ВЪВЕДЕНИЕ
 

Началото на македонския въпрос се поставя през 1878 г. с Берлинския конгрес, наречен още тогава от Джузепе Гарибалди „мръсен пазар за продажба на народи”.

През 90-те години на миналия век, когато се заражда организираното македоно-одринско революционно движение, за разрешаването на македонския въпрос се очертават два пътя — чрез демократическа революция на вътрешните сили и създаване на автономна Македония и чрез война и присъединяване на Македония към една от балканските държави или разделянето й между тях. [1] На практика вторият път надделява, но опитите за присъединяване на Македония към една от балканските държави претърпяват провал. Балканските войни довеждат до разделянето на Македония, с което разрешаването на македонския въпрос се усложнява още повече. Затова най-голямото национално ядро в Македония — македонските българи — още по-настоятелно (отколкото в края на XIX и нач. на XX в.) издига лозунга за балканска федерация като единствена възможност при конкретните обстоятелства за съхраняване на българската националност в Македония и за премахване на националното потисничество.

В същото време се съживява и идеята за южнославянска държава, която пуска корени сред интелигенцията на повечето от днешните югославски народи. В Македония обаче тази идея няма привърженици. Македонските революционери с основание виждат в нея прикритие на завоевателните стремежи на сръбската буржоазия. Своята антисръбска и антиюгославска насоченост македонското освободително движение проявява особено подчертано по време на Първата световна война, когато политическите условия назряват за създаване на нова държава чрез обединението на южните славяни от Австро-Унгария със Сърбия и Черна гора.

Още в началото на войната сръбското правителство на Никола Пашич повежда политика на хегемонизъм и териториално разширяване на Сърбия. На 7 декември 1914 г. то излиза с известната „Нишка декларация”, в която оповестява, че целта, която ще преследва във войната, е „освобождението и обединението” на „сърби, хървати и словенци” [2]. За осъ-
 

1.  Д и м и т р о в, Г. Избр. произв. Т. 2. С., 1954, с. 471-472.

2.  J a n k o v i c, Dr. Stvaranje Yugoslavije. B., 1961, s. 8.

9

ществяване на тази задача сръбската дипломация влага цялото си умение и старание. Тя служи като ускорител на редица събития и процеси. С нейна подкрепа през май 1915 г. в Лондон се създава т. нар. Югославянски комитет, [3] който поставя в политическата си програма откъсването на южнославянските провинции от Автро-Унгария и тяхното обединение със Сърбия и Черна гора. Комитетът възприема идеите на югославянството и ги пропагандира като най-важна предпоставка за изграждането на единна югославянска държава. Между комитета и сръбското правителство обаче възникват редица противоречия, които се свеждат главно до различия във възгледите за вътрешното устройство и начина за създаване на бъдеща Югославия. Сблъскват се „обединистката” теза на Югославянския комитет и „присъединистката” на великосръбската буржоазия. За постигане на единодействие комитетът изпраща в Ниш Франьо Супило да разговаря с Н. Пашич и регента Александър Караджорджевич.

По време на тези разговори Ф. Супило се уверява, че сръбското правителство няма намерение да се откаже от „присъединяването на Словения, Хърватско, Войводина и Черна гора към Сърбия”, т. е. че то е против равноправието и еднаквата отговорност на сърби, хървати и словенци при евентуалното създаване на новата държава. [4] Комитетът не приема Пашичевия план за уголемена централизирана Сърбия. Той настоява в основата на бъдеща Югославия да се заложи демократичното децентралистично начало.

Поради острия характер на различията през цялото време на изграждане на буржоазна Югославия сръбското правителство се стреми да държи в сянка комитета и да го използва главно като агитационно средство. От своя страна членовете на Югославянския комитет полагат премного усилия да се свържат с Русия, Франция, Англия и САЩ и по такъв начин да бъдат призиати като политическо представително тяло на южнославянското население в Австро-Унгария и равностоен партньор на сръбското правителство при изграждането на общата държава. Но той не успява да наложи своите гледища и се съгласява решаването на въпроса за държавното устройство на бъдеща Югославия да се отложи за по-късно, когато започне нейното изграждане. Един от най-ревностните привърженици на това мнение е самият председател на комитета А. Трумбич.

Недоволна остава групата на Ф. Супило, която настоява за предварителна договореност със сръбското правителство относно държавното
 

3. Някои югославски историци приемат, че комитетът е основан през есента (септември) на 1914 г. в Италия, но че формално той се конституира през май в Париж, а носи името си от пребиваването му след това с Лондон.

4.  P a u l o v a, M. Dr. Jogoslovenski odbor. Zob., 1935, s. 26-34;  S u p i l o, F. Politika u Hrvatskoj. Zgb., 1953, s. 27-35.

10

устройство, като не допуска компромис с югославянската си ориентация. В нейната идейна платформа продължава да стои девизът „Или Югославия, или нищо!”. По-сетнешното задълбочаване на различията по тактиката на Югославянския комитет принуждава Ф. Супило да се оттегли от него.

Междувременно в Хърватско и Словения се забелязва отлив от движението за обща държава със Сърбия. През май 1917 г. парламентарната група на словенците, хърватите и сърбите във Виенския парламент излиза с декларация за разрешаване на южнославянския въпрос в рамките на Австро-Унгария чрез федеративно или автономно преустройство. Зад тази идея, без каквато и да е резервираност, стоят клерикалните кръгове. Водачът на Словенската народна партия А. Корошец, който прочита декларацията в парламента, прави сериозен опит да противопостави триализма [5] на идеята за обща югославянска държава.

Този нов момент активизира още повече сръбското правителство и същевременно го прави по-отстъпчиво, поради което то се съгласява да се проведе среща с Югославянския комитет (20 юли 1917 г. на о-в Корфу). На тази среща Н. Пашич и А. Трумбич подписват специална декларация, която е първата реална крачка към създаването на буржоазна Югославия. В нея се казва, че „държавата на сърби, хървати и словенци, известни под името южни славяни или югославяни, ще бъде свободно, независимо кралство с обща територия и общо гражданство. Тя ще бъде конституционна, демократична и парламентарна монархия, начело с династията на Караджорджевичите” [6]. Декларацията поставя трите народа (сърби, хървати и словенци) в равноправно положение: еднаква употреба на знамената, на народните имена, на двете писмености (кирилица и латиница). Същевременно в нея се говори за един „триименен народ”, което показва, че се дава предпочитание на националния унитаризъм.

Но дори и в този си вид Корфуската декларация не е приемлива за Н. Пашич и той я подписва, защото няма друг изход. Сръбският министър-председател си остава с твърдото намерение при първа възможност тя да бъде ревизирана. Той изчаква „по-благоприятни времена” и в началото на 1918 г. публично заявява, че подписването на декларацията от негова страна е „тактически жест”, който с нищо не го обвързва. [7]

Важно място във взаимоотношенията между Югославянския комитет и сръбското правителство заема и въпросът за териториалния обхват
 

5. Течение в Австро-Унгария, което иска тя да бъде преустроена така, че наред с Виена и Будапеща да се създаде и трети (славянски) държавно-административен център.

6. Ђ о р ђ е в и ч, М. Србија и Југословени за време рата 1914-1918. Београд, 1922, с. 280.

7.  С т о ј а н о в и ћ, Н. Југословенски одбор (чланци и документи). Загреб, 1927, с. 26.

11

на новата държава. Той особено се актуализира по време на подготовката на срещата на о-в Корфу. Комитетът държи за насоченост към крайбрежието на Адриатическо море, а сръбското правителство наред с това не желае да се откаже и от егейския бряг. При това положение и македонският въпрос влиза с цялата си острота в политическите комбинации около създаването на буржоазна Югославия. Страните от Съглашението и по-специално Русия, за да спечелят на своя страна България, й обещават в началото на войната Македония до уречената граница по договора от 1912 г. Сърбия тогава се съгласява с това положение, но при условие, че й се осигури присъединяването на Хърватско и Риека. [8] България обаче се ориентира към Централните сили. Сърбия се възползува от това и настоява пред Антантата да присъедини не само южнославянските провинции на империята, но и голяма част от Македония.

От друга страна, като отчита сложността на македонския проблем и като се съобразява с българската национална принадлежност на македонските славяни, Югославянският комитет въобще не предвижда включването на Македония в границите на бъдеща Югославия. Той е за адриатическа ориентираност на Югославия и за присъединяването на Македония към България. [9] Още в 1915 г. по време на престоя си в Петроград Ф. Супило разработва федералистичен „скелет” на новата държава, който изнася за пръв път в писмото си (22. VII. 1917 г.) до министъра Ст. Протич. В този „скелет” фигурират пет административно-териториални единици, между които Македония липсва. [10]

Но поради съпротивата на сръбското правителство Югославянският комитет най-често отбягва да води полемика и дори да поставя на разглеждане македонския въпрос. Така той постъпва и на о-в Корфу, когато неговият председател А. Трумбич заявява, че очертаването на източната граница на Сърбия и македонският въпрос не могат да се смятат като въпроси на спогодба, а като въпроси на сила, поради което не ги е внесъл в своето изложение. [11] Той изказва сериозно опасение, че даже самото споменаване на македонския въпрос в един манифест или декларация ще попречи на обединението на югославянските народи. Именно по негово настояване в Корфуската декларация въобще не се споменава за Македония и за македонския въпрос.
 

8. К а т а р џ и е в, Ив. Антантата и македонското прашање во текот на 1918 година. - ГИНИ, Скопје, 1964, бр. 2, с. 173.

9. К а т а р џ и е в, Ив. Антантата и македонското прашање во текот на 1918 година. - ГИНИ, Скопје, 1964, бр. 2, с. 83.

10. S i s i c, F. Dokumenti o postanku kraljevine Srba, Hrvata i Slovenaca 1914—1918. Zgb., 1920, s. 312-314.

11. К а т а  р џ и е в, Ив. Пос. съч., с. 83.

12

От тези позиции комитетът не отстъпва и по-късно. Той си остава на становището за присъединяване на Македония към България. Това особено добре потвърждава и изработената през лятото на 1918 г. от него карта на бъдеща Югославия. В нея Македония и „Източна Сърбия” (Поморавието) са включени в българската държава. [12]

Срещу тези схващания на Югославянския комитет открито се обявяват някои великосръбски политически кръгове. За да повлияят на европейското обществено мнение, което продължава да дава предпочитание на възможността за създаване на отделна, автономна (независима) Македония, към края на юли 1918 г. в гр. Воден група санитарни офицери начело с полк. Чедомир Джурджевич и Григор Хаджиташкович [13] излизат с искане декларацията от Корфу да обхване и Македония. Те се обръщат с молба към Югославянския комитет да приеме за свои членове и представители на трите части на Македония. Подписалите „Воденската декларация” имат претенции, че представляват цяла Македония. Между другото в декларацията се казва: „1. Никой не оспорва, че македонците (македонските славяни) са югославянско племе, а това е чувство и мисъл без разлика на всички македонци. 2. Като югославянско племе сме солидарни с всички югославянски стремежи и приемаме Корфуската декларация от 1917 година. Искаме и молим Корфуската декларация да се допълни така, че да обхване цяла Македония и всички македонци. 3. Като резултат на това приемаме единството с другите славяни въз основа на демократическо уреждане начело с династията на Караджорджевичите.” [14]

Така аспирациите на великосръбската буржоазия по отношение на Македония надхвърлят всякакви граници, защото в същност с тази декларация се иска онова, което Н. Пашич вече е изложил в директивата от април 1918 г. за подготвяне на меморандум за „сръбските национални искания”, в който да се настоява цяла Македония да влезе в новата държава.

Докато правителството на Сърбия крои планове за неимоверно разширяване на страната до Адриатическо и Егейско море, под влияние на Октомврийската социалистическа революция и на самото революционно движение в Австро-Унгария настъпва процес на радикализиране на буржоазните политически партии. За да не изгубят напълно подкрепата на дребнобуржоазните маси, те правят промяна в програмите си, като включ-
 

12. Ђ о р ђ е в и ћ, М. Пос. съч., с. 44.

13. Роден във Воден. Учил в пансиона на дружеството „Св. Сава” в Белград. В 1905 г. като привърженик на македонизма започва да издава в Белград в. „Автономна Македония” (Аутономна Македонија). Учител в сръбската гимназия в Солун (1905 г.). Открито заявява по това време, че е сърбин.

14. Graђa o stvaranju Jogoslovenske drzave (1. I — 20. XII. 1918), priredili Dr. Jankovic, Dr. I. Krizman, B. Beograd, 1964, s. 238.

13

ват популярните лозунги и искания за прекратяване на войната, демократизиране на режима, даване права на угнетените и т. н. Партиите на хърватската буржоазия изоставят програмата си от май 1917 г., оповестена във Виенския парламент. [15] Те заявяват, че майската декларация, провъзгласяваща принципите на автономност в Австро-Унгария, е крайно недостатъчна и че е необходимо да се води борба за национално единство и обединение на всички югославяни, в това число и на сърбите и черногорците. [16]

Променя позициите си и съглашенският империализъм. В самото начало на войната, а и по-късно той няма намерение да подкрепя движенията, които се борят за разпадането на Австро-Унгария. Страхът от революционните сътресения, с които би се съпровождало евентуалното разпадане на Австро-Унгария, стои по-високо от военната ангажираност против нея. Затова Съглашенските сили нямат положително отношение към плановете на Югославянския комитет и правителството на Н. Пашич. Само Русия и Франция проявяват склонност да подкрепят обединението на южните славяни. В програмата на САЩ за омиротворяване на Европа, съобщена на 8 януари 1918 г. в прочутите „14 точки” на президента Уилсън, на народите на Австро-Унгария се препоръчва мир чрез „предоставяне най-добра свободна и благоприятна възможност за автономно управление”. На 9 януари с. г. английският министър-председател Лойд Джордж заявява пред Парламента, че „в задачите на английската политика не влиза разрушаването на Австро-Унгария”, че е нужно демократизиране, а не ликвидиране на Хабсбургската монархия. [17]

Едва през есента на 1918 г., когато става очевидно, че с нищо не може да се удържи разпадането на Австро-Унгария, съглашенският империализъм подкрепя движението за обединение на днешните югославски народи в обща държава. По това време в империята назрява революционна ситуация. Под влияние на неуспехите на Централните сили по фронтовете и най-вече под влияние на Октомврийската революция се масовизира работническото и националноосвободителното движение.

На 14—15 септември 1918 г. става пробивът при Добро поле (на Солунския фронт). Съглашенските войски окупират Македония. На 29 септември капитулира България. На 4 октомври австроунгарското правителство предлага на Антантата да се започнат преговори. На 5—6 октомври в Загреб се създава т. нар. Народно вече с представители на всички южнославянски земи в Хабсбургската империя. Водеща роля в него имат А. Корошец и Св. Прибичевич. На 29 октомври Хърватският сабор скъсва
 

15. Изключение прави само Хърватската партия на правото (франковци).

16. Истории Югославии. Т. II. М., 1963, с. 15.

17. История Югославии. Т. II, с. 16.

14

всякакви връзки с Австро-Унгария и провъзгласява създаването на отделна СХС държава от югославянските земи в Австро-Унгария. Фактически с това се изпълнява първата част от програмата на Югославянския комитет. Втората част - обединението със Сърбия и Черна гора - се постига много скоро след това, на 1. XII. 1918 г., когато пред страха от надигащото се революционно движение Народното вече решава да присъедини СХС държава към Сърбия и Черна гора. Официалното име на обединената държава е Кралство на сърби, хървати и словенци („кралство СХС”). В неговите граници влиза и частта от Македония, присъединена към кралство Сърбия по силата на Букурещкия мирен догозор от 1913 г. Парижката конференция прави „корекция” на българо-югославската граница, като отнема от България Западните покрайнини и Струмишка околия. Общо взето, частта от Македония, присъединена към СХС кралство, има територия 25,774 км2 и население (в 1920/21 г.), възлизащо на 782 278 души, от които 630 000 българи. [18] Това означава, че преди започването на колонизацията на сърби във Вардарска Македония българското население в областта съставлява около 80 на сто.

Територията на СХС кралство надминава и най-оптимистичните предположения на сръбските държавници, което става предпоставка за триумфа, опиянението и романтизма на буржоазията в Югославия. Сърбия не пропуска да подчертава ръководната си роля и да подценява дейността на Югославянския комитет. Става все по-ясно, че кралският двор не ще позволи да се създаде държавна общност при зачитане принципа на националното равноправие. А в национално отношение СХС кралство се оказва твърде сложно творение. Наред с трите основни народа има множество национални малцинства, повечето от които са насила откъснати от съседните матерни държави и нации.

Мнозинството от буржоазията в Югославия, а и другите обществени слоеве, в това число и социалдемокрацията, считат, че с първодекемврийския акт се решава националният въпрос. Великосръбската буржоазия и Караджорджевичите усърдно разпространяват версията за един „триименен народ”. Под тази маска занапред ще се осъществява национално-политически и икономически гнет над несръбските народи в Югославия. При националната мозаичност най-подходяща се явява федеративната форма на управление. За нея са хърватските и словенските дребнобуржоазни партии и водачи, но още на 1 декември 1918 г. се вижда, че не се касае за двустранна спогодба между южнославянските области от Австро-Унгария и кралство Сърбия, а за един „диктат на дворцовата камарила в току-що създадената държава” [19]. Поради това побеждава концепцията
 

18. J a r a n o f f, D. La Macedoine economique. Sofia, 1931, p. 30.

19. G u l i n o v i c, F. Tri etape nacionalnog pitanja. Zgb., 1962, s. 25-26.

15

на  д ъ р ж а в н и я  и  н а ц и о н а л н и я  у н и т а р и з ъ м, която е пълна противоположност на федерализма.

С това съвсем не се решава националният въпрос. Напротив, той се усложнява и още през медения месец на новата държава с пълна сила се проявяват националните противоречия във всичките им нюанси. Политическите сили се диференцират в две течения — федералистично и централистично (държавно-унитаристично). Общото между тях е, че и двете приемат обединението на югославските народи в една държава, но те стоят на коренно противоположни становища по националното съдържание на държавата и нейното вътрешно устройство. Държавните унитаристи изхождат от  е д н о н а ц и о н а л н о с т т а  на народите в Югославия и издигат девиза „един народ, една държава” [20], а федералистите обосновават искането си за федерация с югославската многонационалност.

В такава обстановка разгръща борбата си и населението на Вардарска Македония в периода между двете световни войни..
 

20. С u l i n о v i c, F. Nacionalno pitanje u Jugoslovenskim zempljama. Zgb., 1955. Изключение прави Радикалната партия на H. Пашич, която, общо взето, признава многонационалността на Югославия, а е за централизъм. Обратен е случаят със Самостоятелната (Независимата) демократическа партия на Св. Прибичевич. След 1927 г. тя иска федеративно преустройство на страната, но продължава да изповядва националния унитаризъм.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]