II. БОРБИ ЗА НАЦИОНАЛНО ОСВОБОЖДЕНИЕ
8. ВМРО СЛЕД УБИЙСТВОТО НА Т. АЛЕКСАНДРОВ
След убийството на Т. Александров неговият секретар и съгражданин Ив. Михайлов проявява амбиции да заеме първото място във ВМРО. Без да има законни права, той се включва в ръководството на организацията и започва да дава интервюта от негово име. Обикновено Ив. Михайлов се скрива зад „един водач на организацията”, „бъдещият заместник на Т. Александров” и пр.
В. „Райхспост” публикува на 17 октомври 1924 г. разговор с Ив. Михайлов
по въпроса за насоките на борба на ВМРО след смъртта на Т. Александров.
В изложението му пред кореспондента на вестника, както и в мемоара, който
на 22 септември 1924 г. Н. Томалевски и Т. Карайовов представят на Секретариата
на ОН, се твърди, че главната цел на организацията е „единността и независимостта
на цяла Македония със столица Солун” [457]. И ако Сърбия
и Гърция — добавя Ив. Михайлов — гарантират възможността за едно легално
развитие, като признаят правата на малцинствата, тогава и „ние ще водим
легална борба в рамките на сега съществуващите държавни формации”. [458]
За да се откаже организацията „от революционната тактика”, Ив. Михайлов
поставя като единствено условие признаването на съответните правителства
на „вярата и езика на населението”. „Ние не сме фантазьори — се казва в
тези изявле-
457. Илинден, бр. 15, 14. XI. 1924.
201
ния. — Макар че ние виждаме крайното разрешение в образуването на самостойна държава в границите, които са определени от науката и природата — все пак забелязваме едно временно разрешение в автономията на по-голямата част от Македония, т. е. на югославската част, което с течение на времето ще последват и другите части, и така Македония като автономна страна ще може да се развие в пределите на Югославия. Чрез автономията не може да последва накърняване на югославянските интереси, тъй като стопанските интереси на Югославия се схождат с тия на Македония.” [459]
С това бъдещото ръководство на ВМРО напълно се солидаризира с политиката на Цанковото правителство по отношение на Югославия и с предстоящата визита на министър-председателя в Белград (декември 1924 г.), която трябвало да бъде „първата крачка към ликвидиране на македонския въпрос” [460] в българо-югославските отношения.
Амбициите си за заемане на първото място в организацията на Ив. Михайлов успява да реализира на VI конгрес на ВМРО, който се провежда през февруари 1925 г. в с. Сърбиново (Брежани), Горноджумайско. Конгресът избира ЦК в състав Ал. Протогеров, Г. Попхристов и Ив. Михайлов. [461]
В ежедневниците се съобщава, че съгласно новоприетия устав ВМРО се управлява от Централен комитет, състоящ се от трима нелегални членове „равноправни, равноотговорни и без определена длъжност” [462]. Реакционната преса обаче добавя, че само Ив. Михайлов е „избран с пълно болшинство” [463], с което прави намек, че той е бъдещият водач на македонската организация. [464]
Новият Централен комитет публикува декларация, в която поддържа и приема
минимализираната програма на ВМРО от септември 1923 г. и 1 август 1924
г. „За ВМРО е еднакво приемливо — се казва в декларацията — разрешаването
на македонския въпрос било като се създаде от Македония независима държава
под покровителството на Обществото на народите, било като стане тя самоуправляваща
се и равноправна единица във федеративна Югославия или Балканска федерация.
Същественото е Македония да бъде освободена и населението и да бъде господар
на съдбините си.” [465] Относно средствата за борба
ЦК оповестява,
459. Илинден, 6р. 15,14. XI. 1924.
460. ЦПА, ф. 39, оп. 1. а. е. 49, л. 1.
461. Независима Македония, бр. 98, 12. II. 1925.
462. ЦДИА, ф. 396, оп. 1, а. е. 8, л. 14.
463. Независима Македония, бр. 98,12. II. 1925.
465. ЦДИА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 2; Независима Македония, бр. 101, 13. III.1925.
202
че в Македония под сръбска и гръцка власт те „по необходимост и в бъдеще си остават революционни”.
Опитът на ЦК да сплоти организационните редове и отново да изправи на крака ВМРО не успява. Назначените в началото на април 1925 г. окръжни ръководни тела все повече се сблъскват с нежеланието на населението във Вардарска Македония да подкрепя четническата дейност.
Това се потвърждава от бюлетините на ЦК на ВМРО, правени въз основа на донесенията на разузнавателното отделение към нея. От тях личи, че членовете на организацията са изплашени. Те настояват „да не се изпращат чети, защото появяването на всяка чета повдига нови афери, които отчайват населението”. Един от разузнавачите, посетил Вардарска Македония, отбелязва: „Казваха ми: Кажете на нашите хора в България, че ако четите се изпращат, за да ни помагат, за да не отпада нашият дух, за да бъде трезво националното ни съзнание, за да не губим матерния език, всичко това ние го знаем и сме го пазили и ще го пазим като зеницата на окото си.” „Вие сте сега между нас — заявяват гражданите на Щип, — видяхте положението, убедихте се, че досега ние сме се запазили пак такива българи, каквито бяхме по-рано, така ще възпитаваме и нашите деца; „разпорете ни гърдите и вътре ще намерите написано България” [466], кажете това на нашите братя, но кажете им също и те да мислят за нас и да щадят нашите интереси.” [467]
Безперспективността на борбата все повече се налага в съзнанието на
трудовите хора. Затова спомага и прогресивно нарастващата невъзможност
да се търси помощ от официална България, която проявява подчертан стремеж
да промени външнополитическия си курс към съседите и да превърне ВМРО в
чисто вътрешнодържавен фактор. Затова четническата дейност почти се преустановява.
Образуваните след 1925/26 г. т. нар. „тройки” не могат да представляват
пълноценно революционната организация, поради което тя постепенно се изражда
в малки терористични групи, които започват атентаторска дейност във Вардарска
Македония. Този начин на борба отговаря на променената ситуация, която
се характеризира с липса на предишната социална база на организацията в
поробена Македония. Това от своя страна се дължи на частичната и временната
стабилизация на капитализма, при което масите се отдръпват от революционната
борба, на преголемия терор и умора у населението и в голяма степен на компрометирането
на самата ВМРО.
466. Македония, документи и материали..., с. 707.
467. ЦПА, ф. 226, оп. 1, а. е. 84, л. 37-44; Македония, документи и материали, с. 706.
203
Иванмихайловци се представят за приемници и продължители на старата ВМРО. Затова те формално запазват лозунга за автономия на Македония. В същото време организацията все повече се очертава като открито антикомунистическа. През май 1925 г. пред редактора на „Последние новости” Ив. Михйлов казва следното: „За наше знаме остана и ще остане завинаги това заявление, което Ви даде Александров няколко дни преди да бъде подло убит. Убиха го, както знаете, тия, които искаха да използват македонското движение за чужди нему цели. Това убийство ни налага дълга да бъдем непримирими към комунистите и нашата борба с тях ще бъде безпощадна, по-безпощадна, отколкото при Александров ... Няма за тях по-решителни, по-непримирими и безпощадни врагове от нас.” [468]
Под натиска на вече очертаната промяна във външнополитическия курс на България обаче все по-отчетливо настъпва приспособяване и е крайна сметка „фалит на революционната демагогия” [469]. В статии, съобщения, интервюта, декларации и пр. ЦК не само че не се противопоставя на сближението между България и Югославия, но даже го адмирира. В посочените по-горе изявления Ив. Михайлов заявява: „Ние не сме противници, а приятели на сближението между Югославия и България, но ако Цанков поиска да купи това сближение със същата цена, с каквато искаше Стамболийски — като се преследва организацията, — то ще се борим и с Цанков. [470]
По този начин Ив. Михайлов вече се определя на коя страна ще застане в назряващата криза в Демократическия сговор. Както се знае, противоречията в Сговора довеждат до формирането на ново правителство начело с А. Ляпчев (4. 1.1926 - 21. VI. 1931 г.). Цанков става председател на Народното събрание, а министър на войната си остава проиталиански ориентираният генерал Ив. Вълков. Курсът на сближение с Югославия обаче продължава. При това югославската дипломация се мъчи да изтръгне колкото се може повече отстъпки и декларации, че България се отказва от претенциите си за Вардарската долина.
Във връзка с този курс на 28. XII. 1925 г. десет души народни представители,
избрани в Петрички окръг и Дупнишка околия, се обявяват против националната
политика на правителството. В писмо-декларация до проф. Цанков те заявяват,
че се отказват да го поддържат, защото националната политика на правителството
е колеблива: то не защищава националните малцинства в Югославия и Гърция,
а и за бежанците не прави нищо. [471]
468. Илинден, бр. 21, 29. V. 1925.
469. Македонско депо, бр. 9, 10. I. 1926.
470. Илинден, бр. 21, 29. V. 1925.
471. Македонско дело, бр. 9, 10. I. 1926.
204
В началото на февруари 1926 г. се провежда и поредният конгрес на македонските братства в България. Той приема декларация до българското обществено мнение, е която се казва, че „едно сръбско-българско сближение може да се желае и да се осъществи само когато на нас - македонските българи - се гарантират поне тези национални свободни права, които имахме под владичеството на нехристиянска и неславянска Турция” [472].
Конкретизирайки декларацията на македонските братства, в. „Заря” в броя си от 4. II. 1926 г. пише, че „македонската емиграция не само не е пречка, а тя прави неоценима жертва за това сближение. Тя не оспорва на Югославия не само Вардарската долина, а и цяла Македония, владяна от нея”. Искат се само свободни църковно-училищни права - добавя вестникът, — каквито „македонските българи имаха и по време на Абдул Хамид. Това е страшното искане”. В. „Знаме” пък информира, че и революционната организация е свела програмата си до същия минимум” [473].
Такива изявления пред кореспондент на загребския „Новости” правят и министър-председателят А. Ляпчев, генерал Ив. Вълков, Ат. Буров, Ал. Малинов, Я. Сакъзов, Д. Кьорчев и др. Особено характерни са изявленията на лидера на Националлибералната партия (партията на Радославов) Д. Кьорчев: „Македония икономически принадлежи на Моравската долина — казва той. — Ние сме се отрекли от Моравската долина, следователно и от Македония. Македонците се борят за правата на малцинствата. Този въпрос е международен и България не е в положение сама да го реши.” [474]
Известният белоемигрант Милюков съветва македонската организация да спре всякаква четническа и терористична дейност по границата за да не пречи на Ляпчевото правителство в неговата политика на сближение с Югославия. Софийският печат подема тази идея и след посещение то на Ат. Буров в Белград все повече пише за „неотговорни фактори” под които вече се разбират не фашистките организации „Кубрат”, „Род на защита” и др., а националистическите организации и на първо място автономистката ВМРО. [475]
Ат. Буров обещава на СХС правителство, че България ще спре притока на
чети и терористични групи във Вардарска Македония. Но това
472. Пак там, бр. 12, 25. II. 1926.
474. Македонско дело, бр. 13,10. III. 1926.
475. Пак там, бр. 23, 10. VIII. 1926.
205
не става. Терористичната дейност на „тройките” не прекъсва. Тя отнема живота и на редактора на в. „Южна звезда” в Битоля Сп. Хаджипопович (3. VII. 1926 г.), и на други прононсирани сръбски оръдия и ренегати.
Поради това Югославия настоява пред Румъния и Гърция за връчване на колективна нота на българското правителство, което и става на 11 август 1926 г. [476]
Демократическият сговор отново отстъпва. В отговора на Ляпчевия кабинет от 27 август се казва, че „правителството ще преследва с всичката строгост нелегалните действия на разните организации, засягащи териториите на съседните държави, както и самите организации, провинили се в такава дейност” [477].
Едновременно с нотата-отговор на Ляпчевото правителство ВМРО излиза с декларация, в която заявява, че единствената възможност, която не ще ощети никого, е създаването на съединени щати с Македония като автономна единица. [478] А що се отнася до средствата за борба — легални или нелегални, — „това зависи от тези, които владеят Македония” — се казва в декларацията. [479]
Във връзка с ултиматума на съседите в Демократическия сговор почти напълно кристализират двете течения по външнополитическия курс на страната. Цанков, Русев, Калфов и др. като радетели за българо-югославско сближение и с ориентация към Франция се обявяват за безусловно ликвидиране на Македонската организация, а Ив. Вълков, Сл. Василев и др. — за безболезнена, за „фиктивна разправа” с ВМРО.
Но правителството се вижда принудено да започне да прилага Нишкото споразумение,
сключено от Стамболийски и потвърдено от Цанков. [480]
Първата мярка в това отношение е да се слеят трите емигрантски вестника
- „Независима Македония”, „Илинден” и „Устрем”, в един под името „Македония”
като „всекидневник за политически и културен живот и информация”. Никъде
не се споменава, че той е орган на македонската емиграция. Правителството
упражнява отново натиск и върху ВМРО. [481]
476. Македонско депо, вр. 26,10. IX. 1928.
478. Пак там, бр. 27,10. X. 1926.
479. Свобода или смърт, бр. 41, 1. IX. 1926.
480. Македонско дело, бр. 29, 10. XI. 1926.
481. Отново са забелязва отстъпление от програмата на организацията. Близкият до ВМРО в. „Зора” в броя си от 7. III. 1927 г. пише: „Но сърбите нека не си кривят душите: в България вече никой не работи за присъединяването на сръбска Македония към България. В тоя пункт сме съгласни всички българи: владяната от сърбите Македония трябва да остане в границите на Югославия, обаче да се зачитат националните и човешки права на македонските българи. Това е общобългарско искане, включително и на Македонската революционна организация.”
206
В отговор очертаващото се във ВМРО крило на Ив. Михайлов предприема ред атентати в югославската част на Македония, връх на които е убийството на генерал Ковачевич на 6. X. 1927 г. Веднага след това югославското правителство затваря границата с България. Правителството на А. Ляпчев обявява военно положение в Петрички и Кюстендилски окръг.
На 25. X. 1927 г. в Народното събрание Ат. Буров и А. Ляпчев държат речи по военното положение в двата окръга. „Нашата политика на сближение с Югославия трябва да почива на здрави основи и не може да зависи от отделни инциденти — заявява Ат. Буров. — Не може българското правителство да се увлече по акъла на известни рицари на правдата, които със своето донкихотство искат да счупят главата на България” [482] — продължава той и препоръчва „търпение и чакане” националните въпроси да се решат от ОН. Склонен към обобщения, министър-председателят с несвойствената за него категоричност съобщава, че „военното положение е едно доказателство, че България не може да върви по друг път освен по начертания от договорите за мир” [483].
Македонските водачи са попарени от тези речи, но този път не се подчиняват и дават сигнал за нова вълна от терористични актове. В това време сръбските власти разкриват няколко „съзаклятия” и подвеждат под съдебна отговорност стотици граждани във Вардарска Македония. По делото, свързано с убийството на Сп. Хаджипопович, са осъдени 5 души на смърт. На 27. II. 1928 г. започва процес в Битоля срещу д-р А. Татарчев от гр. Ресен и срещу още 14 души, обвинени, че са поддържали връзки с ВМРО и с организаторите на атентати и нелегални действия „с цел да присъединят Македония към България” [484]. На 5. III. 1928 г. започва е Щип и процес по убийството на генерал Ковачевич. Обвинени са Бл. Кралев и още 20 души, между които и 2 жени. Осъдени са на смърт 4 души. [485]
На 26. III. 1928 г. е открит процес срещу помощник-кмета на Скопие Д.
Шалев и още 14 души, а на 14. V. 1928 г. пак в Скопие — срещу 23 селяни
по атентата от ноември 1927 г. при гара Александрово (Аджелар) по линията
Куманово-Скопие. Всички са обвинени по ЗЗД като членове на ВМРО. [486]
482. Македонско дело, бр. 53, 10. XI. 1927.
484. V е r i t a s, Пос. съч., с. XCV.
485. V е r i t a s, Пос. съч., с. XCVII.
207
Въпреки това терористичната дейност продължава. На 13. I. 1928 г. М. Бунева убива юрисконсулта на Скопското жупанство Велимир Прелич в знак на отмъщение срещу измъчваните от него задържани младежи по т. нар. Скопски студентски процес (организацията ММТРО), които са осъдени на 10. XII. 1927 г. [487]
През юли 1928 г. лице, свързано с ВМРО, ранява шефа на югославската полиция Ж. Лазич в кабинета му в Белград и пр.
През 1928 г. в резултат на разцеплението на Демократическия сговор се появява разцепление и във ВМРО. Обособяват се окончателно михайловистко и протогеровистко крило. В същност има два фронта, почти слети: единият Ляпчев - Вълков - Михайлов и другият — Цанков - Русев - Протогеров. Първият е проиталиански и антиюгославски ориентиран, а вторият — проюгославски, което ще рече и профренски. От този момент ВМРО започва да играе ролята на неотговорна организация в българската държава. [488]
На това се дължи и фактът, че Ив. Михайлов настоятелно се мъчи да прокара промени в статута на ръководните органи на ВМРО. Той е против съществуването на Задгранично представителство и за „единствено върховно тяло” очевидно защото седалището и на ЦК, и на ЗП е българската държава. Организацията от „вътрешна” става „външна”. Ив. Михайлов се стреми да промени устава в смисъл „ЦК или върховното тяло да може да стои там, където то самото предпочита” [489].
Връх взема михайловисткото течение, защото то е подпомогнато от правителството
на А. Ляпчев. На 7 юли 1928 г. по заповед на Ив. Михайлов е убит водачът
на противната групировка — Ал. Протогеров, с което започват междуособици
и взаимно изтребление между двете течения е Македонската организация. [490]
Започва надпревара за спечелване на емиграцията. Органът на Македонската
организация в. „Свобода или смърт” излиза в две издания. Групировките си
оспорват правото на наследници на истинската ВМРО. Вардарска и Егейска
Македония са забравени. Борбата се води за организационни бази в Пиринския
край.
487. Един от защитниците на подсъдимите е А. Павелич. „Аз смятам, посочва той в пледоарията си, че всеки е свободен да признава оная народност, която иска. Обстоятелството, че някой се чувствува българин, не може да бъде причина да се представя организацията, тъй както прави обвинението, и още пък да ги осъди за това. Тук живеят и българи, тогава те трябва да притежават всички права. Щом са тук, трябва да живеят” (Ив. Михайлов. Спомени, т. III, 1967, с. 308).
488. Вж. [В. х. К и м о в]. Върховизмът и неговата гибел, 1933, с. 15.
489. Истината върху кризата във ВМРО, 1929, с. 24.
490. История на България, част III, с. 224.
208
През втората половина на юли 1928 г. михайловистите свикват набързо VII конгрес на ВМРО в с. Крупник, Горноджумайско. На него се явява само един от членовете на ЦК — Ив. Михайлов. Останалите двама (Г. Попхристов и П. Шанданов) [491], Задграничното представителство и водачите на Солунски и Битолски революционен окръг отказват да участвуват. Конгресът одобрява дейността на организацията и в частност убийството на Ал. Протогеров, прави промяна в устава и избира за членове на ЦК Ив. Михайлов, Ив. Караджов и Стр. Развигоров. Задграничното представителство формално се запазва, като за негови членове са „избрани” Й. Гюрков и М. Монев. [492]
Г. Попхристов и П. Шанданов, които се подписват с „ЦК на ВМРО”, оспорват валидността на михайловисткия конгрес и не признават „новия ЦК”. В специална декларация двамата подчертават „принципа на в ъ т р е ш н о с т т а на македонската организация”. . .” [493] макар и те самите да са скъсали вече с него.
Все по това време правителственият орган в. „Пряпорец” започва открито да пледира за „нова ориентация на македонското движение”, защото са допуснати „съдбоносни грешки” [494]. Преди всичко трябва — се казва във вестника — да се развие и разрасне движение там, в Македония, сред масите, които непосредствено изпитват ярема на робството. „То би трябвало досега да се оформи като едно легално масово движение със своя идеология и тактика, със свои борби и борци на почвата на македонската робска действителност.” Така и организацията ще се превърне в легална политическа сила и ще изгуби своя кръжочен характер, а ще спрат и самоизбиванията и междуособиците. „Ние искрено пледираме за нова ориентация сред македонското движение — заключава в уводната си статия Ляпчевият орган. — Това се налага и от интересите на Македония, и от интересите на България.” [495] За пример и еталон в това отношение се сочат национално-културните борби в Хърватско.
Другото крило на Сговора — цанковистите, заема още по-крайно становище
по въпроса за постигане „националните идеали на българското племе” чрез
външната политика. На 4. XI. 1928 г. Ал. Цанков произнася реч в гр. Попово,
в която говори по македонския проблем и ВМРО. Спирайки се на събитията,
които се „разиграват там на юг, а и в сърцето
491. Като пръв запасен член на ЦК, избран иа VI конгрес, П. Шанданов замества убития Ал. Протогеров.
492. Свобода или смърт, бр. 76, 6. VIII. 1928, Македонско дело, бр. 71, 10. VIII. 1928.
493. Пак там, бр. 83, 10. I. 1929.
494. Пряпорец, бр. 55, 3. IX. 1928.
495. Пряпорец, бр. 55, 3. IX. 1928.
209
на България — столицата”, той казва: „Държавата ще се види принудена да вземе мерки срещу това, тя ще ги вземе и, струва ми се, те ще бъдат ефикасни. Тия борби пречат на държавната ни политика. Най-вече външно те излагат престижа на България. Македонският въпрос е държавен, но той не е въпрос на една организация . . . Тоя въпрос трябва да се ръководи само от държавата и държавната политика.” [496]
С оглед на тези повеи протогеровисткото течение прави опит да внесе промяна в идеологията на организацията. В „Вардар” настоява за „преоценка не само на методите, но и на убежденията” [497], защото за разлика от времето на турското робство сега Македония е застрашена с денационализация”. Така че онова, което по-рано се счита за „съвсем недостатъчно (черкви, училища, реформи), сега, при новото положение, се смята едwа ли не за програма, едва ли не за идеал” [498]. Протогеровистите застават на позицията, че македонският въпрос е върнат много назад, но той вече е брънка от големия проблем за малцинствата в Европа и рано или късно ще се разреши, ще се постави за разрешаване. И понеже той е вече вън от балканската сфера, станал е европейски, налага се да се пристъпи по-иначе към него, за да не се получи вместо изписване на вежди — изваждане на очи.
Органът на протогеровистите препоръчва като най-важно „Македония да проговори, да има право на глас, да може да упражнява своята политическа активност”. Затова „идеята за автономия, отъждествена с идеята за народността, трябва да стане крайъгълен камък на всяка бъдеща дейност” [499]. Оттук следва, че резултатът от „революционното действие”, от революционната борба трябва да бъде „култивиране на идеята за автономия, което значи отбиване на всеки опит за денационализация”. Така Македония ще се върне на своята „изходна точка”, където я заварват войните и катастрофите. А това е Македония с черкви, училища и език, признати при Абдул Хамид. „Тъкмо това на пръв поглед минимално от гледище на националната ни гордост условие — четем във в. „Вардар” — става по необходимост максимално.”
Изместена в този нов план, според протогеровистите „борбата на Македония
се свежда до два главни момента: запазване на „малцинството” (българско
- б. м., К. П.) като такова и включването му е европейската проблема за
малцинствата”. При новите условия този минимум трябва
496. Демократически сговор, бр. 1512, 7. XI. 1928.
497. С т о я н о в, Л. Предпоставки на автономията. - Вардар, бр. 1, 18. VIII. 1929.
499. С т о я н о в, Л. Предпоставки на автономията. - Вардар, бр. 1, 18. VIII 1929.
210
да се смята като „достатъчен и желателен, за да престане революционното действие” [500].
С такава цел се търси съдействието и на хърватското движение. На 20. IV. 1929 г. в София гостуващите А. Павелич и Г. Перчец подписват с Македонския национален комитет следната декларация: „През време на братското посещение, което хърватският народен представител д-р Анте Павелич и градският застъпник на Загреб Густав Перчец направиха на Националния комитет на македонските емигрантски организации, от двете страни се констатира, че невъзможният режим, на който са подложени Хърватско и Македония, им налага еднакво да съгласуват своята легална дейност за извоюване човешки и национални права, политическа свобода и пълна държавна независимост на Хърватско и на Македония. По тоя случай двете страни заявяват, че в бъдеще те ще напрегнат и обединят усилията си за постигане на тези идеали на двата братски народа.” [501]
Такава декларация на 18. VI. 1931 г. подписва с Националния комитет от името на пречанските сърби и П. Грубер, редактор на задграничния орган на партията на Св. Прибичевич в. „Будућност”. [502]
По същото време михайловистите продължават да ликвидират един след друг най-известните протогеровисти, които от своя страна наред с отмъщението прибягват до опити за единодействие с ВМРО (об.). Първата среща на протогеровисти с представители на Обединената е през февруари 1929 х. По същото време С. Кавракиров успява да убеди водача на Солунския революционен окръг М. Шкартов да влезе във ВМРО (об.). След февруарската среща започва изеестно, макар и словесно, единодействие. „Ние се разделихме тогава - пише участникът в срещата П. Шанданов - с твърдото убеждение, че в непродължително време ще бъде възможно да се реализира обединението на разпилените македонски революционни сили . . .” [503]
Една година по-късно (през февруари 1930 г.) протогеровистите излизат
с декларация, в която се срещат многократно издигани от ВМРО (об.) принципи
— обединението на Македония в едно цяло, идеята за съюз с другите свободно
определили се балкански народи и държави, сътрудничеството с другите потиснати
народи в страните, поробителки на Македония, за образуване на общ фронт
на революционните сили и пр. [504] ВМРО (об.) обаче
посреща тази декларация „почти с мълчание .
501. V е r i t a s, Пос. съч., с. CXCVI.
503. ЦПА, ф. 10, оп. 1, а. е. 62, л. 9.
504. Вардар, бр. 28, 3. II. 1930.
211
Въпреки това в края на 1930 г. ВМРО (протогеровисти) отново решава да изпрати П. Шанданов да се срещне с отговорните фактори на ВМРО (об.), която среща се провежда в първите месеци на 1931 г. Веднага след това Шанданов пише в изложението си до революционния център във Виена (Г. Димитров): „По нашето твърдо убеждение няма място за трета революционна формация покрай националреволюционната и казионната” (неин представител по това време е Ив. Михайлов). [505]
Михайловистите научават за тези връзки и с още по-голяма ярост продължават да изтребват един след друг водачите на протогеровисткото течение. Отвличат Г. Попхристов и К. Пърличев и ги принуждават да подпишат декларация за „оттегляне от борбата и от всякаква революционна дейност” [506].
Падането на второто сговористко правителство на 21. VI. 1931 г. предвещава за македонската левица по-големи възможности за работа, защото бившите опозиционни партии, които идват на власт (Народният блок), поддържат с нея значителни връзки. До голяма степен така и става, но това трае само докато се постигне споразумение между Д. Гичев и В. Димов, от една страна, и Иван Михайловата ВМРО, от друга.
В края на юли 1931 г. ВМРО (протогеровисти) свиква „VII извънреден конгрес на ВМРО”. Така го нарича поради изключителните условия, при които се провежда. В политическата резолюция на конгреса се застъпва гледището, че целта на ВМРО е „да обедини разпокъсана Македония в една цяла, самоуправляваща се политическа единица в нейните установени граници” [507]. Тя счита „за пакостни всички отклонения от тая основна нейна цел, какъвто случай представлява свеждането на македонския въпрос до някакви културни искания”. Същевременно ВМРО декларира, че придържайки се към така определената цел, тя „напълно възприема идеята за съюзяването на Македония под една или друга форма на управление с другите свободно определили се балкански народи в самостоятелни политически единици” [508].
Конгресът решава да потърси сътрудничеството на другите потиснати народи в страните-поробителки на Македония, и преди всичко в Югославия.
Като отражение на раздвоеното отношение на европейската буржоазия към
съдбата на Версайската система различията между михайловисти и протогеровисти
през 1932-1933 г. все повече се задълбочават. За-
505. ЦПА, ф. 100, оп. 1, а. е. 62, л. 9.
506. Македонско дело, бр. 133, 10. III. 1931. Декларацията носи дата: гр. Со фия, 17. II. 1931 г.
507. Революционен лист, бр. 1, август 1931.
508. Революционен лист, бр. 1, август 1931.
212
ставайки зад необходимостта от „ревизия на договорите”, т. е. зад Мусолини и Хитлер, михайловистите много по-настоятелно и отчетливо издигат лозунга за „пълна самостоятелност на целокупна Македония” [509], т. е. за единна, свободна и независима държава. Напълно формулиран, този лозунг те приемат на събора в Г. Джумая (12. II. 1933 г.). [510] Там за враг номер едно михайловистите обявяват болшевизма. [511] „Чуждестранният център на Коминтерна за националреволюционното движение на Балканите — пише след провеждане на събора „Свобода или смърт” — има в лицето на ВМРО открит и решителен свой противник. Фронтовете са ясни. Третият интернационал не бива да има работа в македонското освободително движение.” [512]
Точно обратното правят протогеровистите, особено след срещата на Ив. Михайлов с Д. Гичев в Рилския манастир (ноември 1932 г.). Те еволюират към запазването на системата от мирни договори и застават зад идеята за югославска федерация. „Ние смятаме, че македонският въпрос се разрешава д е ф и н и т и в н о — четем във в. „Революционен лист”, — ако се създаде от Югославия една държава на федеративни начала, в която цялостна Македония да влиза като отделен щат със свое местно щатско самоуправление. Създаването на една истинска югославянска федерация би ускорило реализирането на идеята за балканска федерация.” [513] Затова протогеровистите смятат, че мястото на македонското освободително движеше във вътрешноюгославските борби е при федералистите, а не при сепаратистите, където „се е цанила вече терористичната група на Ив. Михайлов” [514].
По тези съображения протогеровистите изцяло възприемат оповестената в 1933 г. програма на Св. Прибичевич за федеративно преустройство на монархическа Югославия. Издигнатия в Г. Джумая от михайловистите лозунг за независима Македония те считат за утопия. [515]
Тази ориентация на протогеровистите се посреща с критика и отляво, и
отдясно — и от ВМРО (об.), и от михайловисткото крило. В отговор водачът
на протогеровистите П. Шанданов заявява, че те са “за по-резултатна борба
по освобождението на Македония”, а Ив. Михайлов смята, че освобождението
ще дойде от София, и пр. „Ние по принцип сме за федерацията на балканските
държави, но понеже тази федерация
509. Свобода или смърт, бр. 135, юли 1932.
510. Пак там, бр. 140, февруари 1933.
511. Македонско дело, бр. 176/177, 25. II. 1933.
512. Свобода или смърт, бр. 140, февруари 1933.
513. Революционен лист, бр. 8, декември 1932.
515. Пак там, бр. 10, март 1933.
213
днес и да се постигне, не ще бъде много трайна, защото не така лесно ще се изгладят различията в народите, то смятаме, че всичко трябва да дойде по етапи, като най-напред се постигне федерацията на южните славяни.” [516] „Организацията ще се движи по пътя на възможностите, а не по пътя на химерите” [517] — добавя той.
По същото време прогресивното македонско движение и балканските комунистически партии подготвят смяната на лозунгите за независима Македония и балканска федерация с общия лозунг за право на самоопределение на македонското население до отделяне. Назрява и коминтерновското решение за „македонска нация”, което донася голяма обърканост. Различията стават още по-големи. Както сполучливо се изразяват тогава някои дейци, настъпва време на „идейна галиматия” в македонското освободително движение.
Михайловистите пишат и говорят за „единен фронт на московски и сръбски агенти”, за „национални предатели” и пр., с което оправдават продължаващите убийства. „Революцията изяжда собствените си деца” — се провикват най-често те на страниците на своите издания. По софийските улици се води война, падат почти ежедневно трупове и от протогеровистите, и от михайловистите. След дълги колебания най-сетне председателят на Народното събрание Ал. Малинов се решава да порицае това поведение на македонските „революционери”: „Убиват се по софийските улици и другаде - казва той - български граждани все като изменници и предатели на родината. Аз мисля, че тази присъда историкът не ще подпише.” [518]
Но враждуващите помежду си са непримирими. В международен план михайловистите
се осланят на фашистка Италия и Германия, а протогеровистите - на антиревизионистичния
блок начело с Франция. В срещите на цар Борис и крал Александър през 1933
г. протогеровистите виждат първата реална стъпка към югославско-българско
сближение, дори към южнославянска федерация. Тази политика те наричат „реална
и отговаряща на духа на новото време, нова прогресивна ориентация на македонското
движение” [519]. Никой от тях не допуска, че това е
нова заблуда, водеща към още по-тежки последствия за българщината в Македония,
към нейното ерозиране, към изтласкване на македонското освободително движение
от традиционния път на борба.
516. Пак там, бр. 12, юли 1933.
517. Македонска правда, С., бр. 1, 3. IX. 1933.
518. Цит. по В и д о в, Б л. Македонските борби в България от юни 1931 до 19 май 1934 г. Съхр. в ЦПА, ф. 1926, с. 118.
519. Балканско сдружение, Детройт, бр. 30, декември 1933.
214
Когато идват на власт деветнадесетомайците, подчертан превес сред българската буржоазия взема ориентацията към Франция и Югославия. Това означава триумф на протогеровистите и разтуряне на михайловистката ВМРО, която продължава да е сериозна пречка за българо-югославското сближение. С нейното разтуряне буржоазията окончателно изгубва ролята си на активен участник и хегемон в македонското освободително движение. Наскоро след това приключват и организираните национално-освободителни борби във Вардарска Македония. По-сетнешните акции за освобождението на Македония носят сериозен отпечатък на работническото и комунистическото движение.
С разпускането на ВМРО нейните привърженици във Вардарска Македония се групират в течението на т. нар. „български националисти” начело с Д. Чкатров и В. Гюзелев. След създаването на МАНАПО течението Чкатров-Гюзелев се включва в него с намерение да засили поддръжниците за независима Македония, въпреки че ръководството стои на позиции за разрешаване на македонския въпрос в рамките на Югославия. Когато МАНАПО се разпада, течението Чкатров-Гюзелев продължава да поддържа връзки с буржоазната и друга опозиция в Югославия, като настоява да се даде автономия на Вардарска Македония. На базата на общата борба против великосръбския режим това течение установява напълно толерантни връзки с левичарите в Македония. През 1940 г. в едно писмо до българското правителство Чкатров и Гюзелев отбелязват, че .,в Македония има левичарска агитация, която е доста силна и събира в своите редове по-млади елементи. Гнездото е във Велес, Куманово и Прилеп. Не се преследваме с левичарите, а се допълваме — пишат те. Левичарите са големи противници на сърбите и пледират за самостойна Македония, за която сме и ние. Така, както водят борбата, левичарите не ни пречат в нашата агитация, а повече я засилват” [520].
С разпадането на буржоазна Югославия през 1941 г. във Вардарска Македония
отново се засилва михайловисткото течение. Образуваните акционни комитети
за посрещане на българските войски и за улесняване на новата администрация
се възглавяват главно от участниците в течението Чкатров-Гюзелев. Тази
политическа групировка остава със значително влияние сред населението и
по време на войната. Нейното насилствено изместване от политическия живот
на Вардарска Македония става възможно едва след създаването на Федеративна
народна република Югославия, в която се учредява и Македонска народна република.
520. Ф и д а н о в а, С л. Улогата
на КПЈ во поврзувањето борбата на работническата класа со национално-ослободителното
движење на македонскиот народ од 1935-1941 г. — В: Годишен зборник на Философскиот
факултет на униаерситетот во Скопје, Скопје, 1971, кн. 23, с. 116; Централен
военен архив, В. Търново-София, ф. 23, оп. I, а. е. 542, л. 267-269.
[Previous] [Next]
[Back to Index]