K. Paleshutski - JuKP i Makedonskiq vypros

Югославската комунистическа партия и македонският въпрос, 1919–1945
К. Палешутски

I. Македония в борбата на ЮКП за изработване на програма по националния въпрос (1919–1923)

1. Югославското социалдемократическо наследство по македонския въпрос

Социалдемократическите партии в днешните югославски земи се създават в края на XIX и началото на XX в. Най-напред, през 1884 г., се образува социалдемократическа партия в Хърватско и Славония. Две години по-късно в Словения се учредява Югославянската социалдемократическа партия (ЮСДП). През 1903 г. се провежда Първият конгрес на Сръбската социалдемократическа партия (ССДП). През същата година в състава на ЮСДП се обособява социалдемократическа партия на Далмация, а през 1909 г. се изгражда социалдемократическа партия в Босна и Херцеговина. Оформят се социалдемократически групи и в Скопие и във Велес (1894). Групите в Македония са част от българското социалдемократическо движение. По-голямата част от тях са създадени по поръчение на Димитър Благоев. След разделянето на Македония през 1913 г. социалдемократическите организации във Вардарска Македония се вливат в ССДП. До началото на Първата световна война от днешните югославски земи само в Черна гора няма социалдемократически групи и организации.

Социалдемократическите партии в южнославянските земи на Австро-Унгария още от създаването си се намират под идейното влияние на австромарксизма, поради което в програмите им не се обръща сериозно внимание на националния въпрос. Повечето от тях се противопоставят на самоопределението на народите до отделяне и смятат, че националният въпрос трябва да се реши чрез културно-национална автономия в границите на Империята. Наред с това те застъпват становището, че южните сла-

вяни са един народ, обитаващ Хърватско, Словения, Босна, Херцеговина, Далмация, Черна гора и България. Тези схващания се прокарват открито и на конгреса на унгарските социалдемократи (1893), където хърватският представител заявява, че в Хърватско, Босна, Херцеговина, Сърбия, Черна гора и България живее „един народ с различни имена” [1]. По-късно хърватската социалдемокрация застъпва тезата за „един южнославянски народ” с „няколко племена”, като смята славянското население на Македония за част „от българското племе на южнославянската народност (нация)”. При създаването на Хърватско-сръбската коалиция през 1905 г. социалдемокрацията в Хърватско и Славония подчертава, че става дума за „един народ” с „хърватско и сръбско име” [2].

Повлияна изцяло от становището на австрийската школа по националния въпрос, през 1899 г. ЮСДП застава на позициите за културнонационална, екстериториална автономия. В програмата си тя посочва необходимостта от превръщане на Австро-Унгария в демократична съюзна държава с пълно равноправие на езиците и с персонална, екстериториална автономия. На своя VI конгрес (1907) ЮСДП и нейният ръководител Е. Кристан свеждат националния въпрос до обикновен въпрос за езиците. По този начин те определят южнославянския въпрос като въпрос за общ език и обща литература (на южните славяни), които така обединени, можели да станат важен „културен фактор” [3]. По този начин националният въпрос губи “своето социално-икономическо и политическо съдържание. Уточнявайки тезата си за южните славяни, Е. Кристан заявява, че Балканите са населени с племена (словенци, хървати, сърби и българи), които говорят близки езици или по-скоро няколко диалекта от един език. Що се отнася до Македония, той отбелязва, че около нея се води борба за включване на „тамошните жители към българите или към сърбите” [4].

На Тиволската конференция през ноември 1909 г. в Любляна ЮСДП, Социалдемократическата партия на Босна и Херцеговина и Хърватската социалдемократическа партия [5] застъпват открито тезата за южнославянски ингегритет и дават крайно неправилна

1. Istorijski arhiv KPJ. T. 4. В., 1950.

2. Пак там, с. 58.

3. Zgodovinski arhiv KPJ. Socialisticno gibanje v Sloveniji 1869–1920. T. 5. B., 1951, p. 145.

4. Пак там, с. 143.

5. Вж. Istorijski arhiv KPJ. T. 4, 138—139.

насока за борба в името на формиране на единна южнославянска нация.

На Първата балканска социалдемократическа конференция (Белград, януари 1910) още по-ясно се оформят гледищата на южнославянските социалдемократи по националния и конкретно по македонския въпрос. Хърватският делегат Юрай Деметрович заявява, че хърватите и сърбите са един народ. „Като хърватин аз ви поздравявам — казва той — от името на народа, който в същото време е и ваш. Нашата партия първа застана на становището, че хърватите и сърбите са един народ. . .” [6] Според него „южнославянският елемент е един фактор”, поради което програмата на социалдемократите „трябва да води сметка не за държавите. . ., а за народите”. Той смята, че „балканският въпрос не може да се отделя от южнославянския” и затова предлага при изработването на обща политическа програма за балканските и за южнославянските социалдемократи в Австро-Унгария да се излиза от предпоставката, че „всички южни славяни са един народ” [7].

Другият хърватски делегат — Витомир Корач, също смята, че делението между сърби и хървати е изкуствено и че южните славяни говорят на „един и същ език, разделен на повече диалекти”. Корач изтъква, на първо място, необходимостта южните славяни да се „конституират национално” и „обединят културно” [8]. В тези процеси хърватските делегати включват и славянския елемент (българите) в Македония.

На Първата балканска социалдемократическа конференция участвуват В. Главинов — (представител на солунската и на битолската организация), и Душан Цекич, Цоков и Ст. Дивлев (на скопската организация). С изключение на Д. Цекич, който е сърбин, останалите са българи. В изказването си Цоков излиза от неправилното становище, че „Македония е една каша от нации. ..” Всъщност в Македония българите са мнозинство. Очевидно Цоков иска, подчертавайки националното разнообразие на населението в Македония, да обоснове схващането си, че над нея няма право нито българската, нито сръбската, нито гръцката буржоазия. „Ние, македонците, добавя той, не желаем да бъдем в ничий плен” [9].

6. Историјски архив КПЈ. Т. 6. Б., 1951, с. 265.

7. Пак там, с. 270.

8. Пак там, 264—265.

9. Пак там, с. 265. Тук понятието „македонци” се употребява като сборно в национално отношение, т. е. всички народности, които обитават Македония.

Първата балканска социалдемократическа конференция приема становището на БРСДП (т. с), изразено от Христо Кабакчиев, че балканската буржоазия, съюзена с монархизма и милитаризма, води насилствена пропаганда в Македония [10], като опропастява и корумпира тамошното население, и че с присъединяването на Македония към една от балканските държави „фактическото положение с нищо не би се изменило” [11].

У инициаторите за свикване на Конференцията — сръбските социалдемократи, се забелязва известен нихилизъм и подценяване на националния въпрос. Те смятат, че няма диференцирани южнославянски нации, а само „южнославянски племена”. Водачът на ССДП Димитрие Туцович по повод твърдението на Ю. Деметрович, че сърбите и хърватите са една нация, обявява „въпроса за националността за второстепенен” [12].

Първата балканска социалдемократическа конференция по същество приема лозунга за балканска федеративна република, но поради несъгласието на делегатите на хърватската и на словенската социалдемокрация, които са за културнонационална автономия, в резолюцията този лозунг не се споменава.

Непрецизност и грешки по отношение на националностите на Балканите обаче продължават да се допускат. През 1912 г. Душан Попович използува термина „балканско племе”; той смята балканските народи за „една нация”, за „един етнографски елемент с многобройни и фини нюанси”.

По време на Балканската война ССДП се присъединява към основните лозунги на тесните социалисти за решаване на македонския въпрос чрез даване автономия на Македония и включването й с правата на отделен член в една балканска федерация. По това време тя не вижда друга възможност. Лозунгът за „самостоятелна Македония” се смята за неосъществим при наличието на съседни капиталистически и по-далечни империалистически държави. Против неговото реализиране според ССДП действувала и националната хетерогенност на Македония. Органът на партията „Радничке новине” пише, че в Македония живеят българи, сърби, турци, албанци, гърци, власи и др., но не посочва, че българите са мнозинството от населението, с цел да обоснове извода, че „Македония не е нито сръбска, нито българска”, че „там наред със сърбите и българите” има значителен брой турци, албанци, гърци, власи и малки количества други нации. Всички те изпълват „Македония една след друга и една до друга”. Даже

10. Пак там, 274—275.

11. Пак там.

12. Пак там, с. 271.

и онези славянски маси, които „българските шовинисти наричат българи, а сръбските — сърби — продължава органът на ССДП,— в значителната си част не се чувствуват нито българи, нито сърби. Когато ги попитате какви са, те ще отговорят: християни, велешани, дебърци, македонци, миаци, бръсяци и т. н. Това е онази флотантна маса, както я е нарекъл д-р Йован Цвиич и поради което му се разсърдиха сръбските шовинисти” [13]. Сръбската социалдемокрация се стреми да отхвърли правото на българския народ за самоопределение и обединение, да отрече българския характер на населението в Македония. По този начин обективно тя съдействува на хегемонистичните цели на сръбската буржоазия, като същевременно с ненаучни средства се мъчи да защищава тезата на Й. Цвиич.

На такова становище са повечето водачи на ССДП. Например Д. Туцович смята, че националното бъдеще на Македония зависи от това, под чие културно и политическо влияние ще попадне тя. В дневника си, който води по време на своето пребиваване в Македония през Балканската война, той отбелязва, че славянското население в спорната зона (Македония) за България „е българско”, а за сърбите „в най-близко бъдеще” (к. м. — К. П.) — сръбско. „Но това не означава, че населението е сръбско или българско. . .” То стои между едните и другите, а разликата между тях (сърбите и българите) е толкова малка, че „от политическата съдба на македонското население ще зависи националното му бъдеще” [14]. Д. Туцович и останалите сръбски социалдемократи застават на позициите на Й. Цвиич за националната аморфност на славянското население в Македония [15].

Сръбската социалдемократическа партия осъжда разделянето на Македония след Междусъюзническата война и политиката на ограбване и терор от страна на сръбската буржоазия във Вардарска Македония.

По време на Първата световна война, когато се поставя искане за даване вот на доверие на правителството, ССДП излиза с декларация, в която заявява, че Македония е населена с „разни народности, от които нито една няма мнозинство”. Сръбската социалдемократическа партия подчертава, че винаги е била против присъединяването на Македония към която и да е от съществуващите балкански държави и против разделянето й между тях. Тъй като тази балканска област била „една мозайка в национално

13. Радничке новине, бр. 10, 1. II. 1923.

14. Целокупна дела Димитрија Туцовића. Св. 1. Б., 1924, 26—27.

15. Вж. Ц в и ј и ћ, J. Проматрања о етнографји македонских словена, Б., 1906, 9—10.

отношение”, а представлява и една географска и икономическа цялост, Македония — цяла и неразделна, трябвало да влезе като самостоятелен член в бъдещата балканска федерация [16]. За формирането на това становище главна роля има Душан Попович, секретар на партията след гибелта на Д. Туцович.

С окупирането на Сърбия по време на Първата световна война ССДП престава да съществува организационно. Част от членовете й заминават с Народната скупщина на о-в Корфу, друга е на фронта, а трета — емигрира. Действуват само няколко групи, откъснати както една от друга, така и от централното ръководство. Тяхната активност особено се засилва през 1917 и 1918 г. Най-оживена дейност водят емигрантите в Париж, които на 22 юли 1917 г. основават Комитет на ССДП, който издава в. „Будућност”. Тъй като през този период вече усилено се работи за обединяването на сърби, хървати и словенци в обща държава, сред групите на ССДП възниква интерес и към националния въпрос.

Интересът към Македония се засилва особено след Февруарската революция, когато министър на външните работи на Русия става Милюков, който подкрепя искането на българите в Македония за нейното присъединяване към България. Видимата дейност на групите на ССДП по македонския въпрос започва след Февруарската революция, а получава международни измерения едва след Октомврийската революция от 1917 г.

Някои от членовете на парижката група, главозамаяни от бързия растеж на движението за обединение на сърби, хървати и словенци, ръководено от буржоазните партии и от правителството на Никола Пашич, заемат становище, че за югославянските социалдемократически партии създаването на югославянска държава „може и трябва да представлява самостоятелна цел”, защото тази държава „евентуално би била и етап по пътя към създаване на балканска федерация” [17]. Но те все по-рядко издигат лозунга за балканска федерация, особено след като образуването на Кралството на сърби, хървати и словенци (КСХС) навлиза в своята решителна фаза. Лозунгът за балканска федерация с Македония като нейна федерална единица постепенно се дезавуира и се чертае програма за разрешаване на македонския въпрос в рамките на бъдеща Югославия. Тази програма намира отзвук и сред другите сръбски социалдемократи и в голяма

16. Будућност, бр. 9, 11. VIII. 1915.

17. Pleterski, J. Цит. съч., с. 7.

степен подпомага шовинистичните и хегемонистичните аспирации на сръбската буржоазия [18].

В края на 1917 и в началото на 1918 г. групата около „Будућност” започва открито да изтъква като първостепенна и основна задача обединението на сърби, хървати и словенци. Сръбското правителство от своя страна се опитва с помощта на дясноориентираните социалисти в Комитета и в редакцията на вестника да се ползува от услугите на социалдемокрацията за осъществяване на обединението [19].

В резултат на това голяма част от емигрантите социалдемократи в Париж се отклоняват от правилната оценка на Първата световна война и на Октомврийската социалистическа революция. Като изтъкват на първо място необходимостта от създаване на обединена сръбско-хърватско-словенска държава, което зависи от победата на Антантата, те лансират тезата, че продължението на войната до победа е насъщна потребност за южните славяни, с което обективно се противопоставят на искането на В. И. Ленин и на болшевиките за сключване на мир без анексии и контрибуции [20].

По повод твърдението на някои публицисти и учени, че сърбите, хърватите и словенците са три различни нации, тази група разпространява сред западноевропейската общественост идеята, че сърбите, хърватите и словенците са един народ. Комитетът на ССДП изпраща през август 1917 г. писма с подобно съдържание до секретаря на СДП на Франция [21] и до френската общественост. В писмата се заявява, че сърбите, хърватите и словенците не са три нации, а „една и съща нация с три имена, която говори един и същ език, има еднакви обичаи, еднакви традиции, национални тежнения и едно и също чувство за обединение”.

Противоположно гледище заемат хората около Душан Попович, Триша Кацлерович и Коста Новакович. Под влияние на К. Новакович още през лятото на 1917 г. групата във Франция излиза с декларация [22], в която се казва: „Ние оставаме верни на

18. Вж. S t r u g a r, V. Цит. съч., 42—66.

19. Вж. Б. X р а б а к. Покушај и српски владе да се политички користи социјалдемократима 1917–1918 г. — Архивски алманах, Б., 1962, № 4, 107—131.

20. Вж. Српски социјалистически покрет за време Првог светског рата. Материјали (по-нататък ще се цитира: Материјали . . .).

21. Вж. Л у к а ч, Д. Српски социјалдемократи и национално питање Јужнословенских народа у Аустро-Угарске до 1918. — Годишњак Друштва историчара Босне и Херцеговине, год. XIX (1970–1971), Сарајево, 1973, с. 201.

22. Материјали. . ., 235—236.

резолюциите на балканските конференции [*], които са приети с участието на представителите на всички социалистически партии на балканските народи..., че единственото здраво и демократично решение на балканския въпрос е конфедерацията на свободните балкански народи (к. м. — К. П)” [23].

През ноември 1917 г. това течение изпраща меморандум (подписан от Д. Попович и Т. Кацлерович) до Руско-холандско-скандинавския комитет, в който на първо място не се поставя обединението на сърби, хървати и словенци, а освобождението на всички балкански народи и създаването на балканска федерация [24]. Освен това Д. Попович критикува на няколко пъти комитета в Париж за пренебрегване на междубалканската солидарност и за тясноюгославска ориентация [25]. В резултат на това настъпва разцепление и от комитета излиза К. Новакович [26], а по-късно спира и в. „Будућност”.

Но по македонския въпрос от ден на ден сръбските социалдемократически групи стремително потъват в блатото на шовинизма. Още от самото начало подчертано националистични са схващанията на групата на Солунския фронт. Нейният водач Сава Музикравич в писмата си до К. Новакович (в Париж) с упрек отбелязва, че емиграцията във Франция и Швейцария не предприемала нищо, за да се „чуе гласът на партията в тези важни моменти” [27]. Същевременно той набляга върху необходимостта да се осведомява „социалистическият свят” за сръбското право на национално обединение, за спора между сърби и българи по македонския въпрос. С. Музикравич пише, че българските претенции нямали реални исторически, етнографски, лингвистични и икономически основания и че българите , нямали по-голямо право над Македония”, отколкото сърбите. Според него редно било цяла Македония да остане в пределите на Сърбия, защото преди петстотин години турците са я отнели от сърбите, а не от българите. Фактът, че Сърбия сключва през 1912 г. договор с България, с който признава за българска по-голямата част ог Македония, нямал „никакво значение”, защото тогава сърбите

*. Става дума за Първата и Втората балканска конференция, проведени съответно в Белград на 25—27. XII. 1909 г. (ст. ст.) и в Букурещ на 6— 8 юли 1915 г. (ст. ст.).

23. Материјали. . ., с. 236. Тук се съдържа известна неточност. Балканските социалдемократически конференции поддържат лозунга за федерация, а не за конфедерация.

24. Историјски архив КПЈ. Т. 3. Б., 1950, 288—310.

25. Вж. S t r u g a r, V. Цит. съч., 225—226.

26. Материјали. . ., с. 219.

27. Пак там, с. 33.

били принудени от обстоятелствата да „спасяват онова, което още можеше да се спаси” [28].

Солунската група е против провеждането на плебисцит в Македония поради това, че волята на народа щяла да бъде фалшифицирана, защото в продължение на 40 години българската пропаганда главно чрез Екзархията била принудила мнозина „от сърби да станат българи”. Музикравич пише на Новакович, че комитските български чети с бомби, ками и пушки правели „от сръбския елемент български”. „Ние имаме също такова право да не прилагаме плебисцит в Македония, каквото право имат французите да не го приложат в Елзас — Лотарингия” [29] — заявява той.

При евентуален плебисцит солунската група предвижда успех на две формули: 1) самостоятелна Македония или 2) присъединение към България. Самостоятелна Македония би могла да се включи в една федерация с останалите балкански държави и специално със Сърбия и България, но такава федерация „засега е невъзможна”. Затова според тези социалдемократи „самостоятелна Македония би била зло” [30], и то още по-голямо, отколкото другите решения.

С. Музикравич възразява срещу поведението на К. Новакович, който в разговорите си с Пашич на о-в Корфу застъпва гледището на Първата балканска социалдемократическа конференция за балканска федерация, в която ще се реши и македонският въпрос. Това гледище, пише Музикравич, е „прекалено теоретическо, прекалено доктринерско” и не може да послужи нито в сегашната политическа ситуация на Балканите, нито дори в скоро бъдеще. Затова не бива да се застава на позицията „всичко или нищо”, а да се „извлече най-голяма полза” от днешното положение [31].

С. Музикравич и другите сръбски социалдемократи на Солунския фронт съзнателно си затварят очите пред факта, че славянското население в Македония е с българско национално съзнание. Макар и да говорят за „побългаряване” на сърбите, те признават, че населението се изявява с българско национално съзнание, което съвсем не е плод на пропагандата на Екзархията, както пише С. Музикравич, а на общия процес на формиране на българската нация по време на Възраждането, който обхваща и Македония. Затова те търсят друга форма, в която да поместят

28. Пак там.

29. Пак там, с. 45.

30. Пак там, с. 47.

31. Пак там, с. 45.

македонското население. Най-удобна се оказва споменатата теория на проф. Йован Цвиич, която се възприема от социалдемокрацията на Солунския фронт. Заставайки зад нея, Музикравич отбелязва, че „не могат нито сърбите, нито българите с голямо право да се позовават на принципа на народността в Македония, която е един конгломерат, една мозайка от нации. . .” [32], и по-нататък заключава, че македонските славяни, славянският елемент в Македония, е мнозинството, а не сърбите, българите, гърците, турците, албанците и пр. [33] Личи в края на краищата стремежът да се избегне посочването на националността на славянското население в Македония и да се използува терминът „македонски славяни”, който крие в себе си значителна неяснота. След като Музикравич „доказва”, че сръбски културни паметници в Македония има в най-лошия случай толкова, колкото и български, че етнографски македонското славянско население било „толкова сръбско, колкото и българско, или по-точно, нещо средно между сръбския и българския елемент” [34], той заявява, че в Македония правото на народа на самопределение не може да се приложи, първо, поради мозаичността на нейното население, и, второ, поради това, че този народ, живеещ стотици години под турско робство и бидейки в най-ново време изложен на многостранното влияние на заинтересованите съседни държави, не е могъл да създаде, нито да запази едно ясно национално съзнание [35].

В крайна сметка за „най-правилно” Музикравич смята следното решение: „Според мене Македония трябва да остане сръбска, като на България заради бъдещото приятелство и добросъседски отношения се отстъпи областта Щип, Кочани и Радовиш, област, която е най-българска от всички останали области в Македония и на която българите още могат да имат и малко национални права, защото тази област се намира до самата граница на стара България. Във всеки случай, щом като се застъпи гледището за подялба на Македония между нас и българите (гледище, което се очертава при сегашните политически условия, макар то да не е най-доброто решение на балканския проблем) — отбелязва той, ние не можем да допуснем да загубим Вардарската долина (к. м.—К.П), която е и си остава най-главната икономическа артерия не само на днешна Сърбия, но и на бъдеща евентуално уголемена Сърбия.” [36]

32. Материјали. . ., с. 46.

33. Пак там.

34. Пак там.

35. Пак там, 46—47.

36. Пак там, 48—49.

Музикравич предлага на ССДП да приеме това становище и ако трябва някъде да обсъжда македонския въпрос, да изхожда от него [37].

През август 1917 г. социалдемократическата група на Солунския фронт изработва и специален меморандум по този въпрос. Основното гледище, прокарано в меморандума, е идентично с онова, което Музикравич вече е изразил пред К. Новакович. В него се подчертава, че „решението на балк[анския] въпрос въз основа на резолюцията на балк[анска] конфер[енция] би било най-точно както с оглед на политическата, така и с оглед на националната му страна” [38]. Но поради това, че в момента е невъзможна федерация, групата смята, че би било „политически абсурдно” да остане и занапред на такова гледище, което „не може да се осъществи”, и да не търси друго решение, което „е възможно сега”. Балканският въпрос трябва да се реши в условията на сключване на мира. При това той не ще бъде решен в смисъл на балканска федерация и цялата дейност на ССДП в тази насока и вътре в страната, и вън от нея би била безуспешна Макар че в меморандума се настоява да се отнеме възможността на сръбската и на българската буржоазия да решават македонския въпрос, като с него се заеме изключително социалдемокрацията, по същество това няма особено значение, защото сръбската социалдемокрация застава на открито шовинистично становище, което почти напълно се покрива с това на буржоазията. По този начин по-голямата част от социалдемокрацията става оръдие на сръбската буржоазия в завоевателната й политика спрямо Македония.

Социалдемократическата група на Солунския фронт представя стремежа си за присъединяване на почти цяла Македония към Сърбия като „временно решение” на въпроса или „по-добре казано, като един етап, необходим етап — с оглед на сегашните условия — за постигане на балк[анска] федерация в близко или далечно бъдеще. . .” [39]. Според нея разделянето на Македония се налагало от факта, че тя била „смесица от нации, в която наистина славянският елемент е значително мнозинство. Но този славянски елемент, макар в миналото сръбски, днес е една смесица между сръбския и българския елемент”. И като се имало предвид, че националната разлика между българи и сърби не била голяма, следователно между тях и този македонски славянски елемент съществувала още по-малка разлика. Накрая социалдемократическата група заключава, че „в национално отно-

37. Пак там, с. 49.

38. Пак там, с. 50.

39. Пак там, с. 61.

шение Македония може да бъде също така сръбска, както и българска” [40].

Както се вижда, солунската група възприема буржоазното гледище на Цвиич за националната аморфност на македонските славяни. При това тя излиза от неправилната постановка, че славянското население в Македония било първоначално със сръбско национално съзнание и впоследствие поради силната пропаганда на Екзархията и на България се превърнало в една флотантна маса, която представлявала тесто, от което могат да се направят и сърби, и българи, в зависимост от това, кой ще вземе преимущество и към коя държава ще бъде присъединена Македония. Тези буржоазнонационалистични антибългарски теории не само са възприети от социалдемокрацията на Сърбия, но тя всячески се мъчи и да ги доказва.

Истината обаче е съвсем друга. Македония, населена с различни националности, има преобладаващо български характер. Българите са мнозинство, а коренни жители сърби не е имало. Ето защо сръбската социалдемокрация започва да фалшифицира историята на Македония, за да намери почва на своята национа-листична позиция Най-красноречиво доказателство, че македонското славянско население е с вече оформено българско национално съзнание е по-сетнешната колонизация в Македония на сръбски национален елемент и особено масовото недоволство във Вардарска Македония от насилственото сърбизиране. В такъв един момент населението спонтанно изявява своето национално българско чувство. Ето защо след 1919 г. сръбските социалдемократи изоставят за известно време тезата на Цвиич и признават, че в Македония наистина живее българско население.

Меморандумът обективно става израз на волята на великосръбската буржоазия, която мечтае за уголемяване на Сърбия на север, но не се отказва и от Македония като икономически и стратегически път към Егейско море. В меморандума се заявява, че е невъзможно да се образува балканска федерация и се набляга на необходимостта да се търсят други решения на македонския въпрос, т. е. разделяне на Македония. Наистина известно отстъпление от догматичните максималистки искания на социалдемокрацията за балканска федерация тук има, но в посока на великосръбски шовинизъм. В крайна сметка документът показва идейната обърканост сред голяма част от сръбската социалдемокрация по време на Първата световна война.

През лятото на 1917 г. в отговор на претенциите на сръбските социалдемократи се раздвижват и българските широки социали-

40. Пак там.

сти. На 3 юни 1917 г. тяхната делегация [*], изпратена да участвува на предварителната международна социалистическа конференция в Стокхолм, връчва меморандум на Холандско-скандинавското социалистическо бюро. В този меморандум с исторически факти се оправдава политиката за присъединяване на Македония към България. С цялата си дейност делегацията се стреми да “изтъкне и докаже, че за да се създаде траен мир на Балканите”, трябва преди всичко да се задоволят националните аспирации на България, още повече, че нейните „претенции са ограничени единствено на Балканите, и то върху земи, които по-рано или по-късно са късани от Турция, които не съставляват или не са съставлявали никога съществена част от територията на другите балкански държави и в които живеят най-вече българи” [41] (Македония и Добруджа). Делегацията полага максимални усилия да докаже, че „ако България бъде задоволена по този начин, тогава ще бъде създадено и най-главното условие” за образуване „на балканска федерация” [42].

Както се вижда, широките социалисти поставят като предварително условие за балканска федерация обединението на българите в една държава. Те искат да се определят предварително границите на балканските държави [43] и тогава да се пристъпи към създаване на федерация. При всички поводи в Стокхолм широките социалисти подчертават, че това е единственият път към балканска федерация. „Другите пътища — посочват те — са погрешни. Крайно погрешно би било да се иска при днешните условия автономията на Македония, както това се изтъкваше преди 1912 г., когато Македония беше в състава на турската държава.” [44] Широките социалисти издигат искане за нейното присъединяване към България.

Против тяхното гледище се обявава водачът на II интернационал Херман Вендел, който фактически подпомага сръбската теза. Според него, „откакто България и Сърбия се борят около владението на Македония ту с основаването на училища, ту с изпращането на чети, многобройни статистики и карти „доказаха”, че цяла Македония е българска и едва ли в нея живее поне един сърбин, или пък, че цяла Македония е сръбска и едва ли в

*. В делегацията участвуват Янко Сакъзов, Кръстьо Пастухов, Илия Янулов, Павел Джидров, Никола Сакаров и Асен Цанков.

41. Нашата делегация в Стокхолм (впечатления на Кр. Пастухов). — Народ, бр. 124, 6. VI. 1917.

42. Пак там.

43. Пак там.

44. Пак там.

нея има един българин” [45]. Той застава на позицията, че македонското население било изгубило своето национално (народностно) съзнание поради това, че е живяло дълго време под турско робство, а ново национално съзнание у него още не се било оформило. Според Вендел това население и по език, и по особености си остава македонско южнославянско. То е „едно звено между българи и сърби, или по-добре (казано — б. м., К. П.), едно пред-стъпало към българи или сърби, защото попаднат ли македонците под влиянието на българската или сръбската култура, преди всичко чрез изучаването на писмеността, те бързо и лесно се приспособяват” [46]. Населението на Македония — посочва Вендел — представлява „ценен суров материал”, поради което с „взаимно съгласие може да се тегли една граница през неговата земя” [47], т. е. да се раздели Македония между България и Сърбия. Вендел препоръчва като основа за дележа да послужи сръбско-българският договор от 1912 г.

Дейността на широките социалисти в Стокхолм дава повод за възникването на дискусия сред обществеността в Европа главно за това, дали Македония е българска и дали ще е правилно тя да се присъедини към България. Във връзка с дискусията сръбската социалдемокрация се активизира още повече и прави опит отново да защищава тезата в своя меморандум до Холандско-скандинавския комитет.

С цел да „отбие атаките” на българските широки социалисти и да съдействува за „осветляването” на този въпрос сред западното обществено мнение Д. Попович публикува в теоретичния орган на австрийската социалдемокрация статията „Около Македония” [48]. В нея той обявява за великобългарска тезата, че Македония е населена с българи, поради което трябва да принадлежи на България. Попович посочва, че доказателствата на българите трябва да се основават само на откритата и ясно изразена воля на македонското население или на недвусмислената българска етническа характеристика на това население [49]. „По отношение на първото — пише той — каузата на българите без съмнение стои доста добре. Те със своята сръчна, енергична и доста често безогледна пропаганда спечелиха за себе си голямата

45. Пак там, бр. 152, 9. VII. 1917.

46. Пак там.

47. Пак там.

48. Р о р о w i t s, D. Urn Makedonien. — Der Kampf, Wien, Nov.—Dev. 1917, № 11—12.

49. Вж. П o п o в и ћ, Д. Око Македоније. — В: Изабрани списи. Б., 1951, с. 440.

част от славяните, живеещи в Македония.” [50] Попович смята, че при плебисцита през 1872 г. населението в Македония се обявява за Българската екзархия не затова, че е с българско национално съзнание, а защото се стреми да напусне гръцката църква и да си има своя, в която да се пее на славянски език. „Може съвсем сигурно да се каже — пише той, — че ако новата църква би била сръбска или руска, би се случило точно същото.” [51] Но понеже Сърбия не могла да се сдобие с независима църква, тъй като й била попречила руската дипломация, която се стремяла да създаде велика България, за да разшири сферата си на влияние, то според него „царските дипломати направиха от македонските славяни екзархайски българи” [52]. Следователно Д. Попович смята, че славянското население в Македония през XIX в. не е било българско и че с неговото присъединяване към Екзархията му било наложено българско национално съзнание. Той обаче не се съобразява с факта, че когато се учредява Екзархията, българската националност е вече напълно оформена, че не Екзархията създава българската нация, а утвърждаването на българската нация и непрекъснатата борба на българските патриоти стават причина да се създаде Екзархията.

Д. Попович погрешно оперира и с „доказателството”, че против съществуването на българско национално съзнание в Македония говорело обстоятелството, че Яне Сандански и неговата група, „или ако щете, казва той, македонските българи”, искали „не анексия на Македония от страна на България, а автономна Македония” [53]. В действителност тук става дума за две различни неща, които Д. Попович смесва. Всеизвестно е, че македонските революционери от левицата — Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев, Гьорче Петров, Яне Сандански, Димо Хаджидимов и др., въпреки принадлежността си към българската нация са противници на присъединяването на Македония към България, като излизат от това, че в Македония освен българи живеят и турци, албанци, гърци, власи и други националности и главно защото ясно виждат, че поради съпротивата на Великите сили тази ориентация на официална България е неосъществима. Следователно по международнополитически, а не по национални съображения и причини групата на Яне Сандански иска автономна или независима Македония.

50. Вж. П о п о в и ћ, Д. Цит. съч., с. 441.

51. Пак там, с. 443.

52. Пак там.

53. Пак там, с. 444.

Душан Попович отхвърля доводите на широките социалисти, като изтъква, че България нямала право над Македония, защото в най-добрия случай 800-те хиляди нейни политически привърженици в Македония съставлявали само малка част в сравнение с общото население, което възлиза на около 2 300 000 [54]. Според Попович, макар че славянското население в Македония през XIX в. се именува българско, „зад това име на македонските славяни не стои нито българско национално съзнание, нито какъвто и да било национален белег”. Населението се назовавало българско, защото турците не обичали, дори мразели името „сърбин”, тъй като сърбите винаги били въстанически народ, докато българите векове наред били понасяли турския ярем [55].

За да докаже своята теза, че по етнографски причини българите нямат право над Македония, Попович се позовава на езика, обичаите, народните предания и културните паметници в Македония. Езикът на македонските славяни според него фонетично и лексикално бил сроден със сръбския, докато морфологически бил по-близък до българския [56]. Той застъпва гледището, че „македонският език” е преходен диалект между сръбския и българския език [57].

По въпроса за обичаите, преданията и културните паметници (спирайки се на Крали Марко като главен герой в народното творчество и в Сърбия, и в Македония и твърдейки необосновано, че в Македония културните паметници били „повече сръбски, отколкото български”) Д. Попович стига до извода, че „що се отнася до етнографската особеност на македонските славяни, най-точно и най-обективно е твърдението на сръбския учен Цвиич, . . . че македонските славяни са колеблива маса и в еднаква степен склонни да станат и сърби, и българи” [58].

В съвкупното население на Македония, като се изключат евреите и циганите, Попович вижда общо пет етнически групи: славяни, албанци, гърци, турци и цинцари [59]. Тези етнически групи — пише той — се делят на редица националности поради това, че пропагандите на съседните държави са вербували свои привърженици. Така например Попович посочва, че славяните се делели на българска, сръбска, албанска, турска и гръцка националност, което е абсурдно от научна гледна точка. По-

54. Вж. П о п о в и ћ, Д. Цит. съч., 444—445.

55. Пак там.

56. Пак там, с. 446.

57. З о г р а ф с к и, Д. Југословенските социјалисти за македонското прашање, с. 127.

58. П о п о в и ћ, Д. Цит. съч., с. 446.

59. Пак там, с. 448.

добно било положението и с другите етнически групи. Почти във всяко село, във всеки град живеели хора от различни етноси. Ето защо Попович нарича Македония „класическа страна на етнографски и национален хаос” [60]. На тези основания той отхвърля исканията на българските широки социалисти за присъединяване на Македония към България.

Душан Попович подчертава по-нататък, че в Македония нито една от балканските нации нямала абсолютно мнозинство и затова в никакъв случай тя не можела да принадлежи само на една балканска държава [*]. Освен етническата пъстрота на населението Д. Попович изтъква, че Македония със своето географско положение представлява най-хубавата и най-къса връзка между Централна Европа и Предна Азия (чрез долината на р. Вардар). В нея се намира и най-хубавото, и най-голямо пристанище на Балканите — Солун. Македония е и най-важният стратегически пункт на Балканите. Следователно било съвсем „нелогично и неестествено” тя да стане монопол на която и да е балканска държава. Но било още по-абсурдно Македония да се раздели, без да се води сметка за нейното географско единство и за естествените й връзки с балканските държави. Тя „трябва да принадлежи на целия Балкан, да бъде обща собственост на целия Балкан” [61]. Веднага след това обаче, повлиян от великосръбския шовинизъм, Д. Попович добавя: „И все пак, ако човек иска да бъде обективен, трябва да признае, че от всички балкански държави Сърбия е онази, която поради своите жизнени нужди и интереси най-много е насочена към Македония” [62], защото Гърция е обградена с морета, Албания е на Адриатическо море, България има наред с Черно море и Дедеагач, пък даже и Черна гора има чрез Бар излаз на море, а Сърбия е почти затворена и нейният естествен излаз е по долината на Вардар, която е продължение на Моравската долина. След тези чисто прагматични аргументи Попович отхвърля и предложението на Вендел за разрешаване на македонския въпрос чрез разделяне на Македония между България и Сърбия въз основа на договора от 1912 г. Според него този

60. Пак там, с. 449.

*. Очевидни са противоречията, които Д. Попович допуска. В началото той казва, че македонското славянско население няма оформено национално съзнание. След това, когато изброява етническите групи в Македония, говори за „славяни” с различно национално съзнание — българско, сръбско, албанско, турско и гръцко, а накрая твърди, че в Македония нито една от балканските нации нямала абсолютно мнозинство, с което фактически признава, че там живеят представители на тези нации.

61. П о п о в и ћ, Д. Цит. съч., с. 450.

62. Пак там.

договор е сключен ad choc, т. е. само за дадения случай, за момента, тъй като тогава Сърбия се намирала в доста тежко положение, предизвикано от следанексионистичната криза [63]. Следователно той не можел да служи като основа за подялба [64]. Според Попович значението на договора от 1912 г. е да създаде от Сърбия адриатическа държава. Но пътят през Адриатическо море вече не бил удобен за Сърбия (както през средновековието, когато нейните културни, политически и икономически центрове се намират на адриатическия бряг). Разбира се, тя би могла да се оправи и при това положение и да бъде задоволена и от адриатическия път, но само ако от нея се създаде наистина адриатическа държава, която да пренесе своите политически и културни центрове отново от Морава на брега на Адриатика, т. е. ако тя се обедини с Босна, Херцеговина и Далмация [65].

В пълно противоречие с всичките си доводи в края на статията Д. Попович формулира становището на балканските, съответно и на сръбските социалисти по македонския въпрос по следния начин: „Що се отнася до нас, старите балкански социалисти, всички ние — изключвайки само българските широки, — нито сме за мнимо равновесие, нито сме за някаква хегемония на Балканите: ние искаме само единство на Балканите, икономическо, културно и политическо обединение на всички части на Балканите в една прекрасна федерация на демократическите републики с Македония като равноправен автономен член, която единствено може да гарантира на своите членове свободно развитие на техните национални особености, а на целостта— пълна политическа и икономическа независимост.” [66]

Но делегатите на ССДП в Стокхолм Т. Кацлерович и Д. Попович не остават последователни на така формулираното становище и в своя меморандум се обявяват за обединението на Черна гора със Сърбия, за присъединяването на голяма част от Македония към Сърбия и за междубалкански кондоминиум над Солун [67]. Отстъплението от официално изразеното становище на партията и от техните собствени изказвания, преди да отидат в Стокхолм, че правилното решение на македонския въпрос може да се постигне само с включването на Македония като равноправна автономна единица в бъдещата балканска федерация, предизвиква полемика.

63. Пак там, с. 450.

64. Пак там, с. 452.

65. Пак там, с. 452.

66. Пак там. с. 454.

67. Историјски архив КПЈ. Т. 3. Б., 1950, 288—310.

Кръстьо Раковски излиза с доста остра статия срещу Д. Попович. Тя е озаглавена „Трансилвания и Македония” и е публикувана в английското списание „Нова Европа” [68]. В същото списание (по повод публикацията на К. Раковски) Д. Попович отпечатва нова статия под заглавие „Македонският въпрос” [69]. Още в началото авторът посочва, че статията му не е написана „като отговор на господин Раковски, а изключително за осведомяване на британската общественост” [70]. Но въпреки тази декларация, основната цел на Д. Попович е да се противопостави на мнението на Раковски, което е в пълнен разрез със схващанията на сръбските социалдемократи. Раковски изтъква, „че най-доброто решение на македонския въпрос ще бъде автономна Македония като съставна част на републиканската федерация на всички балкански държави” [71]. Д. Попович добавя, че и ССДП е на същото мнение [72], тъй като националният въпрос на Балканите е усложнен; на Балканите е трудно да се определят точните етнически (национални) граници между държавите. Това особено се отнася за Македония, която е фокусът на Балканския регион.

“B етнографско отношение всички балкански народи имат своята опашка в Македония.” [73] Албанците в много коридори се простирали твърде дълбоко в Македония, гърците почти преобладавали в Южна Македония, сърбите стигали дори южно от Скопие, турците заемали голяма част, а етнографското и културното влияние на българите било почти доминиращо откъм Струма и Родопите (в източната част на Македония) [74], а някъде и на запад от р. Вардар.

Душан Попович посочва, че след установяването на общия мир социалдемократите от балканските страни трябва да концентрират всичките си сили за създаването на балканска федерация. Но дотогава било нужно бързо да се намери временно решение на македонския въпрос. „Раковски си затваря очите пред този спешен проблем — пише Попович — и предоставя на българските шовинисти в промеждутъка да спечелят европейското обществено мнение за себе си.” [75] Ако оставим настрана най-доброто решение на македонския въпрос (Македония като автономен член в балканската федерация), което за съжаление е невъзможно в

68. The New Europe, 1918, vol. VI, No 73.

69. Пак там, № 76; П о п о в и ћ, Д. Цит. съч., 455—460.

70. П о п о в и ћ, Д. Цит. съч., с. 455.

71. Пак там.

72. Пак там.

73. Пак там, с. 456.

74. Пак там.

75. Пак там, с. 457.

този момент, тогава — посочва Д. Попович — практически съществуват само три решения: 1) анексиране на цяла Македония от страна на една от балканските държави; 2) създаване на автономна македонска държава; 3) временна подялба на Македония, която би задоволила частично Сърбия, България и Гърция и която в същото време би била добра основа за осъществяването на балканска федерация [76]. Д. Попович се спира подробно на всеки от трите варианта, като отхвърля анексирането на Македония от една държава и най-вече от България, смятайки го за неправилно и неизгодно по икономически, стратегически, етнографски и други причини. Що се отнася до формулата Македония да стане нова независима държава, „това е абсурд” — пише той, — защото то „би означавало само по-дълбока крачка към средновековния партикуларизъм” [77]. Освен това Д. Попович смята, че не съществуват и необходимите обективни условия за създаване на отделна македонска държава, тъй като в Македония имало общо 16 етнически групи [78]. Трябва да се отбележи, че когато изброява на какви групи се подразделят славяните в Македония, той споменава „български славяни”, „гръцки славяни”, „турски славяни”, „албански славяни”, а сочи като отделна група сърбите, без да ги нарича „сръбски славяни”. Следователно съществуването на сърби в Македония той приема като напълно реално и ги смята за част от сръбската нация.

За практически възможен и най-разумен Д. Попович приема третия вариант — подялбата на Македония между България, Гърция и Сърбия. И понеже, както и да се дели тя, в пределите на балканските държави ще останат чужди народи, той предлага да им се даде национална и културна автономия върху базата, предложена от Ото Бауер и Карл Ренер за австрийските национални малцинства [79]. Макар че това деление Попович сочи като преходно, като временно разрешение на въпроса, докато назреят условията за създаване на федерация, не е трудно да се види, че става дума за чисто анексионистична политика, несъобразена с исканията на македонското население.

76. Пак там.

77. Пак там, с. 458.

78. Пак там, с. 459. Ето точно какво пише по този повод Д. Попович: „Общо казано, Македония представлява хаос, защото там има следните групи: 1. Славяни, т. е. български славяни, сърби, гръцки славяни, турски славяни и албански славяни; 2. Албанци, т. е. гръцки, турски и албански албанци; 3. Власи (куцовласи), гърци, албанци и румънци; 4. Гърци, турци, татари, евреи и цигани. Тук има общо 16 расови групи.”

79. Пак там, с. 460.

От приведения материал се вижда, че Душан Попович застава на буржоазнонационалистични позиции по отношение на Македония — подялба и културнонационална, екстериториална автономия за малцинствата. Самоопределението е забравено. Плебисцитът се отклонява с всевъзможни доводи, защото уж плебисцит само в Македония не бил решение на въпроса. „Плебисцит — да — пише той. — Но не плебисцит само за една област на Балканите, а за целокупна Югоизточна Европа: това е единственото правилно и демократично решение. Нека националностите в Югоизточна Европа сами решават своята собствена съдба.” [80]

Защо голяма част от сръбските социалдемократи, в т. ч. Д. Попович и Т. Кацлерович, се страхуват от плебисцит в Македония? Очевидно защото те предвиждат неговите евентуални резултати — мнозинството от населението на Македония ще се определи за присъединяване на Македония към България, а ако това е невъзможно — за създаване на независима македонска държава, в която българите ще получат всички права за свободно политическо, културно и икономическо развитие. Този резултат се обуславя от факта, че въпреки всички софизми на сръбските социалдемократи мнозинството от славянското население на Македония е с българско национално съзнание. При това положение Сърбия не може да разчита на плебисцит и се обявява решително против него. Пригласяйки на своята буржоазия, сръбската социалдемокрация не дава и дума да се изрече за плебисцит.

Не остава безучастно в тези спорове и социалдемократическото движение в Хърватско. Разстроено по време на войната, то възобновява дейността си през май — юни 1917 г. Формираният Акционен комитет още в предварителните си програмни начала заявява, че е за „национално единство, на което винаги е стояла социалдемократическата партия на Хърватско и Славония” [81]. Скоро след това кристализиралите три течения поддържат безрезервно тезата за „триименен народ” и започват активна борба за обединение. Различията между тях по този въпрос са само относно начина за реализиране обединението на сърби, хървати и словенци. Течението на Юрай Деметрович най-напред е за обединение в рамките на Империята, но после еволюира към становището за създаване на обща южнославянска държава. Дейците-

80. Пак там, с. 459.

81. Nasa prva rijec. — Sloboda, Zgb., br. 1—2, 13. VII. 1917; K o v a c e v, V. Ideoloske i politicke borbe u radnickom pokretu Hrvatske i Slavonije 1917–1919. — In: Istorija radnickog pokreta. Zbornik radova. B., 1966, 19—20.

около В. Корач настояват за обединение на социалдемократическите партии и за създаване на „южнославянска национална държава” [82]. Лявото течение също смята сърби, хървати и словенци за един народ, но иска решение на националния въпрос в рамките на целия Балкански полуостров, и то чрез социалистическа революция и свободно самоопределение на всички народи [83].

В дискусията между Янко Сакъзов и Душан Попович, водена на страниците на органа на австрийската социалдемокрация, от хърватите се намесва Ю. Деметрович. В статията си „Балканите в световната война” той препоръчва на социалдемокрацията да не остава на завареното статукво по отношение на националния въпрос, да пристъпи към създаване на национално единство на южните славяни и на тяхна независима, обща, свободна държава. Деметрович разглежда сръбско-хърватския, словенския и българския език като елементи за изграждане на единен южнославянски език. Езикът на населението в Македония той определя като преход и езикова спойка между сръбско-хърватския и българския език [84] и отново се връща към тезата иа Цвиич, заявявайки, че народът на Македония е една флотант-иа маса, която еднакво лесно може да се превърне както в българи, така и в сърби [85]. Деметрович се противопоставя на Я. Сакъзов и отрича факта, че Македония е българска област, но в същото време не приема и становището на Д. Попович за образуване на балканска федерация с Македония като неин член. Според Деметрович Македония още не е проникната от съзнанието за „южнославянско национално единство”. Затова тя би могла да се включи в една балканска федерация тогава, когато населението й се осъзнае национално (че то е едновременно и сръбско, и българско, т. е. южнославянско). За отделна македонска държава Деметрович не дава дори да се дискутира, защото смята, че тя няма бъдеще. Той разглежда всичко през призмата на възгледа за „южнославянската нация”. На този етап сърбо-хърва-тите като част от тази нация имали „историческата легитимация” да бъдат създатели на единството на южните славяни, а окончателното решение на балканския проблем щяло да се постигне със създаването на балканска федерация „под ръководството на

82. Z i v k o v i c, Dr. Borba protiv reformista u radnickom pokretu Hrvatske i Slavonije. — In: Istorija radnickog pokreta. Zbornik radova. B., 1965, p. 4.

83. Вж. L u k a c, D. Цит. съч., с. 23.

84. Der Kampf, No 1, 1918, p. 671; З о г р а ф с к и, Д., Југословенските социалисти за македонското прашање, с. 144.

85. Der Kampf, №1, 1918, p. 675; З о г р а ф с к и, Д. Југословенските социалисти за македонското прашање, с. 144.

единната южнославянска нация, съставена от сърбо-хърватите, словенците и българите” [86].

Решението на македонския въпрос в края на Първата световна война Деметрович намира в присъединяването на Македония към „сръбско-хърватския дял на южнославянската нация” [87], след това предвижда създаване на балканска федерация, а в още по-далечно бъдеще — балкано-дунавска федерация върху основата на австромарксисткия принцип за културнонационална автономия.

През есента на 1918 г. вече се чувствува краят на Първата световна война, а с това — и реализиране на програмата за обединение на сърби, хървати и словенци. Колкото повече наближава крахът на Хабсбургската империя, толкова повече югославянската социалдемокрация в нейните славянски територии се активизира по националния въпрос. През цялото време на войната югославянските социалдемократически партии настояват за самоопределение на славянските народи в Австро-Унгария. Едни стоят на позиции за самоопределение в рамките на монархията, други — за самостоятелна южнославянска държава от Хърватско, Словения, Далмация и Войводина, а трети разглеждат самоопределението в неразривна връзка с обединението на тези земи със Сърбия и Черна гора. В предварителните комбинации не се изключва и България, особено от левите течения, които не забравят възможността за балканска федерация.

При по-задълбочен анализ се констатира, че въпреки някои колебания всички югославянски социалдемократи (и трите течения — десни, центристи и леви) в навечерието и по време на създаването на СХС кралство поддържат тезата, че сърби, хървати и словенци са една нация, че са един „триименен народ”.

На 6 октомври 1918 г. в Загреб се срещат ръководствата на социалдемократическите партии на Хърватско — Славония, Словения и на Босна и Херцеговина, за да уточнят окончателно становищата си по въпроса за подпомагане движението за самоопределение на южнославянските народи в Австро-Унгария. Въпреки положителното отношение към това ръководено от буржоазията движение между социалдемократическите партии се проявяват и различия. Хърватските и словенските ръководители смятат, че в борбата за самоопределение социалдемократите трябва да се присъединят към буржоазните партии и да ги

86. Der Kampf, № 1, 1918, p. 690; З о г р а ф с к и, Д. Југословенските социалисти за македонското прашање, с. 146.

87. Зографски, Д. Југословенските социалисти за македонското прашање, с. 145.

подкрепят в Народното вече. Напротив, ръководителите на партията в Босна и Херцеговина, в която през цялата война лявото течение е доминиращо, са против такъв начин на борба, защото работническата класа и социалдемократите трябва да бъдат с „развързани ръце” за революционни акции на класова основа. Освен това социалдемократите в Босна и Херцеговина не се задоволяват само с революционна борба за обединение на сърбите, хърватите и словенците, а са „за балканска федеративна република, в която сърби, хървати и словенци като културно и политически напълно обединени югославянски народи ще встъпят във федеративна общност с останалите балкански народи — българите, румънците, гърците и албанците, а Македония ще бъде самостоятелен член във федерацията” [88].

Така докато сред сръбската и хърватската социалдемокрация си пробиват път немарксистки оценки по националния и конкретно по македонския въпрос, то СДП на Босна и Херцеговина остава на здрави позиции. Под влияние на Октомврийската социалистическа революция тя постепенно се ориентира към Третия интернационал. Партийният орган в. „Глас слободе” пропагандира гледището на цимервалдската левица за разрешаване на европейския проблем върху основата на справедливо прокарване на националните и държавните граници [89].

Сред социалдемокрацията на Словения по това време тезата за „народно единство” също се приема. След образуването на държавната общност и особено през 1919 г. обаче се обособяват две гледища: едно — за национално единство и централизирана държава, и второ, което съзира националните различия между трите народа и е за обединение, но не под формата на централизирана унитарна държава, а във „федеративна република на равноправни народи на Югославия” [90].

Ето с каква позиция по националния въпрос посрещат образуването на СХС кралство югославянските социалдемократически партии.

Вижда се, че балансът на социалдемократическото наследство по македонския въпрос е отрицателен. Той е особено неблагоприятен и за една от най-здравите социалдемократически партии във Втория интернационал — Сръбската социалдемократическа партия. Голяма част от нейните ръководни дейци

88. P l e t e r s k i, J. Цит. съч., с. 6. С образуването на СХС кралство социалдемократите на Босна и Херцеговина приемат изцяло становището на ССДП по националния въпрос и го отстояват.

89. Вж. L u k а с, D. Цит. съч., с. 24.

90. Вж. по-подр. Д ж о р д ж е в и ч, Б. Цит. съч., 180—215.

през Първата световна война и в навечерието на образуването на буржоазна Югославия застават на шовинистични, на великосръбски позиции [91].

91. По това време третият ръководител на ССДП Драгиша Лапчевич се разграничава от Д. Попович и Т. Кацлерович. На 5 ноември 1917 г. той пише на Илия Милкич в Москва: „Аз няма да отида на каквато и да е конференция (предварителната международна социалистическа конференция в Стокхолм — б.м., К. П.) по тази проста причина, че нашата партийна организация, която в това отношение би могла да предложи свое решение, да определи направляващата линия, да контролира работата на делегатите и на която тези последните биха могли да дадат отчет за своята дейност, не съществува” (Первнй конгресс Коммунистического Интернационала. М., 1933, с. 230). По-късно, на 12 май 1918 г. Лапчевич отново пише на Милкич: „Беше голяма грешка, че Кацлерович и Попович заминаха в Стокхолм, тъй като ако те не бяха направили това или не бяха изказали свое мнение и не бяха поели задължение, докато нашата партия не би получила възможност да изкаже сама своето мнение — това би било за партията и за вътрешните организации далеч по-добро” (Пак там, с. 230). На 7 юни 1918 г, Д. Лапчевич пише пак до И. Милкич: „Аз мисля, че в Стокхолм няма да отида и именно по две причини — принципиална и практическа. Принципиалната причина е тази, че не трябва да имаме работа с партии, които са изгубили своето значение, своя смисъл на съществуване като социалистически партии. . .” „Кацлерович и Попович са делегирани от Тимотич и Янович. Но тези, последните, сами демонстративно протестират против мнението, изложено от „делегатите” (Пак там, с. 231).

[Previous] [Next]
[Back to Index]