Лингвистични студии за Македония

Иван Кочев (съст.)

1. Българските манастири в Македония през IX-XIV в.

 

Акад. Димитър Ангелов

 

А. IX—XII в.

Б. XIII и XIV в.

 

При един поглед върху историческите съдбини на Македония от края на IX до края на XIV в. се хвърля в очи значителната роля на местните манастири през този петвековен период. Става дума за време, през което историята на тази обширна географска област, заемаща средищно място на Балканския полуостров, е неделима част от историята на България, по-специално от просветните и културни постижения на българите — основният живеещ в нея народ. Пръснати из различни краища на страната, манастирите в Македония — като се започне от времето на приемането на християнството при княз Борис I (864) и царуването на Симеон (893—927) — се от крояват като едно от впечатляващите явления в религиозния живот на българското общество и респективно в сферата на образованието и книжнината. Заедно с това отделни манастири в Македония, основани или облагодетелствани от светската власт в лицето на върховния ѝ владетел, изпъкват на преден план със сериозните си икономически и социални предимства, разбира се, в характерната за балканското средновековие общественополитическа система. И това става, както по времето, когато македонските земи са в пределите на българската държава — като неин естествен политически и етнически център, така също и тогава, когато над тях тегне господството на Византийската империя (XI—XII в.), а по-късно и на средновековна Сърбия (от края на XIII до средата на XIV в.). Две са измеренията, отнесени към монашеството в Македония през този продължителен период (Първото българско царство, византийското владичество и на Второто българско царство): осезаемо духовно присъствие, съчетано за някои манастири с хвърлящо се в очи материално благополучие. Такава е най-кратката и обобщаваща характеристика на проблема.

 

Преди да се пристъпи към разглеждане на поставената тема, необходимо е да се хвърли поглед върху историята на географската област Македония до включването ѝ като част на българската държава. Както се знае, през доста дълъг период тази област съставлява ядрото на древната Македонска държава с най-известни владетели — Филип II (359—336) и Александър Велики (335—323) и със специфично, говорещо собствен език насепение —

 

10

 

 

древните македонци. След разгрома на тачи държана и падането на целия Балкански полуостров под римска власт (46 г. сл. Хр.) Македония е една от административните области в границите на Римската империя, а след 395 г. — в състава на обособилата се като политическа формации Източна Римска империя (Византия) със столица Константинопол. Тя запазва обаче и като византийска провинция старото си название — Македония, без да има вече нищо общо нито от политическа, нито от етническа гнедна точка с някогашното държавно образувание на Филип II и Александър Велики. [1] Разнородно по произход, език и бит е нейното население, състоящо се от отдавна претопили се македонци, гърци и траки. Една част от траките запазва все още своята етническа самобитност, друга е елинизирана, трета — романизована. Етническата и езикова смесица и пъстрота намират израз в топонимията и антропонимията.

 

Коренни изменения в македонските земи от етническа гледна точка настъпват в края на VI и първата четвърт на VII в., когато почти целият Балкански полуостров е залят от множество славянски племена, прииждащи на юг от Дунава. В Македония, както личи от съвременни на този етнодемографски процес извори (главно т. нар. "Чудеса на Димитър Солунски"), се установяват племената берзити, драговити (драговичи), струмци, ринхини, сагудати. [2] Всяко от тях представлявало обособена военнообществена единица, означавана във византийски източници от VII—IX в. с названието "Славиния". Това название е свързано с общото за всички славяни наименование "славяни". Под напора на нахлуващите в македонските земи пришълци голяма част от тамошните жители напуснали родните си места и се заселили в Тракия, около Адрианопол (Одрин), където натискът на славяните бил сравнително по-слаб и византийската власт запазила позициите си. По-късно тази област станала известна под името тема (провинция) Македония, име, което свидетелства за притока на преселници от македонските земи. [3]

 

Напълно сродни по език, бит и вяра, заселилите се в Македония славянски племена спадат към т. нар. "българска група". Група сродна, но все пак отличаваща се главно по някои особености от фонетично естество, е групата на сърбохърватските племена, които към средата на VII в. заели западните краища на Балканския полуостров. Едновременно със заселването на македонските земи, славянски племена, пак от българската група, се установяват в Малка Скития (дн. Добруджа) и в двете византийски провинции

 

 

1. Коледаров, П. Името Македония в историческата география. С., 1985, с. 17 и сл.

 

2. Ангелов, Д. Българските славяни. — Векове, 1979, № 4, с. 23 сл.; Образуване на българската народност. (С., 1981, с. 144 сл.

 

3. Коледаров, П. Цит. съч., с. 52 и сл.

 

11

 

 

между Дунав и Стара планина — Долна и Горна Мизия. Плътно сс заема от славини (от същата група) почти цяла Тракия, голяма част от Албания, Епир, Средна и Южна Гърция (Пелопонес). За това свидетелства — наред с други източници — внушителният брой топоними и хидроними от славянски произход, запазени до наши дни.

 

Многочислената славянска маса от племена в Мизия, Тракия и Македония и дошлите по-късно прабългари на Аспарух (дн. Североизточна България) и на Кубер (в Македония около Прилеп и Битоля) стават основна съставка в оформилата се в края на IX и началото на X в. българска народност. Славяните преобладават в образувалата се през 681 г. Българска държава със столица Плиска.

 

В хода на така разигралите се събития, довели до коренни изменения в етническата обстановка на балканските земи , та чак до създаването на българската държава и на българската народност, настъпват съществени промени, намерили отражение и в терминологията. Старото название Македония остава на заден план и вместо него в употреба влиза името "Славиния" (понякога в множествено число "Славинии"). Но това название не се задържа дълго време. В процеса на формирането на българската народност и на разширяването на териториалните граници на българската държава се появява нов обобщаващ термин "българска земя". Така се назовава вече областта Македония като част от пространствената основа, където живее новосъздадената българска народност. [4] Така се назовават областите Мизия и Тракия, където преобладаващо население са също българите. [5] В този широк, обобщаващ смисъл, названието "българска земя" е употребено в "Беседата" на Презвитер Козма (втората половина на X в.). Едно от най-убедителните свидетелства за това название намираме в т. нар. "Български апокрифен литопис", книжовен паметник, чиято първа редакция е от средата на XI в. Под словосъчетанието "българска земя", което се среща там около 20 пъти, се подразбират селища в Добруджа, Мизия, Черноморското крайбрежие, Тракия. Софийската област, Македония. [6] Определението "българска земя" е в честа употреба не само в книжовните паметници от времето на Първата българска държава, на византийското владичество и на

 

 

4. Ангелов, Д. Образуване на българската народност. — В: История на България. Т. 2. Първа българска държава, С., 1981. с. 261 и сл.

 

5. Ангелов, Д. "Българска земя", "българска страна", "българско царство", "България". Терминологични проучвания. — Palaeobulgarica, 1980, № 3, 8—31; Из средновековното ни минало. (Държава, народност, култура). С., 1990. 133—159.

 

6. Срв. текста на апокрифа в изданието на Иванов. Й. Богомилски книги и легенди. С., 1925 (фототипно изд. 1970), 280—287. Наред с "българска земя" в честа употреба е там и определението "българско царство".

 

12

 

 

Вторатa българска държава, но и през периода на турското робство. Наред с "българска земя" като определяния, в които се влага етнополитичсски смисъл, са названията "българско царство" и "България". Така е наричана още от самото начало образувалата се през 681 г. българска държава, обединила славяни и прабългари под една и съща власт и разширила постепенно своите предели на юг и на югозапад в Тракия и Македония.

 

В процеса на утвърждаването на българската народност и на териториалното разширение на българската държава изчезват названията за отделните славянски племена в Македония, Мизия и Тракия и се налага като народностен етноним името българи. Това свидетелства за важната роля на прабългарите при образуването на държавата и постигнатите от нея външнополитически и военни успехи. Като обединяващо название за славяни и прабългари името българи влиза в употреба към края на IX в. и остава в течение на столетия до наши дни неизменен и трайно установен етноним. Българи през целия период на Средновековието са се назовавали жителите както на Македония, така на Мизия, и на Тракия — т. е. на трите главни географски области, където е живеел българският народ. Този въпрос е вече достатъчно изяснен в научната литература и тук не е необходимо да се разглежда по-подробно. [7]

 

 

    А. IX—XII в.

 

При така осъществилите се етнотериториални и етнополитически процеси на Балканския полуостров, свързани със заселването на славяните и създаването на българската държава и на българската народност, естествено е, когато говорим за манастирите в Македония през периода IX—XII в., а и по-късно XIII и XIV в., да ги означаваме като манастири български. Това название отразява реалното състояние в македонските земи от етническа гледна точка, независимо от това, дали те са влизали винаги в пределите на българската държава или са попадали под чужда власт — на византийци и на сърби. Определящ в случая е изобщо етническият показател. Същевременно не трябва да се пренебрегва обстоятелството, че под знака на християнската религия, обща за православните народи на българи, гърци и сърби и представляваща силен фактор през средновековната епоха, монашеството и манастирските обители се открояват до голяма степен като общ балкански феномен, при което ударението се

 

 

7. Иванов, Й. Българите в Македония. Изследвания и документи за тяхното потекло, език и народност. С., 1917. с. 109 сл.;  Ангелов, Д. Образуване на българската народност, С., 1917, с. 109, с. 295 и сл.;  Неугасващо самосъзнание. С., 1991. с. 19 и сл.;  Македония в историята на българската държава и на българския народ. — В: Проблеми на българския език и Македония, С., 1993, с. 12 и сл.;  Ангелов, Д. Българите в Македония през средните векове (VII—XIV в.). — В: Проблеми и събития, С., 1993, с. 29 и сл.

 

13

 

 

поставя не върху етически белези, а върху обединяващата роля на християнската вяра.

 

Началният тласък за появата на български манастири в Македония е в пряка връзка с покръстването (864 г.). По това време, още при управлението на предходника на княз Борис I — хан Пресиан (836—852) голяма част от Македония (областта между горното и средното течение на р. Вардар, а също и Косово поле и земите с главни градове Охрид и Прилеп) е вече в пределите на българската държава. Присъединени към България са и земите на славянското племе стримонци (струмци) в басейна на р. Струма. [8] Осъществено е изобщо до голяма степен обединението на славяните от българската група в Мизия, Тракия и Македония и актът на покръстването е нов и съществен фактор в процеса на изграждането на българската народност в тези области.

 

Главната цел на княз Борис след обявяването на християнството за държавна религия била да постави на солидни основи новосъздадената българска църква, за да може чрез двете специфични за нея прослойки — духовенството и монашеството — да се преодолеят все още твърде силните езически традиции и да се наложи като единствена и задължителна за всички поданици на страната нова вяра. Развързани ръце в това отношение българският владетел получил след период на лавиране между Константинопол и Рим през 870 г., когато било решено на свикания църковен събор във византийската столица българската църква да получи статут на архиепископия със значителна самостоятелност. Първият български архиепископ, Йосиф, бил ръкоположен от константинополския патриарх Игнатий, а следващите били избирани от синода на българските епископи. Нова стъпка към разширяване на правата на българската църква била осъществена на църковния събор в Константинопол през 879/880, където било решено българските епископи да не се включват в епархийските списъци на цариградската патриаршия. [9] Това означавало, че практически им се признава почти пълна автономия в техните действия и така се давала възможност на княз Борис, освободен от опеката на константинополските патриарси, да провежда в сътрудничество с представители на висшия български клир по-целенасочено своята религиозна политика. Вероятно след събора през 879/880 г. са били окончателно утвърдени седем епархии, на които е била разделена цялата страна, а именно: Деволско-Охридска (в Западна Македония и част от Албания), Брегалнишка (с център гр. Брегалница, близо до днешния град Струмица), Дръстърска, Девелтска, Филипополска, Средецка

 

 

8. История на България. Т. 2, с. 160.

 

9. Пак там, с. 230.

 

14

 

 

и Бдинска. [10] Начело на всяка епархия стоял митрополит, а върховната църковна власт била в ръцете на архиепископа. Вероятно е при това числото на епархиите още през този ранен период след покръстването да е бил по-голям, но данните на изворите за изясняване на този въпрос са недостатъчни.

 

За неуморимите грижи на княз Борис да се увеличава броят на духовници и монаси и да се градят църкви и манастири свидетелстват както писмени източници, така и разкрити при археологически разкопки паметници. Заслужава отбелязване един пасаж от добре познатия старобългарски разказ от края на IX в. "Чудото с българина", (известен още под названието "Повест за железния кръст"). [11] Княз Борис, наречен в светото кръщение Михаил, казва се там, победи с христовата вяра и кръстния знак коравото и непокорливо българско племе... отвърна го от тъмните измамни, смрадни и богоненавистни жертви, изведе го от мрак на виделица, от измама и кривда към истина. Отхвърли смрадните и нечисти техни нрави, храни, требищата (жертвениците) им разори, утвърди ги със светите книги и правата християнска вяра, съгради църкви и манастири, постави епископи, попове, игумени, които да учат и ръководят народа му по божия път." [11]

 

В духа на възхвала за строителната дейност на княз Борис звучи известието на охридския архиепископ Теофилакт, съдържащо се в съставеното от него "Пространно житие" на Климент Охридски (края на XI в.), че българският владетел след покръстването на своя народ "опасал цялата си подвластна България със седем съборни храмове". [12] Пак Теофилакт Охридски в разказа си за живота и страданията на 15-те мъченици от град Тивериупол (дн. Струмица) отбелязва със задоволство, че когато християнството при княз Борис било прието като държавна религия и църковният институт в новопокръстената страна укрепнал, "оттогава епископи се поставят и свещеници по-много се ръкополагат, и храмове свети се въздигат". И българите, станали християни, "от основи въздигнали божиите храмове и всичката тукашна земя пълнели със слава и хвала Господня". [13]

 

Данните на писмените извори за строителството на църкви и манастири

 

 

10. Пак там, с. 231.

 

11. Снегаров, И. Старобългарският разказ "Чудо на св. Георги с българина" като исторически извор. — В: Год. на Духовната акад. т. 4, 1995 г., с. 225;  Ангелов, Б. Сказание за железния кръст. — Старобългарска литература, 1971, № 1, с. 141.

 

12. Срв. съответния текст у Милев, А. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, пар. XXIII, с. 133.

 

13. Срв. Писмата на Теофилакт Охридски, архиепископ български с притурка на неговото Мъченичество на светите 15 свещеномъченици, пострадали в Тивериупол, именуван на български Струмица, в царуването на злочестия Юлиана Отстъпник. Прев. от гръцки митр. Симеон, Варненски и Преславски. С., 1931, с. 260 и сл.

 

15

 

 

още през този ранен период се потвърждават и от археологическите проучвания в Плиска и Преслав, а през последните години — от извършените разкопки в манастирския комплекс край село Равна (Провадийско). Такъв комплекс, както се знае, е имало и около голямата Плисковска базилика и е вероятно гя да е била една от седемте съборни храмове, за които споменава Теофилакт Охридски, че били построени при царуването на княз Борис. [14]

 

Но ако българският владетел, в желанието си да укрепи българската църква, имал предвид на първо място столичния град и разположените около него селища, не по-малко внимание обръщал той и на другите краища от българското царство, включително и на югозападните български земи (Македония). От седемте съборни храма, за които говори архиепископ Теофилакт, три са били построени по негово време именно там — единият е бил в Охрид, другият — на остров "Св. Ахил" на Преспанското езеро, третият — в град Брегалница. За този храм става дума в споменатия разказ на Теофилакт Охридски в житието му за 15-те тивериуполски мъченици, загинали по време на гоненията срещу християните при управлението на римския император Юлиан (361—363). Храмът бил изграден по личното нареждане на княз Борис, а изпълнението на издадената от него заповед било поверено на управителя на Брегалнишката област, комит Тирадин. В този храм били пренесени мощите на трима от тивериуполските мъченици и в него. както отбелязва Теофилакт, "бил отреден клир, обучен на български език, за да престоява там и да изпълнява постоянно свещените песнопения". [15]

 

За строителство на църкви и манастири в областта на Брегалница може да се заключи и от направените през последно време археологически разкопки. [16] А за това, че главен инициатор е бил княз Борис, подсказва дадената за него характеристика в споменатия "Български апокрифен литопис". "И след смъртта на цар Изот, казва се там, пак прие българското царство син му Борис и бе много благочестив и благоверен. И този цар покръсти цялата българска земя и създаде църкви по българската земя и на река Брегалница и там прие царството. На Овче поле създаде бели църкви и отиде в Добрич и там завърши своя живот." [17] Като изключим характерния изобщо за тази творба легендарен елемент и вмъкнатите по-късно добавки, в основата на това известие, възхваляващо ролята на Борис в строителството на църковни

 

 

14. История на България. Т. 2, с. 231.

 

15. Писмата на Теофилакт Охридски, с. 264.

 

16. Алексова, Бл. Баргала—Брегалница во светлината на новите археолошки истражувања. Гласник на Институтот за национална историј (Скопје), 11, 1967, № 3.

 

17. Текст у Иванов, Й. Богомилски книги и легенди, с. 282.

 

16

 

 

сгради и този край на българската държава, лежи несъмнена историческа исгина.

 

Особено благоприятни услония за църковно манастирско строителство пак по времето на княз Борис— този път в Западна Македония — настъпили след 886 г., когато по решение на българския владетел бил изпратен там Климент Охридски със задача да разпространява християнството сред тамошните жители и заедно с това да организира учебни средища. Център на неговата мисионерска и учителска дейност била Кутмичевица — административна област — в която освен западномакедонските земи влизала и част от Албания. И тук именно, в продължение на седем години, от 886 до 893, се разгърнала плодотворната мисионерска и учителска дейност на бележития продължител на Кирило-Методиевото дело. Климент, четем в неговото "Пространно житие", "обикаляйки всички области, гръмогласно проповядвал на езичниците божието спасение и беседвал с всички изобщо за спасителните божии заповеди". А същевременно учел децата на четмо и писмо. Вън от съмнение е, че през този седемгодишен период на територията на Кутмичевица — със значителните, намиращи се в нея градове Охрид, Девол и Кефалония (Главиница) [18] — са били изградени с оглед проповедническата и учителската му мисия редица църкви и манастири. В "Пространното житие" става дума за четци, иподякони, дякони и свещеници, които го подпомагали при неговата дейност. [19] От това извееше може да се заключи, че в поверената му обширна област са били изградени вероятно няколко църкви и манастири.

 

През 893 г., вероятно наскоро след събора в Преслав, Климент получава, по решение на новия български владетел княз Симеон, епископски сан и става, както се отбелязва в житието "пръв епископ на български език". Поверена му е новосъздадената епархия Велика (Велица, Белица). За нейното точно местонахождение съществуват разногласия, но сигурно е, че тя се намирала недалеч от Охрид. [20] Един от главните центрове, в които Климент,

 

 

18. За Кутмичевица и намиращите се в нея селища срв. Милев, А. Гръцките жития на Клинемнт Охридски, пар. ХМ. с. 125. За местоположението на Девол вж. Златарски, В. Де се е намирал град Девол. — Известия на Бълг. историческо д-во. 5. 1922, с. 40 и сл.;  За Кефалония (Главиница) вж. Миятев, К. Къде се е намирал средновековният град Главиница (Главеница). Археология, 1963. № 3. с. I и сл. Това е град в Албания, близо до днешното село Балши;  Вж. и Коледаров, П. Политическа география на средновековната българска държава. Т. 1, карта № 6. По това време част от Албания е била заселена плътно от славяни от българската група и е влизала в пределите на българската държава.

 

19. Милев, А. Грьцките жития на Климент Охридски, нар. XVIII, с. 127.

 

20. Срв. Коледаров, П. Климент Охридски, "първи епископ на български език" на драговитите в Солунско и на Великия в Западните Родопи. — В: Константин Философ. Юбилеен сборник. С., 1969, 141—167;  Добрев, И. Бил ли е Климент Охридски епископ на Драгавища. — Старобългарска литература, 13, 1983, 29—41.

 

17

 

 

вече като епископ, разгърнал плодотворната си книжовни дейност, е охридският манастир "Св. Пантелеймон". Както може да се заключи от един пасаж в "Пространното житие", този манастир е бил построен по личната инициатива на княз Борис още преди 893 г. [21] Той бил предоставен изцяло на разположение на новоизбрания епископ в знак на уважение и признание за извършеното от него дело. От своя страна, свързал се трайно с Охрид, който се очертава като един от най-значителните градове в Македония (станал не случайно по-късно столица на Самуил), Климент допринесъл за по-нататъшното църковно и манастирско строителство в този град. По думите на Теофилакт Охридски към манастира "Св. Пантелеймон" Климент "прибавил и друга църква, която по-късно направили архиепископска катедрала. Така в Охрид имало три църкви — една съборна и две на Свети Климент, които били по големина много по-малки от съборната, но по-красиви от нея със своята кръгла и сферична форма". [22]

 

След 893 г., когато на престола е цар Симеон, а Климент работи в манастира "Св. Пантелеймон", в Кутмичевица е изпратен другият ученик на солунските братя — Наум, за да продължи започнатото дело. Това той върши в течение на седем години, след което се оттегля и строи голям манастир на западния край на Охридското езеро до изворите на р. Дрина. Известие за това намираме в Първото Наумово житие, съставено наскоро след смъртта му (починал е през 910 г.). Ето целият пасаж от този много ценен старобългарски книжовен паметник:

 

"Когато ръкоположи епископ Климент, същият благотворен цар Симеон изпрати другаря му Наум, за да учителства на неговото място. И той живееше, вършейки същите подвизи, за да бъде угоден на Бога. Беше девствен от детинство, та до смъртта. Съгради манастир на отока на Бялото езеро и църква, посветена на светите архангели. И прекара в учителство седем години, и оттегли се от учителството щото отиде в манастир и прекара десет години. И преди кончината си прие монашески образ". [23]

 

Според Второто Наумово житие построяването на манастира "Св. Архангел" станало през 905 г. и било извършено "с богатствата и по повелята на благочестивия български цар Михаил Борис и на неговия син цар Симеон". [24]

 

 

21. Милев, А. Гръцките жития на Климент Охридски, пар. XXIII, с. 133;  Станчев Кр., Г. Попов. Климент Охридски, с. 44;  Коцо, Д. Климентовияг манастир "Св. Пантелеймон" и разкопки при "Имарет" во Охрид. — Год. зборник филоз. фак. Унив. Скопје, 1, 1948, с. 129 и сл.; Триконхалните църкви во Климентово време. — В: Слованска писменост. 1050 годишнина на Климент Охридски, Охрид, 1966, с. 91 и сл.

 

22. Милев, А. Гръцките жития на Климент Охридски, пар. XXIII, с. 135.

 

23. Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1931 (фототип. изд. 1970), с. 306;  Стара българска литература. Т. 4. Житиеписни творби. Състав, и ред Кл. Иванова. С., 1986, с. 80.

 

24. Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 313;  Стара българска литература. Т. 4, с. 83;  За съставените на гръцки език жития на св. Наум вж. Trapp, Е. Die Viten des Hl. Naums von Ochrid. — Byzantinoslavica, 35, 1974. No 2, p. 161 sq.

 

18

 

 

По-късно, когато Наум бил канонизиран за светец, този манастир бил преименуван на негово име. В запазените фрески в манастирската църква е изобразен ктиторът на манастира — княз Борис, а на южната страна са образите на светите Седмочисленици — Кирил, Методий, Сава, Ангеларий, Горазд, Климент (в архиепископски одежди) и Свети Наум (в монашески). В тази църква е и гробът на св. Наум. [25]

 

Изграждането на манастири в югозападните български предели (Македония), а и в други български краища по времето на княз Борис и на цар Симеон и на разгърналата се мисионерска дейност на Климент и Наум, е под знака на общата религиозна атмосфера след покръстването на българите. Атмосфера, при която се набляга в духа на отделни пасажи в евангелията и посланията на апостол Павел за ползата от спазването на аскетичен морал като път за спасение на душата. Безбрачие, отказ от лична собственост, скромно облекло, умерена храна, непрестанни моления, безропотно изпълнение на волята на игумена — това са главните изисквания, намерили място в строгите манастирски устави. Изобщо, както във Византия, по чийто образец е била приета християнската религия, така и в България монашеството възникнало и се умножавало като специфична прослойка, считаща себе си за верен изразител на аскетично звучащи повели в новозаветните писания.

 

Но чисто религиозният момент в същината на манастирите е само еднага страна. Покрай основното си предназначение — да бъдат средища на ревностно предани на христовото учение хора, отделни манастири изпълнявали и друга функция — нещо, което проличава особено ясно още през този ранен стадий от историята на българската църква. Организирани били към тях училища, в които децата още от седемгодишна възраст, а понякога и по-малки, се обучавали на четмо и писмо. И заедно с това били въвеждани в основни положения на християнското вероучение. Такива училища имало и към някои църкви. Така е било във Византия, където до голяма стенен получаването на елементарно образование било предоставено в ръцете на духовници и монаси. Така е било организирано след покръстването, и по-специално след идването на Кирило-Методиевите ученици, просветного дело и в България.

 

Ценен източник в случая е "Пространното житие", с добре познатите пасажи за неуморната дейност на Климент, поставил си за цел да изучи малките българчета да четат и пишат. "Ние никога не го видяхме да бездейства", възхищава се от неговата енергия житиеписецът, негов съвременник

 

 

25. За манастира "Св. Наум" срв. Трайчев, Г. Манастирите в Македония, с. 15 и сл.  Коцо, Д. Проучвања и археолошки испитнања на църквата на манастирот "Св. Наум". — В: Сборник археолошки музей (Скопје), 2, 1958, с. 56 и сл.

 

19

 

 

и ученик. "Но той или учеше децата и то по различни начини — на едни показваше формите на буквите, на други обясняваше смисъла на написаното, на трети нагласяваше ръцете, за да пишат, и то не само денем, но и нощем". И резултатите били налице — в течение на седем години броят на ограмотените достигнал до 3500 души. [26] Това именно са "славянските азбукарчета", за които не без задоволство в своята полемична творба "За буквите" Черноризец Храбър отбелязва, че за разлика от гръцките книжовници те по-добре знаят "кой им е създал азбуката". „Ако запиташ гръцките книжовници, твърди Храбър, като речеш, кой ви е създал буквите или превел книгите или в кое време, то рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: "Кой ви е създал азбуката или превел книгите" — всичко знаят и в отговор ще рекат: "Константин Философ, наречем Кирил. Той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий." [27]

 

Ако за манастирите в Македония, като средища за образование, може да се съди главно от това, което ни се разказва в "Пространното житие" за учителската дейност на заместилия го в Кутмичевица Наум, за просветната роля на манастирите в Североизточна България по време на княз Борис и цар Симеон ни уверяват данни най-вече от археологически проучвания, извършени през последните години. Знае се с положителност, че един от първите учебно-просветни центрове в България в края на IX в. е манастирският комплекс около т. нар. Голяма Плисковска базилика в Плиска. Същата констатация се отнася и до интересните разкрития при разкопките на манастира при село Равна (Провадийско), започнали през 1978 г. Край Голямата базилика и в манастира при с. Равна са разкрити сгради, където са се помещавали учебните помещения (отговарящи на византийските διδασκαλεἶον) и т.нар. скриптории (scriptorium). Намерени са писала, използувани за писане найвече върху слой от пчелен восък, с който се намазвала дъсчена плочка. Открити са и бронзови пера, използувани за писане и украса на ръкописи. Добре са изследвани тези въпроси в трудове на П. Георгиев и К. Попконстантинов. [28] За това, че манастирският ансамбъл край с. Равна е бил учебно средище, може да се заключи и от многобройните надписи, врязани по

 

 

26. Милев, А. Гръцките жития на Климент Охридски, пар. XVIII, с. 127.

 

27. Текст у Куев, К. Черноризец Храбър. С., 1967, с. 190 и сл.

 

28. Георгиев, П. Старобългарски писала в Плиска и Преслав. — Археология, 1980, № 3, с. 43;  Попконстантинов, К. Разпространение на старобългарската писменост през IX—XI в. (по епиграфски данни). — Старобългарска литература, 17, 1986, с. 67. Учебни средища са били и някои от манастирите в Преслав, както личи от намерени керамични плочки с врязани в тях текстове на кирилица.

 

20

 

 

стените на манастирската църква, както и от 15-те абецедари, повечето oт които са врязани в скрипторията на манастирското училище. Вижда се, че учениците са се обучавали на четмо и писмо, като при това освен старобългарски е бил изучаван и гръцки език.

 

Освен като центрове за елементарно обучение, някои манастири през този ранен период са били средища и на книжовна дейност на изтъкнати представители на богословската мисъл. С пълна сила важи това за манастира "Св. Пантелеймон", където Климент, вече като епископ, както може да се съди от казаното в "Пространното житие", написал многобройните си произведения — поучителни и похвални слова и необходимите за църковната служба псалмоподобни песнопения. Слова, съставени по думите на житиеписеца "прости и ясни", с които "хранел душите на по простите българи, поейки с мляко тези, които не могли да приемат по-твърда храна и станал нов Павел на новите коринтяни — българите". [29] Книжовна дейност, все още малко позната, е развивал и Наум, най-първо в Плиска, а по-късно в Кутмичевица, и вероятно най-вече в изградения манастир край брега на Охридското езеро, където се отправил след седемгодишното си учителстване.

 

Строителството на манастири и църкви, разгърнало се по време на княз Борис и на цар Симеон по цялата територия на България, в това число и в югозападните земи, където са учебните средища на Климент и Наум, продължава и при цар Петър. Ако се съди от "Беседата" на Презвитер Козма, съставена към 972 г., в чиято втора част се отделя особено внимание върху състоянието на монашеството, броят на наденалите черните одежди калугери, пръснати из различни манастирски обители по "българската земя" ще да е бил наистина значителен. Това е времето, когато в пазвите на Рила се поставя началото на Рилския манастир (вероятна дата 946 г.), а в Атонския полуостров, наред с гръцки манастири, се издига и един български — "Св. Георги (Зограф)". [30] Никнат манастирски обители в югозападните български земи главно в областта на Охрид, Струга, Преспа. Някои от тях като "Св. Размо", "Св. Петка", "Св. Йоан Канео" са се запазили до наши дни, а други (като например манастирът "Св. Димитър" близо до Главиница) са в развалини. [31]

 

 

29. Милев, А. Гръцките жития на Климент Охридски, пар. XXII, с. 133.

 

30. Срв. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Зографския манастир в Света Гора;  Кодов, Xр., К. Райков, Ст. Кожухаров. Т. 1. Със сътрудничеството на Ат. Ангелопулос и Ат. Каратанасис. С., 1985, с. 8 и сл.

 

31. За редица манастири в югозападните български земи намираме сведения в книгата на Григорович. Очерк путешествия по европейской Турции. М., 1877 (фототип. изд. 1978), с. 88 и сл.; Срв. и Трайчев, Г. Манастирите в Македония, с. 15 и сл.

 

21

 

 

Както може да се заключи от данни на писмени извори и от резултати от археологически проучвания, усилено строителство на църкви и манастири в Югозападна Македония имало по времето на цар Самуил, когато за известно време столица на България била Преспа, а по-късно, преди българската държава да падне под византийска власт, столичен град е Охрид.

 

Различен е бил начинът на възникване на манастири и в зависимост от това отлики могат да се установят и в техния правно-имуществен статут. [32] Така е било във Византия, така е и в България. Нерядко манастирски обители били изграждани на пусти и трудно достъпни места, където преди тяхното основаване живеели уединени в пещери дълбоко предани на аскетичния начин на живог отшелници (например Св. Иван Рилски). За такива отшелници, които "се скитат по планините и земните пещери, като се лишават от всички блага на този свят" и пребивават по двама или трима, "носейки в себе си Христа според писанието" говори Презвитер Козма в "Беседата" си против богомилите. [33] По-късно там, където те се подвизавали приживе, възникнали манастири — първоначално скромни по размер, с малко калугери. Но постепенно някои от тях (като например Рилският) се разраствали в големи и богати обители, за чийто ктитор се считал отшелникът, обявен за светец и чиито мощи почивали в манастирската църква.

 

Немалък брой манастири в Македония и в други краища на българската земя възникнали по инициатива на светски и духовни лица. Строени били с техни средства, а понякога получавали допълнителна помощ от благочестиво настроени християни, а не рядко и от самите владетели. Това са т. нар. ктиторски манастири, като в съградената от основателя църква е изобразен неговият лик.

 

Обичайно било манастири — всеки в своята епархия — да изгражда съответният епископ. В това отношение била следвана практика, залегнала във византийското канонично право. Несъмнено броят на епископските манастири, пръснати из различни краища на България, е бил значителен, като се има предвид, че през X в. числото на епархиите непрекъснато нараствало.

 

Да основава манастирски обители е имал право върховният глава на българската църква, носещ първоначално титлата архиепископ, а през 919 г., както се знае, по решение на цар Симеон, въздигнат в сан патриарх. Съгласно възприет по византийски обичай на мястото, където трябвало да се

 

 

32. За различните видове манастири в зависимост от начина на възникването им вж. Цухлев, Д. История на българската църква. Т. 1, С., 1910, с. 524 и сл.

 

33. Бегунов, Ю. Козма Пресвитер в славянских литературах. С., 1973, с. 366; Киселков, В. Презвитер Козма и неговите творения. С., 1943, с. 71.

 

22

 

 

построи патриаршеският манастир, патриархът забивал кръст (σταυρός). Оттам и назнанието ставропигиални, което било давано на този вид манастири. Като инициатор за тяхното създаване патриархът разполагал с големи правомощия над тях и назначавал по свое усмотрение съответните рьководещи ги игумени.

 

Най-лични и представителни са били манастирите, създавани по нареждане и по желание на върховния владетел, чийто лик като ктитор е бил изобразяван в манастирската църква. Това са т. нар. "царски манастири" или "царски лаври" — практика, кояго е съществувала във Византия и която се възприема и от българските царе. Такъв е, както се казва, манастирът "Св. Пантелеймон", изграден по волята на княз Борис и предоставен на разположение на Климент Охридски след провъзгласяването му за епископ. Такъв е манастирът "Св. Архангели", построен, както гласи отбелязаният пасаж във "Второто Наумово житие", „с богатството и по повелята на благочестивия български цар Борис-Михаил и на неговия син Симеон". "Царска лавра" е манастирът "Св. Ахил" в Преспа. След превземането на Лариса (главен град на Тесалия) от българите през 990 г. в този манастир били пренесени по нареждане на цар Самуил мощите на светеца. Това отбелязва в хрониката си византийският летописец Йоан Скилица. [34]

 

От историята на Византийската империя се знае, че за манастирите, изграждани по инициатива и със средства на константинополскиге василевси, обичайна практика било да бъдат снабдявани с поземлени имущества (ниви, градини, лозя, пасбища и дори с цели села заедно с всичките им имоти). Това ставало чрез дарствени грамоти (хрисовули), в които се изброяват дадените на манастирската управа притежания с опис на тяхното местонахождение и граници. Ръководещ в случая е възгледът, че императорът като върховен суверен има право да се разпорежда с цялата територия на страната и да дарява по свое усмотрение. [35] Този акт, вършен в полза на манастири, както и на някои църкви, се считал за израз на религиозно благочестие и на преданост към христовите служители — нещо, което византийските императори винаги се стараели да подчертават. При това обогатяването на монашеството и духовенството с поземлени имущества и други блага не застрашавало интересите на василевса. Напротив, допринасяло за укрепване принципа на "самодържавието" и на ревностно внушаваната от духовници и монаси представа, че императорите са "божи поставеници".

 

Заедно с подаряването на поземлени имущества обичайно било манастирската

 

 

34. Срв. Гръцки извори за българската история, VI, с. 276.

 

35. Ангелов, Д. Характерни черги на феодалния строй в средновековните балкански страни. — В: Юбилеен сборник в чест на акад. Д. Косев, С., 1985, с. 42 и сл.

 

23

 

 

управа да получава и необходимата за тяхното стопанисване работа ръка — зависими селяни (парици). По силата на царствените грамоти тези селяни били освобождавани от задълженията, които имали дотогава към органите на централната администрация и занапред за техен господар се считал игуменът. На него трябвало те да плащат данъци, да работят по манастирските ниви, градини, лозя. С други думи обдарените от императора манастири получавали т. нар. "имунитет", който им давал големи правомощия от финансово и административно естество над подвластното им население.

 

Идеята за "самодържавие" не е била чужда и на българските ханове през езическия период. Трайни, теоретически обосновани устои придобива обаче тя след покръстването, когато се съчетава с представата, че князът (царят) е божи поставеник. Конкретен пример за възможността на върховния владетел да се разпорежда с цялата територия на страната и да дарява недвижими имущества по свое усмотрение е добре познатото известие в "Пространното житие", че княз Борис, пращайки Климент в Кутмичевица, наредил да му бъдат предоставени "три къщи в Девол, отличаващи се със своя разкош и принадлежащи на комитски род" и освен това "места за почивка около Охрид и Главиница". [36] Изобщо, както може да се заключи от един текст в "Закон за съдене на хората" (старобългарски правен паметник, съставен и влязъл в сила в България след покръстването) не е била правена разлика между държавна собственост и собственост на княза. [37] Това означавало, че той има неограничени права да облагодетелства с поземлени имоти и други притежания, стига да пожелае, всеки от своите поданици. В такъв смисъл съществуващата във Византийската империя практика, засвидетелствувана в дарствени грамоти от X—XI в., била напълно приложима и в българската държава.

 

И именно в духа на тази практика е дарствената грамота, издадена в полза на разположения на Виргино бърдо, близо до Скопие, манастир "Георги Бързи" (Горгос). Това е манастир с пръв ктитор българският цар Роман, който управлявал, както се знае, между 977—991 г. съвместно с цар Самуил. Оригиналът на издадената от него грамота не е запазен, но за нея става дума в грамотите на българския цар Константин Асен (1257—

 

 

36. Милев, А. Гръцките жития на Климент Охридски, пар. XVII, с. 125.

 

37. Ангелов, Д. Приходи на средновековната българска държава. — Ист. преглед, 1945 № 4—5, с. 386 и сл.

 

24

 

 

и на сръбския крал Милутин (от 1300 г.). [38] Разрушен и изчезнал напълно е понастоящем манастирът "Георги Бързи" и за точното му местонахождение все още съществуват разногласия. [39]

 

Изграждайки манастирската обител със статут на "царска лавра", Роман направил щедри дарения. Под властта на манастирската управа били поставени няколко села в областта на Скопие и Прилеп — Речица, Здуни, Крупа, Власи, Черешевляни, Брод. [40] В качеството си на колективен собственик манастиръг придобивал право над всички имоти на жителите на тези села и то не само върху индивидуалните стопанства, но и върху имотите на селската община. Същевременно на игумена се предоставял финансов и административен имунитет, за което свидетелства ясно наредбатa за подаряването на селото Речица. Забранява се на какъвто и да е орган на централната администрация да предявява искания към тамошните жители, да ги облага с данъци и повинности. Техен господар ставал сега игумени и съществуващите дотогава задължения към държавата се превръщали в задължения към възглавяваното от него калугерско братство. От задължения към централната администрация били освобождавани и самите калугери — привилегия, позната и във византийското феодално право под названието "екскусия" (ἐξκουσσεία). [41]

 

Освен това към отделни манастири, за което свидетелствува грамотата на цар Роман за "Георги Бързи", привилегии от страна на българските владетели през X в., преди българската държава да падне под ударите на византийците, са били давани и на висшите представители на църквата —

 

 

38. Срв. текста на грамотата на Константин Асен у Иванов, Й. Български старини в Македония, с. 581 и сл. По-ново издание от Мошин, В., Л. Славева и К. Илиевска. — В: Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија, т. 1, Скопје, 1975. с. 183 и сл.;  Превод на новобългарски в Христоматия по история на България. Т. 2. Състав. П. Петров и В. Гюзелев. С., 1978, с. 215 и сл.;  Текстът на грамотата на крал Милутин вж. у Груић, Р. Три Хиландарске повеље. — В: Зборник за историја Јужне Србије и суседних области, Скопље, 1936, с. 5 и сл.;  По-ново издание у Мошин, В., Л. Славева и К. Илиевска, Споменици... Т. 1, с. 209 и сл.; По въпроса кой е ктитор на манастира се спори дали става дума за българския цар Роман или за византийския император Роман III Аргир (1028—1134). По-вероятно, поддържано от българските изследователи, е първото предположение. Срв. Петров, П. Към въпроса за автентичността на Виргинската грамота и съдържащите се в нея сведения. — Год. Соф. унив. Ист.—филол. фак., 51, 2, 1957, с. 169 и сл., където са приведени убедителни доводи в подкрепа на това гледище.

 

39. Петров, К. Грамотите на манастирот "Св. Георги Горгос" и опид за изнаогање на неговиот локалитет. — В: Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија, т. 2, с. 242 и сл.

 

40. История на България. Т. 3. Втора българска държава, с. 358;  Ангелов, Д. Аграрните отношения в Северна и Средна Македония през XIV в. С., 1958, с. 20.

 

41. Ангелов, Д. Византия. Възходи залез на една империя. С., 1991, 171—177, 185 и сл.

 

25

 

 

митрополити и епископи. За това узнаваме от издадената през 1019 г., наскоро след завладяването на България, грамота на византийския император Василий II. В нея са изброени отделните епархии, на които се е деляла Охридската архиепископия и се определя броят на зависимите люде (парици и клирици), които се предоставяли под властта на съответния епископ. Последната, заключителна наредба в грамотата гласи, че "всички клирици да са свободни от икомодий и други повинности, както се освобождаваха и при Самуил" (ὦς ἐξουσσεύνοντο ἐπὶ τοῦ Σαμουήλ). [42] От това се вижда, че подобно на Византия и в българското феодално право през X в. бил познат режимът на "екскусия", с който се ползували представителите на висшия клир.

 

През 1018 г. след низ от кръвопролитни войни българската държава рухва под напора на нашественика. И започва продължилото близо два века византийско владичество. Последният отчаян отпор срещу завоевателите е в югозападните български предели с градовете Перник, Битоля, Воден, Прилеп, Верея. Тук са твърдините на цар Самуил — Преспа и Охрид — последната българска столица, в която влиза триумфиращ византийският император Василий II, заслужил прозвището "българоубиец". Областта Македония, където ромейската власт се установява най-късно, е изобщо символът на "България" през тези съдбоносни, гибелни за българския народ дни. Тя е най-дълго оставащата свободна част от "българската земя" и срещу нея е хвърлил всичките си сили цариградският василевс, за да доведе докрай замислените си планове. И не е случайно, че когато под ударите на византийците пада и този последен дял от "българската земя", югозападните краища с градове като Охрид, Преспа, Скопие, Прилеп, София, Перник, Струмица се обособили в характерната за византийското административно устройство единица под названието "катепанат България". [43] Название логично и обяснимо. А Скопие, който бил определен за център на този катепанат, става известен с името "митрополис Булгариас", т. е. главен град на България. [44] По-късно катепанатът бил разделен на по-малки военно-административни единици, познати под названието "теми", и както личи от едно известие от 1152 г., се наричали с определението "български теми" (τοῖς βουλγαρικοῖς θέμασι). [45]

 

Същевременно под названието България наред с така обособения

 

 

42. Срв. съответния пасаж у Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 555;  Под икомодий се подразбира вероятно основният поземлен данък — вж. Цанкова-Петкова, Г. За аграрните отношения в средновековна България XI—XIII в.

 

43. История на България. Т. 3. Ред. кол. Стр. Лишев, В. Гюзелев, П. Тивчев. С., 1982, с. 23, където е дадена и съответната литература (с. 105, бел. 1).

 

44. Така го назовава византийският летописец Йоан Скилица — вж. Гръцки извори за българската история, VI, с. 302.

 

45. Гръцки извори за българската история, VII, с. 90.

 

26

 

 

катепанат се подразбират и останалите, включени в състава на Византийската империя през XI—XII в. географски области, спадащи към българската земя — Мизия, Добруджа, Тракия, Черноморското крайбрежие. Ще рече, това название се употребява през разглеждания период в двоен смисъл — по-тесен за означаване на една военно-административна единица, обхващаща предимно Македония, и по-широк —за означаване на цялата, намираща се под византийско господство, територия на завладяната българска държава.

 

Завладяването на България означавало край не само на политическата независимост, но било свързано с важни изменения в статута на българската държава. Титлата патриарх, която притежавал след 919 г. по силата на решеииего на цар Симеон, главата на тази църква, била заменена сега с титла "архиепископ". Замяна, с която се подчертавало, че той е по-нисш по ранг от константинополския патриарх. При това, вместо в Дръстър (Силистра), както било при царете Симеон и Петър, за център на българската църква бил определен град Охрид. За охридски архиепископ Василий II назначил дебърския монах Йоан [46], по народност българин, но следващите архиепископи през периода на византийското владичество били все гърци. А официалната им титулатура, спазвана неизменно, била "архиепископ на цяла България". [47]

 

По начало охридската архиепископия се намирала в подчинено положение на цариградската патриаршия и същевременно зависела от волята на константинополския самодържец. Както се знае, в стремежа си да спечели на своя страна висшето българско духовенство и неговия върховен представител, тъй като съзнавал добре силата и влиянието на църквата, Василий II проявил подчертана благосклонност както към новоназначения охридски архиепископ, така и към редицата епископи, ръководещи своите епархии в завладените български земи. В такъв смисъл е съдържанието на трите издадени от него грамоти — първата от 1019, втората от 1020, третата след 1020 г. [48] По силата на тези грамоти в състава на охридската архиепископия влезли общо 31 епархии [49], като при всяка от тях се споменава името на града,

 

 

46. История на България. Т. 3, с. 26;  За назначаването на Йоан Дебърски за архиепископ на България става дума в издадената от Василий II грамота от 1019 г. Срв. Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 550. Че е бил Йоан Дебърски монах на манастира от село Агноандики узнаваме от т. нар. Парижки списък на българските архиепископи (Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 566).

 

47. Основно изследване за създадената след 1018 г. църковна организация в българските земи е монографията на Снегаров, И. История на Охридската архиепископия—патриаршия. С., 1924.

 

48. Ср. текста на трите грамоти у Иванов, Й. Български старини из Македония, 550—562; Гръцки извори за българската история, VI, 40—47.

 

49. Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 550 и сл.;  Снегаров, Й. История на Охридската архиепископия—патриаршия. Т. I, с. 55 и сл.;  Гръцки извори за българската история, VI. с. 41 и сл.

 

27

 

 

в който резидирал епископът. Определя се броят на париците и клириците, които трябвало да притежава съответният епископ и на първо място архиепископът в Охрид. Както се отбелязва изрично в първата грамота, Василий спазвал в основни линии статута на висшия български клир, какъвто бил той по време на българския цар Петър (ἐπὶ Πέτρου τοῦ βασιλέως) и не посягал на режима на екскусията, с който висшите духовници се ползували при управлението на цар Самуил.

 

Същевременно византийският император подчертавал (във втората си грамота), че "всички стратези в България и останалите чиновници и архонти" трябва да почитат високо "думата и наставленията на архиепископа да не се месят в делото нито на български манастир (μοναστήριον βουλγαρικόν), нито на църква, нито в каквато и да е църковна работа и да не бъркат нито нему, нито да пречат на подчинените му боголюбиви епископи, за да не би такива да понесат голямото и безмилостно наказание на царството ми". [50]

 

Разбира се, падането на България под византийска власт не е могло да не се отрази неблагоприятно, независимо от дадените от византийския император привилегии, върху съдбата на манастирските обители в различни краища на "българската земя", в това число и в югозападните предели. С рухването на българската държава залязват и свързаните с нея духовни и просветни средища в изградените по време на княз Борис и цар Симеон и на плодотворната дейност на Климент и Наум манастири в Плиска, Преслав, Охрид, Преспа. Настъпил е неизбежният край на "Златния век".

 

И все пак и през този тежък период за българския народ животът на манастирите не секва. Отделни манастири от времето на Първата българска държава продължават да съществуват (например Рилският), а през XI—XII в. възникват и нови. Това е разбираемо, като се има предвид, че независимо от рязката промяна в политическата обстановка в българските земи и в положението на българския народ след поставянето му под чужда власт, християнската религия — обща и за българи, и за византийци — запазва и продължава ролята си на господстващ светоглед, под чийто знак живее и се развива като специфична прослойка монашеството.

 

Един от примерите за континуитет в живота на манастирските обители в Македония е споменатият вече манастир "Георги Бързи". Изграден със статут на "царска лавра" от българския цар Роман и получил още от самото начало щедри дарения, той продължавал да се ползува с благоволението на Константинопол ските василевси и по време на продължилото

 

 

50. Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 561.

 

28

 

 

близо два века византийско владичество. Ако се съди от един пасаж в Милутиновата грамота, специално внимание на манастира било оказано при царуването на византийския император Роман IV Диоген (1067—1071). Наред с притежаваните като дар от първия ктитор села било добавено сега още едно — село Козарево заедно с намиращия се там манастир "Св. Йоан Златоуст" и с някои други, разположени около това село имоти ( лозя, ниви, места за лов и риболов). Че Роман Диоген е бил един от дарителите на "Георги Бързи" личи и от уводните думи на двете грамоти — на българския цар Константин Асен и на сръбския крал Милутин. [51]

 

Наред с цар Роман, означаван като "първи ктитор", и с Роман IV Диоген, в уводите на достигналите до нас две грамоти са изброени и други византийски василевси като дарители на манастири, а именно: Никифор III Вотаниат (1078— 1081), Алексий I Комнин (1081—1118), Йоан II Комнин (1118—1143), Мануил I Комнин (1143—1180) и Исак Ангел (1185—1195). [52] Споменава се, поместено между цар Роман и Роман IV Диоген, и името "свети цар Петър". Съществуват разногласия за кой владетел става тук дума, но вероятно е да се предположи, че това е сръбският княз Константин Бодин, който бил избран за български цар по време на вдигнатото през 1071 г. в Скопие под водачеството на болярина Георги Войтех въстание срещу византийската власт. [53]

 

От увода на грамотата на Константин Асен узнаваме и това, че манастирът "Св. Георги Бързи", "създаден от светия цар Роман на Виргино бърдо срещу град Скопие над Серава, паднал поради нападение на другоплеменници агаряни, загубил всички свои притежания и свои имоти, рухнал от основи и от светия цар Алексий бил отново изграден, издигнат и прославен, и обдарен и подкрепен от мнозина правоверни царе". [54] Под агаряни се подразбират вероятно печенезите, които опустошавали българските земи през 1090 г. или появилите се няколко години по-късно кумани. Поради това, че манастирът е бил възстановен изцяло от Алексий Комнин, в един пасаж на Милутиновата грамота той е означен като "втори ктитор'" [55].

 

Продължавал своя живот манастирът "Георги Бързи" и по време на Втората българска държава. За това ще стане дума в следващата част, която обхваща периода XIII—XIV в.

 

 

51. Срв. Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија. Т 3. с. 218.

 

52. Пак там, с. 184 и сл., 210 и сл.

 

53. Срв. и такъв смисъл Петров, П. Към въпроса за автентичността на Виргинската грамотa, с. 225; Това приема и В. Мошин. Споменици..., 1. с. 184, бел. 8.

 

54. Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 581;  Споменици... 1. с. 183.

 

55. Споменици... I. с. 228. пар. 38. За конкретни дарения и полза на манастирската управа при някои от изброените в уводните думи на Константиповата и Милутиновата грамота дарители вж. Споменици... 1, с. 213 (от Роман Диоген), с. 223 (от Мануил Комнин), с. 228 (от Йоан Комнин).

 

29

 

 

Друг голям манастир в близост до Скопие, на една височина край село Горно Нерези, е на името на "Св. Пантелеймон". Годината на основаването му не се знае, но несъмнено той е от времето на византийското владичество. В един запазен в манастирската църква надпис на гръцки език четем, че той е зографисан през 1164 г. със средства на Алексий Комнин. "Разкраси се тоя храм на светия и славен великомъченик Пантелеймон — гласи надписът — с иждивението на кир Алексий Комнин и син на багренородната госпожа Теодора в месец септември, индикт 13, год. 673 (=1164 — б. а.) при игуменството на монаха Йоаникий". [56] По въпроса за личността на Алексий Комнин съществуват две мнения — едното, че той е извънбрачен син на Мануил Комнин, който по-късно станал византийски император под името Алексий II Комнин. [57] Второто — че този Алексий е синът на Константин Ангел и на Теодора, дъщеря на византийския император Алексий I Комнин. Това предположение е по-приемливо. [58] Ясно е едно — без да бъде "царска лавра" в пълния смисъл на думата, тъй като негов ктитор не е император, манастирът "Св. Пантелеймон" бил обект на внимание от страна на изтъкнати представители на византийската аристокрация през XII в. Най-впечатляващото в този манастир са изящните стенописи в манастирската църква, които отдавна са привлекли вниманието на специалисти в областта на изобразителното изкуство. Те са дело на няколко майстора и разкриват високото равнище на църковната живопис в Македония през разглеждания период. [59] Силно впечатление правят композициите "Рождество на Богородица" и "Въведение в храма", както и сцената "Оплакването на Христос", която напомня по сюжет и изпълнение същата сцена в костницата на Бачковския манастир.

 

Един от добре познатите манастирски обители от времето на византийското владичество, за чийто статут притежаваме подробни сведения, е манастирът "Св. Богородица Милостива", разположен близо до град Струмица. [60] Докато манастирът "Св. Пантелеймон" при Нерези предизвиква

 

 

56. Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 116 и сл. Миљковић-Пепек, П. Црквата "Св. Пантелејмон" во селото Нерези. — В: Споменици... , с. 90.

 

57. Срв. Снегаров, И. История на Охридската архиепископия-патриаршия, Т. 1. с. 87.

 

58. Обосновка на това мнение у Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 117; То се приема и от Миљковић-Пепек, П. Цит. съч., с. 99.

 

59. Мавродинов, Н. Старобългарското изкуство. С., 1959, с. 48 и сл.; История на България. Т. 3, с. 91.

 

60. Документите за манастира "Св. Богородица Милостива" са издадени от Успенский, Ф. И. Акт отвода земли манастырю "Богородици Милостивой" в Константинопел. 1. Одесса, 1896, с. 25 и сл., и от Petit, L. Le monastère de Notre—Dame de Pitié en Macedoine. — Известия русского археологическото Института в Константинопле, 6, 1900, вып. 5, 25—46; Гръцките текстове в български преводи вж. в Гръцки извори за българската история, VI, с. 80 и сл.

 

30

 

 

интерес най-вече като пример за високото майсторство в религиозната живопис, документите за манастира "Св. Богородица Милостива" свидетелствуват — както в случая с манастира "Георги Бързи" — за голямата роля на светската власт в лицето на императора да превръща манастирската оби ел чрез щедри дарения в богат поземлен собственик.

 

Основан през 1080 г. от монах Мануил и първоначално твърде беден, без имот, манастирът "Св. Богородица" привлякъл вниманието на тогавашния византийски император Алексий I Комнин, към когото се обърнал с молба за помощ игуменът на манастирското братство Григорий Еверестин. Това станало през 1085 г. Година, която се оказала началото на бързо и завидно преуспяване на това манастирско общежитие. По силата на изнадена от Алексий Комнин грамота на манастира било дадено, гласи съответният пасаж, "самовластие, самоуправление и свобода" [61], което означавало, че единствен господар и разпоредник на манастирските дела трябва да бъде игуменът и не бива да се месят в работите му нито държавни чиновници, нито цариградският патриарх, нито — както се отбелязва изрично — „самият достопочтим архиепископ на България". Забраната се отнасяла до епископа на Струмица и до местните жители и архонти.

 

Към дадената от константинополския василевс автономия се добавяла и дар земя в размер на 500 модия в местността Кръстовица с изричното нареждане този имот "да бъде владян от манастира за вечни времена, за да служи за препитание на богобоязливо подвизаващите се там монаси". [62] При това, за разлика от обикновените земепритежатели, които били задължени да дават в полза на фиска определен годишен данък (канон, телос), тази манастирска земя била освободена от данъчни задължения, т. е. попадала под режима на екскусията. Така скромното някога манастирско общежитие се замогнало, а проявеното благоразположение на Алексий Комнин намерило още веднъж израз в нов и още по-щедър по съдържанието си хрисовул. "Като разбрал, четем в увода на този хрисовул, издаден през 1106 г., че Богородица е действително милостива към човешкия род, императорът счете за необходимо да направи поклонение на манастира. Виждайки нуждата и благочестието на старците монаси как да не бъде по-щедpo царството ми към този манастир и да не прояви по-голямо разположение към него?" [63]. Проявило се това благоразположение на дело в това, че по силата на новия хрисовул към дарената земя в размер 500 модия се добавил нов дарен имот в размер на още 162 модия. И нещо особено важно и

 

 

61. Гръцки извори за българската история, VI, с. 80.

 

62. Пак там, с. 81. Един модий се равнявал на 839.42 кв. м или на 1/12 от хектара.

 

63. Пак там, с. 82.

 

31

 

 

желано от калугери те — предоставени били на манастирската управа дванадесет души парици елеветри, г. е. селяни без собствена земя (стаси) [64], които "да обработват подарената преди на манастира собствена земя и да служат на служещите в храма на Богородица монаси, но са освободени от всякакъв данък и от всякаква щета, а също така от ангария и епирии" (извънредни налози и тегоби — б. а.). Прибавяли се като дар 150 овце, 40 пасищни вола, 10 кобили и 6 чифта работен добитък — необходим инвентар за обработване на земята и нормалното ѝ стопанисване. И то пак с изричната наредба, че така предоставените в притежание на манастирската управа и на зависимите от нея селяни не трябва да се плаща никакъв данък на органите на централната администрация, т. е. че и в този случай е валиден режимът на екскусияга. Както се вижда, става дума за разпоредби в духа на действащото през XI—XII в. във Византийската империя феодално право.

 

Това, което Алексий Комнин направил за манастира "Св. Богородица Милостива", било потвърдено с грамоти на следващите владетели от Комниновата династия — Йоан Комнин (1118—1143) и Мануил I Комнин (1143—1180). Особено показателен в това отношение е един практик (опис) на имуществата на манастира от 1152 г. В него се потвърждава пълната власт на манастирската управа над прикрепените към притежаваната от нея земя парици. [65] Увеличават се при това нейните размери — от 500 модия, както било съгласно първата грамота на Алексий Комнин, тя се удвоила близо два пъти — на 949 модия. Към това, по силата на една следваща наредба от 1160 г. Мануил Комнин добавял парична сума в размер на 30 номизми (жълтици), които трябвало да бъдат предоставяни на игумена всяка година. [66]

 

Документите за "Св. Богородица Милостива" са ценни не само със съдържащите се в тях данни за социално-правния статут на един от богатите манастирски обители в Македония през XI—XII в. Ценни са и по тов а, че в тях срещаме редица топоними и антропоними, свидетелстващи за етническата принадлежност на жителите на Струмишката област. [67] Ясно личи българският характер на такива, предадени чрез гръцката транскрипция топоними като Кръстовица, Костеница, Ляпица, Лясковица. Радовиш, Върбица, Вълковия, Брязнак, Дряново. От транскрибирането на звука е с гръцките

 

 

64. Пак там, с. 83. За "елевтерите" като категория селяни у Ангелов, Д. Византия. Възход и залез на една империя, с. 182;  История на България. Т. 3, с. 47 и сл.

 

65. Гръцки извори за българската история, VI, с 89.

 

66. Пак там. с. 84.

 

67. Пак там, с. 81, 89—94.

 

32

 

 

букви εα в такива топоними като Λεασκόβιτζα, Λέαπιτζα, Δρεάνοςου се вижда, че и езика на местното население от този край е било характерно якането. Специално за една долина, Ляпица, се казва изрично в един пасаж на "практика" от 1152 г., че така се наричала тя "на местен език" (τὴν καλουμένην ἐγχωρίως). [68]

 

Чисто български звучат лични имена в практика от 1152 г. — Черню, Руски, Милорад, Марица, Велин, Иван (Ιβάνης). Гръцки имена срещаме в заключителната част на този документ, където са подписите на държавни и жърковни служители, удостоверяващи неговата валидност.

 

Сред манастирите, възникнали по време на византийското владичество, три са свързани с живота и деянията на отшелници, получили след смъртта си ореола на светци. Става дума за Прохор Пшински, Гавриил Лесновски и Йоаким Осоговски (познат и като Йоаким Сарданапорски). Те са едни от най-тачените светци в календара на православната църква, считани като последователи и продължители на делото на Иван Рилски.

 

За Прохор Пшински са дошли до наши дни три жития — едно кратко, ироложно житие (т. нар. Народно житие) и един късен житиен разказ. [69] "Българин родом", както се отбелязва изрично в "Народното житие", той произхождал от някое село в Овчеполския край, а родителите му Йоан и Ана били благочестиви християни, които по думите на житиеписеца „даваха милостиня и раздаваха своите имоти на бедните". Когато Прохор пораснал, баща му и майка му започнали да говорят за бракосъчетание. Но Прохор, който още от юношески години изявявал склонност към уединен, отдаден в служба на Бога живот, не се вслушал в техните съвети и подканвания, а решил да поеме пътя, препоръчван от самия Христос: "Който обича баща или майка си повече от мене, не е достоен за мене", и се отдалечил, верен на този призив, в една усамотена местност, в малка пещера. Епизод напълно в духа на агиографската книжнина с характерната за нея тенденция да се възхвалява подвигът на отшелниците — бъдещи светци. По-нататък, пак в духа на типични за житийните творби подробности се разказва как Прохор живял при крайно трудни условия, като се задоволявал с нищожна чрана и търпял стоически зимния студ и летните горещини. Останал в пещерата „тридесет и две години, невидял човек, но беше със зверовете." [70]

 

Следва един, както изглежда, по-късно вмъкнат в жигийната творба епизод, свързан с бъдещия византийски император Роман IV Диоген (1067—1071).

 

 

68. Пак там, с. 91.

 

69. Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 25 и сл.; Новобългарски преводи в Стара българска литература, 4. с. 166 и сл., 563 и сл.; Иванов, Й. Северна Македония. С., 1906, с. 105 и сл.

 

70. Стара българска литература, 4, c. 168.

 

33

 

 

По време на лов Диоген, който бил тогава управител на София, гонел някаква сърна и накрая открил морното и задъхано животно да лежи в нозете на един старец — многотърпеливия и състрадателен Прохор. Удивен от гледката, Диоген поискал и получил от стареца благословия, който при това му предсказал, че му е речено да иде в Цариград и да бъде цар. "Но когато се възкачиш на престола, казал той, помени и мене стареца заради дара, който ти се предрече." И действително, предсказанието се сбъднало. Междувременно Прохор се заселил в друга пещера и там след още 30 години завършил земния си път. А Роман Диоген, вече като константинополски василевс, видял по време на сън покойника, който му напомнил за даденото обещание. По нареждане на императора били издирени мощите на светеца и в негова памет бил изграден голям манастир, където той намерил вечен покой. И веднага след построяването на манастирската обител, завършва разказът си житиеписецът, Диоген "постави игумен, икономи, йеромонаси и монаси. Даде им и метоси за добро препитание." [71]

 

Описание за манастира, съхранил се през вековете, за да достигне до наши дни, намираме в книгата на Г. Трайчев "Манастирите в Македония" (с. 76 и сл.). Той е разположен край горното течение на река Пшина, приток на Вардар, в подножието на планината Козяк североизточно от Куманово. Носи названието "Св. Отец", а паметта на Прохор Пшински се чества на 19 септември.

 

Пак през XI в, се подвизавал Гавриил Лесновски, другият заслужил ореола на светец отшелник, за когото са запазен две жития — по-кратко, проложно, и едно "народно". [72] И те са написани в духа на характерната за агиографските произведения схема. Родом бил от село Осиче, близо до Градец (Северна Македония). За разлика от родителите на Прохор Пшински, които били бедни, Гавриил бил, както се казва в увода на Проложното житие, син на благородни и богати родители, които го дали "на книжно учение". Когато дотигнал зряла възраст, те го сгодили за девойка от "добър и царски род", но той, четем в "Народното житие", никак не беше съгласен и простираше ръце нагоре, та да би съхранил своето детство. Така и станало. Архангел Михаил бил изпратен "та взе душата на съпругата му" и Гавриил напуснал дома си и поел пътя на отшелничеството. Следват епизоди, свързани с неговите аскетични подвизи и с някои събития от политическата история на областта около Лесново, Злетово и Кратово. От казаното в "Проложното" и "Народното" житие не става ясно, дали Лесновският манастир е съществувал още по времето, когато Гавриил започнал отшелническия живот, или той е неговият действителен основател (ктитор). Така или иначе, след смъртта

 

 

71. Пак там, с. 169.

 

72. Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 394 и сл.; Стара българска литература, 4, с. 171 и сл., 567 и сл.; Иванов, Й. Северна Македония, с. 95 и сл.

 

34

 

 

му мощите му били положени в манастирската обител и чрез тяхната чудодейна сила "мнозина бяха излекувани от различни недъзи". Мотив, характерен за жигийни творби, посветени на живота и деянията на различни светци. По-късно, пак според "Проложното" житие", мощите на Гавриил Лесновски били пренесени в Търново по инициатива на българския патриарх, и положени на Трапезица в църквата "Св. Апостоли", където "лежат до ден днешен и струят изцеления", завършва разказа си житиеписецът. [73] Пренасянето на мощите i пшало вероятно към края на царуването на Иван Асен II.

 

Основан през XI в. край селището Злетово (близо до Кратово), Лесновският манастир се издигнал постепенно като един от най-значителните манастирски обители в Северна Македония. Особено впечатлявал със своето материално благополучие и като център на просветна книжовна дейност се откроява той към средата на XIV в. За това ще стане цума и по-нататък, когато говорим за манастирите в Македония по време на Второто българско царство.

 

С възторжени слова са описани животът и подвизите и на третия светец от времето на византийското господство — Йоаким Осоговски, с чието име е свързан издигащият се и в наши дни манастир в Северна Македония (в подножието на планината Осогово, близо до град Крива паланка). [74] Къде и кога е бил роден той в пространната, съставена в негова памет житийна творба не се казва, но сигурно е, че той е живял в края на XI и началото на XII в., тъй като от един пасаж в житието може да се заключи, че в дните на "гръцкия цар Мануил, наречен Багренородни" [75] (става дума за Мануил II Комнин, царувал от 1143 до 1180) култът към светеца бил вече разпространен сред местното население.

 

Подобно на Иван Рилски, на Прохор Пшински и на Гавриил Лесновски Йоаким Осоговски бил тачен като един от най-силно изявилите се свети люде, заслужили определението "небесни човеци и земни ангели" според обичайната за речника на богословите характеристика. Не пести думите си житиеписецът, за да възвеличи тази възвишена четворка "Христови приятели, Иван и Прохор, заедно с Гавриил, а и с тях преподобния наш отец Йоаким богоизбрано съдружие трудолюбиви труженици на Христа, излезли с рало да прокарат браздите на вярата и да засеят духовно семе, та, пожънали стократен клас, да поднесат на Христа добродетелни плодове". [76]

 

 

7З. Стара българска литература, 4, с. 171.

 

74. Трайчев, Г. Манастирите в Македония, с. 87 и сл.

 

75. Стара българска литература, 4, с. 180;  Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 410.

 

76. Стара българска литература, 4, с. 177;  Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 407; Според едно предание в Северна Македония Иван Рилски, Гавриил Лесновски, Прохор Пшински и Йоаким Осоговски били братя (Иванов, Й. Северна Македония, с. 84).

 

35

 

 

Както изглежда, Осоговският манастир е бил основан още преди смъртта на Йоаким Осоговски, но в духа на житийната творба, поставила си за цел да бъде обвит с ореола на ктитор образът на светеца, изграждането на манастирската обител се описва като резултат от неговата чудодейна намеса. Йоаким, вече покойник, разказва житиеписецът, показал мястото на гроба с осем години (а според други преписи 50 години) след смъртта си и на това място била издигната манастирската сграда. Пръв игумен, комуто Йоаким се явил на сън, за да му посочи къде лежат мощите, бил Теодор, благочестив и ревностен християнин. В скоро време, както се разказва в житието, около игумена се събрали много монаси и била изградена и църква на името на "светия отец". Последвал низ от епизоди, при което легендарният елемент е примесен с действителни случки в живота на манастирското братство.

 

Предполага се, че още в началото на XII в. са били създадени първите книжовни творби, служба и житие, в прослава на Йоаким Осоговски. Но тези първообрази не са запазени и за тях може да се съди от по-късни преписи (службата от XIII в., а житието от XV в.). За дата на празника в памет на светеца бил определен 16 август. В този ден, както се отбелязва в един от преписите на житието, манастирът бил посетен от българския цар Калоян (1196—1207). [77]

 

Почитта към местни светци, с чиито имена се свързват манастири в Северна Македония от времето на византийското владичество, е интересно и показателно явление. То е, така да се каже, своеобразна реакция на намиращото се под чужда власт население. Реакция, с която се дава израз на вярата, че наред с многобройните светци, с които се славела византийската църква и някои от които са били тачени и в качеството си на "ромейски патриоти", бранители на империята, и българският народ си има свои светци и покровители, има си богоизбрани люде, които го вдъхновяват и закрилят в дни на тежки изпитания. Богоизбрани люде, които са не само "небесни хора и земни ангели", но и българи, славени от своите сънародници. Не случайно в едно от Проложните жития на Иван Рилски (в Драгановия миней) той е назован "родом българин", а в Проложното му житие от т. нар. Стишен Пролог се отбелязва, че родителите му били "от българско племе". [78] Неслучайно "българин родом" е наречен Прохор Пшински. Показателно е, че цар Калоян след освобождаването на Северна Македония от византийска власт посещава манастира на Йоаким

 

 

77. Иванов, Й. Северна Македония, с. 93.

 

78. Стара българска литература, 4, с. 130, 132. Че родителите му били "българи по род" отбелязва и партриарх Евтимий в написаното от него "Пространно житие" на Иван Рилски — пак там, с. 136.

 

36

 

 

Осоговски и че мощите на другия местен български светец Гавриил Лесновски са били пренесени тържествено в Търново вероятно при царуването на цар Иван Асен II. Изобщо чисто християнският момент — почит към "светеца", който е характерен за пропитата с религиозен дух епоха на средновековието и с политиката на тогавашната църква и държава, се преплита с етническа окраска, с желание да се наблегне на българското чрез възхвала на местни, български светци. Налице е в случая тенденция, отразяваща самочувствието на българския народ в условията на чуждата власт, самочувствие, подчертавано и тогава, когато българската държава е вече освободена (при царете Калоян и Иван Асен II).

 

Ако потърсим исторически паралели, веднага се хвърля в очи подобна тенденция, намерила израз в "История славянобългарска" на отец Паисий. В последните, заключителни страници на вдъхновената си творба, хилендарският монах, възхвалявайки българските средновековни царе, отбелязва не без гордост, че през този период са се славели и не малък брой светци-българи: "И тук събрахме накратко — уведомява той читателя — имена на българските светци, които са просияли от българския народ в последно време". Сред тях Паисий е изброил, наред с Кирил и Методий, Климент, Наум и Ангеларий още Иван Рилски и "преподобните наши отци Гавриил Лесновски, Прохор Пшински, Йоаким Сарданапорски и Йоаникий Девически" [79], като подчертава техните духовни добродетели. Така, през един тежък период от живота на българския народ, намиращ се пак под чуждо иго, отново на преден план се поставя ликът на "светеца българин" като символ на неутасващия стремеж към свобода. И отново сред тези светци са трайно запечаталата се в паметта на българите "четворка" — Иван Рилски, Прохор Пшински, Гавриил Лесновски, Йоаким Осоговски, свързала името и делата си със създаването на един от най-впечатляващите с духовното си присъствие манастири в югозападните български земи по време на византийското владичество.

 

 

Б. XIII и XIV в.

 

Преминавайки на въпроса за манастирите в Македония през XIII—XIV в., първото, което трябва да се има предвид е, че става дума за двувековен период, белязан с много превратности в политическата съдба на тази област. За разлика от предишните столетия, като се почне от средата на IX в., когато Македония е трайно свързана с българската държава и пада под византийска власт като неотделима съставка от България и по политически и по етнически, и по културни белези, сега положението се усложнява. Македонските земи са нееднократно прицел на чужди домогвания — на византийци и сърби. И това води до безспокойпа обстановка, изпъстрена с

 

 

79. Ангелов, Д., Неугасващо самосъзнание, с. 196.

 

37

 

 

резки промени, с дипломатически ходове, с военни сблъсъци. Обстановка, която завършва с нашествието на турците, които поробват не само Македония, но и останалите области на Балканския полуостров.

 

Усложненият и променлив от политическа гледна точка развой в историята на Македония се чувства още през първите години след възстановяването на българската държава, постигнато в резултат на успешното въстание на Асен и Петър. Както се знае, тази област не е могла да се изтръгне от византийското господство, въпреки стремежа на водачите на въстанието да освободят и обединят под своя скиптър всички български земи — цел, за която говори изрично съвременният на събитията византийски историк Никита Хониат. Наистина, за известно време част от македонските земи се намирали под контрола на българския болярин Добромир Хриз, който действал в сътрудничество с двамата братя. [80] Но това е краткотраен епизод, който не довел до желания резултат. Едва при царуването на Калоян (1197—1207), когато Византийската империя се разпада под ударите на латинците, и в техни ръце е и самата им столица, по-голямата част от Македония е присъединена отново към българската държава — естествен етнически и политически център, с който е била свързана векове наред. Българският владетел не пропуска да изрази почитта си към един от най-тачените български светци — Йоаким Осоговски — като посещава издигнатия в негова памет манастир. [81] Събитията следват обаче своя лъкатушен ход. След убийството на Калоян и създалия се хаос в македонските земи, при което там се намесва и сръбският жупан Стефан, се стига отново до поставянето им под гръцко владичество, този път под скиптъра на Теодор Комнин (1215—1230), провъзгласил се в 1224 г. за император на епирската държава с главен град Арта. [82] Но усилията да се освободи Македония и да се включи в границите на България не престават. След разгрома на епирците в битката при с. Клокотница (1230 г.), когато Теодор Комнин е отведен като пленник в Търново, македонските земи са отново част от българската държава при царуването на Иван Асен II. [83] Осъществено е освободителното дело на Асеневците. А мощите на получилия още приживе голяма слава отшелник от Северна Македония Гавриил Лесновски са пренесени от издигнатата в негова памет обител и поставени в храма на "Светите апостоли" на хълма Трапезица в Търново. [84] И сега обаче щастливият за българската външна политика

 

 

80. Петров, П. Възстановяване на българската държава. С., 1985, с. 78 и сл.  Ангелов, П. Българите в Македония през средните векове. — Македонски преглед, 19, № 1, с. 34.

 

81. Иванов, Й. Северна Македония. С., 1908, с. 93.

 

82. Срв. Ангелов, Д. Византия. Възход и залез на една империя. С., 1991, с. 340.

 

83. История на България. Т. 3. Втора българска държава. Ред. кол. Стр. Лишев, В. Гюзелев, П. Тивчев, Г. Цанкова-Петкова, С., 1982, с. 166;  Ангелов, Д. Византия. Възход и залез..., с. 343 и сл.

 

84. Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1931 (фототип. изд. 1970), с. 400.

 

38

 

 

развой пе е за дълго. Пет години след смъртта на Иван Асен II, през 1246 г. епирският деспот Михаил окупира земите от Воден и Острово до Битоля, Охрид и Прилеп. По същого време, възползван от настъпилите в Търново дворцови междуособици Йоан III Дука Ватаци, владетел на изградилата се в Мала Азия Никейска империя, заграбва след необявена война територията на Източна и Средна Македония с градовете Стоб, Скопие, Велес, Просек Започнал успешно, но в крайна сметка несполучлив е опитът на българския цар Михаил Асен да си върне загубените земи и съгласно сключения през 1256 г. мирен договор между българи и никейци Македония остава под ромейска власт. [85] Възможно е, ако се съди от грамотата на дошлия през 1257 г. на търновския престол цар Константин Асен за известно време българите да са си върнали областта около град Скопие, където се намирал манастирът "Георги Бързи". Но това е епизод, който не довел до съществени последици и Македония продължавала да бъде под чуждо владичество. Така е през целия период от царуването на Михаил VII Палеолог (1259—1282), основателят на последната византийска династия, който успял през 1261 г. да изгони латинците от Константинопол и да възстанови отново някогашната византийска империя.

 

След 80-те години на XIII век, когато на престола е наследникът на Михаил VIII Палеолог, Андроник II Палеолог (1282—1328) към Македония започват настойчиво да отправят поглед владетелите на сръбската държава. Навлизаме в период на военен и политически сблъсък между Византия и Сърбия за господство над македонските земи, който продължава с прекъсвания в течение на повече от половин столетие. Сблъсък, кой да владее тази обширна и важна от стратегическа гледна точка област на Балканския полуостров, в която основно население са българите. За съжаление, обаче, българската дъpжава, разтърсвана от края на XIII и началните години на XIV в. от вътрешни междуособици и от нарастващи тенденции към разпокъсване на центpалната власт, не е в състояние да се намеси активно и да защитава правото си върху една принадлежаща ѝ и по етнически, и по културни показатели територия. Борбата за Македония като част от "българската земя" излиза, така да се каже, извън обсега на външнополитическите планове и възможности на българските владетели и сега със съдбата на тази област се разпореждат византийци и сърби. Такава е обстановката при династията на тримата Тертеровци (1280—1321) и само като известна промяна във външнополитическия курс може да се означи опитът на възкачилия се през 1321 г. на престола Михаил Шишман да насочи поглед към югозападните български предели.  Опит, завършил със злощастната битка при Велбъжд (1330) и със смъртта на българския цар. Почти вън от обсега на дипломатическите и военните

 

 

85. История на България. Т .3, с. 270.

 

39

 

 

ходове остава Македония и при продължителното царуване на Иван Александър (1331—1371).

 

Междувременно резултатът от първия сблъсък между Византия и Сърбия води до това, че в края на XIII в., когато на престола е сръбският крал Милутин (1282—1321) земите в Северна Македония са вече трайно под сръбска власт. [86] След известно затишие натискът от север продължава, за да достигне връх по време на Стефан Душан (1331—1355). Възползуван от слабостта на Византийската империя, той завзема още през 1334 г. още една обширна част от Македония с градовете Охрид, Струмица, Прилеп и само заплахата от възможно нападение от страна на съседна Унгария го принуждава да прекрати завоевателните си действия. Не след дълго обаче, когато след 1341 г. във Византия избухва ожесточена вътрешна междуособица, Стефан Душан отново отправя поглед на юг и без много усилия успява да овладее цяла Македония (без Солун), а също и Тесалия. Със самочувствието на победител сръбският владетел заменя обичайната дотогава титла "крал" и си прикачва титлата "цар" [87] (1346). Самочувствие, при което той съзнавал, че е разгромил не само Византийската империя, но че е завладял с присъединяването на Македония земи, населени с българи и съставляващи някога част от българската държава. Това личи от заключителните формулировки в някои запазени от негово време официални писма, послания, грамоти, законодателни паметници. Бие на очи, че в тях Стефан Душан се назовава владетел не само на "сърби" и "гърци", но и на "българи", и е горд с това, че под негова власт е част от "българското царство", че е господар и над "български страни" [88] (определение в увода на издадения през 1349 г. юридически сборник, известен под името "Душанов законник"). Названия от подобен род — българско царство, български страни, българи — са красноречиво свидетелство за това, че включването на Македония в границите на Сърбия, станало при управлението на Стефан Душан, е било схващано като присъединяване на земи, населени с българи като част от някогашната българска държава. Схващане, отговарящо напълно на историческата правда.

 

Сложна и политически нестабилна е историята на Македония след смъртта на Стефан Душан. В резултат на напредналия процес на феодализация и на свързаните с него тенденции към разпокъсване на централната власт в

 

 

86. Ангелов, П. Българите в Македония..., с. 40.

 

87. Ангелов, П. Българо-сръбските политически отношения при царуването на Иван Александьр (1331—1371) и Стефан Душан (1331—1355). — Год. соф. унив. Ист. фак., 72. 1978. 106—107.

 

88. Срв. Ангелов. Д. Македония в историята на българската държава и на българския народ. В: Проблеми на бълг. език в Македония, С. 1993, с. 15.  Ангелов, П. Българите в Македония..., с. 41.

 

40

 

 

македонските земи започвал да се разпореждал самослоятелни вледетели. В областта между Прилеп, Скопие и Призреп управлява Вълкашин, а след гибелта му в сражението при Черпомен (през 1371) го наследява синът му Марко, носещ също титлата крал. Около Серес и Драма са владенията на брата на Вълкашин Углеша, загинал също при Черпомен. Самостоятелно владение се обособява във Велбъждската област начело с Иван и Константин, синове на деспот Деян. Тук са влизали градовете Злетово, Куманово, Кратно, Щип и Велбъжд, като главен център. Константин се оженил за дъщерята на Иван Александър Тамара. Като самостоятелни владетели след 1155 г. се издигнали още Хлапен (в Бер, Костур и Воден), Андрей Гропа (в Охрид) и Богдан (в Струмица). [89] И все пак, и при тази политическа раздробеност, при която Македония оставала извън пределите на българската държава, неизменно в съзнанието на тогавашните хора господствало схващането, че става дума за земи, които са част от България, в която живеят и управлявал "българи". Като "българин" е възпяван Крали Марко в редица песни в свързания с неговото име фолклор. "Воевода български" е назован Константин в поменика на Пшинския манастир, намиращ се в пределите на управляваното от него княжество. [90] В хрониката на сръбския летописец Михаил от Островица (края на XV и началото на XVI в.) четем, че след смъртта на Стефан Душан дошлият на престола сръбски крал Урош дал на Вълкашин и Углеша да управляват "българското царство". [91] Под това название се имат предвид в случая земите около Серес, Прилеп и Щип, където са били владенията на двамата братя.

 

Представата за македонските земи като част от "България" се е запазвана в продължение на столетия. Показателен в това отношение е един пасаж в "История во кратцѣь о болгарскомъ народѣ славенском", съставена от монаха Спиридон през 1792 г. Когато разказва там за трагичната съдба на българския народ в навечерието на турското завоевание, с горест звучат думите му, че по това време българската държава била разделена на пет части (и била разделена земля болгарская на пет частей). [92] Отец Спиридон има предвид в случая не само добре познатото разделение на България през втората половина на XIV в. на три отделни формации — Търновско царство, Видинско царство и Добруджанско деспотство, но и политическото разделение на Македония, което той също включва в определението

 

 

89. Иречек, К. Историја срба. T. 1, Београд, 1911, с. 395 и сл.

 

90. Иванов, И. Българите в Македония. С., 1917. с. 161.

 

91. Пак там, с. 157.

 

92. Текст у Златарски, И. История во кратцѣ о болгарском народѣ словенскомъ. С., 1990, 89;  Ангелов, Д. Македония в историята на българската държава и на българския народ, с. 15 и сл.

 

41

 

 

българска земя.

 

Независимо от сложната, изпълнена с резки поврати от политическа и военна гледна точка история на македонските земи през XIII—XIV в., животът на тамошните манастри не секвал. Ролята на монашеството — една от специфичните прослойки на средновековното общество — била все така значителна. Манастирите продължавали да бъдат едни от главните символи за силата на християнството в условията на господстващия религиозен светоглед — общ и за българи, и за гърци, и за сърби. Това намира израз във факта, че през целия този период са били издавани в полза на манастири в Македония дарствени грамоти и от български, и от византийски, и от сръбски владетели. Едни от тези грамоти са достигнали до наши дни, други са безвъзвратно изчезнали в неумолимия ход на времето.

 

Някои от манастирите в Македония, за които става дума в изворите от XIII-XIV в., са познати от предишните столетия и техният живот продължава и през този двувековен период. Такъв е например манастирът "Свети Архангели" (известен и като "Свети Наум"). Такъв е случаят с манастира "Богородица Милостива" близо до град Струмица. Така е и с манастира "Георги Бързи". Продължава животът на манастирските обители, свързани с аскетичните подвизи на Прохор Пшински, Гавриил Лесновски, Йоаким Осоговски. А наред с това никнат нови манастири в различни краища. За някои от тях се знае кога са били основани и кой е техният ктитор, за други могат да се правят повече или по-малко сигурни предположения. Знае се, че доста манастири са били обновени или новосъздадени по време на крал Милутин. [93]

 

Един от нововъзникналите манастири е "Богородица Хтетовска". Той се намирал в селото Xтетово, за което често се споменава в български и сръбски извори и от което произхожда и името на днешния град Тетово. Кога точно е бил изграден манастирът, не може да се каже с положителност, но първи известия за него намираме в едно писмо на охридския архиепископ Димитър Хоматиан (1215—1235). Понастоящем от манастира са останали само развалини, известни с имената "Старо оброчище Св. Богородица" или "Ески Хисар", т. е. стара църква. [94]

 

 

93. За обновяването на манастири в Македония и основаване на нови по време на крал Милутин вж. Николовска, С. Изградени и обновени манастири и църкви од кралот Милутин. — В: Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија, 2, Скопје, 1977, 507—519.

 

94. Ангелов, Д. Аграрните отношения в Северна и Средна Македония през XIV в. С., 1958, с. 17;  Славева, Л. Дипломатичко-правните споменици за историята на Полог и соседните краеви во XIV век. — В: Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија, 3, Скопје, 1980, с. 158 и сл.

 

42

 

 

Друг голям манастир е "Успение Богородично" (Тресканец), разположен на едно възвишение край град Прилеп. И за него не може да се каже с положителност кога е бил основан, но сигурно е, че той е съществувал през XIII в., когато Македония се намирала в предените на българската държава. Това личи от увода на първата издадена от Стефан Душан в полза на манастира дарствена грамота, в която се казва, че кралят бил издал "този хрисовул по примера на древните царе гръцки и български, които са владеели преди мене тези области". [95] Манастирската сграда, коя го е запазена и до днес, произхожда вероятно от края на XIII или началото на XIV в.

 

В началото на XIV в., през 1313 г., когато Северна Македония била вече в ръцете на Сърбия, в село Старо Нагоричене (близо до Куманово) бил изграден манастирът "Св. Георги" с ктитор сръбския крал Милутин. Там имало една по-стара манастирска църква, произхождаща вероятно от XI в. и сега преустроена отново. Това личи от запазения и описващ преизграждането ѝ надпис на български език. В този манастир, както изрично отбелязва сръбският летописец Данило, било пренесено и погребано тялото на българския цар Михаил Шишман, загинал в битката при Велбъжд през 1330 г. [96]

 

През 1275 г. на хълма Меникея, близо до град Серес, възникнал манастирът "Св. Йоан Предтеча (Продромос)" с пръв ктитор и игумен Йоанакий. Благодарение на грижите на митрополита на град Зихна, а по-късно и на византийския император Андроник II Палеолог, първоначално скромната манастирска обител се разраснала и забогатяла. Тежки разорения били предизвикани от нашествието на каталаните през 1311 г., но след това манастирът се съвзел за нов живот, щедро подпомаган от Андромик II и от наследилия го през 1328 г. Андроник III. А когато Македония била включена в пределите на сръбската държава (по време на Стефан Душан), щедрата подкрепа този път от страна на сръбския крал продължавала с неотслабваща сила, за което може да се съди от издаваните от негово име дарствени грамоти. [97]

 

 

95. Ангелов Д. Аграрните отношения в Северна и Средна Македония, с. 17.  Бабић, Б. Манастирот Трескавец со црквата "Успение Богородично". — В: Споменици... 4, Скопје, 1981, с. 18.

 

96. Трайчев, В. Манастирите в Македония. С., 1933, с. 81 и сл.;  Николска, С. Изградени и обновени манастири... с. 517.  Иванов, Й. Българите в Македония, с. 151 и сл.

 

97. За основаването и историята на манастира "Св. Йоан Предтеча" вж. обстойното изследване на Guillon, A. Les archives des Saint Jean Prodrom sur le mont Ménécée. Paris, 1955. Там за обнародвани дошлите до наши дни дарствени грамоти от двамата Андроновци и от сръбския крал Стефан Душан. Срв. и Соловjев, А. и В. Мошин. Грчке повелье српских владара. Изд. текстова, прев. и комент. Београд, 1936, с. XXVII и сл., с. 2 и сл.

 

43

 

 

За строителство на манастири по различни краища на Македония, включени в пределите на сръбската държава при Стефан Душан може да се съди oт няколко издадени по негово време дарствени грамоти. Един от тях е "Богородица Архилевска" в местността Архилевица, близо до Прешево. Негов ктитор е Душановият властел Деян. Понастоящем от манастирската сграда не е запазено нищо. [98]

 

Пак по време на Душан възникнал манастирът "Св. Стефан" в селото Конча (близо до Радовиш) с ктитор Душановия воевода Никола. [99] Имотите на манастира са изброени в т. нар. "Кончанско бревно", за което ще стане дума по-долу.

 

Вероятно от началото на XIII в., без да се знае точно кога, е построен в Демирхисарската котловина, близо до село Слепче и недалеч от Битоля един от най-известните с продължителния си живот манастир в Македония, наречен на името на Йоан Предтеча, но обичайното му, запазило се до наши дни название е "манастир Слепче". [100]

 

Друг голям манастир от XIV в., разположен близо до Скопие, е "Св. Димитър" (познат и под названието "Марков манастир"). И той има продължителна история, за което говорят редица сведения от времето на турското иго. Знае се, че по времето на крал Вълкашин било предприето подновяване на манастирската сграда и поправките били довършени при сина му Марко. Оттам и названието "Марков манастир". [101]

 

Пак в Скопската област, край река Треска, през 1368—1369 г., както личи от запазения надпис, е изграден манастирът "Св. Андрей" с ктитор вторият син на крал Вълкашин. Манастирската църква е запазена до наши дни. [102] Близо до Скопие, край същата река, възникнал през втората половина на XIV в. манастирът "Св. Богородица" (познат и с името "Матка"). [103]

 

Разбира се, с изброените манастирски обители картината, която ни се разкрива през XIII-XIV в. в македонските земи съвсем не се изчерпва. Могат да бъдат посочени и ред други манастири като например "Йоан Предтеча" — Бигор (североизточно от град Дебър),

 

 

98. Срв. Иванов. Й. Северна Македония, с. 111 и сл. Рајичић. Основно језгро државе Дејновића. — Историски часопис. 1952/1953, 4, с. 27 и сл.;  Ангелов, Д. Аграрните отношения в северна и средна Македония, с. 18.

 

99. Новаковић, С. Законски споменици српских држава средњега века. Београд, 1912, с. 444;  Ангелов, Д. Аграрните отношения в Северна и Средна Македония, с. 19.

 

100. Tрайчев, Г. Манастирите в Македония, с. 61 и сл.

 

101. Пак там, с. 105 и сл.;  Петров, К. Преглед на сакралните споменици во Скопје и околнината од XI и XIX в. — В: Споменици... 1. с. 85.

 

102. Tрайчев, Г. Манастирите в Македония, с. 110 и сл.

 

103. Пак там, с. 112.

 

44

 

 

"Св. Богородица" — Матейче (близо до Куманово), "Св. Богородица" в село Карпино (пак близо до Куманово), "Св. Никита" (в Скопската Черногория), "Св. Архангел" (над Прилеп), "Св. Атанас" (Лешок), близо до Скопие и др. [104] И все пак списъкът далеч не е пълен, но несъмнено е едно — Македония, подобно на други области на Балканския полуостров, е обсипана с манастири, малки и големи — нещо разбираемо при господстващата през средновековието религиозна атмосфера, под чийто знак са живели и българи, и гърци, и сърби.

 

И още нещо, което продължава да се хвърля на очи — виждаме как през разглеждания период се очертават ярко на преден план няколко манастира, на които може наистина да се завиди, ако се преценява техният статут от икономическа и правна гледна гочка. Манастири, които можем да означим с определението богати собственици в условията на напълно утвердилия се по това време феодален строй в трите балкански държави— Византия, България и Сърбия — с характерното за него феодално право. Богати собственици, чието благосъстояние не отговаря на онези представи, които са легнали в основата на евангелското учение и на проповедите на Христос за бедност и некористолюбие. Свидетели сме изобщо на видимо разминаване между монашеския идеал, така както е формулиран той в зората на създаването на калугерското съсловие, и това, което ни се предлага в дарствените грамоти за внушителните имущества на някои манастири. Разминаване, което е характерно впрочем не само за манастири в Македония, но и в други области в Балканския полуостров през XIII—XIV в., влизащи в пределите на Византия, България и Сърбия. Наистина, тук стана дума не за лична собственост на отделен монах, а за манастира като колективен собственик, притежател на имоти от различен вид. Но така или иначе, това е в разрез с казаното в новозаветните писания, отричащо стремежа да се трупат земни блага.

 

Сред богатите манастири в Македония, за които знаем от предишните столетия, убедителен пример е "Георги Бързи". Той продължавал като "царска лавра" да привлича вниманието на върховния владетел независимо от и извърващите се политически промени, т. е. и тогава, когато македонските земи били в пределите на България, и тогава, когато над тях е тегнело господството на византийци или на сърби. Дарения на манастирската управа са направили, както личи от съдържанието на двете грамоти — на Константин Асен и на крал Милутин — българските царе Калоян (1197—1207), Иван Асен II (1218—1241), Калиман I (1241—1246), Константин Асен (1257—1277). Като

 

 

104. Пак там, с. 84 и сл., с. 127 и сл., с. 138 и сл.;  Срв. и Иванов, Й. Български старини из Македония. с. 135, 138. История на България, 3, с. 440 и сл.

 

45

 

 

дарители на манастира са посочени Теодор Комнин (1215—1240), никейският император Йоан Дука Ватаци (1224—1254), сръбският крал Стефан Урош, византийският император Андроник II Палеолог и сръбският крал Стефан II Милутин (през 1300 г.). Възможно е, ако се съди от уводните думи на Милутиновата грамота, сред дарителите на манастира да е бил и сръбският велик жупан Стефан Неман, чиито войски към 1190 г. проникнали в Македония и за известно време държали под властта си Скопие. Дарения на манастира правел може би и сръбският крал Стефан Първовенчани (1196— 1217) по времето, когато в македонските земи след смъртта на Калоян царял политически хаос. А вероятно и след 1300 г., когато е бил издаден хрисовулът на крал Милутин, манастирът продължавал да получава нови дарения при следващите владетели в духа на трайно установената традиция. [105]

 

Голям брой села в Скопско, Кичевско, Битолско, Прилепско, посочени поименно с намиращите се в тях имоти — това е най-впечатляващото богатство, с което ни се представя "Георги Бързи" през този двувековен период — 23 е общо техният брой в хрисовула на крал Милутин, а 43 — в грамотата на цар Константин Асен. Твърде вероятно е обаче, както личи от изказаните съображения в студията на П. Петров, тази грамота да е дошла до нас не в първоначалния, а в един по-късен разширен вид, като в него са били включени и придобитите от манастирската управа села при наследниците на крал Милутин до времето, когато в Македония се установила властта на турските завоеватели.

 

Към многото села се добавяли няколко метоха, т. е. малки манастирчета в градове и села, които били поставени по силата на дарителствените грамоти под властта на манастира "Георги Бързи" заедно с притежаваните от тях имоти.

 

Собственик била манастирската управа и на немалко ниви, градини, лозя, пръснати в различни селища. Едни от тях били получени като дар от отделни лица, други— купени. За такива имоти се употребява определението "купеници". Като се сумира всичко изброено и описано подробно в двете грамоти, получава се действително една внушителна картина. [106] Пред нас е много богат манастир, чиито имущества по села и градове са далеч по-големи от това, което притежава един обикновен поданик.

 

 

105. Подробно за дарителите на манастира — български, византийски и сръбски владетели у Петров, П. Към въпроса за автентичността на Виргинската грамота и съдържащите се в нея сведения. — Год. Соф. унив. Ист.-филол. фак., 51, кн. 1, 1957, с. 219 и сл. Там е посочен и считаният от автора за най-ероятен списък на дарители от края на XII до началото на XIV в., 226—227;  За дарителите на "Георги Бързи" срв. и Мошин, В. — В: Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија, 1. Скопје, 1975, с. 183 и сл., с. 210 и сл.

 

106. За притежанията на "Георги Бързи" срв. Ангелов, Д. Аграрните отношения в Северна и Средна Македония през XIV в., с. 16, 20, 36, 47 и др.;  Мошин, В. — В: Споменици... I, с. 182 и сл., с. 206 и сл.

 

46

 

 

Като цяло намиращите се под властта на манастирската управа на "Георги Бързи" отделни села (включващи имотите на тамошните жители и на селската община) образували т. нар. "селска земя". Те не спадали към личния му домен, към преките му притежания. Манастирът имал върху "селската земя" т. нар. върховна собственост и това му давало право да взема от селяните феодална рента в различни форми, да ги използува като работна ръка и данъкоплатци.

 

Наред с това манастирската управа имала имоти, които влизали пряко в нейния домен (ниви, градини, гори, планински местности, места за риболов и пр.). Това е т. нар. "господарска земя" (или манастирска земя), чиито размери били внушителни. [107]

 

Не падал подолу от "Георги Бързи" с многото си имоти и Прилепският манастир "Света Богородица" (Трескавец). Това личи от трите грамоти на крал Стефан Душан — първата от 1334/1335, втората вероятно от края на 1343 или началото на 1344 г., и третата от края на 1344 или 1345 г. [108] Тук виждаме един богат собственик, който притежава редица села, изброени поименно и поставен под властта на манастирската управа заедно с всичките си имоти (на отделните семейства и на цялата община). Споменава се и за десетина метоха, в Прилеп и в съседни селища, както и за много ниви, градини, лозя, придобити като дар или закупени. Налице е изобщо сродна картина, наподобяваща това, което ни предлагат грамотите за "Георги Бързи". Картина, разкриваща икономическото състояние на един привилегирован, ползващ се с подкрепата на сръбски владетел манастир в Македония през средата на XIV в. [109]

 

Към привилегированите манастирски обители през средата и втората половина на XIV в. трябва да добавим "Богородица Архилевска", манастира "Св. Архангели" (Лесновския) и манастира "Св. Богородица" в Хтетово. От грамотата на Стефан Душан, издадена през 1354 г. [110], се вижда, че манастирската управа на "Богородица Архилевска"

 

 

107. Ангелов, Д. Рост и структура крупного манастырското землевладения в Северной и средней Македонии в XIV в. — Византийский временник, 11, 1956, с. 145; Аграрните отношения в Северна и Средна Македония през XIV в., с. 36 и сл.; Въпроси на феодализма в българските земи през ХIII—XIV в. — Исторически преглед, 1960, № 6, с. 67. Това разделение на два вида земя "господарска" и "селска" е характерно явление за структурата на едрото феодално имение не само в балканските страни, но и в западноевропейските държави през средновековната епоха. Отгам и влязлата за това разделение в употреба западна терминология terra dominicata и terra indominicata.

 

108. Славева, Л. и В. Мошин. Грамотите на Стефан Душан за манастирот Трескавец. Увод, текст, комент. — В: Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија, 4. Скопје. 1981, с. 55 и сл. Обнародвана е там и една четвърта грамота, намираща се в ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София.

 

109. Ангелов, Д. Aграрните отношения в Северна и Средна Македония през XIV в., с. 17, 20 и сл.

 

110. Текст на първата грамота у Новаковић, С. Законски споменици српских држава средњега века. Београд, 1912, с. 739 и сл. и в Monumenta serbica. Ed. Fr. Miklositsch. Graz, 1964, p. 143 sq.

 

47

 

 

притежавала 20 села, а през 1355 г., с друга грамота, броят им достигал 22. [111] От изворовите данни (надписи и царствени грамоти, отнасящи се до Лесновския манастир,) се вижда, че той притежавал няколко села и отделни имоти в различни местности. Под властта му били предадени и някои църковни сгради. [112] Внушителни по брой били и притежанията на "Св. Богородица Хтетовска". В издадената от Стефан Душан грамота (между 1337—1346) са изброени над десет села, подарени от сръбския крал, а също и други видове имоти (един метох в Горен Полог, няколко църковни сгради, планински местности, подходящи за пасбища и пр.). [113] Подробен списък на преките манастирски притежания ("манастирската земя") се съдържа в г. нар. "Хтетовско бревно". [114]

 

Богат собственик от втората половина на XIV в. е споменатият вече манастир "Св. Стефан" (в село Конча, близо до град Радовиш). Това личи от дошлото до наши дни "бревно", в което са изброени: 151 ниви и 81 лозя, много плодни дръвчета и няколко ливади в селата Конча, Лубница Трескавец. [115] Редица грамоти илюстрират непрестанно нарастващото благосъстояние на манастира "Св. Йоан Предтеча" до Серес. Цели села, метоси, чифлици, ниви, градини, лозя, воденици, места за риболов, църковни сгради, работилници — това е внушителното по размери недвижимо имущество, коего калугерите придобили като дар от византийските василевси Андроник II и Андроник III. [116] Не останал по-назад и Стефан Душан, както личи от издадената от него грамота през 1345 г. [117] Там се потвърждават всички притежавани до това време от манастирската управа имущества, като се добавят и нови имоти. За богатствата на манастира говори и съдържанието на един, запазен във фрагментарен вид практик от 1339—1342 г. [118]

 

 

111. Текст у Соловјев, А. Одобрани споменици српског права (от XII до края на XIV века). Београд, 1926, с. 159.

 

112. Новаковић, С. Законски споменици, с. 677;  Иванов, Й. Български старини в Македония, с. 157 и сл.;  Ангелов. Д. Аграрните отношения в Северна и Средна Македония, с. 23.

 

113. Новаковић, С. Законски споменици, с. 658 и сл.;  Ангелов, Д. Аграрните отношения в северна и средна Македония. с. 22 и сл.

 

114. Текст у Соловјев, А. Одобрани споменици, с. 129 и сл.;  Ангелов, Д. Аграрните отношения в Северна и Средна Македония, с. 12. Обстоен анализ на "Бревното" вж. в монографията на Славева, Л. Дипломагичко-правните споменици за историјата на Полог и соседните краеви во XIV век. — В: Споменици, 3. Скопје, 1980, с. 158 и сл.

 

115. Ангелов, Д. Аграрните отношения в Северна и Средна Македония, с. 19, 45; Текстът на "Бревното" е обнародван от А. Соловјев в Зборник Радова Византолошког института. Београд, 1955. кн. 3, 83—109.

 

116. Издадени у A. Guillon, пос. съч.

 

117. Пак там, с. 134 и сл.

 

118. Пак там, 114—118.

 

48

 

 

Представата ни за имуществения и социалния статут на богатите манастири в Македония през разглеждания период би била, разбира се, непълна, ако не се добави, че наред с големия брой недвижими имущества манастирските управи разполагали и със зависими люде. Отбелязаната в това отношение практика, срещаща се в предишните столетия, получава сега още по-голямо разпространение в условията на напълно изградилата се феодална система в аграрната структура на трите балкански държави — Византия, България и Сърбия. За различните категории "зависими люде" в села и градове, за начина на придобиването им, за степента на власт, която манастирът имал над тях, както и за характера и размерите на техните задължения — в труд, натура и в пари — се спирам обстойно в статията си "Зависимото население в Македония през XIV в." [119], както и в книгата си "Аграрните отношения в Северна и Средна Македония през XIV в." (с. 79—146) и в рамките на тази статия не е нито възможно, нито нужно да се разглежда подробно този въпрос.

 

Важно е да се отбележи едно, а именно — голямата власт, която манастирската управа в лицето на игумена имала над своята "работна ръка" по силата на притежаваните административни и финансови имунитети. Това личи от съдържанието на редицата дарствени грамоти, издавани от страна на върховния владетел (български цар, византийски император, сръбски крал), в които се отбелязва изрично, че в манастирските владения нямат право да се намесват органите на централната администрация и че различните задължения в труд, натурални доставки и пари, които намиращото се под властта на манастирската управа население имало дотогава към държавата, трябвало да се изпълняват сега в полза на манастирската управа. Това е, най-общо казано, смисълът на имунитетите — административен и финансов — които манастирът придобивал по силата на издадения хрисовул. [120] Благодарение на имунитетите — един от основнит е белези на феодалното право — се натрупвали в манастирските складове внушителни количества селскостопански продукти, които калугерите излагали и продавали в различни селища, а и на организираните край манастирската сграда търгове (панаири). [121] Получавали манастирите и значителни количества пари под формата на данъци, на такси, на глоби, които трябвало да им плащат зависимите люде. Разполагали и с голям брой домашни животни (овце, кози, коне и пр.).

 

Разбира се, когато става дума за имунитетите, би трябвало да се има предвид, че са налице известни различия в статута на отделните манастири, което налага да се прилага диференциран подход. Но това е въпрос,

 

 

119. Исторически преглед, 1957, № 1, 30—67.

 

120. Ангелов, Д. Аграрните отношения в Северна и Средна Македония, с. 123 и сл.

 

121. Пак там, с. 200 и сл.

 

49

 

 

който не подлежи тук на разглеждане. Диференцирам подход е необходим и при изясняването на режима на екскусията, т. е. на съществуващата още през предишните столетия и все по-разрастваща се практика да бъдат освобождавани от задължения към държавата манастирски братя.

 

Бие на очи, както се вижда от съдържането на дарствените грамоти, широко разпространената практика да се предават под властта на по-богатите манастири по-малки, не така заможни манастирски обители (метоси), пръснати по села и градове. Практиката намерила израз в грамотите за "Георги Бързи", за "Успение Богородично" (Трескавец), за "Богородица Архилевска", за "Гавриил Лесновски", за "Йоан Предтеча" (до Серес). Това е типична "субординация", т. е. поставянето на по-дребен поземлен собственик под властта на по-едър, характерна за аграрната структура не само в Македония през XIII—XIV в., но и за други области на Балканския полуостров в условията на напълно утвърдилата се феодална система. При този процес на "поглъщане" на по-дребния от по-едрия собственик виждаме, как в резултат на дарствени грамоти попадат под властта на светогорския манастир Хилендар през втората половина на XIV в. дори и такива богати манастири като "Богородица Архилевска" и "Гавриил Лесновски". [122]

 

Едностранчиво и недостатъчно би било, разбира се, да се изчерпва въпросът за манастирите в Македония през XIII—XIV в. само с оглед на имуществения и социално-правен статут на няколко богати манастирски обители, ползващи се с подкрепата на централната власт и включени в системата на действащото тогава феодално право. Това е само един от възможните аспекти, под които може да бъде разглеждана и преценявана ролята и значението на част от манастирите в македонските земи. Не по-малко съществен и заслужаващ внимание обаче е вече поставеният на разглеждане в първата част на студията въпрос, а именно за ролята на манастира като средище на просвета и книжнина. Така, както е бил той по времето на Първото българско царство и както е било това и през разглеждания период. И то роля на манастири български, в които се извършва богослужба на български език, съставят се и се преписват книги на български. С една дума, очевидно е значението на манастирите в Македония през XIII—XIV в. като продължители на една вече утвърдена културна традиция, че са показатели за духовното присъствие на българина в една неразривно свързана с многолетното му историческо битие етнокултурна територия. Връзка, която се запазила независимо от настъпилите промени от

 

 

122. Пак там, 18—19.

 

50

 

 

политическа и военна гледна точка в този български край.

 

Убедителен материал, от който може да се съди за тази роля на манастирите в Македония, намираме в споменавания вече труд на руския учен B. И. Григорович "Очерки путешествия по европейской Турции". Изключително богата информация, плод на многогодишни издирвания, предлагат и нееднократно цитираните книги на Й. Иванов "Северна Македония", "Българите в Македония" и "Български старини из Македония". За книжовното наследие на средновековна България, в това число и на книжовна продукция, произхождаща от манастири в Македония през XIII—XIV в., могат да се намерят много сведения и в богатия с информация труд на проф. К. Куев "Съдбата на българската книга през вековете" (С., 1986). Между другото там се разкрива съдържанието на лични архиви на изтъкнати слависти и колекционери на средновековни славянски ръкописи: А. Суханов, Й. Копита р, П. Й. Шафарик, А. Миханович, лорд Кързън, А. Норов, В. И. Григорович, П. Успенски, А. Ф. Гилфердинг, А. И. Xлудов, М. П. Погодин, C. И. Веркович, В. М. Ундолски, П. И. Севастиянов, П. Д. Сырку, X. Капустин, И. И. Срезневски, С. Н. Томич, А. И. Яцимирски, в които по един или друг път са попаднали ръкописи от книжовното богатство на средновековна България, включително от манастири, църкви и селища от югозападните предели (Македония). [123]

 

Като главни средища на книжовна дейност през XIII—XIV в. се очертават следните манастири в македонските земи: Лесновският ("Св. Архангели"), "Св. Йоан Предтеча — Слепче, "Св. Богородица" — Матейче, "Св. Димитър" — Марковият манастир, "Св. Атанас" — Лешок (Скопско), "Св. Богородица" (до село Карпино, близо до Куманово). От разказа на В. И. Григорович се вижда, че значителен брой славянски ръкописи имало някога в манастира "Св. Йоан Предтеча" — на хълма Меникея до Серес, но те били вече унищожени. [124] Руският учен съобщава също, че бил чул и знаел, че има ръкописи в манастирите "Св. Йоан Владимир" (в Елбасан), "Св. Николай" (в Корча), "Йоан Предтеча" (близо до Дебър) и др. [125]

 

 

123. Вж. Куев, К. Съдбата на старобългарската книга през вековете. С., 1986, 41—130. Посочени са и старобългарски ръкописи, които се съхраняват в Националната библиотека в Париж.; Пак там, с. 130 и сл., както и други случаи на изнасяне на ръкописи — 133—146.

 

124. Григорович, В. И. Очерк путешествия..., с. 122, 125.

 

125. Пак там, с. 152. Ръкописи, общо 60 на брой, съдържащи главно разкази за живота на монаси (иатеричии книги) намерил руският учен в манастира "Слепче" (пак там, с. 159). Ръкописи, отбелязва Григорович, имало и в град Струга и село Перово (пак там, с. 159).

 

51

 

 

Както през предишните столетия, когато с пълна сила се разгръщала книжовна дейност главно в охридските манастири, така и сега книжовната продукция се свеждала почти изключително в творби с религиозна тематика — литургични текстове, евангелия, апостоли, псалтири, минеи, триоди, предназначени за нуждите на богослужението, жития и служби на светци, поучителни и похвални слова, произведения по въпроси на християнската догматика и етика. В голямата си част това са преводи от гръцки на български, и то от среднобългарския период. Сред по-значимите творби, дошли до нас от това време, могат да бъдат посочени Струмишкият апостол (от XIII в.), Скопският миней (от XIII в.), Слепчанският апостол (вероятно от XII в.) [126], т. нар. "Паренсис" — поучителни слова от сирийския богослов Ефрем Сирин, преведени още през предишните столетия на български и преписани наново през 1353 г. от дяк Станислав, монах в Лесновския манастир. [127] Преписани от него са и други творби с религиозно съдържание. Известен книжовник от последната четвърт на XIV в. е българският монах Исай Серски, който превел след 1371 г. главните произведения на изтъкнатия теолог Дионисий Ареопагит. Преводът е снабден с оригинален увод, в който се описват ужасите, настъпили след битката при Черномен и опустошителното нашествие на турците. [128]

 

Лаконична, в същия дух, е констатацията на Владислав Граматик в съставения през 1469 г. "Разказ за пренасяне на мощите на Иван Рилски в Рилския манастир". "Напълно запустяха — бележи той с горест, говорейки за последиците от турското завладяване — много области и села, заедно със светите манастири и божествените храмове, унищожени от огън". [129] Сред големите и богати манастири, изчезнали завинаги през този съдбоносен за българите в Македония период, бил и "Георги Бързи" — царска лавра, която векове наред е била една от привилегированите манастирски обители и в която вероятно са били съставени и се съхранявали множество книжовни произведения. Предполага се, че изградената през 1436 г. джамия е била на мястото на някогашната манастирска

 

 

126. Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. Състав. Д. Петканова. С., 1992, с. 414, 415, 453 и сл.

 

127. Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 163 и сл. Преписът е снабден с послесловие, в което се споменава и името на българския цар Иван Александър.

 

128. За предисловието на Исай Серски (по два преписа) вж. Ангелов, Б. Из старата българска, руска и сръбска литература. Т. 2. С., 1967, с. 157 и сл.; Новобългарски превод у Петров, П. и В. Гюзелев. Христоматия по история на България. Т. 2, С., 1978. с. 185 и сл.; Преводът е направен по Иванов. Й. Старобългарски разкази, С., 1915, с. 53.

 

129. Срв. съответния пасаж в Старобългарска литератури. Т. 4. Житийни творби. Състав. и ред. Кл. Иванова, С., 1986, с. 484

52

 

 

църква. [130] Изчезнал завинаги и другият голям, известен със завидното си материално благосъстояние манастир в Македония — "Богородица Архилевска".

 

И все пак, ако се съди главно от това, което е видял и посочил в своите трудове изтъкнатият български изследовател Й. Иванов, животът в много от манастирските обители в Македония не секва и по време на турското владичество. Продължавала, макар и в по-скромни размери, да се разгръща в тях книжовна дейност, да се съставят и преписват творби на български език в неговата среднобългарска редакция. За пример може да бъде посочен манастирът "Св. Богородица" (Матейче), където през XV в. работил плодотворно изтъкнатият книжовник Владислав Граматик преди да отиде в Рилския манастир. Ролята си на книжовни средища запазили Лесновскияг манастир, манастирът "Св. Йоан Предтеча" — Слепче, Марковият манастир и др. Добре проличава активното присъствие на "манастира" в Македония в просветно-културния облик на македонските земи от описанието на В. И. Григорович. Вижда се обаче от това, коего той казва, и една настъпила друга голяма опасност, застрашаваща техния живот и дейност. Става дума за тежкия удар, който бил нанесен върху редица български манастири в Македония от края на XIII в. нататък от представители на фанатизираното гръцко духовенство, ръководено и вдъхновявано от цариградската патриаршия и от намиращите се под нейно влияние гъркомани. Това е, както се знае, една съзнателна политика за заличаване на всичко българско, разгърнала се с голяма сила след ликвидирането на самостоятелността на Охридската архиепископия през 1767 г. Политика, продължаваща с неотслабващ темп и през периода на Българското възраждане. Неин горчив плод, както личи от разказа на Григорович, било унищожаването на множество славянски ръкописи в Света гора, която посетил в началото на предприетата голяма обиколка из европейска Турция. "Особено печальное положение рукописей словянскихъ", отбелязва руският учен, след като се запознал с ръкописното богатство на тамошните манастири (Зограф, Ксенофонт, Ватопед и др.). [131] Обичайна практика била книжовни творби на славянски език да се изгарят. В манастира Ватопед по нареждане на някой си даскал Спиридон било изгорено такова голямо количество ръкописи, че по думите на калугерите в запалената от тях пещ печели манастирските хлябове. [132] Подобен варварски акт бил извършен и в манастира "Йоан Предтеча" (до Серес).

 

 

130. Петров, К. — В: Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија. Т. 1, Скопје, 1975, с. 243.

 

131. Григорович, В. И. Очерк пугешествия..., с. 82 и сл.

 

132. Пак там, с. 83.

 

53

 

 

Посрещнат добре от тамошните монаси, които "прикривали чрез гръцкия език българския си произход" на Григорович била дадена възможност да влезе в манастирската библиотека, където установил с огорчение, че "славянските книги са изгорени" (жаль только что славянские книги ея сожжены). [133] По думите на калугерите това било сторено от някакъв враг на "българските неща" (τῶν βουλγαρικῶν πραγμάτων) [134]. Вража ръка, пак под влияние на гръцката фанариотска политика, унищожила книжното богатство и на манастира "Богородица Пречиста" (край Кичево). За това съобщава посетилата го руска пътешественичка М. Карлова, която по време на своята обиколка в някои области на Балканския полуостров била и в този манастир. "Преди двадесет години, споделил игуменът на "Богородица Пречиста", дойде тук владиката Мелетий да освети обновената в нашия манастир църква и като видя у нас множество стари книги, заповяда да ги съберат, да се сложат в яма зад манастирската ограда и да се запалят. Така именно всички книги изгоряха, а след това нареди пепелта и изгорелите парчета да се засипят с пръст". Останала само една книга, която била подарена на М. Карлова. С възмущение руската пътешественичка отбелязва по този повод, че "фанариотските архиереи вършат невероятни неща само и само да не допуснат славянски език в църква, горят славянските книги, увещават пашите да гонят учителите, които искат да обучават на славянско писмо". [135]

 

Не били пощадени при този необуздан стремеж да се заличава всичко българско не само книжовни творби, но и надписи на славянски език в църкви и манастири в различни краища на Македония. Такава участ постигнала по думите на В. Кънчов манастира "Св. Марена" край Преспа. Същото станало и с манастира "Св. Богородица", намиращ се на остров Ахил. "Изображенията — разказва В. Кънчов — са стари, но надписите са нови, изделие на Мелетия (гръцки архиепископ от Охрид — б. а.). Всичко славянско е заличено." [136]

 

Отчасти поради желание да се унищожава "българското", отчасти поради небрежност и невежество, изчезнало завинаги богатото книжовно наследие в изградените от Св. Климент и Св. Наум манастири. "Свети Климентовата библиотека, бележи Кузман Шапкарев в своите спомени, е била някога пребогата с разни кожени ръкописи, гръцки и славянски, както и оная на Св. Наумовата обител, но първата от

 

 

133. Пак там, с. 122.

 

134. Пак там, с. 160.

 

135. Цитирано по Куев, К. Съдбата на старобългарската книга през вековете, с. 180 и сл.

 

136. Кънчов, В. Пътувания по долината на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско. Т. 1, С., 1970, с. 411 и сл., 419.

 

54

 

 

небрежност, а втората от невежеството на гръцкото духовенство били съвсем унищожени." [137] За нерадостното състояние в манастира на Св. Наум — едно от бележитите средища на българската книжнина — може да се съди и от казаното у В. Григорович. Игуменът на манастира го уверявал, че е безполезно да влиза в манастирската библиотека, тъй като неговият предшественик (архимандрит Дионисий, грък по народност) бил изгорил намиращите се там книги (сжег их). Все пак, поради настоятелната молба на руския учен, му било разрешено да се запознае с манастирското книгохранилище и му бил показан там един сандък, където открил няколко книжовни творби, сред тях и един руски роман... [138] За това, че към този манастир се проявявала особена ревност от страна на гръцкото духовенство да бъде обезличена неговата роля на древен духовен център на българщината в Охридския край, личи от видяното от В. Кънчов по време на пътуванията му в Битолско, Преспа и Охридско. Един от главните белези за неговия български произход и характер— надписите — били изцяло унищожени и заменени с гръцки. "Всички надписи са гръцки. Нищо славянско няма запазено, никакви книги, нито ръкописи, всичко е унищожила ръката на гръцкото духовенство" [139] са горчивите констатации на В. Кънчов, един от големите познавачи на българските старини в Македония.

 

Както се знае, политиката на фанариотите да се обезличава "българското" била провеждана и в други краища на България. [140] Но най-силно се проявявала тя в Македония, тъй като в тази югозападна българска покрайнина са били особено подчертани тенденциите да се представя тя като част от гръцката етнокултурна територия още от най-древни времена. Оттам и стремежът да се горят и унищожават "славянските книги", намиращи се в тамошните манастири. Стремеж, който се проявил с особена сила през периода на Българското възраждане в борбата за църковна и национална независимост.

 

Но въпреки всичко Македония си останала и си остава и сега една от онези покрайнини, в които се чувства особено подчертано многолетното присъствие на българския етнически елемент, проличава вековната му иеунищожима сила. Трудно се изличава наистина историческата памет на българския народ, градена и утвърждавана в течение на столетия и останала все така устойчива независимо от преживяните сътресения,

 

 

137. Шапкарев, К. За възраждането на българщината в Македония. С., 1984, с. 38.

 

138. Григорович, В. И. Очерк путешествия..., с. 110.

 

139. Кънчов, В. Цит. съч., с. 477.

 

140. Куев К. Съдбата на старобългарската книга през вековете, с. 176 и сл., където е посочена съответна литература.

 

55

 

 

на които е бил подложен българинът по време на византийското владичество, на петвековното турско иго, на упоритите усилия на гръцкото висше духовенство да гори и унищожава "българското". И един от ярките фактори за запазване и утвърждаване на историческата памет са манастирите, сред които достойно място заемат манастирите в Македония през епохата на Средновековието, на турското робство, на периода на Възраждането. Средища на религиозен живот, те се открояват пред нас и като огнища на родолюбие, като щит за запазване на българския език през вековете, та до наши дни, на този език, който е най-сигурен, неотменим показател за националната идентичност на българския народ в течение на хилядолетното му съществувание в трите големи области, където се е изградила, живяла и живее българската народност — Мизия, Тракия и Македония.

[Previous] [Next]

[Back to Index]