ПОВИЕН

2.

Нашата рота се бе спряла в едно скрито долче — двеста души един до друг, свити, зелепени на прикрития склон. Ротният се разхождаше нетърпеливо.

Надвечер пристигна дружинният и го повика настрана. Разговорът се водеше високо и ние всичко чухме.

Отсреща, в склоновете на Повиен, има една жълта нива сред гората — отделя се с формата и цвета си, никой не би могъл да се заблуди. Предполага се, че там някъде е окопан противникът. Наредено е да се разузнае тази нощ, като се изпратят две роти — една от нашия и друга от съседния полк — с обща задача: да пристигнат заедно там, като влязат в предварителна връзка за времето на тръгването и пристигането. Ротите ще останат там до сутринта и ще причакат на заетата позиция останалите части, които на следната утрин ще продължат настъпението си към казармата. Двете роти ще представляват разузнавателен отред. За тая цел дружинният назначава нашата, втора рота.

Преди още да изгрее месецът, ние се спуснахме незабелязано в тъмнината надолу по дола, един след друг, като въстаници.

Все повече и повече ни скътваше мълчанието и самотността — другите роти останаха далеч назад, не се чуваше никакъв глас вече. И стрелбата при трета дружина отдавна бе замлъкнала. Инстинктивно се снишиха гласовете, всички шепнеха едва чуто, задъхано, пазеха се да стъпват тихо, трепваха от най-малкия шум, измъчваха се, кога се търкулваше камък или се закашляше някой.

Ротният вървеше напред. Неговите заповеди се предаваха шепнешком от уста на уста. Сядахме, когато вървящите пред нас приклякваха — спирахме дъх, когато се чуваше изсъскването на ротния.

От един завой, отдето вече щяхме да се спуснем до рекичката, бяха изпратени патрулите. Щяхме да ги чакаме на същото това място. Да намерят съседния полк и да съобщят на определената рота, че ние вече сме тръгнали и че скоро, след като се върнат, ще минем рекичката и ще се покатерим по склоновете закъм жълтата нива.

Патрулите се изгубиха: първата височина, успоредна на нашата, ги скри от очите ни.

Никой не се помръдваше от мястото си: всички останаха тъй, както бяхме нанизани в безкрайна върволица, насядали по каменистия склон. Не биваше да се говори, да се ходи, да се спи.

Но твърде много се мина, откак бяха изпратени патрулите. Вече изтекоха два часа, наближаваше полунощ.

От изток светеше на половин наядена месечина — синкавожълта слаба светлина обливаше полутъмните върхове. Бухаха нощни птици, прехвъркваха прилепи. Над главите ни блещукаха с кратки прекъсвания светулки, издигаха се нагоре като малки звездички. Из пясъка блестяха бледозелено светещи червеи.

Жълтата нива отсреща се отделяше измежду тъмната околност като бледно петно - някъде над нея светеше притулен огън.

Но сякаш всичко това ставаше насън, сякаш някоя друга сила — тъмна, сляпа, покоряваща — ни ръководеше и ние бяхме се оставили на нейната власт: притъпени чувства, една необорима умора и сънливост - всеки слага глава на другарско рамо, на раница, на земята и заспива дълбоко.

Най-после патрулите се върнаха. Никъде не могли да намерят полка. Обикаляли из целия балкан— нито войник, нито глас, нито някакъв знак на живот.

Войниците бяха събудени, но сънят им още продължаваше: покорно, като хипнотизирани, всички се наредиха един зад друг и тръгнаха спящи надолу.

До рекичката било много по-далеко, отколкото предполагахме. Минахме множество, долове, урви, сипеи, песъчливи места. Вече нямаше къде да се крием — ние бяхме открити за погледите на сърбите.

От едно място пред рекичката ротният изпрати двама войника да се изкачат на първата височина пред нивата и да дадат оттам знак, като запалят клечка кибрит, ако не намерят никого.

Чакахме повече от половин час. Войниците заспаха. Само ротният и аз видяхме светещия знак: трепетно-бледо гореше в тъмнината малко пламъче, неподвижно - все на едно и също място. Пламъчето скоро изгасна.

Минахме рекичката по камъни, турени от някого за брод. Пясъчни полета до брега, по които се вървеше тихо, по-навътре стръмнини, мяркащи се пътеки, които се изгубваха и прекъсваха из горичките. На върха, дето ни чакаха изпратените патрули, ротният остави три взвода в поддръжка, а мен с моя взвод изпрати да премина нивата и заема позиция от другата й страна.

Трима души напред за патрули. Те нагазиха с шум узрялата нива, оставяйки след себе си пътеки от смачкани класове. Бяха потънали до пояс.

Тръгнахме след тях. Класовете се навеждаха с шума на задаваща се пенлива вълна. Разнесе се и шум из гората, тайнствен, тъмен, заглъхващ в далечината. Счу ни се втурване на хора през дърветата, набег на атакуващи части, тропот.

И пак заглъхна всичко — спокойно светеше полумесецът, нивата се очертаваше бледожълта, заградена от черната стена на гората. Нозете ни разтваряха гъстите класове, мачкаха ги в ритмично съскане.

Оттатък нивата, между края на класовете и гората, имаше малка длъгнеста полянка с скосено сено, натрупано на малки копи. От там нататък — непрозирен мрак из дърветата. Патрулите трябваше да се проврат и да застанат на стотина крачки отпред. Те се изгубиха в тъмнината. Пръснах взвода в дълга верига. В двата края поставих по един часови. Гледах да прикрия войниците в сянка — да не се мяркат движещи се фигури, тъй ярко очертавани от лунната светлина. Повечето накарах да легнат зад копите, часовите малко навътре из дърветата.

Зад нас се жълтееше нивата, прошарена с пътеки от прегазени класове. На другия й край се спущаше склонът на височината, дето стояха скрити останалите взводове. Те бяха близко и щяха да дойдат на помощ още при първото нападение на сърбите. Ротният нямаше да остави да ни нападнат ненадейно и да ни пленят: той сигурно бди оттам също тъй напрегнато и безсънно.

Но все пак това бе грозно усамотение! Защото ние знаехме, че сме навътре в тила на сърбите и че трета дружина се бие много назад от нас. Могат да ни заградят неусетно от всички страни.

Не може да се шепне: най-слабото движение на устните се чува високо и издайнически. Сеното ужасно шуми, когато легналите до него се помръднат. Часовият се подвижва — струва ти се, това е сръбски войник, който се подава из гората. Някаква ръка се клати равномерно надолу-нагоре, сякаш дава знаци. Не — повече ръце: хора се навеждат и изправят там, до часовия. Гледам втренчено, застанал неподвижно до дънера на едно дърво, следя съмнителните движения и се мъча да ги разгатна. Спира се всичко — замира. Сякаш всичко затайва дъх. Ония тайнствени движения замръзват под лунния блясък.

„Кяу! Кяу!" — обажда се нощна птица.
„Фиууу!" — разлюлява се цялата гора и сенките се размърдват. Ах, това било от вятъра! И страшните движения на часовия — това са спуснати люлеещи се клоне! Те сега се навеждат още по-ниско, извиват се по посока на вятъра, изправят се и замират постепенно в слаб трепет. Вятърът отново стихва.

Откъм гората се чува праскане на сухи клони, някой бързо се спуща към мен. Разтварят се дърветата и отвътре изскача един от часовите. Слухтейки, той едва произнася неразбрани думи:

„Гсн подпоручик... тука ... ей горе... сърби... елате. .. огън..."
„Сърби ли? Колко?"
„Не е видет. Огънят е видет."
„Далеч ли са?"
„Ей ги на сто крачки!"
"Вървй да обадиш на ротния."

Аз се затичвам из веригата от войник до войник, дьрпам ги за ръцете, раздрусвам ги — всички спят тежко и дълбоко. „Ставай! Ставай!"

Но събуждат ли се тия хора! Докато стигна до края, първите отново заспали. Какъв е този омагьосан сън! Трябва да ги изправиш на крака, за да се отворят залепналите им клепки.

Ротният дойде само с ординарците за свръзка: ако имало опасност, ще ги изпрати да повикат и останалите взводове.

И тръгнахме след часовия към огъня. Снишено, предпазливо се провряхме навътре и стигнахме до една височинка. Налягахме и се провлачихме нагоре до върха. Оттатък при една колиба — тлееща жарава. Нищо не се помръдва. Може би там сърбите са заспали — или стоят неподвижно някъде наблизо и ни следят от засада.

Ротният се реши. Той взе пушката на патрулния и се спусна надолу. Ние останахме на местата си, спрели дъх.

Като котка се провираше ротният през шумалака, предпазливо, от дънер до дънер. Понякога се спираше за дълго, изгубен в тъмнината. И пак напред — право към огъня. Всяка секунда очаквахме гърмеж.

Но то не стана. Ротният стигна до колибата, надникна вътре, заобиколи огъня. Лицето му се освети червено.

„Сссссст, ей! Елате!" — извика той шепнешком.

Отидохме. Колибата празна. Там имало до снощи хора — разхвърлено сено, сръбски вестници, куп дърва, приготвени за огъня.

„Няма никой!" — каза ротният с презрение към нас. — „Те са отстъпили нагоре. Слушай — обърна се той към часовия, — защо не дойде да провериш, че тогава да долагаш? Пъзльо! Къде са другите часови?"

Ние отидохме нататък, дето ни посочи войникът. Те бяха заспали.

Не ги пожали ротният: звучни плесници от двете страни, юмруци в гърба, по главата.

„Искате да ви застрелям ли? — викаше той с яростен, отекващ в доловете глас. — Маскари! Войска ще пазите! Държава ще пазите! На място ще ви убия, кучета ниедни!"

Той беше наистина готов да ги застреля.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]