Познато е, че тия, които се заеха да създават "македонска народность" в заграбените от Югославия македонски околии, са преди всичко възпитаници на сръбските училища. Някои от тях бяха даже стипендианти на сръбския крал между двете световни войни, когато нашият народ в Македония беше иодложен на най-жестока тирания, и когато даваше безброи жертви.Докато по това време най-добрите синове на нашия народ се бореха с пушка на рамо (срещу кралския режим и неговнте опити да ни посьрбява), по същото време някои господа гюлучаваха сръбски стипендии. Тия именно господа днес са верните приятели на комунистическата тирания в Югославия. Те именно заблуждават народа ни, като фалшифицирват неговото вековно българско име, изопачават цялата ни история, посърбяват и изкривяват езика ни. Младият поет Венко Марковски беше се опитал да пише на наш народен диалект, така както в средата на разни европейски народи писатели и поети са писали на чисто народен език; и както нашите многозаслужили народни дейци братя Миладинови, Григор Пърличев, Райко Жинзифов, Йордан Джинот и други също са писали.Но всички те по най-ясен и решителен начин са заявявали, че са бьлгари. Братя Миладинови загинаха само защото открито се ббреха като българи срещу гръцката църква. Григор Пърличев получи своята слава главно в Атина, когато заяви, че напразно гръцките културни среди го увенчават с лавров венец като грък, но че той е българин. Титовци си намислиха да прогласяват Венко Марковски като сьздател на "македонски език", защото беше написал стихове на наш народен диалект. Но Венко демонстративно отхвърли намерението натитовци, заяви, че е българин, и сега се намира в България, където пише и на чист бьлгарски литературен език. Титовци прогласиха Кръсте Мисирков за някакъв създател на "македонска народность". Той обаче си е чист бьлгарин. Това ще ни покажат нагледно цитатите от негови писания, които е имал грижата системно да събере в една брошура г. Hикола Велев. Тази брошура е поместена и в изданията на Българската академия на науките, в том четвърти на отдела "Исторически изучавания". Брошурата е била написана по случай шестия международен конгрес за славянски изучвания, със-тоял се в Прага през лятото на 1968 година. Без да прибавяме никакви наши коментари, минаваме към извадки от брошурата на г.Велев.

1.) Кръсто Мисирков е роден в с.Постол, Енидже-Вардарска околия, през 1875 година. Първоначалното си образование е получил, в течение на шест години, в гръцко училище. През есента на 1889 година той се намира в Белград под името Кръста Петкович, като стипендиант на дружеството "Свети Сава", което има за задача да възпитава младежи от Македония и да открива сръбски училища в нашата родина.

2.) Обаче, след няколко месеци Мисирков, заедно с тридесет и четири други младежи, е избягал от Белград. Получава помощ от българското правителство и свършва втори клас на гимназията. Фактически този клас го завършва пак в Белград, където се озовал по неизвестни причини, само подир шестмесечно стоене в България.

3.) Сега вече Мисирков има стипендия от сръбското министерство на външните работи. Там учи в семинария, а следва и по педагогия, в училище издържано от дружеството "Свети Сава". Подир това следва гимназия в Шабац, а след това наново учи три години педагогия и свършва през юли 1895 година.

4.) През септември същата година министъра на външните работи в Сърбия, Стоян Новакович, го изпраща при Бранислав Нушич, сръбския консул в Прищина, като го снабдява със 180 динари в злато за пътни нужди.

5.) Вместо да тръгне за Прищина, Мисирков потегля за Одеса и се записва в Богословската академия в Полтава и свършва нейния курс през 1897 година. Поисква, обаче, и получава стипендия от руското министерство на външните работи; деклйрира се като "македонски славянин" и учи в Петербург по история и филология, в университета.

6.) При стоенето му в Петербург Мисирков е член в дружеството на българските студенти. Той признава, че именно като българин е бил в това дружество в течение на пет години; сам пише това в софийския вестник "Мир" от 26 Май 1925 година. Неговият другар по учение Петко Стоянов, по-късно професор в София, публично е заявил, че по това време Ми-сирков нито дума не е проговарял за нещо македонско, различно от българското. Държал е тогава две сказки през българските студенти в Петербург, посочвайки Македония ка-то страна с българско население.

7.) С писмо от 22 Ноември 1902 година Мисирков известява на Българската екзархия, че приема мястото, което му се предлага, и заминава за Битоля, където от 1 декември същата година става учител по история и българска литература, както и по гръцки език в тамошната българска гимназия.

8.) На 15 декември 1900 година мнозина студенти и студентки от Македония, които са продължавали своето висше образование в Петербург, убедени, "че няма българин, който да не се интересува от съдбата на тази част на отечеството (Ма-кедония - бел.наша), която и днес още гние под ярема на тирана", образуват един кръжок, "чиято главна цел ще бъде същата, която се предвижда в устава на македоно-одринската организация от 1900 година."


Между първите основатели на кръжока фигурира "Кръсто П.Мисирков, студент трета година във факултета по история и филология, псевдоним Секъл". Основателите са потвърдили убеждението и решението си в една тържествена декларация, която са отправили до Вьрховния Македоно-Одрински Комитет в София. Ето съдържанието на тази декларация:
"Господин Председателю, Известно е, че няма българин, който да не се интересува от положението и съдбата на тази част от отечеството, която и днес още пъшка под ярема на тирана. Съзнаващи нашия патриотичен дълг, и морален, ние, една група студенти и студентки, решихме на 15 ноември 1900 г. да основем тук, в Петербург, един кръжок, което удоставеряваме чрез нашите автентични подписи и псевдоними. Главната цел на кръжока ще бъде същата, която е пред-видена в Устава на Македоно-Одринската организация от 1900 година. Надявайки се, че върховния Македоно-Одрински Комитет ще ни удостои със своето доверие, ние Ви молим да ни поместите в числото на Македоно-Одринските дружества, които Ви са подведомствени.
Сан-Петербург, 28 ноември 1900 г.

А. Теодорова; А. Бойкикева (Беркова); Р. Стоянова (Ягод-кина); А. Кръстева (Спаса); Кръсте П. Мисирков, студент трета година във факултета за история и филология (Секъл); Ив. Сапунаров (С.Гурилов); Д......(Юс); Д. Кусев (Гроздов); Ст, Илиев (Зографов); .......Караджов (Вълков)."


Този документ е запазен в София. Измежду подписалите членове на това дружество Иван Сапунаров до край си остана български учител по руски език, отначало в Солунската българска гимназия, а сетне в средните училища в България. А подписалият Караджов е известният Иван Караджов от с. Лешко, Горно-Джумайско, учител по музика в Солунската българска девическа гимназия, а сетне в Горно-Джумайската гимназия. Караджов беше по-късно член в Централния Комитет на ВМРО, заедно с Иван Михайлов и Страхил Развигоров. Пълнолетният студент Кръсто Мисирков с подписа си моли Македоно-Одринския Комитет в София да бъде приет като подчинен член на този комитет, в състава на едно дружество на студентите - българи от Македония, намиращи се на учение в Петербург. И нека подчертаем, че Мисирков се поставя като войник в редовете на този комитет в София, които фактически се бори за обединение на Македония с България. А в същото време ВМРО води борбата в Македония в името на автономията. Мисирков, който наскоро след това ще се обяви за "македонец" по народност, не желае никаква автономия, а само присъединение на Македония към България.

9.) И ето, неочаквано за никого, у Мисиркова настъпва едно чудновато преобръздане. Влезнал във връзка с някакви чужди кръгове, той написва брошура, в която заявява, 'че македонските славяни не били българи, а били от някаква друга славянска народност, - македонска. Наскоро след напечатването на тази брошура той отива в Белград и се среща там със сръбския професор Стоян Новакович, преподавател по история и бивш министър на външните работи, на народната просвета и на в^ьтрешните работи, както и представител преди това на Сърбия в Цариград и в Петербург. Новакович е ръководителя на сръбската пропаганда в Македония. Той е първият, и тук ще повторим, който внушаваше, че бьлгарщината в Македония имала здрави корени и че срещу нея трябва да се опита средството на някакъв "македонизъм". В Белград Мисирков се среща и със Света Симич, дипломат, шеф на политическата и културна секция, която ръководи практически сръбската пропаганда в Македония, и е причислена към белградското външно министерство. Света Симич е бивал пълномощен министър на Сърбия в българската столица. Срещи е правил и със Света Николаевич, сръбски дипломатически представител в Атина. След всичко туй, през декември 1903 година, в един о.т салоните на белградския университет Мисирков държи сказка за "македонска нация" и "литературен македонски език".

10.) Подир туй Мисирков наново се връща в Русия и на 7 януари 1904 година става учител в девическия лицей в Бердянск. Но става наново нещо чудновато. Той променя наново идеите си, и то основно. То вече дава ясно свидетелство, че този човек по един чудовищен начин променя мненията си, до степен да се появява съмнение дали изобщо неговия дух е нормален или се намира във вечна обърканост. На 18 април 1907 година той пише статии в българското революционно списание "Македоно-Одрински Преглед", а сетне в списанието "Българска Сбирка". Статиите муносят заглавие "Бележки върху южно-славянската филология и история". Там той определя и границата между българския език и сьрбо-хьрватския. Тази граница, според Мисирков, започва по десния бряг на реката Сава, върви на юг ио вододела между Колубара и Морава, сетне между сръбска Морава и Ибър, и стига до Шкодра край Адриатическото море. Това била, пак според него, сьщата граница, която на запад е делила Самуиловото царство от сръбските територии. Слбдователно, в Самуиловото царство са спадали териториите, където се говори бьлгарски език. В предговора на това свое изложение Мисирков казва дословно:
"Чнтателите на тази статия ще бъдат дълбоко изненадани поради огромното противоречие между онова, което тук ще намерят и онова, което са прочели или ще прочетат в моята брошура "За македонските работи". За да разберат това иротиворечие достатъчно е да припомня, че аз там (т.е. в брошурата "За македонските работи" - бел. наша) се представям като еднн импровизиран политик..."
След това признание Мисирков обяснява, че целта му била да неутрализира интересите на балканските държави, и затова говорил за македонска етническа и историческа индивидуалност (в брошурата за "Македонските работи" - бел.наша). И признава, че срещу българското правителство бил писал неточни работи, и че изтъквал доводи, които не отговарят на научното безпристрастие и обективност. И добавя тези думи: "Аз принесох пакост за науката и за моите научни познания. Върнах се в Русия и се заех, с цената на големи усилия, да се върна към онова, което бях оставил когато от Петербург бях отишел в Битоля. Статията, която тук предлагам, е резултат на тези мои усилия". От тази статия в "Македоно-Одрински Преглед" (брой 34-35, страници 533, 555) нека цитираме следните думи, поместени и в списание "Българска Сбирка", 1 януари 1910 година, брой 1, страница 46:
"Ако щастливата съдба би пожелала щото Симеон и Самуил да владеят за дълго време, под авторитета на българската държава, "славяните" от днешните сърбо-хърватски територии, те биха възприели българското име и език, и биха станали българи. Обаче, съдбата не пожела щото тези български царе да обединят политически и културно южните славяни под името българи. Историята и сегашното състояние на южните славянски езици познава една граница между българския и сърбо-хърватския език, която се установи между тях още при идването на славяните в полуострова (Балканския - бел.наша). Тая граница, политическа и етническа, между българи и сърбо-хървати, остана през всичките средни векове и продължава да съществува до наши дни".
Следователно, според Мисирков, езиковата граница на българите отива на запад от моравската област, а обхваща цяла Македония като страна населена с българи. При това Мисирков недвусмислено подържа, че Самуил е български цар.

11.) На 24 април 1909 година Мисирков публикува в Одеса брошура под заглавие "Епически южнославянски легенди относно женидбата на крал Вълкашин и причините за популярността на крали Марко между южните славяни." В тази брошура той критикува едно съчинение на проф. Халански, написано във връзка с крали Марко и руските епически разкази. Като обвинява Халански, че се е показал необективен в полза на сърбите, Мисирков пише следното:
"Историческите събития от втората половина на 14 век, чийто спомен е съживен в епическите поезии на българи и сърбо-хървати, се отнасят еднакво до сърби и българи, даже по-вече до българите. Не може да се признае за точно и пълно националистическото тълкуване на сърбите, което те дават на събитията от втората половина на 14 век, събития, които при това са се разиграли в българска територия, в Македония."
Това е казано на страници 4 и 5 от брошурата на Мисирков. А на страница деста той пише:
"Националните български легенди за крали Марко, т.е. моите родни легенди, ми станаха още по-разбираеми след като аз бях в Сърбия, след като съумях да опознавам сръбската епическа поезия и сръбската история от 14 век".

12.) В брой 1, от 1 октомврий 1909 година, списанието "Българска сбирка" публикува статия от Мисирков под заглавие "Основите на едно сръбско-българско сближение". В статията той подчертава, че българската политика се е водила от принципа на националностите. Като разглежда положението на Балканите до преди сключването на Берлинския договор, Мисирков изрично изтъква, че българският език е говорен не само в Македония, но и в южна и източна Сърбия (т.е. областите на Ниш, Лесковец, Зайчар, и прочее - бел.наша). Той установява как сърбите хитро са действували; как отначало са прогласявали като българско населението в Македония, а сетне почнали да пишат, че то било колкото българско, толкова и сръбско. Най-накрая - пише Мисирков - Сърбите усвоиха идеята за македонска националност, която поставяха в южна Македония; декларираха северна Македония като чиста сръбска; а централна Македония означаваха като една преходна етническа област между сръбския език и македонския език". След това, за очудване на всеки читател, Мисирков пише, че станало много добре, че сърбите започнали да обръщат внимание към Македония, след като изгубили надеждата да заемат Босна и Херцеговина. И прибавя тези думи:
"Едничкото условие за приближаване между България и Сърбия ще бъде щото Сърбия цялото си внимание да обърне към Македония".
Мисирков бълнува за някакво сръбско-българско сближение, при което цялото сръбско внимание да бъдело обърнато към Македония...; и при това добавя още, че бьлгарската народност на македонските славяни нямало да бъде поставена в опасност от това; тъй като, при сръбски опит да уязвят българската народност тъкмо в Македония, щяла да се появи срещу това сериозна опозиция от страна на целия български народ...! Без съмнение, тези разсъждения на Мисиркова никой не би могъл да ги разбере, а повечето читатели ще помислят, че имат работа с някакъв забъркан човек. И понеже той се обявява, в казаната статия, като привърженик на сръбcко-българско сближение, пише и следното:
"...Скопският диалект с всички негови българизми трябва да бъде приет като литературен език на Сърбия. Историята на Неманичите (сръбската династия от средния век - бел.наша) да бъде учена във всички средни български училища като западно-българска история. Книгите, написани на старобългарски език, но със сръбска редакция, да бъдат признати като книги западнобългарски".
С право авторът на брошурата Н. Велев казва, че Мисирков е сигурно болен човек; че у него има психически смущения; и че е изгубил всякаква способност да мисли логически. В желанието му да намери път към освобождението на Маке-дония, той наистина се обърква в чужди идеи, навлиза в екстравагантни разсъждения и стига до заключения напълно отдалечени от действителността. В много случаи е показал необяснимо непостоянство.

13.) През 1910-1911 година той превежда написаната от българския професор А. Иширков книга "България". По това време Мисирков е бил учител в един лицей в Одеса; и е взел участие в станалия в София, през 1910 година, славянски конгрес. След туй намерил за нужно да преиздаде на руски език споменатата книга, като написал и предговор за нея, в който казва:
"Книгата на професор А. Иширков, предложена на вниманието на руските читатели, запълва една важна празнина в руската литература. Авторът, богато разгледания сюжет на книгата, както и придружаващите я илюстрации, ни дават твърде ясна идея за същината на България и за бьрзия културен напредък, достигнат в свободната част на българския народ".
Очевидно е, че несвободната част на българския народ това са македонските българи. Понеже професор А. Иширков е казал в своя предговор на книгата си, че Македония, като централна област на Балканите, е и център, където са в съприкосновение всичките балкански народи, и където се е срещала историята на всички тях, поради което е станала и ябълка на раздора, Кръсто Мисирков решително се обявява срещу тези твърдения на Иширков и в своя предговор прави следните твърди и категорически забележки:
"По настоящем Македония не представлява някакво по-голямо различие от етническа гледна точка, отколкото го имаше в България преди неиното освобождение. Не е напълно точно да се подържа, че Македония е една област "където се допират всички балкански народи", и че там, повече отколкото другаде се примесва историята им или техните населения; и че иоради това тя била ябълка на раздора между Балканските народи". След туй Мисирков казва: "Националният български тип в Македония не е по-малко чист отколкото в България. В Македония не се е смесвала историята на Балканските народи. Борбата за Македония, както въобще и за по-голямата част на Балканския полуостров, преди турската инвазия, нротивопостави главно гърците и българите едни срещу други, Византия и български царе. "Балканските народи не са се смесили в Македония. Гърците и албанците заемат малки сектори в южна и западна Македония. А сърбите не са въобще съседи на Македония, понеже близките на Македония области (в тая посoка. - бел.наша) са населени с бьлгари".
Тук Мисирков има предвид българите в Моравско. Така че, редко някой друг така решително е отбил казаното от проф. Иширков в предговора му. Тоест, Мисирков се явява фанатичен защитник на македонската българщина в този случай, както и в много други.

14.) На 2 август 1912 година вестник "Одеский Листок" обявява статия от Мисирков под заглавие "Кланетата и интелигенцията в Македония". В тази си статия казва:
"Терористическите атентати, които дават на турците претекст да подлагат българите на масови кланета и погроми, причиняват незначително число жертви". И още няколко места в същата статия, визираики атентатите в Щип и Кочани, Мисирков изрично говори само за българско население в Македония. За краткост избягваме да цитираме тук дълги пасажи и от тази статия. Авторът на брошурата, г. Велев, прави от тази статия малко по-дьлги извадки, в които виждаме, че Мисирков на десет места подчертава бьлгарщината на македонските славяни.

15.) През 1909 година Мисирков е бил в кореспонденция с българския професор Стефан Бобчев, издател и редактор на списанието "Българска Сбирка". Около Балканската война Бобчев е български пълномощен министър в Русия. Мисирков му пише във връзка с известната "Спорна зона", определена в сръбско-бьлгарския договор, в която влизаха градовете Куманово, Скопие, Кичево, Тетово, Дебър и Струга. В писмото си Мисирков казва:
"Господин Бобчев! България извърши голям грях спрямо българската национална кауза, приемайки и признавайки като спорна тази територия. Тя е чисто българска",... "Населението в Скопие и в неговата област е чисто българско". По-нататък в писмото Мисирков внушава на Бобчев да бъдат убедени русите, "че те могат много повече да разчитат върху една България, една Тракия и една Македония обединени, отколкото върху изкуствения сръбско-български съюз, като се знае перфидността на сърбите... Българския национален идеал очаква много от Вас".
А в пост-скриптума прибавя до Бобчев:
"Аз писах на А.И. Гучков (председателя на руската "Дума" - бел. наша) по македонските работи. Като го видите, поздравете го от мен и му кажете, че ние, македонските българи, искаме да вярваме, че Русия няма да се покаже несправедлива към нас".

16.) През месец май 1914 година по инициатива на Димитър Влахов, (същият, който по-сетне стана титов комунист, но преди това е бивал български царски консул - бел. наша), генерален консул на България в Одеса, основано е в този град "Българско културно-благотворително дружество" под име "Братство". Целта на дружеството е била да осветлява руското общество за аспирациите на българския народ и да опровергава обвинен^ята на вражеската пропаганда против България. Мисирков присъства при основаването на дружеството и става негов член. На 6 август 1914 година той произнася реч пред едно междуславянско събрание в Одеса, като взима България под защита и се застъпва за автономията на Македония.

17.) Но една седмица след тази блестяща защита на каузата на България, виждаме го наново обзет от неговите странни противоречия, които се забелязаха още в 1903 година. В една своя статия под заглавие "Македонският идеал и българският идеал", от 13 август 1914 година, подписана с псевдонима му К. Пелский, той пише:
"Крайно време е да потвърдим пред целия свят, че народът, който живее в Македония, не е нито сръбски, нито български, нито гръцки, а е народ македонски; че този народ има своя история, свое национално достойнство, и големи заслуги за културната история на славяните."
Колко са абсурдни тези думи на Мисирков говори преди всичко факта, че никой нито е посмял, нито е пожелал да отрича и гръцката народност в Македония, макар тя да е живяла винаги близо до крайбрежието на Бяло Море, а и никога не беше надминала до 1922 година, по брой, цифрата двеста и петдесет хиляди души.

18.) Но подир два месеца Мисирков наново отрича македонизма и става наново защитник на своето българско име.

19.) На 9 октомври 1914 година българският генерален консул в Одесг Димитър Влахов телеграфира до министерството на външните работи в София, че в Москва се свиква публично събрание на славянските комитети, и че дружеството "Братство" делегирва своите членове адвоката Калев и гимнизиалния учител Мисирков да защищават каузата на българския народ. Понеже Мисирков бил възпрепятстван да замине за Москва, изпратил е свое писмо до председателя на московския славянски комитет и кмет на града Москва, Николай Иванович Гучков. В това писмо Мисирков пише:
"Сърбите твърдят, че ние не сме славяни като тях. Нека бъде така, макар че сръбските твърдения са голословни. Ние няма да доказваме, че у тях има също такъв процент аварска и маджарска кръв, какъвто у нас българска, или у русите скандинавска и финска. Но ние не можем да не подчертаем, че земите, населени с българска народност, се явяват в старо време огнище на славянското просвещение; от тук в течение на много векове са черпили духовна храна и сръбската, и руската народност. Българският народ има огромни културно-исторически заслуги пред славянството".
След тези думи Мисирков силно напада Сърбия заради нейния съюз с Гърция и Румъния, поради който България бе ограбена и два милиона славяни българи бяха поробени от славяните сърби и техните неславянски съюзници. Мисирков подчертава:
"Да! Много пакости са извършили сърбите на славянска България, Македония и Добруджа, но с това не са се задоволили. Те чувствали, че тяхното каиново дело ще бъде разкрито, че пролятата и проливаната невинна кръв за свободата на българите в Македония може да повика на съд, пред славянската обществена съвест, сръбско-гръцкото покушение върху свободата на третината от българския народ, на българите от Македония, и сърбите с всички средства се стараят да очернят Бьлгария, ... за да не се обърне срещу тях безпристрастната славянска съвест със заслужения укор..."
"Всички македонци,учащи се в Русия до края на 80-те години на миналото столетие и по-късно, са идвали и са си отивали от Русия с българско национално съзнание; ... сърбите са се явявали в Македония само за борба с българите; явили се като съюзници на гърците и румънците за ново поробване на Македония и Добруджа..."
"Много съжалявам, че не мога лично да бъда тълкувател_ пред Московския славянски комитет на ония чувства на вяра в тържеството на руската славянска съвест в делото за възста-новяване потъпканата свобода на българското население в Македония..."

20.) Не минават нито два месеца и Мисирков иубликува в списанието "Македонски Голос", излизащо в Петроград, 1914 година, брой 11, статия под заглавие "Борба за автономию". Подпнсал е статията с псевдоним К. Пелски. А че това е неговия псевдоним проличава от туй, че сам пише в статията как той се намирал в центъра на Илинденското въстание, а именно в Битоля, през 1903 година. Наистина по това време именно той беше учител в Българската мъжка класическа гимназия в град Битоля. И в тази своя статия, както винаги, Мисирков говори от името на всички македонци, като да е някакъв единствен техен представител. Това неадо е направило впечатление и на неговия син, който в скопския вестник "Нова Македоння", броевете от 1, 2, 3, Януари 1956 година, а по-точно в брой 3, 456, писа:
"Правеше ми силно впечатление, че той нямаше никакви привърженици, че никой не го подкрепнл; понякога статните му създаваха големи неприятности. И поради всичко това и когато говореше, и когато пишеше, той го правеше така, като че беше признат и опълномощен представител на целия македонски народ..."
В споменатата статия Мисирков изрично говорн за самостоятелна националност на македонците; но рязко се обявява против дележа на Македония и с черни краски описва режима в нея. Обаче, пише само за режима в Егейска н Вардарска Македония, както личи от неговите редове. Застьпвайки се за автономията на Македония, Мисирков изтъква, че тя трябва да бъде "самостоятелна, независима, единна страна". И заключава с тия думи:
"Автономията на Македония ще бъде най-доброто разрешение на македонския въпрос както за самите македонци, така и за Сърбия, и за Гърция, и за България, и за европейския мир."

21.) На 30 Януари 1915 година, значи когато Първата световна воина беше в разгара си, а България беше търсена за съюзник от всички велики сили, но беше обявила неутралитет, Мисирков пише от Кишинев друго писмо до Стефан С.Бобчев в София, по това време министър на народното просвещение. В писмото се казва:
"В едно писмо до А.И. Гучков аз така му обясних поведението на Бълтария в сегашната война: "... Сърбия владее земята и телата на македонците; душите им пьк са в България и с България". "... Нашата услуга на славянството ще бъде действителна само тогава, ако тя същевременно бъде услуга на България. Който е против велика България, той е против славянството."

22.) В друго писмо от 18 март 1915 година Мисирков пише на Бобчев:
"... Изпратих на "Балкански Голос" статия: "Исторические и етнографические права Болгаръ на Македонию". - "Балкански Голос" беше издаван в Одеса от дружеството "Братство", основано по внушение на българския консул Димитър Влахов.

23.) Октомврийската революция заварва Мисиркова в Кишинев, Бесарабия, като учител в първата мъжка гимназия. Понеже той е бил отрицателно настроен против социализма, не се е проявил с нищо особено при тая революция. Но когато Съветската власт се установява в Бесарабия и тази област става автономна съветска ренублика, Мисирков е "народен представнтел от българското население"; станал е и секретар на българо-гагаузо-немската училищно-просветна комисия, при Директорията за народно просвещение на Бесарабия. Тогава Мисирков е издействал от бесарабския народен съвет кредит и разрешение да се открие в Болград педагогически курс за подготовка на учители за българските народни иървоначални училища. На 21 маи 1918 година, като директор на този курс, Кръстьо Мисирков го открива с молебен в катедралната църква и с реч в салона на девическата гимназия, препълнени от курсисти - около 300 души - и граждани. Това е публикувано във вестник "Добруджа", в град Бабадаг, 1918 година, брой 146. Прегюдавателите са били всички българи.Обучението се е водило на български език. Мисирков е предприел тогава тайно и твърде опасно - по-ради военното време - пътуване в България, където със съдействието на редица български институти и дружества е набавил и пренесъл около пет хиляди броя разни български учебници и книги в Бесарабия. Поради тази му дейност румънските власти го арестували на 11 ноември 1918 година. Препратен е бил в град Бендер, а от там екстерниран. Изпратил заявление до председателя на българското народно събрание на 25 декември 1923 година, с което моли да му бъде признато времето на учителстване в Русия за пенсия. В заявлението си изрично подчертава: "Особената омраза, която ромъните питаеха към мен, се обясняваше с българската ми националност."

24.) През декември 1918 година Мисирков е вече в България. Едва стигнал там, с заповед номер 4,378 от 20 декември с.г. министерството на народното просвещение го назначава за уредник на Историческия отдел при Етнографския музей, която длъжност заема до 4 януари 1919 година.

25.) В списание "Развитие", излизащо в България, книгата за февруари-март 1919 година, Мисирков публикува статия "Народният ни епос и Македония". В нея казва между другото:
"Сърбите ... в народните епически песни на македонците виждат една от главните среди на културно влияние от сръбството върху македонските българи, които искат да представят на външния свят като "македонски славяни" и дори като "македонски сърби".
"Крали-Марковските песни в Македония са от български произход и говорят за българско влияние върху сърбите, а не обратното."
"... Българският епос, съгласно с летописните данни, говори за българско национално самосъзнание на македонците в 14 век и следните векове до наши дни."

26.) На 8 март 1919 година, в софийския вестник "Мир" Мисирков е публикувал статия под заглавие: "Сърбите - Душановата империя". Статията му започва със следните думи:
"Защо сърбите искат Македония? Какво сръбско има в тая чисто българска страна, която си остава такава от шестия век и до днешен ден, въпреки всички превратности на историческата съдба?" В същата статия Мисирков доказва, че фактически Душан е повече западнобългарски цар, отколкото сръбски крал; оче-видно Мисирков има предвид, че случаят е помогнал на Ду-шан да заграби много повече български земи, временно, отколкото е имало сръбски земи в царството му. Все в същата статия Мисирков подчертава, че Скопие и в онова време е бил град в етнически българска територия.

27.) От 1 септември 1919 година Мисирков е гимназиален учител в смесена непълна гимназия в Карлово (в България).На 21 януари 1920 година той съставя служебния си лист, където в графата относно народността собственоръчно е написал, че е българин. Черновката от този лист се намира в съпругата на Мисирков.

28.) Със заповед Бр. 3287 българският министър на народното просвещение, от 7 септември 1920 година, освобождава Мисиркова от длъжността изпълняващ директор на Карловската гимназия; и той остава само учител при тая гимназия. Причините за тази смяна на длъжността му остават неизясне-ни. Но се смята, че отношенията на Мисирков спрямо учите-лите, а в известна степен и спрямо гражданството, са станали много обтегнати. Той е бил назначен (със заповед Бр. 3132 от 3 август 1922 година) за блюстител на "личната и обществена нравственост". Трябвало е да контролира програмите на театрите, на кинематографическите филми и разните представленчя. Поради това списанието "Учителска искра" в броя си от 25 май 1923 година, е писало за него:
"Само в шпиониране ли се изчерпва всичката Ви просветна дейност, г-н Мисирков?"
Трябва да се отбележи, че Мисирков е бил човек с високо самомнение за себе си; характерът му е бил заядлив и властнически; това довеждало до открити вражества между него, като директор, и учителите. Най-вероятно е поради тези причини да е бил сменен от директорското място. По такива причини се обяснява и факта, че учителството и в Копривщица е помолило министерството да отнеме директорското място на Мисиркова в този град, - понеже се бил държал предизвикателно и некоректно. Това се е случило на 5 юли 1926 година.

29.) Но да се върнем към 1921 г. Мисирков на 1 юли през тая година (1921) е подал чрез дипломатическия представител на Кралството на сърби, хървати и словенци в София молба да бъде назначен като "гимназиален професор в Скопие или Загреб, Белград или в някой град в южна Сърбия." Тази си постъпка той е скрил и от своята съпруга. Причините никой не знае точно. Пораженската дейност на Мисирков от 1903 година отдавна е била забравена. Той до средата на 1921 година с нищо не е показал някакво идейно различие с македонските легални организация в България. Подържал е открито и своята българска народна принадлежност. Допуска се, че към такава срамотна стъпка да го е подбудило недоволството му, задето е бил освободен от директорския пост в гимназията. Молбата му е пристигнала в Белград и на 10 юли 1922 година сръбският просветен съвет дал мнение: че по принцип Мисирков може да бъде приет като заместник-учител. Обаче, той не се явил в Белград, а е продължил да стои в България; но избирайки собствен път и начин на борба за Македония, както сега пишат в Скопие неговите "почитатели", съюзени с Белград.

30.) Този "нов път" на Мисиркова трябва да го търсите в около тридесет статии, които е публикувал във вестниците "Илинден", "Пирин", "20 Юли" и "Мир", всички излизащи в България. В тези статии на някои места той споменава за "македонско национално съзнание", за "самобитна македонска култура", за "отделен македонски език"; на други места пък говори в тия статии за български език в Македония, за потискана и отричана от сърбите македонска българщина, пише дори за великобългарски патриотични становища. Мисирков е страховито жесток срещу сръбските домогвания върху Македония. Сърди се в статиите си задето българската интелигенция не била достатъчно активна в борба срещу сърбите. Във вестник "Пирин", излизащ в София, брой 2 от 21 ок-томври 1923 година, той твърди, че имало македонска култура. А в брой 15 от 20 януари 1924 година на същия вестник той остро осъжда сърбите, задето отричали на нас, македонските славяни, да се наричаме българи. Негодува задето сръбската власт е забранила да се празнува "общобългарския празник Св. св. Кирил и Методи", и така нататък. Пак в същия вестник, брой 17 от 3 февруари 1924 година, пише статия със заглавие: "Свети Сава - сръбска слава". Там заявява: "Нито Сава, нито баща му Неманя, нито брат му Стефан Първовенчани, нито всички други сръбски крале-светци , не са българи и не са от Македония ; и затова ние, македонците, не можем да се гордеем с техните дела..." Следователно, според Мисирков, ние трябва да се гордеем само с делата на нашите видни хора от Македония, които са българи, а не са чужденците от сьседни на Македония страни. Към края на тази си статия Мисирков пише и следните думи: "По основаването на самостоятелна сръбска Архиепископия ние трябва добре да помним, че сръбската църква до тогава е била само една далечна, малокултурна и малоприветна епархия на Охридската Архиепископия на цяла България, и че, следователно, само от тогава сърбите започнаха самостояте-лен духовен живот, когато пък Македония до тогава с векове е имала своя българска национална култура.

31.) На 19 април 1924 година във вестник "Мир" е написал статия "Македонска култура", с каквото заглавие и по-рано беше писал статия. Сега вече той развива друга теза, а именно - както хърватите и сърбите имали един и същ език, но се смятали два различни народа, така също македонците и българите били два различни народа. Обаче, по най-решителен начин Мисирков твьрди, че нашият народ в Македония напълно доброволно е избрал за свой книжовен език онзи литературен език, които е вьзприет и в България. За този именно език той пише в статията си:
"Ние си имаме литературен език, които си е наша домашна работа и резултат на свободен избор."
След като в други разни статии умува така както в момента му скимне, виждаме Мисирков, че пише на 30 април 1924 година и следното:
"Ако въпросът за племенното сходство и различие между българи и македонци би трябвало да се разрешава вьз основа на националното име, език и история, то няма съмнение, че и ние би трябвало да го разрешим така, както го е разрешил оня гръцки свещеник, автор на четириезичния речник на гръцки, български, румънски и албански, напечатан в 1804 година, който за българския език взима македонското западно наречие. Значи, тогава, когато в Македония и в България още не е имало помен от Българската екзархия, гърците, очевидно добре запознати с балканските народности, не правят никакво различие между българин и македонец и македонски словенин."
"Ние, македонците, не можем и няма защо да игнорираме този и нему подобни факти, които могат да се цитират със стотици. Ние не можем да ги игнорираме, защото да правим това, значи да изопачаваме нашата история, да крием истината, да лъжем себе си."
"Охридската Архиепископия на целокупна България е наша Архиепископия, тя е наше историческо наследство и наш идеал за църковно освобождение от ненавистното сръбско светосавско робство."
"Против българското име, като наше национално име, с което сме кръстени от гърците още преди влизането ни за пръв път в състава на българската държава, в началото на девети век, след Христа, име дадено ни от гърците за племенното ни единство със славяните от България, ние, македонците няма-ме нищо и това наше национално име за нас е не по-малко почтено, отколкото за българите в България."

32.) По този начин Мисирков, който ту се обявява за ученик на сърбина Новакович, ту говори за македонска култура, на края, и въобще, си остава един почти фанатичен българин. Неговото нещастие е, че е непостоянен в разните свои политически блуждения; и че много често оставя впечатление, че дори разсъждава като смахнат човек. Във вестник "20 Юли" от 11 май 1924 година Мисирков е написал и такава фраза:
"Ние ще бъдем повече македонци, отколкото българи; но македонци със свое отлично от вашето сръбско самосъзнание; със свое историческо минало; със своя литературен език общ с българския; със свое македоно-българско национално училище... Винаги се съзнаваме като отделна, единна, съвършенно отлична от сърбите, и с българско съзнание народност..."
От тия и редица подобни писания на Мисирков може да се заключи само едно; че и той смята македонските българи едва ли не по-добри, по-здрави българи отколкото онези в стара България. Такива мнения не еднаж са писали и редица вид-ни чужденци, като френския генерал Кретиен, който стоеше начело на окупационната френска армия в България, след първата световна война; английският министър и генерал на авиацията Томсън, а и мнозина слависти и етнографи от средата на културните народи. Ето, накратко, това е прословутия Мисирков, когото шепата изменници на българския род, предимно стипендианти на сръбския крал Александър, се опитаха да прогласяват като някакъв пророк-предтеча за несъществуваща македонска народност.