K. Paleshutski - JuKP i Makedonskiq vypros

Югославската комунистическа партия и македонският въпрос, 1919–1945
К. Палешутски

I. Македония в борбата на ЮКП за изработване на програма по националния въпрос (1919–1923)

3. Десница и „левица” в ЮКП и отношението им към македонския въпрос до Третата партийна конференция

През първата половина на 1921 г. се забелязва отлив от революционното движение в международен мащаб. Реакцията ми-

нава в настъпление. Комунистическите и работническите партии не могат да се приспособят към новата обстановка със старите методи и тактика на борба. Поради левичарски и други забежки много от тях по време на следвоенната революционна вълна се откъсват от масите. Затова III конгрес на Коминтерна (22. VI.—12. VII. 1921 г.) внася промяна в тактиката на международното работническо и комунистическо движение. Той издига лозунга „Всред масите” [*] и се ориентира към единен работнически фронт. „Всред масите! — такъв е първият зов, който III конгрес отправя към комунистите от всички страни. . .” — се казва в манифеста на Конгреса до световния пролетариат. Вторият лозунг, с който световният конгрес на Комунистическия интернационал се обръща към пролетариите от всички страни, гласи: „Ние вървим към нови, велики боеве. Въоръжавайте се за нови битки!” [196]

Новата тактика според думите на В. И. Ленин се налага, защото на много места са се създали авангарди без маси и щабове, без армии. Започва борба за масите, които в значителна степен са увлечени от центристите и от II интернационал.

На Третия конгрес председателят на ИККИ Зиновиев обръща внимание на югославската делегация да не „отлага за утре борбата против центристките елементи” [197], защото утрешният ден може да се окаже късен.

В отговор С. Маркович заявява, че констатациите на Зиновиев „не са обосновани”. Той признава, че в ЮКП е имало ре-формисти, но през последните три години тя е преживяла три разкола и с това съвършено е очистила „редовете си от центристките и полуцентристките елементи”. „Не бива да се забравя — продължава С. Маркович, — че Комунистическата партия на Югославия е продължение на Сръбската социалистическа партия. Когато Сърбия благодарение на крушението на Австро-Унгария се превърна в Югославия, и Сръбската социалистическа партия стана Комунистическа партия на Югославия.” По-нататък Маркович добавя: „Сръбската буржоазия наследи крупни богатства от Австро-Унгария. Ние, сръбските социалисти, не можем да кажем това за себе си. На нас австрийското наследство ни се достави във вид на най-скверен опортюнизъм и ре-

*. Този лозунг се пренася на Балканите чрез решенията на III конференция на БКФ, проведена в Москва веднага след завършване на III конгрес на Коминтерна.

196. К а б а к ч и е в, X. Как возник и развивался Коммунистический Интернационал (краткий исторический очерк). М.—Л., 1920, с. 138.

197. Третий всемирный конгресс Коммунистического Интернационала (стенографический отчет). Петроград, 1922, с. 100.

формизъм, и което е още по-лошо от всичко, ние получихме и унгарски реформизъм. Затова бяхме принудени да започнем, тежка борба против отживелиците на австрийската и унгарската социалдемокрация.” И одържахме „пълна победа над реформизма” [198].

Но в същото време, когато С. Маркович „доказва” на КИ, че ЮКП е очистена от опортюнизъм, реформизъм и уклони, в нея се проявяват сериозни признаци на ново резцепление, в основата на което лежи именно въпросът за стратегията и тактиката на партията, а оттам и отношението по националния въпрос в светлината на решенията на III конгрес на КИ. Разногласията излизат на повърхността с издаването на „Обзнана” и на ЗЗД и с минаването на партията в нелегалност.

Ударът сварва югославските комунисти неподготвени. Без връзка с масите ЮКП не успява да запази членския си състав. Преди това тя е една от най-многобройните партии в Кралството, а сега се превръща в най-малочислена, като не намира дори сили за изграждане на нелегална мрежа. На много места ЮКП изчезва като фактор в политическите борби. След арестуването на повечето членове на Изпълнителния комитет (Ф. Филипович, Вл. Чопич, Вл. Мирич, Лаза Стефанович и др.) и разтурването на комунистическата парламентарна група се прекъсва и връзката между партийния център и организациите в провинцията. Надвисва опасност от пълно идейно и организационно заличаване. Оказва се, че опортюнизъм има не само в партийните редове, но и в самото ръководство в лицето на С. Маркович и на други членове на ЦПВ.

В отсъствието на С. Маркович (той е в Москва по повод III конгрес на КИ) Юнският пленум (2—3. VI. 1921 г.) взема решение да се ускори създаването на нелегални организации, предугаждайки, че „Обзнана” няма да остане единствена и че се отива към ЗЗД. Определя се и т. нар. Заместнически изпълнителен комитет [199] на ЦПВ, който трябва да поеме ръководните функции, ако бъдат арестувани членовете на редовния изпълнителен комитет. Пленумът приема решенията на II конференция [200]

198. Пак там, с. 127.

199. В неговия състав влизат: Тр. Кацлерович, К. Новакович, М. Пиаде, Сл. Каурич и Л. Клеменчич. (Вж. Pregled istorije Saveza komunista Jugoslavie. B., 1963, p. 89 — по-нататък ще се цитира: Pregled. . .)

200. Втората конференция е проведена през май 1921 г. в София. Тя приема обширна резолюция, в която между другото се казва: „Под владичеството на югославската буржоазия се намират части от унгарския, българския, албанския и други народи; Румъния държи под национално робство унгарци, немци, българи и руси; Гърция е разпространила своята власт над земи, населени с турци, албанци, българи, сърби и пр. Под властта на българската буржоазия се намират значителни части чужди народи като например турци и гърци” (вж. К а б а к ч и е в, X., Б. Б о ш к о в и ч, X. Д. В а т и с. Коммунистические партии балканских стран. М., 1930, 214—217). Югославската историчка Г. Влайчич неправилно сочи, че II конференция на БКФ е проведена от 24 до 28. II. 1921 г. във Виена. Това е съвещание на федерацията, а не конференция (вж. V l a j с i c, G. Zvanicni stavovi KPJ i Kominterne o nacionalnom pitanju u kraljevini SHS 1919—1924. — Kulturni radnik, 1970, № 5, p. 28).

на БКФ за създаване на революционен пролетарски и селски фронт [201].

След арестуването на Изпълнителния комитет между членовете на Заместническия комитет се появяват сериозни разногласия по тактиката на борбата, по организационната структура на партията и др. Сл. Каурич (Хърватско) и Л. Клеменчич (Словения) се обявяват против създаването на нелегални организации. В условията на белия терор те смятат, че трябва да се работи само за възобновяване на синдикатите.

Появява се и друга, още по-застрашителна пречка за привеждането на партията на нелегална основа. Тя се корени в съществуването на два ръководни центъра на ЮКП. През септември 1921 г. във Виена се основава т. нар. Изпълнителен комитет в емиграция. Към него се присъединяват и част от делегатите на III конгрес на КИ начело със С. Маркович, който скоро го превръща в оръдие за борба срещу все повече консолидиращата се левица в партията. Заместническият комитет известява емиграцията, че в страната вече има ръководно тяло, поради което няма нужда от втори център. Мнозинството от емигрантите решават да разтурят комитета във Виена, но С. Маркович, все още влиятелен като бивш секретар на ЮКП, успява да ги склони да се запази под името Задграничен комитет. Така се формират два центъра, които дават твърде противоречиви директиви за работа, обвиняват се един друг пред КИ и искат неговото съдействие за ликвидиране на различията и на двуцентровото ръководене.

В периода на препирни и недоразумения между двете ръководни тела ЮКП не се занимава с националния въпрос, въпреки че впоследствие той става една от основните причини, поради която ръководните личности се разделят на “левица” и десница. Поради цензурата, а и поради липса на подготвени кадри националният въпрос вътре в страната не се разглежда. Тук-там в т. нар. политически независими вестници се появяват статиики, които лансират схващането за народното единство. Между тях се от-

201. Pregled. . ., c. 75.

крояват „Слободна реч” в Белград с редактор М. Пиаде и „Борба” [202] в Загреб с редактор Дж. Цвиич и К. Хорватин.

Тези вестници се занимават и с македонския, и с хърватския въпрос „като най-важни” в Кралството. Според редакцията на „Слободна реч”, задушавайки комунистическата партия в Македония и Хърватско, буржоазията тика масите „от терена на класовата борба. . . на терена на националистическата. . .” [203]. Това опростенческо тълкуване на националните борби се среща и на други места. Не се разбира, че дори и при най-благоприятни условия за класова борба, при легално съществуване на ЮКП, както е случаят с предишния период, национално угнетените маси в Хърватско, Словения, Войводина, Черна гора и Македония водят националноосвободителна борба и могат да бъдат спечелени в името на социалната революция само с правилна, марксистко-ленинска политика по националния въпрос. В противен случай трудовите маси ще вървят след националната буржоазия, която е склонна при най-малък компромис с великосръбската буржоазия да извърши предателство по отношение на националните интереси. „Слободна реч” пише за „изключителната популярност” на Ст. Радич, за засилването на „българското националистическо движение в Македония” [204], организирано във ВМРО, но не може да излезе извън доктринерството по националния въпрос, да разглежда националнореволюционните борби като съставна част на социалнокласовите борби и противоречия.

Загребската „Борба” пък прави опит да докаже, че хърватският въпрос е предимно икономически, а не национален, че хърватският спор се манифестира на първо място като политическо противоречие между хърватския блок и демократично-радикалното правителство. „Това противоречие не е национално противоречие (понеже стоим a priori на становището, че хърватите и сърбите съставляват една етническа маса, един народ, няма да се спираме да доказваме това), а е противоречие на известни слоеве, т. е. класи, кратко казано, противоречие между хърватската и сръбската буржоазия. Политическите спорове в основата си са винаги икономически и класови спорове. . .” [205].

По това време и двата центъра на ЮКП се обръщат към ИККИ с молба за помощ. „В тези тежки дни — четем в едно от изложенията — ние молим Комунистическия интернационал да ни ока-

202. К о р r i v i с а - О s t r i с, S. Pedeseta godisnjica „Borba”. — Саsopis za suvremenu povijest, Zgb., 1972, № 1, 131—139.

203. Слободна реч, бр. 15, 12. II. 1922.

204. Пак там, бр. 21, 16. III. 1922.

205. Borba, 23. III. 1922.

же цялата своя драгоценна морална и всякаква друга помощ” [206]. Наред с другото КИ се разпорежда да се ускори свикването на поредната, четвърта конференция на БКФ, на която да се поставят на разглеждане проблемите, свързани с терора и преследването на комунистите в много от балкано-дунавските страни. Подготвя се и пленум (конференция) на ЮКП с участието на представители от двете ръководни тела на партията. Затова конференцията на БКФ е с особено предназначение. На нея югославската проблематика, свързана най-вече с националния въпрос, трябва да натежи.

Четвъртата конференция на БКФ се свиква на 15 юни 1922 г. в София. На нея участвуват делегати на ЮКП, БКП, ГКП, РКП и на Федерацията на комунистическата младеж на Балканите. Присъствуват със съвещателен глас и представители на комунистическите групи в Цариград и на Австрийската компартия. От името на ИККИ участвува Милютин [207].

В основния доклад на Христо Кабакчиев, а и в хода на Конференцията се взема становище балканските комунистически партии активно да подпомагат борбата на националните малцинства за освобождение. Срещу тази позиция се обявява единствено югославският делегат Милован Попович (Моша Пиаде). Дискусията по този въпрос се пренася и в комисията за изработване на резолюция по положението на Балканите, в която наред с другите лица са включени и X. Кабакчиев и М. Пиаде.

В комисията внася проекторезолюция X. Кабакчиев. Като се позовава на Лениновото учение за националния въпрос, той отново настоява балканските комунистически партии да се насочат към по-енергична, по-активна и по-смела намеса в националноосвободителните движения, за да спечелят масите за своята цел.

Противно на мнението на X. Кабакчиев М. Пиаде заявява, че се отделя прекалено голямо внимание на националния въпрос, като че ли този „въпрос е най-важен за балканските комунистически партии” [208]. Той развива тезата, че в никакъв случай БКФ не бива да си поставя за цел националното освобождение и обединение, че балканските комунистически партии ще направят „съдбоносна грешка”, ако подпомагат националните борби, защото на Балканите все още няма в истинския смисъл на ду-

206. АРПЈ, ф. КИ, 1921/2.

207. Работнически вестник, бр. 20, 13. VII. 1922; Освобождение, бр. 13, 22. VII. 1922.

208. АРПЈ, ф. КИ, 1922/13 (Извештај делегата КП Југославије са IV конференције Балканске комунистичке федерације).

мата революционни национални движения. Даже М. Пиаде настоява балканските комунисти с всички сили да пречат на тези „националистични движения”. А що се отнася до националното освобождение и обединение, то „ще се реши само по себе си по пътя на социалната революция и създаването на балкански съветски републики” [209] — заключава той.

От тези изявления добре се вижда, че ръководството на ЮКП (в лицето на очертаващата се „левица”) подценява все още националния въпрос, като дава превес на абстрактнопропагандисткия подход, задоволявайки се с издигане лозунга за балкански съветски републики, зад който прикрива пасивността си. ЮКП отлага решението на националния въпрос до социалистическата революция на Балканите и не търси конкретнодействени форми за Югославия. Тя отказва да приеме и марксистко-ленинския лозунг за правото на народите на самоопределение до отделяне. Не съзира, че освободителното движение в Хърватско и Македония, макар и ръководено от буржоазията, крие в себе си революционен заряд. В позицията на М. Пиаде няма нищо от Лениновото становище на II конгрес на КИ за разликата между национализма на господствуващата и на подчинената буржоазия. Затова и представителят на Коминтерна (Милютин) не само подкрепя становището на X. Кабакчиев, но и говори за значението на националния въпрос въобще, като обръща „особено внимание на югославската и на румънската делегация”. Той дори им „цитира резолюцията на II конгрес на Коминтерна по националния въпрос. . .” [210].

Но въпреки това приетата резолюция придобива донякъде компромисен характер, което се дължи на обстоятелството, че и БКФ като цяло не е докрай наясно по националния въпрос и за неговото място в революционния процес на Балканите.

В резолюцията по политическото положение се констатира, че в резултат на навлизането на съглашенския капитал, т. е. като политическа последица от икономическото заробване, „Югославия се превръща в крепост на контрареволюцията на Балканите” [211]. Обръща се внимание на балканските комунисти, че великосръбската буржоазия упражнява национален гнет в Юго-

209. Пак там... Дискусията в комисията беше жива — пише в отчета си М. Пиаде — и главно се въртеше около националния въпрос, т. е. около това, каква трябва да бъде позицията на балканските комунистически партии и на БК федерация по въпроса за националните противоречия и народните малцинства”.

210. АРПЈ, ф. КИ, 1922/13; Освобождение, бр. 24, 7. X. 1922.

211. Работнически вестник, бр. 21, 14. VII. 1922.

славия, че за да си осигури „политическо и национално господство над националните малцинства”, тя е създала централистична буржоазно-монархична държава и е въвела кървав режим. „Тоя режим е насочен преди всичко против борещия се пролетариат, против комунистическата партия, той обаче е насочен също така и против потиснатите чужди народи.” [212]

Не се отрича и съществуването на национални противоречия между Хърватско и Сърбия, но те са представени в превратен вид, а именно, че засягат само хърватската и сръбската буржоазия, които ги използуват, „за да придадат на тази капиталистическа борба формата на една национална борба” [213]. Няма нужда да се доказва, че националният въпрос и тук се свежда до конституционен, до въпрос за конкурентната борба между буржоазията в Югославия.

На IV конференция на БКФ не е забравена и Македония, по отношение на която се констатира, че „насилническият режим на сръбската буржоазия и националистическата агитация на българската буржоазия отново повдигат македонския въпрос, който заплашва да влоши още повече враждебните отношения и да доведе до въоръжен конфликт между България и Югославия”.

Въпреки че националният въпрос вече заема по-предна позиция в стратегията и тактиката на балканските комунистически партии, Конференцията не скъсва с абстрактнопропагандист-кия подход по националния въпрос. Никъде не се споменава за самоопределение на балканските народи до отделяне. Напротив, самоопределението се разглежда в диалектическо единство с обединението на балканските народи. „Балканската комунистическа федерация — четем в резолюцията по политическото положение — се бори против национализма, империализма на бал-

212. Компромисът в тази формулировка е очебиен, особено като се сравни с резолюцията по вътрешното и международното положение, приета от БКП на IV конгрес (4—7. VI. 1922 г.). В нея не само малцинствата, а и другите народи на Югославия се третират като национално подчинени: „Сръбската буржоазия, за да поддържа своята хегемония над подчинените народи (хървати, словенци, унгарци, българи, албанци) и своето класово владичество над ограбените трудещи се класи, създаде една централизирана бюрократично-монархическа държава, която се крепи на щиковете на една голяма армия” (вж. Резолюция на IV редовен конгрес на Българската комунистическа партия (т. с), София, 4, 5, 6 и 7. VI. 1922 г.) Това е критика на теорията за националното единство на сърби, хървати и словенци. Но в резолюцията на БКФ не са изброени тези „чужди народи”, както е в резолюцията на БКП. Говори се за национални малцинства и читателят добива впечатление, че само те влизат в категорията „чужди народи”.

213. Пак там.

канските държави и за самоопределението и обединението (к. м. — К. П.) на балканските народи в една балканска република, коята единствено осигурява националното им освобождение.” Не се прилага Лениновото учение по националния въпрос, като правото на самоопределение до отделяне се свежда до т. нар. право на федерация, което В. И. Ленин критикува. „Между другото не е мъчно — пише той в 1914 г. — да се види защо под правото на „самоопределение” на нациите не може от социалдемократическа гледище да се разбира нито федерация, нито автономия (макар, абстрактно казано, и едното, и другото да попадат под „самоопределение”). Правото на федерация е изобщо безсмислица, защото федерацията е двустранен договор. Марксистите не могат в никакъв случай да поставят в програмата си защитата на федерализма изобщо, за това няма и какво да се говори. Що се отнася до автономията, марксистите защищават не „правото на автономия”, а самата автономия като общ, универсален принцип на демократическата държава с пъстър национален състав, с рязко различие на географските и др. условия. Затова да се признава „правото на нациите на автономия” би било също тъй безсмислено, както и правото на нациите на федерация” [214].

Четвъртата конференция на БКФ отлага решението на националния въпрос до социалистическата революция. В резолюцията се казва, че „въпросът за националното освобождение може да бъде решен само чрез пролетарската революция, която ще създаде социалистическата федеративна република на Балканите”.

На Четвъртата конференция на БКФ Коминтернът за пръв път открито критикува грешните позиции на ЮКП по националния въпрос и най-вече схващането на „левицата” и на десницата, че националният въпрос е конституционен, че е въпрос на конкурентната борба между сръбската и хърватската буржоазия, но не и въпрос на социалистическата революция и на пролетариата.

Две седмици след завършване на конференцията на БКФ се свиква Първата конференция (Виенски пленум от 9 до 17. VII. 1922 г.) на ЮКП с участието на представители на Задграничния и на Заместническия изпълнителен комитет. [*]

Още в началото на Конференцията между делегатите се проявяват различия по въпроса за нейните задачи. Някои представители от все по-силно изявяващата се „левица” (Коста Но-вакович, Павле Павлович и др.) предлагат Конференцията да.

214. Л е н и н, В. И. Избр. произв. в два тома. Т. 1. С., 1950, с. 652.

*. На нея не са представени организациите на Македония, Черна гора, Далмация и Войводина.

анализира причините за поражението на партията през 1920—1921 г. и да потърси политическа отговорност от тогавашните партийни ръководители [215]. Лицата около С. Маркович не се «ъгласяват с това предложение и искат да го снемат от дневния ред. Тяхната цел е да докажат, че партията не е разбита, че тя само се е оттеглила, за да набере сили и отново да влезе в атака.

В дневния ред не фигурира националният въпрос въпреки критиката на току-що завършилата Четвърта конференция на БКФ. Това озадачава БКФ и КИ. Както казва Й. Б. Тито пред V конгрес на ЮКП, „макар че водачите на ЮКП вече са критикувани за своето погрешно становище по националния въпрос, на тази конференция те не са сметнали за нужно да пристъпят сериозно към ревизия на това свое становище. . .” [216].

В отчета на Заместническия изпълнителен комитет много малко се говори за междунационалните отношения, но в разискванията мнозина от делегатите обръщат внимание на този въпрос. Делегатът от Хърватско К. Хорватин съобщава, че Хърватският блок от буржоазни партии е обединил „почти целия хърватски народ (к. м. — К. П) под лозунга „против сърбите”. Тази пропаганда на блока и неправилната централистична политика на белградското правителство стават причина за създаването на „националистическа психоза в Хърватско, на която се е поддала голяма част от масите” [217]. Наред с това и словенският представител предлага на комисията по изработване на резолюция по политическото положение да има предвид и националния въпрос. Но предложението е отклонено от главната фигура в комисията С. Маркович.

Тезисите по политическото положение поднася на Конференцията С. Маркович. В тях като червена нишка минава мисълта, че политическите отношения в Югославия се характеризират с борба между блока на сръбската господствуваща буржоазия и опозиционния блок на хърватската буржоазия — останалите лавират. По това време С. Маркович подготвя и брошурата си „Комунизмът в Югославия”, която е публикувана по-късно на немски и на руски език. В нея той разглежда отчасти и националния въпрос, но в характерната за автора опортюнистична светлина.

215. Вж. Pregled. . ., p. 91.

216. Т i t o, J. B. Izgradnja nove Jugoslaviie. T. 3, 1950, p. 158.

217. АРПЈ, ф. КИ, 1922/16—1.

Проектотезиси по политическата ситуация подготвя и Станич (К. Новакович) [218]. В тях се навлиза малко по-дълбоко в между-националните отношения. „Несъмнен факт е — отбелязва Новакович, — че днес в Югославия комунистическата партия не съществува като важен политически фактор.” Населението не я чувствува в достатъчна степен нито в организационно, нито в идейно отношение. Съществуват нерешени икономически проблеми — глад, скъпотия, безработица и пр., но недоволството в някои области като Черна гора, Македония, Хърватско и др. не е предизвикано само от икономически причини. В тези области има „причини и от друг род” — „насилието на властите, националните и племенни разправии, фаталните грешки на режима и на неговите представители” и пр. К. Новакович изтъква, че още не е решен въпросът за „националните, племенните и областните борби”.
В проектотезисите К. Новакович разглежда поотделно обстановката във всяка област на Югославия и очертава задачите на ЮКП. Най-тежкият проблем според Новакович е хърватският. Той може да предизвика държавна криза, защото в Хърватско за разлика от Черна гора и Македония почти целият народ е организиран за борба срещу сръбския режим. А в Македония и Черна гора има всекидневни прояви на спонтанно възмущение на неорганизирани маси. Нужно е по хърватския въпрос ЮКП да издигне принципа за самоопределение на народа [219]. Мюсюлманската югославска организация в Босна е също както и Радичевата партия грижа за режима, защото е обединила на религиозна основа мюсюлманското население. Обратно, Словения не създава такива проблеми, защото словенската буржоазия е готова да сключи споразумение със сръбската върхушка за сметка на трудовия народ.

Черна гора е недоволна. От векове тя е имала самостоятелна държава, а сега е под сръбски ботуш. Партията трябва да гледа на Черна гора „като на един революционен отряд”. Тя трябва да поддържа постоянна връзка с широките народни слоеве, да ги приобщава към своята политика и борба, да формира ядро, около което да се създаде революционна комунистическа организация.

218. АРПJ, ф. КИ, 1922/16—9 — Политичка ситуација у Југославији и задатци комунистичке партије Југославије (предлог теза друга Станића).

219. Пак там.

Заслужено място К. Новакович отделя и на македонския въпрос в Югославия. В Македония, която се населява от голям брой несръбски елементи — заявява той — най-голямо е недоверието и омразата към сръбската власт на „българите, турците и албанците” [220]. Режимът със своя безогледен терор е довел положението дотам, че и неутралните елементи в Македония са се превърнали в негови врагове. По тази причина „пропагандата отвън” намира масово поддръжници. Докато ЮКП е водила легално съществуване, тя отбивала национализма в Македония, но след нейната забрана голяма част от трудещите се са обърнали глава към „националистичните и шовинистични пропагандатори, защото в отчаяното си положение търсят помощ откъдето и да е, въпреки разочарованието, което са преживели от своя нааионален режим” [221]. Ясно е, че тук става дума за българите в Македония.

„Положението в Македония е такова — продължава К. Новакович, — че лозунгът за автономия, за широко самоуправление не може да задоволи населението”. . . „Затова принципът за самоопределение на народа се поставя тук на дневен ред повече, отколкото в която и да е друга област на Югославия” [222]. ЮКП трябва да издигне лозунга за самоопределение и съвместно с комунистическата партия на България да събере бедното македонско население под знамето на БКФ и да го поведе към „пълно освобождение — национално, икономическо и политическв, в една Балканска федеративна работническо-селска съветска република”. Споменава се и за това, че по пътя към пълното освобождение на Македония „пред ЮКП стоят етапни задачи, които трябва постепенно да се осъществяват”. БКП и ЮКП трябва да поддържат будно недоволството на македонското население от режима, да го направляват, да подготвят населението за революционната роля, която то ще играе в акциите на БКФ [223].

Понеже в комисията за изработване на резолюция по политическото положение повечето членове са от десницата, тезисите на К. Новакович не се приемат. За основа на резолюцията се приемат докладът и тезисите на С. Маркович, в които е отправена критика и към някои делегати от десницата за тяхното отношение към националния въпрос. Така се получава, защото не всички

220. Пак там, с. 4.

221. Пак там.

222. Пак там.

223. Пак там, с. 5.

десничари споделят становищата на С. Маркович. При това някои от тях отиват много по-напред дори от „левичарските” представители. Например Л. Клеменчич, който принадлежи към десницата, не приема становището на С. Маркович, че спорът между сърби и хървати има само класов характер, посочвайки в полза на това аргумента, че самият Хърватски блок трябва да се разглежда като интеркласова (нееднокласова), т. е. като национална групировка [224]. Не друг, а пак Л. Клеменчич за пръв път критикува и теорията за народното единство. Според него тази. теория е само маска на буржоазния национализъм. „Против тази теория — казва той — трябва най-решително да се изтъква фактът, че разликата между българите и сърбите — езиково, религиозно и етнографско-исторически, е много по-малка, [отколкото] между словенците и сърбите, та ако се смятат сърбите и словенците за един народ. . ., то още повече българите и сърбите са един народ.” [225] Някои делегати от десницата изказват неувереност, че националният въпрос в Югославия може да се реши по конституционен път, но не препоръчват нищо друго, като се задоволяват с лозунга за федерация на балканските народи.

Конференцията приема подготвената от С. Маркович резолюция по политическата обстановка, но далеч не в нейния първоначален вариант. В нея са внесени няколко пункта от изказването на Л. Клеменчич, а също така и от проектотезисите на К. Новакович. В резолюцията отново срещаме старото становище, че причината за националните движения в Югославия се крие в конкурентната борба между сръбската и хърватската буржоазия. Противоречието между сръбската и хърватската буржоазия е „в основата си от класов характер, макар че и сръбската, и хърватската буржоазия по съвсем понятни причини го обличат в чисто националистическо рухо. И сръбската, и хърватската буржоазия въздигат своите класови интереси до степен на общонационални интереси . . .” [226] Задачата на ЮКП е „да разкрива класевия характер на дуела, който под маската на национализъм се води между сръбския и хърватския блок” [227].

В резолюцията се казва, че Хърватският блок „по своя класов състав е твърде хетерогенен”. За борба против хегемонията на сръбската буржоазия в него са сдружени на националистична основа едри капиталисти, дребни собственици, огромното мно-

224. Вж. L u k a c, D. Цит. съч., с. 84.

225. Пак там; АРПЈ, ф. КИ, 1922/16—11, 2—4. (В оригинала някои изрази са нечетливо написани.)

226. АРПЈ, ф. КИ, 1922/16—11, с. 10. (Цитирано по разчетения машинописен текст. Оригиналът на много места е нечетлив.)

227. Пак там.

зинство селяни и една част от пролетариата [228]. Подчертава се също, че „националистичната психоза, която е обхванала и най-широките слоеве на трудещите се в хърватското село, несъмнено забавя процеса на класова диференциация. . .” От задачите, които си поставя ЮКП, се вижда, че тя е много далече от тактиката на единния фронт, на окопаване в масите, че стои на сектант-ски позиции спрямо ХРСП на Радич, Югославската мюсюлманска организация, Земеделската партия и др. [229]

В резолюцията се критикува схващането за народно единство, но само в смисъла, в който го формулира управляващият сръбски блок. Казва се, че идеята за народно единство е само „маска на империализма на сръбската буржоазия” [230]. Лицемерието и непоследователността на сръбските управляващи среди се вижда най-добре от тяхното отношение спрямо българите, които „са по-близки до сърбите, отколкото словенците”, но „сръбската теория за единен югославски народ съвсем не обхваща и българите” [231]. И вместо „културнонационално равноправие — българите в Македония принадлежат към най-потиснатите народи в Югославия; над тях се върши насилствено денационализиране, на тях не се разрешават нито училища, нито каквито и да било културни институции” [232]. Подобно е положението и на албанците, и на унгарците в Югославия.

От друга страна, ЮКП си остава на позициите на „народното единство”. Това личи от пасажа в резолюцията, в който се сочи, че за решението на всички „национални (в смисъл на малцинствени — б. м., К. П.) и племенни (к. м. — К. П.) спорове” партията изтъква „принципа на самоопределението”. В този дух се твърди, че за хърватите и словенците „не може да се каже, че са поробени в културнонационално отношение” [233], а само че са онеправдани и пренебрегнати. Отбелязано е, че поради своя национализъм хърватската буржоазия поддържа тезата, че сърби и хървати са два народа, а само преди известно време същата буржоазия е смятала за един народ трите племена. „И така скоро сърби и хървати престанаха да бъдат един и станаха два народа. Както се

228. Вж. АРПЈ, ф. КИ, 1922/16—11, с. 13. (Цит. по разчетения машинописен текст. Оригиналът на много места е нечетлив.)

229. Пак там, 14—22.

230. Пак там, с. 11.

231. Пак там.

232. Пак там.

233. Пак там, 22—23. Не става дума за самоопределение до отделяне, а за самоопределение в рамките на Югославия. Това не е Лениновият лозунг, който ЮКП приема по-късно — на Третата конференция през 1924 г.

вижда, буржоазията третира народа като проста играчка в своята класова борба” [234] — заключава Конференцията.

Двойственост и непоследователност има и в споменатата брошура на С. Маркович, където се прокарва схващането, че „сърби, хървати и словенци могат да се разглеждат като три клонки на една народност” [235], но понеже векове са живели разделено, при „съвършено различни социални, икономически, политически и културни условия”, между тях има „редица съществени различия” [236].

Основната задача, която Конференцията поставя пред комунистите, е да се борят за самоопределение на народите в Югославия, без да отслабват ударите си срещу национализма. В резолюцията се казва: „Борейки се против империалистическите стремежи на сръбската буржоазия, ЮКП посочва като основа за решение на всички национални и племенни спорове принципа на самоопределение. ЮКП иска най-пълна защита на културно-националните права на националните малцинства, но при това тя трябва да заложи цялата си сила на всяка цена (на първо място) пролетариатът да се опази от опасната зараза на национализма, която особено е заляла цяло Хърватско, а набира сили и в други области” [237].

Първата общопартийна конференция на ЮКП завършва с победа на десницата. На 15 юли група „леви”, между които К. Новакович, П. Павлович, Д. Цекич и др., напускат Конференцията в знак на недоволство, че не се приемат техните схващания. С. Маркович си осигурява мнозинство с подкрепата на бъдещите ликвидатори Клеменчич и Каурич. В Централното партийно вече са избрани С. Маркович, Л. Стефанович, М. Тодорович, Л. Радованович, Дж. Джакович. Л. Клеменчич, Сл. Каурич и Др. Буквич. Скоро след това обаче Клеменчич и Каурич са изключени от партията, а по искане на Коминтерна в ЦПВ е кооптиран от „левицата” Т. Кацлерович [238].

След Конференцията различията между двете течения се-задълбочават, поради което намесата на КИ е желана и търсена и от двете дискутиращи страни. Налага се Четвъртият конгрес

234. Пак там.

235. М а р к о в и ч, С. Коммунизм в Югославии. Перевод с немецкого И. Бархаша. М., 1923, с. 3.

236. Пак там.

237. АРПЈ, ф. КИ, 1922/16—11, 22—23.

238. Pregled. . ., p. 92; V r c i n a c, J. Prve, Druge i Trece konferencije KPJ (prema zapisnicima, rezolucijama i drugim materijalima sa ovih konferencija). — In: Istorija XX vjeka. Zbornik radova. Knj. 1. B., 1959, p. 238.

яа КИ (5. XI.—10. XII. 1922 г.) да формира комисия по националния въпрос в Югославия, в която влизат представители на комунистическите партии на СССР, Италия, Австрия, Франция, Германия, Полша, Чехословакия, България и Румъния [239]. Задачата й е да проучи югославския въпрос и да предложи мерки за решаването му.

В доклада на председателя на комисията Феликс Кон се казва, че в последно време ръководството на ЮКП се е разделило на „два лагера”, но между тях няма съществени различия. Съществуват само лични вражди. И все пак Ф. Кон добавя: „. . . въпреки всички изявления, че не съществуват истински различия. . .”, иужно е да се види дали няма „такива разлики в мненията, които още не са приели силна форма” [240]. Комисията определя националния вьпрос като най-важен за ЮКП [241], но добавя, че нито той, нито другите въпроси от стратегията и тактиката на партията могат да се смятат като причина за разцеплението, защото „причините са от лично естество”.

Югославските делегати на IV конгрес на КИ (Станич, Маринко, Радич) [*] при разглеждане на политическото положение в страната и на Балканите заявяват, че както в другите области, така и в Македония революционната борба не е спряла, че там българите и албанците се бият „с оръжие в ръка против империалистическата политика на сръбската буржоазия”. Що се отнася до борбата между сърби и хървати, „които принадлежат към един и същ народ”, тя е приела вече такива размери, че „най-силните хърватски партии излизат с лозунга за пълна самостоятелност” [242].

Конгресът приема и резолюция по югославския въпрос. В нея се сочат редица пропуски, слабости и грешки на ЮКП. които са довели до намаляване на влиянието й, но нищо не се казва по националния въпрос. Пасивността на партията пред реакцията, която й нанася удар след удар, произтича от „недостатъчно твърдата комунистическа ориентация”. Над нея тегнат още социалдемократическите предразсъдъци. Тя е неуверена по новия път. Като доказателство се сочи, че ръководството й не се решава да публикува „21 условия”, приети на Втория конгрес на КИ, не

239. Вж. L u k а с, D. Цит. съч., с. 93.

240. Protokoll des vierten Kongresses der Kommunistischen Internationale (Petrograd — Moskau vom 5. November bis 10. Dezember 1922). Hamburg, 1926, 937—940.

241. Пак там, с. 940.

*. Това са псевдоними.

242. Вж. подробно V l a j с i с, G. Цит. съч., с. 31.

публикува и тезисите по въпроса за революционния парламентаризъм [243].

Четвъртият конгрес на Коминтерна приветствува Виенската конференция „като пръв опит за възстановяване на партията” „независимо от недостатъците в нейния състав от гледна точка на партийния устав”. Постъпката на напусналите конференцията „леви” е оценена като „обективно вредна за партията” въпреки „техните искрени намерения. . .” [244]. Разколът на Виенската конференция се оценява като несъществен, като произтичащ „от причини, имащи личен характер. . .”. За това свидетелствувал и фактът, че резолюцията по политическото положение в Югославия и задачите на ЮКП на Виенската конференция и резолюцията на на Третата балканска комунистическа конференция, утвърдени без изменение от ИККИ, не предизвиквали съществени разногласия сред представителите и на партийното „мнозинство”, и на партийното „малцинство”. „Няма никакви основания да се разбива партията в Югославия на фракции. . .” — заключава Коминтернът.

Комунистическият интернационал препоръчва, от една страна, да се осъществят на дело решенията на Виенската конференция за прочистване на партията от компрометираните елементи, а от друга — да се привлекат на отговорна работа активни комунисти от редиците на „малцинството”. Ценна помощ в това отношение може да окаже БКФ. Но за да стане това, ЮКП трябва да се свърже с нея и „по примера на другите балкански комунистически партии да определи и незабавно да изпрати свой представител” [245] в Изпълнителния комитет на БКФ.

Както проличава, комисията на КИ не успява да направи задълбочен анализ на вътрешнопартийните отношения и на обстановката в Югославия. По същото време, когато се приема тази резолюция, комунистите и другите прогресивни сили в Югославия продължават да проповядват „чистата класова борба”, ненужността и дори вредността на националните движения и пр. Отрича се отново съществуването на национален въпрос в Югославия, както и съществуването на такъв въпрос в Македония. „Раднички дневник”, „Радник” и други вестници в своите публикации подменят националните борби в Македония с класовите. „За македонските работнически и селски маси — пише „Раднички дневник” — не съществува повече национален въпрос, нито

243. Коммунистический Интернационал в документах, 363—365; Историјски архив КПЈ. Т. 2, 417—420.

244. Пак там, с. 364; съотв.. с. 419.

245. Пак там, с. 365; съотв. 419—420.

желание за комитска борба. Всичко това е заменено от класовото съзнание, което открива огромната пропаст, съществуваща между тях и буржоазията.” [246] Пригласяйки на тази постановка, в. „Радник” заключава: „Колкото повече македонският селянин е малтретиран от едната и от другата национална страна (българските комити и сръбските жандарми — б. м., К. П.), толкова повече у него се развива класовата осъзнатост, толкова повече той се отделя от всякаква национална борба.” [247]

Тези писания не отговарят на тогавашната действителност, защото по това време класовата борба като че се прехвърля на националноосвободителния фронт. Засилването на ВМРО и на другите национални течения и организации [248] смущава и обърква още повече ЮКП. Забелязва се противоречие в партийното становище. В едни случаи партията смята, че терорът е тикнал масите от класовата към националистичната борба, а в други случаи твърди тъкмо обратното. За тази обърканост наред с десницата вина носи и „левицата”, защото нейни представители списват независимите политически вестници, в които се прокарват споменатите становища.

От решенията на IV конгрес не остават доволни нито привържениците на „мнозинството”, нито на „малцинството”. „Левицата” не изпраща свой представител на V конференция на БКФ (8—12. XII. 1922 г.) в Москва, на която трябвало да се разгледа националният въпрос в Югославия [249]. Югославският историк Д. Лукач цитира в монографията си, посветена на работническото Движение и на националния въпрос в Югославия, отчета на Изпълнителния комитет на ЮКП от 15. II. 1923 г., в който се казва, че една от причините да не бъде изпратен делегат на конференцията на БКФ била уж желанието на БКП да се вмесва в работите на другите балкански комунистически партии [250]. Пак същият автор цитира и друг документ, от който се вижда, че за делегат е бил определен П. Павлович, но той отказал да отиде на Конференцията, защото партията няма програма по националния въпрос [250].

Настъпва обърканост и в партийните организации по места. Някои не схващат същността на лозунга за единен работнически

246. Раднички дневник, бр. 298, 12. XI. 1922.

247. Радник, бр. 3, 10. XII. 1922.

248. Вж. Войнственият национализъм и освобождението на поробените балкански народи. Реч на В. Коларов в НС, произнесена на 25. X. 1922 г.

249. Вж. Коммунистический интернационал, 1923, № 25.

250. Вж. L u k а с, D. Цит. съч., с. 94.

251. Пак там, 94—95.

фронт и заработват за организационно сливане с реформистките партии и организации. Други съвсем съзнателно използуват различията и недоразуменията между партиите в КИ по прилагане тактиката на единния фронт и минават на реформистки позиции. Така постъпват членовете на ЦК на ЮКП от Словения Л. Клеменчич, Вл. Фабианчич и д-р Лемеж, които на съвместната конференция на ЮКП, СДП, християнсоциалистите и синдикатите осъществяват не само акционно, но и организационно единство, като на 25. I. 1923 г. създават в Любляна Социалистическа партия на трудовия народ [252]. Появяването на сепаративни организации в Словения допълнително усложнява обстановката в партията.

С националния въпрос на Балканите и в Югославия се занимава и Петата конференция [253] на БКФ. Балканските комунистически партии се обявяват против националистичната политика на буржоазията. Те са за автономия както на Тракия, така и на Македония и за Балканска социалистическа федеративна република. На ЮКП е обърнато внимание върху съществуването на национален гнет в „провинциите на Югославия, особено в Македония, Войводина и Хърватско”. Югославската политика на терор, насилие, потъпкване на правата, денационализация, „отказване на всяка национална, политическа и културна свобода за народите, заробени от нея”, довежда до недоволство сред масите. „Върху почвата на това недоволство — заявява БКФ — изникна едно национално четническо движение (в Македония — б. м., К. П.), което българската буржоазия използува за своите вътрешни реакционни цели и за целите на своята националистическа пропаганда и завоевателна политика.” [254] Следователно ВМРО не е външен фактор, както се опитват по това време да я представят някои югославски комунисти.

БКФ поставя задача на своите секции, „като демаскират истинските завоевателни цели на националистическата политика на сръбската, българската и гръцката буржоазия спрямо народите, които населяват Македония”, „да поддържат с всички сили борбата на тия народи за национална независимост и автономия”. Те трябва да работят за освобождаване на „националното движе-

252. Пак там, с. 95; Pregled. . ., p. 106 (Тук се сочи датата 21, а не 25 януари).

253. В отчета на X. Кабакчиев за тази конференция е казано, че от балканските комунистически партии не е участвувала само ГКП, понеже нейният представител е бил арестуван на път за Москва (Освобождение, бр. 39, I. 1923).

254. Освобождение, бр. 37, 6. I. 1923; Работнически вестник, бр. 164, 3. I. 1923.

ние в Македония от влиянието на буржоазията в съседните страни и да го насочат по пътя на революционната борба за създаване на Македонска съветска република като съставна част на Балканската федеративна съветска република” [255].

Следователно комунистите признават съществуването на македонското освободително движение и си поставят за цел да изместят буржоазията от неговото ръководство и да го спечелят за социалистическата революция на Балканите [256]. В доклада на X. Кабакчиев се казва: „Ние с работниците и селяните, които действително се вълнуват от идеята за автономна Македония, няма какво да делим. Те са в правото си да се борят за своята автономия, особено в самата Македония. И в тази борба срещу хегемонията на сръбската буржоазия, срещу сръбската милитаристично-монархическа реакция югославската и нашата партия ще подкрепят винаги угнетените малцинства.” [257]

Югославската комунистическа партия и след Конференцията обаче не изработва своя марксистко-ленинска политика по националния и конкретно по македонския въпрос. Тя продължава да се придържа към старото схващане за народното единство. За нея Югославия не е многонационална държава. Поради тази заблуда тя не оценява правилно и националноосвободителните движения в Хърватско, Македония и Войводина, които са насочени против сръбската хегемония и доколкото водят упорита борба срещу органите на властта, обективно съдействуват за подриване на буржоазното господство въобще [258].

За да се ускори възстановителната работа и да се използуват всички възможности за легална дейност, ръководството на ЮКП решава да се изгради легална партия на работническата класа. С помощта на Коминтерна и БКФ се преодолява съпротивата на онези елементи, които се страхуват, че по такъв начин ще се засили опасността от реформизъм, и на 13—14 януари в Белград се свиква учредителната конференция на Независимата работническа партия на Югославия (НРПЮ) [259]. Против нейното създаване въстават буржоазните партии в Кралството. Към тях се присъединяват и социалистите, които от декември 1921 г. се обединяват в Социалистическа партия на Югославия (СПЮ). Клемен-

255. Пак там.

256. Освобождение, бр. 38, 12. I. 1923; Работнически вестник, бр. 165, 4 I. 1923.

257. Работнически вестник, бр. 168, 10. I. 1923.

258. Вж. Pregled. . ., p. 105.

259. По-подробно за създаването на НРПЮ вж. Н и к о л и ћ, М. Оснивања независне радничке партије Југославије. — Историјски гласник, орган Друштва историчара HP Србије, кнј. 3—4, 1959, 83—95.

чич, Фабианчич и др. около в. „Делавске новице” („Delavske novice”) в Словения пък бойкотират учредителната конференция и една седмица след нея основават вече посочената Социалистическа партия на трудовия народ [260].

НРПЮ се намира под ръководството на ЮКП, която изработва и програмата й. В сравнение с Вуковарската програма в програмата на легалната партия има някои нови моменти по националния въпрос. НРПЮ се обявява против хегемонистичния централизъм в Югославия. „НРПЮ стои на становището — се отбелязва в програмата, — че една от съществените причини за племенните спорове в Югославия е още нерешената икономическа борба между различните областно-племенни центрове. В желанието си за народно единство [тя] ще се бори против всякакъв насилнически и хегемонистичен централизъм и за самоопределение на трудовия народ с пълна вътрешна свобода. Стоейки на становището за самоопределение на народите, НРПЮ смята, че и въпросът за границите може да се реши само чрез свободната воля (плебисцит) на народа.” [261]

От цитираното се вижда, че направените крачки са все още недостатъчни. За НРПЮ в Югославия няма различни нации и национални борби. В програмата се говори за „племенни спорове”, за „народно единство” и за самоопределение на трудовия народ с пълна вътрешна свобода, но не и за правото на отделяне от държавата. Дори и плебисцитът не се схваща като право на отделяне от Югославия, защото по-нататък се добавя, че за „националните малцинства, които доброволно или насилствено се намират в рамките на държавата, НРПЮ иска пълна политическа и културна свобода” [262]. И по въпроса за уреждане споровете между балканските народи няма нищо ново — НРПЮ е за федерация на социалистическите републики на Балканите [263].

Програмните начала на НРПЮ са изложени в няколко поредни броя на органа й „Радник — Delavec”, който през февруари 1923 г. открива специална рубрика, озаглавена „Характеристика на положението в Югославия”. И тук обаче не се говори за национални противоречия. Югославските комунисти обвиняват буржоазията, че не е успяла да реализира националното

260. Тази партия съществува от 21 януари до 15 април 1923 г., когато под натиска на словенския пролетариат тя изцяло се влива в НРПЮ. Спрян е и Delavske novice, а от 21. IV. с. г. излиза и Glas slobode като орган на НРПЮ (вж. Preyed. ., p. 106).

261. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 179.

262. Пак там.

263. Пак там.

обединение, че то е извършено повече по форма, а не в действителност. Обратно, „широките народни маси на трите племена” желаели и имали интерес „да живеят в една общност”, наистина да бъдат обединени и като мнозинство в тази държава да живеят в коректни отношения с националните малцинства. Според вестника „трудова Югославия е обединена”, а не „буржоазна Югославия”. Буржоазията е разединена поради „конкурентната икономическа и финансова борба” на различните областно-племенни центрове [264]. В навечерието на вторите парламентарни избори вестникът констатира със съжаление, че в Югославия между „Белград, Загреб, Любляна, Сараево, Скопие и Цетина беснеят племенни противоречия в най-лоша и най-отвратителна форма”. Иска се не само ревизия на Видовденската конституция, но и коренно преустройство на държавата. Хърватско настоява за републиканско управление, даже за република Хърватско (като отделна държава), Словения иска автономия, Босна — също. Сръбската буржоазия държи неотстъпно за хегемонистичния режим.

В такава обстановка току-що създадената НРПЮ влиза в изборна борба за Втора народна скупщина. С погрешната си програма по националния въпрос в изключително националистич-ната психоза характерна за времето на изборите, комунистите не могат да очакват особен изборен резултат.

Но самото излизане на НРПЮ с отделна листа [265] в изборите е успех за ЮКП. Това показва, че партията има все още сили, че тя не е разбита напълно. Резултатите от изборите наистина не са окуражаващи, но те стават решаващото събитие, което най-сетне подтиква партийното ръководство към промяна на становището си по националния въпрос.

Резултатите [266] от изборите потвърждават по неоспорим начин, че народните маси в национално поробените области стоят зад

264. Вж. Радник—Delavec, бр. 19, 25. II. 1923.

265. От Общо 54 избирателни окръга за страната НРПЮ издига своя листа в 15 окръга и два града. В останалите окръзи тя бойкотира изборите (вж. Радник, бр. 29, 22. III. 1923).

266. Най-силна партия се оказва Радикалната със 108 мандата, от които 50 в Северна Сърбия (старите предели на Сърбия). След нея се нарежда ХРСП със 70 мандата, от които 52 в Хърватско, 9 в Босна и Херцеговина, 7 в Далмация и 2 в Словения. Словенската народна партия получава в Словения 21 мандата; ЮМО — 18 мандата, главно в Босна и Херцеговина; Джемиет — 14 мандата, спечелени в Южна Сърбия и най-вече в Македония; Черногорската федералистка партия — 2 мандата в Черна гора. Конкретно в Македония при сравняване на резултатите от изборите за Учредителна скупщина и от тези в 1923 г. се вижда рязко спадане на влиянието на ЮКП. В първите избори Джемиет има общо 8 мандата, а сега — 14 (вж. Статистика избора народних посланика Краљевине Срба, Хрвата и Словенаца, одржаних 18 марта 1923 године. Изградио д-р Лаза М. Костић. Б., 1924, таб. V, VI, VII, 144—147).

националните антихегемонистични буржоазни партии. Класовото съзнание се оказва в голяма степен заменено от религиозната и националната принадлежност. НРПЮ получава само 24 321 (1,1% от всички гласове) и нито един мандат в Скупщината. Успехът на националните буржоазни партии в изборите в Хърватско, Словения и Черна гора налага на комунистите основно да преразгледат партийното становище по националния въпрос, защото в противен случай ЮКП ще се превърне в напълно безличен, индиферентен фактор.

Непосредствено след изборите, окуражени от подкрепата, която получават в своите национални райони, буржоазните партии упражняват натиск върху правителството за реформи. Те заплашват правителствения кабинет с образуване на опозиционен блок за ревизия на конституцията. В блока биха влезли ХРСП, Словенската народна партия (СНП) и ЮМО, които имат общо 110 мандата в Скупщината. Това поставя Сръбската радикална партия пред сериозен и тежък проблем, защото опозицията разполага с мнозинство в парламента.

Под влияние на заплахата от опозиционните национални и областни партии крайната реакция настоява за прилагане на ЗЗД и срещу тях, и преди всичко срещу партията на Радич. Други, още по-крайни елементи заговорват за „ампутация” на Хърватско и Словения и за създаване на чисто сръбска държава [267]. Започва налудничава великосръбска кампания под девиза „Сърбите над всички” [268].

Това още повече ускорява съзряването на идеята за преразглеждане на партийното становище и политика по националния въпрос. Без каквато и да е съпротива се решава на предстоящата Втора [269] конференция на ЮКП (9—12 май 1923 г.) да се постави за разглеждане и въпросът за националните взаимоотношения.

Въпреки желанието на част от делегатите, в т. ч. и на Милю-тин, Конференцията да премине без разправии между десницата

267. Радник—Delavec, бр. 33, 5. IV. 1923.

268. Пак там, бр. 38, 22. IV. 1923.

269. На нея присъствуват общо 37 делегати: от Сърбия — 8, Словения — 7, Хърватско — 7, Босна — 6, Воиводина — 2, Далмация — 2, Македония — 2 и от емиграцията — 3. От КИ са Милютин и Шмерал; присъствува и един представител на Комунистическия интернационал на младежта (вж. V r c i n a c, J. Prve, Druge i Trece konferencije KPJ (prema zapisnicima, rezolucijama i drugim materij alima sa ovih konferencija). — In: Istoria XX vijeka. Zbornik radova. Кнј. 1. В., 1959, p. 250).

(ръководството) и „левицата” (опозицията) още от самото й начало се дава друг тон. „Левицата” настоява да се видят истинските причини за намаляване влиянието на партията, посочвайки, че те се коренят в опортюнизма на С. Маркович и на неговите привърженици, които поддържат и ликвидаторската дейност на Клеменчич и Каурич. Благодарение на настояванията на „левицата” и на това, че тя е мнозинство на Конференцията, в кръга на обсъжданите въпроси се поставят тези за организационното състояние на партията, за отношението към селяните, за политическата ситуация на Балканите и пр., които се свързват с националния въпрос, и става така, че той се оказва доминиращ в работата на Конференцията.

Интересно е да се посочи, че този път дискусията по междунационалните отношения започва с македонския въпрос като един от най-сложните не само в Югославия, а и в целия балкански регион. Но неговото повдигане се дължи и на факта, че БКФ след своята V конференция и особено след катастрофалното поражение на ЮКП по време на мартенските избори решава да откъсне партийната организация в Македония от ЮКП и да я постави под ръководството на БКФ. Решението е взето в резултат на неспособността на ЮКП да създаде свои нелегални организации в Македония. Тя дори не е в състояние да води пропагандна и агитационна дейност, вследствие на което комунистическото движение в Македония напълно замира [270].

Представителят на Коминтерна Милютин още във встъпителното си слово съобщава за това решение, като прави бележка на ЮКП, че не сътрудничи достатъчно с комунистическите движения в съседните страни и с БКФ [271].

Несъгласие с неговото изказване изразяват „левите”, като К. Новакович се опитва да докаже тъкмо обратното: че ЮКП винаги е била и е работила за сътрудничество с другите балкански комунистически партии, но тя се бори против намесата във вътрешните работи на отделните партии, което в последно време се опитвала да прави БКФ. Той се обявява против практиката Федерацията да решава въпроси, които не я засягат като цяло, а се отнасят само до отделни партии. Изказва несъгласие и с това, че делегатите на ЮКП на конференциите на БКФ (П. Павлович, М. Пиаде и К. Новакович) са обвинени от Федерацията в национализъм. Според него правен бил опит да се натрапи мнението, че ЮКП „не е способна да води пропаганда в Македония и тя

270. Вж. V r с i n а с, J. Цит. съч., с. 250. Когато се взема решението на БКФ, десницата в ЮКП не възразява.

271. АРПЈ, ф. КИ, 1923/29—1, 33—36.

да се повери на Балканската федерация” [272]. Но този опит пропаднал и тогава се решило да се засили сътрудничеството на ЮКП с БКП по македонския въпрос, като се изгради на границата канал за прехвърляне на литература и пр. Това решение според Новакович било правилно, но вместо него сега се предлагало друго. „Нашата партия е слаба и така — продължава той, — а щом от нея се отдръпне Македония, тогава би била още по-слаба.” [273]

Друг представител на „левицата” — Райко Йованович, също критикува БКФ, че не проявява достатъчно грижи за осъществяване на сътрудничеството с ЮКП. Например, казва той, и досега не е дошъл представител на БКФ, какъвто според едно предишно решение трябва да има при ЦВ на ЮКП. Обвинения за неоказване на помощ отправя и делегатът от Македония „поп Иван” [*]. Недостатъчна, дори слаба е помощта, която Македония получава и от ЮКП, и от БКП, и от Федерацията [274], заявява той и настоява БКП да организира политически македонските емигранти в България, за да може да се използуват за комунистическото движение при тяхното връщане в Македония.

Спирайки се на отношенията между сърби и хървати, Джуро Цвиич застъпва отново тезата, че те са един народ, по-скоро „две племена на един народ”. Според него „югославяните са една нация, която се намира в процес на създаване”. „Следователно — подчертава той, — когато прилагаме лозунга самоопределение на народа, тогава не се отнася до два народа, а до един народ, който се създава от две племена, които са се развивали при различни икономически и политически условия.” [275]

Конференцията приема обща резолюция по политическото положение и по т. 7 от дневния ред [276], която се отнася до националния въпрос. Проектът е направен от К. Новакович. Предварителните тезиси и по двата въпроса също са изработени от него.

И в двата документа се отделя много място на „племенните противоречия” и на „националния проблем” [277]. Говори се за нации в Югославия. С понятията „племенни противоречия” и „национален проблем” се изчерпва цялата сложност на националните отношения (за племена, се вземат трите основни народа, а за нации — националните малцинства). В основата на „племенните противоречия” според тезисите и резолюцията лежи икономиче-

272. Пак там, с. 36.

273. Пак там, с. 37.

*. Недешифриран псевдоним.

274. АРПЈ. ф. КИ, 1923/29—11, с. 1.

275. Пак там, 1923/29—1, 39—40.

276. Пак там, 1923/29—26.

277. Пак там. 1923/29—9, л. 4, 5, 6, 7, 8.

ското съперничество между по-силната финансово и индустриално хърватско-словенска буржоазия и по-слабата икономически, но силна политически и държавно сръбска буржоазия.

Съвсем правилно се констатира, че след мартенските избори политическата ситуация „показва племенно и национално групиране”, с което „националните и племенните” борби получават още по-изразителна характеристика против хегемонията на сръбската буржоазия. „Не само че е извършено групиране на споменатите три племена — четем в документите на Конференцията, — а е извършено пълно групиране на мюсюлманите в Босна и Херцеговина под ръководството на мюсюлманските национални организации начело с феодалите и мюсюлманската буржоазия; на македонските турци под феодалното и буржоазно знаме на Джемиет [*]; на немците, унгарците, буневаците и румънците под ръководството на техните национални буржоазии.” [278] Делегатите на Конференцията предупреждават трудовите маси и пролетариата за бъдещата измяна на националната буржоазия, за това, че тя е готова да предаде интересите на националоосвободителните движения. Главно поради тази опасност на партията се поставя неотложната задача да работи сред национално и племенно групираните маси, защото те са силна опора против режима на белия терор и трябва да се изтръгнат от влиянието на националните буржоазии [279]. А за да се увенчае с успех тази дейност на комунистите, ЮКП трябва да отиде сред масите не със старите лозунги и идеи. Тя трябва да издигне искането за „право на самоопределение на всяка нация до образуване на отделна държава” [280].

В раздела, посветен на македонския въпрос, се прави крачка напред в съглеждането на някои особени негови страни. „Като национален македонският въпрос има своите особени белези. Национално, икономически и политически поробено, населението на Македония под натиска на най-кървав вътрешен режим е запазило несъмнено най-голяма съпротивителна сила от всички останали краища. Тази съпротива на македонското население представлява една от най-големите трудности за империалистическата и реакционна политика на югославската буржоазия.” [281] Досега само мюсюлманската върхушка е успяла „за своята феодална политика да спечели и доста добре да организира турското население” в Македония. Останалото македонско население пред-

*. Турско-мюсюлманска политическа организация.

278. АРПЈ, ф. КИ, 1923/29—9, л. 6.

279. Пак там, л. 7.

280. Пак там.

281. Пак там, л. 8.

ставлява „в своите широки пролетарски слоеве революционна сила против всяка експлоатация и на чуждите, и на своите нации”. ЮКП заявява, че между революционно настроеното македонско население може да се води успешно комунистическа пропаганда. Това става ясно най-добре на изборите през 1920 г. Но след това, притисната от ЗЗД, партията преустановява своята дейност в Македония. Макар резолюцията да констатира, че населението на Македония желае своя „самостоятелна и независима държава”, Конференцията не вижда необходимостта от издигане на лозунга за „независима и обединена Македония”.

Втората партийна конференция поставя за основна задача на ЮКП „винаги да гледа на Македония като на една от своите най-важни революционни позиции против режима на белия терор и империалистическата политика. . .” [282]. Но понеже Македония представлявала същевременно и най-важната област в политиката на БКФ, то „ЮКП трябва в споразумение с БКФ да организира и води системна дейност. . . за да приеме македонското население комунистическия лозунг за право на самоопределение на нациите, използувайки всички революционни елементи” [283]. ЮКП и БКФ трябва да се стремят да изтръгнат това население „от влиянието на буржоазната шовинистична пропаганда” и да го привлекат на страната на прогресивните, на пролетарските сили на Балканите.

Досегашното изложение показва по безспорен начин, че II конференция на ЮКП характеризира националния въпрос като един от най-важните за партията. И макар че не приема изчерпателна и специална резолюция по него, тя има заслугата, че поставя на разглеждане един парлив за партията проблем и настоява в най-скоро време да се започне анализирането на отделните му аспекти и да се вземе определено становище. В решенията на Конференцията наред с другото се казва: „Конференцията задължава Ц[ентралното] В[ече] да ангажира всички другари, които се интересуват от националните и племенните въпроси, веднага да започнат в партийния печат да обработват тези въпроси принципно, така че на следващото пленарно заседание ЦВ да може да приеме една основна резолюция по националния и по племенния проблем в Югославия.” [284]

Втората конференция на ЮКП стига до схващането, че „пълното признаване на лозунга за право на самоопределение на нациите до отделяне трябва да бъде поставено в основата на на-

282. Пак там, л. 9.

283. Пак там.

284. Пак там, 1923/29—11, л. 5.

ционалната програма, която сега партията ще изработи” [285], и че партията ще има влияние сред широките трудови маси само ако „заеме напълно ясно определено и твърдо становище” по националния въпрос, „освободено от всякакви колебания и половинчатости” [286].

При сумирането на резултатите от Конференцията се забелязват и някои противоречия. В едни и същи документи се срещат две противоположни схващания, които впоследствие стават крайъгълен камък в позициите на двете течения по националния въпрос. Според първото националният въпрос е въпрос на конкурентната борба на буржоазията и щом като това е така, той трябва да се решава по конституционен път. Според второто решението на националния въпрос в Югославия може да се осъществи само чрез издигане на лозунга за право на самоопределение до отделяне. Противоречията в документите са може би резултат на компромиса между разбиранията на двете фракции.

Все пак Конференцията прави крачка напред, макар и не докрай категорично, с недоизказаност и с някои пропуски: тя изоставя теорията за „народното единство” и се изказва в полза на „автономизиране на Югославия”. Според нея партията трябва да излезе със своя програма за автономия, програма, която да е много по-широка от тази на хърватската и словенската буржоазия и да обхваща всички области на Югославия — „Сърбия, Македония, Косово с Метохия, Черна гора с Херцеговина, Войводина, Босна, Хърватско, Далмация и Словения”. Но за да не се стигне до засилване на национализма и сепаратизма, югославските комунисти предлагат делението по области да не се извърши по строго народностен принцип, а върху принципа на социално-икономическите различия [287].

Дори и при повърхностно запознаване с материалите на Конференцията прави впечатление, че преднамерено се избягва употребата на термините „македонски българи” и „българи в Македония”, с които изобилствуват предишните документи на ЮКП. Вероятно това е резултат от опита на БКФ в организационно-партийно отношение да вземе Македония от ЮКП и да я повери на БКП. Конференцията е трябвало да внуши на представителите на Коминтерна, че се налага БКП да свикне с цялата сложност около „етнографията на Македония”. Същевременно „левицата” проявява подчертана тенденция да застане на позицията на Йован Цвиич за националната неоформеност на македонските славяни.

285. Пак там, 1923/29—7, л. 1.

286. Пак там, л. 1.

287. Вж. L u k а с, D. Цит. съч., с. 105.

Това е първи опит на югославските комунисти на официален партиен форум да се откажат от схващането, че в Македония има българи.

Избраните в новото ръководство на партията принадлежат към бившата опозиция („левицата”). Така от „малцинство” опозицията се превръща в „мнозинство”. Коминтернът и сега се надява на изглаждане на спора, поради което предлага в ЦПВ да не се включват представители (от двете фракции), които са ангажирани едни срещу други в дотогавашната борба. Той все още смята, че личните отношения влошават нормалната обстановка за работа в ЦПВ. Тези съображения натежават и начело на партията застават Триша Кацлерович, Джуро Цвиич, Сима Милюш, Джуро Джакович и др. Конференцията решава цялото ръководство да се пренесе вътре в страната.

След завършването на Конференцията се свиква пленум на ЦПВ (13—16 май 1923 г.), на който се конкретизират някои становища за БКФ, по македонския въпрос и по автономизма. Пленумът е естествено продължение на Втората конференция на партията, като в някои отношения отива и по-далеч. На него се изказват мнения да се реорганизира БКФ, защото имало „опасност напълно да се компрометира идеята за федерация”. БКФ трябвало да е по-добре организирана, по-добре да координира дейността си, особено по отношение решаването на македонския въпрос [288].

Пленумът смята, че „македонският въпрос може да се реши само в балканската федерация”. Неспоменаването на „българи в Македония”, което на Конференцията се набелязва само като тенденция, сега получава реален израз. Пленумът изслушва и се съгласява с мнения, че „македонците са етнографски преход между сърбите, българите и гърците” [289]. Делегатите на ЮКП в БКФ ще се опитат да заложат това становище и в доклада на В. Коларов пред VI конференция (ноември 1923 г.) на БКФ. Като излизат от него, югославските комунисти по-късно ще формулират и своята политика за отделна „македонска нация”.

Някои делегати изразяват боязън, че БКП ще вземе в свои ръце работническото движение в Македония. Те заявяват: „Тук може да става дума за координирана политика на балканските партии и за съгласувана дейност, но ние не можем да допуснем Българската партия да вземе върху себе си работата в Македо-

288. Пак там, 106—107.

289. АРПЈ, ф. КИ, 1923/30—1, с. 8 (цит. по: L u k a c, D. Цит. съч., с. 107).

ния.” [290] Пленумът делегира с такива пълномощия П. Павлович в Изпълнителния комитет на БКФ като представител на ЮКП.

Разглеждайки автономията, за която се борят словенските клерикали и други партии, Пленумът посочва, че поради „неясното становище на партията по въпроса за автономията” тя не е могла да постигне успехи на изборите в Словения и на други места. Словенският представител настоява за „разширяване на искането за автономия” до Дунавско-балканска федерация. Искането за автономия трябва да се постави така, че да обхваща не само Словения, но и останалите области на Югославия.

Пленумът обаче продължава да поддържа становището, че националните противоречия в Югославия имат социално-класово съдържание с националистично лустро [291]. Затова не обръща внимание на националноосвободителните движения. Даже делегатите стигат до извода, че поради липса на революционни националноосвободителни движения решенията на IV конгрес на КИ по националния въпрос не могат да се приложат при конкретните югославски условия [292].

Само месец след това националният въпрос на Балканите става актуален във връзка със събитията в България и отношението на БКП към БЗНС и ВМРО. Деветоюнският преврат и други събития поставят пред ИККИ отново въпроса за становището на комунистическите партии към националния въпрос. В отчета и заключителното слово на Зиновиев на III пленум на ИККИ (12—23 юни 1923 г.) се констатира, че „има два въпроса, в областта на които в Третия комунистически интернационал е още извънредно жива традицията на Втория интернационал. Това са националният въпрос и отношението към селяните.” [293] Посочвайки, че Вторият интернационал е признавал самоопределението на нациите само на книга и никога не е разбирал този лозунг в действително революционния му смисъл, Зиновиев заявява, че комунистите с критиката си в това отношение са много силни, но що се отнася до положителното осъществяване на националния въпрос по революционен път, повечето комунистически партии са още твърде слаби. Не става дума, разбира се, за ревизиране на резолюцията на Втория конгрес на КИ по национално-колониалния въпрос. Нужно е „действително, прак-

290. Пак там, с. 22.

291. Вж. L u k а с, D. Цит. съч., с. 108.

292. Пак там.

293. Расширенннй пленум Исполнительного комитета Коммунистического интернационала (12—23 июня 1923 года). М., 1923, с. 31.

тическо провеждане на вече приетите от самите нас резолюции” [294]. Зиновиев посочва още, че в редица партии има нихилистично отношение към националния въпрос. Между изброените комунистически партии с такова отношение са английската, германската, чехословашката и югославската. „Националният въпрос там (в Югославия — б. м., К. П.) — казва Зиновиев — е един от най-важните политически проблеми. Буржоазията не може да управлява страната, ако не съумее да се справи с националния проблем. А как гледа на това нашата партия? Що се отнася до един от най-видните вождове на партията, др. Маркович, който сега се намира в затвора, от личните си разговори с него аз зная, че той в крайна сметка теоретически правилно разбира националния въпрос. Но що се отнася до другите водачи на партията, това за тях, изглежда, не може да се каже. Някои от тях казват: какво ни засяга националният въпрос, нали ние сме интернационалисти, нали пролетариите нямат отечество, защо ние трябва да поставяме този въпрос в центъра на нашата агитация?” [295] В резултат на това — завършва отчета си Зиновиев — ние изгубихме работническите организации в цели области на Югославия.

Според ИККИ нихилизмът по националния въпрос в комунистическите партии се изразява в това, че те още не са се почувствували като партии, които се стремят да завоюват мнозинството от населението, да вземат властта и да застанат начело на държавата. Психологията на комунистическите партии е все още психология на „опозиционни работнически партии в рамките на буржоазното общество. . .”. Те са с „тясно „класова” идеология, граничеща с цеховата идеология”. „Това още не са партии, които се надяват в сравнително кратък срок да победят буржоазията и да поемат ръководството на страната.” Оттам произтича и фактът, че „в редица страни — добавя Зиновиев — нашите партии не забелязват важността на националния въпрос” [296]. В ЮКП има такава психология, че свалянето на буржоазията няма да стане днес или утре. Ако не беше така, тя „в никакъв случай не би могла да каже, че националният въпрос не я интересува. Тя би знаела тогава, че националният проблем в съвременна Югославия е един от най-важните лостове в нашите ръце, за да съборим сегашния буржоазен режим.” „На нас са ни нужни партии — четем по-нататък в доклада на Зиновиев, — които умеят да се борят не само за 8-часов работен ден, но които, организирайки работ-

294. Пак там, с. 32.

295. Пак там.

296. Пак там.

ниците, умеят да се борят за завоюване на мнозинството от трудещите се на своя страна.” [297]

ИККИ изтъква пред ЮКП, че отслабването на нейното влияние сред масите е резултат на „неразбирането на националния въпрос”. Същевременно той подчертава необходимостта комунистическите партии да се измъкнат от „цеховата ограниченост” — да не „бъдат повече цехови партии”, а партии, които си „поставят задачата да поведат след себе си целия народ”. Разбира се, това съвсем не означава, че в комунистическите партии трябва да се приемат националисти, да се допусне промяна в социалния им състав. Те трябва да си останат работнически. Но тези работнически партии трябва да съумеят да вземат правилно становище по националния въпрос във всички страни, където той е един от най-болните.
ИККИ се противопоставя на примитивизма в разглеждането на националния въпрос от някои „добри другари комунисти”, които заявяват: нали още Маркс е казал, че пролетариатът няма отечество, защо ние трябва да повдигаме националния въпрос, нека с това се занимава буржоазията. „Не в това се заключава разликата между буржоазията и нас, че за буржоазията съществува национален въпрос, а за нас като че ли не съществува — изтъква Зиновиев. — Разликата — продължава той — се състои в това, че буржоазията в рамките на капиталистическия строй не може удовлетворително да разреши националния въпрос, а ние в рамките на нашия строй можем да го разрешим.” Но „ние, докато живеем и се борим в рамките на буржоазния строй, подготвяме и пропагандираме това наше разрешение на националния въпрос”. Затова е нужно „решително да се обявим против този нихилизъм по националния въпрос, който под прикритието на интернационализма и радикализма на практика провежда линията на Втория интернационал”. Всички партии, които работят в многонационални държави, трябва да разберат, че националният въпрос, „е един от най-важните” [298].

Прецизирайки изискванията, които КИ предявява към партиите, действуващи в страни, където националният въпрос играе голяма роля, председателят на ИККИ категорично и ясно сочи: „Това е умението да използуват националния момент против буржоазния режим.” [299] Нашите партии — казва той — трябва да се опитат да вдигнат против господствуващото правителство също и тези елементи, които са движени от национално недовол-

297. Пак там, с. 35.

298. Пак там, с. 34.

298. Пак там, с. 98.

ство. Той дори напомня примера с руските болшевики, които, използвайки недоволството на украинските националисти от политиката на Керенски, съумяват да ги приобщят към борбата против Временното правителство. Болшевиките заявяват открито, че те са за национална независимост, че вземат ли властта, ще освободят всички народи от национален гнет и няма да са против образуването на самостоятелна украинска държава. „Ако вместо това — сочи Зиновиев — ние в този момент бяхме отишли при украинските мужици и им кажехме: Маркс е заявил, че пролетариатът няма отечество, затова нас не ни интересува украинския национален въпрос — това би било не марксизъм и не интернационализъм, а просто карикатура.” [300] Аналогични положения се създават сега в такива държави като Югославия, Чехословакия, Полша и др. — завършва заключителната си реч Зиновиев.

За да се види еволюцията в становището на ЮКП по националния въпрос, трябва да разгледаме позицията, заета на III пленум на ИККИ от югославския пратеник Владетич (псевдоним на Дж. Цвиич или на К. Новакович). Той заявява, че „националният въпрос в Югославия вследствие съществуването на много националности и племена, живеещи под политическата хегемония на сръбската буржоазия, е крайно заплетен”. Съществуват национални борби в големи размери. Причината досега ЮКП да не вземе „решително участие” в националните борби не било резултат на нейната „неправилна гледна точка по националния въпрос”, а на това, че тя работи при нелегални условия. Владетич уверява делегатите на III пленум на ИККИ, че „независимо от фракционната борба”, партията е единодушна, че нейните лозунги по националния въпрос трябва да бъдат: „против сръбската буржоазия, за преразглеждане на конституцията и за право на самоопределение на всички народи и племена” [301].

,Югославската партия — казва той — енергично се бори както против сръбската хегемония, така и против шовинизма на словенската и хърватската буржоазия.” [302] Тази люксембургианска позиция по-късно ще стане съставна част на становището по националния въпрос на десницата и особено на Живота Милойкович и на хората около него.

На III пленум на ИККИ става дума и за македонския въпрос, но не във връзка с дейността на ЮКП, а на БКП и по-конкретно

300. Расширенный пленум. . ., с. 99.

301. Пак там, с. 75.

302. Пак там.

по повод на погрешната деветоюнска тактика на българските комунисти.

В доклада на Карл Радек „Превратът в България и Комунистическата партия” се казва, че БКП недостатъчно е работила сред селяните, че не е използувала и „македонския фактор” в борбата против Стамболийски, който през март 1923 г. подписва Нишкото споразумение и подлага на преследване македонската организация. ,.В съвременната история на България голяма роля играе македонският въпрос — казва Радек.—Македония, обитавана от селяни, по отношение на които е трудно да се каже дали те са сърби или българи, отдавна вече служи като предмет на спор между Сърбия и България” [303]. Македонските организации, които са се борили против турските феодали и сръбската буржоазия, са организации на дребното и бедното селячество и „представляват социален фактор, с който ние бихме могли да създадем блок за борба против Стамболийски”. Но БКП не е направила това. Нещо повече, „най-характерното е, че македонският въпрос въобще не е играл роля” в нейната тактика [304].

Така в КИ вече се подхвърля тезата, че македонците не са нито българи, нито сърби. До това се стига не без „помощта” на югославските представители. Няколко месеца по-късно, на VI конференция на БКФ ще се настоява за дейност на балканските комунистически партии по посока на създаване на македонска нация от българите, сърбите, гърците, албанците и други народностни групи в Македония. Това предложение не се приема и не е отразено в резолюцията на Конференцията, но натискът върху БКП ще се увеличава все повече и повече, докато се стигне до решението на Балканския лендерсекретариат от февруари 1934 г.

Разглеждането на въпроса за тактиката на БКП по време на Деветоюнския преврат има голямо значение и за останалите балкански комунистически партии, които работят при аналогична на българската обстановка. Пленумът на ИККИ поставя за задача на комунистическите партии „да не се ограничават с ролята на прости зрители, на неутрални елементи”, когато се води борба между едрите капиталистически и дребнобуржоазните селски слоеве и ако е невъзможно да вземат властта в свои ръце, да „влязат в коалиция с дребнобуржоазните слоеве от населението” [305].

303. Расширенный пленум. . ., с. 257.

304. Пак там, с. 258. Радек критикува X. Кабакчиев, че само преди два месеца е написал статия за положението в България, напечатана в „Импрекор”, в която няма нито дума за мястото на македонския въпрос в тактиката на БКП.

306. Расширенный пленум. . . , с. 260.

* * *

В изпълнение решението на Втората конференция ръководството на ЮКП обявява на страниците на в. „Радник” дискусия по националния въпрос [306]. За участие в нея то приканва всички членове на партията. Целта на дискусията е да се направят изводи, които да послужат като основа за изработване на програма на ЮКП по националния въпрос [307]. Редакцията на вестника посочва и конкретните въпроси, по които могат да вземат отношение дискутиращите. Тя изтъква, че „националният и племенният проблем” в Югославия се проявява в три форми: „Първо място заемат племенните противоречия между сръбската буржоазия, от една страна, и хърватската и словенската буржоазия — от друга”, между които се води борба около централизма и федерализма. На второ място идва „проблемът за компактните национални малцинства, които не са в състава, нито в сродство с трите главни племена, образуващи държавата”. И на трето място — „най-обърканият и най-щекотлив проблем: македонската плетеница от народности и племена, в която е трудно да се определи границата между племена и между народности и чиято икономическа, политическа и културна изостаналост още повече отежнява правилното и ясно поставяне на самия проблем. . .” [308]. Тези три форми на националния и на племенния проблем в Югославия трябва да се изучат сериозно и всестранно, за да може да се изгради цялостна програма по националния въпрос.

В дискусията се очертават главно две схващания — автономистко, което застъпва десницата начело със С. Маркович (към него се числи и Филип Филипович), и федералистко, застъпвано от „левицата” начело с Дж. Цвиич, Р. Йованович, К. Новакович, М. Пиаде, Август Цесарец и др.

Схващанията на десницата са изложени в брошурите на С. Маркович „Националният въпрос в светлината на марксизма” и „Конституционният въпрос и работническата класа на Югославия”. Първата от тях излиза в средата на септември, а втората — през декември 1923 г. Според С. Маркович националните борби отвличат вниманието на пролетариата от социалните, от класовите проблеми. Те създават илюзия за хармония между буржоазията и пролетариата от една и съща нация. На. ционалните борби „мътят чистата класова борба и забавят про.

306. Вж. Радник, 31 май 1923.

307. Вж. АРПЈ, ф. КИ, 1923/29—7, л. 1.

308. Пак там.

цеса на класовата диференциация” [309]. С това определение на националните борби С. Маркович застава на позициите на „чистата” класова борба. А както пише В. И. Ленин, „който чака „чиста” социална революция, той никога не ще я дочака. Той е революционер на думи, който не разбира действителната революция” [310]. Схващането на С. Маркович и на цялата десница за „чистата” класова борба показва тяхното неправилно становище за социалистическата революция като напълно откъсната от народнодемократичните и националните движения. До този погрешен извод десницата стига, защото тръгва от предпоставката, че „модерните национални борби навсякъде се проявяват като борби между буржоазиите от различните нации” [311], че независимо от своята форма „националните борби никъде и никога в основата си не са били нищо друго освен конкурентни борби между буржоазиите от различните нации” [312]. С това С. Маркович стеснява социалното съдържание на националните движения, като игнорира в тях най-важното — революционните селски трудови маси, които съставляват гръбнака на тези движения.

При изследване на националния въпрос в Югославия той стига до извода, че през XIX в. сърби, хървати и словенци са се развивали като „самостоятелни модерни нации”, напълно независими една от друга и че никога до обединението им през 1918 г. те не са имали съвместен живот. Опровергаването на „народното единство” от С. Маркович е положително явление. То отговаря на обективната същност на националните взаимоотношения в Югославия. Този извод обаче не играе съществена роля в по-нататъшния анализ на националния въпрос. Току-що стъпил на здрава основа, С. Маркович заявява, че щом се разгледа през призмата на марксизма въпросът, дали сърби, хървати и словенци са един или три народа, той загубва всякакво практическо значение [313], защото повдигането на националния въпрос не е нужно за работническата класа. „Докато сръбската, хърватската и словенската буржоазия в периода на своето общо господство — отбелязва С. Маркович — въобще не поставяха на дневен ред националния въпрос, работническата класа нямаше никакъв интерес да го повдигне. „Напротив, работническата класа съвсем правилно е стояла на позицията за опазване идеята за националното един-

308. М а р к о в и ћ, C. Национално питање у светлости марксизма (Издање централног одбора НРПЈ). Б., 1923, с. 35.

310. Л е н и н, В. И. Съч. Т. 22, с. 372.

311. М а р к о в и ћ, С. Национално питање. . ., с. 37.

312. Пак там.

313. Пак там, с. 103.

100

ство” и равноправие на всички националности в страната [314]; цялата нейна политика се е движела към „национално сближение, сливане, защото най-висшият интерес на една интернационалистична пролетарска партия е да ускори естествения процес на сливане на близките нации и да избягва националните недоразумения, които са огромна пречка за водене на революционни класови борби” [315]. С. Маркович подценява националния въпрос като един от основните в тактиката на ЮКП.

Според С. Маркович субекти на националните противоречия в Югославия са само сръбската буржоазия, от една страна, и хърватската и словенската буржоазия, от друга. Той смята националния въпрос за чисто буржоазен, защоте словенците искат законодателна автономия, хърватската общност е за федерация, а Радич — за конфедерация. С други думи и сред хърватите, и сред словенците „няма нито една политическа група, която би била против държавното единство, да е за отделяне” [316]. Хърватите и словенците се борят за право на самоопределение, но в рамките на днешната държава. Ето защо — заключава С. Маркович — „националният въпрос в Югославия засега е конституционен въпрос” [317]. Следователно решението му се свежда в този случай до вътрешното уреждане на държавата, до промяна на конституцията. С. Маркович смята, че в тази насока съществуват три възможни решения: централизъм, федерализъм и автономизъм. За централизъм е главно сръбската буржоазия, за федерализъм — хърватската, а автономизмът е идеалът на словенците. Симо Маркович отхвърля централизма и федерализма като форма за устройство на държавата и се застъпва за автономия на областите, макар и тя да има някои недостатъци.

Като основна слабост на автономното устройство той посочва обстоятелството, че нито една област, както и да се извърши делението, не може да бъде хомогенна в национално отношение. „В Хърватско например би имало и сърби, и немци, а може би и словенци; в Словения — немци и хървати; във Войводина наред със сърбите — още и унгарци, немци, хървати, словенци и румънци; в Македония наред със сърбите — още и българи, турци, арнаути, куцовласи и гърци; в Босна — главно сърби и хървати и т. н.” [318] Но според Маркович това може да се избегне вредна

314. Вж. т. 9 от Вуковарската програма в Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 42.

315. М а р к о в и ћ, С. Уставно питаше и радничка класа Југославиjе. Б., 1923, с. 16.

316. М а р к о в и ћ, С. Национално питање. . ., с. 116.

317. Пак там.

318. Пак там, с. 121.

101

демократична Югославия с национално равноправие във всяко отношение (език, училища, религия и пр.).

Десницата начело със С. Маркович, макар на думи да признава правото на хървати и словенци на самоопределение и образуване на самостоятелни държави, съветва югославския пролетариат да възприеме автономисткото становище по националния въпрос.

Прави впечатление, че в своята теза по националния въпрос Маркович се занимава само с отношенията между сърби, хървати и словенци, изпускайки останалите народи на Югославия. За малцинствата (унгарци, българи, немци, турци, арнаути, румънци, италианци, словаци) той иска по конституционен път да се гарантира абсолютно политическо и гражданско равноправие и „неограничено право на употреба на матерния език . . . свобода на съвестта и т. н.” [319]

Автономисткото гледище на С. Маркович се подкрепя и от Ф. Филипович [320], който препоръчва на партийните членове да се запознаят с публикациите на С. Маркович, за да се „ориентират правилно” по националния въпрос.

Схващанията на Маркович предизвикват основателно остра критика от страна на „левицата”, защото той разглежда националния въпрос от социалдемократически, а не от марксистки позиции. С. Маркович прокарва гледища, характерни за Втория интернационал, макар че в първите раздели на книгата си остро критикува тези схващания и особено Роза Люксембург, Ото Бауер и Карл Ренер. Вторият интернационал изтъква неясния лозунг за „право на самоопределение”, който на практика се свежда до лозунг за автономия въобще или за културнонацио-нална, екстериториална, персонална автономия. А революционните марксисти са за лозунга „самоопределение до отделяне”. Схващането на десницата по този въпрос е в пълен разрез с ленинското учение. „Следователно, ако искаме да разберем значението на самоопределението на нациите — пише В. И. Ленин, — без да си играем на юридически дефиниции, без да „съчиняваме” абстрактни определения, а като разглеждаме историко-иконо-мическите условия на националните движения, ние неизбежно ще дойдем до. извода: под самоопределение на нациите се разбира тяхното държавно отделяне от чуждонационалните колективи, разбира се образуването на самостоятелна национална държава.” [321]

319. М а р к о в и ћ, С. Уставно питање. . ., с. 34.

320. Вж. Радник, бр. 84, 21. X. 1923; бр. 87, 1. XI. 1923; бр. 91, 15. XI. 1923.

321. Л е н и н, В. И. Избр. произв. в два тома. Т. 1. С., 1950, с. 620.

102

И макар че С. Маркович говори за специфичен случай в Югославия, при който националният въпрос е конституционен, не е трудно да се схване, че по същество в края на краищата неговото схващане е метафизическо, доктринерско, социалдемократическо. Вторият интернационал, както и С. Маркович, разглежда националния въпрос откъснато от социалната революция, откъснато от въпроса за събарянето на капитализма и установяването на диктатура на пролетариата. А марксистите разглеждат националния въпрос като съставна част от социалистическата революция, за тях националноосвободителните движения са важен фактор при извършването на пролетарската революция.

Райко Йованович, един от представителите на „левицата”, обявява становището на С. Маркович и Ф. Филипович за опортю-нистическо. „Схващането, че националният въпрос в Югославия е конституционен, не само че е съвсем неточно, но би било и твърде опасно за работническото движение в Югославия” [322] — заявява той, — защото националният въпрос в Югославия е стремеж на угнетените нации да завършват буржоазно-националната си революция. В националните движения широко участвуват селските маси и целият трудов,народ, които не поставят националния въпрос като конституционен, а като „въпрос на борба против сръбския империализъм” [323].

„Левицата” съвсем правилно обвинява Маркович в едностранчив анализ на националните отношения в Югославия, понеже той, а и Филипович имат предвид само „цивилизованите”, т. е. официално образуващите СХС кралство нации (сърби, хървати и словенци) и се занимават с движението само на хървати и словенци, а на останалите националности не отделят никакво внимание [324]. Защо тези другари нямат предвид движението на македонските селяни и на дребната буржоазия? — пита Р. Йованович и отговаря: „Защото трябва съвсем да се занемари македонският проблем, когато искат да натикат националния въпрос в Югославия в рамките на конституционния въпрос [325].

И наистина, ако се вземе предвид същността на македонския въпрос, става ясно, че схващането на десницата не издържа критика. Даже македонското революционно движение доказва тъкмо антитезата на твърденията на Маркович, защото, когато заявява, че в Югославия няма националноосвободително движение, което

322. Borba, В., knj. I, br. 3, oktobar 1923, p. 120.

323. Пак там.

324. Вж. J о в а н о в и ћ, P. Национално питање. — Радник, бр. 88, 4. XI. 1923.

325. Пак там.

103

да иска отделяне от държавата, той игнорира македонските ре-волюционноосвободителни борби. В монографичното изследване „Македонският въпрос в буржоазна Югославия 1918–1941” ние вече посочихме, че за разлика от другите области на страната в Македония няма легални освободителни борби, че там революционното движение, в основата на което лежи искането за независима Македония (автономна Македония), е насочено против устоите на СХС кралство. Опитът, на група македонски интелигенти през 1923 г. да основат легална партия, около която да образуват и легално движение, пропада. Ето защо съвсем основателен е въпросът на „левицата”: „Как движението на македонските селяни може да се постави в рамките на конституционната борба? Къде е това легално македонско движение, което се бори за ревизия на Конституцията и каква му е програмата?” [326]

С. Маркович отделя националния въпрос от въпроса за социалистическата революция и го обявява за конституционен. Неговото искане за автономно преустройство на държавата не е марксически издържано. В. И. Ленин подчертава изрично, че „автономията, като реформа, се различава принципиално от свободата на отделяне като революционна мярка” [327].

„Левицата” изтъква федерализма като единствен път за разрешаване на националния въпрос, но посочва, че не става дума за ревизия на Конституцията. „Щом като автономистката ревизия на Конституцията — пише Дж. Цвиич — би означавала запазване на (макар и отслабена) сръбската хегемония и монархия, същото това би означавала (макар и в по-малка степен) и федералистката ревизия на Конституцията.” „Левицата” е за „федерация, но за федерация, която ще се опира на доброволното споразумение на суверенните нации.” [328] К. Новакович заявява: „Ние застъпваме федералисткото гледище като единствено революционно гледище в дадения момент.” [329]

„Левицата” не само се противопоставя на автономизма на С. Маркович като средство за разрешаване на националния въпрос, но и посочва, че той ще доведе даже до обратни резултати — до консолидация на буржоазната диктатура, което ще отежни още повече положението на пролетариата. „Левицата” е за прилагане на лозунга за работническо-селско правителство на всички нации. „Докато лозунгът за ревизия на Конституцията на базата

326. Пак там.

327. Л е н и н, В. И. Съч. Т. 22, с. 360.

328. Ц в и j и ћ, Ђ. У чему е суштина спора? — Радник, бр. 977, 23. XII. 1923.

329. Н о в а к о в и ћ, K. Наше посматрање националног питања — Радник, бр. 85, 25. X. 1923.

104

на демократичната автономия води след себе си мълчалив съюз с автономистката буржоазия или поне паралелизъм на дейността (с буржоазията — б. м., К. П.), не давайки на пролетариата никакви положителни лозунги за демаскиране на националистическите лозунги на буржоазията, то лозунгът за работническо-селско правителство сам сочи правия път — единен фронт на работниците, селяните и средните слоеве, насочен както против сръбския империализъм, така и против контрареволюционните стремежи на хърватската и на словенската буржоазия, както и против контрареволюционните империалистически стремежи на ръководещите върхове на македонските автономисти, следователно единен фронт, насочен против класовото господство на буржоазията и за осъществяване пълно право на самоопределение до отделяне на всички нации в Югославия.” [330]

„Левицата” изрично подчертава, че борбата за единен фронт и работническо-селско правителство не бива да се схваща в смисъл, че само социализмът ще реши националния въпрос. Освен това пояснява, че работническо-селското правителство в Югославия не означава диктатура на пролетариата, а е един актуален революционен лозунг [*]. Въпреки това С. Маркович обвинява „левицата” в отказ от решаване на националния въпрос и че нейният лозунг за работническо-селско правителство означавал чакане националният въпрос да се разреши при социализма [331].

Позициите на „левицата” залягат в проекторезолюциите па националния въпрос на Дж. Цвиич и по политическото положениена Т. Кацлерович [332].

След публикуването на проекторезолюцията на Цвиич по националния въпрос в загребската „Борба” се появяват няколко статии от неизвестен автор, подписани с инициалите Mt и Mbt (Анте Цилига) [333]. Той пише, че като опит за търсене на по-добро, по-точно решение на националния въпрос книгите на С. Маркович и резолюцията на Джуро Цвиич „трябва да бъдат поздраве-

330. Borba, В., кнј. I br. 3, oktobar 1923, p. 121.

*. Лозунгът за работническо-селско правителство е препоръчан от Коминтерна през 1922 г. на неговия IV конгрес като продължение на тактиката на единен фронт.

331. Вж. Радник, бр. 98, 8. XI. 1923.

332. Резолюцията на Т. Кацлерович се появява в два варианта, които по основните неща са идентични, само редакцията е различна. Първият вариант е отпечатан в Радник, бр. 59, 8. VII. 1923 г., вторият — в бр. 87, 1. XI. 1923 г., и продължение в бр. 88 в Borba, бр. 40, 2. XI. 1923 и бр. 41, 7. XI. 1923, а резолюцията на Джуро Цвиич в Радник, бр. 80, 23. IX. 1923 и в Borba, бр. 36, 4. X. 1923.

333. Инициалите са разшифровани от К о р r i v i c a, S. (O pseudonimu Mbt. — Putovi revolucije, 1963, № 3, 427—429).

105

ни”. Но като се анализират техните предложения по-детайлно> се констатира, „че те не задоволяват нашите нужди, нито пък създават възможност за една последователна и решителна борба” [334]. Той критикува и автономистката концепция на С. Марко-вич, и федерализма на Цвиич, като несигурен и хлабав, като недостатъчно аргументиран, Анте Цилига се обявява също за федерация, като настоява да се следва линията за създаване на единен фронт между работниците и селяните, защото федерализ-мът трябва да се постигне само с борба, със събаряне на сръбската буржоазия от власт, а това може да стане чрез единния фронт. За тази цел той предлага НРПЮ чрез открито писмо да покани партията на Радич за създаване на такъв фронт [335].

„Левицата” препоръчва „като много важни” няколко задачи на класово осъзнатия пролетариат, а именно: да обърне най-голямо внимание на националния въпрос, пропагандирайки правото на всяка нация на самоопределение до отделяне в самостоятелна държава; да поведе масова агитация сред поробените нации и най-вече сред трудещите се, които следват своите национални буржоазии, в дух, че националната буржоазия не е способна да довърши демократичната революция, че тя е готова в името на своите класови интереси да извърши предателство на националните интереси, като проявява склонност за споразумяване с господствуващата сръбска буржоазия; да поведе борба против сръбския шовинизъм, като се стреми да откъсне дребната сръбска буржоазия и селските маси от великосръбската буржоазия.

В дискусията се отделя голямо място и на македонския въпрос, защото: първо, щом като се разглежда националният въпрос в Югославия, не е възможно да се прескочи Македония, която е нейна съставна част и в която националният въпрос е най-актуален; второ, вече БКФ неведнъж е обвинявала ЮКП в неспособност да вземе открито и твърдо решение по македонския въпрос, и трето, Деветоюнският преврат и Септемврийското лъстание в България поставят на дневен ред отново този въпрос във връзка с участието на ВМРО в събарянето на правителството на Стамболийски и в потушаването на Септемврийското въстание. Това налага балканските комунистически партии да изработят своя линия на поведение към македонската организация и да се заемат с теоретичното осветляване на македонския въпрос.

334. M b t. Za jasnocu i odlucnost u nacionalnom pitanju. — Borba, br. 37, 11. X. 1923 (god. II).

335. Пак там, — Borba, br. 38, 18. X. 1923.

106

В своята автономистка теза, макар и бегло, С. Маркович се спира и на Македония. За него тя в етническо отношение е много пъстра — наред със сърбите там живеят и българи, турци, албанци, куцовласи, гърци и пр. Важно е да се отбележи, че тогава и десницата, и „левицата” не отричат, че в Македония има българи. Ето защо стремежът на някои югославски автори да посочат като голяма грешка на С. Маркович това, че той уж не е забелязал съществуващата „македонска нация”, не е оправдан [336].

„Македонският въпрос не е югославски, а балкански въпрос — пише С. Маркович, — защото Македония не принадлежи цяла на Югославия; голяма част принадлежи на Гърция, а една малка — на България.” [337] С разделянето на Македония през 1913 г. македонският въпрос става още повече „ябълка на раздора” между балканските държави, а и „ще остане дотогава, докато балканските народи не разберат, че национален мир на Балканите може да донесе само братският съюз на балканските народи, чийто равноправен член би била и автономна Македония, в граници, които биха се определили с плебисцит” [338].

Схващането на С. Маркович за разрешаването на македонския въпрос не е различно от схващането на балканските комунистически партии, които все още не са превъоръжени с идейните оръжия на ленинизма и не са усвоили основното ленинско положение за правото на нациите за самоопределение до отделяне [339]. Според С. Маркович Македония е населена с много националности, тя е „етнографско шаренило”, което в най-голяма степен усложнява македонския въпрос. С. Маркович смята, че този въпрос „не може никога да се реши, ако се излиза от интересите само на един балкански народ; той ще може да се реши само тогава, когато се гледа от висотата на интересите на всички балкански народи. . .” [340], когато те се обединят в един икономически и политически съюз върху основата на пълно равноправие на всички нации и национални групи. Маркович веднага добавя обаче, че, като се съди от досегашната практика, е трудно да се повярва, че балканската буржоазия ще се издигне до такава висота. Но именно затова пък е наложително пролетариатът

336. Вж. напр. М и љ о в с к и, К. Македонското прашање во националната програма на КПJ (1919–1937), с. 45, 46, 47; 3 о г р а ф с к и, Д. Појава и значај брошуре “Македонија македоницима! Земља земељорадницима!” (послесловие към книгата на Коста Новакович „Македонија македоницима! Земља земљорадницима”, в изданието й от 1966 г.)

337. М а р к о в и ћ, С. Уставно питање. . ., с. 34.

338. М а р к о в и ћ, С. Национално питање. . ., с. 123.

339. Вж. М и љ о в с к и, К. Цит. съч., с. 49.

340. М а р к о в и ћ, С. Национално питање. . ., с. 124.

107

да обърне на този въпрос най-голямо внимание, още повече, че съюзът на балканските народи би означавал икономическо и политическо освобождаване на Балканите от робството на западноевропейския империализъм, който е превърнал балканските държави вече в свои полуколониални владения. Ето защо западноевропейският империализъм е сериозна пречка за споразумението и обединението на балканските народи, а това в „най-голяма степен усложнява балканския въпрос така, че няма изгледи той да бъде решен преди пълната победа на пролетариата” [341] — заключава Маркович. Практически това означава, че по силата на ред обстоятелства Македония ще остане под властта на Югославия до пълната победа на пролетариата и ЮКП не ще може да направи нищо за нейното освобождение и независимост. В крайна сметка това е отказ да се търсят други пътища, конкретни формули, лозунги, които биха привлекли македонското револю-люционно движение на страната на ЮКП. Това води до внушаване на македонското население, че е излишна всякаква борба, щом като македонският въпрос не може да се реши преди пролетарската революция. По такъв начин ЮКП и пролетариатът се лишават от един от своите съюзници в извършването на социалистическата революция.

В дискусията „левицата” също отделя място на македонския въпрос в Югославия. К. Новакович изтъква, че голямо значение за разрешаване на националния въпрос има лозунгът за работ-ническо-селско правителство, защото националните движения в Македония, а и в Хърватско и Словения имат предимно селски характер [342]. Според него едно активно федералистко движение в Хърватско и в Словения ще бъде от голямо значение за ЮКП, защото то ще подкрепи морално както Македония, така и работническите и селските маси в България и ще допринесе за по-скорошното решение на балканския национален проблем.

Павле Павлович смята, че за Македония най-голямо значение има борбата за балканска социалистическа федерация. „Ако този лозунг — казва той — преди световната война означаваше, на първо място, опазване на Балканите от световните завоеватели, днес той има за измъченото македонско население още по-голямо и специално значение след всички изпробвани кървави „национални” методи” [343]. Но и П. Павлович отлага решаването на македонския въпрос до победата на пролетариата.

341. Пак там.

342. Вж. Н о в а к о в и ћ, K. Наше посматрање националног питања. — Радник, бр. 87, 1. XI. 1923.

343. В и д о ј е в и ц а [П а в л е П а в л о в и ћ]. Национални проблеми у Југославији. — Радник, бр. 56, 28. VI. 1923.

108

Неизвестен член на партийната организация в гр. Велес излиза със статия, в която подчертава, че в Македония „нито ден не минава без борба, кърви и жертви”. Въпреки всички мерки на правителството движението на комитите напредва все повече и повече, защото македонският комитет използува преследването и терора на сръбската буржоазия над населението за своята пропаганда, като разпространява идеята за автономна Македония, която има много привърженици сред народа [344]. Но и велешкият представител подценява националноосвободителната борба. „От всички тези перипетии македонският народ — заключава авторът на статията — можа да види, че единственият път за неговото освобождение е непримиримата класова борба за създаване на социалистическа федеративна балканска република, защото само така народите ще се освободят от угнетяване и експлоатация. Дълг на НРПЮ е да води борба и да настоява за изтръгване на масите от влиянието на комитите и за привличането им в класовата борба за създаване на БФСР.” [345] И тук липсват минимални задачи и най-близки искания за демократизиране на режима в Македония.

По време на дискусията НРПЮ предприема разяснителна работа в Македония. На много места се провеждат събрания за същността на националния въпрос в Югославия и на македонския въпрос, за мястото на работническата класа в тяхното разрешаване и пр. На 30. VIII. 1923 г. на такова събрание във Велес говори Т. Кацлерович. Той призовава населението да се бори против четите, против сръбското, българското и гръцкото домогване в Македония. Т. Кацлерович дава известната формула за освобождение на Македония — БФСР с Македония като равноправен член. В съобщението на местната партийна организация от Велес за събранието се казва, че „без автономия на Македония като пръв етап в пълното освобождение на македонското население от империализма на балканските буржоазии не може да се помисли за подобряване на ужасното положение, в което това население се намира” [346]. Настоява се Македония да получи пълно самоуправление, за да се премахне страхотният режим на сръбската буржоазия. На 28. VIII. се свиква събрание и в Скопие [347], а в началото на септември и в други градове на Македония.

344. Вж. z — Велес. Националне борбе у Македонији. — Радник, бр. 57 1. VII. 1923.

345. Пак там.

346. Национално питање у Македонији. — Радник, бр. 76, 5. IX. 1923.

347. Вж. Један успех на НРПЈ у Македонији. — Радник, бр. 75, 2. IХ. 1923.

109

В дискусията се включва и загребският в. „Борба”, които разглежда комитската дейност в Македония като „реакция на населението срещу режима на сръбската буржоазия над македонския народ” [348]. И това наистина е така. ВМРО комплектува своите чети на българска територия, но в техния състав влизат изключително лица, избягали от терора в Македония. Стихийната съпротива и непрекъснатите борби на местното население срещу сръбския режим улесняват дейността на организацията. В. „Борба” отправя упреци към сръбската буржоазия, която иска просто да премълчи нерешения македонски въпрос, но това не й се отдава и тя е принудена да се занимава с него даже и в печата. Вестникът подчертава: „Викът и протестът на поробените арна-ути, българи и турци и на всички останали македонци не може да се заглуши.” [349] Хърватският комунистически печат протестира срещу денационализацията в Македония, обявява се против предложението на в. „Трговински гласник” от 17. X. 1923 г. за колонизиране на още сърби, за повишаване заплатите на сръбските чиновници и жандармерия в Македония и пр. Разглеждайки политиката на сръбската буржоазия по отношение на Македония, той заключава, че нищо не е в състояние да направи от македонците (арнаути, българи и турци) — сърби. Хърватските комунисти се застъпват за самоопределение на населението на Македония. „Истинското самоопределение — се казва във в. „Борба” — важи и за македонците също така, както и за останалите народи. И само македонците сами, със своята свободна воля могат да решават съдбата си.” [350]

В дискусията Сима Милюш отделя най-голямо място на Македония. Той прави паралел между борбите в Хърватско и Словения, от една страна, и в Македония — от друга. Макар че по форма са различни, в основата си те имат едни и същи корени — предизвикани са от икономическия и от националния гнет на сръбската буржоазия, а формата на борба отговаря съответно на силата на икономическото и културното развитие на отделните групировки в Югославия [351]. „Аз ще започна — пише Милюш — с най-щекотливия въпрос — македонския. То е поради това, че Македония е възел за решение на националния проблем на Балканите, тя е златната ябълка, към която имат апетит всички балкански капиталистически държави и особено сръбските и

348. Borba, br. 35, 20. IX. 1923.

349. Borba, br. 39, 25. IX. 1923.

350. Пак там.

351. Вж. М и љ у ш, С. Национално питање у Југославији. — Радник, бр. 74, 30. VIII. 1923.

110

българските империалисти.” [352] В духа на партийното становище С. Милюш разглежда Македония като „мозайка от нации”, в която е трудно те да бъдат разграничени една от друга. Борбата за Македония се води преди всичко заради важното й стратегическо положение. Долината на р. Вардар е артерия на Балканския полуостров и който господствува над нея, има всички възможности за хегемония на Балканите. Поради това, че е невъзможно споразумение за Македония между балканските държави, всички пролетарски партии трябва да отделят на този въпрос най-голямо внимание.

Сложността на македонския въпрос според С. Милюш идвала от смесеността на националностите в областта.

Той възприема тезата на сръбските социалдемократи от 1917— 1919 г., че в Македония българската пропаганда била по-стара от сръбската, че докато Сърбия се е занимавала повече с освобождаването на своите сънародници от австрийско и унгарско господство, младата българска буржоазия е насочвала усилията си главно към Македония — откривала е училища, църкви, водила е пропаганда и пр. По тази причина според Милюш македонецът „повече се чувствува българин, отколкото сърбин (македонец се ради тога више oceћa бугарином, него србином)” [353].

Милюш смята, че в своята политика НРПЮ не трябва да се ограничава само с максималните лозунги. „Първото задължение на всяка пролетарска партия — казва той — е да даде конкретни лозунги за нашата борба, които ще отговорят на интересите и на българските, и на македонските, и на сръбските селяни и работници.” [354] Но според него издигането от комунистите само на крайни лозунги е „станало вече досадно на масите” и затова наред с тях трябва да се поставят и конкретни искания, които ще привлекат масите на .страната на партията. В заключение той подчертава: „Без това ние никога не ще се науч-им да се борим, нито [ще успеем] да привлечем масите към нас. нито да победим. Това важи и за националния въпрос и особено за македонския проблем. . .” [355]

С искането за конкретни лозунги по националния и специално по македонския въпрос се набелязва нов етап в отношението на ЮКП към лозунга за балканска федерация.

Този лозунг остава като стремеж за окончателно решение. Същевременно започват да се търсят и други лозунги по македон-

352. М и љ у ш, С. Цит. съч. — Радник, бр. 75, 2. IX. 1923.

353. Пак там.

354. Пак там.

355. Пак там.

111

ския въпрос, които биха привлекли масите. С. Милюш предлага те да се разделят на два вида: общи лозунги, които ще се осъществяват в бъдеще, и днешни лозунги, които трябва веднага да привлекат масите и да служат като предпоставка за победата на общите [356].

Като основни общи лозунги, валидни за всички комунистически партии на Балканите, той сочи: борба против големите империалистически държави, които постоянно подстрекават и подпомагат противоречията между балканските държави, и борба за съюз със Съветска Русия; борба против собствените капиталистически правителства, които потискат македонското население, и за работническо-селско правителство, против поробването на македонското население и за пълно право на самоопределение на това население във всички балкански държави; против разпокъсаността на малките и неспособни за самостоен, живот балкански държави и за БФСР, е която Македония би влязла като равноправен член, защото това е единственото решение на усложнения в национално и икономическо отношение балкански проблем [357].

Освен тези общи лозунги според С. Милюш всяка партия би трябвало да си изработи конкретни лозунги за своята страна. За партията на Югославия той предлага следните: пълна автономия на Македония; най-справедливо разрешение на аграрния въпрос с лозунга: „Земята на онези, които я обработват”; най-широка гражданска свобода; национално равноправие в най-широкия смисъл — всеки гражданин да общува с властите на матерния си език; да се откриват такива училища и културни институции, каквито населението желае; най-голяма грижа за икономически слабите, които са принудени да умират от глад или от куршум; амнистия за всички политически затворници; най-малко наказание или пълно помилване за неполитическите престъпления, защото те са резултат на лошото управление; премахване на ЗЗД и на предвидените в него наказания; най-строги наказания за поквареното чиновничество [358]. Само с тези и подобни на тях лозунги могат да се спечелят симпатиите на македонските селяни и работници.

Представлява интерес и становището на Анте Цилига по македонския въпрос. Той пише: „От славянските племена, които живеят в Югославия, са още и македонците. Те през целия XIX в. са се развивали като самостоятелен народ. Всички усилия на сръбската буржоазия да ги сърбизира досега са останали без

356. Пак там.

357. Пак там.

358. Пак там.

112

успех. Те представляват отделна национална индивидуалност и на тях трябва да се признаят всички права, произтичащи от това. Нашето движение сгреши, че още в 1919 г. не започна издаването на печат на македонски език за македонското население. Трябва да се настоява и за отваряне на училища на македонски език. Населението пък нека само избира, ако желае да праща децата си в училища на сръбски език или на македонски език.” [359] Както се вижда, А. Цилига смята македонците за отделна нация, формирала се през XIX в., което не отговаря на истината. По време на Възраждането Македония е обхваната от процесите на формиране на българската нация. Не е съществувал и отделен македонски език, дейците на македонското освободително движение употребяват българския книжовен език.

Като най-целесъобразно решение на македонския въпрос, Цилига смята създаването на самостоятелна Македония, но преди да се постигне това, трябва да се настоява за автономия на Македония в рамките на Югославия. „Ние — казва той — искаме за Македония автономия. Добре. Но трябва ясно — и в резолюцията да подчертаем, че Македония не я смятаме за сръбска и че сме за самостоятелна Македония, а в автономията виждаме първа крачка към самостоятелността. Тук трябва да се разграничим от сръбските републиканци, които виждат в автономията първа крачка към постепенното сърбизиране на Македония.” [360]

Първият вариант на проекторезолюцията по политическата ситуация и задачите на ЮКП, изработен от Т. Кацлерович, не дава нищо ново по македонския въпрос. Разделът, посветен на него, е текстуално взет от резолюцията на II партийна конференция във Виена.

Във втория вариант на същата проекторезолюция, разработен след Септемврийското въстание в България, Т. Кацлерович внася изменения с цел да се разобличи ВМРО като оръдие на българската реакция. Същевременно на преден план се извежда революционната енергия на македонските маси, която при правилна политика би могла да бъде използувана от ЮКП: „Пролетарските и бедни маси от българския, гръцкия и албанския народ винаги представляват жива революционна сила, пълна с революционна енергия против всякакво угнетяване, но тези маси са неорганизирани. Те са жертва, от една страна, на насилническия режим и, от друга — на македонствуващите банди, които са се поставили в служба на контрареволюционна България. . .” [361]

359. M b t, Samoodreћenie naroda u Jugoslaviji. — Borba, br. 30, 16. VIII. 1923.

360. M b t, Za jasnocu u odlucnost. . . — Borba, br. 38, 18. X. 1923.

361. Borba, br. 41, 7. XI. 1923.

113

В проекторезолюцията се обръща внимание на партията да гледа винаги на Македония като на една от най-важните революционни позиции против режима на великосръбската буржоазия.

В проекторезолюцията по националния въпрос, предложена от Дж. Цвиич, като червена нишка минава схващането, че „целият угнетявай хърватски и словенски народ, както и народите на Македония се намират в движение за завършване на своята национална буржоазнодемократична революция” [362]. Като коментира автономисткото схващане на десницата и федерализма на „левицата”, залегнал и в неговата проекторезолюция, Цвиич казва, че „е за федерация, но за федерация, която ще почива на доброволното споразумение на суверенните нации. Само такава федерация може да довърши буржоазнодемократичната революция на угнетяваните нации.” [363]

В съгласие с ленинската постановка въпросът за автономия или федерация в проекторезолюцията на Цвиич не се поставя като програмен. Програмен характер има само принципът право на самоопределение на югославските народи до отделяне. А в каква форма всяка от нациите ще определи това свое отношение към общата държава, е съвсем второстепенно нещо.

В заключение към тази глава ще отбележим, че преминаването на ЮКП в нелегалност през 1921 г. е свързано със сериозно преустройство на нейната цялостна дейност. В началото тя много трудно се приспособява към новата обстановка. Току-що удържала победа над центризма, партията преживява нови вътрешни борби. Появяват се две течения — десница и „левица”. Ръководството начело със Сима Маркович е заразено от сериозен реформизъм по националния въпрос. То не смята националния въпрос за съставна част на социалистическата революция, отлага решението му до победата на социализма, свежда националните противоречия до класови, бори се само за ревизия на Конституцията и автономизиране на страната.

И през периода 1921–1923 г. ЮКП стои на старите социалдемократически позиции по националния въпрос. Тя продължава да оправдава създаването на Югославия като унитаристична държава, основана на „националното единство на сърби, хървати и словенци”. Въпреки че признава наличието на българско население в Македония, ЮКП се стреми да утвърждава „правото” на Югославия да владее Вардарската долина, докато се създаде Балканска федеративна социалистическа република.

Коминтернът и Балканската федерация подпомагат ЮКП да поправи погрешната си линия по националния въпрос. Първата крачка в тази насока е отказът от теорията за „народното единство”.

362. Предлог резолюције по националном питању (референт друг Ђуро Цвијић. — Радник, бр. 80, 23. IX. 1923.

363. Ц в и ј и ћ, Ђ. Цит. съч.

[Previous] [Next]
[Back to Index]