ въ Балканския Полуостровъ 5
- (Гърцитѣ) 15
- (Турцитѣ) 17
- (Сърби) 22
- (Българи) 24
Прибавка (Сръбскитѣ студенти въ Липиска въ „Leipziger Tageblatt“, 1898 г.) 30
- Резонитѣ на историята и на правото. Отъ Ив. Вазовъ 38
ПРѢДГОВОРЪ.
Тука поднасяме на читателя много шумната рѣчь на уважаемиятъ Лайпцигски професоръ Д-ръ Вайгандъ, който съ своето авторитетно слово оповѣсти, че всѣки народъ, който има удобствата да се храни самъ, има и правото да живѣе самостоятеленъ животъ. Той разглежда по главнитѣ племена живущи на полу—ова и като взема прѣдъ видъ, произхождението имъ, говора имъ, голѣмината имъ и мѣстото, което населяватъ, утвърждава, че гърцитѣ иматъ права на югозападната часть отъ Балканския полу—овъ, Сърбитѣ съвѣтва да обърнѫтъ погледитѣ си къмъ истинскитѣ свои съплеменици въ Австроунгария, ако не искатъ да ставатъ още смѣшни, а намъ драги читателю, които нѣмаме щастието да се гордѣемъ съ туй, което отдавна е заринѫто въ земята, които нѣмаме ученитѣ (?) като Гопчевича, който стана смѣшенъ прѣдъ свѣтътъ, за да направи и сънародницитѣ си такива и който умре прѣдъ него, за да каже на младитѣ си послѣдователи, какъ може да се мре безъ нужда; на насъ, многоуважаемиятъ професоръ Вайгандъ, въ пълно съгласие съ здравия си разумъ ни е посочилъ Македония, която отдавна е насочена къмъ насъ. Съ прѣвежданьето на тъзи рѣчь, не сме имали за цѣль да доказваме на другитѣ, че Македония е наша, защото не располагами съ праздното врѣме да доказваме, че 2 и 2 сѫ 4 или че петелътъ е отъ родътъ на птицитѣ; нито пъкъ сме имали за цѣль да огорчаваме ония, на които тя не понася, защото сме убедени, че огорчението отъ само себе си се явява слѣдъ всѣка несполука. Не, ние имахме за цѣль да запознаемъ читателя съ ония благородни и научни мотиви, които възпалихѫ мозъцитѣ на идеалната Сръбска младежь, та извърши нечуваната неучтивость да обвинява
4
вдъхновителитѣ храмътъ на науката, въ несправедливость и какъ посвѣтенитѣ на науката слѣпи шовинисти мразятъ самата наука или по право нейнитѣ логически слѣдствия.
Всѣки народъ, всѣки човѣкъ, а най много всѣки робъ има нужда отъ свобода, било лична или политическа. Македония, като робиня, има сѫщата нужда.
Всичкитѣ народи, които я заобикалѭтъ отлично знаѭтъ, що значи турско робство, защото сѫ го изпитали на собствения си гърбъ. Всички сѫ готови да и сѫ усмихнѫтъ, но ако тя имъ се усмихне, иначе не. Желанието на Сърбитѣ и Гърцитѣ не е да освободѫтъ робинята, защото трѣбва да бѫде свободна, ами защото имъ се ще да бѫде тѣхна.
Прѣдставяме си каква мѫка изпиватъ нещастнитѣ македонци, които виждатъ твърдѣ ясно, че тѣхното значение и тѣхната бѫдѫща мощь, причинява и робството имъ. Врѣмето всичко ще донесе. Македония, оня изворъ на свѣтлина, който за пръвъ пѫть бликнѫ, за да озари всички Славяне, за жалость и до днесъ стои не озарена. Чудно, но вѣрно. Отдѣто изгрѣ свѣтлина, сега владѣе мракъ, Така ли ще остане? Не. Ето тутакси се яви мощния гласъ на науката и свѣтлината, за да озаря своята прародителка, чу се гласъ за въ полза на роба, който е може би едничкото му утѣшение, но утѣшенне, а не отчаение, и до като сѫществуватъ на бѣлия свѣтъ хора, като професора Вайганда, която поглеждатъ звѣрътъ право въ очитѣ и която се питаѭтъ съ умствена, а не материална наслада, до тогава и надеждата на роба, за по скоро освобождение ще бѫде двойна. Аминъ.
Шуменъ, 1 Мартъ 98
Отъ издателя.
5
Националнитѣ стрѣмления на народитѣ въ Балканския Полуостровъ.
Поставихъ си за цѣлъ да разгледамъ националнитѣ стрѣмления на народитѣ въ Балканския полу-островъ т. е. стрѣмленията на разноговорящитѣ народи; да съединѭ тѣхнитѣ раздѣлени политичесгси братя въ една цѣла самостоятелна и национална държава. Кои сѫ тѣзи народи ? Ако разгледаме етнографическата или по-право хартата на говора въ Балканския п-овъ ще забѣлѣжимъ, че тамъ господствоватъ три говора, но не и три племена въ етнографическа смисъль, защото народитѣ като гърци, българи и сърби сѫ смѣсъ отъ съвсѣмъ разни племена, които могѫтъ да се свържатъ само чрѣзъ езика. Въ една часть, особено у гърцитѣ, се забѣлѣзва прѣтопявание на другитѣ елементи, които говорѭтъ другъ езикъ (Албанци и власи); во това прѣтопявание не е отишло до край. Тука има най-голѣмо влияние върху чувството на общность, не етнографическото произхождение на народитѣ, а общностьта на езика имъ. При народитѣ въ балк. п-овъ трѣбва да се има прѣдъ видъ не общата сѫдба, не общата история, а общата имъ религия, която е свързала всички християни въ едно и на чело на която сѫ стоели гърцитѣ, а патриарха въ Цариградъ е билъ главниятъ началникъ. Този религиозенъ принципъ за сега е изчезналъ или, поне изчезва за въ полза на националния. Главната маса, която населява около двѣ трети отъ цѣлата
6
областъ, цѣлия сѣверъ и изтокъ, се състои отъ Славѣни и то отъ двѣ плѣмена: българи и сърби.
Южната часть на полуострова, Пиндъ, е населена отъ гърци, които заематъ една тѣсна крайбрѣжна ивица по дължината на брѣга на егейското и мраморно морета и се продължава даже по черно море.
Западната часть, по дължината на адриатическо море, отъ границата на черна гора до Епиръ, е населена съ Албанци.
Турцитѣ, господаритѣ на една голѣма часть отъ полуострова, живѣѭтъ разпръснѫто по цѣлата область, а тамъ, дѣто се срѣща хубава и плодородна долина, живѣѭтъ въ по-голѣма маса и се занимаватъ съ земледѣлие.
Освѣнъ това, срѣщатъ се множество малки племена (испански евреи, цигани, черкези, татари), за националнитѣ стрѣмления на които неможе и дума да става. Тукъ спадатъ и аромѫнитѣ, сродни на власитѣ, познати подъ името цинцари или куцовласи, за които съвсѣмъ на кратко ще кажѫ нѣколко думи, тъй като числото имъ е твърдѣ незначително, за да играѭтъ роля като политически факторъ.
Къмъ народитѣ на балканския полуостровъ често се отнасятъ и ромѫнитѣ и то съ извѣсно право, защото страната, на югъ отъ карпатитѣ, е часть отъ балканския полуостровъ, но понеже голѣма часть отъ тѣхъ живѣѭтъ на сѣверъ отъ карпатитѣ, въ Руссия, Бесарабия т. е. въ области, които нѣматъ нищо общо съ полуострова, то тѣ не съставѭтъ прѣдметъ на моитѣ разсѫждения. Националнитѣ имъ стрѣмления спадатъ, по право и важность за самитѣ ромѫни, въ крѫгътъ на народитѣ отъ Австро-Унгарската империя, но не и въ балканския полу—въ.
Прѣди да се обърнемъ къмъ горѣпоменатитѣ народи и разглѣдаме тѣхнитѣ стрѣмления, отъ извънредна важность е да си изберемъ становище, отъ което ще разгледаме тѣзи стрѣмления, за да не изпаднемъ въ опастностьта да дойдемъ до лѫжливи заключения.
Върху политическитѣ стрѣмления на една нация, ние разсѫдаваме обикновенно на основание ползата или врѣдата,
7
която тия стрѣмления донасятъ на нацията, къмъ която принадлежи критика или ораторътъ. Това се обясяява съ егоизма на критика и на нацията му. Този взглядъ удовлетворява националното ни честолюбие, но отстранява истината; разсѫжденията ни въ този случай ще бѫдѫтъ лѫжливи, а присѫдата несправедлива. За да бѫдемъ справедливи, трѣбва да погледнемъ на въпроса, съ очитѣ на нацията, която критикуваме и да се попитаме, не бихме ли извършили и ние сѫщото на тѣхно мѣсто. Ако това е така нѣмаме право да осѫждаме стрѣмленията на другитѣ народи, даже и тогава, когато сѫ насочени противъ нашитѣ интереси. Въ този случай рѣшава борбата, въ която не трѣбва да се отнасяме безъ почитъ къмъ противника си, да се залавяме въ борба съ твърдѣ осѫдителни срѣдства или пъкъ да го оцѣняваме като малкозначющъ или нищоженъ. Това е една умразна, една лоша дума, която възбужда и осилва огорчението на противника. Не сѫ народитѣ на балканския полу—въ, за които може да се каже, че сѫ нищожни или безъ значение въ смисъль на развала, неспособность и долнокачественность. Тѣ не сѫ като насъ немцитѣ: тѣ сѫ по некултивирани, и вслѣдствие на това по сурови, по невѣжи и необразовани, но що се отнася до душевнитѣ имъ способности, тѣ не стоѭтъ по-долу отъ насъ и другитѣ Индо-германски народи. Като сравняваме нашиятъ селенинъ съ гръцския, ромѫнския и др., такива мисли искокватъ въ главата ми щото е по хубаво да ги замълчѫ.
Да се попитаме сега, дали не можемъ постави единъ принципъ за националнитѣ стрѣмления, съ който да се съгласни всички, които мислѭтъ право и справедливо. Азъ вѣрвамъ че това е възможно, ако се формулира тъй:
„Всѣко по голѣмо, свързано съ общъ езикъ, племе, има право за национално сѫществувание и самоопрѣдѣление“. Ако приемемъ това за вѣрно, слѣдва, че никой народъ нѣма право да органичава националното сѫществувание на племе, което е толкова голѣмо, щото може да състави само една самостоятелва национална цѣлость.
8
Мѫчнотията лежи сега въ това „толкова голѣмо“, твърдѣ относително и неопрѣдѣлено понятие. При всѣ това, макаръ и не точно, може да се тегли една линия между голѣмо и малко, ако се прибави; „нацията трѣбва да бѫде толкова голѣма, щото да бѫде свободна и самостоятелна въ социално и икономическо отношение т. е. страната да бѫде толкова голѣма и тъй уредена та да храни народътъ си, съ други думи, индустрията така да е развита, щото да дава гаранция, че нѣма да се еви недостатъкъ нѣкакъвъ, както това се случва при малкитѣ народи, напр. Лаузискитѣ Венди или ония народи въ голѣмото русско царство, Баскитѣ въ Испания, Бретанитѣ въ Франция, Аромѫнитѣ въ Турция и ми. др. Такива малки племена, оставени сами на себе си, не могѫтъ да иматъ самостоятелно национално сѫществувание, защото имъ липсватъ важни условия за живота. Тѣ сѫ принудени тѣсно да се приближѫтъ до голѣмитѣ народи, които ги заобикалѭтъ, и които иматъ национална самостоятелность. Отъ етическа и справедлива гледна точка, несправедливо е такива малки народи насила да се асимилиратъ съ другитѣ. Това отъ само себе си трѣбва да доде и дохажда съ врѣме. Такива малки народи, ако се нераздразняватъ съ натискъ, изучаватъ чуждиятъ езикъ и полека-лека се извъжда тѣхниятъ. Това на всѣкѫдѣ може да се види. Малкитѣ народи изучаватъ и двата езика и най послѣ изоставятъ матерниятъ си въ волза на чуждия.
Горѣпоменатитѣ народи въ балканския полу—овъ: Гърци, Албанци и Славяне сѫ дѣйствително толкова много, земята, която населяватъ е толкова пространна, щото и тритѣ иматъ право за сѫществуванье. Сѫщото не може се каза и за аромѫнитѣ:
1) защото не живѣѭтъ на голѣми маси, а разпръснати изъ Македония, Албания, Епиръ и Тесалия.
2) Една часть отъ тѣхъ живѣе прѣзъ лѣтото въ Пиндъ, прѣзъ зимата въ равнинитѣ на Тесалия, Епиръ, Македония и Албания, за да има храна за стадата си.
9
Значи, тѣ сѫ принудени да се обръщатъ къмъ другитѣ тамъ заселени народи и за туй говорѭтъ много езици.
3) Числото имъ е твърдѣ малко (нѣматъ 200,000) за да образуватъ една самостоятелна нация. Но даже и да имахѫ 1000000 пакъ не могѫтъ да съставѭтъ отдѣлна нация, щомъ не живѣѭтъ въ голѣми маси и не населяватъ голѣми пространства.
Много по благоприятни сѫ условията за другитѣ народи, върху политическитѣ стрѣмления на които ще се изкажѫ, безъ да обрѫщамъ внимание да ли тѣ за сега иматъ условия за успѣхъ или не. Всѣки народъ, който политически не е съединенъ, има правото да се стрѣми къмъ този идеалъ, макаръ понѣкога, и то твърдѣ често, да се иска отъ политическата мѫдрость потайваньето му въ дълбочинитѣ на сърцето.
(Албанцитѣ)
Азъ почвамъ съ Албанцитѣ.
Албанцитѣ се считатъ изобщо за потомци на старитѣ Илирийци. Живѣѭтъ, като се почне отъ Епиръ, прѣимуществено гръцки, по дължината на Адриатическо море до Черна Гора, на ширина до високия Пиндъ, Охридското езеро и Дринъ. На сѣверъ се простиратъ значително извънъ тази область и макаръ въ не голѣма маса. Живѣѭтъ смѣсено съ славянетѣ до сръбската граница и се увеличаватъ на тѣхна смѣтка. Сѫщо и въ българската мѣсность Дебъръ излиза, като да сѫ привлекли българитѣ, които говорѭтъ два езика и като че ли ще ги погълнѫтъ. Албанци има още въ Гърция (пелопенезъ) около 90,000, сетнѣ въ Атика, Беоция и нѣкой острови, но тѣ всички сѫ надѫхани съ Гръцки духъ и скоро ще се погърчатъ. Не могѫ се произнесе точно, колко голѣмо е тѣхното число, то не е по-малко отъ 1,000,000, но не и повече отъ 2,000,000. Всѣки случай въ сѫщинска Албания тѣ сѫ единственитѣ жители. Малкото турци и аромѫни, които сѫ тукъ, не играѭтъ никаква роля. Албанцитѣ сѫ силенъ, храбъръ, суровъ и дивъ народъ, но въ сѫщото врѣме вѣрни и сигурни, като никой народъ на балк. полу—въ. Доказано е, че на Изтокъ, за слуги
10
на консулитѣ и телохранители на знатнитѣ, зематъ изключително албанци, защото господаритѣ имъ могѫтъ да се оставѭтъ на тѣхъ при всѣкакви обстоятелства..
Езикътъ на Албанцитѣ е самостоятеленъ индогермански, както латинскиятъ или немскиятъ. Прѣтърпелъ е въ най-голѣма степень влиянието на латинския езикъ и за туй е подобенъ на ромѫнския. Въ говора имъ има много славянски, гръцки и особено турски думи. Албанскиятъ говоръ може да се раздѣли на два диалекта доста различни единъ отъ други: езикъ на Тоскитѣ, на Югъ и езикъ на Гегитѣ, на Сѣверъ, за погранична линия на които може да служи голѣмата рѣка Шкумпъ въ срѣдна Албания.
Общъ писменъ езикъ Албанцитѣ нѣматъ. Малкото писатели пишѫтъ или на езика на Гегитѣ (въ Скутари), или на културния езикъ на Тоскитѣ, особено оня на Корча. Двата диалекта сѫ толкова различни, че едва е възможно едно повърхностно разбиранье, а не пълно. Ако се вземе южния езикъ на Гегитѣ, около Елбасанъ, за общъ писменъ, той ще се разбира еднакво и отъ Тоскитѣ и отъ Гегитѣ и съ това ще се основе единъ литературенъ езикъ, толкова необходимъ за една здрава националность. Началото въ тъзи посока е направено отъ познатия прѣводачъ на библията Христофоридисъ, който е писалъ на езика на южнитѣ Геги и Тоски и на Елбасанъ, и е съставилъ единъ голѣмъ рѣчникъ, но не е печатанъ по нѣманье пари.
Националнитѣ стремлѣния на Албавцитѣ датиратъ отъ скоро, отъ 20 год. и не сѫ направили особени успѣхи. Обстоятелствата твърдѣ не благоприятствуватъ на този народъ, Тоскитѣ, отъ които по-голѣмата часть принадлежи къмъ источно православната дърква, считатъ гърция като защитникъ на християнитѣ и въ войнитѣ за освобождението на Гърция, албанцитѣ християни, сѫ играли голѣма ролъ. Ще споменѫ само Марко Боцари и неговитѣ храбри сулиоти. Малкото култура, която е проникнѫла въ ди(витѣ план)ини на Албанцитѣ, е работа на Гърция. Разбира
11
се, черковниятъ езикъ бѣше и е гъркция. Гърция подържа много училища, въ които обучението се води пакъ по-гръцки езикъ, напр. въ Корча и Бератъ голѣмъ гр. въ Албания. Знатнитѣ отиватъ въ Янина и Битоля, а по-прѣди въ влашкиятъ градъ Мускополе, дѣто имало, и отчасти има, отлични гръцки училища. Много търговци тоски, като гърци въ странство: Ромѫния, Епиръ, Цариградъ и др. сѫ станѫли много богати и завѣщали голѣми суми за издържаньето на тѣзи училища. Гърция е искала да обае, народитѣ отъ ист. православно вѣроизповѣдание (не гърци) съ своята култура и е сполучила съ Албанцитѣ и аромѫнитѣ, значи голѣма часть отъ тоскитѣ отправихѫ погледитѣ си къмъ гърция и отъ тамъ чакахѫ своето политическо избавление отъ турското иго. Сѣвероизточната часть отъ гегитѣ, особено дивото планинско племе е отъ римо-католическо изповѣдание. Християнството се пръсна между тѣхъ отъ италиянскитѣ свещеници. Отъ италиянското правителство се подържатъ училища и то не само на сѣверъ, но и по южнитѣ крайбрѣжни градове, даже и въ Янина и Епирь се намира такова училище. Но азъ не забѣлѣзахъ да сѫ спечелили симпатиитѣ на населението за италия. Исключение прави, може би, римо-католическото население въ Скотари. Напротивъ, забѣлѣзва се сигурно, че католицитѣ отъ горня албания сѫ обѫрнѫли погледитѣ си къмъ Австрия, която чрѣзъ Нови-Пазаръ имъ е станѫла прѣма съсѣдка. Д-ръ Хасертъ, който не отдавна е прѣпѫтувалъ тъзи страна ми разказа, че въ много кѫщи е забѣлѣзалъ ликътъ на австрийския императоръ и че тамкашното духовенство не скрива и чувствата си къмъ това.
Къмъ тѣзи двѣ религиозни изповѣдания, неприятелски разположени по между си, се евява и трето, мохамеданското, къмъ което принадлежѫтъ благороднитѣ и голѣма часть отъ населението въ Епиръ, горня и долня Албания, сѫщо и албанскитѣ прѣселения въ Македония срѣдъ славянскиятъ елементъ. Албанцитъ мохамедани здраво подържѫтъ своята вѣра. Това е едно общо евление, че всички потурчени християни сѫ най усѫрднитѣ мохамедани.
12
Тъзи религиозна общность свързва мохамеданитѣ албанци съ владетелитѣ на страната турци. Тука се прибавѭ и интересътъ на знатнитѣ, които иматъ въ рѫцѣтѣ си всичкитѣ низки и плодородни долини на Албания и ги обработватъ съ помощьта на подчиненитѣ си или пѫкъ ги раздаватъ на селенитѣ (работници), които взематъ половината отъ дохода. По този начинъ цѣли общини сѫ въ зависимость отъ тѣхъ. Тѣ твърдѣ почтено скубѭтъ народа, защото сѫ силни и се отнасѭтъ съ него тъй както и самитѣ турци. Знатнитѣ и турцитѣ работѭтъ заедно. Чиновницитѣ си затварятъ очитѣ прѣдъ голѣмитѣ несправедливости на бейовитѣ, които често пѫти иматъ на разположение разбойнически шайки, и дѣйствоватъ по желанието имъ. Това е извѣстно всѣкиму. Бейоветѣ пъкъ не извършватъ туй което могѫтъ, за полза на своитѣ съплеменици, даже и тогава, когато чиновникътъ е злоупотрѣбилъ съ дльжностьта си, или пъкъ несправедливо е събиралъ данъци.
При всичко това, нѣма никакво приятелство между благороднитѣ албанци и турцитѣ: тѣ се страхуватъ единъ отъ други и се мразѭтъ, макаръ и работата да не е дошла още до общо избухвание. Възстанията, за които често пишѫтъ вѣстницитѣ, съвсѣмъ не трѣбва да се считатъ за национални стрѣмления, тѣ сѫ мѣстни избухвания отъ умраза къмъ грознитѣ турски чиновници, протестъ противъ нови данъци, особено противъ манополътъ на тютюня или пъкъ възстания на дивитѣ планински племена, които винаги искатъ да си запазѭтъ извѣсна независимость, подъ покровителството на своитѣ водачи, и не желаѭтъ да изпълнѭтъ воената си повиность. За едно общо национално възстание за сега и дума не може да става, макаръ да сѫ правени опити за това.
Тува може да се упомене дѣятелностьта на нѣкой здравомислящи бейове, които отъ съчувствие къмъ страдающия народъ сѫ устроявали училища съ чисто народенъ Албански езикъ и съ сѫщата цѣль сѫ харчили крупни суми за да се напечатѫтъ нѣкой други книги, съ малко
13
измѣнена латинска азбука, на диалекта на Тоскитѣ. Разбира се, че турското правителство всѣкога е било противъ такава национална пропаганда, макаръ и авторитѣ ѝ да сѫ имали прѣдъ видъ повече културната дѣль, отколко националната.
Отъ начало тъзи пропаганда сѫ е рѫководила отъ Цариградъ, но слѣдъ това, по причiна на турскитѣ гонения, тя сѫ е прѣмѣстила въ Букурещъ. Тамъ има една семинария въ която се приготовляватъ учители и се изпращаtъ въ отечеството си. На чело на това училище е г-нъ Начо. То е основано въ 1892 год. отъ дружеството „Дрита“ т. е. свѣтлина, основано въ Букурещъ въ 1884 год., което е издавало вѣстникътъ „Шкипетари“ т.е. албанецъ, тоя вѣстникъ излиза и сега. Минѫлата година излѣзе въ Букурещъ новъ вѣстникъ „Шкипероя“, който прѣзъ 1897 год. се издава въ Брюкселъ въ форма на брошури на Френска и Албански езикъ. Азъ съмъ получилъ само 5 броя отъ него и незнамъ дали сѫществува сега. Изобщо до сега не е забѣлѣзанъ нѣкой особенъ успѣхъ, както въ училищата, тъй и въ вѣстницитѣ.
При голѣмата маса албанци, пръснати на далечни страни, неможе и да се говори за едно съзнателно национално чувство, появанието на което въ едно близко бѫдѫще е мѫчно и почти невъзможно по слѣдующитѣ причини:
1) Нѣматъ общъ езикъ. Литературенъ езикъ, който да се разбира отъ всички трѣбва тепърва да се създаде. Пропагандата се е ползовала до сега отъ диалекта на Тоскитѣ и отъ корчанския. Това много бърка за пробужданието на Гегитѣ, които не разбиратъ този езикъ.
2) Въ религиозно отношение народътъ е раздѣленъ на три неприятелски лагера и умразата между римокатолицитѣ и християнетѣ е много по голѣма отколкото тъзи между християнетѣ и мухамеданетѣ. За источноправославниятъ—Папата е живиятъ дяволъ.
3) Надѫханитѣ съ идеята за национална цѣлость бейове, нѣматъ довѣрие на християнитѣ, защото се страхуватъ,
14
че ще бѫдѫтъ мѫчени отъ албанскитѣ бейове, сѫщо тъй, както сега отъ турскитѣ и албанскитѣ заедно, ако, силнитѣ отъ тѣхъ наистина сполучатъ да отхвърлятъ турското владичество.
4) Нѣматъ рѫководитель на пропагандата. Познатиятъ въ Европа Христофоридисъ е единъ беденъ турски чиновникъ. Начо, прѣдсѣдателя на „Дрита“ въ Букурещъ, е единъ добъръ патриотъ, но пакъ безъ значение. Двамата способни, съ които се запознахъ сѫ: Пантели Сотири, человѣкъ образованъ, енергиченъ и рѣшителенъ, който умрѣ младъ, другия, моя уважаемъ учитель по албански, Герасимосъ Кириасъ, има глупостьта да постѫпи на служба при една американско-протестанска пропаганда, на която бѣ се прѣдалъ всецѣло и създаде въ Битоля едно цѣло общество. Този успѣхъ го заслѣпи и той повѣрва, че ще направи цѣла Албания протестанска. Знатнитѣ бейове сѫ негодни за водители, а младитѣ въ Брюкселъ сѫ капризни и вѣрватъ, че ще ползуватъ своята нация, като псуватъ на лѣво и на дѣсно и турци, и гърци.
Съ книги и списания не може се направи тука нищо, защото хората немогѫтъ да четѫтъ. Едничкото срѣдство е агитационата дѣятелность между населението, но тя пъкъ е придружена съ опастность за живота. Значи, както виждате, надеждата за успѣхъ на националнитѣ стрѣмления въ Албания е твърдѣ слаба. Освѣнъ туй народа е съвсѣмъ неподготвенъ за самоуправление, и ще бѫде голѣмо нѣщастие, ако дѣйствително турското владичество се прѣкрати. Отъ тѣхъ Гегитѣ сѫ на най-долна степень въ културно отношение отъ всичкитѣ народи въ Балканския Полуостровъ, и прѣди да става дума за едно национално самоуправление, нуждно е рѫководство къмъ по висока култура.
(Гърцитѣ)
При гърцитѣ обстоятелствата сѫ съвсѣмъ други: тѣ иматъ единъ общъ писменъ езикъ, който, за съжаление, тъй много се е отдалечилъ отъ народния говоръ, че много пѫти е неразбираемъ за простия человѣкъ, който
16
не е посѣщавалъ училище. При всичко това, той може да се промѣни и съ врѣме да се сближи повече до народния говоръ или наопаки народния говоръ чрѣзъ влиянието на училището, както това се забѣлѣзва въ цѣла Гърция, може да се приближи до литературния. Ако гръцкия езикъ бѣше по близо до народния, то тѣ щѣхѫ да имѫтъ много по голѣмъ успѣхъ при погърчванието на славянитѣ, защото чудната сила за ассимилирание на гръцкия езикъ лежи не въ литературния, а въ простия говоръ. Освѣнъ туй, тѣ иматъ голѣмо прѣимущество, гдѣто, освѣнъ езика, иматъ една религия.
Има и гърци мухамедани, напримѣръ въ костурското окрѫжие и Гревена въ южна Македония, нъ тѣ сѫ мално. Мухамеданихѣ гърци въ Крихъ сѫ доста много и, макаръ, че сѫ отъ гръцко произхождение, не желаѭтъ да се подчинѭтъ на гръцкото правителство, безъ това критския въпросъ отдавна би се рѣшилъ. Националната идея, националното стрѣмление за единство у гърцитѣ е вече старо и тъй проникнѫла въ гръцкия народъ, щото рѣдко се срѣща при други, исключая маджаритѣ.
Въ началото на турското владичество (15 столѣтие) гръцката свобода се загнѣзди въ планинскитѣ плѣмена на Пиндъ, „Гърци и аромѫни“, които раздѣлени на множество капитанети, останахѫ самостоятелни подъ името арматоли „единъ видъ жандармерия“, която се грижеше за сигурностьта въ проходихѣ на Пиндъ. При първото възстание въ 1770 год. тѣ играѣхѫ главна роль. Възстанието не успѣ, съсипа се, нъ не чрѣзъ силаха на турцитѣ, а отъ дивата неустрашимость на албанцитѣ мухамедани.
Около 1790 година станѫ второто възстание на гърцитѣ, въ което взехѫ живо участие албанцитѣ христиане и сулиотитѣ въ Епиръ, което сѫщо не бѣ сполучливо, но при все това, посрѣдствомъ Руссия, тѣ получихѫ религиозна свобода, свобода на прѣселвание и параходихѣ имъ подъ русски флагъ да могѫтъ да търгуватъ. Това имъ се даде вслѣдствие мирния договоръ въ Яшъ.
Слѣдъ възстанието гърцитѣ се въоружавахѫ тайно:
16
всичкитѣ слоеве на населението се въодушевляваше отъ идеята за независимостъта на отечеството си. Нека споменемъ за пламения въспѣвачъ на свободата, Рига Переосъ, което ще рече, Рига отъ Пере, старото име на Велестино, малъкъ градецъ въ Тесалия, населенъ прѣимущественно съ аромѫни. Отъ него излѣзе идеята за единъ таенъ съюзъ, който трѣбваше да обхване всички гърци и имаше за цѣль освобождението имъ отъ турцитѣ. Тая мисъль се тури въ дѣйствие по кѫсно въ 1814 година въ Одеса, гдѣто имаше силна гръцка колония, която и днесь още сѫществува съ своя гръцка Гимназия. Тя се наричаше „Етники Хетерия“, за която се е говорило доста въ послѣдно врѣме.
Въ началото на сегашното столѣтие станѫ още едно нещастно въстание на сулиотитѣ, което се свърши съ пълното имъ оничтожение. Голѣмото и рѣшително възстание, съ което се постигнѫ освобождението на стара Гърция, трая отъ 1820 - 1830 година. Слѣдъ това настѫпи единъ печаленъ периодъ, пъленъ съ заговори, революции, промѣнение на министри и изгнания, както и въ Ромѫния по туй врѣме! Само че въ Ромѫния Карлъ Хохенцолернъ съ сила, енергия и мѫдрость въведе редъ, а въ гърция прѣзъ 1863 година, вмѣсто слабия Отто Баварски, се избра за кралъ още по слабия Георги Дански, който продължи сѫщата пѣсенъ и съсипа народа въ финансиялно отношение. Опитванието въ 1854 година, въ врѣме на Кримската война, да се повдигне тесалийскиятъ народъ противъ турцитѣ, както и възтанието въ Критъ прѣзъ 1866— 69 година и мобилизацията прѣзъ 1886 година, погълнахѫ голѣми суми. Освѣнъ това, подържаньето на критскитѣ бѣжанци, които не можеше да се оставатъ да мрътъ от гладъ, лошото управление, кражбитѣ при построявание на желѣзници и др. т. докарахѫ държавата до банкрутство. Чувствата, отъ които произлѣзохѫ тия скѫпи прѣдприятия, не бѣхѫ осѫдителни: това бѣ съчувствието къмъ измѫченитѣ братя въ Тесалия и Критъ, това е патриотизма, препълненъ съ илюзии. Послѣднята война е излѣкувала
17
илюзиитѣ имъ, това е добро, нъ ние не трѣбва да отказваме съчувствието си къмъ гърцитѣ, ако считаме борбата за свобода и национално единство, много хубавъ и високъ идеалъ.
(Турцитѣ)
Нека изслѣдваме симпатията си къмъ турцитѣ. Азъ не приемамъ, за честь на крайнитѣ неприятели на гърцитѣ, че нѣкога въ турското правителство и политика е имало любовь или почитъ. Едно меншество отъ такива, интереситѣ на които сѫ уврѣдени, заяви чрѣзъ вѣстницитѣ, а лекомисленитѣ го подѣхѫ: „че тѣзи нехранимайковци (гърцитѣ) трѣбва да си платѫтъ дългътъ, па тогава да подкачватъ война“. Нѣкоя се радвахѫ, когато се побѣдихѫ гърцитѣ, защото си мислѣхѫ, че така по лесно могѫтъ да получѫтъ обѣщание да си платѫтъ дълговетѣ на нѣкои немци. Побѣдоносниятъ турчинъ ще се излѫже, а немеца ще пожъне печалбата. Колко благородни мотиви достойни за една нация, която е дала толкова мислители и поети? ! . . .
Въ началото на това столѣтие въ немскатѣ окрѫзи е вѣялъ другъ духъ: тогава се въодушевлявахме за свободата не съ фрази; нѣкои немски младежи хванахѫ орѫжието и на тълпи се притекохѫ въ помощь на Елада, за да извоюватъ свобода противъ насилственото управление на варваритѣ турци. Гърцкиять патриотизмъ не е както се слушаше въ послѣднята война само голи фрази, не, гърцитѣ, албанцитѣ и аромѫнитѣ работѣхѫ рѫка до рѫка, раработѣхѫ съ пълно въодушевление и самопожъртвуванье за националната идеа. Това се доказва отъ войнитѣ станѫли въ краятъ на минѫлото и първата четвъртъ на настоящето столѣтие, дѣто личната имъ храбрость испъква на яве, макаръ да има и тъмни страни. Това се доказва отъ огромнитѣ сумми, пожертвувани отъ бедния и богатия, както въ онова врѣме, тъй и въ послѣднята война; доказва се отъ многото училища, основани по частна инициатива, отъ завѣщания и помощи, който се подържатъ въ Албания, Епиръ и Македония за събуждание на националния духъ. Гъркътъ може да притежава нѣкои лоши
18
страни и да бѫде не симпатиченъ за европееца, нъ за своето отечество, въ всѣки случай, той се жертвува много повече, отъ колкото днешнитѣ немци, нашитѣ сънародници въ Унгария, които за материални облаги или въображаеми печалби продаватъ майчиниятъ си езикъ и националность и я замѣнятъ съ маджарството. Една голѣма часть отъ гърцитѣ, принудени отъ многостолѣтното насилственно турско владичество, се прѣдаде на търговията. Гърцитѣ владеѭтъ, като тьрговски народъ, цѣлиятъ изтокъ. Тѣзи млади хора въ търговията, които при избухването на войната се притекохѫ на помощь на своитѣ сънародници отъ всички страни и се опълчихѫ срѣщу дисциплинирана и калена въ бой турска войска. Всѣки можеше да прѣдвиди, че гърцитѣ ще бѫдѫтъ побѣдени, макаръ че въ началото се борѣхѫ мѫжественно. Побѣдата бѣ неизбѣжна, нъ това не лежи въ лѣностьта на отдѣлнитѣ единици. Тѣ нѣмахѫ водители; главнокомандующиятъ генералниятъ щабъ и офицеритѣ бѣхѫ неспособни, на войницитѣ липсваше дисциплина, а пъкъ неприятеля бѣ и по обученъ и по многочисленъ. Съ непростено лекомислие сѫ работили отговорнитѣ водители на страната, дѣто направихѫ войната неизбѣжна, като се надѣвахѫ че и въ Македония ще избухне възстание, когато за посвѣтенитѣ въ тази работа бѣше ясно, че въодушевлението на македонскитѣ славяни за Гърция бѣ изчезнало вече миналата година.
Въ всѣки случай гърцитѣ не заслужватъ прѣзрението, което имъ се отдава въ Германия и възпроизведено въ пресата въ изобилно количество. Напротивъ, всѣки културенъ народъ, като се не гледа на нѣкои грѣшки, макаръ и лошо рѫководенъ, заслужва нашето съчувствие. И сега една часть отъ гръцкия народъ е подъ турското владичество (въ 1881 год. Тесалия, чрѣзъ конференция на великитѣ сили, се даде на гърцитѣ) тая часть е Епиръ, Сѣверна Тесалия и едва часть отъ южна Македония отъ Костуръ до Солунъ [*]. Гърцитѣ иматъ неоспоримо
*. По точни данни за езиковната граница виждъ въ моето съчинение „Аромѫни” томъ I, дѣто се намира и една такъва карта за югозападната часть на Бал. Полуостровъ.
19
право на тази часть, защото тамкашнитѣ жители сѫ гърци или аромѫни, надѫхани съ гръцки духъ, на които едничкото желание е да се присъединятъ къмъ Гърция. Прѣзъ лѣтото се распрьснѫ чрѣзъ вѣстницитѣ новината, че аромѫнското население въ Тесалня е подало прошение до Турция съ молба да се присъедини къмъ неѭ. Това бѣ една груба лъжа, въ която нашата лошо ориентирана преса попаднѫ сѫщо хъй, както е случая съ ромѫнскиятъ митрополитъ, за когото власитѣ не искатъ и да знаѣтъ. Влашкото население се въсхищава отъ гръцката идея повече, отколкото самитѣ гърци.
Това прошение е било взето насила отъ аромѫнскитѣ овчари, които прѣзъ лѣтото живѣѭтъ въ Турция, а прѣзъ зимата пасѫтъ стадата си въ Тесалия и затуй плащатъ двойни данъци. Отъ какъ е отстѫпена Тесалия на Гърция, икономическото имъ положение се е влошило доста. Отъ тия овчари, които сѫ и турски поданици, може да се вземе всѣкакво прошение, ласкателно за турскитѣ чиновници, но не отъ ония, които живѣѭтъ въ Тесалия. Но ако бѣхѫ спечелили гърцитѣ сражението, тия сѫщитѣ аромѫни отъ Пиндъ и Грамосъ щѣхѫ да искатъ присъединението си къмъ Гърция, съ едничка дѣль да се освободѭтъ отъ двойния данъкъ, пограничного мито и други и то безъ официялно принуждение.
Чрѣзъ лекомисленно започнѫтата и нещастно свършена война се отстѫпи на Турция само една тѣсна ивица земя, съ незначително народонаселение. Щѣше да бѫде много немилостиво, ако се оставяхѫ подъ турско иго привикнѫлитѣ на свобода жители отъ Тесалия. Прѣди една година единъ немски консулъ ми каза, че на гърцитѣ било по добрѣ подъ турската власть, отколкото сега като самостоятелни, защото плащали по малко данъкъ. Тъй разсѫждавахѫ прѣзъ лѣтото и нѣкои немски вѣстници. Вѣрното е само туй, че въ Гърция прямитѣ данъци дѣйствително сѫ по високи, отколкото въ Турция, нъ кѫдѣ оставятъ подкупитѣ, които въ Гърция сѫ невъзможни. Въ Турция има и други добавъчни данъци: пѫтенъ, училищенъ,
20
виляетенъ, окрѫженъ, мѣстенъ и произволно прѣдписанъ отъ чиновницитѣ данъкъ; нѣщо за съграждание на казарма, за правителственно здание, т. е. за частни кѫщи на каймакамитѣ, мутесарифи и др. т. Това доказва, че данъчната тяжесть въ Турция е още по голѣма. Господата, които подържатъ, че данъка въ Турция е по-малъкъ, забравятъ горѣприведенитѣ добавъчни данъци, като че ли тѣ нѣматъ общо съ въпроса?
Народътъ иска да бѫде свободенъ и самъ да рѫководи своето щастие. И въ Гърция владѣе свобода повече отколкото у насъ. Каква голѣма разлика се чувствува, когато се прѣминава отъ Македония и Епиръ за въ разхубавялата се, подвластна на Гърция Тесалия! Тукъ се отдѫхва свободно, като че си освободенъ отъ една алпийска тяжесть.
Това чувство прѣживѣхъ, когато се прибрахъ въ Тесалия, слѣдъ седемь мѣсечно пѫтувание по Епиръ, Албания и Македония. Тамъ се радвахъ отъ сърце, че дишамъ дѣто владѣе златната свобода, дѣто не се пази на всѣка стыпка отъ войници и полиция и дѣто сѫ излишни полицейскитѣ изслѣдвания. Такива изпитвания сполитатъ даже и ония, които иматъ прѣпорѫка отъ правителството. Тукъ населението се движи свободно безъ да се мѫчи и обира отъ стражари, войници и чиновници; живота и имотътъ му не е въ постоянна опасность, както се случва въ Турция. Азъ желаѭ на приятелитѣ на турцитѣ да прѣкаратъ понѣ четери недѣли въ Албания или Македония и то въ малко село. Въ такъвъ случай, тѣ скоро би признали истината. Гърция има право и е длъжна да създаде свобода на своитѣ братя. Срамота е, гдѣто немската буржуазия, заради суммитѣ, които има да взема, а немската преса повлияна отъ горѣ, изгубихѫ всѣко чувство на справедливость и се застѫпихѫ ужъ за благороднитѣ турци като тържествувахѫ прѣдъ султана., който се отнесълъ много добрѣ съ гърцкитѣ плѣници, и имъ далъ даже нѣкоя и друга пара за нуждитѣ имъ. Да, почитаеми господа, това е една хитро скроена политика, която
21
има за цѣль да хвърли пепель въ очитѣ на Европа, за да не види звѣрствата, които се вършѫтъ съ години въ Турция. О, тѣзи господа въ Босфора, знаѭтъ какъ да се отнасятъ съ Европа, смѣытъ се и потриватъ рѫцѣтѣ си слѣдъ всѣка сполука. Може да има симпатични турци, и азъ съмъ виждалъ такива, нъ ний не говоримъ за тѣхъ, а за цѣлата правителствена система, за управлението, за чиновничеството, за цѣлото турско хозяйство, което е лоше, неспособно и непоправимо. Реформи и Турция, това сѫ двѣ нѣща, двѣ фрази, безъ значение.
Гърцитѣ иматъ претенции за Македония, нъ тѣ не сѫ на мѣсто и не могѫтъ да се изпълнѭтъ. По край голѣмата любовь къмъ отечеството, която ги въодушевлява, иматъ и силна доза шовинизмъ. Тѣ вѣрватъ, че сѫ тѣхни всичкитѣ христиански части въ Балкански Полуостровъ, които сѫ били нѣкога и сѫ още нѣкои подъ прямата власть на цариградския патриархъ. Това наистина бѣше вѣрно, нъ прѣди раздвижванието на балканскитѣ народи. Всичкитѣ христиани виждахѫ въ лицето на цариградския патриархъ и владицатѣ своя естественъ закрилникъ. Тѣзи обстоятелства сега съвършено сѫ се промѣнили: слѣдъ националното събуждание на ромѫнитѣ, сърбитѣ и на послѣдъкь на българитѣ, послѣдва и тѣхната черковна независимость. А слѣдъ това, трѣбваше да се изгуби и хубавиятъ сънь на гърцитѣ, за възстановлението на едно ново византийско царство. Разумнитѣ отъ тѣхъ сѫ разбрали това, нъ голѣмата часть отъ народа и до сега храни надеждата, че Македония трѣбва да се даде тѣмъ и че прѣстолонаслѣдника Константинъ, както се говори въ една политическа пѣсень, ще изгони турцитѣ отъ цариградска(та) църква свѣта София. Да, прѣди двайсеть години, може би това щѣше да бѫде възможно, но сега е твърдѣ кѫсно. Наистина, тогава имаше ако не гръцко, то понѣ съ гръцки духъ надѫхано население, но сега сѫ останѫли само жалки остатъци отъ прѣдишното величие, което постепенно изчезва, особено пъкъ слѣдъ послѣднята война. За сега тѣ сѫ силни само тамъ, гдѣто има аромѫни, върху които
22
то ce основа и силата на владицитѣ имъ, както е напр. Битоля—сѫщински гръци тукъ нѣма.
Слѣдъ благоприятния успѣхъ на българската дипломация да тури български владици, признати отъ Турция, въ Битоля, Дебръ и Струмица, разбира се, ще изчезне и послѣдното тамъ гърцко влияние.
Владицитѣ, по край грижитѣ за спасение на душитѣ, ще упражнѫтъ и едно по голѣмо политическо влияние върху оння български селяни, които и сега пращатъ дѣцата си въ гръцкитѣ училища, тъй щото скоро всичко ще се промѣни и младото поколѣние нѣма да се интересува за Гърция. Освѣнъ това черковния данъкъ за владицитѣ (владичнина) тѣжи доста на населението и българитѣ сѫ постѫпили твърдѣ хитро, като сѫ изоставили съвсѣмъ този данъкъ. Това дѣйствува много по силно отъ всѣко друго убѣждаванье. И именно за това гърцитѣ трѣбва да се опростытъ съ мисъльта, че Македония ще бѫде тѣхна. Въ тѣхни рѫцѣ ще падне, и то съ право, Епиръ и юго западната часть на Македония до Карасмакъ и Вардаръ. Може би тѣ ще сполучѫтъ да придадѫтъ къмъ Гърция и срѣдня Албания, Берать и Корча, но ако вървытъ бързо, защото тамошното население за сега е още надѫхано съ гръцки духъ, но съ врѣме може да се промѣни. Македония и Тракия сѫ славянски, върху туй нѣма съмнѣние, но въпроса е дали сѫ сърбски или български, а нашитѣ журналисти, като че ли, нѣматъ и понятие за това.
(Сърби)
Народътъ Сърби е голѣмиятъ клонъ отъ балканскитѣ славяни, по голѣмъ отъ колкото си го представлява голѣма часть отъ германската публика. Сърбитѣ въ кралство Сърбия, сѫ една малка часть отъ този клонъ. Къмъ тѣхъ се отнасятъ сърбитѣ въ южна Унгария (Банатъ и Сирмия), Кроация и Славония (така нареченото кроатско наречие не е нищо друго освѣнъ сръбско, написано съ латинска азбука), Босна, Херцеговина, Черна Гора, Далмация и вѫтрѣшностьта на Истрия. Въ тази пространна область се говори на езикъ, който се разбира отъ всички, ако я да има малка диалектическа разлика, Въ
23
интелигенцията отдавна си е пробило пѫть чувството на една общность, но което не е проникнѫло на всѣкѫдѣ между народа. Римо-католицитѣ кроати се отнасятъ братски къмъ живущитѣ тамъ източноправославни сърби. И въ Далмация има една партия, която прѣдпочита да бѫде самостоятелна, отколкото да се присъедини къмъ голѣмото сърбско царство. Босна и Херцеговина напълно сѫ проникнѫти съ идеята, че принадлежѫтъ къмъ Сърбия, макаръ, че чиновницитѣ се стрѣмятъ да имъ вдѫхнѫтъ, че не сѫ сърби, а нѣщо друго.
Ако разгледате тази область, която е свързана съ одинь общъ езикъ, прѣдъ васъ ще се прѣдстави едно широко царство, съ 7—8 милиона жители, което рано или кѫсно ще се съедини въ едно политическо цѣло. Въ тази смисъль сѫ насочени и стрѣмленията на сърбитѣ.
Мѫчното е, че една часть отъ бошняцитѣ сѫ мохамедани [*], че кроатитѣ и далматинцитѣ сѫ католици (унията), когато пъкъ останѫлитѣ сѫ източно православни. Нъ понеже сьрбитѣ стоѭтъ културно по високо, отколкото албанцитѣ, и тѣхното национално съзнание е по добрѣ развито, то слѣдва, че по скоро ще надѣлѣѭтъ тази мѫчно тия. Освѣнъ това, най фанатицитѣ измежду мохамеданитѣ сѫ се изселили повечето въ Македония, дѣто сѫ извѣстни подъ името мохаджири.
Сърбитѣ не сѫ благодарни отъ показаната тукъ область. И понеже не могѫтъ да направатъ нищо на Австро-Унгария, отправятъ своитѣ погледи къмъ Македония, като подържатъ, че тя е сръбска и по този начинъ дохождатъ въ конфликтъ съ своитѣ братя българи, които считатъ Македония за своя. Кой е въ правото си ?
*. Босна:
548,000 мохамедани
673,000 източно-православни
334,000 римо-католици
8,000 евреи
4,000 отъ други вѣроизповѣдания
____________
1,567,000
24
(Българи)
Всичкото население въ Македония възлиза на 2275000 души.
I 1200000 славяни
II 220000 гърци
III 90000 испански евреи
IV 70000 аромѫни,
Останѫлитѣ 695000 сѫ турци, албанци, татари, мохаджири и други народности. Значи, славянитѣ иматъ абсолютно болшинство.
Отъ тѣзи 1200000 славяни 800000 души сѫ българи и признаватъ за свой духовенъ глава българскиятъ екзархъ въ Цариградъ; нѣщо около 100000 души сѫ мохамедани, или другояче наречени помаци, а останѫлата часть признаватъ гръцкия патриархъ и се числѭтъ къмъ гръцката партия, па може да сѫ и съ сръбски духъ.
Ако попитате Славянитѣ отъ Македония за тѣхната националность, ще ви отговорятъ, че сѫ българи, и това е едно голѣмо прѣимущество за българската пропоганда.
Нѣщо прѣди десеть години е излѣзла една книга „Македония и Стара Сърбия“ отъ нѣкой си Гопчевичъ, който искаше да докаже, че македонцитѣ сѫ сърби, а дневната преса съобщи това на публиката, като най-ново изслѣдванъ резултатъ и то безъ всѣкаква критика. Скоро слѣдъ това се доказа на господина Гопчевича, че резултатитѣ му сѫ нищо друго, освѣнъ шарлатанство, и днесь, за научния свѣтъ, Гопчевичъ е мъртавъ човѣкъ.
Нъ понеже дневната преса, по обикновеному не послѣдва понататъшнитѣ разоблачения, то се срѣщатъ и сега възгледи. че Македония е населена съ сърби или че сърби и българи населяватъ страната.
За да усилѭтъ своитѣ претенции, сърбитѣ изкустно сѫ се възползували отъ одно историческо обстоятелство, като сѫ турили въ употрѣбление названието „Стара-Сърбия“ за сѣверна Македония и въведохѫ това названне въ немската журналистика. Мѣстото на това име е областьта, която лѣжи на сѣверъ отъ Шаръ-Планина, но
25
не и за сѣверна Македония. Ний нѣмаме никакви причини да приемемъ това название, което е плодъ на сръбскитѣ шовинисти, а ще си я означаваме, както и прѣди, Македония и ще разбираме цѣлата страна отъ морето до сръбската граница и Нови-Пазаръ.
Говорътъ на населението отъ южна и сѣверна Македония е сигурно български. Само по себе си се разбира, че има една диалектическа разлика, между говора въ България и тоя. ъ Македония, и щѣше да бѫде чудно, ако не е тъй. Трѣбва да се признае и това, че македонскиятъ и западно българскиятъ говори иматъ нѣщо общо съ сръбския, което не се срѣща въ източно българскиятъ говоръ. Тази общность е въ изговарянието на думитѣ. Отъ друга страна въ македонския говоръ има нѣкоя особенности въ фонетиката и морфологията, които не се срѣщатъ нито въ сръбския, нито въ източно българския говоръ и затова сѫществува една малка партия между македонскитѣ славяни, която се стрѣми къмъ автономия и иска „Македония за македонцитѣ“. Но изобщо, всѣки безпристрастенъ изслѣдвачъ ще признае, че характера на говора е български. Въ това сѫ съгласни и славиститѣ, единственитѣ, които иматъ право да се произнесѫтъ и което политицитѣ не могѫтъ промѣни.
Единъ другъ въпросъ, който още не е точно разрѣшенъ е до кѫдѣ се простира границата на българския говоръ на сѣверо—западъ. Да се постави една погранична линня, между българскиятъ и сръбскиятъ говори е мѫчно, защото пограничнитѣ диалевти отъ сродни езици, каквито сѫ българскиятъ съ сръбския, значително се сближаватъ и смѣсватъ.
Въ всѣкой случай вѣрно е, че български се говори: въ Охридъ, на сѣверъ отъ този градъ въ мѣстностьта Дебъръ, въ Битоля, Прилепъ, Скопие и даже въ Сърбия, въ околностьта на Враня, най отдалечената южна граница на Сърбия.
За вѣрванье е, че сѣверозападната часть на Македония е сръбска и то: областьта Призрѣнъ, Прищина,
26
Ипекъ, значи областьта на сѣверъ отъ Шаръ-Планина, сѫщинската Стара Сърбия; тука именно е направила сръбската пропаганда голѣми успѣхи, нъ тъкмо тази частъ е промѣшана съ албанци, които правѭтъ такива успѣхи, че застрашаватъ сериозно тамошното славянство.
Може да ми се възрази, че, при все това, тамъ, въ Македония, има сърби, защото тѣ иматъ и едно множество училища. Съ това се не доказва нищо. И гърцитѣ подържатъ, че главнитѣ градове: Битоля въ срѣдня Македония и Корча въ Албания, сѫ тѣхни защото иматъ тамъ добрѣ наредени гимназии и народни училища, макаръ, че нито въ Битоля, нито въ Корча може да става дума за гърци. Тамъ има само гръцки партии, но никакви гърци. Такава е работата и съ сърбитѣ въ Македония.
Единъ день ми каза 14 год. слуга на единъ мой приятель въ Битоля, че ще напустне кѫщата и ще отиде въ сръбското училище, което тъкмо тогава се отваряше прѣзъ 1889 година: „Но ти не си сърбинъ“, възразихъ му азъ.—„Не“, каза ми той, „нъ тамъ ще получѫ жилище и храна, и нѣма нужда да работѭ, както тука“.
Почитаеми слушатели азъ съмъ убѣденъ, че въ това отношение ще има успѣхъ и една японска пропаганда. Поставѣте тамъ една такава пропаганда, снабдена съ богати срѣдства, нека тя отвори училища, прѣимущественно пансиони, и ще видите резултатитѣ. Бѣднитѣ хора съ удоволствие ще испратѭтъ дѣцата си въ такива училища, защото ще свалѭтъ единъ товаръ отъ гърбътъ си. Така се обяснява и сѫществуваньето на протестанскитѣ и католическитѣ училища. Въ минѫлата година се отвори въ Скопие едно сръбско училище. Онѣзи хора пращатъ дѣцата си въ това училище, които сѫ зависими или пъкъ приятели на сръбския и русския консулъ, който, за чуденье, съвсѣмъ живо поддържа сърбитѣ. Тамъ пращатъ дѣцата си и малкото тукъ наскоро прѣселени сръбски фамилии и нѣкои аромѫни и бѣдни българи, които сѫ
27
подкупени съ пари. Азъ съмъ забравилъ, за съжаление, нумерата на вѣстницитѣ, които показватъ имената на подкупенитѣ лица.
Отъ нѣколко години насамъ онѣзи българи, които се показватъ за сърби, иматъ на расположението си безплатно лѣкарь и лѣкарства. А пъкъ, както съобщава вѣстника „Македония”, сърбитѣ сѫ сполучили да отворятъ училище и въ аромѫнското село Гопешъ, близо до Битоля. Съ пари може да се направи всичко; а слѣдъ това лъжливото бѣлградско телеграфно бюро извѣстява въ свѣтътъ новината, че „сърбитѣ отъ Воденъ сѫ отворили едно училище“ или „сърбитѣ отъ Битоля изискватъ свой владика“ и т. н. Вѣстницитѣ прѣпечатватъ всичко, което имъ съобщава телеграфа, публиката чете и вѣрва, че Македония трѣбва да е сръбска. Това мнѣние се разпространява все по-вече и по-вече, защото сръбската пропаганда въ това отношение е твърдѣ дѣятелна и се старае да разшири тази вѣра въ Европа. Сърбитѣ знаѭтъ твърдѣ добрѣ, че Македония не е сръбска и гледатъ само по този начинъ да си пробиѭтъ пѫть. Въ туй отношение българската пропоганда не прави нищо, защото мисли, че това е не нуждно, понеже въ дѣйствителность Македония си е българска. Това знаѭтъ твърдѣ добрѣ и турцитѣ. Тѣ виждатъ въ лицето на българитѣ най опаснитѣ си противници, не защото е силна България, ами при една война, българитѣ македонци и тракийци нѣма да стоѭтъ така мирно и да гледатъ, както при послѣднята турско-гръцка война.
Цѣлата сръбска пропоганда е една безочлива шарлатания, произходяща отъ зависть къмъ българитѣ, на които ще се падне голѣма часть отъ страната, ако единъ день настане едно справедливо дѣление на разкапалата се Турция. Тѣ не искатъ да се оставѭтъ отъ този си планъ, още повече, че нѣматъ за сега никакъвъ шанцъ за сполука въ пространната сръбска область, която е подъ Австро-Унгария. Тази безочливость на сърбитѣ е още по осѫдителна, защото искатъ да се ползуватъ отъ публиката,
28
която е незапозната съ тамошнитѣ отношения: макаръ че всички пѫтующи и филолози да сѫ съгласни, че Македония е българска страна. Какво ще кажатъ историцитѣ, изслѣдвачи въ това отношение е съвсѣмъ безразлично, защото днесь се пита, каква е сега Македония, а не каква е била.
Напослѣдъкъ се забѣлѣзва едно живо движение и измѣжду онѣзи български селяни, които бѣхѫ надѫхани съ гръцки духъ. Това движение е прѣдизвикано отъ послѣдното нещастие на гърцитѣ. Прѣди двѣ години припознавахѫ патриаршията около 300000 души българи, а спрямо турската власть се казвахѫ, че сѫ гърци. Прѣзъ миналий мѣсецъ въ костурското окрѫжие и околностьта на Влахо-Клисура се отмѣтнѫхѫ отъ патриаршията 3-4 села и сега припознаватъ вѣдомството на българската екзархия. Ако това отива така, то въ близко бѫдѫще всички българи, които за сега още се гърчеѭтъ, ще се откажѫтъ отъ тѣхъ, още повече, че почти въ всички части на страната сѫ настанени български владици, къмъ което се стрѣмятъ и сърбитѣ.
Да се опрѣдѣлѭтъ сферитѣ за влияние въ Македония между българи и сърби, което бѣше станѫло минѫлата година, не може ла се приложи, защото границитѣ сѫ твърдѣ лъжливи. Охридъ и Битоля, безъ съмнѣние, чисто български мѣста, трѣбваше да бѫдѫтъ сръбски, споредъ това споразумение. Азъ мисля, че сърбитѣ ще направятъ по добрѣ, ако по напрѣдъ въдворѫтъ редъ въ своята страна и отправятъ своя погледъ къмъ сръбската область, находящата се подъ Австро-Унгария; тамъ иматъ тѣ работа, а не да оспоряватъ правото на българитѣ върхъ Македония, отъ което се ползоватъ само турцитѣ, и то много изкустно. Опасностьта за турцитѣ е сериозна само тогава, когато сѫ съгласни народитѣ на Балканскиять Пол-овъ. Въ това иматъ интересъ и великитѣ сили, та за това не се е дошло до съгласие. Но, именно за това трѣбва да се съгласятъ държавитѣ на Балканския пол-въ възъ основание на езиковната граница. Разбира се, че неможе
29
да се дойде до такова разумно рѣгаение, особенно, сега, когато вѫтрѣшнитѣ политически обстоятелства въ сърбия и гърция сѫ такива, които прѣчѫтъ.
Прѣдишната симпатия на германцитѣ къмъ българитѣ и тѣхнитѣ национални стрѣмления постепенно слабѣе и то само за това, защото българската политика е русофилска, защото убихѫ Стамболова и заради нѣкои други кални истории. Въ врѣмето на Стамболова, до като България е била на страната на Австрия — българитѣ бѣхѫ: храбръ, трудолюбивъ и дѣятеленъ народъ, прѣдъ които трѣбваше да се има респектъ. Сега пъкъ изведнъжъ тѣ сѫ съвсѣмъ разваленъ народъ, който не заслужва никаква самостоятелность. Една такава логика иматъ австроунгарскитѣ писачи по вѣстницитѣ, а германскатѣ ги само прѣпечатватъ.
Не се лъжете отъ такова несправедливо и повръхностно обсѫждание. Болшинството отъ българския народъ е било всѣкога руссофилско, даже и въ врѣмето на Стамболова, и това е твърдѣ естественно. Приятелското чувство къмъ Руссия произтича отъ еднаквото произхождение, религия, а най много отъ признателность къмь освободителя отъ непоносимото турско иго. За прѣзрѣние би билъ тоя народъ, ако вършеше противното, даже и тогава, ако Руссия имаше егоистични планове при неговото освобождение. Много често съмъ слушалъ слѣдующата изповѣдь на македонския селянинъ: ние приемаме на драго сърце да бѫдемъ подъ Австрийцитѣ или Русситѣ, само и само да се отървемъ отъ турцитѣ. Освободителя, който и да е, пожънва признателностьта на бѣдния народъ, безъ да се гледа — съ каква цѣль е направено освобождението, защото каквото и да стане, положението му нѣма да е по-лошо.
България е страна дѣятелна, напрѣдничава и съ голѣмо бѫдѫще, макаръ и да не е съ тройния съюзъ. Но ние, немцитѣ, като пасивни зрители на драмата, която се играе прѣдъ очитѣ ни отъ много години на Балканския Пол—овъ, трѣбва да имаме само едно желание: Турция, тоя извергъ, която е въ прѣдсмъртната си агония,
30
колкото е възможно по скоро да получи послѣдниятъ смъртенъ ударъ, па било отъ великитѣ сили или отъ съгласнитѣ Балкански народи.
Единъ народъ, като турския, който въ многовѣковното си тиранско и грозно господство, не е направилъ нищо, и то абсолютно нищо за културата; който е погубилъ равнодушно хиляди и хиляди души само и само да запази владичеството си: такъвъ народъ да се подържа, да има симпатиитѣ ни е срамно, и ний нѣмцитѣ, които всѣгога сме биле за свободата на поробенитѣ, трѣбва да вземемъ участие въ унищожението му.
Прибавка
Показанията ми, че македонцитѣ сѫ българи се подтвърждаватъ едногласно отъ всички пѫтуѭщи, и то не само отъ тѣзи изъ послѣдньото врѣме, а и отъ минѫлото. Едно непълно изложение на такова мнѣние се на мира и въ „Athanas, Les Pretentions serbes et l'Ерагchie d’Uskub, Paris 1898“. посочваньето отъ сръбска страна, че това име се прикачило на селянитѣ въ послѣдньо врѣме, е чисто шарлатанство. Въ пѫтуванието ми изъ Македония прѣзъ 1886, 1889-90 г. срѣщнѫхъ достатъчно българи, които подържахѫ, че сѫ гърци, защото бѣхѫ и съ такъвъ духъ, но никакь не срѣщнѫхъ такива, които да се наричатъ сърби. За сега има въ нѣкои мѣста, вслѣдствие на сръбската пропаганда, нѣкои българи, които да сѫ съ такъвъ духъ, или пъкъ да се показватъ такива; но сѫщи сърби не се срѣщатъ въ никакъвъ случай въ цѣла Македония, на югъ отъ сръбската граница, и Шаръ-Планина, освѣнъ тия, които сѫ се прѣселили тамъ. Че езикътъ на македонеца е български, а несръбски е сѫщо доказано и се приема отъ всички слависти, съ исключение на сърби на Новаковичъ. Ягичъ счита македонското нарѣчие като прѣходящъ диалектъ между сръбскиятъ и българскиятъ говори, нъ той има прѣдъ видъ
31
само фонетиката. Българскиятъ езикъ се отдѣля отъ крѫгътъ на славянския езикъ по своя синтаксисъ и флексиитѣ на сѫществителнитѣ имена и се приближава до албанскиятъ и ромѫнскиятъ и именно въ това се съгласява и македонския езикъ; така че, безъ да се гледа на разликата между ромѫнскиягь, българскиятъ и албанскиятъ — тѣзи три езици може да се разгледватъ като една езиковна група. Отношенията и причинитѣ на общитѣ чърти още не сѫ ясно положени. Но въ всѣки случай е сигурно, че Македонския езикъ принадлежи къмъ тази група, и сръбскиятъ не се отнася. Leckien, прочутъ славистъ, казва въ Брокхаузовия Лексиконъ подъ заглавие, „български езикъ и литература“, че българската езиковна граница е, „приблизително политическата граница съ Сърбия до Враня, Шаръ Планина и рѣката Дринъ, като истича отъ Охридското езеро“, съ други думи Македонскиятъ говоръ е български. Наскоро починѫлия славистъ Облакъ (словенинъ), който е пѫтувалъ изъ Македония и македонеца Матовъ сѫ считали всѣкога македонския говоръ за западно български, никога сърбски. Азъ считамъ за излишно да се впущамъ повече въ единъ отдавна съ положителность рѣшенъ въпросъ.
* * *
Тъзи рѣчь е повдигнѫла жлъчката на сръбскитѣ студенти, които, подбутнѫти отъ бухалския си нагонъ, да се плашатъ отъ свѣтлината, рѣшили да отговорѭтъ на почитаемиятъ рицарь на истината въ едно отворено писмо, което напечатали въ вѣстника „Leipziger Tageblatt“. Ето това писмо:
„Многоуважаеми г. професоре!
Темата на Вашата сказка: „националнитѣ стремежи на балканскитѣ народи“, която държахте на 17 януари въ локала на Carola-Theater, привлече и насъ, тукашнитѣ сърби, за да чуемъ Вашето мнение върху това, къдѣ се стреми нашиятъ сръбски народъ.
Ние не щемъ да се впущаме тукъ въ подробноститѣ
32
на Вашата сказка, ами Ви умоляваме само да ни дадете обяснения върху слѣднитѣ въпроси:
1) Какви научни доводи сте имали въ полза на Вашето утвърждение, че името Стара Сърбия е било измислено изкуствено отъ сърбитѣ съ цѣль за шовинистична пропаганда?
2) Какви научни докази сте имали, за да твърдите, че тая страна (Стара Сърбия) е сѫщата земя, която порано е била Македония?
3) Какви научни основи сте имали, за да обявите, че езикътъ на жителитѣ въ Македония е български. и че жителитѣ на тая земя сѫ изключително българи, когато всеки знае, че най-главнитѣ бѣлѣзи на Македонския езикъ досущъ липсуватъ въ българския езикъ.
4) Съ какво основавате Вашето утвърждение, че отъ сръбска страна се правятъ голѣми разноски за пропаганда въ Македония, когато е сигурно, че Сърбия не харчи нищо за тая цѣль, макаръ и да би било това необходимо, поради факта, че нашитѣ сънародници сѫ изложени на най-разнородни пропаганди?
Вие изказахте своитѣ утвърждения върху горнитѣ точки съ такава настойчивость, както не бихѫ направили даже шовинистичнитѣ българи.
За разглежданье на така наречения „македонски въпросъ“ (въ който даже българитѣ отдѣлятъ Стара Сърбия) изисква се на първо мѣсто сигурно познание на сръбския и българския езикъ съ всичкитѣ имъ наречия, сетнѣ добро историческо познание на двата народа сѫ всички останѫли етнографични и етнологични бѣлѣзи.
Вашата авторитетность въ разглежданьето на Македония дава на непосвѣтенитѣ поводъ да вярватъ, че Вие имате несъмнени научни доводи за Вашитѣ утвърждения, въ което обаче ние отъ своя страна имаме пълно основание да се съмняваме.
Само заради тѣзи непосвѣтени и въ интереса на нашия народъ ние се обръщаме къмъ Вась, уважаеми
33
професоре, съ това отворено писмо и Ви молимъ учтиво да отговорите на горепоставенитѣ наши въпроси.
Ако успѣете да дадете тиа докази, тогава ще направите голѣма услуга както на науката, така сѫщо и на всички сърби и особено на ония въ Стара Сърбия и Македония, защото тогава ще сполучите да освободите послѣднитѣ отъ едно заблуждение, въ което сѫ тънѫли прѣзъ нѣколко столѣтия, именно, че тѣ не сѫ сърби, ами българи.
Липиска, 22 януари 1898.
Сръбскитѣ студенти въ Липиска.“
Професоръ Вайгандъ е удостоилъ сръбскитѣ студенти съ слѣдующия отговоръ извънредно поучителенъ за тѣхъ:
„ОТГОВОРЪ HA OTBOPEHOTO ПИСМО НА СРЪБСКИТѢ СТУДЕНТИ ВЪ ЛИПИСКА.
Азъ никакъ не се чудя, дѣто сръбскитѣ студенти, които сѫ израстнѫли съ убѣждение, че Македония е сръбска, протестуватъ противъ моето изложение, че страната е българска; ромѫни и гърци бихѫ могли да направѭтъ сѫщото. Но понеже азъ нѣмамъ нито врѣме, нито желание, да се впущамъ въ тоя вѣстникъ въ доказателства, която главно лѣжѫтъ въ филологическа область, и понеже предполагамъ. че господа студентитѣ наистина желаѭтъ да узнаѭтъ истината, поканвамъ ги да ме посѣтятъ; азъ не се съмнявамъ, че ще сполучѫ да ги убѣдя въ невѣрностьта на тѣхното мнѣние. Впрочемъ, моята сказка ще излѣзе скоро отъ печатъ, и тогава господата ще могѫтъ сами да оправѭтъ нѣкои недоразумения отъ своя страна. Само на една груба невѣрность, въ която може-би господа студентитѣ сами не сѫ криви, желая още да посоча. Именно господата твърдятъ, че македонцитѣ сѫ били на мнѣние, какво тѣ сѫ сърби. Това е не вѣрно. Азъ съмъ пѫтувалъ много изъ Македония, ала винѫги съмъ чуваль, че тамошнитѣ славяни се наричѫтъ българи, понѣкога гърци, но никога сърби.
Професоръ Д-ръ Густавъ Вайгандъ.”
34
Тоя отговоръ не се понравилъ на студентитѣ, и тѣ прибѣгнѫли до много обичното агитационно сръбско срѣдство, „шарлатанството”: четѣте:
ИЗЯВЛЕНИЕ
до господина професора д-ра Вайганда, Липиска.
Вие, уважаеми г-нъ професоре, сте държали на 17 януари публична сказка, въ която изрично сте споменѫли, че Македония е българска, че тамъ живѣѭтъ само българи и никакви сърби.
Сѫщото сте потвърдили и въ уважаемия „Leipziger Tageblatt“ въ отговора си до сръбскитѣ студенти въ Липиска.
Ние, които сме отъ угнетената и нещастна Македония, считаме за свой дългъ да утвърдимъ по тоя пѫть, че вашето утвърждение е невѣрно, защото ние подписанитѣ не сме българи, ами сърби, и че Македония е пълна съ сърби, които празнуватъ „слава“ и се гордѣѭтъ съ своето сръбско име, и че никой не би билъ въ състояние да оспори това утвърждение.
Липиска: 25 януари 1898.
Македонски сърби:
Сотирь Коцаре,
Георги Миланъ.
Саасе Миланъ.”
Слѣдъ това ново-откриванье на Америка, студентитѣ написали второ писмо до проф. Вайганда, тържествующи отъ радость, че . . . че . . ще имъ се нахлюпи кюлавъ на главата. Ето писмото:
„Възражение на отговора на господина професора д-ра Вайганда, Липиска.
ВИСОКОУВАЖАЕМИ Г. ПРОФЕСОРЕ !
Намѣсто да ни посочите исканитѣ научни основания, които просихме въ своето отворено писмо не за себе-си ами заради непосветената въ тоя въпрось публика, както и
35
заради сърбитѣ въ Стара Сърбия и Македония, а така сѫщо и въ интереса на науката, Вие въ своя отговоръ ни каните да Ви посѣтимъ у дома, като не сте се били съмнявали „че ще сполучите да ни убедите въ невѣрностьта на нашето мнѣние“. Тъй като установяваньето на истината въ подигнатитѣ въпроси не е нито наше, нито Ваше лично дѣло, и понеже ние въ тоя въпросъ не сме„израстнали съ убеждение“, ами сме дошли до своето убѣждение възъ основа на фактове и научни доводи, заради това Вашата любезна покана, за която най-учтиво Ви благодаримъ е за насъ безъ всѣко значение [*]. Ние имахме намѣрение първомъ да чуемъ Вашитѣ обяснения, за да прѣдложимъ послѣ безпристрастно своитѣ основания прѣдъ публиката, която сетнѣ да рѣши, кой отъ насъ двамата има право.
Ние признаваме на драго сърце, че сѫществуватъ недоразумения и „груба невярностъ“, но констатираме, че тѣ не сѫ откъмъ наша, ами напълно откѫмъ Ваша страна. Това се доказва отъ слѣднитѣ фактове:
На Вашето утвърждение, повторено отъ отговора на нашето писмо, че въ Македония нѣма сърби, противоречи вчерашното писмо и протесть на сърбитѣ отъ Македония и още по-вече фактътъ, че тъкмо тамъ, дѣто Вие не сте могли да намѣрите никакъвъ сърбинъ, „макаръ и да сте пѫтували много изъ Македония“, съществуватъ: 3 сръбски гимназии, 1 училище, за бѫдъщи попове (богословие), 183 основни училища съ 287 учители и 10010 ученика. Всичкитѣ тия училища се подържать отъ тамошнитѣ сръбски общини.
Ние наистина се чудимъ съ право, многоуважаеми г. професоре, дѣто вие обявявате, „че нѣмаге нито врѣме нито желание, да се впущате въ тоя вѣстникъ въ доказателства“. Вие по нашето добрѣ основано мнѣние изнесохте невѣрни фактове прѣдъ публиката и би трѣбало сега да
*. Хубаво че е безъ значение иначе щѣше да стане всѣ студенти изъ професрския домъ. Колко е изобрѣтатель човѣшкиятъ умъ! ? . . . (изд.)
36
прѣдставите своитѣ доказателства, които липсвахѫ въ Вашата сказка, въ свой собственъ интересъ и на публиката.
Липиска 27. януарий 1808 г.
Сръбскитѣ студенти въ Липиска.“
На 31 януари, се напечатало слѣдньето писмо:
„Изявление
до господина професора д-ра Вайганда, Липиска.
Ние долоподписанитѣ обявяваме съ това, че донесеното въ бр. 44., притурка 2. на „Leipziger Tageblatt“ съ нашитѣ подписи изявление, спорѣдъ което ние сме били македонски сърби, ни се измѫкнѫ по недоразумение отъ единъ не извѣстенъ намъ по име сръбски студентъ, безъ да знаемъ цѣльта на това изявление.
Ние напротивъ обявяваме, че сме македонски българи, и съжаляваме, дѣто поради злоупотрѣбата съ нашитѣ имена е могло да се мисли, какво вие увежаеми г. професоре, не сте били казали самата исгина.
Георге Миланъ,
Сотиръ Коцаре,
Спасе Миланъ.”
Съ друго писмо пъкъ се обѣсни какъ стои работата съ писмото на българитѣ сладкари. Ето и него:
„Ние македонски българи обявяваме, че обнародваното, въ бр. 44., 2. притурка на „Leipziger Tageblatt“ изявление, отъ мнимитѣ македонски сърби до г. професора д-ра Вайганда е направено съ цѣль да се въведе въ заблуждение липишката публика, понеже тритѣ подписа принадлѣжѫтъ на тукашния турски сладкарь Георги Миланъ, на неговия 15-годишенъ синъ и на црислужника Сотиръ Коцаре, които не сѫ посѣщавали никакво училище и не притежаватъ школски познания, и които всички сѫ отъ чисто българска мѣстность, а именно първитѣ отъ селото Присовяни близо до Охридъ, послѣдниятъ отъ самия Охридъ.
Сетнѣ обявяваме ние:
37
— Никола Попъ-Стефановъ отъ Охридъ, сега тукъ у г. Г. Кескари;
— Андрѣй Протичъ, студентъ отъ Велесъ, сега тукъ;
— Димитри X. Точковъ, студентъ отъ Охридъ, сега въ Хайделбергъ;
— Алекс. Ристовъ отъ Присовяни, сега турски сладкарь въ Ерфуртъ;
— Д-ръ Протичъ отъ Велесъ, сега въ Хайделбергъ;
— Миле Таневъ отъ Бороецъ при Охридъ, сега турски сладкарь въ Бернбургъ;
— Александъръ Поповъ отъ Охридъ сега сладкаръ въ Хале;
— Димитри Косте Дупановъ отъ Струга, сега сладкарь въ Хале;
— Андрей Тарповъ отъ Вевзани, сега сладкарь въ Магдебургъ,
че г. професоръ д-ръ Густавъ Вайгандъ е казалъ както въ своята сказка, така сѫщо и въ своитѣ обяснения самата истина.
Въ сѫщо врѣме ние Никола Попъ-Стефановъ и Миле Таневъ сме готови да прѣдставимъ доказателство, че мнимитѣ македонски сърби сѫ македонски българи.“ [*]
Като гледа човѣкъ на всичкитѣ тѣзи комедии не може да се не възмути. Ние не сме шовинисти, но съгласѣте се, отвратително е да се гледа, до какви срѣдства се залавятъ, и то за да се повѣрва че чуждото е тѣхно, ония, които не могѫть да запазѭтъ своето. По въпроса за Македония, отдавна рѣшенъ за насъ отъ науката, ний ще отговоримъ на братята си сърби, съ туй, което отдавна е изрекло сърцето на поета, по сѫщия въпросъ съ гърцитѣ:
*. Писмата сѫ вземени отъ Българ. прѣгледъ.
38
Резонитѣ на историята и на правото.
Отъ Ив. Вазовъ
За Македония бѣ дума,
За тая българска страна;
Учений Еллинъ не на глума
Съ менъ почнѫ истинска война;
— Какъ може туй! викнà, застена —
Земятя славна що роди
Велики Елински дѣди:
Нашъ Александра, Демонстена?
— Приятелю, казахъ му тамъ,
Велика славата е ваша,
И нѣмамъ мисъль да ѭ крамъ,
Нъ . . . Македония е наша!
— Какъ ваша? Викнà гордий синъ
На горделивата Елладa,
И ми забъбра Дамаскинъ
Зарадъ Колхида и Трояда.
— Въвъ старо врѣме, каза съ жаръ,
Колони гърцки отврѣдъ цъвтѣхѫ,
Отъ славний Понтъ до Гибралтаръ
Морята намъ покорни бѣхѫ.
— Приятелю, и туй го знамъ:
Велика славата е ваша,
И старий свѣтъ се нада вамъ,
Нъ . . . Македония е наша!
Що значи туй ? какъвъ куражъ!
Това на варварство мирише!
Казахъ ти не веднъжъ и дважъ.
Че Иродътъ за васъ не пише!
Какво сте вий при нази днесь?
А Омиръ, Платонъ, а Софокълъ?
А Леонидъ, а Темистокъдъ ?
А Фидиасъ, а Периклесъ?
— Приятелю, земята ваша
Е гении раждала тогась,
Туй знамъ го ощъ отъ първий классъ,
Нъ . . . Македония е наша!
